Джули Кагава
Вечната песен (14)

Глава 14

Усетих как в гърлото на Зийк се надигна ръмжене, когато няколко мъже пристъпиха напред, като ме държаха на прицел. Бързо го хванах за ръката. Ако нападнеше, ако се издадеше, че е вампир, щяха да се обърнат срещу него и останалите. Щяха да открият стрелба и всичко щеше да свърши с пълна катастрофа. Не можехме си го позволим. Не и сега, когато Сарен беше някъде там, вероятно в самия Едем.

— Зийк, чакай! — Той се обърна и ме погледна напрегнато, връхчетата на зъбите му се подаваха между устните. По дяволите, трябваше да го успокоя, преди да обезумее и да избие хората. — Ще ида с тях — прошепнах и се озърнах към войниците. — Идвам с вас! — извиках и те се отпуснаха малко.

Обърнах се към Зийк, който още изглеждаше вбесен, наведох се и прошепнах:

— Така е най-добре. Остани с Канин и Чакала. Разберете какво става.

— Няма да те пусна с тях.

— Ще се оправя. — Стиснах ръката му, отчаяно исках да го убедя. — Какво ще ми направят, ще ме изгорят на клада? — Боже, да се надяваме, че няма. — Ти трябва да търсиш Сарен, Зийк. Ако си мислят, че съм единственият вампир тук, няма да ви държат под око. Трябва да разберем какво е станало с Едем и къде е Сарен. Сега това е най-важно.

Той затвори очи.

— Съжалявам — прошепна и ме погледна с мъка. — Не исках да става така. Мислех си, че доктор Ричардсън ще е тук и ще обясни всичко.

— Не можеш да предвидиш какво ще се случи. — Войниците ме гледаха нетърпеливо; нямах много време. — Така е най-добре, Зийк. Не искаме битка. По-добре да съм само аз, а не и четиримата. — Наведох се още и добавих съвсем тихо: — Не бива да разбират, че си вампир, не и преди да си разбрал какво е станало с Едем.

Той въздъхна, изглеждаше вбесен и безпомощен, но кимна.

— Ще те намеря. — Докосна леко бузата ми. — Обещавам. Познавам хората тук, те са разумни. Ще поговоря с тях и ще оправя всичко. Само се дръж дотогава.

— Добре — отвърнах, но не това си мислех. Мислех си, че хората по принцип не са особено разумни, когато стане дума за вампири. Че страхът от чудовища и хищници обикновено надделява над всякакъв разум, когато опре до оцеляването им. Не очаквах съчувствие и разбиране, исках само да спечеля малко време, докато останалите открият Сарен.

А в най-тъмните кътчета на съзнанието ми крещеше страх, който не признавах дори пред себе си. Те бяха позволили на Зийк да напусне Едем, за да им доведе един вампир. И ето ме мен. Вампир в град, пълен с изплашени и отчаяни смъртни.

Част от мен казваше, че съм невероятна глупачка да се доверя на тези хора, да вярвам, че няма да ме вържат на някоя маса и да ме нарежат като плъх. Част от мен настояваше, че трябва да се бия. Аз бях вампир, кои бяха тези смъртни, че да ме третират като затворник и животно? Можехме да ги разкъсаме и да осеем пътя с части от телата им, а после да намерим Сарен без тяхната помощ.

Но прогоних този глас. Аз не бях такова чудовище. Изминахме толкова път и сега нямаше да убивам хората, на които бях дошла да помогна. А и семейството на Зийк беше тук. Ако аз се поддадях на чудовището, щеше да го направи и той, а за него това щеше да е още по-пагубно. Не, ако така щях да помогна на Зийк да запази контрол, а на другите да останат свободни и да търсят истинския ни враг, щях да го направя, щях да тръгна с тези хора. Макар изобщо да не се съмнявах, че ще се отнесат с мен като с чудовище.

— Остави оръжието — каза ми водачът и насочи автомата към катаната, когато се приближих. — Достатъчно е, че ще пуснем един кръвопиец по улиците. Поне да не е въоръжен. Пусни го.

