Джули Кагава
Вечната песен (10)

Глава 10

На следващата нощ се събудих много гладна и за миг се обърках. Не разпознах стаята, в която се намирах, а до мен се беше свило неподвижно тяло. Внимателно се надигнах на лакът и огледах малкото помещение без прозорци. Плесенясали столове бяха струпани един върху друг покрай стената, в ъглите имаше купчини кутии с парцали, покрити с прах и паяжини. Огромна, някога бяла тоалетка с голямо, напукано квадратно огледало стоеше в предната част.

После сведох поглед, видях бледото неподвижно тяло на Зийк до мен и всичко от предната нощ се върна като прилив.

Той наистина е тук. Взирах се в него и облекчението се разля в мен като бавен пламък, който отблъскваше мрака. Снощи мислех, че трябва да го убия. Снощи преживях най-страшния момент в живота си, когато той стоеше на покрива и чакаше слънцето да сложи края му.

Но не стана така. Той беше тук, по чудо завърнал се от мъртвите, и само това имаше значение. Все пак още не ми изглеждаше истински, сякаш беше някакъв сън, макар че вампирите не сънуват. Зийк се върна. Въпреки всичко, въпреки мъченията, умствената принуда и смъртта, въпреки всичко, което Сарен му стори, той още беше тук. Жив.

Трудното щеше да е да го опазя.

Няма да ти позволя да се превърнеш в демон, заклех се, докато се взирах в него. Той лежеше съвсем неподвижно, не дишаше, сърцето му не биеше, от кожата му не се излъчваше топлина. За щастие и двамата вече се бяхме излекували от пораженията от слънцето и не личаха никакви изгаряния. Помня, че погледнах ръката си точно преди да заспя, и видях, че върховете на пръстите ми са почернели. Потреперих от спомена. Предната нощ едва не умрях, едва не оставих слънцето да ме изпържи, да ме превърне в димяща купчина пепел.

Ще го направя отново, ако трябва да те спася.

Зийк спеше. Сложих ръка на бузата му и усетих гладката студена кожа. Той беше труп — жив труп, като мен, но заедно щяхме да се справим с това. Обещавам ти, Зийк. Няма да се превърнеш в чудовище. Ще се боря и за двама ни, ако трябва, заклевам се.

Тогава мракът нахлу в мислите ми и реалността на решението ми хвърли сянката си над всичко; бях дошла за Зийк, вместо да продължа за Едем след лудия вампир, който искаше да унищожи света. От две невъзможни решения, бях избрала да обърна гръб на инстинкта си за самосъхранение и… последвах сърцето. Преди година Али от Покрайнините щеше да направи всичко, за да оцелее. Тя щеше да се присмива на привързаността ми към малката група хора, които сега смятах за свое семейство, и щеше да ме подтиква да прекъсна всякакви връзки, за да се защитя. Но вече не можех така.

Дали Канин е открил Чакала?

Усетих тревога и лека вина. Надигнах се на коляно, затворих очи и потърсих близките си.

Мигновено усетих пулсацията на кръвната връзка и едва не припаднах от облекчение. Те бяха живи. И двамата. Усетих присъствието на Канин, силно и стабилно, и друго, по-слабо притегляне — Чакала. Не знаех къде са. Не знаех дали ме чакат в покрайнините на Старо Чикаго или бяха тръгнали за Едем. Знаех само, че са живи. Това беше достатъчно. Ако аз не успеех, те щяха да спрат Сарен.

Те са добре. — Отпуснах се и се облегнах на стената.

— Живи са. Дори Чакала е жив. Вече всички сме добре. — Погледнах към Зийк, все още мъртъв в съня си, но щеше да се събуди всеки момент. — Сега трябва само да се измъкнем от града, без да ни напълнят с олово.

Дъските на пода до мен проскърцаха, защото Зийк се размърда. Аз се напрегнах. Не знаех в какво състояние ще се събуди. Ако беше на ръба на Безумието за кръв, трябваше да му помогна. Заради раните си сигурно беше Гладен поне колкото мен, а нямаше опит в самоконтрола.

Отчаяно се надявах, че няма да се събуди твърдо решен да срещне слънцето или да прободе някого в гърдите, и все пак тази възможност витаеше в ума ми — мрачна и ужасяваща.

