Розамунде Пилхер
Завръщане у дома

1935

Градското училище на Порткерис беше на половината път нагоре по стръмния хълм, който се изкачваше от самия център на градчето към равната блатиста местност отвъд. Беше солидна викторианска сграда, построена от гранитни блокове, и имаше три входа с надписи: „Момчета“, „Момичета“, „Малки деца“ — спомен от времето, когато разделението на половете беше задължително. Беше заобиколена с асфалтирано игрище и висока желязна ограда и предлагаше на погледа не особено приветлива фасада. Но в този късен декемврийски следобед тя беше цялата лумнала в светлина и от отворените й врати течеше буен поток възбудени деца, натоварени с торби с обувки, чанти с книги, вързани на конец балони и хартиени пликчета с бонбони и сладкиши. Те изникваха на малки групи, блъскаха се, кискаха се и си крещяха едно на друго весели закачки. Накрая се разпръскваха и се отправяха към домовете си.

Причината за вълнението беше двойна. Беше краят на зимния срок и току-що беше завършило училищното коледно тържество. Имаше много игри с песни и спечелени щафети в двете посоки на голямата зала, когато малки възглавнички трябваше да се грабнат и да се предадат на следващия от отбора. Децата бяха танцували под музиката на сър Роджър де Ковърли, подрънквана небрежно на малкото училищно пиано, после имаше чай със сладки и конфитюр, шафранови кифли и шипяща лимонада. Накрая бяха се наредили пред господин Томас, главния учител, ръкуваха се с него един по един, пожелаваха му весела Коледа и получаваха пликче със сладкиши.

Всичко това се повтаряше еднообразно всяка година, но винаги беше съпроводено с радостно очакване и голямо удоволствие.

Постепенно шумният поток от деца намаля до малко ручейче, до последните закъснели поради търсене на някоя загубена ръкавица или обувка. Съвсем накрая, когато училищният звънец удари пет без петнадесет, през отворената врата излязоха две момичета — Джудит Дънбар и Хедър Уорън, четиринадесетгодишни, и двете облечени с морскосини палта, обути с гумени ботуши, с вълнени шапки, нахлузени над ушите им. Но приликите свършваха дотук, защото Джудит беше руса, с две дебели плитки, лунички и светлосини очи, докато Хедър беше наследила тена на баща си и чрез него на цели поколения предшественици, произлизащи от някакъв испански моряк, изхвърлен на корнуолския бряг след разгрома на Армадата. Поради това кожата й беше мургава, косата й гарваново черна, очите й тъмни и блестящи като две сочни гроздови зърна.

Те бяха си тръгнали последни от празненството, защото Джудит, която напускаше училището на Порткерис завинаги, трябваше да се сбогува не само с господин Томас, но и с всички останали учители, както и с госпожа Треуорта, училищната готвачка, и със стария Джими Ричардс, чиито скромни задачи бяха да поддържа училищния бойлер и да мие външните тоалетни.

Но накрая не остана с кого повече да се сбогуват и те си тръгнаха през игрището към портата. Облачният ден рано беше потънал в мрак, ръмеше ситен дъждец и блещукаше край светналите улични лампи. Улицата се спускаше надолу по хълма, черна и влажна, окъпана в отразена светлина. Те закрачиха по нея, навлизайки в мрака. Известно време мълчаха. После Джудит въздъхна.

— Е, това е всичко — заключи тя.

— Трябва да е малко странно да знаеш, че вече няма да се върнеш.

— Да, така е. Но най-странното е, че ми е тъжно. Никога не съм си и помисляла, че може да ми е тъжно да напусна някое училище, но ето че е така.

— Без теб няма да е същото.

— И без теб няма да е същото. Но имаш късмет, защото все пак имаш още приятелки като Илейн и Кристин. А аз трябва да започвам съвсем отначало, да се опитвам да намеря в „Сейнт Урсула“ някого, когото харесвам. При това ще трябва да нося онази униформа.

Хедър съчувствено замълча. Униформата беше почти най-лошото от всичко. В Порткерис всички носеха собствените си дрехи и изглеждаха много по-весело в разноцветните си пуловери, с ярките панделки в косите на момичетата. Но „Сейнт Урсула“ беше частно училище и беше старомодно. Момичетата носеха тъмнозелени палта от туид и дебели кафяви чорапи, тъмнозелени шапки, които гарантирано превръщаха и най-хубавите девойки в абсолютни грозници — толкова неподходящи бяха. В „Сейнт Урсула“ приемаха и на пансион, и приходящи момичета, и тези нещастни създания бяха дълбоко презирани от Джудит, Хедър и техните връстници от Порткерис, които смятаха за напълно заслужено да ги дразнят и тормозят, ако имаха нещастието да пътуват в същия автобус. Беше потискащо да се мисли, че Джудит трябва да се присъедини към редовете на онези лигави, лицемерни създания, които се правеха на толкова велики.

Но по-страшна от всичко беше перспективата за пансиона. Уорън бяха една тясно свързана фамилия и Хедър не можеше да си представи по-зла съдба от това да бъде отделена от родителите си и двамата си по-големи братя — и двамата хубави и с гарваново черни коси като баща си. В училището на Порткерис бяха известни с лудориите и лошотиите си, но след като се преместиха в окръжното училище в Пензанс донякъде бяха укротени от един ужасяващ директор и заставени да седнат над книгите си и да влязат в пътя. Но все пак те бяха най-забавните на света и именно те бяха научили Хедър да плува, да кара колело и да лови скумрия от тяхната недодялана дървена лодка. А какво забавно може да има, когато си заобиколен само от момичета? Няма значение, че „Сейнт Урсула“ е в Пензанс и само на десет мили оттук. Десет мили значи завинаги, когато трябва да живееш далече от мама и татко, от Педи и Джоуи.

Обаче явно горката Джудит нямаше избор. Баща й работеше в Коломбо, Цейлон, и от четири години тя, майка й и малката й сестра живееха разделени от него. Сега госпожа Дънбар и Джес се връщаха в Цейлон, а Джудит оставаше сама без ни най-малка представа кога отново ще види майка си.

Но, както госпожа Уорън имаше навика да казва, няма смисъл да плачеш над разсипаното мляко. Хедър отчаяно търсеше какво ободряващо да каже.

— Ами ще има ваканции.

— С леля Луиза.

— Е, стига, не бъди толкова мрачна. Поне все още ще си тук. Ще живееш в Пенмарън. Помисли си само, леля ти можеше да живее някъде кой знае къде, навътре в страната или в някакво градче, където не познаваш никого. А всъщност ще можем да се посещаваме взаимно. Ще можеш да идваш и ще ходим заедно на плажа. Или на кино.

— Сигурна ли си?

Хедър се обърка.

— Сигурна за какво?

— Ами… Мислех си… дали си сигурна, че ще искаш да идваш да ме виждаш и да ми бъдеш приятелка. Да ходиш чак до „Сейнт Урсула“ и така нататък. Не мислиш ли, че снобея и съм ужасна?

— Я стига! — Хедър с обич я тупна отзад с торбата си за обувки. — За каква ме мислиш?

— Това би било нещо като бягство.

— Ти го правиш да звучи като затвор.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Каква е къщата на леля ти?

— Доста голяма и е точно над игрището за голф. И е пълно с месингови подноси, тигрови кожи и слонски крака.

— Слонски крака? Боже мой, за какво са й?

— За слагане на чадъри.

— Хич не би ми харесало това. Но предполагам, че няма да се налага често да ги гледаш. Ще си имаш твоя стая, нали?

— Да, ще имам. Това е най-хубавата й стая за гости и си има собствен умивалник и място за бюрото ми.

— Изглежда ми съвсем наред. Така и не разбирам защо правиш такъв голям въпрос от това.

— Не правя голям въпрос. Просто това не е моят дом! И там е толкова студено, сурово и ветровито. Нищо чудно, че къщата се казва Уиндиридж^[1]. Дори когато навсякъде другаде цари мъртвешко спокойствие, там винаги сякаш някаква хала духа право в прозорците на леля Луиза.

— Брр, прилича на призраци.

— А другото е, че е много далече отвсякъде. Вече няма да мога просто да скоча във влака, а най-близката автобусна спирка е на две мили оттам. А леля Луиза няма да има време да ме вози наоколо, защото винаги играе голф.

— Може би ще те научи да караш.

— Ха-ха!

— Струва ми се, че ще ти трябва велосипед. Тогава ще можеш да ходиш където поискаш и когато поискаш. До Порткерис са само три мили по главния път.

— Блестяща си! И през ум не ми беше минало за велосипед.

— Не знам защо досега не си имала!? Баща ми ми даде моя, когато бях на десет години. Не че има голяма полза от него в този проклет район с всичките му баири, но където отиваш, ще бъде точно на място.

— Много ли са скъпи?

— Около пет паунда за нов. Но можеш да си купиш някой на старо.

— Майка ми много не я бива за тези неща.

— Не мисля, че и другите майки са по-различни. Но не е много трудно да се отиде в магазин за велосипеди. Накарай я да ти го подари за Коледа.

— Вече я помолих за пуловер за Коледа. С поло яка.

— Ами поискай й и колело!

— Не мога!

— Разбира се, че можеш! Тя едва ли ще ти откаже. Като заминаваш и не знае кога пак ще те види, ще ти даде каквото й поискаш. Само действай, докато желязото е горещо — поредната от поговорките на госпожа Уорън.

Но Джудит каза само:

— Ще видим.

Те продължиха мълчаливо. Стъпките им кънтяха по влажния тротоар. Минаха покрай магазина за пържени картофи и риба, весело осветен с ярка светлина, и миризмата на горещо олио и оцет, която излизаше през отворената врата, караше да ти се напълни устата.

— Тази твоя леля, госпожа Форестър, е сестра на майка ти, нали?

— Не, на баща ми. Тя е много по-стара. На около петдесет. Живяла е в Индия. Оттам е донесла слонския крак.

— А мъжът й?

— Починал е. Тя е вдовица.

— Има ли деца?

— Не. Мисля, че никога не са имали.

— Странно, нали? Мислиш ли, че е, защото не са искали… или защото… нещо… не е станало? Моята леля Мей също няма деца, но съм чувала татко да казва, че това е, защото на чичо Фред нещо му липсва. Какво ли има предвид, как мислиш?

— Не знам.

— Дали има нещо общо с онова, което веднъж ни каза Нора Елиът? Сещаш ли се, денят зад гаража за велосипеди.

— Тя само си придаваше важност.

— Откъде знаеш?

— Защото е прекалено отвратително, за да е истина. Само Нора Елиът може да измисли нещо толкова гадно.

— Да предположим…

Беше хипнотизираща тема, около която двете момичета бяха се навъртали от време на време, без някога да стигнат до полезно заключение, освен това, че Нора Елиът вонеше и училищните й блузи винаги бяха мръсни. Обаче не беше време да решат главоблъсканицата, защото бяха стигнали до подножието на хълма в центъра на градчето, до градската библиотека, където се разделяха и тръгваха всяка по пътя си. Хедър се отправяше към пристанището надолу по стръмните улички и объркващите изровени алейки към квадратната гранитна къща, в която семейство Уорън живееше над бакалницата на баща й, а Джудит трябваше тепърва да изкачи друг хълм и да се отправи към гарата.

Те застанаха в мокрещия дъждец под уличната лампа с лице една към друга.

— Мисля, че това е сбогуване, значи — каза Хедър.

— Да. Предполагам.

— Можеш да ми пишеш. Имаш адреса ми. И позвъни в магазина, ако имаш да ми съобщиш нещо. Искам да кажа… като например да си дойдеш през ваканцията.

— Добре.

— Мисля, че училището ти няма да е толкова лошо.

— Аз пък не мисля така.

— Тогава довиждане.

— Довиждане.

Но нито една не помръдна, нито си тръгна. Бяха приятелки от години. Беше мъчителен момент. Хедър каза:

— Весела Коледа!

Нова пауза. Внезапно Хедър се наведе и залепи целувка на мократа от дъжда буза на Джудит. После се обърна и без да каже дума повече, затича надолу по улицата. Звукът от стъпките й ставаше все по-слаб и по-слаб и накрая Джудит съвсем престана да го чува. Чак тогава, като се чувстваше леко ограбена, тя продължи самотния си път, като се катереше по тясната настилка между ярко осветените магазинчета с витрини, украсени за Коледа с гирлянди, увити около сандъчетата с мандарини и шишенцата със соли за вана, завързани с алени панделки. Дори търговецът с железария беше дал своя принос. „ПОЛЕЗЕН И ПРИЕМЛИВ ПОДАРЪК“, гласеше ръкописен надпис над свиреп раздвоен чук, който си играеше с клонче от бодлива зеленика. Тя отмина последния магазин на самия връх на хълма, който беше местен клон на „У. Х. Смит“, откъдето майка й си купуваше всеки месец „Вог“ и идваше всяка неделя да смени библиотечната си книга. След това пътят се изравняваше и къщите изчезваха, а без тях вятърът влизаше в правата си. Налиташе на меки пориви, наситен с влага, и хвърляше мокра мъгла в лицето й. В тъмното този вятър създаваше особено усещане и носеше със себе си звука на гърмящите пенливи вълни на плажа далече надолу.

След малко тя се спря и прислони рамене до ниска гранитна стена, за да си почине от трудното катерене и да си поеме дъх. Видя неясната безпорядъчна група от къщи, които се плъзгаха надолу към тъмната чаша на пристанището, и пристанищната улица, обградена с извитата огърлица от улични лампи. Червените и зелени пътни светлини по мачтите на рибарските лодки потъваха поради мъртвото вълнение и изпращаха проблясващи отражения надолу към мастилената вода. Далечният хоризонт се губеше в мрака, но бушуващият, неуморим океан не спираше вечната си игра. Далече нататък фарът проблясваше предупредително. Къс лъч, после два дълги. Джудит си представи вечните дълги пенести вълни, които се изливаха върху жестоките скали в подножието му.

Тя потрепери. Прекалено студено беше да стои на тъмния, влажен вятър. Влакът ще тръгне след пет минути. Тя се затича, торбата й с обувките я потупваше отстрани. Стигна до дълга редица стъпала, които се спускаха до самата гара, и затича надолу по тях с безгрижното доверие, придобито от години близост.

Малкият влак на местната странична линия чакаше край перона. Машината, три третокласни вагона и един първокласен, и фургон за кондуктора. Тя не трябваше да купува билет, защото имаше ученическа карта за целия срок, пък и без това кондукторът, господин Уилямс, я познаваше така добре, както и собствената си дъщеря. Чарли, локомотивният машинист, също познаваше Джудит и беше така добър да позабави влака на спирка Пенмарън, ако тя закъсняваше за училище, като надуваше свирката, докато тя бързаше през градината на къщата Ривървю.

Пътуването с малкия влак до училището и обратно беше нещо, което определено щеше да й липсва, защото линията беше дълга три мили, минаваше покрай забележителна част от брега, в която имаше всичко, което човек би пожелал да гледа. Понеже беше тъмно, сега тя не виждаше навън, докато влакът трополеше по релсите, но нали знаеше, че всичко си е на мястото. Скали и дълбоки прорези, заливи и плажове, прелестни вили, тесни пътечки и мънички поляни, които напролет пожълтяваха от нарциси. После идваха огромните пясъчни дюни, които беше свикнала да смята за свои.

Понякога, когато хората разбираха, че Джудит няма баща, понеже той работеше на другия край на света за престижната корабна компания „Уилсън Маккинън“, я съжаляваха. Колко ужасно е да си без баща! Нима не й липсва? Как ли се чувства човек без мъж вкъщи дори в края на седмиците? Кога ще го види отново? Кога той ще се върне вкъщи?

Тя винаги отговаряше на въпросите уклончиво, отчасти защото не искаше да обсъжда темата, отчасти защото не знаеше как точно се чувства. Тя просто винаги бе знаела, че животът ще бъде такъв, защото така беше с всяко английско семейство от Британска Индия^[2], и децата знаеха и приемаха факта, че от ранна възраст продължителните раздели и сбогувания ще бъдат неизбежни.

Джудит беше родена в Коломбо и живя там, докато стана на десет години, което беше с две години по-дълго, отколкото на повечето английски деца беше позволено да остават в Тропиците. През това време семейство Дънбар посети дома си само веднъж по време на годината, която даваше право на продължителна отпуска на баща им, но тогава Джудит беше само на четири години и споменът за този престой в Англия беше замъглен в паметта й.

Тя никога нямаше да чувства Англия като свой дом. Такъв беше Коломбо, просторното бунгало със зелената градина, отделена от Индийския океан с единичната железопътна линия, която водеше на юг към Гейл. Поради близостта на морето сякаш нямаше никакво значение колко беше горещо, защото с големите пенливи вълни винаги нахлуваше свеж бриз, а от тавана големи дървени перки раздвижваха въздуха.

Но неизбежно дойде денят, когато трябваше да напуснат всичко това. Да се сбогуват с къщата и градината, с Амах и иконома Джоузеф и със стария Тамил, който се грижеше за градината. Да се сбогуват с татко! „Защо трябваше да си тръгнем?“, Джудит задаваше този въпрос дори когато той ги закара до пристанището, където стоеше на котва голям параход, който вече набираше пара. „Защото е време да си тръгнем“, беше отговорил той. Защото за всяко нещо си има време. Никой от родителите й не й каза, че майка й беше бременна и чак когато след триседмично пътуване се върнаха в сивата Англия с дъжда и студа, Джудит беше посветена в тайната, че се очаква ново бебе.

Понеже нямаха своя къща, в която да се приберат, леля Луиза, инструктирана от брат си Брус, бе взела нещата в свои ръце, намери къщата Ривървю и я нае като мебелирано жилище. Скоро след като се нанесоха, в малката болница на Порткерис се роди Джес. А сега беше дошло време Моли Дънбар да се върне в Коломбо. Джес отиваше с нея, а Джудит оставаше. И ужасно им завиждаше.

Четири години бяха живели в Корнуол. Почти една трета от живота й. И общо взето не бяха лоши години. Къщата беше удобна, имаше място за всички, имаше градина, обширна и богата, която се спускаше надолу по хълма по серия тераси, поляни, каменни стъпала. Както и една ябълкова градина.

