Джули Кагава
Вечната песен (17)

Глава 17

— Доктор Ричардсън! — възкликна Зийк и бързо се приближи. Отстъпих, а той издърпа човека от фризера и го настани на пода до плота. Мъжът беше възрастен, имаше бяла като лабораторната му престилка коса и зорки черни очи. Кожата му беше бледа, а устните — посинели. Той изпъшка, закашля се и започна да поема дълбоки, треперливи глътки въздух. Зийк клекна до него и търпеливо изчака, докато пристъпът премина и човекът го погледна с изненада.

— Господин… Крос? — изхриптя той и се вгледа невярващо в него. Зийк му се усмихна леко и човекът поклати глава. — Вие се върнахте. Кога…?

— Преди два дни — отвърна Зийк и се наведе напред.

— Дойдох веднага щом можах, доктор Ричардсън. Какво е станало тук? Къде е Сарен?

— Сарен?

— Вампирът — обясних аз. — Висок, плешив, с белези по лицето? Иска да пусне един супервирус, за да унищожи света.

— Сарен. — И без това бледото лице на учения съвсем изгуби цвета си. — Значи това е името на демона.

— Очите му потъмняха невиждащи и той се втренчи в стената. Уплаших се, че ще припадне. — Господ да ни е на помощ.

— Значи е бил тук — подтикна го Зийк да продължи. Лекарят кимна, все още беше замаян. — Къде е сега?

— Ричардсън не отговори, Зийк се наведе още повече и добави спокойно, но твърдо: — Докторе, няма време. Моля ви, кажете ни каквото знаете.

— Той не ни каза — прошепна ученият. Извърна се внезапно и сграбчи Зийк за ръката. Гледаше го умоляващо, почти безумно. — Той не ни каза нищо, само какво иска да направим. Когато най-сетне разбрахме какво става, какво му помагаме да създаде… — Мъжът потрепери така силно, че главата му се удари в плота, но той сякаш не забеляза.

Зийк внимателно свали ръката му от своята.

— Какво е искал да създаде?

— Опитахме се да го спрем — каза Ричардсън, все още втренчен в нищото. — Опитахме да се съпротивляваме, да го разубедим, но той е луд, пълен безумец. Той… започна да избива хора. Цивилни, които водеше от града. Каза, че ще измъчва и убива по един на всеки час и ще ни кара да гледаме, ако не се съгласим да му помогнем. — Доктор Ричардсън скри лице в дланите си и изстена. — Какво можехме да направим? Сред тях имаше деца.

Зийк се скова и очите му потъмняха. Знаех какво си мисли и отчаяно се надявах да не е станало така.

— Доктор Ричардсън — каза Канин тихо и настойчиво, — преживели сте твърде много, но ние трябва да знаем. В какво точно му помагахте? Какво създаваше Сарен?

— Реквием.

Прошепна го едва чуто, но думата изпрати студено копие в мен и смрази всичко наоколо. Спомних си. Виждах Сарен, надвесен отгоре ми със светнали безумни очи и бавно нарежда: Реквиемът започна, а когато и последната мелодия затихне, аплодисментите ще са сладка, вечна тишина.

Гласът на доктор Ричардсън прозвуча сякаш много отдалече:

— Той го нарича… Реквием.

За миг настъпи тишина. После пак чух тихия спокоен глас на Канин.

— И какво представлява този Реквием?

Доктор Ричардсън се отпусна на плота и потърка очи. Свали ръце и пое дълбоко дъх, сякаш се готвеше за изповед.

— Това е вирус — каза ученият и потвърди това, което вече знаех. — Мутирал щам на първоначалния вирус на Червените дробове. — Той сякаш се посъвзе, изражението му се успокои, но гласът остана гробовен: — За първи път го виждам, но тази версия е мутирала така, че поразява както живи, така и мъртви клетки. Затова е смъртоносна не само за хората…

— А и за вампирите — довърши Канин и ученият кимна уморено. — А беше ли променен още?

