Жул Верн
Черна Индия (11)

Глава XI
Огнените Жени

Една седмица след тези събития, приятелите на Джеймс Стар почнаха силно да се безпокоят. Инженерът беше изчезнал, а причината на неговото изчезване с нищо не можеше да се обясни. От разпитите на слугите му се разбра, че той се е качил на парахода на пристанището Грентон, a от капитана на „Уелският Принц“ стана известно, че Джеймс Стар е слязъл в Стирлинг. И от този момент следите му се губят. Саймън Форд молеше в писмото си Джеймс Стар да запази пълна тайна, затова инженерът не каза никому, че заминава за Еберфойл.

В Единбург се говореше само за необяснимото изчезване на инженер Джеймс Стар. Сър Елфистон, председател на Кралския институт, съобщи на своите колеги за писмото, което му бе изпратил Джеймс Стар, в което се извиняваше, че не ще може да присъствува на следващото заседание на института. Двама или трима други инженери посочиха също такива писма. Но макар тези писма да доказваха, че Джеймс Стар е заминал от Единбург — това вече беше известно — те съвсем не обясняваха какво именно се е случило с него.

Никой от неговите приятели не можеше да допусне, че той е заминал за Еберфойлската мина. Всички знаеха, че той въобще не се е канел да види отново мястото на своята някогашна дейност. Той не бе ходил там от деня, когато се изнесе на повърхността последната вагонетка каменни въглища.

Обаче поради факта, че параходът го е оставил на пристанището Стирлинг, търсенията бяха насочени в тази посока, но не дадоха никакви резултати.

Трябваше да се помести в най-големите вестници на Съединеното кралство съобщение за инженер Стар с описание на чертите му, с датата на заминаването му от Единбург — и да се чакат резултатите. Това бе направено при много голяма тревога. Ученият свят на Англия беше почти готов да повярва в окончателното изчезване на един от своите много видни членове.

Докато учените се безпокояха за Джеймс Стар, Хари беше също така предмет на не по-малки тревоги. Но синът на стария миньор не заемаше голямо обществено положение и затова неговото изчезване смути само другаря му Джек Райан.

Спомняме си, че при срещата на стълбата в галерията Яроу, Джек Райан покани Хари да дойде на празника на Ервайнския род — след една седмица. Хари се съгласи и обеща, че непременно ще дойде, а Джек не веднъж се бе убеждавал, че другарят му винаги устоява на дадената дума.

И ето, на Ервайнския празник нищо не липсваше: нито песни, нито танци, нито развлечения от всякакъв род — липсваше само Хари Форд.

Трябва да кажем, че бележката за Джеймс Стар, поместена във вестниците, не бе прочетена от Джек Райан. Затова честният младеж се тревожеше само за отсъствието на Хари и мислеше, че само някоя важна причина може да му попречи да изпълни обещанието си. На другия ден след Ервайнския празник, Джек Райан се готвеше да замине с влака за Глазгоу и оттам да отиде в Еберфойл, и щеше да направи това, ако не му попречи едно събитие, което едва не му коства живота.

Ето какво се случи през нощта на 12 декември. Този случай можеше да потвърди страховете на всички суеверни хора, каквито не липсваха в чифлика Мелроз.

Ервайн е крайморско градче в графството Ренфрю, с около седем хиляди жители, и е разположено в острия завой на шотландското крайбрежие, почти до входа на Клайдския залив. Неговото пристанище, доста добре защитено от ветровете и откритото море, се осветява от силния фар, който посочва мястото за минаване, така че предпазливият и внимателен моряк не може да сбърка. Затова в тази част на крайбрежието корабокрушения стават много рядко.

Щом градът има своето историческо минало, щом неговият замък е принадлежал някога на Роберт Стюард^[1], то непременно тук ще се намират развалини. В Шотландия, обаче, във всички развалини живеят духове — или поне така мислят жителите от планинските места и от низините. Най-старите развалини, които по тази част на крайбрежието се ползуваха с най лоша слава, бяха именно развалините на замъка на Роберт Стюард, носещи името Дендоналд Кестл.

По онова време замъкът Дендоналд — убежище на всички бродещи духове — беше съвсем изоставен. Малцина бяха ония, които посещаваха високата скала над морето, на две мили от града, дето се издигаше замъка. Понякога някой чужденец пожелаваше да разгледа тези исторически останки, но винаги отиваше там самичък: жителите на Ервайн не се съгласяваха да придружат никого до тези места, дори срещу най-щедро възнаграждение. Носеха се легенди за „Огнените Жени“, които живеели в стария замък. Най-суеверните твърдяха, че са виждали със собствените си очи тези фантастични създания. Разбира се, в тяхното число беше и Джек Райан.

И така, вечерта, изобилно почерпен с бира, ликьор и уиски, с каквито напитки завършваше винаги празника на Ервайнския род, Джек Райан не пропусна да се върне на своята любима тема, за голямо удоволствие, а може би и за голям страх на слушателите си.

