Джули Кагава
Вечната песен (7)

Глава 7

Ахнах беззвучно, отскочих от Зийк и вдигнах ръка към гърдите си. Той ме гледаше безстрастно, със студени сини очи, на лицето му още играеше намек за усмивка. Между гърдите ми стърчеше дръжка. Хванах я и през мен премина вълна на агония. Стиснах зъби, събрах сили и дръпнах. Ножът се плъзна през гърдите ми и аз изпищях, когато излезе.

Стисках разтреперана дръжката с изтръпналите си пръсти и вдигнах очи към момчето, което витаеше в мислите ми всеки ден, откакто напуснах Ню Ковингтън. Момчето, което беше видяло момичето под чудовището и демона и не се уплаши да го обича. Момчето, което някога ме молеше да не го Превръщам, караше да обещая, че ще го оставя да умре. Ще му позволя да умре… като човек.

— Какво има, вампирско момиче? — прошепна Зийк и пристъпи напред. Усмихна се, зъбите му проблеснаха в мрака, гласът му беше студен и подигравателен: — Не се ли радваш да ме видиш?

— З-зийк. — Отстъпих от него, едва се държах на крака. Болка пламна в гърдите ми и не можех да се движа, макар че чувствах как раната вече се затваря. Ножът падна на пода с трясък и пръсна алени капки по строшените стъкла. — Какво… се е случило с теб?

— Умрях — каза той така, че цялата настръхнах. Безизразно, сякаш обсъждаше времето. — Умрях и Сарен ме върна обратно. — Устните му се изкривиха в жестока усмивка. — Защо, Али? Ти какво мислиш, че се е случило?

Бях твърде ужасена, за да отговоря. Това… това не можеше да бъде. Това не можеше да е Зийк.

— Не — прошепнах и отстъпих още от него. — Зийк, не ме ли помниш? — Той ме изгледа снизходително, все едно се държах като глупачка. Аз отчаяно търсех начин да оправя това, някак да го върна. — Помниш ли ни…? Мен, Канин и Чакала, как се бихме със Сарен, опитвахме се да спрем новия вирус? Помниш ли, когато беше още човек?

— Помня болка — каза тихо Зийк. — Помня кръв, болка и мрак. А после… нищо. — Примигна, сякаш се отърси от транса, усмихна се отново и се обърна към мен. — Но всички сме били хора, нали? Няма защо да помня онзи живот, защото онзи човек вече е мъртъв.

— Не — задавих се аз и разтърсих глава. — Не, Зийк, не може да го мислиш.

Зийк отиде до една лавица и извади познато острие, неговото мачете. Вгледа се в него. Сбърчи леко чело, сякаш си припомняше.

— Аз пях за Сарен — прошепна той и всичко в мен изстина. — Пях ли пях, докато не умрях. А Сарен ми даде нова цел, нова песен. Но реквиемът не е свършил.

Извърна глава и ме погледна така, че изтръпнах — погледна ме толкова познато. Ужас ме прониза, защото Сарен се взираше в мен през очите на Зийк.

— Това е твоята мелодия, вампирско момиче — каза напевно Зийк. — Тази нощ е последното ти представление. — Усмихна се. — Пей за мен, Али — изгука той с глас, който ми беше твърде познат. — Пей за нас и нека песента ти е великолепна.

Отдръпнах се от него, когато пристъпи напред с демонична усмивка и светнали очи. Катаната още лежеше на пода до стола, а част от мен знаеше, че трябва да я грабна. Друга част обаче изгаряше от болка и всичко ми се струваше нереално. Умът ми пищеше в отрицание, тялото ми отчаяно опитваше да се изцели и аз можех само да се отдръпвам от съществото, което приличаше на Зийк.