Зийк се надигна бавно, отблъсна се с лакът и после коленичи. Аз се размърдах зад него, без да го докосвам, исках само да разбере, че съм тук. Но той не направи никакъв опит да се изправи. Не трепереше, не плачеше, не се привеждаше нещастно напред. Просто стоеше така, с ръце на коленете, и се взираше в пода.

— Значи не е било кошмар.

Преглътнах. Гласът му беше тих и безизразен. Така говори човек, когато е твърде изтръпнал и вече нищо не чувства. Когато си бил наранен толкова дълбоко, че вече не е останало нищо. Страх сви стомаха ми. Щеше да е много трудно. А за Зийк можеше да се окаже невъзможно.

— Не — казах. — Не беше.

Зачаках, изплашена, че може да ме помоли да извадя меча и да сложа край. Или да си тръгна, за да го направи сам.

— Къде са Чакала и Канин? — попита той накрая и ме изненада. — Сама ли дойде тук?

Кимнах.

— Да, но са добре. Поне така си мисля. — Потърсих ги пак и усетих две отделни привличания, които идваха от една и съща посока. — Усещам ги и двамата чрез кръвната връзка. Чакала беше много тежко ранен, когато… избягахме от кулата и се разделихме. Канин се върна да го търси.

— Значи все пак не съм успял да го убия — измърмори Зийк и аз не разбрах дали е облекчен или разочарован. Подозирах, че е второто. Освен това подозирах, че тази стоическа фасада е ужасна лъжа, а отдолу кипят емоции. И това ме тревожеше.

— Добре ли си? — попитах. Огледах ризата на гърба му и малката дупка в нея, точно над сърцето. Там го бях пронизала с кинжала на Канин. — Как се чувстваш?

— Гладен. — Обяви той така рязко, че потреперих. Нещо не беше наред. Не очаквах Зийк да е съвсем добре, когато се събуди, но тази липса на емоции не бе типична за него. Надявах се, че е от шока и той ще започне да се държи нормално. Само че сега, когато беше вече вампир, не знаех какво е „нормално“ за него.

Споходи ме внезапна, разстройваща мисъл, че може би това е истинският Зийк, вампирът Зийк. Аз също се бях променила, откакто станах немъртва; може би старият Зийк, човекът, си беше отишъл завинаги.

— Всъщност умирам от глад — продължи той, в неведение за мрачните ми мисли. — И това е проблем, защото вече не контролирам армията. Сарен ме сложи начело, когато си тръгна, но вече не съм техен водач. Щом разберат, че не мога да им дам каквото искат, ще се опитат да ме убият.

— Те не знаят това. Никой не беше тук и не знае какво стана снощи. За тях аз съм влязла в Ямата и повече не съм излязла. Вероятно мислят, че си ме убил.

Зийк потрепна. Едва забележимо, защото беше извърнат с гръб към мен, но аз го видях.

Плъзнах се напред и посегнах към него.

— Аз съм още тук — казах тихо. — Ще победим Сарен в гадната му игра и той вече няма да има власт над теб.

Надявам се. Отчаяно се надявах принудата да изчезне и Зийк наистина да бъде свободен. Но дори да попаднеше пак под контрола на Сарен, щях отново да го изтръгна от него. И отново, и отново. Колкото пъти трябва, докато Сарен не умре.

— Али. — Зийк сведе глава и раменете му потрепериха. Чух как пое дълбоко дъх, сякаш да се овладее, рефлекс, останал от човешкото му съществуване. — Знам, че трябва да спрем Сарен — продължи той и гласът му укрепна. — Знам, че сега най-важното е да сложим край на плановете му, по-важно е от моите чувства. Знам го и ще съм с теб. Не се тревожи за това. — Потрепери отново, но гласът му остана спокоен. — Ще дойда с теб в Едем и ще се боря, докато Сарен не умре. А след това, когато се уверя, че всички са добре и той е мъртъв… Не знам… не знам дали ще мога да го направя. Дали изобщо искам да опитам. — Пак се поколеба, после добави почти шепнешком: — Може да се наложи…

— Престани — изревах аз. — Вече ме моли за това и едва не ме уби, за да се съглася. Няма да те оставя да се превърнеш в чудовище. Ще се боря с теб на всяка крачка от пътя. Но няма да ти помогна да умреш.

