Джули Кагава
Вечната песен (8)

Глава 8

Когато отворих очи, светът бе притихнал. Гласовете бяха изчезнали заедно с изстрелите, писъците и воя от болка. Беше тъмно, аз лежах по гръб на твърд бетон и се взирах в нисък гол таван. Нямаше прозорци и отникъде не влизаше светлина.

Помръднах и веднага се смръщих от тъпата болка в гърдите, която се разпростря в цялото ми тяло. Стиснах зъби и опитах да се изправя. Накрая се свлякох пак до стената, докато болката утихне.

Какво… стана? Чувствах се бавна и тежка, мислите ми се лутаха лениво. Нещо мрачно и ужасно се спотайваше в ума ми и не смеех да го погледна. Къде бях? Не помнех как съм се озовала тук.

— Алисън.

Гласът на Канин отекна някъде съвсем близо, нежен от облекчение. Сянка се стопи от стената и се превърна в Господаря вампир, който стана от мястото си в ъгъла. Главата му почти докосваше тавана, когато наближи и приклекна до мен. Тъмните му очи ме гледаха напрегнато.

Примигнах. Лицето му беше мрачно и набраздено от тревога. Онзи зловещ спомен се размърда отново на ръба на съзнанието ми, но се изплъзна, преди да успея да го уловя.

— Канин — прошепнах със странно дрезгав глас. — Къде сме? Какво стана? Аз… — Потрепнах от болката в гърдите. Канин сложи длан на ръката ми.

— Спокойно. Не бива да се движиш все още. Трябва да минат час-два след събуждането, защото тялото ти трябва да се излекува напълно. Ето, това ще ти помогне. Опитай се да пиеш бавно. — Подаде ми напукана чаша, пълна с нещо гъсто и топло. Гладът се надигна с рев. Пресуших я. Не знаех откъде се е сдобил с кръвта и не ме интересуваше. Топлината потече по вените ми. Болката малко отслабна, но не съвсем.

— Какво ми има? — попитах и се наместих до стената. Веднага усетих бодеж в гърдите и стиснах зъби, почти гневна на болката. — Защо не съм се излекувала досега?

— Алисън. — Канин извърна към мен тъмните си, пълни с болка очи. — Минаха два дни. Ти беше изпаднала в хибернация. — Замълча, чакаше да осъзная тежестта на думите му, преди да продължи: — Опитвах се да те извадя от нея, но не бях сигурен, че ще успея. Невероятен късмет е толкова млад вампир като теб да се събуди, след като е бил пронизан право в сърцето.

— Пронизан? — Колебливо докоснах гърдите си там, откъдето извираше болката. Не напипах никаква рана. — Какво стана? Не помня…

— В кулата на Чакала — каза тихо Канин. — Отидохме там да намерим Сарен.

Кулата на Чакала. Фрагменти от онази нощ се завърнаха. Пустите проходи. Плуваме под водата, за да стигнем до сградата. После бяхме нападнати и се разделихме. Дългото стълбище, което ме отведе до последния етаж…

Ръката ми политна към устата, когато най-мрачното късче от онази нощ изникна от подсъзнанието ми.

Зийк — прошепнах. — Той е… той е вампир. Сарен го е Превърнал. Аз…

И той се опита да ме убие. Почти успя. Господи, какво е станало с него? Защо се е обърнал срещу нас? Сякаш е напълно различен човек.

— Съжалявам, Алисън — каза мрачно Канин. — Подцених Сарен. Не очаквах да Превърне Йезекил така. — Въздъхна и затвори за миг очи. — Трябваше да го очаквам.

Бях смазана от нещастие и от спомена как се бих със Зийк, който вървеше към мен безмилостно, с непоклатим поглед. Затова не успях да схвана веднага думите на Канин.

— Какво искаш да кажеш? — задавих се аз. — Че Сарен е възнамерявал да Превърне Зийк?

— Да — каза той бавно, — но не е само това. Сарен не просто го е Превърнал, както аз направих с теб. Той е стигнал по-далеч. Направил го е отрок.

— Не знам какво значи това, Канин.

