Джули Кагава
Вечната песен (2)

Глава 2

След три нощи на пътя видяхме тяло.

По-скоро то беше пръснато по целия път. Не беше останало много, освен оголените строшени кости на някое нещастно създание, които лежаха в тъмни локви в снега. Тялото изглеждаше буквално разкъсано на парчета и оставено да изгние в средата на настилката. Бяхме се натъкнали на още един мъртъв град, където пътят минаваше между редици гниещи сгради, обрасли с растителност, полуразпаднали се, с хлътнали покриви и разбити прозорци. На ъгъла имаше стара детска площадка. Сняг беше натрупал по люлките, а една ръждива шейна лежеше изкривена на земята. И тук бе пусто, като навсякъде.

— Сарен? — попитах аз, гледайки строшения скелет със смесица от гняв и апатия. Не беше човек, така че нищо не бе похабено и нямаше за какво да се съжалява. Но Гладът в мен отново се развилия при вида на кръвта и настояваше да го утоля. Вече го разпалваха дори последиците от насилие. Исках да се усмири.

Канин поклати глава.

— Не. Сарен не би си правил труда с животно. Не и ако е искал да изпрати послание. Освен това е твърде прясно. Направено е тази нощ.

— Бесни — предположих аз и той кимна мрачно.

— Ще можем ли да ги избегнем?

— Ще опитаме — отвърна той и си спечели изсумтяване от Чакала. — Но не можем да се отклоняваме от пътя си. Трябва да стигнем скоро до Едем, ако не за да убием Сарен, поне да му попречим да пусне вируса. — Той вдигна поглед към хоризонта. — Страхувам се, че вече може да сме закъснели.

Усетих лека тревога. Познавах хора в Едем. Хора, за които бях рискувала всичко само за да стигнат до своето свободно от вампири убежище. Кейлъб, Бетани, Сайлъс и Тереза. Ако Сарен стигнеше там преди мен и пуснеше своя ужасен вирус? А ако най-сетне се добера до Едем и видя, че всички, които познавам, са мъртви? Или по-лошо: заразени, кървящи и раздиращи се? Спомних си усмихнатия Кейлъб, малката срамежлива Бетани и милата, търпелива Тереза. Те не подозираха нищо. Те си мислеха, че в Едем са в безопасност, а сега един безумец с ужасен вирус беше тръгнал право натам.

Потреперих и мракът в мен се надигна да ме защити. Ако Сарен стигнеше до Едем преди нас, тогава онези хора щяха да са мъртви. Не можех да сторя нищо за тях, а и вече не беше моя грижа да ги защитавам. Те нямаха значение. Аз исках само да открия своя враг и да го разкъсам.

Усетих тежкия поглед на Канин — мрачен и търсещ. Сякаш знаеше за какво мисля, както винаги. Срещнах непоколебимо очите му и чудовището се втренчи в него без разкаяние. Не много отдавна този поглед щеше да ме накара да се свия, да настръхна, да положа още усилия. Сега вече не ме интересуваше дори какво Канин мисли за мен.

Той не каза нищо. Обърна се и тръгна с тежка стъпка на североизток. Ние го последвахме.

Отново заваля, едри снежинки се спускаха от черното небе и кацаха по главата и раменете ми. Пътят продължи покрай срутени сгради, изкормени магазини и бензиностанции и ръждиви коруби на стари коли. Голи дървета бяха избуяли през настилката и покривите, клоните им бяха покрити с лед, а корените разпукваха камък, дърво и бетон, докато природата бавно поглъщаше града. Може би след още шейсет години той щеше да изчезне напълно. Може би след още шейсет години никъде нямаше да остане и следа от човешкия род.

Ние обикаляхме из лабиринта от покрити със сняг коли, няколко смазани една в друга на кръстовището, и излязохме на кръстопът.

Канин спря насред шосето и извади кинжала си. Тънкото смъртоносно острие проблесна в мрака и вампирът застина напълно неподвижен. Ние също спряхме.