Настръхнах, но се овладях и подадох меча на Канин. Очите ни се срещнаха, когато пръстите му се свиха на дръжката. Грижи се за него, Канин — помислих си с надеждата, че ще разчете изражението ми. — Не му позволявай да се поддаде на чудовището.

Той ми кимна едва забележимо и аз се отпуснах. Канин знаеше какво става и какво трябва да се направи. Щеше да се грижи за Чакала и Зийк и заедно щяха да разберат какво се е случило с Едем.

Обърнах се към войниците и вдигнах ръце, за да покажа, че са празни. Пристъпих напред. Те ме обградиха, насочили автоматите си към гърдите ми. Водачът им погледна през рамо към спътниците ми и стисна устни.

— Вие тримата ще чакате тук — каза им той. — Да не сте помръднали, докато се върнем. — После се обърна към мен и посочи напред с оръжието. — Тръгвай.

Поведоха ме по пътя и скоро стана съвсем ясно, че в Едем се е случило нещо ужасно.

Улицата беше опасана с палатки и барачки, изпълнени с хора, които смърдяха на болка, кръв и страх. Навеси от гофрирана ламарина, дърво или брезент бяха издигнати набързо, а под тях се гушеха хора. Имаше групи и семейства, които се свиваха под открито небе в одеялата си около някоя лампа или огнище, а устните им бяха посинели от студ. Когато дойдох тук за първи път със Зийк в базата нямаше много хора, само няколко бетонни казарми и клиника, където изследваха новодошлите за инфекции, преди да ги пуснат в Едем. Тогава един добронамерен лекар откри, че нямам пулс, и се наложи да си тръгна веднага. Дори не подозирах, че ще видя отново това място.

— Какво е станало тук? — попитах водача. — Тези хора от Едем ли са? Какво става?

— Не ми е позволено да ти кажа, кръвопиецо — отвърна той рязко, явно бе на ръба. Хората се обърнаха след нас и ме изгледаха с подозрение. Вероятно сега не беше най-подходящият момент един вампир да почука на вратите на Едем; нервите бяха изпънати и всички бяха нащрек.

Войниците ме вкараха в една от дългите бетонни сгради, после надолу по стълбище и към подземно помещение. В сумрака видях две килии на срещуположните стени. Бяха малки и вече заети. Двама намръщени мъже вдигнаха глави от пейката в едната килия и видях как разшириха очи, щом ме видяха. Водачът се приближи до вратата, отключи я и отвори.

— Вън — извика той на мъжете. — Вървете във вашите зони и не създавайте повече проблеми. Всички сме зле, но се опитваме да оправим нещата възможно най-бързо. Ако пак стане сбиване, ще започна да хвърлям хора зад стената, ясно ли е?

— Значи няма да оставиш момичето при нас? — изрева единият, грубоват мъжага, който се взираше в мен през решетките. — Сигурно е много специална, щом освобождавате заради нея килиите. — Ухили ми се и показа счупените си жълти зъби. — Хвърли я при нас, сержант, ще съм добричък, обещавам.

Чудовището веднага се надигна и аз преглътнах внезапното въодушевление… и страха. Това беше много, много лоша идея. Аз, в малка килия с двама мъже, които не могат да избягат. Дори да не опитаха нищо, не бях сигурна, че ще успея да контролирам инстинктите си. Войниците вероятно щяха да заварят касапница.

— Много смешно — отвърна студено войникът, явно и той си мислеше същото. Отстъпи от килията, посочи към стълбите и изрева: — Вън, и двамата. Веднага.

Мъжете се подчиниха. Излязоха от килията и се повлякоха към стълбите, като ме поглеждаха любопитно и жадно. Един от войниците насочи оръжието си към мен и аз отстъпих до стената, далеч от хората. Държаха ме на прицел, докато мъжете не изкачиха стълбите. После водачът отвори вратата на килията и ми направи знак да вляза вътре.

Един автомат ме сръга в ребрата и аз тръгнах. Минах покрай сержанта, който ме гледаше предпазливо, сякаш можех да му скоча всеки миг, и влязох в килията. Вратата се затръшна след мен.

