Робин Хоб
Безумният кораб (15) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тринадесета
Интерлюдия

Те не бяха истинска плетеница, разсъждаваше Шривър. Една истинска плетеница се събираше, за да следва почитан водач. А това бяха лутащи се змии, които се бяха присъединили към тях по време на следването на кърмителя. Змиите, които плаваха редом с тях, не споделяха дружба с плетеницата на Молкин, а просто следваха същия източник на храна.

И все пак компанията на други змии донасяше облекчение. Имаше моменти, в които някои от тези змии придобиваха осъзнаващ вид. Други по-скоро приличаха на призраци заради мълчанието и празните си погледи. Най-лошите почти по нищо не се отличаваха от животни, готови да насочат зъби или отрова към всеки, който се приближеше до храна, сметната от тях за своя. Шривър, Молкин и Сесурея се бяха научили да отбягват пропадналите до подобна скотщина. Пък и не това присъствие бе най-трудно за понасяне. Най-мъчителна бе близостта на онези, които бяха съвсем близо до спомена какво са и кои са.

Трите змии от плетеницата на Молкин бяха притихнали почти като новодошлите. Трудно беше да откриват теми за разговор, които да не довеждат след себе си отчаяние. Шривър смътно си спомняше някакви времена на глад. Прекалено дългото гладуване можеше да размъти мислите на всеки.

Тя бе изработила ритуали, за да запазва разума си. Всеки ден си припомняше целта им. Те се бяха отправили на север, когато Молкин бе разбрал, че времето е настъпило. Една Помнеща трябваше да ги посрещне, да поднови паметта им и да ги отнесе към следващата стъпка.

— Но как е възможно това? — тихо промълви тя на себе си.

Сесурея сънливо се обърна към нея.

Тримата лежаха сплетени сред телата на останалите змии. Единствено нощем другите си припомняха частица от цивилизоваността и се вплитаха едни в други, както подобаваше на истинска плетеница.

Шривър се съсредоточи върху мисълта си.

— След като намерим Помнеща и спомените ни бъдат възстановени, какво ще последва?

Сесурея въздъхна тежко.

— Ако знаех отговора на този въпрос, не би се налагало да търсим спомените си.

Разговорът им не накара Молкин да се размърда. Пророкът отслабваше с всеки изминал ден. Шривър и Сесурея бяха придобили по-голяма агресивност в борбата за храната, която кърмителят им даваше, но водачът отказваше да наруши традицията. В случаите, когато той обгърнеше с челюсти някое от неподвижните тела, падащи сред Обилието, и някоя от бездушните змии изтръгнеше хапката от устата му, той не правеше нищо. Молкин предпочиташе да отстъпи полагащата му се по право храна, отколкото да се сражава за нея като животно. Някога ярките петънца по люспите му сега почти бяха изгубили цвета си. Понякога той позволяваше на Шривър да му носи храна, но често я отхвърляше. Тя не бе събрала смелост да го попита дали и той не е на път да изостави диренето им.

Сред кълбото от спящи змии настъпи раздвижване. Със занесена бавност една стройна и яркозелена змия се отдели от другарите си и бавно започна да се издига към Недостига. Шривър и Сесурея си размениха погледи, които бяха объркани и същевременно прекалено изтощени, за да любопитстват. Постъпката на бездушната змия бе нелогична и нямаше смисъл да я обсъждат допълнително. Шривър покри очи.

Високо над тях долетяха смайващо чистите звуци на пеещ глас. Шривър се заслуша удивено. Всяка нота бе правилна, всяка дума бе изречена със съвършена дикция. Това не беше произволното тръбене на някоя възторжена змия, а славната проява на змия, създадена да пее. Тя отвори очи.

— Песента на същинното — дрезгаво каза Молкин. Очите на Сесурея бавно изразиха съгласие. Тримата внимателно се отделиха от кълбото, издигнаха се до върха на Обилието и надникнаха в Недостига.

