Георги Коновски
Времена и хора

1.

Събуди го пак отвратителният будилник. Някой от предишните обитатели на стаята беше я обзавел в стила и духа на 50-те години — с неудобни мебели от яко дърво, пречкаща се на движенията и погледа стояща закачалка, двоен креват с железни пружини и, разбира се — тенекиеният будилник. Чието тракане можеше да подлуди човек, а звъненето надскачаше децибелите на стара пожарна сирена.

Иван замахна по навик и пак не улучи. Все забравяше, че вечер преместваше будилника върху стария четирикрилен масивен мастодонт, наричан гардероб. От предпазливост. Стаята беше получил по опис, искаше и така да я сдаде след командировката.

Върху облегалката на стола беше преметната дрехата му. Дебели яки гащи, кълчищна риза, навои за краката, две парчета плат за увиване на ходилата, солиден калпак. А отпред лежаха обущата от плътна волска кожа.

Върху скрина някой беше добавил нож в кожена кания, друг до него — тънък и лесен за криене, както и два дротика. Не бог знае какви оръжия, но удобни за носене и показващи, че пътникът не е безпомощна жертва. А в ръцете на обучен реал археолог бяха опасни и предупреждаващи — не си играйте със смъртта…

Дали да вземе наметало? През август денем е горещо, вярно, но пък нощите хич не са топли. Нищо, че ще бъде на юг, до сами Адрианопол. Пък и наметалото е удобно като част от личната защита — и е дебело, може да спре дори несилен удар с меч или копие, а в ръцете на опитния реал археолог може да послужи като оръжие…

Я да го вземе, няма да му натежи. Пък и народът отдавна го е казал — набиваше им в главите преподавателят по бит и нрави в Академията: зиме без торбичка, лете без абичка не тръгвай!

Излезе в Коридора. Тази част на Дома водеше собствен живот. Дълъг, с неочаквани завой и изненадващи кътчета, минаващ покрай какви ли не по форма и цвят врати. Върху които имаше еднакви табелки. На неговата пишеше само: Иван…

Спусна се с асансьора до първия етаж. Можеше и пеша, както правеше всяка сутрин, но го чакаше дълъг път, така че нямаше защо да се натоварва със слизане от двадесет етажа.

На отсрещната врата пишеше кратко и ясно — трапезария.

В голямата зала имаше всичко, що пожелаят душата и стомахът на изгладнял човек. Отдясно беше витрината с ястията и напитките, пред нея блестящият шублер, а по него плъзгаха таблите двамата му онзиденшни спътници от Древен Египет. Стамен и Красимир, тогава Тиратон Елина и хета Суплиману. Те го забелязаха и му помахаха. Бяха в обикновени работни комбинезони, което означаваше, че са получили, все пак, няколко дни почивка. Е, справедливо беше — него го изпратиха да ги извика, експедицията им изтичаше, а внезапно пропадане на сигнала през епохите наруши плановете на ръководството.

Така че сега той отиваше на поредно пътуване — в Института не смятаха двудневно отскачане през вековете за нещо повече от разнообразяваща разходка.

Огледа менюто за днес. Според плана, който вчера обсъждаха с професор Найтингел, задачата щеше да му отнеме ден, най-много два. Но, все пак, искаше му се да хапне хубава храна преди да се остави на случайностите и природата. Затова си взе месно руло, цяла тортичка (калориите щеше да изгори още първите няколко часа, знаеше го от опит), добави бляскавия ванилов крем. Повече енергиен запас. За всеки случай. Пък и обичаше сладичкото…

Стамен и Красимир вече бяха седнали до едър мъжага, облечен в мечи кожи, брадясал едва ли не до очите. Дали беше грим или естеството си беше свършило работата, не се разбираше. Ясно беше едно — отива в праисторическите времена. Интересна експедиция щеше да е. И хич не опасна. Много по-опасни бяха пътуванията из близките епохи — където цивилизацията превръщаше хората в хитри, подли, опасни хищници. В природата подлост нямаше — излизаш срещу пещерния лъв или мечка с боздуган или каменна брадва, биеш се честно: сила и хитрост срещу сила и инстинкт.

Седна сам на масата. Никой не дойде при него. Всички знаеха за експедицията, разбираха, че му трябва време за навлизане в образа, оставяха го сам — не му натрапваха сегашно присъствие. Ако имаше нужда — сам щеше да ги покани. Но — не… Беше опитен, не искаше да се отвлича с далечни епохи. Като сегашната тяхна…

2.

Вратата грееше в предупредително алено червено. Обикновена, плоска, здрава. С една табелка: „378“.

Отвори я и се озова на улицата. Зад него остана сградата — виждаха се два етажа, останалото потънало в мъглата на времето, беше недостъпно за хората тук.

Адрианопол. Голям град като за това време. Сгради, достигащи понякога дори три етажа, тесни улици, ограничени от водосточните канали отстрани, покрити с едри плочи, изтъркани от вековете. Понякога минаваха хора, често изтрополяваше каруца или дори колесница, роби разнасяха лектики — градът живееше своя си живот, макар вече да се носеха слуховете за наближаващите готи.

Познаваше града като петте си пръста. Та нали вчера цял ден „обикаляше“ по улиците му, възстановени от компютъра. Е, понякога се смайваше. Като например от гнездата по стрехите, чиито обитатели често изненадваха пешеходците в неподходящ момент. Но от няколкото си пътувания в древността знаеше — чистотата не е пръв фактор в живота. Затова само се поздрави с късмета, когато пред него пльокна нещо бяло. Дори не отскочи, макар да чу или по-скоро усети летящия снаряд. По-опасно беше да се озове по средата на улицата и да бъде отнесен от прелитаща колесница. Защото военните коли се увеличиха внезапно. Изгърмяха по плочите няколко, после се заредиха — успя да преброи до десет, следващите се носеха по двойки. Като че ли цяла центурия спешно се изнасяше от града.

Така се и оказа, когато стигна Източната порта. Стражата се беше свила до колоните и само наблюдаваше колесниците. А сетне тръгнаха пехотинците. Опитното му око прецени — поне легион. Лесно се разпознаваха наемниците — батавци, ланкарии и матиарии. Последните носеха на рамо огромни боздугани — страшно оръжие, но в ръцете на опитен човек. А тези… Знаеше изхода на битката и сега разбираше логиката му. Войниците се оглеждаха страхливо дори пред сами вратите на града.

