Джули Кагава
Вечната песен (16)

Глава 16

— Ето го — каза Канин.

Погледнах над перилата, леден вятър шибаше косата и дрехите ми и запращаше вода и снежинки в лицето ми. Около нас черната неспокойна шир на езерото се простираше сякаш до безкрай. Вълните подхвърляха малката ни лодка, която подскачаше като тапа по водата и аз стисках здраво ръждивите метални перила на палубата. Канин стоеше на носа със скръстени ръце и вперени напред очи — неподвижна статуя на фона на кипящата вода и черното небе. Чакала се беше облегнал на перилата и ту гледаше водата, ту ми се хилеше многозначително. Когато със Зийк пристигнахме на пристана, моят кръвен брат само ни погледна и се изсмя, но колкото и да е странно, единственият му коментар беше едно победоносно: „Най-сетне“. Чаках да каже още нещо, настръхнала и готова за бой, но засега той мълчеше по темата, което доста ме смущаваше.

Опитвах се да не му обръщам внимание. Взирах се във водата, накъдето гледаше Канин, и търсех острова. Отначало не виждах нищо, освен вълни и снежни вихрушки над безкрайната шир. После забелязах блещукане в мрака, приканваше ни като далечна звезда. С приближаването ни започнах да различавам смътно острова — черна буца, опъстрена с танцуващи светлини на фона на по-черното небе.

Зийк се приближи зад мен, прегърна ме през кръста, опря брадичка на рамото ми и се вгледа в далечния Едем. Аз хванах ръцете му и се облегнах на него, усещах стабилното му присъствие.

— Моят дом — прошепна той. — Как ли изглежда сега? И дали отново ще стане като преди?

Не знаех какво да отговоря, затова просто стиснах ръката му и продължих да се взирам в светлините на Едем, които вече грееха по-ярко през снега.

Лодката подскочи над една вълна и се спусна с поклащане, от което ми изтракаха зъбите, а Зийк ме прегърна по-плътно. Тъмната грамада на острова се приближаваше и вече различавах назъбения контур на дървета и скали.

Лодката най-сетне се понесе към брега, подскочи за последно и спря на няколко метра от сушата. Земята беше покрита със сняг — това вероятно беше плаж, който се простираше и в двете посоки и блещукаше студено под звездите.

— Аз съм дотук — обяви кормчията тихо, с едва прикрит страх. — Не искам чудовищата да хукнат към лодката. — Посочи към Едем с изкривения си пръст. — Градът и пристаните са натам, по западната страна на острова.

— Благодаря за помощта — отвърна Канин и най-сетне помръдна от мястото си на носа. — Ще продължим пеша. Алисън, Йезекил. Да вървим.

Чакала изсумтя, отблъсна се от перилата и тръгна след него.

— Ами аз какво съм, лукова глава? — измърмори той и прехвърли дългите си крака над перилата. Чу се приглушен плисък, когато кралят на бандитите се спусна във водата и пое към брега.

Със Зийк последвахме Канин, слязохме от лодката и нагазихме в черните води на езерото. Само след миг моторът изрева, лодката зави, вдигна мъгла от ситни ледени пръски и се насочи към другия бряг. Явно никой нямаше да ни чака наблизо, за да ни прибере. Трябваше да се измъкнем сами от Едем.

Озъбих се след бързо изчезващата лодка, после поех към брега. Водата се плискаше в краката ми и накваси полите на палтото ми. Беше ужасно студена, въпреки че студът не ми пречеше. Вълните шибаха ръцете ми и земята все се местеше под краката ми, докато напредвах тромаво към Едем.

Олекна ми, когато най-сетне стъпих на сушата. Лед и камъчета хрущяха под ботушите ми, щом поех по брега със Зийк, за да настигнем Канин и Чакала. Зад насипа се виждаха дървета, през клоните им блещукаха далечни светлини. Освен бученето на вълните и шумът от стъпките ни по брега, всичко тънеше в тишина, сякаш самият остров беше стаил дъх.

Тъмните сериозни очи на Канин се впиха в Зийк.

— Къде може да е Сарен? — попита той и дори тихият му глас прозвуча неестествено силно в тишината. Зийк спря и присви очи към дърветата.

— В лабораторията, където учените разработваха лекарството. Сигурен съм, че ще иде там.

— Е, ами тогава — обади се Чакала и зъбите му просветнаха в зла усмивка, — да не го караме да чака.

Сарен, помислих си и гневът, яростта, която мислех за забравена, отново се надигна жадна за отмъщение. Всичко, което ни беше довело дотук — мъченията на Канин, чумата в Ню Ковингтън, смъртта на Зийк и Превръщането му — всичко сочеше към безумеца, който ни чакаше в края на пътя. Това е! Най-сетне стигнахме до Едем. Погледнах към Зийк, Канин и Чакала — моето малко странно семейство — и стиснах юмруци. Няма да му позволя да победи. По един или друг начин всичко ще свърши тази нощ. Няма да имаме друг шанс.

Канин пак се обърна към Зийк.

— Ти познаваш острова, Йезекил. Това е твоята територия. Предполагам, че знаеш пътя.

Зийк кимна и ни поведе по брега.

— Пред нас има шосе, което ще ни изведе до града. Трябва да прекосим Едем, за да стигнем до лабораторията, но до града има много открити местности. Вероятно ще се наложи да се бием с Бесните по целия път.

Да заповядат — помислих си и последвах Зийк по възвишението. — Ние сме в Едем. Най-сетне успяхме. Чуваш ли, Сарен? Тук съм. Идвам за теб.

Минахме през дърветата и открихме тесен път, който се виеше в мрака. Последвахме го към Едем и безумеца, който ни чакаше там.

