Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия (Романъ-гротеска въ седемь невѣроятни приключения)

Приключение първо

въ което читательтъ се запознава съ героя на романа и се въвежда тържествено въ перипетиитѣ на следващитѣ приключения. За псевдонимитѣ изобщо. Паякътъ-поетъ. Сиянието на рентгеновитѣ лѫчи въ гръдния кошъ на героя. Единъ загадъченъ случай.

Кой дигна завесата така прибързано?

Стаята гледаше въ широка градина. Слънчевитѣ лѫчи течеха презъ разтворения прозорецъ и хвърляха игриви петна по стенитѣ. Бръмчеха пчели изъ въздуха, по клонитѣ на разлистенитѣ дървета чуруликаха весело птички. Бѣше топла пролѣтна сутринь.

Въ тоя ведъръ часъ, когато скрититѣ въ земята сѣмена се разпукваха за животъ и около всѣко камъче тичаха пъргави мравки, когато пѫтнитѣ врати на кѫщитѣ започваха да скърцатъ и улицитѣ ставаха все по-многолюдни — нашиятъ герой показа носа си изподъ вишневия юрганъ, разтвори за мигъ едното си око и после пакъ го затвори. Като полежа известно време така, безъ да диша дори, той разтърси леглото си съ единъ неочакванъ ритникъ, отмѣтна юргана и се изправи на нозетѣ си. Съ една дума, събуди се тъй, както се събужда човѣкъ, който си спомня, че е трѣбвалъ да стане по-рано, защото го чака работа.

Нека последваме сега примѣра на Викторъ Хюго и да оставимъ нашия герой да се измие, да се облѣче и да закуси, а до това време да седнемъ предъ голѣмата писмена маса въ стаята му и да видимъ, какво има по нея. Ние нѣма да пипаме нищо, нѣма да ровимъ и изъ чекмеджетата, както правятъ любопитнитѣ гости. Ще хвърлимъ само бѣгълъ погледъ отгоре, и въ краенъ случай можемъ да попрелистимъ съвсемъ невинно дебелия Ларусовъ речникъ — да кажемъ, на буквата Б — отдето ще научимъ нѣкои полезни подробности за Бастилията, за Буда, за морския курортъ Биарицъ, или за бащата на бертолетовата соль — Клодъ Луи Бертоле. Иначе, би било твърде неприлично, ако още въ самото начало на нашия романъ се нахвърлимъ върху единъ човѣкъ по долни дрехи и започнемъ да го описваме: той бѣше такъвъ и такъвъ. Пази Боже! Та тоя човѣкъ е главно действуващо лице на романа и заслужава да бѫде разгледанъ въ неговия завършенъ тоалетъ.

Най-напредъ ще се спремъ на тънката позлатена рамчица върху масата, задъ чието стъкло се усмихваше бромовия портретъ на младо момиче съ дълги очи и съ малки полуотворени уста. Такива портрети е виждалъ всѣки задъ витринитѣ на фотографскитѣ ателиета, ала такива очи имаше само едно-едничко момиче на земята и неговия образъ грѣеше сега въ слънчевата мъгла на стаята, затворенъ въ рамчица като цвѣте въ хербарна папка. До портрета на незнайното момиче, което живѣеше може би въ сѫщата кѫща, а може би и на другия край на свѣта, лежеха разхвърляни книги: стихотворни сбирки, романи, речници, и най-сетне — нѣкакъвъ нарѫчникъ върху словесното изкуство. По-нататъкъ, до разтворената кутия съ цигари, стоеше озѫбено гипсово черепче, въ което имаше кѫсче гума, нѣколко карфици и една унищожена пощенска марка. Ето и мастилницата — тежка, стъклена, съ две кълбовидни чашки. Въ едната чашка искрѣше съ зеленъ металически блѣсъкъ виолетово мастило, другата бѣше празна и на дъното й се търкаляше една изсъхнала муха, която бѣ умрѣла навѣрно презъ миналото лѣто, тъй като сезонътъ на мухитѣ не бѣше още настѫпилъ. Подъ самата мастилница, точно въ срѣдата на масата, стоеха грижливо нарѣзани и наредени една върху друга тѣсни хартийки, на най-горната отъ които бѣха написани съ равенъ и хубавъ почеркъ думитѣ:

ЗЛАТНАТА СТРЕЛА

поема отъ Валерианъ Пламеновъ

Валерианъ Пламеновъ. Заради това име заслужаваше човѣкъ да се бори ожесточено срещу хотентотскитѣ звукосъчетания на думи, като Иванъ Драгановъ, Стоянъ Тодоровъ, или Христо Георгиевъ — имена, които се срещатъ надъ входа на всѣка обущарница, плискани равнодушно отъ дъжда като стари ръждясали кутии отъ консерви. Валерианъ Пламеновъ — какъвъ свѣтълъ символъ на духовенъ аристократизъмъ, каква неизмѣрима бездна отъ никога неповторима индивидуалность! Благословенъ да бѫде во вѣки кръстникътъ, който потапя въ светия купелъ детето съ такова име! Ако нашитѣ родители нѣкога бѣха по-умни, ние нѣмаше да тичаме днесъ отъ кѫща на кѫща по разни именни дни и да стискаме рѫцетѣ на тия нещастни люде, които се усмихватъ гузно, съ изпънати вратове надъ колосанитѣ си яки, и ни давать по едно шоколадено бонбонче, безъ да подозиратъ горчивата истина, че тѣ сѫ безлични подобия на хилядитѣ свои съименици, досадни аптекарски шишета, наредени едно до друго върху нѣкаква безкрайна лавица. Кажете, можете ли да си представите единъ бележитъ човѣкъ съ име Гунчо, или съ презиме Вариклечковъ? Дори да има нѣщо изключително у такъвъ човѣкъ, неговото име ще го погуби, ще го хапе непрекѫснато като конска муха, ще го затѫпява день следъ день, докато най-сетне го обезличи съвсемъ и го превърне въ най-обикновенъ и посрѣдственъ човѣчецъ, който си отваря магазинъ съ желѣзария, или пъкъ почва да се явява като платенъ свидетель при нотариуситѣ, да се кълне за петь лева и да лъже за една цигара. Да, страшна напасть е грозното и нищо не говорещо име. Наистина, малко неделикатно е отъ наша страна, че излизаме извънъ рамкитѣ на общоприетото благоприличие, защото и твоето име, читателю, може да не е, както се казва, за предъ хора. Ала нали ние тъкмо за това пишемъ романъ, за да ти бѫдемъ полезни поне съ единъ малъкъ съветъ? Ако ти, любезни читателю, си недоволенъ отъ твоето натрапено име, откажи се веднага отъ него чрезъ държавния вестникъ и го замѣни съ нѣкой блестящъ псевдонимъ, който ще ти отключи вратата на щастието и ще те поведе победоносно презъ живота.

Че ние говоримъ самата истина — въ това не може да има никакво съмнение. Готови сме дори да приведемъ и доказателства, ако туй е необходимо. Ето, тоя човѣкъ, напримѣръ, който се казва сега Валерианъ Пламеновъ, бѣше роденъ подъ фаталния азбученъ зодиакъ на името Зафиръ Сѫбевъ. Съгласно църковния ритуалъ, неговиятъ кръстникъ се отрече три пѫти наредъ отъ дявола, ала туй не го възпрѣ да извърши най-пъкленото дѣло въ живота си като прикачи на новороденото отдавна забравеното име на нѣкакъвъ дѣдо Зафиръ, живѣлъ и умрѣлъ въ тъмнитѣ кърджалийски времена. И тъй, малкиятъ Зафирчо крещѣше отъ сутринь до вечерь, размахваше въ розовата си рѫчичка една шарена дрънкалка и негодуваше отчаяно срещу своеволието на родителитѣ си. Ала лека-полека настѫпи успокоението, и като всѣка божа тварь плачливото пеленаче се примири съ сѫдбата си. Ококори мъничкитѣ си сини очи, усмихна се презрително на свѣта и започна да расте безъ помощьта на разнитѣ сладникави сиропи за усилване. До петгодишната си възрасть, то даваше голѣми надежди на своя баща, който мечтаеше да го направи зѫболѣкарь, ала когато тръгна на училище всичко се измѣни съвсемъ неочаквано. Тайнствената власть на името Зафиръ пусна първото си злокобно коренче въ душата на детето, и то стана буйно, непослушно, жестоко, започна да вързва тенекени кутии по опашкитѣ на махленскитѣ кучета и да се връща презъ день въ кѫщи съ пукната глава. Неговото детинство и юношество бѣха една безкрайна верига отъ най-опасни приключения. Сетне, следъ постѫпването въ университета, доброто начало възтържествува отново и момъкътъ се отказа завинаги отъ своето опасно име, нарече се Валерианъ Пламеновъ и — стана поетъ. И то не посрѣдственъ драскачъ на стихове, а уменъ и даровитъ поетъ, за когото критицитѣ говорѣха лошо само веднажъ въ седмицата.

Но кой е човѣкътъ, надаренъ отъ собствената си фантазия съ това божествено име? Ш-ш-ш-тъ, ето го. Той разтваря вратата на стаята и влиза вѫтре. Облѣченъ е въ елегантенъ спортенъ костюмъ и подъ бѣлата му яка лъщи копринена вратовръзка. Надъ високото му чело се спущатъ меки кестеняви кѫдри, лицето му е бледно и тукъ-таме насѣчено съ леки бръчки, синитѣ му очи гледатъ унесено.

Ние намираме за благоразумно да станемъ невидими и да освободимъ стола задъ писмената маса, кѫдето младиятъ човѣкъ сѣда, въздъхва дълбоко и се заглежда въ нѣкакво малко гвоздейче на отсрещната стена.

Оттукъ нататъкъ, драги читателю, ние се сбогуваме съ тебъ, оставяме те да следишъ безъ наша намѣса перипетиитѣ на героя, и по тоя начинъ слагаме началото на динамичното развитие въ настоящия романъ.

* * *

Валерианъ Пламеновъ скочи отъ стола си. Нервиранъ. Съ зачервено лице. Какво ставаше съ него? Другъ пѫть думитѣ сами изкачаха изподъ перото му, тълпѣха се по хартията и се нанизваха въ стройни и звучни стихове. А сега? Царството на римитѣ стоеше заключено предъ нещастния поетъ и въ главата му не проблесваше нито единъ поетиченъ образъ.

Младиятъ човѣкъ сѣдна отново предъ масата и написа за стотенъ пѫть замисленото отпреди два месеца заглавие на поемата си. Ала въпрѣки туй, моторътъ на вдъхновението не можеше да се запали. Наистина, отъ време на време свѣтваше по нѣкоя мъничка искрица, но тя напомняше по-скоро нѣкаква фосфорна бълха, която ущипваше мозъка, за да го раздразни, а не, за да разпали въ него творческия пламъкъ.

Върху тънка сребърна нишка се спустна отъ тавана единъ голѣмъ паякъ — черенъ, съ кѫдрави крака — завъртѣ се надъ масата и надникна къмъ издрасканитѣ съ мастило хартийки. Той наблюдаваше отдавна вече родилнитѣ мѫки на нашия поетъ, докато най-сетне изгуби търпение и реши да слѣзе отъ своитѣ висини, за да види по-отблизо, какъ върви поемата. Като се убеди въ творческото безсилие на поета, милосърдниятъ паякъ, който самъ бѣше поетъ и отъ сутринь до вечерь ковѣше рими по тавана, увисна на края на сребърната нишка и се залюля въ въздуха. После скочи върху шията на младия човѣкъ, покатери се на ухото му и започна да шъпне: „Хайде, приятелю! Луната — земята, пролѣтьта — пѣсеньта, съзвучие — ручеятъ!“

Валерианъ Пламеновъ протѣгна рѫка и улови досадния си вдъхновитель. Разтвори длань и черното насѣкомо тупна върху масата. То протестираше, обърнато по гърбъ, като въртѣше кривитѣ си крачка и сипѣше по адресъ на своя неблагодаренъ събратъ най-гнуснитѣ рими. А поетътъ го наблюдаваше съвсемъ равнодушно, и това, именно, бѣше невѣроятно. Валерианъ Пламеновъ не можеше да понася насѣкомитѣ, особено паяцитѣ, къмъ които хранѣше смъртенъ страхъ и ужасъ.

Наистина, какво ставаше съ тоя човѣкъ? На какво се дължеше тая промѣна у него, настѫпила неочаквано следъ една спокойно прекарана и богата съ сънища пролѣтна нощь? Нѣкаква страшна тяжесть натискаше гърдитѣ му и запираше дъхътъ му.

Той изгаси новата цигара, която бѣше запалилъ, стана, приближи се до голѣмото огледало на стената и се погледна въ ясното му стъкло. Господи, какви бѣха тия тъмни крѫгове подъ очитѣ му и това измѫчено, почти безкръвно лице? Той се гледаше и не можеше да се познае. Въ неговия образъ имаше нѣщо чуждо, не негово — едно странно преображение, извършено сякашъ отъ самия дяволъ.

— Дали не се е спукалъ пакъ нѣкой отъ дробоветѣ ми? — помисли си поетътъ, вцепененъ отъ внезапно възкръсналия споменъ за своя тримесеченъ животъ въ болницата преди нѣколко години, когато лѣвия му дробъ се бѣше пукналъ като автомобилна гума. И въ сѫщия мигъ предъ очитѣ му се занизаха тѫжнитѣ картини на едно страхотно минало. Бѣлата стая съ желѣзнитѣ легла. Сестритѣ. Лѣкарьтъ съ каучуковата слушалка. Шишето съ спасителния етикетъ: „По три супени лѫжици дневно“ върху нощната масичка. Саксията съ аленото цвѣте на прозореца…

Валерианъ Пламеновъ разтвори съвсемъ тихо вратата на стаята си, измъкна се безшумно въ коридора, взе шапката си отъ закачалката и излѣзе на улицата.

Вървѣше бавно и едва поемаше дъхъ. Както нѣкога, когато бѣше боленъ. Около него фучеха автомобили, тичаха малки крещящи вестникопродавчета, по слънчевитѣ тротоари се търкаляха първитѣ пролѣтни колички съ румени бебета, чиито бистри очи пиеха очудено далечния лазуръ на небето. Влажната земя димѣше като запалена, хората крачаха бодри и усмихнати, отнѣкѫде долитаха веселитѣ звуци на латерна.

Младиятъ поетъ застана предъ красива двуетажна кѫща съ широка градина, надникна презъ желѣзната ограда, поколеба се за мигъ и влѣзе вѫтре.

Въ кѫщата имаше една стая, пълна съ хора. Едни седѣха по столоветѣ и канапетата, други гледаха презъ прозорцитѣ, унесени, забравени сякашъ въ нѣкаква мисъль, която отдавна се бѣ изплъзнала изъ съзнанието имъ и бѣ престанала да бѫде вече тѣхна. Всички мълчеха. Само отъ време на време се чуваше по нѣкоя въздишка отъ досада.

Презъ нѣколко минути вратата въ дъното на стаята се отваряше и на прага се показваше единъ великанъ въ бѣла престилка, съ мургаво лице и съ цигара въ устата. И единъ по единъ, хората, които чакаха по столоветѣ, по канапетата и предъ прозорцитѣ, прекрачваха тая врата и изчезваха задъ нея ведно съ великана.

Когато Валерианъ Пламеновъ се изгуби сѫщо задъ тайнствената врата и попадна изведнажъ въ нѣкаква електрическа юзина съ хиляди ключове по стенитѣ, нозетѣ му се подкосиха и кръвьта му се смръзна въ жилитѣ.

— Нѣкога страдахъ отъ скѫсване на бѣлодробната ципа, — промълви той. — Сега усѣщамъ…

— Съблѣчете се! — отсѣче великанътъ, като палѣше нова цигара и очевидно не обръщаше никакво внимание на думитѣ на госта си.

Младиятъ човѣкъ изпълни мигомъ заповѣдьта и се съблѣче до поясъ.

Стаята потъна въ мракъ, нѣщо запръщѣ въ тишината, и въ единия ѫгълъ изплува нѣкакво синкаво сияние — като духъ, който се мѫчи да се материализира.

— Елате насамъ! — извика въ тъмното медиумъть.

Валерианъ Пламеновъ пристѫпи пипнешкомъ къмъ блещукащата цигара, изкачи се върху малъкъ дървенъ подиумъ, и здравитѣ рѫце на великана го опрѣха о нѣкаква студена стена. После върху гърдитѣ му се спусна една черна плоча — сѫщата, която пръщѣше и излѫчваше синкавото сияние.

— Дишайте! Така. Не дишайте! Така. Дишайте дълбоко! Така. Обърнете се съ гърбъ! Дишайте пакъ! Така. Нѣмате нищо въ дробоветѣ си! — провъзгласи тържествено човѣкътъ въ бѣлата престилка, и нашиятъ поетъ въздъхна дълбоко, ала тоя пѫть само за себе си, съ радость и облекчение.

— Чакайте! Чакайте! — извика внезапно великанътъ, като стисна здраво госта си за раменетѣ и го намѣсти отново предъ черната плоча. — Защо не виждамъ никакво сърдце у васъ? Да, фактъ. Задъ гръдната кость, между третото и петото междуребрие, сърдцето не прави никакви екскурзии… Интересно…

— Какво казахте? — попита разтреперанъ Валерианъ Пламеновъ.

— Situs inversus… situs inversus, — продължаваше да бъбри на себе си великанътъ. — Не, никакъвъ situs inversus… Тукъ нѣмаме размѣстване на вѫтрешнитѣ органи, а чисто и просто липсва сърдцето… Невѣроятно феноменално явление…

* * *

Валерианъ Пламеновъ се дотътри съ мѫка въ кѫщи.

Нима сърдцето му бѣ наистина изчезнало?

Той глътна едно отъ хапчетата, които му предписа лѣкаря, отпусна се на кревата си и се вгледа въ тавана съ изцъклени очи.

Така, умората отъ необикновенитѣ преживѣлици на тоя чуденъ пролѣтенъ день го унесе въ сънь.

Приключение второ

въ което участвуватъ едно заклано прасе, единъ кавалерийски офицеръ, една диплома, една румба и едни зелени очи. Луната, славеитѣ, люлякътъ и други пролѣтни реквизити въ заговоръ срещу героя.

Най-често, когато нѣкое фатално събитие разкѫса спокойната броеница на човѣшкитѣ дни, всичко изведнажъ и непоправимо се обърква: зърната се изнизватъ, разпиляватъ и размѣсватъ, и човѣкъ застава безпомощенъ срѣдъ тѣхъ, неспособенъ да въдвори наново редъ въ тоя хаосъ, връхлѣтѣлъ внезапно отгоре му. Така би било и сега въ историята, която ни занимава, ако тя бѣше история като всички други. Но, ако тя бѣше история като всички други — какъвъ интересъ би представяла, и каква нужда би имало да се разказва?… Работата е тамъ, че необикновеностьта на случая, който вече узнахме отъ началото на романа, се заключава не само въ голия фактъ на събитието, но и въ всички разнообразни последици отъ него, въ които логиката, обикновенитѣ предвиждания и допустимитѣ възможности изведнажъ отстѫпватъ предъ страннитѣ прищѣвки на една потайна, насмѣшлива и всемогѫща воля.

Така, понѣкога сѫдбата отпуска невидимата нишка, съ която ни държи, за да даде малка почивка на вѣчния плѣнникъ. Той се почувствува за мигъ свободенъ, забравя предупрежденията и заплахата, която виси надъ него, радва се като дете, танцува и пѣе, докато едно ново дръпване стѣгне още по-силно примката около шията му.

Прочее, затова, навѣрно, когато нашиятъ герой отново излѣзе отъ кѫщи, странното произшествие отъ зараньта бѣ съвсемъ изчезнало отъ паметьта му, сякашъ нѣкой го бѣ заличилъ съ гѫба. Съньтъ и хапчетата бѣха извършили своята цѣлебна работа. Той усѣщаше нѣкаква особено приятна, въздушна лекота, като че бѣше цвѣтно балонче, което се носи безъ цель изъ златистия въздухъ. Минавайки изъ двора, той направи две-три движения по Мюлера, помириса пѫтьомъ напѫпилитѣ цвѣтя и затананика пѣсничката на М-сье Трике отъ Онѣгинъ: „Вы ро-за… вы ро-за…“ После запали цигара и тръгна съ широка крачка къмъ улицитѣ на центра.

Майскиятъ день догаряше въ разточително великолепие. Наблизо поливаха градина и водния прахъ проектираше въ небето малка нѣжна дѫга. Лъхаше на люлякъ и на мокра пръсть. Отъ единъ разтворенъ прозорецъ се премятаха разглобени тактове на рамона. Далечъ, прозорцитѣ на Агрономическия факултетъ пламтѣха като кристаленъ дворецъ.

Младиятъ човѣкъ дишаше дълбоко привечерната хладина и мислѣше: каква чудесна рамка за една дълбока и сгѫстена поема! Какъвъ хармониченъ миръ, потопилъ цѣлата вселенна, въ който невидимитѣ струи на вдъхновението се сплитатъ около всѣко човѣшко сърдце!… Защо само неговото сърдце остава безответно — като че го нѣма?

