Джули Кагава
Вечната песен (4)

Глава 4

— Не мога да повярвам, че пак започваш старата история с милосърдието.

— Млъквай, Чакал.

Отново вървяхме по пътя и гората най-сетне започваше да изтънява. Тя още стискаше в кривите си пръсти всичко, до което се беше докопала, но между упорито вкопчените в живота дървета се виждаха повече къщи и сгушени в снега сгради. Ръждиви коли осейваха пътя, но вече само в платното на насрещното движение. От опит знаех, че това означаваше, че наближаваме град, но всички нощи вече някак се сливаха в ума ми и нямах представа колко ни остава до Едем.

— И какво? Значи всичките ни забавни планове — да намерим лекарство, да създадем армия и собствен вампирски град, отиват по дяволите, така ли?

— Да. Вече ти казах, че не искам нищо подобно.

— Ясно изсумтя той. — Какъв глупак съм да си помисля, че имаш потенциал. Казах си: Тя най-сетне проумя, че е вампир. Имаме напредък. Но ти си просто едно голямо пухкаво зайче с остри зъбки.

— Млъквай, Чакал!

— Ако не спрете — обади се внезапно Канин, — ще намеря друг път към Едем, без вас. Джеймс, вече минаха два дни. Престани.

— Както кажеш, старче — каза Чакала и вдигна ръце. — Макар че не разбирам защо се оплакваш. Нали си върна малката. Трябва да си много горд.

— Какъв ти е проблемът, Джеймс? — Не успях да скрия усмивката си, когато се обърна към мен. — Не ми казвай, че ревнуваш.

Той изсумтя.

— От теб ли? Не ме разсмивай, сестро. Ако изпитвам нещо сега — то е съжаление. И… чакай малко. — Той спря насред пътя и се огледа. Ние с Канин също спряхме. Златните очи на Чакала се взираха в старата проядена от ръжда табела с почти нечетлив надпис. — Знам го този град — прошепна той, докато ние го гледахме с опасение. — Знам къде сме. Това са покрайнините на Старо Чикаго.

Втренчих се в него.

— Сигурен ли си?

— Да, сестричке. Мисля, че познавам собствената си територия. — Чакала се ухили и очите му заблестяха от нетърпение, когато се вгледа напред. — Без съмнение. След още два дни по този път ще стигнем до Чикаго, точно в сърцето на Бандитския град.

— Колко хубаво за теб. — Мисълта, че наближаваме вампирска територия, и то точно тази вампирска територия, ме изнервяше. — Най-сетне ще се прибереш у дома. Сигурна съм, че твоите приятелчета убийци ще са много щастливи да те видят отново.

— О, сигурен съм, че не им пука — отвърна Чакала и махна небрежно с ръка. Когато го погледнах изненадано, той се засмя. — Стига, сестро. Може да съм егоистично копеле, но не съм сляп. Моите слуги ме следват, защото съм им обещал могъщество, свобода и касапници, колкото им душа иска. И защото ще откъсна главата на всеки, който ме предизвика. Ако никога не се върна, за тях няма да е голяма загуба. Ще правят каквото винаги са правили. Така че… — Той сви рамене. — Не храня илюзии, че ще ме посрещнат с дъжд от цветя. Обаче там е много подходящо място да хапнем, да поспим някъде, където не е особено отвратително, и може би да намерим мотори за пътуването. Ще спестим доста време.

Той имаше право. Преследването на Сарен щеше да е много по-лесно, ако не пътувахме пеша. А и честно да си призная, мисълта отново да карам мотор ме изкушаваше. Когато бях в Старо Чикаго, „заех“ един от бандитите и открих тръпката да летиш по пустото шосе с пълна скорост. Нищо не можеше да се сравни с това, нищо.

Канин присви очи, изглеждаше притеснен.

— Ами ако Сарен е стигнал там преди нас?

Чакала изсумтя.