 

 

Беше спокойно, твърде спокойно, тесният път криволичеше по полето, покрай далечни къщи, които изглеждаха празни и притъмнели. След брега дърветата ставаха все по-малко и отстъпиха пред обширни пасища, покрити с бяла пелена. Малкото къщи, които видях, макар че изглеждаха в добро състояние и не бяха порутени, не говореха за многобройно население.

— Мислех, че Едем е град — прошепнах на Зийк.

— Град е — отвърна той тихо. Досега не бяхме видели бледи кльощави тела да се прокрадват в сенките или покрай далечните сгради, но знаехме, че са някъде тук. — Сега сме в покрайнините му. Те се използват предимно за земеделие. Градът е по-нататък.

Вгледах се в снежното поле, оголяло през зимата, и си спомних живота в Покрайнините — как умирах от глад и опитвах да оцелея. Дори регистрираните жители на Ню Ковингтън получаваха оскъдни провизии, освен ако не се доберат до Вътрешния град, разбира се. Как Едем осигуряваше достатъчно храна за гражданите си? В базата имаше няколко хиляди оцелели.

— Това не са единствените ферми — обясни ми Зийк, когато най-сетне го попитах. — Само малък процент от храната идва от самия Едем. Има три по-малки острова — подминахме ги по пътя насам, — те се използват единствено за земеделие и скотовъдство. Неколцина фермери живеят там целогодишно и на две седмици изпращат провизии към Едем. — Вгледа се към полето, вятърът гонеше ледени вихрушки по пасището. — Прекарах тук едва няколко месеца, но видях, че хората си помагат, затова никой не гладува дори във времена на оскъдица.

Зачудих се какво ли е никога да не гладуваш. Никога да не се тревожиш откъде ще намериш следващия залък, дали ще успееш да задигнеш достатъчно, за да преживееш още един ден. И дори нещо по-шокиращо — хората тук си помагали, грижели се един за друг, вместо да пазят провизиите си и да се чудят как да отмъкнат още от другите. Това ми беше съвсем непознато. Всички в моя свят, освен Зийк, се грижеха единствено за себе си.

— Май са си живели доста добре тук.

— Така е — отвърна той. — Доскоро.

Не след дълго излязохме от полето и сградите станаха повече — прости, но стабилни домове. Те донякъде напомняха редиците градски къщи в изоставените градове. Само че бяха здрави, с добре поддържани дворове, стените им не бяха порутени, а покривите си стояха на местата. Бяха скупчени нагъсто, хората буквално бяха живели един върху друг в дву- и триетажни сгради. Все пак беше много по-хубаво от всичко, което бях виждала. Пренаселено, да, но далеч по-добре от мърлявите паянтови бараки в селищата извън вампирските градове, изникнали насред нищото. Тези домове бяха построени грижливо и бяха добре поддържани, както е било в истинските градове преди чумата. Не набързо построени бараки, които щяха да изчезнат до няколко години.

И все пак тишината и пустотата ги караха да изглеждат зловещо. Защото тук трябваше да гъмжи от хора, шум и живот, но не беше така. Светът навън бе изоставен от десетилетия, това личеше във всяка срутена сграда и всяка ръждясала кола, в потъналите в бурени магистрали или в щръкналите през покривите дървета. Всичко беше тъмно, порутено, лишено от живот, и то от много, много време.

Но тук се виждаха следите от живота. Синьо колело беше облегнато на стълб на ограда, старо и избеляло, но все още работеше. Една кола бе спряна в края на пътя с отворени врати, а по предната седалка имаше засъхнала кръв. Кукла лежеше насред тротоара, сякаш изпусната в бързината. Няколко сгради дори светеха — през прозорците им се изливаше меко оранжево сияние.

— Електроцентралата още работи — каза Зийк и погледна към уличната лампа, която примигваше в ъгъла.

— Предполагам, че това е добре.

Надникнах през една открехната врата, която изскърца тихо на пантите си и видях малка старомодна дневна с каменна камина в ъгъла и зелено канапе пред нея. То беше единственото непокътнато нещо в стаята. По пода имаше потрошени чинии, столовете бяха преобърнати и строшени, а гадни кафяви пръски покриваха част от стената. Поех бързо дъх и усетих онова, от което се страхувах: вонята на нещо гнило и гадно висеше във въздуха като мазно петно. Те определено бяха наблизо, спотайваха се в мрака. Зачудих се как още не сме налетели на някой от тях.

Не бяхме навлезли много в града, когато се натъкнахме на първия труп на Бесен.

Лежеше на пътя и снегът се сипеше отгоре му, бялото кльощаво тяло се беше свило като огромен паяк. Черепът му беше строшен от куршуми или от нещо тежко, а снегът отдолу чернееше. Извих устна с отвращение, Канин не му обърна внимание, Чакала само се изсмя, прекрачи го и продължи.

Сградите покрай пътя вече бяха повече и по-високи, имаше и повече трупове. Бесни лежаха по настилката или по тротоарите, надупчени от куршуми или взривени. Явно военните не се бяха дали лесно и вероятно това беше причината толкова много хора да се спасят. Не видяхме човешки тела, сигурно бяха разкъсани и изядени от Бесните. Но още имаше следи от касапницата. Кости бяха пръснати между труповете на Бесни и по тях висяха кървави парцали от дрехи. Едно тяло, по-скоро скелет, висеше наполовина от счупена витрина на магазин. Не личеше дали е мъж или жена. Миризмата на кръв и Бесни бе много силна и ако бях човек, сигурно щях да повърна.

— Е, някой доста се е позабавлявал — отбеляза Чакала, когато заобиколихме купчина мъртви Бесни. Стените на къщите и асфалтът бяха надупчени от куршуми. Голям военен джип лежеше на една страна до тротоара със строшени прозорци и опръскано с кръв предно стъкло.

