Джули Кагава
Вечната песен (6)

Глава 6

Прекосихме лесно реката, тихи като сенки по вълните. За щастие единствено покрай бреговете имаше тънък слой лед. А да се плува в толкова голям воден басейн не е трудно, ако не трябва да се тревожиш за неща като дишане или хипотермия. Плъзнахме се под корпуса на огромната баржа. Вампирското ни зрение проникваше през катраненочерните води, когато продължихме към наводнените улици. Риби се плъзгаха покрай нас на големи пасажи, прелитаха през зловещия подводен свят на потънали сгради и осеяни с ръждиви коли улици. Огромна тъмна форма, дълга почти колкото мен, премина покрай главата ми и ме накара да стисна зъби. Канин ме бе уверил, че риба не може да се превърне в Бесен — а Чакала се изсмя на въпроса ми, — но аз нямах проблем да извадя катаната под водата и да посека следващото създание, което се устреми към мен от дълбините.

Над нас градът беше тих. Мостовете и проходите пустееха, платформите — също. Нищо не помръдваше горе и зловещата тишина започваше да ме тормози. Това беше капан; знаех го, и другите го знаеха, но нямаше какво да направим, освен да продължим. Щях да се изправя пред всичко, което Сарен ми беше подготвил, докато между нас не остане само катаната.

— Внимавай — сграбчи ме за яката Канин, когато изплувахме, и ме дръпна назад. Бяхме излезли под един мост, разнебитена конструкция от дърво и метал, която се простираше между два покрива. Смръщих се объркана към Канин и той посочи дъските отдолу.

Странно метално устройство беше залепено за моста и от него във всички посоки стърчаха жици. Не знаех какво е, но мигащата червена светлинка в единия му ъгъл изглеждаше страховито.

— Ето защо градът е опустял — каза Канин, когато Чакала погледна към странното нещо и изпсува. — Явно са заложили капани навсякъде. Стъпиш ли на погрешния мост — край с теб.

— Хм — изсумтя Чакала и се вгледа с крива усмивка в жиците. — Отнело им е доста време. Копелето е положило големи усилия заради нас. Чувствам се специален, а вие?

Не отговорих. Нещо в думите му ме смущаваше.

— Защо прави всичко това? — попитах, когато продължихме. — Нали се опитва да стигне до Едем? Защо спира тук?

— Не зная — отвърна Канин, но и той звучеше притеснен. — Вероятно иска да ни спре още сега, за да може да продължи необезпокояван. Но това не е типично за него. — Сбърчи чело и поклати глава. — Сарен е непредсказуем, умен и жесток. Ако е в този град, със сигурност има някаква причина.

— Има ли значение? — попита Чакала зад нас. — Кого го интересува какво ще прави? Той може да иска да напълни света с кученца, но аз пак ще му изтръгна изсъхналото черно сърце и ще му го набутам в гърлото.

Тогава проблесна спомен, от който стомахът ми изстина, и аз се извъртях към Чакала.

— Чакай! Ами лабораторията! Ти беше направил лаборатория на последния етаж на твоята кула. Затова отвлече Джеб — искаше той да разработи лекарство за Червените дробове и му беше осигурил всичко необходимо…

— По дяволите! — Чакала прокара ръка през косата си. — Забравих за това. Сега съм малко притеснен.

— Там има лаборатория? — попита мрачно Канин. Аз кимнах. — Тогава трябва да побързаме. Ако Сарен използва пак онзи вирус, ще се повтори случилото се с Ню Ковингтън.

Страхотно — обади се Чакала, когато отново поехме бързо напред. — Още откачени кървящи. Сестро, ето ти една гатанка. Кое е по-лошо от заразени психопати убийци, които си раздират лицата?

Смръщих се объркана, но тогава ми просветна.

— Въоръжени заразени психопати, които си раздират лицата?

Браво! — изрева Чакала. — Значи, ако видите някой от предишните ми любимци, направете ми услуга и му отсечете главата. Ще ми спестите усилието да изгоря това място до основи, след като убием Сарен.