Отпред се строяваха скутарии — известните кавалеристи с щитове, както и стрелците, пред които се въртеше на кон висок и слаб мъж в блестяща броня. По всяка вероятност ибериеца принц Бакурий, ако се вярва на летописите.

Тук някъде трябваше да е прословутият пълководец Себастиан, но не успя да различи къде е заради прашната мъгла, вдигната от армията. Император Валент сигурно в този момент даваше последни разпореждания в града, но скоро щеше да излезе и се настани в лагера при войниците.

Значи е началото на август… Може би 7-ми или още е 6-ми? На 9-ти лагерът ще е разтурен и римляните ще тръгнат към готите, които вече са направили свой лагер на 15 римски мили на север.

Предпочете да се отправи на юг. Покрай градските стени, прикриван от тълпите, опитващи се да се скрият в града, стигна до големия кръстопът. Пресече го, изкачи се на близкия хълм и тръгна направо през гората. Сега там беше по-сигурно от пътя, където понякога се мяркаха готски разезди, а и римляните спираха пътниците за проверка или просто грабеха.

Слънцето изкачи хоризонта. Време за обяд беше. Бъдещото ястие вече висеше на кръста му — в храстите неуспешно се криеше заек. При това доста едър. Улучи го с първото мятане на ножа. Одра го, изчисти го, уви го в собствената му кожа и понесе към предполагаемото място на огъня. Което трябваше да е още по-навътре — пътят се виждаше от тук, значи и от там можеха да зърнат пламъка.

И в този момент се появи къшлата. Ниска, приличаща по-скоро на баирчинка, с обрасъл в трева покрив, почти невидима между дърветата. От източната й страна имаше неголяма поляна, отдето се чуваха понякога проблейвания.

Що за храбрец беше оставил стадото си в тоя хаос?

Изглежда, рискуваше не само десетината овце, но и себе си. Но си беше безразсъден юнак, готов да излезе и срещу дявола. Защото внезапно се появи иззад големия бук, стиснал в ръце дебел кривак, разчитащ и на ножа си. По-скоро готска сабя — почти метър дълъг, широк като тракийска сатра.

— Стой там! — каза спокойно човекът. Не извика, не изръмжа, изрече думите като на разговор нейде на трапезата.

— Стоя — отпусна той ръце. Ножът му се виждаше в канията, другият беше вече спуснат по ръкава и дръжката лежеше удобно в лявата му ръка.

— Кой си?

— Йоан…

— Елин?

— Може да се каже. Майка ми беше от Епир, баща ми е трак…

— Нима? — Онзи явно се зачуди. — Трак… Малко са останали. В наше село имаше един Сатрок, ама замина нейде и не се върна…

— То и баща ми така…

— Християнин си май… — беше по-скоро утвърждение заради името, не въпрос.

— Християнин…

— Къде отиваш?

Легендата беше добре обмислена от специалистите в Института. Бил моряк, корабът се разбил в Троада, наложило се да мине през Константинопол, сега опитва по правата линия да се добере до Тесалоники, та там да се хване пак с морските си дела.

— А защо не намери кораб в Града? Константинопол е с много кораби, знам го аз, веднъж бях там — овчарят беше подозрителен.

На което имаше отговор веднага. Защо да се хваща моряк на чужд кораб, когато чичо му има пет? И веднага ще му даде единия — опитен капитан е, сега претърпя крушение не за друго, а от внезапен смерч. Още месец път му остава и всичко ще бъде наред…

— Аз съм Демотий — рече овчарят внезапно и отпусна тоягата. Даваше знак — приел е версията му, но все пак го наблюдава. Такова време е…

После го изгледа питащо:

— Ще си починеш ли или продължаваш?

Иван се почеса под рунтавия калпак. Не само като знак за размисъл, а и защото гадинките още в града го бяха налазили.

— Ще хапна, пък тогава…

— Аз имам хляб, малко гъби мога да сваря…

— Яденето е тук — свали кожата със заека от пояса си — ще го метнем вместо гъбите.

3.

Демотий насече заека с ножа си. Хвърли парчетата във вече закипяващата вода, добави глава лук и някакви треви. После се обърна към госта.

— Йоане, ти сигурно си видял войската?

— Видях… Много войници, конници, даже бойни колесници имаше. И хора различни — иберийци, батавци, алани… Виждал съм всякакви народи и даже се учудих, че чак тук са докарали наемници отдалече…

— Императора видя ли?

— Валент ли?

Демотий безразлично кимна:

— Значи Валент е император. Преди беше Йовиан, ама докато науча и умря. Юлиан бил император, идвал е в Града, и в Адрианопол е бил. Но до нас новините стигат късно. Пък и за какво са ми? Който и ще да е император — аз плащам данъци. Намират ме. Идват и прибират. То затова изведох овцете в гората. Преди няколко дни дойдоха едни на коне, грабнаха шест овце и заминаха. „Императорът, викат, ще ти ги плати…“

Демотий горчиво се ухили.

— Да бях пак момче, може и да им повярвах. Ама толкова години… Ни ни знае императорът, ни го интересуваме. То и аз не го знам кой е. Знам, че прибира. И то с две ръце… Та, значи казваш — Валент бил император. Не съм го чувал. Сигурно някой от двореца ще е. Те там се обявяват за какво ли не, сменят се, правят разни неща… Кога война, кога сватби, кога събори… И за всичко от нас искат. Те, тоя път рекох, че ще спася малко живинки. Не останаха, бе.

— Тук ли живееш?

— Ами! В тая гора живее ли се? По пътя са войниците и побирчиите, в гората другите разбойници. Село имаме — ееей там, на час път. И жена имам там, и деца… Оставих ги — те в града отидоха. Аз — тука. Щото утре войната ще свърши за малко, а ние как ще живеем до следващата?

Иван обра пяната от гърнето и разбърка оформящата се чорба.

— Готи нахлули…

— Знам… Преди година и нещо още били минали Истрос със салове. Имах брат в Марцианопол, та идва тук уж да се лекува, ама умря. Та той ми разказа как Липицин и Максим поканили вождовете на ония на обяд, пък ги нападнали. Единия убили — Алавив май му беше варварското име. Другият избягал. И като се почнало… Избягалият… Знаем го всички вече името му — Фритигерн му казвали. Зъл и отмъстителен. Тръгнал на юг. Маса народ избили. Грабили, палели… Брат ми ранили в една битка, добре, че барем наблизо било. Та го докараха другарите му. Уж да се оправи, ама на…

— Война — рече Иван.

