Джули Кагава
Вечната песен (20)

Глава 20

Събудих се на някаква маса.

Отворих очи и потрепнах от светлината, която струеше над мен, изсъсках и се извърнах. Лежах на нещо твърдо, гладко и метално. Надигнах се объркана и примигнах на ярката светлина.

— О, госпожице Алисън. Вие се събудихте.

Мъж с дълга бяла престилка вървеше към мен. Светлината се отразяваше в очилата му. Едната му ръка висеше на клуп и главата му също беше превързана, но аз го познах.

— Доктор Ричардсън?

Той кимна и останалата част от стаята дойде на фокус — малка, бяла, с плочки по пода и пълни с остри инструменти лавици. Аз лежах на лъскава метална маса, която леко миришеше на химикали и кръв. Стомахът ми се сви, когато осъзнах къде съм. Някак се бях върнала в лабораторията.

Посегнах към меча си, но не го открих. Втренчих се в лекаря и изревах:

— Трябваше да ме вържете, за да ме задържите тук.

Той се ококори.

— Спокойно. — Вдигна здравата си ръка. — Успокой се, момиче. Не е каквото си мислиш.

— Къде са Чакала и Зийк?

— Те са добре! И двамата са добре. Моля те, успокой се.

— И двамата?

— Да. — Той кимна твърдо. — И двамата. — Въздъхнах и се отпуснах леко. Те бяха добре. Дори Чакала беше добре. — Не искаме да те задържаме тук — продължи доктор Ричардсън и посочи към вратата, която беше отворена и неохранявана. — Можеш да си тръгнеш, когато поискаш. Само ме изслушай.

— Къде съм? — Опитах да си спомня последните минути от предната нощ. След като корабът се завъртя, повечето Бесни бяха избягали в гората, а после се бяха присъединили към пълчището, което още се мотаеше пред портите на базата. Чакала беше стигнал с малка лодка до баржата, за да не минава през Бесните, и ние се върнахме в базата с нея. Там ни чакаха войници, които за щастие носеха достатъчно торбички с кръв, а наоколо нямаше цивилни, които да ни изкушават. Чакала явно им беше казал да се подготвят за завръщането ни.

След като пресуших две торби — колкото да се възстановя и да потисна малко Глада, аз се върнах в болницата със Зийк и Чакала. Хендрикс ни чакаше, но Чакала вече беше много зле, затова изпратих Зийк да се разбере с кмета, а ние намерихме доктор Томас и го накарахме да помогне. Дребният човек не каза нищо, когато му наредих да инжектира Чакала с моята кръв, но явно беше ужасен, че ще трябва да се занимава с трима вампири, вместо с един.

След това, когато до зазоряване оставаше по-малко от час, нещата вече ми се губеха. Спомнях си, че се срещнах с кмета Хендрикс и му казах за лекарството. Кметът ме попита дали ще дам от кръвта си за изследване. След като го накарах да се закълне, че няма да ме използват за експерименти, аз се съгласих.

После се събудих тук.

— В Едем ли сме? — попитах с изумление, но доктор Ричардсън поклати глава.

— Не, още сме в базата. — Усмихна се вяло. — Повярвай ми, и аз бях така объркан, когато се събудих в болницата, и то не на острова. След като ме оставихте до лабораторията, реших, че ще умра. Крих се близо до електроцентралата, докато не съм изгубил съзнание от загубата на кръв. — Поклати глава. — Но явно не ми е било писано. Един взвод ме откри рано тази сутрин. Един от вампирите им казал къде да ме намерят, а кметът лично наредил да ме доведат веднага.

— Защо?

— Заради теб, вампире. — Гласът му стана печален. — Заради онова, което си им казала за Реквиема. Заради лекарството. Трябва им някой, който е запознат с изследването и е работил с вируса. Доведоха ме тук с леко сътресение на мозъка и счупена ръка. Накараха ме да започна работа още щом болкоуспокояващите подействаха и вече можех да се държа на крака. — Очите му просветнаха зад очилата, когато се вгледа в мен. — Разбира се, осъзнавах какво искат от мен и щях да започна веднага щом се събудиш въпреки счупената ръка. — Огледа ме оценяващо. — След толкова време се оказва, че отговорът е бил точно пред очите ни. Само да бяхме се опитали да разберем малко по-добре вампирите.