 

 

Не срещнахме никаква съпротива по пътя към извисяващата се кула на Чакала. Канин още няколко пъти ни посочи капани и бомби, залепени за някой мост или скрити по проходите. Сарен определено беше тук и ни очакваше.

Слагай колкото капани искаш, психопат такъв — помислих си аз, потънала в сянката на огромната кула — мрачна и страховита. — Препречвай ни пътя, хвърли армията си срещу нас, прави каквото щеш. Аз пак ще дойда. И когато те открия, един от нас ще умре.

Изминахме последната част от пътя под вода. Чакала ни поведе надолу, докато не стигнахме напукания асфалт на потопения град. Промушвахме се между коли и купчини отломки заедно с рибите. В основата на кулата имаше стълбище, а на върха му — отворени врати. И все пак Чакала не мина оттам, а заобиколи отзад и се плъзна през един строшен прозорец на нещо като офис. Останки от бюро се бяха разпаднали на пода и из стаята се стрелкаха сребристи риби. Последвахме Чакала през вратата към дълъг, непрогледно тъмен коридор. Задръстваха го парчета от стените, метални греди го препречваха косо и ни принуждаваха да се провираме между тях и да ги отместваме встрани. Когато завих зад ъгъла, едва не налетях на подут, полуизяден труп, който се носеше във водата. Добре, че не се налагаше да дишам, защото изръмжах, отдръпнах се рязко и реката изпълни носа и устата ми, а трупът се понесе покрай мен. Чакала се обърна и не ми трябваше да чувам гласа му, за да знам, че ми се присмива.

Най-сетне той отвори олющена метална врата със скърцане, което отекна във водата и разгони рибите. През пролуката видях наводнено стълбище, което се издигаше в мрака.

Последвахме Чакала през вратата и после по стълбището, докато не излязохме от водата и продължихме нагоре, плътно до стената. Чакала се ухили, щом се появих мокра от реката, от косата и палтото ми се стичаше вода.

— Какво? — попитах тихо, но гласът ми отекна странно по стълбището. Канин изникна зад мен, безшумен дори във водата. Усмивката на Чакала стана още по-широка и той поклати глава.

— Нищо. Не си давила котка, нали, сестро?

— Къде сме? — попита Канин, преди да отговоря. В гласа му се усещаше предупреждение да не се разсейваме. Сега бяхме на територията на Сарен и той ни очакваше. Кралят на бандитите отметна косата си назад и погледна нагоре по стълбите.

— Трети етаж, задното стълбище — отвърна той. — Никой не го използва, защото няколко от горните етажи са срутени и от тази страна стълбите са блокирани. Но има второ стълбище, до което можем да стигнем на деветия етаж, то стига чак догоре. — Кръстоса ръце и пак се ухили. — Вероятно всички очакват да се качим с асансьора, а моите любимци сигурно ще решат да ме изненадат и ще отрежат въжетата, щом наближим върха. А повярвайте ми, падането от последния етаж, не е приятно преживяване — добави той и ме изгледа с присвити очи.

Отново си спомних за схватката ни горе, как ме прободе с кола в корема и силната болка. После вися от строшения прозорец високо над Чикаго, отчаяно вкопчена в перваза, а силите постепенно ме напускат. Вдигам глава, а там — Чакала, готов да ме довърши, но Джебедая Крос се удря в него и двамата политат навън.

— Винаги съм се чудила как оцеля — казах аз и усмивката му стана още по-широка. — Ти си като плъх, невъзможен за убиване — каквото и да го правиш, все се завръща.

— Едно от най-прекрасните ми качества, сестро. — Чакала отпусна ръце. — Един ден ще го оцениш, повярвай ми. А сега… — Той пак се вгледа в стълбището и в очите му се появи опасен пламък. — Какво ще кажете да намерим Сарен и да му видим сметката?

Тук бях вече съгласна с него. Моят враг бе близо, а аз никога не бях желала нечия смърт толкова силно.

— Да вървим — каза Чакала.

