Робин Хоб
Безумният кораб (10) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава осма
Потапяния

— Той спря да диша! — смая се Вивачия.

— Не! — изпищя Уинтроу. В този момент гласът му отново звучеше момчешки.

Юношата се оттласна от перилото и се затича назад. На един дъх той прекоси средната палуба и се втурна надолу по стълбата.

Страхът от смъртта бе единственото, карало пирата да остава вкопчен в живота. И когато Уинтроу и Вивачия го бяха убедили, че няма от какво да се страхува, Кенит бе престанал да се съпротивлява.

Уинтроу не спря да почука, а връхлетя направо. Ета изгледа със смаян гняв нахлуването му. Тя тъкмо приготвяше нови бинтове. Когато юношата се втурна към леглото, жената ги захвърли и се опита да му попречи.

— Не го буди! — каза тя. — Той най-сетне си почива.

— Той се опитва да умре! — възрази Уинтроу и я избута встрани, сграбчи ръката на пирата и го повика. Отговор не последва. Момчето го потупа по бузата, а после я зашлеви. След това я ощипа, два пъти. Но реакция така и не следваше. Кенит не дишаше.

Той бе умрял.

 

 

Кенит се отпускаше в мрака, като листо, отправящо се да легне върху горската твърд. Беше му топло и приятно. Само тънка нишка болка го свързваше с живота. С напредване на пропадането му тя изтъняваше и много скоро щеше да изчезне напълно; тогава той щеше да се е освободил от тялото си. То не му се струваше достойно за внимание. Нищо не заслужаваше вниманието му.

Кенит се отдръпна от себе си и почувства как съзнанието му се разгръща. Никога преди той не бе осъзнавал колко притиснати са мислите, когато са принудени да се ограничават с и от тленно тяло. Всички тези тревоги и идеи, натъпкани като моряшки партакеши. Сега те получаваха възможност да се разпръснат и да прекратят принудителното съжителство. И всяка щеше да придобие собствената си важност.

Той почувства някакво дръпване. Настойчивост, на която Кенит не можеше да се съпротивлява, го придърпа към себе си. Той неохотно й се подчини, ала когато тя го изпълни, пиратът откри, че настойчивостта се колебае. Той остана да се поклаща в объркване. Сякаш някой го беше хвърлил в кипящ казан, където подскачаха варени риби. Ту една, ту друга от тези риби изскачаше на повърхността. Само дето това не бяха риби, а мисли. В един момент той беше жена, която си решеше косата, загледана в морето. Сетне той беше Ефрън Вестрит, който се кълнеше, че на всяка цена ще докара товара си невредим. Сега пък беше кораб, обгърнат от студени струи, заобиколен от игрив морски живот, а над него проблясваха звезди. По-дълбока, по-висока и по-обширна от всички тези съзнания, обгръщаща ги, ала тънка като слой шеллак, присъстваше друга съзнателност, която разгръщаше огромни криле и се стрелваше сред летен небосклон. Тя го привличаше по-силно от останалите; когато тя се отдръпна от него, Кенит се опита да я последва.

Не, забрани му някой, меко, но решително. Не. Аз няма да отида там, ти също. Нещо го дръпна назад. Той се чувстваше като дете, обгърнато в любяща и предпазваща майчина прегръдка. Тя го обичаше. Той се отпусна в прегръдките й. Това беше корабът, прекрасният, бляскав кораб, който той бе спечелил. Този спомен дъхна върху пламъчето на неговото съществувание. Той засия по-силно и почти си спомни себе си. Но не това искаше той. Кенит се извърна и се отдръпна в нея, сливайки се с нея, превръщайки се в нея. Прекрасен, прекрасен кораб, отпуснал корпус върху милващите го води. Аз съм ти, а ти си аз. Когато аз съм ти, аз съм удивителен и мъдър. Той усети веселието й в отговор на това ласкателство, ала то не беше ласкателство. В теб аз мога да стана съвършен, каза й той. И се опитваше да се разтвори в нея, ала тя не му позволяваше.

Тя заговори отново, този път насочила думите си към друг. Намерих го. Ти трябва да го вземеш и върнеш обратно. Аз не зная как.

Отвърна й момчешки глас. Той беше колеблив, тънък като дим и долиташе от много далеч. И страхът го караше да се запъва. Не разбирам какво имаш предвид. Как така си го намерила? Как да го взема и върна обратно? Къде да го върна? Отчаяната молба в младия глас пробуди нещо в него. Тя извика сянката на спомените от гласа на друго момче, също тъй отчаяно и умоляващо. Моля ви. Аз никога не съм правил това. Не мога да го направя. И не искам. Моля ви… Това беше скритият глас, тайният глас, срамният глас: гласът, който никога не биваше да бъде припомнян. Никой не биваше да го чува, никой. Той се хвърли отгоре му, обви се около него, за да го приглуши. Попи го в себе си, за да го укрие. Това възстанови ключовата му същина. Той трепна от гняв, задето те го бяха принудили отново да стане себе си.

Ето така, обърна се тя към другия. Точно така. Открий парчетата от него и ги съедини обратно в едно. И продължи по-тихо. Има места, където двамата почти съвпадате. Започни с тях.

Какво искаш да кажеш с това? Как така съвпадаме? Как е възможно той да съвпада с мен?

Исках да кажа, че в известни отношения двамата приличате един на друг. Вие споделяте повече, отколкото осъзнаваш. Не се страхувай от него. Вземи го. Възстанови го.

Той се вкопчи още по-силно в нея. Не, нямаше да бъде допуснат да бъде отделен от нея. Отчаяно той се бореше да се сплете с нея, да вплете съзнанието си в нейното — както едничко въже е изградено от множество нишки. Тя не го отблъсна, ала и не го приветства. Той усети как бива сглобяван отново и насочван към нещо, което беше част от нея, намираше се сред нея, ала също така беше и самостоятелно.

Ето. Вземи го. Върни го обратно.

Връзката между двамата притежатели на гласове бе смайващо сложна. Те се обичаха взаимно, а въпреки това се бореха да не станат едно. Раздразнение пламтеше на места сред отношенията им. Той не можеше да открие ясна граница между нея и момчето, но всяка от тях изтъкваше собственичество над огромна душа, която не можеше да принадлежи на едно създание. Разперените криле на древно създание едновременно ги прикриваха и засенчваха, ала двамата не го осъзнаваха. Слепи и чудати съзнания, обгърнати от обич, която те се бояха да признаят. За да надвият, от тях се искаше единствено да се предадат, ала те не можеха да осъзнаят това. Красотата на онова, което те можеха да бъдат, го изпълваше с болка. Това беше обич, която той бе търсил през целия си живот; обич, която да прости грешките му и да го направи цялостен. От онова, за което той копнееше най-силно, двамата се бояха и го отбягваха.

