Джули Кагава
Вечната песен (11)

Глава 11

Тази нощ напуснахме Старо Чикаго и тръгнахме на изток към Едем. Само че сега нещата бяха много различни. Първо, Зийк беше с нас. Още разтърсен, безучастен и изтръпнал от случилото се с него, но жив. И аз бях решена да си остане такъв. Второ — пак имахме превозно средство.

— Не е най-хубавата тенекия на пътя — отбеляза Чакала, когато тръгнахме покрай редиците мотоциклети на баржата, в чийто край беше паркиран един ръждив стар микробус. — Бих предложил мотори, но горивото не стига и е много трудно да се намери. По-добре да пълним един резервоар, отколкото четири.

Канин огледа безстрастно микробуса. На прозорците имаше летви, а на капака стърчаха метални шипове и цялата кола изглеждаше злобно настръхнала. Но той не каза нищо. Зийк също гледаше буса без капка емоция, което ме притесни. С такава кола бяха отвлечени неговите хора в Старо Чикаго, но дори да помнеше онази нощ, с нищо не го показа.

Отворих страничната врата и надникнах вътре. Седалките бяха разкъсани и по пода имаше гнили дъски. В ъгъла видях стара спаднала гума, а на отсрещната стена зееше дупка с ръждиви ръбове. Дъждът и снегът бяха прониквали тук и всичко смърдеше на плесен.

— Наистина ли? — обърнах се към кръвния си брат. — Наистина ли ще тръгнем за Едем с това нещо? То ще се разпадне всеки миг.

— Съжалявам, сестро. Не знаех, че си такъв специалист по колите. Нима каляската не се нрави на ваше величество? Да не си очаквала бели коне и златни колела? Нали знаеш, че можеш да тръгнеш пеша за Едем.

— Ти си кралят на Старо Чикаго. Не можеш ли да вземеш по-добра кола?

— Това е по-добрата кола.

Прекъсна ни рев на двигател. Канин беше седнал зад волана и завъртя ключа, а микробусът се закашля и оживя. Затрепери и зави като някакъв древен звяр, а Господарят вампир потупа с пръсти по волана, вгледан през предното стъкло. Явно чакаше да решим. Зийк се качи без никакво колебание и седна с кръстосани крака до отсрещната стена. Чакала отвори ухилен вратата на пътника.

— Пушка е.

— Моля? — попитах аз, но той затръшна вратата след себе си и ме остави да стоя отвън. Качих се вбесена в прогнилата кола, затворих вратата и седнах до стената при Зийк. Микробусът се изкашля отново и прекоси баржата, после разнебитения мост и пое по улиците.

Щом излязохме на пътя, Канин обърна на изток и започна да криволичи между колите, които задръстваха пътя, докато не стигнахме до покрайнините на града и пустото шосе. След това набрахме скорост и назъбеният хоризонт на Старо Чикаго започна да се отдалечава в мрака, накрая изчезна съвсем и остана единствено пътят, който се простираше пред нас. Към Едем.

Отначало пътувахме в тишина. Канин шофираше, а Чакала се беше изтегнал на седалката до него с ръце зад главата. Аз седях на пода до Зийк, гледах неподвижното му тяло и ми се искаше да стигна някак до него. Той сякаш се затваряше дълбоко в себе си и ми отговаряше неясно и кратко. Не му се говореше или не беше готов за разговор, и колкото повече настоявах, толкова повече се отдръпваше. Накрая се отказах и се умълчах. Реших, че ще се завърне, когато е готов. А дотогава щях да го оставя на мира, за да подреди мислите си.

Чуваше се единствено воят и кашлянето на двигателя и от време на време бумтенето на гумите по някоя отломка. Пътят ту беше чист, ту се налагаше да се провираме покрай преобърнати коли или паднали на настилката дървета. Веднъж, докато Канин внимателно заобикаляше едно скално свлачище, двигателят изгъргори и изгасна. Запали отново едва след няколко опита. Макар и неохотно. И все пак така напредвахме много по-бързо, отколкото пеша.