Там, под светлината на пълна луна, зеленият мъжки пееше, отметнал глава. Тежката му грива висеше около шията. Челюстта стоеше разтворена широко, за да пропуска придобилия мощ глас. Ясни и сладостни думи продължаваха да се изливат от доскоро нямата паст. Следваха стих подир стих от елегантната песен на новото начало. Някога слушащите биха се присъединили към припева, за да приветстват заедно дните на топло Обилие и завръщаща се риба. Сега те стояха безгласни, заслушани в мелодичната благословия, ала боящи се да се присъединят, за да не я разкъсат.

Пеещият изглеждаше красив в съсредоточението си. Главата му се поклащаше бавно, шията се свиваше и разпускаше в усилието. Шривър избягваше да поглежда към очите му. Те бяха разширени и лишени от намерение, въпреки пресъздаването на една от най-съкровените песни. Молкин бе свел глава. Той потръпваше от чувство, а петната по кожата му бяха започнали да проблясват. Гривата му бавно започна да настръхва. Отровата му, някога тъй обилна и силна, сега с мъка се процеждаше. Една капка попадна върху кожата на Шривър и я прогори в екстаз. За един дълъг момент нощта се оказа ясна, светла и изпълнена с обещание.

— Не хаби силите си — тъжно го посъветва Сесурея. — Неговата музика е красива, ала зад нея няма душа. Ние не можем да я върнем. Опитът само би те отслабил.

— Тази сила не принадлежи на мен, за да я сдържам — отвърна Молкин. И с по-мрачен глас добави: — Понякога се боя, че няма за какво да я пазя.

Въпреки това той не се приближи към зелената змия. Тримата останаха по местата си, отдадени на омайната песен, но същевременно отделени от нея. Думите на песента достигаха до тях от някакво минало, от време, в което те не можеха да се върнат.

Вперила поглед в луната, леко поклащаща глава, зеленият изпълни последния припев. Със затихването на песента Шривър осъзна, че някои от другите змии също са се присъединили към тях. Повечето се оглеждаха произволно, сякаш очакваха храна. През нощта кърмителят се бе преместил, както правеше винаги; силуетът му не нарушаваше хоризонта. Но змиите лесно щяха да го настигнат по миризмата му.

Без кърмител, върху който да съсредоточават вниманието си, те обърнаха погледите си към пелия. Той все така стоеше неподвижно, вперил поглед в луната. Последната нота, удължена, приключи едновременно с дъха му. Настъпи мълчание, изглеждало като единственото подобаващо действие подир обгръщалата ги песен. В този момент Шривър долови наличието на промяна. Някои от останалите змии бяха придобили объркан вид, сякаш се опитваха да си припомнят нещо. Но всички стояха мълчаливи и неподвижни.

Без Молкин. С внезапност, която никой не би очаквал от потъмнялата му кожа и слабост, водачът прекоси разстоянието между себе си и зеления. Петната по кожата на водача засияха в златисто, а очите придобиха меден цвят. Той се обви около певеца и го обгърна с малкото отрова, която бе смогнал да произведе. Подир това го понесе към дъното.

Създанието изпищя възмутено. В този крясък отсъстваше всякаква интелигентност: това беше яростта на притиснато същество. Шривър и Сесурея се хвърлиха надолу, подир борещата се двойка. Гърченето на двете змии изпълваше Обилието с мътилка.

— Той ще се задуши! — тревожно възкликна Шривър.

— Освен ако преди това не бъде разкъсан — отвърна Сесурея.

Гривите им започнаха да се изпълват с отрова. Зад тях останалите змии се преплитаха объркано. Постъпката на Молкин ги бе разтревожила и не се знаеше как ще реагират. Не беше изключено всички те да се нахвърлят върху тях. Ако това действително се случеше, плетеницата на Молкин надали щеше да оцелее.

Редом със Сесурея тя се хвърли в мътната тъма. Почти веднага почувства задавянето си. Усещането бе отвратително. Всеки неин инстинкт я тласкаше към бягство в по-чисти води. Ала Шривър не се поддаваше на инстинктите си, тя не беше животно. Вместо това продължи да напредва все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не почувства вибрациите на сблъсъка и обгърна борещите се. Стиснала очи, тя отдели нищожния облак отрова, която бе успяла да произведе, като се надяваше, че това няма да засегне Сесурея. Подир това женската обви борещите се тела и насочи цялата си сила към стремежа да ги отнесе сред чиста вода, където те ще могат да дишат.