Поехме по стълбите, Чакала напред, Канин тихо след мен. Около нас всичко проскърцваше и стенеше, звуците отекваха по тесния коридор и ме караха да настръхвам. Не обичах тесни затворени пространства без изход, особено когато са стари, порутени стълбища, които могат да се срутят всеки момент. Концентрирах се върху крачките си и превърнах гнева и яростта в изгаряща решимост. Защото ако концентрирах омразата си, почти можех да забравя факта, че Сарен още ме ужасяваше, че има цяла армия от убийци и че сблъсъкът с него щеше да е най-трудното нещо в живота ми. Да забравя, че той все още е по-силен от мен и дори с помощта на Канин и Чакала може и да не успея да го победя. Особено след като ни очакваше.

Но това нямаше значение. Не знаех как възнамерява да разпространи ужасния си вирус, но знаех, че е напълно способен да унищожи всичко, без да му мигне окото. Нямаше да позволя това. Каквото и да ми струваше, каквито и гадни изненади да ни беше подготвил, трябваше да убием Сарен тази нощ.

Стълбите се виеха покрай стените на сградата, все по-високо и по-високо, преди да свършат до купчина от камък, метални греди и изкривени тръби. Чакала спря на последната площадка и посочи една олющена двойна метална врата в бетона.

— Оттук се стига до другото стълбище. Трябва да прекосим етажа и след това ще се качим чак догоре. При Сарен.

Кимнах, но тогава забелязах нещо и застинах. Изпод вратата се просмукваше позната миризма.

Канин и Чакала също спряха.

— Кръв — каза Канин. — Много кръв. Нещо ни очаква зад тази врата. Изглежда, са твоите хора.

— Аха — въздъхна Чакала. — Моите хора не са чак такива тъпаци. Те знаят, че миризмата на кръв е отличен начин да попречиш на един вампир да те надуши. Няма да разберем къде точно са. Ако цялата армия ни очаква, ще стане мазало. — Той се озърна към мен и зъбите му просветнаха в мрака. — Готова ли си, сестричке? Вече няма връщане назад.

Извадих катаната с тихо скриптене от ножницата.

— Готова съм — усмихнах се мрачно. Чакала се ухили, бутна вратата и тя се отвори със скърцане.

Студен вятър разроши косата ми и нахлу на стълбището. Зад вратата имаше огромно помещение с нисък таван и изпотрошени прозорци. Ниски преградни стени създаваха лабиринт от кутийки и тесни пътечки, идеални за криене или засада. Отломки, греди и гнили бюра бяха пръснати навсякъде. Цареше тишина, сякаш стаята беше стаила дъх.

Освен това всичко беше в кръв. Тя бе размазана по стените и тавана — плисната по преградите на малките кутийки. Част от нея не беше човешка; усещах дъх на животинска кръв — кучета, котки, плъхове, гадна, замърсена кръв. Но останалата определено беше човешка и Гладът пак се разгоря.

— Така — обади се Чакала, докато оглеждаше стаята, — изобщо не прилича на капан, нали? Само това ли е измислил Сарен? Малко съм разочарован. — Вдигна глава и изрева: — Хей, слуги! Татко се върна и е малко ядосан! Но тъй като съм готин, ще ви дам избор. Можете да улесните нещата и да си пръснете главите веднага, или аз ще ги въртя бавно-бавно, докато не се откъснат от вратлетата ви. Вие сте на ход!

За миг се възцари тишина. Нищо не помръдваше зад вратата, макар че се ослушвах усилено и ми се струваше, че чувам как няколко сърца забързаха ритъма си. Долових миризмата на страх.

После нещо съвсем мъничко, зелено и овално полетя във въздуха към нас, хвърлено иззад едно от преобърнатите бюра. Чакала се ухили.

— Грешен отговор.

Скочи покрай мен, грабна зеленото нещо, преди да е ударило земята, и с шеметна бързина го запрати назад към стаята.

Чу се приглушено:

— Мамка му!

И нещо експлодира в облак от огън и дим, а две тела излетяха разкъсани. Чакала изрева като разярено животно, когато неколцина мъже изскочиха иззад бюрата и ниските стени и откриха огън по нас.