— Имате предвид изследването? — предположих аз. — Провалените експерименти с вампирите?

— Да — кимна Ричардсън. — Ключът беше вампирската кръв. Винаги сме го знаели, но не бяхме напълно прави. Кръвта на обикновен вампир нямаше да свърши работа. Вампирите от втори и трети тип могат да създават само Бесни. Имахме нужда от нещо по-силно, нещо по-мощно, за да победим вируса на Беса. Но ти вече знаеш това, нали? Открила си липсващата брънка.

Преди да отговоря, той се извърна и тръгна към плота. Взе нещо с потракване. Върна се при мен и видях, че държи малка стъкленица с нещо, което сияеше в тъмночервено на ярката светлина.

— Твоята кръв — каза тихо той. — Кръвта на Господар-вампир, смесена с експерименталната ваксина, която дадохме на Зийк Крос, преди да си тръгне преди няколко месеца. Още не е тествана върху хора, но ти я инжектира на твоя приятел Чакала и той се възстанови почти напълно. Така че, въз основа на това и на досегашното ни проучване, мога да… — замълча, гласът му затихна от благоговение и надежда. — Това е нашето… лекарство. Най-сетне имаме лекарство.

 

 

Тази нощ Едем празнуваше. Макар че кметът и лекарят бяха решили да не го оповестяват все още, новината за лекарството се бе разпространила сред хората. Въпреки оскъдицата отнякъде се появиха каси с алкохол, а следобедът ловни дружини донесоха няколко елена. В лагера цареше празнично настроение. Навсякъде горяха огньове, хората се бяха събрали около тях, смееха се и разговаряха, нехаещи, че сред тях има вампири.

Стоях настрани не само заради огньовете, не исках да съм близо до толкова пияни от алкохол и радост лекомислени човеци. Развълнуваните им гласове стигаха до мен, докато вървях през сенките и чувах части от разговори за лекарството, Едем и завръщане у дома.

Не можех да се присъединя към празника. Имахме лекарство. Онова, което и хора, и вампири търсехме и от което отчаяно се нуждаехме цели шест десетилетия. Доктор Ричардсън ми каза, че то действало според очакванията и всеки инжектиран с ваксината човек щял да добие имунитет срещу Беса. Но не „лекуваше“ Бесните и не ги превръщаше отново в хора; Бесните бяха вече мъртви, а смъртта е единственото, което не може да се излекува. Все пак лекарството щеше да унищожи заболяването и Бесният вече нямаше да предава вируса на живи същества. Стига да се добереш достатъчно близо до него, за да му инжектираш ваксината. А ваксинираният вампир вече няма да е носител на Беса и на теория щеше да може пак да създава потомство. Е, не беше идеално — но все пак някакво начало. Трябваше да съм щастлива.

Но цената беше огромна. Поне за мен. Хората не го знаеха. Те никога нямаше да разберат какво е пожертвано, за да могат да живеят — за да можем всички да живеем.

Исках той да е тук сега и да го види.

Докато бродех по периметъра на лагера, забелязах онзи, когото търсех, и тръгнах към него. Зийк също странеше от тълпите и сега говореше с двама души в сенките. Разпознах ги, когато приближих, или поне единия от тях. Мълчаливият Джейк, висок, мрачен и облегнат на патерица. Стисна ръката на Зийк и се отдалечи куцукайки, а една тъмнокоса жена го придържаше през кръста. Зийк се усмихна леко, докато гледаше след тях.

— Здравей — казах тихо и докоснах лакътя му.

— Али — обърна се, изглеждаше облекчен. Пристъпи без колебание напред и ме целуна. С едната ръка ме притисна малко под кръста, а другата легна на бузата ми. Затворих очи и се отпуснах на него. Позволих си да се почувствам в безопасност, бяхме победили, поне засега.

— Доктор Ричардсън каза, че си будна — рече той и се отдръпна. Сините му очи ме гледаха настойчиво. — Добре ли си?

Кимнах.