И въ сѫщия мигъ, рѣзлива болка прониза съзнанието му. Рѫката му напипа въ джоба хапчетата на лѣкаря… Нима — наистина?…

Силенъ трѣсъкъ и ревъ на автомобилна сирена го стреснаха и той едва можа да отскочи предъ грамаденъ камионъ, който отмина въ облаци прахъ.

Момъкътъ се качи на тротоара и продължи пѫтя си. Неочаквано, познатъ гласъ му се обади:

— Ха, история, де — поетътъ подъ колелетата на камиона… Премазанъ отъ жестокия камионъ на живота. Върви после съчинявай некролози и надгробни слова…

Бѣше Бояровъ, белетристътъ, който прекосваше улицата, запѫтенъ къмъ редакцията на единъ литературенъ седмичникъ.

Пламеновъ се спрѣ, усмихна се смутено, и тръгна несъзнателно съ него. Презъ цѣлия този день той не бѣ размѣнилъ дума, освенъ съ доктора, и сега му се искаше да поговори съ нѣкого.

Бояровъ мѣтна тренчкота си на рамо, пусна кълбо димъ, после изгледа една девойка, която минаваше, и отново разсѣяно запита:

— Та продумай де, мирова скръбь! Какво има?… Любовни трагедии?… Или стихове скандирашъ изъ улицата?…

Поетътъ преглътна и отвърна тихо:

— Знаешъ, Марине, нѣщо става съ мене… Не мога да разбера какво… Останалъ съмъ сякашъ безъ сърдце…

— Де, де, де, — присви насмѣшливо очи белетристътъ, — остарѣ вече тоя символизъмъ, любезний. Закѫснѣлъ си съ четвъртъ вѣкъ… Не можешъ слиса никого съ това. Днесъ — а ти ужъ си отъ младитѣ — нѣщо ново, реалистично, динамично, да…

— Ахъ, остави, моля ти се — отвърна Пламеновъ — не става дума за литература… Никакъвъ символизъмъ — говоря ти съвсемъ човѣшки…

Бояровъ очудено го изгледа.

— Е, та?… Тогава пъкъ — толкозъ по-добре!… Защо ти е сърдце въ тия години?…

Пламеновъ изведнажъ спрѣ и махна съ рѫка:

— Хайде, довиждане! — и тръгна отново самъ. Защо ли му заговори?… Нима тая суха реалистична душа можеше да го проумѣе?

Белетристътъ се обърна, кимна съ недоумение подире му, понечи да каже нѣщо и сви рамене:

— Нека си върви!… Кога ли съ тия занесени хора можешъ да се разберешъ? Все едни и сѫщи пози, декламации и иносказания… Пфю!

И двамата колеги понесоха, всѣки изъ своя пѫть, гримасата на една горчива, полупрезрителна усмивка.

Въ тоя привечеренъ часъ улицитѣ добиваха единъ другъ образъ. Синкавата далечина поглъщаше свѣтлитѣ фигури на минувачитѣ, женитѣ изглеждаха непознати и по-хубави, небето — далечно и нѣжно, като огроменъ опаловъ куполъ. Старитѣ кестени по тротоаритѣ приготвяха вече своитѣ бледожълти свѣщици, и единъ неуловимъ ароматъ падаше заедно съ дрезгавината.

Валерианъ Пламеновъ вървѣше бавно, съ чувството на човѣкъ току-що пробуденъ отъ тежъкъ сънь. Внезапниятъ смутъ отпреди малко отново неусѣтно се успокояваше. Той оглеждаше всичко наоколо си, сякашъ никога до сега не бѣ го виждалъ. За пръвъ пѫть той имаше ясно усѣщане на своето физическо сѫществувание, на своитѣ млади и здрави мускули, нѣкаква несъзнавана до днесъ, но бликаща наслада въ всѣка частица на собственото си тѣло. Цѣлиятъ този дълъгъ и мѫчителенъ день — вълненията, досадата, тревогитѣ — всичко се топѣше сега въ едно, повече съзнание, отколкото чувство, на първично и пълно доволство. Свѣтътъ се бѣ преобразилъ магически и мигновенно, и въ тоя новъ свѣтъ поетътъ Валерианъ Пламеновъ шествуваше съ спокойна и самоувѣрена стѫпка.

Две момичета минаха край него. Погледитѣ имъ закачливо пробѣгнаха по неговата тънка и малко устремена напредъ фигура. Той се позапрѣ, и за първи пѫть очитѣ му спрѣха дързко по бюстоветѣ и бедрата на минуващитѣ жени. Лекъ и пъргавъ, той продължи пѫтя си.

На близкия ѫгълъ, предъ вратата на месарницата си, единъ месарь колѣше мъничко прасенце. Слугинчето, което чакаше, бѣ извърнало ужасено лице… Животното отчаяно квичеше въ рѫцетѣ на човѣка съ кървавата престилка, а ножътъ стържеше обраслата съ нѣжни космици шия. Поетътъ спрѣ отсреща, прикованъ внезапно отъ зрелището. Никога до днесъ той не си бѣ позволявалъ да гледа нѣщо подобно. Кръвьта извикваше винаги въ цѣлото му сѫщество непреодолима мѫка, отвращение и ужасъ — и той потръпваше дори, когато убиваше нѣкоя дървеница. А напоследъкъ той сериозно възнамѣряваше да стане вегетарианецъ — отъ идейни съображения. Но сега (той самъ много отчетливо анализираше въ тоя мигъ усѣщанията си) искаше да види, съ едно спокойно, почти иронично любопитство. И когато кръвьта шурна изъ пробития най-после вратъ въ водосточния каналъ и хъркащето животно потръпна въ последни спазми, Пламеновъ тръгна, усмихна се вѫтрешно, като си представи припечената кожица на розовото прасенце въ фурната и преглътна. И сега изведнажъ разбра, че е страшно гладенъ. Стръвенъ, неудържимъ гладъ, като че години не бѣ си дояждалъ.

По улицитѣ пламваха първитѣ лампи. Той погледна часовника си: 7½. Часътъ за кафенето, дето всѣка вечерь духовния елитъ на страната се събираше около маситѣ на чаша кафе и литературни разговори. Тамъ, дето се кръстосваха амбиции и идеи, дето се раждаха инициативи, дето се повѣряваха отъ ухо на ухо сензационни новини, дето се правѣха констатации и издаваха присѫди…

Не, само тая вечерь не. Той пакъ си спомни Боярова, и сега тая срѣда му се стори съвсемъ чужда. По-добре да отиде да вечеря. Нали и лѣкаря му каза, че сега трѣбва особено да следи за здравето си, за да укрѣпне повече?

Той ускори крачкитѣ си и се запѫти къмъ гостилницата.

При вратата на заведението фароветѣ на скѫпа кола, блеснаха насреща му и го ослѣпиха за мигъ. Шумна компания, слѣзла отъ автомобила, запречваше входа. Изведнажъ едно гръмливо възклицание го спрѣ:

— О-о! Здравей бе, Фирка, здравей бе, братле!

Нашиятъ герой изкриви кисело физиономия и се стѫписа. Години вече никой не бѣ го наричалъ съ това интимно, глупаво, забравено име. Вгледа се въ лицето на едрия мургавъ и бръснатъ мѫжъ предъ него, и безъ да ще веднага се усмихна:

— О-о! Здравей бе, Дамяне!

Бѣше нѣкогашенъ неговъ състудентъ, близъкъ другаръ отъ университета, съ когото години не бѣха се срѣщали.

— Я гледай, я гледай! На вечеря ли и ти? — хвана го подъ рѫка ухиления юначага и го повлече къмъ градината, въ дъното.

— Самъ си, нали? Хайде, ще ядешъ при насъ и ще се видимъ по-длъжко. Тю брей, Фирка съсъ Фирка! Колко години, бе братле — петь ли, шесть ли станаха… Слушамъ сегизъ-тогизъ за тебе, питамъ, кога идвамъ тука, и все не се случва да се видимъ…

Другитѣ бѣха заели вече маса, и стариятъ другарь представи поетътъ на компанията:

— Запознавайте се, господа, мой приятель отъ старо време, юристъ и писатель, вие сте го чували — поетътъ Пламеновъ.

Рѫкуваха се, насѣдаха, порѫчаха. Освенъ Пламеновъ и другарьтъ му, бѣха още троица: единъ черноокъ замѣстникъ-прокуроръ съ дебели сключени вежди и хитлеровски мустачки, единъ пъленъ женоподобенъ младежъ съ рогови очила, и единъ кавалерийски подполковникъ, съвсемъ плешивъ и безъ никаква растителность по лицето, отъ което изглеждаше, че изобщо нѣма лице.

— Е, казвай сега, Фирка, какво правишъ — какъ си се наредилъ — сѫдия, адвокатъ, търговия нѣщо, а? Господа, видите ли го — цѣла година въ една стая сме живѣли съ него. Заедно учихме юриспруденцията — само че той свърши, а пъкъ азъ зарѣзахъ още на четвъртия семестъръ. Та, кѫде кайшъ, работишъ?

Пламеновъ се усмихна виновато и отвърна:

— Никѫде… Така… Пиша стихове, книги издавамъ…

— Разбирамъ бе, братле, книги… Книгитѣ сѫ си книги, ами работа, работа нѣкаква нѣмашъ ли?…

— Господинъ Пламеновъ е артистъ, Дамяне, — обади се замѣстникъ-прокурора и веждитѣ заключиха въ скоби половината му лице.

— Бре, Фирка, значи все сѫщия си останалъ? Ами дипломата? Диплома съ отличие, моля ви се!… Язъкъ!… Затуй си все такъвъ тъничекъ — изгледа го той и поклати състрадателно глава — съ амброзия и нектаръ, а, така ли бѣше? Я момче, — обърна се той къмъ прислужника, кажи вънъ на шофьора да влѣзе да се навечеря. — А пъкъ азъ братле, видишъ ли, станахъ фабрикантъ — фабрика за цигли имамъ въ Хасково, оженихъ се, работимъ съ тъста… Дивѣемъ въ провинцията, хе-хе, и сегисъ-тогисъ прескачамъ въ София съ колата…

Пламеновъ мълчаливо ядѣше, заливаше сититѣ госби съ силно вино, отговаряше съ по две-три думи и усѣщаше, какъ все повече го изпълва сѫщото ново чувство на приятно и пълно доволство. Странно нѣщо! Тия чужди хора, съ които довчера още, безъ досада и раздразнение той не би могълъ да седи петь минути, сега не му бѣха неприятни. Мѣрнаха се въ паметьта му студентскитѣ години. Първитѣ поетични опити, трепетитѣ на първото напечатано стихотворение, шумния успѣхъ… Призрачни спомени, като че отъ друго сѫществувание, сънни образи, отразени за мигъ, тѣ изчезваха, пропѫдени отъ шумътъ на гласоветѣ, чашитѣ и оркестра. Когато фабрикантътъ попита „Ами дипломата?“ — изведнажъ нѣщо го жилна. Наистина! За първи пѫть той се попита настойчиво, укорно — защо наистина не бѣ помислилъ сериозно за това? Ето, всички тия хора тукъ — магистрати, офицери, фабриканти — солидни, спокойни, охолни, съ какво бѣха по-лоши отъ него, съ какво той бѣ по-добъръ отъ тѣхъ? А не живѣеха ли тѣ по-добре и не бѣха ли по-умни отъ него? Защо той да бѫде встрани отъ тоя животъ, тъй удобенъ и приятенъ? Не е ли време вече да вземе това, на което и той имаше сѫщото право?…

Кавалеристътъ и замѣстникъ-прокурорътъ говорѣха за болшевизма и амнистиитѣ. Офицерътъ махаше яростно рѫка, като че сѣчеше съ сабя, и върху лицето му жестоко лъщѣха цѣлъ редъ златни зѫби. Прокурорътъ отново дигаше вежди съ очудено-оскърбенъ изразъ.

— Я слушай, Фирка. Тамамъ сме се видѣли, да свършимъ баремъ една работа, — викна фабрикантътъ. — Я да те взема азъ при насъ, да станешъ прокуристъ на фирмата, а? На̀, шуреятъ, — той кивна глава къмъ младежа съ очилата, — заминава за странство, работата расте, пъкъ мене ми трѣбва вѣренъ човѣкъ. Ха да те водя азъ съ себе си! Ще останешъ при насъ, ще свикнешъ скоро, ще ти намѣримъ и една булка… пъкъ стихчетата, ако ти се пишатъ — пакъ си ги пиши. А, какво ще речешъ? — И го тупна по рамото.

Поетътъ се усмихна и не отговори. Превъртѣ се като на филмъ хубава малка кѫща съ модерни мебели, усмихната, пълничка млада жена въ коприненъ пеньоаръ, двумѣстна силна кола, за която има бѣлъ гаражъ въ дъното на градината… Той притвори очи за мигъ, да задържи видението. А Дамянъ се наведе къмъ него и добави:

— Азъ съмъ още три-четири дни тукъ. Ти помисли и реши.

Компанията стана. Фабрикантътъ плати и изкомандува:

— Сега въ „Риунионе“!

Качиха се въ колата, и следъ две минути слизаха по стѫпалата на подземието. Заведението бѣ полупразно. Една двойка полуголи жени изпълняваха номеръ. Напудренитѣ тѣла розовѣеха въ крѫга на синия прожекторъ като матовъ атлазъ. На високитѣ столчета при тезгяха седѣха нѣколко баръ-дами. Въздухътъ бѣ тежъкъ и напоенъ съ женска плъть. Порѫчаха вина и коктайли. Пиха безъ жажда. Но въ зеницитѣ лъщѣха остри пламъчета. Пламеновъ за пръвъ пѫть оставаше по-дълго тукъ. Бѣше само надничалъ по-рано. Сега тоя блѣсъкъ и тая топла, тръпчиво-люта атмосфера смути кръвьта му. На масата имъ седнаха жени. Една малка маджарка съ зелени очи и съ луничка на устната се прилепи до него. Той се вгледа въ очитѣ й, и нѣкакво далечно-далечно отражение изплува до това лице: лицето на момичето отъ златната рамка… Но това не бѣ нито страшно, нито мѫчително. Оная, другата, отъ портрета — тя бѣше смѫтенъ образъ, сънуванъ отдавна, долетѣлъ и угасналъ въ другъ свѣтъ. Тая тукъ бѣ жива, близка, съ малка, бѣла и мека гръдь, съ дълбоки и змийски очи. Може би, тя бѣше истинската, защото се усмихваше до лицето му, а бедрото й топлѣше неговото бедро.

Той мълчеше и я гледаше. Незнаеше, какво да й каже, не бѣ свикналъ още.

Джазътъ залюлѣ танго. После кубинска румба. Нѣколко двойки преплитаха възбудени тѣла. Женитѣ се отмѣтаха назадъ, мѫжетѣ — съ изострени очи и съ разширени ноздри, хищно се скланяха надъ отпустнатитѣ въ рѫцетѣ имъ тѣла.

Поетътъ се огледа: бѣ останалъ самъ на масата. Всички танцуваха. Малката маджарка се превиваше въ рѫцетѣ на кавалериста. Вълна отъ злоба и зависть залѣ нашия герой. Новъ, по-страшенъ отъ другия гладъ ревѣше въ него. Гладъ за тая достѫпна, пъргава, розова плъть, гладъ за всичкитѣ наслади, които даваше тя, гладъ, неизпитванъ никога до сега, и той самъ се уплаши отъ силата му. Той не смѣеше и не можеше да вземе своя дѣлъ тукъ, той бѣше чуждъ на тоя новъ свѣтъ, който сега откриваше предъ него всичкитѣ свои непознати блаженства. Той бѣше несрѫченъ, беденъ, той дори не знаеше да танцува! До днесъ той бѣ презиралъ тия удоволствия и наслади като недостойни и пошли. Поетътъ Валерианъ Пламеновъ танцува румба! Можеше ли нѣкой да допусне за мигъ тая нелепость! Той не си бѣ забранявалъ нищо — просто, липсваше му вкусъ за всичко това! А ето, че вкусътъ е билъ у него — дълбоко внедренъ, и сега се пробуждаше потаенъ, остъръ и стихиенъ. И всички тия недостойни и пошли нѣкога нѣща, бѣха въ сѫщность отдавна желана, неизразима наслада, за която сега той се гърчеше отъ мѫка.

Той скочи отъ масата, излѣзе безъ да се обади нѣкому, и се намѣри на улицата. Градътъ спѣше. Далечъ по булеварда автомобилна метачка бучеше и дигаше прахъ. Нощьта бѣше хладна. Той тръгна бавно къмъ двореца. Небето бѣше чисто, синьо, съ луненъ сърпъ надъ Витоша, прилично на оперна декора. Единъ часовникъ прозвъни.

Спомни си за предложението на фабриканта и веднага реши, че трѣбва да го приеме. Нѣма време вече за губене!

После тръгна успокоенъ за въ кѫщи. Стѫпкитѣ му кънтѣха по паважа, отмѣрени, звучни, като отсѣчени рими. Когато минаваше край градината, цъфналия люлякъ го потопи въ тревожно-сладъкъ миризъ. Отъ дворцовия паркъ се обади славей. Другъ въ градската градина се отзова. Въ бистрата нощь тия небесни рулади се лѣеха като струи отъ нѣкаква далечна, нѣжно звучаща рѣка, която бѣ опасала заспалата земя и напомняше за другъ, пречистенъ и прекрасенъ животъ. Пламеновъ се вслуша смутенъ и дигна очи къмъ небето. После бързо зави нагоре. Булеварда лъщѣше, безлюденъ и полутъменъ. Само витринитѣ на книжарницитѣ свѣтѣха. Тѣхниятъ блѣсъкъ хипнотизира очитѣ на Валерианъ Пламеновъ, който се устреми като изгубена пеперуда къмъ свѣтналитѣ имъ стъкла.

Въ една отъ витринитѣ, обиколенъ съ нови спретнати томчета, гледаше портретътъ на младъ човѣкъ: нова литературна звезда. Наблизо, на окаченъ картонъ, се четѣше:

Младиятъ човѣкъ спрѣ за мигъ предъ освѣтенитѣ стъкла и изведнажъ се олюлѣ. Огнена мѫка го обзе, всичко се завъртѣ предъ очитѣ му. Господи! Обезумѣлъ ли е той, или нѣкой играе зла шега съ него! Какъ може той, макаръ за мигъ, да повѣрва, че поетътъ Валерианъ Пламеновъ може да се превърне въ нищожно и тѫпо безличие?… Възможно ли е новата книга на Валерианъ Пламеновъ да остане само едно обявено и неизпълнено обещание? Какъвъ другъ смисълъ може да има неговия животъ? И коя е тая злодейска рѫка, която може да го лиши отъ едничката радость на неговото сѫществуване?

Не, милионъ пѫти не! Той не ще се даде, той ще се бори до сетня капка кръвь, но ще успѣе да си възвърне отново своето пламенно, вдъхновено и пѣещо сърдце!

И трѣскаво устременъ, злочестиятъ поетъ се втурна изъ заспалитѣ улици, стигна запъхтѣнъ въ кѫщи, седна на писалищната маса, и натопи перото си.

Приключение трето

въ което министра на Вѫтрешнитѣ работи кихва и — трагичнитѣ последици отъ това. Фантастичното бѣгство на една скромна преписка отъ една държавна канцелария. Внезапната поява на Магнитния човѣкъ, който попречва на авторитѣ да извършатъ самоубийство на героя и по тоя начинъ романа продължава въ досегашния духъ.

До Господина

Министра на Вѫтрешнитѣ работи

Тукъ

 

Господине Министре,

Необикновениятъ случай, на който станахъ жертва преди нѣколко дни, а така сѫщо и необходимостьта отъ бързи и енергични мѣрки, които подведомствената Ви административна власть трѣбва да предприеме часъ по-скоро въ защита на осветенитѣ ми отъ Конституцията права, ме каратъ да се обърна направо до Васъ съ настоящата молба, вѣрвайки, че Вие най-добре ще схванете сериозностьта на положението, въ което се намирамъ, и сѫщевременно най-добре ще прецените въ чии рѫце ще трѣбва да се повѣри разбулването на долуописаната загадка, имаща въ основата си, безспорно, криминаленъ характеръ.

