Джули Кагава
Вечната песен (3)

Глава 3

Следата не ни отведе далече.

Последвахме коловозите около двеста метра навътре в гората и дърветата започнаха да се разреждат. Стигнахме до малка полянка, опасана с ограда от грубо одялани трупи, Земята около нея беше разкаляна и когато си поех дъх, усетих познатата миризма на добитък в ледения въздух. Пасището, разбира се, беше празно. Никой не оставяше животните си навън през нощта по същата причина, поради която и хората не излизаха нощем: Бесните щяха да ги разкъсат.

Тръгнах нетърпеливо покрай поляната, като търсех някакви признаци, че тук живеят хора. Когато пътувах с групата на Джебедая, една нощ се натъкнахме на фермата на семейство Арчър, изолирано стопанство със защитна стена, която ги пазеше от Бесните. Оборът и огромната къща се намираха зад стената и хората можеха да излизат дори нощем.

Но за мое изумление тук нямаше никаква стена, дори съвсем ниска. В края на полето се издигаше къща с тухлен комин, от който лениво се къдреше дим. Къщата беше тъмна, двуетажна и напълно незащитена — стоеше си най-нахално насред нищото, без огньове, порти и каквато и да било защита от ужасите навън.

— Хм, това е интересно — измърмори Чакала и опря лакти на оградата на пасището. — Няма стена. А вътре определено има мръвки, освен ако Бесните внезапно не са открили, че не се страхуват от огъня. — Смръщи се и огледа къщата сякаш беше нещо невиждано. — Тези мръвки са или най-големите късметлии на този свят, или в къщата ни чакат няколко гадни изненади. — Изсумтя, надигна се от оградата и поклати глава. — Така или иначе няма значение. Пак ще се нахраня с тях. А дали ще оцелеят? Зависи колко ще ме вбесят, докато ги докопам.

Изръмжах, чудовището в мен се надигна в протест.

— По-добре не ги избивай всичките — казах студено и той вдигна вежда. — Поне докато не приключа с тях. Ще ядеш от един човек. Този път няма да деля.

— О, сестро — подигра ми се Чакала и се престори, че бърше сълза. — Чуй се само, та ти говориш като истински вампир. Толкова се гордея с теб.

— Няма — каза Канин със спокоен и ужасяващ глас — да убиваме никого. Едно е да екзекутираме мъжете, които стреляха по нас, но не е нужно да избиваме спящо семейство. Когато пътищата ни се разделят, правете какво искате. Но дотогава, тъй като съм най-стар и технически съм най-старши, ще ми се подчинявате. Ако не можете, прав ви път. Не ви спирам.

Навремето беше казал тези думи на Чакала, който се възползва от предложението и ни предаде на Сарен само за да смени отново отбора в последната минута. Но сега тъмните очи на Канин се взираха единствено в мен — твърдо и студено. Усетих остро пробождане в стомаха. Моят създател не ми вярваше; той наистина ме беше хвърлил в лодката на Чакала — вампира, когото някога презирах, защото виждаше в хората единствено храна. Думите на Чакала се завърнаха: Точно това харесвам в теб, сестро. С теб сме съвсем еднакви.

Беше прав. Моят безмилостен, кръвен брат убиец е бил прав през цялото време.

Срещнах пронизващия поглед на Канин и свих рамене.

— Хубаво — отвърнах също толкова студено. — Беше пределно ясен. Ще се опитам да не убия нито една торба с кръв.

Нещо подобно на болка прекоси безстрастното му лице при последните думи, които никога досега не бях изричала. Торба с кръв.

Чакала се изхили.

— Какво има, старче? Не си очаквал малкото ти отроче да изпадне чак дотам? Нима наистина си мислеше, че тя ще продължи да следва твоите нелепи, неприложими съвети? — Хвърли поглед към мен. — Отвори си очите, Канин. Твоята любимка е демон като всички нас. Само че чак сега го осъзна.

Канин се взираше в нас, изражението му отново беше спокойно и далечно. После се обърна.