Най-хубавото от всичко обаче беше свободата, която беше разрешена на Джудит. За това имаше двойна причина. Моли, погълната от грижите за бебето, имаше малко време да се занимава с нея и беше доволна, че сама се оправя. Освен това, макар че Джудит беше по природа свръхзагрижена и покровителствена към децата си, скоро разбра, че заспалото селце и спокойните му околности не крият никаква заплаха за някое дете.

Изследвайки терена, Джудит колебливо се осмели да премине границите на градината, така че железопътната линия, съседната ферма за теменужки и бреговете на широкото устие на реката станаха площадката й за игри. Ставаше все по-смела и откри алея, която водеше към църква от единадесети век с квадратна нормандска кула и обрулено от вятъра гробище, пълно с древни, покрити с лишеи камъни. Един прекрасен ден, когато се превиваше в опит да разчете написан на ръка надпис на един от тях, беше изненадана от свещеника, който, очарован от интереса й, я въведе в църквата, разказа й част от историята й и й показа главните особености и съкровища. После се изкачиха на кулата и застанаха горе на силния вятър, а той й показа интересните места наоколо. Сякаш целият свят беше се разкрил пред тях като огромна и великолепно оцветена карта: земеделска земя, разграфена като шотландско каре на малки участъци, зелено кадифе на пасищата и кафяво рипсено кадифе на разораната земя, увенчана с грамади камъни, идващи от толкова далечни времена, че беше невъзможно да ги осмислиш. Делтата, в чиито придошли води се отразяваше синьото небе и приличаше на оградено със земя езеро, но не беше никакво езеро, защото се пълнеше и изпразваше от приливите и отливите, които се оттичаха в морето надолу към дълбоките води на пролива, наречен Канала. В този ден приливът на Канала беше син като индиго, но океанът беше тюркоазен, с дълги вълни, които се изливаха върху пустия плаж. Тя видя дългата брегова линия на дюните, която се виеше на север към скалите, където стоеше фарът, а навътре в морето имаше рибарски лодки и небето гъмжеше от крещящи чайки.

Свещеникът обясни, че църквата е била построена на този хълм над плажа така, че кулата й да бъде като фар, като белег за корабите, които търсят суша и безопасно море, и е лесно човек да си представи онези някогашни галеони с платна, издути от вятъра, пристигащи от открито море и издигани с настъпващия прилив.

Едновременно с откриването на нови места тя опознаваше и местните хора. Корнуолците обичаха децата и когато ги срещаше, те я приветстваха с такова удоволствие, че присъщата й стеснителност бързо се изпари. Селото буквално гъмжеше от интересни образи. Госпожа Бери, която държеше местния магазин и правеше собствен сладолед от яйчен крем на прах; старият Херби, който караше въглищарската кола, и госпожа Саути в пощата, която настани пожарникар зад щанда, за да държи бандитите надалече, и която не можеше да продаде и една марка, без да те излъже с рестото.

Имаше и други, които живееха по-далече в полето. Господин Уилис беше един от тях. Той беше прекарал голяма част от живота си като миньор в Чили, но накрая беше се върнал в родния Корнуол след живот, пълен с авантюри, и пусна корени в дървена барака на пясъчните дюни над брега на Канала. Тесният плаж пред хижата му беше обсипан с всевъзможни останки: парчета въже и строшени кутии за риба, шишета и мокри гумени ботуши. Един ден господин Уилис срещна Джудит, която търсеше миди, заговори я и я покани в хижата си на чай. След това тя винаги смяташе за необходимо да го потърси и да си побъбри с него.

Но господин Уилис в никакъв случай не беше някой мързелив скитник, защото имаше две занятия. Едното беше да следи приливите и да сигнализира, когато водата се вдига достатъчно, за да могат лодките да навлязат навътре до пясъчния нанос, а другото беше да е лодкар. Пред къщата си беше монтирал стара корабна камбана и когато някой искаше да прекоси Канала, звънеше с нея, при което господин Уилис се появяваше от колибата си, смъкваше гребната си лодка от пясъка и го откарваше през водата. За тази услуга, изпълнена с неудобства, дори опасности, ако попаднеха на някой ревящ отлив, той вземаше два пенса.

Господин Уилис живееше с госпожа Уилис, но тя доеше кози за селския фермер и много често отсъстваше. Пълзяха слухове, че тя въобще не е госпожа Уилис, а госпожа Някоя си, и никой много-много не говореше с нея. Мистерията около госпожа Уилис беше свързана с тайната на чичото на Хедър — Фред, но когато Джудит повдигна въпроса пред майка си, срещна нацупени устни и смяна на темата.

Джудит никога не говореше с майка си за приятелството си с господин Уилис. Инстинктивно усещаше, че тя няма да я насърчи да продължава това общуване и категорично ще й забрани да ходи в колибата му, за да пие чай с него. Което си беше смешно. Какво лошо можеше да стори някому господин Уилис? Мама понякога беше ужасно глупава.

Но всъщност тя беше ужасно глупава и за много други неща и едно от тях беше, че се отнасяше към Джудит точно както се държеше и с Джес, която беше само на четири години. На своите четиринадесет Джудит смяташе, че е достатъчно зряла да взема истински важни решения, които я засягат, след като са споделени и обсъдени.

Но не. Мама никога не обсъждаше. Тя просто нареждаше.

— Получих писмо от баща ти, и ние с Джес ще трябва да се върнем в Коломбо.

Което направо си беше бомба, меко казано.

И още по-лошо.

— Решихме, че трябва да отидеш в „Сейнт Урсула“ на пансион. Директорката се казва госпожица Като. Бях при нея и всичко е уредено. Великденският срок започва на петнадесети януари.

Като че ли тя беше нещо като колет или куче, поставено в някаква кучешка колиба.

— Ами ваканциите?

— Ще ги прекарваш при леля Луиза. Тя много мило заяви, че ще се грижи за теб и ще те пази, докато нас ни няма. Ще ти позволи да живееш в най-хубавата й стая за гости и можеш да вземеш всичките си неща и да ги пренесеш при нея.

Това беше може би най-плашещото от всичко. Не че не обичаше леля Луиза. Докато бяха в Пенмарън, бяха я опознали достатъчно добре и тя беше много далече от това да е мила. Просто беше изцяло сбъркана. Стара — най-малко на петдесет — и леко плашеща, най-малкото с нея не ти е уютно. А Уиндиридж беше къща на стара жена, подредена и тиха. Двете сестри на име Една и Хилда, които работеха за нея като готвачка и прислужница, също бяха стари и необщителни, съвсем не като милата Филис, която хем правеше всичко за тях в Ривървю, хем и намираше време да се прави на препускащ демон на кухненската маса и да предсказва бъдещето по листенцата чай.

Вероятно ще прекарват Коледа при леля Луиза. Ще ходят на църква, после ще обядват печена гъска, а след това, когато мръкне, ще направят бърза разходка през игрището за голф до бялата порта, която стоеше високо над морето.

Не е особено вълнуващо, но за своите четиринадесет години Джудит беше изгубила някои от илюзиите си за Коледа. Празникът би трябвало да бъде като в книгите или на коледните картички, но никога не беше, защото мама не беше особено добра на този ден и неизбежно показваше тъжно нежелание да се кичи с бодлива зеленика или да украсява елха. През последните две години постоянно казваше на Джудит, че вече е прекалено голяма за подаръци в чорапче.

Всъщност като се замисли, Джудит констатираше, че майка й не беше много добра в нищо от тези неща. Не обичаше пикниците на плажа, правеше всичко възможно, за да отложи празнуването на рожден ден. Беше неуверена дори в шофирането. Те имаха кола, разбира се, много малка и очукана, модел „Остин“, но мама по-скоро щеше да намери какъв ли не претекст, за да не я изкара от гаража, твърдо убедена, че ще налети на някоя друга кола, ще загуби контрол над спирачката или няма да може да превключи скоростите, когато стигнат до наклон.

Но да се върнем на Коледа. Както и да я бяха прекарвали, Джудит знаеше, че не би могло да бъде по-зле от онази преди две години, когато мама настоя да останат известно време с нейните родители — преподобните господин и госпожа Еванс.

Дядо й беше енорийски свещеник в мъничка енория в Девън, а баба й беше съкрушена стара дама, която цял живот се беше борила с благовъзпитаната бедност и свещеническите жилища, построени за огромните викториански семейства. Бяха прекарали прекалено дълго време, сновейки напред-назад към църквата и обратно, и баба й подари на Джудит за Коледа молитвена книга. „О, благодаря, бабо“, бе казала Джудит учтиво, „винаги съм искала да имам молитвена книга.“ И не добави „но не чак толкова“. А Джес, която винаги правеше всичко наопаки, беше пристигнала с групата и отнемаше цялото време и внимание на майка си, и в резултат през ден ядяха варени смокини и крем от нишесте вместо пудинг.

Не, нищо не можеше да е по-лошо от това!

Но дори така да е (като куче, което ръфа кокал, мислите на Джудит се връщаха към сегашната й болка), въпросът със „Сейнт Урсула“ постоянно я глождеше. Джудит дори не беше виждала училището, нито пък беше се срещала с ужасяващата госпожица Като. Може би майка й бе се страхувала от избухване на бунт и бе предпочела най-лесното измъкване, но и това нямаше смисъл, защото Джудит никога през живота си не се бе бунтувала срещу каквото и да било. Минаваше й през ума, че на четиринадесет вече би могла да опита. „Хедър Уорън от години знае как да постигне каквото иска и върти своя заслепен баща на малкия си пръст.“ Но бащите са различни. Пък и в момента Джудит си нямаше баща.

Влакът забави ход. Мина под моста (винаги се познаваше по промяната на звука под колелата) и спря със скърцане. Тя събра нещата си и излезе на перона пред гарата, която беше мъничка и приличаше на дървен павилион за крикет с много претенциозна дърворезба. Господин Джексън, гаровият надзирател, стоеше с очертан силует на светлината, която проникваше през отворената врата.

— Здравей, Джудит. Нещо закъсняваш тази вечер.

— Имахме празненство в училището.

— Прекрасно!

Последната част от деня беше възможно най-краткото ходене, защото гарата беше точно срещу долната порта на градината на Ривървю. Тя мина през чакалнята, която винаги тежко миришеше на тоалетна, и се появи на неосветената алея зад нея. Спря за миг, за да свикнат очите й с мрака, и разбра, че дъждът беше спрял. Чу вятърът да фучи в горните клони на боровата горичка, която заслоняваше гарата от най-лошото време. Беше странен звук, но не плашещ. Тя прекоси пътя, напипа резето на вратата, отвори я, влезе в градината и тръгна нагоре по стръмната пътека, която минаваше през стъпала и тераси. Горе къщата изплува в тъмното пред нея. Скритите зад пердета прозорци светнаха приятелски. Украсеният фенер, който висеше пред входната врата, беше включен и в светлината му тя видя чужда кола, паркирана на чакъла. Несъмнено леля Луиза беше дошла на чай.

Голям черен роувър. Спрял там, той изглеждаше доста невинен, безопасен, солиден и зависим. Но всеки, попаднал на тесните улички и алеи на Западен Пенуиз имаше сериозна причина да е нащрек при появяването му, защото имаше мощен мотор, а леля Луиза, въпреки че беше добра гражданка, редовно посещаваща богослуженията, и опора на голф клуба, претърпяваше някаква промяна на личността в момента, в който сядаше зад волана. Тя профучаваше покрай ъглите без видимост с петдесет мили в час и абсолютно сигурна, че щом ръката й не слиза от клаксона, буквата на закона е на нейна страна. Поради това, ако бронята й закачеше чужд калник, или връхлиташе върху кокошка, тя нито за миг не допускаше, че вината може и да е нейна, а упреците и обвиненията й бяха толкова мощни, че на засегнатите не им достигаше кураж да се изправят пред нея. Те се измъкваха от сблъсъка, без да посмеят дори да предявят иск за щетите или компенсация за мъртвото пиле.

Джудит в момента не искаше да се срещне с леля Луиза. Затова не влезе през главната врата, а заобиколи отзад през двора и съдомиялната и после в кухнята. Тук намери Джес, седнала на излъсканата маса с моливите си и книжката си за оцветяване, и Филис, в следобедната й униформа от зелена рокля и муселинена престилка, действаща върху куп дрехи за гладене.

След студа и влагата навън кухнята беше блажено топла. Всъщност тя беше най-топлото помещение в цялата къща, защото огънят в черно боядисаната с медни дръжки корнуолска кухненска печка практически никога не угасваше. Сега тя гореше тихо, като караше чайника на нея да подсвирва. Срещу печката имаше кухненски бюфет с подредени разнородни чинии за месо, за зеленчуци, супник и откъм печката се намираше плетеният стол на Филис, на който се отпускаше, когато й останеше минутка да даде на краката си отдих, което не се случваше често. Стаята приятно миришеше на затоплено от гладенето бельо, а над тях висеше опънато от макара въже, на което съхнеше пране.

Филис вдигна очи.

— Здравей, мила! Какво правиш, защо се промъкваш от задния вход?

Тя се усмихна, като показа не съвсем здравите си зъби. Беше плоскогърдо и костеливо момиче с бледа кожа и права провиснала коса, но имаше най-приятния характер от всички, които Джудит познаваше.

— Видях колата на леля Луиза.

— Това не е причина. Празненството беше хубаво, нали?

— Да. — Тя порови в джоба на палтото си. — Заповядай, Джес — каза тя и й подаде плика със сладкишите.

Джес го погледна.

— Какво има вътре?

Беше красиво дете, пълничко и сребристорусо, но с все още ужасно бебешко поведение и Джудит непрекъснато се отчайваше от нея.

— Бонбони, разбира се.

— Обичам плодови дъвки.

— Ами добре, погледни дали няма някоя.

Тя съблече палтото си, смъкна плетената си шапка и ги метна на един стол. Филис не каза: „Закачи ги“. Понякога се случваше тя да ги закачи вместо нея.

— Не знаех, че леля Луиза ще идва на чай.

— Ами тя се обади по телефона към два часа.

— За какво си говорят?

— Много си любопитна.

— Предполагам, че за мен.

— За теб и онова училище, за адвокати и такси, за кратките междусрочни ваканции и за телефонни разговори. Като казах телефонни разговори, леля ти Биди се обади тази сутрин. Говори с майка ти повече от десет минути.

Джудит наостри уши.

— Леля Биди? — Тя бе единствената сестра на майка й и любимка на Джудит. — Какво иска?

— Ама да не очакваш, че съм подслушвала? Ще трябва да попиташ майка си. — Тя навлажни ютията и започна да закопчава до горе най-хубавата блуза на майка й. — Най-добре да проучиш сама. Оставих чаша и за теб, а има и кифли и лимонов кейк, ако си гладна.

— Умирам от глад.

— Както обикновено. Не ви ли нахраниха на празненството?

— Нахраниха ни. С шафранови кифли. Но още съм гладна.

— Тръгвай тогава, иначе майка ти ще започне да се чуди.

— На какво?

Но Филис каза само:

— Върви да си смениш обувките, а първо си измий ръцете.

Тя така и направи. Изми ръцете си в умивалника, като използва червения калифорнийски сапун на Филис, после неохотно напусна уютната обстановка на кухнята и прекоси хола. Иззад всекидневната се чуваше тих говор на женски гласове. Тя отвори вратата, но тихо, така че за момент двете жени не разбраха за присъствието й.

Те — майка й и нейната зълва Луиза Форестър — седяха от двете страни на камината със сгъваема масичка помежду им. Върху нея имаше бродирана ленена покривка, части от най-хубавия им порцеланов сервиз, както и чинии със сандвичи, студен лимонов кейк, топли кифлички, намазани с крем и конфитюр от ягоди, и два вида бисквити — маслени и шоколадови.

Бяха се устроили много удобно. Кадифените пердета бяха изцяло затворени, запалените въглени проблясваха зад решетката на камината. Стаята не беше нито голяма, нито внушителна и понеже Ривървю беше наето като мебелирано жилище, не беше и кой знае колко добре обзаведено. Избелял кретон красеше фотьойлите, персийски килим покриваше пода, а леките масички и книжни шкафове бяха по-скоро функционални, отколкото декоративни. Но въпреки това при меката светлина на лампата стаята изглеждаше по женски уютна и хубава, защото Моли беше си донесла от Цейлон избрани от нея дреболийки и те, подредени в стаята, допринасяха много за смекчаване на безличието й. Украшения от нефрит и слонова кост, червена лакирана кутия за цигари, синьо-бяла саксия, засадена със зюмбюли, семейни снимки в сребърни рамки.

— Имаш още толкова много работа — казваше Луиза. — Ако мога да ти помогна… — Тя се наведе напред, за да остави празната си чаша и чинийка на масата и при това вдигна очи и видя Джудит, застанала до отворената врата. — Я виж кой е тук!

Моли се обърна.

— Джудит! Помислих, че си изпуснала влака.

— Не съм, просто си говорихме с Филис. — Тя затвори вратата и прекоси стаята. — Здравей, лельо Луиза. — Тя спря, за да целуне предложената й буза. Леля Луиза прие целувката, но не направи опит да отвърне със същото.

Тя не беше от тези, които си показваха чувствата. Пред тях седеше добре сложена жена в началото на петдесетте й години, с изненадващо фини и изящни крака с дълги и тесни ходила, пъхнати в излъскани до кестеняв блясък туристически обувки. Носеше палто и пола от туид и късо подстриганата й сива коса беше накъдрена с маша и твърдо контролирана с една невидима мрежа. Гласът й беше дълбок и дрезгав от пушенето и дори когато се преобличаше за вечеря в по-женствени тоалети — рокли от кадифе и бродирани жакети за бридж — в нея имаше нещо объркващо мъжествено, сякаш мъж на шега или за маскен бал е навлякъл дрехи на жена си и докарва събраната компания до неудържимо шумно веселие.