На 16 май т.г., къмъ 7 часа сутриньта, се събудихъ отъ сънь, както всѣки другъ день, безъ каквито и да било външни признаци на болезнено състояние, или дори на афектация. Следъ обичайната закуска, която направихъ въ квартирата си и която се състоеше отъ чаша чай и четири маслини, азъ седнахъ предъ писмената си маса, и тъй като моята писателска професия ми налага особено съсрѣдоточаване преди започване на работата, хванахъ главата си съ две рѫце и се замислихъ. Така прекарахъ около четвъртъ часъ, безъ да мога да уловя нишката на благодатното поетично вдъхновение. Ритахъ съ нозетѣ си подъ масата като Дикенса, пушехъ цигара следъ цигара като Флобера, гризехъ съ зѫби писалката като най-посрѣдствения стихоплетецъ, ала изподъ перото ми не излизаше нито думица. Тукъ, Господине Министре, си позволявамъ едно малко отклонение, за да изтъкна, че нѣма по-ужасно състояние отъ творческото безсилие. Въ това състояние, може би, сте изпадалъ и самъ Вие, когато сте съставялъ нѣкоя парламентарна или изборна речь. Въ такива мигове човѣкъ достига до истинско умствено затѫпяване, сякашъ нѣчия невидима рѫка отхлупва черепа му, изважда оттамъ мозъка и вмѣсто него натъпква въ главата парцали или слама… И тъй, часоветѣ летѣха единъ следъ другъ — мѫчителни и безплодни. Тогава, именно, азъ усѣтихъ въ гърдитѣ си една необяснима тяжесть, едно внезапно задушване, и това чувство събуди у менъ спомена за моето нѣкогашно боледуване отъ Pneumotorax naturalis dextra. Много естествено е, че при подобно усѣщане, всѣки поетъ праща по дяволитѣ не само поезията, но изобщо цѣлото изкуство въ всички негови разклонения, превръща се на обикновенъ човѣкъ и побѣгва веднага при лѣкаря. Сѫщото сторихъ и азъ. Грабнахъ си шапката и отидохъ при известния рентгенологъ Вартоломеевъ, за да разбера, дали старата ми болесть не се е появила отново и не е скѫсала пакъ нѣкой отъ дробоветѣ ми. Рентгенологътъ ме изправи предъ апарата си, прегледа и дветѣ ми бѣлодробни крила, които намѣри съвсемъ здрави, ала ведно съ това той откри и нѣщо друго, нѣщо съвсемъ абсурдно, както въ областьта на медицината, така и въ областьта на най-нелепата и разюздана човѣшка фантазия. Да, човѣкътъ на науката констатира… липса на сърдце въ гръдния ми кошъ, нѣщо, което се вижда и отъ приложената къмъ настоящата ми молба рентгенова снимка. Можете да си представите, Господине Министре, моятъ ужасъ, когато узнахъ, че съмъ лишенъ отъ най-ценния си и важенъ органъ — отъ това, което древнитѣ алхимици наричаха слънце на микрокосмоса, уподобявайки нашето тѣло на една малка вселенна. Обезумѣлъ отъ страхъ и отчаяние, азъ се прибрахъ почти полумъртавъ въ кѫщи, глътнахъ едно отъ хапчетата, които ми даде лѣкаря, и заспахъ. Ала напразно. Науката се оказа безсилна да ми помогне. Оттогава минаха цѣли шесть дена, а днесъ е вече седмия, и моето сърдце все още липсва.

Господине Министре, не бихъ се осмѣлилъ да Ви отнемамъ тия скѫпи за Васъ нѣколко минути, които бихте употрѣбили за осѫществяването на нѣкое народополезно дѣло, ако липсата на сърдцето ми се не бѣше отразила тъй гибелно върху моята професия. Най-сетне, щомъ продължавамъ да живѣя вече една седмица безъ сърдце — това, естествено, показва, че и занапредъ ще мога да сѫществувамъ на земята, въпрѣки неочакваната анатомична катастрофа въ гръдния ми кошъ. Ала тукъ има нѣщо друго: загубата на тоя тъй важенъ за тѣлото ми органъ е вече много по-сѫдбоносна за моята поетична дейность, защото сърдцето на поета е оная жива антена, която улавя най-чувствителнитѣ трепети на вдъхновението, събира въ себе си като въ кристалъ неуловимиятъ смисълъ на кипящитѣ около насъ събития, пие багритѣ на слънчевия залѣзъ и сребърния дъждъ на луннитѣ нощи, за да излѣе по-късно всичко туй въ безсмъртнитѣ образи на едно вѣчно изкуство. Да, Господине Министре, това е само абстрактната страна на въпроса, а да говоримъ ли за неговата чисто практична страна, за онова материално ощетяване на интереситѣ ми, като имате предвидъ, че на стихъ се плаща по 8 лева, а азъ пиша срѣдно между 20–30 стиха на день? Та това е все едно да отнемете прехраната на дърводѣлеца, като го лишите отъ инструментитѣ му, или ако вземамъ Васъ за примѣръ — като Ви лишимъ отъ избирателитѣ.

Колкото и странно да звучи молбата ми, азъ съмъ дълбоко убеденъ, че Вие, Господине Министре, ще се отнесете съ пълно съчувствие къмъ менъ и ще прострете Вашата могѫща дѣсница при разнищването на загадъчното престѫпление, което Ви описахъ съ най-малки подробности. Казвамъ престѫпление, защото човѣшкото сърдце не може да бѫде изгубено отъ своя притежатель, по простата причина, че то се не носи въ джобоветѣ на дрехитѣ, нито пъкъ се окачва като медалионъ на шията, а стои закрепено здраво вѫтре въ нашиятъ организъмъ, кѫдето науката му е отредила почетно мѣсто около третото и петото междуребрие. Следователно, тукъ имаме случай на една необикновена кражба, и тъкмо въ тая насока, струва ми се, трѣбва да се насочатъ всички бѫдещи издирвания. Въ връзка съ последната подробность, считамъ за неизлишно да добавя, че при днешнитѣ литературни нрави у насъ, не е изключена възможностьта, сърдцето ми да е откраднато отъ нѣкой мой събратъ по перо — още повече, като се има предвидъ, че напоследъкъ сключихъ контрактъ съ книгоиздателство „Мравунякъ“ за написването на една поема, срещу която получихъ авансъ отъ 5000 лева, и по тоя начинъ създадохъ озлобление срещу себе си въ всички наши литературни крѫгове. Въ интереса на следствието, не трѣбва да се пропуща така сѫщо и обстоятелството, че презъ нощьта на поменатото по-горе произшествие спахъ при отворенъ прозорецъ.

Съ непоколебимата вѣра, че на настоящата ми молба ще се даде незабавно ходъ и ще се разкрие въ най-скоро време виновникътъ на всички мои морални страдания и материални щети, моля Ви, Господине Министре, да приемете увѣрения въ моитѣ най-добри чувства.

Валерианъ Пламеновъ

 

Приложение:

1 рентгенова снимка

* * *

Господинъ министра на Вѫтрешнитѣ работа прекара длань по челото си, протѣгна рѫка къмъ масата и като взе червения моливъ отъ широката мраморна поставка на мастилницата, подчерта последнитѣ двайсетина реда съ такова безразличие, сякашъ въпроса се отнасяше до служебния цензъ на нѣкой незначителенъ кандидатъ за служба. После той натопи писалката въ зеленото мастило, позамисли се съ дигнати вежди и сложи върху бѣлото поле на заявлението стереотипната резолюция „За надлежно изпълнение“, надъ която трѣбваше да си блъскатъ по-нататъкъ главитѣ всички негови подведомствени началници на разнитѣ служби и отдѣления. Когато господинъ министра даде по тоя начинъ искания отъ просителя ходъ на молбата му, неговитѣ строги очи се примрежиха внезапно, лицето му се сви въ трагична гримаса, и той… кихна. Въ сѫщиятъ мигъ вратата въ дъното на кабинета му се открехна предпазливо и едно мазно усмихнато лице извика: „На здраве!“, следъ което вратата се затвори отново. Господинъ министра изтри не дотамъ красивата си уста съ малка копринена кърпичка, необикновено доволенъ отъ това, че кихавицата му не е отишла на вѣтъра и че и тоя пѫть неговия частенъ секретарь не пропусна да изпълни едно отъ своитѣ най-важни служебни задължения.

Да, кихавицата на единъ държавенъ мѫжъ не е обикновено раздразване на носнитѣ ципици, а загадъчно метафизично явление съ още по-загадъченъ смисълъ. Ненапразно старитѣ гърци сѫ гледали на кихането като на щастливо предзнамение. Исторически фактъ е, че Ксенофонтъ е билъ избранъ за полководецъ, само защото по време на една негова публична речь, нѣкой отъ присѫтствуващитѣ кихналъ. Разбира се, въ нашата родна земя всичко върви наопаки, затова и кихането дава съвсемъ отрицателни резултати.

Щомъ заявлението на потърпѣвшия излѣзе изъ кабинета на министра, сѫдбата, която често пѫти обича да надниква ужъ съвсемъ случайно въ коридоритѣ на нашитѣ държавни учреждения, го грабна отъ рѫцетѣ на разсилния и започна да го разнася сама отъ стая въ стая. Най-напредъ заявлението се изтърси върху масата на единъ плешивъ чиновникъ, който решаваше нѣкакъвъ ребусъ отъ едно илюстровано списание. Чиновникътъ погледна само гербовата марка, написа подъ резолюцията на министра „Г-ну Ковачеву“, и следъ това молбата отиде въ друга стая, кѫдето една тричленна комисия разискваше оживено въпроса около доставката на нѣкакви икономични примуси за чиновницитѣ при министерството. Въ тая стая търпеливото заявление се украси съ новъ надписъ „Г-ну Татарчеву“, и влѣзе смирено въ трета какцелария. Тамъ господинъ Татарчевъ, който натискаше, необяснимо защо, подутата си отъ зѫбоболъ буза съ попивателната преса и се намираше въ едно почти експлозивно състояние, изгледа звѣрски просбата и я изгони мигомъ навънъ, като надраска отгоре й:

„Г-ну Пиперкову“.

Така, нещастното заявление обиколи и най-потайнитѣ кѫтчета на министерството на Вѫтрешнитѣ работи, докато най-сетне се покри отгоре до долу съ имената на всички чиновници безъ изключение, поради което не ще бѫде преувеличено, ако забележимъ, че то изгуби първоначалния си строго дѣлови характеръ и доби неочаквано една твърде пъстра за окото карнавална външность.

Какво стана по-нататъкъ съ него — на тоя въпросъ е трудно да се отговори, тъй като ние навлизаме вече въ областьта на конфиденциалнитѣ канцеларски възможности и засѣгаме тайнствената практика на така нареченото „съставяне на преписки“. Въ всѣки случай, просительтъ идва нѣколко пѫти въ министерството да се осведоми за хода на молбата си, ала винаги си отиваше, безъ да научи нѣщо опредѣлено, озадаченъ отъ неразгадаемото обяснение: „Преписката е въ движение!“

— За какво, въ сѫщность, идвате толкова често тукъ и ни отнемате времето? — избухна веднажъ единъ дебелъ началникъ на отдѣление, отъ чийто носъ стърчеха толкова много косми, та човѣкъ неволно изпадаше въ непростимото заблуждение, че въ носа се крие нѣкаква бръснарска четка.

— Азъ… азъ идвамъ… въ връзка съ молбата, която подадохъ до господина министра, — преглътна, побледнѣлъ отъ смущение, Валерианъ Пламеновъ.

— Каква молба? За какво се отнася тая молба?

— Какъ да ви кажа… случаятъ е малко по-особенъ… За едно откраднато сърдце.

— Какво сърдце? Златно? Сребърно?

— Не, моето собствено сърдце.

Дебелиятъ началникъ на отдѣление разтвори широко уста, изгледа просителя отъ главата до петитѣ, после посѣгна съ треперяща рѫка къмъ електрическия звънецъ на масата и го натисна съ всичка сила. Когато вратата се отвори и на прага застана единъ отъ разсилнитѣ, началникътъ скочи отъ стола си и се развика като обезумѣлъ:

— Изведи веднага тоя човѣкъ навънъ!

— Ама какъ… защо? — мѫчеше се да възрази Валерианъ Пламеновъ.

— Изведи веднага тоя човѣкъ навънъ! — крещѣше началникътъ и цѣлото му тѣло се тресѣше отъ страхъ.

Въ коридора Валерианъ Пламеновъ се опита да се изскубне изъ коравитѣ лапи на разсилния, ала въ помощь на последния се явиха още двама стражари, и той се намѣри мигомъ на тротоара, съ раздърпана вратовръзка и съ кривната надъ ухото шапка.

Отъ тоя день нататъкъ въ душата на злочестия поетъ настѫпи преломъ. Той започна да се люшка въ тревожното съмнение, че сърдцето му е изгубено завинаги. Наистина, неговата просба не бѣше минала още презъ ония задънени пѫтечки на каналния редъ, кѫдето ставатъ истински чудеса и надеждитѣ се сбѫдватъ. Но кой би се осмѣлилъ да твърди съ положителность, че дори въ последния моментъ, когато всичко можеше да се счита за пропаднало, заявлението нѣмаше да изкочи внезапно изъ нѣкоя прашна папка, да изхвръкне презъ нѣкой разтворенъ прозорецъ на министерството, и на пукъ на всички наши бюрократични порядки, да предприеме на своя глава разследването на собствения си случай, като направи лично интерпелация въ Народното събрание? Та то имаше всичкото законно основание да стори това, не само защото криеше въ себе си подробноститѣ около една скандална и незапомнена въ криминалната история на човѣчеството кражба, но защото носѣше съ достойнство на гърдитѣ си и спасителния знакъ на неизбѣжния входящъ номеръ, и червения орденъ на една трилевова гербова марка.

Ала нашиятъ герой не можеше да разсѫждава съ необходимото за случая хладнокръвие, и тъкмо затова отчаянието му достигна до оня предѣлъ, когато въ мозъка започва да зрѣе съвсемъ естествено мисъльта за самоубийство. Какво го чакаше въ тъмната далечина на бѫдещето? Слънчевиятъ миражъ на изкуството гаснѣше всѣка минута предъ очитѣ му, и той потъваше все по-дълбоко въ бездънния каленъ водовъртежъ на живота, преобразенъ, безпомощенъ и безличенъ — една восъчна кукла, която треперѣше върху подиума на нѣкакъвъ страшенъ паноптикумъ. Около него шумѣха и тичаха странни люде, които копаеха земята и ръфаха съ озвѣрени лица нейнитѣ златни плодове, мѣркаха се гениални фокусници, които кѫсаха крилетѣ на комаритѣ и ставаха милионери — които търгуваха съ цвѣтя и съ погребални ковчези и превръщаха дори и камънитѣ въ пари. Само той едничекъ стърчеше безпомощенъ и съвсемъ излишенъ въ тоя свѣтъ на борсови спекулации, на мошенически сдѣлки и на бѣсната жажда за парливи и остри наслади. Не, той трѣбваше да свърши часъ по-скоро съ себе си.

Бѣше тиха привечерь. Слънцето гаснѣше на западъ и бързитѣ облаци летѣха като хвъркати чудовища надъ далечния небесенъ пожаръ. Валерианъ Пламеновъ седѣше предъ писменната си маса. Въ рѫцетѣ му се чернѣеше малъкъ бровинговъ револверъ, очитѣ му гледаха тѫпо и разсѣяно. На тая нелепа комедия трѣбваше да се тури най-сетне край.

Тогава вратата на стаята му се отвори и вѫтре влѣзе непознатъ човѣкъ на неопредѣлена възрасть — високъ, сухъ, съ изсѣчено сякашъ отъ червенъ восъкъ лице, въ грубъ спортенъ костюмъ, съ каскетъ на главата и съ кѫса лула въ устата.

Непознатиятъ се приближи спокойно до самоубиеца и му подаде малка визитна картичка:

ТОМИ БЛЯКЪ

детективъ

Америка-Европа

Докато Валерианъ Пламеновъ се мѫчеше да се опомни, изненаданъ отъ това неочаквано посещение, тайнствениятъ гостъ измъкна незабелязано револвера изъ рѫката му, и като го пъхна въ джоба си, рече на разваленъ руски езикъ:

— Дорогой съръ, ето вопросъ жизни и смерти, я понимаю. Вотъ уже четири вечеровъ я наблюдаю за вами, и вы не бросили на заходящее солнце ни единаго взгляда! А вѣдь, вы поетъ. Кажется, вы потеряли свое сердце, неправда-ли?

— Но кой сте вие? Какво искате? — попита Валерианъ Пламеновъ и се вгледа вторачено въ непознатия чудакъ.

— Азъ съмъ Томи Блякъ. Детективъ отъ прочутата кѫща „Будното око“ въ Ню-Йоркъ, — усмихна се гостътъ и зѫбитѣ му се изгубиха въ димъ. — Свършилъ съмъ метафизичния факултетъ въ Канзасъ Сити и се гордѣя съ титлата „докторъ по алхимия, астрология, телепатия, хиромантия, некромантия, графология, френология и всички останали разклонения на черната и бѣла магии“. Владѣя отлично четиринадесеть езика и тридесеть и шесть диалекта на южноафриканскитѣ племена. Пиша криминални романи на есперанто и чета стенография и всѣкакви други древноегипетски иероглифи като азбуката на матерния си езикъ. Досега съмъ уловилъ съ собственитѣ си рѫце осемстотинъ и тринадесеть престѫпника, седемдесеть и двама отъ които сѫ електрокутирани въ Сингъ-Сингъ!

На Валерианъ Пламеновъ се струваше, че бълнува. Той разтърка очитѣ си, и като се убеди, че насреща му не стои призракъ, а живъ човѣкъ, рече съ отпадналъ гласъ:

— Съ какво мога да ви бѫда полезенъ?

— Не вие, а азъ мога да бѫда полезенъ на васъ, — отвърна живо непознатиятъ. — Отъ единъ месецъ насамъ обикалямъ Европа въ връзка съ издирване убиеца на Линдберговото дете. Смѣя да се похваля, че получихъ вече медалъ отъ председателя на Съединенитѣ щати, загдето установихъ по единъ безспоренъ начинъ, че американската полиция не е замѣсена въ тая афера. Следователно, следитѣ на престѫпницитѣ трѣбва да се търсятъ другаде. Това възложихъ на моитѣ помощници, а азъ прескочихъ въ България, за да се занимая съ вашия случай. Вие ме разбирате, нали? Да открия крадеца на вашето сърдце!

— Но отде знаете това? — извика изуменъ Валерианъ Пламеновъ.

— „Будното око“ знае всичко! „Будното око“ може всичко! „Будното око“ има агенти навсѣкѫде! — провъзгласи тържествено Томи Блякъ.

— Значи, вие смѣтате, че моето сърдце ще може да се намѣри, — попита поетътъ, внезапно озаренъ отъ блѣсъка на една нова надежда.

— O, yes. Въ това не може да има никакво съмнение. Престѫпницитѣ идватъ сами при менъ. Ненапразно въ Америка ме наричатъ „Магнитния Томи“. И тъй, да не губимъ повече време въ излишни разговори, а да пристѫпимъ веднага къмъ работа. Съмнявате ли се вие въ нѣкого?

— Предполагамъ, че крадецътъ принадлежи къмъ нѣкой отъ нашитѣ литературни крѫгове, — отвърна замисленъ Валерианъ Пламеновъ.

— А кое ви дава основание да мислите така? — попита Томи Блякъ и изведнъжъ добави: — Кое е това момиче въ рамчицата върху вашата маса?

— Това момиче ли? Моята първа и единствена любовь, — въздъхна поетътъ.

Томи Блякъ нахлупи каскета си до очитѣ, вирна кѫсата си лула нагоре и се озадачи за мигъ.

— Не знаете ли, кѫде се намира сега уважаемата госпожица? — попита детективътъ.

— Тя е вече госпожа, — поясни момъкътъ. — Не съмъ я виждалъ отдавна. Научихъ, че се омѫжила.

— Тъй. Кажете ми сега, не сте ли я сънувалъ наскоро?

— Да съмъ я сънувалъ? — прошъпна на себе си Валерианъ Пламеновъ. — Да, сънувахъ я неотдавна.

— И какъ именно?

— Не мога да си спомня. Сънувахъ я твърде смѫтно. Струва ми се — въ нѣкаква градина.

— Отлично! All right! Sehr gut! Bien! Bene! — бъбрѣше радостно Томи Блякъ. — Имате ли обичай да спите при отворенъ прозорецъ?

— Само веднажъ. Презъ нощьта на събитието.

— Да сте виждалъ нѣкаква черна котка насамъ?

— Въ нашия дворъ идватъ всѣкакви котки.

— Не всѣкакви, а черна котка, чувате ли, какво ви питамъ? — разсърди се детективътъ.

— Да, виждалъ съмъ и черна котка.

— Имате ли протестирани полици?

— Въ миналото съмъ ималъ. Сега нѣмамъ.

— Четете ли Нитче?

— Понѣкога.

— Вегетарианецъ ли сте?

— Наполовина.

— Въ литературнитѣ крѫгове съ какво име се ползувате?

— Рецидивистъ. Осѫжданъ шесть пѫти за публична обида на професори по литература.

Томи Блякъ извади лулата изъ устата си и затънаника:

— Тиби-вай-ай-хи-о-ха!

— Вижте какво, — рече веднага следъ това той, като се озърна наоколо и се наведе къмъ поета. — Нишката на престѫплението е въ рѫцетѣ ми. Отъ васъ се иска само едно: да пазите пълна тайна и да слушате съветитѣ ми. Ако случаятъ наложи да ме последвате въ издирванията, или пъкъ да се срещнете лично съ похитителя на вашето сърдце, азъ ще ви предупредя. Въ всѣки случай, вие трѣбва да бѫдете всѣки мигъ на мое разположение. А сега да минемъ на другата страна на въпроса. Всички разноски поемамъ азъ, тъй като разбулването на тая необикновена кражба ще ме направи краль на детективитѣ въ цѣла Америка. У насъ смѣтатъ, че Балканитѣ сѫ най-размирния кѫтъ на земното кълбо и че въ България не може да се разкрие нито едно престѫпление. А азъ ще докажа тъкмо противното. И ще си направя по тоя начинъ една гениална реклама. Въ случая, вие нищо нѣма да изгубите. Напротивъ, ще спечелите хилядо долара. Разбирате ли? Вашиятъ случай е единъ пробенъ камъкъ за моята дейность въ широкъ свѣтовенъ мащабъ. Вземете сега тия сто долара като авансъ срещу нашата сдѣлка.