— Защо е толкова тихо отзад? — обади се Чакала след няколко километра. Разбира се, той възприемаше тишината като лична обида и аз почти чувах усмивката в гласа му. — Какви ги вършите вие двамата там?

— Млъквай, Чакал.

Той се изхили. Канин продължи да шофира в мълчание, явно решен да не ни обръща внимание. Аз се примъкнах към Зийк, докато ръката ми не опря в неговата, и зачаках следващия коментар на Чакала.

— Така значи, малки кръвопиецо — продължи той. Знаех си. — Как е вампирският живот тези нощи? Не че ми пука, но все пак преследваме твоя откачен създател. Ако ни е подготвил нещо гадно в Едем, няма да е зле да научим. Имаш ли представа какви ги върши твоят татко психопат?

— Не — отговори простичко Зийк. — Не съм го виждал, откакто напусна Старо Чикаго, няколко дни преди вие да се появите.

— Е, това не е хубаво. — Чакала скръсти ръце и продължи замислено. — Значи не си го виждал, така ли? — Вгледа се в тавана на колата. — Де да имаше някаква връзка, която да ти подскаже къде точно се намира.

Подскочих. Кръвната връзка. Разбира се, как можах да забравя? Зийк беше отрок на Сарен, колкото и ужасно да бе това, и можеше да усети къде е откаченият вампир чрез кръвната връзка. Вероятно можеше да проследи Сарен, без той да го усети. Зачудих се как най-внимателно да му предложа това, без да го изплаша съвсем.

Но Канин поклати глава и най-сетне продума:

— Не, рано е. Нужно е време, за да се развие кръвна връзка. Тя зависи от силата на вампира. Понякога отнема месеци. Ако създателят не е Господар, е нужно дори повече време. Често тя се отключва от силна емоция или болка; когато единият несъзнателно зове за помощ, това се усеща от цялата кръвна линия. Но се страхувам, че за Йезекил е твърде рано да развие връзка със създателя си, поне не такава, която ще може да усети.

— Хм. — Чакала явно не беше доволен от това, а за мен бе облекчение. На Зийк не му трябваше подобно бреме: да усеща присъствието на Сарен като постоянен мрак в съзнанието си. Вечно припомняне, че той е някъде там и чака. Потреперих при тази мисъл.

Чакала се размърда на седалката и тя изстена силно.

— Явно имаш късмет, мръвко — промърмори той и аз се зачудих дали и за него мисълта да си свързан със Сарен е неприятна. — А някакви предположения какво прави той сега? Планове? Идеи? Зловещи загадки? — Обърна се към нас и вдигна вежда. — Послание, изписано на вратата на банята с кръвта на невинен?

— Не ми е казал нищо — каза Зийк с онзи опасен глас, който предупреждаваше да не настояваш.

Чакала, разбира се, не схвана намека или не му пукаше.

— Е, значи си напълно безполезен. — Пак се обърна напред, изтегна се на седалката и вдигна ръце зад главата си. Но не беше приключил. — Стига, Йезекил, ти си отроче на самата Велика откачалка. Наистина ли не можеш да изровиш нещо от извратената си глава, което да ни помогне срещу него? Сигурен съм, че ако се постараеш, ще откриеш в нея доста от неговата лудост.

Плъзнах се напред и изритах седалката му, а той ме изгледа кръвнишки.

— Ще млъкнеш ли? Остави го на мира. Какво ще постигнеш с това?

— Моля за извинение, че искам да бъда подготвен — изръмжа Чакала. — Не можем всички да сме като теб, сестро, да се хвърляме на сляпо, да размахваме меча и да се надяваме, че ще уцелим нещо. Този път извади късмет, но няма да свърши работа срещу Сарен.

— Защо ти не ни кажеш какво замисля той? — предизвиках го аз. — Нали му беше помощник в Ню Ковингтън. Сигурна съм, че сте имали достатъчно възможности да се сближите.