— Ще го направим тихо и бързо — каза той и тръгна по следите от колата, които заобикаляха пасището към къщата. — Вземете каквото ви трябва и се махайте оттам. Може да има пазачи, така че внимавайте.

Когато наближихме огромната, кацнала в края на пасището къща, стана ясно защо не е обградена със стена. Нямаше нужда.

Къщата беше истинска крепост. Стените й бяха тухлени, подсилени на места с метални плочи и решетки. Широк ров я обикаляше изцяло и от другата му страна стърчаха остри метални колове. На прозорците имаше метални решетки, а тежката двойна врата беше бронирана и подсилена със стомана. Изглеждаше способна да устои и най-яростната атака на Бесни.

Но не беше предвидена за вампири.

— Находчиви копелета, нали? — прошепна Чакала, докато тихо обиколяхме къщата и търсехме начин да влезем. Всички прозорци обаче имаха решетки, а задната врата също беше бронирана. Шипове заобикаляха цялата къща и стърчаха дори от покрива.

— Ако не възнамерявах да изям някоя малка торба с кръв, щях да съм неохотно впечатлен. Но сега ми е просто противно. Хей, Канин — прошепна Чакала малко по-силно, — още ли държиш на „влизаме тихо и се махаме“? Аз смятам, че един по-директен подход ще е за предпочитане.

Канин спря в края на рова и спокойно прецени положението. Моят демон бе заинтригуван от предложения от Чакала подход, стига да влезехме възможно най-скоро, но Господарят вампир внезапно прескочи шестметровия ров, сякаш беше просто пукнатина на тротоара, и се приземи грациозно от другата страна, без да се набучи на шиповете. После стисна дебелите метални пречки на предния прозорец, изви ги като че ли бяха от тел и се плъзна през отвора.

Чакала изсумтя.

— И така става, разбира се.

Последвахме Канин в къщата, след като прескочихме трапа и някак избегнахме щръкналите шипове, които ни чакаха от другата страна. Вътре беше просторно и чисто, имаше дървен под и стари, прости мебели. Жарава сияеше в огнището. Намирахме се в нещо като всекидневна, до която имаше кухня, тъмен коридор и стълбище към втория етаж в центъра на стаята. Поех си дълбоко дъх и усетих миризма на дим, на дърва, на добитък и пръст, както и аромата на топлокръвни създания. Гладът се събуди с ярост и аз едва не изръмжах от нетърпение. Зъбите ми пак напираха във венците.

Канин, тъмен силует до стената, ни направи знак да сме тихи. Прехапах устна, опитвах да се успокоя, но Гладът отказваше да утихне, не и когато плячката беше толкова близо. Господарят вампир посочи с два пръста надолу по коридора, после към стълбата. Четирима човеци: двама на първия етаж и още двама горе. Всички спяха. Всички си мислеха, че тази укрепена къща ще ги опази.

От Бесните — сигурно. Но не и от мен.

Чакала ме стрелна със сияещ жълт поглед, който ясно казваше „не ме следвай“, и тръгна безшумно по коридора. Зарадвах се, че няма да ми се пречка, и се запътих към стълбището в центъра на стаята. Усетих, че Канин ме гледа, когато поех нагоре, но между Глада и нетърпението едва го забелязах.

Плъзгах се нагоре, тиха като призрак, а Гладът ми нарастваше с всяка стъпка. Докато не се превърна в черен вилнеещ огън, който ме погълна. Зъбите ми опираха в долната устна, нетърпеливи да разкъсват, да открият човек и да освободят горещия мощен поток, който пулсираше във вените му. Толкова пъти го бях потискала, бях отричала същността му и чудовището в мен. Старата Алисън отчаяно се бореше да остане човек.

Вече не. Аз бях вампир и знаех как ще свърши този лов. Беше толкова лесно да се освободя от човешката съвест и емоции и да оставя чудовището да ме води. Не знаех защо бях упорствала толкова. Опитите да остана човек ми донесоха единствено болка. Не, нямаше да се разкрия за нея отново.

