Джули Кагава
Вечната песен (12)

Глава 12

Два часа преди зазоряване открихме поредното послание от Сарен.

Първо го подушихме, разбира се, познатата миризма на кръв се носеше над пустата магистрала на невидими нишки. Пътят отново бе навлязъл в цивилизацията, превеждаше ни през празни градове и квартали, минаваше покрай порутени къщи, осеян с изоставени коли. Продължихме предпазливо, всички мислехме за едно — чакаше ни някакъв капан, засада, зверство. И не сбъркахме.

Миризмата на нещо гнило и гадно скоро се смеси с тази на кръвта, затова не бяхме изненадани, когато наближихме погълнат от бурени надлез и видяхме, че под него гъмжи от кльощави бледи тела.

— Бесни — прошепна Зийк, когато четиримата спряхме на отсрещния ъгъл на улицата. Гледахме как чудовищата съскат и се катерят по един стар ръждив камион, който блокираше пътя ни. Не бяха твърде много, но достатъчно, за да са опасни. — Да заобиколим ли?

— Ами ако има някой в камиона? — попитах аз и го погледнах предпазливо. Въпреки че говорех спокойно, бях почти ужасена от отговора му. Ако свиеше рамене или не покажеше с нищо, че иска да помогнем на оцелели, щях да разбера, че Зийк наистина вече го няма. — Някой може да е ранен — продължих, а той ме гледаше безизразно. — Ако ги оставим, ще умрат.

— Ако е дело на Сарен, вероятно вече са мъртви — отговори той и сърцето ми се разби от отчаяние. — Но — продължи и извади мачетето. — Предполагам, че трябва да се уверим.

Заля ме облекчение. Погледнах към създателя си, надявах се да мисли същото.

— Канин?

Господарят вампир кимна.

— След теб съм, Алисън.

Чакала изстена.

— О, да бе, да тръгнем право към камион, смърдящ на кръв и разположен твърде удобно точно на пътя ни. Това изобщо не е капан. — Но вече беше извадил окървавената си брадва и я размаха с лекота. — Да спасяваме торби с кръв… — Въздъхна. — Точно в наш стил. Милосърдните ви сърца ще ме затрият. — Погледна ме, ухили се и посочи към Бесните. — Е, това е твоето парти, сестричке. Защо не го откриеш?

Измъкнах меча, слязох на улицата и изревах предизвикателно в нощта. Вятърът понесе гласа ми, той отекна в покривите, а Бесните се сепнаха и извъртяха глави към мен. После се хвърлиха с пронизителни писъци и вой от камиона и се устремиха към нас — ноктите им дращеха в асфалта, а устите зееха и разкриваха нащърбени зъби. Моето чудовище се надигна, жадно за насилие, кръвожадно, и аз хукнах към тях.

Зийк се озова до мен, студен и тих, докато ордата ни връхлиташе. На лицето му видях маската на убиец, както в кулата на Чакала. Първият Бесен скочи към него с вой, острието на Зийк просветна и главата на чудовището падна от раменете му и отскочи в една кола.

Изревах и посякох с меча две кльощави тела. Черната им воняща кръв пръсна по снега, а останалите налетяха, заобиколиха ни и всичко се потопи в лудост. Чувах свирепо трошене на кости, докато Чакала въртеше брадвата си, разбиваше черепи и разблъскваше Бесните. Зърнах и тъмния силует на Канин, кинжалът му режеше глави със смъртоносна прецизност. Бесните все така напираха, пищяха и аз ги посрещнах с острието си, усещах как металът потреперва, когато минава през немъртвата плът, а чудовището в мен ликуваше.

Чух смразяващ вой и се обърнах. Зийк беше долепил гръб в преобърната кола, а един Бесен бе забил зъби в ръката му, въпреки че мачетето стърчеше от гърдите му. Друг се приближаваше със съскане и щракаше нетърпеливо със зъби.

Спуснах се на помощ, но Зийк посегна зад гърба си, извади пистолета от черния кобур и го опря между очите на Бесния, който беше захапал ръката му. Чу се изстрел и се разхвърчаха парчета от кост и пръски кръв. Бесният падна на земята, задната част на черепа му липсваше. В същото време Зийк измъкна мачетето от тялото му, обърна се и отсече главата на другия.

— Зийк!

Той се извърна озъбен към мен с блеснали, стъклени очи. Лицето и ризата му бяха опръскани с кръв. Истински хладнокръвен ръмжащ вампир. Вдигна пистолета.

— Наведи се, Али.