Огледах бързо тясното помещение: бетонни стени, дебели метални решетки, без прозорци. Е, поне нямаше да се тревожа за слънчевата светлина, която щеше да пълзи по пода, докато аз се свивам отчаяна в ъгъла. Не можех да избягам оттук, вратата и решетките изглеждаха солидни. Канин вероятно щеше да ги огъне без проблем, но аз не бях Господар вампир и нямах неговата сила. Явно щях да постоя тук известно време.

Обърнах се към сержанта.

— Колко ще остана тук?

— Не знам, вампире. — Мъжете се бяха успокоили, след като вече ни делеше металната решетка. — Ще съобщим на съответните власти и те ще решат какво да правят. Предлагам да се настаниш удобно и не прави глупости. Само да надникнеш навън без разрешение и ще те направим на решето. Разбра ли?

— Да. — Въздъхнах и тръгнах към пейката до стената. — Разбрах.

— Добре. Погрижи се да не го забравиш. — Той се отдалечи, като крещеше заповеди на хората си. — Луис, Джаксън, наглеждайте килията. Никой да не слиза тук без мое разрешение и дори вампирът само да кихне, веднага ми кажете.

— Да, сър.

— И доведете другите трима — хлапето и двамата непознати. Искам да знам кои са, откъде идват, всичко.

— Да, сър.

Стъпките им изтрополиха по стълбите, гласовете им затихнаха и аз останаха сама.

Страхотно. Бях се опасявала, че ще се стигне до това — да стоя заключена в килия и да чакам хората да решат какво ще правят с вампира. Надявах се да не се събудя вързана за легло, а около мен да се мотаят учени с бели престилки, да ме бодат с игли и да ми точат кръв. Както бяха направили със Сарен и всички онези вампири преди шейсет години. Вампирите, които се бяха превърнали в Бесни.

Потреперих, обгърнах се с ръце и се настаних на твърдата метална пейка. Опитвах се да не мисля за това. Беше лоша идея, не трябваше да се доверявам на хората. Надявах се, че Зийк, Канин и Чакала са добре и са достатъчно умни да не чакат завръщането на войниците. Най-много се тревожех за Зийк. Дали щеше да се контролира в присъствието на толкова хора, повечето слаби и уязвими? Вярвах, че Канин ще успее да го вразуми, но се съмнявах, че садистичният ми кръвен брат ще се въздържи да каже или направи нещо, което ще го извади от релси. А тогава всички щяхме да свършим тук, ще чакаме учените да ни вържат за масите и да набучат тръбички във вените ни.

Час, може би два, изминаха в тишина. Никой не дойде да ме провери и аз ту седях на пейката, ту крачех из килията. Няколко пъти опитах здравината на решетката и вратата, чудех се как ще се измъкна, ако се наложи, но решетките бяха дебели, а вратата — здраво заключена. Питах се какво ли правят останалите, дали са намерили път към Едем без мен. Или тайната им е била разкрита и сега се крият, за да избегнат залавяне или смъртта си? Зийк ми беше обещал, че учените в Едем няма да ме използват като лабораторен плъх, но тези учени вече не бяха тук. Изръмжах и стиснах решетките. Зъбите ми се издължиха. Ако се стигнеше дотам, нямаше да се дам без бой. Не трябва да прекаляваш с един вампир. Едно е да ме държат затворена, а съвсем друго да тръгнат към мен с игла или скалпел. Надявах се, че са готови за сериозна битка.

Тъкмо се бях върнала на пейката в ъгъла, когато чух стъпки и вдигнах глава.

Един човек стоеше в подножието на стълбите, гледаше ме иззад очилата си с проницателни черни очи. Беше висок и строен, с тясно лице и оредяваща коса, а чистият сив костюм като че ли му беше малко къс, защото откриваше кокалестите глезени и китки. Присвих очи. Заприлича ми на един питомец, на момче, което познавах и което ме предаде, за да стане помощник на вампира Принц на Ню Ковингтън. Като че ли и Едем си имаше свои питомци.

Мъжът се взираше в мен, стиснал сериозно устни. После приближи бързо и аз се напрегнах, когато спря на няколко крачки от решетката, точно извън обхвата ми, ако реша да се хвърля към него. Огледах го предпазливо. Не знаех какво иска, но ако приличаше на онзи питомец, не исках да говоря с него. Той вероятно беше дошъл да заплашва, да задава въпроси или да ме информира, че ще бъда отведена в някаква тайна лаборатория на острова. Зачудих се дали ще успея да измъкна някаква информация от него за Зийк и останалите.