Върни се. Моля те. Това беше гласът на момчето, умоляващ глас. Кенит… Моля те, избери живота.

Името представляваше магия. То го обгръщаше и определяше. Момчето усети това. Кенит. Гласът му го повтори подканящо. Моля те, Кенит. Бъди жив, Кенит. При всеки допир с думата той ставаше по-солиден. Спомени се обвиваха около названието, за да го тласнат обратно вътре.

Моля те, отвърна той. И направи усилие да си спомни името на своя мъчител. Уинтроу. Моля те, Уинтроу, пусни ме да си вървя. Той искаше да обвърже момчето с повеля по същия начин, по който самият той биваше обвързан. Ала вместо да подчини Уинтроу на волята си, тези думи го накараха да се съсредоточи върху наличието на момчето.

Кенит, с готовност отвърна то. Кенит, помогни ми. Върни се при себе си, стани отново себе си. Върни се в живота си.

Тогава се случи нещо необичайно. Сред настойчивото приветствие на Уинтроу и усета на Кенит двамата се смесиха. Спомените се отделиха от своите притежатели. В тях едно момче ридаеше безгласно в последната нощ, която щеше да прекара у дома си, преди да отпътува за манастира. Момче заекваше ужасено, докато гледаше как баща му бива пребиван почти до смърт, докато някакъв смеещ се непознат го принуждава да гледа. Момче се мяташе и крещеше от болка, когато седмоъгълна звезда биваше татуирана върху бедрото му. Момче медитираше и различаваше образи на дракони сред облаците и змии сред водата. Момче, борещо се със своя мъчител, който го стискаше за гърлото. Момче, изцяло потънало в книга. Момче, полузадушено от нашийника и болката, татуирана върху лицето му. Момче, часове наред упражняващо буквите. Момче, притиснало ръка към палубата и отказващо да издаде звук, докато инфектираният му пръст бива отрязван. Момче, усмихващо се въпреки болката, докато татуировка биваше изличавана от бедрото му.

Корабът бе казал правилно: съществуваха много сходни точки, множество места, където двамата съвпадаха. Това сходство бе невъзможно за отричане; двамата се припокриваха, превръщаха се в едно, сетне отново ставаха отделни.

Кенит отново позна себе си. Уинтроу потръпна заради жестокостта, изпълвала първите години от живота на Кенит. В следващия миг пиратът се оказа залян от състрадание и жалост. Тази вълна бе дошла от момчето. В неразбирането си Уинтроу се стремеше да излекува онези части, които Кенит умишлено бе отчупил от себе си. Това също си бил ти. Трябва да го задържиш, не спираше да настоява младият жрец. Не бива просто да захвърляш части от себе си, защото са болезнени. Приеми ги и продължи напред.

Момчето не разбираше какво предлага. Онова хленчещо същество никога не можеше да стане част от Пирата Кенит. Кенит се защити по начина, към който винаги бе прибягвал. С гняв и презрение той отблъсна Уинтроу, прекъсвайки връзката на състрадание. В миг преди разделянето им до него достигна обидата на момчето. За пръв път от много години насам Кенит изпита жегването на угризение. Но преди да е могъл да се замисли над него, той дочу друг женски глас. Този нов глас зовеше името му.

— Кенит… Моля те, моля те, моля те, не умирай!

Неизбежна болка очертаваше контурите на тялото му. Гърдите му усещаха някаква тежест, а единият му крак изпитваше непълноценност. Той си пое дълбок дъх през гърло, загрубяло от сухота и повръщано. С усилие като изтеглянето на котва той отвори очи. Светлината го опари.

Курвата стискаше лявата му ръка и капеше сълзи отгоре й. С това прокапало лице и разрошена коса… И с тези истерични хлипове… Непоносимо. Той направи опит да освободи ръката си, но установи, че е прекалено слаб.

— Престани, Ета, моля те — дрезгаво изхриптя капитанът.

— Кенит! — Тя възкликна радостно. — Любими, ти си жив!

— Вода… — заръча й той, колкото заради жаждата си, толкова и да се отърве от сополите й. Тя веднага скочи и се върна с гарафата. Кенит навлажни гърлото си и немощно избута тежестта от гърдите си. Тя беше космата. Коса, потно лице. Пиратът съумя да повдигне глава. Това беше Уинтроу. Момчето бе седяло на стол до леглото и бе рухнало върху Кенит. То бе затворило очи, лицето му имаше отвратителен цвят, а по бузите му още личаха сълзи. Уинтроу бе плакал за него.

Кенит бе връхлетян от неочаквано чувство. Главата на момчето бе отпусната върху гърдите на капитана и допълнително затрудняваше дишането. Пиратът бе искал да го избута, ала допирът до него пробуди чужд до този момент копнеж. Струваше му се, че самият той отново се е преродил в това момче. Него Кенит можеше да защити от нещата, които някога бяха разкъсали собствения му живот.

В крайна сметка двамата не бяха чак толкова различни. Корабът бе казал така. Защитавайки момчето, Кенит би спасил себе си.

Интересно чувство бе тази власт. Тя притежаваше способността да удовлетвори едно остро желание, присъствало неназовано още от невръстните години на Кенит. Преди той да е успял да размисли допълнително, очите на Уинтроу се отвориха. Погледът на момчето бе неприкрит. То се взря в лицето на Кенит с бездънна мъка, която се превърна в удивление. Ръката му се протегна към бузата на Кенит.

— Ти си жив — смаяно прошепна Уинтроу. Гласът му трепереше като на трескав, ала очите му пламтяха не от температура, а от радост. — Ти беше разтрошен. Също като стъклопис. Толкова много елементи крие човекът. Беше удивително. И все пак ти се върна. — С въздишка той затвори очи. — Благодаря ти. Аз не исках да умра.

При следващия си поглед момчето изглеждаше по-овладяно. То повдигна глава и се огледа замаяно.

— Явно съм припаднал — промърмори Уинтроу. — Бях навлязъл много дълбоко в транс. По-рано това не ми се беше случвало. Берандол ме предупреждаваше… Имам късмет, че успях да намеря пътя си обратно. — Той рязко се облегна на стола си. — Явно и двамата извадихме късмет — занесено обяви той.

— Не чувствам крака си — рече му Кенит. Сега вече му беше по-лесно да диша и говори. И можеше изцяло да се съсредоточи върху странното усещане за крак, който свършваше в нищото.

— Намазах го с лекарство, което приглушава болката. Възползвай се от момента, за да поспиш. Когато ефектът му отшуми, болката ще се върне. За съжаление не разполагам с достатъчно екстракт…

— Пречиш ми — тросна се Ета.

