Константин Константинов, Светослав Минков
Сърдцето въ картонената кутия

Константин Константинов, Светослав Минков
Сърцето в картонената кутия

Приключение първо

въ което читательтъ се запознава съ героя на романа и се въвежда тържествено въ перипетиитѣ на следващитѣ приключения. За псевдонимитѣ изобщо. Паякътъ-поетъ. Сиянието на рентгеновитѣ лѫчи въ гръдния кошъ на героя. Единъ загадъченъ случай.

Кой дигна завесата така прибързано?

Стаята гледаше въ широка градина. Слънчевитѣ лѫчи течеха презъ разтворения прозорецъ и хвърляха игриви петна по стенитѣ. Бръмчеха пчели изъ въздуха, по клонитѣ на разлистенитѣ дървета чуруликаха весело птички. Бѣше топла пролѣтна сутринь.

Въ тоя ведъръ часъ, когато скрититѣ въ земята сѣмена се разпукваха за животъ и около всѣко камъче тичаха пъргави мравки, когато пѫтнитѣ врати на кѫщитѣ започваха да скърцатъ и улицитѣ ставаха все по-многолюдни — нашиятъ герой показа носа си изподъ вишневия юрганъ, разтвори за мигъ едното си око и после пакъ го затвори. Като полежа известно време така, безъ да диша дори, той разтърси леглото си съ единъ неочакванъ ритникъ, отмѣтна юргана и се изправи на нозетѣ си. Съ една дума, събуди се тъй, както се събужда човѣкъ, който си спомня, че е трѣбвалъ да стане по-рано, защото го чака работа.

Нека последваме сега примѣра на Викторъ Хюго и да оставимъ нашия герой да се измие, да се облѣче и да закуси, а до това време да седнемъ предъ голѣмата писмена маса въ стаята му и да видимъ, какво има по нея. Ние нѣма да пипаме нищо, нѣма да ровимъ и изъ чекмеджетата, както правятъ любопитнитѣ гости. Ще хвърлимъ само бѣгълъ погледъ отгоре, и въ краенъ случай можемъ да попрелистимъ съвсемъ невинно дебелия Ларусовъ речникъ — да кажемъ, на буквата Б — отдето ще научимъ нѣкои полезни подробности за Бастилията, за Буда, за морския курортъ Биарицъ, или за бащата на бертолетовата соль — Клодъ Луи Бертоле. Иначе, би било твърде неприлично, ако още въ самото начало на нашия романъ се нахвърлимъ върху единъ човѣкъ по долни дрехи и започнемъ да го описваме: той бѣше такъвъ и такъвъ. Пази Боже! Та тоя човѣкъ е главно действуващо лице на романа и заслужава да бѫде разгледанъ въ неговия завършенъ тоалетъ.

Най-напредъ ще се спремъ на тънката позлатена рамчица върху масата, задъ чието стъкло се усмихваше бромовия портретъ на младо момиче съ дълги очи и съ малки полуотворени уста. Такива портрети е виждалъ всѣки задъ витринитѣ на фотографскитѣ ателиета, ала такива очи имаше само едно-едничко момиче на земята и неговия образъ грѣеше сега въ слънчевата мъгла на стаята, затворенъ въ рамчица като цвѣте въ хербарна папка. До портрета на незнайното момиче, което живѣеше може би въ сѫщата кѫща, а може би и на другия край на свѣта, лежеха разхвърляни книги: стихотворни сбирки, романи, речници, и най-сетне — нѣкакъвъ нарѫчникъ върху словесното изкуство. По-нататъкъ, до разтворената кутия съ цигари, стоеше озѫбено гипсово черепче, въ което имаше кѫсче гума, нѣколко карфици и една унищожена пощенска марка. Ето и мастилницата — тежка, стъклена, съ две кълбовидни чашки. Въ едната чашка искрѣше съ зеленъ металически блѣсъкъ виолетово мастило, другата бѣше празна и на дъното й се търкаляше една изсъхнала муха, която бѣ умрѣла навѣрно презъ миналото лѣто, тъй като сезонътъ на мухитѣ не бѣше още настѫпилъ. Подъ самата мастилница, точно въ срѣдата на масата, стоеха грижливо нарѣзани и наредени една върху друга тѣсни хартийки, на най-горната отъ които бѣха написани съ равенъ и хубавъ почеркъ думитѣ:

ЗЛАТНАТА СТРЕЛА

поема отъ Валерианъ Пламеновъ

Валерианъ Пламеновъ. Заради това име заслужаваше човѣкъ да се бори ожесточено срещу хотентотскитѣ звукосъчетания на думи, като Иванъ Драгановъ, Стоянъ Тодоровъ, или Христо Георгиевъ — имена, които се срещатъ надъ входа на всѣка обущарница, плискани равнодушно отъ дъжда като стари ръждясали кутии отъ консерви. Валерианъ Пламеновъ — какъвъ свѣтълъ символъ на духовенъ аристократизъмъ, каква неизмѣрима бездна отъ никога неповторима индивидуалность! Благословенъ да бѫде во вѣки кръстникътъ, който потапя въ светия купелъ детето съ такова име! Ако нашитѣ родители нѣкога бѣха по-умни, ние нѣмаше да тичаме днесъ отъ кѫща на кѫща по разни именни дни и да стискаме рѫцетѣ на тия нещастни люде, които се усмихватъ гузно, съ изпънати вратове надъ колосанитѣ си яки, и ни давать по едно шоколадено бонбонче, безъ да подозиратъ горчивата истина, че тѣ сѫ безлични подобия на хилядитѣ свои съименици, досадни аптекарски шишета, наредени едно до друго върху нѣкаква безкрайна лавица. Кажете, можете ли да си представите единъ бележитъ човѣкъ съ име Гунчо, или съ презиме Вариклечковъ? Дори да има нѣщо изключително у такъвъ човѣкъ, неговото име ще го погуби, ще го хапе непрекѫснато като конска муха, ще го затѫпява день следъ день, докато най-сетне го обезличи съвсемъ и го превърне въ най-обикновенъ и посрѣдственъ човѣчецъ, който си отваря магазинъ съ желѣзария, или пъкъ почва да се явява като платенъ свидетель при нотариуситѣ, да се кълне за петь лева и да лъже за една цигара. Да, страшна напасть е грозното и нищо не говорещо име. Наистина, малко неделикатно е отъ наша страна, че излизаме извънъ рамкитѣ на общоприетото благоприличие, защото и твоето име, читателю, може да не е, както се казва, за предъ хора. Ала нали ние тъкмо за това пишемъ романъ, за да ти бѫдемъ полезни поне съ единъ малъкъ съветъ? Ако ти, любезни читателю, си недоволенъ отъ твоето натрапено име, откажи се веднага отъ него чрезъ държавния вестникъ и го замѣни съ нѣкой блестящъ псевдонимъ, който ще ти отключи вратата на щастието и ще те поведе победоносно презъ живота.

Че ние говоримъ самата истина — въ това не може да има никакво съмнение. Готови сме дори да приведемъ и доказателства, ако туй е необходимо. Ето, тоя човѣкъ, напримѣръ, който се казва сега Валерианъ Пламеновъ, бѣше роденъ подъ фаталния азбученъ зодиакъ на името Зафиръ Сѫбевъ. Съгласно църковния ритуалъ, неговиятъ кръстникъ се отрече три пѫти наредъ отъ дявола, ала туй не го възпрѣ да извърши най-пъкленото дѣло въ живота си като прикачи на новороденото отдавна забравеното име на нѣкакъвъ дѣдо Зафиръ, живѣлъ и умрѣлъ въ тъмнитѣ кърджалийски времена. И тъй, малкиятъ Зафирчо крещѣше отъ сутринь до вечерь, размахваше въ розовата си рѫчичка една шарена дрънкалка и негодуваше отчаяно срещу своеволието на родителитѣ си. Ала лека-полека настѫпи успокоението, и като всѣка божа тварь плачливото пеленаче се примири съ сѫдбата си. Ококори мъничкитѣ си сини очи, усмихна се презрително на свѣта и започна да расте безъ помощьта на разнитѣ сладникави сиропи за усилване. До петгодишната си възрасть, то даваше голѣми надежди на своя баща, който мечтаеше да го направи зѫболѣкарь, ала когато тръгна на училище всичко се измѣни съвсемъ неочаквано. Тайнствената власть на името Зафиръ пусна първото си злокобно коренче въ душата на детето, и то стана буйно, непослушно, жестоко, започна да вързва тенекени кутии по опашкитѣ на махленскитѣ кучета и да се връща презъ день въ кѫщи съ пукната глава. Неговото детинство и юношество бѣха една безкрайна верига отъ най-опасни приключения. Сетне, следъ постѫпването въ университета, доброто начало възтържествува отново и момъкътъ се отказа завинаги отъ своето опасно име, нарече се Валерианъ Пламеновъ и — стана поетъ. И то не посрѣдственъ драскачъ на стихове, а уменъ и даровитъ поетъ, за когото критицитѣ говорѣха лошо само веднажъ въ седмицата.

Но кой е човѣкътъ, надаренъ отъ собствената си фантазия съ това божествено име? Ш-ш-ш-тъ, ето го. Той разтваря вратата на стаята и влиза вѫтре. Облѣченъ е въ елегантенъ спортенъ костюмъ и подъ бѣлата му яка лъщи копринена вратовръзка. Надъ високото му чело се спущатъ меки кестеняви кѫдри, лицето му е бледно и тукъ-таме насѣчено съ леки бръчки, синитѣ му очи гледатъ унесено.

Ние намираме за благоразумно да станемъ невидими и да освободимъ стола задъ писмената маса, кѫдето младиятъ човѣкъ сѣда, въздъхва дълбоко и се заглежда въ нѣкакво малко гвоздейче на отсрещната стена.

Оттукъ нататъкъ, драги читателю, ние се сбогуваме съ тебъ, оставяме те да следишъ безъ наша намѣса перипетиитѣ на героя, и по тоя начинъ слагаме началото на динамичното развитие въ настоящия романъ.

* * *

Валерианъ Пламеновъ скочи отъ стола си. Нервиранъ. Съ зачервено лице. Какво ставаше съ него? Другъ пѫть думитѣ сами изкачаха изподъ перото му, тълпѣха се по хартията и се нанизваха въ стройни и звучни стихове. А сега? Царството на римитѣ стоеше заключено предъ нещастния поетъ и въ главата му не проблесваше нито единъ поетиченъ образъ.

Младиятъ човѣкъ сѣдна отново предъ масата и написа за стотенъ пѫть замисленото отпреди два месеца заглавие на поемата си. Ала въпрѣки туй, моторътъ на вдъхновението не можеше да се запали. Наистина, отъ време на време свѣтваше по нѣкоя мъничка искрица, но тя напомняше по-скоро нѣкаква фосфорна бълха, която ущипваше мозъка, за да го раздразни, а не, за да разпали въ него творческия пламъкъ.

Върху тънка сребърна нишка се спустна отъ тавана единъ голѣмъ паякъ — черенъ, съ кѫдрави крака — завъртѣ се надъ масата и надникна къмъ издрасканитѣ съ мастило хартийки. Той наблюдаваше отдавна вече родилнитѣ мѫки на нашия поетъ, докато най-сетне изгуби търпение и реши да слѣзе отъ своитѣ висини, за да види по-отблизо, какъ върви поемата. Като се убеди въ творческото безсилие на поета, милосърдниятъ паякъ, който самъ бѣше поетъ и отъ сутринь до вечерь ковѣше рими по тавана, увисна на края на сребърната нишка и се залюля въ въздуха. После скочи върху шията на младия човѣкъ, покатери се на ухото му и започна да шъпне: „Хайде, приятелю! Луната — земята, пролѣтьта — пѣсеньта, съзвучие — ручеятъ!“

Валерианъ Пламеновъ протѣгна рѫка и улови досадния си вдъхновитель. Разтвори длань и черното насѣкомо тупна върху масата. То протестираше, обърнато по гърбъ, като въртѣше кривитѣ си крачка и сипѣше по адресъ на своя неблагодаренъ събратъ най-гнуснитѣ рими. А поетътъ го наблюдаваше съвсемъ равнодушно, и това, именно, бѣше невѣроятно. Валерианъ Пламеновъ не можеше да понася насѣкомитѣ, особено паяцитѣ, къмъ които хранѣше смъртенъ страхъ и ужасъ.

Наистина, какво ставаше съ тоя човѣкъ? На какво се дължеше тая промѣна у него, настѫпила неочаквано следъ една спокойно прекарана и богата съ сънища пролѣтна нощь? Нѣкаква страшна тяжесть натискаше гърдитѣ му и запираше дъхътъ му.

Той изгаси новата цигара, която бѣше запалилъ, стана, приближи се до голѣмото огледало на стената и се погледна въ ясното му стъкло. Господи, какви бѣха тия тъмни крѫгове подъ очитѣ му и това измѫчено, почти безкръвно лице? Той се гледаше и не можеше да се познае. Въ неговия образъ имаше нѣщо чуждо, не негово — едно странно преображение, извършено сякашъ отъ самия дяволъ.

— Дали не се е спукалъ пакъ нѣкой отъ дробоветѣ ми? — помисли си поетътъ, вцепененъ отъ внезапно възкръсналия споменъ за своя тримесеченъ животъ въ болницата преди нѣколко години, когато лѣвия му дробъ се бѣше пукналъ като автомобилна гума. И въ сѫщия мигъ предъ очитѣ му се занизаха тѫжнитѣ картини на едно страхотно минало. Бѣлата стая съ желѣзнитѣ легла. Сестритѣ. Лѣкарьтъ съ каучуковата слушалка. Шишето съ спасителния етикетъ: „По три супени лѫжици дневно“ върху нощната масичка. Саксията съ аленото цвѣте на прозореца…

Валерианъ Пламеновъ разтвори съвсемъ тихо вратата на стаята си, измъкна се безшумно въ коридора, взе шапката си отъ закачалката и излѣзе на улицата.

Вървѣше бавно и едва поемаше дъхъ. Както нѣкога, когато бѣше боленъ. Около него фучеха автомобили, тичаха малки крещящи вестникопродавчета, по слънчевитѣ тротоари се търкаляха първитѣ пролѣтни колички съ румени бебета, чиито бистри очи пиеха очудено далечния лазуръ на небето. Влажната земя димѣше като запалена, хората крачаха бодри и усмихнати, отнѣкѫде долитаха веселитѣ звуци на латерна.

Младиятъ поетъ застана предъ красива двуетажна кѫща съ широка градина, надникна презъ желѣзната ограда, поколеба се за мигъ и влѣзе вѫтре.

Въ кѫщата имаше една стая, пълна съ хора. Едни седѣха по столоветѣ и канапетата, други гледаха презъ прозорцитѣ, унесени, забравени сякашъ въ нѣкаква мисъль, която отдавна се бѣ изплъзнала изъ съзнанието имъ и бѣ престанала да бѫде вече тѣхна. Всички мълчеха. Само отъ време на време се чуваше по нѣкоя въздишка отъ досада.

Презъ нѣколко минути вратата въ дъното на стаята се отваряше и на прага се показваше единъ великанъ въ бѣла престилка, съ мургаво лице и съ цигара въ устата. И единъ по единъ, хората, които чакаха по столоветѣ, по канапетата и предъ прозорцитѣ, прекрачваха тая врата и изчезваха задъ нея ведно съ великана.

Когато Валерианъ Пламеновъ се изгуби сѫщо задъ тайнствената врата и попадна изведнажъ въ нѣкаква електрическа юзина съ хиляди ключове по стенитѣ, нозетѣ му се подкосиха и кръвьта му се смръзна въ жилитѣ.

— Нѣкога страдахъ отъ скѫсване на бѣлодробната ципа, — промълви той. — Сега усѣщамъ…

— Съблѣчете се! — отсѣче великанътъ, като палѣше нова цигара и очевидно не обръщаше никакво внимание на думитѣ на госта си.

Младиятъ човѣкъ изпълни мигомъ заповѣдьта и се съблѣче до поясъ.

Стаята потъна въ мракъ, нѣщо запръщѣ въ тишината, и въ единия ѫгълъ изплува нѣкакво синкаво сияние — като духъ, който се мѫчи да се материализира.

— Елате насамъ! — извика въ тъмното медиумъть.

Валерианъ Пламеновъ пристѫпи пипнешкомъ къмъ блещукащата цигара, изкачи се върху малъкъ дървенъ подиумъ, и здравитѣ рѫце на великана го опрѣха о нѣкаква студена стена. После върху гърдитѣ му се спусна една черна плоча — сѫщата, която пръщѣше и излѫчваше синкавото сияние.

— Дишайте! Така. Не дишайте! Така. Дишайте дълбоко! Така. Обърнете се съ гърбъ! Дишайте пакъ! Така. Нѣмате нищо въ дробоветѣ си! — провъзгласи тържествено човѣкътъ въ бѣлата престилка, и нашиятъ поетъ въздъхна дълбоко, ала тоя пѫть само за себе си, съ радость и облекчение.

— Чакайте! Чакайте! — извика внезапно великанътъ, като стисна здраво госта си за раменетѣ и го намѣсти отново предъ черната плоча. — Защо не виждамъ никакво сърдце у васъ? Да, фактъ. Задъ гръдната кость, между третото и петото междуребрие, сърдцето не прави никакви екскурзии… Интересно…

— Какво казахте? — попита разтреперанъ Валерианъ Пламеновъ.

— Situs inversus… situs inversus, — продължаваше да бъбри на себе си великанътъ. — Не, никакъвъ situs inversus… Тукъ нѣмаме размѣстване на вѫтрешнитѣ органи, а чисто и просто липсва сърдцето… Невѣроятно феноменално явление…

* * *

Валерианъ Пламеновъ се дотътри съ мѫка въ кѫщи.

Нима сърдцето му бѣ наистина изчезнало?

Той глътна едно отъ хапчетата, които му предписа лѣкаря, отпусна се на кревата си и се вгледа въ тавана съ изцъклени очи.

Така, умората отъ необикновенитѣ преживѣлици на тоя чуденъ пролѣтенъ день го унесе въ сънь.

Приключение второ

въ което участвуватъ едно заклано прасе, единъ кавалерийски офицеръ, една диплома, една румба и едни зелени очи. Луната, славеитѣ, люлякътъ и други пролѣтни реквизити въ заговоръ срещу героя.

Най-често, когато нѣкое фатално събитие разкѫса спокойната броеница на човѣшкитѣ дни, всичко изведнажъ и непоправимо се обърква: зърната се изнизватъ, разпиляватъ и размѣсватъ, и човѣкъ застава безпомощенъ срѣдъ тѣхъ, неспособенъ да въдвори наново редъ въ тоя хаосъ, връхлѣтѣлъ внезапно отгоре му. Така би било и сега въ историята, която ни занимава, ако тя бѣше история като всички други. Но, ако тя бѣше история като всички други — какъвъ интересъ би представяла, и каква нужда би имало да се разказва?… Работата е тамъ, че необикновеностьта на случая, който вече узнахме отъ началото на романа, се заключава не само въ голия фактъ на събитието, но и въ всички разнообразни последици отъ него, въ които логиката, обикновенитѣ предвиждания и допустимитѣ възможности изведнажъ отстѫпватъ предъ страннитѣ прищѣвки на една потайна, насмѣшлива и всемогѫща воля.

Така, понѣкога сѫдбата отпуска невидимата нишка, съ която ни държи, за да даде малка почивка на вѣчния плѣнникъ. Той се почувствува за мигъ свободенъ, забравя предупрежденията и заплахата, която виси надъ него, радва се като дете, танцува и пѣе, докато едно ново дръпване стѣгне още по-силно примката около шията му.

Прочее, затова, навѣрно, когато нашиятъ герой отново излѣзе отъ кѫщи, странното произшествие отъ зараньта бѣ съвсемъ изчезнало отъ паметьта му, сякашъ нѣкой го бѣ заличилъ съ гѫба. Съньтъ и хапчетата бѣха извършили своята цѣлебна работа. Той усѣщаше нѣкаква особено приятна, въздушна лекота, като че бѣше цвѣтно балонче, което се носи безъ цель изъ златистия въздухъ. Минавайки изъ двора, той направи две-три движения по Мюлера, помириса пѫтьомъ напѫпилитѣ цвѣтя и затананика пѣсничката на М-сье Трике отъ Онѣгинъ: „Вы ро-за… вы ро-за…“ После запали цигара и тръгна съ широка крачка къмъ улицитѣ на центра.

Майскиятъ день догаряше въ разточително великолепие. Наблизо поливаха градина и водния прахъ проектираше въ небето малка нѣжна дѫга. Лъхаше на люлякъ и на мокра пръсть. Отъ единъ разтворенъ прозорецъ се премятаха разглобени тактове на рамона. Далечъ, прозорцитѣ на Агрономическия факултетъ пламтѣха като кристаленъ дворецъ.

Младиятъ човѣкъ дишаше дълбоко привечерната хладина и мислѣше: каква чудесна рамка за една дълбока и сгѫстена поема! Какъвъ хармониченъ миръ, потопилъ цѣлата вселенна, въ който невидимитѣ струи на вдъхновението се сплитатъ около всѣко човѣшко сърдце!… Защо само неговото сърдце остава безответно — като че го нѣма?

И въ сѫщия мигъ, рѣзлива болка прониза съзнанието му. Рѫката му напипа въ джоба хапчетата на лѣкаря… Нима — наистина?…

Силенъ трѣсъкъ и ревъ на автомобилна сирена го стреснаха и той едва можа да отскочи предъ грамаденъ камионъ, който отмина въ облаци прахъ.

Момъкътъ се качи на тротоара и продължи пѫтя си. Неочаквано, познатъ гласъ му се обади:

— Ха, история, де — поетътъ подъ колелетата на камиона… Премазанъ отъ жестокия камионъ на живота. Върви после съчинявай некролози и надгробни слова…

Бѣше Бояровъ, белетристътъ, който прекосваше улицата, запѫтенъ къмъ редакцията на единъ литературенъ седмичникъ.

Пламеновъ се спрѣ, усмихна се смутено, и тръгна несъзнателно съ него. Презъ цѣлия този день той не бѣ размѣнилъ дума, освенъ съ доктора, и сега му се искаше да поговори съ нѣкого.

Бояровъ мѣтна тренчкота си на рамо, пусна кълбо димъ, после изгледа една девойка, която минаваше, и отново разсѣяно запита:

— Та продумай де, мирова скръбь! Какво има?… Любовни трагедии?… Или стихове скандирашъ изъ улицата?…

Поетътъ преглътна и отвърна тихо:

— Знаешъ, Марине, нѣщо става съ мене… Не мога да разбера какво… Останалъ съмъ сякашъ безъ сърдце…

— Де, де, де, — присви насмѣшливо очи белетристътъ, — остарѣ вече тоя символизъмъ, любезний. Закѫснѣлъ си съ четвъртъ вѣкъ… Не можешъ слиса никого съ това. Днесъ — а ти ужъ си отъ младитѣ — нѣщо ново, реалистично, динамично, да…

— Ахъ, остави, моля ти се — отвърна Пламеновъ — не става дума за литература… Никакъвъ символизъмъ — говоря ти съвсемъ човѣшки…

Бояровъ очудено го изгледа.

— Е, та?… Тогава пъкъ — толкозъ по-добре!… Защо ти е сърдце въ тия години?…

Пламеновъ изведнажъ спрѣ и махна съ рѫка:

— Хайде, довиждане! — и тръгна отново самъ. Защо ли му заговори?… Нима тая суха реалистична душа можеше да го проумѣе?

Белетристътъ се обърна, кимна съ недоумение подире му, понечи да каже нѣщо и сви рамене:

— Нека си върви!… Кога ли съ тия занесени хора можешъ да се разберешъ? Все едни и сѫщи пози, декламации и иносказания… Пфю!

И двамата колеги понесоха, всѣки изъ своя пѫть, гримасата на една горчива, полупрезрителна усмивка.

Въ тоя привечеренъ часъ улицитѣ добиваха единъ другъ образъ. Синкавата далечина поглъщаше свѣтлитѣ фигури на минувачитѣ, женитѣ изглеждаха непознати и по-хубави, небето — далечно и нѣжно, като огроменъ опаловъ куполъ. Старитѣ кестени по тротоаритѣ приготвяха вече своитѣ бледожълти свѣщици, и единъ неуловимъ ароматъ падаше заедно съ дрезгавината.

Валерианъ Пламеновъ вървѣше бавно, съ чувството на човѣкъ току-що пробуденъ отъ тежъкъ сънь. Внезапниятъ смутъ отпреди малко отново неусѣтно се успокояваше. Той оглеждаше всичко наоколо си, сякашъ никога до сега не бѣ го виждалъ. За пръвъ пѫть той имаше ясно усѣщане на своето физическо сѫществувание, на своитѣ млади и здрави мускули, нѣкаква несъзнавана до днесъ, но бликаща наслада въ всѣка частица на собственото си тѣло. Цѣлиятъ този дълъгъ и мѫчителенъ день — вълненията, досадата, тревогитѣ — всичко се топѣше сега въ едно, повече съзнание, отколкото чувство, на първично и пълно доволство. Свѣтътъ се бѣ преобразилъ магически и мигновенно, и въ тоя новъ свѣтъ поетътъ Валерианъ Пламеновъ шествуваше съ спокойна и самоувѣрена стѫпка.

Две момичета минаха край него. Погледитѣ имъ закачливо пробѣгнаха по неговата тънка и малко устремена напредъ фигура. Той се позапрѣ, и за първи пѫть очитѣ му спрѣха дързко по бюстоветѣ и бедрата на минуващитѣ жени. Лекъ и пъргавъ, той продължи пѫтя си.

На близкия ѫгълъ, предъ вратата на месарницата си, единъ месарь колѣше мъничко прасенце. Слугинчето, което чакаше, бѣ извърнало ужасено лице… Животното отчаяно квичеше въ рѫцетѣ на човѣка съ кървавата престилка, а ножътъ стържеше обраслата съ нѣжни космици шия. Поетътъ спрѣ отсреща, прикованъ внезапно отъ зрелището. Никога до днесъ той не си бѣ позволявалъ да гледа нѣщо подобно. Кръвьта извикваше винаги въ цѣлото му сѫщество непреодолима мѫка, отвращение и ужасъ — и той потръпваше дори, когато убиваше нѣкоя дървеница. А напоследъкъ той сериозно възнамѣряваше да стане вегетарианецъ — отъ идейни съображения. Но сега (той самъ много отчетливо анализираше въ тоя мигъ усѣщанията си) искаше да види, съ едно спокойно, почти иронично любопитство. И когато кръвьта шурна изъ пробития най-после вратъ въ водосточния каналъ и хъркащето животно потръпна въ последни спазми, Пламеновъ тръгна, усмихна се вѫтрешно, като си представи припечената кожица на розовото прасенце въ фурната и преглътна. И сега изведнажъ разбра, че е страшно гладенъ. Стръвенъ, неудържимъ гладъ, като че години не бѣ си дояждалъ.

По улицитѣ пламваха първитѣ лампи. Той погледна часовника си: 7½. Часътъ за кафенето, дето всѣка вечерь духовния елитъ на страната се събираше около маситѣ на чаша кафе и литературни разговори. Тамъ, дето се кръстосваха амбиции и идеи, дето се раждаха инициативи, дето се повѣряваха отъ ухо на ухо сензационни новини, дето се правѣха констатации и издаваха присѫди…

Не, само тая вечерь не. Той пакъ си спомни Боярова, и сега тая срѣда му се стори съвсемъ чужда. По-добре да отиде да вечеря. Нали и лѣкаря му каза, че сега трѣбва особено да следи за здравето си, за да укрѣпне повече?

Той ускори крачкитѣ си и се запѫти къмъ гостилницата.

При вратата на заведението фароветѣ на скѫпа кола, блеснаха насреща му и го ослѣпиха за мигъ. Шумна компания, слѣзла отъ автомобила, запречваше входа. Изведнажъ едно гръмливо възклицание го спрѣ:

— О-о! Здравей бе, Фирка, здравей бе, братле!

Нашиятъ герой изкриви кисело физиономия и се стѫписа. Години вече никой не бѣ го наричалъ съ това интимно, глупаво, забравено име. Вгледа се въ лицето на едрия мургавъ и бръснатъ мѫжъ предъ него, и безъ да ще веднага се усмихна:

— О-о! Здравей бе, Дамяне!

Бѣше нѣкогашенъ неговъ състудентъ, близъкъ другаръ отъ университета, съ когото години не бѣха се срѣщали.

— Я гледай, я гледай! На вечеря ли и ти? — хвана го подъ рѫка ухиления юначага и го повлече къмъ градината, въ дъното.

— Самъ си, нали? Хайде, ще ядешъ при насъ и ще се видимъ по-длъжко. Тю брей, Фирка съсъ Фирка! Колко години, бе братле — петь ли, шесть ли станаха… Слушамъ сегизъ-тогизъ за тебе, питамъ, кога идвамъ тука, и все не се случва да се видимъ…

Другитѣ бѣха заели вече маса, и стариятъ другарь представи поетътъ на компанията:

— Запознавайте се, господа, мой приятель отъ старо време, юристъ и писатель, вие сте го чували — поетътъ Пламеновъ.

Рѫкуваха се, насѣдаха, порѫчаха. Освенъ Пламеновъ и другарьтъ му, бѣха още троица: единъ черноокъ замѣстникъ-прокуроръ съ дебели сключени вежди и хитлеровски мустачки, единъ пъленъ женоподобенъ младежъ съ рогови очила, и единъ кавалерийски подполковникъ, съвсемъ плешивъ и безъ никаква растителность по лицето, отъ което изглеждаше, че изобщо нѣма лице.

— Е, казвай сега, Фирка, какво правишъ — какъ си се наредилъ — сѫдия, адвокатъ, търговия нѣщо, а? Господа, видите ли го — цѣла година въ една стая сме живѣли съ него. Заедно учихме юриспруденцията — само че той свърши, а пъкъ азъ зарѣзахъ още на четвъртия семестъръ. Та, кѫде кайшъ, работишъ?

Пламеновъ се усмихна виновато и отвърна:

— Никѫде… Така… Пиша стихове, книги издавамъ…

— Разбирамъ бе, братле, книги… Книгитѣ сѫ си книги, ами работа, работа нѣкаква нѣмашъ ли?…

— Господинъ Пламеновъ е артистъ, Дамяне, — обади се замѣстникъ-прокурора и веждитѣ заключиха въ скоби половината му лице.

— Бре, Фирка, значи все сѫщия си останалъ? Ами дипломата? Диплома съ отличие, моля ви се!… Язъкъ!… Затуй си все такъвъ тъничекъ — изгледа го той и поклати състрадателно глава — съ амброзия и нектаръ, а, така ли бѣше? Я момче, — обърна се той къмъ прислужника, кажи вънъ на шофьора да влѣзе да се навечеря. — А пъкъ азъ братле, видишъ ли, станахъ фабрикантъ — фабрика за цигли имамъ въ Хасково, оженихъ се, работимъ съ тъста… Дивѣемъ въ провинцията, хе-хе, и сегисъ-тогисъ прескачамъ въ София съ колата…

Пламеновъ мълчаливо ядѣше, заливаше сититѣ госби съ силно вино, отговаряше съ по две-три думи и усѣщаше, какъ все повече го изпълва сѫщото ново чувство на приятно и пълно доволство. Странно нѣщо! Тия чужди хора, съ които довчера още, безъ досада и раздразнение той не би могълъ да седи петь минути, сега не му бѣха неприятни. Мѣрнаха се въ паметьта му студентскитѣ години. Първитѣ поетични опити, трепетитѣ на първото напечатано стихотворение, шумния успѣхъ… Призрачни спомени, като че отъ друго сѫществувание, сънни образи, отразени за мигъ, тѣ изчезваха, пропѫдени отъ шумътъ на гласоветѣ, чашитѣ и оркестра. Когато фабрикантътъ попита „Ами дипломата?“ — изведнажъ нѣщо го жилна. Наистина! За първи пѫть той се попита настойчиво, укорно — защо наистина не бѣ помислилъ сериозно за това? Ето, всички тия хора тукъ — магистрати, офицери, фабриканти — солидни, спокойни, охолни, съ какво бѣха по-лоши отъ него, съ какво той бѣ по-добъръ отъ тѣхъ? А не живѣеха ли тѣ по-добре и не бѣха ли по-умни отъ него? Защо той да бѫде встрани отъ тоя животъ, тъй удобенъ и приятенъ? Не е ли време вече да вземе това, на което и той имаше сѫщото право?…

Кавалеристътъ и замѣстникъ-прокурорътъ говорѣха за болшевизма и амнистиитѣ. Офицерътъ махаше яростно рѫка, като че сѣчеше съ сабя, и върху лицето му жестоко лъщѣха цѣлъ редъ златни зѫби. Прокурорътъ отново дигаше вежди съ очудено-оскърбенъ изразъ.

— Я слушай, Фирка. Тамамъ сме се видѣли, да свършимъ баремъ една работа, — викна фабрикантътъ. — Я да те взема азъ при насъ, да станешъ прокуристъ на фирмата, а? На̀, шуреятъ, — той кивна глава къмъ младежа съ очилата, — заминава за странство, работата расте, пъкъ мене ми трѣбва вѣренъ човѣкъ. Ха да те водя азъ съ себе си! Ще останешъ при насъ, ще свикнешъ скоро, ще ти намѣримъ и една булка… пъкъ стихчетата, ако ти се пишатъ — пакъ си ги пиши. А, какво ще речешъ? — И го тупна по рамото.

Поетътъ се усмихна и не отговори. Превъртѣ се като на филмъ хубава малка кѫща съ модерни мебели, усмихната, пълничка млада жена въ коприненъ пеньоаръ, двумѣстна силна кола, за която има бѣлъ гаражъ въ дъното на градината… Той притвори очи за мигъ, да задържи видението. А Дамянъ се наведе къмъ него и добави:

— Азъ съмъ още три-четири дни тукъ. Ти помисли и реши.

Компанията стана. Фабрикантътъ плати и изкомандува:

— Сега въ „Риунионе“!

Качиха се въ колата, и следъ две минути слизаха по стѫпалата на подземието. Заведението бѣ полупразно. Една двойка полуголи жени изпълняваха номеръ. Напудренитѣ тѣла розовѣеха въ крѫга на синия прожекторъ като матовъ атлазъ. На високитѣ столчета при тезгяха седѣха нѣколко баръ-дами. Въздухътъ бѣ тежъкъ и напоенъ съ женска плъть. Порѫчаха вина и коктайли. Пиха безъ жажда. Но въ зеницитѣ лъщѣха остри пламъчета. Пламеновъ за пръвъ пѫть оставаше по-дълго тукъ. Бѣше само надничалъ по-рано. Сега тоя блѣсъкъ и тая топла, тръпчиво-люта атмосфера смути кръвьта му. На масата имъ седнаха жени. Една малка маджарка съ зелени очи и съ луничка на устната се прилепи до него. Той се вгледа въ очитѣ й, и нѣкакво далечно-далечно отражение изплува до това лице: лицето на момичето отъ златната рамка… Но това не бѣ нито страшно, нито мѫчително. Оная, другата, отъ портрета — тя бѣше смѫтенъ образъ, сънуванъ отдавна, долетѣлъ и угасналъ въ другъ свѣтъ. Тая тукъ бѣ жива, близка, съ малка, бѣла и мека гръдь, съ дълбоки и змийски очи. Може би, тя бѣше истинската, защото се усмихваше до лицето му, а бедрото й топлѣше неговото бедро.

Той мълчеше и я гледаше. Незнаеше, какво да й каже, не бѣ свикналъ още.

Джазътъ залюлѣ танго. После кубинска румба. Нѣколко двойки преплитаха възбудени тѣла. Женитѣ се отмѣтаха назадъ, мѫжетѣ — съ изострени очи и съ разширени ноздри, хищно се скланяха надъ отпустнатитѣ въ рѫцетѣ имъ тѣла.

Поетътъ се огледа: бѣ останалъ самъ на масата. Всички танцуваха. Малката маджарка се превиваше въ рѫцетѣ на кавалериста. Вълна отъ злоба и зависть залѣ нашия герой. Новъ, по-страшенъ отъ другия гладъ ревѣше въ него. Гладъ за тая достѫпна, пъргава, розова плъть, гладъ за всичкитѣ наслади, които даваше тя, гладъ, неизпитванъ никога до сега, и той самъ се уплаши отъ силата му. Той не смѣеше и не можеше да вземе своя дѣлъ тукъ, той бѣше чуждъ на тоя новъ свѣтъ, който сега откриваше предъ него всичкитѣ свои непознати блаженства. Той бѣше несрѫченъ, беденъ, той дори не знаеше да танцува! До днесъ той бѣ презиралъ тия удоволствия и наслади като недостойни и пошли. Поетътъ Валерианъ Пламеновъ танцува румба! Можеше ли нѣкой да допусне за мигъ тая нелепость! Той не си бѣ забранявалъ нищо — просто, липсваше му вкусъ за всичко това! А ето, че вкусътъ е билъ у него — дълбоко внедренъ, и сега се пробуждаше потаенъ, остъръ и стихиенъ. И всички тия недостойни и пошли нѣкога нѣща, бѣха въ сѫщность отдавна желана, неизразима наслада, за която сега той се гърчеше отъ мѫка.

Той скочи отъ масата, излѣзе безъ да се обади нѣкому, и се намѣри на улицата. Градътъ спѣше. Далечъ по булеварда автомобилна метачка бучеше и дигаше прахъ. Нощьта бѣше хладна. Той тръгна бавно къмъ двореца. Небето бѣше чисто, синьо, съ луненъ сърпъ надъ Витоша, прилично на оперна декора. Единъ часовникъ прозвъни.

Спомни си за предложението на фабриканта и веднага реши, че трѣбва да го приеме. Нѣма време вече за губене!