Тя почувства как се врязва в пасаж дребни проблясващи риби. Цветни петънца трепнаха около нея. Някой друг бе отделил отрова и токсинът се врязваше в нея, запечатвайки видения в ума й. Струваше й се, че се опитва да повдигне твърдта на самото Обилие. Страшно й се искаше да изостави усилията си и да се стрелне към място, където да може да диша. Въпреки това тя продължаваше да се опитва.

Неочаквано хрилете й доловиха по-чиста вода. Шривър внимателно повдигна клепачи и разтвори уста, раздвижвайки хриле. Това я накара да вкуси смесените във водата отрови. Тя долови слабото ехо от някога силните токсини на Молкин и по-малко сдържаните киселини на Сесурея. Зеленият също бе отделил токсини. Те бяха гъсти и силни, но предназначени предимно за зашеметяването на риби. Те бяха неприятни, но не я заплашваха. Погледът й срещна този на Сесурея. Той отново тръсна гривата си и зелената змия, която се мяташе слабо, се отпусна.

Молкин успя да повдигне глава.

— Внимателно — предупреди ги той. — Докато се сражавахме, той заговори с мен. В началото само ме ругаеше, но после поиска да знае с какво право го нападам. Мисля, че той все още може да бъде пробуден.

Шривър не разполагаше със силата да отговори. Достатъчно уморително беше да удържа останалите, докато тя и Сесурея изтласкат всички им от замъгленото дъно.

Сесурея забеляза една стърчаща скала. Беше му трудно да ги насочи натам, още по-трудно да успее да се прикрепи: Молкин помагаше колкото водорасло, а зеленият все още лежеше в несвяст.

Щом се настаниха, Шривър започна да мисли единствено за почивка. Ала тя не смееше да се отпусне. Те все още стояха сплетени с непознат, който можеше да се събуди и отново да се ожесточи. Няколко от другите змии също ги бяха намерили. За момента те се задържаха на разстояние и ги наблюдаваха любопитно. А може би гладно. Да, може би това беше техният интерес. Ако те смятаха, че плетеницата на Молкин ще изяде зеления, дали щяха да се присъединят в настояване за собствена порция? Това опасение я караше да ги наблюдава зорко.

Молкин бе изтощен; отвратителният цвят, който кожата му бе придобила, издаваше това. Въпреки това той не се предаваше. Той масажираше зеления с извивките си, помазваше го с малките капки отрова, които успяваше да събере.

— Кой си ти? — не спираше да пита той. — Някога ти си бил менестрел, и то отличен. Някога ти си имал памет, съдържаща хиляди мелодии и техните думи. Потърси я. Кажи ми името си. Само името си.

Шривър искаше да му каже да не си хаби силите, но самата тя не притежаваше достатъчно енергия да го стори. Видно беше, че усилията са напразни. Струваше й се, че зеленият дори не е в съзнание. Колко ли дълго Молкин щеше да настоява в упорството си? Дали след това изтощение щяха да са им останали сили да настигнат кърмителя? Имаше вероятност постъпката на Молкин да им е коствала последния шанс да оцелеят.

— Телур — промърмори зеленият. Хрилете му трепнаха за момент. — Името ми е Телур.

Тръпка пробяга по протежението на тялото му. Неочаквано той се обви около Молкин и се вкопчи, сякаш заплашван от течение.

— Телур! — извика той. — Телур. Казвам се Телур. — Зеленият покри очи и сведе глава. — Телур — тихо повтори той и замря в изтощението си.

Шривър се опита да открие някакво удовлетворение у себе си. Молкин го бе пробудил. Но за колко дълго? Дали зеленият щеше да им помогне в диренето, или само щеше да го утежни с присъствието си?

Наблюдаващите ги змии се бяха приближили. Шривър почувства как Сесурея се раздвижва морно, подготвящ се за нова битка. Тя също повдигна глава и опита да разтърси грива. Съвсем малко отрова отвърна на позива й.

