Джули Кагава
Вечната песен (18)

Глава 18

— Его я баржата! — извика Зийк, който гледаше от носа на лодката. Отидох при него до перилата. Огромният правоъгълен кораб приближаваше, издигаше се невъзможно високо в небесата.

— Огромна е — прошепнах, когато Канин застана до мен, мълчаливо преценявайки огромната задача, която ни очакваше. — Как ще го спрем?

— Не можем да го спрем — отвърна той и присви очи към кораба, който неотклонно се носеше към сушата.

Нима бяхме закъснели? Нима бяхме стигнали чак дотук, след толкова битки, само за да загубим?

— Не е нужно да го спираме — добави Канин. В гласа му се усещаше някакво равнодушие, окончателност. — Трябва само да го върнем обратно. Ако се доберем до руля, ще успеем да го обърнем пак към Едем. Ако го закотвим за острова, ще задържим заразата там. — Замълча и аз видях нещо в очите му, което не успях да определя. Тъга? Решимост? — После ще се оправим с Бесните, но сега най-важното е да не стигнат до другия бряг.

Кимнах. Зийк се обърна към Чакала, който беше на руля, и извика:

— Приближи ни. — Лодката се стрелна напред и заподскача по вълните, които баржата вдигаше след себе си.

Когато наближихме, сянката на огромния кораб се извиси над нас и една висока бледа фигура се появи до перилата. Устните ми се извиха и оголиха зъбите. Усетих как Зийк се скова до мен.

Самият Сарен, белязаният, умният, откаченият психопат вървеше спокойно по горната палуба, усмихваше се и ни махаше.

Изръмжах от омраза и гняв. Нямаше друг път. Сарен ни очакваше и трябваше да се справим с него, за да попречим на кораба да стигне до базата.

Сарен вдигна ръка и посочи с дългия си кокалест пръст към нещо покрай борда на баржата. Погледнах натам и така стиснах перилата, че те се огънаха под пръстите ми.

От борда стърчеше метален пилон. Под него, над разпенената вода, се поклащаше мрежа. А в нея видях две малки ужасени деца, които се взираха в мен.

— Кейлъб! — Зийк се хвърли напред, сякаш смяташе да скочи от лодката. Не откъсваше поглед от мрежата, която се люлееше страховито над водата. — Бетани! Дръжте се! Идвам!

Откъм децата долетя слаб писък, високото гласче на Кейлъб викаше Зийк. Вече ги виждах добре, бяха оковани гръб до гръб с тежка верига, а лицата им бяха мокри от сълзи. Осемгодишната Бетани, златокоса, крехка и срамежлива, но все пак оцеляла след изпълненото с кошмари пътуване към Едем. И Кейлъб, шестгодишен, много издръжлив за възрастта си и единственият в цялата група, който никога не се изплаши от мен.

Ужасена, аз погледнах пак към Сарен, той ми се усмихна широко и започна да човърка едно вързано за перилата въже. То се опъваше назад по борда и стигаше до металния пилон. Аз изстинах.

Недей — помислих си отчаяно. Заради Зийк, заради Кейлъб и Бетани, заради всички попаднали под безмилостния поглед на Сарен. За бога, ако у теб е останала и капка човечност, не го прави.

Сарен вдигна лявата си ръка — която бях отсякла до лакътя при последната ни среща. На мястото на предмишницата сега имаше грозно извито острие, прикрепено към лакътя с метални скоби и каиши. Сарен ми се ухили, задържа погледа ми, после замахна към перилата. Въжето изпращя и децата изкрещяха, когато мрежата се стовари в разпенената вода като камък и потъна.

— Не! — извика задавено Зийк и се озърна към мен. Лицето му беше разкривено и очите му светеха от мъка. Знаеше, че трябва да спрем Сарен. Знаеше, че ако вирусът стигне до сушата, всичко ще свърши. Но той още си беше Зийк. Зийк, който защитаваше своите и отказваше да ги изостави, който обичаше яростно близките си и беше готов да даде живота си за тях. Ако Кейлъб и Бетани загинеха, дори да спасяхме света, Зийк никога нямаше да си прости.