— Не съм го искал — отвърна той рязко и стисна юмруци. — Ти по-скоро би умряла и Сарен го знаеше. Неговото зло е в мен. Ами ако се обърне срещу теб? Ако съм повече като Сарен, а не като теб и Канин?

Не можех дори да си представя какво е Сарен да ти е създател.

— Не става така, Зийк — казах и се молех да съм права. — Но дори да беше, ти пак можеш да избереш да се бориш. Да не бъдеш като него.

— А ако не съм достатъчно силен?

— Не вярвам в това нито за секунда.

Той поклати глава.

— Ти имаш повече вяра в мен от мен самия — прошепна той, но сякаш на себе си. — Надявам се да не съжаляваш.

— Шефе!

Груб, гърлен вик долетя отдолу. Последва го още един глас — звучаха отчаяно. Зийк вдигна глава и очите му светнаха. Гладът разкриви чертите му и той потрепери, преди да се изправи на крака.

— Бандити. Вероятно са ме видели да влизам тук предната нощ и се чудят кой от нас е оцелял.

Точно каза това и отвън се чу стрелба. И двамата подскочихме. Почти инстинктивно потърсих кръвната връзка и усетих два пулса, много близо, от посоката на изстрелите.

— Канин — прошепнах. — Чакала. Какво правят тук? Трябваше да ни чакат извън града.

— Май са се върнали за теб — каза Зийк. Посегна към кобура на гърба си, извади пистолета и провери пълнителя. — Остават три куршума. И мачетето не е у мен. А ти?

Поклатих глава. Катаната беше останала на първия етаж, където я изпуснах, когато бързах да го спася. Кинжалът на Канин беше у мен, но аз си исках меча. Зийк кимна мрачно и прибра пистолета в кобура.

— Нищо, да вървим.

— Зийк, чакай.

Той не ми обърна внимание и тръгна през стаята. Последвах го в коридора. Едната стена беше паднала напълно и разкриваше зеещия кратер в етажите под нас. Забързах напред точно когато Зийк се спусна от балкона в ямата. Трескави гласове се надигнаха отдолу и аз се приближих тихо до ръба да погледна.

— Шефе! — Почти точно под мен двама огромни мъже внезапно се извърнаха с оръжия в ръце и хукнаха към Зийк. Последвах ги невидима отгоре. — Има проблем — каза единият, без да забелязва начина, по който Зийк тръгна към него. — Трябва да се махаш оттук. — Чу се стрелба, този път по-близо, последвана от отчаян вик. Бандитите се сепнаха и се обърнаха към стената.

— Вампирите са тук, шефе — изпъшка вторият. — Приятелите на малката кучка идват. Старият ни крал. Опитахме се да ги задържим, но те някак са се промъкнали в града и сега са тук…

Той не довърши. Зийк се хвърли върху него с ръмжене, събори го на покрития с вода под и мъжът изпищя от ужас. Другият извика и вдигна пушката, но аз скочих от балкона, стоварих се на гърба му и забих зъби в шията му. Гореща кръв изпълни устата ми, успокояваща и прекрасна. Този път нямаше вина. Пих, докато не остана нищо и тялото не се отпусна напълно — пресушено и безжизнено.

Оставих трупа да падне във водата и се огледах за Зийк.

Той се надигна бавно. Гледаше как мъжът потъва под водата и изчезва. Не откъсвах очи от лицето му, чаках да видя отвращение или самоненавист заради стореното, но нямаше нищо такова. Той остана безизразен и стомахът ми се сви.

Изстрели прогърмяха наблизо. Аз се сепнах и трескаво затърсих оръжието си — опитвах се да видя стоманата под водата. Открих катаната точно там, където я бях изпуснала, когато Зийк ме изрита в гърдите. Тъканта по дръжката беше подгизнала, но иначе изглеждаше съвсем наред. Изтръсках водата от острието, преди да го прибера пак в ножницата. Мачетето на Зийк лежеше на няколко метра от мен, проблясваше точно там, където той бе коленичил и чакаше да сложа край на живота му. Зийк тръгна към него във водата, после се обърна към мен със същото студено изражение.

— Да вървим.

