Джули Кагава
Вечната песен (5)

Глава 5

Стигнахме до покрайнините на града късно същата вечер.

Бях забравила колко огромен е Чикаго; дори предградията, които водеха към него, сякаш продължаваха вечно. Километри пусти, притихнали улици, гниещи къщи и коли в канавките, паднали на платното улични лампи и знаци. Последния път, когато минах оттук, карах откраднат мотоциклет и не обръщах много внимание на всичко около мен. Бях се концентрирала върху управлението, усилието да избягвам препятствията… и върху човека, който седеше отзад и ме прегръщаше през кръста.

Хвърлих поглед към Чакала, който вървеше до мен със страховито изражение. И за един кратък миг омразата отново проблесна. Той вероятно не мислеше за случилото се онази нощ, когато навлязох в неговата територия, и сигурно не му пукаше. Но аз помнех. Писъците на Дарън, когато Чакала го хвърли в клетката и остави Бесния да го разкъса за демонстрация. Спомних си и как се сражавах с армията от бандити, за да спася хората на Зийк, а после подпалих сградата, за да избягаме. И, разбира се, схватката на върха на кулата на Чакала, където за първи път се изправих пред моя кръвен брат и той едва не ме уби.

Чакала видя, че го гледам, и вдигна вежда.

— Какво ме зяпаш?

Обърнах се отново към пътя.

— Нищо.

— Да бе — той задържа поглед на мен. — Мислиш си за Старо Чикаго и последното ти идване тук. Спомняш си всички онези забавни моменти, когато избивах твоите хора, измъчвах ги и ги хвърлях на Бесните — ех, добрите стари времена. — Присви очи. — Не се опитвай да отричаш, сестричке. Изписано ти е на лицето.

Озъбих му се и се изкуших да извадя меча и да го забия в ухилената му уста.

— Ти никога ли няма да млъкнеш? Да, мисля за Старо Чикаго и какво копеле беше, когато те видях за първи път. Чудя се защо изобщо говоря с теб сега, а не взема да ти отсека тъпата глава. Отдавна трябваше да направим реванша.

— Сестро, засегнат съм — подигра ми се Чакала и сложи ръка на гърдите си. — Аз не го помня така. Аз помня как открих своя кръвна роднина. Помня, че й предложих да споделя всичко с нея. Защо? Ами защо не? Тя беше сносен боец, а аз вече се отегчавах от компанията на безмозъчните си слуги. Можеше да е забавно. Но не! — Гласът му стана по-твърд. — Спомням си, че лекът за Беса беше почти в ръцете ми след десетилетия търсене и планиране. И тогава моята собствена сестра загърби лекарството, загърби края на тази чума, за да спасява някакви жалки човеци.

— Ти ме прободе с кол и ме хвърли през прозореца!

— Ти вече беше взела решение — отвърна Чакала напълно сериозно. — Нямаше да те разубедя — ти избра страната на торбите с кръв. Така че, да, опитах се да те убия. Защото ти се набърка в нещо, което подготвях от години, без дори да осъзнаваш какво застрашаваш, и го унищожи. — Присви очи и стисна мрачно устни. — Щях да сложа край на Беса, сестро. Ако онзи дъртак беше открил лекарство, щях да го споделя. И аз като всички искам Бесните да изчезнат. Но тогава намина ти и беше толкова загрижена за спасението на неколцина човеци, че не можа да видиш по-голямата картина. Ако ме беше оставила да довърша започнатото преди години, щяхме да избегнем всичко това. Сарен никога нямаше да се сдобие с вируса, сега нямаше да е на път да унищожи Едем, а твоето жалко малко човече щеше да е още живо.

Изревах, извърнах се към него и замахнах с меча към гърлото му. Но той срещна главата на брадвата със звън. Озъбен, Чакала завъртя брадвата пред лицето ми, аз се наведох и се разминах на косъм с широкото окървавено острие. Чу се още един звън и ние се втренчихме един в друг над кръстосаните оръжия.

