Джеймс Ролинс
Шестото измиране (31)

28.

30 април, 17:33

Земя Кралица Мод, Антарктида

— След колко време ще сте готови с това чудо? — попита Дилан и посочи с радиостанцията си частично сглобената чиния на акустичното оръдие.

Фаровете на големия транспортьор осветяваха тримата мъже, които закрепваха шестте гигантски панели, тежащи по трийсет и пет килограма единия, за рамката. Други двама свързваха кабели от преносимия дизелов генератор. Дилан бе избрал възможно най-далечното място в Колизея, за да насочи чинията към системата от тунели и станция Нос Ад.

Дотук добре.

В станцията беше оставил малък контингент, който бе успял да отвори с взрив и горелки тунел през станцията към външния свят. Усилията на хората му отнеха повече време от очакваното, тъй като те внимаваха да не задействат противобункерните бомби, които бяха нагласени да се взривят, ако някой започне да ги бърника.

Но иначе всичко вървеше добре.

Сега оставаше само да подкара този свят към новия изход. Оръдието LRAD 4000Х можеше да излъчва с непоносимата за ухото мощност от 162 децибела и имаше обхват от пет километра — дори повече, като се имаше предвид акустиката на тези пещери.

— След колко? — отново попита Дилан.

— След десетина минути! — отвърна един от хората му и дръпна кордата, за да стартира генератора.

Дилан трябваше да извика, за да го чуят през шума:

— Крайстчърч и Райли, при мен! Свалете по-малкото оръдие от покрива. Вземете акумулатора и дистанционното му за голямото.

Заповедта му бе изпълнена незабавно и безпрекословно, макар че не бе част от оригиналния план. Дилан и хората му знаеха какви ще са последиците от действията им, разбираха екологичните поражения, до които щеше да доведе пускането на тази изолирана и агресивна биосфера на свобода, но като се имаше предвид колко им се плаща, това нямаше значение. Оправянето на екологични катастрофи щеше да е проблем на някой друг.

Въпреки това го тормозеше фактът, че не знае цялата картина. Особено след това обаждане. Погледна радиостанцията в ръката си. Връзката с Южна Америка бе осъществена през станцията. Изглежда, Кътър Елвс бе решил да промени в последния момент параметрите на мисията. След като спазари тлъст бонус за опасен труд, Дилан в крайна сметка се съгласи и пропъди тревогите си.

Двеста хиляди отгоре осигуряваха доста спокойствие.

Крайстчърч скочи от транспортьора — носеше под мишница тежката шейсетсантиметрова чиния с такава лекота, сякаш беше топка за ръгби. Е, той си беше с телосложението на краен защитник с тези яки ръце и крака. Райли, който бе с една глава по-висок и с шейсет килограма по-лек, го следваше с акумулатора и кабелите.

Дилан им посочи тунела зад транспортьора, водещ към неизследвани досега части от пещерната система, и каза:

— Ще се наложи да излезем на лов.

— За какво? — попита Райли.

— За Volitox.

Двамата му подчинени се спогледаха. Не изглеждаха особено радостни. Дилан не ги винеше, но заповедта си беше заповед. Пък и той беше готов за предизвикателството. Ръката му легна върху дръжката на стария пистолет. Очакваше с нетърпение да изпробва уменията си срещу един от най-агресивните — и най-опасните — видове тук.

„Все пак, когато става въпрос за това адско място, никога не можеш да си достатъчно внимателен“ — помисли си той и пак погледна към преносимото акустично оръдие.

— Сър! — извика един от хората му и посочи две светлини в далечината.

Екипът на Маккинън се връщаше.

„Най-сетне.“

— Щом дойдат, започвате да прибирате всичко — каза той. — Дръжте канала открит, ако ми се наложи да се свържа с вас.

Всичко тук беше уредено и Дилан потегли. Все пак нещо го човъркаше, държеше го по-напрегнат от обикновено. След като извървя петдесетина метра покрай реката, която изтичаше от Колизея, той погледна назад към светлините на работната площадка — и към другите две, които още прекосяваха пещерата.