— Те идват — каза тихо Канин.

Ние веднага застанахме до него. Бившият крал на бандитите посегна под палтото си, извади стоманената брадва, по чиято глава имаше стари петна от кръв, и я завъртя с лекота. Аз също измъкнах меча от ножницата, вдигнах извитото, остро като бръснач острие пред себе си и се заслушах.

Стъпки. Провлечени стъпки в снега. Бяха много. Прииждаха от всички страни на кръстовището. Зърнах движение през морето от коли, сред които се стрелкаха бледи, разкривени фигури. Вой и дрезгав съсък се надигна във въздуха, скърцането на нокти по метал отекна в нощта. Вятърът донесе ужасната воня на смърт.

— Крайно време беше — изръмжа Чакала, вдигна брадвата и зъбите му просветнаха в дръзка усмивка.

Гласът му отекна странно в мрака и воят около нас се засили. — Хайде, копелета. Нямам търпение да отсека нечия глава.

Сякаш в отговор, едно създание скочи на покрива на колата до него. Вече почти не приличаше на човек, със сплъстена коса и бяла кожа, опъната по мършавото тяло. Смърдеше на мъртвец. Безумните бели очи без ириси и зеници се кокореха към нас, Бесният оголи нащърбените си зъби и се хвърли с вой.

Натъкна се на брадвата на Чакала, който се извъртя и разби главата му във вратата на една кола с кух трясък и сред дъжд от стъкла. Тъмна кръв плисна по метала и Бесният се свлече в снега с разцепен череп. Чакала вдигна глава и изрева зловещо, когато цяло пълчище бледи пищящи създания се покатериха по покривите и по капаците на колите и се спуснаха към нас. Моето чудовище също изрева, нетърпеливо да отговори на предизвикателството. И аз го освободих.

Един Бесен се хвърли към мен, ноктите му разсякоха въздуха. Замахнах с меча, посякох го през тънкия кръст и пръсна кръв. Още един скочи от капака на микробус и аз се извъртях към него, мечът полетя надолу и му отряза главата. Свирепа радост ме изпълни, когато главата на Бесния тупна на земята и се изтърколи в краката ми. Скочих с рев на покрива на микробуса, готова да посрещна виещата сган. Бесните прескачаха, колите и посягаха с нокти към краката ми, за да ме издърпат долу. Аз се въртях и затанцувах по метала, скачах от покрив на покрив, сечах чудовищата, които ме следваха, и посягащите към мен ръце.

Долу Чакала и Канин се биеха рамо до рамо, смъртоносна двойка въпреки всички различия. Брадвата на Чакала се въртеше и сечеше плът, кости, черепи, запращаше изчадията към колите и паважа. Тънкият блестящ кинжал на Канин беше като вихър, докато той се въртеше грациозно сред мятащите се чудовища, пореше гърла и режеше глави с хирургическа прецизност. Те нямаха нужда от помощта ми; и двамата се справяха доста добре.

За частта от секундата, в която вниманието ми беше насочено към Канин и Чакала, един Бесен се хвърли на покрива до мен и замахна. Аз отскочих назад, завъртях меча да го посека, но усетих жилеща болка в лицето, когато ноктите му раздраха бузата ми.

Пред очите ми се спусна червена пелена. Скочих с крясък сред пълчището и започнах да въртя катаната. Ръце и глави хвърчаха, докато си проправях път през ордата. Моят демон тържествуваше в тази касапница и виеше от удоволствие с всяко паднало тяло, което обагряше снега и колите наоколо с тъмна кръв.

Сянка се спусна над мен, земята потрепери от силен рев. Завъртях се и видях огромен Бесен, почти два метра. Голямата му ноктеста ръка ме удари по главата и аз паднах върху една кола сред дъжд от стъкла. Извисилият се над всички гигант изрева и пак тръгна към мен.