После тръгна успокоенъ за въ кѫщи. Стѫпкитѣ му кънтѣха по паважа, отмѣрени, звучни, като отсѣчени рими. Когато минаваше край градината, цъфналия люлякъ го потопи въ тревожно-сладъкъ миризъ. Отъ дворцовия паркъ се обади славей. Другъ въ градската градина се отзова. Въ бистрата нощь тия небесни рулади се лѣеха като струи отъ нѣкаква далечна, нѣжно звучаща рѣка, която бѣ опасала заспалата земя и напомняше за другъ, пречистенъ и прекрасенъ животъ. Пламеновъ се вслуша смутенъ и дигна очи къмъ небето. После бързо зави нагоре. Булеварда лъщѣше, безлюденъ и полутъменъ. Само витринитѣ на книжарницитѣ свѣтѣха. Тѣхниятъ блѣсъкъ хипнотизира очитѣ на Валерианъ Пламеновъ, който се устреми като изгубена пеперуда къмъ свѣтналитѣ имъ стъкла.

Въ една отъ витринитѣ, обиколенъ съ нови спретнати томчета, гледаше портретътъ на младъ човѣкъ: нова литературна звезда. Наблизо, на окаченъ картонъ, се четѣше:

Младиятъ човѣкъ спрѣ за мигъ предъ освѣтенитѣ стъкла и изведнажъ се олюлѣ. Огнена мѫка го обзе, всичко се завъртѣ предъ очитѣ му. Господи! Обезумѣлъ ли е той, или нѣкой играе зла шега съ него! Какъ може той, макаръ за мигъ, да повѣрва, че поетътъ Валерианъ Пламеновъ може да се превърне въ нищожно и тѫпо безличие?… Възможно ли е новата книга на Валерианъ Пламеновъ да остане само едно обявено и неизпълнено обещание? Какъвъ другъ смисълъ може да има неговия животъ? И коя е тая злодейска рѫка, която може да го лиши отъ едничката радость на неговото сѫществуване?

Не, милионъ пѫти не! Той не ще се даде, той ще се бори до сетня капка кръвь, но ще успѣе да си възвърне отново своето пламенно, вдъхновено и пѣещо сърдце!

И трѣскаво устременъ, злочестиятъ поетъ се втурна изъ заспалитѣ улици, стигна запъхтѣнъ въ кѫщи, седна на писалищната маса, и натопи перото си.

Приключение трето

въ което министра на Вѫтрешнитѣ работи кихва и — трагичнитѣ последици отъ това. Фантастичното бѣгство на една скромна преписка отъ една държавна канцелария. Внезапната поява на Магнитния човѣкъ, който попречва на авторитѣ да извършатъ самоубийство на героя и по тоя начинъ романа продължава въ досегашния духъ.

До Господина

Министра на Вѫтрешнитѣ работи

Тукъ

 

Господине Министре,

Необикновениятъ случай, на който станахъ жертва преди нѣколко дни, а така сѫщо и необходимостьта отъ бързи и енергични мѣрки, които подведомствената Ви административна власть трѣбва да предприеме часъ по-скоро въ защита на осветенитѣ ми отъ Конституцията права, ме каратъ да се обърна направо до Васъ съ настоящата молба, вѣрвайки, че Вие най-добре ще схванете сериозностьта на положението, въ което се намирамъ, и сѫщевременно най-добре ще прецените въ чии рѫце ще трѣбва да се повѣри разбулването на долуописаната загадка, имаща въ основата си, безспорно, криминаленъ характеръ.

На 16 май т.г., къмъ 7 часа сутриньта, се събудихъ отъ сънь, както всѣки другъ день, безъ каквито и да било външни признаци на болезнено състояние, или дори на афектация. Следъ обичайната закуска, която направихъ въ квартирата си и която се състоеше отъ чаша чай и четири маслини, азъ седнахъ предъ писмената си маса, и тъй като моята писателска професия ми налага особено съсрѣдоточаване преди започване на работата, хванахъ главата си съ две рѫце и се замислихъ. Така прекарахъ около четвъртъ часъ, безъ да мога да уловя нишката на благодатното поетично вдъхновение. Ритахъ съ нозетѣ си подъ масата като Дикенса, пушехъ цигара следъ цигара като Флобера, гризехъ съ зѫби писалката като най-посрѣдствения стихоплетецъ, ала изподъ перото ми не излизаше нито думица. Тукъ, Господине Министре, си позволявамъ едно малко отклонение, за да изтъкна, че нѣма по-ужасно състояние отъ творческото безсилие. Въ това състояние, може би, сте изпадалъ и самъ Вие, когато сте съставялъ нѣкоя парламентарна или изборна речь. Въ такива мигове човѣкъ достига до истинско умствено затѫпяване, сякашъ нѣчия невидима рѫка отхлупва черепа му, изважда оттамъ мозъка и вмѣсто него натъпква въ главата парцали или слама… И тъй, часоветѣ летѣха единъ следъ другъ — мѫчителни и безплодни. Тогава, именно, азъ усѣтихъ въ гърдитѣ си една необяснима тяжесть, едно внезапно задушване, и това чувство събуди у менъ спомена за моето нѣкогашно боледуване отъ Pneumotorax naturalis dextra. Много естествено е, че при подобно усѣщане, всѣки поетъ праща по дяволитѣ не само поезията, но изобщо цѣлото изкуство въ всички негови разклонения, превръща се на обикновенъ човѣкъ и побѣгва веднага при лѣкаря. Сѫщото сторихъ и азъ. Грабнахъ си шапката и отидохъ при известния рентгенологъ Вартоломеевъ, за да разбера, дали старата ми болесть не се е появила отново и не е скѫсала пакъ нѣкой отъ дробоветѣ ми. Рентгенологътъ ме изправи предъ апарата си, прегледа и дветѣ ми бѣлодробни крила, които намѣри съвсемъ здрави, ала ведно съ това той откри и нѣщо друго, нѣщо съвсемъ абсурдно, както въ областьта на медицината, така и въ областьта на най-нелепата и разюздана човѣшка фантазия. Да, човѣкътъ на науката констатира… липса на сърдце въ гръдния ми кошъ, нѣщо, което се вижда и отъ приложената къмъ настоящата ми молба рентгенова снимка. Можете да си представите, Господине Министре, моятъ ужасъ, когато узнахъ, че съмъ лишенъ отъ най-ценния си и важенъ органъ — отъ това, което древнитѣ алхимици наричаха слънце на микрокосмоса, уподобявайки нашето тѣло на една малка вселенна. Обезумѣлъ отъ страхъ и отчаяние, азъ се прибрахъ почти полумъртавъ въ кѫщи, глътнахъ едно отъ хапчетата, които ми даде лѣкаря, и заспахъ. Ала напразно. Науката се оказа безсилна да ми помогне. Оттогава минаха цѣли шесть дена, а днесъ е вече седмия, и моето сърдце все още липсва.

Господине Министре, не бихъ се осмѣлилъ да Ви отнемамъ тия скѫпи за Васъ нѣколко минути, които бихте употрѣбили за осѫществяването на нѣкое народополезно дѣло, ако липсата на сърдцето ми се не бѣше отразила тъй гибелно върху моята професия. Най-сетне, щомъ продължавамъ да живѣя вече една седмица безъ сърдце — това, естествено, показва, че и занапредъ ще мога да сѫществувамъ на земята, въпрѣки неочакваната анатомична катастрофа въ гръдния ми кошъ. Ала тукъ има нѣщо друго: загубата на тоя тъй важенъ за тѣлото ми органъ е вече много по-сѫдбоносна за моята поетична дейность, защото сърдцето на поета е оная жива антена, която улавя най-чувствителнитѣ трепети на вдъхновението, събира въ себе си като въ кристалъ неуловимиятъ смисълъ на кипящитѣ около насъ събития, пие багритѣ на слънчевия залѣзъ и сребърния дъждъ на луннитѣ нощи, за да излѣе по-късно всичко туй въ безсмъртнитѣ образи на едно вѣчно изкуство. Да, Господине Министре, това е само абстрактната страна на въпроса, а да говоримъ ли за неговата чисто практична страна, за онова материално ощетяване на интереситѣ ми, като имате предвидъ, че на стихъ се плаща по 8 лева, а азъ пиша срѣдно между 20–30 стиха на день? Та това е все едно да отнемете прехраната на дърводѣлеца, като го лишите отъ инструментитѣ му, или ако вземамъ Васъ за примѣръ — като Ви лишимъ отъ избирателитѣ.

Колкото и странно да звучи молбата ми, азъ съмъ дълбоко убеденъ, че Вие, Господине Министре, ще се отнесете съ пълно съчувствие къмъ менъ и ще прострете Вашата могѫща дѣсница при разнищването на загадъчното престѫпление, което Ви описахъ съ най-малки подробности. Казвамъ престѫпление, защото човѣшкото сърдце не може да бѫде изгубено отъ своя притежатель, по простата причина, че то се не носи въ джобоветѣ на дрехитѣ, нито пъкъ се окачва като медалионъ на шията, а стои закрепено здраво вѫтре въ нашиятъ организъмъ, кѫдето науката му е отредила почетно мѣсто около третото и петото междуребрие. Следователно, тукъ имаме случай на една необикновена кражба, и тъкмо въ тая насока, струва ми се, трѣбва да се насочатъ всички бѫдещи издирвания. Въ връзка съ последната подробность, считамъ за неизлишно да добавя, че при днешнитѣ литературни нрави у насъ, не е изключена възможностьта, сърдцето ми да е откраднато отъ нѣкой мой събратъ по перо — още повече, като се има предвидъ, че напоследъкъ сключихъ контрактъ съ книгоиздателство „Мравунякъ“ за написването на една поема, срещу която получихъ авансъ отъ 5000 лева, и по тоя начинъ създадохъ озлобление срещу себе си въ всички наши литературни крѫгове. Въ интереса на следствието, не трѣбва да се пропуща така сѫщо и обстоятелството, че презъ нощьта на поменатото по-горе произшествие спахъ при отворенъ прозорецъ.

Съ непоколебимата вѣра, че на настоящата ми молба ще се даде незабавно ходъ и ще се разкрие въ най-скоро време виновникътъ на всички мои морални страдания и материални щети, моля Ви, Господине Министре, да приемете увѣрения въ моитѣ най-добри чувства.

Валерианъ Пламеновъ

 

Приложение:

1 рентгенова снимка

* * *

Господинъ министра на Вѫтрешнитѣ работа прекара длань по челото си, протѣгна рѫка къмъ масата и като взе червения моливъ отъ широката мраморна поставка на мастилницата, подчерта последнитѣ двайсетина реда съ такова безразличие, сякашъ въпроса се отнасяше до служебния цензъ на нѣкой незначителенъ кандидатъ за служба. После той натопи писалката въ зеленото мастило, позамисли се съ дигнати вежди и сложи върху бѣлото поле на заявлението стереотипната резолюция „За надлежно изпълнение“, надъ която трѣбваше да си блъскатъ по-нататъкъ главитѣ всички негови подведомствени началници на разнитѣ служби и отдѣления. Когато господинъ министра даде по тоя начинъ искания отъ просителя ходъ на молбата му, неговитѣ строги очи се примрежиха внезапно, лицето му се сви въ трагична гримаса, и той… кихна. Въ сѫщиятъ мигъ вратата въ дъното на кабинета му се открехна предпазливо и едно мазно усмихнато лице извика: „На здраве!“, следъ което вратата се затвори отново. Господинъ министра изтри не дотамъ красивата си уста съ малка копринена кърпичка, необикновено доволенъ отъ това, че кихавицата му не е отишла на вѣтъра и че и тоя пѫть неговия частенъ секретарь не пропусна да изпълни едно отъ своитѣ най-важни служебни задължения.

Да, кихавицата на единъ държавенъ мѫжъ не е обикновено раздразване на носнитѣ ципици, а загадъчно метафизично явление съ още по-загадъченъ смисълъ. Ненапразно старитѣ гърци сѫ гледали на кихането като на щастливо предзнамение. Исторически фактъ е, че Ксенофонтъ е билъ избранъ за полководецъ, само защото по време на една негова публична речь, нѣкой отъ присѫтствуващитѣ кихналъ. Разбира се, въ нашата родна земя всичко върви наопаки, затова и кихането дава съвсемъ отрицателни резултати.

Щомъ заявлението на потърпѣвшия излѣзе изъ кабинета на министра, сѫдбата, която често пѫти обича да надниква ужъ съвсемъ случайно въ коридоритѣ на нашитѣ държавни учреждения, го грабна отъ рѫцетѣ на разсилния и започна да го разнася сама отъ стая въ стая. Най-напредъ заявлението се изтърси върху масата на единъ плешивъ чиновникъ, който решаваше нѣкакъвъ ребусъ отъ едно илюстровано списание. Чиновникътъ погледна само гербовата марка, написа подъ резолюцията на министра „Г-ну Ковачеву“, и следъ това молбата отиде въ друга стая, кѫдето една тричленна комисия разискваше оживено въпроса около доставката на нѣкакви икономични примуси за чиновницитѣ при министерството. Въ тая стая търпеливото заявление се украси съ новъ надписъ „Г-ну Татарчеву“, и влѣзе смирено въ трета какцелария. Тамъ господинъ Татарчевъ, който натискаше, необяснимо защо, подутата си отъ зѫбоболъ буза съ попивателната преса и се намираше въ едно почти експлозивно състояние, изгледа звѣрски просбата и я изгони мигомъ навънъ, като надраска отгоре й:

„Г-ну Пиперкову“.

Така, нещастното заявление обиколи и най-потайнитѣ кѫтчета на министерството на Вѫтрешнитѣ работи, докато най-сетне се покри отгоре до долу съ имената на всички чиновници безъ изключение, поради което не ще бѫде преувеличено, ако забележимъ, че то изгуби първоначалния си строго дѣлови характеръ и доби неочаквано една твърде пъстра за окото карнавална външность.

Какво стана по-нататъкъ съ него — на тоя въпросъ е трудно да се отговори, тъй като ние навлизаме вече въ областьта на конфиденциалнитѣ канцеларски възможности и засѣгаме тайнствената практика на така нареченото „съставяне на преписки“. Въ всѣки случай, просительтъ идва нѣколко пѫти въ министерството да се осведоми за хода на молбата си, ала винаги си отиваше, безъ да научи нѣщо опредѣлено, озадаченъ отъ неразгадаемото обяснение: „Преписката е въ движение!“

— За какво, въ сѫщность, идвате толкова често тукъ и ни отнемате времето? — избухна веднажъ единъ дебелъ началникъ на отдѣление, отъ чийто носъ стърчеха толкова много косми, та човѣкъ неволно изпадаше въ непростимото заблуждение, че въ носа се крие нѣкаква бръснарска четка.

— Азъ… азъ идвамъ… въ връзка съ молбата, която подадохъ до господина министра, — преглътна, побледнѣлъ отъ смущение, Валерианъ Пламеновъ.

— Каква молба? За какво се отнася тая молба?

— Какъ да ви кажа… случаятъ е малко по-особенъ… За едно откраднато сърдце.

— Какво сърдце? Златно? Сребърно?

— Не, моето собствено сърдце.

Дебелиятъ началникъ на отдѣление разтвори широко уста, изгледа просителя отъ главата до петитѣ, после посѣгна съ треперяща рѫка къмъ електрическия звънецъ на масата и го натисна съ всичка сила. Когато вратата се отвори и на прага застана единъ отъ разсилнитѣ, началникътъ скочи отъ стола си и се развика като обезумѣлъ:

— Изведи веднага тоя човѣкъ навънъ!

— Ама какъ… защо? — мѫчеше се да възрази Валерианъ Пламеновъ.

— Изведи веднага тоя човѣкъ навънъ! — крещѣше началникътъ и цѣлото му тѣло се тресѣше отъ страхъ.

Въ коридора Валерианъ Пламеновъ се опита да се изскубне изъ коравитѣ лапи на разсилния, ала въ помощь на последния се явиха още двама стражари, и той се намѣри мигомъ на тротоара, съ раздърпана вратовръзка и съ кривната надъ ухото шапка.

Отъ тоя день нататъкъ въ душата на злочестия поетъ настѫпи преломъ. Той започна да се люшка въ тревожното съмнение, че сърдцето му е изгубено завинаги. Наистина, неговата просба не бѣше минала още презъ ония задънени пѫтечки на каналния редъ, кѫдето ставатъ истински чудеса и надеждитѣ се сбѫдватъ. Но кой би се осмѣлилъ да твърди съ положителность, че дори въ последния моментъ, когато всичко можеше да се счита за пропаднало, заявлението нѣмаше да изкочи внезапно изъ нѣкоя прашна папка, да изхвръкне презъ нѣкой разтворенъ прозорецъ на министерството, и на пукъ на всички наши бюрократични порядки, да предприеме на своя глава разследването на собствения си случай, като направи лично интерпелация въ Народното събрание? Та то имаше всичкото законно основание да стори това, не само защото криеше въ себе си подробноститѣ около една скандална и незапомнена въ криминалната история на човѣчеството кражба, но защото носѣше съ достойнство на гърдитѣ си и спасителния знакъ на неизбѣжния входящъ номеръ, и червения орденъ на една трилевова гербова марка.

Ала нашиятъ герой не можеше да разсѫждава съ необходимото за случая хладнокръвие, и тъкмо затова отчаянието му достигна до оня предѣлъ, когато въ мозъка започва да зрѣе съвсемъ естествено мисъльта за самоубийство. Какво го чакаше въ тъмната далечина на бѫдещето? Слънчевиятъ миражъ на изкуството гаснѣше всѣка минута предъ очитѣ му, и той потъваше все по-дълбоко въ бездънния каленъ водовъртежъ на живота, преобразенъ, безпомощенъ и безличенъ — една восъчна кукла, която треперѣше върху подиума на нѣкакъвъ страшенъ паноптикумъ. Около него шумѣха и тичаха странни люде, които копаеха земята и ръфаха съ озвѣрени лица нейнитѣ златни плодове, мѣркаха се гениални фокусници, които кѫсаха крилетѣ на комаритѣ и ставаха милионери — които търгуваха съ цвѣтя и съ погребални ковчези и превръщаха дори и камънитѣ въ пари. Само той едничекъ стърчеше безпомощенъ и съвсемъ излишенъ въ тоя свѣтъ на борсови спекулации, на мошенически сдѣлки и на бѣсната жажда за парливи и остри наслади. Не, той трѣбваше да свърши часъ по-скоро съ себе си.

Бѣше тиха привечерь. Слънцето гаснѣше на западъ и бързитѣ облаци летѣха като хвъркати чудовища надъ далечния небесенъ пожаръ. Валерианъ Пламеновъ седѣше предъ писменната си маса. Въ рѫцетѣ му се чернѣеше малъкъ бровинговъ револверъ, очитѣ му гледаха тѫпо и разсѣяно. На тая нелепа комедия трѣбваше да се тури най-сетне край.

Тогава вратата на стаята му се отвори и вѫтре влѣзе непознатъ човѣкъ на неопредѣлена възрасть — високъ, сухъ, съ изсѣчено сякашъ отъ червенъ восъкъ лице, въ грубъ спортенъ костюмъ, съ каскетъ на главата и съ кѫса лула въ устата.

Непознатиятъ се приближи спокойно до самоубиеца и му подаде малка визитна картичка:

ТОМИ БЛЯКЪ

детективъ

Америка-Европа

Докато Валерианъ Пламеновъ се мѫчеше да се опомни, изненаданъ отъ това неочаквано посещение, тайнствениятъ гостъ измъкна незабелязано револвера изъ рѫката му, и като го пъхна въ джоба си, рече на разваленъ руски езикъ:

— Дорогой съръ, ето вопросъ жизни и смерти, я понимаю. Вотъ уже четири вечеровъ я наблюдаю за вами, и вы не бросили на заходящее солнце ни единаго взгляда! А вѣдь, вы поетъ. Кажется, вы потеряли свое сердце, неправда-ли?

— Но кой сте вие? Какво искате? — попита Валерианъ Пламеновъ и се вгледа вторачено въ непознатия чудакъ.

— Азъ съмъ Томи Блякъ. Детективъ отъ прочутата кѫща „Будното око“ въ Ню-Йоркъ, — усмихна се гостътъ и зѫбитѣ му се изгубиха въ димъ. — Свършилъ съмъ метафизичния факултетъ въ Канзасъ Сити и се гордѣя съ титлата „докторъ по алхимия, астрология, телепатия, хиромантия, некромантия, графология, френология и всички останали разклонения на черната и бѣла магии“. Владѣя отлично четиринадесеть езика и тридесеть и шесть диалекта на южноафриканскитѣ племена. Пиша криминални романи на есперанто и чета стенография и всѣкакви други древноегипетски иероглифи като азбуката на матерния си езикъ. Досега съмъ уловилъ съ собственитѣ си рѫце осемстотинъ и тринадесеть престѫпника, седемдесеть и двама отъ които сѫ електрокутирани въ Сингъ-Сингъ!

На Валерианъ Пламеновъ се струваше, че бълнува. Той разтърка очитѣ си, и като се убеди, че насреща му не стои призракъ, а живъ човѣкъ, рече съ отпадналъ гласъ:

— Съ какво мога да ви бѫда полезенъ?

— Не вие, а азъ мога да бѫда полезенъ на васъ, — отвърна живо непознатиятъ. — Отъ единъ месецъ насамъ обикалямъ Европа въ връзка съ издирване убиеца на Линдберговото дете. Смѣя да се похваля, че получихъ вече медалъ отъ председателя на Съединенитѣ щати, загдето установихъ по единъ безспоренъ начинъ, че американската полиция не е замѣсена въ тая афера. Следователно, следитѣ на престѫпницитѣ трѣбва да се търсятъ другаде. Това възложихъ на моитѣ помощници, а азъ прескочихъ въ България, за да се занимая съ вашия случай. Вие ме разбирате, нали? Да открия крадеца на вашето сърдце!

— Но отде знаете това? — извика изуменъ Валерианъ Пламеновъ.

— „Будното око“ знае всичко! „Будното око“ може всичко! „Будното око“ има агенти навсѣкѫде! — провъзгласи тържествено Томи Блякъ.

— Значи, вие смѣтате, че моето сърдце ще може да се намѣри, — попита поетътъ, внезапно озаренъ отъ блѣсъка на една нова надежда.

— O, yes. Въ това не може да има никакво съмнение. Престѫпницитѣ идватъ сами при менъ. Ненапразно въ Америка ме наричатъ „Магнитния Томи“. И тъй, да не губимъ повече време въ излишни разговори, а да пристѫпимъ веднага къмъ работа. Съмнявате ли се вие въ нѣкого?

— Предполагамъ, че крадецътъ принадлежи къмъ нѣкой отъ нашитѣ литературни крѫгове, — отвърна замисленъ Валерианъ Пламеновъ.

— А кое ви дава основание да мислите така? — попита Томи Блякъ и изведнъжъ добави: — Кое е това момиче въ рамчицата върху вашата маса?

— Това момиче ли? Моята първа и единствена любовь, — въздъхна поетътъ.

Томи Блякъ нахлупи каскета си до очитѣ, вирна кѫсата си лула нагоре и се озадачи за мигъ.

— Не знаете ли, кѫде се намира сега уважаемата госпожица? — попита детективътъ.

— Тя е вече госпожа, — поясни момъкътъ. — Не съмъ я виждалъ отдавна. Научихъ, че се омѫжила.

— Тъй. Кажете ми сега, не сте ли я сънувалъ наскоро?

— Да съмъ я сънувалъ? — прошъпна на себе си Валерианъ Пламеновъ. — Да, сънувахъ я неотдавна.

— И какъ именно?

— Не мога да си спомня. Сънувахъ я твърде смѫтно. Струва ми се — въ нѣкаква градина.

— Отлично! All right! Sehr gut! Bien! Bene! — бъбрѣше радостно Томи Блякъ. — Имате ли обичай да спите при отворенъ прозорецъ?

— Само веднажъ. Презъ нощьта на събитието.

— Да сте виждалъ нѣкаква черна котка насамъ?

— Въ нашия дворъ идватъ всѣкакви котки.

— Не всѣкакви, а черна котка, чувате ли, какво ви питамъ? — разсърди се детективътъ.

— Да, виждалъ съмъ и черна котка.

— Имате ли протестирани полици?

— Въ миналото съмъ ималъ. Сега нѣмамъ.

— Четете ли Нитче?

— Понѣкога.

— Вегетарианецъ ли сте?

— Наполовина.

— Въ литературнитѣ крѫгове съ какво име се ползувате?

— Рецидивистъ. Осѫжданъ шесть пѫти за публична обида на професори по литература.

Томи Блякъ извади лулата изъ устата си и затънаника:

— Тиби-вай-ай-хи-о-ха!

— Вижте какво, — рече веднага следъ това той, като се озърна наоколо и се наведе къмъ поета. — Нишката на престѫплението е въ рѫцетѣ ми. Отъ васъ се иска само едно: да пазите пълна тайна и да слушате съветитѣ ми. Ако случаятъ наложи да ме последвате въ издирванията, или пъкъ да се срещнете лично съ похитителя на вашето сърдце, азъ ще ви предупредя. Въ всѣки случай, вие трѣбва да бѫдете всѣки мигъ на мое разположение. А сега да минемъ на другата страна на въпроса. Всички разноски поемамъ азъ, тъй като разбулването на тая необикновена кражба ще ме направи краль на детективитѣ въ цѣла Америка. У насъ смѣтатъ, че Балканитѣ сѫ най-размирния кѫтъ на земното кълбо и че въ България не може да се разкрие нито едно престѫпление. А азъ ще докажа тъкмо противното. И ще си направя по тоя начинъ една гениална реклама. Въ случая, вие нищо нѣма да изгубите. Напротивъ, ще спечелите хилядо долара. Разбирате ли? Вашиятъ случай е единъ пробенъ камъкъ за моята дейность въ широкъ свѣтовенъ мащабъ. Вземете сега тия сто долара като авансъ срещу нашата сдѣлка.

И Магнитниятъ човѣкъ остави предъ момъка една стодоларова банкнота, после протѣгна рѫка и се сбогува.

— А, щѣхъ да забравя, — извика той, като се приближи до поета и заби хипнотиченъ погледъ въ лицето му. — Необходимо е да се освободите още сега отъ мисъльта за самоубийство и да станете по-жизнерадостенъ. Гледайте ме право въ очитѣ. Тъй… Exorsisco te, creatura melancolica per deum vivum, per deum trevurn, per deum + Sanctum! — избъбри Томи Блякъ, като направи три пѫти кръстния знакъ надъ главата на поета и после го щипна за ухото.

— Какъ се чувствувате сега, а? — попита детективътъ съ особено задоволство.

Нѣколко минути нашиятъ герой стоя зашеметенъ въ нѣкаква сомнамбулна просъница, сетне очитѣ му свѣтнаха и той се разкиска съ всичка сила — въ припадъка на неудържимъ истериченъ смѣхъ.

Магичното заклинание бѣ оказало своето цѣлебно действие върху мрачното настроение на Валерианъ Пламеновъ.

— Au revoir! До свидание! Auf Wiedersehen! — извика американецътъ и изчезна тъй, както се бѣше и появилъ.

* * *

Томи Блякъ не спѣше.

Томи Блякъ не ядѣше.

Томи Блякъ кръстосваше като фантомъ софийскитѣ улици.

* * *

Следъ една седмица Валерианъ Пламеновъ намѣри на писмената си маса една чекова книжка и първокласенъ билетъ до Парижъ, заедно съ кѫса бележка:

„Пригответе се за пѫть и чакайте допълнително съобщение.

Блякъ“.

На десетия день пристигна следната радиограма:

„По диритѣ на крадеца съмъ. Точка. Заминете веднага за Парижъ. Точка. Ангажиранъ апартаментъ въ Hôtel des Americains. Точка. Чакайте Ротондата 20 юний вечерьта.

Блякъ“.

Приключение четвърто

въ което банка „Хароу и Ко, Ситроенъ и Коти“ подържатъ едно весело настроение. За сребърнитѣ сватби въ Кентуки и за кръвожаднитѣ якобинци. Рубенсъ, единъ розовъ пеликанъ и майката на Незнайния воинъ играятъ хоро. Чудесното пѫтуване съ Кораба на сънищата.

Експресътъ фучи изъ равнинитѣ на Франция. Въ дрезгавината на утрото чезнатъ сънни станции, далечни градчета съ камбанарии, широки тъмно зелени ливади. Слънцето изплува надъ хълмистия хоризонтъ и запалва жълти пламъчета по кристалнитѣ стъкла на влака. Една завеса на спалния вагонъ се дига, едни трѣскаво-разширени очи гледатъ навънъ. Асфалтено шосе бѣга край линията, и единъ автомобилъ изчезва на завоя. Голѣми цвѣтни реклами „Benedictine“ и „Chocolat Menier“ прелитатъ срѣдъ изкласилитѣ нивя. Влакътъ съ писъкъ лети презъ малки станции, безъ да спира. На перонитѣ пѫтници чакатъ други влакове: Sens… Melun… Corleil…

Изведнажъ, вагонитѣ потъватъ въ нѣкаква сива грамада, която тича насреща като растящъ приливъ. Слънцето изчезва, машината непрекѫснато пищи, трещи между безкрайни редици товарни вагони, навлиза въ дрипави улици на предградията, гърми по мостове и стрелки. Въ далечината израстватъ кумини, високи сгради, площади съ отворени кафенета, единъ трамвай звъни, една рѣка лъсва, съ ремаркьоръ, който влачи шлепове. На стената на единъ виадукъ — голѣма червена стрела Paris à 3 klm, сетне друга стрела — Paris à 2 klm, най-после трета — Paris à 1 klm. Влакътъ забавя хода си и спира подъ стъкления куполъ на Лионската гара.

Отъ едно първокласно купе на блѣстящия вагонъ съ надписъ „Istamboul-Paris-Calais“, слиза високъ, бледенъ момъкъ, съ мѣтнато на лѣва рѫка пардесю и съ куфарче въ дѣсната. Очитѣ му тревожно бѣгатъ наоколо, устнитѣ му сѫ сухи и свити, но той успѣва да си придаде дръзко-самоувѣренъ видъ. Той тръгва следъ другитѣ пѫтници, излиза предъ широкия павиранъ дворъ на гарата и за мигъ спира на тротоара, между навалицата. Хиляди блѣсъци и шумове го грабватъ и завъртатъ въ нѣкакъвъ шеметъ, който запушва гърлото му. Отъ прозорцитѣ на срещнитѣ многоетажни домове, отъ тезгяхитѣ и масичкитѣ на кафенетата, блеснали въ това чисто утро, слънцето се смѣе и приветствува неговото първо пристигане въ Парижъ. Валерианъ Пламеновъ, най-после въ Парижъ! Безбройнитѣ клаксони на автомобилитѣ, трѣсъка на товарнитѣ кола, бодрия шумъ на огромния градъ, който се събужда, всичко се е приготвило да му се представи така, както той го е виждалъ въ най-хубавитѣ свои мечтания. Да, точно така бѣ виждалъ той своето първо пристигане въ тоя бълнуванъ градъ. Но защо сега той не усѣща нито възторгъ, нито дори радостьта на удовлетворения купнежъ? Защо въ съзнанието му не расте жаждата, която го изгаряше по-рано, а само нѣкакъвъ увѣхналъ трепетъ на пробудено любопитство?…

— Circulez, s’il vous plait! — Единъ стражарь стои до него и му сочи изхода.

Нашиятъ герой се сепва, качва се въ първото такси и казва:

— Rivoli, Отель-де-з-Америкенъ.

Колата завива покрай кея. Поетътъ се обляга удобно, запушва, и постепенно спокойствието му се връща. Той извива очи и почва да разглежда града. Успоредно съ таксито върви трамвай, съ голѣмъ оранжевъ номеръ 19. Той се вглежда въ надписитѣ: Гаръ дьо Лионъ… Шамбръ де Депюте… Пласъ дьо ла Конкордъ… Авеню Анри Мартенъ…

Така, значи, това е то — Парижъ, Камарата, Площада на Съгласието, до които се отива съ тоя старъ, раздрънканъ трамвай… Хе, хе — а какъ се фантазира за тия нѣща отдалечъ! Трамваятъ остава назадъ, и вдѣсно се открива рѣката, букиниститѣ, и отвѫдъ тѣхъ — посивѣлата грамада на Нотръ Дамъ.

Следъ десетина минути, въ бюрото на хотела, директорътъ държи въ рѫка паспорта на новия гостъ, кланя се и повтаря:

— M-r Plamenoff — oui, oui, monsieur! Nous sommes avertis! On vous attendait! Но мистеръ Блякъ вчера замина. Вашиятъ апартаментъ е готовъ. Oui, oui, monsieur!

Единъ асансьоръ отнася m-r Пламеновъ съ куфарчето и пардесюто на третия етажъ, въ неговия апартаментъ отъ стая, кабинетъ и баня.

А следъ единъ часъ, m-r Пламеновъ, съ колата на хотела, пристига въ банка „Хароу и Ко“ — и тегли съ чекъ първитѣ петь хиляди франка по откритата си смѣтка. Когато голѣмитѣ бѣло-морави банкноти влизатъ въ портфейла му, Валерианъ Пламеновъ изведнажъ усѣща приливъ на сила, самоувѣреность и смѣлость. Той изправя приведената си снага и въ очитѣ му блесватъ пламъчета. Той вече не смутолевя чуждитѣ думи, а високо и натъртено казва на шофьора да се връщатъ въ хотела. Той окончателно увѣрява себе си, че знае и езика, и нравитѣ на тоя животъ, тъй добре, както туземцитѣ. Нима той не е челъ цѣлия Мопасанъ и дори Прустъ въ оригиналъ? Нима не бѣ превелъ антология френски стихове, и нима надъ неговитѣ собствени стихове не стоеше тукъ-тамъ мото отъ Рембо и Валери?… А сега напредъ! Той трѣбва и външно да се приобщи съ тая чужда култура. И най-първо, разбира се — тоалетътъ. Следъ това, ще се гмурнемъ въ Парижъ!

Вечерьта, въ хотела пристигатъ на името на г. В. Пламеновъ нѣколко грамадни пакета отъ кѫщата за мъжко облѣкло Вагкlау — съдържащи великолепенъ английски костюмъ, смокингъ, пардесю и всичко друго, необходимо за единъ клиентъ на Отель-де-з-Америкенъ. А на нощната масичка лежатъ две карти отъ Сервисъ Отокаръ: Paris en troi jours и Paris-nuit.

Облѣченъ въ копринена пижама, пъстра като паунова опашка, избръснатъ, подстриганъ, изкѫпанъ и манекюранъ, Валерианъ Пламеновъ угасва лампичката съ футуристиченъ абажуръ, усмихва се и заспива дълбокъ, безъ сънища сънь, подъ глухия тътнежъ на нощния градъ.

* * *

3 часа следъ обѣдъ. Градътъ се топи подъ огнения дъждъ на едно обезумѣло слънце. Грамаднитѣ домове, съ спуснати клепачи на своитѣ щори, пъшкатъ изнемощяли. Старитѣ платани, прашни и посърнали, разливатъ върху тротоаритѣ сини сѣнки. Далечината искри като разтрошено стъкло. Сегисъ-тогисъ, като лениви зелени бубулечки, пропълзяватъ автобуси, изреваватъ уморено на завоя, и изчезватъ. Мирише на асфалтъ и бензинъ.

Въ тоя часъ, когато по безлюднитѣ булеварди тече само горещото дихание на напеченитѣ здания, когато подъ пъстритѣ тенти на кафенетата, редкитѣ посетители бършатъ потни лица и смучатъ съ сламки ситронада съ парчета ледъ вѫтре, когато малкитѣ мидинетки, въ прозирни парцалчета, подъ които се чертаятъ крехкитѣ стъбла на тѣлата имъ, съ кутия въ едната рѫка и фунийка сладоледъ въ другата, бързатъ къмъ хладнитѣ дупки на метрото, въ тоя сѫщи часъ единъ блестящъ синъ автокаръ на Сервисъ Отокаръ дьо Пари се носи по Авеню дьо-л’Опера къмъ Портъ-Роайалъ, и после къмъ другия брѣгъ на Сена.

Седнали въ удобнитѣ кожени кресла на автокара и наредени като цвѣтни friandises въ бонбонера отъ Феликсъ Потенъ, тридесеть души шествуватъ безмълвно изъ улицитѣ и площадитѣ на Парижъ. Единъ стѣгнатъ, бръснатъ господинъ, съ галонирана фуражка, изправенъ до шофьора, но съ лице къмъ пѫтуващитѣ, държи голѣма картонена трѫба въ рѫка, и отъ време на време, срѣдъ грохота на кръстопѫтищата, единъ гѫстъ гласъ, излизащъ като отъ високоговоритель обяснява:

„Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Вижте тука тоя исторически паметникъ…“

Тогава, като по команда, главитѣ се извръщатъ, лорнети и бинокли се насочватъ нататъкъ, чуватъ се възклицания:

„О, yes!… Colossal… О, ja!…“

Това сѫ мѫченицитѣ на туризма, на „сухия режимъ“, на пѫтнитѣ приключения, на манията за колекционерство и на любителски снимки. Тѣ сѫ пропѫтували стотици, хиляди километри по сухо, преплували сѫ океани, за да пристигнатъ тукъ, препасани съ бинокли, съ кодаци, съ бедекери въ рѫце, съ стило въ външния джобъ на пѫтния костюмъ и съ кочанъ Traveleer Chec въ вѫтрешния. А тука, всевъзможнитѣ compagnies сѫ имъ приготвили богатъ изборъ на променади, атраксиони и мистерии: за най-заетитѣ — „Парижъ въ три дни“, за по-свободнитѣ — „Парижъ въ 5 дни“, за още по-охолнитѣ — „Парижъ въ 7 дни“. Вечерь, безшумни автокари — „Парижъ-нощемъ“ ги отнасятъ къмъ потайнитѣ ѫгълчета на мечтания градъ, дето хилядо и едно питиета ги потопяватъ въ единъ изгубенъ за страната на въздържанието рай, дето въ подземни вертепи, апаши съ каскети и жени съ червени кърпи на шията се мушатъ всѣка нощь истински — o’yes! — съ криви ножове, подъ звуцитѣ на луда хармоника, и на пронизителни изсвирвания съ пръсти.

