Джули Кагава
Вечната песен (15)

Глава 15

Открих го на тесен пристан над езерото, далече от сградата и ранените вътре. Леденият вятър дърпаше косата и ризата му, малки вихри от снежинки танцуваха около него и кацаха на голата му кожа, но той не помръдна, когато приближих.

— Зийк.

Не отговори. Пристъпих до него и погледнах лицето му. То беше сухо, по бузите му не се спускаха червени следи, но изражението му отново беше празно. Притеснена, аз го хванах за ръката и се опитах да го накарам да ме погледне.

— Хей.

— Добре съм, Али — отговори тихо и напрегнато. Не звучеше добре. Звучеше, сякаш едва сдържаше вихъра от емоции. Вгледах се в него притеснена. — Ще се оправя — настоя той. — Просто…

Сведе глава, потрепери и първата червена сълза се плъзна от едното му око и капна във водата. Гърлото ми се сви от съчувствие, но усетих тръпка на облекчение. Колкото и да беше ужасно, той все пак си позволяваше да чувства нещо.

— Няма ги — прошепна и в гърлото ми се появи буца. Забравих за безразличието на чудовището и ми се прииска да можех да му кажа нещо. — Семейството ми е мъртво. Само аз останах.

— Не се знае — казах внимателно. Водите на езерото Иъри се плискаха в пристана, тихо и с някак зловещ ритъм. — Те може да са още живи.

— Те са деца — прошепна Зийк. — Минали са дни. Как ще оцелеят сами сред Бесните? И Сарен?

Преглътнах. И аз не знаех как биха могли да оцелеят. Не беше честно тези две малки деца да умрат, убити от Бесни или от луд вампир, след като бяха стигнали чак дотук. Бяха оцелели по целия път до Едем само за да загинат на това място, което се смяташе за безопасно.

Но светът не се интересуваше от това; той беше безмилостен, жесток и суров, също като Сарен, и дори хора като Кейлъб и Бетани не бяха защитени от мрака му.

Зийк внезапно вдигна глава и изрева. Сърцето ми се качи в гърлото. Напрегнах се, но той веднага се приведе отново и стисна юмруци така, че кокалчетата му побеляха.

— Аз съм виновен. Аз. Аз казах на Сарен, аз му казах къде е Едем. Той нямаше да дойде тук, ако не бях аз…

Пристъпих напред и го прегърнах. Притиснах ръцете му към тялото. Той се скова, но не ме отблъсна и останахме така на брега на езерото, а вятърът дърпаше и развяваше дрехите ни.

— Стига толкова — прошепнах до гърба му. — Стига с обвиненията, Йезекил. Всички съжаляваме за нещо, за неща, които бихме искали да променим, но не можем да живеем вечно с тях. Това е да бъдеш вампир — учиш се да продължиш напред.

— Ти направи всичко по силите си за тях — продължих аз, а ръцете му стиснаха моите. — Доведе ги до Едем, даде им истински дом. Не си виновен, че един психопат иска да унищожи всичко.

— Трябваше да съм при тях — прошепна Зийк. — Не биваше да напускам острова…

— Тогава аз щях да умра — казах тихо. — И Канин щеше да умре. А Сарен пак щеше да се опитва да унищожи света, без да има кой да го спре. — Замълчах и добавих много внимателно: — Не омаловажавам смъртта им. И може би те са още живи. Не знаем със сигурност какво се е случило с тях. Но… ти веднъж ми каза, че за всичко има причина. Може би е така.

Зийк се изсмя мрачно.

— Защо станах вампир? — попита той. Не бях чувала подобно огорчение в гласа му. — Защо цял град загива и всички, които обичам, вероятно са мъртви? — Потрепери и се вгледа в езерото. — Семейството ми го няма. Изгубих всичко. Струва ми се ужасно висока цена.

— Аз обаче съм тук, Зийк — прошепнах.

Тръпка мина през него. Зийк не продума повече и аз не усетих сълзи да капят по ръцете ми. Не знаех какво си мисли, но той остана тих и неподвижен, вълните се плискаха в пристана и вятърът създаваше снежни вихрушки около нас. Не помръднах, усещах как кожата ми изстива още повече под бузата му, докато не почувствах нечие присъствие зад нас, погледа на тъмни очи.

