Джули Кагава
Вечната песен (9)

Глава 9

Наведох се и вдигнах катаната, за да посрещна удара му. Остриетата се сблъскаха със стържене, което плъзна по гръбнака ми. Ударът още вибрираше в ръцете ми, когато отблъснах и втория замах на Зийк, този път към врата ми. Щеше да ми отсече главата, ако не бях реагирала. Направих крачка назад и блокирах удар към лицето ми. Виждах жадния поглед на Зийк между остриетата. Той нападаше свирепо, смъртоносно; и ако не се стегнех, щеше да ме убие.

Изръмжах, вбесена от несправедливостта на всичко това, и се хвърлих напред. Вложих цялата си омраза и мъка в един удар. Катаната срещна мачетето на Зийк, отби го и се заби дълбоко в рамото му. Той изсъска от болка, залитна назад и аз отново налетях, замахнах към врата му.

Той се наведе, мачетето се стрелна към лицето ми и Зийк отскочи назад. Стигна до стената и стисна една почерняла разкривена седалка, която стърчеше от водата и отломките. Изръмжа, изтръгна я и я запрати към мен.

Аз почти се проснах на пода и столът се стовари с оглушителен трясък в купчина отломки зад гърба ми. Парчета камък се посипаха отгоре ми, но аз станах и едва успях да вдигна катаната, за да отбия удара на Зийк. Не видях обаче камъка в юмрука му, докато не ме халоса с него по слепоочието и аз се строполих.

Болка се взриви в главата ми, когато пльоснах във водата, и веднага се претърколих по гръб, защото мачетето се стовари със свистене точно до мен. Усетих как нещо потече по лицето ми, изритах отчаяно, уцелих Зийк в коляното и той се свлече. И двамата се изправихме със залитане, мокри и окървавени. Вдигнахме оръжията си и започнахме да обикаляме един срещу друг.

Примигнах, за да прочистя кръвта от очите си, опитвах се да потисна Глада, който се беше надигнал и гореше като огън във вените ми. Не можех да изгубя контрол сега. Зийк газеше във водата срещу мен, вдигнал мачетето, но изгубил кръвожадната усмивка. Зъбите му се бяха издължили, гледаше ме студено и безизразно, докато пристъпваше в кръг — като истински хищник. Стомахът ми се сви. Човекът Зийк, въпреки цялата му решителност, смелост и упоритост в битка, не беше убиец.

— Хайде, вампирско момиче — подразни ме той с нисък, ръмжащ глас. — Не ми казвай, че само толкова можеш.

Изсъсках, хвърлих се напред и замахнах към главата му. Той отскочи назад. При втория ми удар се стрелна и ме удари с юмрук в слепоочието. Аз залитнах и се извъртях, но катаната изсвистя и остави рана на корема и гърдите му. Зийк изръмжа и отстъпи назад. По ризата му изби кръв, а той посегна към нещо малко на гърба си. Разбрах какво ще направи и се опитах да го поваля, преди да го е извадил, но не бях достатъчно бърза. Зийк измъкна пистолет от колана си и изстреля шест куршума право в мен, от упор. Кръв експлодира от гърдите ми, кръв и болка. Аз изпищях и политнах назад от силата на изстрелите.

Паднах на коляно във водата и притиснах ръка към гърдите си. Усещах как кръвта тече между пръстите ми. Раните бавно започнаха да се затварят, но Гладът се развихри с рев. Стиснах зъби и вдигнах меча, за да посрещна пак мачетето, което летеше към врата ми. То изби катаната от ръката ми, веднага се спусна отново и аз се хвърлих настрани. Приземих се във водата, станах и инстинктивно вдигнах ръка, за да блокирам поредния удар към врата ми. Ударих Зийк по лакътя толкова силно, че нещо изпука и той изрева. Изрита ме в гърдите и аз политнах назад.

Пак се проснах по гръб във водата, главата ми се удари в една паднала греда. Отворих замаяна очи и видях, че Зийк стиска мачетето с другата ръка и замахва отново. Извъртях се, то потъна дълбоко в колоната зад мен и за миг Зийк остана незащитен.

Изправих се на колене, плъзнах се под него и измъкнах кинжала на Канин от палтото си. После забих тънкото острие право в сърцето на Зийк и то щръкна от гърба му.