— Стига!

Канин ме сграбчи за яката и ни раздели. Господарят вампир лесно отблъсна Чакала с една ръка, докато стискаше палтото ми с другата.

— Стига толкова — заповяда той със стоманен глас. — Престанете. Нямаме време за това.

Чакала се освободи от хватката му и отстъпи назад, като ми се хилеше. Аз изръмжах озъбена, предизвиквах го да каже нещо, но той просто отмина. Гледах след него през червена пелена от гняв. Копеле, гадно, непоносимо, коварно копеле. Ако светът не беше толкова противно място, вече щях да съм го разкъсала.

— Алисън, престани — каза Канин и сложи ръка на рамото ми. Треперех от ярост и стисках дръжката на меча, за да потуша гнева и да го прогоня отново в мрака, от който беше дошъл. Канин изчака с мен, държеше ме леко, но стабилно за лакътя, докато не се овладях.

Когато гневът поутихна, аз прибрах катаната, но още усещах тежкия поглед на Господаря вампир.

— Добре съм. — Вече бях ядосана на себе си. — Съжалявам. Чакала отново се прояви като гадняр. Не биваше да му позволявам да ме вбеси.

Канин пусна ръката ми, но не помръдна.

— Какво ти каза?

— Ами… че аз съм виновна, задето сега преследваме Сарен. Ако не съм била отишла да спасявам онези хора в Старо Чикаго, нищо такова нямало да се случи. Джеб щял да открие лекарство, Сарен нямало да пусне вируса. А… Зийк щял да е още жив.

Канин мълчеше. Снегът пак започна да се сипе, леки снежинки се носеха от небето и се вихреха около нас.

— Вярваш ли в това? — попита накрая вампирът.

— Вече не знам в какво да вярвам, Канин. — Отметнах косата от лицето си и пак се обърнах към пътя. — Сякаш всяко мое решение, всеки мой избор, накрая някак се стоварва отгоре ми. Каквото и да правя, става все по-лошо. Може би… — преглътнах с усилие. — Може би наистина съм виновна… че Зийк умря. Може би целият проклет свят ще загине заради мен.

Канин се изсмя и аз едва не припаднах от изненада.

— Твърде млада си за такова бреме, Алисън. Ако ще сипем обвинения, нека се върнем още по-назад, преди дори да се родиш. Нека се върнем във времето, когато вирусът и Бесните бяха създадени.

Аз сведох смутена глава.

— Аз… нямах предвид нищо такова.

— Знам — въздъхна Господарят вампир. — Но ако ще говорим за избори и съжаления, случилото се не може да се поправи. А като живеем в миналото, не променяме нищо. Така само ще се докараш до лудост. — Той въздъхна отново, сякаш носеше бремето на целия свят на плещите си. — Повярвай ми.

В мрака прогърмя изстрел.

Аз подскочих и се напрегнах, докато изстрелът отекваше над покривите. Звучеше сравнително близо. Отшумя, но бързо беше последван от познат яростен рев. Чакала.

С Канин хукнахме натам, вятърът довяваше миризма на дим и кръв. Проправих си път през бурените между две сгради и видях брат си на пътя. Седеше до една кола, а брадвата лежеше на земята до него. Той притискаше гърдите си с ръка. Асфалтът около него беше опръскан с кръв, а Чакала се беше озъбил от болка.

Хукнах натам и коленичих до него. Миризмата на кръв беше навсякъде, но не виждах рана, докато той не отпусна ръка. Точно под ключицата му на палтото имаше малка дупка, колкото петаче. Не изглеждаше достатъчно голяма, за да е изтекла толкова кръв… докато Чакала не се отпусна напред и видях изходната рана.

Потреперих, когато Канин дойде при нас и тъмните му очи спряха на огромната дупка в гърба на Чакала, беше почти колкото юмрука ми. Зарастваше, но знаех, че сигурно боли. Канин присви очи и се вгледа през счупеното стъкло към улицата.