Тѣ ще се разхождатъ така — безропотни жертви на „Томасъ Кукъ и синъ“ — съ замръзнала, усмихната гримаса на полу-идиоти, и ще отнесатъ въ коженитѣ си куфари сувенири отъ Айфелъ, гипсови химери, голи фаянсови хубавици отъ Фоли Бержеръ и пудри Убиганъ, като автентични доказателства за това паломничество, презъ което сѫ упознали напълно и Франция, и французитѣ, и Парижъ и парижанитѣ — o’yes! o’yes!…

Но ние се увлѣкохме въ това странично отстѫпление и съвсемъ забравихме за сѫщината на нашето повествувание. Нека, прочие, оставимъ приключенията на тия добри хора за плячка на романиститѣ отвѫдъ океана и да побързаме при нашия герой.

Ето го, седналъ въ дѣсния ѫгълъ на втория редъ отъ грамадния автокаръ, който въ тая минута завива по Авеню Виктория къмъ Площада на Отель дьо Виль. Първиятъ редъ на колата е заетъ отъ единъ младъ методистки пасторъ и отъ две съпружески двойки отъ Кентуки, които отпразднуватъ съ пѫтешествия въ стария свѣтъ своята сребърна сватба. До Валерианъ Пламеновъ седи една дребна мисисъ, окичена съ бисери, която развежда своя двадесеть годишенъ синъ Джими — розовъ като прасенце и едъръ като боксьоръ, който се смѣе и ломоти презъ зѫби на съседкитѣ си отъ лѣво, две машинописки отъ жамбонния тръстъ въ Чикаго, съ билидъвчета на челата. Дветѣ задни седалища сѫ заети отъ пъстра компания нѣмски екскурзианти, съ рогови жълти очила, а въ последния редъ се усмихва потайно, като загадъчна екзотична птица, бледното лице на дребенъ японецъ въ черъ костюмъ и ослѣпително бѣла яка. Четворица субекти отъ неизвестни националности, мургави и мустакати, завършватъ комплекса на отокара.

Колата се носи безшумно по напеченитѣ площади, спира, за минута тукъ и тамъ, трѫбата гъгне всѣки пѫть: „Ladies and gentlemen“…

Тѣ минаватъ така Нотръ Дамъ и Сите, завиватъ къмъ Бастилията, спускатъ се после презъ рѣката къмъ Джамията и спиратъ по-дълго при Жарденъ де Плантъ. Следъ нѣколко минути, зачервени и задъхани, нахълтватъ въ близкото кафе и се тръшватъ по маситѣ. Пукатъ бутилки шампанско за американцитѣ, нѣмцитѣ смучатъ бира и пишатъ въ бележницитѣ, малкиятъ японецъ гълта заледено кафе, а Валерианъ Пламеновъ порѫчва чаша оранжада. Но отвънъ се чува трѫбата, галонираниятъ господинъ съ часовникъ въ рѫка отваря вратитѣ на автокара, настанява всички, изправя се отново до шофьора и дава знакъ за тръгване.

* * *

Като неуловимъ фантомъ синята кола плува изъ горещия океанъ на безкрайния градъ. Мѣрва се при Пантеона, слиза край Люксембургъ, спира при гроба на Наполеона. Виждатъ я подъ аркитѣ на Айфелъ. Виждатъ я да слиза къмъ Трокадеро. Минава край гробищата на Паси, сетне се спуска край кея. Рѣката лъщи ослѣпително, замирисва на тиня, откъмъ лѣтнитѣ бани се чува глъчка и смѣхъ. Следъ нѣколко минути автокара спира предъ парадния входъ на Лувръ. Въ тихитѣ зали на огромното здание цари мека свѣтлина и хладъ. Рѣдкитѣ посетители въ тоя часъ седятъ по канапетата и мълчаливо съзерцаватъ. Изведнажъ, далечъ въ дъното се чува глухъ тропотъ, после по-ясенъ и нестроенъ, като екъ отъ нѣкакво внезапно нашествие. Паркетътъ пука подъ многобройнитѣ нозе, и бързо, като подкарано стадо, се задавать пѫтницитѣ отъ синята кола. Почти тичешкомъ тѣ преминуватъ отъ зала въ зала, безъ да спиратъ никѫде. Човѣкътъ съ трѫбата е на чело и пѫтьомъ непрекѫснато изрежда имена на картини и художници, сочейки отъ дветѣ страни грамаднитѣ табла по стенитѣ. Главитѣ се въртятъ ту въ лѣво, ту въ дѣсно, но погледитѣ следятъ повече устата на водача и търсятъ да доловятъ думитѣ му. Нѣкои пооставатъ назадъ, той се връща и ги прибира — и отминаватъ по-нататъкъ.

Валерианъ Пламеновъ върви между другитѣ, замаянъ и мълчаливъ. Той вече не чува нищо, не разбира нищо. Всичко се люшка и смѣсва предъ очитѣ му — статуи, медальони, картини — въ нѣкакъвъ розовъ облакъ. Той се движи като автоматъ. Изведнъжъ, предъ нѣкакъвъ портретъ, който се мѣрва вдѣсно, той спира вцепененъ. Стадото отминува съ тропотъ напредъ, потъва въ друга зала — но той стои. Той не може да откѫсне очи отъ това лице, което го гледа отсреща надъ широката дантелена яка и отъ тия прекръстосани, цъфнали като лилии, изумителни рѫце. Задъханъ, той приближава до пазача и пита. Старецътъ поглажда увисналитѣ мустаци и спокойно му отговаря:

— Портретътъ на Анна Австрийска отъ Рубенсъ.

Анна Австрийска!…

Та той познава тоя нѣженъ, яйцевиденъ овалъ, тия дълги миндалови очи, това сѫ очитѣ отъ златната рамка на неговата маса! Господи Боже! Халюцинира ли той, или е обезумялъ! Анна Австрийска!…

Ала въ това време човѣкътъ съ трѫбата се появява въ дъното, прави кисела физиономия, и Валерианъ Пламеновъ, съвсемъ обърканъ, отърчава да настигне другитѣ.

* * *

Сега синята кола е на Вандомския площадъ. Спира тукъ по разписанието — три минути! — и водачътъ обяснява: „… Единъ отъ най-монументалнитѣ и най-аристократични площади на Парижъ… Тамъ отсреща сѫ голѣмитѣ магазини на парфюмерийнитѣ кѫщи — Герленъ, Шанелъ, Коти… Въ срѣдата на Вандомската колона, построена отъ 1200 пленени орѫдия въ честь на Великата армия, на върха е статуята на Императора…“

Главитѣ се извръщатъ съ насочени нагоре бинокли, кодацитѣ щракватъ, а малката машинописка въ края на редицата възторжено виква на другарката си:

— О, Модъ, гледай, гледай — тамъ, на върха на колоната, това е статуята на мистъръ Коти — императора на парфюмитѣ…

И изважда отъ чантичката си карминения крайонъ за устни. Колата се спуска къмъ Обелиска на Конкордъ. Огромнитѣ фонтани шуртятъ и грѣятъ подъ полегатитѣ лѫчи на слънцето, съ блѣсъка на хиляди брилянти. Отсрѣща горятъ златнитѣ коне на моста Александъръ III. Едно равно бръмчене се носи изъ грамадния площадъ: две несвършващи редици автомобили беззвучно се плъзгатъ отъ дветѣ страни на Обелиска.

— „Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Това е знаменития Обелискъ отъ Луксоръ, изровенъ отъ пустинитѣ на Египетъ и пренесенъ въ сърдцето на Франция… Забележете иероглифитѣ по него, издълбани преди три хиляди години“…

Тритонитѣ и нимфитѣ излизатъ отъ басейнитѣ, мокри и лъскави и се усмихватъ на задъханитѣ отъ него хора.

Нѣмцитѣ записватъ въ бележницитѣ, пасторътъ, кротко усмихнатъ, клати глава при всѣка фраза, а въ това време розовия Джими скача отъ колата, изважда отъ джоба си металически метъръ и почва да мѣри основата на паметника. Мѣри, записва, мѣри, записва, кимва ухиленъ, и пакъ се качва. Спѫтницитѣ го гледатъ любопитно. Той се обръща къмъ дветѣ машинописки и тържествено заявява:

— Ще видите, мисъ, следъ месецъ въ Чарлестонъ, щатъ Виргиния, азъ ще издигна сѫщо такъвъ обелискъ отъ бетонъ. Нима само Парижъ ще има подобни паметници?…

Момичетата възторжено рѫкоплѣскатъ, а майката любовно слага рѫка върху колѣното на засмѣния великанъ:

— О, май бой, май бой!…

Колата върви вече по Елисейскитѣ полета. Напредъ, отзадъ, наоколо, отсреща фучатъ безумно устремени таксита, автобуси, луксозни коли, почти съединени въ две неспирно бѣгащи една срещу друга ленти на чудовищна, огромна машина. Слънцето залѣзва и на кървавото небе Арката издига въ дъното своята тъмна и грандиозна маса. Подъ широкия сводъ е полутъмно. Отъ една дупка, точно въ срѣдата между плочитѣ на земята, излизатъ езици на пламъкъ, разклатени и бързи като живи огнени цвѣтя, поникнали изъ дълбоката земна утроба. Нѣколко прѣсни китки и нѣколко полуувѣхнали венци съ ленти ограждать вѣчното кандило на Незнайния воинъ. Единъ стражаръ се е прислонилъ до стената. Една възрастна дама въ трауръ слага букетъ цвѣтя и се изправя мълчаливо.

Пѫтницитѣ отъ синия автокаръ влизатъ подъ свода, гологлави и благовейни. Пасторътъ е начело. Той отваря малка книжка, прочита бързо една молитва, после се обръща къмъ дветѣ съпружески двойки отъ Кентуки и, като посочва съ очи дамата въ трауръ, съобщава имъ повѣрително:

— Това е сигурно майката на Незнайния воинъ. Нека й отдадемъ нуждната почить.

И петимата приближаватъ до жената, стискатъ й рѫката и изказватъ съчувствия и утѣшения: все пакъ, тя трѣбва да се гордѣе, че е родила синъ, който почива на такова знаменито мѣсто — O, yes! — подъ тая Арка, построена отъ римскитѣ цезари…

И доволни отъ себе си, съ тържествени лица, тѣ сѣдатъ отново въ колата, която бавно завива срѣдъ лудия въртопъ на вечерния кръстопѫть при Етоалъ.

* * *

Нима тоя день нѣма да има край? Валерианъ Пламеновъ обръща глава и вижда приведения гарсонъ, който за втори пѫть му казва:

— Викатъ ви, господине.

Задъ прислужника стои другъ човѣкъ съ галонирана фуражка, който се кланя усмихнатъ.

— Готовъ ли е господинътъ? Тръгваме.

Поетътъ още не може да проумѣе. Той току-що довърши вечерята си, гѫстия куантро щипе приятно езика му, сладка умора го натиска въ коженото кресло, той мечтае да се намѣри изведнажъ въ леглото си. Безъ да мисли, той става отъ масичката, запалва нова цигара, тръгва подиръ човѣка и едва при вратата на хотела се сѣща. Предъ входа стои черенъ автокаръ съ малъкъ надписъ: „Парижъ-нощемъ“. Всички сѫ вѫтре и чакатъ. Той въздъхва покорно и се качва. Колата веднага тръгва.

Нощниятъ хладъ разпъжда умората и освежава челото му. Улицитѣ бучатъ по-глухо, и въ мрака високо надъ лъсналитѣ асфалтови ивици блесватъ, гаснатъ, отново пламватъ, гонятъ се и се въртятъ хиляди пъстри огньове на надписи и реклами.

Колата безшумно върви по широки свѣтли булеварди, после затъва въ мрака на сѣнчести алеи, прекосява безлюдни улички и отново излиза на шумни крѫстопѫтища. Слизатъ въ „Луна Паркъ“, качватъ се на „Рускитѣ планини“ и „Гѫсеницата“, припадать отъ смѣхъ предъ кривитѣ огледала, спускатъ се въ „Водопада“. После тръгватъ за Монмартръ. Минаватъ презъ Клиши край „Черната котка“ и „Дветѣ магарета“, спиратъ за мигъ предъ рубиненитѣ крила на „Муленъ Ружъ“, предъ блѣсъка на Пигалъ и рускитѣ кабарета съ изправени предъ портитѣ казаци. Отбивать се въ схлупената кръчма на „Mère Cathértine“ съ завески отъ бѣли и червени квадрати, дето цѣлата публика ги посрѣща съ викове, пѣсни и кани, пълни съ вино отъ френско грозде. После бавно възлизатъ до Сакре-Кьоръ.

Неусѣтно, всичкия шумъ, свѣтлини и врѣва изчезватъ, удавени въ гѫстия мракъ, който ги заобикаля. Високо надъ тѣхъ свѣти челото на бѣлата черква, като звезда въ тъмното небе. А долу, сякашъ въ безкраенъ портъ, блещукатъ свѣтлинитѣ на огромния градъ, и една глуха мълва тътне въ неподвижния въздухъ. Далечъ, почти въ края на хоризонта, кулата на Айфелъ свѣтва и изгасва равномѣрно като фаръ, изрѣзвайки въ черната нощь огнения надписъ: Сит-ро-енъ… Сит-ро-енъ…

Когато слизатъ долу, наближава полунощь.

Сега колата поема къмъ лѣвия брѣгъ, къмъ потайнитѣ свърталища на апашитѣ и къмъ знаменитата кръчма на Робеспиеръ, при кея на Латинския кварталъ. Улицитѣ сѫ затихнали и лъщятъ като черни огледала. Колата минава край спящитѣ магазини на Прентанъ, съ заключени въ витринитѣ експресионистични восъчни кукли, спуска се край Операта, потънала въ мистичното сияние на моравитѣ завеси, и следъ нѣколко минути, завивайки отъ площадъ Сенъ Мишелъ по тѣсната уличка Сенъ Северенъ, излиза предъ мѫтно освѣтена кръчма. Вѫтре ридае хармоника, единъ човѣкъ по риза и съ засукани рѫкави се показва на вратата и кани:

— Влѣзте, господа, влѣзте! Това е историческата кръчма на якобинцитѣ. Ще видите кървавитѣ петна по стенитѣ и дръвника, на който сѫ клали жирондинцитѣ…

Човѣкътъ съ трѫбата събира групата и всички влизатъ. Само Валерианъ Пламеновъ остава вънъ. Той усѣща смъртна умора, главата му се върти, никаква кръвь и никакви якобинци не го съблазняватъ. Той се качва въ първото такси и се връща въ хотела, полумъртавъ за сънь.

* * *

Часътъ минава 11. Блякъ и тая вечерь не дойде. Седналъ на терасата до входа на „Ротондата“, Валерианъ Пламеновъ се вглежда въ лицата на минуващитѣ мѫже. Какво става съ Магнитния човѣкъ? Поетътъ усѣща лека, неприятна тръпка, като че изведнажъ се вижда изоставенъ и застрашенъ отъ хиляди неизвестни опасности. Три вечери наредъ той чака тукъ, споредъ указанията на човѣка отъ „Будното око“ — но високия червенъ американецъ не идва. Тълпата шуми, весела, пъстра, космополитна. Отсреща Куполътъ и Домътъ грѣятъ въ оранжево-сини блѣсъци. Какво прави срѣдъ тоя океанъ отъ чужди и непознати хора Валерианъ Пламеновъ, въ тоя огроменъ, потаенъ и лукавъ градъ — самъ съ тая праздна чаша предъ себе си? Какво става съ непознатия крадецъ, по чиито дири го подмами Томи Блякъ? Или може би, всичко това му се е присънило, и той е едновременно пленникъ и действуваще лице въ нѣкаква странна фата-моргана?…

Но той напипва въ джоба си паспорта, чековата книжка, вижда манекюранитѣ нокти на рѫцетѣ си, кутийката цигари „Turmac“ — и разбира, че всичко това не е никакъвъ сънь и че наоколо му е кипналия нощенъ Парижъ. Въ сѫщность, защо толкова му е притрѣбвалъ чудноватия детективъ и цѣлата тая история, въ която той го повлече? Какво го интересува и тоя мистериозенъ крадецъ и това глупаво сърдце, чиято липса той вече не чувствува? Та мигаръ има нѣщо по-сладостно и по-пълно отъ това, да си младъ, свободенъ и охоленъ въ тоя единственъ градъ, чиито тайни прелести очакватъ само твоето желание?

Той порѫчва четвърта чаша касисъ съ ледъ и се заглежда къмъ залата. Огледалата отразяватъ хиляди глави, една дама съ деколтиранъ до кръста гръбъ се качва къмъ дансинга на втория етажъ. Минаватъ продавачи на захаросани фурми и орѣхи. Отсреща нѣкакъвъ бледенъ, дългокосъ момъкъ рисува профила на нашия герой, и следъ петь минути му го поднася. Валерианъ Пламеновъ небрѣжно му хвърля 50 франка и изследва съ присвити очи скицата. Въ сѫщия мигъ, той усѣща мека и топла гръдь, която докосва продължително рамото му. Облакъ остъръ парфюмъ го обвива и единъ напѣвенъ гласъ прозвучава до ухото му:

— Свободенъ ли е другия столъ на масата, monsieur?

Поетътъ дига очи и преди да съобрази, отговаря:

— Не, азъ чакамъ нѣкого, madame.

И веднага съжалява. Другъ господинъ на съседната маса услужва на дамата и тя сѣда. Сега Валерианъ Пламеновъ вижда едно мургаво, напудрено съ окрова пудра лице, високо чело съ отмѣтнати назадъ смолисти коси, две черни очи, съ лукави пламъчета, една перверсна и неотразимо привличаща уста, цъфнала като тъмночервенъ карамфилъ, и една гола рѫка, която трака цигара върху масичката. Очитѣ, извити къмъ него, гледатъ насмѣшливо и дръзко, той се извръща ядосано, иска смѣтката и става. Гореща тръпка пропълзява по снагата му. Улицата, тераситѣ, залитѣ звънятъ отъ смѣхове, закачки и любовь. Отъ изхода на метрото излизатъ прегърнати двойки, по ѫглитѣ се цѣлуватъ. Отгоре се спускатъ спирали лѣнива и чувствена музика. Нощьта кипи въ пароксизма на млада, пъргава и сладка плъть. Жени, жени, жени, прекрасни и достѫпни. Въ тая лѣтна парижка нощь, единственъ той е самъ.

Той нервно разкършва плещи и тръгва безъ посока, безъ цель, решенъ да се изостави на милосърдния случай. На единъ тъменъ ѫгълъ слѣпецъ съ куче дреме въ сѣнката на голѣмъ домъ. Той пуска въ снетия каскетъ 2 франка и отминава. На срещния ѫгълъ, нѣкакъвъ субектъ съ бомбе приближава до него да запали цигара и го запитва:

— Вие сте чужденецъ?

— Да…

— Може-би, това ви интересува? — и той показва подъ палтото си купъ неприлични снимки, разтворени като вѣтрило. Пламеновъ поклаща глава и иска да отмине.

Но човѣкътъ продължава:

— Или — мистериитѣ на Парижъ? Една нощь у Месалина? Или детската градина на Астарта? Или, може би, Корабътъ на сънищата?

— Корабътъ на сънищата?…

— Какъ, вие не сте чувалъ дори? О, mon cher monsieur, това е най-субтилното блаженство, приобщаването на човѣка съ Бога, мечтата, която става реалность! Спомнете си „Изкуствения Рай“ на Бодлера!… О, моля ви, моля ви, suivez-moi, monsieur!…

Може-би, нашиятъ герой би отминалъ равнодушно и тоя пѫть, както неведнажъ до сега, непредвиденото, което Провидението изпречваше на пѫтя му. Може-би, ако той би продължилъ да върви самъ, случаятъ, тая невѣрна чудесна птица съ пъстроцвѣтни, мѣнливи пера, би му поднесълъ друга изненада, по-интересна и по-значителна, която би могла да стане завой въ неговата жизнена линия. Но — пѫтищата на сѫдбата сѫ неизповѣдими, както е прието да се казва въ подобни случаи. Затова и нашия поетъ, чувайки името на Бодлера, въ тоя кѫсенъ парижки часъ, внезапно рѣшава, че това е едно предзнамение. И той тръгва следъ непознатия мѫжъ, който го води мълчаливо изъ безкрайни, тѣсни и тъмни улички, къмъ неизвестностьта.

* * *

Единъ дребенъ човѣкъ въ кимоно, съ пергаментово лице и тѣсни цепнати очи отваря предъ него врата въ дъното на коридора и го въвежда. Стаята е просторна, тапицирана въ тъмно, съ тежки завеси, постлана съ дебелъ пъстъръ килимъ и задимена отъ пушекъ. Едно невидимо освѣтление рѫси дискретенъ полузракъ надъ нѣколко отоманки и грамадни английски кресла, наредени край стенитѣ. На ниска масичка срѣдъ стаята гори като алхимиченъ огънь синьо пламъче на малка лампичка. Двама души лежатъ върху отоманки, трети се е изтегналъ въ едно кресло, отмѣтналъ глава назадъ, съ изцъклени, полуотворени очи. Глуха тишина обвива нѣщата и хората. Никакъвъ шумъ не прониква отвънъ. Отвреме на време единъ продължителенъ, сподавенъ звукъ, повече стенание, отколкото въздишка, иде откъмъ мълчаливитѣ хора. Сетне отново гѫста тишина.

Човѣкътъ въ кимоното, безшуменъ и гъвкавъ, посочва едно празно кресло на Пламеновъ, отваря едно черно ковчеже съ инкрустирани арабески, и набожда отвѫтре съ голѣма игла кѫсче тъмно вещество. После взема отъ масичката дълга лула и поднася надъ пламъка на лампичката набоденото парче. Леко пръщене се разнася изъ стаята. Човѣкътъ сваля кѫсчето отъ иглата, смачква го съ пръсти въ малко, като грахово зърно, топче, пъха го въ лулата и я запалва. И, приведенъ съ своето полуусмихнато лице на идолъ, подава я на новия гостъ й казва:

— V’la, missi…

Валерианъ Пламеновъ смуква надълбоко първата лула въ Корабътъ на сънищата. Едно кълбо пушекъ повисва въ въздуха, бавно се уголѣмява, като го обвива цѣлъ, въ своя тръпчивъ и плътенъ мирись. Пушекътъ се застоява, закрива всичко наоколо му въ сива, полупрозрачна завеса. Постепенно кълбата се умножаватъ, миризмата става по-силна, нѣкаква тяжесть притиска гърдитѣ на младия човѣкъ, стомахътъ му се свива въ леки спазми — ала изведнажъ, всичко минава, и предъ неговитѣ очи предметитѣ, стенитѣ, стаята безшумно се отдалечаватъ, чезнатъ и най-после се изгубватъ въ мѫтно-синкава далечина. Въ сѫщия мигъ отъ четиритѣ страни на хоризонта се задавать въ лекъ ритмиченъ хороводъ нѣкакви странни талази, поръсени съ милиони сребърни искрици, всѣка отъ които звучи неизразимо тихо и нѣжно, като заглушена детска хармоничка. Тѣ се приближаватъ, съединяватъ, свивать се, изпълватъ пространството и се люшкатъ все така отмѣрено и леко, като звънтящи вълни отъ нѣкакъвъ въздушенъ океанъ, който е потопилъ вселената. Облегналъ глава въ ѫгъла на креслото, Валерианъ Пламеновъ усѣща съ всѣка пора на тѣлото си тоя вълшебенъ блѣсъкъ, който звучи и въ самия него. Тѣлото му става безплътно и се отпуска, понесено отъ невидими криле. Той е самъ въ тоя новъ, чудесенъ свѣтъ, който сѫществува само за него, и изпитва безпредѣлно и неизразимо блаженство. Изведнажъ, едно ново сияние преобразява всичко. Сега той се носи въ мелодичната прозрачность на едно невиждано свѣтло-зелено небе. Огромни портокалени, сини, виолетови и алени облаци плуватъ наоколо, минаватъ презъ него, звучатъ, отминуватъ, отново се връщатъ, разпукватъ се като исполински цвѣтя и се топятъ въ млѣчно седефени вълни. Лѫчезарната музика, все така неуловимо далечна, се точи по невидими нишки изъ тия вълни, родена и трептяща ведно съ вълшебнитѣ багри. Ала постепенно блѣсъка и нѣжнитѣ звънтящи звукове гаснатъ, замиратъ и се удавятъ въ мъглявъ и жълтеникавъ полузракъ. Изъ дрезгавината бавно изплуватъ съннитѣ очъртания на нѣкаква тъмна, смѫтно позната улица, съ мокри стени и тротоари. На единъ ѫгълъ се мѣрка за мигъ нѣжна фигура на момиче, което гледа къмъ него съ своитѣ прекрасни, единствени въ свѣта очи. Ръми ситенъ дъждъ и въ влажната привечерь върху блѣдото лице на девойката, дългитѣ спокойни очи се изрѣзватъ още по-живи. О, образътъ на девойката отъ позлатената рамка — и тѣхната първа, фатална среща въ оная далечна есенна вечерь! Горчивина и бурна радость бликватъ едновременно въ гърдитѣ му, той простенва и протѣга рѫце да задържи видението, което изчезва отново, стопено въ жълтата бездънна мъгла наоколо. Човѣкътъ съ кимоното слага втора лула въ протѣгнатитѣ рѫце на момъка.

* * *

Когато Валерианъ Пламеновъ дига глава отъ облегалото на креслото, въ стаята нѣма никой. Презъ завеситѣ се цеди утренна дрезгавина. Страшна умора смазва цѣлото му тѣло. Челото е стегнато въ обръчи, нозетѣ му се подгъватъ като чужди. Таксито се носи изъ празнитѣ улици въ тоя раненъ часъ. Край бордюритѣ шуртятъ вади, въ първитѣ кафенета свѣтятъ още лампи, работници съ вързопи подъ мишница бързатъ къмъ дупкитѣ на метрото.

Коридоритѣ на голѣмия хотелъ сѫ полутъмни и тихи. Той едва успѣва да се съблѣче, тръшва се въ леглото и затваря очи. Но не може да заспи. Изведнажъ, предъ него израства Нотръ-Дамъ, а върху нея, между дветѣ кули, се катери, и най-после се качва отгоре й Джамията. Тѣ почватъ да се въртятъ бавно, покланятъ му се, изчезватъ, пакъ се явяватъ и внезапно се превръщатъ въ Наполеоновата гробница. Отъ дветѣ страни на входа сѫ изправени безброй криви огледала отъ всевъзможни форми и вѫтре се блещятъ хиляди уродливи лица. Насрѣдъ широкитѣ стѫпала единъ розовъ пеликанъ отъ Жарденъ де Плантъ трака съ клюнъ и крещи: Анна Австрийска!… Анна Австрийска!… А въ това време, изправена на три крака, съ човѣшко ухилено лице и съ дълга лула въ устата, минава въ бързъ смѣшенъ танцъ Айфеловата кула, минава, връща се, минава, връща се и стреля въ небето огнени залпове: Сит-ро-енъ… Сит-ро-енъ…

После мигновено, всичко се проваля въ дънъ земя, и остава само гѫстъ мракъ, въ който угасватъ и звукове и свѣтлини.

Късно привечерь прислужникътъ събужда младия човѣкъ съ една радиограма:

„Чакайте 29 юний Венеция Лидо хотелъ Екселзиоръ

Блякъ“.

* * *

Нѣколко дни нашиятъ герой отново чака тайнствения представитель на американската кѫща за издирвания. Разхожда се изъ каналитѣ, лежа по пѣсъка на плажа, между кралетѣ на консервени кутии и киноартиститѣ, дошли отвѫдъ океана, снима се на площада „Санъ-Марко“ срѣдъ гълѫбитѣ, и яде спагети съ пармезанъ. На четвъртия день пристигна втора радиограма:

„Следитѣ отново загубени. Точка. Чакайте въ София. Точка.

Блякъ“.

Приключение пето

въ което читательтъ се отбива въ кафене „Мадагаскаръ“ и присѫтствува хладнокръвно при мѫчителната екзекуция на двамата автори и на тѣхния герой. За китаритѣ и мандолинитѣ на доброто старо време, за маймунскитѣ танци на новото поколение и за диалектическия материализъмъ на Бетховеновата музика. Литературниятъ Разпутинъ и неговата вълшебна чанта.

Въ тоя душенъ слънчевъ следобѣдъ, когато изъ улицитѣ се срѣщатъ наредко минувачи и градътъ изглежда почти запустѣлъ, въ литературното кафене „Мадагаскаръ“ кипи необикновено оживление и голѣмиятъ вентилаторъ надъ единъ отъ прозорцитѣ бръмчи като аеропланенъ моторъ.

Всички маси въ залата сѫ заети, свободна е само масата въ ѫгъла до вратата, и ти, читателю, можешъ да седнешъ край нея и да изпиешъ едно кафе, докато настѫпи вечерния часъ за твоята всѣкидневна разходка по булеварда.

Не бързай, не любопитствувай. Имай малко търпение и ти ще узнаешь скоро, какво става задъ картоненитѣ стени на нашия непристѫпенъ литературенъ островъ.

* * *

— Научихте ли новината?

— Каква новина?

— Минковъ и Константиновъ написали колективенъ романъ.

— Кой Минковъ?

— Светославъ Минковъ, подражательтъ на Хофманъ и Майринкъ.

— Ахъ, тъй. Значи, пакъ страхотии и фантастични измислици.

— Да, да. А Константиновъ сантименталничи навѣрно по старъ навикъ и ни поднася отново нѣкоя отъ своитѣ вѣчни любовни историйки.

— Хубава литературна попара, нѣма що да се каже.

— Че азъ, доколкото зная, Константиновъ не цени никакъ работитѣ на Минковъ, нито пъкъ Минковъ се отнася много ласкаво за творчеството на Константиновъ. Какъ ли сѫ се събрали двамата да пишатъ романъ?

— Защо се чудишъ? У насъ всичко е възможно.

— Вижте какво, господа, — обади се единъ бѣловласъ литературенъ критикъ, като дигна успокоително рѫка и цѣлата компания около масата онемѣ въ мигъ. — Колективниятъ романъ съвсемъ не е нѣщо ново. Въ Франция, тоя видъ литературно творчество, какъвто е, напримѣръ, „Романътъ на четиримата“, сѫществува твърде отдавна, ала и до днесъ още не може да се наложи на вниманието на читателската публика. Та и допустимо ли е, единъ сериозенъ читатель да си губи времето въ четене на колективни романи, когато всѣки день въ свѣтовната литературна съкровищница никнатъ толкова ценни книги, които той бездруго трѣбва да прочете? Единъ романъ, написанъ отъ двама, отъ трима, или отъ четирима автори, не може да има най-напредъ опредѣлена физиономия, следъ това не може да не страда отъ липсата на органична връзка между отдѣлнитѣ части, и най-сетне такъвъ единъ романъ нанася страшенъ ударъ върху самочувствието на всѣки едного отъ авторитѣ, тъй като нито единъ отъ тѣхъ не може да каже, че е единствения баща на своето, все пакъ, собствено дете.

Критикътъ сръбна нѣколко глътки кафе и продължи съ сѫщия съкрушителенъ тонъ:

— После тукъ има нѣщо друго. Представете си, че азъ, като литературенъ критикъ, пожелая да нападна Минковъ за тая, или оная страница отъ романа. Той ще се нахвърли веднага върху менъ и ще се развика: „Слушай, приятелю, искамъ публично опровержение за нападкитѣ, които сипешъ по мой адресъ. Ако нѣщо не ти харесва въ романа, върви се разправяй съ Константиновъ. Азъ изпълнихъ достойно задачата си и не мога да отговарямъ за чужди грѣхове“. Или, да кажемъ наругая по сѫщия поводъ Константиновъ. Тогава пъкъ той ще ме дръпне за ухото: „Кой ти дава правото, господине, да плещишъ глупости, когато не знаешъ, какъ стои работата? Минковъ е виновенъ за посоченитѣ отъ тебъ недостатъци, а не азъ“. Разбирате ли, по такъвъ начинъ двамата автори ще се изплъзватъ като жива риба изъ везнитѣ на строгата литературна преценка, а критицитѣ ще бѫдатъ обвинявани въ недобросъвестность. Но вие ще ми възразитѣ: я вземи, че нарѣжи и двамата. А, вижте, съ това не съмъ съгласенъ. Може би азъ имамъ известни съображения, за да не мога да сложа и двамата автори подъ единъ знаменатель. Да-а-а, — въздъхна тежко и многозначително критикътъ, и като се отпусна върху облегалото на стола си, замръзна въ позата на Далай-Лама.

— Какъвъ е сюжетътъ на тоя романъ? — попита съ иронична усмивка единъ младъ писатель, окураженъ отъ жестокото и все пакъ твърде приятно обезглавяване на авторитѣ на колективния романъ.

— Сюжетътъ не зная, — отвърна едно дребно човѣче, което подскачаше непрекѫснато на стола си, убождано сякашъ отъ гвоздей, и чиято професия бѣ да разпространява литературнитѣ сензации, за да се радва на всеобщо благоволение и да бѫде въ интимни връзки съ всѣки едного отъ така нареченитѣ хора на перото. — Сюжетътъ не зная, — повтори човѣчето, — но затова пъкъ заглавието на романа ми е много добре известно:

„Сърдцето въ картонената кутия“.

По лицата на колегитѣ се изписаха най-разнообразни гримаси. После зачести бързъ картеченъ огънь:

— Сърдцето въ картонената кутия!

— Какво глупаво заглавие!

— Че не можаха ли да измислятъ нѣщо по-хубаво!

— Да бѣше поне „Сърдцето въ кутията отъ картонъ“.

— Защо? Можеше да се каже само „Сърдце“. Много по-просто и по-изразително.

— Чакайте, чакайте, тукъ има плагиатство! Такова заглавие съмъ срѣщалъ нѣкѫде.

— Въ единъ руски романъ, нали?

— Отъ Пилнякъ?

— Отъ Еренбургъ?

— Отъ Бунинъ?

— Не, въ единъ английски романъ. Дяволъ да го вземе, забравихъ името на автора.

— Да, да, и азъ си спомнямъ. На времето четохъ рецензия за него.

— И на менъ ми разправяше единъ приятель за тоя романъ. Действието се развивало въ Лондонъ.

— Не, въ Манчестеръ. Нали и азъ бѣхъ съ тебъ, когато ставаше дума за тая книга!

— Тоя случай трѣбва да се изнесе веднага въ печата.

— На всѣка цена! Иначе, би значило да поощряваме литературнитѣ кражби.

— За плагиатството трѣбва да има специаленъ законъ.

— Така е, просто да му отнемешъ правото на такъвъ да пише.

Малкото човѣче следѣше съ тържествуващо задоволство въздействието на думитѣ си. Когато разговорътъ започна да се прелива въ цвѣтоветѣ на небесната дѫга и да дава явни признаци, че ще премине на друга тема, човѣчето сложи нова лента въ картечницата и възвести:

— И все пакъ, вие не знаете най-интересното. Не знаете, кой е героятъ на колективниятъ романъ.

— Кой? Кой?

— Кажи.

— Героятъ на тоя романъ, — рече тайнствено човѣчето, като се озърна наоколо, — е Валерианъ Пламеновъ. Нашиятъ Валерианъ Пламеновъ.

— Валерианъ Пламеновъ! — екнаха въ хоръ всички присѫтствуващи и отъ очитѣ имъ потече сякашъ сиропъ.

Въ тоя мигъ една муха, зашеметена отъ литературната атмосфера на кафенето, се пъхна по погрѣшка въ отворената уста на нѣкакъвъ загадъченъ и твърде мълчаливъ господинъ съ алабросъ, който я глътна, преди да се опомни, и следъ това почна да плюе ожесточено по пода.

* * *

— За Парижъ ли?

— Командировали го отъ министерството на просвѣтата.

— Та него ли намѣриха да изпратятъ? Мигаръ нѣма други, много по-заслужили писатели?

— Нищо, нищо. Нека се поразходи изъ Европа, дано стане по-продуктивенъ.

— Не, той заминалъ на свои срѣдства. Сключилъ контрактъ съ нѣкакъвъ американецъ.

— Контрактъ ли? Какъвъ контрактъ?

— Да напише сценарио за филмъ.

— Добре се е наредилъ тогава.

— А, не му завиждамъ никакъ. Най-лесното е да кажешъ сбогомъ на поезията и да почнешъ да пишешъ за пари.

— Че той нѣма никакъвъ усѣтъ къмъ филма.

— Ама ти мислишъ, че ще напише нѣщо? Нищо нѣма да напише. Ще прогуляе паритѣ на американеца и туй-то.

— Не сѫ хубави тия работи, господа. Ние, българитѣ, се излагаме страшно много предъ външния свѣтъ съ ей такива мошеничества. И после искаме да се интересуватъ хората отъ нашето изкуство и да ни превеждатъ на чужди езици…

Надъ мраморнитѣ маси въ кафенето се размаха черна широкопола шапка и подъ нея израстна кѫсата набита фигура на известния професоръ Тарамбуковъ, който бѣше дошелъ да вземе следобѣдния си аперитивъ отъ две три пресни клюки, намазани върху филийка отъ най-добросъвестно възмущение. Професорътъ се яви, както винаги, неочаквано, обсебенъ отъ нѣкаква въображаема тревога, съ плувнало въ поть лице, съ разчорлени коси, брада и мустаци, разсѣянъ по задължение, авторитетенъ по професия, забавенъ съ хитрата си невинность като лисицата отъ баснята за киселото грозде. Отъ него лъхаше нѣщо явно разпутиновско, примѣсено съ 40 процента божествена кротость и съ 7 процента минезенгерско вдъхновение.