Обърнах се. Канин стоеше в края на дока, безизразен и внушителен в нощта, със скръстени на гърдите ръце. Зийк не се обърна и не го видя, но бездънните черни очи ме гледаха, чакаха. Канин не ми кимна да се приближа, но аз се обърнах към Зийк и казах:

— Трябва да тръгвам. — Главата му се надигна съвсем леко. — Ще се оправиш ли?

— Да. — Говореше тихо, но гласът му звучеше нормално. Не исках да го оставям сега. Той се поколеба, преди да добави: — Али… благодаря ти.

Исках да кажа още нещо, но усещах тежкия поглед на Канин. Затова само леко докоснах Зийк по рамото и си тръгнах. Оставих го сам до водата, потънал в мъка и тревоги.

Господарят вампир ме чакаше в края на пристана. Както обикновено с нищо не издаваше мислите и чувствата си, но бях изненадана, че е излязъл да ме търси. Той винаги беше мълчаливият, неутрален наблюдател, оставяше и мен, и Чакала да правим каквото решим — стига да не станем прекалено дразнещи, разбира се. Запитах се защо ли тази нощ бе тръгнал да ме търси.

— Ела — рече той, когато най-сетне стигнах до него в края на дървения кей. — Имаме работа. Последвай ме.

— Работа ли? — Смръщих се и започнах да подтичвам след него, за да не изоставам. — Каква работа? За какво говориш?

— Хората тук са изгубили много — каза той, без да ме поглежда. Вървеше към главната улица и огромния град от палатки около нея. — Има твърде много нуждаещи се, а малцина са способни да помогнат. Ние можем да ги облекчим.

— Защо аз? — Подминахме болницата, където двама войници му кимнаха, но мен изгледаха с подозрение.

Канин се усмихна мрачно.

— Не бих помолил Джеймс — отвърна и аз изсумтях. — А Йезекил трябва да остане за малко сам. Ти не можеш да сториш нищо повече за него, Алисън. Той трябва да се справи сам с тази загуба. — Гласът му стана още по-мрачен. — Освен това се опасявам, че при четирима вампири тук, Едем може да не остане непокътнат. Вероятно скоро ще трябва да се нахраним, така че нека това е нещо като компенсация. Надявам се само да не се стигне дотам.

С Канин вървяхме през нощта. Най-голямата грижа беше да се опази стената от Бесните; на места тя беше отслабена от постоянните им набези и имаше опасност да се срути напълно. Хората ни гледаха как преминаваме без подозрение, не знаеха, че сред тях има чудовища. След няколко часа укрепване на стената, Канин ме остави на стража да наблюдавам пътя за хора и да се уверя, че Бесните няма да се промъкнат вътре. Докато стоях на върха на една от кулите и се взирах към съскащата и гърчеща се маса зад портите, аз се чудех дали всъщност Канин не се опитва да ме държи далече от Зийк. Може би не с намерението да ни раздели, а просто да съм заета с нещо и да му дам шанс да се справи със загубата сам. Вероятно това наистина беше най-доброто за него.

Или пък не. Може би Канин ми бе казал истинската причина — да се отплатим за щетите, които четирима вампири можеха да нанесат на общността. Или имаше още нещо. Не знаех. Моят създател беше неразгадаем, както винаги, и аз се отказах да умувам.

Около час преди зазоряване бях освободена от поста си и се върнах в болницата. В тишината преди изгрева повечето хора в палатките спяха, сгушени до близките си и под одеялата, за малко забравили за нещастието си.

Когато тръгнах към вратата на болницата, долових във вятъра миризма на прясна кръв. Смръщих се и я последвах зад ъгъла, където Чакала се беше облегнал небрежно на стената на болницата, потънал в мрака, очите му сияеха в жълто. Миришеше на кръв, но чиста и незамърсена с химикали, не като кръвта на ранените пациенти в болницата. Отчаяно се надявах, че не е изял някой от тях. Гладът ми се надигна с ръмжене и аз го потиснах.

— О, сестричке — ухили се Чакала, после извади нещо от палтото си — найлонова торбичка, пълна с тъмна течност. — Освободиха ли те вече от тежкия труд? Един вампир да се труди за овцете — направо отвратително. Ако бях на твое място, щях да кажа на стареца да иде да седне в някой лагерен огън. Но ти си по-добра от мен. — Козирува ми подигравателно, после захапа торбичката. Смръщих се.

