Джули Кагава
Вечната песен (19)

Глава 19

Бях сама.

Не можех да помръдна. Не можех да мисля. Бях коленичила на студената палуба, опирах буза в стената на кабината и плачех. Зад мен Бесните съскаха и посягаха един към друг, дрезгавите им гласове се издигаха във въздуха, но аз не можех дори да ги мразя. Не чувствах нищо, само сковаваща мъка и ужасното, болезнено знание, че бях оставила създателя си да умре. Фактът, че той бе дал живота си, за да спре Реквиема, не ме утешаваше. Той умря, за да спаси света и намери своето изкупление, но аз съзнавах само едно — че Канин вече го няма.

— Али!

Усетих нечие присъствие до себе си, силни ръце легнаха на раменете ми и ме издърпаха от стената. Вдигнах поглед и срещнах сините очи на Зийк, гледаше ме с тревога. Той беше вир-вода и кожата му беше студена като лед.

— Добре ли си? — прошепна Зийк, притисна длан към бузата ми и ме огледа за рани. Не можех да отговоря и лицето му стана още по-притеснено. — Али, кажи нещо. Ранена ли си? Къде са Канин и Чакала? Къде е Сарен?

— Няма ги — отвърнах задавено. — Всички ги няма. Чакала пак си тръгна. На Сарен му отсякоха главата и падна от борда. А Канин… — Погледнах към края на палубата към мястото, където беше застанал Канин, спокоен и решителен, приел съдбата си.

— Канин… разбра, че лекарството е в него — прошепнах аз и усетих нов прилив на сълзи в очите си, макар че опитвах да се овладея. — Сарен му каза твърде много. Лекарството беше в него и той знаеше, че Реквиемът трябва да бъде спрян, преди да достигне сушата. Затова, затова… той…

Зийк изпъшка бавно. Притисна ме към себе си и ме прегърна силно.

— Съжалявам, Алисън — прошепна в косата ми. Не каза нищо повече; нямаше какво да каже. За миг останахме коленичили и вкопчени един в друг, Бесните пищяха под нас и корабът се носеше по водата, нехаещ за смъртта на един от последните Господари.

Най-сетне се отдръпнах и избърсах пламналото си лице.

— Как се добра дотук, Зийк? — После внезапно си спомних защо беше скочил в езерото и ахнах. — Къде… къде са Кейлъб и Бетани? — Отчаянието припламна отново, защото осъзнах, че е сам. Ако на всичко отгоре и децата се бяха удавили…

— Те са добре — увери ме Зийк. — Стигнах до тях навреме. — Кимна към второто ниво на кабината, където две малки бели лица надничаха към нас. — Замръзват — добави мрачно Зийк — и са ужасени, но иначе са добре. Поне засега. Трябваше да ги влача на гръб чак дотук и после намерихме стълбата нагоре. Висяха на гърба ми през цялото време. — Той поклати печално глава. — За първи път съм благодарен, че съм вампир — иначе нямаше да успеем.

Щом видях двете деца, Гладът отново се надигна и изрева. Но пръстите на Зийк се вкопчиха в ръцете ми и той заговори трескаво:

— Алисън. — Аз потиснах жаждата за кръв и опитах да се концентрирам, — още не сме приключили. Трябва да спрем кораба. — Кимна към края на палубата. — Бесните са долу. Дори и незаразени, ако стигнат до базата, ще стане касапница.

Погледнах към светлините, които блещукаха по брега пред нас. Изглежда, нямахме достатъчно време, а аз бях изморена, ранена и умирах от глад. Дясната ръка още ме болеше; едва свивах пръстите си и усещах, че имам счупена кост в гърдите. Исках да лежа неподвижно, пък каквото ще да става. Исках да намеря някой човек и да забия зъби в шията му. Исках да намеря и тихо местенце, където да се свия и да плача за Канин. Вместо това кимнах и се отдръпнах от Зийк. Избърсах кръвта от очите си.

— Да вървим тогава. — Заобиколих кабината към стълбата за горната палуба. — Вратата е заварена, но ако успеем да я отворим, може би ще спрем това нещо.

