Ричард Лури
На лов за дявола (17)

Петнадесета глава

Инспектор Костоев разписа документа за разпит на затворника в стая 211.

— Здравейте, Андрей Романович.

Чикатило мълчеше.

— Защо не поздравявате, Андрей Романович?

Пак мълчание.

— Чуйте ме, Андрей Романович, аз съм инспектор и си изпълнявам задълженията, а вие сте арестуван. Тъй като ще трябва да работим заедно, следва да се уважаваме един друг.

— Здравейте — много тихо каза Чикатило.

— Може да седнете — отвърна Костоев, доволен, че е спечелил първата битка за деня.

Наблюдаваше как Чикатило бавно, с походка на стар човек, се приближава до стола, сякаш казваше: „Как може да постъпвате така с човек на моята възраст?“

Беше почти четири часът следобед. Костоев не искаше да започне разпита, без да знае резултатите от проверката в апартамента на Чикатило. Това бе последната възможност да намерят веществено доказателство, например окървавена дреха или част от човешко тяло. Но домът му се оказа без улики, също като местата на престъпленията.

Двайсет и три ножа, няколко вестника, никакво същинско доказателство.

— Как се чувствате днес, Андрей Романович? Вчера казахте, че сте почувствали болки в сърдечната област. Премина ви, нали? Няма нужда да викам лекар.

— Не — каза Чикатило.

Костоев така формулира въпроса си, че щеше да бъде достатъчно само едно „да“ или „не“. Нямаше значение какво щеше да отговори Чикатило, важното бе, че щяха да продължат контакта.

Чикатило беше флегматичен, много хладен и безразличен. Трудно беше да се поддържа връзка, както и да бъде развълнуван от нещо.

— Ето какво трябва да направим според мен — каза Костоев. — Първо, само да поговорим, след това може да проведем официален разпит в присъствието на адвокат — ако желаете.

Чикатило не отговори, но Костоев разбра, че е задържал вниманието му. Разговорът беше важен и за Чикатило, който трябваше да разбере какви обвинения имат срещу него.

— Ясно ви е защо сте арестуван, нали?

— Арестуваха ме през 1984 година — уморено каза Чикатило. — За същите престъпления.

— Чували ли сте за мен? — попита Костоев.

— Не, не съм.

— Вие четете вестници. Помните ли, че в средата на осемдесетте години в Ростов дойде инспектор от Москва и арестува седемдесет души от системата на правосъдието?

— Четох за това.

— Аз съм този инспектор. Също така трябва да сте усетили, че по следите ви е специален екип от Москва. В цяла Русия има само девет или десет инспектори за престъпления от особена важност и аз съм техният началник. Аз ръководя вашия случай. Така че не мислете нито за секунда, че ще се повтори 1984 година, че нещата ще бъдат претупани набързо, както става обикновено. Вашият случай се разследва от най-вишестоящата инстанция в Русия. Разследването доведе до арестуването ви.

Чикатило държеше главата си наведена, очите му гледаха встрани и Костоев виждаше повече профила му, отколкото самото изражение. Но усещаше, че Чикатило претегля всяка дума.

— През 1984 година бяхте в предварителен арест. Знаете ли сега къде сте?

— Да — отвърна Чикатило. — В КГБ.

— Точно така. Това е мястото, където се държат най-важните престъпници — шпиони и корумпирани висши служители. Вас ви разпитва шефът на управлението за престъпления от особена важност в един от изолационните затвори на КГБ. Вие, Андрей Романович, сте интелигентен човек и сам можете да си направите съответните заключения.

Чикатило продължи да мълчи, но внимателно слушаше всяка дума.

Костоев също замълча, за да може казаното да улегне в съзнанието на Чикатило и да наблюдава реакциите му. Но той не отреагира, ръцете му бяха свити, краката кръстосани.

Тогава за първи път Костоев усети лошата миризма. Не приличаше на нищо, което бе срещал преди, нямаше с какво да я сравни.