— Откъде намери това? Никой тук не знае, че си вампир.

Той вдигна глава и ми се ухили с окървавени устни.

— Невероятно е какво можеш да намериш, ако се поразровиш в задните стаи, докато никой не гледа. Открих това в един хладилник и огладнях. Искаш ли, сестричке? — Той вдигна торбичката и няколко червени капки паднаха на земята, стомахът ми се сви от Глад. — Има още една-две. — Ухили се отново и изви вежда. — Но защо ме гледаш така?

— Нищо — отвърнах, усмихната. — Не съм предполагала, че ще избереш да се нахраниш от торбичка с кръв, вместо от човек. Да не би най-сетне да си се отказал от образа на големия лош крал на бандитите?

Той извъртя очи.

— Аз съм вампир, сестро. Не съм глупак. Ако някоя от тези мръвки изчезне безследно, кого ще обвинят първо? Не ни трябва тежковъоръжени войници да тръгнат да търсят вампири и да задават въпроси, а е трудно да се отървеш от голяма купчина трупове. Но ти не се тревожи. — Той пак се облегна на стената и кръстоса дългите си крака. — След като спрем Сарен, възнамерявам да се наловувам хубаво, за да отмия този вкус от устата си. Затова не си въобразявай, че си ме променила.

Засмях се.

— Както кажеш, Джеймс.

— Не трябваше ли да спасяваш сирачета с твоето паленце? Или да се преструваш, че са ти интересни историите на Канин? Върви да досаждаш на някой друг.

Преди да се обърна победоносно, аз попитах:

— Къде са Канин и Зийк?

— Откъде да знам. Когато за последно видях стареца, той говореше с кмета, обясняваше как ще тръгнем утре и прочее. Не изглеждаше да имат нужда от мен, затова се отегчих. — Чакала отпи дълга глътка от торбичката. — Реших да огледам сам. О, между другото, освободили са една стая за теб, за да не спиш при ранените. Предполагам, че присъствието на вампир в болницата все пак леко ги изнервя. — Махна с торбичката към мен и вдигна вежди. — Сигурна ли си, че не искаш една, сестро? Може да си я поделиш с паленцето на свещи?

Тръгнах към болницата и оставих Чакала да пие крадената кръв. Стаите сега бяха тихи, повечето хора спяха и само две сестри обикаляха леглата и проверяваха пациентите. Те не ми обърнаха внимание, докато вървях по коридорите, без да знам къде всъщност отивам. Зачудих се дали да не потърся Зийк, но реших тази нощ да го оставя сам. Може би се беше изморил от постоянното ми присъствие. Зората щеше да настъпи след по-малко от час и аз бях изтощена. Зийк знаеше къде съм и ако искаше да поговорим, щеше да дойде.

Накрая спрях една сестра в коридора и я попитах къде е стаята ми. Тя ме упъти, после избяга бързо зад ъгъла. Явно някои хора тук знаеха, че из болницата броди вампир. За щастие не бяха споделили тази информация с пациентите. Представях си какво може да направи тълпа паникьосани хора, ако осъзнаят, че в съседство спи вампир.

Тръгнах към стаята си, която се оказа голямо складово помещение с легло в ъгъла. Замръзнах, защото видях една фигура да се обляга на лавицата. Чакаше ме.

— Зийк? — примигнах, когато вратата се затвори зад мен. — Какво правиш тук…

Той се приближи и ме прегърна нежно. Притисна устни към устата ми. Аз се сковах от изненада, но само за миг. Обгърнах кръста му с ръце и се притиснах към него. Устните му бяха нежни, но настоятелни, почти отчаяни. Усещах твърдите мускули на гърба и ръцете му, като стоманени нишки, които ме притегляха по-близо. Той разроши косата ми и аз въздъхнах до устните му. Усещах как друг вид глад се надига в мен и гори във вените ми. Исках да отметна глава назад, за да оголя шията си, но Зийк ме държеше толкова плътно, че можех единствено да го целувам.

Когато се отдръпна, бях малко замаяна. Ръцете му още ме притискаха и имах чувството, че няма да се отпуснат скоро. Погледнах го, срещнах настоятелния му поглед и се усмихнах объркана.

— Какво беше това?

Той опря чело в моето и затвори очи.