Забързах по стълбите, без да обръщам внимание на треперещите Кейлъб и Бетани, които се бяха сгушили на второто ниво. Отчаяно се опитвах да държа Глада под контрол. Демонът ми пищеше да нападна, да скоча и да разкъсам гърлата им, защото така щях да прогоня болката, която ме измъчваше. Наложи се да впрегна цялата си воля, за да продължа, когато Кейлъб ме извика и помаха със слабата си бяла ръчичка.

Стигнах до вратата на кабината. Опрях рамо на метала и блъснах въпреки болката, която се стрелна в тялото ми. Вратата не поддаде, Зийк дойде при мен и започна да я блъска.

— Няма смисъл — прошепна след няколко напразни опита. — Няма да се отвори.

Втренчих се във вратата, гневът танцуваше с отчаянието. Аз съм Господар вампир помислих си и стиснах юмруци. Макар че още не ми се вярваше — аз, Господар като Канин? Като Принц? Но вярвах на своя създател и знаех, че никога не би ме излъгал. — Канин щеше да влезе. А аз няма да оставя хората на брега да умрат само заради някаква проклета врата. Затова ще я отворя!

Блъснах се отново в нея, влагайки цялата си сила. Тялото ми се разтресе от удара и изпрати болка в почти излекуваните ми ребра, но вратата се отвори с трясък и аз се стоварих вътре.

Щом се озовахме в кабината, триумфът ни не продължи дълго. Сложните и непознати уреди бяха строшени и изкривени. Рулят беше изтръгнат и лежеше на парчета в ъгъла. Сарен се бе погрижил корабът да следва курса си, точно както Канин предполагаше.

— По дяволите! — Огледах се безпомощно. През прозореца светлините на брега вече бяха плашещо близо. — Ами сега?

— Котвата — извика Зийк и посочи една метална кутия на стената с бутон в центъра. — Пусни котвата — може да попречи на кораба да се забие в базата.

Стоварих пръст на бутона. Чу се изщракване, но нищо не се случи. Корабът продължаваше да се носи към брега без следа от забавяне.

— Сигурно е прерязал веригата — изрева Зийк и прокара ръце през косата си. — Няма време да слизаме до машинното, дори да можехме да стигнем дотам. — Затвори очи и притисна юмруци към челото си. — Какво ще правим?

Аз се взирах отчаяно над сганта Бесни, които се щураха по платформата, към кърмата. Забелязах веригата на котвата, за която Зийк говореше. Тя лежеше спретнато намотана на палубата. Явно нямаше котва, но два отворени метални контейнера лежаха до нея, същите като онези, по които се катереха Бесните. И тогава ми хрумна нещо. Беше рисковано и трябваше да минем през Бесните, но нямахме друг избор. Нямахме време.

— Хайде — казах на Зийк и се извърнах от уредите. — Сетих се нещо.

Тръгнах към вратата, но застинах, защото видях Кейлъб на прага — блед и треперещ, той се взираше в мен с големите си тъмни очи.

— Али немощна усмивка се разля на лицето му. — З-з-знаех си. Знаех си, че ще се върнеш.

Демонът се надигна с рев. Преди да помръдна, Зийк се хвърли напред и ме сграбчи през кръста точно когато се напрегнах да скоча и да разкъсам гърлото на детето.

— Кейлъб, махни се! — извика Зийк и детето се ококори от страх. Зийк ме държеше здраво, ръката му беше като стоманена на кръста ми. Аз затворих очи и се обърнах към него, за да се овладея. — Слезте с Бетани на долното ниво и стойте там — нареди Зийк твърдо, а аз стиснах в юмрук ризата му и притиснах чело в гърдите му. — Когато излезем, ще се върнете в тази стая, ще залостите вратата и няма да отваряте на никого, освен на мен, чу ли?

Демонът ми изрева, Гладът разкъсваше вътрешностите ми, подлудяваше ме. Чух как Кейлъб изхлипа и опита да възрази, а Зийк извика:

— Веднага, Кейлъб!

Детето се разплака и избяга. Зийк не се отпусна, докато стъпките му по стълбите не затихнаха, после много внимателно разхлаби хватката си, но не ме остави да се отдръпна.

— Али?

— Добре съм — казах през зъби. Гладът гореше във вените ми ужасен и неукротим, но аз принудих зъбите си да се приберат и спрях да си представям как се нахвърлям върху детето. — Благодаря, че ме задържа.

