Джули Кагава
Вечната песен (13)

Глава 13

Пътувахме, сякаш нищо не се беше случило, след като бусът се развали близо до Старо Чикаго. Канин и Чакала бяха отпред и се преструваха, че не се забелязват, а ние със Зийк седяхме отзад. И все пак имаше нещо различно. Зийк мълчеше, но не с празното, безнадеждно мълчание като предишните нощи. Усещах, че мисли, а тревогата ясно личеше на лицето му. Вероятно мислеше за семейството си: Кейлъб, Бетани, Матю и Джейк, стария Сайлъс, Тереза, хората, с които се беше разделил. Едем трябваше да е техният рай; това им бе обещано, град без чудовища и вампири. Място, където хората са в безопасност. Но сега Сарен застрашаваше дори него.

Преместих се към Зийк и сложих ръка на коляното му. Той примигна и ме погледна. Беше сериозен, очите му — засенчени от тревога, но това бе за предпочитане пред празнота, която преди виждах в тях.

— Те ще са добре — прошепнах и той се усмихна леко.

— Надявам се.

— Ето, пак започна — въздъхна Чакала отпред. — Не подхранвай надеждите на кученцето. Най-вероятно всички торби с кръв в Едем сега пищят и си разкъсват лицата, но не, не, никой не иска да чува това. — Той махна с ръка. — Така че продължавай, кажи му, че всичко ще бъде наред. Всички мръвки са щастливи и доволни на малкия си остров, а Сарен се е отказал да унищожава света и отглежда котенца. А феята на желанията ще размаха вълшебната си пръчица и ще превърне лайната в злато.

Зийк се напрегна и аз погледнах към Канин.

— Може ли да го наръгам, моля?

— Стига де, аз съм просто реалист. — Чакала вдигна ръце зад главата си и се облегна със сумтене. — Все някой в това прецакано семейство трябва да е реалист.

Никой не отвърна. Зийк се отпусна в седалката с потъмнели очи, но след миг ме придърпа към себе си и ме прегърна. Изглеждаше все така угрижен и потънал в мисли, брадичката му опираше в рамото му, но не отпусна ръце. Аз бях като котва, която го удържаше да не потъне в мрака. Отпуснах се и се опитах да мисля за Едем, Сарен и нашата задача. А не за гладката кожа на шията му, която беше на сантиметри от устните ми.

Може би след час път мрачният безкрай на езерото Иъри се появи между дърветата и срутените сгради, които ни правеха компания през цялата нощ. Все още сгушена в Зийк, аз гледах как гората профучава покрай прозорците, а черните води на езерото блещукаха между дърветата. И имах смътното усещане, че всичко ми е някак много познато.

Зърнах кола в светлината на фаровете, изгнила метална коруба от едната страна на пътя, и това събуди спомен. Пътят пред нас беше пуст, но аз си спомних една нощ в дъжда и хиляди Бесни, които се надигаха от пръстта и се спускаха към нас.

— Канин — прошепнах и внимателно се освободих от прегръдката на Зийк. — Мисля, че наближаваме.

Още коли се появиха, лежаха в канавките или до пътя със зейнали врати. Зийк се размърда до мен и се вгледа през предното стъкло към върховете на дърветата.

— Прожекторът не свети — каза той мрачно. — Винаги го държат включен, за да насочва хората към пропускателния пункт и за да знаят, че са вече близо. — Присви очи и тревогата ми нарасна. — Трябва да побързаме.

Канин не отговори, но стисна по-здраво волана и колата набра скорост. След малко колите и дърветата покрай пътя съвсем изчезнаха и ние се озовахме насред огромна асфалтова площадка, която водеше към високи метални врати.

Канин намали и изключи фаровете. Опрях юмруци в седалката на Чакала, обзета от вълнение и тревога. Стигнахме. Най-сетне. Едем, или последната бариера преди Едем, Отвъд вратите се намираше военна база, където стигналите дотук бяха проверявани, преди да бъдат допуснати до легендарния град. Спомних си как влязохме през тези врати със Зийк и останалите, които бяха замаяни от облекчение, защото най-сетне се намираха в безопасност. Най-сетне бяхме успели.

Спомних си и как излязох от тях, от същите тези врати. Защото бях вампир, а Едем не е място за вампири.

И все пак това нямаше да е единствената преграда пред Едем тази нощ. Покрай стените имаше пълчище от бледи тела, които пищяха и дращеха с нокти. Десетки Бесни, може би стотици, обикаляха пред портите на пропускателния пункт.

— О, не — изпъшка Зийк до мен. — Нещо не е наред. Бесните обикновено не наближават портите — войниците ги използват като тренировъчни мишени.

— Явно нещо ги е разбунило — каза Чакала, вдигнал ботуши на таблото. Едната му ръка висеше през отворения прозорец. — И няма да ни оставят да минем и да почукаме на вратата, това е сигурно. Някакви идеи как ще влезем? Предполагам, че предложението да намерим някоя мръвка и да я използваме като примамка няма да… — Въздъхна, когато със Зийк го изгледахме кръвнишки. — Добре де, просто размишлявам. Не се цупи, кученце. Ти със сигурност нямаше нищо против да използваш моите слуги, за да ни подмамиш там, където искаше, в Старо Чикаго.