— Когато вампир, но само Господар вампир, създаде потомство по свой собствен образ. Той изтрива паметта му, разрушава всички спомени от предишния живот и оформя новата му личност по свое желание. Понякога упражнява мисловен натиск върху отрока — като по-силна версия на кръвната връзка между нас, — за да се увери, че следва желанията му. В древни времена много стари Господари са създавали своите потомци така, за да са сигурни, че отроците им няма да ги предадат или да се обърнат срещу тях. Но това е толкова насилствена и варварска практика, че повечето вампири я отхвърлят и се използва в крайно редки случаи.

— Значи това наистина не е Зийк? — Вкопчих се в единствения лъч надежда, който успях да открия в тази ужасна ситуация. — Не го е направил по свое желание?

— И да, и не — въздъхна Канин. — Зависи от психическото му състояние и от силата на принудата. Може спомените на Йезекил да са потиснати и той да се бори с принудата. Може някъде дълбоко в себе си да е запазил понятие за собственото си аз. Или… — Канин замълча и продължи мрачно: — Или Сарен е унищожил съзнанието му напълно, довел го е до лудост и го е превърнал във вампира, който ти видя в кулата. Ако е така, няма да стигнеш до него, защото нищо не е останало от момчето, което познаваш.

Стиснах очи, за да спра глупавите кървави сълзи, които се спуснаха под клепачите ми.

— Но… все пак може да има шанс, нали? — прошепнах и отворих очи. Канин ме гледаш със съжаление и без особена надежда. Въпреки това отказвах да повярвам, че Зийк си е отишъл. — Няма да го изоставя така, Канин — казах упорито. — Не и сега, когато знам, че е жив…

— Какво можеш да направиш, дори да стигнеш до него? — попита нежно Господарят вампир. — Йезекил никога не е искал да бъде вампир. Би предпочел да умре. Дори умът му да беше още непокътнат и ти да успееш да пречупиш принудата, какво? Мислиш ли, че би живял като един от нас, да се храни с хора? Това ще го унищожи, Алисън. Той не би могъл да живее така. — Гласът му пак затихна. Мразех го за тези думи, но знаех, че е прав. — Ако наистина се изправиш отново срещу него, мисля, че знаеш какво трябва да направиш.

Извърнах се от своя създател и станах, не можех да го погледна. Отчаянието ме смазваше, тежко и задушаващо, и аз притиснах чело в каменната стена, за да овладея ужасния гняв и мъката. По дяволите! Какво искаше Канин от мен? Нали следвах неговите правила. Нали се опитвах да намеря баланса между човека и чудовището. Сторих всичко, за да се боря с демона, да не се поддам, да запазя някакво подобие на човечност.

Дори мисълта за това беше непоносима, адски болеше, а срещу нея имах само разбито сърце.

Бях обещала на Зийк, че ще продължа да се боря с чудовището. И щях. Но сега Канин искаше да убия единственото, което ме поддържаше човек, единственото, което някога, истински съм искала за себе си.

Но дори през гнева и мъката един упорит глас в мен крещеше в протест и знаех, че е прав. Зийк никога не бе искал да става вампир. И колкото и шокиращо и объркващо да беше собственото ми Превръщане, не можех да си представя какво е да знаеш, че Сарен ти е създател. Спомних си първите няколко дни с Канин, внимателните му, търпеливи уроци, когато ме учеше как да бъда вампир, и все пак беше ужасно, въпреки че сама избрах да бъда Превърната. Не знаех какво е сторил Сарен на Зийк, какво го е накарал да направи. Може би Сарен наистина беше извратил необратимо ума му и Зийк, когото познавах, вече го нямаше, заменен от студения, безмилостен убиец, когото видях в кулата. Отрок на Сарен по негов образ и подобие.

А тогава Зийк наистина беше загубен… и беше по-добре да умре. Спомних си за всичко, което трябваше да науча, за да живея като вампир: храненето, жаждата за кръв, постоянната борба с Глада. Беше трудно и неведнъж се бях съмнявала в решението си да се превърна в чудовище, защото знаех, че ще се боря с избора си цяла вечност. Опитах да си представя Зийк — нежния, състрадателния, безкористния Зийк — принуден да напада хората… и не можах. Както винаги Канин беше прав. Най-милостиво бе да го убия сега. Той би искал това.