— Просто… най-сетне осъзнах кое е важното. — Въздъхна, гласът му беше изпълнен със съжаление. — Не трябваше да ми отнема толкова време, но изглежда винаги ми е било трудно да видя онова, което е точно пред очите ми. Предполагам… — Смръщи се и потрепери. — Предполагам, че затова ми беше отнето всичко. За да го осъзная.

— Зийк…

Той се отдръпна и ме погледна с мъка.

— Едем го няма — каза той. — Домът ми е унищожен и семейството ми… вероятно е мъртво. Аз съм вампир. Изгубих почти всичко. — Прегърна ме болезнено силно, гледаше ме почти отчаяно. — Не мога да изгубя и теб.

— Няма да ме изгубиш. — Усещах, че очите ми парят. — Нали вече ти казах, Зийк? Аз съм тук. Бях тук през цялото време.

— Знам. А Господ знае, че не го заслужавам. Не заслужавам втори шанс, но… не мога да си представя живота без теб, Али. — Вдигна ръка и я притисна към бузата. Очите му грееха от емоцията. — Ти си единствената, която ме кара да се чувствам отново човек. Когато съм с теб, наистина мога да видя някакво бъдеще. Бъдеще, което не е пълно с кръв и смърт и с което ще мога да живея. — Замълча и продължи тихо, но решително: — Не мога да променя стореното, но мога да опитам да направя нещата по-добри. Искам да живея и да прекарам вечността с теб. Ако… ако ти искаш. Ако искаш да сме заедно толкова дълго.

Преглътнах с мъка, за да прочистя гърлото си.

— Винаги съм била с теб, Йезекил — успях да отвърна и срещнах блесналите сини очи. — Времето никога не е имало значение. Вампир или човек, вечност или само няколко години, винаги съм искала да ги прекарам с теб.

Той примигна и дланта му прокара огнена диря по бузата ми.

— Обичам те, Алисън — прошепна Зийк и стомахът ми пак се сви на възел. — Обичам те с всичко в мен — със сърцето, ума и душата си. Дори Сарен не можа да ми отнеме това. Дори когато бях на онази маса, пищях и желаех смъртта, мислех само за теб. Ти беше с мен при всяка моя стъпка и никога не се отклони, дори когато аз бях готов да се предам. Съжалявам, че ми отне толкова време, за да го разбера. — Хвана ръката ми и я притисна към гърдите си, без да откъсва поглед от мен. — Е, това съм аз, целият, завинаги. Вече няма да поглеждам назад. Никакви съжаления повече. Отсега нататък, вампирско момиче — сведе глава и докосна с устни кожата ми, — ще съм изцяло твой.

В гърлото ми имаше буца, очите ми се замъглиха. Заляха ме облекчение и чувство, което ме караше да искам да се смея, да плача и да го прегръщам едновременно, но аз успях само да се усмихна леко и да изрека задавено:

— Най-сетне.

Зийк примигна, после бавно се усмихна. Истинска усмивка, каквато не бях виждала от ужасната нощ на смъртта му. За миг всичко, което Сарен беше сторил на него и на нас, изчезна напълно и Зийк беше пак онова момче, което срещнах до един опустял град: очарователно, решително, дори изпълнено с надежда. Наведе се и ме целуна дълго и дълбоко, а аз го прегърнах през врата и го притеглих към себе си. Той тръгна напред, докато гърба ми не опря в грубия бетон на стената. Усещах всяка част от Зийк до себе си и исках още. Устните му поеха от устата към брадичката и шията ми; изпъшках и извих глава назад, усещах лекото драскане на зъбите му. И онзи глад се разпали отново.

Изръмжах, отлепих се от стената и го избутах към леглото в ъгъла на стаята. Той потъна леко на матрака, повличайки ме с него, прегърнал ме през кръста. Опрях лакти до главата му и го целунах. Усетих как ръцете му се плъзгат по гърба ми и посягат под палтото. Тъмната разпокъсана дреха внезапно ми отесня; свалих я и я оставих да падне на пода. Зийк ме гледаше, сините му очи бяха спокойни, в изражението му нямаше и капка съмнение или страх.