— Госпожице Алисън.

Примигнах и се смръщих. Бях изненадана, че ме нарече по име; повечето хора се обръщаха към мен с „вампире“ или „кръвопиецо“: Но тонът му не беше снизходителен или самодоволен. Беше почти… цивилизован. Виж ти.

— Да?

Той остана далеч от решетките, но продължи със сериозен глас и скръсти ръце на гърдите си.

— Моля да ни простите за това — каза, сякаш успокояваше подразнен важен гост. — Бъдете сигурна, че правим всичко възможно, за да разрешим това недоразумение. Вашите приятели в момента говорят с кмета относно ситуацията в Едем. Предполагаме, че скоро ще се присъедините към тях, ако проявите още малко търпение.

Взирах се в него, не можех да повярвам на ушите си. Беше минало много време, откакто човек се бе обръщал човешки към мен, и то когато знаеше каква съм.

— Вие… вие осъзнавате каква съм, нали? — попитах аз. Може би той не знаеше с кого говори; може би шефът му не му беше казал, че момичето в килията всъщност е чудовище. Той примигна и кимна сериозно.

— Да. Вие сте вампир. Това вече се изясни. Приятелите ви гарантираха, че не възнамерявате да навредите на гражданите на Едем и ние ще държим тях отговорни. Ако нараните или убиете някого тук, те ще пострадат. — Гласът му не се беше променил, все още говореше любезно и делово, но предупреждението беше съвсем ясно. Ако нараня някого, Зийк и другите също щяха да платят за това.

— Както и да е — продължи мъжът. — Зийк Крос направи много за Едем и ние говорихме с лекарите и войниците, с които сте се срещнали при предишното си посещение. Заради техните думи и настояването на господин Крос, решихме да ви се доверим. Щом кметът издаде заповед, вие ще бъдете освободена.

— Ще ме пусне. Един вампир. — Внезапно реших, че това е капан, и присвих очи, търсех истината на лицето му. — Малко ми е трудно да повярвам. Какво всъщност иска той от мен?

— Само вашето съдействие, госпожице Алисън. — Гласът му не се промени. — И обещание, че няма да нараните никого тук. Гражданите на Едем не знаят за вас и не бива да узнават, но кметът разбира, че един вампир ще ни е от голяма полза, особено сега.

— Ако това означава, че ще ме предаде на учените, опасявам се, че не мога да се съглася — отвърнах аз и показах връхчетата на зъбите си.

Мъжът поклати глава.

— Не, госпожице Алисън. Не и без вашето съгласие. — Дори да забеляза недоверието ми, не го показа с нищо. — Учените, за които говорите, наистина се нуждаеха от вампирска кръв, за да продължат проучването си, но се страхувам, че те вече са мъртви. Не успяха да напуснат острова, когато се случи катастрофата.

— Каква катастрофа?

— Опасявам се, че трябва да го чуете от кмета — рече той мрачно. — Той ме изпрати само да ви информирам, че ситуацията е разрешена и да ви помоля да не нападате гражданите на Едем, когато излезете оттук.

Продължих да се взирам в него. Не това бях очаквала. Хората приемаха един вампир в техния град? И не се държаха с него като с чудовище или нещо, което може да послужи за експеримент? Човекът зад решетката беше предпазлив, но ми говореше с уважение. Може би… бях сгрешила. Може би Зийк наистина ми бе казал истината за Едем.

— Али.

Стъпки отекнаха по стълбището и Зийк се появи, следван от няколко войници. Водачът, сержантът, ми кимна делово, когато влезе, после извърна глава към един от мъжете. Той приближи към вратата на килията с ключ.

Зийк остана назад, докато войникът отключи вратата и тя се отвори със скърцане, но бързо пристъпи напред, щом излязох от килията. Изглеждаше притеснен, сякаш се опасяваше, че ще го обвиня, задето бях стояла три часа зад решетките.