Но не знаех как ще го направя.

Изтръпнала, аз се озърнах за меча, защото усещах празната ножница на гърба си. Не го намерих веднага и се паникьосах… но после си спомних. Той беше останал там, когато Канин скочи с мен през прозореца. Оръжието ми още беше на последния етаж на кулата… при Зийк.

И тогава си спомних още нещо.

— Къде е Чакала? — прошепнах и се извъртях към Канин. Той се изправи с отпуснати рамене. Последното, което помнех, преди да припадна в ръцете на Канин, беше как Чакала пада със стрела в гърдите и Зийк тръгва към него. Канин ме погледна с огромно съжаление.

— Той не е тук, Алисън. Не успя да се спаси от града.

Не. — Стиснах юмруци, не исках да повярвам. — Не и Чакала. Не може да е мъртъв; той винаги оцелява.

Импулсивно го потърсих чрез кръвната връзка. Внезапно се ужасих, защото не почувствах нищо, а това беше твърдо доказателство, че моят вбесяващ, загадъчен кръвен брат вече не е на този свят. Накрая нещо все пак бе успяло да го убие.

Но усетих слабо пулсиране и затворих очи с облекчение. То беше едва доловимо и накъсано, като ритъм на умиращо сърце на птиче, но го имаше. Последвах го отчаяно, имах нужда да изляза под открито небе, да се измъкна от тази задушна гробница. Стъпалата бяха затрупани от отломки и камъни, но една дупка в пода водеше към стара ръждива тръба, която стигаше до отточна канавка. Изпълзях през нея, озовах се на брега на езерото и студената вода плисна върху ботушите ми.

От мястото си не виждах стария град на Чакала, но усещах слабо притегляне някъде отвъд развълнуваните води.

Фарове внезапно разкъсаха мрака и аз се свих назад, когато два мотора изникнаха от сенките, един след друг, и поеха по брега на езерото. Изчезнаха по друга улица, ревът на машините затихна в нощта, но аз знаех какво търсят.

— Минават през няколко часа, търсят по брега — каза Канин, когато излезе от тръбата. — В града има още, проверяват сгради и празни къщи. Търсят нас. За щастие още не са открили това място, но знаят, че сме в града.

— Откъде? — попитах аз.

— Защото не всички се завръщат — отвърна Канин мрачно и ме погледна. — Ти беше зле ранена, Алисън. Трябваше ти много кръв, за да излезеш от хибернацията. Най-добре беше да се укрием до езерото, за да изхвърлям в него телата. Но те забелязаха, че броят им бавно намалява, и сега обикалят града на групи поне по трима. — Устните му изтъняха в безрадостна усмивка. — Явно Йезекил няма намерение да ни остави да си идем.

Зийк. Откъснах с мъка мислите си от него и опитах да потисна ужаса от онова, което ме очакваше. То щеше да се случи при следващата ни среща. Но сега нямаше да мисля за него, защото щях да се разпадна.

— Чакала е някъде там — прошепнах и Канин кимна.

— Да, жив е. И аз го усещам. Но не се е движил от два дни и се страхувам къде може да се озовал. Мисля, че е някъде дълбоко в потопения град и не може да се движи и да се храни. — Присви очи в посоката, в която бяха отминали моторите. — Изглежда, още не са го намерили, но той не може да се крие вечно. Освен това остава проблемът със Сарен. — Погледът му стана далечен, изпълнен с тревога. — Вероятно го е планирал още от началото: да ни забави, за да спечели преднина. Сигурно сега е много близо до Едем, ако вече не е пристигнал.

Прехапах устна.

— Ние… ние ще се върнем за него, нали? — попитах и Канин ме погледна с безизразно лице. — Не можем да го оставим там, Канин. Знам, че е гадняр и вероятно би ни зарязал в такава ситуация, но… — замълчах и направих безсилен жест, не можех да обясня. Чувствах се празна и провалена, смазана от отчаяние и от мисълта за онова, което трябва да направя: да унищожа злото създание, в което Зийк се беше превърнал. Толкова бях изморена. Не исках да изгубя още някого, не и Чакала. Той беше жесток, вбесяващ, егоистичен и би ни продал, без да се замисли, но ми беше брат, единственият ми близък, освен Канин. — Аз ще се върна за него — прошепнах и опитах да успокоя гласа си под неотклонния поглед на моя създател. — Не е нужно да идваш. Ти тръгвай към Едем. Намери Сарен и спри чумата. Това беше твоята цел от самото начало. Разбирам. — Преглътнах с усилие, защото той още ме гледаше, без да мига. — Но аз ще се върна за Чакала. — И за Зийк.