Поехме през ямата, но изминахме само няколко крачки и някой откри стрелба по нас от балкона. След секунди познат рев разтърси мрака. Чу се лай на пистолет, бъз и трескав. Писък, после миризмата на кръв изпълни въздуха миг преди едно тяло да полети от балкона и да се стовари във водата с плисък. Пренебрегнах факта, че главата му липсваше, защото една висока, окървавена фигура излезе от сенките в края на балкона и ни се ухили.

— О, браво — рече Чакала и опасните му златни очи спряха не на мен, а на Зийк. — Ти си още жив.

Той скочи от балкона, разплиска водата и се ухили демонично. Зъбите му просветнаха.

— Надявах се да си тук. Никой не може да ми отнеме моето и да се измъкне, дори ти, мръвко. Когато приключа с теб, ще ти се иска да си беше останал мъртъв.

Двама бандити се появиха и щом видяха бившия си крал, насочиха автоматите си към ямата и осеяха водата с олово. Чакала изрева по-вбесен от всякога и се хвърли зад една купчина отломки, докато куршумите свистяха около нас и рикошираха в камъните.

Внезапно стрелбата спря. Надникнах точно когато едно тяло полетя към кратера, а Канин прекърши врата на другия в гръб. Още викове отекнаха зад него и Господарят вампир пак се стопи в мрака.

И Канин е тук? Чух ръмжене зад гърба си. Извъртях се точно навреме, за да видя как Чакала се хвърля към нас. Избута ме, аз паднах на земята и станах в мига, в който брат ми сграбчи Зийк за гърлото, обърна го и блъсна в камъните. Чакала се наведе зловещо ухилен.

— Знаеш ли, невинаги съм те мразил — каза той, докато Зийк стискаше китките му и опитваше да се освободи. — Но мисля, че ще ми харесваш повече, ако беше по-нисък. Например с една глава по-нисък, к’во ще кажеш?

Извадих меча си, за да скоча и да накарам Чакала да престане, но в този миг Зийк оголи зъби в свирепа усмивка и заби юмрук в ребрата му. Ясно чух как изпукаха костите, Чакала потрепна и изсумтя от болка. Преди да реагирам, Зийк се извъртя и го блъсна назад. Главата на Чакала се удари в бетона, Зийк я блъсна отново в стената и го издърпа. Чакала се свлече във водата, като притискаше ребрата си, а аз сграбчих Зийк за ръката.

Той се извърна към мен и ме погледна студено. Безмилостно. Гледаше ме чудовището. То изпрати ледено копие в гърдите ми, аз пуснах ръката му и едва устоях да не се отдръпна. Зийк отмести поглед, сякаш забравил за мен, и аз потръпнах, защото осъзнах, че за част от секундата за първи път се изплаших от него.

Чакала започна да се смее.

— О, да — изпъшка той и се извъртя да седне. Очите му още светеха, докато огледаше преценяващо Зийк. — Забравих. Малката торба с кръв се е присъединила към клуба преди няколко седмици. И вече може да се бие. Забравих. — Стана, целият вир-вода, и се изтърси. — Но няма да го забравя отново.

— Чакал, престани. — Съвзех се, застанах пред Зийк и вдигнах катаната към кръвния си брат. Зийк не помръдна; усещах, че ни гледа, търпеливо и пресметливо, едва сдържано чудовище. Внезапно ми хрумна, че този Зийк може да е дори по-лош от онзи, който Сарен беше създал, но бързо прогоних тази мисъл. — Това е глупаво. Виждаш, че той вече не е под принудата.

— Да, виждам — съгласи се Чакала, усмивката му остана заплашителна. — Но това няма да ме спре да го разкъсам на две. Както вече споменах, не умея да губя.

Той пристъпи напред, аз също и вдигнах оръжието. Около нас още отекваха изстрели, приближаваха се, но аз вярвах, че Канин ще се погрижи за това. Не можех да се тревожа сега и за бандитите, не и докато не се уверя, че Зийк и моят кръвен брат няма да се избият.

— Взимай си града, щом искаш — каза Зийк. — Той е твой и аз ще ти го върна с удоволствие.