— Къде са? — прошепна той и аз предпазливо надникнах иззад капака на колата. Пак гръмна изстрел, нещо удари колата на сантиметри от лицето ми и изби искри от метала. Потрепнах, свих се отново зад нея, а Чакала се изсмя напрегнато.

— Не бих надничал така, сестро — рече той през зъби. — Ако те прострелят с пушка в главата, няма да умреш, но ще имаш страхотно главоболие. — Той изкриви лице и се отблъсна от колата, като остави тъмно петно след себе си. — Мисля, че копелето е в онази къща — кимна към двуетажна руина в края на улицата. — Стреля от прозореца на тавана. — Очите му блестяха и той оголи зъби в злобна усмивка. — Страхливо жалко лайно, нали?

Рискувах да надникна през строшения прозорец на колата и зърнах проблясък на метал в малкото тъмно прозорче точно под покрива на къщата.

— Добре — рекох, щом се върнах назад. — Знаем къде е. Как ще минем, без да ни направи на решето?

— Да минем ли? — изсумтя Чакала. — Смяташ, че ще се промъкнем покрай нашия приятел с пушката и ще продължим щастливо по пътя си — колко сладко, сестричке. Аз обаче в момента съм малко Гладен и доста вбесен. Възнамерявам да му набутам пушката толкова дълбоко в гърлото, че да щръкне от задника му.

— Значи ще нападнем къщата на този откачен, докато той ни държи на мушка. Не ми се струва кой знае какъв план.

— А какво искаш да направим? Да му предложим курабийки и да го помолим да спре да стреля по нас?

Канин въздъхна, надигна се и с един поглед обхвана улицата, колите и къщата.

— Аз ще ви прикривам — каза той спокойно. — Вие продължавайте приведени. Ще се срещнем на тавана.

Той излезе на улицата и мигновено изгърмя изстрел, който строши стъклото на един камион зад нас. Аз потрепнах, но Канин продължи да върви — черен силует на фона на снега и колите. Движеше се като сянка, потъваше и изникваше от мрака, винаги видим, ала понякога единствено като вихър. По улицата отекваха изстрели, куршумите избиваха искри от метала, но сякаш не можеха да достигнат вампира, който продължаваше спокойно по пътя си.

Чакала ме удари по ръката и нареди:

— Стига си зяпала! Без да обръща внимание на кръвнишкия ми поглед, кимна към улицата. — Хайде, докато старецът му отвлича вниманието.

Хукнахме приведени и се стрелкахме зад всяко прикритие. Човекът, който и да беше, продължи да стреля, но не по нас, макар че след първите няколко минути вече нямах представа къде е Канин. Каквото и да правеше той обаче, явно вършеше работа. Стигнахме до вратата на полусрутената къща и се шмугнахме вътре. Пушката лаеше някъде над нас.

Чакала се промъкна напред със светнали от ярост жълти очи, но спря. Нещо тук не беше наред, но не знаех какво. Предпазливо последвах Чакала през къщата и се напрягах, щом минавахме покрай старите, пълни с прах, отломки, строшени столове и гниещи мебели стаи — останки от едно отминало време. Страхувах се от засади, но стаите бяха пусти и Чакала бързо продължи напред.

Олющено разнебитено стълбище водеше до третия етаж и ние тъкмо поехме по него, когато над нас изкънтя изстрел, последван от порой проклятия. След миг се чуха стъпки, един човек се появи в края на стълбището и се втренчи ококорен в нас. Беше облечен с прашен кожен панталон и стискаше дългото дуло на пушка.

Той изпсува отново и бързо се обърна, за да избяга, но Чакала изрева и се втурна след него. Сграбчи го за врата и го отлепи от земята.

— Ах, ах, ах, ама къде си мислиш, че отиваш? — Влезе в таванското помещение и запрати човека към стената с такава сила, че отвори дупка в мазилката, а мъжът се свлече замаян на пода. Чакала се надвеси над него, очите му бяха ужасяващи. — Аз пък си мисля, че ще седиш тук и ще ми обясниш какво, по дяволите, става, преди да съм ти откъснал някоя важна телесна част.