— Какво има, какво има? — смутолеви сякашъ на себе си професорътъ, като се залепи до компанията отъ пишущи братя и сложи върху масата натъпканата си до пръсване чанта. (А компанията се увеличаваше всѣка минута, ферментираше и растѣше застрашително като легендарната японска гѫба, която преди нѣколко години бѣше на голѣма почить у насъ, заради универсалнитѣ си цѣлебни свойства).

— Какво има? — повтори професоръ Тарамбуковъ и мушна чорлавата си глава между раменетѣ на двама свои близки приятели, въ знакъ на непобедимо любопитство.

— Не знаешъ ли? Валерианъ Пламеновъ заминалъ за Парижъ. Сключилъ контрактъ съ единъ американецъ да напише сценарио за филмъ.

— Още преди двайсеть години, пардонъ, още преди седемь години писахъ, че отъ тоя човѣкъ нѣма да излѣзе нищо! — избъбри на единъ дъхъ професоръ Тарамбуковъ, видимо удовлетворенъ отъ сбѫдването на своитѣ оракулски предсказания.

— Да, такова е днешното младо поколение, — забеляза съ театрална скръбь единъ попрестарѣлъ вече писатель, авторъ на десетина човѣчни книги, между впрочемъ твърде нечовѣчно написани. — Помните ли нашето славно време, когато ходѣхме по цѣли дни гладни и все пакъ не продавахме вдъхновението си за пари?

— „Вдохновенье не продается, но рукописи можно продать“, е казалъ Пушкинъ! — чу се гласъ въ далечината.

— Помните ли оня чистъ възторгъ, който разпалваше сърдцата ни и ни караше да служимъ всеотдайно на изкуството, безъ да търсимъ нѣкакво възмездие за нашия безпримѣренъ героизъмъ? — продължаваше съ неврастениченъ патосъ авторътъ на човѣчнитѣ книги. — Помните ли луннитѣ нощи и серенадитѣ съ китари и мандолини подъ прозорцитѣ на нашитѣ вдъхновителки? А днесъ, какво е? Днешнитѣ млади писатели ругаятъ налѣво и надѣсно, отричатъ всички културни ценности на миналото, пищятъ постоянно за хонорари и за командировки, танцуватъ разни маймунски танци и се обясняватъ въ любовь на всѣка срещната жена. Модерни хора, а? Не, това сѫ чисто и просто хулигани, които носятъ гибель за литературата ни. И после се чудимъ, защо никой не чете българската книга. Разбира се, че никой нѣма да я чете, щомъ като нейнитѣ творци сѫ стигнали до положението да пишатъ едновременно и стихотворения и сценарии за филми. Та туй сериозно отнасяне ли е къмъ изкуството, кажете за Бога?

— Ами я да обърнемъ другата страна на медала, — извика единъ младъ романистъ, който не можеше да слуша хладнокръвно ругатнитѣ по адресъ на своето поколение. — Вие, старитѣ вълци, съ китаритѣ и мандолинитѣ, не ми разправяйте какво е било едно време, а ми кажете, какво е сега. Ти, напримѣръ, който се правишъ на светецъ, не снемаше ли до земята шапка на журитѣ отъ комисията по раздаване на литературни премии, а после, когато романа ти остана ненаграденъ, не само, че престана да поздравлявашъ сѫщитѣ тия хора, но започна дори да ги псувашъ като хамалинъ?

— Това е вече съвсемъ друго! — озѫби се човѣчниятъ писатель. — Менъ не ми е за паритѣ. Плюя имъ на премията! Азъ, приятелю, работя отъ двадесеть години и заслужавамъ поне едно морално удоволетворение, разбирашъ ли? Ето, кое ме възмущава. Ако искашъ да знаешъ, за менъ дори е унизително да бѫда награждаванъ заедно съ такива хлапаци като тебъ, които отъ вчера сѫ прописали.

— Не се вълнувайте, господа! — намѣси се нѣкакъвъ тежъкъ арбитраженъ гласъ, тъй като въ наелектризираната атмосфера на кафенето започна да се чувства озонния миризъ на приближаващъ скандалъ.

— Не, не е така! — обясняваше представительтъ на старото поколение. — У насъ нѣма никаква литературна традиция, никаква почить къмъ дѣлото на единъ завършенъ писатель. Достатъчно е да надраскашъ едно стихотворение, за да сложишь подъ сѣнката си ония, които иматъ задъ гърба си многотомна литературна дейность!

— Времето е най-добрия ценитель! — съобщи тържествено, като на американско наддаване, професоръ Тарамбуковъ, и човѣчниятъ писатель се успокои веднага, виждайки мислено въ бѫдащето, срѣдъ нѣкакъвъ голѣмъ площадъ, собствения си паметникъ, украсенъ съ гирлянди отъ току-що цъфнали хризантеми.

Единъ гладкообръснатъ теноръ съ твърде масивно тѣлосложение, който бѣше попадналъ съвсемъ случайно въ нашата компания, се изкашли предупредително и безъ всѣкакъвъ разуменъ поводъ изплакна гърлото си съ нѣколко такта отъ арията на Каварадоси изъ „Тоска“.

* * *

Загадъчниятъ господинъ съ алаброса се премѣсти на друга маса, кѫдето седѣха трима представители на пролетарското изкуство. И тримата бѣха съ превързани глави, съгласно закона за защита на държавата, който пазѣше девственостьта на естетиката отъ фанатизъма на партийната тенденция.

— Какво има на отвѫдния лагеръ? — попита единъ отъ тримата другари, като се усмихна презрително.

Следъ петь минути, човѣкътъ съ алаброса отговори апокалиптично:

— Фашисткото изкуство залѣзва.

Шъпотътъ около маситѣ ставаше все по-плътенъ, сгъстяваше се и пълзѣше като грамадно стоного чудовище, изъ чиято уста течеше пѣна и изригваха отровни пламъци. Въ задимения въздухъ на кафенето лъщеха зловещитѣ маски на литературнитѣ палачи, всѣки отъ които чакаше съ нетърпение своя редъ, за да обезглави публично избраната си жертва. Извратеностьта на кървавата наслада стигаше до тамъ, че нѣкои отъ палачитѣ започваха екзекуцията ужъ на шега, съ едно почти ангелско състрадание къмъ осѫдения, когото веднага следъ това умъртвяваха съвсемъ неочаквано съ най-острия ножъ на злоезичието.

— Бездарникъ!

— Маниякъ!

— На годината пише по едно стихотворение.

— Нашиятъ приятель Синчецовъ яде кисело млѣко съ критика Листопадовъ.

— Социалната революция ще сложи всѣкиго на мѣстото му.

— Въ едно изречение петь граматични грѣшки.

— Напиши, напиши ти тая статия за диалектическия материализъмъ на Бетховеновата музика.

— На шесть месеца ходи веднажъ на баня. Страхъ го е да не настине.

— Отруденитѣ маси не искатъ пѣсни за луната, а манифести за хлѣбъ.

— Вманиячилъ жена си. И тя започнала да пише стихове.

— Темпо! Темпо! Аеропланизъмъ въ литературата!

— Та ти не знаешъ ли, че той е членъ на теософското общество? Всѣка вечерь разиграва масичка и лъже хората, че билъ медиумъ.

Изведнажъ въ срѣдата на голѣмата компания избухна тревога. Чу се женски писъкъ и звънъ отъ счупена чаша. Успокойте се, нѣма нищо особено. Професоръ Тарамбуковъ носѣше още отъ сутриньта въ чантата си една жива кокошка, която най-сетне бѣ снесла яйце между рѫкописитѣ и бѣ изкудкудякала въ знакъ на протестъ, че я сравняватъ съ нѣкаква поетеса. Разбира се, русокосата келнерка не знаеше тая подробность и затова, когато таласъмската чанта подскочи къмъ протѣгнатата й надъ масата рѫка, нещастната девойка изписка обезумѣла отъ ужасъ и изтърва тенекения подносъ на земята.

* * *

Виждашъ ли, читателю, какви чудни нѣща ставатъ въ литературното кафене „Мадагаскаръ“? Я по-добре си вземи ти шапката и бѣгай навънъ, защото не се знае, какво може да стане по-нататъкъ.

Ха, каква щастлива случайность. Ето, тъкмо сега по отсрещния тротоаръ минава и злочестиятъ поетъ Валерианъ Пламеновъ, заедно съ своя нѣкогашенъ състудентъ, за когото, ако не се лъжемъ, бѣхме загатнали още въ второто приключение на нашия романъ. Побързай да ги настигнешъ и да чуешъ, какво приказватъ, защото отъ тѣхния разговоръ, именно, зависи развитието на по-нататъшното ни повествувание.

Приключение шесто

въ което се пиять наздравици при единъ годежъ, и читательтъ навлиза по необходимость въ нѣкои банални подробности на всѣкидневието. Пакъ за псевдонимитѣ, за двойнитѣ имена на вагабонтитѣ. Диалогъ между грамофона и издателя, фаталното въздействие на старитѣ стихове и сватбенитѣ покани.

— Н-е-е, не можешъ се отърва!… Не те пускамъ! — викаше едрия фабрикантъ на цигли, прихваналъ здраво подъ рѫка нашия герой. — Работа имаме да вършимъ ний съ тебе, братле! Тю, да му се не види, София наопъки обърнахъ, а пъкъ той, приятеля, въ туй време по западъ шеталъ. Какъ тъй бе, Фирка, какъ стана тая работа?

Тѣ вървѣха срѣдъ вечерната навалица на булеварда.

— Зеръ, Дамяне, късметъ. Само вие ли ще се разхождате… усмихва се самодоволно Валерианъ Пламеновъ.

— А бе, късметъ, късметъ, ама и късмета не е слѣпъ… Нѣкой меценатъ, или меценатка, а?

— Професионална тайна…

— Добре, добре — не ти искамъ тайнитѣ… Ами я слушай да ти разправя за какво съмъ те дирилъ, като побърканъ, толкова време! Помнишь нашия разговоръ, вечерьта, кога пръвъ пѫть се видѣхме? Работата е опечена! — заяви тържествено фабриканта и лапна една дебела цигара съ златенъ край.

— Какво сме приказвали? Каква работа?

— Всичко! И търговията и булката! — отсѣче едриятъ като махна решително съ рѫка. — Свършено! Следъ 6 месеца, ако не се разхождашъ съ собственъ „Кадийакъ“ или „Рольсъ-Ройсъ“ — не като моя остарѣлъ „Фиатъ“ — да не ми думатъ Дамянъ Коцевъ!

Пламеновъ скептично-усмихнатъ го гледаше.

— Не ме гледай тъй, ами слушай. Идвамъ преди петнадесеть дни тукъ, и една вечерь се отбивамъ на кафе у моя сватъ Панайотъ х. Ставревъ, може да си го чувалъ, фирма за експортъ на агнешки кожи. Дъщеря му е моя кръщелничка. Приказваме туй-онуй, по едно време зарвамъ на нейната масичка една книжка. Гледамъ отгоре — „Валерианъ Пламеновъ“. Бре, думамъ си, вижъ го ти дявола, нашия Фирка, по моминскитѣ масички!… Докато кажа нѣщо, току кръщелничката се обади: „Челъ ли си, кръстникъ, стихотворенията на Валерианъ Пламеновъ? — Чудно хубави!… Пъкъ и самъ той какъвъ е интересенъ!…“ И очичкитѣ й блѣстятъ, блѣстятъ… „Какъ, думамъ, да не съмъ ги челъ, всички съмъ ги изчелъ. Та ние сме най-близки приятели…“ И изведнажъ, като свѣткавица блѣсва въ мозъка ми: Ами че тя — работата ясна, като бѣлъ день! Това мѣсто е предопредѣлено за Фирката, и всичко трѣбва да се претупа най-скоро. Нѣма време за бавежъ.

— Ама ти сериозно ли приказвашъ? — засмѣ се Пламеновъ.

— На другия день — продължи фабриканта, безъ да му отговаря — отивамъ при стария. Поприказвахме и се разбрахме. „Само, казва, да го видя, че тогава. Пъкъ и Фанка да си помисли — не е шега тая работа…“ Трепери стария надъ девойчето. Овдовѣлъ е отдавна, едно дете му е, слуша я като робъ. Богатство, триетажна кѫща, а пъкъ момичето — пъпка — 20 годишно, свършило е католическия пансионъ, и гори да се запознае съ тебе…

— Ама какъ така изведнажъ, бе джанъмъ? Тъй ли ставатъ тия работи?

— Ами какъ ставатъ тия работи? Да не е съ мъдруване, съ въздишки и съ стихотворения? — Изведнажъ се озѫби едрия тракиецъ. — Чувай, драги, или ще ме слушашъ, или дигамъ рѫце отъ тебе. Азъ десеть дена се изтрепахъ да тичамъ, бѫдещето ти уреждамъ — пъкъ ти сега ще ми филосовствувашъ. Изпърво, нали приказвахме, мислѣхъ да те взема при себе си въ Хасково. После, като ми хрумна това, думамъ си: по-добре, той не е за провинцията… Тукъ му е мѣстото. Ще поеме работата на дѣда си, ще я разшири. А да ти кажа, и азъ отдавна имамъ една идея, само че нѣмамъ вѣренъ човѣкъ. Пъкъ и повече капиталъ не трѣбва. Та, станешъ ли ти веднажъ х. Ставревъ зеть, ще му дръпнемъ съ тебе едно О. О. дружество за експортъ на кожи, сухи черва и перушина, че свѣтъ да ти се замае. Азъ вече проучихъ въпроса. Две чужди фирми се интересуватъ. Милиони ще потекатъ, братле! Може и акционерно дружество да направимъ… Пипни половината акции въ рѫце, живей си съ булчето бейски, и само стрижи купонитѣ! Кефъ ти въ Парижъ, кефъ ти въ Мадагаскаръ се разхождай…

— Ехъ, че го рече и ти, въ Мадагаскаръ… — кисело отвърна Пламеновъ като чу това име.

— Е, думата е тъй де… Сега — разбрахме ли се? Утре привечерь ще те водя у тѣхъ, да се запознаете. Разбира се, ще кажешъ на Фанка, че отдавна си я харесвалъ, тъй му е реда. Пъкъ ще направимъ една свадба — димъ ще се вдига. Азъ съмъ ти кумъ, ще телеграфирамъ на жената да дойде. Следъ свадбата, въ Чамъ-Кория. Азъ тегля разноскитѣ. И тъй, разбрано, нали? Утре ще те взема отъ кѫщи, и право тамъ. Ха, сега довиждане, че ме чака въ „Охридъ“ единъ предприемачъ…

Валерианъ Пламеновъ продължава пѫтя си срѣдъ тълпата. Една смѫтна полуусмивка играе по лицето му. Въ главата му се носятъ покѫсани, неясни, приятни мисли.

* * *

— Та какъ, кайшъ, ви бѣше името, Каменовъ ли?

— Валерианъ Пламеновъ. То не е име, тате. То е псевдонимъ.

— Какъ тъй, бе джанъмъ? Хемъ име — хемъ, не е? Кое ти е истинското име, кръщелното?

— Зафиръ Сѫбевъ…

— Ха тъй кажи бе чоджумъ! Що е туй Каменъ-Пламенъ и незнамъ още какво! Защо ти е друго име? Че тѣ само вагабонтитѣ носятъ по две имена!…

— Ама тъй е прието въ литературния свѣтъ, тате!

— Бе, холанъ и ти, Фанче, такова хубаво име Зафиръ да има, че да си търси друго! Я ги оставете тия приказки — детински работи сѫ тѣ! Не ми трѣбватъ никакви Валериани и Пламени — търговия съ такова име не се върти. Тъй ли е, Дамяне, а?

— Нищо, нищо, бай Панайоте, ще се нареди, всичко ще се нареди… Веднажъ да тропнемъ на сватбата — другото е лесно…

* * *

Годежътъ стана следъ два дни, както се казва, въ тесенъ семеенъ крѫгъ. Присѫтствуваха една стара леля съ брадавица на горната устна, една презрѣла мома, втора братовчедка, която знаеше да гледа на кафе, кавалерийския подполковникъ съ замѣстникъ прокурора и кръстника. Свадбата бѣ опредѣлена следъ две седмици.

* * *

— Едно-о, две, три — четири, едно-о, две, три — четири… Ахъ, дяволъ да го вземе, пакъ не върви… Едно-о-о…

Съблеченъ по риза и зачервенъ, Валерианъ Пламеновъ прегърналъ единъ столъ, изпъва кракъ напредъ, пристѫпя и брои гласно при всѣка крачка.

Единъ грамофонъ върху етажерката съска и гъгне Аржентинско танго.

Валерианъ Пламеновъ се учи да танцува. Той вече взе нѣколко урока съ учителя, а сега продължава самъ.

„Фокстротъ, какво е фокстрота — разговаря той мислено съ себе си. — Все едно, че марширувашъ: разъ-два-разъ-два… Тангото е друго нѣщо, вие се, като дактилна рима…“

Той навива отново грамофона. „Хайде…“

„Едно-о-о, две, три — четири…“

На вратата се чука. Увлечения танциоръ не чува. Втори пѫть се чука, и единъ човѣкъ влиза безъ да дочака отговоръ. Директорътъ на книгоиздателството „Мравунякъ“. Една минута той остава неподвиженъ, избѣлѣлитѣ му вежди се извиватъ като две тънки запетаи, устата остава отворена. После изведнажъ ядовита гримаса сбръчква въ ситна мрежа широкото му бръснато лице.

— Карайте, карайте, любезний, не се смущавайте…

Пламеновъ се обръща, сепва се, оставя стола, и спира грамофона.

— Вижъ, това занимание е добро — продължава човѣка, като гледа домакина право въ очитѣ. И тутакси кипва неудържимо: — Какво е това безобразие, моля ви се? Кѫде е рѫкописа ви? Де е обещаната поема? Или ги пратихте и тѣхъ при аванса? Не ви е срамъ — поети, културтрегери, елитъ — а ме карате три месеца, като лудъ да тичамъ и да не мога и сѣнката да ви хвана?… Реклами пуснати, съобщения въ пресата, още петь хиляди лева потрошихъ, а господина си прави разходки въ странство съ чуждитѣ пари, и се върти тука като дервишъ…

Пламеновъ оправя раздърпаната си връзка и го пресича:

— За какво, собствено, сте се развикалъ вие? Какви пари — какво странство? — И неочаквано се закисква. — Ха-ха-ха, съ вашитѣ пари? ха-ха-ха… Та вашия нещастенъ авансъ не може да плати дори единъ пѫтенъ билетъ до Парижъ, господинъ директоре!…

— А какъвъ бѣсъ диришъ въ Парижъ, господине мой, като нѣмашъ пари и за билетъ? И защо ви е на васъ поетитѣ странство, нали имате фантазия? Всѣки да си знае мѣстото…

Навѫсенъ, Валерианъ Пламеновъ свива устни, изважда отъ портфейла си нѣколко банкноти и ги хвърля на масата.

— Слушайте, ето ви аванса — и по-скоро ме оставете. Какво още ви трѣбва?

— Какъ какво? — вече по-меко, дига отново вѣжди директора на книгоиздателството. — Ами рѫкописа? Кога ще ми го предадете?… Да не пропуснемъ и тоя сезонъ…

— Никакъвъ рѫкописъ и никакъвъ сезонъ… Азъ съмъ решилъ известно време да не печатамъ. Разбрахте ли ме? Рѫкописъ нѣма да получите.

— Ама какъ е възможно това, моля ви се, — повишава гласъ човѣка — реклами, съобщения, печатница ангажирана…

— Чуйте, господине издателю, вземете си паритѣ и ме оставете. И не викайте тъй, азъ не съмъ ви слуга… Помнете, че пакъ вие ще имате нужда отъ мене, не азъ отъ васъ…

— Чуйте пъкъ вие сега, господине писателю! Азъ днесъ съмъ търговецъ на книги — утре на басма… Кой знае кой отъ кого ще има повече нужда…

— Тъкмо, тъкмо… усмихва се злобно Валерианъ Пламеновъ — понеже сте търговецъ, не се знае дали именно вие не ще се нуждаете отъ мене…

Неочаквано нѣкаква бърза мисъль минава презъ главата на книгоиздателя. Той мигомъ утихва, лицето му се измѣня неузнаваемо и той подава рѫка на младия човѣкъ:

— Чакай бе, младо, слиса ме съ виковетѣ си, че забравихъ да те поздравя. Тю, ама че си огънъ и ти! Хайде честито да е — щѣлъ си да ставашъ х. Ставревъ зетъ! Истина, нали? Хаирлия да е! Не се горещи толкова, де! То, между приятели тъй бива — и ще се поспречкатъ и ще се посмѣятъ — човѣщина. Хай, много здраве на годеничката и на стария!…

Директорътъ на книгоиздателството „Мравунякъ“ се покланя усмихнатъ, внимателно затваря вратата и изчезва.

* * *

Слънцето залѣзва презъ разлистенитѣ клони и разлива жълти петна по широката писмена маса, съ разхвърлени книги, стари рѫкописи, отдавнашни коректури. Върху пожълтѣлъ листъ изблѣднява заглавието на една ненаписана поема — още малко и то вече не ще се чете. Пада прахъ по етажеркитѣ, а въ голѣмата мастилница и втората чашка е вече празна. Нѣма нарѣзани чисти хартии. Нѣма нѣжната позлатена рамка. Тя лежи обърната наопъки въ едно пълно чекмедже. Вечерь, малкия зеленъ абажуръ на писмената маса не огрѣва съ своята бодра свѣтлина едно съсрѣдоточено лице, чийто погледъ лови въ тишината на нощьта синитѣ видения на фантазията, и чийто слухъ дебне кристалния звънъ на вдъхновени рими.

Господарьтъ на тоя малъкъ свѣтъ, магьосникътъ, който въ единъ мигъ превръщаше тихата стая въ лѫчезарни райски предѣли, или въ огнени преизподни на отчаянието, е вече гостъ тука, далеченъ и студенъ чужденецъ. Той не остава тукъ за дълго. Той окончателно се е преобразилъ. Той е напълнѣлъ, думитѣ му звучатъ тежко, въ очитѣ му лѫщи пренебрежителна насмѣшка.

Той забрави предишнитѣ си навици, не среща старитѣ си познати. Той пие всѣки день аперитива си и обѣдва въ нови компании отъ солидни хора. Вечерь носи букети, обвити въ тънка книга, къмъ триетажния домъ, дето се излюпва неговото розовичко, крѫгличко и мъркащо щастие на съпругъ и на съдружникъ отъ кѫщата за експортъ на агнешки кожи.

Нѣщата мълчеливо се гушатъ и чезнатъ подъ падащия здрачъ на прахътъ и вечерьта. И цѣлата стая линѣе и гасне въ една нѣма печаль на пълно запустение.

* * *

Свадбата е следъ три дни. Отъ зори въ голѣмия триетаженъ домъ се носи весела глъчка, шумъ отъ приготовления, суетня и припрѣно чистене. Стариятъ търговецъ се разхожда изъ стая въ стая съ радостно-угрижено лице.

По обѣдъ пристига отъ Хасково кумата. Тя е величественна дама въ дълга рокля отъ фрезовъ крепъ-де-шинъ съ опашка, съ бюстъ, който се клати, като разлѣто тѣсто, и сламена шапчица, закачена на лѣвото й ухо. На пълната й рѫка гори съ лимонаденъ блѣсъкъ едъръ рубиновъ пръстенъ. Заедно съ нея пристига и дъщеря й — шесть годишната шаферка, цѣла въ фунди и веднага заскачва на единъ кракъ изъ коридора.

Малката годеница цъфти въ една неизгасваща усмивка и чернитѣ й очи сѫ добили особенно дълбокъ, влаженъ блѣсъкъ. Навремени, тя спира за минута, съ полуспуснати клепачи и се облѣга до прозореца. Какво вижда тя въ далечината? Тя вижда розово-златисти дни, месеци и години, които нѣматъ край. Тя вѣрва, че държи въ рѫцетѣ си своето невѣроятно, несънувано дори, но сега вече сигурно щастие, което никой не може да й отнеме.

* * *

Надвечерь, когато Валерианъ Пламеновъ идва, намира годеницата си все така възторжено усмихната. Тя сѣда до масичката въ своята моминска стая, и изрѣзва монограми на неговитѣ копринени кърпи. Той гледа стройната, пълничка снага цѣла ухаеща на Floramye, стегната въ свѣтло-бежова рокля, нѣжнитѣ косъмчета, които слизатъ отъ тилътъ и се губятъ въ гънката между плещитѣ и изведнажъ приближава, сѣда до нея и я цѣлува въ топлитѣ полуразтворени устни. Тя оставя иглата и замира въ мълчаливо блаженство. После сама се пригалва до лицето му и шепне:

— Валя… Валя…

Ала Валерианъ Пламеновъ не чува. Рѫцетѣ му чувствуватъ топлотата на облото колѣно и пъргавата моминска гръдъ, ушитѣ му бучатъ, чъртитѣ му се изострятъ. Девойката игриво продължава:

— Знаешъ, Валя, тази сутринь като нареждахъ масата си, загубихъ цѣлъ часъ заради тебе… Разтворихъ книгата ти, и макаръ че всичко зная, четохъ, четохъ… съвсемъ се забравихъ…

Той отваря очи, като въ просъница:

— Какво?… какво чете?…

— Твоитѣ стихотворения, Валя! Боже, какви красиви стихотворения!… Особенно едно — най ми харесва:

Ти ли на сънь се засмѣ?…

— Помнишъ ли го?…

Валерианъ Пламеновъ, съвсемъ разбуденъ, се заглежда втренчено и се мѫчи да си спомни. Гласътъ на девойката става по-тихъ и нѣжно-печаленъ:

— Ти си писалъ това за друга… Ти не си ме знаелъ тогава…

Замълчава, и отново съ гальовно веселъ тонъ, като че е отхвърлила нѣщо неприятно, добавя:

— Но сега, нали, нали ще напишешъ и за мене — по-хубаво отъ това, по-хубаво отъ всичко… Обещай ми, Валя!…

И тя обхваща кръста му, и прислонява глава на гърдитѣ му.

Тръпка разтърсва снагата на младия човѣкъ, но той се овладѣва и леко отдалечава момичето отъ себе си.

Въ тоя мигъ на вратата се чука. Шивачката вика годеницата за проба въ другата стая.

Валерианъ Пламеновъ пристѫпя като унесенъ и сѣда до масата. Разбутва натрупанитѣ кутийки съ конци, панделки и игли, трѣскаво търси между книгитѣ въ ѫгъла и най-после измъква една тънка книжка, облечена въ тъмно-синь атлазъ. Неговата първа и последна книга стихове!…

Той отваря книгата, погледътъ му се плъзва по златнитѣ букви на корицата:

„Наградена отъ м-вото на Народното Просвѣщение. Второ издание“.

Една изострена тревога го обзема, като че чува далеченъ грохотъ отъ градушка и тътенъ на буря, която иде. Подобно подплашени птици, преминаватъ въ съзнанието му бързи образи, покѫсани мисли, въртятъ се безпомощно въ луда вихрушка и замиратъ, като го оставятъ изнемощѣлъ и прегазенъ. Той вдига очи надъ книгата и мисли: Нима това наистина сѫ негови стихове?… Колко отдавна трѣбва да е било — та съ такава мѫка сега си спомня? Колко отдавна не е държалъ книга отъ рѫцетѣ си!…

Той разгръща отново страницитѣ и почва да чете. И още отъ първата строфа нѣщо познато и въ сѫщото време неуловимо чуждо го лъхва въ звънливитѣ редове. Единъ далеченъ, увѣхналъ парфюмъ го потопява мигомъ въ странна, мѫчителна наслада. Той чете още. Лекиятъ пѣящъ кадансъ го отнася въ лѫчиста страна, дето звънтятъ нѣжни фанфари, играятъ радостни багри, дето едно пламенно сърдце, разточително и огромно, грѣе, като чиста звѣзда. После въздушнитѣ люлки го люшватъ въ тихъ, замиращъ ритъмъ, който се стапя въ кристалната бистрина на едно вечерно небе.

— Златния дъждъ отшумѣ,

Свѣтлата пѣсень угасна…

Облакътенъ на масата и стисналъ глава съ дветѣ си рѫце, Валерианъ Пламеновъ гледа въ пространството съ безумно-разширени, невиждащи очи. Сетне една завеса се раздира предъ погледа му. Той вижда самия себе си като безплътенъ двойникъ, нѣколко години назадъ, въ блѣсъка на единъ лѫчезаренъ възходъ. Хиляди възторжени лица го приветствуватъ, хиляди усмихнати и купнѣющи устни шъпнатъ името му, но неговитѣ очи се плъзгатъ надъ множеството и търсятъ други, единственитѣ въ свѣта очи. По витринитѣ блѣстятъ неговитѣ книги, въ списанията и вестницитѣ наднича неговото бледо лице, съ вдъхновеното име отдолу: Валерианъ Пламеновъ. Кѫде потънаха тия вчерашни ослепителни дни на подьемъ, на радость отъ самото сътворяване, на упоителни победи? Какви нечисти сили угасиха огъньтъ, който го изгаряше извѫтре и отъ пепельта го създаваше отново, по-живъ и по-могѫщъ, като нѣкакво непрекѫснато чудо? Той потърква чело, напряга паметьта си и внезапно странната лента на неговитѣ жестоки приключения се развива въ изостреното му съзнание. Той си спомня дългитѣ нощи на мѫчителни усилия — безнадеждно безплодни, вижда револвера въ рѫката си, безстрастното лице на Магнитния човѣкъ и лудия бѣгъ изъ чуждитѣ земи подиръ призрака на таинствения крадецъ… Коя сатанинска воля бѣ устроила тая зловеща шега, въ която той е само безпомощна жертва?

— Златния дъждъ отшумѣ… безвучно повтарятъ засъхналитѣ устни.

И ето, въ сѫщия мигъ, случаятъ, тоя невидимъ злодеецъ, който ни дебне задъ всѣки ѫгълъ, съ ножъ въ едната рѫка и цѣлото свѣтовно щастие въ другата, отново подава своето лукаво лице, за да ускори развръзката.

Валерианъ Пламеновъ отпуска глава въ дланитѣ си, лактитѣ му блъсватъ купъ книги отъ края на масичката, и тѣ шумно се събарятъ. Той остава така нѣколко минути, после уморено вдига книгитѣ и погледътъ му спира върху нѣкаква „Хумористична антология“. Отваря механически и чете безъ да разбира. Ала постепенно думитѣ добивать смисъль и тежкитѣ редове затракватъ въ ушитѣ му:

Та кой не е мечталъ у насъ, ей-богу,

А после самъ не се е смѣтналъ лудъ,

 

Не е напускалъ пѫтища приволни

И свърналъ изъ отъпкания друмъ?

Та кой не е повдигалъ празенъ шумъ?

Спомни си своитѣ другари школни…

Гореща вълна го залива цѣлъ, но той не може да се откѫсне отъ тия безжалостни строфи, които го удрятъ като плѣсници, и въ сѫщото време го изпълватъ съ нѣкаква отчаяна наслада на самоунижение.

Сѫдии, капитани, аташета —

Търговци на пашкули… и на честь…

Стига! Стига! Скача обезумѣлъ младия човѣкъ и ново стенание се откъртва изъ гърдитѣ му. Въ това време вратата се отваря, безшумно влиза слугинята и слага нѣщо на масата.

— Отъ печатницата донесоха поканитѣ за сватбата… И пакъ така безшумно изчезва.

Валерианъ Пламеновъ стои като истуканъ срѣдъ стаята. Вечерната дразгавина расте въ ѫглитѣ. Презъ прозореца кротко се усмихва синьо зеленикаво небе. Въ притихналата кѫща се чува заглушено тракане на хаванъ, и равния шумъ на шевна машина.

Той се приближава до масата, взема единъ отъ бѣлитѣ картони и чете:

ПАНАЙОТЪ х. СТАВРЕВЪ

има честь да Ви покани да благоволите и да присѫтствувате на вѣнчалния обрядъ на дъщеря му

ФАНКА

съ господинъ ЗАФИРЪ СѪБЕВЪ

търговецъ

Поздравления се приематъ въ черквата.

Безвучна мълния излакатушва и трѣсва момъка. Лицето му се изкривява въ страшна гримаса, всичко се завърта, струва му се, че ей-сега ще се струполи мъртавъ. Той бѣше забравилъ това! Той бѣше забравилъ, че дори името му вече не му принадлежи! Валерианъ Пламеновъ не сѫществува вече, Валерианъ Пламеновъ, който се създаде самъ, като собственъ творецъ, името, което звучеше, като тържественъ тромпетъ — отново се преобразява въ Зафиръ Сѫбевъ! И преобразениятъ Валерианъ Пламеновъ ще животува день по день въ тоя триетаженъ домъ, между тия предмети, напоени съ плътния мирисъ на едно сънно благополучие, срѣдъ тоя „Шильонски затворъ“ провѣсенъ надъ вишневото канапе, покрито съ калъфъ, и тежкия орѣховъ бюфетъ, съ сребърни сервизи и металически чаши за ликьоръ, до това хубавичко и добро сѫщество, което ще чака отъ него стихове, каквито той бѣ писалъ нѣкога — за другата!… О, другата! Момичето отъ златната рамка — де, де е тя сега? Може-би тя единствена би го изтръгнала изъ тоя чудовищенъ кошмаръ, който го души като огроменъ вампиръ! Тя единствена би го възвърнала къмъ неговото предишно сѫществувание, което сияе сега въ мрачината, като единъ изгубенъ рай. Но — нея я нѣма. Той не й трѣбва. И въ огромния свѣтъ той е самъ, съвършено самъ, лишенъ отъ едничкото богатство, съ което единъ милосърденъ Богъ нѣкога го бѣ надарилъ: неговото живо, трепетно, човѣшко сърдце!

Студенъ потъ покри слѣпитѣ му очи. Той не може, не, не може повече. Въ тоя мигъ, като ехидно видение предъ очитѣ му се превъртва вечерното кафене съ разговоритѣ по маситѣ, съ интригитѣ, съ усмивкитѣ — и той разбира, че всичко е вече непоправимо.

Валерианъ Пламеновъ умрѣ отдавна, нима Зафиръ Сѫбевъ трѣбва да остане да живѣе?

Той грабва шапката си, излиза тичешкомъ отъ кѫщата, и потъва въ вечерния мракъ.

Приключение седмо и последно

въ което, най-после, читательтъ стига до развръзката и научава нѣкои нови полезни сведения около приготовлението на Виенската торта. Тайната на картонената кутия. Надгробното слово на професоръ Тарамбуковъ. Една тиха нощь — едно човѣшко сърдце — едно бездомно куче. Край.

Една бѣла кухня. Единъ бѣлъ бюфетъ. Една печка, върху която пѣятъ чайници и клокочатъ разнокалибрени тенджери. И най-сетне — една бѣла маса, почти затрупана съ чинии, съ алуминиеви сѫдове и съ черупки отъ току-що счупени яйца.

Госпожа Виржиния свещенодействува предъ масата, фризирана безупречно съ най-новия апаратъ за шестмесечно кѫдрене. Тя е стѣгната въ синя оксфортена престилка на бѣли карета и мургавитѣ й рѫце въ прозрачни гумени рѫкавици държать паница съ жълтеникава каша. Така, нѣкой вдъхновенъ художникъ би могълъ да сътвори отъ тая малка жена безсмъртния образъ на феята на готварското изкуство.

Поне веднажъ въ живота си, вие сте слушали за невтасалитѣ козунаци, за злополучно разбития хайверъ, за интимнитѣ катастрофи въ кухненскитѣ печки, кѫдето забравеното прасе изгаря за смъртенъ ужасъ на порядъчния съпругъ и разбива канибалнитѣ блѣнове на цѣло едно семейство, или кѫдето шоколадения пудингъ се превръща съвсемъ неочаквано въ нѣкакъвъ жилавъ екзотиченъ сладкишъ, който поканенитѣ на обѣдъ гости намиратъ за превъзходенъ и хвалятъ съ такава китайска учтивость, че въ края на краищата домакинята отстѫпва предъ настойчивитѣ имъ молби и имъ преписва съ достойнство рецептата. Ала вие едва ли сте имали нѣкога случая да чуете малко повече подробности за така наречената Виенска торта и за нейното наистина мѫчително приготовляване, особено, когато любознателната домакиня притежава твърде богата литература по въпроса. Споредъ едни готварски книги, за тая торта е нуждна 200 грама захарь, споредъ други — 300 грама, споредъ трети — 350 грама, така че човѣкъ най-сетне изпада въ крайно недоумение.

Ако ние правимъ това гастрономическо отстѫпление въ нашия романъ, то е само, за да подчертаемъ твърде озадаченото състояние, въ което се намираше госпожа Виржиния, безъ да може да се справи съ трудната си задача. По челото й блестѣха капчици потъ, дългитѣ й очи гледаха тѫжно, като следъ четене на Илиадата. Госпожа Виржиния бѣ поканила нѣколко свои приятелки на следобѣденъ чай, и Виенската торта трѣбваше да бѫде приятната изненада между разговоритѣ за залѣзващата слава на тафтата и за крилатия възходъ на кѫситѣ жакетчета. И кой знае, може би, тя щѣше да стои още дълго време пленница на тая неразрешима загадка, безъ да забележи, че жълтеникавата каша въ паницата изневѣряваше вече на романтичната експанзивность на бакпулвера, когато изведнажъ, срѣдъ тишината на кѫщата се разнесе продължителния и рѣзъкъ звънъ на електрическия звънецъ.

Госпожа Виржиния се опомни мигомъ, и като остави паницата настрана, сне съ изумителна бързина престилката и хирургическитѣ си рѫкавици, пипна неволно косата си и изтича въ вестибюла. Господи, да бѣше тукъ поне слугинята!