— Война…

Чорбата беше почти готова, ала стомасите не чакаха. Демотий извади от пояса дървена лъжица — голяма като него и всичко по него. Иван също носеше своя — на път, освен нож, трябваше и лъжица да имаш. Не се знае кога ще ти потрябва едното или другото.

Лъжицата на Демотий яката загребваше, но като домакин той се поспираше и изчакваше гостенинът да хапне повечко. Иван беше свикнал на бавно, обстоятелствено хранене — както го беше възпитавала още баба му. Но онова беше… Е, след много векове щеше да бъде. А в това време възпитанието на децата не обхващаше такива неща като поведение в обществото, респективно на масата. Лапаш, защото не знаеш следващото ядене кога ще е. И дали изобщо ще го има…

Гърнето беше дълбоко, заекът уж големичък, а чорбичката доста, но скоро лъжиците задраха дъното. Демотий с явно нежелание бутна съдината към гостенина, оня учтиво я върна, прибирайки лъжицата в навоите.

— Хапнах, сега трябва да вървя…

— Значи — към Тесалоники…

— Да… Но ще трябва малко на изток да мина, да заобиколя армията. А готите, викат, са наблизо. Сигурно обикалят наоколо. И заради тях ще я карам по гората. По-издалече…

Демотий кимна разбиращо. И той имаше проблеми. Къшлата беше на хубаво място, но близо до големия път. Кой ги знае ония варвари отде ще се пръкнат… Смяташе да тръгне към хълмовете на юг, но не го спомена пред гостенина. Хапнаха, поприказваха, свестен човек изглежда, ама… В тия времена е най-добре да мълчиш и да си бърз…

4.

Нямаше смисъл да търси лагера на императора. Нито готския. Задачата му беше да се среща с хора, да разговаря, да записва впечатленията си. Записващото устройство беше хитро монтирано в комат плесенясал хляб. Такъв, какъвто би пазил само прегладнял и бягащ от смъртта човек. И към който не би посегнал всеки нормален разбойник или воин. В случая — трудно различими.

А битка щеше да има. След два или три дни. Ако тоя беше 6 август — на 9 ставаше катастрофата с римската армия. Тогава Валент трябваше да вдигне лагера, да тръгне към готите, а те — насреща му.

Битката, разбира се, интересуваше реал археолозите. Затова в Института чакаха десет дрона с мощни камери. Щяха да ги изстрелят заедно, още сутринта. После следваше огромен труд по обработка на материалите.

Самите изследователи нямаше да са наблизо. Едно, че са смъртни и не се знае какво ще стане, второ… Второ — битките се водеха на голяма площ. Какво ще може да разбере човек, когато на петдесет метра не вижда кой кого коли?

Затова Иван беше единственият, минаващ наблизо до бъдещото бойно поле. Освен социологическото проучване на съвременниците, имаше и друга задача. Да открие вилата, където император Валент загива. Само да я набележи. Следваше акция на специалния отдел — да се монтират камери вътре, да се маркира околността и се подготвят дроновете. А после — отново по маршрута. При новата битка всичко щеше да е документирано — не само да разчитат на древните хроники…

По пътя спира на няколко места. Ширнали се едни полета около града, но около тях — гори, горички, на места направо дебри непроходими. Тая земя след векове щеше да е житница, обаче засега цивилизацията тепърва я променяше. Имаше място и за хората, и за животните. След половин час път, Иван усети чуждо присъствие. Сниши се, притаи се зад храстите и се смая — насреща му излизаше елен. Голям, с разклонени рога, красавец.

Нямаше смисъл да го убива — храна засега не му трябваше, хапна при Демотий, а и в навоите имаше две сухи парчета специални сухари. Слагаш ги в съдина с вода и е готова студената питателна супа. Така че — еленът спокойно продължи по пътя си, не усещайки врага зад шумата.

Обаче, двамата готи не бяха настроени на вълна опрощаване на живота. Изскочиха внезапно насреща му, крещейки, единият размахващ широка сабя, другият насочил дълго копие. Иван реагира според уроците в залата. Изчака върхът на копието почти да опре гърдите му, отскочи, хвана дръжката яко нейде по средата и рязко я заби в корема на връхлитащия враг. Оня само изхълца и се катурна, виейки като жив одран. Вторият вече замахваше със сабята, но ножът беше вече под нея, извъртане — оръжието му отлетя и смаяният гот даже не усети как беше приспан с един точен удар под носа. Другият също се успокои, когато Иван го цапна с изпъната длан по тила.

Нормално за времето и двамата трябваше да бъдат убити и обрани. Но реал археолозите нямаха право да убиват. Отдавна беше доказано, че подобна намеса не променя движението на времето. И, все пак… Хората от бъдещето имаха друг морал и други разбирания. А и бяха строго следени за поведението си по време на експедиция.

Така че остави двамата да се въргалят на тревата, доведе конете им — както и предполагаше, бяха вързани наблизо, остави ги… Пък натам — каквото… Дали ще се освестят и сами ще тръгнат по пътя си, дали ще ги намерят техните, дали ще попаднат на римляни или селяни ще си отмъстят за нещо си…

Каквото съдбата покаже…

5.

Дезинфекторът беше най-мразеното място в Института. Да, само названието му беше плашещо, всъщност никакви отрови не действаха в него. Специалистите по защита на организма при екстраординарни условия почистваха връщащите се от времевите експедиции бързо и изключително качествено. При това — неусетно. Докато човек сваля професионалното облекло — и е приведен във вид годен за околния свят.

А в преддверието вече се беше появило типичното за него облекло. Който каквото харесваше. Иван, например, предпочиташе къси ботуши, удобен малко широк клин, свободна риза, затягана отгоре с ремък. Понякога носеше бейсболка — удобна, лека и лесно възстановяема при честите забравяния или изгубвания.

Така че бързо се облече след промивката. Искаше му се да вземе и вана заедно със специалния душ, но отложи удоволствието за почивката след доклада.

Пък и шефовете го чакаха. А той имаше какво да разкаже. Не само за откритата вила. Не беше трудно да я намери. На посоченото от Марцелин място имаше няколко подобни, но една беше като укрепление. Издигната в стар римски стил, с висока стена, бойници на първия етаж, здрава врата отпред… Другите бяха някакви съвременни подобия — уж римски, но с явна намеса от гръцки или дори близкоизточен стил. Освен това, вилата беше най-близо до равнината, където щеше да се разгърнат двете армии. Нямаше как приближените на Валент да носят смъртно ранения император надалеч, всеки щеше да потърси най-близкото и най-удобно укритие.