— Ами ти? — Прокарах ръка по гърдите му, където беше прободен, и то два пъти. Вече изглеждаше добре. Нямаше рани, нито белези или дори петна от кръв. За първи път бях доволна, че е вампир. Ако беше още човек, щеше да е мъртъв.

Той се усмихна мрачно.

— Добре съм. Изпих четири торбички с кръв, преди да се съвзема, и изплаших до смърт доктор Томас, когато дойде да ме прегледа. Кметът Хендрикс няма нищо против, защото току-що спасихме града му, но… Мисля, че вече всички знаят, че съм вампир.

Погалих бузата му и попитах съчувствено:

— И как приемаш това?

— По-добре. — Наведе се към мен. — Хората тук вече не ми вярват, но не ги обвинявам. Те ме познаваха като човек, а сега съм вампир и не знаят какво да мислят. Предполагам, че трябва да им се докажа, както ти направи с нас.

— Значи възнамеряваш да останеш.

Той кимна.

— Поне докато Едем не си стъпи пак на краката. След това… — Сви рамене. — Не знам. Не знам дали ще ми позволят да остана тук, дали ще ни позволят да останем. Предполагам, че тогава ще му мислим.

— Зийк Крос?

Обърнахме се. Една жена стоеше зад него, не беше възрастна, но изглеждаше състарена от трудностите и тежкия живот. Светлокестенявата й коса беше вързана на тила, а лявата й ръка беше превързана. Зийк се откъсна от мен и я погледна изненадано.

— Госпожо Брукс! Не знаех, че сте тук. Казаха, че сте избягали от острова, но… — Замълча, прокара ръка през косата си и гласът му натежа от вина. — Много съжалявам за съпруга ви. И… за Матю. Трябваше да съм тук…

Тя вдигна ръка.

— Истина ли е? — почти прошепна, но звучеше спокойна. Зийк потрепна и раменете му увиснаха, а жената продължи: — Вярно ли е… че вече си вампир? Вярно ли е?

Той наведе глава.

— Да, мадам.

Тя потрепери, сякаш искаше да избяга, но не го направи.

— Убивал си хора — продължи, като че ли отчаяно се надяваше Зийк да отрече, да й каже, че греши. — За да… се храниш.

— Да.

Лицето й пребледня.

— Чудовище — прошепна тя и аз прехапах устни, за да не се хвърля напред и да изрева в лицето й: Чудовище ли искаш? Сега ще ти покажа какво е чудовище! Сбъркала си вампира.

Но Зийк не отвърна, само стоеше със сведена глава и понасяше обвиненията. Жената не се обърна и не побягна, а го гледаше, сякаш се опитваше да види демона в него.

— И все пак… — замълча за миг. — Кейлъб и Бетани ми казаха, че си ги спасил в Едем. Спасил си ги от онзи ужасен вампир, който искаше да избие всички. Който уби съпруга ми и сина ми… — Изхлипа и избърса очи, после се овладя. Зийк вдигна поглед с плаха надежда, но жената не го видя.

— Ако е вярно, ако си спасил децата ми, тогава аз не те мразя, Зийк. Дори да си вампир. Но… се страхувам от теб. Страхувам се от онова, което можеш да им направиш. Те много държат на теб. Не разбират какво може да се случи.

— Никога няма да ги нараня — каза Зийк дрезгаво.

— Знам, че вярваш в това. — Тя кимна, изглеждаше примирена. — Те искат да те видят. — Зийк вдигна глава. — Кейлъб… много настоява. И двамата бяха съсипани, когато ти си тръгна, и аз не мога да ги държа далече от момчето, което ги е довело в Едем и се е грижило за тях през целия им живот. Ти си бил тяхното семейство преди мен. Не мога да ги държа настрани от теб.

Тя подсмъркна и погледна зад себе си. Към една жена войник, която държеше за ръце двете деца. Кейлъб засия и замаха диво към нас, а майка му се вгледа умолително в Зийк.

— Моля те, не наранявай децата ми, Йезекил — прошепна тя и отстъпи.

Другата жена пусна децата. Бетани се поколеба, но Кейлъб се изстреля право към нас. Зийк се скова и аз бързо минах зад него и сложих ръка на гърба му.

— Всичко е наред — прошепнаха така, че само той да ме чуе. — Аз съм тук.