Реагирах инстинктивно, макара че се изкуших да остана така, със зяпнала уста. Хвърлих се настрани точно когато пистолетът излая, един Бесен изпищя зад мен и се стовари върху една кола.

Хукнах към Зийк и заедно, гръб до гръб, посрещнахме последните от ордата. Бесните скачаха към нас с вой и падаха под остриетата ни, докато ние се въртяхме един до друг и се прикривахме. Забих катаната в гърдите на единия, извадих я и се извъртях да посека друг, който скачаше към Зийк. Зийк обезглави един Бесен, извърна се и стреля в лицето на следващия над рамото му. Главата ми закънтя от изстрела, но Бесният падна назад с окървавено лице и не се надигна отново.

После всичко свърши. Със Зийк стояхме в центъра на гнусен кръг от крайници и разпилени тела. Свалих меча и се вгледах в касапницата. Търсех Чакала и Канин. Те стояха на няколко крачки от нас. Господарят вампир спокойно бършеше кинжала в ръкава си, а Чакала измъкна брадвата от един Бесен и захвърли с отвращение отсечената глава.

Вдигнах очи и срещнах погледа на Зийк. Изтръпнах. Той ме гледаше с изражение, което не бях виждала, след като бе Превърнат. Ледената маска се беше пропукала и сега в пустотата на очите му се процеждаха възхищение, уважение и малко страхопочитание. Той леко изви устни и поклати глава.

— Все още си невероятна — прошепна, звучеше почти като стария Зийк. — Опасна, красива и непобедима. Не си се променила.

— О, колко мило! — извика Чакала, преди да отговоря. — Хайде да се гледаме влюбено насред купчина смърдящи трупове. Много романтично. — Не обърна внимание на погледа ми, изрита една ръка и тръгна по улицата. Брадвата изчезна под коженото му палто. — Но преди да минете към целувките, може би трябва да проверим как е онова, заради което избихме толкова Бесни? — Погледна към каросерията на камиона и извъртя очи. — Не бива капанът на Сарен да отива напразно.

Приближихме се предпазливо до вратите. Сега, след схватката, миризмата на кръв се завърна още по-силна от преди. Носеше се буквално на вълни от камиона. Не знаех какво ще открием вътре, но познавах Сарен и бях сигурна, че ще е по-страшно, отколкото мога да си представя.

Двойните врати отзад бяха залостени с метална греда. Вероятно за да не могат Бесните да влязат или да попречи на нещо вътре да излезе? Нищо не се чуваше от каросерията, отново всичко беше зловещо тихо, приглушено от падащия сняг. Чакала скочи горе и вдигна гредата със скърцане, от което потреперих. След това я хвърли зад себе си, спря и огледа критично камиона.

— Нали знаете, че няма да е приятно? — попита той.

— Щом е дело на откачалката, явно иска да го видим. А това означава, че най-вероятно ще се отрази адски зле поне на един от нас. — Той се изхили и поклати глава.

— Разбира се, това е капан, можем да си тръгнем, без да разберем какво има вътре и без да му позволяваме да ни подлуди.

Смръщих се. Той беше прав. Но не можех да си тръгна сега, дори да знаех, че ни чака нещо ужасно. Стегнах се и поех дълбоко дъх.

— Отвори.

Чакала сви рамене. Скочи на земята, стисна вертикалните дръжки на вратите, напрегна се леко и ги отвори със скърцане.

Отвътре ни лъхна студ, миризма на кръв, на смърт, на мърша и на човек ме зашлеви като шамар и стомахът ми се сви. Надникнах в дългата тъмна каросерия и осъзнах, че съм била права; онова, което Сарен ни беше подготвил, надминаваше и най-страшните ми очаквания.

Стиснах юмруци, за да се преборя с порива да избягам. Това надминаваше всички ужаси, които Сарен беше сторил досега. Цветът на стената не личеше, защото цялата беше омазана с кръв — гъста, съсирена и черна. Подът също беше покрит с нея, като със слузест килим, дебел почти два сантиметра и блещукащ мътно на лунната светлина. Хората висяха по стените, прободени или заковани, а кожата им беше опъната като гротескни звезди около тях. Неколцина изобщо нямаха кожа, мускулите и костите им се виждаха, а лицата им бяха изкривени в ужасени гримаси.

За миг бях благодарна, че съм вампир. Защото ако бях човек, щях да се свлека на колене и да повърна. Но въпреки Глада, който вилнееше заради кръвта и хладнокръвното чудовище в мен, пак ми прилоша. Прилоша ми и ме изпълни ослепяваща омраза. Никой с капка човечност не би направил това. Аз бях чудовище, пътувах с чудовища, но дори Чакала си имаше граници. Това… зверство беше просто поредното доказателство, че у Сарен не е останала никаква човещина; той беше истински демон в човешка кожа, който беше измъчвал, осакатил и убил тези хора просто за демонстрация. Ужасна демонстрация.