— Върви — казах му, той се обърна и скочи без колебание във водата. Изплува и започна да гребе към мястото, където беше потънала мрежата. Бореше се с вълните, с течението и пенестата диря на баржата. Аз го гледах, докато лодката бавно се отдалечаваше, но една вълна се разби над него и той изчезна от поглед.

Преглътнах внезапния ужас, че няма да го видя отново и се извърнах към баржата. Чакала пришпорваше лодката и вече наближавахме, вълните ни подхвърляха така силно, че усещах как палубата потраква.

— Заобиколи — каза му Канин, Чакала кимна и завъртя руля. Лодката се изви и започна да се носи успоредно на кораба. — Кабината е отпред. Трябва да го обърнем към острова.

Прекъсна го писък. Погледна нагоре тъкмо когато един Бесен се хвърли от баржата и се приземи на нашата палуба. Изкрещя и скочи към Чакала, но Канин заби кинжала си във врата му. Главата на Бесния се катурна назад и Канин изрита тялото му в езерото.

— Мамка му! — Чакала изви руля и лодката се отклони от борда на кораба. Сковах се, когато видях ордата Бесни, които пъплеха по платформата на баржата, пищяха, съскаха и се раздираха. Те не бяха заключени в трюма или в клетки; бродеха свободно по кораба. Вече заразени.

Подминахме откритата платформа, а Бесните пищяха и съскаха към нас от ръба й. Продължихме към носа. Вълните подхвърляха лодката, а пенестата диря на огромния кораб разораваше водата. Чакала обаче успя да ни приближи на няколко метра от корпуса. От него стърчаха метални скоби, които водеха към горната палуба.

Канин се обърна към мен.

— Да вървим.

Той скочи от лодката на стълбата, изкачи се по борда и изчезна зад перилата. Последвах го, като прелетях над водата и се вкопчих за скобите.

Обърнах се за Чакала, очаквах да е точно зад мен. Но той стоеше на носа приведен над руля, почти облегнат на него. Никога не го бях виждала да показва болка или слабост. Досега.

— Чакал! — Гласът ми се понесе над вълните. Брат ми не помръдна и страхът ми нарасна. Сарен беше в другия край на баржата и между нас имаше орда пищящи заразени Бесни, но аз знаех, че той скоро ще се появи. — Хайде! Скачай, преди Сарен да е дошъл.

Чакала вдигна глава, очите му блестяха, усмихна ми се с усилие. Черни вени пълзяха по гърлото и челюстта му, а кожата на едната му буза започваше да потъмнява.

— Да, ами… — Гласът му беше напрегнат от болка, но решителен. Сякаш току-що бе направил избор и знаеше, че няма да ни хареса. — Съжалявам, сестричке, но ще трябва да го победите без мен.

— Не говориш сериозно! Не можеш да си тръгнеш сега? — Зяпнах насреща му. Не знаех дали съм смаяна, бясна или ужасена, че няма да го видя отново, защото скоро щеше да е мъртъв. — След всичко, през което минахме, за да се доберем дотук? След като знаеш какво ще направи този Реквием със света? Все пак си готов да се откажеш?

Той се изхили и лодката изви настрани.

— Най̀ ме бива в това — извика той без капка разкаяние. Взирах се в него, не можех да повярвам. Той пак се усмихна. — Не се тревожи, сестро. Сигурен съм, че ти и старецът ще се справите със Сарен. Но аз не мога да се бия с него сега, а съм оцелял толкова дълго само защото знам кога шансът е на моя страна. Затова се страхувам, че трябва да се разделим.

— Не можеш да избягаш от това, идиот такъв! Ти си заразен с Реквиема! Къде ще идеш?

— Не се тревожи, сестро. — Усмивката му вече приличаше на гримаса. — Какво ти повтарям постоянно? Винаги се оправям. Ти се тревожи как ще победиш Сарен. Изритай го няколко пъти в зъбите от мен, става ли? Ще съм ти благодарен.

— Чакал… — Взирах се в него отчаяно, исках да го спря. — Няма да оцелееш. Ако изгубим и Сарен победи, всички ще умрат.

Чакала се изсмя сухо.