Аз се скрих зад едно бюро, докато куршумите се забиваха в пода и чертаеха пунктирани линии по стените зад мен. Стиснах катаната и надникнах да видя откъде идва стрелбата. Не забелязах никъде Канин, но Чакала изскочи от една кутийка с рев и оголени зъби. Няколко куршума се забиха в него и излетяха от гърба му, но той не забави крачка. Хвърли се зад бюрото, сграбчи един от бандитите за яката, отлепи го от земята и после разби главата му в дървото. Кръв рукна от носа и устата на мъжа, Чакала го захвърли и се спусна към следващия.

Бандитите вече крещяха и стреляха като обезумели, пръскаха стъкла и избиваха парчета от мазилката. Видях как двама изникват иззад една колона и се прицелват в гърба на Чакала. Изревах и се втурнах към тях от скривалището си. Те ме видяха в последния момент, обърнаха се и продължиха да стрелят. Почувствах как нещо се заби в рамото ми и изпрати гняв и огнена болка през мен. Изръмжах и посякох през средата единия от стрелците. Щом се свлече, обезглавих онзи зад него. Тялото му се катурна напред, аз го прескочих и се хвърлих към група мъже в ъгъла.

Демонът в мен виеше, жаждата за кръв пееше във вените ми, когато се спуснах върху тях с катаната. Те се извърнаха към мен пребледнели и с насочени оръжия. И тогава всичко се разтвори в писъци, стрелба и кръв. Уцелиха ме няколко пъти, но аз почти не усещах острите жила на болката, бях отдадена на гнева, омразата и мъката. Бандитите падаха пред мен, посечени от меча ми, а кръвта им изпълваше сетивата ми. Гладът вилнееше, водеше ме до лудост при всяко убийство, при всеки куршум, който ме разкъсваше. Но аз държах демона под контрол, отказвах да му се поддам отново, въпреки че като избиех тези хора, щях да се приближа до Сарен. Щях да отмъстя за смъртта на Зийк, но по моя начин.

Докато си пробивах път към центъра на стаята, посякох трима от бандитите и внезапно чух бързо и плашещо пиукане. Инстинктивно отскочих назад точно когато колоната пред мен експлодира, пръсна отломки навсякъде и двама от мъжете паднаха. Аз полетях, съборих една стеничка и се стоварих на бюрото зад нея. Смъкнах се на пода и останах там зашеметена. Палтото ми беше на парцали и аз усещах как нещо започва да струи от тялото ми секунда преди болката да връхлети. Стиснах зъби, за да спра вика. Катаната лежеше на няколко крачки от ръката ми и проблясваше при всяко лумване на пламъците около мен.

Чу се още едно ужасяващо пиукане, втора експлозия разтърси стаята, изпълни въздуха с писъци и миризмата на дим. Потрепнах и опитах да се надигна. Отърсих се от отломките и избутах една дървена греда, която беше паднала върху гърдите ми. Над мен се спусна сянка — един мъж ме гледаше с обезумели очи, насочил дулото на пушка към лицето ми.

Аз се извъртях настрани и успях да изблъскам дулото точно когато то изгърмя, проглуши ме и накара сърцето ми да зазвъни. Огън блъвна от края му и аз усетих жегата съвсем близо до лицето си. Демонът ми се сви с писък. Изръмжах, дръпнах мъжа надолу, изтръгнах пушката от ръцете му и забих зъби в гърлото му. Гореща кръв изпълни устата ми, облекчи болката и започна да лекува раните — разкъсаната плът се събираше отново. Продължих да се храня от треперещото отпуснато тяло, а после го оставих да падне безжизнено на пода.

Избърсах уста, грабнах катаната, изправих се и се огледах за враговете си.

Хаосът в стаята вече утихваше. Навсякъде лежаха разкъсани, посечени, пръснати на парчета тела. Виждах оставената от мен диря в касапницата, тя водеше до взривената колона и до двамата мъртви мъже до нея. Дим висеше във въздуха, както и вонята на експлозиви и изгорена плът.