Уинтроу трепна. Жената стоеше край него, стиснала чаша. В действителност момчето не й пречеше — тя би могла да доближи леглото от другата страна. Но макар и замаян, юношата схвана намека й.

— Прощавай — рече той и се надигна. На втората крачка към вратата Уинтроу се свлече на пода и остана да лежи там.

Ета възкликна раздразнено.

— Ще повикам някой от моряците да го изведе — рече тя. Кенит остана загледан в припадналото момче и със закъснение осъзна предложената му чаша.

Пръстите, които поддържаха тила му, бяха хладни. Пиратът изпи цялата чаша, но тя не се оказа достатъчна. Това беше вода от корабните запаси, нито прясна, нито студена, попила вкуса на бъчва. И все пак тя му се стори нектар: малкото количество бе единственият недостатък.

— Още — изхриптя Кенит.

— Сега ще ти донеса — обеща му тя.

Погледът му я проследи до каната. Пътьом забеляза припадналото момче. Само преди мигове Кенит бе възнамерявал да заръча на Ета нещо, свързано с момчето. Но вече не помнеше. Той летеше, издигаше се над леглото. Стряскащо и все пак приятно усещане.

Поредната чаша бе донесена и той я пресуши.

— Аз мога да летя — обърна се той към жената. — Без болката аз мога да летя. Болката ме приковаваше.

Тя се усмихна топло.

— Все още си замаян. И може би леко пиян.

Кенит кимна. Не можа да сдържи глупавата си усмивка. Изпълваше го благодарност. Толкова дълго той бе принуден да съжителства с болката, а нея вече я нямаше. Това бе прекрасно. В този момент той се чувстваше добронамерен към целия свят.

И всичко това благодарение на момчето.

Той отново погледна към проснатия Уинтроу.

— Той е добро момче — каза той. — Двамата с кораба го обичаме.

Той се унасяше, но въпреки това успя да погледне към лицето на жената. Тя тъкмо докосваше бузата му. Капитанът бавно се раздвижи и успя да улови ръката й.

— Нали ще се погрижиш за него? — Погледът му обхождаше лицето й, редуваше устата и очите. Беше му трудно да се съсредоточи върху цялото лице. Прекалено много усилия. — Мога ли да разчитам на теб?

— Това ли искаш? — колебливо го попита тя.

— Повече от всичко на света — пламенно заяви той. — Бъди добра с него.

— Щом това е волята ти — почти неохотно отвърна Ета.

— Хубаво. — Той леко стисна пръстите й. — Знаех си, че ще мога да разчитам на теб. Сега мога да спя спокойно.

И той затвори очи.

 

 

Когато Уинтроу отвори очи, под главата му имаше възглавница, а тялото му бе покрито с одеяло. Той лежеше на пода в капитанската каюта. Но как се беше озовал тук? Той си спомняше накъсан сън за един стъклопис. Зад витража се криеше уплашено момче. Счупен витраж. По някакъв начин Уинтроу бе съединил отново парчетата от стъклописа, а момчето бе изпитало благодарност. Не. Не, в съня той беше момчето… не, той беше съединил парчетата, а Берандол и Вивачия го бяха съветвали иззад водна пелена. В съня присъстваха змия и дракон. Звезда със седем лъча, която болеше много. После той се бе събудил, Ета му се беше ядосала, а след това…

Не, нямаше смисъл. Той не можеше да си припомни всичко. Дългият ден бе насечен на откъси, които той не можеше да съедини в едно цяло. Някои части определено бяха дошли от съня му. Други бяха настойчиво истински. Наистина ли по-рано днес той бе отрязал крак? Той затвори очи и подири Вивачия. Усещаше присъствието й: както винаги, когато посегнеше към нея. Безмълвната връзка бе нещо постоянно. Той я усети, ала тя изглеждаше разсеяна. Това не беше проява на подминаване от нейна страна, по-скоро на интерес към нещо друго. Може би тя също бе замаяна като него.

Във всеки случай нямаше смисъл да лежи тук.

Той се извърна към леглото на Кенит. Гърдите на пирата спокойно се издигаха и спускаха под завивката. Лицето му имаше отвратителен цвят, но той оставаше жив. Поне тази част от съня на Уинтроу се оказваше истинска.

Юношата си пое дъх, опря ръце на дъските и внимателно се изправи, борещ се с прилива на замайване. Никой транс до този момент не беше го изтощавал по такъв начин. Той не беше сигурен какво точно е правил, нито дали изобщо е правил нещо. В манастира се бе научил да използва тези вглъбявания, за да се отдава изцяло на изкуството си. Под това влияние отделните прояви на талант се обединяваха в едно цялостно произведение. Изглежда младежът бе приложил тези си умения в излекуването на Кенит, макар и да не разбираше самия начин. Освен това той не помнеше да се е потапял в подобен транс.

Веднъж стъпил здраво на краката си, Уинтроу внимателно се приближи към леглото. Това ли изпитваха пияните? Дали и те се чувстваха замаяни по подобен начин, дали и те съзираха цветовете като прекалено ярки, а очертанията на предметите с пресилена острота? Не, надали. Това усещане не беше приятно. Никой не би търсил умишлено подобно изживяване.

Пред леглото той спря. Никак не му се искаше да проверява превръзките на крака, но знаеше, че трябва да го стори. Имаше вероятност пиратът още да кърви. Ако това наистина се окажеше така, Уинтроу нямаше представа какво да стори. Най-вероятно да се отчайва.

Той предпазливо посегна към крайчеца на одеялото.

— Недей да го будиш.

Гласът на Ета бе мек, затова той почти не го позна. Уинтроу се обърна с цялото си тяло към нея.

Тя седеше на един стол в края на стаята. Под очите й се бяха образували торбички. Върху коленете й почиваше тъмносин плат, а иглата в ръцете й се движеше усърдно. Жената прекъсна конеца със зъби, обърна плата и поде нов бод.

— Трябва да проверя за кървене.

Дори и сам Уинтроу усети, че говори завалено.

— Не изглежда да кърви, но ако разместиш превръзките, за да прегледаш раната, тя наистина може да се раздразни. Най-добре го остави.

— Той идва ли в съзнание? — попита Уинтроу. Умът му започваше да се прояснява.

— За кратко. Точно след като ти… го доведе обратно. Искаше да пие вода. После отново се унесе. Оттогава не се е будил.

Юношата разтърка очи.

— Колко време е минало?

— Почти цяла нощ — спокойно рече жената. — Скоро ще се съмне.

Той не проумяваше добронамереността й. Разбира се, тя не гледаше към него топло, нито се усмихваше. По-скоро нещо бе напуснало гласа й, нотка на ревност или недоверие, неизменно присъствала до този момент. Уинтроу се радваше, че тя вече не го мрази, но не беше сигурен как да реагира на промяната.