Ако ми кажеш веднага, може и да започна с главата, а не с ръцете.

Зърнах тъмен силует в ъгъла до прозореца: Канин, гледаше безстрастно. Зачудих се как се е озовал тук, без да го прострелят… но това беше Канин. Още много неща не знаех за него.

Мъжът изстена и посегна немощно за пушката. Чакала изръмжа, сграбчи го за гърлото и го блъсна в стената. Принудих се да не се намесвам. Знаех, че Чакала сигурно умира от глад и е на ръба да изгуби контрол — раната още леко кървеше и блещукаше на гърба му. Но той се усмихна гадно на бандита и заговори със страховит, но съвсем овладян глас.

— Попитах те нещо, слуга — каза спокойно кралят на бандитите, макар че зъбите му се бяха издължили. — И търпението ми в момента е доста оскъдно. Ако не искаш да ти откъсна ръцете, започвай да говориш. Защо ни нападна? Кой е замесен? Някаква недоволна клика ли е, или на целия град му е омръзнал животът?

Човекът се задави и започна да дърпа безрезултатно ръката, която стискаше гърлото му. После внезапно вдигна блеснали от болка и страх очи към краля на бандитите и се изхили дрезгаво.

— Ти… вече не командваш… Чакал — процеди той с дързостта на умиращ. — Обеща ни безсмъртие… а така и не ни го даде. Е… сега имаме нов крал. Той се съгласи да Превърне онзи… който те убие.

Изстинах.

— Така значи? — продължи Чакала, гласът му стана тих и ужасен. — И този нов крал има ли си име, или трябва да отгатна?

— Той каза… че ти знаеш кой е — задави се пак мъжът. — И… да идеш да го намериш… в потопения град. — Закашля се и вдигна ръце. Едната беше празна, но другата стискаше метална кутия. Отвори я и разкри малък пламък. После погледна към краля на бандитите и пак се усмихна. — Ако стигнеш дотам.

Канин се изправи до стената.

— Джеймс… — започна той, но беше твърде късно. Мъжът отвори пръсти и предметът, какъвто и да беше, падна на пода.

Няколко неща се случиха едновременно.

Щом пламъкът падна от ръката на бандита, Чакала отскочи назад и се хвърли към стената. Внезапно освободено, тялото на мъжа се стовари на пода почти едновременно с металната кутия. Последва съскане…

… и огнена вълна изригна от малкото пламъче, втурна се по пода и по стените и превърна стаята в истинска пещ. Пламъците погълнаха човека на пода, който закрещя и се замята от болка, защото дрехите му се запалиха. Едва го чувах. Ужас се надигна в мен, ослепяващ и всепоглъщащ, и аз се озърнах диво в търсене на спасение. Стените вече бяха покрити с кълбящи се оранжеви пламъци, които пращяха и посягаха към мен; усещах адската жега със студената си кожа, изсъсках и се свих назад. Трябваше да се махна оттук, но нямаше къде да ида; навсякъде виждах единствено огън…

— Алисън!

Нещо ме сграбчи за ръката, докато стоях вцепенена от паника.

— Успокой се — каза ми Канин, аз изръмжах и опитах да се отдръпна. — Чуй ме. Не можем да минем по стълбите; долните етажи горят и трудно ще стигнем до вратата. Трябва да скочим през прозореца.

Прозореца? Погледнах към отсрещната стена, към отвора, от който беше стрелял човекът. Едва го виждах през мятащите се пламъци и се свих отново назад.

— Сигурно се шегуваш.

— Не — отвърна безмилостно Канин. — Няма друг начин. Чакала вече скочи. Трябва да го последваме, иначе с нас е свършено.