Така че сега специалните отряди сигурно оглеждаха района с мощната техника, а двама или трима командоси се подготвяха да влязат и сложат камерите. Разбира се, не тази вечер — всички в района бяха нащрек, готите вече приближаваха. Но затова пък времето беше пред тях — щяха да ги прехвърлят в 378 година месец или дори два преди събитията. Когато господарят на вилата е нейде далеч, слугите и робите са отпуснати, безгрижни и хич няма и да обърнат внимание на някакви пътници, стануващи на миля или по-близо от вилата.

Останалото си беше въпрос на техника и рутина. Че при все бдителната охрана на Хелиогабал и Калигула бяха успели да сложат камери в дворцовите зали, та тук ли няма…

Имаше и доста да разказва. За жената, която търсеше децата си. Излезли предния ден за риба до реката и изчезнали. Майката плачеше и бродеше по пътя към Адрианопол. Иван знаеше — готите са отвлекли децата. Но нямаше нито как да й каже, нито да й помогне. Ненамесата в историческите събития беше задължителна. Не, че историята щеше да се промени. Та преди години някакъв сътрудник на института застрелял самия Хитлер. Отишъл във Виена и премахнал бъдещия звяр.

Само дето Хитлер се появил. След изненадата на докторите, вече подписващи смъртния акт. Защото се оказало, че признатият за мъртвец все още дишал. И дори отворил очи, а после вдигнал приветствено ръка. Малко чудо… Особено, ако публиката не е наясно колко усилия е струвало всичко това на охранителите на времето — включително двучасова процедура в активиращите биокамери. След което подобни инциденти се решаваха бързо. Просто прехвърляха хора от спецчастите и, минути или часове преди очакваното покушение, те спираха безумеца, решил да дезинфекцира историята. Така спасяваха на три пъти Чингиз хан и Тамерлан, два пъти Наполеон, а за някои пълководци и владетели се наложи да установят постоянна охрана от имплантирани в свитите им командоси.

След като заобиколи вилата, Иван продължи на изток, към точката за прехвърляне. Успя да хапне отново в малък хан. Празен, без пътници — малцина рискуваха в това опасно време. Ханджията беше претръпнал. Знаеше си — след войната идва война, а после друга война.

Продължи към целта си заедно с млад мъж. Местен, решил да се присъедини към готите. Откровено го призна — вече бяха далеч от града. Привличаше го свободата на варварите, нескована от закони и правила. Поне според него. Иван усещаше съдбата му — нашествениците нямаха нужда от воини, а от роби. Но — ненамесата в историята…

А след раздялата с бъдещия роб му оставаше половин час път до срещата. Знаеше, че накрая винаги се случват неочаквани събития. Най-често много, много рискови и застрашаващи дори живота. Защото човек вече се отпуска, смята, че е вън от опасността. И…

Този път нищо не го изненада. Стигна старата кула, остатък от древно укрепление, там го чакаха двамата асистенти, в подземието инсталираната машина беше скрита отлично и, след малко разтърсване, се озова в дезинфектора…

6.

Иван застана пред алената врата и впери поглед в надписа. 1256. Натисна дръжката и излезе.

Този път се озова пред невисока къща, до сами гората. Пред нея се беше ширнало полето, в далечината се забелязваше очертанието на път, извиващ покрай неголяма река. Тишина и спокойствие.

Облеклото почти не беше променено. Здрави ботуши, дебели гащи, риза, отгоре елек, на рамото ямурлук. Тежичък, но предназначен следващите три нощи да служи му като постеля и завивка.

Е, тази нощ нямаше да е — смяташе да спре в селото, което се виждаше в далечината. Да пренощува, да се разговори с хората, да запише някои интересни за изследователите неща. Защото не само датите на сражения и властвания, а и вижданията на хората за времето бяха важни. Особено напоследък, когато учените се отвързаха от стягащите ги вериги на официозността и започнаха да изследват живота. Живота в определена епоха, живота на нормалните хора, живота на създаващите се и рушащи общества.

Пак носеше парчето хляб със записващия апарат. Въпросът беше само — как невинно да го измъкне и използва, като при това го опази от нечия бърза лакома ръка. Плесента си е плесен, но в тия времена никой не обръщаше внимание на подобни подробности. Наскоро, както му обясниха изпращачите, по тоя път беше минала византийска част, изпратена в помощ на царица Ирина, та селяните не се гнусяха дори от плесен или леш…

Спусна се по наклонената ливада и видя човек. Висок, малко над рамото му — което си беше солиден ръст в тая епоха, в хубави, здрави, че дори чисти дрехи. Поздравиха се.

Спътникът му се оказа словоохотлив. При това ценен източник на информация — бил слуга в двореца, а преди седмица решил да се маха, че става напечено.

— Виждаш ли — каза Продан, както се представи веднага след „Помози Бог!“, — не беше лесно при цар Иван Асеня. Особено, когато се ожени трети път, за византийката. Уууу, змия… Млада хубава, на вид една кошута съща… И проклета! То всичките са проклети — моята каква пепелянка беше, упокой, Господи, жилавата й душа… Ама тая… Направо омая царя. Хубава, нежна, кротка… Ние си приказвахме разни работи в кухнята, ама смееш ли да кажеш… Човек добиче си вземе, но гледа да е от сой. А царят — жена си хареса, дъщеря на ромей! И то на кръвен враг…

Продан спря, сложи ръка над очите, вгледа се в далечината. Иван също взе да се озърта.

— Пфу! — плю търновецът. — Видя ми се пепеляк там нейде, над оня баир, помислих да не са пак царски войски…

— А кои са царски? — полюбопитства Иван. По версията сега беше търговец от Боруй, отиващ да си прибере семейството, щото пак се задаваше война.

— Не знам, братче… Носят се на бесни коне, бият с камшици и път искат, ако са гладни — грабят ти яденето, ако си с жена…

— Ама те нали са наши?

— Наши няма! Такова е времето… Всички срещу всички… Докато разбереш свой ли е, враг ли е, с кои боляри е… Ей го — казват Калиман Втория избягал от Търнов града. Като видял, че иде армията на руския княз, като се озърнал и разбрал, че останал сам… И той побягнал… Де го — никой не знае… Да не ни вземат за него, щото…

Иван трепна. Само тая остава — да го оприличат на избягалия цар… Щяха да им резнат главите, пък после да уточняват на Калиман ли е тая кървава топка или не… Страшно нещо е превратът, особено неуспелият…

— Аз съм от Боруй, нали ти казах…

— Бе, аз знам — успокои го Продан. — В двореца новия цар го виждах много пъти за тоя месец, няма да те сбъркам с него. Ама тия, дето го гонят — дали знаят кого търсят… Че и мен може да нарекат за цар…

Иван приседна на тревата до пътя. Информацията искаше време за обмисляне.