— В такъв случай ще отида да поспя — каза той.

— Можеш да си починеш тук — предложи жената. — Тук е чисто и топло. И ще бъдеш близо до Кенит, ако той има нужда от теб.

— Благодаря ти — смотолеви Уинтроу, макар да не бе сигурен, че би искал да спи тук. При всички положения той щеше да спи някъде на палубата, ала го смущаваше мисълта да се отпусне в присъствието на непозната. А последвалото бе още по-странно. Тя повдигна работата си от скута и я задържа във въздуха, местейки поглед между плата и него. Това бяха панталони, очевидно предназначени за него. Юношата смяташе, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво. Жената мълчаливо постави плата обратно върху скута си и възобнови работата си.

Уинтроу отново се върна на мястото си край възглавницата — като куче. Той не легна, а само приседна, загръщайки се с одеялото. И се загледа в Ета, докато тя не повдигна очи.

— Как така си станала пират? — рязко я попита той. Не бе осъзнавал, че ще изрече това, докато думите сами не изхвърчаха.

Жената замълча за момент, преди да отвърне със замислен глас. В думите й не се долавяше съжаление.

— Работех като курва в един публичен дом в Заграба. Кенит ме хареса. Един ден аз му помогнах да убие едни хора, които го нападнаха там. Тогава той ме взе със себе си и ме отведе на кораба си. В началото не бях сигурна защо го е сторил и какво се очаква от мен. Но скоро идеята му ми се изясни. Аз можех да бъда нещо много повече от курва, стига да поисках. И той ми даваше този шанс.

Уинтроу се взираше в нея, защото думите й го бяха шокирали. Не признанието, че е убивала заради Кенит — от подобна жена бе очаквал това. Но тя се бе самоопределила като курва. Това беше мъжка дума, презрителна обида, предназначена единствено за жените. И въпреки това тя не изглеждаше посрамена. Напротив, тя си служеше с думата като с острие, отстраняващо всичките му предубеждения за нея. Тя бе изкарвала прехраната си с близостта си и не изглеждаше да съжалява. Това породи странен интерес. Сега тя му изглеждаше далеч по-силна от преди.

— А каква си била, преди да станеш курва?

Несвикнал да използва тази дума, Уинтроу наблегна прекалено много на нея. Той не бе възнамерявал да прозвучи така. Дори не бе възнамерявал да задава подобен въпрос. Може би Вивачия го бе тласнала?

Тя се навъси насреща му, решавайки, че той я укорява. С безизразен поглед жената отвърна:

— Бях дъщерята на курва. — С предизвикателство в гласа тя попита на свой ред: — А какъв си бил ти, преди баща ти да те направи роб?

— Жрец на Са. Или поне се обучавах.

Жената повдигна вежда.

— Наистина ли? Бих предпочела да съм курва.

Тези думи слагаха неоспорим край на разговора. Уинтроу нямаше какво да отговори. Той не се чувстваше наскърбен. Жената бе изтъкнала огромната пропаст между двамата по начин, целящ да подчертае, че двамата изобщо не са способни да общуват, още по-малко да се наскърбят взаимно.

Тя отново се бе съсредоточила върху работата си, изчистила лице от какъвто и да било израз. Уинтроу почувства, че е изпуснал един шанс. Само преди мигове бе изглеждало, че тя е отворила врата към себе си. Сега преградата се бе издигнала отново, непроницаема. Но защо това имаше значение за него? Той си зададе този въпрос, защото изпитваното разочарование го изненада.

Разочарованието се дължеше на пропуснатата възможност да спечели благосклонността на Кенит чрез нея, нашепна една хитра част от него. Уинтроу прогони тази мисъл. Той искаше да се сдобие с дружбата й, защото тази жена също принадлежеше към творението на Са, решително си каза той. Той искаше да се сближи с нея заради нея самата, а не заради специфичните й отношения с пиратския капитан. И не защото тя не приличаше на никоя от жените, с които се бе сблъсквал до този момент.

Той затвори очи за момент и се опита да прогони всичката изкуственост. Думите му бяха искрени.

— Може ли да опитаме отново? Бих искал да бъдем приятели.

Ета го погледна изненадано. И се усмихна кисело.

— За да мога да спася живота ти при нужда, като се застъпя за теб пред Кенит?

— Не!

— Това е добре. Защото аз нямам подобно влияние пред него. — Тя леко снижи глас. — Онова, което е между нас, аз никога не бих използвала по подобен начин.

Уинтроу усети възможност.

— А аз не бих искал подобно нещо от теб. Просто бих искал да поговоря с някого. Толкова много неща ми се случиха в последно време. Всичките ми приятели са мъртви, баща ми ме презира, робите, на които помогнах да се освободят, са забравили помощта ми, подозирам, че Са’Адар би искал да се отърве от мен. — Той замълча, усетил, че се впуска в самосъжаление. Той си пое дъх, ала следващите му думи прозвучаха още по-жално. — Никога в живота си не съм се чувствал толкова самотен. И нямам представа какво ще се случи с мен.

— А нима някой има? — безсърдечно каза Ета.

— Да, аз имах — тихо отвърна той. Мислите му се насочиха към миналото. — Когато бях в манастира, животът се простираше пред мен като сияен път. Аз знаех, че ще продължа да се уча. Знаех, че се проявявам отлично в работата си. Истински обичах живота си и нямах желание да променя каквото и да било. Тогава бях повикан вкъщи, защото дядо ми умираше, а след това баща ми ме принуди да заживея на този кораб. От онзи момент аз нямам влияние над живота си. Всеки път, когато се опитам да поема контрол над него, само го изкривявам в някаква още по-странна посока.

Жената прехапа конеца.

— Като всички ни.

Уинтроу тъжно поклати глава.

— Не зная. Може би за другите наистина е така. Зная само, че това не са нещата, към които бях привикнал, нито нещата, които очаквах. Аз не спирам да търся начин да се върна там, където бях, и отново да заживея живота, който ми беше познат преди, но…

— Не можеш да се върнеш — прямо каза тя. Гласът й не беше нито мек, нито жесток. — Тази част от живота ти е приключила. Остави я настрана като нещо отминало, без значение дали смяташ, че още не е настъпило време за раздяла. Никое същество не може да решава как трябва да изглежда животът му.

Тя повдигна очи и го прикова с погледа си.

— Бъди мъж. Разбери къде си сега и се постарай да се възползваш от онова, което те заобикаля. Приеми живота си, тогава може да го преживееш. Ако се отдръпваш от него с настояването, че това не е твоят живот, той ще те подмине. Подобна глупост може и да не доведе до смъртта ти, но за теб ще бъде все едно, защото няма да си живял.