В края на стълбите имаше тесен коридор и две еднакви дървени врати. Едната бе полуотворена и зад нея се виждаше баня. Другата беше плътно затворена и оттам се чуваше тихо похъркване.

Усмихнах се. Приближих се до вратата, завъртях дръжката и тя поддаде. Отвори се с проскърцване и разкри малка, потънала в мрак спалня. Тоалетка, огледало и дрешник до едната стена, два мръсни зарешетени прозореца — на отсрещната. Слаба лунна светлина се процеждаше през парцаливите завеси и докосваше края на голямо легло в ъгъла. Виждах някаква издатина под завивките, глава почиваше на възглавницата и от ръба на леглото висеше черна коса. Гладът се надигна с рев.

Влязох в стаята и затворих вратата с тихо изщракване. Само дотолкова можех да се контролирам, за да не връхлетя вътре с ръмжене и да забия зъби в тази оголена шия, да я разкъсам и да разлея горещата кръв по белите чаршафи. Но Канин нямаше да одобри подобна касапница, а и този път не възнамерявах да оставя Глада да ме завладее дотам. Може да съм чудовище, но не съм животно.

Прекосих стаята до леглото и погледнах надолу. В него лежеше жена с дълга коса, дишаше спокойно. Лицето й, макар и младо, беше осеяно с бръчки и изглеждаше изпито, а челото бе леко смръщено. Стоях там, сянката ми падаше над леглото. Гледах спящата си жертва и усещах как Гладът лумва като пожар във вените ми. Чувствах го как блъска в ума ми и вие, искаше храна, искаше да разкъса жертвата. И все пак изчаках.

Направих го едва когато усетих, че съм в състояние да се обърна и да изляза от стаята, без да нараня жената.

Внимателно отметнах встрани дългата й коса, отворих устни, наведох се и забих зъби в шията й.

Тя се скова за миг и изпъшка тихо, преди да се отпусне на възглавницата и да изпадне в унеса, предизвикан от вампирското ухапване. Гореща, великолепна кръв изпълни устата ми, аз изръмжах от екстаз и забих зъби още по-дълбоко. Гладът вилнееше, докато пиех от моята жертва, искаше още и още. Вечно незадоволен. Вече бях изпила кръв, която щеше да ме държи сита две седмици, но Гладът продължи да настоява, макар и не толкова силно. Миг, в който можех да се отдръпна и да оставя жертвата си слаба и изтощена от загубата на кръв, но жива.

Затворих очи… и продължих. Продължих да се храня, не исках да спирам. Топлина и мощ ме изпълваха, опияняваха ме, съкрушаваха ме и аз не се противях. Демонът и Гладът одобриха това с победоносен вой и задушиха всяка вина или разкаяние. Канин щеше да е недоволен, че съм убила тази смъртна, че съм я изцедила до капка, но той и без това вече беше разочарован от мен. Единственият, заради когото исках да запазя човешкото в себе си, го нямаше. Най-сетне можех да се поддам на инстинктите си и да приема, че каквото и да направя, винаги ще бъда чудовище.

Жената под мен съвсем пребледня и кожата й доби мъртвешки оттенък. Тя изпъшка тихо, а от белите й устни се отрони едно име, сякаш бълнуваше. И само за миг сред ледения мрак в мен просветна срам, или несигурност. Но аз забих по-дълбоко зъби и продължих да се храня. Скоро всичко щеше да свърши. Това щеше да е последният й кошмар.

— Мамо?

Гласът, който долетя иззад вратата, беше съвсем тих, но аз реагирах веднага. Вдигнах глава и бързо запечатах раните, като притиснах език към шията на жертвата си точно когато дръжката зад мен изщрака и се завъртя. Вратата започна да се отваря, аз се изправих, прекосих стаята с вампирска бързина и се скрих в дрешника.

По-късно, когато мислех за това, не знаех защо реших да бягам, да се скрия. Може би все пак заради вина, не исках никой да ме види с жертвата ми. Срам от това, което трябваше да върша, за да живея. Или пък беше просто навик. Така или иначе затворих вратата на дрешника и затихнах в мрака. Истинско чудовище в гардероба — наблюдава и чака.