— Само така ти се струва. Оказа се, че е много трудно да се сприятелиш с откачен вампир. Все го влече към налудности и параноя, а поезията му ми идваше в повече. Затова се опасявам, че не разполагам с полезна информация за него, защото бях зает… О, с какво бях зает? Забравих защо бях там… — Смръщи се подигравателно и щракна с пръсти. — Сетих се! Спасявах ви задниците.

— Странно, на мен ми се стори, че ни предаваше.

— Няма да спреш да натякваш, нали?

— Ако вие двамата искате да вървите пеша до Едем — обади се най-сетне Канин, без да сваля очи от пътя, — мога да спра по всяко време. — Замълчах, а Чакала изсумтя с отвращение и се извърна пак към предното стъкло. Канин въздъхна.

— Джеймс, ще измислим как да се оправим със Сарен, когато съберем повече информация. Като се заяждаш с Йезекил, не постигаш нищо, затова ти предлагам да млъкнеш, преди сестра ти да е забила меч в седалката ти. — Аз се изхилих победоносно, но не задълго. — Алисън, брат ти е прав. Не можеш да се втурнеш на сляпо в леговището на Сарен. Той ще те очаква. — Гласът му стана мрачен. — Ще очаква всички ни.

 

 

Микробусът умря след час.

Канин отново беше забавил, защото минаваше под полусрутен надлез и заобикаляше огромни отломки от бетон, опрени една в друга под опасни ъгли. Щом излязохме от страховитата сянка на моста, микробусът потрепери, нададе последен вой и спря. Канин се опита да го съживи, но нищо не помагаше. Той беше умрял.

— Страхотно — озъбих се на Чакала, когато се изсипахме на пустата магистрала, която се простираше докъдето поглед стига и в двете посоки. Пътят до Едем внезапно стана доста по-дълъг, а ние нямахме никакво време. — Знам, че е ирационално, но обвинявам теб.

— Както кажеш, сестро. — Чакала не ми обърна внимание, тръгна към капака на микробуса, вдигна го и той изскърца. Вгледа се в плетеницата от метал и жици и поклати глава. — Може да е бензиновата помпа или алтернаторът. Или пък моторът е сдал багажа. Няма как да знам, трябва да се разглоби. — Погледна Канин, който стоеше спокойно пред микробуса. — Стига това да не прецаква графика ти, о, нетърпеливи. Може да отнеме час-два и не съм сигурен дали ще тръгне отново, но така или иначе — махна с ръка към пустата, озарена от луната магистрала — чувствайте се свободни да продължите пеша, ще ви настигна. Ако ме чуете да идвам, просто вдигнете палец. — Чакала се ухили и очите му светнаха в жълто в сянката на капака. — Може и да спра.

Канин го изгледа невъзмутимо и рече:

— Не. Отиваме в Едем заедно или изобщо няма да ходим. Освен ако някой не иска да си тръгне, ще се изправим пред Сарен обединени. Залогът е твърде голям, за да поемаме рискове. — Чакала сви рамене и навря глава под капака. Канин продължи: — Ще стигнем за няколко часа, ако колата тръгне. Какво ти трябва за ремонта?

— Освен чудо ли? — изсумтя Чакала. — Части, инструменти. И един нов двигател няма да е излишен. Но тъй като не разполагаме с тях, ще съм доволен на малко спокойствие и ако разни неприятни роднини не се заяждат постоянно с мен.

— Странно, и аз си мисля същото всеки ден.

— На километър-два оттук подминахме няколко коли — каза Зийк и ме стресна. Гласът му не беше променен; все още звучеше пуст, сякаш нищо не го интересуваше. — Искате ли да ида да проверя дали ще запалят?

— Я, той проговори! — възкликна Чакала и надникна изпод капака. — Даже каза нещо полезно. Да, защо не идеш, мръвко? А докато си там, провери дали имат гориво. Дори да поправя тази тенекия, няма да стигнем далеч без бензин.