На отсрещната стена проблясваше черно послание. Изписано с кръв, разбира се. Само че този път не беше оставено за мен, за Чакала или за Канин. Не, беше много по-страшно и ме изпълни със студ и всепоглъщащ ужас.

Добре дошъл в твоето бъдеще, Йезекил.

— Не — изпъшка задавено Зийк. Препъна се ококорен назад. Лицето му се изкриви в агония. Той се блъсна в една ръждива кола, извърна се от камиона и страшния му товар и сложи ръка на вратата, за да се задържи.

— Не — изпъшка пак със затворени очи. — О, Господи, не мога да го правя, не мога да го правя повече. — Сведе глава, притисна лице в метала и гласът му се превърна в стенание. — Нека да умра, преди да се превърна… в това. Просто ме убийте.

— Зийк. — Пристъпих към него и той потрепна. — Погледни ме. — Не вдигна глава и аз се приближих още. — По дяволите, чуй ме! Не му позволявай да те съсипе. Това е просто поредната му извратена игра и ако се вслушаш в нея, ще му дадеш точно каквото иска.

— Защото е вярно, Али. — Той най-сетне ме погледна. Изглеждаше обезумял. Примигнах пред този изпепеляващ стъклен син поглед. — Ти вече не ме познаваш. Не знаеш какво съм направил. Онези хора в обора не бяха единствените човеци, които убих. Помогнах на Сарен да избие цяло село, всички до един. — Затвори очи и отпусна глава на ръцете си. — А после, когато приключихме, увесихме телата им на едно дърво и боядисахме цяла стена с кръвта им.

Стомахът ми се преобърна. Спомних си клането в селото, дървото с труповете и оплискания с кръв обор. Зийк беше направил това или поне част от него. Осъзнах колко сляпа съм била. Ако го бях сторила аз, дори под принуда, надали щях да мога да живея със себе си.

— Това ме преследва всяка нощ — прошепна той и зарови ръце в косата си. — Не мога да се отърва от писъците им. Колкото и да ме отвращава това, колкото и да се мразя… част от мен иска да го направи отново. И тя никога няма да си иде, нали? — Погледна ме почти обвинително. — Винаги ще се чувствам така — сякаш ще експлодирам, ако не нападна човек и не го разкъсам.

Прехапах устна, той чакаше отговора ми. Не исках да го казвам, да потвърждавам онова, което вече знаеше, но не можех да го лъжа.

— Да, Гладът никога не си отива. — Той се извърна и аз пристъпих към него, отчаяно исках да го убедя, да му дам някаква надежда. — Но ти можеш да го контролираш, Зийк. Всички ние се учим да се борим с него. Това е да си вампир.

— Но някой ден аз ще се поддам — каза той с тих, примирен глас. — Един ден няма да устоя. И тогава ще се повтори онова в обора. — Не отговорих, не можех да отрека, защото знаех, че е вярно. Един ден, той щеше да се поддаде. Не се съмнявах в това. Спомних си предупреждението на Канин, когато и аз се превърнах във вампир, не много отдавна.

Ще дойде ден, Алисън Секемото, когато ще убиеш човешко същество. Неволно или съзнателно. Това е неизбежно. Въпросът е не дали ще се случи, а кога.

Това важеше и за Зийк. И двамата го знаехме.

— Ами ако стигна до Едем и не мога да се контролирам? — попита той. — Хората там, моето семейство, не подозират нищо. Ами ако Кейлъб и Бетани хукнат към мен и аз… — Затвори очи, не можа да продължи, лицето му се разкриви от самоненавист. — Не мога да го направя. Не мога да ида в Едем такъв. Вървете без мен.

— Няма да те оставя, Зийк — паникьосах се аз и се озъбих от гняв. Нямаше да го изгубя отново, нито заради извратените игрички на Сарен, нито заради неговата вина. Исках да разбере, че не е сам. — Да не мислиш, че само ти си минал през това? Помниш ли колко пъти ти повтарях, че не можем да сме заедно, защото ти си човек, а аз вампир? Когато твърдях, че не мога да ида в Едем, защото се страхувам да не убия някого там? Помниш ли ти какво ми каза? Че не съм чудовище и не съм зла. Защо за теб да е различно?

