Борис Младенов-Young
Изкачих хълма на живота…

Изкачих хълма на живота,

пребродих равното плато

и пак понесох с неохота

надолу своето тегло.

 

Отмина младостта прекрасна,

сребро в косите заблестя,

към мен десницата си властна

протяга хищно старостта.

 

И ме поглъща жива лава

от свят унил и примирен,

а пътят все по-тесен става

и по-къс есенният ден.

 

Къде отиват тези хора?

Къде извежда този път?

Защо за отдих и отмора

не могат никога да спрат?

 

Каква е тази висша сила,

която огнения свят

от хаоса е сътворила

в неспирен вечен кръговрат?

 

Въпроси, хиляди въпроси,

по-сложни от човешки ума!

А пъстрата тълпа се носи

по стръмния житейски друм.

 

И в мрака на небитието

безброй потъват без следа.

В двубой свещен през вековете

вървят животът и смъртта.

 

И аз един ден ще изчезна

там долу, в пъкления мрак.

Кой знай, дали от тази бездна

ще се завърна нявга пак.

 

Ще срещна ли там майка, татко,

роднини, древни прадеди

и таз, що „Да!“ ми рече сладко

и с любовта си ме дари.

 

Какъв съм бил? Какво ще стана?

Човек, животно, птица?… Плът,

от страст и болка разтуптяна,

сърце стаила в тленна гръд.

 

В каквото и да се превръщам,

след всяка смърт по-жив, по-нов

на този свят ще се възвръщам

за глътка обич и любов!

София — 1991 г.