Маккинън беше докладвал за успешната засада срещу снегомобила на Харингтън. Като прилежен войник шотландецът бе излязъл, за да се увери, че няма оцелели. Но след това Дилан не бе получавал други новини от заместника си.

Разсеян от неочакваното обаждане от Южна Америка, не се бе замислил върху това. Но сега…

Представи си онзи съобразителен американец, стрелящ от задната врата на снегомобила.

— Стойте — каза Дилан. Извади радиостанцията и набра канала на Маккинън. — Райт. Маккинън, какво е положението при теб?

Изчака трийсет секунди и повтори въпроса.

Пак нищо.

Въздъхна тежко и се свърза с работната площадка. Отговориха му незабавно.

— Сър?

— Оръдието сглобено ли е?

— Всичко е готово.

— Опитвайте се да се свържете с Маккинън. Ако не отговори, когато транспортьорът му стигне на трийсет метра от вас, активирайте оръдието.

— Но това ще…

— Направете го. Щом спрат, изключете оръдието и тръгнете въоръжени да обезопасите транспортьора.

— Слушам, сър.

Дилан свали радиостанцията.

„Дотук с изненадите.“

Посочи напред и каза:

— Хайде сега да си хванем един волитокс.

 

 

17:43

Грей се взираше през бинокъла за нощно виждане към мъжете, работещи върху голямата чиния на акустичното оръдие. Преброи деветима. Преди малко Дилан бе взел други двама и бе тръгнал навътре в пещерната система.

„Лоши шансове… дори с елемента на изненада на наша страна.“

— Готов? — попита високо, за да надвика двигателя.

Ковалски караше ръмжащия транспортьор. Беше се научил да управлява майсторски за краткото време, което им бе нужно да пресекат огромната пещера.

— По-готов няма как да съм. — Гигантът потупа картечницата в скута си, сякаш за да се увери, че си е на мястото.

Грей стисна акустичната пушка, чиято батерия бе почти изтощена от толкова много използване.

Радиостанцията на таблото отново изпращя.

— Докладвай, Маккинън. Ако комуникацията не работи, примигни с фарове, ако ме чуваш!

Ковалски го погледна.

Трето обаждане за три минути.

— Не го прави — каза Грей. — Така само ще засилим подозренията им.

Бившите британски командоси може и да си мислеха, че транспортьорът е изгубил средствата си за връзка — все пак се случваше антените да излязат от строя по време на битка, — но Грей подозираше, че последното обаждане е еквивалент на хвърляне на стръв. Би било крайно необичайно оборудването им да приема обаждания, но да не може да предава.

„Засега по-добре да се правим на глухи и тъпи.“

— Стават неспокойни — отбеляза Ковалски.

Нямаха друг избор освен да продължат мълчаливо, затаили дъх, в очакване на неизбежното.

И тогава се случи.

Светът експлодира, закрещя към тях с такава сила, че предното стъкло започна да вибрира. Грей имаше чувството, че забиват в ушите му ледени шипове. Периферното му зрение се стесни. В гърлото му се надигна жлъч.

Светът от другата страна на тресящите се прозорци сякаш се взриви. Създания се втурнаха да бягат от какофонията. Други изскочиха от скривалищата си, пълзяха, подскачаха. Огромен пахицерекс се понесе с грохот покрай тях, но се превърна в размазано петно, защото очите на Грей започнаха да се пълнят със сълзи. Вече не можеше да различава подробностите, виждаше само вълната, бягаща от акустичния удар.

„Не издържам…“

До него Ковалски клюмна над кормилото.

Останал без водач, транспортьорът намали и спря.

Грей падна настрани. Една последна тревога го преследваше, докато светът потъваше в мрак около него.

Тревога не за себе си, а за другите.