— Защото аз съм чудовище! — изрева Зийк. Зъбите му просветнаха, когато се извърна към мен. — Такъв съм, Алисън! Аз съм демон — и много добре го знаеш.

— О, по дяволите!

Чакала внезапно скочи от камиона и тръгна към нас. Жълтите му очи светеха, а лицето му беше изкривено от отвращение.

— Така ми омръзна да те слушам как скимтиш, кученце — изрева той на Зийк. — Не е толкова сложно. Ако не искаш да си чудовище, не бъди проклето чудовище! Бъди пръчка, забита в калта, като Канин. Бъди с праведно милосърдно сърце като Алисън. Или спри да се измъчваш и стани шибано чудовище, наистина е готино. — Присви очи, Зийк се взираше смаян в него. — Но хайде вече вземи някакво решение. Ако не искаш да ядеш бебета и да приковаваш торби с кръв по стените, твоя работа. Това, което Сарен ти е направил, няма нищо общо. Ти си вампир. Прави каквото искаш, по дяволите.

Зийк примигна шокиран, а аз пристъпих наежена към брат си.

— Не е честно, Чакал. Той не е искал да бъде Превърнат, Сарен го е принудил…

— А ти — извърна се Чакала към мен — си част от проблема. Все се тръшкаш, че не приличал вече на човек. Имам новини за теб, сестричке. Той вече не е човек. Няма нужда да му държиш ръчицата, когато някое котенце умре. Може би, когато беше жалка скимтяща мръвка, имаше нужда от защита, но сега е един от нас. Или щеше да бъде, ако ти не се държеше, сякаш е настъпил краят на света само защото на него му харесва вкусът на кръвта. Спри да се отнасяш към него като към смъртен и му позволи да бъде вампир, по дяволите!

Смаяна, аз замълчах и за миг всички се взирахме един в друг. Вятърът се засили, понесе миризмата на смърт от разкъсаните трупове в камиона и купчините Бесни по пътя. Развя и палтото на Чакала, което се изду зад него, докато той ни гледаше с подигравка и отвращение. Видях, че Зийк е пребледнял, сините му очи се взираха в нищото.

Тогава Канин се приближи и каза съвсем спокойно:

— Скоро ще съмне. — С нищо не показа какво мисли за свадата между нас. — Предлагам да намерим укритие. Разговорът ще почака до вечерта.

Така се приключи. Чакала изсумтя с отвращение, обърна се и тръгна по улицата, като клатеше глава. Не погледна назад, плъзна се в морето от коли и изчезна от поглед.

— Алисън — обърна се Канин към мен. Тъмните му очи пак бяха безизразни. — Намерете място за спане. Не се отдалечавайте. Ще ви открия довечера.

— Добре — измърморих аз и той също изчезна в мрака.

Озърнах се към Зийк, който не беше помръднал от мястото си до колата. После се обърнах към една олющена двуетажна къща на ъгъла на улицата.

— Ела — казах му тихо. — Да влезем там.

Той ме последва, без да продума. Прескочихме хлътналата ограда от колове и прекосихме буренясалия двор към стъпалата пред къщата. Вътре подът беше отрупан с отломки, а стените бяха напукани и олющени и под тях се виждаха гнилите дъски, но все пак къщата беше в относително добро състояние. На задната стена видях порутена камина, а пред нея имаше изпадали тухли и изтърбушено плесенясало кресло.

Видях стълбище до стената и направих знак на Зийк да ме последва. Знаех, че спалните вероятно са на горния етаж. Скрибуцащите стълби ни отведоха до също толкова шумен коридор и три врати. В най-голямата стая имаше ръждиво месингово легло с матрак за двама души, но видях няколко открити прозореца на източната стена: Стаята от другата страна на коридора беше по-малка и единственият й прозорец беше закован, затова изборът бе лесен. Разбира се, трябваше да вземем предвид и други фактори.

В ъгъла имаше единично легло — прашно, но относително чисто и аз се поколебах. Не знаех дали Зийк ще иска да спи до мен. А, честно казано, и аз не бях сигурна, че искам да споделям стаята с него. Думите на Чакала не напускаха ума ми: обвинението, че влошавам нещата и не искам да се откажа от човека Зийк. Не бях готова да го призная, но колкото и вбесяващо, засрамващо и смущаващо да беше, брат ми бе прав. Аз исках предишния Зийк, а това беше невъзможно. Не и след всичко случило се с него.