— В такъв случай е по-луд, отколкото го мисля, или има склонност към самоубийство. Дори Сарен не може да се оправи с цял град въоръжени кръвожадни бандити. — Той изви устна с отвращение. — А ако може, ще се наложи да ме извините, защото тогава ще ви пратя по дяволите и ще ви оставя да го преследвате сами. Макар че не ми изглежда вероятно. Моите слуги са глупави и свирепи, но имат едно преимущество, което ги прави почти полезни — адски много са. — Той се изхили и скръсти ръце. — Ако Сарен иска да превземе града ми, нека опита. Моите хора не са някакви страхливи мръвки, а четиристотин бандити с автомати и ще се оправят с всеки кръвопиец, откачен или не. Натрапниците винаги получават едно лекарство — олово в главата.

— Ами аз? — смръщих се към него. — Сигурна съм, че твоята армия не е забравила какво стана, когато бях в Старо Чикаго. Последния път, когато минах оттук, те се опитаха да ме убият.

— Е, не бъди мнителна, сестро — извъртя очи Чакала. — Та ти само опожари моя театър и изби доста от тях на минаване оттук. Което, честно да ти кажа, и мен все още малко ме вбесява. Много си харесвах театъра.

— Но не се тревожи — продължи той уверено и небрежно. — Ти си с мен и единственият начин моите хора да те застреляме ако аз им заповядам. Те са сбирщина тъпаци, но си знаят мястото в хранителната верига.

— Гледай да не ти хрумне нещо — изръмжах аз. — Всъщност не съм сигурна, че ми се ходи в твоя град на кръвожадни убийци. Ти вече ни заби нож в гърба какво ще ти попречи да го сториш отново?

— Няма да спреш да ми го натякваш, нали? — погледна ме ядосано Чакала. — Макар че може би попречих на Сарен да издълбае една хубава пентаграма на малкия ти задник. Май всички забравят тази част. Толкова ли ти е невъзможно да се довериш на по-големия си брат?

— Може и да е толкова.

— Е, тогава ще трябва да рискуваш, нали?

Намръщих се и погледнах Канин, който стоеше на няколко крачки от нас и ни гледаше стоически как се караме.

— Канин? Ти какво мислиш?

Господарят вампир въздъхна.

— Щом така или иначе сме тръгнали натам, не виждам причина да не минем през Старо Чикаго. Ако успеем да намерим и превозно средство, ще стигнем много по-бързо до Едем, а това ще си струва отклонението. Все пак… — Сбърчи леко чело, когато погледна към Чакала. — Страхувам се какво ще открием в града. — Пренебрегна пренебрежителния му поглед и добави: — Да се надяваме, че Сарен не е посегнал на хората ти.

Поехме пак по пътя и сега, когато вече знаех къде сме и накъде сме се запътили, започнах да разпознавам това-онова. Един завой ми се стори познат, както и ръждива, потънала в сняг и бурени кола в канавката. Вероятно бях минала точно покрай нея предишния път. Оттогава бяха изминали едва няколко месеца, но на мен ми се струваше цяла вечност.

Стигнахме до друг град, празен и изоставен като всички преди него. Но докато вървяхме по напуканите, покрити със сняг улици, покрай стари разпадащи се и погълнати от бурени сгради, нещо ми се стори странно. Усещането за дежа вю се засилваше, докато не спрях насред пътя, за да се огледам. Чудех се защо всичко ми изглежда толкова познато.

— Алисън — обърна се Канин, тъмните му очи ме гледаха питащо. — Какво правиш?

Познавам това място. Чувството беше по-силно от всякога, призоваваше ме към определена улица и аз се поддадох на любопитството. Трябваше да разбера. Без да отговоря, продължих по главния път и навлязох дълбоко в града. Канин и Чакала се поколебаха за миг, но ме последваха.

— Ей, сестро? Ако не знаеш, Чикаго е натам.

Не им обръщах внимание и вървях по тротоара, покрай порутените сгради и мъртвите коли. Сега всичко изглеждаше различно заради снега, но аз имах чувството, че съм била тук.

Тогава завих зад срутената стена на стара бензиностанция… и се сковах.

Определено бях идвала тук и преди.