Канин наклони глава към мен и попита:

— Струва ли си? — Аз се намръщих. — Два живота срещу целия свят? Наистина ли искаш да жертваш всичко, за да спасиш единия и да унищожиш другия?

— Какво искаш да…

— Отговори ми, Алисън — продължи тихо, но безмилостно Канин. — Искам да разбереш точно какво означава решението ти. Ако се върнем в града заради Чакала и Йезекил, Сарен ще стигне до Едем, ще изпълни плана си и ще пусне вирус, който ще унищожи всичко. А тогава всичко, което направим тук, ще е безсмислено. Разбираш ли?

Примигнах объркана.

— „Направим“?

Канин въздъхна.

— Не мога да победя Сарен сам — каза той съвсем делово. — За да имаме някакъв шанс да го спрем, трябва да сме заедно. Но и да не беше това, не искам един от нас да остане тук, дори такъв като него. Аз го създадох. Аз съм отговорен за живота му. Затова няма ти да ходиш в града за Джеймс, Алисън. Аз ще ида.

Бях смаяна. Той се взираше в мен.

— Просто искам да разбереш какви ще са последиците. Ако ни убият, няма да спрем Сарен и всички ще умрат. Ще стане като преди шейсет години. Ти не помниш времето Преди, но когато вирусът на Червените дробове беше в разгара си, целият свят потъна в лудост и хаос. А щом се появиха Бесните, настана адът. — Канин замълча и се вгледа смръщен в града пред нас. — Това е… това е огромно бреме, Алисън — участта на цял един свят. Искам да си съвсем сигурна, преди да продължим. Струва ли си? Той струва ли си?

Думите му ме смразиха, но аз вече знаех какъв е отговорът ми. Той беше егоистичен и неразумен, бях сигурна, че е погрешният избор. Но вдигнах глава към безстрастното лице на Канин и прошепнах:

— Да.

— Готова си да оставиш другите да умрат заради това. Да позволиш на Сарен да победи.

— Той няма да победи. Сигурна съм, че ти и Чакала ще го настигнете навреме. Но… аз трябва да направя това, Канин. — Обърнах се към тъмното езеро, усещах слабото мъждукане на живота на Чакала и грозното, страховито решение, което ме чакаше при Зийк. — Няма да оставя Зийк така. Той страда, дори да не го осъзнава. Ти би направил същото за мен.

— И как ще го победиш? — попита тихо Канин. — Нямаш оръжие.

— Не знам. — Усетих острата болка от това напомняне. Мечът ми липсваше; без познатата му тежест на гърба ми се чувствах странно гола и непълна. — Все ще намеря нещо. Тръба, счупена бутилка. Някаква пръчка, няма значение.

Канин въздъхна и се приближи. Хвана ме за китката и сложи в дланта ми тънкия, остър като бръснач кинжал. Примигнах, когато сви пръстите ми над лекото и смъртоносно острие. Вдигнах поглед.

— Канин, не мога…

— Вземи го, Алисън. — Той отдръпна ръката си и кинжалът в ножницата остана под пръстите ми. — Трябва да се защитаваш с нещо, защото няма да дойда с теб. А щом настояваш да се изправиш пред Йезекил сама, не мога да те изпратя с голи ръце.

Преглътнах буцата в гърлото си.

— Ще се върна, Канин. Заклевам се.

Той вдигна ръка.