Върху матовото прозорче на входната врата се изрѣзваше острия профилъ на човѣкъ съ каскетъ.

Кой ли можеше да бѫде тоя нечаканъ гостъ? Сега, когато наближаваше часътъ за обѣдъ? Нейниятъ мѫжъ? Не, той не носѣше каскетъ.

Госпожа Виржиния отвори вратата и върху слънчевата тераса израстна високата фигура на непознатъ мѫжъ, който се усмихваше приветливо.

— Bonjour, madame! Guten Tag, gnädige Frau Buon giorno, signora! Good day, my lady! — избъбри непознатиятъ и после добави само на френски: — Enfin, mon Dieu, enfin!

— Какво обичате? — попита строго младата жена и по тѣлото й полазиха тръпки на уплаха.

— Позволете ми да ви се представя, — рече мѫжътъ, като се поклони учтиво: — Томи Блякъ отъ кѫщата „Будното око“ въ Ню-Йоркъ. Искамъ да поговоря съ васъ само нѣколко минути. Ще имате любезностьта да ме приемете, n’est-ce pas?

— Заповѣдайте, — промълви смутено домакинята, като се дръпна назадъ и нашиятъ старъ познайникъ влѣзе смѣло въ вестибюла.

Той сне каскета си, прекара рѫка по жълтата си като слама коса, после седна на софата и каза съ въздишка:

— Ахъ, уважаема госпожо. Да знаете само, колко време ви търся!

— Вие? Да ме търсите? Защо? — очуди се домакинята, заинтригувана отъ думитѣ на своя гостъ.

— Да, азъ ходихъ заради васъ чакъ въ Парижъ, въ Венеция, и кѫде ли не още. И най-сетне ви намѣрихъ пакъ въ вашата родна земя.

— Значи, вие сте знаелъ, че азъ съмъ била на сватбено пѫтешествие въ чужбина? Интересно. Mais vous n’aurez plus besoin de courir après moi. Говорете, моля ви, — извика съ несдържано любопитство госпожа Виржиния.

— И тъй, слушайте, — рече тържествено Томи Блякъ, като извади изъ джоба си своята угаснала кѫса лула и я захапа като булдогъ.

— Уважаема госпожо, преди всичко, вие трѣбва да ми отговорите на единъ твърде сѫщественъ въпросъ: спомняте ли си между вашитѣ познати нѣкакъвъ човѣкъ на име Валерианъ Пламеновъ?

Госпожа Виржиния присви очи и се замисли.

— Валерианъ Пламеновъ… Валерианъ Пламеновъ… Ахъ, да, Валерианъ Пламеновъ, той пишеше едно време стихчета. Спомнямъ си, — каза младата жена, изваждайки съ мѫка изъ паметьта си единъ съвсемъ безцвѣтенъ споменъ. — Какво стана, наистина, съ него? Живъ ли е още?

— Слава Богу, — извика американецътъ. — Но ако работата продължава все така, незная дали тоя човѣкъ нѣма да свърши твърде трагично.

— Жалко, много жалко, — рече съ привидно съчувствие домакинята и стана изведнажъ нетърпелива, тъй като една необяснима асоциация събуди у нея старата шоколадена мисъль за Виенската торта.

— Сега, уважаема госпожо, — продължаваше детективътъ, — бихте ли имала любезностьта да ми кажете, дали вие не пазите отъ тоя човѣкъ нѣкакъвъ другъ споменъ, нѣщо материално, тъй да се рече, осезаемо?

— Нѣщо осезаемо? — озадачи се домакинята. — Кой знае. Твърде е възможно да съмъ запазила нѣкое писмо отъ него. Но чакайте, азъ ще ви донеса ей-сега кутията съ моитѣ момински спомени. Вие ще ме извинете за моментъ, нали?

— Bitte! S’il vous plais! Si, si, prego, gentilissima signora — извика радостно Томи Блякъ.

Госпожа Виржиния изтича въ съседната стая, и следъ нѣколко минути се върна при госта си, съ една картонена кутия въ рѫцетѣ.

Малкото жълто канарче, което до тоя мигъ дремѣше спокойно върху една отъ прѫчицитѣ на своята стъклена клетка, измъкна скритата подъ крилото си глава, разтърси перушината си и изчурулика дискретно. После въ тишината на просторния свѣтълъ вестибюлъ се разлѣха неговитѣ сладки трели като омагьосващи звънчета.

— Ето, вижте, — рече младата жена, като разтвори картонената кутия и започна да изважда отвѫтре стари мартеници, снопче пожълтѣли писма, изсъхнали незабравки, единъ албумъ съ позлатени рѫбове и съ портокалена луна върху корицитѣ, едно синьо емайлово слонче, и най-сетне — нѣщо увито въ пергаментна хартия.

Магнитниятъ човѣкъ следѣше съ затаенъ дъхъ всѣки предметъ отъ картонената съкровищница на споменитѣ.

Жената разгърна предпазливо пергаментното пакетче и извика отъ очудване.

Тя държеше въ рѫцетѣ си нѣкакъвъ чудноватъ предметъ — като круша, направена сякашъ отъ каучукъ.

— Какво е това? — извика изумена госпожа Виржиния.

Отъ очитѣ на американеца течеха радостни сълзи.

— Да, това е, което търсѣхъ, — промълви развълнуванъ той. — Това е неговото сърдце. Това е сърдцето на нашия злочестъ поетъ. Разбирате ли? Сърдцето му бѣше откраднато. И което е най-куриозното: азъ подозирахъ именно васъ като виновница за тая иначе твърде невинна кражба.

— Менъ? — извика весело изненаданата госпожа Виржиния, която бѣше успѣла вече да се опомни. — Ха-ха-ха! Азъ да съмъ откраднала сърдцето на Валерианъ Пламеновъ! Mon Dieu! Si vous, connaissez nos relations, vous parleriez autrement!

— Нищо, нищо, въ това нѣма нищо лошо, — бъбрѣше несвързано Томи Блякъ, извънъ себе отъ възторгъ. — Най-после въ сантименталнитѣ истории на хората подобни случаи сѫ нѣщо твърде обикновено.

— Но Боже мой, повтарямъ ви пакъ, че ако вие познавахте отношенията ми съ тоя човѣкъ, щѣхте да говорите по-иначе, — отвърна живо жената и сетне добави озадачено: — Наистина, какъ ли е попаднало това сърдце у менъ? Та то е съвсемъ изсъхнало. Бедното сърдце! Кой ли може да го е сложилъ въ кутията ми?

— Неразгадаеми сѫ тайнитѣ на любовьта, bellissima signora! — извика поучително магнитниятъ човѣкъ съ дигната къмъ тавана рѫка.

— Любовь? А за менъ това сърдце не струва повече отъ единъ изваденъ зѫбъ, който можемъ да хвърлимъ спокойно въ смѣтьта, — забеляза равнодушно домакинята.

— Да, да, точно тъй. Това сърдце не струва повече отъ единъ изваденъ зѫбъ, който можемъ да хвърлимъ спокойно въ смѣтьта, — повтори знаменитиятъ детективъ съ пламнало отъ щастие лице. — Вие ще ми позволите да го взема съ себе си срещу разписка, за да го предамъ на неговия притежатель, нали? Ще се съгласите, че сърдцето на поета е нѣщо като автоматичната писалка „Паркеръ“. Нашитѣ американски поети…

— Разбира се, — прекѫсна събеседника си госпожа Виржиния. — Нѣма защо дори да ми давате разписка. Вземете го веднага. Азъ не бихъ искала то да седи и занапредъ въ кутията ми и да замърсява останалитѣ спомени, които, все пакъ, сѫ твърде скѫпи за менъ. Ето, предайте го на господинъ Пламеновъ и му кажете, че азъ уважавамъ неговитѣ чувства, — рече съ галантна учтивость младата жена, като пъхна консервираното сърдце въ протѣгнатата рѫка на американеца.

— Thank you, my lady! Спасибо, милоставая барыня! Gracia, gentilissima signora! Bonjour! Guten Tag! Adio! Good bay! — извика на единъ дъхъ Томи Блякъ и изхвръкна мигомъ изъ кѫщата на любезната госпожа Виржиния.

Младата жена започна да прибира разхвърлянитѣ си спомени и да ги слага въ картонената кутия. Едно пожълтѣло листче се изрони изъ рѫцетѣ й. Тя го дигна, загледа се въ полуизтрититѣ слова, които виждаше сякашъ за пръвъ пѫть. Бѣше знаменитиятъ сонетъ на Феликсъ Арверъ:

Mon âme a son secret, ma vie a son mystere:

Un amour ėternel en un moment conçu.

Le mal est sans espoir, aussi j’ai du le taire.

Et celle qui l’a fait n’en a jamais rien su.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Elle ira son chemin, distraite, et sans entendre

Ce murmure d’amour élevé sur ses pas;

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Elle dira, lisant ces vers tout remplis d’elle:

„Quelle est done ceite femme?“ Et ne comprendra pas.

Едва сега тя си спомни, че въ сѫщность това бѣ за нея едничкиятъ осезаемъ споменъ отъ Валерианъ Пламеновъ. Нѣкога, въ единъ далеченъ день на миналото, тия стихове, грижливо преписани, й бѣха изпратени отъ младия човѣкъ, който следъ това изчезна завинаги отъ очитѣ й.

Госпожа Виржиния сви рамене и сложи листчетата при другитѣ нѣща въ кутията, която скри на предишното й мѣсто въ съседната стая.

После тя отиде въ кухнята, и като се наведе надъ масата, продължи прекѫснатото си четене въ разтворенитѣ готварски книги:

… накрая се прибавя кората на единъ добре настърганъ лимонъ…

Кората на единъ добре настърганъ лимонъ?

А, не. Това бѣше рецептата за друга торта.

И момичето отъ златната рамчица, която украсяваше писмената маса на поета Валерианъ Пламеновъ, прелисти нѣколко страници и се замисли отново надъ загадъчната пропорция на захарьта за Виенската торта.

* * *

Томи Блякъ хвърчеше изъ улицитѣ, носенъ сякашъ отъ вихрушка. Той стискаше здраво въ рѫката си сърдцето на нещастния поетъ, което най-сетне бѣ намѣрено. Предъ очитѣ му се нижеха картинитѣ на единъ страненъ трикфилмъ.

Всички американски вестници крещятъ името му съ грамадни черни букви:

„Победата на Магнитния човѣкъ!“

„Едно загадъчно престѫпление въ страната на розитѣ и на атентатитѣ, разкрито отъ единъ стопроцентовъ американецъ!“

„Тържеството въ Съединенитѣ щати!“

„Томи Блякъ при Рузвелтъ!“

„Томи Блякъ краль на детективитѣ въ цѣла Америка!“

„Томи Блякъ националенъ герой!“

Радиото съобщава на свѣта:

— Крррррахххх-прррррр… Краятъ на чикагскитѣ бандити!

— Фиуииииии-ю-ю-ю-кррррр… Алъ Капоне се отказва завинаги отъ своята престѫпна дейность… кррраххх-кррраххх-кррраххх… и става ходжа на турската колония въ Цинцинати!

Магнитниятъ човѣкъ пристига запъхтянъ предъ кѫщата на Валерианъ Пламеновъ.

Вратитѣ сѫ широко разтворени.

Влизатъ и излизатъ хора.

Какво има? Какви сѫ тия гости? Защо лицата на всички сѫ така угрижени?

Томи Блякъ се изкачва по низката каменна стълба съ смѫтното предчувствие за нѣщо лошо.

Той потъва въ коридора, пробива си пѫть между навалицата и излиза напредъ. Пристѫпя нѣкакъ несигурно, оглежда се наоколо, мѫчи се да разбере какво е станало.

И изведнажъ всичко му става ясно. Изненадата смразява кръвьта му, нозетѣ му се подкосватъ. Гледката е тъй неочаквана, че той за пръвъ пѫть въ живота си изгубва хладнокръвие и се опира зашеметенъ о стената.

Въ срѣдата на една отъ разтворенитѣ стаи е сложенъ дълъгъ черенъ ковчегъ.

Въ ковчега лежи мъртвецъ. Надъ главата му горятъ две тънки свѣщи.

Наблизо се чува шъпотъ:

— Кога се е самоубилъ?

— Снощи.

— Знаятъ ли се причинитѣ?

— Никой нищо не знае.

Мъртвиятъ е затрупанъ съ цвѣтя. Виждатъ се само книжнитѣ пантофи на нозетѣ му и бледното му спокойно лице, върху чиито свити устни е запечатана едва уловима горчива усмивка.

Нима така трѣбваше да свърши живота си поетътъ Валерианъ Пламеновъ, който бѣше дошълъ на тая земя съ чистата радость на детето, омагьосано отъ нѣкаква вълшебна приказка?

* * *

Томи Блякъ стои на тротуара и пуши неспокойно лулата си.

— Бедниятъ поетъ, — мисли той и поглежда човѣшкото сърдце въ рѫката си. — Бедниятъ поетъ.

Точно въ срѣдата на сърдцето стои забито малко лъскаво куршумче.

— А, — възкликна изненаданъ американецътъ.

Той изважда куршумчето, слага го въ джоба на жилетката си, и като поглежда още веднажъ сърдцето, хвърля го съвсемъ равнодушно въ вадичката на канала.

После неговата висока фигура изчезва задъ близкия ѫгълъ.

* * *

Погребалната кола се търкаля бавно изъ улицитѣ, следвана отъ дълга редица изпращачи. Начело на шествието вървятъ две хлапета съ хоругви и зяпатъ разсѣяно по стъклата на минаващитѣ трамваи. Следъ хлапетата пристѫпватъ четирима свещеници и единъ владика. Тѣхнитѣ златни одежди горятъ въ лѫчитѣ на следобѣдното слънце. Професоръ Тарамбуковъ крачи съ такава тържественость подиръ колата, сякашъ присѫтствува на собственото си погребение.

Минувачитѣ снематъ шапки, спиратъ се и протѣгатъ шии да видятъ мъртвеца, сетне всѣки продължава пѫтя си, унесенъ въ своитѣ мисли.

Погребалната кола влиза въ гробищата и спира предъ прѣсно изкопания гробъ.

* * *

„… Въ тоя часъ ние се прощаваме съ него, и азъ искамъ да ви говоря за Валерианъ Пламеновъ, за моятъ Валерианъ Пламеновъ, за поетътъ. Да събирашъ отъ разни мѣста най-хубавото, най-вѣрното, и да правишъ отъ това цѣла поезия — ето голѣмата сила на голѣмитѣ поети. Валерианъ Пламеновъ правѣше всичко туй, безъ да знае какъ. Мнозина други — и тѣ биха могли да направятъ нѣщо подобно, но винаги съ знание, какво и какъ трѣбва да го направятъ. Но сега тукъ ще разкажа нѣщо, което — право да си кажа — не зная дали е потвърждение или отрицание на туй, което казахъ по-горе“.

Професорътъ спира, втренченъ въ спокойното далечно усмихнато восъчно лице срѣдъ цвѣтята на ковчега, после изведнажъ пуска чантата си върху буцитѣ пръсть, слага шапката на главата си и почва бързо да рови изъ всичкитѣ си джобове. По лицето му пълзятъ струи потъ, той търси кърпата си да се изтрие. Най-после измъква отъ вѫтрешния джобъ нѣкакъвъ рѫкописъ, почва да бърши челото си съ него, и въ сѫщия мигъ мастилото го преобразява въ нѣкакво мораво-черно, космато чудовище, изправено надъ мъртвеца, за да смути и сетния му часъ на земята.

„… Да, Валерианъ Пламеновъ донесе първитѣ си стихове на мене. Азъ ги напечатахъ веднага, азъ го напѫтихъ азъ ги поправихъ. Азъ още тогава, преди двайсеть години, т.е., искамъ да кажа, преди седемь години, видѣхъ голѣмия поетъ. Азъ писахъ: той изгрѣва като слънце срѣдъ тъмни облаци. А сега, погледнете на западъ, това слънце преждевремено залѣзва. Черниятъ облакъ, който се издига тамъ, гаси слънцето на поезията, тъкмо както азъ писахъ тогава…“

* * *

Дълбока душна нощь натиска заспалия градъ. Низко надъ хоризонта виси непълния бакърено червенъ месецъ. Отъ гѫстата сѣнка на една стена се откѫсва черно петно и тръгва бавно изъ улицата. Едно бездомно, сухо като скелетъ, куче, съ увиснала опашка и съ нозе, които се люлѣятъ като опашката, души смѣтьта по улицата. То залита и върви безъ посока, съ последнитѣ сили на полумъртво отъ гладъ животно. При една врата, на която сѫ залепени некролози, кучето спира. Дига носъ и души. После отново се навежда, търси изъ вадичката на канала, измъква оттамъ нѣкакъвъ изсъхналъ кѫсъ месо, който има странната форма на човѣшко сърдце, застѫпва го съ преднитѣ си нозе и почва да го ръфа съ помѫтени отъ наслада очи.

Приключение първо

в което читателят се запознава с героя на романа и се въвежда тържествено в перипетиите на следващите приключения. За псевдонимите изобщо. Паякът-поет. Сиянието на рентгеновите лъчи в гръдния кош на героя. Един загадъчен случай.

Кой дигна завесата така прибързано?

Стаята гледаше в широка градина. Слънчевите лъчи течаха през разтворения прозорец и хвърляха игриви петна по стените. Бръмчеха пчели във въздуха, по клоните на разлистените дървета чуруликаха весело птички. Беше топла пролетна сутрин.

В тоя ведър час, когато скритите в земята семена се разпукваха за живот и около всяко камъче тичаха пъргави мравки, когато пътните врати на къщите започваха да скърцат и улиците ставаха все по-многолюдни — нашият герой показа носа си изпод вишневия юрган, разтвори за миг едното си око и после пак го затвори. Като полежа известно време така, без да диша дори, той разтърси леглото си с един неочакван ритник, отметна юргана и се изправи на нозете си. С една дума събуди се тъй, както се събужда човек, който си спомня, че е трябвало да стане по-рано, защото го чака работа.

Нека последваме сега примера на Виктор Юго и да оставим нашия герой да се измие, да се облече и да закуси, а до това време да седнем пред голямата писмена маса в стаята му и да видим какво има по нея. Ние няма да пипаме нищо, няма да ровим из чекмеджетата, както правят любопитните гости. Ще хвърлим само бегъл поглед отгоре и в краен случай можем да попрелистим съвсем невинно дебелия Ларусов речник — да кажем, на буквата Б, — отдето ще научим някои полезни подробности за Бастилията, за Буда, за морския курорт Биариц, или за бащата на бертолетовата сол — Клод Луи Бертоле. Иначе би било твърде неприлично, ако още в самото начало на нашия роман се нахвърлим върху един човек по долни дрехи и започнем да го описваме: той беше такъв и такъв. Пази боже! Та тоя човек е главно действуващо лице на романа и заслужава да бъде разгледан в неговия завършен тоалет.

Най-напред ще се спрем на тънката позлатена рамчица върху масата, зад чието стъкло се усмихваше бромовият портрет на младо момиче с дълги очи и малко полуотворени уста. Такива портрети е виждал всеки зад витрините на фотографските ателиета, ала такива очи имаше само едно-едничко момиче на земята и неговият образ грееше сега в слънчевата мъгла на стаята, затворен в рамчица като цвете в хербарна папка. До портрета на незнайното момиче, което живееше може би в същата къща, а може би и на другия край на света, лежаха разхвърляни книги: стихотворни сбирки, романи, речници и най-сетне — някакъв наръчник върху словесното изкуство. По-нататък, до разтворената кутия с цигари, стоеше озъбено гипсово черепче, в което имаше късче гума, няколко карфици и една унищожена пощенска марка. Ето и мастилницата — тежка, стъклена, с две кълбовидни чашки. В едната чашка искреше със зелен металически блясък виолетово мастило, другата беше празна и на дъното й се търкаляше една изсъхнала муха, която бе умряла навярно през миналото лято, тъй като сезонът на мухите не беше още настъпил. Под самата мастилница, точно в средата на масата, стояха грижливо нарязани и наредени една върху друга тесни хартийки, на най-горната от които бяха написани с равен и хубав почерк думите:

ЗЛАТНАТА СТРЕЛА

поема от Валериан Пламенов

Валериан Пламенов. Заради това име заслужаваше човек да се бори ожесточено срещу хотентотските звукосъчетания на думи, като Иван Драганов, Стоян Тодоров или Христо Георгиев — имена, които се срещат над входа на всяка обущарница, плискани равнодушно от дъжда като стари ръждясали кутии от консерви. Валериан Пламенов — какъв светъл символ на духовен аристократизъм, каква неизмерима бездна от никога неповторима индивидуалност! Благословен да бъде вовеки кръстникът, който потапя в светия купел детето с такова име! Ако нашите родители някога бяха по-умни, ние нямаше да тичаме днес от къща на къща по разни именни дни и да стискаме ръцете на тия нещастни люде, които се усмихват гузно, с изпънати вратове над колосаните си яки, и ни дават по едно шоколадено бонбонче, без да подозират горчивата истина, че те са безлични подобия на хилядите свои съименници, досадни аптекарски шишета, наредени едно до друго върху някаква безкрайна лавица. Кажете, можете ли да си представите един бележит човек с име Гунчо или с презиме Вариклечков? Дори да има нещо изключително у такъв човек, неговото име ще го погуби, ще го хапе непрекъснато като конска муха, ще го затъпява ден след ден, докато най-сетне го обезличи съвсем и го превърне в най-обикновен и посредствен човечец, който си отваря магазин за железария или пък почва да се явява като платен свидетел при нотариусите, да се кълне за пет лева и да лъже за една цигара. Да, страшна напаст е грозното и нищо неговорещо име. Наистина малко неделикатно е от наша страна, че излизаме извън рамките на общоприетото благоприличие, защото и твоето име, читателю, може да не е, както се казва, за пред хора. Ала нали ние тъкмо затова пишем роман, за да ти бъдем полезни поне с един малък съвет? Ако ти, любезни читателю, си недоволен от твоето натрапено име, откажи се веднага от него чрез държавния вестник и го замени с някой блестящ псевдоним, който ще ти отключи вратата на щастието и ще те поведе победоносно през живота.

Че ние говорим самата истина — в това не може да има никакво съмнение. Готови сме дори да приведем доказателства, ако туй е необходимо. Ето, тоя човек например, който се казва сега Валериан Пламенов, беше роден под фаталния азбучен зодиак на името Зафир Събев. Съгласно църковния ритуал неговият кръстник се отрече три пъти наред от дявола, ала туй не го възпря да извърши най-пъкленото дело в живота си, като прикачи на новороденото отдавна забравеното име на някакъв дядо Зафир, живял и умрял в тъмните кърджалийски времена. И тъй, малкият Зафирчо крещеше от сутрин до вечер, размахваше в розовата си ръчичка една шарена дрънкалка и негодуваше отчаяно срещу своеволието на родителите си. Ала лека-полека настъпи успокоението и като всяка божа твар, плачливото пеленаче се примири със съдбата си. Ококори мъничките си сини очи, усмихна се презрително на света и започна да расте без помощта на разните сладникави сиропи за усилване. До петгодишната си възраст то даваше големи надежди на своя баща, който мечтаеше да го направи зъболекар, ала когато тръгна на училище, всичко се измени съвсем неочаквано. Тайнствената власт на името Зафир пусна първото си злокобно коренче в душата на детето и то стана буйно, непослушно, жестоко, започна да връзва тенекиени кутии по опашките на махленските кучета и да се връща през ден в къщи с пукната глава. Неговото детство и юношество бяха една безкрайна верига от най-опасни приключения. Сетне, след постъпването в университета, доброто начало възтържествува отново и момъкът се отказа завинаги от своето опасно име, нарече се Валериан Пламенов и — стана поет. И то не посредствен драскач на стихове, а умен и даровит поет, за когото критиците говореха лошо само веднъж в седмицата.

Но кой е човекът, надарен от собствената см фантазия с това божествено име? Ш-ш-ш-ът, ето го. Той разтваря вратата на стаята и влиза вътре. Облечен е в елегантен спортен костюм и под бялата му яка лъщи копринена вратовръзка. Над високото му чело се спущат меки кестеняви къдрици, лицето му е бледно и тук-таме насечено с леки бръчки, сините му очи гледат унесено.

Ние намираме за благоразумно да станем невидими и да освободим стола зад писмената маса, където младият човек сяда, въздъхва дълбоко и се заглежда в някакво малко гвоздейче на отсрещната стена.

Оттук нататък, драги читателю, ние се сбогуваме с тебе, оставяме те да следиш без наша намеса перипетиите на героя и по тоя начин слагаме началото на динамичното развитие на настоящия роман.

* * *

Валериан Пламенов скочи от стола си. Нервиран. Със зачервено лице. Какво ставаше с него? Друг път думите сами изскачаха изпод перото му, тълпяха се по хартията и се нанизваха в стройни и звучни стихове. А сега? Царството на римите стоеше заключено пред нещастния поет и в главата му не проблясваше нито един поетичен образ.

Младият човек седна отново пред масата и написа за стотен път замисленото отпреди два месеца заглавие на поемата си. Ала въпреки това моторът на вдъхновението не можеше да се запали. Наистина от време на време светваше по някоя мъничка искрица, но тя напомняше по-скоро някаква фосфорна бълха, която ощипваше мозъка, за да го раздразни, а не за да разпали в него творческия пламък.

Върху тънка сребърна нишка се спусна от тавана един голям паяк — черен, с къдрави крака, — завъртя се над масата и надникна към издрасканите с мастило хартийки. Той наблюдаваше отдавна вече родилните мъки на нашия поет, докато най-сетне изгуби търпение и реши да слезе от своите висини, за да види по-отблизо как върви поемата. Като се убеди в творческото безсилие на поета, милосърдният паяк, който сам беше поет и от сутрин до вечер ковеше рими по тавана, увисна на края на сребърната нишка и се залюля във въздуха. После скочи върху шията на младия човек, покатери се на ухото му и започна да шепне: „Хайде, приятелю! Луната — земята, пролетта — песента, съзвучие — ручеят!“

Валериан Пламенов протегна ръка и улови досадния си вдъхновител. Разтвори длан и черното насекомо тупна върху масата. То протестираше, обърнато по гръб, като въртеше кривите си крачка и сипеше по адрес на своя неблагодарен събрат най-гнусните рими. А поетът го наблюдаваше съвсем равнодушно и това именно беше невероятно. Валериан Пламенов не можеше да понася насекомите, особено паяците, към които хранеше смъртен страх и ужас.

Наистина какво ставаше с тоя човек? На какво се дължеше тая промяна у него, настъпила неочаквано след една спокойно прекарана и богата със сънища пролетна нощ? Някаква страшна тежест натискаше гърдите му и запираше дъха му.

Той изгаси новата цигара, която беше запалил, стана, приближи се до голямото огледало на стената и се погледна в ясното му стъкло. Господи, какви бяха тия тъмни кръгове под очите му и това измъчено, почти безкръвно лице? Той се гледаше и не можеше да се познае. В неговия образ имаше нещо чуждо, не негово — едно странно преображение, извършено сякаш от самия дявол.

— Дали не се е спукал пак някой от дробовете ми? — помисли си поетът, вцепенен от внезапно възникналия спомен за своя тримесечен живот в болницата преди няколко години, когато левият му дроб се бе пукнал като автомобилна гума. И в същия миг пред очите му се занизаха тъжните картини на едно страхотно минало. Бялата стая с железните легла. Сестрите. Лекарят с каучуковата слушалка. Шишето със спасителния етикет: „По три супени лъжици дневно“, върху нощната масичка. Саксията с аленото цвете на прозореца…

Валериан Пламенов разтвори съвсем тихо вратата на стаята си, измъкна се безшумно в коридора, взе шапката си от закачалката и излезе на улицата.

Вървеше бавно и едва поемаше дъх. Както някога, когато беше болен. Около него фучаха автомобили, тичаха малки крещящи вестникопродавчета, по слънчевите тротоари се търкаляха първите пролетни колички с румени бебета, чиито бистри очи пиеха учудено далечния лазур на небето. Влажната земя димеше като запалена, хората крачеха бодри и усмихнати, отнякъде долитаха веселите звуци на латерна.

Младият поет застана пред красива двуетажна къща с широка градина, надникна през желязната ограда, поколеба се за миг и влезе вътре.

В къщата имаше една стая, пълна с хора. Едни стояха по столовете и канапетата, други гледаха през прозорците, унесени, забравени сякаш в някаква мисъл, която отдавна се бе изплъзнала от съзнанието им и бе престанала да бъде вече тяхна. Всички мълчаха. Само от време на време се чуваше по някоя въздишка от досада.

През няколко минути вратата в дъното на стаята се отваряше и на прага се показваше един великан в бяла престилка, с мургаво лице и с цигара в устата. И един по един хората, които чакаха по столовете, по канапетата и пред прозорците, прекрачваха тая врата и изчезваха зад нея ведно с великана.

Когато Валериан Пламенов се изгуби също зад тайнствената врата и попадна изведнъж в някаква електрическа юзина с хиляди ключове по стените, нозете му се подкосиха и кръвта му се смръзна в жилите.

— Някога страдах от скъсване на белодробната ципа — промълви той. — Сега усещам…

— Съблечете се! — отсече великанът, като палеше нова цигара и очевидно не обръщаше никакво внимание на думите на госта си.

Младият човек изпълни мигом заповедта и се съблече до пояс.

Стаята потъна в мрак, нещо запращя в тишината и в единия ъгъл изплува някакво синкаво сияние — като дух, който се мъчи да се материализира.

— Елате насам! — извика в тъмното медиумът.

Валериан Пламенов пристъпи пипнешком към блещукащата цигара, изкачи се върху малък дървен подиум и здравите ръце на великана го опряха о някаква студена стена. После върху гърдите му се спусна една черна плоча — същата, която пращаше и излъчваше синкавото сияние.

— Дишайте! Така. Не дишайте! Така. Дишайте дълбоко! Така. Обърнете се с гръб! Дишайте пак! Така. Нямате нищо в дробовете си! — провъзгласи тържествено човекът в бялата престилка, а нашият поет въздъхна дълбоко, ала тоя път само за себе си, с радост и облекчение.

— Чакайте! Чакайте! — извика внезапно великанът, като стисна здраво госта си за раменете и го намести отново пред черната плоча. — Защо не виждам никакво сърце у вас? Да, факт. Зад гръдната кост, между третото и петото междуребрие, сърцето не прави никакви екскурзии… Интересно…

— Какво казахте? — попита разтреперан Валериан Пламенов.

— Situs inversus… situs inversus — продължаваше да бърбори на себе си великанът. — Не, никакъв situs inversus… Тук нямаме разместване на вътрешните органи, а чисто и просто липсва сърцето. Невероятно феноменално явление…

* * *

Валериан Пламенов се дотътри с мъка в къщи.

Нима сърцето му бе наистина изчезнало?

Той глътна едно от хапчетата, които му предписа лекарят, отпусна се на кревата си и се вгледа в тавана с изцъклени очи.

Така умората от необикновените преживявания на тоя чуден пролетен ден го унесе в сън.

Приключение второ

в което участвуват едно заклано прасе, един кавалерийски офицер, една диплома, една румба и едни зелени очи. Луната, славеите, люлякът и други пролетни реквизити в заговор срещу героя.

Най-често, когато някое фатално събитие разкъса спокойната броеница на човешките дни, всичко изведнъж и непоправимо се обърква: зърната се изнизват, разпиляват и размесват и човек застава безпомощен сред тях, неспособен да въдвори ред в тоя хаос, връхлетял внезапно отгоре му. Така би било и сега в историята, която ни занимава, ако тя беше история като всички други. Но ако тя беше история като всички други — какъв интерес би представлявала и каква нужда би имало да се разказва?… Работата е там, че необикновеността на случая, който вече узнахме в началото на романа, се заключава не само в голия факт на събитието, но и във всички разнообразни последици от него, в които логиката, обикновените предвиждания и допустимите възможности изведнъж отстъпват пред странните прищевки на една потайна, насмешлива и всемогъща воля.

Така понякога съдбата отпуща невидимата нишка, с която ни държи, за да даде малка почивка на вечния пленник. Той се почувствува за миг свободен, забравя предупрежденията и заплахата, която виси над него, радва се като дете, танцува и пее, докато едно ново дръпване стегне още по-силно примката около шията му.

Прочее затова навярно, когато нашият герой отново излезе от къщи, странното произшествие от заранта бе съвсем изчезнало от паметта му, сякаш някой го бе заличил с гъба. Сънят и хапчетата бяха свършили своята целебна работа. Той усещаше някаква особено приятна, въздушна лекота, като че беше цветно балонче, което се носи без цел из златистия въздух. Минавайки из двора, той направи две-три движения по Мюлер, помириса пътьом напъпилите цветове и затананика песничката на мосю Трике от Онегин: „Вы ро-за… вы ро-за…“ После запали цигара и тръгна с широки крачки към улиците на центъра.

Майският ден догаряше в разточително великолепие. Наблизо поливаха градина и водният прах проектираше в небето малка нежна дъга. Лъхаше на люляк и на мокра пръст. От един разтворен прозорец се премятаха разглобени тактове на рамона. Далеч прозорците на Агрономическия факултет пламтяха като кристален дворец.

Младият човек дишаше дълбоко привечерната хладина и мислеше: Каква чудесна рамка за една дълбока и сгъстена поема! Какъв хармоничен мир, потопил цялата вселена, в който невидимите струи на вдъхновението се сплитат около всяко човешко сърце!… Защо само неговото сърце остава безответно — като че ли го няма?

И в същия миг резлива болка пронизва съзнанието му. Ръката му напипва в джоба хапчетата на лекаря… Нима — наистина?…

Силен трясък и рев на автомобилна сирена го стреснаха и той едва можа да отскочи пред грамаден камион, който отмина в облаци прах.

Момъкът се качи на тротоара и продължи пътя си. Неочаквано познат глас му се обади:

— Ха история де — поетът под колелата на камиона… Премазан от жестокия камион на живота. Върви после съчинявай некролози и надгробни слова…

Беше Бояров, белетристът, който прекосяваше улицата, запътен към редакцията на един литературен седмичник.

Пламенов се спря, усмихна се смутено и тръгна несъзнателно с него. През целия този ден той не бе разменил дума освен с доктора и сега му се искаше да поговори с някого.

Бояров метна тренчкота си на рамо, пусна кълбо дим, после изгледа една девойка, която минаваше, и отново разсеяно запита:

— Та продумай де, мирова скръб! Какво има?… Любовни трагедии?… Или стихове скандираш из улицата?…

Поетът преглътна и отвърна тихо:

— Знаеш, Марине, нещо става с мене… Не мога да разбера какво… Останал съм сякаш без сърце…

— Де, де, де — присви насмешливо очи белетристът. — Остаря вече тоя символизъм, любезни. Закъснял си с четвърт век… Не можеш слиса никого с това. Днес — а ти уж си от младите — нещо ново, реалистично, динамично, да…

— Ах, остави, моля ти се — отвърна Пламенов, — не става дума за литература… Никакъв символизъм — говоря ти съвсем човешки…

Бояров учудено го изгледа.

— Е, та?… Тогава пък — толкоз по-добре!… Защо ти е сърце в тия години?…

Пламенов изведнъж спря и махна с ръка:

— Хайде довиждане! — и тръгна отново сам. Защо ли му говори?… Нима тая суха реалистична душа можеше да го проумее?

Белетристът се обърна, кимна с недоумение подире му, понечи да каже нещо и сви рамене:

— Нека си върви!… Кога ли с тия занесени хора можеш да се разбереш? Все едни и същи пози, декламации и иносказания… Пфю!

И двамата колеги понесоха, всеки из своя път, гримасата на една горчива полупрезрителна усмивка.

В тоя привечерен час улиците добиваха един друг образ. Синкавата далечина поглъщаше светлите фигури на минувачите, жените изглеждаха непознати и по-хубави, небето — далечно и нежно като огромен опалов купол. Старите кестени по тротоарите приготвяха вече своите бледожълти свещици и един неуловим аромат падаше заедно с дрезгавината.

Валериан Пламенов вървеше бавно, с чувството на човек, току-що пробуден от тежък сън. Внезапният смут отпреди малко отново неусетно се успокояваше. Той оглеждаше всичко наоколо си, сякаш никога досега не бе го виждал. За пръв път той имаше ясното усещане на своето физическо съществование, за своите млади и здрави мускули, някаква несъзнавана до днес, но бликаща наслада бодрост във всяка частица на собственото си тяло. Целият този дълъг и мъчителен ден — вълненията, досадата, тревогите — всичко се топеше сега в едно повече съзнание, отколкото чувство, на първично и пълно доволство. Светът се бе преобразил магически и мигновено и в тоя нов свят поетът Валериан Пламенов шествуваше със спокойна и самоуверена стъпка.

Две момичета минаха край него. Погледите ми закачливо пробягнаха по неговата тънка и малко устремена напред фигура. Той се позапря и за пръв път очите му спряха дръзко по бюстовете и бедрата на минаващите жени. Лек и пъргав, той продължи пътя си.

На близкия ъгъл, пред вратата на месарницата си, един месар колеше мъничко прасенце. Слугинчето, което чакаше, бе извърнало ужасено лице… Животното отчаяно квичеше в ръцете на човека с кървавата престилка, а ножът стържеше обраслата с нежни космици шия. Поетът спря отсреща, прикован внезапно от зрелището. Никога до днес той не си бе позволявал да гледа нещо подобно. Кръвта извикваше винаги в цялото му същество непреодолима мъка, отвращение и ужас — и той потръпваше дори когато убиваше някоя дървеница. А напоследък той сериозно възнамеряваше да стане вегетарианец — от идейни съображения. Но сега (той сам много отчетливо анализираше в тоя миг усещанията си) искаше да види кръв с едно спокойно, почти иронично любопитство. И когато кръвта шурна из пробития най-после врат във водосточния канал и хъркащото животно потръпна в последни спазми, Пламенов тръгна, усмихна се вътрешно, като си представи препечената кожица на розовото прасенце във фурната, и преглътна. И сега изведнъж разбра, че е страшно гладен. Стръвен, неудържим глад, като че години не бе си дояждал.