На ъгъла от другата страна на улицата видях запустяла и притихнала под падащия сняг сграда. Беше опожарена и черните греди стърчаха грозно в белотата. Покривът го нямаше, но аз си спомних дървения кръст, който навремето се издигаше на него, и пламъците, които я поглъщаха онази нощ. Нощта, в която хората на Чакала нападнаха Джебедая Крос и неговите последователи и отвлякоха всички, освен Зийк в Старо Чикаго.

Тихо прекосих пътя, стъпих на тротоара и продължих по малката пътечка до църквата. Кръстове и надгробни камъни стърчаха от снега и погледът ми спря точно там, където бях видяла за последно Зийк и Джеб Крос заедно.

Чух Чакала и Канин да пресичат пътя след мен, но и двамата спряха в края на тротоара, не искаха да пристъпват в гробището.

— Църква — каза Чакала с явно отвращение. — Ама разбира се, че ще е църква. Защо изобщо се изненадвам? Ти наистина не схващаш историята с демона, нали, сестро?

Изгледах го объркана. В Ню Ковингтън всички църкви бяха опустошени и изгорени от господарите вампири много преди да се родя. Хората говореха защо са го сторили, разбира се, но някои от най-колоритните слухове твърдяха, че вампирите не можели да прекосят прага на църква и да пристъпят на свещена земя, защото щели да изгорят.

Очевидно грешаха. Аз стоях тук, в сянката на църквата и нищо ми нямаше. Но изглежда Канин и Чакала не искаха да се приближат. Ухилих се на брат си.

— Какво има, Чакал? Страх те е, че ще лумнеш в пламъци, ако стъпиш на тази земя?

Той се усмихна, но изглеждаше напрегнат.

— Много сладко, нали? Самонадеяно новоизпечено демонче, което си мисли, че е непобедимо. Нека ти изясня нещо, сестро — продължи той, но още не се приближаваше. — Не се страхувам от Големия шеф, никога не съм се страхувал и няма да се страхувам. Но за разлика от някои новоизлюпени вампири, които няма да назовавам, аз винаги съм бил наясно кой съм. Дори Бог да е мъртъв, дори ако не е вече тук — по дяволите, дори Той да е само измислица на жалките човеци, които отчаяно се нуждаят от надежда — аз, поне, съм още демон. И не се преструвам, че съм нещо друго. А Бог, ако Го има, все така ни мрази.

Чакала скръсти ръце на гърдите си и се ухили.

— Е, давай, скъпа малка сестричке. Навлез още малко на Негова територия. Може пък наистина да е мъртъв. Но в случай че в следващите трийсет секунди те порази мълния, мисля да спестя време и да се сбогувам с теб още сега.

Стомахът ми се сви. Спомних си как преди много време, когато бях вампир съвсем отскоро и едва се бях присъединила към групата му, Джебедая Крос ме попита нещо.

— Вярваш ли в Бог, Алисън?

— Не — отвърнах веднага. — Сега ли ще ми кажеш, че ще ида в ада?

— Това е адът — отвърна Джебедая. — Това е нашето наказание, нашето Изпитание. Господ изостави този свят. Верните вече си отидоха и това беше наградата им, и той остави тук нас, останалите, на милостта на демони и дяволи. Греховете на бащите се стовариха върху децата им и върху техните деца, и така ще продължи, докато този свят не бъде напълно разрушен. Затова няма значение дали вярваш в Бог, защото Той не е тук.

Тогава не вярвах. Не знаех в какво вярвам сега.

— Алисън — чух тихия спокоен глас на Канин. Вдигнах глава, очаквах да ме повика, да ми каже, че губим време и трябва да продължим. Очите му бяха тъмни и неразгадаеми, а изражението му — безизразно, докато се взираше в мен. — Познаваш ли това място?

Кимнах.

— Била съм тук — пристъпих до един надгробен камък и го докоснах, беше студен. Същият камък, над който се беше навел Зийк, докато Джеб го наказваше заради престъпление, което вече не помнех. — Ние — групата на Зийк — минахме през този град на път за Едем — продължих аз, като гледах към опожарената църква. — Те спряха тук за почивка, но на следващата нощ ги нападнаха. — Извърнах се към Чакала и гневът се завърна. — Нападнаха ги бандитите на Чакала.