— Тук е по-зле дори от Ню Ковингтън. Липсва само тълпа обезумели хора, които си раздират лицата.

Прекъсна го слабо стържене. Един Бесен лежеше под една от огромните гуми на джипа. Долната част на тялото му беше премазана, но дългите му ръце дращеха немощно по асфалта. Той ни забеляза, изсъска и оголи нащърбените си зъби точно преди Чакала да размаже главата му с ботуша си. Чу се отвратително пукане и Бесният застина. Чакала се ухили и изстърга подметката си в ръба на тротоара.

— Знаете ли? Всъщност може и без тълпа кървящи. Това място е достатъчно прецакано.

Канин не му обърна внимание, а попита Зийк:

— Колко остава до лабораторията?

— Не е далече — отвърна Зийк. — Доковете и градският площад са на километър и половина оттук. — Кимна към западната част на острова. — Според кмета там се е разбила баржата с Бесните, затова се опитвам да избегна главната улица, за да заобиколим. Лабораторията е в покрайнините на града, близо до електроцентралата и старото летище.

— Тогава води.

Пътят продължаваше през Едем, през каньони от сгради, под мостове и проходи от горните нива. Уличните лампи мъждукаха по ъглите, а от прозорците и вратите струеше светлина, която хвърляше странни сенки по празните улици.

— Още няма Бесни? — обади се Чакала и се вгледа в тъмните алеи и сгради. — Мислех си, че тази адска дупка ще бъка от тях така, че камък да хвърлиш, все ще удариш един. Къде ли ги държи откачалката?

— Сигурен съм, че скоро ще разберем — измърмори Зийк. — Изненадан съм, че още не сме се натъкнали на нищо. Ако Сарен знае, че идваме, трябваше да е заложил поне няколко…

И точно тогава, разбира се, кракът ми опря в нещо: тънка като косъм жица, която преграждаше пътя близо до земята, почти невидима в мрака. Застинах още щом я усетих, но беше късно.

Смразяващ писък отекна някъде над нас и ме накара да подскоча и да извадя меча. Зийк и Чакала също измъкнаха оръжията си и се притиснахме гръб до гръб, готови за отбрана. Но по балконите над нас нямаше никого, нито човек, нито Бесен, нищо не помръдваше в сенките. И все пак писъкът продължаваше, трескав и ужасен, отекваше над покривите и ме караше да потръпвам.

— Откъде идва? — изсъсках аз. Исках да намеря източника и да го накарам да замлъкне. Писъците пронизваха мъртвешката тишина като изстрели и вероятно отекваха на километри оттук. И все пак аз не виждах никого.

Канин внезапно се наведе, грабна една разхлабена тухла от тротоара и я запрати към мрака. Видях я как прелетя във въздуха и удари нещо малко в ъгъла на един покрив. Чу се трясък, после бръмчене. Жици и някаква машинария се стовариха на пътя и писъкът затихна. Ехото обаче остана, отскачаше от стените и звънтеше в ушите ми.

След това се чу друг звук, издигна се над покривите и започна да се приближава. Съскащ, драскащ шум, сякаш много твари приближаваха. Чакала оголи зъби и вдигна брадвата.

— Насам! — излая Канин и свърна към странична уличка. — Преди да са ни връхлетели!

Бяла, подобна на скелет фигура се спусна от един балкон, очите й светеха. Хвърли се към мен с вой. Напрегнах се, но мачетето на Зийк просветна между нас и главата на Бесния падна върху ботушите ми.

— Али, тръгвай! — извика Зийк, когато покривите, стените и улиците загъмжаха от бледи кльощави тела. — Ще съм зад теб.

Хукнахме след Канин по тесните криволичещи улички, свивахме в малки алеи и минавахме през сгради, а пищящата и съскаща сган беше по петите ни. Ноктеста ръка ме докопа от една странична уличка и откъсна парче от палтото ми. Аз се извъртях, замахнах и отсякох и двете ръце на Бесния, преди да продължа.

Друг скочи на капака на една кола. Чакала изръмжа и стовари отгоре му брадвата, като посече и него, и метала.

— Започвам да се чувствам като плъх в лабиринт — каза той, като гледаше приближаващата тълпа. — Ако някой има друга идея, освен да тичаме в кръг и да трепем всичко по пътя си, много бих искал да я чуя.

Зийк избегна един Бесен, извъртя острието към врата на друг и му отсече главата. После замахна назад към първия, който пак се нахвърляше и го запрати към една стена.

— Къде сме? — изрева той и погледна към уличната табела в ъгъла. Един Бесен се опита да се втурне към него, но срещна моята катана, която го разсече на две. — Сентър Дайк и Сендпойнт — промърмори Зийк и отстъпи назад. — Добре, знам накъде да вървим. Следвайте ме!

Той пое по друга странична улица и ние хукнахме след него, като сечахме Бесните, които изскачаха на пътя ни. Зийк и Чакала водеха, мачетето и брадвата работеха в тандем, разсичаха тела или ги отхвърляха встрани. Канин остана до мен, за да ни прикрива. Тънкият му кинжал просветваше във въздуха и сееше смърт.

Улиците се разшириха и точно пред нас видяхме малка каменна сграда зад ограда от ковано желязо в края на малка морава. Когато се добрахме до входа, видях надгробните камъни сред окосената трева, над тях се издигаха кръстове и ангели. Чакала изсумтя с отвращение.

— Разбира се! Разбира се, че ще е проклета църква. Нима съм очаквал друго?

Зийк посече още двама Бесни, без да забавя крачка.

— Ако се притесняваш, че ще лумнеш в пламъци, щом прекосиш прага, остани отвън — каза той, без да поглежда Чакала, който пак изсумтя и заби дръжката на брадвата в лицето на един Бесен.