Хвърлих се настрани, защото Бесният удари по колата, ноктите му задраха в метала и оставиха дълбоки резки. Въпреки огромния си ръст той беше кожа и кости. Кожата на корема му беше хлътнала така, сякаш бе залепнала за гръбнака. Но раменете му бяха масивни и тежките ръце висяха чак до коленете. От пръстите му стърчаха извити като сърпове нокти. Той изпищя и скочи към мен. Аз се извъртях настрани, изправих се и го посякох през кръста. Катаната мина през плът и кости и създанието се извъртя с вой.

Кръв плисна в очите ми. Примигнах, разтърсих глава и се опитах да фокусирам отново. Бесният ревеше и размяташе дългите си ръце, а аз посрещнах удара, като стоварих меча върху едната му предмишница. Острието потъна дълбоко, но той все пак успя да ме блъсне и аз се проснах в снега. Беше силен и трябваше да посека жизненоважен орган, за да го убия.

Надигнах се на четири крака, без да пускам меча. Но преди да успея да стана, нещо ме хвана за тила, вдигна ме от земята и ме запрати надолу със съкрушителна сила. Усетих как носът ми се счупи, челюстта ми изпука и зад очите ми лумна болка. Създанието ме блъсна още три пъти в земята и при всеки удар се трошаха кости. Накрая се обърна и ме захвърли към капака на една кола. Стъкла се забиха в плътта ми и новите остриета на болката се сляха с агонията, която вече пулсираше в главата ми. Бесният измуча победоносно, заклатушка се напред и моят делириум внезапно се превърна във всепоглъщащ гняв.

Без да обръщам внимание на болката, аз грабнах катаната от капака на колата и изревах предизвикателно към гиганта, който ме връхлиташе. Той замахна с огромния си юмрук, но аз се изплъзнах встрани и ръката му остави дълбока дупка в метала. Изръмжах и се хвърлих към него, отблъснах се от лакътя му и завъртях меча с всички сили. Острието мина през ключицата му и продължи през бледото му тяло, като го разпори от врата до корема.

Огромното създание се олюля и туловището му се раздели на две части, които бавно се катурнаха към земята, потрепна веднъж и застина. Озъбена и с вдигнат меч, аз се озърнах за следващия нападател, но нищо не помръдваше в нощта. Ордата вече я нямаше, беше насечена на парчета около мен, а въздухът смърдеше на гадната им кръв. Бях сама.

И ранена. Всичко ме болеше — и отвътре, и отвън.

Имах нужда от храна, от кръв. Имах нужда да ловувам, но тук нямаше плячка. Болката отвътре отслабваше, знаех, че вече се лекувам, но бях Гладна. Бях толкова Гладна…

— Е, сестричке, не съм толкова горд, че да не призная: това беше почти впечатляващо.

Подигравателен и предизвикателен глас отекна зад мен. Гладът изрева и аз се извъртях с ръмжене. На няколко крачки от мен стоеше вампир, който миришеше на кръв и сила, жълтите му очи бяха разширени от изненада. Беше по-възрастен от мен, вероятно по-силен, но това никога не ме бе възпирало. Озъбих се и пристъпих към него.

— Сестро — каза предупредително вампирът и вдигна ръце, едната стискаше окървавена брадва. — Не ставай глупава. Овладей се. Не ме карай да ти размажа мозъка по асфалта.

Гласът му изкънтя странно в главата ми, почти познато. Познавах ли го? Поколебах се, бях объркана, но яростната болка в мен се надигна и ме погълна. Обърнах се към вампира и изсъсках — покана и предизвикателство. За моя изненада той не отвърна.

— Алисън.

Още една фигура се появи от лабиринта от коли и тръгна към мен. Аз се свих назад, защото усетих неимоверната мощ, която се излъчваше от него. Първият вампир вече нямаше значение. Този беше много по-стар и много, много по-силен и от двама ни.