Зийк се скова и зина от шок и болка. Вгледах се за миг в очите му — те светеха от агонията, но ми се стори, че зърнах и нещо друго: следа от момчето, което познавах. После помътняха и аз осъзнах какво съм сторила. Изхлипах, извадих острието от гърдите му и отстъпих назад. Зийк се олюля и падна на колене във водата.

Ръцете ми трепереха, докато гледах момчето, което беше коленичило пред мен със сведена глава и незащитена шия. Това беше. Моментът настъпи. Един бърз удар, само толкова се искаше, за да отърва Зийк от нещастието му.

Вдигнах разтреперана кинжала на Канин и го насочих към тила на Зийк. Кървавите сълзи замъгляваха зрението ми. Той не помръдваше в краката ми, беше свил счупената си ръка към гърдите, сякаш знаеше какво предстои. Поех дълбоко дъх, прогоних емоциите и замахнах.

Но кинжалът не стигна до него. Спрях насред замаха, острието увисна във въздуха и колкото и да се опитвах, не можех да се накарам да продължа. По дяволите, какво ми ставаше? Това не беше Зийк. Ако не го довършех сега, той щеше да се възстанови и да ме преследва отново. Не можех да си позволя спомена. Не можех да си позволя да видя пак миналото, нашето минало… преди. Първата ни среща в изоставения град, момиче вампир и момче човек с предпазливи сини очи, насочило пистолет към главата й. Първата тайна целувка в пълния мрак, как се разтопих напълно в копнежа по него. Как лежа до Зийк в старата си стая, на сантиметри от шията му, и слушам ударите на сърцето му, докато заспя. Усмивката му, допирът му, начинът, по който ме гледаше, с пълна, абсолютна вяра, че не съм чудовище.

Престани, Алисън. Преглътнах стон и се проклех за тези глупави предателски мисли. Вече нямаше значение. Трябваше да го направя. Зийк трябваше да умре, а нямаше кой друг да го стори.

Съжалявам, Зийк.

Стиснах здраво кинжала и пак го вдигнах. Опитах да фокусирам погледа си през сълзите. Един удар. Един бърз удар и край. Той няма да почувства нищо, а после ти няма да чувстваш нищо, никога повече.

— Направи го.

Задавен шепот. Замръзнах и се втренчих в прегърбеното тяло. Зийк не беше помръднал, но виждах, че раменете му треперят. Напрегнах се, защото си спомних как ме измами в кулата, когато си помислих, че се е завърнал. Това сигурно беше поредният номер, за да сваля гарда. Щях да съм пълна глупачка, ако се вържа отново.

И все пак… още се колебаех. Онази откачена, упорита надежда не спираше да се надига и да ме измъчва. Ами ако той още е там? Ами ако Сарен не го е унищожил напълно? Стисках кинжала на Канин и имах чувството, че ме разкъсват на две. Знаех колко е глупаво; знаех, че трябва да го довърша сега. Точно за това ме предупреди моят създател — позволявах на чувствата да ми попречат. Но ако убиех Зийк, щях да се измъчвам от съмнения всяка секунда до края на живота си. Цяла вечност.

— Какво чакаш? — изхриптя Зийк и стисна коленете си. Знаех, че вече се възстановява, вероятно почти напълно, но още не помръдваше. И макар че беше свел глава, чувах сълзите в гласа му.

— Направи го, Алисън. Убий ме. Моля те, сложи край на това.

Взех решение. Глупаво, емоционално и ирационално. Свалих кинжала, отстъпих назад и поклатих глава.

— Не — прошепнах, а той изхлипа задавено. — Няма да те убия, Зийк. Не и така.

— Али… — Силна тръпка разтърси тялото му. Той бавно се изправи. Беше мокър и окървавен, обгръщаше се с ръце, но не помръдваше. Стоеше с гръб към мен и трепереше. Мачетето просветваше във водата до краката му. Аз предпазливо пристъпих напред, той вдигна глава и леко се извърна към мен.

— Грешен избор, момиче.

Извъртя се с плашеща бързина, стисна ме за гърлото и ме блъсна в една колона. Аз инстинктивно понечих да вдигна кинжала, но Зийк ме сграбчи за китката със счупената си доскоро ръка и обърна острието към мен.