— Хм — той се озърна с интерес, без да обръща внимание на смразяващия ми поглед. — Значи тук са ги докопали? Колко е малък светът.

— Те убиха една жена — извиках аз. — Застреляха я съвсем хладнокръвно, а тя не можеше да се защити. О, забрави! — Тръснах глава и извих устни. — Защо изобщо ти казвам това — със сигурност не ти пука!

— Най-сетне — отвърна усмихнат Чакала. — Започна да загряваш. Страхувах се, че ще трябва да изслушам още една проповед.

Прииска ми се да го ударя, но нямаше смисъл. Вместо това се обърнах и почистих студения камък от снега, а спомените се надигаха като вихър около мен. Видях какво се случи онази нощ на гробището — как наблюдавах, скрита в мрака, Зийк и Джеб. Гледах как Джеб шиба с антената за кола своя осиновен син за някакво прегрешение. Гледах как Зийк е свел глава и мълчи. И онова, което се случи после — внезапното нападение, как открих Зийк и тръгнах с него към Старо Чикаго, за да спася останалите. Всичко се върна и пак ми напомни какво бях изгубила. Онзи застинал в пълния мрак миг, когато Зийк най-сетне се наведе и ме целуна, беше завинаги запечатан в паметта ми и никога нямаше да избледнее. Виждах го и сега, как стои до мен, толкова ясно, колкото ясен може да бъде един спомен, сините му очи сияят от надежда и решителност. И аз разбрах защо исках да дойда тук.

Посегнах назад и откачих верижката от врата си. Извадих я и малкото сребърно кръстче мина над главата ми. Откопчах я и нежно я положих на надгробния камък. Пръстите ми се задържаха на блещукащия метал.

Сбогом, Зийк.

После се върнах при двамата вампири на тротоара. Чакала поклати глава, но тъмните очи на Канин не се откъсваха от мен, състрадателни и оценяващи.

— Приключи ли? — попита той нежно и аз кимнах.

— Да. — Хвърлих последен поглед към църквата и призрака на спомените там. Видях сребърен проблясък в мрака и се извърнах.

— Да вървим. Приключих тук.

Тръгнахме пак към главния път. Никой, дори Чакала, не продумваше, оставяха ме на мислите ми и на настоятелните, вихрещи се спомени, които отказваха да ме напуснат. Няколко пъти едва не се върнах обратно; онова кръстче беше последната ми връзка със Зийк, единствената част от него, която имах. Но аз все пак го оставих на камъка сред пустото гробище. Не можех да живея в миналото. Зийк вече го нямаше. Трябваше да продължа напред.

Когато минахме между две мъртви коли и пътят се простря отново пред нас, внезапен рев на двигател разкъса тишината. Аз се сепнах и зърнах проблясък през пелената на снега: червените задни светлини на два мотоциклета просветнаха между колите и изчезнаха. Следите от гумите им се стрелваха в снега и се губеха от поглед в мрака. Воят на двигателите отекна над сградите и заглъхна.

Извъртях се към Чакала.

— Това бяха бандити! — възкликнах почти обвинително. Той вдигна снизходително вежда и присви очи. — Защо са тук? Какво искат?

Кралят на бандитите се усмихна спокойно.

— Защо си мислиш, че са от моите, сестро? Защото сме на два дни път от Старо Чикаго? Защото това е градът, в който ви нападнаха предишния път? — продължи да ми се подиграва той и аз се намръщих.

— Не се прави на невинен — тези бяха от твоите. Какво искат?

— Нямам представа — отвърна той нехайно. — Надали са се отбили за чай и сладки приказки, нали?

— Не си ли техен крал? Нямаше ли поне да се опитат да поговорят с теб, ако знаеха, че си тук?

Чакала изсумтя.