— О, така ли, мръвко? — изсмя се Чакала. — Ама много щедро от твоя страна. Но пропускаш нещо. — Посочи назад към балкона. — Не ми пука за това място и за слугите. Мога да получа нещо по-добро, ако искам. Те винаги са били само средство. — Присви очи. — Но проклет да съм, ако позволя изчадие на Сарен да се мотае наоколо. Такива откачени змии като теб нападат, когато най-малко очакваш и всички изведнъж се оказват изклани.

— Няма да стане така — възразих аз и Чакала ме погледна с отвращение. — Той е добре, Чакал. Вече не е заплаха. — А дори да беше, няма да те оставя да го убиеш.

— Щом вярваш в това, значи си по-наивна, отколкото те мислех. — Чакала поклати глава. — Спри да се залъгваш, сестро. Знаеш какво става. Не си толкова тъпа. — Той кимна към Зийк. — Виж го. Хубаво огледай безценния си Йезекил и ми кажи дали е същият. Но се обзалагам, че не можеш да го гледаш любовно в очите дори за две секунди, без да видиш там Сарен.

Потреперих и Чакала бавно кимна.

— Знаеш, че съм прав, сестричке. Умът му е прекършен. Само въпрос на време е да се разпадне напълно. Няма да го убия, защото прецака града ми, отне ми слугите и честно казано — ме вбеси. Ще го отърва от мъките. — Ухили се злобно и снизходително. — Приеми го като милосърдие — все едно да застреляш трикрак елен.

— Не — изревах и щом той пристъпи напред, аз го посрещнах с вдигнат меч. Бях взела решение. — Тогава ще трябва да минеш през мен.

Лицето му се изкриви, сякаш преглъщаше нещо гадно.

— Заобиколен съм от милозливи идиоти — измърмори той. — Сестро, осъзнаваш ли, че защитаваш отрочето на Сарен, на самата Голяма откачалка? Защото, доколкото знаем, онзи психопат иска точно това.

— Не вярвам — отвърнах, но стрелба заглуши думите ми и аз потреперих. Армията наближаваше. Нямах много време да ги убеждавам — и двамата, че Зийк не е като създателя си. Освен това самата аз бях ужасно несигурна в това.

— Алисън — най-сетне се обади Зийк зад гърба ми, звучеше примирен. Знаех точно какво си мисли и му изръмжах, без да свалям очи от брат си:

— Зийк, не започвай пак!

— Ами ако е прав?

— Не ме интересува! — изревах аз и се озъбих и на двамата. — Няма да гледам как умираш отново. Обещах да ти помогна да се бориш и се заклех, че ще убия Сарен. Но ти трябва да ми се довериш, Зийк! А ти — обърнах се към Чакала и го побутнах с меча. — Ти искаше да Превърнеш цяла армия във вампири. Ако приличат на теб, ще трябва да си пазиш гърба всяка секунда. Може и да не знам много за създатели и потомци, но знам, че винаги има избор. Не е задължително да приличаш на създателя си. Виж се. — Присвих очи и извих устни в подигравателна усмивка. — Канин те е Превърнал, а въпреки това си такъв гадняр.

— Шефе!

Отново изтрещя стрелба. Орда мъже нахлуха в залата горе, насочили оръжията си към ямата. Остатъкът от армията най-сетне се появи. Стиснах меча и бързо прецених разстоянието до балкона. Щяха да ме надупчат цялата, докато се добера дотам.

— Слуги, свалете оръжията, мамка му!

Подскочих, когато гласът на Чакала прогърмя в залата, отекна в гредите и накара водата да завибрира. Той зазвъня и в главата ми, убедителен и мощен, и колкото и да е странно — дали по силата на навика, или заради заповедта, мъжете застинаха.

— Така е по-добре. — Чакала изгледа всички ни крайно вбесен и скръсти ръце на гърдите си. — Не мога да мисля при толкова крясъци и пукотевица. Купонът свърши, момчета — обяви той и ясният му глас се понесе из притихналата зала. — С вашия нов крал малко си поговорихме. Решихме, че вие, безполезни мръвки, не си струвате умирането и е по-добре за всички, ако стигнем до съгласие. — Обърна се и погледна Зийк с извити вежди. — Петдесет на петдесет добре ли ти звучи, партньоре?

Изви устна на последната дума, сякаш мисълта за подялба беше отвратителна. Но Зийк изгледа и него, и бандитите без капка интерес и сви рамене.