— Чуй ме, Алисън. Преди да направиш още една стъпка, искам да си съвсем сигурна какво ще сториш. — Той ме погледна, очите и лицето му бяха мрачни. — Ние направихме точно както Сарен искаше, той е планирал всичко. Ти не откри Йезекил случайно. Той го е оставил там, за да ни спре — със заповед да ни убие и да ни попречи да стигнем до Едем. Но Сарен го е оставил най-вече заради теб, Алисън. И Йезекил е най-опасното му творение, защото той те познава много добре. — Канин присви очи. — Каквото и да ти казва, каквото и ти самата да си казваш, помни, че онзи човек вече го няма. Създанието, което Сарен е оставил след себе си, е само извратено подобие на Йезекил Крос.

Прехапах устни, за да спра паренето в очите си, и опитах да заговоря.

— Знам — почти изръмжах. — Знам, че вече го няма. Защо ми го казваш сега?

— Защото искам очите ти да са напълно отворени — отвърна моят създател. — Трябва да знаеш накъде си тръгнала. Не позволявай чувствата ти към Йезекил да замъгляват преценката ти. Той ще се опита да те убие, Алисън. И ще успее, ако не си напълно готова да сложиш край на живота му. — Погледът му стана по-остър, пронизваше ме. — Абсолютно сигурна ли си, че си способна на това?

Не — помислих си отчаяно. — Но няма да го изоставя… така.

— Да. — Гласът ми беше почти спокоен.

Господарят вампир ме гледа още миг, после кимна.

— Тогава тук ще се разделим. — Обърна се към езерото. Студен вятър съскаше над водата, дърпаше косата и дрехите ми, докато погледът на Канин се плъзгаше по безкрая на езерото. — Не съм сигурен къде е Чакала, знам само, че кръвната връзка ще ме заведе при него. Нямам представа в какво състояние ще бъде, когато го открия, дали ще е в хибернация, сериозно ранен или обезумял за кръв. Ще ми отнеме известно време да го намеря и още повече, за да му помогна. С теб може да се разделим за доста дълго.

Не исках да се разделяме, но нямах избор. Той трябваше да намери Чакала, а аз — да се изправя пред Зийк. Така, ако аз загинех — ако Зийк ме убиеше, — поне те щяха да имат шанс да спрат Сарен. Но сега дори това ми се струваше малко вероятно. Времето ни изтичаше; Сарен сигурно вече беше стигнал в Едем и бе унищожил единствената надежда за бъдещето на света. Вероятно бяхме закъснели.

— А ти къде ще идеш сега? — попита ме Канин.

Свих рамене.

— Ще се върна в града. Освен ако не смяташ, че Зийк обикаля с патрулите?

— Не. Доколкото познавам мисленето на Сарен, Йезекил ще чака да идеш при него. Вероятно на място, което е значимо за вас. Не знам къде може да е, но… — Сбърчи чело. — Сигурен съм, че ти ще го намериш съвсем скоро.

— Е, добре тогава. — Въздъхнах и отстъпих крачка назад. Трябваше да тръгвам. — Предполагам… че ще се видим отново, когато всичко приключи. — По един или друг начин.

— Алисън.

Канин още ме гледаше, когато се обърнах, изражението му бе неразгадаемо.

— Когато се оправиш с Йезекил — каза той, — чакай ни на източния път от града. Ако не дойдем до утре вечер, продължавай към Едем без нас. — Нещо премина през очите му, помен от емоция, но изчезна. — Пази се.

Кимнах.

— Ти също, Канин.

Той се обърна и навлезе в черните води на езерото, без да поглежда назад. Взирах се в него, докато не изчезна под повърхността, после тръгнах по брега към улицата и наводнения град. Отново към Старо Чикаго и Зийк.

 

 

Докато се промъквах из тихия, порутен град, сред каньони от бетон и ръждива стомана, усетих, че болката в гърдите съвсем отшумява — поне физическата. Тялото ми най-сетне се беше излекувало напълно; кръвта, която Канин ми бе дал, възстановяваше щетите, нанесени от дървения кол, който моето изгубено момче заби в сърцето ми.

Стомахът ми се сви, този път не от Глад. Аз… наистина щях да го направя. Щях да убия Зийк. Защото някакъв болен, откачен вампир го беше Превърнал в чудовище. Беше изличил съзнанието му, разрушил всички спомени и го беше превърнал в нещо, което вече не познавах.

Ще те унищожа, Али, защото той го иска. Той иска да види как изтръгвам сърцето ти и го смачквам в юмрука си. Каза, че ще е поетично иронично, каквото и да означава това.