Доктор Ричардсън избърса челото си и продължи с делови глас:

— Има много технически термини и научен жаргон, но ще се опитам да ви обясня възможно най-просто. — Погледна ме, сякаш точно аз нямаше да разбера сложните думи. Наежих се, но премълчах.

— Мутиралият щам, който вампирът донесе, може да бъде разпространяван чрез пренасяни по въздуха патогени — започна той, — като първоначалния вирус или като обикновен грип. Затова вирусът на Червените дробове се е разпространил толкова бързо преди шейсет години. Но мутиралият вирус не може да бъде пренасян от жив към мъртъв гостоприемник, освен чрез поглъщане кръвта на заразения.

— Иначе казано, вампирите трябва да ухапят заразен, за да се разболеят — казах аз.

— Точно така — съгласи се доктор Ричардсън, изглеждаше впечатлен от схватливостта ми. — Вампирите не хващат грип — те не дишат, не кашлят и не си споделят четката за зъби. А и фактът, че технически са мъртви, прави невъзможна инкубацията на заболяването. Един вирус се нуждае от живи клетки, за да оцелее. Но Сарен промени това. Първо с мутиралия вирус на Червените дробове, а после с Реквиема.

— Какво точно направи? — попитах аз и доктор Ричардсън преглътна с усилие.

— Знаете, че мутиралият вирус вече поразява вампири. — Огледа ни мрачно. Разбрах, че знае какви сме. Може би не и за Зийк, но за нас определено се беше досетил, че сме вампири. — Е, Сарен направи още една крачка. Не знам какво си мисли, но този безумец зарази Бесните.

— Да, вече се досетихме за това — прекъсна го нетърпеливо Чакала. И макар че говореше подигравателно, звучеше напрегнат, сякаш изпитваше болка. Притесних се, защото той вдигна ръка към врата си и потрепна. — Като се имат предвид проклетиите, които тичат по коридорите, не ни казваш нищо полезно.

Човекът се ококори и изпъшка с ужас:

— Те са тук? — Изправи се и Зийк го хвана за ръката, за да му помогне. — Някой да е ухапан? — Огледа ни и повтори: — Някой от вас ухапан ли е?

Чакала присви очи и застина:

— Защо?

Мъжът заотстъпва от нас оцъклен и с ръка на устата.

— Трябва да си тръгвате — каза той, като отстъпваше трескаво. — Веднага. Трябва да вървите, не бива да сте тук… — Блъсна се в стената, замълча и свали ръка от лицето си. — Всъщност няма смисъл? — Пак се смъкна на пода. — Ние сме мъртви. Всички са мъртви. Вече не можем да го спрем.

Чакала се приближи, хвана го за яката и го изправи.

— В момента не съм особено търпелив, доктор Мръвка — изрева той. — Казвай какво точно значи това?

Човекът се взираше немощно в него, не изглеждаше изплашен от зъбите му. Хвана яката на вампира и я отдръпна от врата му.

Стомахът ми се сви, когато видях бледата кожа на Чакала. Двете дупки на врата му бяха потъмнели, а плътта около тях добиваше познатия черен оттенък на гниенето. Черни вени пълзяха от раната и се разпростираха като мастилени паяжини по челюстта му.

— Ти си заразен, вампире — обяви доктор Ричардсън и погледна към нас. — Ето какво промени Сарен. Сега Реквиемът може да се разпространява и сред живи, и сред немъртви създания. Ако заразен Бесен те ухапе, си заразен. Ако се храниш от заразен човек, пак си заразен. Ако заразен вампир се храни от човек, човекът прихваща вируса, който може да се разпространи сред другите хора по въздушен път като обикновен грип. — Ученият се изсмя рязко и налудничаво. — О, а кое е най-интересното? Вирусът се разпространява между Бесните както при хората. Така че, ако един Бесен го прихване…

— Всички Бесни ще се заразят — прошепнах аз.