Уинтроу слушаше смаяно. Думите й бяха безсърдечни, но те преливаха от мъдрост. Почти по рефлекс той подири съсредоточението на медитацията, както когато размишляваше над ученията на Са. По същия начин той изследваше идеята й и сега, проследяваше логиката й.

Да, тези мисли идваха от Са и бяха достойни. Приеми. Започни отначало. Открий смирението отново. Той бе преценявал предварително живота си. Берандол винаги го бе предупреждавал за този му недостатък. И в сегашния му живот също се криеше възможност, стига той да посегнеше към нея. Защо си бе втълпил до такава степен да се върне в манастира си, сякаш Са можеше да бъде намерен единствено там? Какво бе рекъл той току-що? Че колкото повече се опитва да поеме контрол над живота си, толкова повече го изкривяваше. Нищо чудно, та той се бе противил на волята на Са.

Той внезапно осъзна как робите са се чувствали, когато оковите са се свличали от глезените и китките им. Нейните думи го бяха освободили. Той щеше да се освободи от себеналожените цели.

Уинтроу повдигна очи и се огледа, за да види посоката, в която го зовеше Са.

— Престани да се взираш така.

В гласа на Ета се смесваха повеля и неспокойство. Уинтроу веднага сведе поглед.

— Аз не се… Не съм имал намерение да се взирам. Просто думите ти ме накараха да се замисля дълбоко… Ета, къде си учила тези неща?

— Какви неща? — Сега в гласа й преобладаваше подозрение.

— Да приемеш живота си и да извлечеш най-доброто от него…

Изречена гласно, тази идея изглеждаше съвсем проста. Само преди мигове тези думи бяха отеквали с екота на истината. Просветлението действително представляваше истината, изречена в подходящото време.

— В бардака.

Дори този отговор донесе ново знание.

— В такъв случай Са наистина е там, в цялата си слава и мъдрост.

Тя се усмихна, почти в истински отговор, а не просто гримаса.

— Съдейки по количеството мъже, които сумтят името на божеството, когато свършват, Са определено е там.

Уинтроу извърна очи, защото представата бе смущаващо ярка.

— Сигурно това е труден начин да преживяваш — изтърси той.

— Така ли мислиш? — изсмя се Ета. — Изненадана съм да чуя подобно нещо. Но пък ти си още момче. Повечето мъже ни казват, че биха дали всичко за възможността да си изкарват прехраната лежешком. Те си мислят, че е лесно цял ден да търпиш подобно удоволствие.

Уинтроу се замисли за момент.

— Сигурно е много трудно да бъдеш близка и уязвима с мъж, към когото не изпитваш истински чувства.

За частица от мига очите й притъмняха в размисъл.

— След определено време всички чувства изчезват — рече тя с почти детински глас. — Това донася облекчение, така нещата са много по-лесни. Тогава по нищо не се отличава от всяка друга неприятна работа. Освен ако не случиш на мъж, който те наранява. Но пък хората непрекъснато се нараняват по време на работа: случва се фермери да бъдат наръгани от добитъка си, берачите падат от дърветата, рибарите губят пръсти или се удавят…

Гласът й затихна. Погледът й отново се насочи към плата. Уинтроу мълчеше. След известно време крайчетата на устата й трепнаха в усмивка.

— Кенит ми възвърна чувствата. В началото го мразех. Това беше първото нещо, което той ме научи да изпитвам: омраза. Знаех, че това е опасно. Опасно е за една курва да чувства каквото и да било. Знанието, че той ме е накарал да изпитвам емоции отново, само ме караше да го мразя още по-силно.

Защо, почуди се Уинтроу. Но не каза нищо. Не се налагаше.

— Един ден той дойде в публичния дом и се огледа. — Думите й бяха придобили занесеността на спомен. — Той беше облечен много изящно и беше много чист. В тъмнозелен сюртук с копчета от слонова кост, с жабо и ръкавели от бяла дантела… По-рано той не бе посещавал дома на Бетел, но аз знаех кой е. Още тогава по-голямата част от Заграба знаеше кой е капитан Кенит. Той не беше дошъл както повечето мъже, с приятели или с целия си екипаж. Не беше и пиян. Не, той дойде сам, трезвен и целенасочен. Той ни огледа, много внимателно, и избра мен. „Тя ще свърши работа“, каза той на Бетел. После заръча стая и храна. И плати на Бетел, още там, пред всички. Подир това пристъпи до мен, сякаш вече бяхме сами, и се приведе. Аз реших, че ще ме целуне — някои мъже правят това. Но той подуши въздуха край мен и ми нареди да се изкъпя. Тогава се почувствах унизена. Човек би си помислил, че за една курва унижението е непознато, ала това не е така. Все пак аз се подчиних. И после се качих в стаята. Там направих онова, което искаше от мен, но нищо повече. Бях побесняла, държах се студено с него. Очаквах той да ме набие, да ме прогони или да се оплаче на Бетел. Вместо това той остана удовлетворен.

Тя замълча. Настъпилата тишина измъчваше слуха на Уинтроу. Той не искаше да узнава повече, а в същото време отчаяно се надяваше, че тя ще поднови разказа си. Това беше чисто и просто воайорство, остро любопитство да узнае подробности за случвалото се между мъж и жена. Физическият аспект на това сливане му беше познат; това знание не беше скривано от него. Но познанството на тези детайли не представлява истинско знание. Той изчакваше, вперил поглед в палубата пред краката си — не смееше да повдигне очи, за да види лицето й.

— И при следващите му посещения беше същото. Той пристигаше, избираше ме, нареждаше ми да се изкъпя и ме използваше. Караше случващото се да изглежда тъй студено. Останалите мъже, които посещаваха публичния дом, се преструваха поне отчасти. Те флиртуваха с момичетата и се шегуваха. Разказваха истории и следяха коя от нас се вслушва с най-голям интерес. Преструваха се, че нещо зависи и от нас. Караха ни да се съревноваваме за тях. Някои дори танцуваха или донасяха дребни подаръци на любимките си. Но не и Кенит. Дори и когато той се поинтересува за името ми, това целеше единствено да улесни преговорите между нас.

Тя разгъна панталоните във въздуха, огледа ги и продължи да шие. Веднъж тя си пое дъх, сякаш се канеше да заговори, но вместо това поклати глава и не каза нищо.

Уинтроу все така мълчеше, защото не се сещаше какво би могъл да каже. Историята й му се струваше интересна, но въпреки това той се чувстваше уморен. Искаше му се да можеше да заспи, ала знаеше, че дори и отново да се отпусне на пода, сънят няма да го посети. А вън нощта избледняваше, скоро щеше да се съмне.

Уинтроу почувства малък триумф. Вчера той бе отрязал крака на Кенит, а пиратът все още бе жив. Той бе успял, бе спасил живота му.