Увеселението ставаше в обширния хамбар на чифлика Мелроз, недалече от брега. Пред обора, в голям железен мангал, гореше кокс. Вън времето беше много лошо. Гъсти облаци се носеха над вълните, гонени към брега от силен югозападен вятър. Нощта беше черна, в облаците нямаше нито една прозирка, земята и небето се сливаха в дълбока тъмнина. В такова време може тежко да си изпати всеки кораб, който се осмели да влезе в Ервайнското пристанище.

Вечерта завършваше с последния разказ на Джек Райан. Слушателите му се бяха пренесли в света на привиденията, и обстановката беше много подходяща, за да се вярва в съществуването на този свят.

Изведнъж вън се чуха викове. Джек Райан прекъсна разказа си и всички бърже излязоха от хамбара. Тъмнината беше непрогледна, валеше проливен дъжд и духаше силен вятър.

Двама или трима рибари, като се опираха в скалата, за да се задържат на нозете си, почнаха да викат със всички сили към морето. Джек Райан със своите спътници се спусна към тях.

На няколко десятки метра от брега се мяркаше смътно някаква тъмна маса. Ако се съди по сигналните светлини, това беше кораб. На главната мачта имаше бяла светлина, на десния борд — зелена, а на левия — червена. Очевидно, параходът с пълен ход се приближаваше до брега.

— Загиващ кораб! — извика Джек Райан.

— Да — отговори един от рибарите, — сега той не би могъл да се върне, дори и да пожелае това.

— Сигнали! Сигнали! — извика един от шотландските рибари.

— Какви? — възрази рибарят. — В такава буря не може да се удържи запален факел.

Отново се дочуха викове. Но кой можеше да ги чуе при този вилнеещ вятър! Корабът наистина не можеше да се отърве от загиване.

— Как е възможно така да се командува кораб — извика смаян един моряк.

— Нима капитанът не знае за Ервайнския фар? — запита Джек Райан.

— Вероятно знае — отговори един от рибарите, — ако само не е излъган от нещо.

Преди рибарят да довърши мисълта си, Джек Райан нададе страшен вик. Беше ли чут този вик от екипажа? Едва ли, но във всеки случаи, много късно, за да може корабът да се отклони от линията на подводните скали, която се белееше в мрака.

Но този вик не беше, както можеше да се стори на околните, отчаяно предупреждение към загиващите хора.

Не. В този миг Джек Райан стоеше с гръб към морето. Останалите също така гледаха на нещо, което се намираше на около половин миля от тях. Това бе замъка Дендоналд. На върха на старата кула се извиваше под силния напор на вятъра дългият език на силни пламъци.

— Огнената Жена! — с ужас извикаха суеверните шотландци.

Всичко се обясняваше. Очевидно корабът заблуден в мъглата, се е отклонил от пътя си и е взел този пламък по върха на замъка Дендоналд, за пламъка на Ервайнския фар. Капитанът мислел че се намира пред входа на залива, разположен на десет мили на север, и се носеше право към сушата, дето нямаше никакво убежище за него.

Какво да направят, за да спасят кораба, ако още не е късно? Да се качат на кулата и да се опитат да угасят този пламък? Но кой шотландец би се осмелил да нанесе такова оскърбление на Огнената Жена? Пък и беше вече късно: сред грохота на стихиите се разнесе ужасен трясък.

Корабът заседна със задната част в плиткото. Всички светлини в него угаснаха. Белезникавата линия на подводните скали сега сякаш се начупи. Корабът се спря до нея, легна на едната си страна и се разби върху скалите.

В същия този миг, по някакво странно съвпадение, дългият пламък от кулата Дендоналд изчезна, сякаш откъснат от яростния порив на вятъра. Морето, небето и брегът отново потънаха в най-дълбок мрак.

— Огнената Жена — за последен път извика Джек Райан, когато необяснимото явление отново изчезна.

Храбростта, която бе напуснала суеверните шотландци пред мнимата опасност, се върна в тях пред лицето на действителната опасност, когато трябваше да спасяват своите загиващи братя. Разярените стихии не ги плашеха. Като се омотаха с въжета, те — колкото храбро, толкова и лекомислено — се хвърлиха на помощ на претърпелия корабокрушение параход.

За щастие, техният опит успя, макар че някои от тях, в това число и храбрият Джек Райан, получиха силни рани от камъните. Но капитанът на кораба и осем души от екипажа бяха докарани на брега живи и невредими.

Оказа се, че това е норвежкия кораб „Мотала“, който плува натоварен с дървен материал за Глазгоу. Капитанът на кораба, заблуден от пламъка над кулата на замъка Дендоналд, насочил кораба право към брега, вместо да влезе в Клайдския залив.

Сега от „Мотала“ не бе останало нищо, освен няколко разбити части, които вълните блъскаха в крайбрежните скали.