— Съжалявам, Алисън — прошепна и видях на лицето му разкаяние, малко гняв и вина. — Не трябваше да става така. Обещах ти, че няма да се отнесат с теб по този начин…

— Всичко е наред — уверих го и леко докоснах ръката му. — Те трябва да се защитават. Разбирам го. Къде са Канин и Чакала?

— При кмета. — Замълча, защото сержантът се приближи и ми подаде катаната. Отново изненадана, аз я поех и я закачих на гърба си. Войникът посочи към стълбите: — Той иска да говори с вас. Готова ли сте?

Кимнах, после погледнах към мъжа, когото бях взела за питомец. Той още ни наблюдаваше от мястото си пред килията. Срещна погледа ми сериозно и не видях страх или омраза в изражението му. Вероятно бях сбъркала в преценката си и за него.

— Благодаря — отвърнах тихо и той кимна.

Последвахме войниците по стълбите, излязохме от сградата и тръгнахме към голям джип, който жужеше в края на пътя. Никой не продумваше. Със Зийк се настанихме между двама войници, които притиснаха оръжията към гърдите си и се втренчиха право напред. Виждах през прозорците градчето от палатки и навеси, разпростряло се в криви редици покрай настилката, чак до далечната стена. Парцаливи, треперещи хора бродеха по улиците или се бяха сгърбили около метални варели. Изглеждаха уплашени и нещастни. Явно в Едем се беше случило нещо ужасно, щом жителите му бяха избягали тук.

Да, напълно във възможностите на Сарен.

— Знаеш ли какво става? — прошепнах на Зийк. Той кимна мрачно.

— Кметът Хендрикс ще ти обясни. По-добре да чуеш всичко наведнъж. Но е ужасно, Али. Не очаквах да заваря това. — Гласът му стана стоманен. — Сарен трябва да умре. Не ме интересува какво ще се случи с мен, но трябва да го намерим и да сложим край на това веднъж завинаги.

Джипът спря пред друга дълга бетонна сграда, която познавах от предишното си идване тук. В нея разделиха хората от нашата група и там ги видях за последно. Тук се сбогувах със спящия след операцията Зийк, обърнах се и излязох от живота му, без да поглеждам назад.

— Болницата?

— Да — отвърна той, когато слязохме от колата. — Кметът е бил ранен лошо при бягството от Едем и оттогава се възстановява тук.

Болницата беше претъпкана, стаите гъмжаха от ранени хора, а миризмата на кръв и химикали едва не ме събори, когато влязох през вратите. Хора с лекьосани бели престилки бързаха между носилките, проверяваха пациентите, даваха им лекарства и се опитваха да им създадат удобства, защото не можеха да сторят нищо повече. Стонове и тихи викове от болка ни следваха, докато прекосявахме стаите, и сега, когато бях заобиколена от ранени и уязвими хора, демонът пак се размърда. Те бяха навсякъде. Дори седяха по коридорите, завити с одеяла и сгушени в ъглите. Чудовището, разбира се, ги гледаше напрегнато и ме подтикваше да се възползвам от болните и слабите, от лесната плячка. Отблъснах го, но миризмата на кръв и страх не ми позволяваше да мисля за друго. По средата на пътя Зийк ме хвана за ръката и я стисна здраво. Продължихме навътре в болницата. Той не поглеждаше към леглата и редиците стенещи, мятащи се хора, взираше се право напред. Но очите му блестяха и стискаше челюст, за да не позволи на зъбите си да се издължат. Аз държах здраво ръката му, докато вървяхме по коридорите.

Накрая войниците ни отведоха до вратата в дъното. Двамата пазачи ни огледаха предпазливо, но не казаха нищо, когато водачът ни отвори вратата и ни направи знак да влезем. Вероятно това бе някакъв кабинет, но сега писалището го нямаше, заменено от единично легло. Мъж с бяла престилка стоеше до него с гръб към нас. Двама войници с бойни униформи пазеха вратата и ни изгледаха страховито. Забелязах Канин в ъгъла, почти се сливаше със стената, а Чакала се беше облегнал на прозореца отзад със скръстени на гърдите ръце. Срещна погледа ми и се ухили.

— О, ето го нашето малко мюренце. Завърза ли приятелства в дранголника, сестро?

— Млъкни, Джеймс.