— Е, не искам да преча на замисъла ти, но май забравяш нещо. — Завъртя оръжието си в страховита дъга и повали едно чудовище, преди пак да се обърне към Зийк. — Вече си демон, също като нас. На твое място нямаше да съм толкова самодоволен, защото и теб може да те порази мълния, щом минеш през тези врати.

— Тогава поне ще знам какво съм — прошепна Зийк, блъсна портите на гробището и те се отвориха със скърцане. Бесните ни последваха вътре, сред надгробните камъни и ангелите, прескачаха гробовете, за да ни докопат. Ние успяхме да изкачим стълбите пред малката църква и стигнахме до тежките дървени врати. Сега, когато църквата беше зад гърба ни, трябваше да се справяме само с Бесните по стълбите, но те не бяха малко и напредваха тъпо и упорито. Аз, Канин и Чакала блокирахме стълбището, а Зийк се обърна да отвори вратите. Те изтракаха, когато той завъртя дръжката, но не поддадоха.

— Заключено е — изрева той и ги блъсна ги с рамо, като впрегна цялата си вампирска сила. Тежките врати се разтресоха, но не се отвориха. — По дяволите! Залостени са. Отвътре има нещо. Не мога да ги помръдна.

Бесните пищяха и напираха напред, сякаш усещаха кръвта и знаеха, че сме в капан. Канин прободе един в окото, отстъпи назад и прибра кинжала.

— Задръжте ги — нареди той и отиде при Зийк. Чакала изрева проклятие, плъзна се към мен и затвори пролуката. Бесните съскаха и посягаха към нас, напираха напред, а ние отчаяно ги отблъсквахме.

— Знаеш ли — рече Чакала и изрита един в лицето, — имам чувството, че когато съм с теб, все си пробивам път с бой към места, на които не искам да бъда. Канали, кулата на Принца, проклетата църква. — Един Бесен посегна към него встрани от стълбите и той разби главата му в перилата. — Ако някога имам нужда от услуга, сестро, надявам се, че ще си спомниш всички тези опасни за живота ми ситуации, нали? Не си падам много по тях. Отдавна трябваше да се разкарам.

— А защо не го направи? — сопнах се аз и се приведох, за да избегна ноктите на един Бесен. — Никой не те спираше. Можеше да си тръгнеш по всяко време, точно както направи в Ню Ковингтън. Или искаш първо да намериш лекарството, а после да скочиш от кораба?

Той изрева, извъртя се и смаза в бетона един Бесен, който налиташе към мен.

— Ужасно си вбесяваща! — изръмжа Чакала и отнесе още един с брадвата си. — Наистина ли смяташ, че лекарството си струва всичко това? Мислиш ли, че щях да съм тук, ако само това исках? — Той се обърна, замахна с брадвата, обезглави един Бесен и я заби в друг. — Извади си проклетата глава от задника, сестро! И спри да ме подценяваш. Не затова съм тук.

Кух тътен ми попречи да отговоря. Канин и Зийк бяха ударили вратите едновременно и общата им сила строши онова, което ги залостваше от другата страна. Вратите се отвориха с трясък и нещо изтрополи на пода.

— Върви — извика Чакала и хукнахме към вратата. Зийк и Канин ни чакаха, готови да я затворят. Прекосих прага, Чакала се обърна, хвърли се през отвора и брадвата му изтрещя на пода, когато той се претърколи.

Бесните се втурнаха с писъци. Зийк, Канин и аз затръшнахме вратите и те се разтресоха от ударите на тълпата. Но дървото беше дебело и укрепено с метални греди, които щяха да издържат на неумолимата атака. Чакала скочи напред, грабна една греда от пода и я пъхна в дръжките, за да залости вратите. Те изтракаха, разтърсиха се силно, но издържаха.

Отстъпих и огледах помещението. То беше изпълнено с дървени пейки, някои преобърнати или счупени, но повечето изглеждаха непокътнати. Прозорците бяха високи и тесни, с метални рамки, някога крепели витражи. Но през тях не можеше да се провре Бесен. Няколко бледи трупа лежаха на пода. Явно хората се бяха скрили тук, точно като нас, но безуспешно. Или някой вътре е бил ухапан и се е Превърнал, или Бесните някак бяха проникнали. По стените имаше пръсти изсъхнала кръв, а по пода бяха пръснати окървавени кости. Няколко пейки бяха струпани в ъгъла като барикада, но явно не бяха свършили работа.

— Хм — обади се Чакала, като изтупваше ръце, — ето ни тук. В църква. Вампири се укриват в църква — това е най-ироничното нещо за това десетилетие. Кученце, най-добре кажи, че има заден изход.

Зийк тръгна през църквата, но внезапно спря и се втренчи в преобърнатия амвон. Наведе се и взе една книга от развалините. Малка черна книга със златна лентичка, която висеше от страниците. Единият й ъгъл беше пропит с кръв. Зийк затвори очи.

Зад нас вратата избумтя и аз подскочих.

— Това няма да ги задържи дълго. — Видях наблизо една преобърната пейка и тръгнах натам. — Зийк, помогни ми да преместя това! Трябва да укрепим вратата, иначе до няколко минути са вътре.

Зийк примигна и сякаш се отърси от транса.

— Не — спря ме той. Остави внимателно книгата на пейката и се обърна. — Няма да се крием тук. Няма време. Трябваше само да ги забавим малко. Последвайте ме.

Той се обърна и хукна през залата, като криволичеше между пейки и тела на Бесни към барикадата в ъгъла. Последвах го объркана, а Канин тръгна след мен. Чакала грабна газената лампа, която лежеше, колкото и да е странно, здрава на една от пейките, и се понесе след нас.