Чакала изникна отнякъде целият в кръв. Огледа се и кимна доволно. Канин също се появи сякаш от нищото и мина по телата към центъра на стаята.

— А така. — Чакала изрита едно тяло от пътя си и продължи ухилен напред. — Вече се чувствам по-добре. Нищо не може да се сравни с удоволствието да изколиш няколко мръсни предатели. Къде ли са останалите гадове?

Примигнах към него.

— Още ли има?

Той се ухили.

— Това не е дори половината ми армия, сестро. Когато ти казах, че са адски много, не преувеличавах. Предполагам, че това беше само комитетът по посрещането, а останалите са някъде между този етаж и Сарен.

— Тогава трябва да продължим — каза Канин. — Освен ако няма друг път нагоре.

— Не и ако не искате да се катерим по шахтата на асансьора — каза Чакала и тръгна през мъртвите тела, като се провираше покрай отломки и под греди. Миризмата на кръв вече се беше смесила с вонята на дим и овъглена плът. Най-сетне стигнахме до метална врата в другия край.

— Дамите са с предимство — усмихна се Чакала и отвори вратата към стълбището.

Пристъпих смръщена напред и спрях. Точно пред мен на отсрещната стена някой беше написал съобщение. С кръв. Под него имаше влажна купчина от… нещо… беше приковано с нож за стената. Пристъпих по-близо, вгледах се в горния ред и кръвта ми изстина.

„Малко птиче“, пишеше там, стомахът ми се обърна от омраза и отвращение. Само една откачалка ме наричаше така. Видях обезобразеното му лице и чух ужасния дрезгав глас, докато ми се усмихваше и шепнеше безумните си планове: „Попей ми, малко птиче — каза ми той веднъж, държеше нож и се хилеше. — Попей ми и нека е прекрасна песента ти.“

Потреперих и се принудих да дочета съобщението: „Това е твое — кървавото послание продължаваше, буквите се бяха слели. — Или поне ми се струва, че Йезекил би искал да го имаш.“

Сковах се от ужас. Не се сдържах и погледнах под буквите. Най-сетне разбрах какво е това.

Човешко сърце.

Зад мен Чакала изпсува, а Канин ме извика. Едва ги чувах. Не разбирах думите. Не виждах нищо, освен ужасния сувенир, оставен от Сарен. Сякаш бе влязъл в ума ми и беше разбрал какво ме плаши повече от всичко. Измъкнал го е оттам. Очите ми пламнаха и в тях се събраха горещи сълзи, но не от тъга или мъка. Това бяха сълзи от ослепяващ, неконтролируем гняв.

Причерня ми. Озъбих се и нададох задавен вик — полурев, полуписък, който отекна по стълбището. Стиснах катаната и без да обръщам внимание на виковете на Канин да спра, хукнах нагоре, пришпорвана от една-единствена мисъл. Да намеря Сарен и да го нарежа, парче по парче. Да забия юмрук в гърдите му и да изтръгна извратеното му зло сърце пред очите му.

Чух, че Канин и Чакала хукнаха след мен. Но докато тичах по стълбите отзад отекна остро, зловещо пиукане и косата на тила ми настръхна. Обърнах се точно когато гръмна експлозия и цялото стълбище се разтресе. Камъни, прах и отломки се посипаха отгоре ми, аз залитнах настрани и прикрих лицето си. Когато димът се уталожи, видях, че стълбището зад мен е срутено и стена от бетон, камъни и стоманени греди блокира пътя надолу.

— Канин! — Задърпах една огромна метална греда. Бях силна, но тя беше огромна и наполовина заровена под тонове бетон; изстена, но не помръдна. — Канин! Чакал! Къде сте? Чувате ли ме?

Някъде отдолу долетя познат раздразнен глас, приглушен от отломките.

— Добре сме, Алисън — извика Канин над пороя от ругатни, които сипеше Чакала, и аз свлякох от облекчение. Но в този миг изгърмя изстрел, последван от далечен вик, и по стените долу засвяткаха куршуми. Чакала изръмжа.

— Мамка му! Ето ги и останалите. Тъкмо се чудех къде се спотайват.