Шривър се опита да впери презрителен поглед в приближилите се змии, ала те не се впечатлиха. Един масивен мъжки с кобалтов цвят, най-големият сред тях, дойде по-близо. Той беше почти с една трета по-дълъг от Сесурея и почти двойно по-дебел. Пастта му се разгърна, дирейки токсини.

Неочаквано той отметна глава и наостри гривата си.

— Келаро! — изрева той. — Аз съм Келаро!

Челюстите му се движеха жадно, изтласкващи разредените отрови към хрилете му.

— Спомням си — каза той. — Аз съм Келаро!

В отговор на тръбенето му някои от останалите се отдръпнаха сепнато. Други не обърнаха внимание. Той обърна глава към един червен мъжки, покрит с белези.

— А ти си Силик. Моят приятел Силик. Някога с теб бяхме част от плетеницата на Ксекрис. Ксекрис! Къде е Ксекрис? Къде е остатъкът от плетеницата ни? — Той гневно се приближи към аления, който продължаваше да го гледа с празен поглед. — Силик, къде е Ксекрис?

Пасивният поглед на Силик предизвика гнева му. Огромната синя змия неочаквано се обви около другаря си, обгръщайки го като кит. Наострил гривата си, Келаро продължаваше да говори, дори и сред обгръщащия ги облак отрови.

— Къде е Ксекрис, Силик?

Червеният продължаваше да се мята.

— Силик! Кажи ми името си. Аз съм Силик. Кажи го!

— Той ще го убие — предупреди ги Сесурея шепнешком.

— Не се меси — отвърна Молкин. — Ако не си възвърне спомените, за Силик е по-добре да умре. Това се отнася за всички нас.

Примирението в гласа му бе смразяващо. Шривър се извърна да го погледне, ала Молкин избегна взора й. Той гледаше към дремещия зелен, сплетен сред тях.

Зад себе си тя чу непознат глас, пронизителен и задъхан.

— Силик — призна гласът. — Казвам се Силик.

Червеният бе започнал да се мята немощно. Келаро отпусна извивките си, но не го пусна.

— Какво стана с Ксекрис?

— Не зная.

Силик говореше завалено, с усилие. Личеше, че той се напряга да свърже думите с мисли.

— Той забрави себе си. Една сутрин ние се събудихме и открихме, че е изчезнал. Той изостави плетеницата си. Скоро след това останалите също започнаха да забравят себе си. — Червеният гневно тръсна глава и облак токсини се отдели от окъсаната му грива. — Аз съм Силик! — ожесточено повтори той. — Силик Самотния. Силик, който си няма плетеница.

— Или пък Силик от плетеницата на Молкин. И Келаро от плетеницата на Молкин. Ако желаете.

Молкиновият глас бе възвърнал част от изгубеното си басово звучене. За момент петната по люспите му засияха в златно.

Келаро и Силик мълчаливо погледнаха към него. Подир миг синият бавно се приближи, все още обгърнал Силик. Очите на Келаро бяха големи и мрачни. В дълбочината им се долавяше оттенък на сребристо. Известно време той оглеждаше плетеницата, към която бе поканен да се присъедини. Накрая той почтително сведе огромната си грива.

— Молкин — поздрави синият, обви опашката си около камъка и приближи другаря си до тях. Внимателно, за да не наскърби някого, той се преплете със Сесурея, Шривър и водача. — Келаро от плетеницата на Молкин приветства всички ви.

— Силик от плетеницата на Молкин — повтори изнуреният ален.

Докато те се подготвяха да спят, Сесурея каза:

— Не бива да спим дълго, ако възнамеряваме да настигнем кърмителя.

— Ще спим, докато бъдем готови за път — поправи го Молкин. — Повече няма да се занимаваме с кърмители. От този момент нататък ще ловуваме по начина, който подобава на змиите. Една силна плетеница не се нуждае от чуждата щедрост. Когато не търсим храна, ще търсим Помнещи. Ние получихме последен шанс, нека не го пропиляваме.