По улиците пламваха първите лампи. Той погледна часовника си: 7½. Часът за кафенето, дето всяка вечер духовният елит на страната се събираше около масите на чаша кафе и литературни разговори. Там, дето се кръстосваха амбиции и идеи, дето се раждаха инициативи, дето се поверяваха от ухо на ухо сензационни новини, дето се правеха констатации и издаваха присъди…

Не, само тая вечер не. Той пак си спомни Боярова и сега тая среда му се стори съвсем чужда. По-добре да отиде да вечеря. Нали и лекарят му каза, че сега трябва особено да следи за здравето си, за да укрепне повече?

Той ускори крачките си и се запъти към гостилницата.

При вратата на заведението фаровете на скъпа кола блеснаха насреща му и го ослепиха за миг. Шумна компания, слязла от автомобила, запречваше входа. Изведнъж едно гръмливо възклицание го спря:

— О-о! Здравей бе, Фирка, здравей бе, братле!

Нашият герой изкриви кисело физиономия и се стъписа. Години вече никой не бе го наричал с това интимно, глупаво, забравено име. Вгледа се в лицето на един мургав и бръснат мъж пред него и без да ще, веднага се усмихна:

— О-о! Здравей бе, Дамяне!

Беше някогашен негов състудент, близък другар от университета, с когото години не бяха се срещали.

— Я гледай, я гледай! На вечеря ли и ти? — хвана го под ръка ухиленият юначага и го повлече към градината, в дъното.

— Сам си, нали? Хайде, ще ядеш при нас и ще се видим по-длъжко. Тю брей, Фирка с Фирка! Колко години бе, братле — пет ли, шест ли станаха… Слушам сегиз-тогиз за тебе, питам, кога идвам тука, и все не се случва да се видим…

Другите бяха заели вече маса и старият другар представи поета на компанията:

— Запознайте се, господа, мой приятел от старо време, юрист и писател, вие сте го чували — поетът Пламенов.

Ръкуваха се, насядаха, поръчаха. Освен Пламенов и другаря му, бяха още трима: един черноок заместник-прокурор с дебели сключени вежди и с хитлеровски мустачки, един пълен женоподобен младеж с рогови очила и един кавалерийски подполковник, съвсем плешив и без никаква растителност по лицето, от което изглеждаше, че изобщо няма лице.

— Е, казвай сега, Фирка, какво правиш — как си се наредил — съдия, адвокат, търговия ли нещо, а? Господа, видите ли го — цяла година в една стая сме живели с него. Заедно учихме юриспруденцията — само че той свърши, а пък аз зарязах още на четвъртия семестър. Та къде казваш работиш?

Пламенов се усмихна виновно и отвърна:

— Никъде… Така… Пиша стихове, книги издавам…

— Разбирам бе, братле, книги… Книгите са си книги, ами работа, работа някаква нямаш ли?…

— Господин Пламенов е артист, Дамяне — обади се заместник-прокурорът и веждите заключиха в скоби половината му лице.

— Бре, Фирка, значи все същият си останал? Ами дипломата? Диплома с отличие, моля ви се!… Язък!… Затуй си все такъв тъпичък — изгледа го той и поклати състрадателно глава, — с амброзия и нектар, а, така ли беше? Я, момче — обърна се той към прислужника, — кажи вън на шофьора да влезе да се навечеря. А пък аз, братле, видиш ли, станах фабрикант — фабрика за цигли имам в Хасково, ожених се, работим с тъста… Живеем в провинцията, хе-хе, и сегиз-тогиз прескачам в София с колата…

Пламенов мълчаливо ядеше, заливаше вкусните гозби със силно вино, отговаряше с по две-три думи и усещаше как все повече го изпълва същото ново чувство на приятно и пълно доволство. Странно нещо! Тия чужди хора, с които довчера още без досада и раздразнение той не би могъл да седи пет минути, сега не му бяха неприятни. Мярнаха се в паметта му студентските години. Първите поетични опити, трепетите на първото напечатано стихотворение, шумният успех… Призрачни спомени, като че от друго съществуване, пропъдени от шума на гласовете, чашите и оркестъра. Когато фабрикантът попита: „Ами дипломата?“, изведнъж нещо го жилна. Наистина! За първи път той се попита настойчиво, укорно — защо не бе помислил сериозно за това? Ето, всички тия хора тук — магистрати, офицери, фабриканти — солидни, спокойни, охолни, с какво бяха по-лоши от него, с какво той бе по-добър от тях? А не живееха ли те по-добре и не бяха ли по-умни от него? Защо той да бъде встрани от тоя живот, тъй удобен и приятен? Не е ли време вече да се вземе това, на което и той имаше същото право?…

Кавалеристът и заместник-прокурорът говореха за болшевизма и амнистиите. Офицерът махаше яростно ръка, като че сечеше със сабя, и върху лицето му жестоко лъщяха цял ред златни зъби. Прокурорът отново дигаше вежди с учудено оскърбен израз.

— Я слушай, Фирка. Таман сме се видели, да свършим барем една работа — викна фабрикантът. — Я да те взема аз при нас, да станеш прокурист на фирмата, а? На̀, шуреят — той кимна глава към младежа с очилата — заминава за странство, работата расте, пък мене ми трябва верен човек. Ха да те водя аз със себе си! Ще останеш при нас, ще свикнеш скоро, ще ти намерим и една булка… пък стихчетата, ако ти се пишат — пак си ги пиши. А, какво ще речеш? — И го тупна по рамото.

Поетът се усмихна и не отговори. Превъртя се като на филм хубава малка къща с модерни мебели, усмихната пълничка млада жена в копринен пеньоар, двуместна силна кола, за която има бял гараж в дъното на градината… Той притвори очи за миг, да задържи видението. А Дамян се наведе към него и добави:

— Аз съм още три-четири дни тук. Ти помисли и реши!

Компанията стана. Фабрикантът плати и изкомандува:

— Сега в „Риунионе“!

Качиха се в колата и след две минути слизаха по стъпалата на подземието. Заведението бе полупразно. Една двойка полуголи жени изпълняваха номер. Напудрените тела розовееха в кръга на синия прожектор като матов атлаз. На високи столчета при тезгяха седяха няколко бар-дами. Въздухът бе тежък и напоен с женска плът. Поръчаха вина и коктейли. Пиха без жажда. Но в зениците лъщяха остри пламъчета. Пламенов за пръв път оставаше по-дълго тук. Беше само надничал по-рано. Сега тоя блясък и тая топла, тръпчиво-люта атмосфера смути кръвта му. На масата им седнаха жени. Една малка маджарка със зелени очи и с луничка на устната се прилепи до него. Той се вгледа в очите й и някакво далечно-далечно отражение изплува до това лице: лицето на момичето от златната рамка… Но това не бе нито страшно, нито мъчително. Оная, другата, от портрета — тя бе смътен образ, сънуван отдавна, долетял и угаснал в друг свят. Тая тук бе жива, близка, с малка бяла и мека гръд, с дълбоки змийски очи. Може би тя беше истинската, защото се усмихваше до лицето му, а бедрото й топлеше неговото бедро.

Той мълчеше и я гледаше. Не знаеше какво да й каже, не бе свикнал още.

Джазът залюля танго. После кубинска румба. Няколко двойки преплитаха възбудени тела. Жените се отмятаха назад, мъжете — с изострени очи и с разширени ноздри — хищно се скланяха над отпуснатите в ръцете им тела.

Поетът се огледа: бе останал сам на масата. Всички танцуваха. Малката маджарка се превиваше в ръцете на кавалериста. Вълна от злоба и завист заля нашия герой. Нов, по-страшен от другия глад ревеше в него. Глад за тая достъпна, пъргава розова плът, глад за всички наслади, които даваше тя, глад, неизпитван никога досега, и той сам се уплаши от силата му. Той не смееше и не можеше да вземе своя дял тук, той беше чужд на тоя нов свят, който сега откриваше пред него всичките свои непознати блаженства. Той беше несръчен, бледен, не знаеше дори да танцува! До днес той бе презирал тези удоволствия и наслади като недостойни и пошли. Поетът Валериан Пламенов танцува румба! Можеше ли някой да допусне за миг тая нелепост! Той не си бе забранявал нищо — просто липсваше му вкус за всичко това! А ето че вкусът е бил у него — дълбоко внедрен, и сега се пробуждаше потаен, остър и стихиен. И всички тия недостойни и пошли някога неща бяха в същност отдавна желана, неизразима наслада, за която сега той се гърчеше от мъка.

Той скочи от масата, излезе, без да се обади някому, и се намери на улицата. Градът спеше. Далеч по булеварда автомобилна метачка бучеше и дигаше прах. Нощта беше хладна. Той тръгна към двореца. Небето беше чисто, синьо, с лунен сърп над Витоша, прилично на оперна декора. Един часовник прозвъня.

Спомни си за предложението на фабриканта и веднага реши, че трябва да го приеме. Няма време за губене!

После тръгна успокоен за в къщи. Стъпките му кънтяха по паважа, отмерени, звучни, като отсечени рими. Когато минаваше край градината, цъфналият люляк го потопи в тревожно-сладък мирис. От дворцовия парк се обади славей. Друг в градската градина му отговори. В бистрата нощ тия небесни рулади се лееха като струи от някаква далечна, нежно звучаща река, която бе опасала заспалата земя и напомняше на друг, пречистен и прекрасен живот. Пламенов се вслуша смутен и дигна очи към небето. После бързо зави нагоре. Булевардът лъщеше, безлюден и полутъмен. Само витрините на книжарниците светеха. Техният блясък хипнотизира очите на Валериан Пламенов, който се устреми като изгубена пеперуда към светналите им стъкла.

В една от витрините, обиколен с нови спретнати томчета, гледаше портретът на млад човек: нова литературна звезда. Наблизо, на окачен картон, се четеше:

Младият човек спря за миг пред осветените стъкла и изведнъж се олюля. Огнена мъка го обзе, всичко се завъртя пред очите му. Господи! Обезумял ли е той, или някой играе зла шега с него! Как може той, макар за миг, да повярва, че поетът Валериан Пламенов ще се превърне в нищожно и тъпо безличие?… Възможно ли е новата книга на Валериан Пламенов да остане само обявено и неизпълнено обещание? Какъв друг смисъл може да има неговият живот? И коя е тая злодейска ръка, която може да го лиши от едничката радост на неговото съществуване?

Не, милион пъти не! Той не ще се даде, той ще се бори до сетна капка кръв, но ще успее да си възвърне отново своето пламенно, вдъхновено и пеещо сърце!

И трескаво устремен, злочестият поет се втурна из заспалите улици, стигна запъхтян в къщи, седна на писалищната маса и натопи перото си в мастилницата.

Приключение трето

в което министърът на вътрешните работи кихва и — трагичните последици от това. Фантастичното бягство на една скромна преписка от една държавна канцелария. Внезапната поява на Магнитния човек, който препоръчва на авторите да извършат самоубийство на героя и по този начин романът продължава в досегашния дух.

До Господина

Министра на вътрешните работи

Тук.

 

Господине Министре,

Необикновеният случай, на който станах жертва преди няколко дни, а така също и необходимостта от бързи и енергични мерки, които подведомствената Ви административна власт трябва да предприеме час по-скоро в защита на осветените ми от Конституцията права, ме карат да се обърна направо към Вас с настоящата молба, вярвайки, че Вие най-добре ще схванете сериозността на положението, в което се намирам, и същевременно най-добре ще прецените в чии ръце ще трябва да се повери разбулването на долуподписаната загадка, имаща в основата си безспорно криминален характер.

На 16 май т.г. към 7 часа сутринта се събудих от сън, както всеки друг ден, без каквито и да било външни признаци на болезнено състояние или дори на афектация. След обичайната закуска, която направих в квартирата си и която се състоеше от чаша чай и четири маслини, аз седнах пред писмената си маса и тъй като моята писателска професия ми налага особено съсредоточаване преди започване на работата, хванах главата си с две ръце и се замислих. Така прекарах около четвърт час, без да мога да уловя нишката на благородното поетично вдъхновение. Ритах с нозете си под масата като Дикенс, пушех цигара след цигара като Флобер, гризех със зъби писалката като най-посредствен стихоплетец, ала изпод перото ми не излизаше нито думица. Тук, Господин Министър, си позволявам едно малко отклонение, за да изтъкна, че няма по-ужасно състояние от творческото безсилие. В това състояние може би сте изпадали и сам вие, когато сте съставяли някоя парламентарна или изборна реч. В такива мигове човек достига до истинското умствено затъпяване, сякаш нечия невидима ръка отхлупва черепа му, изважда оттам мозъка и вместо него, натъпква в главата парцали или слама… И тъй — часовете летяха един след друг — мъчителни и безплодни. Тогава именно аз усетих в гърдите си една необяснима тежест, едно внезапно задушаване и това чувство събуди у мен спомена за моето някогашно боледуване от Pneumotorax naturalis dextra. Много естествено е, че при подобно усещане всеки поет праща по дяволите не само поезията, но изобщо цялото изкуство във всички негови разклонения, превръща се на обикновен човек и побягва веднага при лекаря. Същото сторих и аз. Грабнах си шапката и отидох при известния рентгенолог Вартоломеев, за да разбера дали старата ми болест не се е появила отново и не е скъсала пак някой от дробовете ми. Рентгенологът ме изправи пред апарата си, прегледа и двете ми белодробни крила, които намери съвсем здрави, ала ведно с това той откри и нещо друго, нещо съвсем абсурдно както в областта на медицината, така и в областта на най-нелепата и разюздана човешка фантазия. Да, човекът на науката констатира… липса на сърце в гръдния ми кош, нещо, което се вижда и от приложената към настоящата ми молба рентгенова снимка. Можете да си представите, Господин Министре, моя ужас, когато узнах, че съм лишен от най-ценния си и важен орган — от това, което древните алхимици наричаха слънце на микрокосмоса, уподобявайки нашето тяло на една малка вселена. Обезумял от страх и от отчаяние, аз се прибрах почти полумъртъв в къщи, глътнах едно от хапчетата, които ми даде лекарят, и заспах. Ала напразно. Науката се оказа безсилна да ми помогне. Оттогава минаха цели шест дни, а днес е вече седмият, и моето сърце все още липсва.

Господине Министре, не бих се осмелил да ви отнемам тези скъпи за вас няколко минути, които бихте употребили за някое народополезно дело, ако липсата на сърцето ми не се беше отразила тъй гибелно върху моята професия. Най-сетне, щом продължавам да живея вече една седмица без сърце — това естествено показва, че и занапред ще мога да съществувам на земята, въпреки неочакваната анатомична катастрофа в гръдния ми кош. Ала тук има нещо друго: загубата на този тъй важен за тялото ми орган е вече много по-съдбоносна за моята поетична дейност, защото сърцето на поета е оная жива антена, която улавя най-чувствителните трепети на вдъхновението, събира в себе си като в кристал неуловимия смисъл на кипящите около нас събития, пие багрите на слънчевия залез и сребърния дъжд на лунните нощи, за да излее по-късно всичко туй в безсмъртните образи на едно вечно изкуство. Да, Господине Министре, това е само абстрактната страна на въпроса, а да говорим ли за неговата чисто практична страна, за онова материално ощетяване на интересите ми, като имате пред вид, че на стих се плаща по 8 лева, а аз пиша средно между 20–30 стиха на ден? Та това е все едно да отнемете прехраната на дърводелеца, като го лишите от инструментите му или ако вземам Вас за пример — като Ви лишим от избирателите.

Колкото и странно да звучи молбата ми, аз съм дълбоко убеден, че Вие, Господин Министре, ще се отнесете с пълно съчувствие към мен и ще прострете Вашата могъща десница при разнищването на загадъчното престъпление, защото човешкото сърце не може да бъде изгубено от своя притежател по простата причина, че то се не носи в джобовете на дрехите, нито пък се окачва като медальон на шията, а стои закрепено здраво вътре в нашия организъм, където науката му е отредила почетно място около третото и петото междуребрие. Следователно тук имаме случай на една необикновена кражба, а тъкмо в тая насока, струва ми се, трябва да се насочат всички бъдещи издирвания. Във връзка с последната подробност считам за неизлишно да добавя, че при днешните литературни нрави у нас не е изключена възможността сърцето ми да е откраднато от някой мой събрат по перо — още повече, като се има пред вид, че напоследък сключих контракт с книгоиздателство „Мравуняк“ за написването на една поема, срещу която получих аванс от 5000 лева и по тоя начин създадох озлобление срещу себе си във всички литературни кръгове. В интерес на следствието не трябва да се пропуща така също и обстоятелството, че през нощта на поменатото по-горе произшествие спах при отворен прозорец.

С непоколебимата вяра, че на настоящата ми молба ще се даде незабавно ход и ще се разкрие в най-скоро време виновникът за всички мои морални страдания и материални щети, моля Ви, Господине Министре, да приемете уверенията в моите най-добри чувства.

Валериан Пламенов

 

Приложение:

1 рентгенова снимка

* * *

Господин министърът на вътрешните работи прекара длан по челото си, протегна ръка към масата и като взе червения молив от широката мраморна поставка на мастилницата, подчерта последните двайсетина реда с такова безразличие, сякаш въпросът се отнасяше до служебния ценз на някой незначителен кандидат за служба. После той натопи писалката в зеленото мастило, позамисли се с вдигнати вежди и сложи върху бялото поле на заявлението стереотипната резолюция: „За надлежно изпълнение“, над която трябваше да си блъскат по-нататък главите всички негови подведомствени началници на разните служби и отделения. Когато господин министърът даде по тоя начин искания от просителя ход на молбата му, неговите строги очи се премрежиха внезапно, лицето му се сви в трагична гримаса и той кихна… В същия миг вратата в дъното на кабинета му се открехна предпазливо и едно мазно усмихнато лице извика: „Наздраве!“, след което вратата се затвори отново. Господин министърът изтри не дотам красивата си уста с малка копринена кърпичка, необикновено доволен от това, че кихавицата му е отишла на вятъра и че и тоя път неговият частен секретар не пропусна да изпълни едно от своите най-важни служебни задължения.

Да, кихавицата на един държавен мъж не е обикновено раздразнение на носните ципици, а загадъчно метафизично явление с още по-загадъчен смисъл. Напразно старите гърци са гледали на кихането като на щастливо предзнамение. Исторически факт е, че Ксенофонт е бил избран за пълководец само защото по време на една негова публична реч някой от присъствуващите кихнал. Разбира се, в нашата родна земя всичко върви наопаки, затова и кихането дава съвсем отрицателни резултати.

Щом заявлението на потърпевшия излезе от кабинета на министъра, съдбата, която често пъти обича да надниква уж съвсем случайно в коридорите на нашите държавни учреждения, го грабна от ръцете на разсилния и започна да го разнася сама от стая в стая. Най-напред заявлението се изтърси върху масата на един плешив чиновник, който решаваше някакъв ребус от едно илюстровано списание. Чиновникът погледна само гербовата марка, написа под резолюцията на министъра „Г-ну Ковачеву“ и след това молбата отиде в друга стая, където една тричленна комисия разискваше оживено въпроса около доставката на някакви икономични примуси за чиновниците при министерството. В тая стая търпеливото заявление се украси с нов надпис „Г-н Татарчеву“ и влезе смирено в третата канцелария. Там господин Татарчев, който натискаше необяснимо защо подутата си от зъбобол буза с попивателната преса и се намираше в едно почти експлозивно състояние, изгледа зверски просбата и я изгони мигом навън, като надраска отгоре й:

Г-ну Пиперкову.

Така нещастното заявление обиколи и най-потайните кътчета на Министерството на вътрешните работи, докато най-сетне се покри от горе до долу с имената на всички чиновници без изключение, поради което не ще бъде преувеличено, ако забележим, че то изгуби първоначалния си строго делови характер и доби неочаквано една твърде пъстра за окото карнавална външност.

Какво стана по-нататък с него — на тоя въпрос е трудно да се отговори, тъй като ние навлизаме вече в областта на конфиденциалните канцеларски възможности и засягаме тайнствената практика на така нареченото „съставяне на преписки“. Във всеки случай просителят идва няколко пъти в министерството да се осведоми за хода на молбата си, ала винаги си отиваше, без да научи нещо определено, озадачен от неразгадаемото обяснение: „Преписката е в движение!“

— За какво в същност идвате толкова често тук и ни отнемате времето? — избухна веднъж един дебел началник на отделение, от чийто нос стърчаха толкова много косми, та човек неволно изпадаше в непростимото заблуждение, че в носа му се крие някаква бръснарска четка.

— Аз… аз идвам… във връзка с молбата, която подадох до господина министъра — преглътна побледнял от смущение Валериан Пламенов.

— Каква молба? За какво се отнася тая молба?

— Как да ви кажа… случаят е малко по-особен… За едно откраднато сърце.

— Какво сърце? Златно? Сребърно?

— Не, моето собствено сърце.

Дебелият началник на отделение разтвори широко уста, изгледа просителя от главата до петите, после посегна с треперяща ръка към електрическия звънец на масата и го натисна с всичка сила. Когато вратата се отвори и на прага застана един от разсилните, началникът скочи от стола си и се развика като обезумял:

— Изведи веднага тоя човек навън!

— Ама как… защо? — мъчеше се да възрази Валериан Пламенов.

— Изведи веднага тоя човек навън! — крещеше началникът и цялото му тяло се тресеше от страх.

В коридора Валериан Пламенов се опита да се изскубне от коравите лапи на разсилния, ала в помощ на последния се явиха още двама стражари и той се намери мигом на тротоара с раздърпана вратовръзка и с кривната над ухото шапка.

От тоя ден нататък в душата на злочестия поет настъпи прелом. Той започна да се люшка в тревожна съмнение, че сърцето му е изгубено завинаги. Наистина неговата просба не беше минала още през ония задънни пътечки на каналния ред, където стават истински чудеса и надеждите се сбъдват. Но кой би се осмелил да твърди с положителност, че дори в последния момент, когато всичко можеше да се счита за пропаднало, заявлението нямаше да изскочи внезапно от някоя прашна папка, да изхвръкне през някой отворен прозорец на министерството и напук на всички наши бюрократични порядки, да предприеме на своя глава разследването на собствения си случай, като направи лично интерпелация в Народното събрание? Та то имаше всичкото законно основание да стори това не само защото криеше в себе си подробности около една скандална и незапомнена в криминалната история на човечеството кражба, но защото носеше с достойнство на гърдите си и спасителния знак на неизбежния входящ номер, и червения орден на една трилевова гербова марка.

Ала нашият герой не можеше да разсъждава с необходимото за случая хладнокръвие и тъкмо затова отчаянието му достигна до оня предел, когато в мозъка започва да зрее съвсем естествено мисълта за самоубийство. Какво го чакаше в тъмната далечина на бъдещето? Слънчевият мираж на изкуството гаснеше всяка минута пред очите му и той потъваше все по-дълбоко в бездънния кален водовъртеж на живота, преобразен, безпомощен и безличен — една восъчна кукла, която трепереше върху подиума на някакъв страшен паноптикум. Около него шумяха и тичаха странни люде, които копаеха земята и ръфаха с озверени лица нейните златни плодове, мяркаха се гениални фокусници, които късаха крилете на комарите и ставаха милионери — които търгуваха с цветя и с погребални ковчези и превръщаха дори и камъните в пари. Само той едничък стърчеше безпомощен и съвсем излишен в тоя свят на борсови спекулации, на мошенически сделки и на бясна жажда за парливи и остри наслади. Не, той трябваше да свърши час по-скоро със себе си.

Беше тиха привечер. Слънцето гаснеше на запад и бързите облаци летяха като хвъркати чудовища над далечния небесен пожар. Валериан Пламенов седеше пред писмената си маса. В ръцете му се чернееше малък бровингов револвер, очите му гледаха тъпо и разсеяно. На тая нелепа комедия трябваше да се тури най-сетне край.

Тогава вратата на стаята му се отвори и вътре влезе непознат човек на неопределена възраст — висок, сух, с изсечено сякаш от червен восък лице, в груб спортен костюм, с каскет на главата и с къса лула в устата.

Непознатият се приближи спокойно до самоубиеца и му подаде малка визитна картичка:

ТОМИ БЛЯК

детектив

Америка-Европа

Докато Валериан Пламенов се мъчеше да се опомни, изненадан от това неочаквано посещение, тайнственият гост измъкна незабелязано револвера от ръката му и като го пъхна в джоба си, рече на развален руски език:

— Дорогой сър, ето въпрос жизни и смерти, я понимаю. Вот уже четири вечеров я наблюдаю за вами, и, вы не бросили на захождящее солнце ни единаго взгляда! А веди вы поет. Кажется, вы потеряли свое сърце, неправда ли?

— Но кой сте вие? Какво искате? — попита Валериан Пламенов и се вгледа вторачено в непознатия чудак.

— Аз съм Томи Бляк. Детектив от прочутата къща „Будно око“ в Ню Йорк — усмихна се гостът и зъбите му се изгубиха в дим. — Свършил съм метафизичния факултет в Канзас Сити и се гордея с титлата „доктор по алхимия, астрология, телепатия, хиромантия, некромантия, графология, френология и всички останали разклонения на черната и бяла магии“. Владея отлично четиринадесет езика и тридесет и шест диалекта на южноафриканските племена. Пиша криминални романи на есперанто и чета стенография и всякакви други древноегипетски йероглифи като азбуката на матерния си език. Досега съм уловил със собствените си ръце осемстотин и тринадесет престъпника, седемдесет и двама от които са електрокутирани в Синг-Синг!

На Валериан Пламенов се струваше, че бълнува. Той разтърка очите си и като се убеди, че насреща му не стои призрак, а жив човек, рече с отпаднал глас:

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Не вие, а аз мога да бъда полезен на вас — отвърна живо непознатият. — От един месец насам обикалям Европа във връзка с издирване убиеца на Линдберговото дете. Смея да се похваля, че получих вече медал от председателя на Съединените щати, загдето установих по един безспорен начин, че американската полиция не е замесена в тая афера. Следователно следите на престъпниците трябва да се търсят другаде. Това възложих на моите помощници, а аз прескочих в България, за да се занимая с вашия случай. Вие ме разбирате, нали? Да открия крадеца на вашето сърце!

— Но отде знаете това? — извика изумен Валериан Пламенов.

— „Будното око“ знае всичко! „Будното око“ може всичко! „Будното око“ има агенти навсякъде! — провъзгласи тържествено Томи Бляк.

— Значи вие смятате, че моето сърце ще може да се намери — попита поетът, внезапно озарен от блясъка на една нова надежда.

— O, yes. В това не може да има никакво съмнение. Престъпниците идат сами при мене. Ненапразно в Америка ме наричат „Магнитният Томи“. И тъй, да не губим повече време в излишни разговори, а да пристъпим веднага към работа. Съмнявате ли се в някого?

— Предполагам, че крадецът принадлежи към някой от нашите литературни кръгове — отвърна замислено Валериан Пламенов.

— А кое ви дава основание да мислите така? — попита Томи Бляк и изведнъж добави: — Кое е това момиче в рамчицата върху вашата маса?

— Това момиче ли? Моята първа и единствена любов — въздъхна поетът.

Томи Бляк нахлупи каскета си до очите, вирна късата си лула нагоре и се озадачи за миг.

— Не знаете ли къде се намира сега уважаемата госпожица? — попита детективът.

— Тя е вече госпожа — поясни момъкът. — Не съм я виждал отдавна. Научих, че се е омъжила.

— Тъй. Кажете ми сега, не сте ли я сънувал наскоро?

— Да съм я сънувал? — прошепна на себе си Валериан Пламенов. — Да, сънувах я неотдавна.

— И как именно?

— Не мога да си спомня. Сънувах я твърде смътно. Струва ми се — някаква градина.

— Отлично! All right! Sehr gut! Bien! Bene! — бъбреше радостно Томи Бляк. — Имате ли обичай да спите при отворен прозорец?

— Само веднъж. През нощта на събитието.

— Да сте виждали някаква черна котка насам?

— В нашия двор идват всякакви котки.

— Не всякакви, а черна котка, чувате ли какво ви питам? — разсърди се детективът.

— Да, виждал съм и черна котка.

— Имате ли протестирани полици?

— В миналото съм имал. Сега нямам.

— Четете ли Ницше?

— Понякога.

— Вегетарианец ли сте?

— Наполовина.

— В литературните кръгове с какво име се ползувате?

— Рецидивист. Осъждан шест пъти за публична обида на професори по литература.

Томи Бляк извади лулата из устата си и затананика:

— Тиби-вай-ай-хи-о-ха!

— Вижте какво — рече веднага след това той, като се озърна наоколо и се наведе към поета. — Нишката на престъплението е в ръцете ми. От вас се иска само едно: да пазите пълна тайна и да слушате съветите ми. Ако случаят наложи да ме последвате в издирванията ми или пък да се срещнете лично с похитителя на вашето сърце, аз ще ви предупредя. Във всеки случай вие трябва да бъдете всеки миг на мое разположение. А сега да минем на другата страна на въпроса. Всички разноски поемам аз, тъй като разбулването на тая необикновена кражба ще ме направи крал на детективите в цяла Америка. У нас смятат, че Балканите са най-размирният кът на земното кълбо и че в България не може да се разкрие нито едно престъпление. А аз ще докажа тъкмо противното. И ще си направя по тоя начин една гениална реклама. В случая вие нищо няма да загубите. Напротив, ще спечелите хиляда долара. Разбирате ли? Вашият случай е един пробен камък за моята дейност в широк световен мащаб. Вземете сега тия сто долара като аванс срещу нашата сделка.

И Магнитният човек остави пред момъка една стодоларова банкнота, после протегна ръка и се сбогува.

— А, щях да забравя — извика той, като се приближи до поета и заби хипнотичен поглед в лицето му. — Необходимо е да се освободите още сега от мисълта за самоубийство и да станете по-жизнерадостен. Гледайте ме право в очите… Тъй… Exorsisco te, creatura melancolica per deum vivum, per deum trevurn, per deum + Sanctum! — избърбори Томи Бляк, като направи три пъти кръстния знак над главата на поета и после го щипна за ухото.

— Как се чувствувате сега, а? — попита детективът с особено задоволство.

Няколко минути нашият герой стоя зашеметен в някаква сомнамбулна просъница, сетне очите му светнаха и той се разкиска с всичка сила — в припадък на неудържим истеричен смях.

Магичното заклинание бе оказало своето целебно действие върху мрачното настроение на Валериан Пламенов.

— Au revoir? До свидания! Auf Wiedersehen! — извика американецът и изчезна тъй, както се беше появил.

* * *

Томи Бляк не спеше.

Томи Бляк не ядеше.

Томи Бляк кръстосваше като фантом софийските улици.

* * *

След една седмица Валериан Пламенов намери на писмената си маса една чекова книжка и първокласен билет до Париж заедно с къса бележка:

Пригответе се за път и чакайте допълнително съобщение.

Бляк.

На десетия ден пристигна следната телеграма:

По дирите на крадеца съм. Точка. Заминете веднага за Париж. Точка. Ангажиран апартамент в Hôtel des Americains. Точка. Чакайте Ротондата 20 юни вечерта.

Бляк.

Приключение четвърто

в което банка „Хароу и Ко, Ситроен и Коти“ поддържат едно весело настроение. За сребърните сватби в Кентъки и за кръвожадните якобинци. Рубенс, един розов пеликан и майката на Незнайния воин играят хоро. Чудесното пътуване с Кораба на сънищата.

Експресът фучи из равнините на Франция. В дрезгавината на утрото чезнат сънни станции, далечни градчета с камбанарии, широки тъмнозелени ливади. Слънцето изплува над хълмистия хоризонт и запалва жълти пламъчета по кристалните стъкла на влака. Една завеса на спалния вагон се вдига, едни трескаво-разширени очи гледат навън. Асфалтовото шосе бяга край линията и един автомобил изчезна на завоя. Големи цветни реклами „Benedictine“ a „Chocolat Menier“ прелитат сред изкласилите нивя. Влакът с писък лети през малки станци, без да спира. На пероните пътници чачат други влакове: Sens… Melun… Corleil…

Изведнъж вагоните потъват в някаква сива грамада, която тича насреща като растящ прилив. Слънцето изчезва, машината непрекъснато пищи, трещи между безкрайните редици товарни вагони, навлиза в дрипави улици на предградията, гърми по мостове и стрелки. В далечината израстват комини, високи сгради, площади с отворени кафенета, един трамвай звъни, една река лъсва — с ремаркьор, който влачи шлепове. На стената на един виадукт — голямата червена стрела — Paris à 3 klm, сетне друга стрела — Paris à 2 klm, най-после трета — Paris à 1 klm. Влакът забавя хода си и спира под стъкления купол на Лионската гара.

От едно първокласно купе на блестящия вагон с надпис „Istamboul-Paris-Calais“ слиза висок бледен момък, с метнато на лявата ръка пардесю и с куфарче в дясната. Очите му тревожно бягат наоколо, устните му са сухи и свити, но той успява да си придаде дръзко самоуверен вид. Той тръгва след другите пътници, излиза при широкия павиран двор на гарата и за миг спира на тротоара, между навалицата. Хиляди блясъци и шумове го грабват и завъртват в някакъв шемет, който запушва гърлото му. От прозорците на срещните многоетажни домове, от тезгяхите и масичките на кафенетата, блеснали в това чисто утро, слънцето се смее и приветствува неговото първо пристигане в Париж. Валериан Пламенов най-после в Париж! Безбройните клаксони на автомобилите, трясъкът на товарните коли, бодрият шум на огромния град, който се събужда, всичко се е приготвило да му се представи така, както той го е виждал в най-хубавите свои мечтания. Да, точно така бе виждал той своето първо пристигане в тоя бленуван град. Но защо сега той не усеща нито възторг, нито дори радостта на удовлетворения копнеж? Защо със съзнанието му не расте жаждата, която го изгаряше по-рано, а само някакъв увяхнал трепет на пробудено любопитство?…

— Circulez, s’il vous plait! — Един стражар стои до него и му сочи изхода.

Нашият герой се сепва, качва се в първото такси и казва:

— Rivoli, Отел-д-ез-Америкен.

Колата завива покрай кея. Поетът се обляга удобно, запушва и постепенно спокойствието му се връща. Той извива очи и почва да разглежда града. Успоредно с таксито върви трамвай с голям оранжев номер 19. Той се вглежда в надписите: Гар дьо Лион… Шамбр де Депюте… Плас дьо ла Конкорд… Авеню Анри Мартен…

Така значи, това е то — Париж, Камарата, Площадът на съгласието, до които се отива с тоя стар, раздрънкан трамвай… Хе, хе — а как се фантазира за тия неща отдалеч! Трамваят остава назад и вдясно се открива реката, букинистите и отвъд тях — посивялата грамада на Нотр Дам.

След десетина минути в бюрото на хотела директорът държи в ръка паспорта на новия гост, кланя се и повтаря:

— M-r Plamenoff — oui, oui, monsieur! Nous sommes avertis! On vous attendait! Ho мистър Бляк вчера замина. Вашият апартамент е готов. Oui, oui, monsieur!

Един асансьор отнася m-r Пламенов с куфарчето и пардесюто на третия етаж, в неговия апартамент от стая, кабинет и баня.

А след един час Пламенов, с колата на хотела, пристига в банка „Хароу и Ко“ и тегли с чек първите пет хиляди франка по откритата си сметка. Когато големите морави банкноти влизат в портфейла му, Валериан Пламенов отведнъж усеща прилив на сила, самоувереност и смелост. Той изправя приведената си снага и в очите му блясват пламъчета. Той вече не смотолевя думи, а високо и натъртено казва на шофьора да се връщат в хотела. Той окончателно уверява себе си, че знае и езика, и нравите на тоя живот тъй добре, както туземците. Нима той не е чел целия Мопасан и Пруст в оригинал? Нима не бе превел антология френски стихове и нима на неговите собствени стихове не стоеше тук-там мото от Рембо и Валери?… А сега напред! Той трябваше и външно да се приобщи към тая чужда култура. И най-първо, разбира се — тоалетът. След това ще се гмурнем в Париж!

Вечерта в хотела пристигат на името на господин В. Пламенов няколко грамадни пакета от къщата за мъжко облекло, съдържащи великолепен английски костюм, смокинг, пардесю и всичко друго, необходимо за един клиент на Отел де-з-Америкен. А на нощната масичка лежат две карти о Сервис Отокар: Paris en troi jours и Paris-nuit.

Облечен в копринена пижама, пъстра като паунова опашка, избръснат, подстриган, изкъпан и маникюиран, Валериан Пламенов угасва лампичката с футуристичен абажур, усмихва се и заспива дълбок, без сънища сън, под глухия тътнеж на нощния град.

* * *

3 часът следобед. Градът се топи под огнения дъжд на едно обезумяло слънце. Грамадните домове — със спуснати клепачи на своите щори, пъшкат изнемощели. Старите платани, прашни и посърнали, разливат върху тротоарите сини сенки. Далечината искри като разтрошено стъкло. Сегиз-тогиз, като лениви зелени буболечки, пропълзяват автобуси, изревават уморено на завоя и изчезват. Мирише на асфалт и бензин.

В тоя час, когато по безлюдните булеварди тече само горещото дихание на напечените здания, когато под пъстрите тенти на кафенетата редките посетители бършат потни лица и смучат със сламки цитронада с парчета лед вътре, когато малките мидинетки, в прозрачни парцалчета, под които се чертаят крехките стебла на телата им, с кутия в едната ръка и кутия сладолед в другата, бързат към хладилните дупки на метрото, в тоя същи час един блестящ син автокар на Сервис Отокар дьо Пари се носи по Авеню дьо л’Опера към Порт-Роял, и после към другия бряг на Сена.