Зийк се озъби и аз хванах ръката му. Не беше време за скандали; Бесните щяха да ни забележат и да ни връхлетят.

— Канин? Какво ще правим?

Той седеше тихо и гледаше как Бесните дращят по стената, за да се покатерят. Не отговори, посегна напред и включи фаровете и веднага ги изключи. Направи го още няколко пъти, включваше и изключваше в странен ритъм. Три къси светвания, после едно по-дълго и пак три къси. Няколко Бесни забелязаха това, отделиха се от стената и тръгнаха към нас.

Чакала изви глава и започна да наблюдава наближаващите чудовища.

— Ако се опитваше да привлечеш вниманието им, старче, поздравления. Ето ги, идат. Не съм сигурен, че са разбрали морзовия код, но кой знае?

Отвъд пълчището, на върха на стената, внезапно се включи светлина, лъч на фенерче. Светна три пъти и Зийк бързо изправи гръб и каза с облекчение:

— Там има някого.

Канин кимна.

— Да се надяваме, че е човек, а не Сарен — прошепна той и погледна към Чакала, който още се изтягаше на седалката си. — На твое място бих затворил прозореца.

Чакала се намръщи.

— Да затворя прозореца? Че защо… о. — Той бързо свали крака от таблото. — Мамка му! Изглежда, все пак ще почукаме на портите.

В този миг Канин удари с длан центъра на волана и се чу страшен вой. Бесните се сепнаха, извъртяха се и приковаха в нас бледите си мъртви очи.

— Е, браво — въздъхна Чакала, когато от тълпата се надигнаха оглушителни писъци и чудовищата хукнаха към нас. Канин даде на задна и върна колата чак до пътя, което вбеси още повече Бесните. После, когато бяхме на стотина метра от портата и на петдесетина от Бесните, той бързо превключи скоростта, натисна спирачки и отново подкара.

— Алисън, Йезекил?

— Да?

— Дръжте се за нещо.

Колата подскочи напред с писък, набра скорост и се устреми право към наближаващото пълчище. Канин не забави, но включи фаровете точно преди да се врежем в първата вълна и да ги разпилеем по пътя. Бесните се хвърляха към колата, блъскаха се в предното стъкло и падаха. Скачаха на капака, посягаха отчаяно с писъци и деряха стъклото, а бездушните бели очи се взираха безумно в нас. Един удари глава в предното стъкло и по него плъзна паяжина от пукнатини.

Стената се издигаше пред нас, пространството пред нея беше вече празно, но вратите още не се отваряха. Няколко Бесни висяха по колата, а ние ускорявахме към металната преграда. Канин не намали скоростта. Зийк шепнеше нещо едва чуто, аз се бях вкопчила здраво в седалката на Чакала.

— Дръжте се! — рече Канин и рязко извъртя волана наляво. Колата изпищя пронизително, когато зави, излезе от пътя, удари се в стената и смаза няколко Бесни.

Ударът ме изхвърли настрани и едва не извади ръцете ми от ставите, защото все така стисках седалката. Настъпи хаос, стържене на метал, пищене на Бесни, трошене на стъкло, колата се разклати и внезапно спря.

— Да вървим. — Канин изскочи навън и отвори вратата, за да излезем. Колата се беше превърнала в смачкана димяща развалина, а потрошените тела на Бесните лежаха под нея или бяха размазани по стената. Ордата прииждаше с писъци по пътя.

— Към портите! — излая Канин и ние хукнахме натам. Но те още бяха затворени. Спряхме пред металните врати и извадихме оръжията си. Неистовите писъци наближаваха. Зийк извика към пазача и започна да удря с дръжката на мачетето по метала, но не получи отговор.

— Дано този задник отвори вратата — изрева Чакала и завъртя брадвата. — Не бих толкова път само за да ме изядат пред проклетите порти. Някой може да реши, че е иронично, но за мен е просто вбесяващо.

Първият Бесен се хвърли насреща ми с вой и ноктите му посегнаха към лицето ми. Аз вдигнах катаната и го посякох на две. Пръсна черна кръв. Още един скочи и мачетето на Зийк му отсече главата.

Портата потрепери с оглушителен стон и най-сетне се открехна. Обърнах се точно когато един войник надникна навън и ни закима трескаво.

— Влизайте! Бързо!

— Вървете! — извика Канин и ние не чакахме втора покана. Зийк влезе пръв, Чакала след него. Ордата се спускаше към нас с вой и писъци, аз посякох още едно чудовище и заотстъпвах с Канин към отвора. Промушихме се през него и Канин помогна на Зийк и войника да затворят тежката врата. Един Бесен се стовари върху нея и опита да се провре, но катаната просветна, спусна се и главата му се търколи на земята. Надзърнах през отвора и видях устремено към мен море от Бесни. После вратата се затръшна с кух тътен и тежкото резе падна на мястото си със стон. От другата страна се чуваше дращене и трескави удари.