Пламъците ревяха около мен и изпълваха ума ми, всичко пред очите ми се сля в оранжево и червено. Не можех да мисля; почти чувствах как кожата ми се бели от костите, почерняла и покрита с мехури от жегата. Ако не беше ръката на Канин, която стискаше моята, щях да избягам, макар че не знаех накъде. Мислех единствено как да се отърва от пламъците. А Канин искаше да скоча право през огъня?

— Не мога — отвърнах и оголих зъби от страх. — Няма да успея.

— Трябва. Ще съм точно зад теб.

— Канин…

— Алисън. — Той ме хвана и за другата ръка и ме принуди да го погледна. Почувствах как гласът му отеква през мен, тиха, осезаема вибрация. — Довери ми се.

Прехапах устна и стиснах здраво очи, за да блокирам пламъците.

— Можеш да го направиш — продължи Канин със същия успокояващ тон. Фокусирах се върху гласа му и игнорирах рева на огъня около нас, жегата гореше лицето ми. — Огънят няма да те докосне. Ще свърши за секунди, но трябва да си бърза. Готова ли си?

Преглътнах, стиснах юмруци, отблъснах страха и кимнах.

— Тръгвай — каза Канин. Аз се обърнах и хукнах към стената от пламъци.

Те се издигаха пред мен ужасяващо ярки, посягаха и пращяха на вятъра. За секунда едва не се отказах, вампирските ми инстинкти запищяха да спра, да се извърна от най-страшния ни враг, след слънцето. Гласът на Канин отекна в главата ми, подтикваше ме да продължа. Стигнах до живата бушуваща стена и се гмурнах през огъня, като се молех да не се запаля.

Последва миг на ослепяваща болка, изпепеляваща жега шибна лицето и ръцете ми. А после ме блъсна студеният зимен въздух, когато полетях от прозореца, ударих се в стрехата и паднах право в храстите долу.

Изправих се с мъка и хукнах надалече от къщата. Жегата впиваше нокти в гърба ми, докато се провирах през лози и клони и най-сетне излетях на улицата. Едва когато се озовах от другата й страна, се обърнах да погледна назад.

Инстинктите ме караха да избягам още по-далече. Къщата се беше превърнала в клада, огнените езици плющяха във всички посоки. Аз се паникьосах, защото не виждах никъде Канин, и се уплаших, че още е в капан горе. Но тогава една сянка се откъсна от къщата и тъмният му силует се плъзна по улицата към мен. Отпуснах се с облекчение.

— Ранена ли си? — попита той, когато се приближи. Поклатих глава, още опитвах да се успокоя. Лицето и ръцете ми пареха, долавях и миризма на изгоряла коса, но не бях сериозно пострадала. Още няколко секунди и щеше да стане лошо.

— Къде е Чакала? — Огледах се. Смътно си спомнях, че Канин ми каза, че той е избягал.

— Той скочи през прозореца още щом разбра какво става — каза Канин малко по-рязко. — Предполагам, че е някъде тук.

Окопитих се. Главата ми явно се бе размътила от огъня; единствената ми мисъл беше да избягам, но постепенно започвах да се съвземам.

— Как така е разбрал какво става?

— Това беше капан, Алисън. — Канин се обърна към къщата. — Пожар не може да се разгори толкова бързо, ако всичко не е напоено с бензин или алкохол. Не усетих нищо, когато влязох, предполагам, вие също, но стените и подът са били напоени с нещо запалимо. Понякога е истинска благословия, че не дишаме, но не и този път. — Той поклати глава, изглеждаше ядосан, на себе си или на нас, не знаех. — Сигурен съм, че нашият приятел там не е възнамерявал да запали къщата, докато е вътре — продължи мрачно Канин, — но когато го изненадахме, е решил, че и без това вече е мъртъв.

— Жалко, ако питаш мен — каза познат глас и Чакала се появи от мрака. Не ни обърна внимание, взираше се вбесен в горящата сграда. — Дори не успях да му изтръгна сърцето, преди да стане на дим. Гаден бързак.