— Не ме интересува. Прави каквото искаш. Сарен го няма и аз приключих тук.

Преглътнах с мъка. Пустотата в гласа му беше дори по-страшна от садистичната злоба и за миг предупреждението на Чакала хвърли мрачна сянка върху мислите ми.

— А това означава, че вие, слуги — добави Чакала, приближи се до Зийк и опря лакът на рамото му, — много сте го загазили. Трябваше хубаво да си помислите, преди да направите този малък преврат. Не че съм ужасно изненадан, но съм ви малко ядосан. — Той се усмихна, с всички зъби, и хората се размърдаха притеснено. — Но аз съм разумен. Предлагам ви същата сделка като преди — последвайте ме и имате шанс да станете безсмъртни. Откажете ли, ние тримата — посочи към мен и Зийк — ще ви откъснем главите и ще ви изпратим в по-страшен ад от този. Вие избирате. — Изхили се злобно и погледна някъде над тях. — И ако все пак си въобразявате, че имате шанс срещу трима много вбесени вампири и един надут Господар, тогава нека клането да започне.

Хората се обърнаха и погледнаха към високата, внушителна фигура на Канин, който стоеше съвсем неподвижно на една греда на тавана и се взираше в тях.

— Е, кв’о ще кажете, слуги? — Това не беше точно въпрос. В гласа на Чакала се усещаше едва сдържана жестокост. Той им се усмихна страховито със светнали очи и неколцина от мъжете се размърдаха неспокойно. — Разбираме ли се? Молете за прошката ми сега и може да избия само половината от вас по-късно.

Мъжете се колебаеха. Някои от тях погледнаха към Зийк, който стоеше неподвижно на ръба на ямата.

— А обещанието на другия вампир? — извика един.

— Той каза, че ще ни Превърне, ако убием Чакала и му донесем главата му. Това още ли важи?

Чакала се изсмя и гласът му погърмя в залата.

— Наистина ли си мислите, че онзи психопат щеше да Превърне някого от вас? Наистина ли? — Поклати глава и извика: — Той няма да се върне. А ако дори за секунда вярвате, че Сарен ще изпълни обещанието си и няма да ви изтръгне сърцата, направете ми услуга и се застреляйте, защото сте твърде глупави за този живот.

— Сарен си тръгна — добави дълбок, убедителен глас някъде отгоре. Канин гледаше безстрастно, кацнал на гредата. — И както Чакала каза, няма да се върне. Ние сме вампирите, с които сега си имате работа. — Бандитите се размърдаха и започнаха да мърморят. — Тази нощ изборът е съвсем ясен — оставяте ни на мира или се биете с нас. Може и да победите. Много повече сте. Но ние ще избием всички в този град, преди да приключим. И тогава нито Сарен, нито Йезекил ще ви защитят.

Стоях тихо, стисках меча и чаках да видя какво ще направят хората. Струваше ми се, че трябва да кажа нещо, но Зийк и Чакала се справяха достатъчно добре; те бяха вампирите, които командваха в този град. Не аз. А Канин си беше Господар и не биваше да бъде пренебрегван. Аз трябваше само да стоя и да изглеждам страшна — е, добре де, колкото страшно може да бъде едно седемнайсетгодишно кльощаво момиче с катана. Надявах се фактът, че съм вампир, да компенсира недостатъчния ми ръст.

Долових в напрегнатата тишина ударите на няколко сърца, после един от мъжете изсумтя и отстъпи от ръба.

— Майната ви — изрева той и свали оръжието. Гласът му отекна силно и залата сякаш най-сетне изпусна сдържания си дъх. — Няма да се бия с цяла глутница вампири. Щом искат града, да го взимат. Няма да умра за него.

Явно това беше преломната точка. Когато един от тях се отдалечи в мрака, всички останали свалиха оръжията и отстъпиха от ръба. Чакала изчака още малко, докато опасността отмине напълно, и кимна.

— Ето, видяхте ли? Знаех си, че можем да бъдем цивилизовани. — Говореше развеселено, но очите му все така блестяха и намекваха за бъдещо отмъщение. — Ако оставим убийствата и грабежите настрана, ние все пак не сме варвари. А сега се разкарайте оттук. Тъпите ви физиономии ми лазят по нервите.