Знаех и още нещо, в което досега отказвах да повярвам: Зийк Крос, момчето, което познавах, човекът, в когото се бях влюбила, беше мъртъв. Трябваше да го приема. Също както Али от Покрайнините беше умряла в онази дъждовна нощ, така и Йезекил Крос вече не беше човек. Не беше същият, не можеше да бъде. Сега той бе вампир, жаден за кръв, измъчван от Глада, свиреп и безмилостен. Никога вече нямаше да бъде онова мило, невинно, безкористно момче, което обичах. Сега щях да знам, че в него има нещо опасно и смъртоносно, че в него се крие демон, който може да изскочи всеки миг. Можех ли да приема това? И дори по-важното — щеше ли той да го приеме?

Или тази вечер щях да се събудя и да видя, че го няма и е избрал да посрещне слънцето, вместо да изложи на риск хората в Едем?

Сълзи от яд и безсилие пареха в очите ми. Изръмжах тихо и стиснах юмруци, за да ги прогоня. Губех го. Зийк се изплъзваше все повече и не можех да го върна с нищо. Бях му казала как се чувствам, бях признала всичко, обещах да му помогна в борбата с чудовището и че няма да е сам, но явно не беше достатъчно. Не знаех какво повече да направя, какво още да му предложа.

— Хей.

Гласът му беше съвсем тих, като пърхане до студената ми кожа. Замръзнах, после се обърнах към него. Гледаше ме сериозно със сините си очи. Преглътнах и срещнах погледа му, без да се смущавам от червената следа, която пълзеше по бузата ми. Изражението му се напрегна, зърнах вина и съжаление. Той сякаш искаше да каже нещо, но не можа да намери думи. Не заговорих, само продължих да го гледам и настъпи неловка тишина.

Зийк въздъхна, сянка на измъчена усмивка се появи на устните му.

— Знаеш ли, щом Чакала е прав, значи наистина настъпва краят на света.

Стената между нас се срути. Аз се изсмях задавено, с облекчение, и се облегнах на него. Той ме прегърна и ме притисна към себе си. Плъзнах ръце на кръста му и усетих студената му буза на врата си.

— Съжалявам, Али. — Вдигна глава и притисна чело към моето. Гласът му беше тих, но стабилен. — Съжалявам. Бях така погълнат от тази история, че не виждах теб. Трябваше да те послушам, ти ми казваше точно това, което имах нужда да чуя. — Сбърчи чело от съжаление или отвращение. — Много е… лошо, когато те вкара в пътя един егоистичен вампир убиец. Предполагам, че си го заслужих. Е, Чакала поне го бива за нещо. — Изсмя се с болка и поклати глава. — Бях сляп, но вече виждам по-ясно. Няма да бъда повече бреме.

— Никога не си бил бреме — казах му. — Ти само… се изгуби за малко. Всички имаме такива моменти.

Той затвори очи и раменете му потрепериха.

— Страх ме е — прошепна. — Ужасен съм, че няма да мога да се боря с това, ще се превърна в демон и ще изгубя душата си завинаги. Ако вече не съм я изгубил. Единствената причина да съм тук, единственото, което ме спира да посрещна слънцето и да сложа край… си ти.

— Зийк…

Той ме хвана за ръцете и се вгледа напрегнато в мен.

— Никога не съм го искал. Цял живот са ме учили, че вампирите са зли и бездушни, и в това вярвах, докато не срещнах теб. Ти ми показа, че греша и вампирите не са задължително чудовища. Дори ме накара да повярвам, че все още имат душа. Знам, че ти още имаш душа. След всичко, през което минахме, ти още я стискаш упорито в ръцете си.

Прехапах устна, сълзите пак напираха горещи и жилещи. Ето, той отново вярваше, че аз не съм чудовище, дори когато не го вярваше за самия себе си. Зийк вдигна ръка към бузата ми и я погали леко с палец. Още ме гледаше в очите.

— Аз не съм същият човек, Али — каза тихо. — Дори… вече не съм човек. Опитах се да те убия. Избих десетки хора и съм създание на един откачен вампир, който иска да унищожи света. Единственото, което не се е променило, единственото, в което съм сигурен, са чувствата ми към теб. Но… аз вече съм различен. — Той се отдръпна леко, сякаш за да го видя по-добре. — Умрях, Алисън. Част от мен беше убита от Сарен на онази маса. Аз още се боря за човечността си колкото мога, но знам, че един ден ще се поддам на чудовището. И когато този ден настъпи, ще се мразя много, много дълго време. — Той стисна зъби и очите му потъмняха, преди да се овладее отново. — Но трябва да знам, вампирско момиче. Можеш ли след всичко това да си с мен? Като знаеш, че съм чудовище и никога вече няма да бъда същият?