И тогава се наложи да се отдръпна, защото Кейлъб се хвърли отгоре му, уви ръце и крака около него, а Зийк се олюля и отстъпи крачка назад.

— Ей! По-леко, малко плъхче. — Виждах, че раменете му са напрегнати и опитва да контролира изражението си. — Човече, много голям си станал. Какво си ял?

— Ти си тръгна! — обвини го Кейлъб и се вгледа в него, стиснал гневно челюст. Зийк примигна от изненада. — Ти ме заряза — продължи детето, но не отпусна прегръдката си. — Също като Рут. И като Алисън. — Хвърли ми възмутен поглед и пак се обърна към Зийк. — Обеща ми, че всички ще живеем заедно в Едем. Защо си тръгна?

Зийк въздъхна. Остави го внимателно на земята и клекна, за да го гледа в лицето. Бетани се приближи, помаха срамежливо, Зийк й се усмихна и протегна ръка към нея.

— Трябваше — обясни им той. — Трябваше да намеря Алисън и да я върна. Разбирате, нали? Не си тръгвах завинаги.

Те кимнаха, но Кейлъб още беше издал упорито долната си устна.

— Вие вече имахте семейство — продължи Зийк. — Имате родители, козички и къща, всичко. Али нямаше нищо. Затова исках да я доведа в Едем. Тя се нуждаеше от дом, също като вас.

Усмихнах се с копнеж. Дом и семейство. Зийк беше разбрал дори преди мен колко важно е това. Че копнея за тях; за семейство, което няма да ме изостави, и за място, където да принадлежа. Открих ги — при Зийк, Канин и дори Чакала. Аз бях вампир и принадлежах на мрака, но въпреки това вече не бях сама. И моят път, както казваше създателят ми, си беше само мой.

Бетани кимна, приемаше обяснението на Зийк, но Кейлъб изглеждаше замислен.

— Ти сега вампир ли си? — попита той простичко, като се взираше в Зийк с широко отворени невинни очи. — Като Алисън?

Зийк потрепна, но кимна.

— Да — отвърна тихо. — А това означава, че вече не мога да съм близо до вас, разбирате ли? Може да не ме видите много дълго време, но това не означава, че съм ви напуснал или че не ме е грижа вече за вас. Означава само… че съм вампир. Не искам да ви нараня.

Кейлъб подъвка за миг устната си, явно разсъждаваше. Бетани, изглежда, малко се изплаши при споменаването на вампири, но тя беше преживяла много и не можех да я виня. Дори да ставаше дума за Зийк.

— А имаш ли вампирски зъби? — попита внезапно Кейлъб. Зийк примигна и го погледна предпазливо.

— Имам.

— Дай да ги видя.

Сега Зийк се отдръпна и се скова.

— Кейлъб…

— Искам да ги видя! — Малкият пристъпи напред със сериозно изражение. — Пасторът казва, че вампирите са лоши, но аз не му вярвам. Алисън е вампир и не е лоша. И все пак всички се страхуват от теб сега, дори мама. — Пак издаде непокорно устна. — Покажи ми, Зийк. Искам да видя кое те прави различен.

Майка му пристъпи към нас с напрегнато от страх лице, но Зийк вдигна ръка.

— Няма проблем. Ще му покажа. Може би така ще разбере.

Тя пребледня, но кимна. Зийк въздъхна, сведе глава, вдигна я отново и изви устни назад. Вампирските му зъби блеснаха ярки и смъртоносни в мрака. Бетани отстъпи с писък.

Кейлъб не помръдна. Оглеждаше спокойно зъбите му и бърчеше чело, сякаш търсеше нещо.

После бавно вдигна малката си ръка и докосна Зийк по брадичката. Той се отдръпна изумен. Кейлъб се намръщи и поклати глава.

— Не — рече простичко, като че ли потвърждаваше нещо, което е знаел през цялото време. — Ти си си същият.

Зийк затвори очи. Въздъхна, придърпа Кейлъб към себе си и сведе глава. След миг и Бетани отиде при тях, облегна се на рамото му и той прегърна и нея. Примигнах заради сълзите и се отдръпнах.