— Ами ти? — сопнах му се аз. — Заряза ни там! Без предупреждение, без капка колебание. Обзалагам се, че дори не си погледнал назад, след като си скочил.

— И какво точно трябваше да направя? — попита ме озъбен Чакала. Надуших кръвта му, беше се просмукала в ризата и палтото, и осъзнах, че вероятно умира от глад с тази рана в гърдите. — Да ти държа ръката, докато скачаш през прозореца? Да се върна там, че къщата да се срути на главата ми? — Изхили се и продължи: — Ние още сме вампири, сестричке. Всеки се оправя сам. Ако аз бях в капан там горе, нямаше да очаквам ти или старецът да се върнете за мен.

— Явно не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш — казах аз студено. — Защото аз щях да се върна.

— Наистина ли? — подигра ми се Чакала и скръсти ръце. — Нещо не ми се вярва. Обзалагам се, че дори не можеш да погледнеш към къщата, без да намокриш гащите, образно казано.

— Мисля — обади се Канин, беше вбесен, — че и двамата забравяте една особено важна информация, която научихме тази нощ. — Погледна към горящата сграда и светлината на огъня затанцува в тъмните му очи. — А именно — кой е обърнал бандитите срещу нас и кой ни очаква в Старо Чикаго.

Сарен. Тази мисъл ме накара да се напрегна и омразата припламна отново, изпепеляваща и смъртоносна, и потуши всичко останало. Не бях забравила. Сарен щеше да си плати за стореното. Само защото отказах да се превърна в демон, не значеше, че няма да го убия. Когато го намерех, нямаше да се спра пред нищо, докато не набуча главата му на меча си, а тялото му не се превърне в купчина димяща пепел.

— Сарен — съгласи се Чакала и в неговия глас се долавяше опасна нотка, която говореше за жестокост и отмъщение. — Добре, психопат такъв. Искаш да си играем? Ще играем. — Очите му сияеха и той погледна пак към горящата къща, а на лицето му се появи безрадостна усмивка. — Значи се ебаваш с моя град и хората ми, така ли? Мислиш си, че ще бъдеш новият им крал? — Изсмя се и аз потрепнах. — Ще избия всички до крак и ще изпепеля града, преди да ти го дам.

— Нека не избързваме — предупреди го Канин. — Жаждата за мъст лесно замъглява ума, а Сарен на това се надява. Не можем да си позволим да потънем толкова дълбоко в мисли за възмездие, че да налетим право на някой смъртоносен капан, както стана тази нощ. — Очите му пак се извърнаха към пожара точно когато от къщата се надигна рев, покривът се срути и се разлетяха въглени и искри. Потреперих, а Канин продължи мрачно: — Сега Сарен има огромно предимство. Разполага с цяла армия и знае, че идваме. Оттук нататък, ако изобщо успеем да стигнем живи до него, трябва да сме много внимателни. И готови за всичко.

Срещнах очите на Чакала и той ми смигна. За първи път мислехме едно и също. Нямаше значение колко народ ще изпрати Сарен срещу нас, нямаше значение какви гадни изненади ни очакваха. Ние щяхме да си пробием път през цяла армия, ако се наложи, щяхме да ги посечем до един, докато не открием Сарен.

И го унищожим заради онова, което ни отне.

Тази нощ поехме по обиколен път през града. Да, искахме да намерим Сарен, дори да трябваше да изколим цяла армия, но, както каза Чакала, има повече от един начин да докопаш вампир. Бандитите вероятно наблюдаваха всички главни пътища към Старо Чикаго; нямаше причина да не се промъкнем незабелязано и да избегнем битки из целия град. Затова Чакала ни поведе през отрупани с отломки улички и стари сгради. Каза, че бандитите не ги използват, защото не могат да минат по тях с моторите си.