— Тогава ще се видим в ада — извика той, даде газ, лодката се отдалечи от баржата и изчезна в мрака. Взирах се смаяна след нея, докато Чакала отново не изчезна към непознатото. После забързах по стълбата.

Канин ме чакаше горе и не каза нищо, когато се прехвърлих през перилата. Стояхме на предната палуба и вятърът развяваше дрехите ни, а огромният кораб се носеше неотклонно по водата. На няколко метра от нас се издигаше кабината. Зад нея палубата се спускаше към огромната плаваща платформа, която представляваше останалата част от баржата. По нея бяха пръснати дълги метални контейнери, които образуваха истински лабиринт от пътечки и коридори. Освен това образуваха нещо като мост, до който Бесните не можеха да се докопат отдолу. Разбира се, една погрешна крачка или подхлъзване и щяхме да полетим към ужасна смърт. Два контейнера бяха сложени един върху друг до стената до кабината и пречеха на чудовищата да се изкачат на горната палуба. Сарен не се виждаше никъде.

— Чакала… — започнах аз, не знаех какво да кажа.

— Няма значение — отвърна Канин и тръгна бързо към кабината. — Той направи своя избор, сега всичко зависи от нас. Ако стигнем до руля и обърнем кораба, ще имам време да се оправим с Бесните и Сарен. Но вирусът не бива да стига до сушата. Ако Бесните плъзнат там, няма спасение.

— О, Канин — измърка познат, ужасяващ глас някъде над нас. Вдигнах глава и видях, че Сарен стои върху кабината, а острието на осакатената му ръка проблясваше на лунната светлина — в другата стискаше стоманена брадва. Хилеше се с нечовешка злоба. — Наистина ли мислиш, че ще е толкова лесно?

 

 

Високият кокалест вампир скочи надолу, замахна свирепо към мен и аз едва успях да измъкна меча, за да го блокирам. Извитата остра глава на брадвата удари острието и ме запрати няколко крачки назад. Сарен веднага се извъртя, за да срещне оръжието на Канин с другата си ръка. Остриетата се срещнаха с дрезгаво стържене, аз скочих пак в схватката и изръмжах от омраза към откачения вампир. Брадвата полетя към мен, аз се приведох и я отбих с меча, като се целех в гърлото му. Сарен плавно изви глава назад, блокира замаха на Канин и ме удари в корема с тъпото на брадвата. Нещо в мен се прекърши, болка взриви вътрешностите ми и едва не се свлякох на колене. Сарен замахна с осакатената си ръка към главата ми и за част от секундата си помислих, че това е краят. Щеше да ме обезглави.

Тогава Канин се хвърли към нас и го изблъска назад. Върхът на острието одраска гърлото ми, изби кръв, но главата ми още си беше на мястото. Сарен изсъска гневно и стовари кокалестия си лакът в гърба на Канин, после го удари с брадвата в челюстта и той се олюля. Кръв се стече от устата и брадичката му и аз го прихванах точно преди да падне.

— Канин!

— Добре съм. — Изплю кръв и се обърна към Сарен, който ни чакаше преспокойно, доволно ухилен. Явно не бързаше да приключи с нас. — Размина се на косъм, Алисън — прошепна Канин и ме погледна едновременно строго и притеснено. — Научил съм те на повече. Успокой гнева си — не допускай Сарен да те подмами в сляпа атака. Помни колко е важно.

Кимнах. Бях невнимателна и сега си плащах за това. Ребрата ми пулсираха, изпращаха шрапнели болка към корема ми и ме караха да стискам зъби. Вътре нещо определено беше счупено, може би доста неща. Аз се възстановявах, макар и бавно, но ни чакаше дълга битка. А нямахме време.

За разлика от Сарен, който разполагаше с цялото време на света.

— Чувате ли? — прошепна той. Очите му сияеха от тържество и лудост, когато пак тръгнахме към него, този път по-предпазливо. Той вдигна ръката с острието към носа на лодката и на лицето му се изписа екстаз. — Песента, реквиемът — той ни зове. Краят приближава, още една последна нота и песента ще приспи света завинаги. — Погледна към мен и се усмихна. — Не можеш да я спреш, малко птиче. Може само да блъскаш с крилца по решетката на клетката си, докато не осъзнаеш, че си в капан. Не виждаш ли развалата и покварата навсякъде около теб — как извращава всичко, до което се докосне? Реквиемът ще те освободи. Ще освободи всички ни.