— Няма защо, вампирско момиче. — Той притисна чело в моето. — Само ми обещай и ти да направиш същото. Ще се удържаме взаимно. — Погледна нагоре, за да се увери, че Кейлъб го няма, и ме пусна. — Но сега трябва да спрем кораба. Какво си намислила?

О, да. Корабът.

— Насам — поведох го по стълбите. Надушвах Кейлъб и Бетани някъде наблизо, но не си позволих да мисля за тях. Отново на палубата, аз се вгледах през платформата и лабиринта от контейнери към другия край на кораба. Студ плъзна по гръбнака ми. Бесните пищяха и съскаха под нас, а брегът беше плашещо близо. Имахме само няколко минути.

— Какъв е планът, Алисън?

Посочих над пропастта.

— Веригата — казах аз и той погледна към намотаната верига до борда на кораба. — Котвата я няма, но ако я вържем за онзи контейнер и го бутнем във водата…

— Може да е достатъчно, за да обърне кораба — довърши Зийк. — Особено когато се напълни с вода. Няма да го спре, но вероятно ще го извърти и ще го отклони от базата. — Кимна бавно, но изглеждаше несигурен. — Може и да стане, но контейнерът е огромен, Али. Ще успеем ли да го помръднем?

— Ще трябва — изръмжах аз и той не възрази. Посегнах назад и издърпах меча, пръстите ми още бяха сковани. — Ще трябва да минем през Бесните. — Зийк също извади мачетето. — Ако вървим по контейнерите, няма да са проблем. Но трябва да стигнем до другия край.

Само това има значение.

Зийк кимна и вдигна оръжието си.

— Да тръгваме. — Кимна към ръба на палубата. — Зад теб съм.

Стъпих на ръба и се вгледах в лабиринта от контейнери, опитвах се да преценя най-добрия път до другата страна. Бесните веднага се втурнаха към мен с вой и писъци и задраскаха по стената, опитваха да ме достигнат. Установих, че вече не са толкова много. По платформата бяха пръснати бледи, разкривени или насечени тела. Господарят вампир, макар и съвсем сам и решен да умре, не беше потънал тихо и кротко в своята вечна нощ.

Нарочно не поглеждах към тъмното петно в центъра на платформата. Там беше паднал моят създател.

Отстъпих крачка назад, стегнах се и скочих от палубата към най-близкия контейнер. Стоварих се върху него с трясък, а Бесните веднага се втурнаха и задраха с нокти по него. Един успя да се покатери по гърбовете на останалите и със съскане додрапа до мен. Отсякох му главата с едно бързо движение и той се катурна назад.

Зийк кацна до мен и заедно хукнахме към другия край, Бесните пищяха и пъплеха под нас. Скачахме от контейнер на контейнер и прекосявахме платформата. Само няколко чудовища успяха да се доберат до нас. Хвърляха се с писъци, ослепели от гняв, но ние ги посичахме и продължавахме.

Спрях в края на последния контейнер. От него до кърмата на кораба имаше много голямо разстояние. Трябваше да се засиля добре, но двама Бесни блокираха пътя ми, съскаха и налитаха озъбени.

Или поне единият от тях. Другият спря, изглеждаше объркан. Когато първият се хвърли и срещна катаната, той поклати глава и едва не падна от контейнера.

Лицето му беше толкова раздрано, че се виждаше черепът, но по раните вече имаше парчета нова кожа.

Бесният се отърси и пак тръгна със съскане към мен, но по-бавно, движенията му не бяха така трескави като на останалите. Аз лесно го посякох и го изритах от контейнера към пълчището долу.

— Добре ли си? — попита Зийк, който се появи зад мен. По ръцете, лицето и мачетето му имаше черна кръв, но не беше негова. Зъбите му проблеснаха, когато заговори: — Какво стана?

Поклатих глава, исках да му обясня какво съм видяла, но нямах време.

— Нищо. — Обърнах се към края на палубата и разстоянието, което трябваше да прескоча. — Готов ли си? — Озърнах се към него. — Ще успееш ли?

Един Бесен се покатери зад нас и изпищя, Зийк се напрегна.

— Нямам избор! Давай!

Хукнах към ръба на контейнера и полетях над празното пространство. Може би именно мисълта, че съм Господар-вампир или пък отчаянието ми помогнаха, но усетих как политам много по-високо от преди. Кацнах на палубата и веднага се завъртях, хвърлих се напред и сграбчих Зийк, който падаше към края й.