— И аз ще ида — казах бързо и се отблъснах от колата.

Чакала се изхили.

— Каква изненада! — После пак се завря под капака. Не му обърнах внимание, не възнамерявах да изпускам Зийк от поглед. Не мислех, че ще тръгне сам по пътя, за да посрещне изгрева, но честно казано, не бях съвсем сигурна. Този студен и далечен Зийк ме притесняваше повече от разгневения и огорчен Зийк.

Исках да поговоря с него без злобните коментари на Чакала и мълчаливото присъствие на Канин. Ако останехме насаме, вероятно щях да разчупя ледената черупка, в която се беше затворил. Или поне щях да го накарам да ми обясни какво става.

— Алисън — извика ме Канин и аз се обърнах. Видях съчувствие и разбиране в тъмните му очи. — Внимавай. Вероятно няма да срещнете Бесни или хора, но все пак бъдете нащрек. Върнете се веднага, ако стане нещо.

— Добре. — Обърнах се към Зийк. — Готов ли си?

Той кимна, извади от микробуса една избеляла червена туба и каза:

— Да тръгваме.

Няколко минути вървяхме в мълчание. Зийк крачеше до мен и се взираше в далечния хоризонт. Около нас нищо не помръдваше. Магистралата се простираше напред пуста, чуваше се само скърцането на снега под ботушите ни. Опитвах се да измисля начин да го заговоря и да наруша тишината, когато гласът му отекна тихо:

— Давай, питай.

Сепнах се и го погледнах. Видях празното лице, студените далечни очи и преглътнах с усилие.

— Зийк… — поколебах се, не знаех как да го кажа, какво да попитам. Не мога да стигна до теб. Отдръпнал си се толкова много, че дори не мога да те позная.

Това избор ли е, или вече си такъв? Останало ли е нещо от стария Зийк? От онзи, в когото… се влюбих?

— Това не си ти — казах накрая, търсех начин да изразя мислите си. Той не отговори, нито се съгласи, нито отрече, и тревогата ми се засили. — Говори с мен, Зийк. Знам, че сигурно имаш въпроси за всичко. Мога да ти помогна. Не съм толкова добър учител като Канин, но ще се постарая.

— Не искам да знам — каза Зийк и аз се смръщих объркана. Той най-сетне ме погледна и болка разчупи ледената маска. — Не искам да научавам нищо за вампирите, за техните ритуали и дали имат специални празници. Трябваше да разбера само едно — че съм демон. Може и да не съм го искал, но вече съм такъв. — Стисна зъби и сбърчи чело. — Този гняв, жаждата за кръв, Глада… усещам го в мен. И ако го освободя дори за секунда, ще изгубя всичко.

— Можеш да го контролираш…

— Опитвам се, Алисън — озъби се той и след миг отново стана безстрастен и безразличен. — Опитвам се. Ако не мисля за… онова, което изгубих, ако нищо няма значение, не го усещам толкова силно. Поддам ли се на гнева, омразата или съжалението, той ще изскочи.

— Значи решението е да не чувстваш нищо, така ли?

— Да. — Гласът му пак стана кух, а очите далечни. — По-добре да не чувствам нищо, отколкото да изгубя контрол. Не знам друг начин да се справя с това.

Ами… ние? — исках да попитам. — Къде оставаме аз и ти, Зийк?

Знаех, че не е сега моментът. След като бе Превърнат против волята му, след извратените игрички на Сарен с ума му и ужаса от всичко, което бе сторил под властта на принудата. Трябваше да се справи с много неща, преди стане отново нормален. Не беше готов да говорим за отношенията ни сега.

Ако трябва да съм честна, и аз не бях. Страхувах се да го попитам и да чуя отговора му. Опасявах се, че най-големият ми страх ще се потвърди: че Йезекил Крос наистина е умрял под ножа на Сарен и вампирът, който вървеше до мен сега, е съвсем различна личност. Която вече не може да ме обича.