— Аз Калимана го знам — висок, як, малко простичък изглежда. Не е като Иван Асеня, Боже, помилуй душата му! Оня си личеше, че е цар. Тоя… Абе, като мен и теб… Но син на Александра деспота, царевия брат. И двамата служеха на Иван Асеня. После, като умря Асеновеца, Александър служеше на първия Калиман, сина на унгарката. Но времето си иска своето. Умря и Александър. А Ирина май отрови тогава царчето…

Продан се озърна. Как можа! Добре се беше научил в двореца — мълчание и кротост. Не виждаш, не чуваш. А сега…

— Ама аз тия работи не ги знам… — почна да замазва той. Замислен за тактиката си натам, Иван махна с ръка:

— Не те чух какво рече…

Продан въздъхна. Тоя човек може и свестен да излезе, не мязаше на царски слухтар.

Надигнаха се и пак тръгнаха. Селото вече се виждаше — ей го, на два разкрача е.

— А после какво стана? — попита Иван.

— Какво… Не си ли чул?

— Бе, ние в Боруй сме хептен на коня на опашката. Каквото стигне до нас — или мирише вече, или няма защо да го поглеждаш…

Продан се засмя. После, видял в спътника си слушател, необременен от столичните вести, започна словоохотливо да разказва:

— Ирина взема да управлява тогава. Синчето й малко, нали… Ама го ожениха за дъщерята на руския княз. И решиха, че вече завинаги е седнал на престола. Седеше, като кукличка седеше. А Ирина разпореждаше. Всичко в ръцете й. И подписаха договор с никееца, българските земи му дадоха. Ей така — дариха ги. Щото тя ромейката… Бе, соят си казва думата…

— А Калиман?

— Тогава Калиман удари. И царчето убиха, и Търнов му се закле… Щото нашите в столицата са такива — който е на престола, той е велик. Падне ли… Подритват го, всичките почват да разправят колко лош бил… Нали ти казах — месец не издеяни. Хем побърза да се ожени за дъщерята на руския княз — оня, Ростислав. Баща й обаче се обяви сам за цар и обсади столнината. Избяга Калиман. Убили го някъде — никой не разбра къде и как, ама говореха хората, че го убили…

— Е, как без цар…

— Тая държава без хора може да остане, ама без царе и слуги — никогиш! Болярите обявиха зетя на Иван Асеня, Мицо беше май, за нов цар. И сега си е пак нашенска работата — хаос, бъркотия, кой може, лапа, кой не успее да се скрие…

7.

Светът е малък, а хората са плъпнали по него като мравки по забравена храна. И никога не знаеш къде кого ще срещнеш, враг или приятел, забравен родственик или нов другар.

Така стана и в селцето. На малкия мегдан имаше две разпрегнати каруци, около голям дънер седяха няколко човека и единият от тях скочи насреща им при вида на Продан.

— Алексиии… — малко учудено проточи спътникът на Иван.

Онзи го прегърна, Продан го обхвана с яки ръце, завъртяха се в кръг, пък накрая се пуснаха.

— Алекси… — рече пак Продан. — Мислех, че са те утрепали оная нощ…

— Не успяха — Алекси, нисък, слабичък, чернокос и чернобрад, в неотличаващи го от околните тъмни дрехи, се засмя радостно. — Трябваше, ама не успяха. През Малката порта и — долу, в Асеновата махала. После цял месец се крих при сестрата и зетя, като утихнаха нещата, тръгнах си. И те ти сполука — намерих си тук и жена, и дом. Ей оная къща там, с новия плет. Жената е вдовица, три деца има, малко имотец…

— Чакай, чакай… — Продан отпусна торбата от рамо и посочи Иван. — Те моя спътник, Иван. От Боруй е, на търговец служи. Дай, ханджийо, малко вино да разквасим устни, сиренце, ако има, хлебец… И всичко ще разкажеш подробно…

Селяните ги гледаха малко учудени, малко страхливо. Иван метна поглед наоколо си и разбра — наскоро тук са минавали разбойници. Или побирчии. Или войскари някакви. А може някоя татарска шайка да е вилняла. Виждаха се опушени къщи, някъде оцелели основи само, другаде разбити врати висяха или избушени дупки по сламените стени зееха.

Ханджията потри ръце, впери поглед към Алекси, оня му направи знак, че новодошлият ще плати, пък влезе през ниската врата. Върна се с дървен поднос, върху който наистина имаше половин погача и бучка сирене, че и в ръка носеше бъклица, клапучкаща при мятането.

Продан и Иван най-напред промиха гърла с възкиселото винце, после разчупиха парчето хляб, разделиха братски сиренцето и на едри залци излапаха поднесеното. Продан посегна към висящата на пояса кесийка, но Иван го спря, бръкна в елека и от тайното място извади монета. Селяните впериха очи. Те пара отдавна не бяха виждали — на село и разплащанията, и данъците, всичко оправяха натурално.

— Да ни постелеш за тая нощ — каза Иван, макар Алекси да махаше настойчиво, че ще приеме драги гости. Наясно беше — къщурката малка, децата, жената, още трима мъже… Не можеше все да свикне на тоя бит — глава до крака, задник до лице, всичките на черджето нагътани…

От вратичката се измъкна млада жена. Провиснали коси, червени очи, хлипания…

— Хайде стига, ма! — викна ханджията. — Оня ден те насилиха и ти цяла седмица ли ще ревеш…

После се обърна към новодошлите.

— Татари ли бяха, ромеи ли — нахлуха, грабнаха що видят по-хубаво, жените насилиха, нас набиха… Те, гърбът ми син-посинял беше, ама мълча. Тя — за едното минаване що рев орева… Па само трима бяха, нали ги броих, дорде ме блъскаха с ремъка. И прихваща лесно — две деца вече роди от тия минаващите, сега сигурно трето ще се пръкне… Ма каквото Господ даде… И що реве?