През процеп във вратата видях как малка фигурка с парцалива синя нощница прекоси тихо стаята и спря до леглото. Не беше на повече от осем години, с къдрава тъмна коса, която се спускаше по раменете и съвсем тънички ръце. Детето притискаше някакво плюшено нещо до гърдите си, докато вървеше към леглото с разширени от страх очи. Странно, не бях го виждала преди, но ми се стори някак познато. Тази сцена ми беше… позната.

— Мамо? — Момиченцето стискаше плюшената играчка. — Сънувах кошмар. Мамо, събуди се?

Гласът й се извисяваше все повече, все по-изпълнен със страх, защото жената в леглото не помръдваше. Накрая момиченцето разтърси ръката й.

— Мамо!

— Ммм? — Фигурата под завивките най-сетне се разшава и тъмнокосата глава се надигна от възглавницата да погледне детето. Жената беше много бледа, кожата й бе добила сивкав оттенък. Но щом видя детето, тя се надигна от леглото и посегна да го погали по косата.

— Абигейл? Какво има, мила?

Усетих силно стягане в гърдите. Нещо стискаше сърцето ми и накара гърлото ми да се свива болезнено от копнеж. Спомени от друго време, от друг живот, много подобен на този. Малка спалня, парцаливи завеси се развяват на ледения вятър, една жена и дете в единично легло…

Потуших ужасена тези чувства, пропъдих ги, опитах да ги заровя отново в мрака. Не исках да си спомням. Знаех, бях напълно сигурна, че ако си спомня, нещо в мен ще се разнищи и аз няма да искам да видя онова, което ще излезе на светло.

Момиченцето подсмъркна.

— Имах кошмар. Сънувах, че Бесните влизат през прозореца. Изплаших се и дойдох при теб, но ти не се събуждаше.

— Ела тук, скъпа — каза жената, опитвайки се да седне. Ръцете й трепереха, когато се надигна и се облегна на таблата, но тя като че ли не забелязваше внезапната си слабост или не я беше грижа за нея, когато потупа завивката до себе си. — Ела при мен. Искаш ли да ти разкажа приказка?

Стомахът ми се сви, онзи студен юмрук продължаваше да стиска сърцето ми.

Искаш ли да ти прочета приказка, Алисън?

Отстъпих с разтреперани крака от вратата. Жената и детето изчезнаха от погледа ми, но това не спря осъзнаването. Вече знаех — знаех защо са ми толкова познати.

Това бях аз. Тази сцена, детето в стаята, до леглото и парцаливите завеси… това бях аз. Да, не на това място и не при тези обстоятелства, но все пак се видях като малка: кльощаво момиченце на десет години се качва в леглото при майка си. Слушам тихия й глас, докато ми чете приказка, която съм чувала поне десет пъти.

Болката от копнежа се разля, засили се и аз прехапах устна, за да сподавя внезапната завист. Стиснах юмрук. Слушах как детето се качва на леглото до майка си и се свива до нея под завивките. Спомних си как и аз правех така навремето. Чувствах се спокойна и доволна, вече не се страхувах, защото мама беше до мен и ме прегръщаше. Отвън вампирите дебнеха в нощта, хората се дебнеха едни други, но с нея бях в безопасност.

И все пак това беше лъжа. Когато живееш във вампирски град, никога не си в безопасност. Мама следваше правилата, беше Регистрирана и редовно даваше кръв, но те пак дойдоха за нея, когато беше твърде слаба, за да стане от леглото. Взеха кръвта й, без да ги е грижа, че е болна и едно ужасено десетгодишно дете гледа от ъгъла с нямо обвинение. С омраза. Без да ги е грижа, че след като си тръгнат, детето ще види как майка му гасне, а после ще се озове само на улицата. И омразата, посята в нея, когато питомците на вампирите нахлуха в къщата, щеше да порасне в огнената решителност, която я поддържаше жива, когато мнозина други биха умрели. Тя никога нямаше да се подчини на вампирите. Тя никога нямаше да им даде кръвта си. Щеше да ги мрази до края на живота си. Защото бе видяла как най-важното нещо в нейния живот вехне и умира… за да ги нахрани.