Затова замълчах, потънала в мрачните си мисли, а Зийк пак се оттегли зад ледената стена. Продължихме в тишина.

 

 

— Много се забавихте — каза Чакала, когато със Зийк се върнахме. Подаде глава изпод капака и се ухили. — Да не се изгубихте или решихте да се потъркаляте в канавката?

За първи път чувах този израз, но се досетих какво има предвид, затова реших да се направя на неразбрала.

— Млъквай. Ето — оставих червената пластмасова туба до него. — Никоя кола не запали, но източихме два литра бензин. Ти оправи ли микробуса?

В отговор Чакала се надигна, насочи към двигателя въображаема пушка и „стреля“.

— Ясно — рекох аз. — Явно ще вървим пеша.

— Освен ако не извадиш един работещ алтернатор от сладкия си задник. — Чакала избърса ръце в дънките си и затръшна капака така, че целият микробус подскочи. — Спокойно мога да кажа, че сме тотално прецакани.

— Трябва да побързаме — намеси се Канин. — Пеша ще стигнем до Едем едва след няколко дни. — Господарят вампир се вгледа към хоризонта, където пътят се срещаше с небето, и присви очи. Сякаш усещаше какво лежи отвъд, какво ни чака в края. — Да вървим. Страхувам се, че нямаме никакво време.

И ние го последвахме.

 

 

Вървяхме три нощи. През заснежени гори и пусти градове. Канин водеше, аз и Зийк го следвахме, а Чакала сновеше между нас. С изключение на един много устат крал на бандитите, не разговаряхме много. Канин крачеше мълчалив, а Зийк още тънеше дълбоко в себе си и не показваше никаква емоция. Не беше гневен, огорчен или объркан — с това бих се справила. Той не се оплакваше и не показваше никакво съжаление, че е чудовище. Беше просто… безжизнен. Празен. Сякаш вече нищо нямаше значение за него, дори собственият му живот. Накрая започнах да го разпитвам за Едем, за Кейлъб и Бетани, за другите, които стигнаха дотам, само за да го накарам да говори. Да разбера дали ги помни.

Помнеше ги. И това беше дори по-лошо. Помнеше всичко и всеки, но отговаряше на въпросите ми с безразличието, което показваше към всичко останало. Прилоша ми от тревога и отчаяние. Зийк беше с нас, но бе потънал толкова дълбоко в себе си, че не можех да го достигна, или Сарен беше унищожил човека и от него бе останал единствено този студен, безстрастен вампир.

Една нощ се надигнах от твърдата замръзнала земя до шосето и видях Канин. Облягаше се на мантинелата в средата, скръстил ръце на гърдите си. Чакаше ни. Не виждах Чакала и Зийк, той — като най-млад от нас, още не се беше събудил. Изтърсих пръстта от дрехите и косата си и излязох на пътя. Тръгнах към Канин, който чакаше неподвижен в мрака.

Той ме посрещна с леко кимване, но не помръдна. Облегнах се на мантинелата до него и също скръстих ръце. Заедно се втренчихме в сенките, всеки зает с нещо свое. За миг се зачудих за какво мисли той, през последните нощи все мълчеше. Не беше затворен и студен като Зийк, но някак… умислен. Съмнявах се, че тревожи за същото като мен, но пък рядко успявах да разчета мислите му.

— Къде е Чакала? — попитах накрая, не защото ме интересуваше — можех да проверя чрез кръвната връзка, — а колкото да кажа нещо. Гласът ми отекна странно в тишината, някак не на място. Клоните над нас изтракаха, сякаш обидени от звука на човешка реч там, където трябваше да има единствено руини и пустош.

Канин помръдна, кимна към пътя и каза тихо:

— Той тръгна напред. Каза, че видял няколко коли на пътя и иска да провери дали ще запалят. Съмнявам се, че вярва в това, но май доста се отегчи от нашата компания.