Миризмата беше колкото отвратителна, толкова и неповторима. Тя за миг извади Костоев от равновесие; той усети, че се задушава. Чикатило бе облякъл чисти черни работни дрехи и това означаваше, че миризмата идва направо от него.

— По закон — каза Костоев, превъзмогвайки отвращението си — имате право да не отговаряте. Но едно помнете: аз не съм луд. Двайсет и седем години съм инспектор и не бих рискувал с арестуването ви, ако не разполагах с необходимите доказателства.

Костоев отново замълча, за да придаде тежест на думите си. Мълчанието бързо изпълни помещението, в което имаше само една Т-образна маса, дървена каса и портрет на основателя на КГБ Дзержински.

— И една последна забележка, Андрей Романович — продължи Костоев. — Трябва да сте чули, че няколко души бяха арестувани в Ростов във връзка с убийствата. Всички те направиха признания. Но аз ги освободих. Така че запитайте се, Андрей Романович, ако съм освободил лица, признали, че са извършили убийствата, щях ли да арестувам човек без достатъчни доказателства? Разполагам с всички доказателства, за да ви предам на съда, но има много неща, които не са ми ясни. Не разбирам, например, защо бяха извършени тези убийства, какви бяха мотивите, кое ви накара да ги извършите. Не вярвам, че психически здрав човек би могъл да стори това. Съгласно нашия закон душевноболните не ги поставят в затвор и не ги екзекутират. Пращат ги в болница и ги лекуват.

Костоев беше изложил позицията си и тонът му показваше, че е свършил да говори.

Рано беше да се каже дали Чикатило се е почувствал като хванат в капан от логиката на Костоев, в която имаше оставен само един-единствен изход. Във всеки случай време беше да се премине към подробностите.

— Готов съм да започна официалния разпит, Андрей Романович. Бихте ли искали да повикаме адвоката ви?

Чикатило кимна. Доведоха адвоката. Съгласно закона официалното разпитване трябваше да започне с основните въпроси — име, място и дата на раждане, гражданство, членство в партията, месторабота. Костоев отново заяви за целите на протокола, че Чикатило е задържан като заподозрян в убийството на 36 жени и деца на сексуална основа.

— Желаете ли да кажете нещо по обвиненията, които доведоха до арестуването ви? — попита Костоев.

— Считам, че подозренията срещу мен са погрешни — произнесе Чикатило с тих, но ясен глас. — Не съм извършил никакви престъпления. Преди шест години бях арестуван и обвинен за подобни престъпления. И тогава, и сега съм арестуван незаконно, защото не съм извършил никакви престъпления. Мисля, че съм обект на преследване от властите, защото съм писал до няколко правителствени инстанции, за да се оплача от незаконните действия на градското ръководство в Шахти, които позволиха на разни лица да построят гараж в двора на сградата, където живее синът ми.

Чикатило бе направил първия си ход. Не само че не бил виновен, но и бил жертва на несправедливост. Двойно отричане.

Но най-важното сега беше, че проявява желание да разисква въпроса. Това поддържаше играта.

— Точно кога, къде и при какви обстоятелства си наранихте средния пръст на дясната ръка?

— Нараняването получих преди около месец в завода, където работя, по-точно на товарачната площадка. Премествах каси с резервни части за експедиране, но камионът дойде няколко дни по-късно. Не казах на никого, че съм си наранил пръста по време на преместването на касите, пък и нямаше на кого да кажа. Чакайте, по-късно наистина споменах в отдела за това. Просто не знам защо тогава нямаше никой на площадката и защо не отидох веднага на лекар.

Съдейки по подпухналата и позеленяла от йода рана и липсващия нокът, тя, изглежда, е била получена преди около месец, както твърдеше Чикатило. Но не е била предизвикана от касите. Може би е била нанесена от предпоследната му жертва — Тишченко, едро и силно момче, което вероятно е оказало яростна съпротива.

Костоев отново усети миризмата и пак не можа да я сравни с нищо познато.

— Но защо вие, старши инженер, премествахте касите, още повече че камионът не е бил дошъл? — настоя Костоев.