— Проклет да си, Сарен — изревах аз и глупавите сълзи отново избиха в очите ми. — Ако оцелея след това, нищо няма да ме спре — ще те намеря и ще те разкъсам. Дори светът да се разпада около нас, ще се погрижа първо да видя твоя край. Кълна се.

Но така не прогоних болката от онова, което трябваше да сторя.

Хвърлих поглед към върховете на порутените небостъргачи, уродливи скелети на фона на зловещото тъмносиньо небе. Нощта отиваше към края си. Може би имах още час-два, за да се промъкна в наводнения град, да намеря Зийк и да го убия. Но не можех да се върна. По това време на следващата нощ или щях да съм на път за Едем, да се надяваме с Канин и Чакала, или щях да съм купчина пепел, разпилявана от вятъра.

На брега на реката спрях и се вгледах към града. Явно капаните и бомбите, заложени от Зийк, бяха махнати, защото градът вече не беше празен. Факлите и фенерите пак светеха и озаряваха в оранжево мрака, хора се движеха без страх по платформите, проходите и мостчетата, макар че не бяха много. Всъщност видях само неколцина — на малки групи или по двойки. Имаше и такива, които прекосяваха мостовете сами. Зачудих се дали останалите обикалят града в търсене на трима вампири. Или пък бяха при Зийк и аз вървях към поредния капан.

Плъзнах се във водата и поех натам, откъдето Чакала ни беше превел. Стигнах до основата на кулата, но не тръгнах по наводненото стълбище, а влязох през входните врати и се озовах във фоайето.

То беше празно. Нямаше пазачи нито в сенките, нито по коридорите горе. Странно, но никой не ме чакаше. Е, нямах нищо против. Тихо продължих до отсрещната стена, точно както първия път, когато се озовах тук. Асансьорът беше там — кашляше и хвърляше искри в ъгъла на залата. Не си направих труда да се занимавам с лоста и съмнителната машинария. Качих се върху паянтовата кабина, хванах се за кабела и се заиздърпвах нагоре, докато не стигнах чак до върха.

Там беше тихо, макар че опустошението от скорошния сблъсък ясно личеше. Куршумите бяха надупчили стените, пода и бяха пръснали стъклата на прозорците. Навсякъде имаше съсирена кръв, тя бе пръснала дори по тавана — доказателство, че двамата вампири си бяха пробили път до мен с истинска касапница. Преглътнах с усилие и стиснах кинжала на Канин под палтото си. Те бяха жертвали твърде много, за да ме измъкнат. А аз можех поне да унищожа злото, което Сарен бе оставил след себе си.

Вратата на лабораторията зееше и проскърцваше на пантите си. Пред не нея стояха пазачи, нито Зийк с ужасната си усмивка. Но от дървената каса стърчеше нещо, което проблясваше на слабата светлина от разбитите прозорци.

Моят меч.

Предпазливо тръгнах напред и едва се сдържах да не го издърпам от стената. Не надушвах хора наоколо, а на пода под меча не виждах нищо, което да подсказва за капан. Всичко изглеждаше наред, освен малката хартийка, сгъната и закачена на самото острие.

Внимателно, готова да отскоча, аз сграбчих дръжката и издърпах меча от касата.

Той излезе лесно. Отстъпих и зачаках. Нищо не се случи. Сведох поглед, откачих хартията от острието и я отворих.

Аз съм в Ямата — пишеше там и аз изстинах. — Ела.

Хартията запърха от ръката ми и полетя надолу по коридора. Аз затворих очи и стиснах здраво меча. Добре. Зийк, преглътнах буцата в гърлото си. Отворих очи и се вгледах през разбитите прозорци към една по-малка, почерняла сграда на няколко пресечки зад ъгъла. Разбира се, че ще иде там, точно както Канин беше казал. Място, значимо и за двамата. Всичко ми е ясно. Да приключваме.

Този път не плувах през града. Не си направих труда да се крия. Зийк знаеше, че идвам; очакваше ме. Тръгнах по рампата, после по мостовете и поех право към Ямата. Мечът беше в ножницата на гърба ми, а лицето ми бе застинало в изражение — не ми излизай на пътя.