Изсумтях. Искаш да кажеш, че вече не му е забавно да тормози Зийк. Чакала не беше спрял с гадните коментари, откакто напуснахме Старо Чикаго — злобни, предизвикателни заяждания, но Зийк не му обръщаше внимание или отговаряше кратко и безизразно. Предната нощ Чакала му се подигра, че бил забавен като мъртва котка и се отдалечи, клатейки глава. Не разбрах дали е отвратен от пасивността му или от факта, че не постига ефект.

Вече нищо не постигаше ефект при Зийк.

— Колко остава до Едем? — обърнах се към Канин.

Той въздъхна.

— Не съм много сигурен. Може би ден-два. Никога не съм бил там, затова не мога да кажа. Само ти и Йезекил сте стигали до портите му. Нещо тук струва ли ти познато?

— Ами… не знам. — Огледах безпомощно пътя и гъстата гора от двете му страни. Свих рамене. — Може би. Ние пътувахме с кола и всичко ми изглеждаше еднакво.

Канин не ме упрекна, че не помня. Само вдигна глава и пак се втренчи в хоризонта. Отново се спусна тишина, мракът и снегът сякаш погълнаха всичко. Една сова се обади някъде в дърветата, после светът притихна.

— Притеснявам се за него, Канин — признах аз шепнешком. Той не отговори и не ме попита кого имам предвид. Нямаше нужда. — Какво ще стане, когато стигне в Едем? Те ще разберат, че не е същият.

— Да. Вероятно ще разберат.

— Не можеш ли да му помогнеш? Да го научиш как да бъде вампир? Както направи с мен. Аз не успявам да стигна до него. — Усетих болка и малко гняв, но ги потиснах. Нима Зийк не осъзнаваше, че не е сам, че и аз съм минала през това? — Ще говориш ли с него? — настоях. — Теб ще послуша.

— Не, няма. — Примигнах, а Канин ме изгледа строго и все пак съчувствено. — Той не е готов да слуша, Алисън. Няма да чуе нито мен, нито теб, никого. Теб можех да те обучавам, защото вече беше избрала да те Превърна. Йезекил не е имал този шанс. И докато не приеме случилото се, никой не може да му помогне. — Вдигна глава и се вгледа в разровената пръст на дупката, в която бях спала. Зийк беше заровен на няколко метра оттам. — Ти можеш да опиташ, но той трябва да вдигне поглед и да те види. Той трябва да направи първите стъпки от мрака.

Стиснах юмруци до мантинелата, борех се с отчаянието.

— И какво трябва да сторя?

— Бъди до него, Алисън. — Канин не ме погледна, но усетих разбиране в гласа му. — Когато му дойде времето, ако той успее да се приеме такъв, няма да се обърне за помощ към мен, Чакала или някой друг. Ще дойде при теб.

Пак замълчахме. Чакала не се върна, а Зийк спеше в плиткия си гроб. Скръстих ръце и зачаках въпреки всичко да се събуди такъв, какъвто беше преди. Беше ни казал всичко, което знаеше за Едем: къде се намира, как е разположен градът, къде най-вероятно ще иде Сарен. Направи го безстрастно. Зачудих се дали се подготвя за онова, което можеше да завари там. Вероятно опитваше да се приготви за загубата на всички, които обичаше. Бяхме се фокусирали върху преследването на Сарен и искахме да го спрем, преди да е стигнал до острова, но ако той вече беше там, ако Сарен беше в Едем…

— Канин?

— Да?

Облизах устни.

— Всички в Едем… най-вероятно са мъртви, нали?

Той се обърна и сведе поглед към мен. Отговори спокойно:

— Защо мислиш така?

— Защото… не можахме да настигнем Сарен и той сигурно е вече там и осъществява ужасния си план. — Изритах един камък от бяс. — Провалихме се, нали? В Старо Чикаго направихме точно това, което той искаше от нас и сега нямаме никакъв шанс да го настигнем. Сарен знаеше, че ще ида за Зийк. Той много добре е разбирал какво прави, като го е оставил там. А аз играх по свирката му. Сега е в Едем и ни се присмива.