Усетих как то се забива в гърлото ми и вдигнах очи към празната му усмивка.

— Трябваше да ме убиеш — прошепна той и притисна острието напред.

Напрегнах се, натисках ръката му, кинжалът се впиваше във врата ми.

— Зийк. Знам, че ме чуваш. Знам, че не искаш това. Моля те… спри…

Той внезапно затвори очи и пак се разтърси.

— Али — прошепна напрегнато и отчаяно. — Не, не, няма да го направя. Стига. — Ножът спря и ръцете, които ме притискаха, се отпуснаха, но Зийк остана със затворени очи. — Алисън — прошепна, сякаш нямаше много време. — Убий ме сега. Не мога да се боря повече. Побързай!

— Не мога. — Очите ми горяха и запримигвах, за да прочистя сълзите, не свалях поглед от него. — Не мога да те убия. Моля те, не ме карай да го направя, Зийк.

Той изрева отново и замахна с кинжала. Аз сграбчих ръцете му, извъртях се, блъснах го към колоната и измъкнах кинжала от ръката му. Очите му внезапно се отвориха — зли и налудничави — и той се озъби.

— Решавай! — изрева. Не знаех кой говори. Може би и двамата. — Нямаш време.

Сълзи се стичаха по лицето ми и аз разтърсих глава, отчаяно се опитвах да измисля нещо. По дяволите, трябваше някак да го изтръгна от това. Как да спра един вампир, освен с кол в сърцето? Нямаше какво да направя? Можех само да гледам как Зийк отново се отдалечава от мен и накрая щях да съм принудена да го унищожа?

Не, не можех. Не можех да го загубя отново. Не и този път.

— Али — изстена Зийк и усетих как се изплъзва и се променя в нещото, създадено от Сарен. Килна глава назад, присви очи и аз взех решение. Той ме погледна отново със свирепото изражение, а аз пуснах кинжала, пристъпих напред и забих зъби в гърлото му.

Той изпъшка и се скова до мен. Ръцете му стиснаха моите в смазваща хватка, но аз почти не ги усещах. Кръвта му се процеждаше между устните ми и се разливаше по езика — гъста, ленива река. Различна. По-различна от времето, когато беше човек — тогава беше сладка, с вкус на земя и на Зийк. Сега беше някак по-мрачна. Гореща, силна, могъща и напълно опияняваща. Внезапно видях истинския Зийк. Усетих мислите му и кипящите чувства. Объркване. Отчаяние. Страх. А под това течеше нещо толкова мощно, че беше почти съкрушително.

Спомени нахлуха в ума ми с кръвта. Ужасната нощ със Сарен; агонията му, докато вампирът бавно го разрязваше и искаше от него да предаде всички, които обича, пълното му отчаяние, когато се поддаде на мъченията. И друга сцена: той стои в сенките, гледа ме как се боря да опъна палатката на ветровитото поле и се надява тя да падне отгоре ми, за да може да дойде и да говори с мен. А после болка, защото Джебедая пак го наказва, а той знае, че никога няма да изпълни очакванията му. Спомен от Ню Ковингтън — бавно танцува с мен в тъмния ъгъл, музиката на пианото се вихри около нас и той осъзнава колко много ще жертва, колко далече ще стигне, за да бъдем заедно.

После първата ни нощ в Старо Чикаго, когато отидохме да спасим нашата група от краля на бандитите. Той е коленичил в мрака до мен и осъзнава, че е напълно, безвъзвратно влюбен… в един вампир.

Малко изплашена от дълбочината на чувствата, които нахлуваха в мен, аз опитах да се отдръпна, но Зийк потрепери, обгърна ме и ме притисна към себе си. Искаше да продължа. Затворих очи и забих зъби по-дълбоко, стопявайки се в него. Зийк изстена тихо.

Изпих съвсем малко, знаех, че е тежко ранен и няма много кръв. Но ми беше трудно да се отдръпна и да накарам зъбите си да се приберат. За секунда бях зърнала най-дълбоките, най-тъмни кътчета в него, познах всяко чувство и таен страх. Никога не се бях чувствала така свързана с някого.