— Стига, сестро. Моите слуги не са глупаци. Ако ти беше торба с кръв и видиш трима вампири да вървят към къщата ти, какво щеше да направиш? Да поспреш за раздумка? Ще бягаш като подпалена! — Поклати глава. — Моите слуги, ако бяха от моите, направиха каквото винаги правят — спасиха си нещастните задници. И правилно. Не искам да се сближават с вампири. Доста се потрудих да ги наплаша добре и ще съм ти благодарен, ако не прецакаш всичко. Моите бандити не биха се мотали тук и да чакат да ги изядат. Аз съм техен крал, а не другарче. Така че, да, видяхме двама с мотори, и те се ометоха. Какъв е проблемът?

— Ами просто… исках да кажа… — замълчах вбесена. Знаех, че нещо не е наред, но не можех да го определя.

Канин обаче заговори зад мен.

— А обичайно ли е двама от твоите хора да обикалят някой град, за да проверяват за вампири? — попита той. — И то да изберат точно този град, през който трябва да минем, за да стигнем до Старо Чикаго?

Чакала сви рамене.

— Може би. На кого му пука? Не ме гледай така, старче. Не мога да чета мисли. Не знам какво си мислят те всяка секунда. Това бяха просто две торби с кръв. Какво ще направят?

— Не знам — рече Канин, тъмните му очи се извърнаха към пътя. — Но мисля, че трябва да внимаваме.

 

 

Нищо необичайно не се случи тази нощ. Не срещнахме повече бандити на пътя, не чухме рев на отдалечаващи се мотоциклети, изобщо не срещнахме никакви хора. Пътят към Старо Чикаго беше какъвто е бил винаги: тих, студен и мрачен. Виеше се през гори и изоставени градове, покрай скелети на къщи и древни останки от коли, заровени в снега. Преди зазоряване се разделихме, за да се заровим в замръзналата земя, защото Канин внезапно реши, че не трябва да оставаме на повърхността. Заспах в тъмния си гроб притихнала, потънах в сън без сънища необезпокоявана и на следващата нощ се надигнах отново в един застинал и студен свят. Беше спряло да вали, но през деня снегът се беше превърнал в суграшица и сега всичко бе покрито с тънък слой лед. Изтърсих пръстта от косата и дрехите си и спрях за миг, за да открия Канин и Чакала чрез кръвната връзка.

Не бяха далече. Върнах се през дърветата, докато не открих пътя и видях Чакала, облегнат на едно изсъхнало. Той вдигна вежда, но не помръдна.

— Къде е Канин? — попитах аз и се огледах за Господаря вампир. Кръвната връзка ми позволяваше да почувствам посоката и дори ми подсказваше, че не е далеч, но не ми показваше какво прави. Чакала сви рамене.

— Не знам повече от теб, сестро. Старото копеле тръгна натам — той кимна към едно възвишение до пътя, — но, разбира се, не ми е казал какво ще прави. Може да преследва катерици, за да си направи огърлица от топките им. — Чакала изглеждаше съвсем спокоен и не помръдваше от дървото. — Ако си толкова любопитна, защо не го попиташ.

— Да, ще го попитам.

Последвах кръвната връзка и се изкачих по заснежения хълм. Криволичех между дърветата, заобиколих една изгнила хижа и го открих. Стоеше с гръб към мен до завой на пътя и високият му внушителен силует се очертаваше на фона на снега.

— Канин. — Отидох до него, не очаквах да ми обърне внимание, но знаех, че ме е усетил. Той наистина не се обърна и продължи да се взира в пътя с неразгадаемо изражение. Вгледах се в мрака, но не видях нищо необичайно. — Какво гледаш?

— Не зная — отвърна той, усетих подозрение и лек гняв в спокойния му тон, нещо, което не бих доловила преди месец. Господарят вампир се взираше с присвити очи в извиващия се път. — Усещам, че ни наблюдават.

Смръщих се. Пътят и гората около него бяха пусти. Нищо не помръдваше, не се чуваше нито звук; нямаше следи в снега, освен нашите.

— Бесни ли?

Канин поклати глава.

— Не. Бесните няма просто да наблюдават от гората. Щяха да ни нападнат досега.