Бях замаяна, земята внезапно се раздвижи под краката ми. Значи така възнамеряваше Сарен да сложи край на света. С толкова опустошителен вирус, че нищо живо да не остане. Ако Реквиемът напуснеше острова, ако Сарен го пуснеше в света навън, край. За всички, вампири, Бесни и хора. Никой нямаше да оцелее при тази чума.

Чакала изръмжа почти отчаяно и разтърси човека.

— Ами лекарство? Трябва да има лекарство. Нали сте работили по този вирус със Сарен. Трябва да сте направили нещо, което да го спира.

— Няма лекарство — прошепна доктор Ричардсън и поклати глава. — Няма лекарство. Ние се опитахме. Когато Сарен не ни наблюдаваше, се опитвахме да разработим нещо срещу вируса. Но нямахме достатъчно време.

— Ами той? — попита Чакала и кимна към Зийк. — Той оцеля след първата зараза на Сарен. Каквото и да сте дали на малката торба с кръв, явно действа.

— Сега е различно. Вирусът е друг, много по-силен. Ако имахме повече време… — Затвори очи. — Но вече е свършено. Сарен унищожи експерименталното лекарство и всички проучвания, които бяхме направили — всичко научено досега вече го няма. Бяхме толкова близо — задави се той. — Толкова близо до откриването на лек. Ваксината, която сложихме на господин Крос, беше почти успешна. Само ако имахме вампирска кръв… единствено тя ни липсваше. Но вече е твърде късно.

— Сляп ли си, мръвко? — озъби се Чакала. — Пред теб стоят четирима вампири.

— Няма време! — избухна доктор Ричардсън. — С проучването е свършено! Всичко, което научихме, изчезна. Сарен си тръгна с вируса минути преди вие да се появите! А когато Реквием плъзне по света, край. Свършено е, вампире. Това е краят.

Чакала изръмжа и го блъсна. Докторът прелетя през стаята, удари се в бюрото с компютъра до отсрещната стена и се свлече със стон на пода.

Мониторът внезапно просветна. Зийк тръгна да помогне на доктор Ричардсън, а аз се втренчих в компютъра, нещо на екрана се движеше. Когато осъзнах какво е, кръвта ми се смрази.

— Канин — прошепнах аз, Господарят вампир се обърна и присви очи. Екранът беше черен, освен малките червени цифри в центъра му, които показваха обратно броене.

2:46.

2:45.

2:44.

Чакала изпъшка, когато всички в стаята осъзнаха какво става.

— Коварен кучи син!

Канин изрева:

— Излизайте! — И ние се втурнахме да изпълним заповедта. Зийк изправи доктор Ричардсън и вдигна ръката му на врата си, но Канин се спусна, награби го и го преметна на рамо, сякаш беше чувал с брашно.

— Бързо!

Изчаках на прага Зийк и заедно хукнахме след Чакала по лабиринта от коридори, преди Зийк пак да поеме водачеството. Надявах се, че няма да налетим на Бесни, докато се спасяваме, но очевидно исках твърде много.

Един Бесен се появи в края на коридора, лицето му беше истинска кървава каша от зейнали рани, едното му око беше изтръгнато. Щом ни забеляза, той нададе писък, който отекна в стените и скочи да ме захапе за шията.

Дори не забавих крачка. Извадих катаната, налетях право срещу него и го посякох през кокалестите гърди точно когато се сблъскахме. Той заби кривите си нокти в рамото ми. Вкопчи се в мен и продължи да ме раздира, макар че долната му част вече липсваше.

Изръмжах, отхвърлих го и продължих да тичам. Още Бесни препречиха пътя ни и ние размахахме оръжията, без да обръщаме внимание на ноктите, които се забиваха в нас и щракащите до вратовете ни зъби. Един Бесен захапа ръкава ми на милиметри от кожата и аз го отхвърлих, като спрях само за да му отсека краката. Майната им на заразите и вирусите, дори да бях ухапана, щях да му мисля, когато се измъкна оттук.