Вдигнах очи и срещнах трепереща погледа му. Очите му вече не бяха празни, а сияеха както никога. Устните му бяха леко отворени и зъбите му блещукаха на сантиметри от лицето ми.

Преглътнах, знаех какво иска… и извих глава назад, за да разкрия шията си.

Той се нахвърли и за част от секундата усетих страх, спомних си ужасната болка, когато Канин ме ухапа. Напрегнах се, но Зийк заби зъби в плътта ми. Почувствах мимолетна болка, а после в мен се разля топлина, която разтопи дори костите ми. Изгаряше вените ми, успокояваща и прекрасна, заглушаваше дори постоянната болка от Глада и вилнеещия демон. Затворих очи и притиснах главата му към себе си. Зийк изръмжа и заби зъби още по-дълбоко. Аз изпъшках и се извих към него в отчаян опит да се приближа още повече.

Той те вижда — обади се тихо паникьосано гласче под слоевете наслада и аз се смръщих. — Сега той може да те види каквато си. Каквато си наистина, зад стената, която издигаш пред всички. Какво ще си помисли за теб? Убийца. Чудовище.

Не ме интересуваше. Нека види, помислих си и го прегърнах още по-плътно. Мислех за нашите мигове, за нежеланието ми да се доверя на някого, особено на човек, и как беше срутил всяка стена със своята непоколебима вяра, докато не го допуснах. Спомних си очите му точно преди да ме целуне, знаеше, че съм чудовище, но не се изплаши. Позволих му да види пълното опустошение, което бе оставила в мен смъртта му, как демонът едва не победи и единствено споменът за него успя да го отблъсне.

Това съм аз — казах наум, питах се дали ме чува. — Цялата аз. Аз съм тук, Зийк. Няма да те оставя да си идеш.

Той внезапно се скова. Вдигна глава от шията ми и ме отблъсна назад с разширени от ужас очи, сякаш едва сега осъзна какво прави. Аз се препънах и се изправих пред него, готова да скоча, ако ме нападне.

Зийк се взираше в мен. Устните му бяха изцапани с кръв, която се стичаше от ъгълчето на устата му, и лицето му беше изкривено от болка. Той докосна с треперещ пръст устните си и се втренчи в аленото петно. Очите му потъмняха от ужас и неверие. Отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Зийк — прошепнах и тръгнах към него. Краката ми трепереха, може би от загубата на кръв, и едва не паднах. Той не забелязваше това, взираше се в окървавените си пръсти. Изглеждаше много зле, сякаш всеки миг щеше да повърне. — Чакай.

— Защо не ме уби?

Спрях. Гласът му беше рязък, почти като ръмжене, а очите гледаха отчаяно и обвинително.

— Защо, Али? — Зъбите му още се подаваха и той ги оголи в несъзнателна гримаса. — Защо не сложи край на това? Обеща ми, че ще го направиш.

Преглътнах отчаяния си отговор и срещнах обвинителния му поглед.

— Обещах да не те Превръщам, ако умреш — отвърнах задавено, опитвах да се овладея. — Обещах ти да те оставя да си идеш. Не съм казвала, че ще ти помогна да се унищожиш.

— Вярно — рече той и се прегърби. — Не си. Не мога да те виня за това. — Остана така под смътната синкава светлина. После вдигна глава, погледна към порутения таван и сиянието заля лицето му. Аз също погледнах към дупката. Усетих лека тревога. Звездите избледняваха, зората наближаваше.

Зийк беше затворил очи и притискаше ръце до тялото си.

— Тогава ще го направя аз — прошепна с накъсан, но решителен глас. Отстъпи назад. — Ще трябва да го направя сам.

— Зийк. — Внезапно се уплаших и се втурнах напред, забравила за слабостта си. — Чакай. Какво правиш?

Той ме погледна с болка, за последно.

— Благодаря ти. Че ме… изтръгна от онова. Че ми помогна да си спомня. Аз… не заслужавам това, което ми показа. Вече не. Но поне съм свободен от Сарен. — Погледна към тавана и небето над него. Изглеждаше примирен. — Убий го заради мен, вампирско момиче. Обещай ми, че ще го убиеш. Изпрати го в ада и там ще го посрещна аз.

Лед потече по вените ми.