Точно като това момиче.

О, Господи. Отдръпнах се още назад, наврях се между палтата и роклите и се свлякох до стената. Шок и ужас се надигнаха в мен, проникнаха през сковаващия студ и най-сетне разкъсаха пустотата. Аз… аз правя абсолютно същото. Това дете там можеше да съм аз. А аз…

Бях се превърнала в чудовище. В онова, което мразех най-много на света. Демон, който напада хора и не се интересува какво оставя зад себе си — съсипано семейство, опустошен родител… или малко момиче, което вече черпи сили единствено от мъката и омразата.

Призля ми и се плъзнах надолу по стената, докато не седнах в ъгъла. Тихите гласове на жената и детето долитаха през вратата на дрешника. Какво стана с мен? — помислих си изтръпнала и отчаяна. — Какво правя, по дяволите?

Чудовището изрева гневно и изненадано, напомни ми, че съм вампир. Моята природа ми повеляваше да ловувам, убивам и унищожавам. Човешките чувства не означаваха нищо за мен. Смъртните бяха храна, плячка и нищо повече. Усетих студеното му безразличие към ставащото в стаята, приятната ледена апатия, и само за миг пак се олюлях на ръба на пропастта. Позволих на чудовището да ме защити от болката, скръбта и ужасната, съкрушителна вина, която започваше да се надига от мрака. В мрака е по-сигурно, шепнеше демонът успокояващо и изкушаващо. Няма да чувствам нищо, да помня нищо. Няма да се изправям пред причината да жертвам човешкото в мен. Причината, заради която оставих чудовището да победи.

Вдигнах ръка и напипах тънката сребърна верижка на шията си, проследих с пръсти контура на малкото кръстче под ризата ми. И тогава ме връхлетяха всички спомени за него.

О, Зийк.

Очите ми пареха и всичко се размаза и почервеня. Възелът в гърдите ми се отпусна, а преградата, която удържаше тези чувства в мрака, отприщи всичко като прилив. И тогава, в онзи малък дрешник, докато хората, които едва не убих, шепнеха отвън, аз сведох глава на коленете си и се разтърсих от тихи ридания. От ужас — от това, което бях, и това, в което едва не се превърнах. От срам, че бях изгубила човещината си дори и само за миг.

Плачех и за Зийк. За момчето, която бях изгубила, за човека, който вярваше, че съм нещо повече от чудовище дори когато самата аз не вярвах в това. Така и не успях да се сбогувам с него, не си позволих да скърбя за смъртта му. Мислех единствено за отмъщение и безкрайната ми омраза към Сарен ме движеше напред. Сега с болка осъзнах, че Йезекил Крос наистина си е отишъл и аз никога няма да го видя отново. Нито в този свят, нито в следващия. Защото душата на Зийк със сигурност бе намерила своя вечен покой далече от нещастието на този забравен от Бога ад, някъде, където демони, чудовища и бездушни създания не можеха да го последват. Той вече беше в безопасност, в истинска безопасност. Беше при баща си и всички онези, които изгубихме по пътя към Едем. Те нямаше да се страхуват повече.

Постепенно кървавите сълзи пресъхнаха и ме оставиха опустошена и свита в ъгъла. Лицето ми лепнеше, гърлото ме болеше, а гърдите ме стягаха болезнено. Но за първи път след напускането на Ню Ковингтън аз успях да се изправя пред ужаса на случилото се в онази лаборатория, без да се разпадна. Най-сетне можех да си спомня. Как Сарен измъчваше Зийк за информация за Едем и лекарството, ужасните му викове, писъците и онзи страшен миг, когато прошепна… че ме обича. Точно преди Сарен да го убие.