И никой не излезе. Хората само ме поглеждаха и бързо отстъпваха или се опитваха да избягат. Вероятно Зийк им беше казал, че идвам. Или остатъкът от армията му търсеше Канин и Чакала. Така или иначе никой не ме предизвика по разнебитените мостови и проходи. Мъже и жени ме гледаха от сенките и смърдяха на страх. На страх и на топла кръв, която дразнеше Глада, подтикваше ме да нападна, да обагря платформите в червено и да се нахраня, преди да се изправя пред врага си. Но аз твърдо го отблъснах. Бях дошла само за един, макар че ако някой се опиташе да ми попречи, нямаше да има време дори да съжали.

Ямата се извиси над мен в края на един от проходите — старият театър, в който със Зийк за първи път видяхме Чакала преди няколко месеца. Тогава сградата беше порутена, но величествена, а червеният неонов надпис „ЧИ АГО“ светеше в нощта. Тогава ние спасихме хората от нашата група и подпалихме Ямата. Сега старата сграда беше черна и овъглена, с наполовина срутен покрив и щръкнали към небето метални греди, като скелет на древен звяр. Знакът „ЧИ АГО“ не светеше и никога нямаше да светне отново.

Промуших се през прозореца над потопената входна врата и… влязох в Ямата.

Там цареше пълен хаос. Овъглени греди, отломки и висящи жици изпълваха почернялото фоайе. Галериите, които заобикаляха залата, се бяха срутили и стърчаха от водата под странни ъгли. Тръгнах по потопените колони, купчини тухлите и разпилените керемиди, търсех начин да стигна до голямата зала. Стълбищата към горните нива бяха разрушени или напълно блокирани, затова поех покрай стената, докато не открих място, откъдето да се изкача. Промуших се под паднала греда и минах през една разбита врата. Огледах се с мрачно изумление.

Едва разпознах мястото. Преди то представляваше огромна кръгла зала със сгъваеми седалки и пътечки, в която се бяха събрали бандитите. Стоях на балкона, макар че голяма част от него се беше срутила под водата, а столовете лежаха разкривени и стопени под повърхността й. В предната част на залата беше плаващата сцена, някога скрита зад огромна червена завеса — там видях за първи път моя брат по кръв. Чакала стоеше на нея и обещаваше на своите бандити, че ще намери начин да ги направи безсмъртни.

Сега всичко беше съсипано. Сцената и завесата бяха изгорели напълно, а някога величественият таван чернееше. От мястото си виждах, че редиците седалки са се превърнали в черни метални рамки. Част от покрива се беше срутил и бе създал огромен кратер в центъра на залата. Водата се плискаше лениво над неравния под. Далече горе, над назъбените греди и срутени етажи, виждах небето. Слабо синьо сияние се процеждаше през дупката и създаваше мътно петно светлина в центъра на залата. Потреперих. Зората наближаваше. Трябваше да свършвам по-скоро.

Извадих меча и пристъпих на балкона. Минах по пътечката пред почернелите седалки и слязох на долното ниво. Водата плисна в ботушите ми и намокри края на палтото ми, докато прекосявах залата и влизах все по-надълбоко. Щом стигнах до кръгчето светлина в центъра й, вече бях нагазила до колене.

Спрях и се огледах в мрака, търсех го. Беше тихо, чуваше се само ритмичният плисък на вълните и тихите стонове на сградата над мен. Нищо не помръдваше в сенките. Но аз знаех, че той е тук. Усещах, че ме наблюдава.

— Тук съм, Зийк — казах тихо. Надявах се да не усети агонията, която разкъсваше сърцето ми. — Хайде да приключваме.

Зад мен се чу тихо шумолене и аз се обърнах точно когато Зийк се спусна някъде отгоре и се приземи с плисък. Беше вдигнал мачетето, а безизразното му лице сияеше на слабата светлина. Срещна погледа ми, усмихна се и аз видях просветването на зъбите му, когато пристъпи към мен.

Отдръпнах се и вдигнах катаната. Зийк се изсмя, а аз изтръпнах.