Профучахме покрай вратите на долните нива и полетяхме по стълбите, сподиряни от писъците на Бесните. Не погледнахме назад, нито забавихме крачка. Вратите се извисяваха в другия край на фоайето, дебели метални врати, които вероятно бяха заключени или залостени. Чакала и Зийк се стовариха върху тях едновременно и те се отвориха с трясък. Изскочихме на стълбите и хукнахме през празния паркинг…

… зад нас изригна ужасен тътен. Ударната вълна ме събори. Усетих силна жега и върху мен се посипаха парчета стъкло, отломки и пламтящо дърво. Аз се претърколих и прикрих главата си. Накрая се надигнах на колене и погледнах към сградата.

Тя, разбира се, беше опустошена. Покривът го нямаше, прозорците зееха, а оцелелите стени бяха почернели. Пламъци ревяха през прозорците и изпращаха черен дим към небето, докато последната надежда за лекарство изгаряше заедно с лабораторията.

Потреперих и се огледах за останалите. Зийк лежеше по очи на няколко метра от мен, а Чакала тъкмо се изправяше. Канин вече беше на крака и вървеше към доктор Ричардсън, който бе проснат по гръб на асфалта.

Допълзях до Зийк, молех се да не е тежко ранен, но той изстена и се надигна да седне. Втренчи се в горящата лаборатория.

— Зийк. — Сложих ръка на рамото му и го огледах внимателно, търсех рани. — Добре ли си? Ухапаха ли те?

— Не. — Той поклати сковано глава. Светлината на огъня танцуваше в очите му и хвърляше потрепващи сенки по лицето му, докато той се взираше в пожара.

— Значи това беше. Вече няма надежда за лекарство. Няма надежда за нищо.

Не. В гърлото ми се надигна ръмжене, сграбчих го за ръката и го издърпах нагоре. Гняв и решителност изгряха стомаха ми.

— Сарен няма да победи — изревах аз и той примигна от изненада. — Няма да дам на това болно копеле нашата вечност. Не сме приключили.

Стон отекна наблизо — доктор Ричардсън се размърда и опита да седне. Канин стоеше до него. Лекарят понечи да стане, но изпъшка и притисна лявата си ръка към корема. Лакътят му беше подгизнал от кръв и нещо остро стърчеше от ръкава на лабораторната престилка.

— Счупена е — процеди той и стисна зъби от болка.

— Не мисля, че ще мога да дойда с вас, вампири. — Погледна към горящата лаборатория и изкриви лице. — Но ви благодаря, че не ме оставихте там.

— Доктор Ричардсън — приближих се аз към него. — Казахте, че Сарен е тръгнал малко преди да се появим. Знаете ли къде отиде? Къде е сега?

Той кимна и каза мрачно:

— Замина да пусне вируса. Но първо трябва да се измъкне от острова. Затова може да е отишъл само на едно място.

— На доковете — каза Зийк уверено. — Той ще е на доковете. Ако го настигнем там, все още можем да спрем това.

Примигнах. Лабораторията гореше, изследването беше унищожено, лекарството бе загубено. Преди секунда Зийк беше готов да се предаде и аз си мислех, че ще трябва да го увещавам да продължи, но той вече не изглеждаше ужасен или обезверен. Изглеждаше като вбесен вампир. Зъбите му се бяха издължили, а очите светеха от гняв и решителност, когато се обърна и ни кимна.

— Не е далече. Знам пряк път. — Замълча и изгледа мрачно човека, сякаш едва сега осъзнаваше, че не можем да го вземем с нас. — Доктор Ричардсън…?

— Вървете — прошепна ученият и махна със здравата си ръка. — Не се тревожете за мен. Спрете Сарен. Спрете Реквиема. Нищо друго няма значение.

Зийк кимна и ние тръгнахме.