— Тогава бандити?

— Вероятно. Макар че не съм сигурен защо ни преследват. А и не подушвам хора наблизо.

Усмихнах се.

— А може би си станал малко параноичен след предишната нощ?

Той най-сетне ме погледна, леко развеселен.

— Никой не може да оцелее няколко века без малко параноя — каза той и леко изви устни. — Но вероятно си права. Така или иначе нищо не можем да направим. Да продължаваме. Щом стигнем до Старо Чикаго, със сигурност ще намерим отговори.

След няколко часа пътят се разшири и се превърна в магистрала, а сградите около нас вече бяха повече и по-големи. Наближавахме града. Според Чакала ни оставаше още ден път до Старо Чикаго, макар че бяхме излезли от пущинака и навлизахме в предградията. Плетеницата от дървета и храсти сега поглъщаше къщи, магазини, пътни табели и някога празната магистрала бавно започна да се задръства от коли. Поне от едната страна. Другата, която водеше към Старо Чикаго, беше напълно пуста. Вече бях виждала това: безкраен поток от мъртви, смачкани превозни средства. Хиляди хора се бяха опитали да избягат едновременно от градовете. Вгледах се в колите и потиснах тръпка. Сигурно е било истински хаос. Колите се бяха смачкали една в друга, някои лежаха на една страна или на покривите си. Скелет се подаваше наполовина от счупено предно стъкло, проснат на заснежения капак. Почернялата коруба на микробус лежеше преобърната в канавката, а малка кокалеста ръка посягаше към разбития прозорец, като че ли да се освободи.

Канин и Чакала вървяха, без да поглеждат колите и страховитото им съдържание. Предполагах, че Канин бе живял толкова дълго, че вече нищо не можеше да го изненада или разстрои. А Чакала не би се загрижил за куп мъртви мръвки, както елегантно би се изразил. Зачудих се дали някога това ще се случи и с мен, дали след като съм живяла много, много дълго, гледката на масова смърт и разрушение няма да ме впечатлява.

Пред нас над реката от коли зееше устата на тунел, огромна черна дупка на склона на хълм. В него беше тъмно като в рог и макар че вампирското ми зрение позволяваше да виждам и в пълен мрак, не успях да зърна края му.

Но оттам се излъчваше нещо, което ме накара да спра насред крачка. Тихо и невидимо, но не можех да го сбъркам. То събуждаше моя демон и караше Глада да се размърда неспокойно и да разлее болка из вътрешностите ми.

Миризмата на кръв. На много кръв. Миризма на прясно пролята кръв, която идваше някъде от чернотата.

Забързах напред и настигнах Канин и Чакала при входа на тунела. Те се взираха предпазливо в мрака, макар че вероятно Гладът измъчваше и тях.

— Хм — изсумтя Чакала, кръстоса пак ръце и се втренчи в тъмното. — Интересно. Когато минавах последно оттук, в тази част на пътя не живееше никой. Моите хора бяха избили всички в радиус четирийсет километра от Чикаго.

Вгледах се в тунела и се опитвах да игнорирам познатата болка.

— Мислиш ли, че има някой вътре?

— Дори да има, ако се съди по миризмата, червата им са пръснати по земята. — Чакала изсумтя и изкриви устни от отвращение. — Там не е останало нищо живо, сестричке. Не бих хранил надежди.

От тъмното изкънтя писък и аз изръмжах в отговор.

— Някой е в беда — изсъсках на двамата вампири и измъкнах катаната. — Майната му! Влизам.

И без да чакам отговор, хукнах към тунела.

Пътят през него беше още по-задръстен от коли. Те изпълваха и двете ленти, някои преобърнати настрани и смазани в стените, явно в бързината на бягството. Запровирах се през тях, понякога дори се налагаше да се катеря по капаците и покривите им, за да продължа. Веднъж се наложи да се провра под огромен камион, който препречваше и двете платна. Чувах Чакала и Канин зад мен, Чакала тъкмо обясняваше, че съм била истински трън в задника, но аз се съсредоточих върху усилието да продължа напред. В този мрак, в това затворено пространство, миризмата на кръв беше много силна и се бе просмукала във всичко, нямаше как да усетиш нещо друго. Гладът вилнееше в мен, но аз продължавах да го удържам, решена да запазя контрол. Когато откриех източника на писъка, нямаше да му се нахвърля и да го разкъсам като диво животно.