— Така си живеем — поясни Алекси. — Аз спя все пред вратата. Колко пъти ги вдигам моите нощем — и давай през дворовете, към корията. Мъжът й, покойният, дигнал къщата на кръстопътя баш! Абе, човек не спира на кръстопът да пикае, опасно е, той къща вдигнал… Хората тук са свикнали. Те, на мойта жена едното дете е чернооо… Преди три ли, четири ли лета, минали пак ромеи. И сарацини имало. Та останало нещо тука…

— Остави това — каза Продан. — Разправяй как оцеля оная нощ. — И, като се обърна към Иван, поясни. — Когато оня княз дойде при Търнов дъщеря си уж да търси…

— Да, бе — дъщерята… Тоя е готов и задника си да даде — само власт и пари да получи. Нали заради него убиха царчето? Дето го прати с императора договор да сключи, пък Ростислав всичко, що е под Стара планина даде. И Цепина даже дал, макар нашите там яката да се държаха. Третинка от държавата подарил на ромеите. Само срещу даровете и златото им. И се готвеше цар да стане вместо зетчето си, ама Калиман събра болярите, убиха Михаил-Асеня и него на престола поставиха. А после — знаеш…

Продан го спря:

— Знам — нали бях в двора на Мицо. Рзглезен, глуповатичък си е той. Жена му командва. И тя — уж щерка на Иван Асеня, ама хич в главата я няма. Фръцка се, разпорежда и нищо свястно не става. Та тя Мицо вдигнала, смушкала го цар да става. Чак от Анхиало ни докара, войска си нае от ромейско. И за цар го обявиха. Тогава чухме, че Калиман убили. Ама наш Мицо си беше хърбав отдавна. Как се излъгал Иван Асен, та го за зет вземал… Не знам! И няма Мицо много да се удържи, ти казвам. А кой ще е… Представа нямам…

Селяните — зяпнали, слушаха двамата търновчани как спокойно разменят имена на царе, за столнината приказват, държавни работи ей така обсъждат. Интересно си беше — вярно. Ама само за приказката. Ще дойде зимата, ще седнат пред огнището, ще си припомнят: „Ей, сещате ли се за ония, дето разправяха как било в Търнов града голяма…“. И ще има цяла вечер какво да си приказват, да украсяват, да прибавят кой каквото чул или помислил, че е чуя…

Иначе — за какво им е да знаят кой е цар, кой кого убил… Убиваха и тук, в селото. И по пътя, че и по нивите. Убиваха роднини, близки, комшии, приятели и съселяни. Поменат го убития на деветини, поднесат за 40 дена и… Хайде, животът си върви! Тоя убили, друг ще се роди… А после отнейде ще се появят внезапно я побирчии, я войници, я разбойници… И — бегайте, крака, че отиде главата…

8.

Иван изключи всевизора. Мислеше да остави малко нежна музика, за приспиване, но се отказа. Така уморен се чувстваше, че…

Протегна се лежешком. Хубаво беше във ваната — цял час се кисна. И сега, гол, отпуснат върху кревата, остави мислите си свободно да се носят… Продан, Алекси, после Главчо, баба Мария, Ксенофонт търговеца… С доста хора се срещна при тая експедиция. Само три дни, но над тридесет срещи. И — записи, записи, записи…

Позасмя се, като се сети за Малчо от Трикучно. Преспа у дома му, имаха време и да поприказват, докато навън плющеше дъждът. Доволен от живота беше мъжът. Ни жена му бяха насилвали, ни деца отвличали, ни дома му нападали. Може би, защото селцето беше малко и високо в планината. Само Малчо от време на време с кожи се налагал.

— Не мога, бе брате — викаше той и се подсмихваше, — без жена не мога. Имам си, хубава е още, четири дечица гледа, голяма нива зестра донесе, ама… Казваше ми тейко още: „Мирясай, Малчо, помисли преди всичко, що правиш! Запомни, човеко Божий, когато едната глава работи, другата я няма!“… Прав е, съзнавам го… Ама не мога! Като видя булка и забравям кой съм, кога за последно ме биха, чия жена е… И ме млатиха, и ме отвлякоха веднъж, роб да ме продават… Е, не можах да мирясам… Та мойта затова сега спи ужким, хем с едно око ме гледа, хем тояга държи до главата си. Знам си — ха тръгна нанейде — първа ще рипне да ме бие… Ама на…

Малчо, Малчо… Дали го е някой претрепал, дали са го за роб отвлекли татарите, дали е оцелял и в старостта си опита с младите споделял…

А той е изморен. Ще поспи, ще се яви пред комисията — да докладва и доизясни записите си, после отива в тренировъчния лагер, минава предподготовка и… И пак на път. Но след седмица най-рано. Времето уж си тече, но с апаратурата можеш винаги да го спреш и попаднеш, където искаш. Или по-скоро — където трябва.

9.

На алената врата пишеше: 1908…

Иван се огледа за последен път. Е, наистина — досега мина три контроли. И моделиерите, и етнографите, и коафьорите бяха доволни. Външен вид, напълно подходящ за времето. Малко поспориха относно бомбето — да го сложи ли или да тръгне с обикновен каскет. Така — образ на селски интелигент, прехождащ учител, гордеещ се със своето гимназиално образование. Накрая се съгласиха, че бомбето ще е добър детайл, но за пред хората от провинцията най-хубаво ще е да бъде с каскет, при това леко кривнат. Млад учител, ерген, енергичен, леко уморен от лятната работа по нивята и готов да се развихри в новото село, където бяха го цанили…

Отвори вратата. И се озова на покритата с калдъръм улица. Наоколо беше още тихо и спокойно, но откъм чаршията се чуваха гласове, тропот на каруци, тих шум на плискаща се вода — първите чирачета вече почистваха пред дюкяните и чакаха с лек уплах оценката на чорбаджиите.

Иван тръгна в обратна посока. За града днес имаше други наблюдатели. Неговата задача беше позната — селата. Оставаха два дни до очакваното велико държавно събитие и трябваше да се съберат отзивите на българите за ставащото.

Два дни… Тъкмо колкото да мине през няколко села, да отседне в две кръчми или, ако намери нейде — в нечий дом, да се запознае с хората, да ги поразговори…

Макар че… Задачата беше трудна, наистина.

Българско си беше, обаче… Обаче, в хората отдавна духът на свободата пригасваше. Спомни си как беше прехвърлен — преди три месеца — осем години по-рано, нейде във Варненско. Наблизо, но безопасно отдалечен от размириците.

Тогава се представяше за търговец на зърно, искащ лично да се убеди, че на скелята в Балчик ще намери нужната му гемия. И ще откара поне един товар за Цариград.