— Едно от копелетата я напердаши добре — чух да казва другият, но не разбрах думите му. — На път е да обезумее. Не ни разпознава.

Древният се вгледа в мен, тъмните му очи ме пронизаха и ме обзе страх. Не можех да се бия с него; той щеше да ме разкъса. Изръмжах и отстъпих, готова да избягам в сенките, далеч от това ужасяващо присъствие.

— Алисън, спри. — Гласът на Господаря, тих и убедителен, ме прониза и възпря. — Погледни ме — продължи той и аз нямах избор, освен да се подчиня. — Успокой съзнанието си — прошепна Господарят, думите му укротиха вихрещия се мрак. — Познаваш ме. И аз те познавам. — Гласът му потече през мен, ставаше все по-познат и гневът започна да отстъпва. — Спомни си — продължи Господарят вампир, втренчен в мен. — Спомни си какво се опитваме да постигнем. — Гласът му стана по-твърд, строг и безкомпромисен. — Не можеш да се поддадеш на безумието сега. Няма да го позволя. Кой съм аз?

Най-сетне споменът нахлу. Затворих очи, сведох глава и отстъпих към капака на колата.

— Канин — прошепнах и всичко се завърна. Усещах зъбите, които опираха в долната ми устна, кръвта по бузата ми от ноктите на Бесния и вътрешните поражения. Гладът припламна, болезнен и настоятелен, но аз го прогоних отново в мрака.

Стъпките му изскърцаха по снега и той се извиси над мен. Пламнах от срам. Бях загубила контрол. Бях допуснала онова, което се кълнях, че няма да допусна. Бях на стъпка от Безумието, от загубата на контрол заради Глада, и бях готова да се нахвърля на всичко живо.

Не, Алисън. Не се самозалъгвай — изскочи истината и аз изстинах. — Ти не изгуби контрол над демона — този път ти го призова. Поддаде му се доброволно. И Канин го знае.

— Зле ли си ранена? — попита създателят ми мрачно и неодобрително. Стиснах юмруци върху метала, за да отблъсна срама и остатъците от Глада, после се надигнах да го погледна.

— Ще се оправя — отвърнах спокойно, изтръсках кръвта от катаната и я прибрах в ножницата. Отказвах да се чувствам виновна, отказвах да позволя на Канин да ме накара да са срамувам за стореното. Бях зле ранена, а Безумието бе част от живота на вампирите. Рано или късно всички губим контрол.

— Не внимавах — прошепнах и се извърнах от създателя си. Видях Чакала да стои в края на улицата. По-лесно ми беше да гледам него; моят кръвен брат беше скръстил ръце на гърдите си и ми се хилеше, но това бе по-поносимо от разочарованието в очите на Господаря вампир. — Няма да се повтори.

— Ще се повтори — каза Канин и мина покрай мен, но в противоположната посока. Аз примигнах след него.

— Къде отиваш?

— Ще прекъснем преследването — каза той делово. — Сарен ще почака. Трябва да се нахраним, преди някой от нас да се поддаде на Безумието. — Предположих, че мен има предвид.

— Не — изръмжах, хукнах след него и го дръпнах да се обърне. — Канин, добре съм. Не е нужно да правим това.

— Алисън — присви очи той. — От трима ни ти си най-близо до ръба. И не правиш никакво усилие да се контролираш — чудовището е съвсем близо до повърхността. А когато си на крачка от лудостта, си опасна за всички ни. Не съм сигурен, че ще можеш да се овладееш в присъствието на хора. Съмнявам се, че дори ще опиташ.

Сега усещах в гласа му не просто неодобрение, а тъга. Сякаш се беше провалил. Сякаш се бе гордял с мен преди, но вече съжалява, че ме е създал, че ме е превърнал във вампир.

И внезапно се ядосах. Ядосах се, че ме кара да се срамувам от самата си природа. Ядосах се, че каквото и да си повтарях, колкото и да отричах, аз исках той да се гордее с мен. Ядосах се, че очаква повече, че е поставил за мен някакъв нелеп стандарт, който никога няма да достигна.