Хубава жена, но не красавица. И ако се вярва на старите червеникавокафяви снимки, никога не е била, дори на млади години. Наистина, когато беше на двадесет и три години, още несгодена и никой не говореше за нея, родителите й бяха принудени да я отпратят в Индия, за да живее при военни роднини в Делхи. Когато настъпваха горещините, цялото домакинство се преместваше на север към прохладните хълмове и Пуна, и тъкмо там Луиза се запозна с Джак Форестър. Той беше майор в Бенгалската стрелкова част и тъкмо беше прекарал дванадесет месеца в някаква отдалечена планинска крепост, където от време на време ставаха малки схватки с войнолюбиви афганистанци. Той беше в Пуна в отпуска, отчаяно търсещ, след месеци ергенски живот, женска компания. Луиза беше млада, с розови бузи, необвързана и атлетична, и когато я зърна да скача на тенис корта, се стори на гладните му и заслепени очи най-желаното същество. Той започна да я преследва с огромна решителност и малко финес — за финес нямаше време — и преди да разбере какво става, се оказа сгоден за нея. Колкото и да е странно, това беше нормална сватба, макар че… или може би поради това…, те нямаха деца. Вместо това те споделяха любовта към живот на открито и всички славни възможности за спорт и игри, които предлагаше Индия. Имаше ловни походи и експедиции в планините, коне за езда и за игра на поло, и всякакви възможности за тенис и голф, в които Луиза превъзхождаше всички. Когато Джак най-после се пенсионира и се върнаха в Англия, се установиха в Пенмарън просто заради близостта на игрището за голф и клубът стана техен дом. При лошо време играеха бридж, но в повечето хубави дни ги виждаха на площадката между две дупки. Известна част от времето си прекарваха в бара, където Джак си спечели съмнителната репутация на човек, способен да накара някого да се напие до степен да падне под масата. Той се хвалеше, че има стомах като кофа и всичките му приятели бяха съгласни до една ярка съботна сутрин, когато падна мъртъв на четиринадесетото зелено поле. След това не бяха толкова сигурни.

По време на това тъжно събитие Моли беше в Цейлон и написа писмо с най-дълбоко съчувствие. Тя не можеше да си представи как Луиза ще се справя без Джак. Двамата бяха такива приятели, такива другари. Но когато накрая с Луиза се срещнаха, Моли не откри в нея никаква промяна. Изглеждаше същата, живееше в същата къща, радваше се на същия начин на живот. Всеки ден я виждаше на игрището за голф и понеже имаше превъзходен хендикап и можеше да запрати топката далече колкото всеки мъж, никога не й липсваха мъже партньори.

Сега тя потърси табакерата си, отвори я и пъхна турска цигара в цигарето от слонова кост. Запали я със златна запалка, която бе принадлежала на покойния й съпруг.

— Е — каза тя през облак дим, — как мина коледното парти?

— Нормално. Играхме на сър Роджър де Ковърли. Имаше шафранови кифлички. — Джудит погледна масичката. — Но още съм гладна.

— Е, ние оставихме достатъчно и за теб — каза Моли. Джудит дръпна една табуретка и се настани между двете жени. Носът й беше на нивото на лакомствата на Филис. — Искаш ли мляко или чай?

— Мляко, благодаря.

Тя посегна към чиния и кифла и започна внимателно да яде, защото плънката от гъст крем и ягодов конфитюр беше толкова обилна, че при натиск можеше да изтече на пода и да изпоцапа всичко.

— Сбогува ли се с всичките си приятелки?

— Да. И с господин Томас, и с всички други. И на всички дадоха плик със сладкиши, но аз дадох своя на Джес. После слязох надолу по хълма с Хедър…

— Коя е Хедър? — попита леля Луиза.

— Хедър Уорън. Тя ми е много добра приятелка.

— Познаваш го, господин Уорън, бакалина на Пазарния площад — каза Моли.

— О! — Леля Луиза вдигна вежди и придоби хитровато изражение. — Пъргавият испанец. Толкова е хубав! Дори и да не продава любимия ми мармалад, мисля, че трябва да му стана клиент…

Тя явно беше в добро настроение. Джудит реши, че сега е моментът да повдигне въпроса за колелото. „Удряй, докато желязото е горещо“, както казва госпожа Уорън. „Хвани бика за рогата.“

— Всъщност на Хедър й хрумна най-страхотната и хубава идея. Че трябва да си купя велосипед.

— Ве-ло-си-пед?

— Мамо, каза го така, сякаш ти искам спортна състезателна кола или пони. Мисля, че това е наистина добра идея. Уиндиридж не е като тази къща до самата гара и е на мили от автобусната спирка. Ако имам велосипед, ще мога да се прибирам сама, а не да карам леля Луиза да ме вози с колата си. При това — добави тя коварно, — ще може да си продължава с нейния голф.

Леля Луиза прихна да се смее.

— Ама ти наистина си помислила за всичко.

— Ти нямаш нищо против, нали, лельо Луиза?

— Защо да имам? Радвам се да се отърва от теб — което беше нейният начин да бъде забавна.

Моли най-после си върна дар слово.

— Но, Джудит, велосипедът не е ли ужасно скъп?

— Хедър каза, че струва около пет паунда.

— Така си и помислих. Ужасно е скъп. А трябва да купим още толкова много други неща. Дори още не сме започнали с твоята униформа, а списъкът с дрехи на „Сейнт Урсула“ е дълъг цял ярд.

— Мислех, че можеш да ми го подариш за Коледа.

— Но аз вече съм ти купила коледен подарък. За който ме помоли…

— Добре, колелото може да стане подарък за рождения ми ден. Ти ще бъдеш в Коломбо, така че с това ще си спестиш пощенските разноски за изпращането на колета.

— Но с него ще трябва да пътуваш по главните пътища. Може да претърпиш злополука…

Тук се намеси леля Луиза.

— Можеш ли да караш колело?

— Да, разбира се. Никога досега не съм искала да ми купят, защото всъщност не ми е трябвало. Но трябва да се признае, лельо Луиза, че ще бъде много удобно.

— Но, Джудит…

— О, Моли, не ставай толкова заядлива. Какво лошо може да се случи на детето? Ами ако попадне под колелата на автобус, сама ще си е виновна. Ще ти купя велосипед, Джудит, но понеже е толкова скъп, ще мине за подарък за рождения ти ден. Което ще ми спести необходимостта да ти изпращам колет по пощата.

— Наистина ли? — Джудит просто не можеше да повярва, че доводите й са свършили работа, че е продължила да настоява и накрая е получила каквото иска. — Лельо Луиза, ти си бомба!

— Готова съм на всичко, което ще те накара да не ми се мотаеш в краката!

— Тогава кога ще го купим?

— Какво ще кажеш за Бъдни вечер?

Моли промълви:

— О, не — звучеше много разтревожена и Луиза се намръщи.

— Какво толкова има? — попита тя. Според Джудит нямаше причина да се говори толкова нелюбезно, но Луиза често губеше търпение с Моли и се отнасяше към нея по-скоро като към малоумна, отколкото като към родственица. — Измисли ли други въпроси?

— Не… Не исках да кажа това. — Бузите й леко порозовяха. — Просто няма да сме тук. Още не съм ти казала, Луиза, но исках Джудит да научи първа. — Тя се обърна към дъщеря си. — Обади ми се леля Биди.

— Знам, Филис ми каза.

— Тя иска да отидем и да прекараме Коледа и Нова година с тях в Плимут. Ти, аз и Джес.

Устата на Джудит беше пълна с кифла. За миг помисли, че ще се задави, но успя да преглътне, преди да се случи нещо ужасно.

Коледа с леля Биди!

— А ти какво й каза?

— Че ще отидем.

Което беше толкова невероятно вълнуващо, че всички други мисли, дори новото колело излетяха от главата й.

— Кога тръгваме?

— Мислех да е един ден преди Бъдни вечер. Тогава влаковете още няма да са толкова претъпкани. Тя ще ни посрещне в Плимут. Каза, че съжалява, че го прави толкова късно, поканата, искам да кажа, но просто идеята й е хрумнала внезапно. И си е помислила, че за известно време това ще бъде последната ни Коледа и затова би било добре да я прекараме заедно.

Ако леля Луиза не беше тук, Джудит щеше да се разскача, да размахва ръце и да танцува из стаята. Но изглеждаше доста грубо да е толкова въодушевена, когато леля Луиза не беше поканена. Като сдържаше възбудата си, тя се обърна към леля си.

— В такъв случай, лельо Луиза, може би ще се наложи да купим колелото след Коледа?

— Май ще ни се наложи, нали? Всъщност аз също мислех да ви поканя да прекарате Коледа с мен, но сега, изглежда, Биди ми е спестила главоболията.

— О, Луиза, съжалявам. Сега се чувствам като че ли съм те разочаровала.

— Глупости. За всички ни е по-добре да променим нещо. Там ли ще бъде момчето на Биди?

— Нед ли? Той отива на ски в Зермат с някои от групата си в Дартмут.

Леля Луиза вдигна неодобрително вежди при такова скъпо и екстравагантно скитосване. Но пък Биди винаги ужасно бе глезила единственото си дете и не можеше да му откаже никакво удоволствие.

— Жалко — беше единственото, което каза. — Щеше да прави компания на Джудит.

— Лельо Луиза, Нед е на шестнадесет години! Той въобще не би ми обърнал внимание. Очаквам, че там ще се забавлявам много по-добре без него…

— Може би си права. А като познавам Биди, май че прекрасно ще си прекарате в спомени за доброто старо време. Не съм я виждала от години. Кога беше при теб за последен път, Моли?

— В началото на миналото лято. Спомни си. Тогава беше дошла онази приятна топла вълна…

— Не беше ли тогава, когато тя дойде да вечеря у нас с онзи екстравагантен плажен костюм?

— Да, тогава беше.

— И я намерих във вашата градина да се пече на слънце в бански от две части с телесен цвят. Все едно че беше гола.

— Тя винаги е била в крак с модата! — Моли се почувства задължена да защити лекомислената си сестра, макар и вяло. — Предполагам, че не след дълго всички ще носим подобни костюми.

— Да пази Господ!

— Какво ще правиш на Коледа, Луиза? Надявам се, че няма да се чувстваш изоставена.

— Не, за бога. По-скоро ще се наслаждавам на възможността да бъда сама. Може би ще поканя Били Фосет за едно питие, а после ще слезем в клуба за обяд. Там винаги организират всичко съвсем добре. — Джудит си представи картината с всички голфъри в голф панталони и здрави обувки, подръпващи сухи бисквитки и нахлузвайки хартиени шапки. — А после може би ще изиграем един-два робера бридж.

Моли смръщи вежди.

— Били Фосет? Не мисля, че го познавам.

— Не би могла да го познаваш. Той е стар приятел от дните в Куета. Сега е пенсионер и реши, че може да провери как е в Корнуол и нае едно от новите бунгала, които построиха на моята улица. Каня се да го запозная с всички наоколо. Трябва да се срещнеш с него, преди да заминеш. Пък е и страстен голфър, така че го предложих за клуба.

— Много хубаво за теб, Луиза.

— Какво е много хубаво?

— Ами… да имаш стар приятел, който идва да живее наблизо. Пък и играч на голф. Не че някога са ти липсвали партньори.

Но Луиза нямаше да се остави просто така. Тя играеше голф само с най-добрите.

— Зависи — каза тя енергично, като загаси цигарата си, — какъв му е хендикапът. — Тя погледна часовника си. — Боже, наистина ли е толкова късно? Трябваше вече да съм на път. — Тя грабна чантата си и стана от стола, Моли и Джудит станаха също. — Кажете на Филис, че чаят беше великолепен. Това момиче ще ти липсва. Дали вече си е намерила друга работа?

— Не мисля, че е търсила особено старателно.

— Тя е съкровище за някой късметлия. Не, не звъни да дойде. Джудит ще ме изпрати. И ако не се видим преди Коледа, Моли, пожелавам ти страхотно прекарване. Звънни ми, когато се върнеш. Кажи ми кога искаш да пренесем нещата на Джудит в Уинтъридж. Джудит, ще купим колелото в началото на великденската ваканция. И без това преди нея няма да ти трябва.

1936

Мрачната сутрин беше толкова студена, че Джудит както бавно вървеше, усещаше носа си като отделно тяло, замразено към лицето й. Миналата вечер, когато си лягаше, стаята беше толкова ледена, че не отвори прозореца, а само дръпна пердетата и сега през замръзналите фигурки на стъклото проблясваше жълтата светлина на уличната лампа. Не се чуваше никакъв звук. Може би беше още полунощ. Тогава чу хлопане на конски подкови — беше колата на млекаря и разбра, че вече е сутрин.

Сега трябваше да направи огромно усилие и да покаже физическа смелост. Едно, две, три! Измъкна ръка изпод топлата завивка и я протегна към ключа на лампата до леглото. Новият й часовник — от чичо Боб — един от най-хубавите й подаръци — показваше седем и четиридесет и пет.

Тя бързо вмъкна ръката си обратно под одеялата и я стопли между коленете си. Нов ден. Последният. Чувстваше се леко потисната. Коледната ваканция беше свършила и се връщаха вкъщи.

Стаята, в която спеше, беше мансарда в къщата на леля Биди и следващата хубава след най-хубавата гостна. В нея на първия етаж настаниха майка й и Джес, но Джудит предпочете тази със скосените тавани, капандура и пердета от кретон на цветя. Най-лошото в нея беше студът, защото слабата топлина от долните стаи не достигаше до последната площадка на стълбището. Леля Биди й даде малка електрическа печка и с нейна помощ, както и с две шишета с топла вода, криво-ляво успяваше да се постопли.

Защото точно преди Коледа температурата падна застрашително. Задава се студена вълна, предупреждаваха синоптиците по радиото, но това не беше достатъчно да подготви хората за арктическия студ, който настъпи оттогава. Когато семейство Дънбар пътуваше из страната с „Корнуелска Ривиера“, мочурливата равнина Бодмин беше побеляла от падналия сняг и слизането в Плимут беше като пристигане в Сибир с пронизващия вятър, който засипваше перона със суграшица.

Това си беше за съжаление, защото леля Биди и чичо Боб живееха сякаш в най-студената къща в Кристендъм. Вината не беше тяхна, защото тя им се полагаше поради работата на чичо Боб като капитан, отговарящ за Кралския флотски инженерен колеж в Кийхам. Къщата беше построена на обърната на север тераса, беше висока и с тънки стени и теченията свистяха в нея. Най-топлото място беше кухнята в сутерена, но тя беше територия на готвачката госпожа Клийз и на пенсионирания оркестрант от Кралската флота Хобс, който идваше всеки ден, за да лъска обувките и да носи въглища. Хобс си го биваше, с бяла коса, напластена мазно върху плешивото петно на главата му, и очи, блестящи и разбиращи като на кос. Пръстите му бяха пожълтели от тютюна, а лицето му — набраздено, обрулено и спечено като стара чанта. Ако вечер имаше парти, той се издокарваше, слагаше си бели ръкавици и поднасяше питиетата.

А там често правеха партита, защото напук на смразяващия студ тази Коледа беше наистина вълшебна, точно за каквато Джудит винаги беше мечтала и вече беше започнала да мисли, че никога няма да преживее. Но Биди, която никога нищо не правеше наполовина, беше украсила цялата къща — като брониран боен кораб, както отбеляза чичо Боб — и коледната й елха, изправена в хола, изпълваше стълбището със светлина, блясък, трепкащи гирлянди и мирис на смола, и тази Коледа беше най-великолепната, която Джудит беше виждала някога. И другите стаи бяха също толкова празнични — със стотици коледни картички, завързани с червени панделки, с гирлянди от бодлива зеленика и бръшлян, обрамчили камината, а в трапезарията и всекидневната големи огнища с въглища горяха непрекъснато като корабни котли, подклаждани от Хобс и засипвани всяка вечер с въглищен прах, така че никога не угасваха.

Човек можеше да прави какво ли не, толкова неща ставаха през цялото време. Обеди и вечери с последвали танци на грамофон. Непрекъснато се отбиваха приятели на чай, на питие и ако случайно настъпеше затишие или се окажеше свободен следобед, леля Биди никога не се изкушаваше от малкото покой и веднага предлагаше ходене на кино или на откритата ледена пързалка.

Джудит разбра, че майка й беше напълно изтощена и от време на време се тътреше нагоре по стълбите за кратка почивка в леглото си, като оставяше Джес на грижите на Хобс. Джес харесваше него и госпожа Клийз повече от всички други и прекарваше повечето време в сутеренната кухня, където я хранеха с неподходящи сладки. Това беше голямо облекчение за Джудит, на която много й харесваше да се забавлява, без мъничето постоянно да се мотае в краката й.

От време на време, разбира се, и Джес се включваше в празника. Чичо Боб беше купил билети за пантомима и отидоха всички заедно с друго семейство, като заеха цяла редица столове. Чичо Боб купи програми за всеки и голяма кутия с шоколади. Но когато се появи Господарката с червена перука, корсети и широки алени шалвари, Джес стана много неспокойна и запищя от страх с такъв неистов рев, че мама трябваше бързешком да я изведе навън и вече не се върнаха. За щастие това стана скоро след началото, така че останалите можаха спокойно да се насладят на шоуто.

Чичо Боб беше най-добрият. Да си с него, да го опознаваш, беше несъмнено най-високата точка на ваканцията. Джудит никога не беше подозирала, че бащите могат да бъдат толкова ценни, толкова търпеливи, интересни, забавни. Понеже беше ваканция, той не трябваше да ходи в колежа всеки ден, така че имаше много свободно време и те прекарваха голяма част от него в тази светая светих — кабинета му, където той й показваше албумите си със снимки, даваше й да пуска плочи на грамофона и я учеше да пише на очуканата преносима пишеща машина. А когато ходеха да се пързалят с кънки, именно той я подкрепяше на пързалката, докато тя успя да се почувства уверено на леда. По време на парти той винаги се стараеше да не е забравена, запознаваше я с всичките си гости, сякаш вече беше голяма.