Макар че надали щеше да има значение.

Когато стигнах до мястото, където миризмата на кръв беше най-силна, лабиринтът от коли внезапно се разреди. Озовах се на малко открито пространство, няколко коли оформяха кръг около мен, сякаш нарочно бяха преместени или избутани настрани. Миризмата определено идваше оттук. По земята имаше локви прясна, още несъсирена кръв, но нямаше тела и никакви следи от влачене. И все пак бях сигурна, че писъкът дойде оттук.

Странно, помислих си и тръгнах да огледам локвите, като държах Глада под контрол. Не бива, казвах му, да лочим кръв от земята като някакво бездомно куче. Прясна кръв без тела. Къде…

Нещо топло капна на лицето ми. Затворих очи, овладях се и погледнах нагоре.

Бяха трима. Двама мъже и жена висяха от тавана на тунела с вързани на гърба ръце. Олюляваха се обесени за шиите. Телата им бяха разпорени, изкормени от врата до чатала и вътрешностите им се изливаха от коремите като розови змии. Целите лъщяха от черна кръв, която изпълваше въздуха с вонята на смърт.

Отдръпнах се и едва не налетях на Чакала, който се появи с Канин от лабиринта от коли. И двамата се втренчиха в телата.

— О, по дяволите! — изсумтя Чакала и поклати глава. — Това с обесването вече стана банално. Дъртата откачалка губи вдъхновение.

— Не е бил Сарен — прошепна Канин, когато се обърнах към него за отговори. — Това е направено наскоро. Тази нощ. Някой е искал да го видим — те знаят, че ще минем оттук… — Огледа мрачно тунела. — Трябва веднага да се махаме.

Кухо металическо дрънчене отекна някъде напред. А от онова, което последва, косата ми настръхна. Писъци и вой, дращене на нокти по метала и асфалта, воня на мърша, смърт и гнило се просмука сред силната миризма на кръв.

— Бесни! — изръмжах аз и се втурнах назад към Канин и Чакала. Бяха много. Виждах белите им мършави тела, които прескачаха колите, пързаляха по покривите и се плъзгаха под гумите със съскане и писъци. Бяха озверели от миризмата на кръв и връхлитаха право към нас.

— Назад! — нареди Канин и се отдръпна от кръга между колите. — Те ще спрат, когато стигнат до труповете и ние ще ги заобиколим.

Но внезапно ни смразиха писъци и вой от друга посока. Още ококорени Бесни с разпенени усти се спускаха към нас откъм колите. Бяхме в капан.

Чакала изръмжа и измъкна брадвата, а аз завъртях катаната, когато ордата приближи. Писъците им отекваха в тунела в оглушителна какофония. Но този път не бях сама; сега Канин и Чакала щяха да посрещнат редом с мен чудовищата, които се катереха по колите и пъплеха към нас. Разсякох първия Бесен на две, извъртях меча и обезглавих следващия. След това настана хаос: пищящи Бесни, посягащи нокти, щракащи зъби, безкрайна вълна от бледи тела, които се хвърляха към мен. Движех се по инстинкт, въртях се от един нападател към следващия, а острието танцуваше в ръцете ми.

Рев зад мен ме накара да се обърна. Чакала стоеше в центъра на гърчеща се купчина Бесни и няколко мършави чудовища се бяха вкопчили в гърба му, хапеха го и деряха. Той замахна с брадвата към напиращите, отблъсна ги, но още се нахвърлиха и започнаха да го повличат надолу. Лицето му беше опръскано с кръв, яката и вратът му бяха почервенели.