А жито трудно се намираше тая година. Хората усещаха, че нещо ще стане, че нещо не е наред. Външни заеми, крадливи политици — дори в малките села се обсъждаха тия уж сложни проблеми. Мърморенията преминаха във вълнения, когато от София дойде вест, че се налага десятък като данък…

Селяните се развълнуваха. По турско десятък, по българско пак десятък… Как така? И оня, лошият Стамболов, дето го убиха, отмени тоя данък, а сега… Значи сегашните са по-лоши и от стамболовистите?!

Иван беше пратен във Варна, двамина други в Хасково и Ловеч. Митинги, протести, стражарите нападнаха в гръб хората с камшици, а после от една уличка заизвира конна войска…

Иван помнеше дребничкия селянин, когото повлече за ръка към една врата наблизо. Направо казано — измъкна го от под летящите кавалеристи. Човекът само преглъщаше и направо скимтеше: „Нали българска войска? Нали са наши? Не са турци, бе брате… Защо???“.

Още по-страшно му беше, когато слушаше разказите за потушаването на бунтовете в Дуранкулак. Разказвачът беше от селото, сега избягал във Варна и твърдо решил повече да не се връща.

„Работиш, работиш — идва някакъв, взема ти десетина от реколтата, а теб те бият хората му…“ После се разплака над мръсната чашка с ракия: „Брата го убиха… Посякоха го… Барем стотина души проснаха на пътя. Ние само искахме по закон да си е, ама наш, български закон. А те дали на откуп данъка, пуснали башибозуците… Защо идваха руснаците, а?“.

Сега трябваше да запише мненията за очакваното събитие. И се надяваше да са възторжени, ако не и бравурни. Все пак — независимост ще се обявява! Българска…

Първата вечер преспа в дома на селския кмет. Заможен човек, с голямо семейство, двама от синовете му учеха в близкия околийски град, ама смяташе да ги праща после в София. Пък, ако е рекъл Господ, и във Виена да учат…

Богат, богат, но не отказа приют на пътника — срещу порядъчна плата. Алтернативата беше кръчмата, но него ден имаше събор, трите стаичета пълни, навън хора спяха в каруците даже. Та се бръкна Иван, а кметът, като видя парите, облещи очи и даже го покани на вечеря.

Край трапезата бяха четиримата сина и три дъщери на чорбаджи Пеньо. Отдясно беше сложил жена си — вече тежка, с шарени фустани селска матрона, отляво големият син. Прислужваха две женици — тихи, мълчаливи, покоряващи се даже на вдигането на веждите от господаря си.

Разговорът беше вял. Вниманието — особено на двете големи момчета, беше насочено повече към паниците, отколкото към гостенина и подхвърлените от него теми.

Но големият син се разпали, щом чу, че в Търново ще обявяват независимостта.

— И за какво ни е? — попита той, като не пропусна да лапне полагащата му се по ред лъжица. — За какво?

— Те ония в София знаят — тежко каза баща му. — Казват, че трябва — значи трябва. Държавата трябва да е независима. Царство, ей! Царство сме били и пак ще бъдем! Господ така е казал…

По-малкият син се подсмихна, но големият прекъсна баща си.

— Тате, и каква ползата, че от княжество ще ставаме царство? Данъците няма да намалеят, хората по-добре няма да заживеят, ред и справедливост няма да се възцарят току-така…

— А как? — рече да подтикне разговора Иван. Пък и ролята му на даскал изискваше да се интересува от тия неща.

— Революция! — изтърси големият син и даже размаха дървената лъжица. — Революция всеобща и безпощадна…

Бащата вдигна ръка. Всички се умълчаха, момичетата впериха погледи в трапезата, момчетата любопитно се взряха в баща си, жена му мълчаливо сви юмрук и се закани на сина.

— Революция ли? Бе, аз тебе в града те пратих да учиш, не революции да ми правиш… Ама ха!

— Ама, тате, Ботев го е казал това. И кога още…

— Ботев! Остава и Бенковски да споменеш… Нехранимайковци са били! Зарязали си местата тук, отишли бунтове да палят отвънка. Я Бенковски що поразии направи в Средногорието! А тук също имаше бунтове. Е, в манастира що чапкъни паднаха… И оня, отец Харитон също… Тая политика не е за вас! Да си гледате учението! И да се радвате на празника…

— Ама, тате… — пак почна големият, а малкият го изпревари:

— Тоя празник не е на народа, бе тате! Държавен празник е, на царя и царщината. Ние си имаме празници — всеки ден по църковния календар, Новата година, Коледа, Заговезни…

— Млък! Не ща да слушам анархисти разни! — рече кметът и вдигна лъжица като сабя. — И в града да мълчите! Ще учите! Това тука за вас събирам, вие да сте добре… Революция! А после? Ония със скъсаните гащи всичко ще ви приберат…

Останалата част от вечерята мина тихо. Даже големият син не посмя да се обади. А Иван само се молеше записът да е хубав. И си мислеше, че един ден би станал писател. Колко истории има да разказва…

10.

При големия стар мост настигна цял керван. Каруца, върху която седеше накипрен момък, две магарета, натоварени с някакви чували, и трима пешаци. Не бързаха, той също нямаше особена работа — освен разговора с тях.

— Добра среща! — поздрави учтиво пръв, все пак той ги настигаше.

Отговориха му почти в хор. После се представи — Иван, бъдещ учител в близките села, сега отиващ към Старо ново село.

Оказаха се сватбари. След две седмици щяха да правят сватба в селото си и отиваха на гости на сватовете. Така — да обсъдят някои неща, да се поразговорят. А момъкът горе беше младоженецът. Щяха да го представят на бъдещата му булка и на близките й. Да го видят барем, щото такъв свит и скромен бил, че надали дума ще посмее да продума.

— Рекох, че ще ходите в Търново — подкачи темата Иван.

— Че що? Нямат панаир сега. Пък на пазар ние ходим в Русе. Кога потрябва нещо — там го има. Нямаме много работи за продаване, търговците сами минават през село. Голямо село сме — къде сто къщи трябва да има…

— Не, не за панаира. За празника…

Селяните учудено се спогледаха. Най-възрастният — бай Петко, както се представи, замислено поглади овехтелите мустаци.

— Празник, викаш… Бе, аз го знам календара — ама няма някакъв голям празник тия дни. Рождество на света Богородица ще е утре, ама чак такъв празник, та до Търново да се ходи…

— Независимост ще обявяват, цар ще имаме… — рече Иван и внимателно се вгледа в реакцията им. Но напразно. Освен недоумение при бай Петко и известно учудване при другите двама — нищо особено. Момъкът даже не мръдна върху каруцата.