Баща й, макар и обичан, макар и да й липсваше, никога не е бил толкова забавен. Като призна това пред себе си, Джудит се почувства малко виновна, защото през последните две седмици беше прекарвала толкова хубаво, че почти не се беше сещала за него. За компенсация сега тя мислеше за него много упорито, но първо трябваше да си представи Коломбо, защото той беше именно там, а това беше единственото място, където тя можеше да накара образът му да оживее. Но това беше трудно. От Коломбо беше минало много време. Мислиш си, че можеш да възстановиш в паметта си всяка подробност, но времето беше замъглило остротата на спомена също както от светлината избеляват старите снимки. Тя търсеше възможност по някакъв начин да запечата тези спомени в паметта си.

Коледа! Коледа в Коломбо е незабравима, та дори само защото е толкова несъвместима с нашата, с толкова блестящо тропическо небе, убийствената жега, подвижните води на Индийския океан, ветреца, разрошващ палмите. В къщата на Гал Роуд на Коледа тя беше отваряла подаръците си на проветривата веранда под звука на разбиващите се вълни, а коледната вечеря беше не от пуйка, а традиционно блюдо с къри в хотел „Гал Фейс“. Много други хора също празнуваха, така че това малко приличаше на огромно детско парти, където всички носят хартиени шапки и надуват свирки. Тя си спомни трапезарията, пълна със семейства, всички ядяха и пиеха прекалено много. Прохладният бриз, който навлизаше в стаите от океана. Перките на вентилаторите на тавана, които бавно се въртяха.

Това помагаше. Сега вече тя ясно си го представи. Татко, седнал начело на масата със синя хартиена корона, осеяна със златни звезди. Питаше се как ли е прекарал тази своя самотна Коледа. Когато те го напуснаха преди четири години, един несемеен приятел се премести при него, за да му прави компания. Но някак си беше трудно да си ги представи двамата, отдадени на празнично веселие. Може би накрая са отишли в клуба с всички други неженени и сломени вдовци. Тя въздъхна. Допускаше, че й липсва, но не беше лесно да продължава да ти липсва някой, когато си живял без него толкова дълго и единствената връзка са били ежемесечните му писма, които вече са на три седмици, когато пристигат, и вече не са толкова вдъхновяващи.

Новият й часовник показваше осем. Време е да става. Сега. Едно, две, три. Отметна завивките, скочи от леглото и излетя да включи електрическата печка. След това много бързо се омота в халата си и пъхна босите си крака в пантофите от овча кожа.

Коледните й подаръци бяха акуратно подредени на пода. Взе малкото си куфарче, китайско, направено от плетена ракита, с дръжка и малки закопчалки, за да не се отваря, и го остави долу, напълно готово да поеме съкровищата й. Сложи в него часовника и двете книги, които й беше дала леля Биди: новата на Артър Рансъм със заглавие „Зимна ваканция“ и красив екземпляр в кожена подвързия на „Джейн Еър“. Книгата изглеждаше много дебела, с едър печат, но в нея имаше толкова много илюстрации, цветни табла, защитени с листове прозрачна хартия, толкова примамливи, че Джудит изгаряше от нетърпение да започне да я чете колкото може по-скоро. Следваха вълнени ръкавици от бабите й, стъклен глобус с течност, който при разклащане избухваше в снежна буря. Той беше от Джес. Мама беше й подарила пуловер, но той малко я разочарова, защото беше с кръгло деколте, а тя бе поискала поло. Обаче леля Луиза надмина всичко и въпреки че беше обещала велосипед, под елхата имаше опакован пакет със зеленика за Джудит и в него дневник за пет години, дебел и подвързан с кожа като библия. Подаръкът й от татко още не беше пристигнал. Той обикновено не успяваше да прати нещата навреме, а и пътуването по пощата траеше много дълго. И все пак това беше нещо, което все още предстоеше и щеше да го очаква. Може би най-хубавият подарък беше от Филис, и беше точно това, от което Джудит имаше нужда — бурканче с лепило със собствена малка четчица и малка ножица. Тя ще ги държи в заключено чекмедже на бюрото си, далече от пакостливите пръстчета на Джес, а когато й дойде вдъхновение и реши да направи или изреже нещо, да залепи пощенска картичка в личния си албум за изрезки, нямаше да ходи да иска от нея ножица (която все не можеше да се намери), нито пък ще трябва да си прави сама лепило от брашно и вода. То никога не ставаше добро и миришеше ужасно. Притежаването на тези два непретенциозни предмета даваше на Джудит прекрасното чувство за независимост.

Тя старателно подреди всичко в куфарчето. Мястото в него стигна точно за всичко и капакът лесно се затвори. Тя стегна закопчалките и го остави на леглото си, после светкавично се облече. Закуската сигурно я чакаше, а беше гладна. Надяваше се да са наденички, а не яйца на очи.

* * *

Биди Съмървил седеше накрая на масата в трапезарията, пиеше черно кафе и се опитваше да игнорира факта, че имаше лек махмурлук. Снощи след вечерята двама млади инженер — лейтенанти се отбиха да изкажат уважението си, Боб извади бутилка бренди и при последвалото празнуване Биди прекалено често бе изпразвала чашата си. Сега леко пулсиране в слепите й очи подсказваше, че е трябвало да спре на втората. Не бе споменала на Боб, че леко й се гади, иначе той веднага би й казал същото. Той приравняваше махмурлука със слънчево изгаряне — и двете нарушения еднакво осъдителни.

Лесно му беше на него, защото никога през живота си не беше страдал от махмурлук. Сега седеше на другия край на масата, скрит от Биди зад отворените страници на „Таймс“. Беше напълно облечен, в униформа, защото отпуската му беше свършила, и днес се връщаше на работа. След малко щеше да затвори вестника, да го сгъне, да го остави на масата и да обяви, че е време да тръгва. Останалата част от участниците в малкото им домашно парти още не беше се появила и Биди беше благодарна за това, защото докато дойдат, при повече късмет вече ще е изпила второто си кафе и ще се е пооправила.

Днес те си заминават и Биди истински съжаляваше, че е дошло време да се сбогуват. Беше ги поканила да дойдат по ред причини. Това беше последната Коледа на Моли, преди да се върне в Далечния изток, а тя беше единствената й сестра. При това състояние на света никой не може да знае кога отново ще се видят. Освен това Биди се чувстваше малко виновна, че не беше направила достатъчно за семейство Дънбар през последните четири години, не беше ги виждала често, не бе направила повече усилия, а би могла. Накрая ги беше поканила, защото Нед беше отишъл на ски. Мисълта за Коледа без млади хора наоколо беше безрадостна и това просто не можеше да бъде допуснато.

Обстоятелството, че нямаше много общо със сестра си и едва познаваше двете й момичета не й оставяше голяма надежда за резултата от поканата. Но всичко се бе оказало изненадващо успешно. Наистина Моли се беше оклюмвала от време на време, сразена от темпа на социалната вихрушка около Биди, и се беше оттегляла в леглото си, за да си починат краката й. Трябва да се признае също, че и Джес беше разглезено голямо бебе, ужасно задоволявано и успокоявано, когато плаче.

Но Джудит се беше оказала истинско откровение, момиче, каквато Биди би искала да бъде собствената й дъщеря, ако имаше такава. Сама си намираше занимания, никога не се намесваше в разговора на възрастните, приемаше с радост и благодарност всяко начинание, което й предлагаха за развлечение. Биди си мислеше, че освен това тя е изключително красива… или поне би станала след няколко години. Фактът, че наоколо нямаше никого на нейната възраст не я беше объркал ни най-малко и на партито на Биди тя бе доказано полезна, като раздаваше наоколо ядки и бисквити и откликваше на всеки, който я спираше да поговорят. Разбирателството, което бяха установили с Боб, беше допълнителен бонус, защото очевидно тя му доставяше същото удоволствие, с каквото беше дарил и нея. Той я харесваше по старомодни причини — за добрите й маниери, за начина й, когато говори, да те гледа в очите. Но освен това и при двамата имаше взаимно привличане и стимул да бъдеш с човек от другия пол, отношения като баща и дъщеря, които по някакъв начин бяха липсвали и на двамата.

Може би те би трябвало да имат и дъщери. Може би даже много деца. Но имаха само Нед, отпратен в първоначалното училище, когато беше на осем години, а после в Дартмут. Годините отлетяха толкова бързо и сякаш едва вчера той беше още мъничък, любим, с бебешки бузки и ленено жълта коса, с мръсни колене и твърди, топли малки ръчички. Сега беше на шестнадесет и висок почти колкото баща си. Преди да се усетят, той ще завърши училището и ще бъде изпратен в морето. Ще е пораснал. Ще се ожени. Ще създаде собствено семейство. Въображението на Биди я понесе напред. Въздъхна. Да стане баба никак не я привличаше. Беше млада. Чувстваше се млада. Средната възраст трябваше на всяка цена да се държи притисната до стената.

Вратата се отвори и Хобс влезе със скърцане в стаята с поднос закуска и кана черно кафе. Остави я на котлона до бюфета и приближи, за да поднесе пощата на таблата пред нея. Искаше й се той да направи нещо със скърцащите си обувки.

— Много е студено тази сутрин — отбеляза той с удоволствие. — Всички вадички са замръзнали. Поръсих със сол стълбите пред вратата.

Биди каза само: „Благодаря, Хобс“, защото ако бе отговорила на наблюденията му, той щеше да остане и да бъбри до безкрайност. Разочарован от отчужденото й мълчание, Хобс навъсено смукна зъбите си, намести една вилица на масата, за да оправдае присъствието си, и накрая излезе разочарован. Боб продължаваше да чете вестника си. Биди прехвърли пощата. Нямаше картичка от Нед, а писмо от майка й, може би с благодарност за плетения шал за колене, който беше й изпратила за Коледа. Взе нож, за да отвори плика. Докато го правеше, Боб затвори вестника, сгъна го и силничко го захвърли на масата.

Биди вдигна очи.

— Какво има?

— Разоръжаване. Обществото на народите. И не ми харесва миризмата на това, което става в Германия.

— О, боже! — Мразеше да го вижда потиснат или загрижен. Тя самата четеше само ободряващи новини и бързо обръщаше страницата, ако заглавията изглеждаха мрачни.

Той погледна часовника си.

— Време е да тръгвам.

Дръпна назад тежкия си стол и стана. Висок, добре сложен мъж, фигурата му изглеждаше още по-масивна в полумрака, с двуредна, закопчана със златни копчета куртка. Лицето му, гладко избръснато, с остри черти, беше засенчено с чифт рошави вежди, а гъстата му стоманено сива коса лежеше гладко на главата му, безпощадно подстригвана и твърдо контролирана с марков брилянтин и чифт четки.

— Хубав ден — каза Биди.

Той погледна празната маса.

— Къде са другите?

— Още не са слезли.

— Кога тръгва влакът им?

— Следобед. Пътуват с „Ривиера“.

— Мисля, че няма да успея. Ще можеш ли да ги изпратиш?

— Разбира се.

— Кажи им довиждане и от мен. Кажи го и на Джудит.

— Тя ще ти липсва.

— Аз… — Неемоционален човек, или по-скоро човек, който не показва чувствата си, той търсеше подходящите думи. — Не ми харесва да мисля за нея, че е изоставена. Оставена сама на себе си.

— Няма да е оставена сама на себе си. Луиза ще е с нея.

— Необходимо й е повече от това, което Луиза може да й предложи.

— Знам. Винаги съм мислела, че Дънбарови са най-скучният екип на света. Но това е положението. Моли се омъжи за семейство и явно беше погълната от тях. Не можем с теб да направим кой знае колко по въпроса.

Той се замисли над това, загледан през прозореца към студената, мрачна сутрин, като подрънкваше с монетите в джоба си.

— Винаги можеш да я каниш у нас за няколко дни. Имам предвид Джудит. През ваканциите. Много ли би те затруднило това?

— О, ни най-малко. Но се съмнявам, че Моли ще разреши. Тя започна да се извинява, че не би искала да обиди Луиза. Сестра ми е под нейно влияние, нали знаеш? Луиза се отнася с нея като с глупачка, но тя никога и гък не казва.

— Честно казано, тя наистина си е малко глупава. Но все пак опитай.

— Ще го предложа.

Боб дойде да целуне рошавата й глава.

— До довечера тогава. — Той никога не си идваше вкъщи през деня и предпочиташе да обядва в отделението.

— Довиждане, скъпи.

Той излезе. Беше сама. Допи кафето си и тръгна да си налее нова чаша, после се върна на масата, за да прочете писмото на майка си. Почеркът беше разкривен и несигурен и изглеждаше като написано от ръката на много стара жена.

Скъпа Биди,

Пиша ти два реда, за да ти благодаря за шала. Много е подходящ за студените вечери, а при това застудяване моят ревматизъм се развихри отново. Имахме спокойна Коледа. Паството ни е малко, пък и както знаеш, органистът се разболя от грип, така че го замести госпожа Фел, и както знаеш, не е много добра. Баща ти преживя ужасно подхлъзване с колата, когато се е изкачвал по пътя към Уулском. Колата е посмачкана, а той е ударил главата си в предното стъкло. Лоша рана. Получих картичка от горката Едит, майка й отпада все повече…

Майка ти

Прекалено ранна сутрин е за такова униние. Тя остави писмото и се върна към кафето си, седнала с лакти на масата и пръсти обвити около приятната топлина на чашката. Мислеше за тъжната стара родителска двойка и отново не пропусна да се зачуди на това, че те фактически бяха постигнали невъобразими прояви на сексуално привличане, като са създали при това две дъщери — Биди и Моли. Но още по-учудващо е, че тези дъщери някак си са успели да избягат от църковното жилище, да намерят съпрузи и да се изтръгнат завинаги от задушаващата скука и аристократичната бедност, в която бяха израсли.

Защото нито една от тях не беше подготвена за живота. Не бяха учили нито за медицински сестри, нито в университет, не можеха дори да пишат на машина. Моли беше мечтала за сцената, да бъде танцьорка, балерина. В училище винаги беше звездата на класа по танци и се научи да върви по стъпките на Ирена Баронова и Алисия Маркова. Но от самото начало крехките й амбиции бяха пометени от родителското неодобрение, от липсата на пари и от неизреченото убеждение на свещеник Еванс, че излизането на сцена е равносилно на превръщането в проститутка. Ако Моли не беше поканена на тенис парти със семейство Лъшкъм и не беше срещнала там Брус Дънбар, който се беше върнал вкъщи за пръв път след дългото си отсъствие в Коломбо и отчаяно търсещ съпруга, Бог знае какво би станало с горкото момиче. Цял живот стара мома, може би, която помага на майка си да отглежда цветята на църквата.

Биди беше друга. Винаги знаеше какво иска, излизаше и го получаваше. Още от ранна възраст виждаше ясно, че ако иска да има що-годе добър живот, ще трябва сама да се погрижи за себе си. Веднъж решила това, стана хитра, сприятеляваше се само с тези от съученичките си, за които смяташе, че с течение на времето ще могат да й помогнат да осъществи амбициите си. Момичето, което стана най-добрата й приятелка, беше дъщерята на морски командир, който живееше в голяма къща в Дартмут. При това тя имаше и братя. Биди реши, че тази почва е плодородна и след няколко нехайни намека успя да си изпроси покана у тях за един уикенд. Посещението мина, каквото беше и много твърдото й намерение, много успешно. Беше привлекателна, с дълги крака и блестящи тъмни очи, гъста, къдрава кестенява коса и достатъчно млада, за да няма значение, че не притежава много от подходящите за нея дрехи. Освен това имаше сигурен инстинкт за това какво се очаква от нея: кога да бъде вежлива, кога очарователна, как да флиртува с по-възрастен мъж, който я смята за лека жена и я шляпа по задника. Но братята бяха най-добрите. Те имаха приятели, а тези приятели също имаха приятели. Кръгът на познатите й се разширяваше удивително лесно и не след дълго тя стана приеман член на това семейство заместител, като прекарваше повече време с тях, отколкото вкъщи, и обръщаше все по-малко внимание на предупрежденията и ужасните заплахи на разтревожените си родители.

Безгрижният й стил на живот малко навреди на репутацията й, но не я беше грижа. На деветнадесет години тя се радваше на двусмислената слава да е сгодена едновременно за двама младши лейтенанти, като смъкваше пръстена на другия в зависимост от това чий кораб е пристигнал на пристанището. Но накрая, когато навърши двадесет и една години, тя се омъжи за Боб Съмървил и никога не съжали за това свое решение. Защото Боб беше не само неин съпруг, баща на Нед, но и неин приятел, който си затваряше очите пред поредицата вятърничави спътници, но винаги беше под ръка, когато тя наистина имаше нужда от него.

Бяха имали хубави моменти, защото тя обичаше да пътува и никога не отказваше да вдигне платната, да си събере багажа и да се присъедини към Боб, където и да го изпращаха. Двете години в Малта бяха най-хубавите, но и никоя от останалите не е била лоша. Не, нямаше никакво съмнение. Имала е много голям късмет.

Часовникът на камината в трапезарията удари на половин час. Осем и половина, а Моли още не се появява? Махмурлукът на Биди вече беше поотслабнал и тя реши, че е време да запали цигара. Отиде да вземе една от сребърната табакера на бюфета и по обратния път взе вестника на Боб, за да прегледа заглавията. Не предлагаха весело четиво и тя разбра защо Боб беше изглеждал толкова нехарактерно вкиснат. Испания беше изправена пред кръвопролитна гражданска война, а хер Хитлер произнасяше шумни речи за ремилитаризацията на Рейнланд, в Италия Мусолини се хвалеше с нарастващата си морска мощ в Средиземно море. Нищо чудно, че Боб скърцаше със зъби. Той не можеше да понася Мусолини, когото наричаше дебел фашист, и не се съмняваше ни най-малко, че за да спре с бомбастичните приказки, са достатъчни само два-три залпа от предната палуба на някой британски военен кораб.

Всичко беше малко плашещо. Тя пусна вестника на пода и се опита да не мисли за Нед, шестнадесетгодишен, поверен на кралската флота и готов за борба като зрял плод. Вратата се отвори и влезе Моли.

Биди не се обличаше за закуска. Обикновената й удобна дреха се наричаше домашна роба, и тя всяка сутрин я навличаше върху нощницата си. Така че видът на Моли, спретнато издокарана и обута, със старателно вчесана коса и с лек дискретен грим на лицето, предизвика бодване от сестринско раздразнение.