— Али — изпъшка той съвсем тихо, аз се наведох да го целуна отново и притиснах устни към брадичката му. Той изстена и изви глава назад, за да оголи шията си. Усетих как зъбите ми се издължават. Беше толкова близо, миризмата и допирът му изпълваха сетивата ми, но исках да съм още по-близо. Исках го целия, всичко, което може да ми даде, и всичко, което аз мога да му предложа. Без повече прегради. Тази нощ Зийк беше мой и никой нямаше да ми го отнеме.

Наведох се към шията му и я целунах, едва одрасках със зъби кожата му. Той изстена отново, аз плъзнах ръка под ризата му и го погалих по гърдите. Той изпъшка и аз започнах да дърпам нагоре ризата.

Чакай — прошепна почти без дъх. Отдръпнах се да го погледна, устните ми бяха на сантиметри от неговите. — Алисън — каза той, макар че очите му бяха леко помътнели и връхчетата на зъбите му се подаваха. — Не трябва да го правим, не и тази нощ. — Вдигна ръка към бузата ми, очите му не се отделяха от лицето ми. — Имаме цяла вечност — каза нежно, — сега не е моментът…

Едва устоях да не се озъбя.

Последния път, когато решихме да изчакаме, Йезекил, ти умря. — Той потрепна и очите му потъмняха при спомена. Аз стиснах юмрук на гърдите му. — Не че имам някакво намерение да те изгубя отново, но точно сега си сме изправени пред един безумец, който доста е напреднал в създаването на нов апокалипсис. Той няма да ни отнеме това. — Озъбих се непокорно. — Ако светът свърши утре — прошепнах яростно — и това наистина са последните дни, проклета да съм, ако съжалявам за нещо.

Очите му засияха. Без да каже нищо, той посегна, придърпа главата ми надолу и притиснахме устни. После рязко се надигна и се претърколихме. Аз се стоварих с тътен на матрака и примигнах от изненада. Бях забравила колко е силен сега. Той ме целуна дълбоко, после плъзна устни по врата ми, накара ме да изстена и да се извия под него. Кръвта ми бумтеше, бушуваше във вените. Исках да ме ухапе, да забие зъби в шията ми. До болка исках да го усетя отново, да усетя как душата му се слива с моята и да позная всяко кътче от ума и сърцето му.

Изръмжах, притиснах го към себе си и той отговори с ръмжене. Устните му бяха на устата ми, на шията ми, пълзяха към корема. Изстенах и издърпах ризата през главата му. Още дрехи паднаха, освобождавахме се трескаво от тях, за да сме възможно най-близо един до друг. Когато вече нищо не ни разделяше, аз прокарах ръце по осеяния му с белези гръб, а после по мускулестите ръце, по гърдите и опитах да запомня всичко.

Зийк се отдръпна, лицето му беше над моето, очите му светеха и зъбите се бяха издължили напълно.

— Кажи, че ме обичаш, вампирско момиче — прошепна той тихо и дрезгаво. — Кажи ми… че това ще е завинаги.

— Обичам те — отвърнах веднага. — И ако имаме цяла вечност, не искам да я прекарам с никой друг.

Той се отпусна над мен и аз захапах устната му, забих нокти в гърба му. Болеше, но бях усещала много по-силна болка от тази. Когато се наведе да ме целуне отново, затворих очи и се оставих на усещането. Бяхме толкова близо; имах чувството, че горя, жега пееше във вените ми. Но все още липсваше нещо.

По-близо — помислих си замаяна. — Ела по-близо, Зийк. Това не е достатъчно.

Той внезапно ме стисна здраво и изръмжа глухо. Аз ахнах, извих глава назад, той се наведе и най-сетне заби зъби в шията ми.

Извиках, вкопчих се в раменете му и ме изпълниха стотици емоции. Усещах го навсякъде, отвътре и отвън. Почувствах страха му, отчаянието, че може да ме загуби, или от ръката на Сарен, или заради собствените си провали, и тогава трябваше да се справя сам с чудовището в себе си. Усетих гнева му, яростта към създателя му — демона, избил семейството му, беше наранил толкова много хора и продължаваше. Решимостта му да успее, да спаси възможно най-много човеци. И… любовта му към мен, силна и мощна, почти плашеща. Това беше бездънен кладенец, пашкул, който ни обгръщаше топъл и опияняващ. Сълзи избиха в очите ми и се спуснаха по бузите, докато лежах, без да помръдвам. Не исках да помръдвам. Исках да остана вечно така.