Улиците бяха странно пусти, не видяхме и един Бесен, докато тичахме след Зийк из Едем. Зачудих се къде ли са се дянали и поех бързо дъх — търсех миризма на гнило, но долових следа от прясна кръв във въздуха. Нищо чудно, че улиците бяха празни. Бесните се бяха събрали там, откъдето идваше миризмата.

Зийк зави зад един ъгъл и сградите внезапно свършиха, защото бяхме стигнали до края на улицата. От другата й страна видях паркинг с телена ограда, а отвъд — дълъг бетонен пристан, прострял се над езерото Иъри.

Беше празен.

Забързахме натам, прескочихме оградата и хукнахме към края на пристана, като се оглеждахме трескаво. Няколко лодки се поклащаха във водата, прости гребни лодки, вероятно използвани за риболов и забравени в суматохата. Но Сарен не беше в никоя от тях.

После Канин въздъхна и посочи към езерото.

— Там.

Проследих погледа му. Далече в езерото се виждаше грамаден кораб, който вече изчезваше в мрака. Дори оттук изглеждаше внушително и приличаше на голямата баржа до Старо Чикаго, където бандитите държаха моторите си. Втренчих се в него вбесена и безпомощна, отчаянието заплашваше да ме прекърши. Бяхме закъснели. Сарен се измъкваше.

— По дяволите! — Гласът на Чакала беше напрегнат от болка. Той притискаше раната на врата си. — Явно нашият кораб току-що е отплавал. — Изкриви лице и се облегна на един стълб. Изглеждаше изтощен. — Но защо психопатът ще се качва на тази бавна баржа, за да стигне до острова. Освен ако…

Замълча и всички едновременно се досетихме какво се е случило. Зад нас Едем беше пуст и изоставен, защото… Сарен беше натоварил огромната баржа с Бесни и ги бе докарал в сърцето на града, а сега…

— Господи — прошепнах. — Базата. Ето как смята да разпространи Реквиема. Връща там заразени Бесни, за да ги пусне сред бежанците. Щом баржата стигне до базата…

Щеше да е свършено. Вирусът щеше да плъзне по света. Бесните щяха да избият бежанците и после да се пръснат навън, за да разпространят вируса сред Бесни и хора. Това щеше да е краят на всичко, точно както Сарен бе казал.

— Не — извика Зийк и пое назад по пътя, по който бяхме дошли. — Не е твърде късно. Още можем да го настигнем. Елате!

Поведе ни по пристана към друг док, където няколко по-малки лодки подскачаха във водата — елегантни съдове с двигатели вместо весла. В края на всеки пристан имаше метални варели, вероятно с гориво за лодките. Но вместо да тръгне натам, Зийк хукна към малка сграда в края на доковете, почти барачка. Тя имаше проста дървена врата и прозорец с гише. Нямах представа за какво служи.

— Зийк, чакай…

Зийк изрита вратата на барачката и тя се отвори с трясък.

— Лодките в Едем са общинска собственост — каза той и влезе вътре. Чакала и Канин спряха на прага, защото в стаята нямаше място за тях. По стените и по лавиците имаше въдици, харпуни мрежи и други инструменти, а до прозореца стоеше стол.

— Всеки може да ги използва — продължи Зийк, — стига да ги върне. Тук записват коя лодка отплава и кога се връща.

До гишето имаше табло, на което висяха ключове. Зийк грабна единия, провери етикета под него и се обърна.

— Това е, да вървим.

Прекъсна го писък и аз застинах. Бесни излязоха от един склад наблизо — бяло пълчище в мрака. Поех дъх и миризмата на кръв ме удари в лицето. Идваше от дългата метална сграда. Сарен отново беше на крачка пред нас.

Бесните запищяха и се втурнаха насреща ни, а аз настръхнах. Някои от тях имаха пресни рани по ръцете и лицето и продължаваха да се раздират, докато настъпваха с клатушкане като кукли.