„Джейсън, дано да си стигнал онази подстанция.“

 

 

17:44

„Спри…“

Джейсън висеше по средата на стената, преметнал ръка през забитата в скалата скоба. Другата ръка обгръщаше главата му в опит да блокира звука и да не позволи на черепа му да се разцепи. По горната му устна се стичаха сополи, примесени със сълзи.

В далечината блестеше ярка звезда, бележеща лагера на Дилан Райт. Докато се изкачваше, Джейсън често бе поглеждал натам, разтревожен, че британците ще приключат с работата си и ще активират акустичното оръдие преди групата му да стигне до изолираната подстанция.

И преди секунди най-лошите му страхове се сбъднаха.

Долу в пещерата светеше и една по-малка звезда — транспортьорът, овладян от Грей. По време на изкачването Джейсън бе наблюдавал бавното му движение, но сега видя, че е спрял. Дори не можеше да си представи силата на акустичния залп на такова малко разстояние.

Трябваше да напрегне всичките си сили, за да погледне нагоре. Стела и баща й бяха на метри над него. На колана на професора висеше фенерче. След като акустичната пушка се изтощи, то бе единственият им източник на светлина. Стела го беше намерила в раницата си и го бе дала на баща си, за да вижда по-добре скобите на стълбата.

Това беше грешка.

Звукът спря така внезапно, както беше започнал. Хванат неподготвен, Джейсън се подхлъзна и за един изправящ косата миг увисна над пропастта. Задъхан, той отново намери опора и се вкопчи с две ръце в скобата. Сякаш звукът го бе приковал към стената, а след замлъкването му тялото му беше отскочило назад.

Знаеше, че това е само илюзия на претоварените му сетива, но въпреки това остана вкопчен в скобата още няколко секунди, преди да погледне нагоре.

Стела го гледаше, осветена от фенерчето на баща си.

— Добре съм — каза той. Ушите му още пищяха и той отговаряше само на загрижената й физиономия.

Нещо профуча над нея покрай стената.

Хастакс.

Създанието все още бе в паника от шума и се хвърли към най-близката си цел, дразнещата ярка светлина, нахлула в територията му. Полетя надолу и перна професора — достатъчно силно, за да го изхвърли от скобите.

Джейсън гледаше като на забавен кадър как бащата на Стела се преметна без нито звук покрай него и изчезна в мрака, подобно на падаща звезда.

Стела извика от мъка и протегна ръка, сякаш беше готова да скочи след баща си.

— Стой! Аз ще сляза! — Започна да се спуска бързо, макар че не таеше надежди. — Съжалявам, Стела, но трябва да стигнеш до станцията. Взриви бомбите.

Но дали вече не беше късно?

Бърз поглед надолу му показа, че миграцията вече е в ход, осветена от отделни петна биолуминесценция. Създанията бягаха от източника на звука. Дори този краткотраен удар можеше да има ужасни последици. Паниката тук неизбежно щеше да се предаде нататък и да се усили в дългия тунел към изхода като лавина.

Джейсън погледна към далечните светлини на лагера на Райт. Едно беше сигурно. „Този удар няма да е единственият.“ С всяко изсвирване на онзи рог паниката щеше да се засилва. Ако изходът не се запечаташе, светът горе беше обречен.

— Чакай! — извика през сълзи Стела. — Не мога…

Джейсън нямаше време за спорове.

— Трябва!

— Чуй ме, по дяволите!

Той спря и погледна към нея.

— Аз… не знам кода — изплака тя. — Само баща ми го знае.

Джейсън не беше помислил за такава възможност. Беше приел, че тя също знае паролата. Погледна надолу към малката светла точка в подножието на стълбата. Затвори очи за момент, за да се успокои, после ги отвори.

— Въпреки това продължавай нагоре. Приготви каквото има да се приготвя. Ще дойда колкото се може по-скоро.

— Добре — с тих треперещ глас каза тя.

„Добре.“

Стела нямаше какво да направи горе, но Джейсън не искаше да вижда баща си — не и в състоянието, в което очакваше да го намери.

Забърза надолу, като се молеше баща й да е все още жив.