— Съжалявам, че закъснях.

— Не си закъсняла. Пък и няма значение. Добре ли спа?

— Не особено. Ставах и лягах цяла нощ. Горката Джес сънуваше кошмари и ме държеше будна. Сънувала, че Господарката от пантомимата е дошла в стаята и се опитва да я целуне.

— Коя, онази с корсетите и всичките джунджурии? Не мога да си представя нещо по-лошо.

— Тя все още спи, горкото животинче. Джудит още ли не е идвала?

— Може би си опакова багажа. Не се тревожи за нея. Ще дойде всеки момент.

— А Боб?

— Излезе. Работата го зове. Отпуската свърши. Каза да ви предам довиждане. Ще ви закарам всичките до гарата. Хапни нещо — госпожа Клийз е сготвила наденички.

Моли отиде до бюфета, вдигна капака на съда с наденички, опита да вземе една, поколеба се и я върна обратно. Наля си кафе и отиде при сестра си.

Биди вдигна вежди.

— Не си ли гладна?

— Всъщност не съм. Ще си взема малко препечен хляб.

Претенциите за красота на Моли Дънбар се криеха зад необикновено момичешкия й вид, подредената светла коса, кръгли странни очи, които отразяваха само нещо като смутена невинност. Не беше умна жена, винаги бавно схващаше вицовете, приемаше всяко наблюдение за чиста монета, колкото и да беше натоварено с двусмислие. Мъжете бяха склонни да намират това доста чаровно, защото ги караше да се чувстват по-силни, но патентованата й прозрачност дразнеше Биди. Сега обаче тя изпита известна загриженост. Забеляза, че под нежната пудра имаше тъмни сенки под очите на Моли и страните й бяха необикновено бледи.

— Добре ли си?

— Да. Просто не съм гладна. И страдам от безсъние. — Тя отпи от кафето си. — Мразя да не спя посред нощ. Сякаш си бил в друг свят и всичко става много по-мъчително.

— Кое е най-ужасно преди всичко?

— О, не знам. Просто всичко, което трябва да свърша, когато си отида вкъщи. Да купя училищни дрехи за Джудит, да организирам всичко. Да заключа къщата. Да опитам да помогна на Филис да си намери друга работа. След това да отида в Лондон, да хвана парахода и да се върна в Коломбо. Всичко това беше изчезнало от главата ми, докато бях тук с вас, хич и не помислях за него. Сега трябва да започна отново да бъда разумна. И понякога мисля, че ще е нужно просто да опитам да прекарам няколко дни с родителите ни. Което създава поредното усложнение.

— Трябва ли да ходиш?

— Да, мисля, че наистина трябва.

— Ти просто умираш за наказания. Получих писмо от майка ни.

— Всичко наред ли е?

— Не. Нищо не е наред както винаги.

— Аз дори се чувствам виновна, че ги оставихме сами на Коледа.

— Аз пък не — остро каза Биди. — Поканих ги, разбира се. Винаги го правя, но се моля да откажат. Слава богу, те ми представиха всичките си обикновени извинения: заетостта на баща ни, сняг по пътищата, колата издавала странен шум, ревматичните болки на майка. Те са невъзможни. Не могат да излязат от коловоза. И не помислят да разведрят живота си, защото няма да има от какво да се оплакват.

— Стари са.

— Не, не са. Просто са приели грохналостта. На твое място не бих се тревожила за тях, когато имаш толкова други грижи на главата си.

— Нищо не мога да направя. — Моли се поколеба, после каза доста раздразнено: — Ужасното е, че точно сега, в момента, бих дала всичко, за да не заминавам. Не понасям да оставя Джудит. Не понасям да ни разделят насила. Кара ме да се чувствам като бездомна. Знаеш ли, понякога имам това съвсем необикновено усещане… че съм в нещо като склад за непотребни вещи, без идентичност. Появява се точно когато най-малко го очаквам. Когато пътувам в горния етаж на лондонски автобус или наведена над парапета на някой лайнер, гледам следата на кораба, чиято пяна потъва далече в миналото. И си мисля, какво правя тук? И къде трябва да бъда? И коя съм?

Гласът й секна. За миг Биди се изплаши, че ще избухне в плач.

— О, Моли…

— … и знам, че това е само защото живея между два свята и най-лошото е, когато те се приближат толкова, че краищата им почти се докосват. Както е сега. Не чувствам да принадлежа на нито един от тях. Просто… обезумявам.

На Биди й се стори, че разбира.

— Ако това те успокоява, има хиляди жени като теб — тези от Британска Индия, които са изправени пред същата дилема…

— Знам. Но това не е никакво успокоение. Просто продължавам да се чувствам съвършено изолирана.

— Не, само си уморена. Недоспала. Това води до депресия.

— Да. — Моли въздъхна, но поне не се разрида. Отпи още кафе и остави чашата. — И все пак не спирам да искам Брус да работи в Лондон, или Бирмингам, или където и да е, така че да можем да живеем в Англия и просто да сме заедно.

— Малко е късно да искаш това.

— Или дори да не бяхме се женили въобще. Да не бяхме се срещнали. Да си беше намерил друго момиче. Да ме остави на мира.

— Малко вероятно беше да срещнеш друг мъж — каза Биди брутално. — Представи си алтернативата. Да живееш в църковната служба с нашите. И без никакви красиви дъщери.

— Това е само от мисълта, че трябва да започна… отново. Да събера парчетата. Вече да не принадлежа на себе си…

Гласът й заглъхна. Неизречените думи увиснаха между тях. Моли наведе очи и лека червенина плъзна по бузите й.

Неочаквано за себе си Биди се изпълни със съчувствие. Тя прекрасно знаеше какво се крие зад този печален изблик на нехарактерно доверяване. То нямаше нищо общо с неизбежното събиране на багажа и заминаването. Нямаше и нищо общо със сбогуването с Джудит. Всичко беше свързано с Брус. Стана й жал за него, какъвто беше отегчителен. Защото продължителната раздяла не подобрява никакъв брак, а Биди не мислеше, че Моли, толкова женствена, придирчива и свенлива, е много добра в леглото. Не можеше да си представи как всичките тези разделени съпрузи се справят с естествените си сексуални желания. Но, фактически, не беше трудно за разбиране. Очевидното решение беше някаква дискретна връзка, но дори на своенравната Биди бяха дълбоко внедрени предразсъдъците на нейното поколение, така че те господстваха в съзнанието й и отхвърляха от мислите й цялата тази печална страна на живота.

Изчервяването на Моли отмина. Биди реши да бъде позитивна и каза уверено:

— Знаеш ли, сигурна съм, че всичко ще се уреди от само себе си. — Което дори в собствените й уши прозвуча неубедително: — Искам да кажа… Мисля, че всичко това е много вълнуващо. Щом веднъж стъпиш на кораба, ще се почувстваш друг човек. Само си помисли за блаженството цели три седмици да не правиш нищо и само да си лежиш в шезлонга на палубата. И щом ти мине морската болест в Бискайския залив, вероятно вече ще имаш време за собствения си живот. Да се върнеш към слънцето, към тропиците, към безбройните слуги. Да видиш отново старите си приятели. Ами аз почти ти завиждам!

— Да. — Моли успя да наподоби извиняваща усмивка. — Да, разбира се. Просто съм глупава. Извинявай… Знам, че ме смяташ за глупава.

— Не, не те смятам за глупаво момиче. Разбирам те. И си спомням как, когато отидохме в Малта, не понасях мисълта, че оставихме Нед. Но така е. Не можем да сме едновременно навсякъде. Единственото сигурно нещо е, че оставяш Джудит в училище, което е съчувстващо и грижливо. Как се казва мястото, което сте й намерили?

— „Сейнт Урсула“.

— Хареса ли ти директорката?

— Има много добра репутация.

— Да, но ти хареса ли я?

— Мисля, че да, след като престанах да се боя от нея. Умните жени винаги малко ме плашат.

— Има ли чувство за хумор?

— Не съм й разказвала вицове.

— Но харесваш училището?

— О, да. Дори да не се връщах в Цейлон, бих я изпратила там. Училището в Порткерис беше чудесно като обучение, но децата в него са една голяма смесица. Най-добрата й приятелка беше дъщерята на бакалина.

— В това няма нищо лошо.

— Така е, но то не води доникъде, нали? В обществото, имам предвид.

Биди се разсмя.

— Честно казано, Моли, ти винаги си била ужасен сноб.

— Не съм сноб. Но хората имат значение.

— Да, категорично е така.

— Сега пък накъде биеш?

— Луиза.

— Не я ли харесваш?

— Толкова, колкото и тя мен. Категорично не бих прекарала ваканцията си с нея.

Това предизвика у Моли моментално вълнение.

— О, Биди, моля те, не се набърквай и не започвай да възразяваш. Всичко вече е уредено окончателно и няма какво да се обсъжда.

— Кой ти каза, че смятам да възразявам? — каза Биди и веднага започна с възраженията. — Тя е такава закоравяла стара кокошка. Толкова досадна с безкрайния си голф и бридж и светия храм на голф клуба. Толкова е неженствена, толкова е закостеняла, толкова… — Биди сви вежди, търсейки точната дума, но стигна само до „лишена от топлота“.

— Всъщност силно грешиш. Тя е много мила. За мен тя е мощна опорна колона. Сама предложи да вземе Джудит. Не се наложи да я моля. Това е благородно. И ще й купи велосипед. Това също е щедро, защото те са ужасно скъпи. Но най-важното е, че на нея можеш да разчиташ. Тя ще даде на Джудит сигурност. Няма да се притеснявам…

— Може би на Джудит й трябва повече от сигурност.

— Например?

— Емоционално пространство, свобода да расте в собствената си посока. Скоро ще стане на петнадесет. Ще трябва да разпери крила, да намери себе си. Да намери собствени приятели. Да има известни контакти с другия пол…

— Биди, надявах се да не намесваш секса в разговора. Тя е прекалено малка, за да се замисля за такива неща…

— О, стига, Моли, време е вече да пораснеш. Не я ли видя през последните две седмици. Тя просто разцъфна от многото забавления, които осигурихме тук. Не можеш да я ограничаваш от съвършено естествените удоволствия на живота. Не искаш да стане като нас, изолирани от условията на възпитанието ни и досадно вдървени?

— Няма значение какво мисля. Казвам, че е твърде късно. Тя отива при Луиза.

— Въпреки всичко! Знаех си, че така ще постъпиш.

— Тогава защо въобще повдигаш въпроса?

На Биди й се поиска да я удари, но си помисли за Джудит и успя да потисне нарастващото си раздразнение. Вместо него опита друг, по-мек подход. Кротко убеждаване.

— Но няма ли да й е забавно да идва при нас от време на време? Чакай, не бързай да се ужасяваш, това е напълно осъществимо предложение. Всъщност е идея на Боб. Привързал се е към нея. За нея това ще е разнообразие, а и за Луиза ще е кратка почивка.

— Аз… Ще трябва да обсъдя това с Луиза.

— О, за бога, Моли, прояви малко и свой собствен здрав разум…

— Не искам да разстройвам Луиза…

— Понеже Луиза не ме одобрява.

— Не, а защото не искам да обръщам лодката, да обърквам Джудит. Не точно сега. О, моля те, разбери ме, Биди. Може би по-късно…

— Може и да няма по-късно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Моли видимо разтревожена.

— Прочети вестниците. Немците приеха националсоциализма, но Боб вярва на хер Хитлер само в това, че може да го изхвърли. Същото важи и за дебелия стар Мусолини.

— Имаш предвид… — Моли преглътна — война?

— О, не знам. Но не мисля, че трябва да разпиляваме много личния си живот, защото може би много скоро няма да го имаме въобще. И мисля, че причината да пилееш своя сега е, че не искаш Джудит да дойде при мен. Смяташ, че ще й повлияя зле, предполагам. Всички тези вредни партита и разни млади лейтенанти, които се навъртат наоколо. Така е, нали? Можеш да си признаеш.

— Не е това! — Всичко се превърна в истинска кавга, след като и двете бяха повишили тон. — Знаеш, че не е така. И съм признателна. Вие с Боб бяхте толкова добри.

— За бога, това прозвуча като покаяние. Ще ни гостувате на Коледа, всички ще прекараме много добре. Това е всичко. Мисля, че си много слаба и много себична. Точно като майка ни… Мразиш хората да се забавляват.

— Не е вярно.

— Да забравим това. — При тези думи Биди, отчаяна, посегна за „Таймс“, отвори го и се скри зад него.

Мълчание. Моли, разбита от ужаса на всичко, от възможността за нова война, от объркаността на непосредственото й бъдеще и от това, че Биди й е сърдита, седна разтреперана от вълнение. Не беше честно. Тя правеше всичко възможно. Грешката не беше нейна. Напрегнатата тишина се проточи и тя откри, че не може да я понася нито миг повече. Дръпна ръкава на жилетката си и погледна часовника си.

— Къде е Джудит? — Какво облекчение да мислиш за нещо, за някого, на когото да излееш мъката си. Тя внезапно стана, като блъсна стола си назад, отиде до вратата, отвори я и повика закъсняващата си дъщеря. Но нямаше нужда да вика, защото Джудит вече беше там, от другата страна на хола, седнала в подножието на стълбището.

— Какво правиш?

— Връзвам си обувката.

Тя не погледна майка си. Моли усети студенината и без да е най-проницателната жена, разбра, че дъщеря й, без да иска бе станала свидетел на разговора, спряна от силните гласове зад затворената врата на трапезарията, и беше чула всяка дума от злъчния злополучен спор.

Джес й дойде на помощ.

— Мамче!

Тя вдигна поглед и видя по-малкото си дете, вперило очи в нея през пречките на перилата. Джес, най-после будна, но все още в дългата си кремава нощница, с рошави къдрици.

— Мамче!

— Идвам, миличка.

— Искам да се облека.

— Идвам. — Тя прекоси коридора, спря за миг. — По-добре иди да закусиш — каза тя на Джудит и се качи по стълбите.

Джудит изчака майка й да излезе, после скочи на крака и отиде в трапезарията. Леля Биди седеше на обичайното си място и от противоположните места в стаята се погледнаха студено.

Леля Биди каза:

— О, мила! — Четеше вестника. Сгъна го и го пусна на пода. — Съжалявам за това.

Джудит беше свикнала големите да й се извиняват.

— Няма нищо.

— Вземи си наденичка. Мисля, че имаш нужда.

Джудит направи каквото й казаха, но горещите съскащи наденички не бяха много привлекателни. Занесе чинията си на масата и седна на обичайното място с гръб към прозореца. Погледна храната, но мислеше, че все още е рано да яде.

След малко леля Биди я попита:

— Всичко ли чу?

— Повечето.

— Вината е моя. Сбърках времето. Майка ти не е в състояние да прави какъвто и да е план в този момент. Трябваше да се досетя за това.

— Знаеш ли, аз ще бъда добре с леля Луиза.

— Знам. Не се безпокоя за твоето благополучие, а само защото е много възможно да не ти е много весело там.

— Аз никога по-рано не съм се забавлявала истински като възрастните. Никога преди тази Коледа.

— Искаш да кажеш, че не може да ти липсва нещо, което не си имала?

— Да, предполагам. Но бих се радвала да дойда пак.

— Ще опитам отново. Малко по-късно.

Джудит взе ножа и вилицата и разряза една наденичка на две.

— Наистина ли ще има нова война? — попита тя.

— О, мила, не мисля. Прекалено си малка да се тревожиш за това.

— Но чичо Боб се тревожи?

— Не толкова се тревожи, колкото е разочарован. Скърца със зъби при самата мисъл да се предизвика могъществото на Британската империя. Като се ядоса, той може да заприлича на истински стар булдог.

— Ако се случи да остана, тук ли ще дойда?

— Не знам. Назначението ни тук е за две години и трябва да напуснем в края на лятото.

— Къде ще отидете?

— Нямам представа. Боб иска да се върнем на морето. Ако го направи, смятам да си купим собствена малка къща. Никога не сме имали свой покрив над главата, винаги сме живели под наем. Но си мисля, че не е зле да имаме постоянна база. Мислех за Девън. Там имаме приятели. Нещо като Нютън Абът или Чакфорд, близо до баба ти и дядо ти.

— Малка собствена къща! — Това беше прекрасен проект. — О, намерете си наистина нещо в селска местност. И тогава ще мога да идвам и да оставам при вас известно време.

— Ако искаш.

— Винаги ще искам.

— Няма. Това е странното. Може и да не искаш. На твоята възраст всичко се променя толкова бързо, а все пак една година може да ти се стори безкрайна. Спомням си това. И ще имаш нови приятели, ще искаш други неща. А в твоя случай това е дори по-важно, защото ще се наложи да вземаш собствени решения и да откриваш какво искаш да направиш. Майка ти няма да е до теб и макар че е естествено да се чувстваш малко изоставена и самотна, от друга страна това е хубаво. Какво не бих дала да бях отделена от родителите си, когато бях на четиринадесет-петнадесет години. Всъщност — добави тя удовлетворено, — не бе много лошо, но само защото взех нещата в свои ръце.

— Не е много лесно да вземеш нещата в свои ръце, когато си на пансион — отбеляза Джудит. Помисли, че леля Биди прави всичко да изглежда прекалено лесно.

— Мисля, че трябва да се научиш да ускоряваш ситуациите, а не пасивно да чакаш нещата да стават. Трябва да се научиш да избираш приятелите си и книгите, които четеш. Независимост на духа — мисля, че за това ти говоря. — Тя се усмихна. — Джордж Бърнард Шоу казва, че младите пропиляват младостта си и чак когато човек остарее започва да разбира за какво става дума.

— Ти не си стара.

— Може би. Но със сигурност не съм неопитно зайче.

Джудит пъхна парченце наденица в устата си и замислено задъвчи, размишлявайки над думите на леля си.

— Най-много мразя — най-после призна тя, — да се отнасят с мен сякаш съм колкото Джес. Никога не ме питат за нищо, нито нещо ми казват. Ако не бях ви чула да си крещите, никога нямаше да науча, че сте искали да остана при вас. Тя никога нямаше да ми каже.