— Исках всичко да е предварително готово.

— През последните петнайсетина дни имали ли сте наранявания по лицето и ако е така, при какви обстоятелства сте ги получили?

— През последните две седмици не съм имал никакви одрасквания или ожулвания по лицето. Всъщност не, това не е съвсем точно. Одрасках си дясното ухо на един храст на улица „Бердичев“ на път за завода.

Чикатило говореше, като че ли му бе омръзнало да се бори с екстравагантните тълкувания, които се даваха на най-банални случки.

Но за Костоев беше ясно, че умореният глас и предизвикващата съжаление старческа походка са само ходове. Всяка дума, всяко мълчание, всяка интонация и жест бяха ходове и само ходове в тази гола стая.

Костоев знаеше, че независимо от ненормалността му в някои отношения, Чикатило остава изключително логичен в други. Години наред той се бе изплъзвал от властите, беше вършил работата си, водил бе своя живот и бе разхождал малката си внучка.

Логиката на оцеляването диктуваше, че ако Чикатило приемеше, че Костоев има достатъчно доказателства да предяви обвинение срещу него, той трябва също така да приеме, че единствената му надежда е да бъде обявен за невменяем по смисъла на закона. Костоев обаче знаеше също така, че ако той беше на мястото на Чикатило, единственото, към което щеше да се стреми, би било да установи точно с какви доказателства срещу него разполага следователят.

Това поставяше Костоев в много затруднено положение. Трябваше да пази в резерва малкото си твърди факти и свидетели, иначе накрая нямаше да има нищо. Някои от тези факти обаче, поднесени като безапелационни въпроси, трябваше да се използват в началото на разпита, за да накарат Чикатило да почувства силата и размаха на Костоевите доказателства. Дошло бе времето да зададе един от тези въпроси.

— Можете ли да кажете къде бяхте и какво правихте на 6 и 7 ноември 1990 година?

Всеки би си спомнил къде е бил на седми ноември, защото това е Празникът на революцията.

— Да, знам какво правих тези дни — отвърна Чикатило. — На 6 ноември бях на работа до обяд, по-точно до четири часа следобед. Не в Ростов, а в нашия завод в Новочеркаск. След работа се върнах пеша вкъщи и прекарах вечерта с жена си. На 7 ноември сутринта в осем без десет с жена ми взехме влака за Родионовка, където живее сестра ми Татяна. Гостувахме й до девети. Не съм ходил никъде другаде през тези дни.

Костоев се зарадва на тази лъжа. Вече беше без значение дали Чикатило няма изведнъж да промени мнението си и да каже: „Чакайте, чакайте, сега си спомням…“ Най-важна за Костоев бе първата реакция, инстинктивното опълчване на вината срещу истината.

— Бяхте ли на гара „Лесхоз“ на 6 ноември?

— Не. Нито на 6 ноември, нито някой друг ден съм бил на гара „Лесхоз“. Никога не съм имал работа там.

— Когато ви арестуваха, личният ви паспорт беше иззет. Кажете ми, напоследък давали ли сте паспорта си на някой друг?

— Не — каза Чикатило. — На никого не съм си давал паспорта напоследък.

— Мога да ви покажа заявлението на служителя от милицията Рибаков, който твърди, че на 6 ноември 1990 година около два часа следобед сте излезли от гористата местност близо до гара „Лесхоз“ и по лицето и ръцете ви е имало наранявания. Какво ще отговорите на това заявление на патрулиращия милиционер Рибаков?

— Не съм бил в околностите на гара „Лесхоз“. Не знам защо той твърди, че съм бил там.

Костоев замълча, за да даде време на Чикатило да си спомни последното убийство, дъжда и гората. Да му даде време да си припомни, че е бил проверен на гара „Лесхоз“ на 6 ноември, и по този начин да проумее, че двамата с Костоев знаят, че това са лъжи. Именно това сега бе връзката помежду им.

— Достатъчно за днес, Андрей Романович — каза Костоев.