— Каква независимост? — рече единият. — Бе, човеко, ти нещо се бъркаш. Имаме я ние — ехе, двайсе и пет ли, трийсе ли го̀дини откак Гурко мина оттука. Турци няма, наш цар имаме в София…

— Княз е още…

— Цар, княз — все тая. Ни съм го видял, ни с него приказвал. Минават разни — ей го, областният управител е идвал на село, депутати сме виждали, бирникът редовно ни взема данъците… Ама дали ги цар праща или княз — не съм се сетил да попитам даже…

Иван не се учуди. Очакваше отговор от тоя род. Наистина, информацията в началото на века беше много, много забавена. Не чак като преди десет или двадесет века, но пак тромава. И избирателна.

— Князът ще става цар. Независими ще сме от Турция…

— Ехеее — засмя се момъкът горе. — Ние откога сме свободни… Преди да се родя даже… Дядо ми разправяше как турците бягали. Пък той ходил чак на Шипка, ранени прекарвал с колата, носили вода горе. Те, тате е мъкнал бъкела…

Бай Петко се засмя. И той се сети за онуй далечно лято.

— Мъкнах, я… Даже веднъж пушнах срещу турците. Едно момче бяха ранили, повлякоха го нашите надолу, а пушката му остана. И аз — ма, гледай ми акъла! — я вдигнах и гръмнах към ония. Кой знае накъде отиде оловото, обаче знам, че гръмнах. Избутаха ме нашите назад — много наши имаше, все опълченци. И руснаци имаше, и генерала видях… Пък ти ми разправяш — чак сега независимост…

Иван бавно започна да им обяснява за договори, за международни отношения, за…

Бай Петко махна пренебрежително с ръка:

— Даскале, това са си работи на ония, големите. Царство, викаш… Хубаво, царство! Да живей, ще река… Ама и досега нашо си беше. И данъци плащахме, и аз даже войник ходих. Веднага след Шипка ме викнаха, на другото лято. Служих, служих… После се прибрах, ожених се, те тоя се пръкна, други три още имам… И си знам — наше си е. Пък княз ли, цар ли — викам ти, все тая е…

— Важното да не е турско — рече изтежко мълчаливият чичо Косан.

— Изобщо чуждо да не е — натърти бай Петко. — Ако нещо има… Ние сме насреща. Видяхме я вече свободата, кривичка е, скъпо я плащаме, ама турците повече вземаха. И грабеха, най-важното — грабеха… Нашето е друго — барем мир има…

Иван се опита да подпита знаят ли за Дуранкулак, но хората изобщо не бяха чували за селото, камо ли за събития отпреди седем-осем години. Гледаха си своето — селото, близките, родата. И хич не искаха да слушат за далечни села и хора. Всяка коза за свой крак, както отсече чичо Косан…

На кръстопътя се разделиха. Каруцата зави на север, отнасяйки киприя ерген към бъдещето му. Седеше отгоре изправен като за снимка, макар никой да не се мяркаше по близките нивя. Кой знае какво виждаше и чакаше от бъдещето.

А след него здраво стъпваха по пътя си тримата селяни — уверени в укрепената през вековете правота: нищо ново под слънцето, дръж по царския път, живей като другите и всичко ще ти е наред…

11.

Този път имаше време и за ваната. Излегна се и се отпусна. Малко накриво беше — още го пареше лявото рамо. Стражарският бич беше тежичък, а и ударът от високо беше прицелен, за сваляне на противника…

Случи се след раздялата със сватбарите. Просто изведнъж отнейде излетяха конни стражари. Петима. Може би бяха придружавали някой големец някъде си, може би бяха изпратени към Търново — на помощ за очакваното струпване на народ, но препускаха устремно. Което — поне според Иван — не беше необходимо. До празненството имаше време, всичко беше спокойно, пътят почти пуст, че и достатъчно широк, та кавалкадата да мине безпрепятствено.

Обаче… Доскоро селски мъжаги, полуграмотни, наперени с неочакваното си издигане, горди в униформата, самоуверени с преметнатите през рамо пушки, висящите шашки и яките камшици, стражарите като че искаха да покажат на околните колко над тях са. И на себе си — вече са се издигнали, скоро може дори фелдфебели да станат. А, както се знае от българите, минали през казармата — над фелдфебела са само началникът му и небето…

Та първият замахна и стовари бича върху Иван. В последния момент той се извъртя, пое удара с лявото рамо, а после — което сетне отчете като грешка, не се стърпя, с бърз замах хвана стражаря за прелитащия ботуш и го прехвърли буквално през седлото…

Останалото се разви като по учебната програма в тренировъчната база. Четиримата се опитаха да го заобиколят и смажат с конете, той се метна на опразненото седло, смъкна двама с изненадващи хватки, другите двама порази с точни удари в гърлото и диафрагмата…

Цялата схватка се разви за две минути най-много. Пътници нямаше, никой не видя какво стана. И след малко на пътя се въргаляха само петима мъже в доскоро чисти и лъскави униформи, четири коня объркани дърпаха от оцелялата край пътя трева, петият летеше далеч от мястото.

Близо до града Иван остави коня в някаква горичка, разседла го, до седлото сложи останалия в ръката му бич. И замина.

Останалото беше по плана — успя да намери файтон, файтонджията се зарадва на богатата кирия — чак до Варна, в града лесно откри нужната къща. Нали преди три месеца — или осем години по тукашното време, беше идвал вече. Прехвърлиха го и с удоволствие се отпусна във ваната…

Чистите дрехи го чакаха в преддверието. Облече се. Сега трябваше да се яви пред комисията и докладва. Обясненията бяха нужни — техниката си е техника, записите записи, но личното мнение, усещанията, отношението на реал археолога си оставаше най-важното. Друго си е човек да види и оцени. Субективно — което означава точно. Фактите са си факти, много показват, но отношението говори…

В коридора срещна Климент. Беше се завърнал преди два дни от Клокотница, сега си почиваше.

— Ей, направи три експедиции — рече Климент. — Полага ти се месец отпуск…

— Знам…

— И къде ще отидеш?

— Не зная още. Мисля си за място, където няма да има хора, ще сме аз и света, ще…

— В мезозоя? — засмя се оня.

— При това намазан с горчица, че да съм по-вкусен за някой звяр — поде шегата Иван.

Климент стана сериозен.

— Как ти се стори работата?

Иван се замисли.

— Времената са различни, хората — еднакви…