Веднага след това юношата се укори остро. Ако пиратът все още бе жив, то беше, защото волята на Уинтроу бе съвпаднала с тази на Са, нищо повече. Всичко друго би било проява на неискрена гордост.

Той отново погледна към пациента си. Гърдите на капитана все така се издигаха и спускаха. Но Уинтроу бе знаел това още преди да отмести поглед. Вивачия знаеше, а чрез нея той също знаеше. Просто не му се искаше да се замисля за тази връзка или силата й. Достатъчно беше, че е свързан с кораба. Не му се искаше да споделя подобна връзка и с пирата.

Ета тихо си пое дъх. Уинтроу се обърна към нея. Тя не гледаше към него, а оставаше загледана в работата си. Но от нея се излъчваше тиха гордост. Очевидно бе обмисляла нещо, което да му каже. Когато тя заговори, юношата се заслуша.

— Престанах да мразя Кенит, когато осъзнах какво ми дава той при всяко свое посещение: честност. Той ме предпочиташе и не се страхуваше да го покаже. Пред всички той избираше мен, всеки път. Той не ме принуждаваше да се подмазвам и флиртувам. Аз бях онова, което той искаше, и бях за продан, затова той ме купуваше. Той ми показваше, че докато съм курва, това е всичко, което би могло да съществува между нас. Честна транзакция.

Чудата усмивка пробяга по лицето й.

— Понякога Бетел му предлагаше други жени. Тя имаше много. Някои от тях бяха красиви, много по-красиви от мен. Други познаваха необичайни методи да доставят удоволствие на мъжете. С тези предложения Бетел се опитваше да спечели благоразположението му. Тя правеше това с всички по-важни клиенти на заведението. Предлагаше им разнообразие и ги изкушаваше да… разширяват предпочитанията си. Знаех, че не й е приятно Кенит винаги да избира мен. Може би това я караше да се чувства по-малко важна. Веднъж тя го запита пред всички: „Защо Ета? Тя е толкова щърбава и плоска. Обикновена. Аз имам куртизанки, обучавани в най-елитните калсидски заведения. А ако предпочиташ недокосвани, това също може да се уреди веднага. Имам съответните връзки в провинцията. Защо предпочиташ най-евтината ми курва?“ — Тук Ета се подсмихна, дребна, но искрена усмивка. — Тя се опитваше да го засрами пред останалите клиенти. Сякаш той се интересуваше от мнението им. Той отвърна: „Аз никога не смесвам цената със стойността. Ета, върви да се изкъпеш. Ще ме намериш в стаята.“ Подир това останалите момичета започнаха да ме наричат Курвата на Кенит. Те се опитваха да ме наскърбят с това прозвище, но то не ме обиждаше.

Очевидно Кенит се оказваше далеч по-сложен мъж, отколкото Уинтроу бе очаквал. Повечето моряци не си правеха труда да включват в преценката си неща, отличаващи се от лицето и фигурата на съответната курва. За разлика от Кенит.

Но може би жената се заблуждаваше? Той хвърли бърз поглед към лицето й, провокиран от споходило го безпокойство. На какво се дължеше тази мисъл? За момент той усети ревност. Може би това беше дошло от кораба? Той изпитваше внезапна нужда да поговори с Вивачия.

Уинтроу се изправи сред пукот на колене. Кръстът му се беше схванал, раменете също. Кога за последно бе спал в истинско легло? Кога за последно се беше събудил самичък? Трябваше да се вслуша в исканията на тялото си, в противен случай то само щеше да изтъкне нуждите от храна и почивка. Скоро, обеща си той. Веднага щом се почувстваше в безопасност.

— Вече се съмва — смутено каза той. — Трябва да нагледам кораба и баща си. И трябва да поспя. Ще изпратиш ли да ме повикат, когато Кенит се събуди?

— Ако той има нужда от теб — хладно отвърна Ета. Може би това бе целяла тя с този разговор: да изясни пред него предишните си думи за Кенит. Дали тя виждаше някаква заплаха в негово лице? Това Уинтроу не можеше да прецени, защото не знаеше достатъчно за жените.

Тя повдигна плата и разкъса последния конец. Сетне се изправи на свой ред и разгърна дрехата.

— Това е за теб — каза тя и протегна панталоните към него. Уинтроу понечи да се приближи, за да вземе подаръка, но Ета го подхвърли, принуждавайки момчето да улови дрехата в последния момент. Единият крачол закачи лицето му.

— Благодаря ти — промълви юношата.

Тя вече не гледаше към него и не реагира на думите му. Вместо това отвори сандък с дрехи и се зарови в него, за да извади риза.

— Вземи. Тази ще ти стане, тя е една от старите. — Тя прокара пръсти по плата. — Скъпа изработка. Той умее да избира.

— Наистина е така — отвърна Уинтроу. — Нали е избрал теб.

Това беше първият му опит да се прояви като галантен. Опитът не излезе особено сполучлив. В настъпилото мълчание Ета се взря в него, диреща потенциална обида в думите. Уинтроу се изчерви: какво го беше прихванало, за да изтърсва подобно нещо?

Тя подхвърли ризата към него; дрехата се разгърна като бяло крило. Полетът й приключи върху ръцете му — тежка, здрава и мека тъкан. Ризата наистина беше много скъпа, прекалено качествена, за да бъде хвърляна по подобен начин. Дали в този жест не се криеше някакво послание, което жената дори не осъзнаваше, че е изпратила?

Уинтроу провеси подаръците на ръката си.

— Благодаря ти за дрехите — възпитано рече той.

Тя го погледна в очите.

— Сигурна съм, че Кенит би искал да се преоблечеш — каза Ета. И пресече благодарността му със следващите си думи. — Все пак ти ще се грижиш за него, а той изисква чистоплътност от онези край себе си. Би било добре да отделиш време да се изкъпеш и да си измиеш косата.

Уинтроу понечи да отвърне, че няма нужда, но осъзна противното. Действително беше започнал да се вмирисва. Ръцете си бе измил след операцията, но не се беше къпал от дни.

— Ще го сторя — потвърди той и отнесе дрехите навън.

Претъпканият безпорядък на борда вече му изглеждаше почти нормален. Погледът му бе свикнал с пропуканите врати, кървавите петна по дъските вече не му правеха впечатление.

По пътя си към палубата той прилепи гръб към стената, за да може да се размине с една двойка от задрасканите лица. Мъжът се казваше Дедж, малко глуповат. Той беше един от робите, които Ета бе избрала да придържат Кенит. Дедж почти никога не се отделяше от по-младата Сайла, както беше и сега — вглъбени в разговора си, двамата дори не забелязаха Уинтроу. Подобни неща бяха започнали да се случват на борда, той не би трябвало да се изненадва от това. След всяко бедствие започваше да се възвръща надежда, мъже и жени се сближаваха.