Видях стройна сянка да се движи между дърветата далече от тълпите, в посока към езерото. Чакала. Не го бях виждала, откакто му инжектираха от моята кръв, и мислех да проверя какво прави, след като се срещна със Зийк. Вече не се тревожех толкова за него; въпреки че беше ранен в град, пълен със смъртни, той бе доказал, че може да се контролира, понякога даже по-добре от мен. Единственият въпрос беше дали ще пожелае да го направи.

Къде отиваше сега?

Тръгнах след него, като спрях само за да погледна отново към Зийк и децата. Той вече се беше изправил и говореше с майка им, а малките се притискаха към него. Срещна погледа ми през рамо, усмихна се и ми кимна да вървя. Той щеше да се справи. Чудовището не го владееше, поне сега.

Спуснах се към брега и тръгнах покрай доковете към самотната висока фигура, която стоеше до водата. Вятърът дърпаше тъмната му коса и коженото палто се издуваше и плющеше зад него, докато той се взираше във вълните. Странна тръпка плъзна по гръбнака ми. За миг, застанал така неподвижен и тих на брега, той ми заприлича, съвсем слабо, на Канин.

Съвзех се и се зачудих откъде изобщо ми е хрумнало. После тръгнах към него.

— Здравей. — Той се обърна. Черните рани по бузите и челото му бяха избледнели, а тъмните вени по врата му вече ги нямаше. — Явно ще оцелееш.

— Разочарована ли си, сестричке? — усмихна се Чакала. — Нали ти казах, че винаги оцелявам, каквото и да става.

— Като хлебарка. — Погледнах покрай него и видях една гребна лодка, готова да бъде пусната на вода. Сърцето ми подскочи, не исках да си тръгва и това ме изненада.

— Явно си тръгваш.

— Да. — Той се озърна назад към езерото. — Крайно време е. Убихме Сарен, намерих лекарство и спасихме света от поредната суперчума. Направо ще се задавя от толкова благодат. — Обърна се към мен ухилен. — По-добре да си тръгна, преди да съм се отегчил съвсем и да започна да се забавлявам. На вас с кученцето вероятно няма да ви хареса.

— Можеш да останеш още и да помогнеш за възстановяването на Едем.

Той се изсмя.

— Моля ти се! Да помагам на мръвките с тежък труд? Не е в моя стил, сестро. Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Да, колко съм глупава, реших, че може да не си чак такова копеле. — Усмихнах се и извъртях очи. — Е, къде ще ходиш? Сега си излекуван от Беса. Предполагам, че ще си направиш армия от вампири.

— Ами… — Чакала се почеса по врата. — Мислих по въпроса и установих, че за да стане, трябва да си намеря нови слуги. Определено няма да използвам старите тъпаци, не и след като се опитаха да ме убият. Трябва да се върна в Старо Чикаго, да ги избия до крак и да започна наново. А това е страшно много работа. — Поклати глава. — Управляването на град, в който живеят жестоки предатели и убийци човеци, е по-лесно от управляването на град, в който живеят жестоки предатели и убийци вампири. Затова смятам, че заслужавам ваканция. След век или два може пак да помисля върху идеята за армия, но сега ще си дам почивка след спасяването на света. Може да попътувам, да разгледам. Винаги съм искал да видя Европа. Явно вампирите там са много класни. Някои дори могат да проследят кръвната си линия чак до първия кръвопиец. Ще ми е интересно да видя какво могат, как я карат. — Ухили се и показа зъбите си. — Сигурно няма да те убедя да дойдеш с мен.

— Не — поклатих глава. — Оставам в Едем със Зийк, докато градът не се възстанови.

— О, да. Е, поне опитах. — Чакала отстъпи назад, вдигна ръка и козирува подигравателно. — Ще се видим, сестро. Забавлявай се с мръвките. И кажи на кученцето, че ако иска главата ми, аз съм винаги готов.

— Хей — извиках, когато той тръгна към лодката. Обърна се и изви вежда: висок, строен вампир на фона на нощта, златните му очи сияеха. — Благодаря ти — казах тихо. — Че беше наблизо.

Моят кръвен брат изсумтя.