И Магнитниятъ човѣкъ остави предъ момъка една стодоларова банкнота, после протѣгна рѫка и се сбогува.

— А, щѣхъ да забравя, — извика той, като се приближи до поета и заби хипнотиченъ погледъ въ лицето му. — Необходимо е да се освободите още сега отъ мисъльта за самоубийство и да станете по-жизнерадостенъ. Гледайте ме право въ очитѣ. Тъй… Exorsisco te, creatura melancolica per deum vivum, per deum trevurn, per deum + Sanctum! — избъбри Томи Блякъ, като направи три пѫти кръстния знакъ надъ главата на поета и после го щипна за ухото.

— Какъ се чувствувате сега, а? — попита детективътъ съ особено задоволство.

Нѣколко минути нашиятъ герой стоя зашеметенъ въ нѣкаква сомнамбулна просъница, сетне очитѣ му свѣтнаха и той се разкиска съ всичка сила — въ припадъка на неудържимъ истериченъ смѣхъ.

Магичното заклинание бѣ оказало своето цѣлебно действие върху мрачното настроение на Валерианъ Пламеновъ.

— Au revoir! До свидание! Auf Wiedersehen! — извика американецътъ и изчезна тъй, както се бѣше и появилъ.

* * *

Томи Блякъ не спѣше.

Томи Блякъ не ядѣше.

Томи Блякъ кръстосваше като фантомъ софийскитѣ улици.

* * *

Следъ една седмица Валерианъ Пламеновъ намѣри на писмената си маса една чекова книжка и първокласенъ билетъ до Парижъ, заедно съ кѫса бележка:

„Пригответе се за пѫть и чакайте допълнително съобщение.

Блякъ“.

На десетия день пристигна следната радиограма:

„По диритѣ на крадеца съмъ. Точка. Заминете веднага за Парижъ. Точка. Ангажиранъ апартаментъ въ Hôtel des Americains. Точка. Чакайте Ротондата 20 юний вечерьта.

Блякъ“.

Приключение четвърто

въ което банка „Хароу и Ко, Ситроенъ и Коти“ подържатъ едно весело настроение. За сребърнитѣ сватби въ Кентуки и за кръвожаднитѣ якобинци. Рубенсъ, единъ розовъ пеликанъ и майката на Незнайния воинъ играятъ хоро. Чудесното пѫтуване съ Кораба на сънищата.

Експресътъ фучи изъ равнинитѣ на Франция. Въ дрезгавината на утрото чезнатъ сънни станции, далечни градчета съ камбанарии, широки тъмно зелени ливади. Слънцето изплува надъ хълмистия хоризонтъ и запалва жълти пламъчета по кристалнитѣ стъкла на влака. Една завеса на спалния вагонъ се дига, едни трѣскаво-разширени очи гледатъ навънъ. Асфалтено шосе бѣга край линията, и единъ автомобилъ изчезва на завоя. Голѣми цвѣтни реклами „Benedictine“ и „Chocolat Menier“ прелитатъ срѣдъ изкласилитѣ нивя. Влакътъ съ писъкъ лети презъ малки станции, безъ да спира. На перонитѣ пѫтници чакатъ други влакове: Sens… Melun… Corleil…

Изведнажъ, вагонитѣ потъватъ въ нѣкаква сива грамада, която тича насреща като растящъ приливъ. Слънцето изчезва, машината непрекѫснато пищи, трещи между безкрайни редици товарни вагони, навлиза въ дрипави улици на предградията, гърми по мостове и стрелки. Въ далечината израстватъ кумини, високи сгради, площади съ отворени кафенета, единъ трамвай звъни, една рѣка лъсва, съ ремаркьоръ, който влачи шлепове. На стената на единъ виадукъ — голѣма червена стрела Paris à 3 klm, сетне друга стрела — Paris à 2 klm, най-после трета — Paris à 1 klm. Влакътъ забавя хода си и спира подъ стъкления куполъ на Лионската гара.

Отъ едно първокласно купе на блѣстящия вагонъ съ надписъ „Istamboul-Paris-Calais“, слиза високъ, бледенъ момъкъ, съ мѣтнато на лѣва рѫка пардесю и съ куфарче въ дѣсната. Очитѣ му тревожно бѣгатъ наоколо, устнитѣ му сѫ сухи и свити, но той успѣва да си придаде дръзко-самоувѣренъ видъ. Той тръгва следъ другитѣ пѫтници, излиза предъ широкия павиранъ дворъ на гарата и за мигъ спира на тротоара, между навалицата. Хиляди блѣсъци и шумове го грабватъ и завъртатъ въ нѣкакъвъ шеметъ, който запушва гърлото му. Отъ прозорцитѣ на срещнитѣ многоетажни домове, отъ тезгяхитѣ и масичкитѣ на кафенетата, блеснали въ това чисто утро, слънцето се смѣе и приветствува неговото първо пристигане въ Парижъ. Валерианъ Пламеновъ, най-после въ Парижъ! Безбройнитѣ клаксони на автомобилитѣ, трѣсъка на товарнитѣ кола, бодрия шумъ на огромния градъ, който се събужда, всичко се е приготвило да му се представи така, както той го е виждалъ въ най-хубавитѣ свои мечтания. Да, точно така бѣ виждалъ той своето първо пристигане въ тоя бълнуванъ градъ. Но защо сега той не усѣща нито възторгъ, нито дори радостьта на удовлетворения купнежъ? Защо въ съзнанието му не расте жаждата, която го изгаряше по-рано, а само нѣкакъвъ увѣхналъ трепетъ на пробудено любопитство?…

— Circulez, s’il vous plait! — Единъ стражарь стои до него и му сочи изхода.

Нашиятъ герой се сепва, качва се въ първото такси и казва:

— Rivoli, Отель-де-з-Америкенъ.

Колата завива покрай кея. Поетътъ се обляга удобно, запушва, и постепенно спокойствието му се връща. Той извива очи и почва да разглежда града. Успоредно съ таксито върви трамвай, съ голѣмъ оранжевъ номеръ 19. Той се вглежда въ надписитѣ: Гаръ дьо Лионъ… Шамбръ де Депюте… Пласъ дьо ла Конкордъ… Авеню Анри Мартенъ…

Така, значи, това е то — Парижъ, Камарата, Площада на Съгласието, до които се отива съ тоя старъ, раздрънканъ трамвай… Хе, хе — а какъ се фантазира за тия нѣща отдалечъ! Трамваятъ остава назадъ, и вдѣсно се открива рѣката, букиниститѣ, и отвѫдъ тѣхъ — посивѣлата грамада на Нотръ Дамъ.

Следъ десетина минути, въ бюрото на хотела, директорътъ държи въ рѫка паспорта на новия гостъ, кланя се и повтаря:

— M-r Plamenoff — oui, oui, monsieur! Nous sommes avertis! On vous attendait! Но мистеръ Блякъ вчера замина. Вашиятъ апартаментъ е готовъ. Oui, oui, monsieur!

Единъ асансьоръ отнася m-r Пламеновъ съ куфарчето и пардесюто на третия етажъ, въ неговия апартаментъ отъ стая, кабинетъ и баня.

А следъ единъ часъ, m-r Пламеновъ, съ колата на хотела, пристига въ банка „Хароу и Ко“ — и тегли съ чекъ първитѣ петь хиляди франка по откритата си смѣтка. Когато голѣмитѣ бѣло-морави банкноти влизатъ въ портфейла му, Валерианъ Пламеновъ изведнажъ усѣща приливъ на сила, самоувѣреность и смѣлость. Той изправя приведената си снага и въ очитѣ му блесватъ пламъчета. Той вече не смутолевя чуждитѣ думи, а високо и натъртено казва на шофьора да се връщатъ въ хотела. Той окончателно увѣрява себе си, че знае и езика, и нравитѣ на тоя животъ, тъй добре, както туземцитѣ. Нима той не е челъ цѣлия Мопасанъ и дори Прустъ въ оригиналъ? Нима не бѣ превелъ антология френски стихове, и нима надъ неговитѣ собствени стихове не стоеше тукъ-тамъ мото отъ Рембо и Валери?… А сега напредъ! Той трѣбва и външно да се приобщи съ тая чужда култура. И най-първо, разбира се — тоалетътъ. Следъ това, ще се гмурнемъ въ Парижъ!

Вечерьта, въ хотела пристигатъ на името на г. В. Пламеновъ нѣколко грамадни пакета отъ кѫщата за мъжко облѣкло Вагкlау — съдържащи великолепенъ английски костюмъ, смокингъ, пардесю и всичко друго, необходимо за единъ клиентъ на Отель-де-з-Америкенъ. А на нощната масичка лежатъ две карти отъ Сервисъ Отокаръ: Paris en troi jours и Paris-nuit.

Облѣченъ въ копринена пижама, пъстра като паунова опашка, избръснатъ, подстриганъ, изкѫпанъ и манекюранъ, Валерианъ Пламеновъ угасва лампичката съ футуристиченъ абажуръ, усмихва се и заспива дълбокъ, безъ сънища сънь, подъ глухия тътнежъ на нощния градъ.

* * *

3 часа следъ обѣдъ. Градътъ се топи подъ огнения дъждъ на едно обезумѣло слънце. Грамаднитѣ домове, съ спуснати клепачи на своитѣ щори, пъшкатъ изнемощяли. Старитѣ платани, прашни и посърнали, разливатъ върху тротоаритѣ сини сѣнки. Далечината искри като разтрошено стъкло. Сегисъ-тогисъ, като лениви зелени бубулечки, пропълзяватъ автобуси, изреваватъ уморено на завоя, и изчезватъ. Мирише на асфалтъ и бензинъ.

Въ тоя часъ, когато по безлюднитѣ булеварди тече само горещото дихание на напеченитѣ здания, когато подъ пъстритѣ тенти на кафенетата, редкитѣ посетители бършатъ потни лица и смучатъ съ сламки ситронада съ парчета ледъ вѫтре, когато малкитѣ мидинетки, въ прозирни парцалчета, подъ които се чертаятъ крехкитѣ стъбла на тѣлата имъ, съ кутия въ едната рѫка и фунийка сладоледъ въ другата, бързатъ къмъ хладнитѣ дупки на метрото, въ тоя сѫщи часъ единъ блестящъ синъ автокаръ на Сервисъ Отокаръ дьо Пари се носи по Авеню дьо-л’Опера къмъ Портъ-Роайалъ, и после къмъ другия брѣгъ на Сена.

Седнали въ удобнитѣ кожени кресла на автокара и наредени като цвѣтни friandises въ бонбонера отъ Феликсъ Потенъ, тридесеть души шествуватъ безмълвно изъ улицитѣ и площадитѣ на Парижъ. Единъ стѣгнатъ, бръснатъ господинъ, съ галонирана фуражка, изправенъ до шофьора, но съ лице къмъ пѫтуващитѣ, държи голѣма картонена трѫба въ рѫка, и отъ време на време, срѣдъ грохота на кръстопѫтищата, единъ гѫстъ гласъ, излизащъ като отъ високоговоритель обяснява:

„Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Вижте тука тоя исторически паметникъ…“

Тогава, като по команда, главитѣ се извръщатъ, лорнети и бинокли се насочватъ нататъкъ, чуватъ се възклицания:

„О, yes!… Colossal… О, ja!…“

Това сѫ мѫченицитѣ на туризма, на „сухия режимъ“, на пѫтнитѣ приключения, на манията за колекционерство и на любителски снимки. Тѣ сѫ пропѫтували стотици, хиляди километри по сухо, преплували сѫ океани, за да пристигнатъ тукъ, препасани съ бинокли, съ кодаци, съ бедекери въ рѫце, съ стило въ външния джобъ на пѫтния костюмъ и съ кочанъ Traveleer Chec въ вѫтрешния. А тука, всевъзможнитѣ compagnies сѫ имъ приготвили богатъ изборъ на променади, атраксиони и мистерии: за най-заетитѣ — „Парижъ въ три дни“, за по-свободнитѣ — „Парижъ въ 5 дни“, за още по-охолнитѣ — „Парижъ въ 7 дни“. Вечерь, безшумни автокари — „Парижъ-нощемъ“ ги отнасятъ къмъ потайнитѣ ѫгълчета на мечтания градъ, дето хилядо и едно питиета ги потопяватъ въ единъ изгубенъ за страната на въздържанието рай, дето въ подземни вертепи, апаши съ каскети и жени съ червени кърпи на шията се мушатъ всѣка нощь истински — o’yes! — съ криви ножове, подъ звуцитѣ на луда хармоника, и на пронизителни изсвирвания съ пръсти.

Тѣ ще се разхождатъ така — безропотни жертви на „Томасъ Кукъ и синъ“ — съ замръзнала, усмихната гримаса на полу-идиоти, и ще отнесатъ въ коженитѣ си куфари сувенири отъ Айфелъ, гипсови химери, голи фаянсови хубавици отъ Фоли Бержеръ и пудри Убиганъ, като автентични доказателства за това паломничество, презъ което сѫ упознали напълно и Франция, и французитѣ, и Парижъ и парижанитѣ — o’yes! o’yes!…

Но ние се увлѣкохме въ това странично отстѫпление и съвсемъ забравихме за сѫщината на нашето повествувание. Нека, прочие, оставимъ приключенията на тия добри хора за плячка на романиститѣ отвѫдъ океана и да побързаме при нашия герой.

Ето го, седналъ въ дѣсния ѫгълъ на втория редъ отъ грамадния автокаръ, който въ тая минута завива по Авеню Виктория къмъ Площада на Отель дьо Виль. Първиятъ редъ на колата е заетъ отъ единъ младъ методистки пасторъ и отъ две съпружески двойки отъ Кентуки, които отпразднуватъ съ пѫтешествия въ стария свѣтъ своята сребърна сватба. До Валерианъ Пламеновъ седи една дребна мисисъ, окичена съ бисери, която развежда своя двадесеть годишенъ синъ Джими — розовъ като прасенце и едъръ като боксьоръ, който се смѣе и ломоти презъ зѫби на съседкитѣ си отъ лѣво, две машинописки отъ жамбонния тръстъ въ Чикаго, съ билидъвчета на челата. Дветѣ задни седалища сѫ заети отъ пъстра компания нѣмски екскурзианти, съ рогови жълти очила, а въ последния редъ се усмихва потайно, като загадъчна екзотична птица, бледното лице на дребенъ японецъ въ черъ костюмъ и ослѣпително бѣла яка. Четворица субекти отъ неизвестни националности, мургави и мустакати, завършватъ комплекса на отокара.

Колата се носи безшумно по напеченитѣ площади, спира, за минута тукъ и тамъ, трѫбата гъгне всѣки пѫть: „Ladies and gentlemen“…

Тѣ минаватъ така Нотръ Дамъ и Сите, завиватъ къмъ Бастилията, спускатъ се после презъ рѣката къмъ Джамията и спиратъ по-дълго при Жарденъ де Плантъ. Следъ нѣколко минути, зачервени и задъхани, нахълтватъ въ близкото кафе и се тръшватъ по маситѣ. Пукатъ бутилки шампанско за американцитѣ, нѣмцитѣ смучатъ бира и пишатъ въ бележницитѣ, малкиятъ японецъ гълта заледено кафе, а Валерианъ Пламеновъ порѫчва чаша оранжада. Но отвънъ се чува трѫбата, галонираниятъ господинъ съ часовникъ въ рѫка отваря вратитѣ на автокара, настанява всички, изправя се отново до шофьора и дава знакъ за тръгване.

* * *

Като неуловимъ фантомъ синята кола плува изъ горещия океанъ на безкрайния градъ. Мѣрва се при Пантеона, слиза край Люксембургъ, спира при гроба на Наполеона. Виждатъ я подъ аркитѣ на Айфелъ. Виждатъ я да слиза къмъ Трокадеро. Минава край гробищата на Паси, сетне се спуска край кея. Рѣката лъщи ослѣпително, замирисва на тиня, откъмъ лѣтнитѣ бани се чува глъчка и смѣхъ. Следъ нѣколко минути автокара спира предъ парадния входъ на Лувръ. Въ тихитѣ зали на огромното здание цари мека свѣтлина и хладъ. Рѣдкитѣ посетители въ тоя часъ седятъ по канапетата и мълчаливо съзерцаватъ. Изведнажъ, далечъ въ дъното се чува глухъ тропотъ, после по-ясенъ и нестроенъ, като екъ отъ нѣкакво внезапно нашествие. Паркетътъ пука подъ многобройнитѣ нозе, и бързо, като подкарано стадо, се задавать пѫтницитѣ отъ синята кола. Почти тичешкомъ тѣ преминуватъ отъ зала въ зала, безъ да спиратъ никѫде. Човѣкътъ съ трѫбата е на чело и пѫтьомъ непрекѫснато изрежда имена на картини и художници, сочейки отъ дветѣ страни грамаднитѣ табла по стенитѣ. Главитѣ се въртятъ ту въ лѣво, ту въ дѣсно, но погледитѣ следятъ повече устата на водача и търсятъ да доловятъ думитѣ му. Нѣкои пооставатъ назадъ, той се връща и ги прибира — и отминаватъ по-нататъкъ.

Валерианъ Пламеновъ върви между другитѣ, замаянъ и мълчаливъ. Той вече не чува нищо, не разбира нищо. Всичко се люшка и смѣсва предъ очитѣ му — статуи, медальони, картини — въ нѣкакъвъ розовъ облакъ. Той се движи като автоматъ. Изведнъжъ, предъ нѣкакъвъ портретъ, който се мѣрва вдѣсно, той спира вцепененъ. Стадото отминува съ тропотъ напредъ, потъва въ друга зала — но той стои. Той не може да откѫсне очи отъ това лице, което го гледа отсреща надъ широката дантелена яка и отъ тия прекръстосани, цъфнали като лилии, изумителни рѫце. Задъханъ, той приближава до пазача и пита. Старецътъ поглажда увисналитѣ мустаци и спокойно му отговаря:

— Портретътъ на Анна Австрийска отъ Рубенсъ.

Анна Австрийска!…

Та той познава тоя нѣженъ, яйцевиденъ овалъ, тия дълги миндалови очи, това сѫ очитѣ отъ златната рамка на неговата маса! Господи Боже! Халюцинира ли той, или е обезумялъ! Анна Австрийска!…

Ала въ това време човѣкътъ съ трѫбата се появява въ дъното, прави кисела физиономия, и Валерианъ Пламеновъ, съвсемъ обърканъ, отърчава да настигне другитѣ.

* * *

Сега синята кола е на Вандомския площадъ. Спира тукъ по разписанието — три минути! — и водачътъ обяснява: „… Единъ отъ най-монументалнитѣ и най-аристократични площади на Парижъ… Тамъ отсреща сѫ голѣмитѣ магазини на парфюмерийнитѣ кѫщи — Герленъ, Шанелъ, Коти… Въ срѣдата на Вандомската колона, построена отъ 1200 пленени орѫдия въ честь на Великата армия, на върха е статуята на Императора…“

Главитѣ се извръщатъ съ насочени нагоре бинокли, кодацитѣ щракватъ, а малката машинописка въ края на редицата възторжено виква на другарката си:

— О, Модъ, гледай, гледай — тамъ, на върха на колоната, това е статуята на мистъръ Коти — императора на парфюмитѣ…

И изважда отъ чантичката си карминения крайонъ за устни. Колата се спуска къмъ Обелиска на Конкордъ. Огромнитѣ фонтани шуртятъ и грѣятъ подъ полегатитѣ лѫчи на слънцето, съ блѣсъка на хиляди брилянти. Отсрѣща горятъ златнитѣ коне на моста Александъръ III. Едно равно бръмчене се носи изъ грамадния площадъ: две несвършващи редици автомобили беззвучно се плъзгатъ отъ дветѣ страни на Обелиска.

— „Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Това е знаменития Обелискъ отъ Луксоръ, изровенъ отъ пустинитѣ на Египетъ и пренесенъ въ сърдцето на Франция… Забележете иероглифитѣ по него, издълбани преди три хиляди години“…

Тритонитѣ и нимфитѣ излизатъ отъ басейнитѣ, мокри и лъскави и се усмихватъ на задъханитѣ отъ него хора.