— Зийк, не.

Но той се обърна, прекоси залата с няколко крачки, без да чува виковете ми. И изчезна.

Хукнах след него по затрупаното с отломки стълбище. Зийк не отвръщаше на виковете ми, не поглеждаше назад, тичаше из срутения театър като обсебен. Когато стигаше до купчина късове от стените или тавана, бързо сменяше посоката и продължаваше неотклонно нагоре. Едва успявах да го следвам, понякога дори се катерех по останките от стените към покрива и изсветляващото небе.

Накрая се издърпах и на последната греда — част от почернелия скелет на покрива. Вятърът задърпа косата ми, когато се изправих и се огледах трескаво. Зейналата дупка в сградата се спускаше право надолу, кръстосваха я стоманени трегери, които стърчаха несигурно от ръба. Горният край на знака „ЧИ АГО“ се издигаше изкривен от отсрещната стена, а отвъд него по хоризонта пълзеше ужасяващо оранжево сияние.

Една стройна фигура в черно стоеше в другия край на покрива, с лице към светлината. Беше стъпил на самия ръб на една метална греда, увиснала над нищото, а вятърът развяваше дрехите и косата му. Вампирските ми инстинкти запищяха да се скрия от смъртоносните слънчеви лъчи. Времето ми изтичаше. Но аз се принудих да прекося внимателно покрива, като заобиколих зейналата яма и стигнах до стройната фигура, която чакаше зората.

— Зийк. — Гласът ми трепереше. Бях ужасена от слънцето и от мисълта, че ще видя как той бавно лумва в пламъци. Стъпих на самия ръб и се вгледах в момчето в края на гредата. Толкова близък и все пак на цял живот от мен. — Не го прави.

Той едва наклони глава, решен да посрещне слънцето.

— Влизай вътре, Алисън — прошепна съвсем спокойно. — Не би искала да ме видиш как горя. Сарен каза, че било доста болезнено.

Гласът му потрепери на последните думи. Аз преглътнах страх и инстинкта да последвам съвета му и да избягам веднага и пристъпих напред.

— Не и без теб. — Той не отвърна, а аз продължих отчаяно: — Зийк, моля те, изслушай ме. Можеш да се бориш. Ще ти покажа как.

— Знаеш ли какъв е първият ми спомен като вампир? — каза безизразно, сякаш не ме беше чул. Вятърът разроши косата му, но той не помръдна — силует на фона на хоризонта. — Първите няколко нощи не знаех какво става. Имаше само проблясъци, късове от чувства и спомени, като в треска. Не знаех какво прави Сарен и дори колко е продължило — всичко тънеше в мъгла. До една нощ.

Той сведе глава, нехаещ за слабото розово сияние, което вече се разливаше по кожата му. Потреперих и пак потиснах инстинкта да избягам.

— Събудих се в един обор — продължи Зийк със същия мъртъв глас. — И не помнех нищо. Не знаех къде съм и кой съм. Знаех само, че… умирам от глад.

Внезапно ме обзе ужасно подозрение как ще продължи тази история. Исках да разкъсам Сарен заради жестокостта му. Спомних си първото си събуждане като току-що Превърнат вампир — объркването, страха, гнева и Глада, които последваха — и търпеливите грижи на моя ментор, който ми обясни всичко. При Зийк не беше станало така.

— Не бях сам, разбира се — продължи той тихо. — Сарен ме беше заключил в обора с няколко души. Обикновени селяни, жени и дори деца. Не бяха въоръжени.

— Той замълча и стисна юмруци, сякаш не можеше да понесе следващите спомени. — И аз… аз ги избих, Али. До един. Избих ги всичките.

Задави се и вдигна ръка към лицето си, докато аз се борех със сълзите.

— Зийк — успях да изрека, не можех да си представя какво изпитва сега — вина и огромен ужас от стореното. — Знам, че звучи ужасно, но… това не си бил ти. Когато се събудим след Превръщането, не знаем какво вършим. Гладът ни превзема и нападаме всичко живо. Сарен е наясно с това. Не бива да се обвиняваш.

— Не. — Той се извъртя към мен с трескав поглед. Опустошението на лицето му ме накара да потръпна.