Силен удар отекна в църквата и вратата се огъна навътре. През пролуката надникнаха бледи лица, злобни и ръмжащи, нокти започнаха да раздират дървото. Забързах след Зийк, надявах се, че знае какво прави и има друг изход оттук.

Зад барикадата Зийк се провря в къс коридор и отвори вратата в дъното му. Разкри тесни дървени стъпала, които се виеха в мрака.

— Насам — извика той и изчезна зад вратата. Поех след него по стълбите, които се извиваха нагоре в каменна кула и стигаха до дървен таван с капак. Зийк отвори капака и ние се покатерихме в тясно открито помещение. Над нас висеше малка месингова камбана — тиха и тъмна, а през извитите отвори в камъка се виждаше цял Едем.

— Там е електроцентралата — каза Зийк и посочи разпилените светлинки извън града. Два огромни комина се издигаха в небето и бълваха бели облаци в нощта. — Лабораторията е точно до…

Трясък отдолу ни даде да разберем, че нямаме време.

— Бързо — нареди Канин, който пое командването и скочи от кулата в клоните на едно огромно дърво точно до църквата.

Давай, Али — подтикна ме Зийк, аз се засилих и после се хвърлих от ръба. За секунда видях църквата точно под краката си и огромната орда Бесни, които нахлуваха през вратата. После клоните изпълниха полезрението ми и аз се вкопчих отчаяно за един от тях. Той се олюля и изстена страховито, но не се счупи.

Издърпах се нагоре и погледнах назад към останалите. Зийк беше на ръба и се готвеше да скочи, но Чакала не беше помръднал от отворения капак. Все още държеше газената лампа, вдигна я над главата си и я пусна долу. Чу се слаб трясък, Зийк се извърна.

— Чакал, какво правиш? Хайде!

Малък пламък се появи със съскане между пръстите на Чакала и освети острите му черти и зловещата усмивка точно преди той да го пусне в дупката. Чу се пращене и през отвора лумна ярко оранжево сияние.

Писъците, които се носеха от църквата, станаха още по-пронизителни. Погледнах надолу и видях как няколко Бесни изхвърчат от сградата, трескаво си пробиват път през ордата и се пръскат в мрака. Ухилен, Чакала затвори капака с крак и тръгна към Зийк, който го гледаше с явна заплаха.

— Не трябваше да го правиш.

— Стига де, това ще разкара Бесните, нали? — ухили се Чакала невъзмутимо и стъпи на ръба. — Очаквах да си ми благодарен. Избих сума Бесни, изгорих църква — не виждам нищо нередно, а ти? — И скочи в клоните, преди Зийк да успее да отговори. Той изръмжа след него, но също скочи и се приземи на един тънък клон до мен.

— Хайде — обади се Канин, когато всички кацнахме на дървото. Под нас Бесните вече бягаха, изчезваха отново в опустошения град, а от камбанарията се виеше дим и първите пламъци започнаха да потрепват през прозорците. — Ще вървим по покривите, докъдето можем — продължи Канин и кимна към една жилищна сграда зад оградата. Разстоянието до нея не беше малко, но можехме да го прескочим. — Да се надяваме, че ще избегнем Бесните и изненадите, които Сарен ни е приготвил по улиците. Да вървим.

Обърна се и тръгна леко по тънкия клон, сякаш вървеше по тротоара. Чакала се отблъсна от ствола и го последва, но Зийк спря, хвърли последен поглед към обречената църква и на лицето му се изписаха тъга и вина. Докоснах леко ръката му, а той се обърна и ми се усмихна с болка.

— Съжалявам. — Зийк се отдръпна и се извърна от църквата. — Просто… спомени. Прекарах много време в тази сграда, молех се за напътствия, накъде да тръгна. Освен това тук често виждах Кейлъб, Бетани и останалите. Те идваха на неделната служба и понякога родителите им ме канеха на гости за следобеда. През останалите дни бях твърде зает в лабораторията с учените и не ги виждах. — Той въздъхна и погледна пак назад, към пламъците, които блещукаха зад прозорците на кулата. — Много спомени имам там. Трудно ми е да гледам как всичко изгаря.

— Това е само една сграда, Зийк. Може да бъде възстановена.

— Да. — Той кимна и се обърна. — Права си. Това е само една сграда. — Сега гласът му укрепна и стана решителен. — Едем може да бъде възстановен. И ние ще го направим. Трябва само да се погрижим да има ново начало.

Стигнахме до края на клона, Канин и Чакала ни чакаха на съседния покрив. Зийк полетя във въздуха по-далеч, отколкото би могъл да скочи човек, и се приземи с лекота. Аз се стегнах и го последвах. Палтото ми изпърха зад мен. Усетих миг въодушевление, когато тялото ми се изстреля във въздуха и се приземи доста зад ръба.

Канин поведе отново и тръгнахме тихо по покривите на Едем, към огромните бълващи дим комини в далечината. Вървях до Зийк и го поглеждах крадешком. Той изглеждаше мрачен, но решителен и овладян. Като се имаше предвид състоянието на дома му и всички ужаси, които бе видял и преживял, това ми се стори забележително. Надявах се обаче да не е само спокойна маска, като онази, която Канин постоянно носеше, а всъщност да се разкъсва вътрешно. Градът му, домът му, бяха в развалини и всичко, което познаваше, бе съсипано. Много добре знаех какво е.

Приближих се и го докоснах леко по ръката.

— Добре ли си?

Той кимна.

— Опитвам се да не мисля за това. За… тях. За всички. Най-вече за Кейлъб и Бетани, как сядаха до мен в църквата и ми разказваха какво правили козичките тази седмица. И… провалих се ужасно, нали? — Изсмя се безрадостно и увеси глава. Прокара пръсти през косата си. — Те бяха последните, Али — добави с болка и вдигна очи. — Не може да са мъртви.