— Смъртта не е решение — изревах аз и стиснах зъби заради болката в ребрата. — Решението не е да унищожиш всичко, за да започне светът на чисто. Това означава да се предадеш. Но все още има за какво да се борим и за какво да живеем.

Сарен ме изгледа с искрено съжаление.

— Не, птиче — каза той и поклати глава. — Ти си още съвсем млад демон, не знаеш истината. Вечността не е дар. Тя е проклятие. Колкото по-дълго живееш, толкова по-безличен и мрачен става светът, докато не започнеш да бродиш сляпо из тъмното. Канин знае, нали, стари приятелю? — Погледна към създателя ми и леко се усмихна. — Ти копнееш за забрава, за край на вечното скиталчество. Но се страхуваш от онова, което идва после, защото злото, опетнило душата ти, може да я е осъдило на вечни мъки. Затова продължаваш да живееш, да съществуваш в създадения от теб ад с надеждата да изкупиш вината си. — Сарен се изхили така, че изтръпнах. — Но за нас няма изкупление, стари приятелю — прошепна той. — Нищо не може да изличи онова, което причинихме — векове на кръв и смърт. Как ще изчистим душите си, когато целият свят около нас пулсира от развала, мръсотия и поквара? — Сарен изви устна с отвращение. — Не, време е да се сложи край. Време е да изчистим болестта веднъж завинаги. И ти, малко птиче, няма да спреш това!

Той скочи и замахна към лицето ми. Бях забравила колко бърз е откаченият вампир, но и да помнех, нямаше да ми е от полза. Въпреки че очаквах атаката, едва успях да отскоча назад и отчаяно завъртях меча. В същия миг Канин замахна с кинжала към врата му, но Сарен блокира моя удар, избегна неговото острие и ме изрита в гърдите. Аз политнах назад и видях как той се извърта към Канин, а брадвата описа страховита дъга към врата му. Този път Канин се гмурна по ръката му, приближи се и заби кинжала в корема му така, че той щръкна от гърба.

Сарен изрева. Аз се изправих и в ребрата ми пак се взриви болка. Вампирът скочи към Канин и го удари по темето. Хукнах към тях, за да се включа пак в битката, но Канин ме спря с поглед, когато Сарен се олюля назад.

— Върви при руля! — нареди той, Сарен изсъска като разярена змия и пак налетя. Не се тревожи за мен — обърни баржата, Алисън! Сарен изрева отново, безумните му очи се извърнаха към мен и аз хукнах през глава към кабината. Видях как той се спусна подире ми, но Канин скочи върху него с рев и го принуди да се обърне. Стигнах до стълбите, изкачих се на третото ниво, без да ми пука за Бесните, които пищяха и съскаха под мен, и се опитваха да се покатерят по металната бариера. Стигнах на най-горната палуба. Там редица тъмни прозорци опасваха малка стаичка с метална врата. Стиснах дръжката и я завъртях.

Вратата не се отвори. Завъртях дръжката отново, като вложих цялата си вампирска сила, но без полза. Вгледах се по-отблизо и видях, че металът по рамката на вратата е заварен, а прозорците са препречени с дебели метални греди от вътрешната страна.

— Не, не, малко птиче — изсъска ужасният глас на Сарен, който се издърпваше с една ръка към горната палуба. Кръв покриваше лицето му и се стичаше по улейчетата на белезите. — Там не е за теб.

Изръмжах, за да прогоня страха и се хвърлих диво към него; ръката му се стрелна, сграбчи ме за китката и ме изхвърли от палубата. Прониза ме ужас, когато пълчището отдолу запищя, Бесните се втурнаха към мен, а аз се ударих в ръба на металния контейнер сред взрив от болка.

Потрепнах, погледнах нагоре и видях, че Сарен се спуска към мен. Острието изсвистя към главата ми и аз се хвърлих настрани. Вампирът се стовари с тътен върху контейнера и изби искри от метала.