— Алисън! — извика Канин. — Изчакай ни! Ще намерим друг път нагоре! Не се изправяй сама пред Сарен. Разбра ли?

Още един вик отекна някъде долу, куршуми рикошираха от стените.

— Трябва да се размърдаме, старче — измуча Чакала и гласът му изкънтя в стълбището. — Веднага!

— Канин! — извиках аз, но не получих отговор. Те вече се бяха върнали в стаята. Няколко секунди слушах писъците, изстрелите и рева на разярените вампири, после всичко затихна, защото схватката се пренесе навън. Или Чакала и Канин бяха избягали, преследвани от армията.

Останала сама на стълбището, аз се изправих, отдръпнах се от срутването и се загледах нагоре. Той беше някъде там. Чакаше ме. Всичко, което беше сторил досега — капанът, ужасното съобщение… сърцето на Зийк — имаше за цел да ни раздели. Той не се интересуваше от Канин и Чакала. Той искаше мен.

Добре, копеле — помислих си и стиснах меча. Студена решимост изпълни сърцето ми. — Искаш мен, така ли? Ето, идвам.

 

 

Не срещнах никого по пътя към върха, вероятно защото всички бандити бяха заети с Чакала и Канин. Отчаяно се надявах те двамата да са добре, макар че нямаше смисъл да се тревожа; сега не можех да им помогна.

Дългото извито стълбище продължаваше мрачно и пусто, но никога тихо. Стълбите проскърцваха под мен, от време на време дрезгав стон отекваше в шахтата и аз настръхвах. Опитвах да не си представям как всичко ще се срути отгоре ми и се концентрирах върху изкачването.

Когато наближих върха, отново усетих миризма на кръв — слаба и едва доловима. Продължих по-предпазливо. Стигнах следващата площадка, спрях и потиснах вълната от страх, която пълзеше по гръбнака ми. Над мен нещо просветваше и хвърляше криви сенки по стената и по изписано с кръв съобщение.

Почти стигна, малко птиче.

Преглътнах с мъка. Почти стигнах, вярно. И сега ти ще си платиш за онова, което му причини. Гледай ме, Зийк. Ще изпратя убиеца ти в ада.

Стиснах катаната и изкачих и последните стъпала до горната площадка. Отворих вратата и пристъпих прага.

Посрещна ме дълъг коридор с прозорци по едната стена, повечето строшени. Далече долу Старо Чикаго се гушеше в мрака и тъмната вода, а отвъд — луната блещукаше по повърхността на огромното езеро Мичиган, което стигаше чак до хоризонта.

Тръгнах към вратата в края на коридора. Имах чувството, че съм била тук и преди. Когато подминах друг коридор, се озърнах към него и видях тъмната асансьорна шахта, и всичко си дойде на мястото. Да, била съм тук, на този етаж, когато се опитвах да спася Джеб. Тогава се качих с асансьора. И сега знаех къде трябва да отида. Зад вратата в дъното на коридора беше лабораторията, в която умря Джебедая Крос. Там срещнах за първи път Чакала.

А сега там ме чакаше Сарен.

Не спрях да помисля. Продължих. Не ме интересуваше към какво — капан или смъртта ми. Стисках катаната, стигнах до вратата и я изритах под дръжката. Тя се отвори с трясък и едва не излетя от пантите си. Влязох в стаята.

Лабораторията тънеше в мрак и тишина. Спрях на прага и се ослушах. Предишния път тя беше ярко осветена, без сенки или тъмни ъгълчета, в които да се скриеш. Вдигнах меча и пристъпих вътре. Търсех своя враг.

— Сарен — извиках. Вървях предпазливо, готова за капани и експлозии, или за куршумите на орда бандити. Но стаята остана тиха. Спомнях си това място, помнех бюрото и стария компютър в ъгъла, почти непокътнати, макар че екранът сега беше изключен. Имаше и лабораторна маса, покрита със строшени стъкленици — там ме беше проснал Чакала, за да забие кола в корема ми. Зад нея бе стената със строшените прозорци, през които моят брат беше полетял уж към смъртта си. Отломките още блещукаха в мрака — остри и смъртоносни.