Канин не отговори и аз въздъхнах.

— Искам да мисля, че те са добре — усетих буца в гърлото си, когато си спомних за Кейлъб, Бетани и другите от групата. Вероятно бяха мъртви заради мен. — Искам да мисля, че всички в Едем са добре, но… само се залъгвам, нали?

— Не. — Тихият глас на Канин ме изненада. Той вдигна глава и дори леко се усмихна. — Ако съм научил нещо за хората след толкова векове, е, че те са много упорити в жаждата си за живот. Почти невъзможно е да бъдат унищожени като вид. Оцеляха след Червените дробове. Оцеляха след чумата на Беса. Да, много от тях живеят във вампирски градове, поробени и невежи за времето Преди, но все още има малки селища извън териториите на Принцовете. Там хората са свободни.

— Сарен е само един вампир — продължи Канин, а аз се взирах в него изумена. — Колкото и смъртоносни и ужасни да са плановете му, той не може да изличи цял град от лицето на земята само за няколко дни. Хората са много издръжливи и тяхната воля надделява над всичко. Не губи надежда, Алисън. — Сведе глава и едва чух следващите му думи: — Именно заради твоята надежда имаме шанс да го спрем.

Нещо в земята се размърда и прекъсна разговора ни. Едно тяло разрови пръстта и се надигна. Зийк коленичи в плиткия си гроб, изтърси косата и якето си и стана. Лицето му беше все така безизразно.

— Съжалявам, че ви забавих. — Стъклените му сини очи се взираха през мен, а гласът му беше тих и безразличен. — Готови ли сме да тръгваме?

Устоях на порива да скоча и да го разтърся само за да видя някаква емоция на пустото му лице. Гняв, изненада, отвращение, каквото и да е, но не и тази апатия.

— Почти — отвърнах. — Чакаме Чакала.

— О, много мило! — появи се и той с вечната подигравателна усмивка. — Но не се бавете заради мен. И без това не искам още една нощ да ви слушам как скимтите: Оу горко ми, аз съм вампир! Аз съм ужасно чудовище, което яде бебета и трепе зайчета, ооо, ооо, ооо. — Той изсумтя и се втренчи в Зийк. — Знам, че точно това си мислиш, малкият. Като се правиш на робот, не заблуждаваш никого, освен това започва да става много дразнещо. — Оголи зъби в мимолетна заплашителна гримаса. — Така че защо не спреш с позата на бито куче и не започнеш да се държиш като вампир? Да не се страхуваш, че може да ти хареса?

Зийк не отговори. Сякаш не го беше чул. Кралят на бандитите поклати глава с отвращение и аз го изгледах кръвнишки.

— Предполагам, че не си намерил нищо полезно. Например работеща кола.

Чакала извъртя очи.

— Ако бях, вече щях да карам към Едем. Вашето присъствие ми действа като бавно забиване на пирони в мозъка.

— Е, не се отдалечавай. Може да намеря начин да го направя. Буквално.

Внезапно Канин се отблъсна от мантинелата, мина покрай нас и тръгна по пътя без да каже и дума. Ние гледахме след него известно време, после Чакала се изхили.

— Май на стареца му писна от нас — каза той, когато забързахме след Канин. — Не трябва да си толкова заядлива, сестро.

— Аз ли? — озъбих се и щях да го изритам, ако беше по-близо. — Той иска да убие теб. Всъщност всички искат да те убият.

— Хей, старче — извика Чакала, — забрави да кажеш: „Деца, ако не спрете, обръщам колата и никакво ходене в Едем.“

Канин не го удостои с отговор и ние продължихме пътя си — четирима вампири на дългата, самотна магистрала.

Надявахме се, че времето ни не е изтекло.