Вдигнах глава и се втренчих в него.

— Може би няма — казах небрежно. — Защо това те притеснява?

Мъка се появи на безстрастното му лице, преди отново да стане спокоен и далечен.

— Не на това съм те учил, Алисън — каза съвсем тихо. — Ти си по-силна.

Свих рамене.

— Може да съм осъзнала, че е безсмислено, и не искам да се боря с природата си до края на вечността. Може да съм осъзнала, че Чакала е бил прав през цялото време.

— Не — отвърна Канин, гласът му внезапно стана твърд и ужасяващ. — Ти просто използваш демона си, за да се скриеш от онова, което чувстваш. Защото се страхуваш какво може да означава то и че ще се окаже болезнено. Много по-лесно е да бъдеш чудовище, отколкото да се изправиш пред истината.

Изръмжах в отговор.

— И какво? — Исках да реагира, да покаже някаква емоция, но той остана безизразен. — Опитах се, Канин. Наистина. Но знаеш ли какво открих? — Ухилих се и продължих: — Ние сме чудовища. Колкото и дълго да се боря, винаги ще искам да ловувам, да убивам и унищожавам. Ти ме научи на това, не помниш ли? Онова, което се случи с… — умът ми избяга от името му — с онзи човек, беше глупаво, погрешно и накрая щях да го убия. По-добре… че умря. — Едва не се задавих с тези думи, но се принудих да продължа, за да повярвам в тях. — Той винаги щеше да бъде използван срещу мен. Сега вече нищо не ме дърпа назад.

— Много добре — отвърна безстрастно Канин. — Тогава следващия път, когато стигнеш до ръба, няма да те връщам оттам. Но те предупреждавам, Алисън. — Погледът му стана по-остър, пронизваше ме. — Има разлика между убийството, когато си под властта на Глада и Безумието, и това да се поддадеш на чудовището. Паднеш ли му веднъж, прекосиш ли границата, променяш се и ти. Завинаги.

Взирахме се един в друг, две чудовища сред потрошените коли и мъртвите Бесни, а снегът се сипеше меко около нас. Погледът на Канин беше леден, но аз не усещах в него гняв, само примирение, съжаление и малко мъка. Тогава осъзнах, че ме разбира. Той по-добре от всички познаваше изкушението на чудовището и колко е трудно да отречеш собствената си природа. Беше разочарован, че ще изгуби още един под неговата власт, но разбираше. Запитах се дали и той в дългото си съществуване е пропадал в собствения си мрак, дали изобщо е възможно да устояваш вечно.

Реших, че не ми пука. Канин да прави и мисли каквото си ще; аз още бях чудовище и това нямаше да се промени.

— Е, както и да е — нетърпеливият глас на Чакала наруши студената тишина. — Не искам да прекъсвам тази пленителна семейна драма, но ще тръгнем ли скоро на лов, или вие двамата ще се взирате един в друг, докато слънцето изгрее?

 

 

Поехме на север, в посока, която нямаше да ни заведе в Едем и при Сарен. Не исках да се бавим така и да оставим плячката да спечели преднина. Но Канин настоя, а когато Канин настоява, няма какво да се направи. През остатъка от нощта ние бродихме през гори и равнини и сред останките на цивилизацията, добре скрити в снега и растителността.

Канин не ми обръщаше внимание, вървеше тихо пред нас, без да поглежда назад. Той се държеше така през повечето нощи, но сега го усещах някак леден и недосегаем. Изглежда, си беше измил ръцете и вече не носеше отговорност за мен. Казвах си, че не ми пука. Вече не споделях неговите ценности. А и той грешеше — не бях заровила болката след онази нощ в Ню Ковингтън, нито използвах чудовището, за да се предпазя от нея. Просто бях приела нещата. Точно това трябваше да направя още в самото начало.