Проснахме се за миг на земята, преплетени един в друг. Отвореният контейнер беше в края на кораба, озаряван от лунната светлина. Хукнах към него.

— Хвани веригата! — извиках на Зийк и грабнах тежките метални брънки. Намотката беше огромна, а брънките бяха по-големи от юмрука ми. Нямаше да се скъса, поне това бе сигурно. Трябваше само да се погрижа да не се откачи от контейнера. Завлякох веригата до него и затърсих къде да я закача. По задната част на отворените врати имаше дебели метални пречки.

Увих веригата на тях и се огледах за нещо, с което да я закрепя.

— Али! — Зийк ми хвърли една тръба. Хванах я, проврях я през металните брънки, стиснах зъби и я извих няколко пъти около веригата.

Готово, отстъпих назад и огледах творбата си. Веригата беше закачена за контейнера, вратите бяха отворени. Сега трябваше само да го избутаме през борда и да се надяваме, че след като се напълни с вода, огромната метална кутия ще забави кораба.

С периферното си зрение долових движение и кръвта ми се смрази.

Не. Не може да бъде. Трябваше да е мъртъв.

Извъртях се и изкрещях отчаяно към Зийк. Той вдигна глава, но твърде късно.

Едно дълго извито острие изникна от гърдите му, щръкна във въздуха и засия на лунната светлина. Зийк изкрещя. Сарен, целият мокър и оголил зъби в ужасна гримаса, вдигна Зийк от земята и го хвърли във въздуха. Аз изревах.

Извадих меча и полетях към Сарен, който се извърна към мен. Зийк се стовари на няколко метра от нас и извика от болка.

— Защо просто не пукнеш! — изкрещях аз и замахнах с меча към безумеца. Вече нямаше да рискувам; този път щях да му отрежа главата, краката, другата ръка и гръбнака. Щях да го насека на парчета и да ги пръсна по всички краища на света, за да съм напълно сигурна, че е мъртъв.

Сарен блокира удара ми с острието си, скочи и ме сграбчи за гърлото. Пак безумно бързо. Усетих как краката ми се отлепят от земята и той ме удари в палубата с такава сила, че главата ми изкънтя.

Коленичи над мен, без да пуска гърлото ми. Беше свирепо озъбен, очите — празни и ужасяващи. Стомахът ми се сви от страх. Този път нямаше да има приказки, нямаше да си играе с плячката, нямаше да ме дразни и да бълва откачената си поезия. Сега бях изправена пред истинския демон, а той не се интересуваше от думи. Искаше единствено да ме разкъса.

Хватката на Сарен се засили, костеливите пръсти стискаха като менгеме трахеята ми и светът почервеняваше от болката. Беше притиснал с коляно дясната ми ръка към палубата. Не можех да я помръдна. Гледах го как вдига острието си и се цели във врата ми.

Изръмжах, стиснах свободната си ръка в юмрук и го забих с всички сили в лакътя на ръката, която стискаше гърлото ми. Чу се изпукване, Сарен се катурна напред и натискът на гърлото ми се разхлаби, когато той изгуби равновесие. Изритах силно, изблъсках го над главата си и се изправих с меч в ръка.

Едва имах време да се обърна, преди той да налети отново със съскане. Избегнах първия свиреп удар, отбих втория и полетях назад, защото Сарен ме изрита в гърдите. Ударих се в палубата, претърколих се на колене и мушнах напред с меча, почти без да мисля. Ръката ми се разтресе, защото върхът му промуши Сарен в корема. Той погледна към оръжието, което стърчеше от него, озъби се, пристъпи напред, плъзна се по него и замахна с острието на сакатата си ръка към лицето ми.

Отдръпнах се и издърпах катаната сред пръски кръв. Сарен нападна отново, изблъскваше ме по палубата. Кръв се стичаше от корема му и капеше по метала, но очите му бяха безумни, стъклени и чужди на болката. Зърнах сушата зад главата му, светлините на базата изглеждаха съвсем близо.