— Твърде си лесна, вампирско момиче — каза той. Поклати глава с подигравателно съжаление. — Не биваше да се връщаш. Трябваше да напуснеш града, да тръгнеш след Сарен и да ме оставиш тук. Но ти не можеш да го направиш, нали, Али? Защото не можеш да понесеш мисълта, че ще ме изоставиш такъв.

Преглътнах с мъка и стиснах здраво дръжката на меча.

— Не искам да го правя, Зийк.

Той наклони глава ухилен.

— Тогава ме остави да те убия. Ще е по-лесно и за двамата.

— Няма да стане.

— Защо? — Усмивката му угасна и той стана сериозен. — Струва ми се, че това е най-малкото, което можеш да направиш, Али. Все пак аз съм мъртъв… заради теб.

Сякаш ме удари с юмрук. Отстъпих от него, лед се разля по вените ми и гласът ми излезе задавен:

— Това… не е вярно — възразих немощно. — Не го мислиш, Зийк.

— Така ли? — Той пак се изсмя. — Защо да не го мисля. Всичко, което се случи — от Ню Ковингтън, през Едем, до тук — е по твоя вина. Джебедая е мъртъв, защото ти не го спаси. Канин беше измъчван и едва не умря, защото ти трябваше да се увериш, че Лепката е добре, а той предаде и двама ви на Принца. Всички в Едем ще умрат, защото ти позволи на Сарен да се измъкне. — Очите му блестяха от омраза. — И аз… аз съм мъртъв, защото ти се появи в живота ми и бях достатъчно глупав да се влюбя в едно чудовище. Ти ме уби, Али. Не Сарен. Сега съм вампир заради теб.

Всяка дума, всяко обвинение се забиваше в мен като нож и ме разкъсваше. Но последното едва не ме повали на колене. Сълзи замъглиха очите ми, извърнах се от Зийк и се облегнах на пропаднала част от покрива. Аз бяха виновна. Чакала беше прав. Аз бях виновна за смъртта на Зийк, за всичко.

— Трябваше да умреш — продължи той със студен, безмилостен глас и пристъпи наред. Погледнах го, примигвайки от сълзите, и видях обвинителния му поглед. — Ако беше отказала предложението на Канин, ако просто беше умряла като човек, вместо да се превърнеш в чудовище, нищо от това нямаше да се случи. — Той вдигна мачетето си и светлината позлати смъртоносното острие. Насочи го към мен и присви очи. — Дължиш ми го, вампирско момиче. Нека сложа край тази нощ. Няма да има повече болка, няма да има мъка, нито безсмислени кървави убийства. Обещавам ти, че няма да усетиш нищо. И ще отървеш света от себе си.

Примигнах, потресена от парализиращата ме нерешителност, пак чух гласа на Зийк и думите, които ми бе казал не много отдавна, преди да умре и да се превърне в това извратено чудовище:

Ти не си зла. Никой, който се бори толкова упорито да постъпи правилно, не може да е зъл.

Отстъпих назад. Това не беше Зийк. Зийк, моят Зийк, беше мъртъв. Сега виждах един вампир, който бе създаден от най-страшния ми враг и знаеше какво точно да каже, за да ме съсипе и да ме накара да се усъмня във всичко. Той познаваше тайните ми страхове и най-лошите ми кошмари. Разликата беше там, че истинският Зийк никога не би ги използвал срещу мен.

— Не. — Вдигнах предизвикателно меча. — Признавам, че направих грешки, но това е минало и аз не мога да се върна и да го променя. А дори… дори да казваш истината и да съм виновна за смъртта ти… не съжалявам за онова, което се случи между нас. — Той се взираше безизразно в мен, аз се изправих и избърсах сълзите. — Дадох обещание, че ще продължа да се боря и ще го правя, докогато е нужно. Никой няма право да решава що за чудовище съм, освен мен. — Спомних си клетвата, която дадох в онзи малък дрешник, и решимостта ми се засили. — И няма да коленича и да умра. Не и пред теб, пред никого.

Зийк се усмихна. Но не както преди; тази усмивка беше жестока и кръвожадна, зъбите му се издължиха.

— Добре тогава — рече той и завъртя мачетето в елегантна дъга. — Искаш да стане по трудния начин. Хубаво. Всъщност на това се надявах. И скочи към мен.