— Зийк, моля те. — Продължих да отстъпвам. Още ме болеше, но раната се затваряше и можех да се движа, без да припадна. Болката обаче беше нищо в сравнение с агонията, която ме сграбчваше при вида на Зийк. От празния му поглед ми идеше да вия, но аз преглътнах отчаянието и опитах да говоря спокойно: — Не искам… да се бия с теб. Не и след всичко. Не и след…

Прониза ме болка, когато се препънах в една разхлабена дъска и едва не паднах. Притисках ръка към гърдите си, стисках зъби и не откъсвах очи от вампира, който бавно настъпваше към мен. Зла усмивка прекоси лицето му. Сега бях по-слаба от него, болеше ме и вампирските инстинкти го караха да ме нападне, да се възползва от преимуществото над ранения враг. Спомних си Зийк: смел, решителен, състрадателен. Момчето, което не се беше уплашило от това, че съм вампир, и предложи сърцето си на едно чудовище, защото виждаше човека в него. Единственото живо същество, пред което се открих, защото му вярвах. Защото знаех, че никога няма да ме нарани.

И ето го сега — прекършен някъде дълбоко. Това ме съсипваше, душата ми сякаш се пръсна като огледало и парчетата ме режеха отвътре. Взирах се в лицето на момчето, което познавах, и за първи път пожелах смъртта. Пожелах да съм мъртва, а спомените ми за него да останат непокътнати — за да не го запомня такъв. Чудовище, в каквото се заричаше, че няма да се превърне.

— Зийк, моля те, не го прави — прошепнах и усетих как нещо се плъзга по бузата ми. — Ами Кейлъб, Бетани и Джеб? Ами Едем?

Зийк поклати глава.

— Твърде късно е, Алисън — прошепна в отговор и ме заварди в ъгъла. Гърбът ми се притисна в металната рамка на счупения прозорец и студеният нощен въздух развя косата ми. Зийк ме гледаше безстрастно. — От този живот помня само болка — каза той почти в унес. — Аз пях, умрях и Сарен ме върна. — Вдигна мачетето, острието и зъбите му просветнаха в сенките. — А сега ще те унищожа, Али, защото той иска така. Той иска да видиш как изтръгвам сърцето от гърдите ти и го размазвам в юмрука си. Каза, че щяло да е поетично иронично, каквото и да означава това. Така че, виж ме добре, вампирско момиче, преди да те убия. — Той спря и злата усмивка на Сарен отново прекоси лицето му, очите му бяха пусти. — Или трябваше да кажа… малко птиче?

Това ме изтръгна от транса. Хвърлих се настрани, когато острието профуча и се заби в стената зад мен. Паднах на пода, претърколих се и скочих пред него. Едва избегнах следващия му удар — Зийк се хвърли озъбен към мен и замахна яростно. Мачетето мина на сантиметри от главата ми и поряза леко бузата ми. Сега Зийк притежаваше вампирска бързина и сила, в добавка към предишните му бойни умения. Трябваше да го спра. Когато замахна отново към врата ми, аз вдигнах ръка, стиснах китката му и го задържах.

— Зийк, спри…

Свободната му ръка се стрелна и ме стисна за гърлото. Аз изръмжах, сграбчих я и опитах да я отблъсна. Озъбен, Зийк се извърна и ме блъсна в стената. Главата му се удари в бетона с трясък, пред очите ми блеснаха звезди и всичко се размаза.

Зийк ме издърпа от стената, завъртя се и ме блъсна в плота. Изви ме назад и опря мачетето в гърлото ми. Ужасена, аз стиснах дръжката, за да не ми отреже главата. Той се ухили и се отпусна върху мен, острието приближаваше шията ми.

— Погледни ме, Алисън — прошепна, когато мачетето бе на сантиметър от кожата ми. И въпреки волята си аз срещнах стъклените сини очи. Зийк се усмихна. — Точно така, вампирско момиче. Гледай как те убивам. Искам лицето ми да е последното, което ще видиш, преди да те изпратя в ада.

Острието докосна шията ми и потъна в нея, потече кръв. Аз изсъсках отчаяно, свих коляно и го изритах силно между краката. Той изрева и се сви, а аз грабнах първото, което докопах — назъбена отломка от тавана — и го ударих странично по главата.

Мачетето изчезна от шията ми, защото Зийк се запрепъва назад с окървавено слепоочие. Свлече се на коляно и притисна ръка към лицето си. Аз се закашлях, изтичах до стола, сграбчих катаната от пода и се извърнах бързо към Зийк.