— Знам. Това трябва да е подлудяващо. И мисля, че имаш реална причина за недоволство. Но точно сега не трябва да бъдеш много твърда с майка си. В момента тя е в състояние на разместване на пластовете и кой може да я упрекне, че започва да цвърчи наоколо като мокра кокошка? — Тя се засмя и беше възнаградена с начална усмивчица. — Между нас да си остане, мисля, че тя благоговее пред Луиза.

— Знам.

— А ти?

— Не ме е страх от нея.

— Браво!

— Знаеш ли, лельо Биди, много ми хареса да бъда с теб. Никога няма да го забравя!

Биди беше трогната.

— Много ни хареса твоето посещение. Особено на Боб. Помоли да ти кажа довиждане. Съжаляваше, че не може да те изпрати. Сега… — Тя блъсна стола си назад и се изправи. — Чувам, че майка ти и Джес слизат. Изяж си закуската и се прави, че не сме говорили откровено. И не забравяй да поддържаш духа си висок! А сега трябва да се облека…

Но преди тя да излезе, Моли и Джес влязоха в стаята. Джес беше облечена в набрана рокличка и бели чорапи, с пригладени с четка копринени къдрици. Биди спря, за да целуне леко Моли по бузата.

— Нямай грижа за нищо — каза тя на сестра си и това беше най-многото, което можеше да направи за извинение. После излезе и изтича по стълбите към светилището на спалнята си.

* * *

И така кавгата беше заметена под килима и денят продължи нататък. На Джудит й олекна, когато атмосферата между майка й и леля й се разведри и във въздуха вече не висяха никакви лоши чувства. Чак когато те вече стояха на бруления от вятъра перон на гарата и чакаха „Ривиера“ да дойде и ги върне в Корнуол, й остана време да съжали за отсъствието на чичо й Боб.

Беше ужасно да си тръгне, без да се сбогува с него. Беше по нейна вина, защото толкова закъсня за закуска, но щеше да е хубаво и той да я беше почакал само няколко минути и да се сбогуват както трябва. Искаше да му благодари за толкова много неща, а благодарностите никога не изглеждаха по същия начин, написани на хартия.

Най-хубавото от всичко беше грамофонът му. Въпреки момичешкото силно желание на майка й да стане балерина, нито тя, нито баща й бяха музикални. Но следобедите, прекарани с чичо Боб в кабинета му, събудиха някакво съзнаване, някакво разбиране, за чието съществуване Джудит не беше подозирала. Той притежаваше огромно разнообразие от плочи и въпреки че много й бяха харесали песните на Гилбърт и Съливан с остроумните си текстове и грабващи мелодии, имаше други, които изпълваха сърцето й или й причиняваха такава остра тъга, че едва сдържаше сълзите си. Ариите на Пучини от „Бохеми“, концертът за пиано на Рахманинов, музиката на Чайковски към „Ромео и Жулиета“… И абсолютната магия „Шехеразада“ от Римски-Корсаков, чието соло за цигулка караше тръпки да пробягват по гърба й. Имаше и друга плоча от същия композитор, която чичо Боб наричаше „Задникът на дивата пчела под скъсания корсет“^[3] и това я караше да се задъхва от смях. Не беше си представяла, че възрастните могат да бъдат толкова забавни. Но едно беше сигурно — че непременно трябваше да си купи грамофон, за да почне да си събира плочи като чичо Боб и когато поиска, да си ги пуска и да се пренася като водена за ръка в онази друга, неподозирана преди страна. И ще започне да спестява пари още сега.

Краката й замръзнаха. Опита се да ги посгрее, като потропваше ритмично по омасления перон. Леля Биди и майка й говореха разхвърляно, както правят всички, които чакат влак. Като че ли бяха изчерпали важните неща, които имаха да си кажат. Джес седеше на една количка и размахваше обутите си в бели ботушки дебелички крачета. Прегръщаше своето негърче — тази отблъскваща играчка, с която си лягаше всяка вечер. Джудит беше сигурна, че тя е мръсна, но понеже лицето й беше черно, това не личеше. И не само мръсна, а пълна с микроби.

И тогава стана нещо наистина хубаво. Леля Биди престана да бъбри, погледна над главата на майка й и каза със съвсем различен тон:

— О, погледни! Това е Боб.

Сърцето на Джудит подскочи. Тя бързо се обърна. Забрави замръзналите си крака. И го видя — огромна, безпогрешно разпознаваема фигура в британската си зимна униформа. Вървеше по перона към тях с нахакано накривено офицерско кепе над щръкналите му вежди и страхотна усмивка на ръбестото му лице. Краката й вече не мръзнеха и трябваше да остане напълно неподвижна, за да не хукне към него.

— Боб! Какво правиш тук?

— Появи ми се малко свободно време и реших да дойда и да кача компанията на борда. — Той погледна Джудит. — Не можех да те пусна да си отидеш, без да се сбогуваме както трябва.

Тя грейна към него.

— Радвам се, че дойде. Исках да ти благодаря за всичко. Особено за часовника.

— Ще трябва да не забравяш да го навиваш.

— О, няма да забравям. — Тя не преставаше да се усмихва.

Чичо Боб наклони глава и се ослуша.

— Мисля, че това е влакът.

И наистина се чу звук — релсите забучаха и Джудит видя как от завоя до далечния край на перона огромният зелено-бял локомотив нахлува към тях с лъскавата си медна арматура и раздутата си струя черен дим. Приближаването му беше величествено и вдъхващо страхопочитание, докато се промъкваше край перона. Машинистът, с изцапано със сажди лице, се наведе над платформата си и Джудит зърна проблясващите пламъчета в огнището. Масивните бутала като ръце на гигант се въртяха все по-бавно и по-бавно, докато накрая чудовището спря със съскане на парата. Както винаги пристигна точно навреме.

Настъпи лека суматоха. Отваряха се врати, слизаха пътници, като мъкнеха багажа си. Преобладаваше припряност, суетнята на заминаването. Тогава носачът качи куфарите им във вагона и тръгна да търси местата им. Чичо Боб с моряшка щателност го следваше, за да се увери, че си е свършил работата както следва. Моли, леко паникьосана, вдигна Джес и се качи във влака, после се наведе да целуне сестра си за довиждане.

— Бяхте толкова мили. Прекарахме чудесна Коледа. Помахай за довиждане на леля Биди, Джес.

Джес, все още стиснала Голи, размаха покритата с бяла рошава кожа лапа.

Леля Биди се обърна към Джудит.

— Довиждане, мило дете. Ти си просто едно малко съкровище. — Тя замълча и целуна Джудит. — Не забравяй, аз съм винаги тук. Майка ти записа телефона ми.

— Довиждане. Много ти благодаря.

— Бързо. Качвай се, че влакът ще тръгне без теб. — Тя повиши глас. — Накарай чичо ти Боб да слезе, иначе влакът ще го вземе с вас. — За момент тя се престори на много сериозна, после отново се засмя. Джудит отвърна с усмивка, за последен път помаха и се втурна в коридора след другите.

Беше намерено купе, в което имаше само един младеж, който седеше с отворена книга на коленете, докато носачът товареше багажа на лавицата над главата му. После, когато всичко беше наредено, чичо Боб му даде бакшиш и го отпрати.

— Ти също трябва бързо да излезеш — каза му Джудит, — защото влакът ще тръгне и ще те отнесе.

Той й се усмихна.

— Това никога не ми се е случвало. Довиждане, Джудит. — Те си стиснаха ръцете. Когато тя измъкна своята, откри в дланта на вълнената си ръкавица банкнота от десет шилинга. Цели десет шилинга.

— О, чичо Боб, благодаря!

— Похарчи ги разумно.

— Непременно. Довиждане!

Той си тръгна. След миг с леля Биди се появиха на перона пред прозореца им.

— Приятно пътуване! — Влакът потегли. — Благополучно пристигане! — Той набра скорост. — Довиждане! — Перонът и гарата се хлъзнаха назад. Чичо Боб и леля Биди изчезнаха. Всичко свърши. Те тръгнаха по пътя си.

През следващите минути бяха заети с настаняването си. Другият пътник в купето, младежът, седна до вратата, така че за тях останаха местата до прозореца. Отоплението работеше с пълна сила и беше много топло. Ръкавиците, палтата и шапките бяха съблечени от децата. Моли остана с шапка. Джес беше наместена до прозореца, където веднага застана на колене върху бодливия плюш и притисна носле към опушеното стъкло. Джудит седна срещу нея.

Майка й, след като сгъна палтата и ги сложи на полицата, бръкна в пътната си чанта, извади книжката за оцветяване и цветните моливи на Джес и най-после се отпусна до нея с въздишка на облекчение, сякаш цялата операция й беше дошла в повече. Тя затвори очи, но след малко те отново трепнаха и се отвориха и започна да си вее с ръка.

— Боже, колко е горещо! — каза тя неясно на кого.

— Мисля, че е доста приятно — каза Джудит. Краката й дори бяха почнали да се стоплят.

Но майка й беше непреклонна.

— Питам се… — Тя се обърна към младия човек, чиито лично пространство и спокойствие бяха нарушили така брутално. Той вдигна очи от книгата си и се усмихна обезоръжаващо. — Питам се дали бихте се съгласили леко да намалим отоплението? Или дори да поотворим прозореца.

— Разбира се. — Беше много любезен. Остави книгата си и стана. — Кое от двете? Или може би и двете?

— Не, мисля, че малко чист въздух ще свърши работа.

— Добре.

Той отиде до прозореца. Джудит прибра краката си от пътя му и гледаше как развързва дебелата кожена връзка, спуска прозореца инч надолу и отново я завърза.

— Така добре ли е?

— Идеално.

— Внимавайте да не влязат сажди в очите на момиченцето ви.

— Надявам се да не влязат.

Той се върна на мястото си и взе книгата си. Да слуша разговорите на другите, да наблюдава непознати и да се опитва да отгатне живота им, бяха сред любимите занимания на Джудит. Мама наричаше това „вторачване“. „Не се вторачвай, Джудит!“

Но мама си четеше списанието, така че всичко беше наред.

Джудит скришом го наблюдаваше. Книгата му изглеждаше и огромна, и скучна, и тя се чудеше какво в нея толкова го е погълнало. Не й приличаше на много ученолюбив, какъвто беше широкоплещест и добре сложен. Съвсем як и стегнат, реши тя. Носеше кадифени джинси, сако от туид и дебел сив пуловер с поло яка, а около врата му беше омотан изключително дълъг и стряскащо раиран вълнен шал. Цветът на косата му беше неопределен — нито светла, нито кафява, изглеждаше доста разбъркана и сякаш имаше нужда от хубаво подстригване. Не можеше да види цвета на очите му, защото четеше, но носеше очила с тежки рогови рамки и имаше дълбока цепнатина, прекалено мъжествена, за да бъде наречена трапчинка, в средата на брадата му. Питаше се на колко ли години е и реши, че са около двадесет и пет. Но може би грешеше. Нямаше голям опит с младите мъже и не можеше да е сигурна.

Тя отново се обърна към прозореца. След миг щяха да преминат по Солташ Бридж и тя не искаше да пропусне вида на всички военни моряци на котва в пристанището.

Но Джес имаше други идеи. Вече й беше омръзнало да гледа навън и си търсеше други занимания. Започна да скача нагоре-надолу, после се свличаше от седалката, за да се покатери отново. При това обувката й ритна брадичката на Джудит доста болезнено.

— Ох, седи мирно, Джес.

В отговор Джес запрати Голи към сестра си. За една бройка Джудит щеше да го пусне през отвора на спуснатия прозорец и ужасният Голи щеше да изчезне завинаги. Но вместо това тя го хвана и го хвърли обратно. Той цапна Джес по лицето и тя нададе силен рев.

— О, Джудит! — Майката взе Джес на коленете си. Когато ревът стихна, тя се извини на младежа.

— Съжалявам. Нарушихме спокойствието ви.

Той вдигна очи от книгата и се усмихна. Беше особено чаровна усмивка, която откри равни бели зъби, достойни за реклама на зъбна паста. Тя освети непретенциозните му черти и напълно промени лицето му, така че изведнъж стана хубав.

— Ни най-малко — увери я той.

— От Лондон ли идвате?

Явно й се говореше. Младият човек също изглежда разбра това, защото затвори книгата и я остави настрана.

— Да.

— Бяхте заминали за Коледа?

— Не, работих на Коледа и Нова година. Сега излизам в отпуска.

— Боже, колко жалко! Представям си какво е да работиш на Коледа. С какво се занимавате?

Джудит си помисли, че майка й започва да прекалява с любопитството си, но младежът явно не мислеше така. Всъщност изглеждаше много доволен да разговаря, сякаш беше му омръзнала скучната му книга.

— Аз съм ординатор в „Сейнт Томас“.

— О, доктор!

— Да.

Джудит с ужас си помисли, че майка й се кани да каже: „Прекалено млад сте за лекар“, което би притеснило всички, но тя не го направи. Това обясняваше причината за огромната му тежка книга. Вероятно изучаваше симптомите на някаква неясна болест.

— Не ви е била много забавна Коледата този път.

— Напротив. Коледа в болницата е много весела. Украса в отделението, сестрите пеят коледни песни.

— И сега се връщате вкъщи?

— Да. В Тръроу. Родителите ми живеят там.

— Ние отиваме по-нататък. Почти до края на линията. Бяхме на гости при сестра ми и съпруга й. Той е капитан в Инженерния колеж.

Изглеждаше малко като че ли тя се хвалеше. За да отклони вниманието, Джудит каза:

— Наближава мостът.

За нейна изненада, младежът май се вълнуваше от моста колкото и самата тя.

— Трябва да погледна — каза той, изправи се и застана до нея, като се опря с една ръка за края на прозореца. Усмихна й се и тя видя, че очите му са нито зелени, нито кафяви, а на точици, като пъстърва. — Прекалено е хубав, за да го пропусне човек, нали?

Влакът забави ход. Железните ферми на моста издрънчаваха край тях, а далече долу блестеше студената зимна вода, наблъскана с лъскави сиви крайцери и разрушители, катери и малки натоварени лодки, и корабни лодки, всички развяващи белия флаг на кралската флота.

— Мисля, че това е много особен мост.

— Защо? Понеже ни превозва над реката до чужда територия?

— Не само за това.

— Шедьовър на Брунел.

— Моля?

— Брунел. Той го е проектирал и построил за Големия западен железен път. Чудо на времето си. Все още е прекрасен, ако е въпросът.

Замълчаха. Той стоя така, докато влакът прекоси моста и запухтя в Салташ откъм Корнуелската страна на Теймър, после се върна на мястото си и отново взе книгата си.

Не след дълго мъж от ресторанта мина покрай тях и им каза, че следобедният чай е сервиран. Моли попита младежа дали би желал да ги придружи, но той вежливо отказа, така че го оставиха и тръгнаха по шумните, клатушкащи коридори на влака, докато стигнаха във вагон-ресторанта. Там ги заведоха до маса, покрита с бяла ленена покривка и със сервиран порцелан. Имаше малки лампи с бледорозови абажури и всички бяха включени, което придаваше особено луксозен и уютен вид на помещението, защото навън зимният следобед се смрачаваше до здрач. После дойде сервитьорът с чай в порцеланов чайник, малка каничка с мляко, каничка гореща вода и купа с бучки захар. Джес успя да излапа цели три, преди майка й да забележи. После се появи друг сервитьор и им поднесе сандвичи и топли маслени сладкиши, филийки кейк с орехи и стафиди и шоколадови бисквити, увити в станиол.

Моли наля от чайника и Джудит изпи силния горещ чай и изяде маслените сладки. Зяпаше навън сгъстяващия се мрак и реши, че в края на краищата денят не беше чак толкова лош. Беше започнал малко мрачно с мисълта, че ваканцията свърши, и беше станал почти катастрофален по време на закуската с тази ужасна кавга между майка й и леля Биди. Но бяха позакърпили нещата и се разделиха в добри отношения помежду си, а от това стана ясно, че леля Биди и чичо Боб всъщност харесват Джудит достатъчно, за да искат да им гостува отново, макар и да нямаше изгледи това да й бъде разрешено. Леля Биди се оказа особено мила и разбираща, говореше с Джудит също като с голяма и й даде съвети, които щеше да запомни завинаги. Другото хубаво нещо беше, че чичо Боб се появи на гарата, дойде да се сбогува и да ги изпрати и даде на Джудит десет шилинга. Начало на спестяванията за грамофон! И накрая разговорът с младия доктор в купето им. Щеше да е хубаво да беше дошъл с тях в ресторанта, но тогава може би щяха да се изчерпят нещата, които можеха да си кажат. И все пак той беше приятен, лесен за общуване. Когато минаваха по моста Салташ, беше стоял много близо до Джудит и тя беше усетила миризмата на туид Харис^[4], която идваше от сакото му, а краят на дългия му шал беше легнал на коляното й. Брунел, беше казал той. Брунел е построил този мост. Хрумна й, че той е човек, когото би желал да имаш за брат.

Тя довърши кейка и взе сандвич с пастет от сьомга. Представи си, че майка й и Джес нямат нищо общо с нея, че е независима и бръмчи из Европа с Ориент експрес, с държавни тайни в китайското си плетено куфарче и всевъзможни предстоящи вълнуващи приключения.

Скоро след като се върнаха в купето, влакът навлезе в Тръроу и спътникът им пъхна книгата си в чантата с цип, омота шала около шията си и се сбогува. Джудит видя през прозореца как тръгна по пълния с хора обилно осветен перон. После изчезна.

След това стана малко скучно, но не оставаше много, а и Джес заспа. На гарата, където трябваше да сменят влака, Джудит намери носач за големите куфари, тя понесе малките, а майка й носеше Джес. Като минаваха по моста, който водеше към другия перон за влака към Порткерис, тя усети вятъра, който духаше откъм морето, и макар че беше студено, този студ беше различен от студа в Плимут — сякаш краткото им пътуване ги беше пренесло в друга страна. Вече не така силен и мразовит, а мек и влажен, и нощта миришеше на сол, разорана земя и борови дървета.