Освен това Бесните още се спотайваха из града, факт, който открих, докато следвахме Чакала през приземния етаж на един търговски център и няколко бледи чудовища се нахвърлиха към нас от счупените прозорци. След като си пробихме път през тях, продължихме тихо по тесните пусти улици, нащрек за пазачи. Градът беше зловещо притихнал. По едно време Канин вдигна ръка и посочи към двама бандити, които се бяха надвесили над перилата на един пристан с гръб към нас. Чакала се ухили, даде ни знак да спрем и се плъзна към сенките. След няколко минути двамата изчезнаха един след друг в мрака, а Чакала се върна смърдящ на кръв и доволно ухилен.

След още няколко часа стояхме на брега на черно езеро, което се простираше докъдето поглед стигаше.

Според Канин навремето то се наричало Мичиганско езеро и Чикаго се издигал гордо на бреговете му. А сега и то, и реките, които течаха през центъра на града, бяха прелели от бреговете си, за да се слеят и наводнят всичко. Но пък създаваха естествена преграда пред Бесните.

Присвих очи към тъмните води. Спомних си какъв беше градът на Чакала преди — плетеницата от тесни мостчета, проходи и платформи, които се кръстосваха над потопените сгради. Оттук всичко си изглеждаше същото. Виждах и старата баржа в средата на реката, както и разнебитения мост, протегнал се над тъмните води. На баржата в нестройни редици бяха паркирани мотори и други превозни средства — това беше последната спирка, преди да навлезеш в леговището на краля на бандитите.

Или в леговището на един вампир психопат, настървил се да унищожи света.

— Ех, дом, свиден дом — въздъхна Чакала. — Или поне ще стане такъв, след като изколя всички копелета, които ме предадоха. Ще им набуча главите на колове и ще украся с тях града. Може да им пъхна по една факла между зъбите, за да ги използвам като улично осветление, какво мислиш, сестро?

— Напълно в твой стил. — Взирах се над водата, виждах блещукането на далечни фенери. Дори оттук личеше, че нещо не е наред. — По мостовете няма никого — казах аз. Помнех, че преди те гъмжаха от хора. Сега и мостовете, и платформите пустееха. — Всичко изглежда изоставено.

Което означаваше, че вървим право към капан, разбира се.

— Къде ще е Сарен според теб? — попита тихо Канин. Той също се взираше в града с тъмните си, безстрастни очи. Чакала сви рамене.

— Може да е само на едно място. — Посочи към висок, тънък небостъргач на хоризонта. На върха му светеше — позната светлина, от която цялата настръхнах.

Кулата на Чакала. Мястото, където срещнах за първи път своя кръвен брат. Там с него се бихме и той едва не ме уби.

Там бе умрял Джебедая Крос.

— Само в една сграда тук все още има електричество — продължи Чакала, вгледан в кулата и блещукащата светлина на върха й. — А и от нея се вижда всичко долу. Ако бях на мястото на Сарен, щях да ида там.

— Тогава там ще идем и ние. — Светлината потрепваше отвъд водата, дразнеше ме и усетих как зъбите ми се издължават. Сарен беше близо. Този път нямаше да му отсека само ръката. Този път щеше да падне главата.

— Предлагам да сме много тихи — каза Канин с тих и спокоен глас, който се вряза в лумналата в мен омраза. — Сарен знае, че идваме, и целият град ще е нащрек. Трябва да внимаваме да не ни усетят. Най-добре ще е да се оправим първо с него, а после с армията му. Ако отстраним краля им, те ще изгубят мотивация за битка с нас.

Чакала изсумтя.

— Да се промъквам в собствения си град и да притичвам по улиците като някакъв плъх — процеди той мрачно. — О, глави ще падат заради това. Ще отделя една специална алея и ще играя боулинг с черепите им.

Аз се обърнах към Канин.

— Как ще се промъкнем?

Той се усмихна напрегнато.

— Пътищата ще са добре охранявани, но не е трудно да се промъкнеш в един наводнен град. Колкото и да е голяма армията, не може да наблюдава цялата река.

Страхотно. Явно щяхме да поплуваме.