Седнали в удобните кожени кресла на автокара и наредени като цветни friandises в бонбониера от Феликс Потен, тридесет души шествуват безмълвно из улиците и площадите на Париж. Един стегнат, бръснат господин с галонира — фуражка, изправен до шофьора, но с лице към пътуващите, държи голяма картонена тръба в ръка и от време на време сред грохота на кръстовищата един гъст глас, излизащ като от говорител, обяснява:

„Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Вижте тука тоя исторически паметник…“

Тогава, като по команда, главите се извръщат, лорнети и бинокли се насочват нататък, чуват се възклицания:

„О, yes!… Colossal… О, ja!…“

Това са мъчениците на туризма, на „сухия режим“, на пътните приключения, на манията за колекционерски и на любителски снимки. Те са пропътували стотици хиляди километри по сухо, преплували са океани, за да стигнат тук, препасани с бинокли, с кодаци, бедекери в ръце, със стило във външния джоб на пътния костюм и с кочан Traveleer Chec във вътрешния. А тука всевъзможните compagnies са им приготвили богат избор на променади, атракциони и мистерии: за най-заетите — „Париж в три дни“, за по-свободните — „Париж в 7 дни“. Вечер, безшумни автокари — „Париж нощем“, ги отнасят към потайните ъгълчета на потайния град, дето хиляда и едно питиета ги потопяват в един изгубен за страната на въздържанието рай, дето в подземни вертепи апаши с каскети и жени с червени кърпи на шията се мушат всяка нощ истински — o’yes! — с криви ножове, под звуците на луда хармоника и пронизителни изсвирвания с пръсти.

Те ще се разхождат така — безропотни жертви на „Томас Кук и син“ — със замръзнала, усмихната гримаса на полуидиоти и ще отнесат в кожените си куфари сувенири от Айфел, гипсови химери, голи фаянсови хубавици от „Фоли Бержер“ и пудри „Убиган“, като автентични доказателства за това поломничество, през което са опознали напълно и Франция и французите, и Париж и парижаните — o’yes!, o’yes!…

Но ние се увлякохме в това странично отстъпление и съвсем забравихме за същината на нашето повествование. Нека прочие оставим приключенията на тия добри хора за плячка на романистите отвъд океана и да побързаме при нашия герой.

Ето го, седнал в десния ъгъл на втория ред от грамадния автокар, който в тая минута завива по Авеню Виктория към Площада на Отел дьо Вил. Първият ред на колата е зает от един млад методистки пастор и от две съпружески двойки от Кентъки, които празнуват с пътешествие в стария свят своята сребърна сватба. До Валериан Пламенов седи една дребна мис, окичена с бисери, която развежда своя двадесетгодишен син Джими — розов като прасенце и едър като боксьор, който се смее и ломоти през зъби на съседките си отляво, две машинописки от жамбонния тръст в Чикаго, с билидъфчета на челата. Двете задни седалища са заети от пъстра компания немски екскурзианти с рогови жълти очила, а в последния ред се усмихва потайно, като загадъчна екзотична птица, бледото лице на дребен японец в чер костюм и ослепително бяла яка. Четворица субекти от неизвестни националности, мургави и мустакати, завършват комплекта на отокара.

Колата се носи безшумно по напечените площади, спира за минутка тук и там, тръбата гъгне всеки път: „Ladies and gentlemen“…

Те минават така Нотр Дам и Сите, завиват към Бастилията, спускат се после през реката към Джамията и спират по-дълго при Жарден де Плант. След няколко минути, зачервени и задъхани, нахълтват в близкото кафене и се тръшват по масите. Пукат бутилки шампанско за американците, немците смучат бира и пишат в бележниците, малкият японец гълта ледено кафе, а Валериан Пламенов поръчва чаша оранжада. Но отвън се чува тръбата, галонираният господин с часовник в ръка отваря вратата на автокара, настанява всички, изправя се отново до шофьора и дава знак за тръгване.

* * *

Като неуловим фантом синята кола плува из горещия океан на безкрайния град. Мерва се при Пантеона, слиза край Люксембург, спира при гроба на Наполеона. Виждат я под арките на Айфел. Виждат я да слиза към Трокадеро. Минава край гробищата на Паси, сетне се спуска край нея. Реката лъщи ослепително, замирисва на тиня, откъм летните бани се чува глъчка и смях. След няколко минути автокарът спира пред парадния вход на Лувър. В тихите зали на огромното здание цари мека светлина и хлад. Редките посетители в тоя час седят по канапетата и мълчаливо съзерцават. Изведнъж далеч в дъното се чува тропот, после по-ясен и нестроен, като ек от някакво внезапно нашествие. Паркетът пука под многобройните нозе и бързо, като подкарано стадо, се задават пътниците от синята кола. Почти тичешком те преминават от зала в зала, без да спират никъде. Човекът с тръбата е начело и пътьом непрекъснато изрежда имена на картини и художници, сочейки от двете страни грамадните табла по стените. Главите се въртят ту вляво, ту вдясно, погледите следят повече устата на водача и търсят да доловят думите му. Някои поостават назад, той се връща и ги прибира — и отминават по-нататък.

Валериан Пламенов върви между другите, замаян и мълчалив. Той вече не чува нищо, не разбира нищо. Всичко се люшка и смесва пред очите му — статуи, медалиони, картини — някакъв розов облак. Изведнъж пред някакъв портрет, който се мярва вдясно, той спира вцепенен. Стадото отминава с тропот напред, потъва в друга зала — но той стои. Той не може да откъсне очи от това лице, което го гледа отсреща над широката дантелена яка и от тия прекръстосани, цъфнали като лилии изумителни ръце. Задъхан, той приближава до пазача и пита. Старецът поглажда увисналите мустаци и спокойно му отговаря:

— Портретът на Анна Австрийска от Рубенс.

Анна Австрийска!…

Та той познава тоя нежен яйцевиден овал, тия дълги миндалови очи, това са очите от златната рамка на неговата маса! Господи боже! Халюцинира ли той или е обезумял! Анна Австрийска!…

Ала в това време човекът с тръбата се появява в дъното, прави кисела физиономия и Валериан Пламенов, съвсем объркан, отърчава да настигне другите.

* * *

Сега синята кола е на Вандомския площад. Спира по разписанието — три минути! — и водачът обяснява: „… Един от най-монументалните и най-аристократични площади в Париж… Там отсреща са големите магазини на парфюмерийните къщи — Герлен, Шанел, Коти… В средата на Вандомската колона, построена от 1200 пленени оръдия в чест на Великата армия, на върха е статуята на Императора…“

Главите се извръщат с насочени нагоре бинокли, кодаците щракват, а малката машинописка в края на редицата възторжено виква на другарката си:

— О, Мод, гледай, гледай — там, на върха на колоната, това е статуята на мистър Коти, императора на парфюмите…

И изважда от чантичката си карминения крайон за устни. Колата се спуска към Обелиска на Конкорд. Огромните фонтани шуртят и греят под полегатите лъчи на слънцето с блясъка на хиляди брилянти. Отсреща горят златните коне на моста Александър III. Едно равно бръмчене се носи из грамадния площад: две несвършващи редици автомобили безвучно се плъзгат от двете страни на Обелиска.

— Ladies and gentlemen!… Meine Damen und Herren!… Mes dames et messieurs!… Това е знаменитият Обелиск от Луксор, изровен от пустините на Египет и пренесен в сърцето на Франция… Забележете йероглифите по него, издълбани преди три хиляди години…

Тритоните и нимфите излизат от басейните, мокри и лъскави, и се усмихват на задъханите от него хора.

Немците записват в бележниците, пасторът, кротко усмихнат, клати глава при всяка фраза, а в това време розовият Джими скача от колата, изважда от джоба си металически метър и започва да мери основата на паметника. Мери, записва, мери, записва, кима ухилен и пак се качва. Спътниците го гледат любопитно. Той се обръща към двете машинописки и тържествено заявява:

— Ще видите, мис, след месец в Чарлстон, щат Виргиния, аз ще издигна също такъв обелиск от бетон. Нима само Париж ще има подобни паметници?…

Момичетата възторжено ръкопляскат, а майката любовно слага ръка върху коляното на засмения великан:

— О, май бой, май бой!…

Колата върви вече по Елисейските полета. Напред, отзад, наоколо, отсреща фучат безумно устремени таксита, автобуси, луксозни коли, почти съединени в две неспирно бягащи една срещу друга ленти на чудовищна, огромна машина. Слънцето залязва и на кървавото небе Арката издига в дъното своята тъмна и грандиозна маса. Под широкия свод е полутъмно. От една дупка, точно в средата между плочите на земята, излизат езици на пламък, разклатени и бързи, като живи огнени цветя, поникнали из дълбоката земна утроба. Няколко пресни китки и няколко полуувехнали венци с ленти ограждат вечното кандило на Незнайния воин. Един стражар се е прислонил до стената. Една възрастна дама в траур слага букет цветя и се изправя мълчаливо.

Пътниците от синия автокар влизат под свода, гологлави и благоговейни. Пасторът е начело. Той отваря малка книжка, прочита бързо една молитва, после се обръща към двете съпружески двойки от Кентъки и като посочва с очи дамата в траур, съобщава им поверително:

— Това е сигурно майката на Незнайния воин. Нека й отдадем нужната почит.

И петимата приближават до жената, стискат й ръка и изказват съчувствие и утешение: все пак тя трябва да се гордее, че е родила син, който почива на такова знаменито място — O, yes! — под тая Арка, построена от римските цезари…

И доволни от себе си, с тържествени лица, те сядат отново в колата, която бавно завива сред лудия въртоп на вечерния кръстопът при Етоал.

* * *

Нима тоя ден няма да има край? Валериан Пламенов обръща глава и вижда приведения гарсон, който за втори път му казва:

— Викат ви, господине.

Зад прислужника стои друг човек с галонирана фуражка, който се кланя усмихнато.

— Готов ли е господинът? Тръгваме.

Поетът още не може да проумее. Той току-що довърши вечерята си, гъстият куантро щипе приятно езика му. Сладка умора го натиска в коженото кресло, той мечтае да се намери изведнъж в леглото си. Без да мисли, той става от масичката, запалва нова цигара, тръгва подир човека и едва при вратата на хотела се сеща. Пред входа стои черен автокар с малък надпис: „Париж — нощем“. Всички са вътре и чакат. Той въздъхва покорно и се качва. Колата веднага тръгва.

Нощният хлад пропъжда умората и освежава челото му. Улиците бучат по-глухо и в мрака, високо над лъсналите асфалтови ивици блеснат, гаснат, отново пламват, гонят се и се въртят хиляди пъстри огньове на надписи и реклами.

Колата безшумно върви по широки светли булеварди, после затъва в мрака на сенчести алеи, прекосява безлюдни улички и отново излиза на шумни кръстопътища. Слизат в „Лунапарк“, качват се на „Руските планини“ и „Гъсеницата“, припадат от смях пред кривите огледала, спускат се във „Водопада“. После тръгват за Монмартър. Минават през Клиши край „Черната котка“ и „Двете магарета“, спират за миг пред рубинените крила на „Мулен руж“, пред блясъка на Пигал и руските кабарета с изправени пред портите казаци. Отбиват се в схлупената кръчма на „Mère Cathértine“ със завески от бели и червени квадрати, дето цялата публика ги посреща с викове, песни и кани, пълни с вино от френско грозде. После бавно слизат до Сакре-Кьор.

Неусетно всичкият шум, светлини и врява изчезват, удавени в гъстия мрак, който ги заобикаля. Високо над тях свети челото на бялата черква, като звезда в тъмното небе. А долу, сякаш в безкраен порт, блещукат светлините на огромния град и една глуха мълва тътне в неподвижния въздух. Далеч, почти в края на хоризонта, кулата на Айфел светва и изгасва, равномерно като фар, изрязвайки в черната нощ огнения надпис: Сит-ро-ен… Сит-ро-ен…

Когато слизат долу, наближава полунощ.

Сега колата поема към левия бряг, към потайните свърталища на апашите и към знаменитата кръчма на Робеспиер, при кея на Латинския квартал. Улиците са затихнали и лъщят като черни огледала. Колата минава край спящите магазини на Прентан, със заключени във витрините експресионистични восъчни кукли, спуска се край Операта, потънала в мистичното сияние на моравите завеси, и след няколко минути, завивайки от площад „Сен Мишел“ по тясната уличка „Сен Северен“, излиза пред мътно осветена кръчма. Вътре ридае хармоника, един човек по риза и със засукани ръкави се показва на вратата и кани:

— Влезте, господа, влезте! Това е историческата кръчма на якобинците. Ще видите кървавите петна по стените и дръвника, на който са клали жирондинците…

Човекът с тръбата събира групата и всички влизат. Само Валериан Пламенов остава вън. Той усеща смъртна умора, главата му се върти, никаква кръв и никакви якобинци не го съблазняват. Той се качва в първото такси и се връща в хотела, полумъртъв за сън.

* * *

Часът минава 11. Бляк и тая вечер не дойде. Седнал на терасата до входа на „Ротондата“, Валериан Пламенов се вглежда в лицата на минаващите мъже. Какво става с Магнитния човек? Поетът усеща лека неприятна тръпка, като че изведнъж се вижда изоставен и застрашен от хиляди неизвестни опасности. Три вечери наред той чака тук, според указанията на човека от „Будното око“ — но високият червен американец не идва. Тълпата шуми, весела, пъстра, космополитна. Отсреща Куполът и Домът греят в оранжево-сини блясъци. Какво прави сред тоя океан от чужди и непознати хора Валериан Пламенов, в тоя огромен, потаен и лукав град — сам, с тая празна чаша пред себе си? Какво става с непознатия крадец, по чиито дири го подмами Томи Бляк? Или може би всичко това му се е присънило и той е едновременно пленник и действуващо лице в някаква странна фата моргана?…

Но той напипва в джоба си паспорта, чековата книжка, вижда маникюрните нокти на ръцете си, кутайка цигари „Turmac“ — разбира, че всичко това не е никакъв сън и че наоколо му е кипналият нощен Париж. В същност защо толкова му е притрябвал чудноватият детектив и цялата тая история, в която той го повлече? Какво го интересува и тоя мистериозен крадец, и това глупаво сърце, чиято липса той вече не чувствува? Та мигар има нещо по-сладостно и по-пълно от това да си млад, свободен и охолен, в тоя единствен град, чиито тайни прелести очакват само твоето желание?

Той поръчва четвъртата чаша касис с лед и се заглежда към залата. Огледалата отразяват хиляди глави, една дама с деколтиран до кръста гръб се качва към дансинга на втория етаж. Минават продавачи на захаросани фурми и орехи. Отсреща някакъв бледен дългокос момък рисува профила на нашия герой и след пет минути му го поднася. Валериан Пламенов небрежно му хвърля петдесет франка и изследва с присвити очи скицата. В същия миг той усеща мека и топла гръд, която докосва продължително рамото му. Облак остър парфюм го обвива и един напевен глас прозвучава до ухото му:

— Свободен ли е другият стол на масата, monsieur?

Поетът вдигна очи и преди да се съобрази, отговаря:

— Не, аз чакам някого, madame.

И веднага съжалява. Друг господин на съседната маса услужва на дамата и тя сяда. Сега Валериан Пламенов вижда едно мургаво, напудрено с охрова пудра лице, високо чело с отметнати назад смолисти коси, две черни очи с лукави пламъчета, една перверзна и неотразимо привличаща уста, цъфнала като тъмночервен карамфил, и една гола ръка, която трака цигара върху масичката. Очите, извити към него, гледат насмешливо и дръзко, той се извръща ядосано, иска сметката и става. Гореща тръпка пропълзява по снагата му. Улицата, терасите, залите звънят от смехове, закачки и любов. От изхода на метрото излизат прегърнати двойки, по ъглите се целуват. Отгоре се спускат спирали ленива и чувствена музика. Нощта кипи в пароксизма на млада, пъргава и сладка плът. Жени, жени, жени, прекрасни и достъпни. В тая лятна парижка нощ единствен той е сам.

Той нервно разкършва плещи и тръгва без посока, без цел, решен да се изостави на милосърдния случай. На един тъмен ъгъл слепец с куче дреме в сянката на голям дом. Той пуска в снетия каскет два франка и отминава. На срещния ъгъл някакъв субект с бомбе приближава до него, запалва цигара и го запитва:

— Вие сте чужденец?

— Да…

— Може би това ви интересува? — и той показва под палтото си куп неприлични снимки, разтворени като ветрило. Пламенов поклаща глава и иска да отмине.

Но човекът продължава:

— Или мистериите на Париж? Една нощ у Месалина? Или детската градина на Астарта? Или може би Корабът на сънищата?

— Корабът на сънищата!

— Как, вие не сте чували дори? О, mon cher monsieur, това е най-субтилното блаженство, приобщаването на човека с бога, мечтата, която става реалност! Спомнете си „Изкуственият рай“ на Бодлера!… О, моля ви, моля ви, suivez-moi, monsieur!…

Може би нашият герой би отминал равнодушно и тоя път, както неведнъж досега, непредвиденото, което Провидението изпречваше на пътя му. Може би, ако той би продължил да върви сам, случаят — тая невярна птица с пъстроцветни, менливи пера, би му поднесъл друга изненада, по-интересна и по-значителна, която би могла да стане завой в неговата жизнена линия. Но — пътищата на съдбата са неведоми, както е прието да се казва в подобни случаи. Затова и нашият поет, чувайки името на Бодлер в тоя късен парижки час, внезапно решава, че това е едно предзнамение. И той тръгва след непознатия мъж, който го води мълчаливо из безкрайни, тесни и тъмни улички към неизвестността…

* * *

Един дребен човек в кимоно, с пергаментово лице и тесни цепнати очи, отваря пред него врата в дъното на коридора и го въвежда. Стаята е просторна, тапицирана в тъмно, с тежки завеси, постлана с дебел пъстър килим и задимена от пушек. Едно невидимо осветление ръси дискретен полузрак над няколко отоманки и грамадни английски кресла, наредени край стените. На ниска масичка сред стаята гори като алхимичен огън синьо пламъче на малка лампичка. Двама души лежат върху отоманки, трети се е изтегнал върху едно кресло, отметнал глава назад, с изцъклени полуотворени очи. Глуха тишина обвива нещата и хората. Никакъв шум не прониква отвън. От време на време един продължителен сподавен звук, повече стенание, отколкото въздишка, иде откъм мълчаливите хора. Сетне отново гъста тишина.

Човекът в кимоното, безшумен и гъвкав, посочва едно празно кресло на Пламенов, отваря едно черно ковчеже с инкрустирани арабески и набожда отвътре с голяма игла късче тъмно вещество. После взема от масичката дълга игла и поднася над пламъка на лампичката набоденото парче. Леко пращене се разнася из стаята. Човекът сваля късчето от иглата, смачква го с пръсти в малко като грахово зърно топче, пъха го в лулата и я запалва. И приведен със своето полуусмихнато лице на идол, подава я на новия гост и казва:

— V’la, missi…

Валериан Пламенов смуква надълбоко първата лула в Корабът на сънищата. Едно кълбо пушек повисва във въздуха, бавно се уголемява, като го обвива цял в своя тръпчив и плътен мирис. Пушекът се застоява, закрива всичко наоколо му в сива, полупрозрачна завеса. Постепенно кълбата се умножават, миризмата става по-силна, някаква тежест притиска гърдите на младия човек, стомахът му се свива в леки спазми — ала изведнъж всичко минава и пред неговите очи предметите, стените, стаята безшумно се отдалечават, чезнат и най-после се изгубват в мътносинкавата далечина. В същия миг от четирите страни на хоризонта се задават в лек ритмичен хоровод някакви странни талази, поръсени с милиони сребърни искрици, всяка от които звучи неизразимо тихо и нежно, като заглушена детска хармоничка. Те се приближават, съединяват, свиват се, изпълват пространството и се люшкат все така отмерено и леко, като звънтящи вълни от някакъв въздушен океан, който е потопил вселената. Облегнал глава в ъгъла на креслото, Валериан Пламенов усеща с всяка пора на тялото си тоя вълшебен блясък, който звучи и в самия него. Тялото му става безплътно и се отпуска, понесено от невидими криле. Той е сам в тоя нов, чудесен свят, който съществува само за него, и изпитва безпределно и неизразимо блаженство. Изведнъж едно ново сияние преобразява всичко. Сега той се носи в мелодичната прозрачност на едно невиждано светлозелено небе. Огромни портокалени, сини, виолетови и алени облаци плуват наоколо, минават през него, звучат, отминават, отново се връщат, разпукват се като исполински цветя и се топят в млечноседефени вълни. Лъчезарна музика, все така неуловимо далечна, се точи по невидими нишки из тия вълни, родена ведно с вълшебните багри. Ала постепенно блясъкът и нежните звънтящи звукове гаснат и се удавят в мъглив жълтеникав полузрак. Из дрезгавината бавно плуват сънните очертания на някаква тъмна, смътно позната улица с мокри стени и тротоари. На един ъгъл се мярка за миг нежна фигура на момиче, което гледа към него със своите прекрасни, единствени в света очи. Ръми ситен дъжд и във влажната привечер върху бледото лице на девойката дългите спокойни очи се изрязват още по-живи. О, образът на девойката от позлатената рамка — и тяхната първа, фатална среща в оная далечна есенна вечер! Горчивина и бурна радост бликват едновременно в гърдите му, той простенва и протяга ръце да задържи видението, което изчезва отново, стопено в жълтата бездънна мъгла наоколо. Човекът с кимоното слага втора лула в протегнатите ръце на момъка.

* * *

Когато Валериан Пламенов вдига очи към облегалото на креслото, в стаята няма никой. През завесите се цеди утринна дрезгавина. Страшна умора смазва цялото му тяло. Челото е стегнато в обръчи, нозете му се подгъват като чужди. Таксито се носи из празните улици в тоя ранен час. Край бордюрите шуртят вади, в първите кафенета светят още лампи, работници с вързопи под мишница бързат към дупките на метрото.

Коридорите на големия хотел са полутъмни и тихи. Той едва успява да се съблече, тръшва се в леглото и затваря очи. Но не може да заспи. Изведнъж пред него израства Нотр Дам, а върху нея, между двете кули, се катери и най-после се качва отгоре й Джамията. Те почват да се въртят бавно, покланят му се, изчезват, пак се явяват и внезапно се превръщат в Наполеоновата гробница. От двете страни на входа са изправени безброй криви огледала от всевъзможни форми и вътре се блещят хиляди уродливи лица. Насред широките стъпала един розов пеликан от Жарден де Плант трака с клюн и крещи: Анна Австрийска!… Анна Австрийска!… А в същото време, изправена на три крака, с човешко лице и с дълга лула в уста, минава в бърз смешен танц Айфеловата кула, минава, връща се, минава, връща се и стреля в небето огнени залпове: Сит-ро-ен… Сит-ро-ен…

После мигновено всичко се проваля вдън земя, остава само гъст мрак, в който угасват и звукове, и светлини.

Късно привечер прислужникът събужда младия човек с една радиограма:

Чакайте 29 юни Венеция Лидо хотел Екселсиор.

Бляк

* * *

Няколко дни нашият герой отново чака тайнствения представител на американската къща за издирвания. Разхожда се из каналите, лежа по пясъка на плажа между кралете на консервни кутии и киноартистите, дошли отвъд океана, снима се на площада „Сан Марко“ сред гълъбите и яде спагети с пармезан. На четвъртия ден пристигна втора радиограма:

Следите отново загубени. Точка. Чакайте в София. Точка.

Бляк.

Приключение пето

в което читателят се отбива в кафене „Мадагаскар“ и присъствува хладнокръвно при мъчителната екзекуция на двамата автори и на техния герой. За китарите и мандолините на доброто старо време, за маймунските танци на новото поколение и за диалектическия материализъм на Бетховеновата музика. Литературният Распутин и неговата вълшебна чанта.

В тоя душен слънчев следобед, когато из улиците се срещат нарядко минувачи и градът изглежда почти запустял, в литературното кафене „Мадагаскар“ кипи необикновено оживление и големият вентилатор над един от прозорците бръмчи като аеропланен мотор.

Всички маси в залата са заети, свободна е само масата в ъгъла до вратата и ти, читателю, можеш да седнеш край нея и да изпиеш едно кафе, докато настъпи вечерният час за твоята всекидневна разходка по булеварда.

Не бързай, не любопитствувай. Имай малко търпение и ти ще узнаеш скоро какво става зад картонените стени на нашия непристъпен литературен остров.

* * *

— Научихте ли новината?

— Каква новина?

— Минков и Константинов написали колективен роман.

— Кой Минков?

— Светослав Минков, подражателят на Хофман и Майринк.

— Ах, тъй. Значи пак страхотии и фантастични измислици.

— Да, да. А Константинов сантименталничи навярно по стар навик и ни поднася отново някоя от своите вечни любовни историйки.

— Хубава литературна попара, няма що да се каже.

— Че аз, доколкото зная, Константинов не цени никак работите на Минков, нито пък Минков се отнася много ласкаво за творчеството на Константинов. Как ли са се събрали двамата да пишат роман?

— Защо се чудиш? У нас всичко е възможно.

— Вижте какво, господа — обади се един беловлас литературен критик, като вдигна успокоително ръка и цялата компания около масата онемя в миг. — Колективният роман съвсем не е нещо ново. Във Франция тоя вид литературно творчество, какъвто е например „Романът на четиримата“, съществува твърде отдавна, ала и до днес още не може да се наложи на вниманието на читателската публика. Та и допустимо ли е един сериозен читател да си губи времето в четене на колективни романи, когато всеки ден в световната литературна съкровищница никнат толкова ценни книги, които той бездруго трябва да прочете? Един роман, написан от двама, от трима или от четирима автори, не може да има най-напред определена физиономия, след това не може да не страда от липса на органична връзка между отделните части, и най-сетне такъв един роман нанася страшен удар върху самочувствието на всеки едного от авторите, тъй като нито един от тях не може да каже, че е единственият баща на своето все пак собствено дете.

Критикът сръбна няколко глътки кафе и продължи със същия съкрушителен тон:

— После тук има нещо друго. Представете си, че аз като литературен критик пожелая да нападна Минков за тая или оная страница от романа. Той ще се нахвърли веднага върху мен и ще се развика: „Слушай, приятелю, искам публично опровержение за нападките, които сипеш по мой адрес. Ако нещо не ти хареса в романа, върви се разправяй с Константинов. Аз изпълних достойно задачата си и не мога да отговарям за чужди грехове.“ Или, да кажем, наругая по същия повод Константинов. Тогава пък той ще ме дръпне за ухото: „Кой ти дава право, господине, да плещиш глупости, когато не знаеш как стои работата? Минков е виновен за посочените от теб недостатъци, а не аз.“ Разбирате ли, по такъв начин двамата автори ще се изплъзват като жива риба из везните на строгата литературна преценка, а критиците ще бъдат обвинени в недобросъвестност. Но вие ще ми възразите: я вземи, че нарежи и двамата. А, вижте, с това не съм съгласен. Може би аз имам известни съображения, за да не мога да сложа и двамата автори под един знаменател. Да-а-а — въздъхна тежко и многозначително критикът и като се отпусна върху облегалото на стола си, замръзна в позата на Далай-Лама.

— Какъв е сюжетът на тоя роман? — попита с иронична усмивка един млад писател, окуражен от жестокото и все пак твърде приятно обезглавяване на авторите на колективния роман.

— Сюжета не зная — отвърна едно дребно човече, което подскачаше непрекъснато на стола си, убождано сякаш от гвоздеи и чиято професия бе да разпространява литературни сензации, за да се радва на всеобщо благоволение и да бъде в интимни връзки с всеки един от така наречените хора на перото. — Сюжета не зная — повтори човечето, — но затова пък заглавието на романа ми е добре известно:

Сърцето в картонената кутия.

По лицата на колегите се изписаха най-разнообразни гримаси. После зачести бърз картечен огън:

— Сърцето в картонената кутия!

— Какво глупаво заглавие!

— Че не можаха ли да измислят нещо по-хубаво!

— Да беше поне „Сърцето в кутията от картон“.

— Защо? Можеше да се каже само „Сърце“. Много по-просто и по-изразително.

— Чакайте, чакайте, тук има плагиатство! Такова заглавие съм срещал някъде.

— В един руски роман, нали?

— От Пилняк?

— От Еренбург?

— От Бунин?

— Не, в един английски роман. Дявол да го вземе, забравих името на автора.

— Да, да, и аз си спомням. На времето четох рецензия за него.

— И на мене ми разправяше един приятел за тоя роман. Действието се развивало в Лондон.

— Не, в Манчестер. Нали и аз бях с теб, когато ставаше дума за тая книга!

— Тоя случай трябва да се изнесе веднага в печата.

— На всяка цена! Иначе би значело да поощряваме литературните кражби.

— За плагиатството трябва да има специален закон.

— Така е, просто да му отнемеш правото на такъв да пише.

Малкото човече следеше с тържествуващо задоволство въздействието на думите си. Когато разговорът започна да се прелива в цветовете на небесната дъга и да дава явни признаци, че ще премине на друга тема, човечето сложи нова лента в картечницата и възвести:

— И все пак вие не знаете най-интересното. Не знаете кой е героят на колективния роман.

— Кой? Кой?

— Кажи.

— Героят на тоя роман — рече тайнствено човечето, като се озърна наоколо — е Валериан Пламенов. Нашият Валериан Пламенов.

— Валериан Пламенов! — екнаха в хор всички присъствуващи и от очите им потече сякаш сироп.

В тоя миг една муха, зашеметена от литературната атмосфера на кафенето, се пъхна по погрешка в отворената уста на някакъв загадъчен и твърде мълчалив господин с алаброс, който я глътна, преди да се опомни, и след това почна да плюе ожесточено по пода.

* * *

— За Париж ли?

— Командировали го от Министерството на просветата.

— Та него ли намериха да изпратят? Мигар няма други, по-заслужили писатели?

— Нищо, нищо. Нека се поразходи из Европа, дано стане по-продуктивен.

— Не, той заминал на свои средства. Сключил контракт с някакъв американец.

— Контракт ли? Какъв контракт?

— Да пише сценарий за филм.

— Добре се е наредил тогава.

— А, не му завиждам никак. Най-лесно е да кажеш сбогом на поезията и да почнеш да пишеш за пари.

— Че той няма никакъв усет към филма.

— Ама ти мислиш, че ще напише нещо? Нищо няма да напише. Ще прогуляе парите на американеца и туйто.

— Не са хубави тия работи, господа. Ние, българите, се излагаме страшно много пред външния свят с ей такива мошеничества. И после искаме да се интересуват хората от нашето изкуство и да ни превеждат на чужди езици…

Над мраморните маси в кафенето се размаха черна широкопола шапка и под нея израсна късата набита фигура на известния професор Тарамбуков, който беше дошъл да вземе следобедния си аперитив от две-три пресни клюки, намазани върху филийка от най-добросъвестно възмущение. Професорът се яви както винаги неочаквано, обсебен от някаква въображаема тревога с плувнало в пот лице, с разчорлени коси, брада и мустаци, разсеян по задължение, авторитетен по професия, забавен с хитрата невинност като лисицата от баснята за киселото грозде. От него лъхаше нещо явно распутиновско, примесено с 40 процента божествена кротост и 7 процента минезенгерско вдъхновение.

— Какво има, какво има? — смотолеви сякаш на себе си професорът, като се залепи до компанията от пишещи братя и сложи върху масата натъпканата си до пръсване чанта. (А компанията се увеличаваше всяка минута, ферментираше и растеше застрашително като легендарната японска гъба, която преди няколко години беше на голяма почит у нас заради универсалните си целебни свойства.)

— Не знаеш ли? Валериан Пламенов заминал за Париж. Сключил контракт с един американец да напише сценарий за филм.

— Още преди двадесет години, пардон, още преди седем години писах, че от тоя човек няма да излезе нищо! — избъбри на един дъх професор Тарамбуков, видимо удовлетворен от сбъдването на своите оракулски предсказания.

— Да, такова е днешното младо поколение — забеляза с театрална скръб един попрестарял вече писател, автор на десетина човечни книги, между впрочем твърде нечовечно написани. — Помните ли нашето славно време, когато ходехме по цели дни гладни и все пак не продавахме вдъхновението си за пари?

— „Вдохновенье не продается, но рукопись можно продать“, е казал Пушкин! — чу се глас в далечината.

— Помните ли оня чист възторг, който разпалваше сърцата ни и ни караше да служим всеотдайно на изкуството, без да търсим някакво възмездие за нашия безпримерен героизъм? — продължаваше с неврастеничен патос авторът на човечните книги. — Помните ли лунните нощи и серенадите с китари и мандолини под прозорците на нашите вдъхновителки? А днес какво е? Днешните млади писатели ругаят наляво и надясно, отричат всички културни ценности на миналото, пищят постоянно за хонорари и за командировки, танцуват разни маймунски танци и се обясняват в любов на всяка срещната жена. Модерни хора, а? Не, това са чисто и просто хулигани, които носят гибел на литературата ни. И после се чудим защо никой не чете българската книга. Разбира се, че никой няма да я чете, щом като нейните творци са стигнали до положението да пишат едновременно и стихотворения, и сценарии за филми. Та туй сериозно отнасяне ли е към изкуството, кажете за бога?

— Ами я да обърнем другата страна на медала — извика един млад романист, който не можеше да слуша хладнокръвно ругатните по адрес на своето поколение. — Вие, старите вълци с китарите и мандолините, не ми разправяйте какво е било едно време, а ми кажете какво е сега. Ти например, който се правиш на светец, не снемаше ли до земята шапка на журито от комисията по раздаване на литературни премии, а после, когато романът ти остана ненаграден, не само че престана да поздравяваш същите тия хора, но започна дори да ги псуваш като хамалин?

— Това е вече съвсем друго! — озъби се човечният писател. — Мене не ми е за парите. Плюя им на премията! Аз, приятелю, работя от двадесет години и заслужавам поне едно морално удовлетворение, разбираш ли? Ето кое ме възмущава. Ако искаш да знаеш, за мене дори е унизително да бъда награждаван заедно с такива хлапаци като теб, които от вчера са прописали.

— Не се вълнувайте, господа! — намеси се някакъв тежък арбитражен глас, тъй като в наелектризираната атмосфера на кафенето започна да се чувствува озонният мирис на приближаващ скандал.

— Не, не е така! — обясняваше представителят на старото поколение. — У нас няма никаква литературна традиция, никаква почит към делото на един завършен писател. Достатъчно е да надраскаш едно стихотворение, за да сложиш под сянката си ония, които имат зад гърба си многотомна литературна дейност!

— Времето е най-добрият ценител! — съобщи тържествено, като на американско наддаване, професор Тарамбуков и човечният писател се успокои веднага, виждайки мислено в бъдещето, сред някакъв голям площад, собствения си паметник, украсен с гирлянди от току-що цъфнали хризантеми.

Един гладко обръснат тенор с твърде масивно телосложение, който беше попаднал съвсем случайно в нашата компания, се изкашля предупредително и без всякакъв разумен повод изплакна гърлото си с няколко такта от арията на Каварадоси от „Тоска“.

* * *

Загадъчният господин с алаброса се премести на друга маса, където седяха трима представители на пролетарското изкуство. И тримата бяха с превързани глави, съгласно Закона за защита на държавата, който пазеше девствеността на естетиката от фатализма на партийната тенденция.

— Какво има в отвъдния лагер? — попита един от тримата другари, като се усмихна презрително.

След пет минути човекът с алаброса отговори апокалиптично:

— Фашисткото изкуство залязва.

Шепотът около масите ставаше все по-плътен, сгъстяваше се и пълзеше като огромно стоного чудовище, из чиято уста течеше пяна и изригваха отровни пламъци. В задимения въздух на кафенето лъщяха зловещите маски на литературните палачи, всеки от които чакаше с нетърпение своя ред, за да обезглави публично избраната си жертва. Извратеността на кървавата наслада стигаше дотам, че някои от палачите започваха екзекуцията уж на шега, с едно почти ангелско състрадание към осъдения, когото веднага след това умъртвяваха съвсем неочаквано с най-острия нож на злоезичието.

— Бездарник!

— Маниак!

— На годината пише по едно стихотворение.

— Нашият приятел Синчецов яде кисело мляко с критика Листопадов.

— Социалната революция ще сложи всекиго на мястото му.

— В едно изречение пет граматични грешки.

— Напиши, напиши ти тая статия за диалектическия материализъм на Бетховеновата музика.

— На шест месеца ходи веднъж на баня. Страх го е да не настине.

— Отрудените маси не искат песни за луната, а песни за хляб.

— Вманиачил жена си. И тя започнала да пише стихове.

— Темпо! Темпо! Аеропланизъм в литературата!

— Та ти не знаеш ли, че той е член на теософското общество? Всяка вечер разиграва масичка и лъже хората, че бил медиум.

Изведнъж в средата на голямата компания избухна тревога. Чу се женски писък и звън от счупена чаша. Успокойте се, няма нищо особено. Професор Тарамбуков носеше още от сутринта в чантата си една жива кокошка, която най-сетне бе снесла яйце между ръкописите и бе изкудкудякала в знак на протест, че я сравняват с някаква поетеса. Разбира се, русокосата келнерка не знаеше тая подробност и затова когато таласъмската чанта подскочи към протегнатата й над масата ръка, нещастната девойка изписка обезумяла от ужас и изтърва тенекиения поднос на земята.

* * *

Виждаш ли, читателю, какви чудни неща стават в литературното кафене „Мадагаскар“? Я по-добре си вземи ти шапката и бягай навън, защото не се знае какво може да стане по-нататък.