— Ти не разбираш. Аз помня как убих тези хора. Помня как ги разкъсах и… и ми хареса, Али. — Лицето му се изкриви от отвращение и самоненавист. — Не разбираш ли? Аз не съм като теб. Ти се бориш с това нещо от деня, в който са те Превърнали. А аз… вече съм победен. — Примигна и две червени нишки се спуснаха по бузите му. — Аз съм демон и колкото по-скоро отърва света от себе си, толкова по-добре.

Вече беше много светло или поне така изглеждаше на чувствителните ми очи. Не знаех още колко време имаме, но не можех да го оставя да умре.

— Ти не си демон — извиках и моите сълзи също потекоха. — Ти си силен колкото мен, Зийк. Можеш да се бориш с това. Не го оставяй да те контролира…

— Вече съм вампир! — избухна той. Още алени струйки се спуснаха по бузите му, когато посочи към изгряващото слънце. — Аз умрях, Алисън! Мъртъв съм! Какъв живот ме чака вече? Да се храня от хора, да излизам само нощем, постоянно да се боря, за да запазя контрол и да не разкъсам някого просто за удоволствие. Да живея цяла вечност като прокълнато създание? — Той изхлипа. Не можех да отговоря, защото и моето гърло беше запушено от сълзи. Зийк изтри очите си и ме погледна съсипан. — Баща ми е мъртъв. Не мога да се върна в Едем. Семейството ми вече няма нищо общо с мен, защото съм вампир. Няма да мога да ги доближа, защото не искам да ги поставям в опасност. Всички, които обичам, ще ме мразят и ще се страхуват от мен. И с право. — Той изхлипа отново, затвори очи и се извърна от мен. — Трябваше да умра. Още в лабораторията при Сарен. Исках да умра. Какво ме задържа тук, Алисън? Защо да оставам?

— Защото те обичам, идиот такъв!

Той примигна, изглеждаше смаян. Аз се отпуснах и почувствах как сълзите се търкулнаха по бузите ми, когато го погледнах умоляващо.

— Онази нощ в лабораторията — започнах тихо и примирено, — когато ти… умря… аз за известно време изгубих пътя. Почти се превърнах в чудовището, което винаги си ненавиждал. — Срамът и вината пак се надигнаха и се смесиха със страха и отчаянието. Спомени от нощта, когато едва не минах границата. — Реших, че ще е по-лесно да се откажа от всичко човешко, за да не чувствам нищо. Но не му позволих да победи, Зийк. Заради теб.

Той не помръдна и не отмести поглед. Срещнах очите му, не се срамувах от червените струи по бузите си и не ми пукаше за внезапния страх от онези три думи, които разкриха всичко.

— Веднъж ми каза, че не съм зла — казах твърдо. Че не съм демон и аз ти повярвах. Все още ти вярвам. — Пристъпих внимателно напред и вече бях само на няколко крачки от него. — Кълна ти се, Зийк, ще ти помогна да се бориш. На всяка крачка от пътя. Няма да ти позволя да се превърнеш в чудовище. Но сега трябва да ми се довериш. Моля те.

Слънцето се показваше на хоризонта. Слабата оранжева светлина се разля по покривите и прониза болезнено очите ми. Изсъсках и леко се извърнах, усещах как кожата на бузите ми, челото, ръцете пламва от болка.

— Отивай си — извика Зийк, гласът му беше напрегнат от агонията. Аз вдигнах очи и видях силуета му на светлината. От голите му ръце вече се издигаха филизи дим. Очите му бяха изпълнени с болка. — Али, влез вътре. Остави ме.

— Не. — Изправих се, обърнах се към слънцето и усетих как светлината пърли кожата ми. Направих още една крачка по гредата и протегнах ръка. Пръстите ми вече бяха зачервени. Сълзите горяха бузите ми като киселина. — Няма да те оставя. Или ще дойдеш с мен, или изгаряме и двамата.

Той затвори очи. Остана още миг така със сведена глава, бореше се със себе си. Накрая изстена, разбиващ сърцето стон на поражение… пристъпи напред и сложи ръка върху моята. Издърпах го от ръба и забързах към дупката в покрива. Спуснахме се в мрака точно когато слънцето се издигна над покривите и оцвети всичко зад нас в оранжево.