Изревах, отбих острието и замахнах в отчаян опит да сложа край на това. Сарен се приведе и мечът профуча на сантиметри от главата му. Хвърли се напред с нечовешки писък. Аз отскочих назад, но се блъснах в стената на машинното и ударих главата си в метала. В този миг Сарен замахна и върхът на острието му се заби в рамото ми, потъна дълбоко и ме прикова за стената.

Лумна агония. Изревах и замахнах с меча, но свободната му ръка се стрелна, удари китката ми и аз изпуснах меча, който се плъзна по палубата. Сарен се обърна, изсъска и заби острието още по-дълбоко, като го извърташе. Запищях.

Внезапно Зийк се блъсна в него отстрани и мачетето полетя към шията на вампира. От сблъсъка болката в рамото ми пламна отново и прерасна в огън, когато острието, което ме приковаваше, се пречупи с металическо звънтене и Сарен се извърна. Зийк държеше мачетето и притискаше гърдите си с другата си ръка. Дрехите му бяха подгизнали от кръв и той едва се крепеше на крака, но беше стиснал решително челюст.

Озъби се и замахна към лицето на Сарен. Но болката, яростта и загубата на кръв попречиха на точността на удара му. Сарен го блокира с лекота, стисна го за гърлото и го вдигна с ръмжене от земята. Аз хванах острието, което стърчеше от рамото ми, и въпреки че разряза дланта ми, успях да го измъкна. Скочих към Сарен и го забих в гърба му.

Той се извъртя с рев, удари ме в челюстта и аз полетях във въздуха. Стоварих се на палубата и се претърколих към перилата. Изкрещях от болка. Не можех повече така. Нямах сили. Но трябваше да продължа да се бия. Заради Зийк и Канин, заради всички в Едем, не можех да позволя на Сарен да победи.

Вдигнах глава и зърнах блясък на метал на една ръка разстояние. Мечът ми. Опитах да помръдна, да го достигна, но по палубата изкънтяха стъпки и над мен падна сянка.

Погледнах нагоре. Сарен стоеше блед и ужасяващ в мрака. Беше увил ръка около гърлото на Зийк и ме гледаше над рамото му. Зийк нямаше оръжие и дърпаше в ръката, която стискаше врата му, но без успех.

— Е, малко птиче — каза дрезгаво Сарен, издърпа главата на Зийк назад и откри гърлото му. Можех само да гледам как вдига ръката с назъбеното, зловещо блещукащо острие и се готви за удара. — Гледай как ще унищожа всичко, което някога си обичала.

Стрелба отекна от брега, изкънтя в мрака и куршумите избиха искри от палубата и перилата. Сарен потрепна от изненада и погледна към базата. За част от секундата срещнах погледа на Зийк и той ми кимна леко.

Скочих, сграбчих меча от палубата и когато Сарен се обърна го забих с всичка сила. През корема на Зийк в сърцето на Сарен. Зийк изкрещя, а Сарен се скова и очите му изскочиха от шока и болката. Издърпах меча, Зийк се свлече в краката ми, аз замахнах и отсякох главата на Сарен.

Свлякох се на палубата до Зийк, нямах капка сила. Тялото на Сарен се строполи като счупена кукла и застина. Плешивата му глава заподскача по палубата, претърколи се няколко пъти и спря. На обезобразеното лице беше застинало изражение на изненада. Този път вече нямаше да се надигне отново.

— Зийк. — Опрях се на лакът и сложих длан на гърдите му. Той лежеше по гръб сред локва кръв, очите му се взираха в небето. — Чуваш ли ме?

Зийк изкриви лице и стисна зъби, но ръката му потърси моята и я стисна здраво. Обърна глава към мен.

— Спри баржата, Алисън. — Червена струйка се спускаше от устата му. — Побързай. Няма… време. Не мисля, че… ще мога да стана. Моля те. — Стисна ръката ми. — Направи го.

Кимнах. Бях толкова изтощена. Всичко ме болеше и не знаех дали ще имам сила да се изправя, камо ли да обърна цял кораб. Но се надигнах на колене, стиснах зъби и се изправих. Гладът се разрази като пожар във вените ми, всяка стъпка беше мъчение, но аз тръгнах по палубата и буквално се свлякох до отворения контейнер, на който бях омотала веригата.

Притиснах окървавените си ръце към стената и бутнах. Нищо не стана, само болката се вряза като нож в мен и Гладът изпищя. Стиснах зъби и опитах отново. Затворих очи, за да потисна агонията, но контейнерът отказваше да помръдне.