Те се натовариха в малкия влак и вече без да бързат, потеглиха. Трака-трак. Съвсем различен звук от този в големия лондонски експрес. След пет минути всички се изсипаха на гара Пенмарън и господин Джексън ги чакаше на перона с фенера си.

— Да ви помогна ли с багажа, госпожо Дънбар?

— Не, ще оставим големите куфари тук и ще си вземем само малките пакети. Само за през нощта, ще се оправим. Може би носачът ще може да ги докара сутринта с количката си.

— Тук нищо няма да им се случи.

Минаха през чакалнята, пресякоха тъмния кален път и тръгнаха нагоре през сенчестата градина. Джес беше тежка и Моли често трябваше да спира, за да си поеме дъх. Но най-после стигнаха до горната тераса и лампата над портата светеше. Когато стигнаха горния край на пътеката, се отвори вътрешната стъклена врата и Филис се появи да ги посрещне.

— Я виж кой е дошъл, изсипаха се като шепа черни гологани — забърза тя надолу по стълбите. — Дайте ми детето, мадам, сигурно сте много уморена. Как можахте да я носите по целия път, по всички тези стълби, като тежи повече отколкото трябва, като я повдигне човек? — Пискливият глас на Филис в ушите й най-после събуди Джес. Тя сънливо запримигва, без да разбере къде се намира.

— Колко коледен пудинг си изяла, Джес? Хайде, тръгвайте, да се махаме по-скоро от този студ. Приготвила съм гореща вода за къпане, в хола гори хубав огън и сготвих кокошка за вечеря.

Моли реши, че Филис е наистина съкровище и животът без нея ще бъде съвсем друг. След като изслуша кратък разказ за тяхната Коледа и сподели някоя и друга клюка от градчето, тя отнесе Джес горе да я изкъпе, нахрани я с топъл хляб и мляко и я сложи да спи. Джудит, с плетеното си китайско куфарче в ръка, я последва, като не спираше да бърбори.

— Получих часовник от чичо Боб, Филис, в нещо като кожен калъф. Ще ти го покажа…

Моли гледаше след тях. Освободена най-после от отговорността за Джес, след като пътуването беше свършило, тя изведнъж се почувства напълно изчерпана. Съблече коженото си палто и го метна върху перилата. След това събра купчината писма, които я чакаха на холната маса, и отиде във всекидневната. Запалените въглища горяха ярко и тя постоя пред тях, като топлеше ръцете си и се опитваше да раздвижи схванатите си шия и рамене. След малко седна на стола си и прегледа писмата. Имаше едно от Брус, но не го отвори веднага. В момента искаше само да седи неподвижно, да се топли на огъня и да дойде на себе си.

Защото беше изминал един разтърсващ ден и ужасната кавга с Биди, последвала след безсънна нощ, почти я беше довършила. „Нямай грижа за нищо“, беше й казала Биди, като я целуна, сякаш лошите чувства бяха приключили, но преди обяда тя отново я подхвана, когато двете останаха сами и отпиваха шери в очакване Хобс да позвъни за трапезарията.

Беше го направила съвсем любезно, почти шеговито, но посланието беше високо и ясно.

— Наистина си вземи бележка от това, което ти казах. За твое добро е и за доброто на Джудит. Не можеш да я оставиш за четири години напълно неподготвена за това, което е всеизвестно като доста труден период. Мразех да съм на четиринадесет години, винаги чувствах, че съм нито риба, нито рак.

— Биди, тя не е напълно неподготвена…

Биди запали поредната си цигара. Изпусна облаче дим. И попита:

— Дойде ли й менструацията?

Резкостта й беше смущаваща дори за сестра, но Моли не се сконфузи.

— Да, разбира се, преди шест месеца.

— Е, поне това е добре. А дрехите й? Ще й трябват някои привлекателни тоалети и не мога да си представя, че Луиза може да е полезна в тази посока. Ще има ли някакъв фонд за облекло?

— Да, предвидила съм такъв.

— Роклята, която тя носеше онази вечер. Доста е хубавичка, но малко детска. И когато ти ми каза, че иска книга от Артър Рансъм за Коледа, излязох и й купих една.

— Тя обича Артър Рансъм…

— Да, но би трябвало вече да чете новели за възрастни… или поне да започне да ги чете. Затова изхвърчах на Бъдни вечер и й купих „Джейн Еър“. Щом веднъж я започне, няма да я остави, докато не затвори и последната страница. Може би ще се влюби лудо в господин Рочестър, както правят всички момичета на нейна възраст. — Очите на Биди искряха, тя искрено се забавляваше. — Или може би ти не си била влюбена в него? Може би си се пазела за Брус?

Моли знаеше, че й се надсмиват, но не позволи да бъде предизвикана.

— Това си е моя работа.

— И когато го видя за пръв път и коленете ти започнаха да омекват…

Тя понякога беше съвсем скандална, но и забавна, и неочаквано за себе си Моли се засмя. Но въпреки това тя бе взела всичко присърце. Обаче най-тревожното беше, че критиката на Биди, която Моли призна за съвсем справедлива, беше дошла твърде късно и Моли не можеше да направи почти нищо, за да подобри нещата. Както винаги тя беше оставяла всичко за последния възможен момент и сега над нея надвисваха толкова неща, които трябваше да свърши.

Тя се прозина до краен предел. Часовникът на камината удари шест часа. Време за вечерния ритуал да се качи горе, да се изкъпе, да се облече за вечеря. Правеше го всяка вечер, откакто се беше омъжила, дори през последните четири години, когато на вечеря нямаше друг, освен Джудит. Това беше една от дребните условности, която беше поддържала самотния й живот, представляваше нещо като структура и порядък, които й бяха необходими, за да придаде някаква форма на монотонното си съществуване ден за ден. Това беше едно от нещата, за които Биди й се присмиваше, защото тя самата, оставена на себе си, след банята нахлузваше домашния халат или дори дрипавия си стар пеньоар, пъхаше крака в чифт чехли и нареждаше на Филис да й донесе чинията с пилешко на поднос край огъня във всекидневната.

Освен това ще се почерпи с голямо уиски със сода. В къщата Ривървю вечерното питие на Моли беше единствена чашка шери, отливана бавно, но престоят при Биди всъщност й беше отворил очите и тя беше пресушавала уиски не по-зле от другите след студен следобед навън или след отчайващо неуспешното посещение на пантомимата. Самата мисъл за уиски сега, когато се чувстваше толкова уморена и капнала, беше силно изкушаваща. Поразсъждава малко трябва ли, или не трябва да го прави. И дали си струваше усилието да отиде чак в трапезарията, да вземе бутилката уиски, сифона със сода и чашата. Накрая реши, че с медицинска цел е абсолютно важно да го направи и като прекрати обсъждането, се стегна, стана от стола и отиде да си налее питието. Щеше да пийне само едно, така че го направи сравнително силно. Върна се при огъня и седна на стола, пое една глътка от прекрасната, стопляща, успокояваща течност, остави тежката чаша и посегна към писмото на мъжа си.

* * *

Докато Филис се занимаваше с Джес, Джудит влезе в своята спалня, разопакова нощниците си, тоалетната си чантичка и после плетеното китайско куфарче с всичките й коледни придобивки. Нареди всичко върху бюрото си, така че щом Филис свърши с Джес, да може да й покаже всичко и да й обясни кой какво й е дал. Десетте шилинга от чичо Боб скри в отделно чекмедже с малко ключе и написа името си на предния лист на новия си дневник.

— Джес е готова. Разглежда книжката си с картинки, но ще заспи преди да разбере къде е.

Тя влезе в стаята и се отпусна на леглото на Джудит, което тя вече си беше приготвила за лягане, защото беше махнала горната завивка.

— Ела ми покажи подаръците.

— Твоят е най-хубав, Филис, много мило от твоя страна.

— Поне няма да идваш непрекъснато да ми искаш ножица. Трябва да я криеш от Джес. Аз пък трябва да ти благодаря за солите за вана. Харесвам повече „Вечер в Париж“, отколкото „Калифорнийски мак“. Използвах една вчера следобед, когато си взех вана. Почувствах се като кинозвезда. Я да видим сега…

Всичко това отне известно време, защото Филис, толкова щедра по природа, трябваше старателно да проучи всичко и да се възхити на блясъка му.

— Виж само тази книга. Ще трябва да я четеш с месеци. Като някоя голяма. А пипни тази блуза. Толкова е мека! И този твой дневник. Облечен е в кожа, ще трябва да го напълниш с тайни.

— Нали е много мила леля Луиза, като ми го подари, защото вече беше ми обещала велосипед. Не съм очаквала два подаръка.

— И този малък часовник! Вече нямаш никакво извинение, когато закъсняваш за закуска. А какво ти подари баща ти?

— Помолих за сандъче от кедрово дърво с китайска закопчалка, но още не е дошло.

— Нищо, ще дойде. — Филис се намести по-удобно на леглото. А сега… — Тя изгаряше от любопитство. — Кажи ми какво правихте.

Джудит й разказа всичко за къщата на леля Биди („Беше абсолютно смразяващо ледено, Филис, никога не съм била в толкова студена къща, но във всекидневната имаше камини и някак си това нямаше значение, защото прекарвахме толкова хубаво.“) И за пантомимата и пързалянето с кънки, и за чичо Боб и грамофона му, пишещата машина, интересните снимки, и за партитата и елхата, и за коледната маса със зеленика в центъра и коледни рози, и червените и златни бисквитки, и малките сребърни купички с шоколад.

— Ау! — Филис въздъхна със завист. — Звучи прекрасно.

От което Джудит се почувства леко виновна, защото беше сигурна, че Коледата на Филис е била значително по-бедна. Баща й беше миньор в калаените мини по пътя Сейнт Джъст, а майка й — едрогърда жена с вечна престилка, обикновено с дете, пришито за бедрото й. Филис беше най-голямото от петте деца и как бяха се натъпкали в онази малка типова каменна къщичка, беше истинска загадка. Веднъж Джудит беше придружила Филис на празника на Сейнт Джъст, за да гледа откриването на ловния сезон, и после отидоха на чай в къщата им. Ядоха шафранови сладки и пиха силен чай, седем от тях наблъскани край кухненската маса, а баща й седеше на стола си край печката и пиеше чай от купичка за пудинг, опрял ботушите си на излъсканата решетка на огъня.

— А ти какво прави, Филис?

— Нищо особено. Мама беше болна от грип, мисля, и аз трябваше да свърша повечето работа.

— О, съжалявам. Сега по-добре ли е?

— Горе-долу, но започна силно да кашля.

— Ти получи ли коледен подарък?

— Да, една блуза от мама и кутия с носни кърпички от Сирил.

Сирил Еди беше приятелят на Филис, също миньор в калаените мини. Тя го познаваше от времето, когато ходеха заедно на училище, и оттогава все излизаха заедно. Не бяха точно сгодени, но Филис плетеше непрекъснато комплект покривчици за долното си чекмедже. Със Сирил не се виждаха често, защото Сейнт Джъст беше доста далече и той работеше на смени, но когато успяваха да се срещнат, се разхождаха с велосипеди или седяха прегърнати на последния ред в киното на Порткерис. Филис имаше снимка на Сирил на скрина в стаята си. Той не беше много хубав, но тя уверяваше Джудит, че има много хубави вежди.

— А ти какво му подари?

— Нашийник за кучето му. Хареса му донякъде. — На лицето й се появи свенливо изражение. — Ти среща ли се с много приятни млади момчета?

— О, Филис, разбира се, че не.

— Няма нужда да говориш с такъв тон. Съвсем естествено е.

— Повечето от приятелите на леля Биди са възрастни. Освен последната вечер, когато двама млади лейтенанти дойдоха на питие след вечеря. Но беше толкова късно, че скоро си легнах, така че не говорихме много с тях. Все пак — добави тя, решила да бъде честна, — те бяха прекалено заети със забавната леля Биди, за да ме погледнат…

— Само заради възрастта ти е. Нито заради едното, нито заради другото. След две-три години ще пораснеш и около теб ще се лепят момчета като рояк мухи край гърне с мед. Ще им хващаш очите. — Филис се усмихна. — Никога ли не си харесвала момче?

— Казах ти, че не познавам никого. Освен… — Тя се поколеба.

— Продължавай. Кажи на Филис.

— Имаше едно момче в купето ни, което идваше от Плимут. Лекар е, но изглеждаше ужасно млад. Мама го заговори и после той ми каза, че Салташ Бридж е построен от някой си Брунел. Беше наистина симпатичен. Нямам нищо против да срещна някого като него.

— Може би ще срещнеш.

— Не и в „Сейнт Урсула“.

— Човек не отива по такива места, за да се среща с момчета, а да учи. И не си вири носа от това. Аз трябваше да напусна училище много по-малка от теб, за да стана прислужница, и мога само да чета и пиша и да събирам числа. Докато ти ще се изучиш, ще взимаш изпити и ще печелиш награди. Единствената награда, която аз съм получила, беше за отглеждане на кресон върху влажен бархет.

— Предполагам, че при болестта на майка ти и всичките ти грижи не си имала време да си потърсиш друга работа?

— Някак си не ми се щеше да търся. Истината е, че всъщност не искам да се разделям с вас. Няма значение, мадам каза, че ще ми помогне, ще ми даде добра препоръка. Работата е, че не ми се иска вече да съм далече от вкъщи. Фактически, повечето ми свободно време отива в пътуване с колелото до Сейнт Джъст. Не мога повече така.

— Може би на някого в Порткерис му трябва момиче.

— Би било добре да е така.

— Можеш да намериш много по-хубава работа. С още хора в кухнята, с които да си говориш, и по-малко работа за вършене.

— Не знам. Не искам да свърша като слугинче на някоя зла стара кучка — готвачка. По-добре да правя всичко сама, макар и да не съм много сръчна в сладкарството и никога не мога да хвана цаката на разбивачката за яйца. Мадам винаги казва… — Тя внезапно млъкна.

— Какво има?

— Странно, тя не дойде да се изкъпе. Погледни, вече е шест и половина. Не разбрах как проседях тук толкова дълго. Смяташ ли, че е помислила, че досега се занимавам с Джес?

— Не знам.

— Добре, слез долу като добро момиче и й кажи, че банята е свободна. Кокошката не е важна, ще й я дам, когато е готова за хранене. Горкичката, сигурно едва диша след това пътуване с влак, но никак не й е присъщо да пропусне банята си… — Тя скочи на крака. — По-добре да сляза и видя какво стана с онези картофи.

Но когато тя излезе, Джудит се помота още малко, като раздига всичко, поправи разкривения юрган, сложи новия си дневник в средата на бюрото. От първи януари насам беше писала всеки ден с най-хубавия си почерк. Сега се вторачи в предния лист. Помисли дали да си напише адреса, после се отказа, защото много скоро нямаше да има истински адрес. Изчисли, че когато спре да попълва дневника си, ще бъде декември 1940 година. И ще е на деветнадесет. Което някак си беше много плашещо. Тя пъхна дневника в едно чекмедже, среса косата си и изтича долу да каже на майка си, че ако побърза, ще има време да се изкъпе.

Тя влетя във всекидневната.

— Мамо, Филис каза, че ако искаш да…

Не продължи, защото нещо явно беше ужасно не наред. Майка й седеше във фотьойла до огъня, но лицето, което тя обърна към Джудит, беше поразено от отчаяние, подуто и грозно от плач. Полупразна чаша за уиски стоеше на масата до нея, а на пода до краката й бяха пръснати тънките страници на гъсто изписано писмо.

— Мамо! — Тя инстинктивно затвори вратата зад себе си. — Какво има?

— О, Джудит!

Тя изтича по килима и коленичи до майка си.

— Но какво става? — Ужасът да види майка си в сълзи беше по-голям от всичко, което тя вероятно имаше да й каже.

— Това е писмо от баща ти. Току-що го отворих. Не мога да го понеса…

— Какво е станало с него?

— Нищо. — Моли попи лицето си с вече мокра носна кърпичка. — Само че… Няма да живеем в Коломбо. Преместили са го… Трябва да отидем в Сингапур.

— Но защо това те кара толкова да плачеш?

— Защото това е ново местене… Веднага щом пристигна, ще трябва пак да опаковам и да тръгвам отново. До някакво ново непознато място. И никого няма да познавам. Достатъчно лошо беше да отиваме в Коломбо, но там поне имах своя къща… а това е дори още по-далече… и никога не съм била там… и ще трябва да… Ох, знам, че се държа глупаво… — Сълзите й рукнаха отново. — Но някак си това е последната капка. Толкова съм уморена и има толкова…

Но тя вече плачеше прекалено силно, за да може да каже каквото и да е. Джудит я целуна. Тя миришеше на уиски. Никога не пиеше уиски. Протегна ръка и неловко прегърна Джудит.

— Трябва ми чиста носна кърпа.

— Ще ти донеса.

Тя остави майка си и излезе от стаята, изтича нагоре до спалнята и взе една от своите големи, удобни училищни носни кърпички от най-горното чекмедже. Блъсна го обратно, зърна отражението си в огледалото и видя, че изглежда почти толкова разстроена и загрижена, колкото плачещата си майка долу. Което хич не беше редно. Едната от тях трябваше да бъде силна и разумна, иначе всичко щеше да рухне. Въздъхна дълбоко и се стегна. Какво беше й казала леля Биди? Трябва да се научиш да ускоряваш събитията, а не да им позволяваш просто да стават. Е, добре, това си беше събитие, ако изобщо някога е имало такова. Тя изправи рамене и се върна долу.

Видя, че и Моли беше направила същите усилия, беше събрала писмото от пода и дори успя да изобрази трепереща усмивка, когато Джудит влезе в стаята.

— Миличка, благодаря ти. — Тя с благодарност взе чистата кърпичка и издуха носа си. — Съжалявам. Не знам какво ми стана. Това наистина бяха много изтощителни дни. Предполагам, че е от умора…

Джудит седна на стола край огъня.

— Може ли да прочета писмото?

— Разбира се. — Тя й го подаде.

Мила Моли,

(Почеркът му беше подреден и равен, много черен. Винаги пишеше с черно мастило).