Катаната лежеше на няколко крачки от ръката ми. Посегнах към нея и Сарен стовари крак върху лакътя ми. Костите се счупиха, но писъкът ми беше прекъснат от ритник в ребрата, който ме запрати към перилата и разби целия ми свят на късчета агония.

Рев отекна по палубата. Обърнах се и видях Канин. Лицето и едната му ръка бяха окървавени. Спусна се върху Сарен като ангел на отмъщението. За няколко трескави секунди двамата се сражаваха на самия ръб на контейнера, на крачка от гъмжащата сган долу. Опитах да се изправя и да помогна на Канин, но въпреки че раните ми заздравяваха, костите още не се бяха сраснали и аз едва се примъквах, пъшкайки от болка.

Кинжалът на Канин внезапно се заби в гърдите на Сарен и той изрева. Сграбчи китката му, заби острието още по-дълбоко в тялото си и замахна към гърлото на Канин. Канин се хвърли настрани, остави кинжала да стърчи от гърдите на Сарен и се търколи към ръба на платформата.

Изкрещях, когато той се олюля там. Чух как изригнаха писъците на Бесните. Знаех, че ще го връхлетят и разкъсат. Нужно беше само Сарен да го бутне назад и Канин щеше да полети към смъртта си.

Но Сарен се наведе, хвана го за яката и го издърпа от ръба. Канин се претърколи и спря на няколко крачки от мен. За част от секундата на лицето му се изписа удивление.

Сарен поклати глава към нас.

— Ох, ох — изгука той и размаха кокалестия си пръст. — Не така. Няма да ви позволя да разлеете болестта си и да съсипете симфонията ми. Още не сме стигнали до кулминацията. — Посегна към кинжала, който стърчеше от гърдите му, издърпа го и спокойно го огледа. После го хвърли на палубата. — А сега мисля, че е време да те убия, стари приятелю. — Тръгна напред. — Най-сетне.

Канин се изправи спокоен, невъоръжен, и се вгледа в безумеца, който вървеше към него. Стиснах зъби и се избутах нагоре. Всяко движение ми причиняваше остра болка и дясната ми ръка висеше безполезна, но лявата още работеше. Поне щеше да може да държи меча. Пристъпих напред, застанах между Канин и Сарен и изръмжах.

— Ще трябва да минеш през мен. — Вдигнах катаната. Сарен ме изгледа развеселен и се изсмя.

— О, малко птиче. Вече разбирам. — Кимна бавно и се усмихна сякаш на себе си. — Разбирам защо Канин те е избрал. Ти не знаеш кога да спреш. Продължаваш да вилнееш въпреки неизбежното, блъскаш с крилца срещу настъпващия мрак, дори когато той вече те повлича в своята сладка, вечна прегръдка. — Зъбите му просветнаха в тъмното. — В теб има такъв огън… такава надежда. А за Канин… това сигурно е било неустоимо. Дори да си повтаря, че няма смисъл да се надява. — Килна глава и ме огледа. — Е… ти сигурно въплъщаваш всичко, в което той вярва. Всичко, което копнее да си върне.

Озърнах се към Канин, който стоеше близо до перилата и ни гледаше. Изражението му беше неразгадаемо, но срещнах мрачния му поглед и видях там стотици чувства. Нещо странно премина между нас, някакво разбиране, твърде бързо, за да е истина. Дали ме достигна по кръвната връзка или не, но вече знаех какво да направя.

Кимнах леко и се обърнах към Сарен.

— Как ли ще му се отрази, ако те убия пред очите му? — попита Сарен, който не подозираше за случилото се между нас. — Всичко, на което се е надявал, ще изчезне за миг. Даже няма да се наложи да го убивам. Когато малкото птиче вече го няма, когато песента й затихне завинаги, вече нищо няма да го спаси от собственото му отчаяние. — Обърна се към Канин, в очите му светеше злоба. — Как ти звучи, стари приятелю?

Пристъпих напред и изревах:

— Ей, психопат. — Сарен извърна очи към мен. — Защо не спреш да ломотиш? По-досаден си дори от Чакала, освен ако не възнамеряваш да ме отегчиш до смърт. — Вдигнах катаната и се изхилих предизвикателно. — Още не съм мъртва.