Той тъкмо се изправяше. Още притискаше главата си и между пръстите му струеше кръв. Препъна се и се задържа за лавицата. Стъкленици и инструменти се стовариха на плочките, защото Зийк посягаше към нещо в дъното на рафта. Мачетето лежеше до краката му.

Стисках меча и се взирах ужасена в него. Усещах кръвта, която се стичаше от раната на врата ми. Гърдите ми още пулсираха и разливаха болка из мен, но всичко останало беше изтръпнало. Какво да правя сега? Не исках да се бия с него, но ако отново ме нападнеше, нямаше да имам избор. Зийк не се шегуваше. Още няколко сантиметра и главата ми щеше да лежи на пода в краката му.

Очите ми горяха от сълзите на отчаянието. Това не можеше да бъде. Не можеше да е истина, но пулсиращата болка в гърдите ми казваше друго. Смътно осъзнах, че Сарен сигурно го е планирал от самото начало; жесток, най-жестокият номер — да върне Зийк, но не същият.

Зийк още се облягаше на лавицата с гръб към мен. Беше свел глава и едната страна на лицето му беше окървавена, макар че раната вече заздравяваше. Но той не помръдваше, нито взе мачетето. Усетих как слаба нишка надежда се надигна от отчаянието.

— Зийк…

— Махни се от мен, Алисън. — Стомахът ми се сви от дрезгавия му глас. Това беше гласът на Зийк, на Зийк, задавен и накъсан, но неговият глас. — Махай се оттук — прошепна той и се сгърби. — Върви. Намери Канин и Чакал и се махайте. Остави ме.

— Не. — Заля ме облекчение. Свалих оръжието и пристъпих към него. — Не, Зийк, идваш с нас. Няма да те изоставя. — Няма да те изгубя отново.

Раменете му трепереха. Аз пристъпих към него, исках да го изведа от това прокълнато място, за да можем да забравим. Чух някакви хлипове и си помислих, че плаче… но после осъзнах, че се смее.

Обърна се, вдигна ръка и смъртоносната дъга на арбалета се насочи към гърдите ми.

— Много си лесна — прошепна той.

Рязко изщракване и нещо се заби в гърдите ми — гореща, ослепяваща болка. То проби дупка в мен, нажежен до бяло пламък, от който крайниците ми се сковаха и викът застина в гърлото ми. Усетих как пропадам и за миг светът потъна в мрак.

Щом зрението ми се върна, осъзнах, че лежа по гръб и не мога да помръдна. Смътно си спомнях какво се случи, но ми се струваше нереално — макар че болката продължаваше да се разлива от гърдите ми.

Бях… простреляна. Беше ми трудно дори да мисля, отчаяно опитвах да остана в съзнание. Трябва… да извадя кола. Трябва да го извадя.

Крайниците ми тежаха като каменни, но аз вдигнах ръка и я прокарах по ребрата си до мястото, където гореше пламъкът. Пръстите ми докоснаха тънка дървена стрела. Само няколко сантиметра от нея стърчаха от гърдите ми. Останалото беше вътре — разкъсваше ме. Стиснах я немощно в отчаян опит да я извадя, но пръстите ми бяха сковани и безчувствени.

Сянка падна над мен. Видях Зийк. Не различавах добре чертите му; лицето му се размазваше пред очите ми и стаята като че ли се свиваше и изчезваше в края на дълъг тунел. Примигнах с мъка, за да проясня зрението си, но мракът се завърна, витаеше по границата на полезрението ми.

— Не заспивай още, вампирско момиче — прошепна Зийк и аз чух стържене на метал, когато взе меча ми и го вдигна пред себе си. — Още не сме стигнали до най-важното. — Той огледа катаната оценяващо, завъртя я като познавач и внезапно върхът й надвисна над гърлото ми. — Имаш ли последни думи, Али?

— Защо? — прошепнах, стиснала зъби заради болката и вкочаняването на тялото ми. Примигнах, за да прогоня сълзите. Взирах се в лицето му и търсех някаква следа от момчето, което познавах, но то остана студено. — Защо… правиш това, Зийк?