Запитах се дали може да ме види сега, дали е ужасен и разочарован от създанието, в което съм се превърнала. Или пък ме е забравил? Може би вече не помнеше смъртния си живот. Може би цялата болка, мъката и мракът, които бе изтърпял, са избледнели като сън там, където е отишъл. Надявах се да е така. Исках да забрави. По-добре да забрави този свят с неговите демони, чудовища и мрак, които потушаваха всяка надежда и топлина. А аз трябваше да издържам още — цяла вечност.

Горчивина се примеси във въртопа от мъка и съжаления. Канин и Чакала бяха прави; криех се от това и позволявах на чудовището да ме пази от болката, защото не исках да се изправя пред истината. Зийк беше мъртъв. Трябваше да го пусна да си отиде.

Избърсах очи и се изправих под бремето на мъка, срам и стотина други емоции. Този път обаче ги приех. Въпреки болката. Въпреки че самият спомен ме караше да си мисля, че никога няма да се усмихна отново. И все пак това означаваше, че у мен е останала малка частица от човека. Тази нощ бях съвсем близо до ръба, до точката, от която нямаше връщане, както ме беше предупредил Канин. Какво ли щеше да се случи, ако чудовището бе победило напълно? Извадих верижката, стиснах кръстчето на Зийк и затворих очи. То се забиваше в дланта ми както тогава и аз се принудих да си спомня какво ми каза той веднъж: „Ти не си зла — прошепна, а сияещите сериозни сини очи се взираха в мен и сваляха всички защити. — Никой, който се бори така усилено да постъпи правилно, не е зъл.“

Трябваше да вярвам в това. Трябваше да вярвам, че нещо в мен е все още човешко и не съм изцяло чудовище.

Поддържай ме човек, Зийк — помислих си и усетих как проблясък решителност потушава съжалението и вината. Очите ми пак залютяха, но прехапах устни и прогоних сълзите, — Заклевам се, че ще продължа да се боря. Няма да го забравя отново.

Щом надникнах през вратата на дрешника, видях, че жената е прегърнала детето и спят. Измъкнах се в стаята, вгледах се в тях и пак изпитах острата болка от копнежа, защото си спомних как мама правеше същото. Момиченцето подсмръкна и се сгуши още по-близо до нея, изглеждаше блажено спокойно, свободно от тревоги и страх. И аз се усмихнах с тъга.

После се обърнах, плъзнах се тихо през стаята, излязох в коридора и се спуснах по стълбите на първия етаж.

Там една тъмна фигура ме чакаше пред прозореца и силуетът й се очертаваше на фона на стъклото. Както винаги, Канин с нищо не издаваше какво чувства или какво си мисли, че съм направила, дали е ядосан, задето се забавих толкова. Очите му бяха безизразни и аз не посмях да срещна погледа му. Втренчих се в пода, когато застанах пред него.

— Готова ли си? — Гласът му едва се чу в тишината. Не бях сигурна, но ми се стори, че долових слаба надежда, последната упорита молба под спокойната външност. Молеше се да е сбъркал. — Уби ли я?

Поклатих глава и прошепнах:

— Не. — Най-сетне го погледнах. — Не я убих. Аз… — Едно лице се появи в ума ми, усмихваше ми се, сините очи сияеха и аз преглътнах с усилие. — Не можах.

Канин не отговори, но аз усетих как напрежението го напуска. Само кимна.

— Тогава да вървим — прошепна той и се извърна към прозореца. — Чакала ни чака при оградата. Сарен сигурно вече е далеч. Трябва да намерим пак дирята му и да тръгнем към Едем.

Аз последвах изтръпнала своя създател през прозореца и той изправи решетката. След като прескочих трапа, забелязах нова купчина цепеници до дръвника и се усмихнах. Канин се „отплащаше“ за тази нощ, заради вредата от действията му, както сам се беше изразил. Помислих си за жената, от която се бях нахранила — бледа и слаба заради мен, и пак преглътнах с усилие. Може би и аз трябваше да сторя нещо, да оставя нещо полезно.