Уинтроу погледна подире им любопитно. Къде ли двамата щяха да открият единение? Колко ли време бяха прекарали в робство? Може би чуждото присъствие вече не ги притесняваше? Той осъзна, че се е зазяпал, и с известно раздразнение си припомни списъка със задачи, които си беше поставил. Да поговори с Вивачия. Да посети баща си. Да се нахрани. Да се изкъпе. Да се наспи. Да посети Кенит. Животът му придобиваше форма, с разписание и цел зад постъпките му. Той продължи пътя си към носа.

Корабът все още се поклащаше в безименното заливче, където бяха пристигнали едва вчера. Лъчите на утрото прогонваха последните остатъци от мъглата; много скоро топлината им щеше да стане по-осезаема.

Уинтроу завари фигурата да се взира в канала, сякаш застанала на пост. Може би тя наистина дежуреше.

— Притеснявам се, че другият кораб няма да ни намери — изрече тя в отговор на мисълта му. — Как ще знаят къде да търсят?

— Имам усещането, че Кенит и Соркор са плавали заедно дълго време. Подобни хора си имат начини да се оправят в подобни ситуации. Освен това Кенит е още жив. Скоро той ще се възстанови, за да може лично да ни отведе до Биволския залив.

Юношата говореше уверено, стараещ се да успокои кораба.

— Сигурно — неохотно се съгласи Вивачия. — Но аз бих се чувствала по-спокойна, ако вече се отправяхме на път. Истина е, че Кенит преживя нощта, но той все още е далеч от излекуван. Вчера той умря, когато престана да се бори да живее. Днес той се бори да остане жив. Не ми харесва как сънищата му се накъсват. Бих се чувствала по-спокойна, ако той имаше край себе си истински лечител.

В известна степен думите й го засегнаха. Уинтроу знаеше, че той е далеч от лечител, ала това не й пречеше да похвали изпълнението му. Той погледна към дъските, на които вчера бе изпълнил операцията си. Кенитовата кръв бе повторила очертанията на стройното тяло. Тъмното петно по чудат начин очертаваше болния крак и бедрото. Това петно се намираше недалеч от отпечатъка, оставен от Уинтроу. Този белег си бе останал неизтрит върху палубата. Дали и сянката на Кенит щеше да остане? Юношата се навъси и прокара босия си крак върху петното.

Допирът приличаше на досега до струнен инструмент, ала породеният ответ не беше звук. Животът на Кенит отекваше в съзвучие с неговия. Уинтроу се олюля заради силата на връзката и трябваше да приседне върху палубата, опитващ се да намери думи за изпитаното. Това не бяха спомените на Кенит, нито неговите мисли или сънища. Той бе усетил същината на пирата. Най-близкото обяснение, което би дал, сравняваше начина, по който специфична миризма извиква далечни спомени. Но изпитаното от юношата бе стократно по-силно. За момент той почти изгуби себе си.

— Сега разбираш как се чувствам аз — тихо каза фигурата. Миг по-късно тя прибави: — Не знаех, че това би ти повлияло по такъв начин.

— Каква беше тази проява?

— Силата на кръвта. Кръвта си спомня. Кръвта припомня не дни, нощи и събития, а същини.

Уинтроу мълчеше в опита си да улови пълния смисъл на изреченото от нея. Той протегна ръка към разлялата се сянка, но я отдръпна в последния момент. Не съществуваше любопитство, което да го принуди отново да изпита това. Остротата на чувството бе разтърсила душата му и едва не го бе прогонила от самия себе си.

— И това е нещото, което почувства ти — добави корабът. — Ти, който притежаваш собствена кръв. И собствено тяло, със собствени спомени и собствена личност. Ти можеш да изблъскаш Кенит и да заявиш: „Това не съм аз.“ Аз не мога. Аз съм просто дърво, попило спомените на твоите роднини. Личността, която наричаш Вивачия, е нещо, което аз изковах за себе си. Когато кръвта на Кенит попи в мен, аз бях безсилна да я отхвърля. Също като робското въстание. Личност подир личност се вливаха в мен, а аз бях безсилна да отхвърля дори само една.

— Онази кошмарна нощ… Представи си какво е да се давиш сред идентичности, не веднъж или два пъти, а десетки пъти. Те се свличаха върху палубите ми и умираха, ала с изтичането си кръвта им ме превръщаше в хранилище на идентичността им. Това се случваше и с роби, и с моряци. Те идваха при мен. Всичко, което бяха те, се прибави към мен. Понякога, Уинтроу, това ми идва в повече. Аз следвам криволиците на пролятата кръв и ги познавам в подробности. И не мога да се освободя от тези призраци. Единствените по-силни от тях влияния са онези, които ме притежават двойно: чиято кръв е попила в дъските ми, чиито съзнания са свързани с моето.

— Не зная какво да кажа — смутено отвърна Уинтроу.

— Мислиш ли, че не зная това? — хапливо каза Вивачия.

Настъпи дълго мълчание. На момчето се струваше, че самите палубни дъски излъчват студенина към него. То се отдалечи мълчаливо, понесло новите си дрехи под мишница, а също и знанието, че на борда нямаше място, което да я освободи от неговото присъствие.

Само преди минути Ета му беше казала да приеме живота си. В онзи момент тази идея бе му се струвала тъй дълбока. Той се опита да си представи как приема, че е негова съдба да остане свързан по подобен начин. И поклати глава.

— Ако това наистина е волята ти, Са, не зная как бих могъл да я понеса с радост — тихо промълви той. Болеше го да усети, че Вивачия споделя тази му мисъл.

 

 

Бяха изминали часове и слънцето се беше издигнало високо, когато Мариета ги откри. Тя носеше дълга ивица обгорено върху десния си борд и част от моряците вече работеха по отстраняването й. Още по-недвусмислен знак за сблъсъка (и победното му развитие) представляваха отрязаните глави, поклащащи се на носа.

Повикът на дежурния бе накарал Уинтроу да излезе на палубата. Юношата не можеше да откъсне поглед от приближаващия се кораб. В нощта, когато робите се бяха вдигнали на бунт, той бе станал свидетел на клане. Ала тези трофеи представляваха планирана жестокост, която младият жрец бе неспособен да осмисли напълно.

Мъжете и жените, струпали се на перилата край него, приветстваха окървавените глави. За тях те символизираха не само сатрапа, одобрявал робството им, но и Калсид, най-безсърдечния пазар за поробени човешки същества. А приближаването на Мариета донесе и други следи от битката с патрулната галера — някои от пиратите носеха нескопосани превръзки. Това не им пречеше да се усмихват широко и да помахват на другарите си от Вивачия.