— И още нещо — извика след малко. Повечето мъже се обърнаха и той им се ухили страховито. — Не си мислете, че сте се отървали леко — предупреди ги тихо. — Няма да забравя това. Всъщност моментът е подходящ да се върнем към публичното разкъсване, за да напомним на всички защо е много лоша идея да вбесяваш краля вампир. — Ухили им се и зъбите му проблеснаха. — Има ли доброволци?

Бандитите се разпръснаха. Оръжията им потракваха, докато те бързо се изнизваха от залата и изчезваха през вратите и дори през дупките в стените. Няколко секунди настана хаос, докато армията бързаше да се скрие от очите на Чакала. После стъпките и гласовете затихнаха и се чуваха единствено капещата вода и тихите стонове на сградата.

Чакала се усмихна и се обърна към нас със самодоволно изражение.

— Ето така се управлява бандитски град — обяви той на Зийк.

Зийк не отговори, но аз пристъпих напред и застанах между тях с вдигнат меч. Чакала ме изгледа и изсумтя.

— Спокойно, сестричке. — Махна небрежно с ръка. — Разкарай проклетия меч, преди да съм ти отрязал главата с него. Моите слуги вече се вразумиха и когато накича центъра на града с главите им, всичко ще си дойде на мястото. Спечелихме този рунд, така че можеш да се успокоиш.

Но аз не се успокоих.

— Ами Зийк?

— Какво за него? — сви рамене Чакала. — Няма да ме оставиш да го отърва от нещастието му, така че вече е твой проблем. Освен това… — Погледна към Зийк и се ухили. — Никога не съм вярвал, че ще го кажа, но малката мръвка има потенциал. Ако не се разкисне и не реши, че се нуждае от слънчев тен, може да стане доста приличен кръвопиец. А под „приличен“ имам предвид качествен убиец, който хапва бебета за закуска. Най-опасни са такива като него. — Чакала ми се усмихна жестоко и предизвикателно. — Не е ли иронично, сестричке? Твоят невинен човек с честния поглед може да се превърне в по-страшно чудовище от теб. Или от мен. Или дори от Сарен. Няма ли да е страхотно?

Смръщих се, но в този миг Канин се спусна отгоре и се приземи с тих плисък на няколко метра от нас. Изправи се и се приближи с неразгадаемо изражение.

— Вие нали щяхте да ме чакате извън града — казах аз. — Нали такъв беше планът? Не че се оплаквам, но защо се върнахте?

Устата на Канин потрепна леко.

— Не аз настоявах да се върнем, Алисън.

За миг се обърках. После очите ми се разшириха от изненада и се извърнах към Чакала, който стоеше със скръстени на гърдите ръце и изглеждаше подразнен.

— Чакал? — Той вдигна вежда. — Ти си решил да се върнете? Защо?

— Не си въобразявай кой знае какво, сестро — ухили се той и ме изгледа подигравателно. — Не се върнах да те спася от голямата лоша армия, повярвай ми. Просто не исках на нашия любовник да му се размине, след като ми открадна града. И освен това си знаех, че няма да ти стиска да го довършиш. Изглежда съм бил прав. — Изсумтя и извъртя очи. — Дойдох да отсека една глава и да си взема моето, нищо повече. Затова не се размеквай.

За негово облекчение Канин го прекъсна:

— Както и да е, губим време. Едем още е в опасност. Йезекил — обърна се мрачно към Зийк. — Ще те попитам само веднъж. Знаеш какво е заложено и колко важно е да стигнем до Едем. Знаеш, че накрая ще се изправим пред Сарен. Ще можеш ли?

— Не знам — отвърна Зийк. — Но обещах на Алисън да помогна да спрете Сарен. Това е най-важното. Така че поне докато стигнем в Едем, ще съм с вас. Не мога да обещая нищо повече.

— А ако Сарен те използва, за да ни спреш отново?

— Тогава ме убийте — отвърна Зийк толкова равнодушно, че стомахът ми се сви. — Ако нещо стане, не се колебайте. Спрете го, дори да трябва да ме убиете.

— Избегна погледа ми и добави по-тихо: — Това ще е милост.

— О, моля ти се, мръвко! — ухили се Чакала. — Тъкмо бях започнал да те харесвам.