Ха, каква щастлива случайност. Ето, тъкмо сега по отсрещния тротоар минава и злочестият поет Валериан Пламенов заедно със своя някогашен състудент, за когото, ако не се лъжем, бяхме загатнали още във второто приключение на нашия роман. Побързай да ги настигнеш и да чуеш какво приказват, защото от техния разговор именно зависи развитието на по-нататъшното ни повествование.

Приключение шесто

в което се пият наздравици при един годеж и читателят навлиза по необходимост в някои банални подробности на всекидневието. Пак за псевдонимите, за двойните имена на вагабонтите. Диалог между грамофона и издателя, фаталното въздействие на старите стихове и сватбените покани.

— Не-е, не можеш се отърва!… Не те пускам! — викаше едрият фабрикант на цигли, прихванал здраво под ръка нашия герой. — Работа имаме да вършим ние с тебе, братле! Тю да му се не види, София наопаки обърнах, а пък той, приятелят, в туй време по Запад шетал. Как тъй бе, Фирка, как стана тая работа?

Те вървяха сред вечерната навалица на булеварда.

— Зер, Дамяне, късмет. Само вие ли ще се разхождате… — усмихна се самодоволно Валериан Пламенов.

— Абе късмет, късмет, ама и късметът не е сляп… Някой меценат или меценатка, а?

— Професионална тайна…

— Добре, добре — не ти искам тайните… Ами я слушай да ти разправя за какво съм те дирил като побъркан толкова време! Помниш ли нашия разговор вечерта, когато пръв път се видяхме? Работата е опечена! — заяви тържествено фабрикантът и лапна една дебела цигара със златен край.

— Какво сме приказвали? Каква работа?

— Всичко! И търговията, и булката — отсече едрият, като махна решително с ръка. — Свършено! След 6 месеца, ако не се разхождаш със собствен кадилак или ролс-ройс — не като моя стар фиат, — да не ми думат Дамян Коцев!

Пламенов, скептично усмихнат, го гледаше.

— Не ме гледай тъй, ами слушай. Идвам преди петнайсет дни тук и една вечер се отбивам на кафе у моя сват Панайот х. Ставрев. Може да си го чувал, фирма за експорт на агнешки кожи. Дъщеря му е моя кръщелничка. Приказваме туй-онуй, по едно време зървам на нейната масичка една книга. Гледам отгоре — „Валериан Пламенов“. Бре, думам си, виж го ти дявола, нашия Фирка, по моминските масички!… Докато кажа нещо, току кръщелничката се обади: „Чел ли си, кръстник, стихотворенията на Валериан Пламенов? Чудно хубави!… Пък и сам той какъв е интересен!…“ И очичките й блестят, блестят… „Как — думам — да не съм ги чел, всички съм ги изчел. Та ние сме най-близки приятели…“ И изведнъж като светкавица блясва в мозъка ми: ами че тя работата ясна като бял ден! Това място е предопределено за Фирката и всичко трябва да се претупа най-скоро. Няма време за бавене.

— Ама ти сериозно ли приказваш? — засмя се Пламенов.

— На другия ден — продължи фабрикантът, без да му отговаря — отивам при стария. Поприказвахме и се разбрахме. „Само, казва, да го видя, че тогава. Пък и Анка да си помисли — не е шега тая работа…“ Трепери старият над девойчето. Овдовял е отдавна, едно дете му е, слуша я като роб. Богатство, триетажна къща, пък и момичето — пъпка, 20-годишно, свършило е католически пансион и гори да се запознае с тебе…

— Ама как така изведнъж бе, джанъм? Тъй ли стават тия работи?

— Ами как стават тия работи? Да не е с мъдруване, с въздишки и стихотворения? — изведнъж се озъби едрият тракиец. — Чувай, драги, или ще ме слушаш, или дигам ръце от тебе. Аз десет дни се изтрепах да тичам, бъдещето ти уреждам, пък ти сега ще ми философствуваш. Изпърво, нали приказвахме, мислех да те взема при себе си в Хасково. После, като ми хрумна това, думам си: по-добре, той не е за провинцията… Тук му е мястото. Ще поеме работата на деда си, ще я разшири. А да ти кажа, и аз отдавна имам една идея, само че нямам верен човек. Пък и повече капитал ми трябва. Та станеш ли ти веднъж х. Ставрев зет, ще му дръпнем с тебе едно О. О. дружество за експорт на кожи, сухи черва и перушина, че свят да ти се замае. Аз вече проучих въпроса. Две чужди фирми се интересуват. Милиони ще потекат, братле! Може и акционерно дружество да направим… Пипни половината акции на ръце, живей си с булчето бейски и само стрижи купоните! Кеф ти в Париж, кеф ти в Мадагаскар се разхождай…

— Ех че го рече и ти, в Мадагаскар… — кисело отвърна Пламенов, като чу това име.

— Е, думата е тъй де… Сега — разбрахме ли се? Утре привечер ще те водя у тях да се запознаете. Разбира се, ще кажеш на Фанка, че отдавна си я харесвал, тъй му е редът. Пък ще направим една сватба — дим ще се вдига. Аз съм ти кум, ще телефонирам на жената да дойде. След сватбата — в Чамкория. Аз тегля разноските. И тъй, разбрано, нали? Утре ще те взема от къщи и — право там. Ха сега довиждане, че ме чака в „Охрид“ един предприемач…

Валериан Пламенов продължава пътя си сред тълпата. Една смътна полуусмивка играе по лицето му. В главата му се носят окъсани, неясни, приятни мисли.

* * *

— Та как, кайш, ви беше името, Каменов ли?

— Валериан Пламенов. То не е име, тате. То е псевдоним.

— Как тъй бе, джанъм? Хем име — хем не е? Кое ти е истинското име, кръщелното?

— Зафир Събев…

— Ха тъй кажи бе, чоджум! Що ти е туй Камен-Пламен и не знам още какво! Защо ти е друго име? Че те само вагабонтите носят по две имена!…

— Ама тъй е прието в литературния свят, тате!

— Бе холан и ти, Фанче, такова хубаво име Зафир да има, че да си търси друго! Я ги оставете тия приказки — детински работи са те! Не ми трябват никакви Валериани и Пламени — търговия с такова име не се върти. Тъй ли, Дамяне, а?

— Нищо, нищо, бай Панайоте, ще се нареди, всичко ще се нареди… Веднъж да тропнем на сватбата — другото е лесно.

* * *

Годежът стана след два дни, както се казва в тесен семеен кръг. Присъствуваха една стара леля с брадавица на горната устна, една презряла мома, втора братовчедка, която знаеше да гледа на кафе, кавалерийският подполковник със заместник-прокурора и кръстникът. Сватбата бе определена след две седмици.

* * *

— Едно-о, две, три, четири, едно-о, две, три, четири… Ах, дявол да го вземе, пак не върви… Ед-но-о-о…

Съблечен по риза и зачервен, Валериан Пламенов, прегърнал един стол, изпъва крак напред, пристъпя и брои гласно при всяка крачка.

Един грамофон върху етажерката съска и гъгне аржентинско танго.

Валериан Пламенов се учи да танцува. Той вече взе няколко урока с учителя, а сега продължава сам.

„Фокстрот, какво е фокстротът — разговаря той мислено със себе си. — Все едно че маршируваш: раз-два-раз-два… Тангото е друго нещо, вие се като дактилна рима…“

Той навива отново грамофона. „Хайде…“

„Едно-о-о, две, три — четири…“

На вратата се чука. Увлеченият танцьор не чува. Втори път се чука и един човек влиза, без да дочака отговор. Директорът на книгоиздателство „Мравуняк“. Една минута той остава неподвижен, избелелите му вежди се извиват като две тънки запетаи, устата остава отворена. После изведнъж ядовита гримаса сбръчква в ситна мрежа широкото му бръснато лице.

— Карайте, карайте, любезни, не се смущавайте…

Пламенов се обръща, сепва се, оставя стола и спира грамофона.

— Виж, това занимание е добро — продължава човекът, като гледа домакина право в очите. И тутакси кипва неудържимо: — Какво е това безобразие, моля ви се? Къде е ръкописът ви? Де е обещаната поема? Или ги пратихте и тях при аванса? Не ви е срам — поети, културтрегери, елит, а ме карате три месеца като луд да тичам, а да не мога и сянката да ви хвана! Реклами пуснати, съобщения в пресата, още пет хиляди лева потроших, а господинът си прави разходки в странство с чуждите пари и се върти тука като дервиш…

Пламенов оправя раздърпаната си връзка и го пресича:

— За какво собствено сте се развикали вие? Какви пари — какво странство? — и неочаквано се закисква. — Ха-ха-ха, с вашите пари? Ха-ха-ха… Та вашият нещастен аванс не може да плати дори един пътен билет до Париж, господин директоре!…

— А какъв бяс дириш в Париж, господине мой, като нямаш пари и за билет? И защо ви е на вас, поетите, странство, нали имате фантазия? Всеки да си знае мястото…

Навъсен, Валериан Пламенов свива устни, изважда от портфейла си няколко банкноти и ги хвърля на масата.

— Слушайте, ето ви аванса — и по-скоро ме оставете. Какво още ви трябва?

— Как какво? — вече по-меко вдигна отново вежди директорът на книгоиздателството. — Ами ръкописа? Кога ще ми го предадете? Да не пропуснем и тоя сезон?…

— Никакъв ръкопис и никакъв сезон… Аз съм решил известно време да не печатам. Разбрахте ли ме? Ръкопис няма да получите.

— Ама как е възможно това, моля ви се — повишава глас човекът, — реклами, съобщения, печатница ангажирана…

— Чуйте, господин издателю, вземете си парите и ме оставете. И не викайте тъй, аз не съм ви слуга… Помнете, че пак вие ще имате нужда от мене, не аз от вас…

— Чуйте пък вие сега, господине писателю! Аз днес съм търговец на книги — утре на басма… Кой знае кой от кого ще има повече нужда…

— Тъкмо, тъкмо… — усмихна се злобно Валериан Пламенов, — понеже сте търговец, не се знае дали вие не ще се нуждаете от мене…

Неочаквано някаква бърза мисъл мина през главата на книгоиздателя. Той мигом утихва, лицето му се изменя неузнаваемо и той подава ръка на младия човек.

— Чакай бе, младо, слиса ме с виковете си, че забравих да те поздравя. Тю, ама че си огън и ти! Хайде честито да е — щял си да ставаш х. Ставрев зет! Истина, нали? Хаирлия да е! Не се горещи толкова де! То между приятели тъй бива — и ще се поспречкват, и ще се посмеят — човещина. Хай много здраве на годеничката и на стария!…

Директорът на книгоиздателство „Мравуняк“ се покланя усмихнат, внимателно затваря вратата и изчезва.

* * *

Слънцето залязва през разлистените клони и разлива жълти петна по широката писмена маса с разхвърляни книги, стари ръкописи, отдавнашни коректури. Върху пожълтял лист избледнява заглавието на една ненаписана поема — още малко и то вече не ще се чете. Пада прах по етажерките, а в голямата мастилница и втората чашка е вече празна. Няма нарязани чисти хартии. Няма нежната позлатена рамка. Тя лежи, обърната наопаки в едно пълно чекмедже. Вечер малкият зелен абажур на писмената маса не огрява със своята бодра светлина едно съсредоточено лице, чийто поглед лови в тишината на нощта сините видения на фантазия и чийто слух дебне кристалния звън на вдъхновени рими.

Господарят на тоя малък свят, магьосникът, който в един миг превръщаше тихата стая в лъчезарни райски предели или в огрени преизподни на отчаянието, е вече гост тука, далечен и студен чужденец. Той не остава тук за дълго. Той окончателно се е преобразил. Той е напълнял, думите му звучат тежко, в очите му лъщи пренебрежителна насмешка.

Той забрави предишните си навици, не среща старите си познати. Той пие всеки ден аперитива си и обядва в нови компании у солидни хора. Вечер носи букети, обвити в тънка книга, към триетажния дом, дето се излюпва неговото розовичко, кръглоличко и мъркащо щастие на съпруг и на съдружник от къщата за експорт на агнешки кожи.

Нещата мълчаливо се гушат и чезнат под падащия здрач на праха и вечерта. И цялата стая линее и гасне в една няма печал на пълно запустение.

* * *

Сватбата е след три дни. От зори в големия триетажен дом се носи весела глъчка, шум от приготовления, суетня и припряно чистене. Старият търговец се разхожда от стая в стая с радостно-угрижено лице.

По обяд пристига от Хасково кумата. Тя е величествена дама с дълга рокля от фрезов крепдешин с опашка, с бюст, който се клати като разлято тесто, и сламена шапчица, закачена на лявото й ухо. На пълната й ръка гори с лимонаден блясък едър рубинов пръстен. Заедно с нея пристига и дъщеря й — шестгодишната шаферка, цяла във фунди, и веднага заскачва на един крак из коридора.

Малката годеница цъфти в една неизгасваща усмивка и черните й очи са добили особено дълбок, влажен блясък. Навреме тя спира за минута, с полуспуснати клепачи и се обляга до прозореца. Какво вижда тя в далечината? Тя вижда розово-златисти дни, месеци и години, които нямат край. Тя вярва, че държи в ръцете си своето невероятно, несънувано дори, но сега вече сигурно щастие, което никой не може да й отнеме.

* * *

Надвечер, когато Валериан Пламенов идва, намира годеницата си все така възторжено усмихната. Тя сяда до масичката в своята моминска стая и изрязва монограми на неговите копринени кърпи. Той гледа стройната пълничка снага, цяла ухаеща Floramye, стегната в светлобежова рокля, нежните косъмчета, които слизат от тила и се губят в гънката между плещите, и изведнъж приближава, сяда до нея и я целува в топлите полуразтворени устни. Тя оставя иглата и замира в мълчаливо блаженство. После сама се пригалва до лицето му и шепне:

— Валя… Валя…

Ала Валериан Пламенов не чува. Ръцете му чувствуват топлотата на облото коляно и пъргавата моминска гръд, ушите му бучат, чертите му се изострят. Девойката игриво продължава:

— Знаеш, Валя, тази сутрин, като нареждах масата си, загубих цял час заради тебе… Разтворих книгата ти и макар че всичко зная, четох… съвсем се забравих…

Той отваря очи като в просъница:

— Какво… какво чете?…

— Твоите стихотворения, Валя! Боже, какви красиви стихотворения!… Особено едно — най-ми хареса:

Ти ли насън се засмя?…

— Помниш ли го?

Валериан Пламенов, съвсем разбуден, се заглежда втренчено и се мъчи да си спомни. Гласът на девойката става по-тих и нежно-печален:

— Ти си писал това за друга… Ти не си ме знаял тогава…

Замълчава и отново с гальовно-весел тон, като че отхвърлила нещо неприятно, добавя:

— Но сега, нали, нали ще напишеш и за мене — по-хубаво от това, по-хубаво от всичко… Обещай ми, Валя!…

И тя обхваща кръста му и прислонява глава на гърдите му.

Тръпка разтърсва снагата на младия човек, но той се овладява и леко отдалечава момичето от себе си.

В тоя миг на вратата се чука. Шивачката вика годеницата за проба в другата стая.

Валериан Пламенов пристъпи като унесен и сяда до масата. Разбутва натрупаните кутийки с конци, панделки и игли, трескаво търси между книгите в ъгъла и най-после измъква една тънка книжка, облечена в тъмносин атлаз. Неговата първа и последна книга стихове!…

Той отваря книгата, погледът му се плъзва по златните букви на корицата:

Наградена от М-вото на Народното просвещение. Второ издание.

Една изострена тревога го обзема, като че чува далечен грохот от градушка и тътен на буря, която иде. Подобно подплашени птици преминават в съзнанието му бързи образи, покъсани мисли, въртят се безпомощно в луда вихрушка и замират, като го оставят изнемощял и прегазен. Той вдига очи от книгата и мисли: нима това наистина са негови стихове?… Колко отдавна трябва да е било — та с такава мъка сега си спомня? Колко отдавна не е държал книга в ръцете си!…

Той разгръща отново страниците и почва да чете. Още от първата строфа нещо познато и в същото време неуловимо чуждо го лъхва в звънливите редове. Един далечен, увяхнал парфюм го потопява мигом в странна, мъчителна наслада. Той чете още. Лекият пеещ каданс го отнася в лъчиста страна, дето звънят нежни фанфари, играят радостни багри, дето едно пламенно сърце, разточително и огромно, грее като чиста звезда. После въздушните люлки го люшват в тих, замиращ ритъм, който се стапя в кристалната бистрина на едно вечерно небе.

Златният дъжд отшумя,

Светлата песен угасна…

Облакътен на масата и стиснал глава с двете си ръце, Валериан Пламенов гледа в пространството с безумно разширени, невиждащи очи. Сетне една завеса се раздира пред погледа му. Той вижда самия себе си като безплътен двойник, няколко години назад, в блясъка на един лъчезарен възход. Хиляди възторжени лица го приветствуват, хиляди усмихнати и копнеещи устни шепнат името му, но неговите очи се плъзгат над множеството и търсят други, единствените в света очи. По витрините блестят неговите книги, в списанията и вестниците наднича неговото бледо лице, с вдъхновено име отдолу: Валериан Пламенов. Къде потънаха тия вчерашни ослепителни дни на подем, на радост от самото сътворяване, на упоителни победи? Какви нечисти мисли угасиха огъня, който го изгаряше отвътре и от пепелта го създаваше отново, по-жив и по-могъщ, като някакво непрекъснато чудо? Той потърка чело, напрегна паметта си и внезапно странната лента на неговите жестоки приключения се развива в изостреното му съзнание. Той си спомня дългите нощи на мъчителни усилия, безнадеждно-безплодни, вижда револвера в ръката си, безстрастното лице на Магнитния човек и лудия бяг из чуждите земи подир призрака на тайнствения крадец… Коя сатанинска воля бе устроила тази зловеща шега, в която той е само безпощадна жертва?

— Златният дъжд отшумя… — беззвучно повтарят засъхналите устни.

И ето в същия миг случаят, тоя невидим злодеец, който ни дебне зад всеки ъгъл, с нож в едната ръка и цялото световно щастие в другата, отново подава своето лукаво лице, за да ускори развръзката.

Валериан Пламенов отпуска глава в дланите си, лактите му блъсват куп книги от края на масичката и те шумно се събарят. Той остава така няколко минути, после уморено вдига книгите и погледът му спира върху някаква „Хумористична антология“. Отваря механически и чете, без да разбира. Ала думите постепенно добиват смисъл и тежките редове затракват в ушите му:

Та кой не е мечтал у нас, ей богу,

а после сам не се е сметнал луд.

 

Не е напускал пътища приволни

и свърнал из отъпкания друм?

Та кой не е повдигал празен шум?

Спомни си своите другари школни…

Гореща вълна го залива цял, но той не може да се откъсне от тия безжалостни строфи, които го удрят като плесници и в същото време го изпълват с някаква отчаяна наслада на самоунижение.

Съдии, капитани аташета —

търговци на пашкули… и на чест…

Стига! Стига! Скача обезумял младият човек и ново стенание се откъсва от гърдите му. В това време вратата се отваря, безшумно влиза слугинята и слага нещо на масата.

— От печатницата донесоха поканите за сватбата… — И пак така безшумно изчезва.

Валериан Пламенов стои като истукан сред стаята. Вечерната дрезгавина расте в ъглите. През прозореца кротко се усмихва синьо-зеленикаво небе. В притихналата къща се чува заглушено тракане на хаван и равен шум на шевна машина.

Той се приближава до масата, взема един от белите картони и чете:

ПАНАЙОТ х. СТАВРЕВ

има чест да Ви покани да благоволите и да присъствувате на венчалния обред на дъщери му

ФАНКА

с господин ЗАФИР СЪБЕВ

търговец

Поздравления се приемат в черквата.

Беззвучна мълния излъкатушва и тресва момъка. Лицето му се изкривява в страшна гримаса, всичко се завъртва, струва му се, че ей-сега ще се строполи мъртъв. Той беше забравил това! Той беше забравил, че дори името му вече не му принадлежи! Валериан Пламенов не съществува вече, Валериан Пламенов, който си създаде сам, като собствен творец името, което звучеше като тържествен тромпет — отново се преобразява в Зафир Събев! И преобразуваният Валериан Пламенов ще животува ден по ден в тоя триетажен дом, между тия предмети, напоени с плътния мирис на едно сънно благополучие, сред тоя „Шильонски затвор“, провесен над вишневото канапе, покрито с калъф, и тежкия орехов бюфет със сребърни сервизи и металически чаши за ликьор, до това хубавичко и добро същество, което ще чака от него стихове, каквито той бе писал някога — за другата!… О, другата! Момичето от златната рамка — де да е тя сега? Може би тя единствена би го изтръгнала от тоя чудовищен кошмар, който го души като огромен вампир! Тя единствена би го възвърнала към неговото предишно съществование, което сияе сега в мрачината като един изгубен рай. Но — нея я няма. Той не й трябва. И в огромния свят той е сам, съвършено сам, лишен от едничкото богатство, с което един милосърден бог някога го бе надарил: неговото живо, трепетно, човешко сърце!

Студена пот покри слепите му очи. Той не може, не, не може повече. В тоя миг като ехидно видение пред очите му се превъртва вечерното кафене с разговорите по масите, с интригите, с усмивките — и той разбира, че всичко е вече непоправимо.

Валериан Пламенов умря отдавна, нима Зафир Събев трябва да остане да живее?

Той грабва шапката си, излиза тичешком от къщата и потъва във вечерния мрак.

Приключение седмо и последно

в което най-после читателят стига до развръзката и научава някои полезни сведения около приготовлението на Виенската торта. Тайната на картонената кутия. Надгробното слово на професор Тарамбуков. Една тиха нощ — едно човешко сърце — едно бездомно куче. Край.

Една бяла кухня. Един бял бюфет. Една печка, върху която пеят чайници и клокочат разнокалибрени тенджери. И най-сетне — една бяла маса, почти затрупана с чинии, с алуминиеви съдове и с черупки от току-що счупени яйца.

Госпожа Виржиния свещенодействува пред масата, фризирана безупречно с най-новия апарат за шестмесечно къдрене. Тя е стегната в синя оксфортена престилка на бели карета и мургавите й ръце в прозрачни гумени ръкавици държат паница с жълтеникава каша. Така някой вдъхновен художник би могъл да сътвори от тая малка жена безсмъртния образ на феята на готварското изкуство.

Поне веднъж в живота си вие сте слушали за невталасите козунаци, за злополучно разбития хайвер, за интимните катастрофи в кухненските печки, където забравеното прасе изгаря за смъртен ужас на порядъчния съпруг и разбива канибалните блянове на цяло едно семейство, или където шоколаденият пудинг се превръща съвсем неочаквано в някакъв жилав екзотичен сладкиш, който поканените на обяд гости намират за превъзходен и хвалят с такава китайска учтивост, че в края на краищата домакинята отстъпва пред настойчивите молби и им преписва с достойнство рецептата. Ала вие едва ли сте имали някога случай да чуете малко повече подробности за така наречената Виенска торта и за нейното наистина мъчително приготовляване, особено когато любезната домакиня притежава твърде богата литература по въпроса. Според едни готварски книги за тая торта е нужна 200 грама захар, според други — триста грама, според трети — 350 грама, така че човек най-сетне изпада в крайно недоумение.

Ако ние правим това гастрономическо отстъпление в нашия роман, то е само за да подчертаем твърде озадаченото състояние, в което се намираше госпожа Виржиния, без да може да се справи с трудната си задача. По челото й блестяха капчици пот, дългите й очи гледаха тъжно, като след четене на Илиадата. Госпожа Виржиния бе поканила няколко свои приятелки на следобеден чай, а Виенската торта трябваше да бъде приятната изненада между разговорите за залязващата слава на тафтата и за крилатия възход на късите жакетчета. И кой знае, може би тя щеше да стои още дълго време пленница на тая неразрешима загадка, без да забележи, че жълтеникавата каша в паницата изневеряваше вече на романтичната експанзивност на бакпулвера, когато изведнъж сред тишината на къщата се разнесе продължителният и рязък звън на електрическия звънец.

Госпожа Виржиния се опомни мигом и като остави паницата настрана, сне с изумителна бързина престилката и хирургическите си ръкавици, пипна неволно косата си и изтича във вестибюла. Господи, да беше тук поне слугинята!

Върху матовото прозорче на входната врата се изрязваше острият профил на човек с каскет.

Кой ли можеше да бъде тоя нечакан гост? Сега, когато наближаваше часът за обяд? Нейният мъж? Не, той не носеше каскет.

Госпожа Виржиния отвори вратата и върху слънчевата тераса израсна високата фигура на непознат мъж, който се усмихваше приветливо.

— Bonjour, madame! Guten Tag, gnädige Frau Buon giorno, signora! Good day, my lady! — избъбри непознатият и после добави само на френски: — Enfin, mon Dieu, enfin!

— Какво обичате? — попита строго младата жена и по тялото й полазиха тръпки на уплаха.

— Позволете ми да ви се представя — рече мъжът, като се поклони учтиво: — Томи Бляк от къщата „Будното око“ в Ню Йорк. Искам да поговоря с вас само няколко минути. Ще имате любезността да ме приемете, n’est-ce pas?

— Заповядайте — промълви смутено домакинята, като се дръпна назад и нашият стар познайник влезе смело във вестибюла.

Той сне каскета си, прекара ръка по жълтата си като слама коса, после седна на софата и каза с въздишка:

— Ах, уважаема госпожо. Да знаете само колко време ви търся!

— Вие? Да ме търсите? Защо? — учуди се домакинята, заинтригувана от думите на своя гост.

— Да, аз ходих заради вас чак в Париж, във Венеция и къде ли не още. И най-сетне ви намерих пак във вашата родна земя.

— Значи вие сте знаели, че аз съм била на сватбено пътешествие в чужбина? Интересно. Mais vous n’aurez plus besoin de courir après moi. Говорете, моля ви — извика с несдържано любопитство госпожа Виржиния.

— И тъй, слушайте — рече тържествено Томи Бляк, като извади из джоба си своята угаснала къса лула и я захапа като булдог.

— Уважаема госпожо, преди всичко вие трябва да ми отговорите на един твърде съществен въпрос: спомняте ли си между вашите познати някакъв човек на име Валериан Пламенов?

Госпожа Виржиния присви очи и се замисли.

— Валериан Пламенов… Валериан Пламенов… Ах, да, Валериан Пламенов, той пишеше едно време стихчета. Спомням си — каза младата жена, изваждайки с мъка из паметта си един съвсем безцветен спомен. — Какво стана наистина с него? Жив ли е още?

— Слава богу — извика американецът. — Но ако работата продължава все така, не зная дали тоя човек няма да свърши твърде трагично.

— Жалко, много жалко — рече с привидно съчувствие домакинята и стана изведнъж нетърпелива, тъй като една необяснима асоциация събуди у нея старата шоколадена мисъл за Виенската торта.

— Сега, уважаема госпожо — продължаваше детективът, — бихте ли имали любезността да ми кажете дали вие не пазите от тоя човек някакъв друг спомен, нещо материално, тъй да се рече, осезаемо?

— Нещо осезаемо? — озадачи се домакинята. — Кой знае. Твърде е възможно да съм запазила някое писмо от него. Но чакайте, аз ще ви донеса ей-сега кутията с моите момински спомени. Вие ще ме извините за момент, нали?

— Bitte! S’il vous plais! Si, si, prego, gentilissima signora — извика радостно Томи Бляк.

Госпожа Виржиния изтича в съседната стая и след няколко минути се върна при госта си с една картонена кутия в ръцете.

Малкото жълто канарче, което до тоя миг дремеше спокойно върху една от пръчиците на своята стъклена клетка, измъкна скритата под крилото си глава, разтърси перушината си и изчурулика дискретно. После в тишината на просторния светъл вестибюл се разляха неговите сладки трели като омагьосващи звънчета.

— Ето, вижте — рече младата жена, като разтвори картонената кутия и започна да изважда отвътре стари мартеници, снопче пожълтели писма, изсъхнали незабравки, един албум с позлатени ръбове и с портокалена луна върху кориците, едно синьо емайлово слонче и най-сетне — нещо, увито в пергаментена хартия.

Магнитният човек следеше със затаен дъх всеки предмет от картонената съкровищница на спомените.

Жената изтръгна предпазливо пергаментеното пакетче и извика от учудване.

Тя държеше в ръцете си някакъв чудноват предмет — като круша, направена сякаш от каучук.

— Какво е това? — извика изумена госпожа Виржиния.

От очите на американеца течаха радостни сълзи.

— Да, това е, което търсех — промълви развълнуван той. — Това е неговото сърце. Това е сърцето на нашия злочест поет. Разбирате ли? Сърцето му беше откраднато. И което е най-куриозното: аз подозирах именно вас като виновница за тая иначе твърде невинна кражба.

— Мен? — извика весело изненадана госпожа Виржиния, която беше успяла да се опомни. — Ха-ха-ха! Аз да съм откраднала сърцето на Валериан Пламенов! Mon Dieu! Si vous, connaissez nos relations, vous parleriez autrement!

— Нищо, нищо, в това няма нищо лошо — бърбореше несвързано Томи Бляк, извън себе си от възторг. — Най-после в сантименталните истории на хората подобни случаи са нещо твърде обикновено.

— Но, боже мой, повтарям ви пак, че ако вие познавахте отношенията ми с тоя човек, щяхте да говорите по-иначе — отвърна живо жената и сетне добави озадачено: — Наистина как ли е попаднало това сърце у мен? Та то е съвсем изсъхнало. Бедното сърце! Кой ли може да го е сложил в кутията ми?

— Неразгадаеми са тайните на любовта, bellissima signora! — извика поучително Магнитният човек с вдигната към тавана ръка.

— Любов? А за мен това сърце не струва повече от един изваден зъб, който можем да хвърлим спокойно в сметта — забеляза равнодушно домакинята.

— Да, да, точно тъй. Това сърце не струва повече от един изваден зъб, който можем да хвърлим спокойно в сметта — повтори знаменитият детектив с пламнало от щастие лице. — Вие ще ми позволите да го взема със себе си срещу разписка, за да го предам на неговия притежател, нали? Ще се съгласите, че сърцето на поета е нещо като автоматична писалка „Паркер“. Нашите американски поети…

— Разбира се — прекъсна събеседника си госпожа Виржиния. — Няма защо дори да ми давате разписка. Вземете го веднага. Аз не бих искала то да седи и занапред в кутията ми и да замърсява останалите спомени, които все пак са твърде скъпи за мен. Ето, предайте го на господин Пламенов и му кажете, че аз уважавам неговите чувства — рече с галантна учтивост младата жена, като пъхна консервираното сърце в протегнатата ръка на американеца.

— Thank you, my lady! Спасибо, милоставая барыня! Gracia, gentilissima signora! Bonjour! Guten Tag! Adio! Good bay! — извика на един дъх Томи Бляк и изхвръкна мигом от къщата на любезната госпожа Виржиния.

Младата жена започна да прибира разхвърляните си спомени и да ги слага в картонената кутия. Едно пожълтяло листче се изрони из ръцете й. Тя го дигна, загледа се в полуизтритите слова, които виждаше сякаш за пръв път. Беше знаменитият сонет на Феликс Арвер:

Mon âme a son secret, ma vie a son mystere:

Un amour ėternel en un moment conçu.

Le mal est sans espoir, aussi j’ai du le taire.

Et celle qui l’a fait n’en a jamais rien su.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Elle ira son chemin, distraite, et sans entendre

Ce murmure d’amour élevé sur ses pas;

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

Elle dira, lisant ces vers tout remplis d’elle:

„Quelle est done ceite femme?“ Et ne comprendra pas.

Едва сега тя си спомни, че в същност това бе за нея едничкият осезаем спомен от Валериан Пламенов. Някога, в един далечен ден на миналото, тия стихове, грижливо преписани, й бяха изпратени от младия човек, който след това изчезна завинаги от очите й.

Госпожа Виржиния сви рамене и сложи листчетата при другите неща в кутията, която скри на предишното й място в съседната стая.

После тя отиде в кухнята и като се наведе пак над масата, продължи прекъснатото си четене в разтворените готварски книги:

… накрая се прибавя кората на един добре настърган лимон…

Кората на един добре настърган лимон?

А, не. Това беше рецептата за друга торта.

И момичето от златната рамчица, която украсяваше писмената маса на поета Валериан Пламенов, прелисти няколко страници и се замисли отново над загадъчната пропорция на захарта на Виенската торта.

* * *

Томи Бляк хвърчеше по улиците, носен сякаш от вихрушка. Той стискаше здраво в ръката си сърцето на нещастния поет, което най-сетне бе намерено. Пред очите му се нижеха картините на един странен трик-филм.

Всички американски вестници крещят името му с грамадни черни букви:

Победата на Магнитния човек!

Едно загадъчно престъпление в страната на розите и на атентатите, разкрито от един стопроцентов американец!

Тържеството на Съединените щати!

Томи Бляк при Рузвелт!

Томи Бляк крал на детективите в цяла Америка!

Томи Бляк национален герой!

Радиото съобщава на света:

— Кррррраххх-пррррр… Краят на чикагските бандити!

— Фиуииииии-ю-ю-ю-кррррр… Ал Капоне се отказва завинаги от своята престъпна дейност… крррахх-крраххх… и става ходжа на турската колония в Цинцинати!

Магнитният човек пристига запъхтян пред къщата на Валериан Пламенов.

Вратите са широко разтворени.

Влизат и излизат хора.

Какво има? Какви са тия гости? Защо лицата на всички са така угрижени?

Томи Бляк се изкачва по ниската каменна стълба със смътно предчувствие за нещо лошо.

Той потъва в коридора, пробива си път между навалицата и излиза напред. Пристъпя някак несигурно, оглежда се наоколо, мъчи се да разбере какво е станало.

И изведнъж всичко му става ясно. Изненадата смразява кръвта му, нозете му се подкосяват. Гледката е тъй неочаквана, че той за пръв път в живота си изгубва хладнокръвие и се опира зашеметен о стената.

В средата на една от разтворените стаи е сложен дълъг черен ковчег.

В ковчега лежи мъртвец. Над главата му горят две тънки свещи.

Наблизо се чува шепот:

— Кога се е самоубил?

— Снощи.

— Знаят ли причините?

— Никой нищо не знае.

Мъртвият е затрупан с цветя. Виждат се само книжните пантофи на нозете му и бледното му спокойно лице, върху чиито свити устни е запечатана едва уловима горчива усмивка.

Нима така трябваше да свърши живота си поетът Валериан Пламенов, който беше дошъл на тая земя с чистата радост на детето, омагьосано от някаква вълшебна приказка?

* * *

Томи Бляк стои на тротоара и пуши неспокойно лулата си.

— Бедният поет — мисли той и поглежда човешкото сърце в ръката си. — Бедният поет!

Точно в средата на сърцето стои забито едно лъскаво куршумче.

— А — възкликва изненадан американецът.

Той изважда куршумчето, слага го в джоба на жилетката си и като поглежда още веднъж сърцето, хвърля го съвсем равнодушно във вадичката на канала.

После неговата висока фигура изчезва зад близкия ъгъл.

* * *

Погребалната кола се търкаля бавно из улиците, следвана от дълга редица изпращачи. Начело на шествието вървят две хлапета с хоругви и зяпат разсеяно по стъклата на минаващите трамваи. След хлапетата пристъпват четирима свещеници и един владика. Техните златни одежди горят в лъчите на следобедното слънце. Професор Тарамбуков крачи с такава тържественост подир колата, сякаш присъствува на собственото си погребение.

Минувачите снемат шапки, спират се и протягат шии да видят мъртвеца, сетне всеки продължава пътя си, унесен в своите мисли.

Погребалната кола влиза в гробищата и спира пред прясно изкопания гроб.

* * *

„… В тоя час ние се прощаваме с него и аз искам да ви говоря за Валериан Пламенов, за моя Валериан Пламенов, за поета. Да събираш от разни места най-хубавото, най-вярното и да правиш от това цяла поезия — ето голямата сила на големите поети. Валериан Пламенов правеше всичко туй, без да знае как. Мнозина други — и те биха могли да направят нещо подобно, но винаги със знание какво и как трябва да го направят. Но сега тук ще разкажа нещо, което — право да си кажа — не зная дали е потвърждение, или отрицание на туй, което казах по-горе.“

Професорът спира, втренчен в спокойното далечно усмихнато восъчно лице сред цветята на ковчега, после изведнъж пуска чантата си върху буците пръст, слага шапката на главата си и почва бързо да рови из всичките си джобове. По лицето му пълзят струи пот, той търси кърпата си да се изтрие. Най-после измъква от вътрешния си джоб някакъв ръкопис, почва да бърше челото си с него и в същия миг мастилото го преобразява в някакво мораво-черно, космато чудовище, изправено над мъртвеца, за да смути и сетния му час на земята.

„… Да, Валериан Пламенов донесе първите си стихове на мене. Аз ги напечатах веднага, аз го напътих, аз ги поправих. Аз още тогава, преди двайсет години, т.е. искам да кажа, преди седем години, видях големия поет. Аз писах: той изгрява като слънце сред тъмни облаци. А сега, погледнете на запад, това слънце преждевременно залязва. Черният облак, който се издига там, гаси слънцето на поезията, тъкмо както аз писах тогава…“

* * *

Дълбока душна нощ натиска заспалия град. Ниско над хоризонта виси непълният бакъреночервен месец. От гъстата сянка на една стена се откъсва черно петно и тръгва бавно из улицата. Едно бездомно, сухо като скелет куче, с увиснала опашка и с нозе, които се люлеят като опашката, души сметта по улицата. То залита и върви без посока, с последните сили на полумъртво от глад животно. При една врата, на която са залепени некролози, кучето спира. Дига нос и души. После отново се навежда, търси из вадичката на канала, измъква оттам някакъв изсъхнал къс месо, който има странната форма на човешко сърце, застъпва го с предните си нозе и почва да го ръфа с помътени от наслада очи.