Сарен се засмя и се обърна изцяло към мен.

— Много добре, птиче — прошепна той, аз стиснах меча и се подготвих. — Щом нямаш търпение да умреш, ще ти угодя. Твоят принц го няма, брат ти те изостави, а Канин не може да те спаси. Сама си. Мисли за това, докато те изпращам в ада.

Той нападна, ръката с острието замахна в мрака към мен. Не се опитах да я блокирам, нито да отвърна. Когато Сарен посегна, аз отскочих назад, извърнах се и хвърлих меча настрани.

Към Канин.

Очите на Сарен се разшириха, щом осъзна какво става. Извъртя се, острието мина на сантиметри от главата ми и той опита да посрещне неочакваната атака отзад. Но катаната вече описваше смъртоносна дъга във въздуха право към врата му. Вампирът безумец отскочи отчаяно.

Твърде късно. Върхът на меча се заби в гърлото му и отвори огромна рана точно под брадичката. Главата на Сарен се отметна назад, от врата му шурна кръв и от устата му изскочи дрезгаво гъргорене. Той вдигна ръка към гърлото си, залитна назад, удари се в перилата, прекатури се през тях и изчезна в кипналите води.

 

 

Сарен вече го нямаше.

Отпуснах се на перилата, разтреперана от облекчение. Тялото ме болеше на хиляда места. Ръката ми пулсираше и не знаех колко зле е потрошена, но имах чувството, че целият ми гръден кош е на трески, болеше ме при всяко движение. Възстановявах се, усещах как раните се затварят и костите се съединяват, ала агонизиращо бавно, а Гладът вилнееше с пълна сила. Имах нужда от кръв, но наоколо кръв нямаше. Не и човешка. А и все още не можехме да се отпуснем.

Стиснах зъби, изправих се и се огледах за Канин.

Той стоеше до перилата и стискаше катаната в бледата си ръка. Тъмните му очи се взираха там, където беше паднал Сарен. Изражението му беше неразгадаемо, но кой знае защо стомахът ми се сви от страх.

— Канин? — Закуцуках към него. Очите му бяха като стъклени и сякаш не ме чуваше. Страхът ми нарасна. Нещо не беше наред. Трябваше да спрем този кораб, преди да е налетял право на лагера на бежанците и да пръсне Реквиема по целия свят. Канин го знаеше. Защо стоеше така?

— Хей. — Хванах го за ръката и той потрепна. Най-сетне ме погледна, но сякаш мислите му бяха много, много далеч. — Трябва да спрем кораба. Да изключим двигателя, да го обърнем или нещо друго! Как ще го направим? Кажи ми какво да направя.

Той примигна, сякаш се събуждаше, и рече:

— Кабината. Влез вътре и обърни кораба, ако Сарен не е заклинил лостовете. Бързо — бутна катаната в ръцете ми. — Още има време.

Тръгнах, но спрях, защото си спомних за заварената врата, и се обърнах към него. Той се беше отдалечил от перилата и се взираше в края на платформата, където заразените Бесни пищяха и се драпаха. За миг се поколеба, после пристъпи към ръба.

— Канин! — Хвърлих се към него и го хванах за ръката. — Луд ли си? Какво правиш? — Той сведе поглед към мен, изглеждаше примирен. Аз го стиснах още по-здраво, взирах се в лицето му. — Ти знаеш нещо. Ще направиш нещо без мен.

Той не отговори и аз го погледнах умолително.

— Канин — прошепнах. — Моля те, сега сме само двамата. Кажи ми какво става.

Той въздъхна, отпусна рамене и сведе глава.

— То е в мен — прошепна накрая.

Намръщих се объркана. Баржата продължаваше неотклонно напред, а писъците на Бесните отекваха отдолу. Канин сякаш беше забравил за тях.

— Какво говориш?