Не се поколебах. Знаех отговора. Зийк беше вампир. Той щеше да се бори с Глада, яростта и кръвожадността по начин, който човекът Зийк не би разбрал. Но дори като човек, той беше избрал да обича едно чудовище и сега бе мой ред да му се доверя, да погледна през демона и да открия човека.

Плъзнах ръце на шията му, придърпах го към себе си и притиснах устни към неговите.

Той въздъхна и като че ли се отпусна, освободи се от страха, съмненията и недоверието. Предаде се напълно. Прегърна ме нежно, но силно и устните му отвърнаха на целувката. Не трескаво или страстно, сякаш опитваме да се погълнем в отчаян опит да се приближим един към друг; а нежно, бавно и сериозно, като обещание без думи.

Не отворих веднага очи, когато се разделихме, притисках длани към лицето му.

— Помислих си, че съм те изгубила — прошепнах и усетих влажни струи по неговата кожа. — Мислех, че имаме време, макар да знаех, че не е така. Животът е толкова крехък и могат да ти отнемат някого по всяко време. Винаги съм го знаела. — Плъзнах ръка по гърдите му, до мястото, където неотдавна сърцето му биеше уверено под дланта ми. Тишината сега ме натъжи. — Сигурно съм опитвала да се предпазя.

— Али…

— Обичам те, Зийк — прошепнах и той се скова. Този път думите не ме изплашиха. — Вампир или човек, няма значение. Сарен може да те е принудил да избиеш стотици хора, но това не променя нищо. Пак щях да се върна за теб. А ти грешиш — по-силен си, отколкото си мислиш. Ти ме научи, че човечността си струва да бъде опазена на всяка цена. Ти винаги си ми казвал, че съм нещо повече от чудовище. Е, сега сам ще трябва да го докажеш. Но аз ще съм тук. Няма да позволя да се провалиш.

Накрая го погледнах и срещнах ясните сини очи. Видях силната емоция в тях. Съмнението и страхът оставаха, но за първи път след смъртта си Зийк приличаше отново на себе си. Видях промяната от ужаса и отчаянието към нещо, което, макар и не съвсем оптимистично, съдържаше надежда. Сложих ръка на бузата му.

— Е, млади проповеднико — прошепнах и се насилих да се усмихна, когато той затвори очи. — Казах, че те обичам. Два пъти. Сега, ще бъдеш ли така добър да преодолееш това, защото трябва да спасяваме света?

Той въздъхна — почти смях, почти стон, и ме притисна силно. Аз плъзнах ръце на кръста му и го прегърнах, усетих как трепери.

— Не позволявай да се поддам — прошепна във врата ми. — Моля те. Когато ида в Едем, не ме оставяй на чудовището.

— Няма — обещах аз, на него, на себе си, на всички. — Няма страшно, Зийк. А след като победим Сарен, ще имаме цяла вечност да се справим с това.

Тръгнахме към леглото и потънахме заедно в него, все още плътно прегърнати. Едем, мистериозният вирус и ужасният създател на Зийк ни чакаха в края на пътя, но това вече не ме плашеше толкова. Бях си върнала Зийк. Той бе различен, но ние бяхме направили първата крачка към приемането. Засега беше достатъчно. Слънцето се подаваше над сградите навън, обагряше небето в червено и покривите в оранжево, а аз потънах в сън, прегърнала момчето, което беше умряло.

Нямаше да го пусна да си иде отново. Никога.

 

 

Както обикновено, аз се събудих първа, отворих очи в мрака и в първия миг не можах да си спомня къде съм. Стаята беше малка и празна, със закован прозорец и стара тоалетка до отсрещната стена. Едно тяло лежеше до мен в тясното легло.

Надигнах се на лакът и го погледнах. Зийк лежеше по гръб в края на матрака, неподвижен, недишащ, мъртвешки сън. Сложих ръка на сърцето му. Липсваха ми топлината и туптенето под пръстите ми, лекото надигане на гърдите. Той не помръдна и аз устоях на порива да го разтърся, за да се събуди. За да го видя как помръдва и да проверя дали е същият Зийк, който заспа до мен сутринта. Дали помнеше какво решихме само преди часове? Знаех, че няма причина да е забравил, но той от доста време се държеше като безчувствено зомби и последният ни разговор ми се струваше като сън. Макар че вампирите не сънуват.

Не го събудих, а потърсих чрез кръвната връзка Канин и Чакала. Сигурно ни чакаха. Канин щеше да е нетърпелив да продължим; зачудих се дали се дразни, че трябва да чака по-млади и не така опитни вампири да се събудят. Освен това се запитах колко още остава до Едем. Трябваше да сме близо.