Лекарят се извърна и очите му се разшириха зад очилата, когато ме видя. Беше дребен, слаб човечец с плешива глава и дълги, елегантни пръсти.

— Ти — изпъшка той и замига бързо под флуоресцентното осветление. — Това си ти. Момичето вампир. Помня те.

И аз го помнех. Той беше лекарят, който се погрижи за раните на Зийк, когато пристигнахме тук преди няколко месеца. Освен това откри, че съм вампир, защото се опита да чуе пулса ми, какъвто аз нямах.

— Доктор Томас — изхриптя човекът на леглото и опита да се надигне. Лекарят се извърна да му помогне, но беше отпратен от дебело превързана ръка. — Докторе, моля ви. Добре съм. Нека видя лично кръвопиеца.

Лекарят отстъпи встрани и аз се вгледах изумена. Мъжът на леглото беше огромен. Не висок или мускулест, просто… голям. Коремът му издуваше болничната нощница, а бузите му бяха бледи, но пухкави. Имаше най-дебелия врат, който бях виждала. Бях чувала думата „дебел“, но не бях виждала такъв човек с очите си. В моя свят властваше гладът; не можех да си представя да имаш толкова много храна, че тялото ти да я складира за по-късно.

Огромният му торс беше увит с бинтове и кожата му беше бледа. Имаше късо подстригана тъмна, влажна от пот коса, а от превръзката на положената върху издутия корем ръка стърчаха пръсти, които бяха поне два пъти по-дебели от нормалното.

Но очите му, малки и черни, ме гледаха проницателно.

Едната тънка вежда се изви от изненада.

— Значи това бил вампирът? — попита той, без да се обръща към никого. И гласът му ме изненада. Беше висок и ясен. — Момиче? Не очаквах да е толкова… мъничка.

Е, не можем всички да сме като моржове — понечих да отговоря, но си замълчах. Общуването с непредсказуеми вампири Принцове ме беше научило да ценя дипломацията, особено когато говоря с хора с власт. Чакала, разбира се, се изхили и аз го изгледах кръвнишки.

— По-силна е, отколкото изглежда — каза тихо Зийк и кметът примигна към него. — Повярвайте ми.

— Да, но… — Кметът пак се втренчи в мен. — Когато ми каза, че в ареста има вампир, аз си представих някой… по-възрастен. Не момиче. Тя може да ми бъде племенница.

Пак сдържах езика зад зъбите си и си помислих: Ти не би познал вампир, дори да ти налети и да те захапе. Пред теб стоят четирима вампири, единият Господар, а ти обсъждаш възрастта ми? Как изобщо си станал кмет на Едем?

— Това няма значение — отекна от ъгъла дълбокият, спокоен глас на Канин. — Тя е вампир, а в момента вие не можете да си позволите да избирате, господин Хендрикс. Имате нужда от нея.

Смръщих се и извърнах очи от Канин към кмета. Бях объркана.

— Какво става?

— О, разбира се — въздъхна кметът Хендрикс и седна в леглото. — Моля да ме извините. Нека ви обясня. — Той се намръщи, докато наместваше туловището си под завивките. — Както вероятно сте се досетили… съжалявам, но как ви беше името?

— Алисън.

— Алисън. Звучи толкова нормално. — Поклати глава. — Е, както сигурно сте се досетили, Алисън, в Едем се случи… нещо извънредно. Всички избягаха от домовете си и сега са в капан между езерото и Бесните, така че напрежението нараства. Не искахме да сме груби, но съм сигурен, че ще разберете — трябва да защитавам хората си. Особено сега.

— Разбирам — отвърнах предпазливо, а той изкриви лице, май че от болка. — Какво точно става? — Това беше откачено. Как Сарен беше успял да прогони всички от Едем? Колкото луд и непредсказуем да беше, все пак бе само един вампир. Не можеше да прогони сам цял град. — Какво стана на острова?

— Ами — започна кметът и стисна устни. — Изглежда, онзи, когото преследвате, е много, много откачен. Една вечер…

Изсумтя, стисна зъби от болка и лекарят се приближи разтревожен. Хендрикс махна с ръка.

— Докторе, моля ви. Добре съм. Трябва да поговоря с вампира, преди да ме упоите отново. Дайте ми две минути и после ми набодете каквото желаете.