Разбрах защо… — продължи той тихо. — Разбрах защо Сарен не ме остави да падна. — Още се взирах объркана в него, а той извърна поглед към ръба на палубата, под която чакаха Бесните. — Лекарството. Доктор Ричардсън каза, че им е липсвала само вампирска кръв, за да направят лекарството. Сега проучването го няма, но те са дали на Йезекил това, с което са разполагали, преди да тръгне от Едем, за да те търси. — Погледна ме мрачно и напрегнато. — А в Ню Ковингтън, когато умирах от първия вирус на Сарен, ти ми инжектира от кръвта на Йезекил и ме спаси. Това беше достатъчно да победи болестта. — Той леко докосна гърдите си. — Сега онова проучване е в мен, тече във вените ми.

Смисълът на думите му се стовари върху мен и аз втренчих изумена в него.

— Кръвта на Господар вампир — прошепнах и отстъпих назад. — Това означава, че лекарството…

— Е в мен — повтори Канин. — Лекарството за Реквиема и за Беса… е в мен.

Зяпах го смаяна. Лекарството! Лекарството за Беса — най-после. Сарен се беше борил толкова усилено да го унищожи, да изличи всяка надежда да бъде намерено, а ето че то през цялото време е било в Канин. Кръвта на вампир, смесена с ваксината, която учените бяха дали на Зийк, преди да напусне Едем.

Дали щеше да проработи? Струваше ми се твърде хубаво, за да е истина, твърде лесно. Но Зийк беше оцелял след първия вирус на Сарен, а Канин беше сред малцината вампири, които все още можеха да създават вампири, а не Бесни. Кръвта му беше силна, кръвта на Господар; вероятно беше достатъчно.

— Това е изумително, Канин — прошепнах аз, все още замаяна от новината. — Просто трябва да спрем кораба и да те заведем в някоя лаборатория. Ако лекарството е в теб, твоята кръв ще сложи край на Беса…

— Алисън. — Гласът му ме смрази и думите замряха в гърлото ми. Канин се взираше в мен нежно, но решително. — Няма време. — Поклати глава. — Виж.

Вгледах се в мрака над перилата. Отначало не видях нищо, но после забелязах една светлина да примигва в тъмното.

Това беше базата, сушата. Бяхме по-близо, отколкото предполагах.

— Твърде близо сме — каза Канин неестествено спокойно. — Дори Сарен да не беше заключил кабината, нямаше да имаме време да обърнем кораба. А щом той стигне до брега, Бесните ще избягат и вирусът ще унищожи света. Не можем да рискуваме да стигне до сушата. Трябва да го спрем тук. — Замълча и продължи съвсем тихо, но твърдо: — Аз трябва да го спра тук.

— Как?

Канин се усмихна с тъга и нежност. И светът замря.

— Не. — Пристъпих към него, ужас нахлу във вените ми и ме смрази отвътре. Моят създател само ме гледаше. Аз се вкопчих отчаяно в ризата на гърдите му. — Канин, не! Не можеш. Трябва да има друг начин.

— Няма друг начин. — Говореше спокойно. Докосна ръката ми, сякаш да ме отблъсне, и аз се вкопчих още по-здраво. Не ме интересуваше какво си мисли. Нямаше да му позволя да го направи. Бях изгубила мнозина; дори Чакала, моят кръвен брат, за когото даже не подозирах, че ще ми липсва, дори той си отиде и вероятно щеше да умре. Но не можех да изгубя Канин, последния член на моето семейство, онзи, който ми беше дал втори шанс и — семейство.

— Алисън. — Тъмните му очи ме гледаха нежно. Не ме отблъсна, нито ми каза да го пусна, но можеше да се освободи съвсем лесно. — Остави ме да го направя.

— Поклатих глава, не можех да продумам. Гласът му не потрепна. — Трябва да съм аз. Реквиемът не бива да се разпространи. Лекарството е в мен и Бесните трябва да го приемат, преди корабът да стигне до сушата. За това говореше Сарен. Той знаеше. Знаеше, че ако кръвта ми влезе в тях, планът му ще се провали. Те се възстановяват лесно и лекарството ще се разпространи в тях много бързо, а вирусът ще бъде унищожен.

— Не сме сигурни — задавих се аз, очите ми пареха.

— Не знаем какво е имал предвид Сарен. Може да се жертваш напразно, Канин.