Зийк се отдръпна и прибра зъбите си. Вгледа се в мен. Срещнах очите му, бяха почервенели.

— Никога… не съм предполагал, че ще е такова — прошепна той смаян. Сложи длан на бузата ми и прокара пръст по червените следи. Изглеждаше притеснен. — Добре ли си? Нараних ли те?

Плъзнах пръсти през косата на тила му и прошепнах:

— Ела насам. — Придърпах към себе си. Той устоя за миг, но после се наведе, а аз се надигнах от матрака и забих зъби от шията му.

Зийк изпъшка. Кръвта му потече по езика ми гореща, сладка, мощна, изгаряше вените ми. Отново усетих всяка негова емоция, усещах как кръвта му се смесва с моята, слива се с нея. Зийк потрепери, притисна ме по-близо и затвори очи.

Когато се отдръпнах, зората вече се пукаше на хоризонта; усещах как светлината се разлива над дърветата и целия свят. Зъбите ми се прибраха и аз се вгледах сънено в Зийк, който срещна погледа ми с пълно обожание.

Нямаше нужда да казваме нищо. Той се наведе, целуна ме нежно по устните, отпусна се до мен и ни покри със завивката. Аз се облегнах на него. Усещах как кръвта и чувствата му още се вихрят в мен и удавят дори чудовището. И за първи път след смъртта на мама, когато бях едва на десет, аз напълно се отпуснах в нечия прегръдка.

 

 

Събудих се легнала на една страна под завивките — нещо студено и тежко притискаше гърба ми. Ръката на Зийк обгръщаше кръста ми. В стаята беше тихо; нито звук не проникваше иззад вратата, под която имаше ивица светлина, но моят вътрешен часовник ми казваше, че слънцето вече е залязло. Мечът ми лежеше забравен под леглото, а дрехите ми бяха на купчина до него. Обикновено, когато се събудех, посягах първо към катаната, но сега мечът не ми изглеждаше толкова важен.

Събитията от нощта се завърнаха, емоционални и нереални, и аз потреперих. Снощи… докато кръвта и чувствата на Зийк бушуваха в мен, аз не се бях чувствала така близо до някого през целия си живот. Беше невероятно, вълнуващо и напълно ужасяващо: да видиш най-дълбоките части от него оголени и да опознаеш дълбочината на чувствата му. Осъзнах, че той също е погледнал зад моята стена.

Но сега беше настъпила друга нощ и ние трябваше да спрем откачен вампир и да унищожим един вирус. Канин и Чакала сигурно вече ни чакаха, за да тръгнем за Едем. Запитах се дали някой от тях е усетил чрез кръвната връзка какво съм правила снощи. Ужасих се, но после реших, че няма значение. Не се срамувах, освен това, ако Чакала беше решил да ме проверява и е видял повече, отколкото му се иска, това си беше негов проблем.

Но все пак не ми се щеше да започне да блъска по вратата.

Хванах китката на Зийк, за да преместя ръката му и да се изплъзна от леглото. Но той изръмжа тихо до мен, стисна ме през кръста и ме притегли назад.

— Не — прошепна в косата ми. — Още няколко минутки.

Погледнах през рамо към него. Очите му бяха затворени, лицето — спокойно, само брадичката му бе издадена упорито напред. Усмихнах се и смуших ръката, която ме притискаше.

— Канин и Чакала ще ни чакат, нали знаеш?

— Знам — измърмори той, без да отваря очи, но леко смръщи чело. — Две минутки — примоли се. — Искам само да полежа така с теб. Преди да тръгнем пак към огромната гадост, която ни чака навън.

Обърнах се в прегръдката му към него. Той най-сетне отвори очи — тези ясни, пронизващи сини очи, които ме гледаха настоятелно. Погалих го по брадичката, исках да можехме да лежим така цяла нощ, без да се притесняваме за смъртоносни вируси и откачени вампири, които искат да унищожат света.

— Ще го победим — прошепнах, обещах му, на него и на всички останали. — Това не е краят, Зийк. Каквото и да стане, няма да дам нашата вечност без един хубав бой.

Зийк се усмихна, изглеждаше спокоен, целуна ме бавно по устата.

— Добре тогава, вампирско момиче — прошепна той, очите му грееха от решителност. — Да вървим да спрем апокалипсиса.