Свлякох се до стената. Не можех да го направя. Бях твърде слаба, болеше ме и нямах никакви сили. Съжалявам, Зийк — помислих си, докато се плъзгах по метала, гърлото ми се сви от мъка и отчаяние. — Исках да прекарам вечността с теб.

Можеш да го направиш.

Примигнах и отворих очи. Палубата беше празна, бях съвсем сама в тази част на кораба. Но бях сигурна, че чух неговия тих и уверен глас, сякаш стоеше точно пред мен.

Ти си последното ми дете, моето завещание за света. Ти си Господар вампир, Алисън. Надявам се, че каквото и да избереш, по какъвто и път да поемеш, винаги ще си останеш момичето, което срещнах в онази дъждовна нощ. Единственото ми решение, за което не съжалявам.

— Канин — прошепнах и гърлото ми се сви още повече. Втренчих се в металната стена и оголих зъби. — Няма да те разочаровам.

Опрях отново рамо на стоманата, затворих очи и блъснах, без да обръщам внимание на болката и Глада. Няколко секунди контейнерът не помръдваше. После се чу ръждиво скърцане и той се помести няколко сантиметра. Бутах с всичка сила и мислех за Канин, Зийк, Кейлъб, дори за Чакала. За всички, които ме бяха довели дотук. Не можех да ги проваля. Както бе казал онзи психопат, щях да блъскам с крила срещу настъпващия мрак, докато не ме погълне изцяло или докато аз не го отблъсна завинаги.

Металният контейнер застърга ужасно, плъзна се по палубата и спря на самия ръб. Събрах последните си сили и блъснах. Огромната кутия се наклони на една страна, сякаш увисна за миг, после най-сетне се прекатури и се стовари в тъмните води със страховит плясък.

Свих се на палубата и слушах как веригата трака зад борда, докато контейнерът потъваше и се пълнеше с вода. Дано. Това беше. Не знаех дали съм успяла навреме и дали той ще обърне кораба, но нямаше какво повече да направя. Лежах и имах чувството, че баржата се обръща… обръща… болезнено бавно. Но не бях сигурна.

После оглушителен тътен разтърси палубата и огромният кораб най-сетне се завъртя. Потрепери силно със скърцане на метал и пращене на счупено дърво, сякаш се разкъсваше, преди най-сетне да спре. Стори ми се, че чух викове от брега, изстрели прогърмяха в нощта и знаех, че трябва да се изправя. Болеше ме, но вече се възстановявах и нямаше опасност да изпадна в хибернация. Не още.

Но Зийк…

Надигнах се в паника и почти запълзях към мястото, където лежеше той. Свлякох се до него. Лицето му бе отпуснато, но той се размърда при допира ми и отвори очи. Те блестяха от Глад и болка, ала беше жив.

— Али? — Вгледа се в мен с тревога. — Стана ли? Обърна ли кораба навреме?

— Не знам — прошепнах. Вдигнах глава и се вгледах над палубата. Зад перилата виждах само дървета. — Направих каквото можах.

— Е, забихте го доста близо, дребосъци — чу се ясен познат глас и една сянка падна над мен. — Още стотина-двеста метра и щеше да стане касапница. Не ме разбирайте погрешно, по принцип не съм против, но не и когато съм на страната на губещите.

Погледнах нагоре. Чакала стоеше над нас, ухилен както винаги, небрежно опрял пушка на рамо. По бузите му лъщяха отворени рани и черните вени се бяха разпрострели от челюстта към лицето му, но той стоеше изправен и горд на палубата и клатеше глава. Палтото му се развяваше зад него, златните очи сияеха в мрака.

— Чакал — прошепнах и той изви сардонично вежда. — Ти си… още тук? Мислех, че си избягал…

Изсумтя.

— С този вирус по петите? И къде точно да ида? Трябваше да го спрем тук, но аз реших, че ако Сарен ни избие всичките, проклетата чума ще се разрази в мига, в който корабът удари сушата и Бесните се освободят. Знаех, че няма да съм от полза в битката с психопата. Затова осъществих план за подкрепление. Така, ако той ви избиеше, аз поне щях да предупредя мръвките какво се задава.