Лекарят отстъпи с изопнато от тревога лице.

Хендрикс въздъхна и се обърна към мен.

— Една вечер до острова стигна баржа. От западната страна, близо до градския площад. Хората решиха, че е изоставена. На борда не се виждаше никой и не получихме отговор на сигналите си. Група хора видели как се разбила в пристанището и се събрали на брега, за да помогнат, ако има оцелели. — Хендрикс поклати глава. — Горките нещастници. — Прокара пухкавата си ръка по лицето и ме погледна. — Можете ли да познаете какво имаше на баржата, Алисън?

Изстинах и затворих за миг очи. Не беше нужно да гадая.

— Бесни.

— Стотици Бесни — потвърди кметът. — Те плъпнаха като мравки, пищяха, убиваха, нападаха всичко по пътя си. Настана истински ад. — Щракна с пръсти. — Едем беше изгубен за минути. Стотици хора умряха, докато бягаха от Бесните или се опитваха да напуснат острова. Военните не успяха да се справят — чудовищата бяха твърде много и ни хванаха неподготвени. Онази нощ изгубихме голяма част от армията, докато защитаваха цивилните. Но просто нямаше достатъчно лодки, за да се евакуират всички едновременно. — Хендрикс пак стисна устни. — Моите охранители се жертваха, за да мога да стигна дотук и въпреки това едва успях. Но мнозина не извадиха този късмет.

— Съжалявам. — Не знаех какво друго да кажа. Единствено Сарен можеше да измисли нещо толкова ужасно. Какво ли е било да си в капан на остров сред армия Бесни? Единственото сигурно място за хората внезапно се беше превърнало в кошмар. Не можех да си го представя.

— Всички навън са загубили нещо — продължи Хендрикс и махна неопределено към вратата. — Дете, родител, приятел или в най-добрия случай — дома си. Тук сме в капан. Всеки ден войниците се връщат на острова, за да търсят оцелели. Всеки ден те изкопават и избиват толкова Бесни, колкото успеят, преди слънцето да е залязло отново. Но това не е достатъчно, а времето ни изтича. Провизиите са на привършване, лекарите не могат да смогнат с болните и ранените. Трябва да се направи нещо драстично или Едем ще бъде изгубен завинаги.

— А после — продължи Хендрикс и пак ме погледна, — разбрах, че четирима непознати си пробиват път през Бесните пред портата, за да влязат тук и един от тях е Зийк Крос. Хлапето, което напусна Едем, за да доведе вампир на учените, защото те се нуждаеха от кръвта му, за да довършат изследванията си. — Кметът погледна към Зийк. — Всички мислехме, че е мъртъв или най-малкото обезумял. Но ето го тук. И то с вампир.

Зърнах с периферното си зрение многозначителната усмивка на Чакала и нарочно не погледнах към него или към Канин.

— Е, какво искате да направя? — попитах аз и усетих как Зийк се напряга до мен. — Да прочистя острова? Дори аз не мога да се оправя със стотици Бесни сама.

— Доколкото разбрах — рече кметът и погледна към Канин, — имаме много по-голям проблем.

Аз също се озърнах към създателя си. Канин се плъзна от ъгъла и застана пред нас.

— Да — отвърна той. — Бесните, както вече ви обясних, са само за разсейване. Много хитър и опасен номер, но те не са източникът на вашите проблеми. На острова има вампир. Той е хвърлил Бесните срещу вас, за да може да използва лабораториите в Едем.

Очите на кмета потъмняха. За първи път изглеждаше опасен, като човек, на когото не би искал да противоречиш. Внезапно разбрах защо той командва тук.

— Защо? — попита тихо. — Какво иска?

— Той търси лекарство — рече Зийк. — Иска лекарството за Беса или за да го унищожи, или за да го превърне в нещо ужасно. Вече опустоши Ню Ковингтън с онзи вирус — представете си какво ще стори на Едем, ако не го спрем. Али е единствената, която има шанс.

— Значи ще изпратим вампир срещу вампира — рече тихо кметът и се усмихна мрачно. — Странен отговор на молитвите ни, но сега не мога да придирям.