— По дяволите, заразени са! — изрева Чакала и погледна към Зийк. — Хайде, кученце, действай!

Хукнахме към пристана и тълпата се понесе с писъци след нас. Последвахме Зийк към самия край на дока, където една малка бяла лодка подскачаше на вълните. Зийк скочи вътре и тръгна към носа. Пъхна ключа в стартера, а ние стояхме в края на пристана и гледахме как Бесните приближават.

— Хайде — мърмореше Зийк, двигателят изкашля и замря. — Хайде, запали. — Завъртя пак ключа, двигателят изгъргори, запърпори и пак замлъкна. — По дяволите!

— Махай се! — Чакала влезе в лодката и го изблъска. — Сигурно разбираш от лодки колкото от коли. — Наведе се с напрегнато изражение. — Само задръжте откачалките за две секунди.

Писък в края на дока ме накара да подскоча. Бесните нахлуха по пристана със съскане, като не спираха да се раздират. Извадих катаната, изревах предизвикателно и тръгнах да ги посрещна.

Първият замахна към лицето ми с ужасна скорост. Отскочих назад и му отсякох главата, защото знаех, че само така ще го спра. Друг мина през него и се хвърли към гърлото ми, но Канин заби тънкия си кинжал в темето му и го изрита от платформата.

— Чакал! — изръмжах аз, докато отчаяно пречех на един Бесен да се докопа до лицето ми. Той изсъска и задрапа по меча, нищо че той беше забит в гърдите му. — Не искам да те притеснявам, но ако не се махнем скоро оттук, няма да има значение дали Сарен ще се измъкне, защото ще сме мъртви. Побързай!

Пистолетът на Зийк изгърмя. Чух как куршумът се заби във варелите в края на пристана. Обърнах се и видях, че Зийк стои на кърмата и се прицелва. Стреля отново, проби варела и от него потече струя бистра течност.

Силна болка изригна във врата ми и аз изпъшках. За този миг разсейване един Бесен беше успял да забие зъби в гърлото ми. Изсъсках отчаяно, плъзнах меча между нас, замахнах силно и му отсякох главата. Чудовището падна, но аз се превих от болка. Ордата приближаваше. Зийк извика нещо, може би да се изтегляме, но не го чух заради агонията и писъците на Бесните.

Още едно чудовище се хвърли към мен и замахна с нокти, но Канин се извъртя, запрати го настрани и ме сграбчи през кръста. Докато ме дърпаше към лодката, видях Зийк, който още стоеше на кърмата и се целеше. Държеше странен яркооранжев пистолет. Стреля веднъж към пристана.

От дулото изригна оранжево-червен пламък, който засъска, запръска искри и повлече диря от огън във въздуха, а после се удари в пробития варел. Последва проблясък огромно огнено кълбо се издигна в нощта и запрати Бесните към водата. Усетих горещата вълна и се обърнах, за да защитя очите си.

Когато погледнах отново, от края на пристана се издигаха огнени езици, които ближеха стълбовете и шибаха жадно дървото. Вампирските ми инстинкти веднага настояха да избягам от пламъците. Още чувах писъците на Бесните над рева на огъня.

Зийк отстъпи и свали пистолета.

— Това ще ги задържи…

И Бесните започнаха да напират право през огъня.

Смаяна, едва успях да вдигна катаната, когато не един и двама, а цялата тълпа скочи през пламъците, сякаш не ги забелязваше и хукна отново по пристана. Посякох първия, който се хвърли към мен, гърбът и ръцете му горяха.

— Чакал! — извиках, когато Канин изрита един пламтящ Бесен във водата, обърна се и плавно обезглави следващия. Видях как Зийк скочи от лодката, прелетя над водата, заби мачетето си в един Бесен и се приземи точно до мен. Ще подкараш ли тази лодка най-сетне!