Нѣмцитѣ записватъ въ бележницитѣ, пасторътъ, кротко усмихнатъ, клати глава при всѣка фраза, а въ това време розовия Джими скача отъ колата, изважда отъ джоба си металически метъръ и почва да мѣри основата на паметника. Мѣри, записва, мѣри, записва, кимва ухиленъ, и пакъ се качва. Спѫтницитѣ го гледатъ любопитно. Той се обръща къмъ дветѣ машинописки и тържествено заявява:

— Ще видите, мисъ, следъ месецъ въ Чарлестонъ, щатъ Виргиния, азъ ще издигна сѫщо такъвъ обелискъ отъ бетонъ. Нима само Парижъ ще има подобни паметници?…

Момичетата възторжено рѫкоплѣскатъ, а майката любовно слага рѫка върху колѣното на засмѣния великанъ:

— О, май бой, май бой!…

Колата върви вече по Елисейскитѣ полета. Напредъ, отзадъ, наоколо, отсреща фучатъ безумно устремени таксита, автобуси, луксозни коли, почти съединени въ две неспирно бѣгащи една срещу друга ленти на чудовищна, огромна машина. Слънцето залѣзва и на кървавото небе Арката издига въ дъното своята тъмна и грандиозна маса. Подъ широкия сводъ е полутъмно. Отъ една дупка, точно въ срѣдата между плочитѣ на земята, излизатъ езици на пламъкъ, разклатени и бързи като живи огнени цвѣтя, поникнали изъ дълбоката земна утроба. Нѣколко прѣсни китки и нѣколко полуувѣхнали венци съ ленти ограждать вѣчното кандило на Незнайния воинъ. Единъ стражаръ се е прислонилъ до стената. Една възрастна дама въ трауръ слага букетъ цвѣтя и се изправя мълчаливо.

Пѫтницитѣ отъ синия автокаръ влизатъ подъ свода, гологлави и благовейни. Пасторътъ е начело. Той отваря малка книжка, прочита бързо една молитва, после се обръща къмъ дветѣ съпружески двойки отъ Кентуки и, като посочва съ очи дамата въ трауръ, съобщава имъ повѣрително:

— Това е сигурно майката на Незнайния воинъ. Нека й отдадемъ нуждната почить.

И петимата приближаватъ до жената, стискатъ й рѫката и изказватъ съчувствия и утѣшения: все пакъ, тя трѣбва да се гордѣе, че е родила синъ, който почива на такова знаменито мѣсто — O, yes! — подъ тая Арка, построена отъ римскитѣ цезари…

И доволни отъ себе си, съ тържествени лица, тѣ сѣдатъ отново въ колата, която бавно завива срѣдъ лудия въртопъ на вечерния кръстопѫть при Етоалъ.

* * *

Нима тоя день нѣма да има край? Валерианъ Пламеновъ обръща глава и вижда приведения гарсонъ, който за втори пѫть му казва:

— Викатъ ви, господине.

Задъ прислужника стои другъ човѣкъ съ галонирана фуражка, който се кланя усмихнатъ.

— Готовъ ли е господинътъ? Тръгваме.

Поетътъ още не може да проумѣе. Той току-що довърши вечерята си, гѫстия куантро щипе приятно езика му, сладка умора го натиска въ коженото кресло, той мечтае да се намѣри изведнажъ въ леглото си. Безъ да мисли, той става отъ масичката, запалва нова цигара, тръгва подиръ човѣка и едва при вратата на хотела се сѣща. Предъ входа стои черенъ автокаръ съ малъкъ надписъ: „Парижъ-нощемъ“. Всички сѫ вѫтре и чакатъ. Той въздъхва покорно и се качва. Колата веднага тръгва.

Нощниятъ хладъ разпъжда умората и освежава челото му. Улицитѣ бучатъ по-глухо, и въ мрака високо надъ лъсналитѣ асфалтови ивици блесватъ, гаснатъ, отново пламватъ, гонятъ се и се въртятъ хиляди пъстри огньове на надписи и реклами.

Колата безшумно върви по широки свѣтли булеварди, после затъва въ мрака на сѣнчести алеи, прекосява безлюдни улички и отново излиза на шумни крѫстопѫтища. Слизатъ въ „Луна Паркъ“, качватъ се на „Рускитѣ планини“ и „Гѫсеницата“, припадать отъ смѣхъ предъ кривитѣ огледала, спускатъ се въ „Водопада“. После тръгватъ за Монмартръ. Минаватъ презъ Клиши край „Черната котка“ и „Дветѣ магарета“, спиратъ за мигъ предъ рубиненитѣ крила на „Муленъ Ружъ“, предъ блѣсъка на Пигалъ и рускитѣ кабарета съ изправени предъ портитѣ казаци. Отбивать се въ схлупената кръчма на „Mère Cathértine“ съ завески отъ бѣли и червени квадрати, дето цѣлата публика ги посрѣща съ викове, пѣсни и кани, пълни съ вино отъ френско грозде. После бавно възлизатъ до Сакре-Кьоръ.

Неусѣтно, всичкия шумъ, свѣтлини и врѣва изчезватъ, удавени въ гѫстия мракъ, който ги заобикаля. Високо надъ тѣхъ свѣти челото на бѣлата черква, като звезда въ тъмното небе. А долу, сякашъ въ безкраенъ портъ, блещукатъ свѣтлинитѣ на огромния градъ, и една глуха мълва тътне въ неподвижния въздухъ. Далечъ, почти въ края на хоризонта, кулата на Айфелъ свѣтва и изгасва равномѣрно като фаръ, изрѣзвайки въ черната нощь огнения надписъ: Сит-ро-енъ… Сит-ро-енъ…

Когато слизатъ долу, наближава полунощь.

Сега колата поема къмъ лѣвия брѣгъ, къмъ потайнитѣ свърталища на апашитѣ и къмъ знаменитата кръчма на Робеспиеръ, при кея на Латинския кварталъ. Улицитѣ сѫ затихнали и лъщятъ като черни огледала. Колата минава край спящитѣ магазини на Прентанъ, съ заключени въ витринитѣ експресионистични восъчни кукли, спуска се край Операта, потънала въ мистичното сияние на моравитѣ завеси, и следъ нѣколко минути, завивайки отъ площадъ Сенъ Мишелъ по тѣсната уличка Сенъ Северенъ, излиза предъ мѫтно освѣтена кръчма. Вѫтре ридае хармоника, единъ човѣкъ по риза и съ засукани рѫкави се показва на вратата и кани:

— Влѣзте, господа, влѣзте! Това е историческата кръчма на якобинцитѣ. Ще видите кървавитѣ петна по стенитѣ и дръвника, на който сѫ клали жирондинцитѣ…

Човѣкътъ съ трѫбата събира групата и всички влизатъ. Само Валерианъ Пламеновъ остава вънъ. Той усѣща смъртна умора, главата му се върти, никаква кръвь и никакви якобинци не го съблазняватъ. Той се качва въ първото такси и се връща въ хотела, полумъртавъ за сънь.

* * *

Часътъ минава 11. Блякъ и тая вечерь не дойде. Седналъ на терасата до входа на „Ротондата“, Валерианъ Пламеновъ се вглежда въ лицата на минуващитѣ мѫже. Какво става съ Магнитния човѣкъ? Поетътъ усѣща лека, неприятна тръпка, като че изведнажъ се вижда изоставенъ и застрашенъ отъ хиляди неизвестни опасности. Три вечери наредъ той чака тукъ, споредъ указанията на човѣка отъ „Будното око“ — но високия червенъ американецъ не идва. Тълпата шуми, весела, пъстра, космополитна. Отсреща Куполътъ и Домътъ грѣятъ въ оранжево-сини блѣсъци. Какво прави срѣдъ тоя океанъ отъ чужди и непознати хора Валерианъ Пламеновъ, въ тоя огроменъ, потаенъ и лукавъ градъ — самъ съ тая праздна чаша предъ себе си? Какво става съ непознатия крадецъ, по чиито дири го подмами Томи Блякъ? Или може би, всичко това му се е присънило, и той е едновременно пленникъ и действуваще лице въ нѣкаква странна фата-моргана?…

Но той напипва въ джоба си паспорта, чековата книжка, вижда манекюранитѣ нокти на рѫцетѣ си, кутийката цигари „Turmac“ — и разбира, че всичко това не е никакъвъ сънь и че наоколо му е кипналия нощенъ Парижъ. Въ сѫщность, защо толкова му е притрѣбвалъ чудноватия детективъ и цѣлата тая история, въ която той го повлече? Какво го интересува и тоя мистериозенъ крадецъ и това глупаво сърдце, чиято липса той вече не чувствува? Та мигаръ има нѣщо по-сладостно и по-пълно отъ това, да си младъ, свободенъ и охоленъ въ тоя единственъ градъ, чиито тайни прелести очакватъ само твоето желание?

Той порѫчва четвърта чаша касисъ съ ледъ и се заглежда къмъ залата. Огледалата отразяватъ хиляди глави, една дама съ деколтиранъ до кръста гръбъ се качва къмъ дансинга на втория етажъ. Минаватъ продавачи на захаросани фурми и орѣхи. Отсреща нѣкакъвъ бледенъ, дългокосъ момъкъ рисува профила на нашия герой, и следъ петь минути му го поднася. Валерианъ Пламеновъ небрѣжно му хвърля 50 франка и изследва съ присвити очи скицата. Въ сѫщия мигъ, той усѣща мека и топла гръдь, която докосва продължително рамото му. Облакъ остъръ парфюмъ го обвива и единъ напѣвенъ гласъ прозвучава до ухото му:

— Свободенъ ли е другия столъ на масата, monsieur?

Поетътъ дига очи и преди да съобрази, отговаря:

— Не, азъ чакамъ нѣкого, madame.

И веднага съжалява. Другъ господинъ на съседната маса услужва на дамата и тя сѣда. Сега Валерианъ Пламеновъ вижда едно мургаво, напудрено съ окрова пудра лице, високо чело съ отмѣтнати назадъ смолисти коси, две черни очи, съ лукави пламъчета, една перверсна и неотразимо привличаща уста, цъфнала като тъмночервенъ карамфилъ, и една гола рѫка, която трака цигара върху масичката. Очитѣ, извити къмъ него, гледатъ насмѣшливо и дръзко, той се извръща ядосано, иска смѣтката и става. Гореща тръпка пропълзява по снагата му. Улицата, тераситѣ, залитѣ звънятъ отъ смѣхове, закачки и любовь. Отъ изхода на метрото излизатъ прегърнати двойки, по ѫглитѣ се цѣлуватъ. Отгоре се спускатъ спирали лѣнива и чувствена музика. Нощьта кипи въ пароксизма на млада, пъргава и сладка плъть. Жени, жени, жени, прекрасни и достѫпни. Въ тая лѣтна парижка нощь, единственъ той е самъ.

Той нервно разкършва плещи и тръгва безъ посока, безъ цель, решенъ да се изостави на милосърдния случай. На единъ тъменъ ѫгълъ слѣпецъ съ куче дреме въ сѣнката на голѣмъ домъ. Той пуска въ снетия каскетъ 2 франка и отминава. На срещния ѫгълъ, нѣкакъвъ субектъ съ бомбе приближава до него да запали цигара и го запитва:

— Вие сте чужденецъ?

— Да…

— Може-би, това ви интересува? — и той показва подъ палтото си купъ неприлични снимки, разтворени като вѣтрило. Пламеновъ поклаща глава и иска да отмине.

Но човѣкътъ продължава:

— Или — мистериитѣ на Парижъ? Една нощь у Месалина? Или детската градина на Астарта? Или, може би, Корабътъ на сънищата?

— Корабътъ на сънищата?…

— Какъ, вие не сте чувалъ дори? О, mon cher monsieur, това е най-субтилното блаженство, приобщаването на човѣка съ Бога, мечтата, която става реалность! Спомнете си „Изкуствения Рай“ на Бодлера!… О, моля ви, моля ви, suivez-moi, monsieur!…

Може-би, нашиятъ герой би отминалъ равнодушно и тоя пѫть, както неведнажъ до сега, непредвиденото, което Провидението изпречваше на пѫтя му. Може-би, ако той би продължилъ да върви самъ, случаятъ, тая невѣрна чудесна птица съ пъстроцвѣтни, мѣнливи пера, би му поднесълъ друга изненада, по-интересна и по-значителна, която би могла да стане завой въ неговата жизнена линия. Но — пѫтищата на сѫдбата сѫ неизповѣдими, както е прието да се казва въ подобни случаи. Затова и нашия поетъ, чувайки името на Бодлера, въ тоя кѫсенъ парижки часъ, внезапно рѣшава, че това е едно предзнамение. И той тръгва следъ непознатия мѫжъ, който го води мълчаливо изъ безкрайни, тѣсни и тъмни улички, къмъ неизвестностьта.

* * *

Единъ дребенъ човѣкъ въ кимоно, съ пергаментово лице и тѣсни цепнати очи отваря предъ него врата въ дъното на коридора и го въвежда. Стаята е просторна, тапицирана въ тъмно, съ тежки завеси, постлана съ дебелъ пъстъръ килимъ и задимена отъ пушекъ. Едно невидимо освѣтление рѫси дискретенъ полузракъ надъ нѣколко отоманки и грамадни английски кресла, наредени край стенитѣ. На ниска масичка срѣдъ стаята гори като алхимиченъ огънь синьо пламъче на малка лампичка. Двама души лежатъ върху отоманки, трети се е изтегналъ въ едно кресло, отмѣтналъ глава назадъ, съ изцъклени, полуотворени очи. Глуха тишина обвива нѣщата и хората. Никакъвъ шумъ не прониква отвънъ. Отвреме на време единъ продължителенъ, сподавенъ звукъ, повече стенание, отколкото въздишка, иде откъмъ мълчаливитѣ хора. Сетне отново гѫста тишина.

Човѣкътъ въ кимоното, безшуменъ и гъвкавъ, посочва едно празно кресло на Пламеновъ, отваря едно черно ковчеже съ инкрустирани арабески, и набожда отвѫтре съ голѣма игла кѫсче тъмно вещество. После взема отъ масичката дълга лула и поднася надъ пламъка на лампичката набоденото парче. Леко пръщене се разнася изъ стаята. Човѣкътъ сваля кѫсчето отъ иглата, смачква го съ пръсти въ малко, като грахово зърно, топче, пъха го въ лулата и я запалва. И, приведенъ съ своето полуусмихнато лице на идолъ, подава я на новия гостъ й казва:

— V’la, missi…

Валерианъ Пламеновъ смуква надълбоко първата лула въ Корабътъ на сънищата. Едно кълбо пушекъ повисва въ въздуха, бавно се уголѣмява, като го обвива цѣлъ, въ своя тръпчивъ и плътенъ мирись. Пушекътъ се застоява, закрива всичко наоколо му въ сива, полупрозрачна завеса. Постепенно кълбата се умножаватъ, миризмата става по-силна, нѣкаква тяжесть притиска гърдитѣ на младия човѣкъ, стомахътъ му се свива въ леки спазми — ала изведнажъ, всичко минава, и предъ неговитѣ очи предметитѣ, стенитѣ, стаята безшумно се отдалечаватъ, чезнатъ и най-после се изгубватъ въ мѫтно-синкава далечина. Въ сѫщия мигъ отъ четиритѣ страни на хоризонта се задавать въ лекъ ритмиченъ хороводъ нѣкакви странни талази, поръсени съ милиони сребърни искрици, всѣка отъ които звучи неизразимо тихо и нѣжно, като заглушена детска хармоничка. Тѣ се приближаватъ, съединяватъ, свивать се, изпълватъ пространството и се люшкатъ все така отмѣрено и леко, като звънтящи вълни отъ нѣкакъвъ въздушенъ океанъ, който е потопилъ вселената. Облегналъ глава въ ѫгъла на креслото, Валерианъ Пламеновъ усѣща съ всѣка пора на тѣлото си тоя вълшебенъ блѣсъкъ, който звучи и въ самия него. Тѣлото му става безплътно и се отпуска, понесено отъ невидими криле. Той е самъ въ тоя новъ, чудесенъ свѣтъ, който сѫществува само за него, и изпитва безпредѣлно и неизразимо блаженство. Изведнажъ, едно ново сияние преобразява всичко. Сега той се носи въ мелодичната прозрачность на едно невиждано свѣтло-зелено небе. Огромни портокалени, сини, виолетови и алени облаци плуватъ наоколо, минаватъ презъ него, звучатъ, отминуватъ, отново се връщатъ, разпукватъ се като исполински цвѣтя и се топятъ въ млѣчно седефени вълни. Лѫчезарната музика, все така неуловимо далечна, се точи по невидими нишки изъ тия вълни, родена и трептяща ведно съ вълшебнитѣ багри. Ала постепенно блѣсъка и нѣжнитѣ звънтящи звукове гаснатъ, замиратъ и се удавятъ въ мъглявъ и жълтеникавъ полузракъ. Изъ дрезгавината бавно изплуватъ съннитѣ очъртания на нѣкаква тъмна, смѫтно позната улица, съ мокри стени и тротоари. На единъ ѫгълъ се мѣрка за мигъ нѣжна фигура на момиче, което гледа къмъ него съ своитѣ прекрасни, единствени въ свѣта очи. Ръми ситенъ дъждъ и въ влажната привечерь върху блѣдото лице на девойката, дългитѣ спокойни очи се изрѣзватъ още по-живи. О, образътъ на девойката отъ позлатената рамка — и тѣхната първа, фатална среща въ оная далечна есенна вечерь! Горчивина и бурна радость бликватъ едновременно въ гърдитѣ му, той простенва и протѣга рѫце да задържи видението, което изчезва отново, стопено въ жълтата бездънна мъгла наоколо. Човѣкътъ съ кимоното слага втора лула въ протѣгнатитѣ рѫце на момъка.

* * *

Когато Валерианъ Пламеновъ дига глава отъ облегалото на креслото, въ стаята нѣма никой. Презъ завеситѣ се цеди утренна дрезгавина. Страшна умора смазва цѣлото му тѣло. Челото е стегнато въ обръчи, нозетѣ му се подгъватъ като чужди. Таксито се носи изъ празнитѣ улици въ тоя раненъ часъ. Край бордюритѣ шуртятъ вади, въ първитѣ кафенета свѣтятъ още лампи, работници съ вързопи подъ мишница бързатъ къмъ дупкитѣ на метрото.

Коридоритѣ на голѣмия хотелъ сѫ полутъмни и тихи. Той едва успѣва да се съблѣче, тръшва се въ леглото и затваря очи. Но не може да заспи. Изведнажъ, предъ него израства Нотръ-Дамъ, а върху нея, между дветѣ кули, се катери, и най-после се качва отгоре й Джамията. Тѣ почватъ да се въртятъ бавно, покланятъ му се, изчезватъ, пакъ се явяватъ и внезапно се превръщатъ въ Наполеоновата гробница. Отъ дветѣ страни на входа сѫ изправени безброй криви огледала отъ всевъзможни форми и вѫтре се блещятъ хиляди уродливи лица. Насрѣдъ широкитѣ стѫпала единъ розовъ пеликанъ отъ Жарденъ де Плантъ трака съ клюнъ и крещи: Анна Австрийска!… Анна Австрийска!… А въ това време, изправена на три крака, съ човѣшко ухилено лице и съ дълга лула въ устата, минава въ бързъ смѣшенъ танцъ Айфеловата кула, минава, връща се, минава, връща се и стреля въ небето огнени залпове: Сит-ро-енъ… Сит-ро-енъ…

После мигновено, всичко се проваля въ дънъ земя, и остава само гѫстъ мракъ, въ който угасватъ и звукове и свѣтлини.

Късно привечерь прислужникътъ събужда младия човѣкъ съ една радиограма:

„Чакайте 29 юний Венеция Лидо хотелъ Екселзиоръ

Блякъ“.

* * *

Нѣколко дни нашиятъ герой отново чака тайнствения представитель на американската кѫща за издирвания. Разхожда се изъ каналитѣ, лежа по пѣсъка на плажа, между кралетѣ на консервени кутии и киноартиститѣ, дошли отвѫдъ океана, снима се на площада „Санъ-Марко“ срѣдъ гълѫбитѣ, и яде спагети съ пармезанъ. На четвъртия день пристигна втора радиограма:

„Следитѣ отново загубени. Точка. Чакайте въ София. Точка.

Блякъ“.

Приключение пето

въ което читательтъ се отбива въ кафене „Мадагаскаръ“ и присѫтствува хладнокръвно при мѫчителната екзекуция на двамата автори и на тѣхния герой. За китаритѣ и мандолинитѣ на доброто старо време, за маймунскитѣ танци на новото поколение и за диалектическия материализъмъ на Бетховеновата музика. Литературниятъ Разпутинъ и неговата вълшебна чанта.

Въ тоя душенъ слънчевъ следобѣдъ, когато изъ улицитѣ се срѣщатъ наредко минувачи и градътъ изглежда почти запустѣлъ, въ литературното кафене „Мадагаскаръ“ кипи необикновено оживление и голѣмиятъ вентилаторъ надъ единъ отъ прозорцитѣ бръмчи като аеропланенъ моторъ.

Всички маси въ залата сѫ заети, свободна е само масата въ ѫгъла до вратата, и ти, читателю, можешъ да седнешъ край нея и да изпиешъ едно кафе, докато настѫпи вечерния часъ за твоята всѣкидневна разходка по булеварда.

Не бързай, не любопитствувай. Имай малко търпение и ти ще узнаешь скоро, какво става задъ картоненитѣ стени на нашия непристѫпенъ литературенъ островъ.

* * *

— Научихте ли новината?

— Каква новина?