— Не се размеквай, сестричке — предупреди ме той почти сериозно. — Вече си Господар. Ако пак се срещнем някой ден, няма да се церемоня с теб.

Усмихнах се.

— Очаквам го с нетърпение.

После се обърнах и си тръгнах. Чакала стъпи в лодката и я отблъсна към водата. Не спрях и продължих към брега, към Зийк, хората и светлината. Чакала — моят кръвен брат, другият наследник на Канин и кралят на Старо Чикаго — се плъзна към мрака. Почувствах как пулсацията на кръвната връзка се отдалечава все повече и повече, докато вече не я усещах.

 

 

Минаха няколко седмици, преди хората да се завърнат в Едем. Дори след смъртта на Сарен и спирането на Реквиема Едем още беше пълен с Бесни и те трябваше да бъдат унищожени. Изкопаването им през деня щеше да отнеме цяла вечност, а преследването им нощем бе твърде опасно. Можехме да изчакаме Реквиемът да си свърши работата; накрая те всички щяха да измрат от болестта, но в базата вече нямаше провизии и кметът не искаше да рискува някой Бесен да напусне острова сега, когато вече не се страхуваха от дълбоки води. Освен това на вируса явно му трябваше много повече време да победи Бесен, отколкото човек или дори вампир. Вероятно това бе част от плана на Сарен, за да разпространи по-бързо Реквиема, но каквато и да беше причината, кметът искаше Бесните да бъдат унищожени възможно най-скоро. Така че ние, разбира се, се записахме доброволци.

Зийк предложи да заложим капан; да примамим ордата с кръв, после да ги обградим и избием. Пламъците от горящата сграда опърлиха кожата ми и се виждаха на километри оттам, а вонята на изгоряла плът се задържа с часове, но успяхме да унищожим голяма част от ордата. След още няколко набега в града изловихме и останалите Бесни, а кметът обяви, че хората могат да се връщат по домовете си.

И все пак щеше да мине много време, преди Едем да се върне към нормалния живот. Много животи бяха изгубени, домове, семейства бяха разбити, всичко бе опустошено след нападението. Със Зийк помагахме колкото можем, но беше очевидно, че хората в Едем все още се страхуват от нас, въпреки че кметът ни даде пълно гражданство. Нашето присъствие още събуждаше страх и гняв. Защото каквото и да бяхме сторили за Едем, ние си оставахме вампири.

Все пак прекарахме там зимата в очакване на пролетта. Понякога мислех за Канин и се чудех какво ли ще си помисли, ако ме види сега. Зийк възстанови връзката със семейството си и посещаваше Кейлъб и Бетани, макар че винаги за кратко и не оставаха насаме. Той вече беше в мир със себе си, прие факта, че е вампир, но не забравяше какво може да стори. Аз се сприятелих с някои хора, с кмета Хендрикс, например, и с доктор Ричардсън, който искаше да научи много за вампирите. Освен това ни даваше торбички с кръв, когато имахме нужда. С времето хората в Едем вече не ни приемаха толкова като чудовища, а по-скоро като някаква странност; да, бяхме опасни и можехме да убием човек, но защитавахме града. Да не споменавам, че ги спасихме от чумата и прогонихме всички Бесни. Така че нямаше как да сме съвсем лоши. Накрая те предпазливо ни приеха и ние станахме част от града. Вампири, жители на Едем.

Винаги бяхме заедно. Странно, но когато споделяхме кръвта си, ние споделяхме и самите себе си и чувствата си, и връзката ни ставаше все по-здрава, а аз се влюбвах все повече в него. Навремето не вярвах, че ще се доверя на някого дотам, че да остана с него цял живот, а сега дори вечност със Зийк ми изглеждаше недостатъчна.

Все пак, макар че бях толкова щастлива с него, нещо не ми даваше мира. Лабораторията бе една от първите възстановени сгради в града и всички се редяха на опашка за ваксината. Едем скоро щеше да е имунизиран срещу Беса, но какво щеше да стане с другите хора? Останалата част от света не знаеше за лекарството. Кой щеше да им каже? Кой можеше да им каже, когато страната беше пълна с Бесни, вампири и други чудовища?