— Вече се погрижих за това, Алисън — каза Канин зад мен, сякаш прочел мислите ми. — Макар че дървата за огрев и месо за един ден едва ли щяха да са достойна компенсация за загубата на член от семейството. Радвам се, че не се стигна дотам.

— Да — прошепнах аз и изгарящият срам отново се разля в мен. Усещах погледа на Канин и за миг се зачудих дали някога ще спечеля отново доверието му, дали пак ще ме погледне както преди.

— Съжалявам, Канин — казах тихо, със сведен поглед. Нямаше нужда от повече думи, той знаеше за какво съжалявам. За всичко. Задето бях чудовище. Защото си позволих да се превърна в чудовище. Защото те разочаровах и те накарах да мислиш, че си се провалил. Точно ти, единствено ти, никога не си искал да ме видиш такава. Като Чакала.

Канин ме гледаше и мълчеше. Достатъчно дълго, за да се зачудя дали не е твърде късно, дали вече не се е отказал и от двете си деца. Тогава го почувствах зад мен и силните му ръце легнаха на раменете ми.

— Всички съжаляваме за нещо, Алисън — каза той, гласът му беше непоносимо нежен. — Всички сме се поддавали на мрака и чудовището. Няма и един вампир на света, който да не го е правил. Дори Джеймс би искал да промени нещо от миналото си, ако можеше. Най-важното е, че ти не позволи това да те определи. Джеймс се отказа от борбата много отдавна. Но ние с теб водим безкрайна битка да не се поддадем, да не се превърнем в демони, и така ще е цяла вечност. Няма да те лъжа, че става по-лесно.

— Но — продължи все така тихо — ти постигна нещо, което малцина вампири са постигали — избра да подчиниш своя демон и да не забравяш живота си като смъртна. Макар че е трудно. Макар че Гладът винаги ще ти повтаря, че е по-лесно да се предадеш и да не си спомняш за нищо човешко. Затова още в началото ти казах, че винаги ще бъдеш чудовище. — Гласът му затихна още повече. — Но когато те Превърнах, се надявах, че ще избереш по-благороден път от Джеймс, че си достатъчно силна, за да запазиш някакво подобие на човещина. Надявах се, че ако те обуча достатъчно добре, твоята воля за живот ще ти помогне да обуздаеш звяра. — Сянка на усмивка се появи в гласа му, когато свали ръце от раменете ми. — А се оказа, че много съм подценил твоята упоритост.

— Да, ами… — Колеблива усмивка подръпна едното ъгълче на устните ми дори през смазващата вина. — Имах доста добър учител.

Канин отвърна вече с нормален глас:

— Независимо от обстоятелствата, тази нощ ти стигна до самия ръб, погледна в мрака и се извърна. Не направи последната крачка и не се превърна в истинско чудовище. Не казвам, че няма да се случи отново някой ден. Ще се случи. И ти ще трябва винаги да се бориш с него, защото никога не сме далече от ръба и границата между демона и човека е много тънка. Един ден вероятно все пак ще я прекрачиш, но дотогава трябва да си сигурна. Това ли е пътят, по който искаш да вървиш?

— Да — отвърнах веднага. — Това е.

Този път нямаше и капка съмнение. Нямаше колебание. Макар че ме болеше. Макар че споменът за Зийк разкъсваше сърцето ми на милиони парченца, аз нямаше да се оставя на мрака. Ако това означаваше, че ще се боря с чудовището до края на времето, така да бъде.

Усетих леко докосване по рамото, преди Канин да се отдалечи.

— Не съм очаквал друго — каза той едва чуто. — И доколкото те познавам, вероятно ще си първата, която ще успее.

— Ела — добави и се отдалечи от къщата и нейните обитатели, всички живи и неподозиращи колко близо до смъртта са били. — Ще ни отнеме остатъка от нощта да се върнем до дирята. А Сарен се е отдалечил още. Трябва да побързаме, за да имаме някакъв шанс да го спрем.

Кимнах и ускорих крачка. Прекосихме заедно покрития със сняг двор към полето и гъстата гора отвъд. Към пътя и следата, която щеше да ни отведе в Едем.