Жестоката му усмивка не се промени.

— Аз умрях — повтори той, сякаш това беше достатъчно. — И Сарен ми помогна да забравя. Забравих болката на това да си смъртен. Човекът, когото ти познаваше… е мъртъв. Няма го. — Пристъпи напред и вдигна катаната над главата си. Очите му светеха от триумф и лудост. Едва го виждах с помътеното си зрение, но гласът му изкънтя отново студен и безмилостен: — А сега ти ще идеш при него.

— Шефе!

Чу се внезапен оглушителен трясък. Вратата зад Зийк се отвори и един мъж нахлу в стаята — смърдеше на кръв и дим. Зийк свали меча и се обърна към него.

— Те идват! — извика мъжът в паника, дишаше тежко.

— Кръвопийците… Чакала и другият… не можахме да ги спрем. Те идват на…

Зийк го сграбчи за гърлото и го вдигна от земята.

— Трябваше да ги убиете — рече спокойно, а мъжът започна да се дави. — Само това трябваше да направите. Да не ми казваш, че триста души не могат да унищожат двама вампири? За какво изобщо ви бива?

— И аз това казвам!

Едно тяло полетя във въздуха сред кървави пръски, удари се в стената и се свлече неподвижно на пода. Зийк пусна бандита, извъртя се и присви очи към високия мъж, който влезе в стаята.

— Много трудно се намират свестни помощници напоследък, нали?

Мракът отново ме погълна. Опитах да се откъсна от него, но само се задържах на ръба на безсъзнанието. Чувах всичко приглушено и неясно. Стрелата още ме изгаряше, раната пулсираше и аз исках само да избягам от болката. Но се принудих да остана с отворени очи и да гледам през мъглата как Чакала прекосява стаята, светналите му очи не се откъсваха от Зийк. Кралят на бандитите беше покрит с кръв, дрехите му бяха обгорени и разпокъсани, а едното му око беше почерняло и притворено, сякаш нещо се беше взривило в лицето му. След него, под съпровода на викове и стрелба, вървеше Канин.

— Я виж ти — каза Чакала ухилен и тръгна към Зийк, който отстъпи от мен и се обърна към него. Гласът на Чакала беше напрегнат, беше оголил зъби от болка и се движеше сковано. — Каква изненада! Нашата малка торба с кръв се е завърнала от мъртвите и е новият крал на Чикаго.

Тунелът пред очите ми се сви още повече. Едва виждах Чакала и Зийк, застанали един срещу друг в средата на стаята. Зийк вероятно каза нещо в отговор, но беше с гръб към мен и не го чух. Сега звуците като че ли идваха някъде много отдалече. После почувствах присъствие до себе си, някой ме вдигна от земята и ме притисна към гърдите си.

— Канин — прошепнах, но може би твърде тихо, защото не последва отговор. Чух стрелба, куршуми пръскаха стъкла, дупчеха стените и пода. Бандитите нахлуха в стаята. Канин потрепна и ме притисна по-близо до себе си, за да ме защити с тялото си. Усетих как се разтърси, когато няколко куршума се забиха в него, но не побягна. Извъртя се, прикри се зад една лавица и надникна към стаята.

— Джеймс!

Видях Чакала да се свива зад един плот, куршумите просветваха около него. Златните му очи се извърнаха към нас и той оголи зъби.

— Хайде, старче. Изведи я оттук! Аз ще ги задържа няколко секунди…

Стрела профуча отнякъде, проби рафтовете и улучи Чакала точно под ключицата. Той падна назад с приглушен стон, а Зийк свали арбалета и спокойно тръгна напред, стиснал моя меч.

Не! Исках да извикам, но бандитите отприщиха нов порой от куршуми. Усетих, че Канин се обръща и вече не виждах стаята, Чакала, хората и Зийк.

Канин, не! Не можем да го изоставим. Но нямах глас, а Канин не забави крачка. Куршумите свистяха покрай нас, докато той тичаше към стената със счупените прозорци и нищото.

Чу се трясък, после за няколко мига се чувствах безтегловна. След това започнахме да падаме.