Отпуснах се облекчена, после се обърнах… и видях цял взвод войници, които ни гледаха подозрително с готови за стрелба оръжия.

Е, не започваше добре.

Чудовището в мен изрева, искаше да нападна, да премахна заплахата, преди да е станало късно и да са ни надупчили на решето. Но аз го потиснах и свалих меча, за да не изглеждам като заплаха. Надявах се това да не са войниците, които бях срещнала тук предишния път — онези, които знаеха, че съм вампир. Тези трябваше да си мислят, че сме просто група хора, тръгнали към Едем. Но нещо определено не беше наред. Сега базата беше под тревога и войниците изглеждаха нащрек.

Дали е заради Сарен? Или е станало нещо друго?

Чакала изсумтя.

— Чудесно посрещане. — Огледа въоръжените мъже едновременно отвратен и развеселен. — Чувствам се много желан тук. Всички посетители ли посрещат така, или ние сме специални? — Обърна се към Зийк със страховита усмивка. — Хей, кученце. Мисля, че твоят комитет по посрещането има нужда от малко обяснение.

Зийк бързо пристъпи към войниците.

— Всичко е наред — рече той, а те го гледаха предпазливо. Надявах се да запази спокойствие и да удържи чудовището. За щастие той изглеждаше съвсем овладян, когато продължи да говори на войника най-отпред, който очевидно беше най-старши. — Казвам се Зийк Крос. Аз съм жител на Едем. — Неколцина от мъжете явно разпознаха името му, а той продължи: — Доктор Ричардсън знае кой съм. Ако му кажете, че съм се върнал, той ще ви обясни всичко.

Войниците заговориха помежду си и леко се отпуснаха, а водачът свали оръжието си.

— Зийк Крос — повтори той и сбърчи замислено чело. — Хлапето, което работеше с учените и напусна острова преди няколко месеца. — Зийк кимна, а войникът погледна към нас. — А тези кои са?

— Приятели — отвърна Зийк без колебание. И Чакала, трябва да му се признае, успя да не извърти очи и да не изсумти. — Дойдоха да помогнат.

Мъжът се отпусна, останалите войници свалиха оръжията.

— Добре — рече водачът и аз въздъхнах тихо от облекчение. — Чувал съм името ви, господин Крос, макар че ви нямаше доста време. Съжалявам за посрещането, но вече трябва да сме много внимателни.

— Какво става? — попита Зийк.

— Елате с нас. — Войникът кимна към пътя. — Ще ви обясним.

— Почакай — обади се друг и пристъпи наред. Командирът го погледна смръщен, но войникът се взираше в мен с присвити очи. — Момичето — изръмжа той и сърцето ми се сви. — Познавам те. Ти беше с групата преди пет месеца. Ти си онази, която Келър пусна да си върви. — Стисна зъби, вдигна оръжието и останалите войници се напрегнаха. — Тя е проклет вампир!

Всички автомати се прицелиха в мен и аз едва не изръмжах. Вдигнах ръце и опитах да се успокоя, за да заговоря. Само това ни липсваше сега. Когато Сарен беше някъде наблизо. Нещо определено ставаше и аз бях сигурна, че откаченият вампир е в дъното на всичко. Хората може би дори не знаеха, че са в опасност. Трябваше да го намерим, но нямаше да стане, ако ни напълнят с олово или предизвикаме паника.

Войниците ме гледаха със страх и гняв, пръстите им бяха готови на спусъците. Чудовището в мен изрева, жадно за кръвопролитие.

— Миналия път не нараних никого тук, няма да го направя и сега — казах аз и срещнах враждебните им обвинителни погледи. — Няма нужда от това.

Зийк пристъпи напред и ме придърпа зад себе си с едно плавно движение.

— Тя е с мен — обяви той, изправен пред десетина автомата. — Аз я доведох. По молба на доктор Ричардсън. Тя не е заплаха за Едем и за хората тук, гарантирам с живота си. — Усетих леко потрепване в гласа му от потиснатия гняв и преглътнах с усилие. Чудовището се надигаше и той едва го удържаше. Озърнах се към Канин и Чакала. Моят създател наблюдаваше случващото се спокойно, търпеливо и дори пресметливо, чакаше да види дали трябва да се намеси. Чакала стоеше няколко крачки встрани и гледаше хората със скръстени ръце и опасна усмивка. Изстенах вътрешно. Ако положението излезеше от контрол, с тези мъже беше свършено.

Войниците се взираха смаяни и вбесени в Зийк.

— Доведете доктор Ричардсън — продължи той. — Кажете му, че съм тук и съм изпълнил задачата. Той знае за какво говоря.

Водачът най-сетне свали оръжието, но изражението му не изглеждаше дружелюбно.

— Трудна работа — обяви той рязко. — Ричардсън е мъртъв.

Зийк се напрегна.

— Мъртъв ли? Как така?

— Едем беше компрометиран — каза мрачно мъжът, войниците още ме държаха на мушка. — Островът е изгубен. Не можем да ви кажем повече, но вампирът трябва да дойде с нас.