— Е, сестро — проточи Чакала, като изостана до мен с вечната си усмивка. — Май се озовахме в една лодка. Какво е чувството да си просто поредното разочарование на Канин?

— Млъквай, Чакал — отвърнах по-скоро по навик. Знаех, че няма да млъкне.

— Е, не е чак толкова зле — продължи той и кимна към Канин. — Вече не е нужно да слушаш приказките му за глупавите торби с кръв и „контрола върху чудовището“. След няколко месеца стават крайно отегчителни. — Ухили се. — Не е ли по-лесно тук долу, сестричке? Сега, след като падна летвата на неговите нелепо високи очаквания? Най-сетне можеш да заживееш като истински вампир.

— Намекваш ли нещо?

— Всъщност да — усмивката му изчезна и той стана почти сериозен. — Искам да знам какво ще правиш, след като хванем Сарен и му разкажем играта. Не мисля, че старецът ще пожелае да останем с него, особено след като ти най-сетне прие факта, че всъщност харесваш вкуса на кръвта, а на него това не му се нрави. Къде ще идеш, когато всичко свърши? Стига да оцелееш, разбира се. И ако нашият скъп създател не реши да ни види сметката „за благото на всички“.

— Не знам — отвърнах, без да обръщам внимание на последните му думи. Не вярвах, че Канин ще се опита да ме убие, но… той навремето се бе опитал да убие Чакала. Толкова ниско ли бях паднала, че Канин да ме смята за същата като Чакала? За грешка, която не е трябвало да създава на този свят?

— Не знам къде ще ида след всичко това — повторих аз, като се взирах към дърветата. Не се виждах никъде, нито сред хората, които ме мразеха и се страхуваха от мен, и които щях системно да избивам, за да се храня. Може би щях да бродя от място на място, вечно. — Предполагам, че няма значение.

— Аз имам предложение — каза Чакала и в гласа му прозвуча ехо от усмивка. — Върни се с мен в Старо Чикаго.

Погледнах го изненадана. Той беше напълно сериозен.

— Защо? — попитах предпазливо. — Не ми се струваш склонен да делиш с друг.

— Имаш много избирателна памет, знаеш ли? — Чакала поклати глава. — Та какво ти повтарям през цялото време, сестричке? Предложих ти го и преди, даже няколко пъти, но ти беше твърде прехласната по скъпоценните си торби с кръв и дори не го обмисли. Не, не търпя други кръвопийци в моя град, но ти не си просто някой бродещ мелез вампир. Ти си роднина. — Той се усмихна широко и показа връхчетата на зъбите си. — С теб можем да направим велики неща. Помисли си.

— И какви ще са тези „велики неща“, които ще правим? — попитах аз предпазливо.

Той се изсмя.

— Ами за начало, щом вземем лекарството от Едем, ще започнем да създаваме онази армия от вампири, за която ти говорих. Ще си имаме собствен вампирски град и другите Принцове ще ни се подчинят. Можем да управляваме всичко, ние двамата. К’во ще кажеш?

— И ти си готов да го споделиш? — Погледнах го скептично. — А какво ще те спре да ме пронижеш в гърба още при първия ни спор?

— Сестро, обиждаш ме — той ме погледна подигравателно засегнат. — Изкарваш ме напълно неразумен. Не може ли просто да искам да се сближа с моята скъпа малка сестра, единствената ми оцеляла роднина, освен Канин?

— Не — отвърнах още по-предпазливо. Втренчих се в него и той ми се усмихна твърде невинно. — Дори не се опитвай да ми пробутваш глупостите за семейство, кръвни връзки и тем подобни. Ти би ни хвърлил на Бесните, ако решиш, че ще имаш полза от това. Сам го каза. — Той изсумтя, но не отрече, а присви очи. — Защо всъщност искаш да бъда до теб?

— Защото, моя твърдоглава малка сестричке… — въздъхна Чакала. — Защото ти вярвам.