Аз знаех отговора, разбира се. Макар че не ми се мислеше за него, защото задачата беше огромна. Ако искахме светът да се възстанови, някой трябваше да излезе навън и да разпространи лекарството. Едем сияеше като маяк на надежда в мрака, сигурно убежище за своите жители, но не можеше да стигне до целия свят. Не, това бреме трябваше да падне на нечии други плещи. Някой, който искаше да спаси и хора, и вампири. Някой с много време на разположение.

Сега е твой ред да оставиш следата си в света.

И това щях да направя.

 

 

Стоях в края на самотния пристан, студен вятър дърпаше косата и дрехите ми. Взирах се в тъмните води на езерото. До мен една гребна лодка подскачаше по вълните и се удряше леко в пристана. В нея имаше само малък охладител с торби кръв и няколко спринцовки, както и касетка, която съдържаше епруветки със скъпоценната ваксина. Доктор Ричардсън не успя да отдели много от синтезираната версия, но аз не се притеснявах, че ще свърши. Докато бях жива, лекарството щеше да е с мен.

Вятър съскаше над езерото, но вече по-топъл, носеше дъх на дъжд. Зимата почти свършваше. Беше минала близо година от Превръщането ми във вампир. Година от онази дъждовна нощ, когато умрях в ръцете на Канин и започнах нов живот. Кой би помислил, че онова цинично, измъчено бездомно дете ще стигне дотук — ще се превърне във вампир, готов да тръгне по света и да следва стъпките на своя създател?

Виждаш ли ме, Канин? — помислих си и се вгледах в мрака. Над мен по небето блещукаха милиони звезди, а пълната луна имаше сияен ореол. — Надявам се, че правя това, което искаше и на което се опита да ме научиш. Ще отнеме много време, но няма да се предам, както ти не се предаде. И се моля, където и да си, най-сетне да си открил покой.

Чух стъпки зад себе си и Зийк ме прегърна през кръста. Посегнах назад към врата му, докато устните му пълзяха по брадичката ми. Кръвта ми се раздвижи и веднага реагира на присъствието му, сякаш разпознаваше своята друга половина. Завладя ме дълбоко усещане за доволство и аз се облегнах на него.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — прошепнах и затворих очи при допира му. Той кимна.

— Тук вече сторихме каквото можахме — каза тихо Зийк. — Едем е в безопасност. Кметът ми каза, че утре и последните жители ще получат ваксината. Повечето сгради са ремонтирани и провизиите ще стигнат до края на зимата. Пролетта наближава — добави той и ме целуна по ухото. — Скоро ще започне сеитбата. За това не им трябват вампири.

— А сбогува ли се с Кейлъб и Бетани?

— О, да. — Изсмя се. — Трябваше да видиш как се разрази Кейлъб. Обвинения, сълзи, цяла програма. Дори заплаши, че вече няма да ме обича, ако си тръгна. Но аз му обещах, че ще се върнем. Някой ден. — Звучеше развеселен и тъжен едновременно. — Макар че той сигурно вече ще има свои деца, когато ги видя отново.

Почувствах се леко виновна и се обърнах в прегръдката му. Вгледах се в него. Тук беше домът му. Не исках да правя това сама, не можех да си представя живота без него, но нямаше да го поведа на безкрайно пътуване, ако не беше абсолютно сигурен, че го иска.

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Да, Алисън. — Сложи ръка на бузата ми. — Сигурен съм. Най-сетне имаме лекарство, но светът трябва да узнае за него. Ние трябва да разпространим новината, да кажем на хората, че не е нужно да живеят в страх. Накрая те ще населят пак света и всичко ще стане като Преди. Ще се наложи да се научат да живеят с вампирите, ако изобщо е възможно. Но все отнякъде трябва да се започне. — Хвана ръката ми и я притисна към гърдите си. — Това е началото. Тук, с нас.

— Може да отнеме много време — казах аз не за да го обезкуража, а като предупреждение. — Много, много време. Може никога да не приключим, Зийк. Може да продължи цяла вечност.

Той се усмихна, сведе глава и ме целуна дълго и бавно — обещание, изпълнено с любов, кураж и надежда.

— Обичам те, вампирско момиче — прошепна Зийк, когато се отдръпна. — И имаме цяла вечност.