— Не и ако не спреш да крещиш! — извика Чакала. Бесните пищяха и напираха, бяха плъпнали по целия пристан — нокти и зъби посягаха към мен от всички страни. Зървах само за миг Канин и Зийк, които сечаха чудовищата, но след няколко секунди Бесните щяха да надделеят.

— Готово! — Лодката изгъргори, изрева и затихна също толкова бързо, както и внезапно надигналата се надежда. — Мамка му! Фалшива тревога! Какво използват проклетите мръвки за гориво?

— Чакал!

Той не отговори, но след секунда двигателят изкашля, най-сетне запърпори и блъвна бял дим.

— Готово! — извика Чакала и ние заотстъпвахме пред неуморната тълпа. — Последният кораб от Крейзитаун отплава, режете въжетата и да се омитаме.

Канин хвърли един Бесен от платформата и се обърна да посече въжето, вързано за пристана. Двигателят изгъргори и лодката бавно потегли към езерото. Ние вече бяхме на самия край на пристана, зад нас беше водата, отпред чудовищното пълчище още напираше, а лодката се отдалечаваше. Трябваше да скочим, но Бесните щяха да ни съборят още щом им обърнем гръб.

— Чакал! — извиках аз и отсякох главата на един Бесен точно преди да забие зъби в кожата ми. — Ако ни зарежеш, кълна се, ще те намеря и ще те удуша в съня ти!

Смях отекна зад мен и зърнах Чакала до борда на лодката, която продължаваше да се носи по езерото. В ръката му имаше нещо оранжево.

— Сестро! Наистина ми нямаш никакво доверие. Наведи се.

Пламък лумна от ръката му, прелетя покрай мен и се вряза в Бесните.

— Скачай! — нареди Канин над писъците им. Бесните започнаха да отстъпват объркани. Аз се обърнах, прелетях над водата, ударих се в перилата на лодката и се вкопчих в тях с една ръка. С другата стисках меча.

Някой ме хвана за китката, издърпа ме в лодката и ми помогна да се изправя. Чакала се ухили и пусна ръката ми точно когато Канин кацна грациозно на палубата, а Зийк се надигна до перилата.

Погледнах към Чакала и потрепнах. От толкова близо видях черните кръгове под очите му, кожата му беше по-бледа от обикновено. Страховитите черни вени бяха плъзнали по гърлото му, а златните очи светеха от болка въпреки вечната усмивка. Заразата се разпространяваше бързо. При това темпо Чакала може би нямаше да изкара нощта.

— Не ме гледай така, сестричке. — Той се изсмя и отстъпи. — Забравяш, че се справям при всякакви обстоятелства. Затова не тревожи хубавата си главица. Ще оцелея. Винаги оцелявам. — Присви очи и погледна към червеното петно на врата ми. — Заради теб обаче ще трябва да хванем скоро Сарен. Няма да ми е толкова приятно да дразня кученцето, ако ти не си наблизо.

Един Бесен изригна от водата точно преди да отговоря, вкопчи се в перилата и оголи зъби с писък.

— О, ама стига вече! — изрева Чакала, извъртя се, цапардоса го с намотка въже в лицето и го запрати назад. — Тези копелета никога не се отказват, нали? Още озъбени и мокри Бесни драпаха към палубата. Като че ли страхът им от дълбоки води беше изчезнал заедно със страха от огъня.

— Изкарай ни оттук! — извиках на Чакала и скочих да помогна на Зийк и Канин, които изритваха Бесните от лодката. Една бледа муцуна се надигна над перилата и изсъска, а аз я разполових.

С Канин и Зийк тичахме от единия до другия борд, за да отблъскваме нашите странни пирати, а лодката се стрелна напред и започна да набира скорост. Пристанът се отдалечаваше и Бесните изостанаха. Гледах как Едем се смалява все повече, докато мракът го погълна напълно. Чакала обърна лодката на югозапад и поехме по вълните. Вятър и пръски шибаха лицата ни, докато се молехме да настигнем целта си навреме. Надпреварата за Края на света беше започнала.