Потънала в мисли, не видях, че Зийк се е размърдал, докато не усетих студени пръсти да се свиват над моите. Примигнах и погледнах надолу. Той ме гледаше в мрака. Не се усмихваше, но не откъсваше поглед, изглеждаше спокоен — не студената, празна маска, която носеше още от Старо Чикаго.

— Хей — прошепнах. Зийк не отговори и аз се вгледах в лицето му с надеждата, че няма пак да започне да се съмнява в себе си. — Добре ли си?

Той затвори очи.

— Не — прошепна и стисна ръката ми, преди да се притесня. — Но… се подобрявам. Малко по малко, нали? Не мога да се върна вече, не и когато сме толкова близо. — Опита да се усмихне. — Почти стигнахме. — Ръката му посегна към лицето ми, отметна кичур коса и погали бузата. — Все пак ще видиш Едем с мен.

Прокарах пръсти по гърдите му и си спомних какво ми бе казал Канин предната нощ. Сарен сигурно вече беше стигнал в Едем. Кой знае какво щяхме да заварим на острова. Може би всички щяха да са мъртви, но аз не исках да мисля за това. Не можехме да се откажем. Щях да храня надежда и да вярвам, че те са добре. Друго не можех да направя. — Радвам се, че не се налага да обяснявам на Кейлъб и Бетани къде си — казах аз и му се усмихнах. — Не мисля, че ще ми простят, ако се върна там без теб.

Сянка прекоси лицето му, челото му се сбърчи от тревога и страх. Знаех какво си мисли — дали ще се овладее около тези деца, които го обожаваха.

— Какво ще им кажа? — прошепна той. — Как ще им обясня какво се е случило с мен? Когато търсехме Едем, преди ти да се появиш, всички знаеха, че вампирите са зли чудовища, които ядат малки деца. Аз самият им го казвах. — Изражението му стана напрегнато, изпълнено с болка и съжаление. — Какво ще си помислят сега за мен?

— Трябва да им кажеш истината — казах аз и той потръпна. — И те или ще я приемат, или не. Но ти не си първият вампир, който виждат, Зийк. А аз знам, че поне Кейлъб не се ужасява особено от вампири.

— Вече не — отвърна той. — След срещата с теб.

Усмихна се при спомена за Кейлъб — слабичкото, тъмнокосо и най-смело шестгодишно дете, което познавах. Беше минал през толкова много, беше видял толкова много по пътя към Едем: Бесни, диви животни, зли бандити, садистични вампири. Беше изгубил сестра си заради Бесните и сам едва не умря на няколко пъти, но излезе от този кошмар като истински оцеляващ. Вероятно вече бе малко по-корав, отколкото се полагаше, но от едно се беше отървал напълно — от страха си от вампирите. Или поне от един вампир.

— Е, мисля, че ще разберат — казах аз. — Те те обичат, Зийк. Няма да има значение дали си човек. — Стиснах го леко за китката. — Не се тревожи за чудовището — аз ще съм до теб. Ако усетиш, че се поддаваш, просто ме погледни.

— Али… — Очите му внезапно се превърнаха в сапфирени езера от емоция и копнеж. Усетих топла тръпка в стомаха си и Гладът се размърда — познато, но и някак странно. Сведох глава и го целунах, а той ме прегърна и ме притисна към себе си.

Прокарах ръце по корема му и плъзнах пръсти под ризата. Прегръдката му се засили и целувките му станаха по-жадни. Отделих устни от устата му и ги плъзнах към брадичката, после по шията. Той изстена и изви глава назад. Предлагаше ми се. Аз спрях, устните ми застинаха до кожата му, а зъбите запулсираха във венците. Исках пак да го почувствам като в Старо Чикаго, когато най-сетне принудата беше пречупена. Да усетя не само кръвта му, но и чувствата, мислите, тайните и страховете. Исках да го видя, без нищо да ни разделя и когато всичко е оголено пред мен.

Но ако поемех по този път, нямаше да мога да спра. А бяхме толкова близо до Едем и Чакала, и Канин ни чакаха през няколко улици. Не исках моят създател да се изнерви и да тръгне да ни търси. Или по-зле — Чакала.

Вдигнах глава, целунах го по устните бавно и нежно, за да се върнем на безопасна територия. Зийк не се възпротиви, не настоя. Изчаках да се успокоим, преди да се отдръпна. Но видях, че очите му още тлеят и връхчетата на зъбите му белееха в мрака.

— Трябва да вървим — казах неохотно. — Канин и Чакала…

— Да — въздъхна той и ме пусна.