Изръмжах и се спуснах към него. Забих меча в един от вкопчените в раменете му Бесни и той се свлече на земята. Чакала продължаваше да се сражава с прииждащите чудовища, а аз сечах тези по гърба му, за да го освободя от купчината. Не виждах никъде Канин, но Господарят вампир беше по-силен и по-смъртоносен боец от нас. Той можеше да се погрижи за себе си.

Докато посичах и последния Бесен, вкопчен в Чакала, нещо ме удари в гърба, изпищя в ухото ми и заби кривите си нокти в гърдите и рамото ми. Извиках и се свлякох на колене, но след миг тежестта изчезна — Чакала беше сграбчил Бесния за врата, завъртя го и разби главата му в прозореца на една кола. После отблъсна още едно тяло, което се хвърляше към мен, погледна ме със свирепа усмивка и ми подаде ръка.

— Хайде, сестричке. Ставай. Не сме приключили с копелетата.

Хванах го за китката и той ме издърпа нагоре. Бесните още прииждаха, озверели от жажда за кръв, но пълчището намаляваше. Зърнах с периферното си зрение Канин, обграден от бледи тела. Той плавно обезглави един Бесен, чудовището се свлече като кукла с прерязани конци, а главата му се търкулна под гумите на близката кола.

Рамо до рамо с Чакала, аз си проправях път с меча през остатъка от ордата, трошах черепи и прерязвах вратове, докато и последното чудовище не беше повалено — брадвата на Чакала се вряза в лицето му, а моят меч го посече на две. То падна потрепващо на земята, предсмъртният му писък скоро секна и тунелът отново потъна в тишина.

— Е, беше забавно. — Чакала свали брадвата, направи гримаса и приведе рамене. Палтото на гърба му беше разкъсано от ноктите на Бесните, но раните по лицето му вече заздравяваха. Очите му светеха страховито, когато огледа касапницата. — Някой друг да има чувството, че това беше засада?

Канин се върна при нас, тънкият кинжал вече беше изчезнал от ръката му.

— Да вървим — нареди той рязко. — Не бива да оставаме тук. Бързо.

Спуснахме се през лабиринта от коли, докато не излязохме от тунела. Още един камион блокираше изхода, вратите отзад бяха отворени и разкриваха празната каросерия. От нея се носеше смрад на Бесни, а две следи от мотоциклети се виеха по пътя и изчезваха в нощта.

— Така значи — прошепна Чакала и извърна поглед от камиона към празното шосе пред нас. — Колко интересно! Изглежда, все пак е било засада. О… някой ще умре. Много болезнено. — Той срещна тъмния поглед на Канин и присви очи. — Старче, ако сега речеш нещо от рода на „Нали ти казах“, ще търсите начин да влезете в Старо Чикаго без мен.

Канин замълча, но аз се взирах в следите, които изчезваха зад завоя.

— Защо твоите хора ни нападат? — обърнах се към Чакала. — Мислех, че ги контролираш.

Той се изхили.

— Ако знаех защо, сестричке, нямаше да съм тук. — Очите му просветнаха. — Но можеш да си сигурна, че ще стигна до дъното на тази история. И тогава предателските копелета ще съжаляват, че са се родили. — Погледна към нас и изви устна. — Вие може да заобиколите, ако искате. Търсете психопата. Но аз се връщам в моя град, за да разбия няколко глави, докато не си спомнят кой е техният крал.

— Не — отвърнах веднага. — Няма време да заобикаляме. — Погледнах Канин, който мълчеше, и продължих по-твърдо: — Трябва да настигнем Сарен, не можем да се отклоняваме. Старо Чикаго е единственият ни шанс да наваксаме. Ще намерим мотори, докато Чакала разбива глави, и ще продължим към Едем. Но не можем да върнем сега.

— Съгласен съм с теб, Алисън — каза Канин. Огледа пътя зад нас и следите в снега. Лицето му стана още по-мрачно. — Ако най-прекият път към Едем минава през Старо Чикаго, тогава продължаваме натам. Но трябва да сме много предпазливи, защото, изглежда, хората там ни искат мъртви.

— О, не се тревожи за това, старче — изрева Чакала и в гласа му ясно се чу страховитото обещание. — Това няма да е задълго.