Поспрях. До стената в дъното видях стол, очертаваше се на фона на един здрав прозорец и нощното небе отзад. По пода личаха петна от стара кръв, а след миг ме достигна и миризмата. Приближих се внимателно, очаквах да видя поредната творба на Сарен, но се сковах.

На стола седеше приведено напред тяло, с клюмнала глава и вързани зад облегалката ръце. Беше неподвижно, твърде неподвижно, за да е живо. Бандит вероятно? Приближих се да огледам трупа. Лунна светлина струеше през прозореца, хвърляше сянка на пода, очертаваше слабото тяло и караше светлата му коса да блещука.

Господи…

Катаната падна от изтръпналите ми пръсти и издрънча. Не можех да помръдна. Явно разсъдъкът ме напускаше; виждах невъзможни неща. Защото знаех, че не може да е истина, не може. Той беше мъртъв, бях го чула как умира.

Пристъпих замаяна напред, спрях и стиснах юмруци. Не — казах си яростно. — Не вярвай, Алисън. Сарен точно това иска. Това беше номер. За да ме съсипе. Като сърцето на стълбите. Сарен си играеше с мен и ако сега посегнех към тялото, то щеше да се взриви или да задейства капан, да скочи и да се опита да ме убие. Това не беше той. Или пък беше и аз щях да се натъкна на полуизгнил труп със зейнала в гърдите рана — там, откъдето е изтръгнато сърцето.

— Не е той — казах твърдо. Затворих очи и сведох глава, за да потисна чувствата. Наложих си да повярвам в думите си. Нямаше да стане. Нямаше да доставя на Сарен удоволствието да ме пречупи. Зийк беше мъртъв. Това още ме убиваше, разкъсваше ме, но знаех, че го няма.

— Не е той — повторих и студ обви сърцето ми. Наведох се, взех си меча и го вдигнах с ледена решимост, нарочно извърната от тялото на стола. — Не се крий — казах на мрака. — Няма да се хвана. Излез, проклет психопат. Приключих с игричките.

— Алисън?

Стомахът ми се сви и за миг светът застина. Сарен можеше да е направил всичко с тялото — дори да сложил друг човек, който прилича на онзи, когото копнеех да видя отново. Но не можеше да подправи глас. Особено толкова познат глас, който звучеше във всяка моя мисъл от седмици. Глас, който не вярвах, че ще чуя отново.

Обърнах се бавно. Тялото на стола не беше помръднало — още висеше напред със сведена глава. Но после се разшава, вдигна глава… и аз усетих как земята се разпада, защото познатите пронизващи сини очи срещнаха моите.

— Здрасти, вампирско момиче — прошепна Зийк леко задавено. — Знаех… че ще дойдеш за мен.

 

 

Не… може да бъде.

Взирах се в него и не можех да проумея какво става, не смеех да повярвам. Това беше капан. Сарен още си играеше с мен и след миг всичко щеше да изчезне. Не смеех да повярвам, не смеех да се надявам. Сърцето ми едва започваше да се изцелява, след като беше така жестоко разбито; ако допуснех надежда, а тя бъде смазана отново, не знаех дали ще се възстановя.

— Али? — чу се човешки глас, натежал от болка и изтощение. Струйка съсирена кръв се виеше от ъгълчето на устата му, под очите му личаха черни кръгове. Той изглеждаше пребит, окървавен, болеше го, но беше жив. Закашля се и раменете му потрепнаха. Вгледа се умолително в мен: — Какво има?

Поклатих глава, опитах да не обръщам внимание на сърцето, което подскочи в гърдите ми, сякаш оживяло отново. Целият свят замря около нас; времето спря в този невъзможен миг, в който нищо не беше истина.

— Това не си ти — казах на момчето на стола, но знаех, че звуча като откачена. — Не може да си тук. Чух как умираш.

— Знам — прошепна той и задържа погледа ми. Не помръднах, не можех, не вярвах, копнеех да докаже, че греша. Момчето въздъхна. — Знам… как изглежда. Но това не е капан, не е номер. За мен няма закачена бомба, кълна се. — Усмихна се едва — печална, позната усмивка, от която гърлото ми се сви. — Аз съм. Наистина съм аз, Алисън.