Станахме от леглото, проверихме оръжията си и излязохме от стаята.

Последвах кръвната връзка и скоро открихме Канин и Чакала в малък гараж на няколко улици оттам. Чакала беше коленичил на земята и надигаше с рамо една кола. Беше стиснал зъби в концентрация, докато човъркаше нещо по гумата. Канин го гледаше безстрастно и се обърна, щом наближихме.

— Добре. Дойдохте. — Кимна ни и тъмните му очи се задържаха на Зийк. — Почти сме готови да тръгваме. Щом Джеймс приключи, потегляме.

— Знаеш ли — изсумтя Чакала през зъби, докато завърташе и последния болт на главината. — Щеше да е много по-лесно, ако не се налагаше да вдигам шибаната кола и да сменям гумата едновременно. Предполагам, че господарският статус не ти позволява да се включиш в толкова мръсна работа. Не искаш да си изцапаш специалните пръстчета, нали? — Завъртя болта за последно, отмести се и колата подскочи на асфалта. — А вие двамата едва ли различавате клапан от капачката на резервоара.

Изтупа ръце, изправи се и стрелна Зийк с любопитен поглед.

— Изглеждаш по-добре. Да не сте се справили с обърканите чувства, докато сте разкъсвали бебе или нещо такова? — Той се ухили още по-широко. — Може би… нещо друго те е разсеяло от проблемите?

— Не е твоя работа — отвърна спокойно Зийк, а аз изритах Чакала в пищяла. Той примигна смаян, но после се изсмя дрезгаво.

— О, вижте само. Кученцето най-сетне си показа зъбите. — Изхили се, облегна лакът на колата и огледа оценяващо Зийк. — Мислиш ли, че ще ги покажеш и когато се изправим пред твоя голям лош създател? Няма ли да подвиеш опашка?

Зийк се усмихна, но със страховита, смъртоносна усмивка. Зъбите му просветнаха в тъмното.

— Не съм забравил — рече той тихо и заплашително, а температурата в гаража сякаш спадна с няколко градуса. Чакала се смръщи объркан. — Не съм забравил какво причини на семейството ми. И възнамерявам да спазя обещанието си. Някоя нощ ще те потърся. Затова не се отпускай съвсем. Ще те убия, когато всичко това свърши.

Чакала се втренчи в него. Настана тишина и аз едва устоях на порива да извадя меча. От другата страна на колата Канин не помръдваше, но усещах напрежението. И четиримата чакахме реакцията на другите.

Накрая Чакала се изсмя, отблъсна се от колата и поклати глава.

— Ами моля, заповядай, кученце — каза той и напрежението малко отслабна. — Ще е жалко да те убия — имаш потенциал на приличен кръвопиец. Но на твое място бих изчакал да намерим Сарен, преди да започна със смъртните заплахи. Ама какво прекрасно послание получихме, нали? То означава, че Сарен знае, че принудата е паднала. И със сигурност не е особено възхитен от факта, че специалният му любимец отново е свободен. Ще търси начин да ти види сметката. — Чакала се ухили злобно и се наведе към Зийк. — Затова не за мен трябва да мислиш. Предизвикай ме отново, когато набучим на кол главата на откачалката. Ще съм повече от щастлив да набуча твоята до нея.

— Стига толкова — прекъсна ги дълбокият строг глас на Канин. — Не е време за кавги между нас. — Присви очи. — Сарен е много близо. Ще използва всяка възможност да ни забави и да ни обърне един срещу друг. — Извърна се към Зийк и той сведе поглед. — Ако искаме да го спрем, трябва да забравим за отмъщението, омразата, съмненията и несигурността, и да си вярваме. Дори само за малко. Можеш ли да го направиш, Йезекил?

— Да — въздъхна той. — Разбрах.

— Тогава да тръгваме. Почти стигнахме.

— Естествено — каза Чакала и отвори вратата на колата. — Няма „Хей, Чакал, много благодарим, че поправи колата. Щяхме да трамбоваме пеша до Едем, ако не беше ти.“ — Плъзна се на седалката и затръшна вратата. — Ако спукаме гума, вие сте наред. Всъщност според мен някои мързеливи копелета, които няма да назовавам, тепърва трябва да се учат как се сменя гума.

— Няма да е много трудно — отвърнах аз и седнах отзад до Зийк. — Ще я надуем с горещия въздух, който се изстрелва от устата ти.

— Алисън — въздъхна Канин. — Моля те. — И всички се умълчахме, когато той запали двигателя, обърна колата и пое към магистралата и последния етап от нашето пътуване.