Едва не се препънах от смайване. Втренчих се в него, не можех да повярвам на ушите си. Той отвърна на погледа ми. Изглеждаше крайно подразнен от този разговор и искаше да го приключи възможно най-бързо.

— Защото знам, че няма да ме изоставиш, ако се появи нещо по-добро — обясни той. — Защото притежаваш онова отвратително чувство за лоялност, заради което все се забъркваш в неприятности. И защото доста те бива в битка. — Изражението му се променяше от арогантно към умолително. — Аз ще бъда умният, практичният, логичният, а ти ще си красивата, лудата глава и твърде чувствителната, и така, двамата, ще сме готови за всичко.

— Значи искаш да съм с теб, защото мога да се бия и няма да те изоставя. — Гласът ми отекна в главата ми, примесен с горчивина. — Много сладка сделка за теб. Но май не чух ти да даваш подобни обещания.

Чакала сви рамене.

— Погледни го така, сестричке — каза той и златните му очи видяха твърде много, докато се взираха в мен. — Поне няма да си сама.

Думите му изпратиха тръпка през мен. Сама. Пак щях да съм сама. Когато това свърши, когато победим Сарен, аз щях да се върна там, откъдето започнах в нощта, в която с Канин избягахме от Ню Ковингтън и се разделихме. Не можех да се върна в града, но нямах никаква представа какво ще правя. Без създателя ми, без приятели, без посока, щях да бродя безцелно из този пуст и безмилостен свят, нямаше да знам какво да правя и накъде да поема. Дори не съзнавах колко съм самотна, докато не се натъкнах на малка група поклонници, тръгнали към един митичен рай. Те ми дадоха цел, смисъл. А аз дадох всичко, за да стигнат до Едем… но тях вече ги нямаше. А след като убиехме Сарен, пак щеше да е същото. Канин щеше да си тръгне и аз отново щях да бродя сама. Освен ако… не приемех предложението на Чакала.

— Не знам — казах и той пак въздъхна. — Ще си… помисля.

— Мисли бързо — рече Чакала, но в този миг Канин спря и се втренчи в нещо в краката си. Ние приближихме любопитни, надявах се да е паднало дърво. Вървяхме по тясна, неравна пътека през гора, която задушаваше всичко наоколо — и малкото къщи, които бях зърнала през дърветата, представляваха само прогнили, обрасли с растителност греди. Нищо не помръдваше тук, дори дивите животни сякаш бяха потънали в сън и снегът покриваше всичко с тихото си одеяло, заглушаваше всеки звук. Надявах се Канин да знае какво прави, като ни поведе насам.

Щом го настигнахме, той остана неподвижен, но проследи с поглед нещо в гората. Аз погледнах към пътеката, за да видя какво го е спряло.

Прави, тесни коловози минаваха в снега, прекосяваха пътеката и продължаваха в гората от другата страна. Примигнах. Превозно средство? Трябваше да е съвсем малко, за да може да пътува през толкова гъста гора. А между двете дири личаха следи от някакво животно. Е, поне със сигурност не бяха човешки.

— Оттук е минала конска кола — обясни Канин, вероятно видял объркването ми. — Неотдавна. Може би преди няколко часа. — Вгледа се в дърветата и гласът му внезапно стана мрачен. — Този, който ги е оставил, не е далеч.

— Тъкмо навреме — изръмжа Чакала до мен и злобната усмивка отново се появи на лицето му, когато проследи погледа на Канин. Очите му сияеха страховито, а зъбите му проблеснаха. — Да се надяваме, че са повечко. Не съм склонен да деля.

Наблизо има хора. При тази мисъл Гладът се събуди и се загърчи болезнено. Усетих как и моите зъби се издължават и опират в долната ми устна. Внезапно присъствието на двамата вампири ми стана неприятно — те бяха съперници за храната.

— Хайде — рече Канин изморено и тръгна към гората, без да ни поглежда. — Да приключваме с това.