— Минковъ и Константиновъ написали колективенъ романъ.

— Кой Минковъ?

— Светославъ Минковъ, подражательтъ на Хофманъ и Майринкъ.

— Ахъ, тъй. Значи, пакъ страхотии и фантастични измислици.

— Да, да. А Константиновъ сантименталничи навѣрно по старъ навикъ и ни поднася отново нѣкоя отъ своитѣ вѣчни любовни историйки.

— Хубава литературна попара, нѣма що да се каже.

— Че азъ, доколкото зная, Константиновъ не цени никакъ работитѣ на Минковъ, нито пъкъ Минковъ се отнася много ласкаво за творчеството на Константиновъ. Какъ ли сѫ се събрали двамата да пишатъ романъ?

— Защо се чудишъ? У насъ всичко е възможно.

— Вижте какво, господа, — обади се единъ бѣловласъ литературенъ критикъ, като дигна успокоително рѫка и цѣлата компания около масата онемѣ въ мигъ. — Колективниятъ романъ съвсемъ не е нѣщо ново. Въ Франция, тоя видъ литературно творчество, какъвто е, напримѣръ, „Романътъ на четиримата“, сѫществува твърде отдавна, ала и до днесъ още не може да се наложи на вниманието на читателската публика. Та и допустимо ли е, единъ сериозенъ читатель да си губи времето въ четене на колективни романи, когато всѣки день въ свѣтовната литературна съкровищница никнатъ толкова ценни книги, които той бездруго трѣбва да прочете? Единъ романъ, написанъ отъ двама, отъ трима, или отъ четирима автори, не може да има най-напредъ опредѣлена физиономия, следъ това не може да не страда отъ липсата на органична връзка между отдѣлнитѣ части, и най-сетне такъвъ единъ романъ нанася страшенъ ударъ върху самочувствието на всѣки едного отъ авторитѣ, тъй като нито единъ отъ тѣхъ не може да каже, че е единствения баща на своето, все пакъ, собствено дете.

Критикътъ сръбна нѣколко глътки кафе и продължи съ сѫщия съкрушителенъ тонъ:

— После тукъ има нѣщо друго. Представете си, че азъ, като литературенъ критикъ, пожелая да нападна Минковъ за тая, или оная страница отъ романа. Той ще се нахвърли веднага върху менъ и ще се развика: „Слушай, приятелю, искамъ публично опровержение за нападкитѣ, които сипешъ по мой адресъ. Ако нѣщо не ти харесва въ романа, върви се разправяй съ Константиновъ. Азъ изпълнихъ достойно задачата си и не мога да отговарямъ за чужди грѣхове“. Или, да кажемъ наругая по сѫщия поводъ Константиновъ. Тогава пъкъ той ще ме дръпне за ухото: „Кой ти дава правото, господине, да плещишъ глупости, когато не знаешъ, какъ стои работата? Минковъ е виновенъ за посоченитѣ отъ тебъ недостатъци, а не азъ“. Разбирате ли, по такъвъ начинъ двамата автори ще се изплъзватъ като жива риба изъ везнитѣ на строгата литературна преценка, а критицитѣ ще бѫдатъ обвинявани въ недобросъвестность. Но вие ще ми възразитѣ: я вземи, че нарѣжи и двамата. А, вижте, съ това не съмъ съгласенъ. Може би азъ имамъ известни съображения, за да не мога да сложа и двамата автори подъ единъ знаменатель. Да-а-а, — въздъхна тежко и многозначително критикътъ, и като се отпусна върху облегалото на стола си, замръзна въ позата на Далай-Лама.

— Какъвъ е сюжетътъ на тоя романъ? — попита съ иронична усмивка единъ младъ писатель, окураженъ отъ жестокото и все пакъ твърде приятно обезглавяване на авторитѣ на колективния романъ.

— Сюжетътъ не зная, — отвърна едно дребно човѣче, което подскачаше непрекѫснато на стола си, убождано сякашъ отъ гвоздей, и чиято професия бѣ да разпространява литературнитѣ сензации, за да се радва на всеобщо благоволение и да бѫде въ интимни връзки съ всѣки едного отъ така нареченитѣ хора на перото. — Сюжетътъ не зная, — повтори човѣчето, — но затова пъкъ заглавието на романа ми е много добре известно:

„Сърдцето въ картонената кутия“.

По лицата на колегитѣ се изписаха най-разнообразни гримаси. После зачести бързъ картеченъ огънь:

— Сърдцето въ картонената кутия!

— Какво глупаво заглавие!

— Че не можаха ли да измислятъ нѣщо по-хубаво!

— Да бѣше поне „Сърдцето въ кутията отъ картонъ“.

— Защо? Можеше да се каже само „Сърдце“. Много по-просто и по-изразително.

— Чакайте, чакайте, тукъ има плагиатство! Такова заглавие съмъ срѣщалъ нѣкѫде.

— Въ единъ руски романъ, нали?

— Отъ Пилнякъ?

— Отъ Еренбургъ?

— Отъ Бунинъ?

— Не, въ единъ английски романъ. Дяволъ да го вземе, забравихъ името на автора.

— Да, да, и азъ си спомнямъ. На времето четохъ рецензия за него.

— И на менъ ми разправяше единъ приятель за тоя романъ. Действието се развивало въ Лондонъ.

— Не, въ Манчестеръ. Нали и азъ бѣхъ съ тебъ, когато ставаше дума за тая книга!

— Тоя случай трѣбва да се изнесе веднага въ печата.

— На всѣка цена! Иначе, би значило да поощряваме литературнитѣ кражби.

— За плагиатството трѣбва да има специаленъ законъ.

— Така е, просто да му отнемешъ правото на такъвъ да пише.

Малкото човѣче следѣше съ тържествуващо задоволство въздействието на думитѣ си. Когато разговорътъ започна да се прелива въ цвѣтоветѣ на небесната дѫга и да дава явни признаци, че ще премине на друга тема, човѣчето сложи нова лента въ картечницата и възвести:

— И все пакъ, вие не знаете най-интересното. Не знаете, кой е героятъ на колективниятъ романъ.

— Кой? Кой?

— Кажи.

— Героятъ на тоя романъ, — рече тайнствено човѣчето, като се озърна наоколо, — е Валерианъ Пламеновъ. Нашиятъ Валерианъ Пламеновъ.

— Валерианъ Пламеновъ! — екнаха въ хоръ всички присѫтствуващи и отъ очитѣ имъ потече сякашъ сиропъ.

Въ тоя мигъ една муха, зашеметена отъ литературната атмосфера на кафенето, се пъхна по погрѣшка въ отворената уста на нѣкакъвъ загадъченъ и твърде мълчаливъ господинъ съ алабросъ, който я глътна, преди да се опомни, и следъ това почна да плюе ожесточено по пода.

* * *

— За Парижъ ли?

— Командировали го отъ министерството на просвѣтата.

— Та него ли намѣриха да изпратятъ? Мигаръ нѣма други, много по-заслужили писатели?

— Нищо, нищо. Нека се поразходи изъ Европа, дано стане по-продуктивенъ.

— Не, той заминалъ на свои срѣдства. Сключилъ контрактъ съ нѣкакъвъ американецъ.

— Контрактъ ли? Какъвъ контрактъ?

— Да напише сценарио за филмъ.

— Добре се е наредилъ тогава.

— А, не му завиждамъ никакъ. Най-лесното е да кажешъ сбогомъ на поезията и да почнешъ да пишешъ за пари.

— Че той нѣма никакъвъ усѣтъ къмъ филма.

— Ама ти мислишъ, че ще напише нѣщо? Нищо нѣма да напише. Ще прогуляе паритѣ на американеца и туй-то.

— Не сѫ хубави тия работи, господа. Ние, българитѣ, се излагаме страшно много предъ външния свѣтъ съ ей такива мошеничества. И после искаме да се интересуватъ хората отъ нашето изкуство и да ни превеждатъ на чужди езици…

Надъ мраморнитѣ маси въ кафенето се размаха черна широкопола шапка и подъ нея израстна кѫсата набита фигура на известния професоръ Тарамбуковъ, който бѣше дошелъ да вземе следобѣдния си аперитивъ отъ две три пресни клюки, намазани върху филийка отъ най-добросъвестно възмущение. Професорътъ се яви, както винаги, неочаквано, обсебенъ отъ нѣкаква въображаема тревога, съ плувнало въ поть лице, съ разчорлени коси, брада и мустаци, разсѣянъ по задължение, авторитетенъ по професия, забавенъ съ хитрата си невинность като лисицата отъ баснята за киселото грозде. Отъ него лъхаше нѣщо явно разпутиновско, примѣсено съ 40 процента божествена кротость и съ 7 процента минезенгерско вдъхновение.

— Какво има, какво има? — смутолеви сякашъ на себе си професорътъ, като се залепи до компанията отъ пишущи братя и сложи върху масата натъпканата си до пръсване чанта. (А компанията се увеличаваше всѣка минута, ферментираше и растѣше застрашително като легендарната японска гѫба, която преди нѣколко години бѣше на голѣма почить у насъ, заради универсалнитѣ си цѣлебни свойства).

— Какво има? — повтори професоръ Тарамбуковъ и мушна чорлавата си глава между раменетѣ на двама свои близки приятели, въ знакъ на непобедимо любопитство.

— Не знаешъ ли? Валерианъ Пламеновъ заминалъ за Парижъ. Сключилъ контрактъ съ единъ американецъ да напише сценарио за филмъ.

— Още преди двайсеть години, пардонъ, още преди седемь години писахъ, че отъ тоя човѣкъ нѣма да излѣзе нищо! — избъбри на единъ дъхъ професоръ Тарамбуковъ, видимо удовлетворенъ отъ сбѫдването на своитѣ оракулски предсказания.

— Да, такова е днешното младо поколение, — забеляза съ театрална скръбь единъ попрестарѣлъ вече писатель, авторъ на десетина човѣчни книги, между впрочемъ твърде нечовѣчно написани. — Помните ли нашето славно време, когато ходѣхме по цѣли дни гладни и все пакъ не продавахме вдъхновението си за пари?

— „Вдохновенье не продается, но рукописи можно продать“, е казалъ Пушкинъ! — чу се гласъ въ далечината.

— Помните ли оня чистъ възторгъ, който разпалваше сърдцата ни и ни караше да служимъ всеотдайно на изкуството, безъ да търсимъ нѣкакво възмездие за нашия безпримѣренъ героизъмъ? — продължаваше съ неврастениченъ патосъ авторътъ на човѣчнитѣ книги. — Помните ли луннитѣ нощи и серенадитѣ съ китари и мандолини подъ прозорцитѣ на нашитѣ вдъхновителки? А днесъ, какво е? Днешнитѣ млади писатели ругаятъ налѣво и надѣсно, отричатъ всички културни ценности на миналото, пищятъ постоянно за хонорари и за командировки, танцуватъ разни маймунски танци и се обясняватъ въ любовь на всѣка срещната жена. Модерни хора, а? Не, това сѫ чисто и просто хулигани, които носятъ гибель за литературата ни. И после се чудимъ, защо никой не чете българската книга. Разбира се, че никой нѣма да я чете, щомъ като нейнитѣ творци сѫ стигнали до положението да пишатъ едновременно и стихотворения и сценарии за филми. Та туй сериозно отнасяне ли е къмъ изкуството, кажете за Бога?

— Ами я да обърнемъ другата страна на медала, — извика единъ младъ романистъ, който не можеше да слуша хладнокръвно ругатнитѣ по адресъ на своето поколение. — Вие, старитѣ вълци, съ китаритѣ и мандолинитѣ, не ми разправяйте какво е било едно време, а ми кажете, какво е сега. Ти, напримѣръ, който се правишъ на светецъ, не снемаше ли до земята шапка на журитѣ отъ комисията по раздаване на литературни премии, а после, когато романа ти остана ненаграденъ, не само, че престана да поздравлявашъ сѫщитѣ тия хора, но започна дори да ги псувашъ като хамалинъ?

— Това е вече съвсемъ друго! — озѫби се човѣчниятъ писатель. — Менъ не ми е за паритѣ. Плюя имъ на премията! Азъ, приятелю, работя отъ двадесеть години и заслужавамъ поне едно морално удоволетворение, разбирашъ ли? Ето, кое ме възмущава. Ако искашъ да знаешъ, за менъ дори е унизително да бѫда награждаванъ заедно съ такива хлапаци като тебъ, които отъ вчера сѫ прописали.

— Не се вълнувайте, господа! — намѣси се нѣкакъвъ тежъкъ арбитраженъ гласъ, тъй като въ наелектризираната атмосфера на кафенето започна да се чувства озонния миризъ на приближаващъ скандалъ.

— Не, не е така! — обясняваше представительтъ на старото поколение. — У насъ нѣма никаква литературна традиция, никаква почить къмъ дѣлото на единъ завършенъ писатель. Достатъчно е да надраскашъ едно стихотворение, за да сложишь подъ сѣнката си ония, които иматъ задъ гърба си многотомна литературна дейность!

— Времето е най-добрия ценитель! — съобщи тържествено, като на американско наддаване, професоръ Тарамбуковъ, и човѣчниятъ писатель се успокои веднага, виждайки мислено въ бѫдащето, срѣдъ нѣкакъвъ голѣмъ площадъ, собствения си паметникъ, украсенъ съ гирлянди отъ току-що цъфнали хризантеми.

Единъ гладкообръснатъ теноръ съ твърде масивно тѣлосложение, който бѣше попадналъ съвсемъ случайно въ нашата компания, се изкашли предупредително и безъ всѣкакъвъ разуменъ поводъ изплакна гърлото си съ нѣколко такта отъ арията на Каварадоси изъ „Тоска“.

* * *

Загадъчниятъ господинъ съ алаброса се премѣсти на друга маса, кѫдето седѣха трима представители на пролетарското изкуство. И тримата бѣха съ превързани глави, съгласно закона за защита на държавата, който пазѣше девственостьта на естетиката отъ фанатизъма на партийната тенденция.

— Какво има на отвѫдния лагеръ? — попита единъ отъ тримата другари, като се усмихна презрително.

Следъ петь минути, човѣкътъ съ алаброса отговори апокалиптично:

— Фашисткото изкуство залѣзва.

Шъпотътъ около маситѣ ставаше все по-плътенъ, сгъстяваше се и пълзѣше като грамадно стоного чудовище, изъ чиято уста течеше пѣна и изригваха отровни пламъци. Въ задимения въздухъ на кафенето лъщеха зловещитѣ маски на литературнитѣ палачи, всѣки отъ които чакаше съ нетърпение своя редъ, за да обезглави публично избраната си жертва. Извратеностьта на кървавата наслада стигаше до тамъ, че нѣкои отъ палачитѣ започваха екзекуцията ужъ на шега, съ едно почти ангелско състрадание къмъ осѫдения, когото веднага следъ това умъртвяваха съвсемъ неочаквано съ най-острия ножъ на злоезичието.

— Бездарникъ!

— Маниякъ!

— На годината пише по едно стихотворение.

— Нашиятъ приятель Синчецовъ яде кисело млѣко съ критика Листопадовъ.

— Социалната революция ще сложи всѣкиго на мѣстото му.

— Въ едно изречение петь граматични грѣшки.

— Напиши, напиши ти тая статия за диалектическия материализъмъ на Бетховеновата музика.

— На шесть месеца ходи веднажъ на баня. Страхъ го е да не настине.

— Отруденитѣ маси не искатъ пѣсни за луната, а манифести за хлѣбъ.

— Вманиячилъ жена си. И тя започнала да пише стихове.

— Темпо! Темпо! Аеропланизъмъ въ литературата!

— Та ти не знаешъ ли, че той е членъ на теософското общество? Всѣка вечерь разиграва масичка и лъже хората, че билъ медиумъ.

Изведнажъ въ срѣдата на голѣмата компания избухна тревога. Чу се женски писъкъ и звънъ отъ счупена чаша. Успокойте се, нѣма нищо особено. Професоръ Тарамбуковъ носѣше още отъ сутриньта въ чантата си една жива кокошка, която най-сетне бѣ снесла яйце между рѫкописитѣ и бѣ изкудкудякала въ знакъ на протестъ, че я сравняватъ съ нѣкаква поетеса. Разбира се, русокосата келнерка не знаеше тая подробность и затова, когато таласъмската чанта подскочи къмъ протѣгнатата й надъ масата рѫка, нещастната девойка изписка обезумѣла отъ ужасъ и изтърва тенекения подносъ на земята.

* * *

Виждашъ ли, читателю, какви чудни нѣща ставатъ въ литературното кафене „Мадагаскаръ“? Я по-добре си вземи ти шапката и бѣгай навънъ, защото не се знае, какво може да стане по-нататъкъ.

Ха, каква щастлива случайность. Ето, тъкмо сега по отсрещния тротоаръ минава и злочестиятъ поетъ Валерианъ Пламеновъ, заедно съ своя нѣкогашенъ състудентъ, за когото, ако не се лъжемъ, бѣхме загатнали още въ второто приключение на нашия романъ. Побързай да ги настигнешъ и да чуешъ, какво приказватъ, защото отъ тѣхния разговоръ, именно, зависи развитието на по-нататъшното ни повествувание.

Приключение шесто

въ което се пиять наздравици при единъ годежъ, и читательтъ навлиза по необходимость въ нѣкои банални подробности на всѣкидневието. Пакъ за псевдонимитѣ, за двойнитѣ имена на вагабонтитѣ. Диалогъ между грамофона и издателя, фаталното въздействие на старитѣ стихове и сватбенитѣ покани.

— Н-е-е, не можешъ се отърва!… Не те пускамъ! — викаше едрия фабрикантъ на цигли, прихваналъ здраво подъ рѫка нашия герой. — Работа имаме да вършимъ ний съ тебе, братле! Тю, да му се не види, София наопъки обърнахъ, а пъкъ той, приятеля, въ туй време по западъ шеталъ. Какъ тъй бе, Фирка, какъ стана тая работа?

Тѣ вървѣха срѣдъ вечерната навалица на булеварда.

— Зеръ, Дамяне, късметъ. Само вие ли ще се разхождате… усмихва се самодоволно Валерианъ Пламеновъ.

— А бе, късметъ, късметъ, ама и късмета не е слѣпъ… Нѣкой меценатъ, или меценатка, а?

— Професионална тайна…

— Добре, добре — не ти искамъ тайнитѣ… Ами я слушай да ти разправя за какво съмъ те дирилъ, като побърканъ, толкова време! Помнишь нашия разговоръ, вечерьта, кога пръвъ пѫть се видѣхме? Работата е опечена! — заяви тържествено фабриканта и лапна една дебела цигара съ златенъ край.

— Какво сме приказвали? Каква работа?

— Всичко! И търговията и булката! — отсѣче едриятъ като махна решително съ рѫка. — Свършено! Следъ 6 месеца, ако не се разхождашъ съ собственъ „Кадийакъ“ или „Рольсъ-Ройсъ“ — не като моя остарѣлъ „Фиатъ“ — да не ми думатъ Дамянъ Коцевъ!

Пламеновъ скептично-усмихнатъ го гледаше.

— Не ме гледай тъй, ами слушай. Идвамъ преди петнадесеть дни тукъ, и една вечерь се отбивамъ на кафе у моя сватъ Панайотъ х. Ставревъ, може да си го чувалъ, фирма за експортъ на агнешки кожи. Дъщеря му е моя кръщелничка. Приказваме туй-онуй, по едно време зарвамъ на нейната масичка една книжка. Гледамъ отгоре — „Валерианъ Пламеновъ“. Бре, думамъ си, вижъ го ти дявола, нашия Фирка, по моминскитѣ масички!… Докато кажа нѣщо, току кръщелничката се обади: „Челъ ли си, кръстникъ, стихотворенията на Валерианъ Пламеновъ? — Чудно хубави!… Пъкъ и самъ той какъвъ е интересенъ!…“ И очичкитѣ й блѣстятъ, блѣстятъ… „Какъ, думамъ, да не съмъ ги челъ, всички съмъ ги изчелъ. Та ние сме най-близки приятели…“ И изведнажъ, като свѣткавица блѣсва въ мозъка ми: Ами че тя — работата ясна, като бѣлъ день! Това мѣсто е предопредѣлено за Фирката, и всичко трѣбва да се претупа най-скоро. Нѣма време за бавежъ.

— Ама ти сериозно ли приказвашъ? — засмѣ се Пламеновъ.

— На другия день — продължи фабриканта, безъ да му отговаря — отивамъ при стария. Поприказвахме и се разбрахме. „Само, казва, да го видя, че тогава. Пъкъ и Фанка да си помисли — не е шега тая работа…“ Трепери стария надъ девойчето. Овдовѣлъ е отдавна, едно дете му е, слуша я като робъ. Богатство, триетажна кѫща, а пъкъ момичето — пъпка — 20 годишно, свършило е католическия пансионъ, и гори да се запознае съ тебе…

— Ама какъ така изведнажъ, бе джанъмъ? Тъй ли ставатъ тия работи?

