Юси Адлер–Улсен
Убийци на фазани (2) (Вторият случай на комисар Карл Мьорк)

Пролог

Над върхарите изтрещя поредният изстрел.

Виковете на гоначите се усилваха. Пулсът му туптеше все по-яростно в тъпанчетата, докато влажният въздух стържеше дробовете му до болка. „Тичай, колкото те държат краката, внимавай само да не паднеш! — насърчаваше се той. — Рухна ли, повече няма да се изправя. По дяволите, как да си освободя ръцете? О, тичай, тичай… шшшт. Не бива да ме чуват. Дотук ли бях? Така ли ще свърша?“

И клоните дращеха лицето му и оставяха кървави дири, а кръвта се смесваше с потта.

Виковете долитаха до ушите му отвсякъде. В този миг го връхлетя страхът от смъртта. Прогърмяха още няколко изстрела. Свистенето на куршумите се чуваше все по-близо, потта бликаше неудържимо по тялото му и образуваше плътен слой под дрехата.

След минута или най-много две щяха да го настигнат. Защо не можеше да освободи ръцете си от проклетото тиксо?

Яростно пърхане на криле. Подплашени от изстрелите, няколко птици литнаха и се изгубиха над върхарите. Сенките затанцуваха по-игриво зад стройния шпалир от смърчове. Ловците скъсиха дистанцията на стотина метра. Виковете станаха по-отчетливи, жаждата за кръв — по-осезаема.

Как ще го убият? С куршум или със стрела? И край? Всичко приключва?

Не, не… няма да се задоволят с толкова леко наказание. Тези мерзавци не са толкова жалостиви. Стискат пушки и окървавени ножове. Неведнъж са показвали колко безпощадни са с арбалета!

„Къде да се скрия? Дали да не се върна? Ще успея ли?“ Погледът му шареше по земята, но под превръзката, която почти покриваше очите му, виждаше само тънка светла ивица и краката му непрекъснато се препъваха.

„Сега дойде моят ред да разбера какво е да попаднеш в ръцете им. Няма да ме пощадят. Ще търсят пълно удовлетворение. Само то ще ги усмири.“

Сърцето му се разблъска още по-лудешки.