— Не. — Той поклати глава, изглеждаше в унес. — Така е. Единствено кръвта на Господар е достатъчно силна да противостои на вируса. Сарен знаеше, че ключът към лекарството е в Йезекил. Липсваше само… вампирска кръв. — Затвори очи, извърна глава към небето и прошепна: — Толкова дълго го търсих. Толкова дълго търсих начин да изкупя вината си, да бъда опростен. А сега колелото се завъртя. Това е моето изкупление.

— Отвори очи, вдигна ръце и стисна леко раменете ми.

Аз започнах това, Алисън. Редно е аз да сложа край.

— Канин. — Кървавите сълзите вече се спускаха по бузите ми и замъгляваха очите ми. Наведох се и се отпуснах на него, вкопчена в ризата му. — Не можеш — изхлипах, но знаех, че е безсмислено. Той вече беше взел решение. — Не ме… напускай. Какво ще правя… без теб?

Ръцете му бавно плъзнаха по мен и ме притиснаха в прегръдка.

— Ти няма да си сама — прошепна Канин и сведе глава до моята. — Имаш Йезекил. Пътят ще е труден и сигурно от време на време ще трябва да се спасявате взаимно. Но Йезекил ме изненада, а ти си един от най-силните вампири, които съм виждал. Научих те на всичко, което можах. — Отдръпна се и ми се усмихна. — Вече нямаш нужда от мен.

Не можех да продумам. Едва го виждах през сълзите. Оставих ръцете си да се спуснат по гърдите му, безнадеждността се превръщаше в отчаяние. Канин задържа прегръдката си още миг, после свали ръце и отстъпи крачка назад.

— Ти си последното ми дете — каза той тихо. — Моето завещание за света. — Погледът му стана тържествен и той докосна бузата ми с кокалчетата на ръката си. — Сега ти си Господар, Алисън — обяви простичко. — Вероятно първият, създаден след чумата. Разбрах го онази нощ в Старо Чикаго, когато излезе от хибернацията — само Господар вампир може да се съживи толкова бързо. А силата ти ще нараства, докато не станеш равна дори на Принцовете на градовете. — Примигнах от изненада, той се усмихна леко и отстъпи назад. — Сега е твой ред да оставиш своя следа в света.

— Канин, чакай. — Той понечи да се обърне, но спря. Аз преглътнах сълзите и прочистих гърлото си. — Аз така и… нямах възможност да ти благодаря. — Взирах се в него за последен път. — За всичко. За онова, на което ме научи — че мога да избера в какво чудовище да се превърна… Няма да го забравя.

Канин се наведе към мен и съвсем леко докосна челото ми с устни.

— Гордея се с теб, Алисън Секемото — прошепна той и се отдръпна. — Каквото и да решиш, по какъвто и път да поемеш, надявам се, че ще останеш момичето, което срещнах в една дъждовна нощ. Единственото ми решение, за което не съжалявам.

После се обърна и се отдалечи. Спря само да вземе оръжието си от палубата, където го беше захвърлил Сарен. Не можех да помръдна и да спра сълзите, докато гледах как Канин върви спокойно към ръба на платформата, загледан в Бесните долу.

За миг застина там, Господарят вампир, моят създател, учител, ментор и приятел, и силуетът му се очерта на фона на нощното небе. После кървавите сълзи изпълниха очите ми и ме заслепиха; примигнах да ги прогоня…

… и на ръба вече нямаше никого.

Долу се надигна хор от безумни писъци и кръвожаден вой. Извърнах се към стената, стиснах зъби и затворих очи. Исках да се скрия от тях. Писъците на Бесните се засилиха, издигнаха се във въздуха и вятърът донесе миризма на кръв. Аз изпищях и заудрях с юмруци стената, но Канин не издаде и звук. Нямаше викове от болка, ръмжене от гняв или омраза, нищо. Само накрая, когато шумът от схватката утихна, аз усетих последното кратко пробождане на онова, което чувстваше умиращият Господар. Не беше страх, гняв или съжаление.

Беше… удовлетворение. Канин най-сетне намери покой.

После чувството потрепна и изчезна, а аз усетих как нашата кръвна връзка се стопява. Вампирът, който беше обрекъл целия свят и ме беше направил безсмъртна, докато търсеше начин да изчисти душата си, най-сетне откри своето изкупление.