— Ами какъ ставатъ тия работи? Да не е съ мъдруване, съ въздишки и съ стихотворения? — Изведнажъ се озѫби едрия тракиецъ. — Чувай, драги, или ще ме слушашъ, или дигамъ рѫце отъ тебе. Азъ десеть дена се изтрепахъ да тичамъ, бѫдещето ти уреждамъ — пъкъ ти сега ще ми филосовствувашъ. Изпърво, нали приказвахме, мислѣхъ да те взема при себе си въ Хасково. После, като ми хрумна това, думамъ си: по-добре, той не е за провинцията… Тукъ му е мѣстото. Ще поеме работата на дѣда си, ще я разшири. А да ти кажа, и азъ отдавна имамъ една идея, само че нѣмамъ вѣренъ човѣкъ. Пъкъ и повече капиталъ не трѣбва. Та, станешъ ли ти веднажъ х. Ставревъ зеть, ще му дръпнемъ съ тебе едно О. О. дружество за експортъ на кожи, сухи черва и перушина, че свѣтъ да ти се замае. Азъ вече проучихъ въпроса. Две чужди фирми се интересуватъ. Милиони ще потекатъ, братле! Може и акционерно дружество да направимъ… Пипни половината акции въ рѫце, живей си съ булчето бейски, и само стрижи купонитѣ! Кефъ ти въ Парижъ, кефъ ти въ Мадагаскаръ се разхождай…

— Ехъ, че го рече и ти, въ Мадагаскаръ… — кисело отвърна Пламеновъ като чу това име.

— Е, думата е тъй де… Сега — разбрахме ли се? Утре привечерь ще те водя у тѣхъ, да се запознаете. Разбира се, ще кажешъ на Фанка, че отдавна си я харесвалъ, тъй му е реда. Пъкъ ще направимъ една свадба — димъ ще се вдига. Азъ съмъ ти кумъ, ще телеграфирамъ на жената да дойде. Следъ свадбата, въ Чамъ-Кория. Азъ тегля разноскитѣ. И тъй, разбрано, нали? Утре ще те взема отъ кѫщи, и право тамъ. Ха, сега довиждане, че ме чака въ „Охридъ“ единъ предприемачъ…

Валерианъ Пламеновъ продължава пѫтя си срѣдъ тълпата. Една смѫтна полуусмивка играе по лицето му. Въ главата му се носятъ покѫсани, неясни, приятни мисли.

* * *

— Та какъ, кайшъ, ви бѣше името, Каменовъ ли?

— Валерианъ Пламеновъ. То не е име, тате. То е псевдонимъ.

— Какъ тъй, бе джанъмъ? Хемъ име — хемъ, не е? Кое ти е истинското име, кръщелното?

— Зафиръ Сѫбевъ…

— Ха тъй кажи бе чоджумъ! Що е туй Каменъ-Пламенъ и незнамъ още какво! Защо ти е друго име? Че тѣ само вагабонтитѣ носятъ по две имена!…

— Ама тъй е прието въ литературния свѣтъ, тате!

— Бе, холанъ и ти, Фанче, такова хубаво име Зафиръ да има, че да си търси друго! Я ги оставете тия приказки — детински работи сѫ тѣ! Не ми трѣбватъ никакви Валериани и Пламени — търговия съ такова име не се върти. Тъй ли е, Дамяне, а?

— Нищо, нищо, бай Панайоте, ще се нареди, всичко ще се нареди… Веднажъ да тропнемъ на сватбата — другото е лесно…

* * *

Годежътъ стана следъ два дни, както се казва, въ тесенъ семеенъ крѫгъ. Присѫтствуваха една стара леля съ брадавица на горната устна, една презрѣла мома, втора братовчедка, която знаеше да гледа на кафе, кавалерийския подполковникъ съ замѣстникъ прокурора и кръстника. Свадбата бѣ опредѣлена следъ две седмици.

* * *

— Едно-о, две, три — четири, едно-о, две, три — четири… Ахъ, дяволъ да го вземе, пакъ не върви… Едно-о-о…

Съблеченъ по риза и зачервенъ, Валерианъ Пламеновъ прегърналъ единъ столъ, изпъва кракъ напредъ, пристѫпя и брои гласно при всѣка крачка.

Единъ грамофонъ върху етажерката съска и гъгне Аржентинско танго.

Валерианъ Пламеновъ се учи да танцува. Той вече взе нѣколко урока съ учителя, а сега продължава самъ.

„Фокстротъ, какво е фокстрота — разговаря той мислено съ себе си. — Все едно, че марширувашъ: разъ-два-разъ-два… Тангото е друго нѣщо, вие се, като дактилна рима…“

Той навива отново грамофона. „Хайде…“

„Едно-о-о, две, три — четири…“

На вратата се чука. Увлечения танциоръ не чува. Втори пѫть се чука, и единъ човѣкъ влиза безъ да дочака отговоръ. Директорътъ на книгоиздателството „Мравунякъ“. Една минута той остава неподвиженъ, избѣлѣлитѣ му вежди се извиватъ като две тънки запетаи, устата остава отворена. После изведнажъ ядовита гримаса сбръчква въ ситна мрежа широкото му бръснато лице.

— Карайте, карайте, любезний, не се смущавайте…

Пламеновъ се обръща, сепва се, оставя стола, и спира грамофона.

— Вижъ, това занимание е добро — продължава човѣка, като гледа домакина право въ очитѣ. И тутакси кипва неудържимо: — Какво е това безобразие, моля ви се? Кѫде е рѫкописа ви? Де е обещаната поема? Или ги пратихте и тѣхъ при аванса? Не ви е срамъ — поети, културтрегери, елитъ — а ме карате три месеца, като лудъ да тичамъ и да не мога и сѣнката да ви хвана?… Реклами пуснати, съобщения въ пресата, още петь хиляди лева потрошихъ, а господина си прави разходки въ странство съ чуждитѣ пари, и се върти тука като дервишъ…

Пламеновъ оправя раздърпаната си връзка и го пресича:

— За какво, собствено, сте се развикалъ вие? Какви пари — какво странство? — И неочаквано се закисква. — Ха-ха-ха, съ вашитѣ пари? ха-ха-ха… Та вашия нещастенъ авансъ не може да плати дори единъ пѫтенъ билетъ до Парижъ, господинъ директоре!…

— А какъвъ бѣсъ диришъ въ Парижъ, господине мой, като нѣмашъ пари и за билетъ? И защо ви е на васъ поетитѣ странство, нали имате фантазия? Всѣки да си знае мѣстото…

Навѫсенъ, Валерианъ Пламеновъ свива устни, изважда отъ портфейла си нѣколко банкноти и ги хвърля на масата.

— Слушайте, ето ви аванса — и по-скоро ме оставете. Какво още ви трѣбва?

— Какъ какво? — вече по-меко, дига отново вѣжди директора на книгоиздателството. — Ами рѫкописа? Кога ще ми го предадете?… Да не пропуснемъ и тоя сезонъ…

— Никакъвъ рѫкописъ и никакъвъ сезонъ… Азъ съмъ решилъ известно време да не печатамъ. Разбрахте ли ме? Рѫкописъ нѣма да получите.

— Ама какъ е възможно това, моля ви се, — повишава гласъ човѣка — реклами, съобщения, печатница ангажирана…

— Чуйте, господине издателю, вземете си паритѣ и ме оставете. И не викайте тъй, азъ не съмъ ви слуга… Помнете, че пакъ вие ще имате нужда отъ мене, не азъ отъ васъ…

— Чуйте пъкъ вие сега, господине писателю! Азъ днесъ съмъ търговецъ на книги — утре на басма… Кой знае кой отъ кого ще има повече нужда…

— Тъкмо, тъкмо… усмихва се злобно Валерианъ Пламеновъ — понеже сте търговецъ, не се знае дали именно вие не ще се нуждаете отъ мене…

Неочаквано нѣкаква бърза мисъль минава презъ главата на книгоиздателя. Той мигомъ утихва, лицето му се измѣня неузнаваемо и той подава рѫка на младия човѣкъ:

— Чакай бе, младо, слиса ме съ виковетѣ си, че забравихъ да те поздравя. Тю, ама че си огънъ и ти! Хайде честито да е — щѣлъ си да ставашъ х. Ставревъ зетъ! Истина, нали? Хаирлия да е! Не се горещи толкова, де! То, между приятели тъй бива — и ще се поспречкатъ и ще се посмѣятъ — човѣщина. Хай, много здраве на годеничката и на стария!…

Директорътъ на книгоиздателството „Мравунякъ“ се покланя усмихнатъ, внимателно затваря вратата и изчезва.

* * *

Слънцето залѣзва презъ разлистенитѣ клони и разлива жълти петна по широката писмена маса, съ разхвърлени книги, стари рѫкописи, отдавнашни коректури. Върху пожълтѣлъ листъ изблѣднява заглавието на една ненаписана поема — още малко и то вече не ще се чете. Пада прахъ по етажеркитѣ, а въ голѣмата мастилница и втората чашка е вече празна. Нѣма нарѣзани чисти хартии. Нѣма нѣжната позлатена рамка. Тя лежи обърната наопъки въ едно пълно чекмедже. Вечерь, малкия зеленъ абажуръ на писмената маса не огрѣва съ своята бодра свѣтлина едно съсрѣдоточено лице, чийто погледъ лови въ тишината на нощьта синитѣ видения на фантазията, и чийто слухъ дебне кристалния звънъ на вдъхновени рими.

Господарьтъ на тоя малъкъ свѣтъ, магьосникътъ, който въ единъ мигъ превръщаше тихата стая въ лѫчезарни райски предѣли, или въ огнени преизподни на отчаянието, е вече гостъ тука, далеченъ и студенъ чужденецъ. Той не остава тукъ за дълго. Той окончателно се е преобразилъ. Той е напълнѣлъ, думитѣ му звучатъ тежко, въ очитѣ му лѫщи пренебрежителна насмѣшка.

Той забрави предишнитѣ си навици, не среща старитѣ си познати. Той пие всѣки день аперитива си и обѣдва въ нови компании отъ солидни хора. Вечерь носи букети, обвити въ тънка книга, къмъ триетажния домъ, дето се излюпва неговото розовичко, крѫгличко и мъркащо щастие на съпругъ и на съдружникъ отъ кѫщата за експортъ на агнешки кожи.

Нѣщата мълчеливо се гушатъ и чезнатъ подъ падащия здрачъ на прахътъ и вечерьта. И цѣлата стая линѣе и гасне въ една нѣма печаль на пълно запустение.

* * *

Свадбата е следъ три дни. Отъ зори въ голѣмия триетаженъ домъ се носи весела глъчка, шумъ отъ приготовления, суетня и припрѣно чистене. Стариятъ търговецъ се разхожда изъ стая въ стая съ радостно-угрижено лице.

По обѣдъ пристига отъ Хасково кумата. Тя е величественна дама въ дълга рокля отъ фрезовъ крепъ-де-шинъ съ опашка, съ бюстъ, който се клати, като разлѣто тѣсто, и сламена шапчица, закачена на лѣвото й ухо. На пълната й рѫка гори съ лимонаденъ блѣсъкъ едъръ рубиновъ пръстенъ. Заедно съ нея пристига и дъщеря й — шесть годишната шаферка, цѣла въ фунди и веднага заскачва на единъ кракъ изъ коридора.

Малката годеница цъфти въ една неизгасваща усмивка и чернитѣ й очи сѫ добили особенно дълбокъ, влаженъ блѣсъкъ. Навремени, тя спира за минута, съ полуспуснати клепачи и се облѣга до прозореца. Какво вижда тя въ далечината? Тя вижда розово-златисти дни, месеци и години, които нѣматъ край. Тя вѣрва, че държи въ рѫцетѣ си своето невѣроятно, несънувано дори, но сега вече сигурно щастие, което никой не може да й отнеме.

* * *

Надвечерь, когато Валерианъ Пламеновъ идва, намира годеницата си все така възторжено усмихната. Тя сѣда до масичката въ своята моминска стая, и изрѣзва монограми на неговитѣ копринени кърпи. Той гледа стройната, пълничка снага цѣла ухаеща на Floramye, стегната въ свѣтло-бежова рокля, нѣжнитѣ косъмчета, които слизатъ отъ тилътъ и се губятъ въ гънката между плещитѣ и изведнажъ приближава, сѣда до нея и я цѣлува въ топлитѣ полуразтворени устни. Тя оставя иглата и замира въ мълчаливо блаженство. После сама се пригалва до лицето му и шепне:

— Валя… Валя…

Ала Валерианъ Пламеновъ не чува. Рѫцетѣ му чувствуватъ топлотата на облото колѣно и пъргавата моминска гръдъ, ушитѣ му бучатъ, чъртитѣ му се изострятъ. Девойката игриво продължава:

— Знаешъ, Валя, тази сутринь като нареждахъ масата си, загубихъ цѣлъ часъ заради тебе… Разтворихъ книгата ти, и макаръ че всичко зная, четохъ, четохъ… съвсемъ се забравихъ…

Той отваря очи, като въ просъница:

— Какво?… какво чете?…

— Твоитѣ стихотворения, Валя! Боже, какви красиви стихотворения!… Особенно едно — най ми харесва:

Ти ли на сънь се засмѣ?…

— Помнишъ ли го?…

Валерианъ Пламеновъ, съвсемъ разбуденъ, се заглежда втренчено и се мѫчи да си спомни. Гласътъ на девойката става по-тихъ и нѣжно-печаленъ:

— Ти си писалъ това за друга… Ти не си ме знаелъ тогава…

Замълчава, и отново съ гальовно веселъ тонъ, като че е отхвърлила нѣщо неприятно, добавя:

— Но сега, нали, нали ще напишешъ и за мене — по-хубаво отъ това, по-хубаво отъ всичко… Обещай ми, Валя!…

И тя обхваща кръста му, и прислонява глава на гърдитѣ му.

Тръпка разтърсва снагата на младия човѣкъ, но той се овладѣва и леко отдалечава момичето отъ себе си.

Въ тоя мигъ на вратата се чука. Шивачката вика годеницата за проба въ другата стая.

Валерианъ Пламеновъ пристѫпя като унесенъ и сѣда до масата. Разбутва натрупанитѣ кутийки съ конци, панделки и игли, трѣскаво търси между книгитѣ въ ѫгъла и най-после измъква една тънка книжка, облечена въ тъмно-синь атлазъ. Неговата първа и последна книга стихове!…

Той отваря книгата, погледътъ му се плъзва по златнитѣ букви на корицата:

„Наградена отъ м-вото на Народното Просвѣщение. Второ издание“.

Една изострена тревога го обзема, като че чува далеченъ грохотъ отъ градушка и тътенъ на буря, която иде. Подобно подплашени птици, преминаватъ въ съзнанието му бързи образи, покѫсани мисли, въртятъ се безпомощно въ луда вихрушка и замиратъ, като го оставятъ изнемощѣлъ и прегазенъ. Той вдига очи надъ книгата и мисли: Нима това наистина сѫ негови стихове?… Колко отдавна трѣбва да е било — та съ такава мѫка сега си спомня? Колко отдавна не е държалъ книга отъ рѫцетѣ си!…

Той разгръща отново страницитѣ и почва да чете. И още отъ първата строфа нѣщо познато и въ сѫщото време неуловимо чуждо го лъхва въ звънливитѣ редове. Единъ далеченъ, увѣхналъ парфюмъ го потопява мигомъ въ странна, мѫчителна наслада. Той чете още. Лекиятъ пѣящъ кадансъ го отнася въ лѫчиста страна, дето звънтятъ нѣжни фанфари, играятъ радостни багри, дето едно пламенно сърдце, разточително и огромно, грѣе, като чиста звѣзда. После въздушнитѣ люлки го люшватъ въ тихъ, замиращъ ритъмъ, който се стапя въ кристалната бистрина на едно вечерно небе.

— Златния дъждъ отшумѣ,

Свѣтлата пѣсень угасна…

Облакътенъ на масата и стисналъ глава съ дветѣ си рѫце, Валерианъ Пламеновъ гледа въ пространството съ безумно-разширени, невиждащи очи. Сетне една завеса се раздира предъ погледа му. Той вижда самия себе си като безплътенъ двойникъ, нѣколко години назадъ, въ блѣсъка на единъ лѫчезаренъ възходъ. Хиляди възторжени лица го приветствуватъ, хиляди усмихнати и купнѣющи устни шъпнатъ името му, но неговитѣ очи се плъзгатъ надъ множеството и търсятъ други, единственитѣ въ свѣта очи. По витринитѣ блѣстятъ неговитѣ книги, въ списанията и вестницитѣ наднича неговото бледо лице, съ вдъхновеното име отдолу: Валерианъ Пламеновъ. Кѫде потънаха тия вчерашни ослепителни дни на подьемъ, на радость отъ самото сътворяване, на упоителни победи? Какви нечисти сили угасиха огъньтъ, който го изгаряше извѫтре и отъ пепельта го създаваше отново, по-живъ и по-могѫщъ, като нѣкакво непрекѫснато чудо? Той потърква чело, напряга паметьта си и внезапно странната лента на неговитѣ жестоки приключения се развива въ изостреното му съзнание. Той си спомня дългитѣ нощи на мѫчителни усилия — безнадеждно безплодни, вижда револвера въ рѫката си, безстрастното лице на Магнитния човѣкъ и лудия бѣгъ изъ чуждитѣ земи подиръ призрака на таинствения крадецъ… Коя сатанинска воля бѣ устроила тая зловеща шега, въ която той е само безпомощна жертва?

— Златния дъждъ отшумѣ… безвучно повтарятъ засъхналитѣ устни.

И ето, въ сѫщия мигъ, случаятъ, тоя невидимъ злодеецъ, който ни дебне задъ всѣки ѫгълъ, съ ножъ въ едната рѫка и цѣлото свѣтовно щастие въ другата, отново подава своето лукаво лице, за да ускори развръзката.

Валерианъ Пламеновъ отпуска глава въ дланитѣ си, лактитѣ му блъсватъ купъ книги отъ края на масичката, и тѣ шумно се събарятъ. Той остава така нѣколко минути, после уморено вдига книгитѣ и погледътъ му спира върху нѣкаква „Хумористична антология“. Отваря механически и чете безъ да разбира. Ала постепенно думитѣ добивать смисъль и тежкитѣ редове затракватъ въ ушитѣ му:

Та кой не е мечталъ у насъ, ей-богу,

А после самъ не се е смѣтналъ лудъ,

 

Не е напускалъ пѫтища приволни

И свърналъ изъ отъпкания друмъ?

Та кой не е повдигалъ празенъ шумъ?

Спомни си своитѣ другари школни…

Гореща вълна го залива цѣлъ, но той не може да се откѫсне отъ тия безжалостни строфи, които го удрятъ като плѣсници, и въ сѫщото време го изпълватъ съ нѣкаква отчаяна наслада на самоунижение.

Сѫдии, капитани, аташета —

Търговци на пашкули… и на честь…

Стига! Стига! Скача обезумѣлъ младия човѣкъ и ново стенание се откъртва изъ гърдитѣ му. Въ това време вратата се отваря, безшумно влиза слугинята и слага нѣщо на масата.

— Отъ печатницата донесоха поканитѣ за сватбата… И пакъ така безшумно изчезва.

Валерианъ Пламеновъ стои като истуканъ срѣдъ стаята. Вечерната дразгавина расте въ ѫглитѣ. Презъ прозореца кротко се усмихва синьо зеленикаво небе. Въ притихналата кѫща се чува заглушено тракане на хаванъ, и равния шумъ на шевна машина.

Той се приближава до масата, взема единъ отъ бѣлитѣ картони и чете:

ПАНАЙОТЪ х. СТАВРЕВЪ

има честь да Ви покани да благоволите и да присѫтствувате на вѣнчалния обрядъ на дъщеря му

ФАНКА

съ господинъ ЗАФИРЪ СѪБЕВЪ

търговецъ

Поздравления се приематъ въ черквата.

Безвучна мълния излакатушва и трѣсва момъка. Лицето му се изкривява въ страшна гримаса, всичко се завърта, струва му се, че ей-сега ще се струполи мъртавъ. Той бѣше забравилъ това! Той бѣше забравилъ, че дори името му вече не му принадлежи! Валерианъ Пламеновъ не сѫществува вече, Валерианъ Пламеновъ, който се създаде самъ, като собственъ творецъ, името, което звучеше, като тържественъ тромпетъ — отново се преобразява въ Зафиръ Сѫбевъ! И преобразениятъ Валерианъ Пламеновъ ще животува день по день въ тоя триетаженъ домъ, между тия предмети, напоени съ плътния мирисъ на едно сънно благополучие, срѣдъ тоя „Шильонски затворъ“ провѣсенъ надъ вишневото канапе, покрито съ калъфъ, и тежкия орѣховъ бюфетъ, съ сребърни сервизи и металически чаши за ликьоръ, до това хубавичко и добро сѫщество, което ще чака отъ него стихове, каквито той бѣ писалъ нѣкога — за другата!… О, другата! Момичето отъ златната рамка — де, де е тя сега? Може-би тя единствена би го изтръгнала изъ тоя чудовищенъ кошмаръ, който го души като огроменъ вампиръ! Тя единствена би го възвърнала къмъ неговото предишно сѫществувание, което сияе сега въ мрачината, като единъ изгубенъ рай. Но — нея я нѣма. Той не й трѣбва. И въ огромния свѣтъ той е самъ, съвършено самъ, лишенъ отъ едничкото богатство, съ което единъ милосърденъ Богъ нѣкога го бѣ надарилъ: неговото живо, трепетно, човѣшко сърдце!