Пак погледна към Канин и попита делово:

— Какво ви трябва? Оръжия? Муниции? Ще изпратя и мои хора с вас, но да ви призная, няма да са много. Всичко сега е оскъдно, не само провизиите. Но ще ви дадем каквото можем.

— Няма да е нужно — отвърна Канин. — Трябва ни само транспорт до острова.

— Ще ви дам лодка — каза веднага Хендрикс. — И кормчия, ако ви е нужен. Ледът в езерото не се е разтопил напълно. Ще е трудно, но би трябвало да стигнете. Кога възнамерявате да тръгнете?

— Утре. — Канин ме погледна за миг. — Щом слънцето залезе.

Хендрикс понечи да възрази, но изпъшка и се закашля, а докторът се втурна към него с някаква спринцовка.

— Много съжалявам, но той трябва да си почива — рече лекарят, въпреки задъханите възражения на кмета, и заби иглата в ръката му. — Може да останете в лечебницата, стига да намерите празни легла. И ако… младата жена не е опасна за пациентите. — Той извърна очилатия си поглед към мен и аз сметнах ситуацията за доста иронична. Особено защото Чакала се облягаше в ъгъла и ни наблюдаваше. Усещах самодоволството, което се излъчваше от него, дори без да се обръщам.

— Няма да остана тук — казах на лекаря. — Затова не се тревожете.

— Всичко е наред, докторе — обади се Хендрикс, успокоил се най-сетне след кашлицата. — Погледнете я. Няма да си устрои касапница тук. Нали, Алисън?

— Не — отвърнах простичко. — Не аз съм вампирът, от когото трябва да се страхувате.

— О, и господин Крос — продължи кметът. — Накарах да проверят имената, които ми дадохте. Вероятно искате да знаете какво се е случило с тях? Предупреждавам ви, че може да не ви хареса.

Зийк затвори очи за миг. Видях го как се стегна, подготвяше се за най-лошото. Отвори очи и кимна сковано.

— Кажете ми.

— Добре тогава — кимна кметът. — Сайлъс и Тереза са починали от естествена смърт скоро след вашето напускане на острова — започна той и стомахът ми се сви. — Те са открити в леглото им една сутрин, без следи от борба, рани или признаци за заболяване. Като че ли са си отишли в съня си. — Усмихна се съчувствено на Зийк. — Погребани са в градското гробище на Едем.

Зийк прие новините стоически, макар че едно мускулче на челюстта му започна да играе.

— А другите? — попита той, гласът му потрепна едва доловимо.

Хендрикс въздъхна.

— Джейк Брайнт и съпругата му Ана са успели да избягат още в началото на хаоса. За нещастие господин Брайънт е бил ранен тежко от заблуден куршум. Сега е в клиниката със съпругата си, в критично състояние, но не дават големи надежди. Другите… — Кметът замълча и по изражението му стана ясно, че не му се продължава. — Госпожа Брукс се е спасила от острова, но нейният съпруг е убит при първото нападение, както и осиновеният им син Матю. Другите им две деца, Кейлъб и Бетани Брукс, се водят изчезнали. Не знаем дали са живи. Знаем само, че не са тук.

— Никой ли не ги потърси? — попита Зийк задавено.

— Изпращаме групи всеки ден — отвърна внимателно Хендрикс. — Мъжете тръгват още по изгрев и остават на острова до час преди залез. Повече би било твърде опасно. Но не могат да бъдат навсякъде. Откриват все по-малко оцелели. Последния път не намериха никого.

Съжалявам. — Той поклати глава, изглеждаше искрено натъжен. — Мисля, че трябва да приемете най-лошото.

Зийк стисна юмруци. Обърна се, мина покрай мен със сведена глава и излезе от стаята. Гледах как вратата се затръшва и се поколебах. Разкъсвах се между желанието да хукна след него и да го оставя насаме. Сигурно сега искаше да остане сам с мъката си. Но той беше вампир. А аз знаех колко бързо тъгата може да се превърне в заслепяващ, кръвожаден гняв и чудовището да се нахвърли на всичко наоколо.

Погледнах към Канин и той ми кимна.

— Върви.

Аз се обърнах и излязох в коридора да намеря Зийк.