Дон Лучио
Бандата на удушвачите (3)

Тайнственият свирач на обой

Младият художник Рене Матю, след като слезе от метрото, бързо се запъти по булеварда към Лувъра. Часът бе 8 и 10, а той трябваше да бъде там преди 8 часа. От няколко месеца младият човек бе назначен на работа в големия френски музей. Макар и даровит художник, той както много от своите колеги — съвременните френски художници, мъчно можеше да печели хляба си със своето изкуство. За това той с удоволствие прие ходатайството на един свой покровител да го назначат, като чиновник в музея. Така той щеше да живее между творбите на великите майстори, да се учи и да чака благоприятните времена. Рене Матю бързаше, защото знаеше, че в една от залите ще намери, както всеки ден, една чудно хубава девойка — също художничка, която идваше и правеше майсторски копия от творбите на старите фламандски художници. Впрочем, така живееха повечето от младите художници: правеха копия от стари известни картини и ги продаваха на ценители по-скъпо, отколкото собствените си оригинални произведения.

Рене Матю току-що бе обиколил няколко галерии и вече се бе запътил към мястото, където щеше да намери хубавата художничка, когато в Италианската галерия му привлече вниманието един млад мъж. Мъжът беше също художник и с увлечение копираше един портрет на Наполеон, рисуван от Жовине. Рене Матю застана до статива на младия мъж, който се казваше Габриел Дюфо и с удоволствие заследи майсторската му работа. Но Габриел Дюфо като че ли не бе доволен от постиженията си. Ту се приближаваше до оригинала, за да го изследва, ту нанасяше някои поправки на своето копие.

— Виждам, че днес нещо не ви върви — му каза Рене Матю.

Габриел Дюфо повдигна глава и го изгледа през грамадните си очила с рамки от рог и кимна главата си, покрита със златисто червена коса:

— Трябва да направя някои точни сравнения между портрета и копието.

— Но вашето копие е отлично. Напълно като оригинала — каза Рене Матю.

— Не е ли малко по-светъл оригинала — отговори Дюфо.

— След една-две години, — каза Матю, — боите ще потъмнеят и копието ви по нищо няма да се различава от оригинала. После стъклото, което покрива портрета дава своите отражения. Не искате ли да сваля стъклото, за да направите напълно сравнението?

Тъкмо Рене Матю се бе запътил към портрета на Наполеон да го сваля от стената и… В една от галериите се зачуха мелодични звукове. Рене Матю остана удивен. Каква е тази музика в Лувъра? Младият мъж бе зяпнал от учудване… Кой е посмял да свири тук между светите стени на най-голямата съкровищница на изкуството в света? Не му ли се струваше само, че някой свири. Но не… високи и низки, нежни и груби долитаха звуковете. Като че ли те идеха от националната галерия. Рене Матю, без да проговори, остави художника да се занимава със своето копие, и се запъти по посока на музиката. В средата, под една картина, представляваща „Бакхус и Ариадна“ от Тициан бе застанал един висок младеж и свиреше на… обой едно весело парче от оперетата „Карнавалът във Венеция“. Обоят издаваше странни живи и високи тонове. Рене Матю с мъка си направи път до свирача на обой.

— Извинете, господине, — му каза той — но смятам, че тук не е мястото, където можете да дадете своите концерти.

Свирачът прекъсна музиката си и се обърна към Рене Матю:

— Значи, според вас тук не може да се свири? А какво по-хубаво от това да оживиш тия произведения на изкуството — портретите с произведения на музиката?

Студентите и художниците закачливо гледаха Матю. Той се смути от тая весела младеж, но спомняйки си своите задължения на чиновник от музея, отговори:

— Нищо нямам аз лично против това, но правилниците на музея забраняват.

Свирачът на обой кимна глава в знак на съгласие, наду ужасния си инструмент, и последван от веселата тълпа се отправи към изхода. От всички галерии хората се бяха стекли тук, за да видят това невиждано чудо — музика в Лувъра…

Мина известно време, докато редът в галериите на Лувъра бе възстановен. Беше вече към обяд, когато Рене Матю се намери отново в италианската галерия. Там той намери Габриел Дюфо, който още работеше около копието на Наполеон. Като видя Рене Матю, Габриел Дюфо се обърна към него:

— Какво ще кажете? Сега като че ли копието още повече не отговаря на оригинала?

Рене Матю прехапа устни.

— Изглежда като че ли не само, че не сте подобрили копието, но сте го развалили. Боите са оживени, но много ярки. И приликата не е както по-рано.

Габриел Дюфо печално изгледа произведението си и каза:

— Имате право. Аз развалих всичко. Ще го взема вкъщи, за да работя на спокойствие.

Габриел Дюфо взе статива си, кутията с боите и портрета. Като го видя така натоварен, Рене Матю му каза, че и той си отива за обяд и че с готовност ще му помогне да отнесе някои от предметите до първата спирка на метрото. Двамата млади мъже, натоварени с копието, статива и боите напуснаха Лувъра.