Студенъ потъ покри слѣпитѣ му очи. Той не може, не, не може повече. Въ тоя мигъ, като ехидно видение предъ очитѣ му се превъртва вечерното кафене съ разговоритѣ по маситѣ, съ интригитѣ, съ усмивкитѣ — и той разбира, че всичко е вече непоправимо.

Валерианъ Пламеновъ умрѣ отдавна, нима Зафиръ Сѫбевъ трѣбва да остане да живѣе?

Той грабва шапката си, излиза тичешкомъ отъ кѫщата, и потъва въ вечерния мракъ.

Приключение седмо и последно

въ което, най-после, читательтъ стига до развръзката и научава нѣкои нови полезни сведения около приготовлението на Виенската торта. Тайната на картонената кутия. Надгробното слово на професоръ Тарамбуковъ. Една тиха нощь — едно човѣшко сърдце — едно бездомно куче. Край.

Една бѣла кухня. Единъ бѣлъ бюфетъ. Една печка, върху която пѣятъ чайници и клокочатъ разнокалибрени тенджери. И най-сетне — една бѣла маса, почти затрупана съ чинии, съ алуминиеви сѫдове и съ черупки отъ току-що счупени яйца.

Госпожа Виржиния свещенодействува предъ масата, фризирана безупречно съ най-новия апаратъ за шестмесечно кѫдрене. Тя е стѣгната въ синя оксфортена престилка на бѣли карета и мургавитѣ й рѫце въ прозрачни гумени рѫкавици държать паница съ жълтеникава каша. Така, нѣкой вдъхновенъ художникъ би могълъ да сътвори отъ тая малка жена безсмъртния образъ на феята на готварското изкуство.

Поне веднажъ въ живота си, вие сте слушали за невтасалитѣ козунаци, за злополучно разбития хайверъ, за интимнитѣ катастрофи въ кухненскитѣ печки, кѫдето забравеното прасе изгаря за смъртенъ ужасъ на порядъчния съпругъ и разбива канибалнитѣ блѣнове на цѣло едно семейство, или кѫдето шоколадения пудингъ се превръща съвсемъ неочаквано въ нѣкакъвъ жилавъ екзотиченъ сладкишъ, който поканенитѣ на обѣдъ гости намиратъ за превъзходенъ и хвалятъ съ такава китайска учтивость, че въ края на краищата домакинята отстѫпва предъ настойчивитѣ имъ молби и имъ преписва съ достойнство рецептата. Ала вие едва ли сте имали нѣкога случая да чуете малко повече подробности за така наречената Виенска торта и за нейното наистина мѫчително приготовляване, особено, когато любознателната домакиня притежава твърде богата литература по въпроса. Споредъ едни готварски книги, за тая торта е нуждна 200 грама захарь, споредъ други — 300 грама, споредъ трети — 350 грама, така че човѣкъ най-сетне изпада въ крайно недоумение.

Ако ние правимъ това гастрономическо отстѫпление въ нашия романъ, то е само, за да подчертаемъ твърде озадаченото състояние, въ което се намираше госпожа Виржиния, безъ да може да се справи съ трудната си задача. По челото й блестѣха капчици потъ, дългитѣ й очи гледаха тѫжно, като следъ четене на Илиадата. Госпожа Виржиния бѣ поканила нѣколко свои приятелки на следобѣденъ чай, и Виенската торта трѣбваше да бѫде приятната изненада между разговоритѣ за залѣзващата слава на тафтата и за крилатия възходъ на кѫситѣ жакетчета. И кой знае, може би, тя щѣше да стои още дълго време пленница на тая неразрешима загадка, безъ да забележи, че жълтеникавата каша въ паницата изневѣряваше вече на романтичната експанзивность на бакпулвера, когато изведнажъ, срѣдъ тишината на кѫщата се разнесе продължителния и рѣзъкъ звънъ на електрическия звънецъ.

Госпожа Виржиния се опомни мигомъ, и като остави паницата настрана, сне съ изумителна бързина престилката и хирургическитѣ си рѫкавици, пипна неволно косата си и изтича въ вестибюла. Господи, да бѣше тукъ поне слугинята!

Върху матовото прозорче на входната врата се изрѣзваше острия профилъ на човѣкъ съ каскетъ.

Кой ли можеше да бѫде тоя нечаканъ гостъ? Сега, когато наближаваше часътъ за обѣдъ? Нейниятъ мѫжъ? Не, той не носѣше каскетъ.

Госпожа Виржиния отвори вратата и върху слънчевата тераса израстна високата фигура на непознатъ мѫжъ, който се усмихваше приветливо.

— Bonjour, madame! Guten Tag, gnädige Frau Buon giorno, signora! Good day, my lady! — избъбри непознатиятъ и после добави само на френски: — Enfin, mon Dieu, enfin!

— Какво обичате? — попита строго младата жена и по тѣлото й полазиха тръпки на уплаха.

— Позволете ми да ви се представя, — рече мѫжътъ, като се поклони учтиво: — Томи Блякъ отъ кѫщата „Будното око“ въ Ню-Йоркъ. Искамъ да поговоря съ васъ само нѣколко минути. Ще имате любезностьта да ме приемете, n’est-ce pas?

— Заповѣдайте, — промълви смутено домакинята, като се дръпна назадъ и нашиятъ старъ познайникъ влѣзе смѣло въ вестибюла.

Той сне каскета си, прекара рѫка по жълтата си като слама коса, после седна на софата и каза съ въздишка:

— Ахъ, уважаема госпожо. Да знаете само, колко време ви търся!

— Вие? Да ме търсите? Защо? — очуди се домакинята, заинтригувана отъ думитѣ на своя гостъ.

— Да, азъ ходихъ заради васъ чакъ въ Парижъ, въ Венеция, и кѫде ли не още. И най-сетне ви намѣрихъ пакъ въ вашата родна земя.

— Значи, вие сте знаелъ, че азъ съмъ била на сватбено пѫтешествие въ чужбина? Интересно. Mais vous n’aurez plus besoin de courir après moi. Говорете, моля ви, — извика съ несдържано любопитство госпожа Виржиния.

— И тъй, слушайте, — рече тържествено Томи Блякъ, като извади изъ джоба си своята угаснала кѫса лула и я захапа като булдогъ.

— Уважаема госпожо, преди всичко, вие трѣбва да ми отговорите на единъ твърде сѫщественъ въпросъ: спомняте ли си между вашитѣ познати нѣкакъвъ човѣкъ на име Валерианъ Пламеновъ?

Госпожа Виржиния присви очи и се замисли.

— Валерианъ Пламеновъ… Валерианъ Пламеновъ… Ахъ, да, Валерианъ Пламеновъ, той пишеше едно време стихчета. Спомнямъ си, — каза младата жена, изваждайки съ мѫка изъ паметьта си единъ съвсемъ безцвѣтенъ споменъ. — Какво стана, наистина, съ него? Живъ ли е още?

— Слава Богу, — извика американецътъ. — Но ако работата продължава все така, незная дали тоя човѣкъ нѣма да свърши твърде трагично.

— Жалко, много жалко, — рече съ привидно съчувствие домакинята и стана изведнажъ нетърпелива, тъй като една необяснима асоциация събуди у нея старата шоколадена мисъль за Виенската торта.

— Сега, уважаема госпожо, — продължаваше детективътъ, — бихте ли имала любезностьта да ми кажете, дали вие не пазите отъ тоя човѣкъ нѣкакъвъ другъ споменъ, нѣщо материално, тъй да се рече, осезаемо?

— Нѣщо осезаемо? — озадачи се домакинята. — Кой знае. Твърде е възможно да съмъ запазила нѣкое писмо отъ него. Но чакайте, азъ ще ви донеса ей-сега кутията съ моитѣ момински спомени. Вие ще ме извинете за моментъ, нали?

— Bitte! S’il vous plais! Si, si, prego, gentilissima signora — извика радостно Томи Блякъ.

Госпожа Виржиния изтича въ съседната стая, и следъ нѣколко минути се върна при госта си, съ една картонена кутия въ рѫцетѣ.

Малкото жълто канарче, което до тоя мигъ дремѣше спокойно върху една отъ прѫчицитѣ на своята стъклена клетка, измъкна скритата подъ крилото си глава, разтърси перушината си и изчурулика дискретно. После въ тишината на просторния свѣтълъ вестибюлъ се разлѣха неговитѣ сладки трели като омагьосващи звънчета.

— Ето, вижте, — рече младата жена, като разтвори картонената кутия и започна да изважда отвѫтре стари мартеници, снопче пожълтѣли писма, изсъхнали незабравки, единъ албумъ съ позлатени рѫбове и съ портокалена луна върху корицитѣ, едно синьо емайлово слонче, и най-сетне — нѣщо увито въ пергаментна хартия.

Магнитниятъ човѣкъ следѣше съ затаенъ дъхъ всѣки предметъ отъ картонената съкровищница на споменитѣ.

Жената разгърна предпазливо пергаментното пакетче и извика отъ очудване.

Тя държеше въ рѫцетѣ си нѣкакъвъ чудноватъ предметъ — като круша, направена сякашъ отъ каучукъ.

— Какво е това? — извика изумена госпожа Виржиния.

Отъ очитѣ на американеца течеха радостни сълзи.

— Да, това е, което търсѣхъ, — промълви развълнуванъ той. — Това е неговото сърдце. Това е сърдцето на нашия злочестъ поетъ. Разбирате ли? Сърдцето му бѣше откраднато. И което е най-куриозното: азъ подозирахъ именно васъ като виновница за тая иначе твърде невинна кражба.

— Менъ? — извика весело изненаданата госпожа Виржиния, която бѣше успѣла вече да се опомни. — Ха-ха-ха! Азъ да съмъ откраднала сърдцето на Валерианъ Пламеновъ! Mon Dieu! Si vous, connaissez nos relations, vous parleriez autrement!

— Нищо, нищо, въ това нѣма нищо лошо, — бъбрѣше несвързано Томи Блякъ, извънъ себе отъ възторгъ. — Най-после въ сантименталнитѣ истории на хората подобни случаи сѫ нѣщо твърде обикновено.

— Но Боже мой, повтарямъ ви пакъ, че ако вие познавахте отношенията ми съ тоя човѣкъ, щѣхте да говорите по-иначе, — отвърна живо жената и сетне добави озадачено: — Наистина, какъ ли е попаднало това сърдце у менъ? Та то е съвсемъ изсъхнало. Бедното сърдце! Кой ли може да го е сложилъ въ кутията ми?

— Неразгадаеми сѫ тайнитѣ на любовьта, bellissima signora! — извика поучително магнитниятъ човѣкъ съ дигната къмъ тавана рѫка.

— Любовь? А за менъ това сърдце не струва повече отъ единъ изваденъ зѫбъ, който можемъ да хвърлимъ спокойно въ смѣтьта, — забеляза равнодушно домакинята.

— Да, да, точно тъй. Това сърдце не струва повече отъ единъ изваденъ зѫбъ, който можемъ да хвърлимъ спокойно въ смѣтьта, — повтори знаменитиятъ детективъ съ пламнало отъ щастие лице. — Вие ще ми позволите да го взема съ себе си срещу разписка, за да го предамъ на неговия притежатель, нали? Ще се съгласите, че сърдцето на поета е нѣщо като автоматичната писалка „Паркеръ“. Нашитѣ американски поети…

— Разбира се, — прекѫсна събеседника си госпожа Виржиния. — Нѣма защо дори да ми давате разписка. Вземете го веднага. Азъ не бихъ искала то да седи и занапредъ въ кутията ми и да замърсява останалитѣ спомени, които, все пакъ, сѫ твърде скѫпи за менъ. Ето, предайте го на господинъ Пламеновъ и му кажете, че азъ уважавамъ неговитѣ чувства, — рече съ галантна учтивость младата жена, като пъхна консервираното сърдце въ протѣгнатата рѫка на американеца.

— Thank you, my lady! Спасибо, милоставая барыня! Gracia, gentilissima signora! Bonjour! Guten Tag! Adio! Good bay! — извика на единъ дъхъ Томи Блякъ и изхвръкна мигомъ изъ кѫщата на любезната госпожа Виржиния.

Младата жена започна да прибира разхвърлянитѣ си спомени и да ги слага въ картонената кутия. Едно пожълтѣло листче се изрони изъ рѫцетѣ й. Тя го дигна, загледа се въ полуизтрититѣ слова, които виждаше сякашъ за пръвъ пѫть. Бѣше знаменитиятъ сонетъ на Феликсъ Арверъ:

Mon âme a son secret, ma vie a son mystere:

Un amour ėternel en un moment conçu.

Le mal est sans espoir, aussi j’ai du le taire.

Et celle qui l’a fait n’en a jamais rien su.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Elle ira son chemin, distraite, et sans entendre

Ce murmure d’amour élevé sur ses pas;

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Elle dira, lisant ces vers tout remplis d’elle:

„Quelle est done ceite femme?“ Et ne comprendra pas.

Едва сега тя си спомни, че въ сѫщность това бѣ за нея едничкиятъ осезаемъ споменъ отъ Валерианъ Пламеновъ. Нѣкога, въ единъ далеченъ день на миналото, тия стихове, грижливо преписани, й бѣха изпратени отъ младия човѣкъ, който следъ това изчезна завинаги отъ очитѣ й.

Госпожа Виржиния сви рамене и сложи листчетата при другитѣ нѣща въ кутията, която скри на предишното й мѣсто въ съседната стая.

После тя отиде въ кухнята, и като се наведе надъ масата, продължи прекѫснатото си четене въ разтворенитѣ готварски книги:

… накрая се прибавя кората на единъ добре настърганъ лимонъ…

Кората на единъ добре настърганъ лимонъ?

А, не. Това бѣше рецептата за друга торта.

И момичето отъ златната рамчица, която украсяваше писмената маса на поета Валерианъ Пламеновъ, прелисти нѣколко страници и се замисли отново надъ загадъчната пропорция на захарьта за Виенската торта.

* * *

Томи Блякъ хвърчеше изъ улицитѣ, носенъ сякашъ отъ вихрушка. Той стискаше здраво въ рѫката си сърдцето на нещастния поетъ, което най-сетне бѣ намѣрено. Предъ очитѣ му се нижеха картинитѣ на единъ страненъ трикфилмъ.

Всички американски вестници крещятъ името му съ грамадни черни букви:

„Победата на Магнитния човѣкъ!“

„Едно загадъчно престѫпление въ страната на розитѣ и на атентатитѣ, разкрито отъ единъ стопроцентовъ американецъ!“

„Тържеството въ Съединенитѣ щати!“

„Томи Блякъ при Рузвелтъ!“

„Томи Блякъ краль на детективитѣ въ цѣла Америка!“

„Томи Блякъ националенъ герой!“

Радиото съобщава на свѣта:

— Крррррахххх-прррррр… Краятъ на чикагскитѣ бандити!

— Фиуииииии-ю-ю-ю-кррррр… Алъ Капоне се отказва завинаги отъ своята престѫпна дейность… кррраххх-кррраххх-кррраххх… и става ходжа на турската колония въ Цинцинати!

Магнитниятъ човѣкъ пристига запъхтянъ предъ кѫщата на Валерианъ Пламеновъ.

Вратитѣ сѫ широко разтворени.

Влизатъ и излизатъ хора.

Какво има? Какви сѫ тия гости? Защо лицата на всички сѫ така угрижени?

Томи Блякъ се изкачва по низката каменна стълба съ смѫтното предчувствие за нѣщо лошо.

Той потъва въ коридора, пробива си пѫть между навалицата и излиза напредъ. Пристѫпя нѣкакъ несигурно, оглежда се наоколо, мѫчи се да разбере какво е станало.

И изведнажъ всичко му става ясно. Изненадата смразява кръвьта му, нозетѣ му се подкосватъ. Гледката е тъй неочаквана, че той за пръвъ пѫть въ живота си изгубва хладнокръвие и се опира зашеметенъ о стената.

Въ срѣдата на една отъ разтворенитѣ стаи е сложенъ дълъгъ черенъ ковчегъ.

Въ ковчега лежи мъртвецъ. Надъ главата му горятъ две тънки свѣщи.

Наблизо се чува шъпотъ:

— Кога се е самоубилъ?

— Снощи.

— Знаятъ ли се причинитѣ?

— Никой нищо не знае.

Мъртвиятъ е затрупанъ съ цвѣтя. Виждатъ се само книжнитѣ пантофи на нозетѣ му и бледното му спокойно лице, върху чиито свити устни е запечатана едва уловима горчива усмивка.

Нима така трѣбваше да свърши живота си поетътъ Валерианъ Пламеновъ, който бѣше дошълъ на тая земя съ чистата радость на детето, омагьосано отъ нѣкаква вълшебна приказка?

* * *

Томи Блякъ стои на тротуара и пуши неспокойно лулата си.

— Бедниятъ поетъ, — мисли той и поглежда човѣшкото сърдце въ рѫката си. — Бедниятъ поетъ.

Точно въ срѣдата на сърдцето стои забито малко лъскаво куршумче.

— А, — възкликна изненаданъ американецътъ.

Той изважда куршумчето, слага го въ джоба на жилетката си, и като поглежда още веднажъ сърдцето, хвърля го съвсемъ равнодушно въ вадичката на канала.

После неговата висока фигура изчезва задъ близкия ѫгълъ.

* * *

Погребалната кола се търкаля бавно изъ улицитѣ, следвана отъ дълга редица изпращачи. Начело на шествието вървятъ две хлапета съ хоругви и зяпатъ разсѣяно по стъклата на минаващитѣ трамваи. Следъ хлапетата пристѫпватъ четирима свещеници и единъ владика. Тѣхнитѣ златни одежди горятъ въ лѫчитѣ на следобѣдното слънце. Професоръ Тарамбуковъ крачи съ такава тържественость подиръ колата, сякашъ присѫтствува на собственото си погребение.

Минувачитѣ снематъ шапки, спиратъ се и протѣгатъ шии да видятъ мъртвеца, сетне всѣки продължава пѫтя си, унесенъ въ своитѣ мисли.

Погребалната кола влиза въ гробищата и спира предъ прѣсно изкопания гробъ.

* * *

„… Въ тоя часъ ние се прощаваме съ него, и азъ искамъ да ви говоря за Валерианъ Пламеновъ, за моятъ Валерианъ Пламеновъ, за поетътъ. Да събирашъ отъ разни мѣста най-хубавото, най-вѣрното, и да правишъ отъ това цѣла поезия — ето голѣмата сила на голѣмитѣ поети. Валерианъ Пламеновъ правѣше всичко туй, безъ да знае какъ. Мнозина други — и тѣ биха могли да направятъ нѣщо подобно, но винаги съ знание, какво и какъ трѣбва да го направятъ. Но сега тукъ ще разкажа нѣщо, което — право да си кажа — не зная дали е потвърждение или отрицание на туй, което казахъ по-горе“.

Професорътъ спира, втренченъ въ спокойното далечно усмихнато восъчно лице срѣдъ цвѣтята на ковчега, после изведнажъ пуска чантата си върху буцитѣ пръсть, слага шапката на главата си и почва бързо да рови изъ всичкитѣ си джобове. По лицето му пълзятъ струи потъ, той търси кърпата си да се изтрие. Най-после измъква отъ вѫтрешния джобъ нѣкакъвъ рѫкописъ, почва да бърши челото си съ него, и въ сѫщия мигъ мастилото го преобразява въ нѣкакво мораво-черно, космато чудовище, изправено надъ мъртвеца, за да смути и сетния му часъ на земята.

„… Да, Валерианъ Пламеновъ донесе първитѣ си стихове на мене. Азъ ги напечатахъ веднага, азъ го напѫтихъ азъ ги поправихъ. Азъ още тогава, преди двайсеть години, т.е., искамъ да кажа, преди седемь години, видѣхъ голѣмия поетъ. Азъ писахъ: той изгрѣва като слънце срѣдъ тъмни облаци. А сега, погледнете на западъ, това слънце преждевремено залѣзва. Черниятъ облакъ, който се издига тамъ, гаси слънцето на поезията, тъкмо както азъ писахъ тогава…“

* * *

Дълбока душна нощь натиска заспалия градъ. Низко надъ хоризонта виси непълния бакърено червенъ месецъ. Отъ гѫстата сѣнка на една стена се откѫсва черно петно и тръгва бавно изъ улицата. Едно бездомно, сухо като скелетъ, куче, съ увиснала опашка и съ нозе, които се люлѣятъ като опашката, души смѣтьта по улицата. То залита и върви безъ посока, съ последнитѣ сили на полумъртво отъ гладъ животно. При една врата, на която сѫ залепени некролози, кучето спира. Дига носъ и души. После отново се навежда, търси изъ вадичката на канала, измъква оттамъ нѣкакъвъ изсъхналъ кѫсъ месо, който има странната форма на човѣшко сърдце, застѫпва го съ преднитѣ си нозе и почва да го ръфа съ помѫтени отъ наслада очи.