Трудно е да се надяваш, че някой някъде е още жив. Глупаво да се надяваш и да даваш надежди, когато реалността е толкова мрачна и жестока и нехае за човешката обич и за справедливостта. Вече бях дръзвала да се надявам и това едва не ме уби. То противоречеше на всичко, в което Али от Покрайнините вярваше; на този свят няма нищо трайно, единственият начин да оцелееш, е да не ти пука за нищо.

Но Али от Покрайнините беше мъртва. А вампирът Алисън вече имаше семейство. Странно, немъртво и понякога вбесяващо семейство, но вече не беше сама. Беше изгубила момчето, което обичаше и го откри отново, завърнало се от мъртвите. И някак, въпреки че се бе зарекъл, че по-скоро ще умре, отколкото да се превърне във вампир, той още беше тук и вървеше до нея.

Така че… може би имаше смисъл да се надяваш, да вярваш в неща, които няма как да станат. Може би… може би точно това бе съхранило човека в мен, тази вяра, че съм нещо повече от чудовище. Когато изгубех надеждата — чудовището щеше да победи.

Съвзех се. Не биваше да се разсейвам с подобни мисли. А и не можех да позволя на Зийк да се разсейва. Ако искахме да има надежда за бъдеще за всички нас, трябваше да спрем Сарен, преди да е унищожил всяка надежда, завинаги.

— Те са издръжливи — казах на Зийк. — Тези малки деца ви следваха по целия път до Едем въпреки Бесните, дивите животни и откачения крал на бандитите. Ако са живи, ще ги намерим.

— Но първо Сарен — заключи Зийк и кимна мрачно. — Знам. — Срещна погледа ми и се усмихна тъжно. — Не се тревожи за мен, Алисън. Знам кое е най-важно. Знам какво трябва да направим. — Замълча, после добави много тихо: — Но ти трябва да си готова да сториш същото.

Смръщих се объркана.

— За какво говориш?

— Хей, кученце — отекна гласът на Чакала над покривите. С Канин стояха на ръба и ни гледаха. В далечината струйките дим се къдреха във въздуха, наближавахме централата. Очите на Чакала светеха в жълто, той скръсти ръце и се ухили на Зийк. — Когато спреш да се блещиш влюбено в сестра ми, би ли дошъл да ни покажеш накъде да вървим?

Зийк ме погледна извинително и тръгна към тях. Аз го последвах и погледнах от ръба. На няколко метра от нас жилищните сгради свършваха и една телена мрежа ги отделяше от голямо равно поле. От другата му страна, зад още една мрежа, електроцентралата блещукаше като метален замък, увенчан с гирлянди от дим. Около нея имаше по-малки сгради — дълги и бели, и Зийк посочи една от тях. Тя беше в края и тънеше в сянката на централата.

— Това е лабораторията.

Там е Сарен, добавих наум и усетих как по гръбнака ми плъзна студ. Очаква ни. Преглътнах с мъка при плашещата мисъл: това беше. Отивахме да се изправим пред най-ужасяващия, напълно откачен вампир, който искаше да унищожи света. Нямахме представа какво ще заварим, но вероятно щеше да е толкова ужасно, опасно и страховито, колкото можеше да роди извратеният ум на Сарен. Надявам се, че си готова, Али. Последния път, когато влезе в леговището му, един от вас не излезе оттам.

Канин стоеше неподвижен в края на покрива и оглеждаше лабораторията със спокойните си черни очи. Кимна и каза тихо:

— Бъдете внимателни. Сарен знае, че сме тук и приближаваме. Имал е време да се подготви. Когато влезем в лабораторията, вероятно ще се опита да ни обезсили с капани или чрез живи същества. Трябва да сте готови за всякакви ужаси. Той самият също е изправен пред най-опасната си битка и е напълно непредсказуем. Десетилетия опитвам да разбера как работи умът му, но все още не мога да кажа какво може да направи в битка.

— Е, аз мога — каза Чакала небрежно и оголи зъби в смъртоносна усмивка. — Може да умре. Болезнено. След като му откъсна едната ръка и я навра в бълващата поезия уста, за да се задави с нея. Не разбирам само защо стоим тук и зяпаме, вместо да слезем и да разбием вратата. Хайде, екип. — Ухили се подигравателно.

— Да идем да утрепем един психопат.

 

 

Когато прескочихме телената ограда и тръгнахме към дългата бяла сграда в края на парцела, всичко беше тихо. Нищо не помръдваше; около лабораторията не бродеха Бесни. Прозорците тъмнееха, но колкото повече се приближавахме, толкова повече се убеждавах, че Сарен ни наблюдава. Канин не тръгна към предната врата, а ни поведе назад, макар че не знаех защо си прави труда. Щом Сарен знаеше, че сме тук, спокойно можехме да разбием вратата и да започнем да трепем всичко по пътя си.

Канин счупи с лакът един прозорец — не знам как, но го направи тихо — и ние се провряхме в тъмното леговище на безумеца.

— Сега накъде? — обърна се Канин към Зийк, а аз огледах предпазливо помещението. То беше бяло и стерилно, с дълги плотове, по които всякакви малки неща блещукаха в мрака. Потреперих, защото си спомних една друга лаборатория и друг комплект остри инструменти, които блещукаха в локва от кръвта на Зийк.

— Не съм сигурен — прошепна Зийк. — Но предполагам, че е в подземното ниво, където учените провеждаха повечето експерименти. Водеха ме предимно там.

Стомахът ми се сви, като си представих какво са му правили, но Канин само кимна.

— Тогава води. И бъдете внимателни.