— Имал си план? — озъбих се аз, защото си спомних какво ми беше казал на лодката точно преди да изчезне сред вълните. — Мислех, че си ни изоставил! Защо не ми каза?

Чакала се усмихна самодоволно.

— И да пропусна праведното ти възмущение? Нямаше да е забавно.

— Чакай малко. — Зийк опита да се надигне, на лицето му беше изписано недоверие. — Ти… казваш, че си си тръгнал, за да предупредиш града. Да спасиш хората?

— Не си въобразявай кой знае какво, кученце — изсмя се Чакала. — Аз също не искам вирусът да се разпространи. Какво ще стане с плановете ми, ако всички вземат, че умрат. Да, отидох да предупредя торбите с кръв, които се съгласиха, че трябва да се опитаме да спрем това нещо. Може би като отстреляме възможно най-много Бесни, преди да са стигнали до сушата. — Той вдигна пушката. — Тогава видях теб и гаджето ти на палубата със Сарен, който яко ви наритваше задниците, и реших да се намеся. Няма нужда от благодарности. Но съм малко разочарован, че не видях лицето на Сарен в мига преди да напусне кльощавия му врат. — Изсумтя и се вгледа в бледия сгърчен труп на няколко метра от нас. Главата явно беше паднала във водата, когато корабът обърна. Устните на Чакала се извиха в доволна усмивка. — Жалко, че старецът не можа да види това.

В гърлото ми пак се появи буца.

— Ти знаеш.

— И аз имам кръвна връзка, сестро. Усетих кога старото копеле най-сетне ритна камбаната. Явно го направи по свое желание, затова предположих, че не Сарен го е убил. Как стана, между другото?

Преглътнах с мъка и започнах:

— Канин… — опитвах се да успокоя гласа си, — разбра, че лекарството е… в него.

Чакала изви вежди и се вгледа с недоумение в мен.

— Разбра, че носи лекарството за Реквиема във вените си. Той даде живота си, за да се увери, че болестта няма да плъзне по света и всичко ще свърши тук. — Примигнах да прочистя сълзите и продължих задавено: — Той ни спаси. Той спаси всички.

— Хм. — Чакала мигаше насреща ми, не успявах да разчета изражението му. Обърна се и погледна към платформата, която преди минути беше пълна с Бесни. — Е, старче — рече той, но без самодоволство, сарказъм или подигравка. — Чакаш този ден още от създаването на Бесните. Дано си намерил покой.

После потрепери, свлече се на палубата и пушката изтрака до него. Аз се изправих и посегнах да го задържа, но Чакала се отпусна по гръб и закри с ръка лицето си. Видях грозната рана черна от ухапването на шията му, кожата около нея също беше почерняла.

— Е, не е ли адски забавно? — Чакала въздъхна, вятър нахлу през перилата и се завихри около тримата скупчени на палубата вампири. — Спасихме тъпите мръвки, убихме психопат, който е по-стар от самата пръст, спряхме още една чума… и все пак нямаме лекарство. Май Господ наистина ни мрази. — Въздъхна отново и отпусна другата си ръка на корема, сякаш се готвеше да дремне. — Като се има предвид, че това сигурно са последните ми мигове, дали няма да убедя милосърдните ви сърца да опустошим някое селце? Заради доброто старо време.

— Не — отвърнах и Зийк се смръщи до мен. Но аз наистина умирах от глад и трябваше да се нахраня скоро. Зийк също. Надявахме се, че доктор Томас ще ни даде една-две торбички с кръв. — Няма да избиваш хората, които с толкова мъки спасихме — продължих аз и Чакала изсумтя, без да ме поглежда. — Освен това няма да умреш.

— Така ли? — Той свали ръка от лицето си и ме погледна с примирение. — Да нямаш лекарство в ръкава, сестричке?

— Всъщност май имам.

И двамата се втренчиха в мен. Погледнах към Зийк, после към Чакала и усетих как малката искра надежда се разгаря в пламък. Бях инжектирала на Канин кръв от Зийк в Ню Ковингтън, но не само на него. За всеки случай опипах врата си там, където заразеният Бесен ме беше ухапал, и открих само гладка кожа. Усмихнах се.

— Аз съм Господар-вампир — заявих пред смаяните им физиономии. — Лекарството е и в мен.