Внезапно коленете ми се разтрепериха и не можах да издържа повече. Прекосих като в транс стаята и коленичих пред стола. Стъкла се забиха през дрехите ми, но аз не ги усещах. Исках да го пипна и да се уверя, че е истински, а не просто илюзия. Треперещата ми ръка посегна към лицето му и докосна бузата. Той ме гледаше, сините му очи не се откъсваха от моите. Тръпка мина през мен, щом усетих кожата му. Бледата, студена, покрита със съсирена кръв кожа на лицето му. Дрехите му бяха разкъсани. Но все пак беше той.

Беше Зийк.

— Видя ли? — усмихна се той. — Аз съм.

Преглътнах стенание и светът отново се задвижи.

— Ти си жив — прокарах пръсти по бузата му. Той затвори очи и извърна лице към допира ми. Сърцето ми подскочи и кръвта ми запя, както пееше единствено за него. — Но как?

Зийк се усмихна, наведе се напред, потрепери и раменете му се напрегнаха.

— Ще ти обясня… по-късно — каза задъхано и пак вдигна очи. — Сега… нека просто се махнем оттук. Можеш ли да ме освободиш?

Все още замаяна, аз се изправих и заобиколих стола. Започнах да режа въжетата. Дълбоко в себе си знаех, че греша. Беше твърде лесно, твърде хубаво, за да е истина. Сарен не би ми позволил да се изкача дотук, да освободя Зийк и да си тръгна. Но ръцете ми продължиха да се движат сякаш сами, а аз само се взирах в момчето, което смятах за мъртво. По раменете и по гърба му ризата беше вкоравена от кръв, но не виждах никакви рани. Зийк чакаше търпеливо със сведена глава, докато режех въжетата на китките ръцете и кръста му.

— Къде са Канин и Чакала? — попита той, щом въжетата започнаха да падат.

— Не знам. Казаха, че ще намерят път нагоре. — Надявах се да са добре. Откъснах очи от Зийк и огледах отново стаята, последен опит да бъда предпазлива. — Къде е Сарен?

— Не е тук — отвърна немощно Зийк. — Не знам… къде е сега. Може да е тръгнал за Едем…

Последните въжета паднаха, той се катурна напред и едва не се строполи от стола. Хванах го през кръста и го вдигнах.

Видях познатото лице и косата, която падаше по челото му. Очите ни се срещнаха и той се усмихна леко, изтощен, измъчен от болка, но изпълнен с надежда. Гърлото ми пак се сви, изхлипах, притиснах се към него и зарових лице в гърдите му. Той прошепна името ми, аз затворих очи. Усещах го — истински, до мен. Последния път, когато го видях, когато го прегръщах така, бяхме в Ню Ковингтън. Там, в безопасността на кулата на Принц Салазар, аз целунах Зийк и му обещах да ида с него в Едем. Но после Сарен се завърна и го отвлече. И бях принудена да слушам ужасното мъчение. Писъците и стенанията на Зийк, молбите му към Сарен да го убие, преди желанието му най-сетне да бъде изпълнено.

Или поне аз така си помислих.

— Не мога да повярвам, че си тук — прошепнах, едната му ръка се плъзна по мен, а другата посегна зад гърба му. — Помислих си, че Сарен те е убил.

— Уби ме.

Гласът му прозвуча странно — студен и равен. Отдръпнах се объркана, но ръката му се стегна като стоманена на кръста ми. Той беше много по-силен от преди. Опрях длани на гърдите му и опитах да го отблъсна, но спрях ужасена…

Зийк… нямаше пулс.

Сковах се и вдигнах очи към лицето му. Видях отражението си в очите му, в познатия, но твърде искрящ поглед — поглед на хищник. Зийк се усмихна.

— Той ми поръча да ти кажа „Здрасти“ — прошепна и зъбите му просветнаха до шията ми.

А после заби острие в гърдите ми.