Някой подръпна ръкава на Уинтроу.

— Жената каза да отидеш при капитана — мрачно му каза Дедж, Уинтроу се вгледа в лицето му, опитващ се да зърне човека, криещ се под многобройните татуировки. Очите на бившия роб бяха морскосиви, косата му бе подстригана съвсем ниско. Той беше възрастен, ала под дрипите му все така играеха мускули. Ета си беше направила труда да демонстрира, че той се намира под нейното покровителство: на кръста си робът носеше копринена ивица.

Жената, бе я нарекъл той, сякаш тя беше единствената жена на борда. Може би в определен смисъл това беше точно така.

Мариета спускаше котва. Много скоро тя щеше да пусне и лодка, за да доведе Соркор на доклад. Уинтроу нямаше представа защо Кенит го вика. Може би капитанът щеше да му разреши да остане и по време на доклада. По-рано днес, когато бе посетил баща си, Кайл бе настоял, че Уинтроу трябва да събере колкото се може повече информация за пиратите. Юношата се постара да не си припомня тази среща.

Пленничеството и болката бяха усилили тираничността на Кайл; той смяташе, че Уинтроу е единственият му останал поданик. В действителност момчето не изпитваше почти никаква вярност към него, задържаше го единствено остатък от дълг. Настояването на баща му за постоянно ослушване в търсене на начин за контрапреврат му се струваше смешно. Но въпреки това Уинтроу не се беше изсмял, а просто бе оставил баща си да говори, докато прегледа раните му и го убеди да изяде сухия хляб и застоялата вода, които му се полагаха. По-лесно беше да пропуска думите му покрай ушите си и да кима механично. Кайл само би се разгневил, ако Уинтроу се опиташе да му обясни настоящата ситуация на кораба. Бившият капитан все още вярваше, че съществува начин да си върне Вивачия. За него това изглеждаше най-лесно. Ала много скоро те щяха да достигнат Биволския залив и тогава и двамата щяха да бъдат принудени да се изправят срещу реалността. Уинтроу нямаше да принуждава баща си да го осъзнае — реалността сама щеше да се погрижи за това.

Той почука на вратата и подир тихия отговор на Ета влезе. Кенит лежеше, буден. При влизането на Уинтроу той изви глава към него и го посрещна с думите:

— Тя не ми позволява да седна.

— И е права. Все още не бива да се надигаш — отвърна юношата. — Трябва да лежиш и да почиваш. Как се чувстваш? — Той допря ръка до челото му.

Кенит отдръпна глава.

— Отвратително. Не ме питай как се чувствам. Жив съм, от какво значение е как се чувствам? Соркор ще дойде, победоносен, а аз лежа, грохнал и смърдящ като труп. Няма да допусна той да ме види в подобно състояние. Помогни ми да приседна.

— Не бива — предупреди го Уинтроу. — В момента кръвта ти е ленива, не я разбуждай. Раздвижването ще промени резервоарите на органите ти и може да отвори раната. Така ни учеха в манастира.

— А на палубата аз научих, че един капитан, който не може да ръководи екипажа си, отива да храни рибите. Ще посрещна Соркор приседнал.

— Дори и ако това докара смъртта ти? — тихо попита Уинтроу.

— Оспорваш думата ми? — рязко се осведоми Кенит.

— Не нея, а мъдростта ти. Защо избираш сигурната смърт с намерението да впечатлиш човек, за когото ми се струва, че ти е верен до смърт? Мисля, че преценяваш погрешно хората си. Те няма да подминат нуждата ти от почивка.

— Ти си пале — презрително заяви Кенит и извъртя глава, насочил поглед в стената. — Какво знаеш за предаността и за първенството? Казах ти, че няма да допусна да бъда видян в подобно състояние.

В думите му се долавяше острота, която Уинтроу внезапно разпозна.

— Защо не ми каза, че болката се е завърнала? Останало е още малко от есенцията. Без агонията ти ще разсъждаваш далеч по-спокойно. И ще можеш да си почиваш.

— Искаш да кажеш, че ще бъда по-възприемчив, ако ме упоиш — озъби се Кенит. — Ти просто искаш да наложиш волята си върху мен. — Пиратът повдигна трепереща ръка към слепоочието си. — Главата ми ще се пръсне от болка. Как е възможно това да е заради крака ми? Не е ли по-вероятно това да е резултат от отрова?

Макар и изнурен, пиратът успя да си придаде развеселен вид. Очевидно той смяташе, че е успял да изненада Уинтроу.

Казаното действително бе накарало юношата да замълчи за момент. Как трябваше да реагира той в отговор на подобно недоверие?

След миг той реши и със студен и отсечен глас отвърна:

— Няма да те принуждавам да приемаш лекарства. Ако болката ти се изостри прекалено, повикай ме, за да ти дам болкоуспокояващото. Дотогава няма да те безпокоя. — Той се обърна да си върви и добави през рамо. — Ако се раздвижиш сега, и двамата ще умрем. Но аз не мога да убедя чуждата упоритост.

— Престанете — просъска Ета. — Съществува просто разрешение, което ще удовлетвори всички ни. Ще ми позволиш ли да го предложа?

Кенит отново раздвижи глава, насочвайки мътния си поглед към нея.

— Какво е то?

— Недей да приемаш Соркор. Просто му предай нареждане да отплава за Биволския залив, а ние ще го последваме. Не е нужно той да узнава колко си слаб. Докато пристигнем, ти ще си се възстановил, дори и отчасти.

В очите на капитана изникна хитро пламъче.

— Заливът е прекалено близо — заяви той. — Нека да се отправи към Заграба. Така ще имам повече време. — Кенит замълча. — Но Соркор ще се зачуди защо не съм искал да изслушам доклада му. Той ще заподозре нещо.

Ета скръсти ръце.

— Ще кажеш, че си зает. С мен. — Тя се подсмихна. — Прати момчето при Бриг, а той да предаде на Соркор. И това е.

— Да, може и да проработи — бавно потвърди Кенит и шавна с пръсти към Уинтроу. — Хайде, върви. Кажи на Бриг, че съм с Ета и не желая да ме безпокоят. Предай му, че съм наредил да се отправим към Заграба. — Капитанът присви очи, може би заради умора, може би в размисъл. — Загатни, че ще преценявам уменията на Бриг по начина, по който той се справи през остатъка от пътуването. Нека моето отсъствие да изглежда като изпитание на уменията му.

Клепачите на Кенит се отпуснаха още повече.

— После изчакай известно време и отново ела. Теб ще преценя според начина, по който изпълниш тази задача. Ако успееш да убедиш Бриг и Соркор, ще ти се доверя да продължиш да ме лекуваш. — Той изцяло затвори очи и с по-тих глас заключи: — Може и да те оставя жив.