Тръгнахме през лабораторията след Зийк по безкрайни тесни коридори, през бели стерилни стаи, пълни с плотове, компютри и странни машини. Нищо не изглеждаше счупено или не на място. Нямаше трупове, нямаше кръв, не личеше да се е случвало нещо необичайно. Само дето лабораторията пустееше и тънеше в зловеща тишина.

И все пак настръхнах. Беше твърде чисто. Всичко бе бяло и блестящо, излъскано и миришеше слабо на химикали и дезинфектант. Не само стерилно, а безжизнено. Моят свят, външният свят, беше порутен, разпадащ се, пълен с ръжда и отломки, с развала. И въпреки това бе още жив. Това място беше почти обидно чисто, неповредено, твърде съвършено, за да е истинско. Сякаш се намирах в болница, студена, антисептична и безстрастна, сякаш тук се бяха случили ужасни неща, които бързо са били изличени и забравени.

Някак това ме притесняваше повече, отколкото ако бяхме открили покрити с кръв стени и разчленени трупове. От Сарен очаквах касапница, а не студени, излъскани стаи и тишина. Той променяше правилата на играта и това не ми харесваше.

Явно не бях единствената.

— Хм — изсумтя Чакала и гласът му отекна странно в празния коридор. — Малко е разочароващо. Бихме толкова път да убием Сарен, а той не си е направил труда поне да заложи няколко капана или да пусне кървящи да се мотаят наоколо? Направо съм засегнат.

— Може да не е имал време — предположих с надежда. — Или изобщо не е тук.

Канин поклати глава.

— Не — огледа тихата лаборатория с присвити очи. — Не се заблуждавайте. Каквото и да планира Сарен тук, той иска да се увери, че никой няма да му попречи. Ето защо е пуснал Бесните в Едем. При целия хаос навън ще може да работи на спокойствие, без никой да го безпокои. Имал е достатъчно време да се подготви за появата ни. Предполагам, че всеки миг ще разберем какво ни е приготвил.

— Да се надяваме, старче — каза Чакала и небрежно събори кутия с епруветки на пода. Те се пръснаха на малки стъкълца по плочите. Напрегнах се, почти очаквах в стаята да се разрази суматоха, но всичко си остана тихо. Зийк го изгледа подразнен и Чакала се ухили: — Не съм се издокарал така за едното нищо.

Стигнахме до асансьорите и открихме, че още работят, но Канин и Зийк не искаха да влизат в малка метална кутия без път за бягство. Тя бе съвършеното място за капан, бомба или друга гадна изненада. Зийк каза, че точно тук би заложил капан за вампири; една бомба под дъното на кабината щяла да е смъртоносна в толкова ограничено пространство. А ако решат да се спуснат по шахтата, била нужна само една искра в метална туба с водород, за да се разрази истински пожар, който щял да изпепели за миг дори група вампири.

Това ни убеди да поемем по стълбите. Макар че бяхме крайно предпазливи, докато се спускахме надолу, защото не забравяхме, че последния път, когато тръгнахме по тясно стълбище в търсене на Сарен, то избухна. Но нищо не се случи, нямаше взрив, нямаше капани. Стигнахме до врата, която се отвори с лекота, и влязохме в лабиринт от тъмни празни коридори. Тишината тук беше оглушителна. Чакала се обърна към Зийк.

Сигурен ли си, че това е правилната лаборатория?

Зийк кимна и ни поведе напред.

— Сигурен съм.

Вратата зад нас се затвори със съскане и потопи коридорите в пълен мрак. Вампирското ми зрение веднага се изостри и ние последвахме Зийк по дългите тесни коридори, които се пресичаха и извиваха, минаваха през летящи врати и катраненочерни стаи, докато не се обърках напълно.

— Взе да ми писва — измърмори Чакала, когато свихме по друг коридор, напълно идентичен с останалите. — Това с някакъв замисъл ли е построено или на мръвките им харесва да живеят като плъхове в лабиринт? Имам чувството, че се въртим в кръг.

— Знам накъде вървя — отвърна спокойно Зийк.

Много хубаво. Може би там ще те чака парче сиренце.

— Чухте ли? — прошепнах аз.

Всички замръзнаха. Тишината пулсираше в ушите ми. Но точно пред нас, зад ъгъла, дочух слабо свистене на затваряща се врата.

Настръхнах. Извадихме оръжията и тръгнахме към ъгъла. Този път водеше Канин. Той надникна по коридора. В дъното му имаше проста сива врата, която бавно се затваряше. Не бяхме сами.

Канин ни направи знак да не помръдваме, приближи се тихо до вратата, открехна я и надникна през пролуката. Аз стиснах дръжката на меча, втренчих се в мрака и зачаках нещо да гръмне или да го издърпат през вратата. След миг Канин се озърна към нас и ни даде знак да се приближим. Чакала изпъшка зад мен.

— О, колко жалко. Надявах се нещо да изскочи и да каже „бау“. Бих продал града си, за да видя как старецът пищи като малка…

Нещо се блъсна с писък в Чакала. Той се стовари на земята, превъртя се и опита да се изправи, а нещото изпищя отново и се вкопчи свирепо във врата му. Беше Бесен с празен, безумен поглед. Миризма на гнило и кръв веднага изпълни коридора. Аз извиках и замахнах с катаната към слабото тяло, но Бесният се наведе и отскочи назад със смайваща бързина. Вдигна глава, оголи нащърбените си зъби и изсъска. Стомахът ми се сви от ужас.

Очите му ги нямаше. Белите, лишени от зеници топчета, бяха превърнати в нащърбени дупки, каквито имаше по цялото му лице. Дълбоки кървави и черни рани се спускаха по бузите, брадичката и челото, а от гърдите му висяха раздрани парчета плът. Съществото изпищя, скочи към мен, посегна с окървавените си нокти към лицето ми и аз замахнах почти отчаяно. Катаната срещна кокалестата му ръка и я отсече от лакътя, но Бесният дори не потрепна. Зийк се хвърли напред и заби мачетето дълбоко във врата му. Бесният се извърна като змия, спусна се към него и Зийк едва избегна ноктите, които раздраха бузата му. Аз изревах.

Скочих на гърба на Бесния, вдигнах меча и го забих с всичка сила в гръбнака му. Катаната се плъзна през кост, плът и мускули, после се заби в пода, а Бесният се свлече сред пръски кръв, посечен от кръста надолу.

И все пак продължи да се бие. Влачеше се с дългите си ръце по окървавения под, въпреки че половината му тяло липсваше. Посегна към мен и издаде последен смразяващ писък точно преди брадвата на Чакала да му пръсне главата. Чак тогава застина.

Потреперих и отстъпих от тялото, като потиснах порива да се озъбя и да го изритам. Това ли правеше Сарен? Превръщаше Бесни в… каквото и да беше това същество? Но защо? С каква цел, освен напълно да ме подлуди?

— Виж ти, това беше… интересно — гласът на Чакала не съответстваше съвсем на изражението му — гневно и ужасяващо. Беше извил устни в нямо озъбване. Опря брадвата на рамо и се обърна към Канин, който стоеше на няколко крачки от нас. Господарят вампир вероятно бе дошъл още когато Бесният изскочи, но всичко се разви толкова бързо, че не успя да се намеси.

— Благодарим за помощта, старче — процеди Чакала.

— Мисля следващия път аз да надничам зад вратите, а ти да останеш тук с дребосъците. — Потърка врата си, смръщи се и аз видях кръв по пръстите му.

— Ранен си. — Притесних се аз, и сама не знаех защо.

— Това нещо ухапа ли те?

— О, сестро, да не се разтревожи за мен? — Чакала избърса кръвта в палтото си. — Твоята загриженост ме трогва, но това не ми е първото ухапване от Бесен. Ще се оправя, повярвай ми.

— Но с този нещо не беше наред! — Спомни си как кървящите в Ню Ковингтън си изтръгваха очите. Спомних си и заразените с тяхната кръв вампири, които започваха да гният отвътре. Ако при тези Бесни беше същото… — Ами ако е бил заразен? Ако ти си…

— И какво ще направиш? — предизвика ме изнервен Чакала. — Да нямаш лекарство в ръкава? Или просто ще губим време с празни приказки? — После махна с ръка. — Свършено е, сестричке. Искаш да ми помогнеш? Тогава намери Сарен и го дръж, докато му изтръгвам сърцето през зъбите. Да вървим.

Обърнах се към Зийк. Може би той имаше някакви идеи, но зад нас изкънтяха писъци и още двама Бесни се появиха в дъното на коридора и изчезнаха зад един ъгъл. Вампир или не, аз не исках да се изправям отново пред подобни създания. Едно е да се биеш с Бесни, а съвсем друго да се биеш с Бесни, които са се раздрали на кървави ивици, движат се невероятно бързо и не щат да умрат, докато буквално не ги насечеш на парчета.

— Зийк — изсъсках. — Изведи ни оттук. Той кимна и ние се плъзнахме тихо в друг коридор. Ускорихме ход, защото писъците и съскането на Бесните на Сарен започнаха да отекват след нас.

Не се натъкнахме на други чудовища, докато Зийк не ни отведе до двойни врати в края на коридора. Опита да ги отвори, но те не поддадоха.

— Заключени са, а няма друг изход. — Отстъпи от тях с мрачно изражение. — Сарен е тук. Сигурен съм.

Канин се приближи, блъсна с рамо няколко пъти и вратите се отвориха. Продължихме напред, но Зийк внезапно ме стисна за ръката и ме накара да се обърна. Изражението му беше напрегнато, когато срещна погледа ми.

— Помни, Али — прошепна той и стисна пръстите ми. — Спри го, на всяка цена. Дори да трябва да минеш през мен.

В мен пак се надигнаха тревога и непокорство, но Зийк ме пусна и се обърна, преди да отговоря. Тръгна след Канин и Чакала. Аз се зарекох, че няма да се стигне дотам, вдигнах меча и пристъпих в мрака.

Влязохме предпазливо в тъмната стая. Тя приличаше на останалите: плочки по пода, дълги плотове, странни инструменти. Всичко изглеждаше стерилно, както навсякъде.

Но Сарен определено беше тук. Мястото смърдеше на кръв, макар че не се виждаха следи от нея. Нито от него. Гладът се надигна и аз веднага го потиснах. Не биваше да губя концентрация. Ако Сарен беше наблизо, трябваше да съм готова за всичко.

Канин погледна към Чакала и му направи знак да го последва. Двамата тръгнаха наляво. Зийк ми кимна надясно. Поехме покрай стената, взирахме се в мрака и търсехме някакви следи от Сарен или от ужасите, които е оставил след себе си.

В дъното се издигаше лъскава стоманена врата, която блещукаше в сумрака. Тя имаше прост лост за отключване и приличаше на фризер за месо или на складовете за кръв на Принцовете вампири. На ключалката имаше халки за катинар и в тях беше пъхната грубо изкривена отвертка.

Погледнах към Зийк. Нямахме нужда от думи. Някой искаше тази врата да си остане затворена и този някой можеше да е единствено Сарен. Зийк извади пистолета от кобура, вдигна го и се прицели във вратата. Аз стиснах меча с дясната си ръка и посегнах с лявата. Хванах дръжката на отвертката и дръпнах. Металът се изправи с измъчен метален стон и изскочи от заключващия механизъм. Завъртях лоста.

Щом отворих вратата, едно тяло се изтърколи от фризера и се стовари със стон в краката ми.