Когато получиш това писмо, Коледа вече ще е отминала. Надявам се да сте я прекарали хубаво с момичетата. Имам много важни новини за вас. Шефът ме повика при себе си вчера сутринта и ми каза, че искат да ме преместят в Сингапур като мениджър на компанията „Уилсън-Маккинън“. Това е повишение, което означава по-голяма заплата и други бонуси като по-голяма къща, служебна кола и шофьор. Надявам се, че ще си така доволна и признателна, както съм аз. Новата работа ще започне месец след пристигането ви с Джес, така че ще можеш да помогнеш да опаковаме всичко от тази къща и да я подготвим за хората, които ще ме заместят. Тогава тримата ще отплаваме за Сингапур. Знам, че Коломбо ще ти липсва, както и на мен, както и цялата красота на този прекрасен остров, но е вълнуващо да мисля, че ще пътуваме заедно и ще бъдем заедно, когато се настаняваме в новата ни къща. Работата ми ще бъде много по-отговорна и вероятно по-трудна, но чувствам, че мога да се справя и да я направя успешна. Очаквам с голямо нетърпение да те видя и да се запозная с Джес. Надявам се да не се държи много отчуждено с мен и да свикне с мисълта, че съм й баща.

Кажи на Джудит, че коледният ми подарък за нея вече ще пристигне всеки момент. Надявам се всичко необходимо за „Сейнт Урсула“ вече да е уредено според плана и че няма да е много мъчително да се сбогувате.

Онзи ден срещнах в клуба Чарли Пейтън. Каза ми, че Мери очаква ново бебе през април. Канят ни на обяд с тях…

И така нататък. Нямаше нужда да чете повече. Сгъна страниците и ги върна на майка си.

— Звучи съвсем добре — каза тя. — Браво на татко. Не мисля, че трябва толкова да скърбиш за това.

— Не скърбя. Само съм… разстроена. Знам, че е егоистично, но не ми се ходи в Сингапур. Там е толкова горещо и влажно, и нова къща, нова прислуга… търсене на нови приятели… всичко. Идва ми много…

— Но ти не трябва да правиш всичко това сама. Татко ще е с теб…

— Знам.

— Ще бъде вълнуващо.

— Не искам да се вълнувам. Искам всичко да е спокойно, тихо и да не се променя. Искам дом, а не непрекъснато да се местя и да се разкъсвам на части. И всички да искат нещо от мен, и да ми казват, че не правя нищо както трябва, и да знаят, че съм некомпетентна и неспособна…

— Но ти не си такава!

— Биди ме мисли за идиотка. Също и Луиза.

— О, не обръщай внимание на Биди и Луиза…

Моли отново избърса носа си и отпи нова глътка от чашата с уиски.

— Не знаех, че пиеш уиски.

— Обикновено не пия. Но сега ми трябваше едно. Може би затова се разплаках. Може би съм пияна.

— Не мисля, че си.

Майка й се усмихна малко смутено, като се опита да се надсмее на себе си. И тогава каза:

— Съжалявам за тази сутрин. За глупавата ни кавга с Биди. Не знаех, че чуваш, но във всички случаи не трябваше да се държим така детински.

— Не съм подслушвала.

— Знам. Надявам се да не мислиш, че съм лоша и егоистична спрямо теб. Имам предвид искането на Биди да останеш при нея, а аз бях толкова несъгласна. Това е просто защото Луиза, ами… истина е, че тя не одобрява Биди, и това просто би било поредното усложнение, с което трябва да се справям… Може би не го уредих много добре.

Джудит каза съвсем правдиво:

— Не ме е грижа за нищо от това. — И после добави, защото моментът да каже това беше подходящ колкото всеки друг. — Няма значение, че не отидох при леля Биди, нито че ще остана при леля Луиза, нито каквото и да било. Има значение само това, че никога не ми казваш какво ще стане. Никога не си правиш труда да попиташ какво аз искам.

— И Биди каза това. Точно преди обяд тя започна отново. И се чувствам толкова виновна, защото може би съм те оставила сама на себе си прекалено много и правя планове за теб, без да ги обсъждаме. И за училището, и за всичко, и за леля Луиза. И сега разбирам, че за всичко това е вече твърде късно.

— Леля Биди не трябваше да ти се кара. И не е късно…

— Но трябва да се свърши толкова много. — Тя отново се впрегна. — Оставих всичко за последния момент. Не съм ти купила униформа и не уредих Филис, и трябва да опаковам багажа, и какво ли не още…

Беше толкова отчаяна, толкова изгубила надежда, че Джудит изведнъж се почувства извънредно покровителствена, организирана и силна.

— Ще ти помогнем. Аз ще ти помогна. Ще направим всичко заедно. Колкото до онази ужасна униформа, защо да не я купим утре? Къде трябва да отидем?

— При Медуейз в Пензанс.

— Добре, ще отидем при Медуейз и ще направим всичко наведнъж.

— Но трябва да купим и стикове за хокей, библии, чанти за книги…

— Ами и тях ще купим. Няма да се връщаме, докато не купим всичко до последната дреболия. Ще вземем колата. Ще трябва да си много нахакана и да я караш, защото вероятно няма да можем да пренесем всичко с влака.

Моли моментално престана да изглежда толкова нещастна. Изглежда, че щом някой беше взел вместо нея поне едно решение, тя стана много по-ведра.

— Добре — каза Моли. Замисли се над това. — Ще оставим Джес при Филис, тя не би издържала с нас. Ще си направим нещо като екскурзия двете с теб. И ще обядваме в ресторант, за почерпка. Дотогава ще сме го заслужили.

— И освен това — каза Джудит много твърдо — ще отидем до „Сейнт Урсула“. Трябва да видя това място. Не мога да тръгна на училище, което не съм виждала през живота си…

— Но сега е ваканция. Там няма да има никого.

— Още по-добре. Ще обикаляме и надничаме през прозорците. Ето, всичко е решено, така че се разведри. По-добре ли си вече? Искаш ли да се изкъпеш? Искаш ли да си легнеш и Филис да ти донесе вечерята на поднос?

Но Моли поклати глава.

— Не. Не искам нищо от тези прекрасни неща. Вече съм добре. Ще си взема ваната по-късно.

— Тогава отивам да кажа на Филис, че ще изядем сварената й кокошка веднага щом стане готова.

— След малко. Дай ми малко време. Не искам Филис да знае, че съм плакала. Личи ли си?

— Не. Само малко си зачервена от огъня.

Майка й се наведе към нея и я целуна.

— Благодаря ти. Накара ме да се почувствам съвсем друга. Толкова си мила.

— Няма нищо. — Започна да търси някакви успокояващи думи. — Беше просто напрегната.

* * *

Моли отвори очи и посрещна новия ден. Едва беше съмнало и беше рано да става, така че лежеше на топло, загърната в ленени чаршафи, и беше изпълнена с признателност, защото беше спала без сънища цяла нощ, заспа още щом докосна възглавницата, непрекъснато, без Джес да я безпокои. Това само по себе си беше малко чудо, защото Джес беше капризно дете. Ако не се събудеше в малките часове и не плачеше за майка си, то ставаше отвратително рано и се покатерваше в леглото й.

Но и тя явно беше уморена като майка си и в седем и половина нито се виждаше, нито се чуваше. Може би, помисли си Моли, е от уискито. Може би ще трябва да пия уиски всяка вечер и тогава винаги ще спя добре. Или пък беше, защото съкрушителните тревоги и оценки от предишната вечер бяха сублимирали поради крайното й изтощение. Каквото и да е, беше подействало. Беше спала. Беше освежена, обновена, готова за това, което щеше да й донесе денят.

А то беше покупка на училищна униформа. Тя стана от леглото, намъкна пеньоара си и отиде да затвори прозореца и да дръпне пердето. Видя бледа и мъглива сутрин, много спокойна. Още не беше напълно разсъмнало. Под прозореца й терасите на стръмния склон на градината лежаха тихи и влажни и от брега отвъд железопътната линия се обаждаха свирците. Но небето беше ясно и Моли си помисли, че сутринта може да се превърне в един от дните, които пролетта открадва от корнуолската зима, така че всичко е пропито с усещането за нещо, което расте, пробива през меката тъмна земя. Пъпките започват да набъбват, завърналите се птици запяват. Тя ще запази този ден целия, отделно от другите, нещо само за себе си, единствения ден, прекаран с по-голямата й дъщеря. Когато си го спомня, той ще е съхранил цялата си острота и живост като снимка в хубава рамка и нищо не би могло да замъгли образите.

Тя се отдалечи от прозореца, седна пред тоалетната си масичка и измъкна от едно чекмедже дебел кафяв плик, който съдържаше списък на дрехите за „Сейнт Урсула“ и изобилие от инструкции за родителите.

Великденският срок започва на 15 януари. Пансионерките трябва да пристигнат не по-късно от 2:30 ч. следобед същия ден. Моля погрижете се здравното свидетелство на дъщеря Ви да бъде подписано. Секретарката на госпожица Като ще ви посрещне в главното фоайе и ще заведе дъщеря Ви в спалнята й. Ако желаете, госпожица Като ще предложи с удоволствие чай на всеки родител в кабинета си след 3:30 ч. На пансионерките е забранено да внасят сладкиши или храна в спалните. Порцията сладкиши е два паунда за срока и те трябва да се предадат на икономката. МОЛЯ, осигурете всички обувки и ботуши на дъщеря Ви да бъдат ясно надписани с името й… (и т.н., и т.н.).

Правилата и разпорежданията явно бяха еднакво строги и за родителите, и за горките деца. Моли взе списъка с дрехите и го пробяга с очи. Цели три страници. Маркираните артикули могат да се закупят в оторизирания магазин Медуейз, Манифактура и Екипировка, Пензанс. Почти всичко изглеждаше маркирано. Правило това, правило онова. Е, добре, щом можеха да купят всичко от един магазин, значи цялото мероприятие няма да отнеме чак толкова време. А и трябваше да се изпълни.

Тя пъхна всичко обратно в плика и тръгна да търси Джес.

На закуска тя натъпка с лъжичка в устата на Джес едно варено яйце („една за тати, една за Голи“) и й съобщи новината, че ще бъде оставена вкъщи през деня.

— Не искам — каза Джес.

— Искаш, разбира се, ще си прекараш чудесно с Филис.

— Не искам… — долната й устна се издаде напред като лавица.

— И с Филис ще изведете Голи на разходка и ще купите плодови дъвки от госпожа Бери…

— Подкупваш я — каза Джудит от другия край на масата.

— Всичко е по-добро от сцена…

— Не искам.

— Явно не действа.

— Но, Джес, ти обичаш плодови дъвки.

— НЕ ИСКАМ… — Сълзи рукнаха по бузите на Джес и устата й се изкриви. Тя се разрева. Джудит каза:

— О, боже, започна се! — Но точно в този момент дойде Филис с няколко топли сухари в чинийка и просто каза:

— На какво прилича това! — и грабна ревящата Джес, изнесе я твърдо от стаята и затвори вратата след себе си. Докато стигне до кухнята, ревът беше започнал да стихва.

— Слава богу — каза Джудит. — Вече можем да довършим закуската си на спокойствие. И не ходи да й казваш довиждане, мамо, иначе ще започне всичко отначало.

„Което, отбеляза Моли за себе си, беше абсолютно вярно.“ Като пиеше кафето си, погледна Джудит, която тази сутрин беше слязла на закуска с нова прическа — беше вързала косата си отзад с морскосиня панделка. Моли не беше много сигурна, че така й отива повече. Това я правеше съвсем друга, вече не малко момиченце, а ушите й, вече открити, никога не са били най-привлекателната й част. Но не каза нищо и знаеше, че Биди би одобрила тактичното й мълчание. Тя каза само:

— Мисля, че трябва да тръгнем веднага след закуската. Иначе времето няма да ни стигне. Само да погледнеш списъка с дрехи! И всичко трябва да бъде налепено с етикети с името ти. Само като си помисля за това досадно лепене! Може би Филис ще ми помогне.

— Защо не използваме шевната машина?

— Блестяща идея. Много по-бързо и точно. Хич не бях се сетила.

След половин час бяха готови да тръгнат. Моли се въоръжи със списъци, инструкции, ръчни чанти и чекова книжка и се облече благоразумно — човек никога не знае! — като за дъжд, със здрави обувки, манто и тъмночервена модна шапка. Джудит беше с морскосиния си шлифер и кариран шал. Шлиферът й беше прекалено къс и под него дългите й тънки крака изглеждаха безкрайни.

— Всичко ли взе? — попита тя.

— Мисля, че да.

Те се ослушаха, но от кухнята долитаха само доволни гласове, тънкото гласче на Джес разговаряше с Филис, която вероятно бъркаше яйчен крем или метеше пода.

— Трябва да не гъкнем, иначе ще иска да дойде с нас.

Те се измъкнаха крадешком през главната врата и тръгнаха на пръсти по чакъла към дървения навес, където беше гаражът. Джудит отвори вратата и Моли внимателно се качи и седна зад волана на малкия Остин седем. След два-три напразни опита, успя да запали мотора, да включи лоста на задна скорост и да тръгне на тласъци на заден ход. Джудит седна до нея и тръгнаха. След малко Моли укроти нервите си, те минаха през селото и чак когато тръгнаха по главния път, тя включи на максимална скорост и се понесоха с тридесет мили в час.

— Не разбирам защо толкова те е страх да шофираш? Справяш се много добре.

— Ами нямам достатъчно практика. В Коломбо винаги сме имали шофьор.

Те се движеха напред и попаднаха в лека мъгла, така че се наложи да включат чистачките, но по пътя имаше твърде малко коли (толкова по-добре, помисли си Джудит) и Моли започна постепенно да се отпуска. По едно време кон, впрегнат в каруца с ряпа, изникна пред тях от мъглата, но тя успя да се справи с това непредвидено обстоятелство, като натисна клаксона, ускори малко и задмина скърцащото превозно средство.

— Блестящо — каза Джудит.

След малко мъглата се разнесе бързо, както се беше появила, и другото море се появи пред тях, перлено синьо на бледото утринно слънце. Те видяха голямата дъга на залива Маунтс и планината Сент Майкъл като приказен замък на върха на скалите му. Имаше прилив и тя беше изолирана от водата. После пътят мина между железопътната линия и меките склонове на нивите, малките градини, зелени от броколи, градчето пред тях и пристанището, гъмжащо от рибарски лодки. Минаваха край хотели, затворени през зимата, и край гарата, после улицата на еврейския пазар тръгна нагоре по склона пред тях към статуята на Хъмфри Дейви^[5] с миньорската си предпазна лампа и високия купол на сградата на банката Лойдс.

Паркираха колата на Грийнмаркет до магазин за плодове и зеленчуци. Пред вратата му имаше ламаринени кофи, натъпкани с първите крехки клонки на ранни нарциси, а отвътре се носеше миризма на земя, праз и пащърнак. Тротоарът гъмжеше от купувачи, селянки, натоварени с тежки кошници, които стояха на малки групички и си разменяха клюки.

— Днес времето е хубаво, нали?

— Как е кракът на Стенли?

— Подут като балон.

Би било хубаво да се прислониш, да ги послушаш, но Моли вече беше се отправила напред, без да губи нито минута, като прекоси улицата и се насочи към Медуейз. Джудит я последва бегом, за да я настигне.

Магазинът беше старомоден, мрачен, с витрини от плоско стъкло, където бяха изложени горни дрехи от туид и вълнени платове, шапки, мъжки и дамски шлифери. Вътре беше облицован с тъмно дърво и миришеше на парафинови нагреватели, непромокаеми гумени дрехи и спарени помощници. Един от тях, който изглеждаше сякаш главата му беше прикачена за тялото с висока, задушаваща яка, почтително се приближи към тях.

— Мога ли да ви помогна, мадам?

— О, благодаря. Трябва да купим униформа за „Сейнт Урсула“.

— На първия етаж, мадам. Ако обичате, качете се по стълбите.

— За къде иска тоя да вземем стълбите? — прошепна Джудит, когато тръгнаха нагоре.

— Тихо, ще те чуе.

Стълбището беше широко, внушително и имаше невъобразим парапет с полирана махагонова повърхност на горната релса, която при други обстоятелства би била идеална да я възседнеш и да се хлъзнеш надолу. Детското отделение заемаше целия първи етаж и беше просторно, с дълги полирани щандове от всяка страна и високи прозорци, обърнати към улицата. Този път една продавачка тръгна към тях. Носеше тъжна черна рокля, беше доста възрастна, вървеше сякаш я болят стъпалата, което сигурно беше вярно след толкова години работа на крака.

— Добро утро, мадам. Имате нужда от помощ, нали?

— Да. — Моли бръкна в чантата си за списъка с дрехи. — Униформа за „Сейнт Урсула“. За дъщеря ми.

— Много е хубаво да отидеш в „Сейнт Урсула“, нали? Какво ви е нужно?

— Всичко.

— Ще ни трябва известно време. — И така бяха донесени два виенски стола и Моли свали ръкавиците си, извади писалката си и се настани за огромното пазаруване.

— Откъде желаете да започнем, мадам?

— От началото на списъка, мисля. Палто от зелен туид.

— Палтата ни са от много хубав плат. И ще донеса и палто, и пола. Те са за празник, за ходене на църква.

Джудит, която седеше с гръб към щанда, чуваше разговора им, но беше престанала да слуша, защото вниманието й беше привлечено от нещо безкрайно по-интригуващо. От другата страна на отдела, пред друг щанд, майка и дъщеря също пазаруваха заедно, но не като че ли вършеха нещо сериозно, а сякаш всичко беше шега и беше съпроводено с много говорене и смях. При това тяхната продавачка беше млада и хубавичка и трите явно се забавляваха страхотно. Това беше съвсем необикновено, защото и те купуваха всичко за униформата на „Сейнт Урсула“. Или по-точно вече бяха го купили и бяха към края на своя маратон, защото купчина новички дрехи, повечето със същия мъртвешки бутилково зелен цвят, вече бяха опаковани в шумоляща бяла хартия и сложени в големи картонени кашони, завързани с метри здрава бяла връв.

— Можем да ви ги доставим вкъщи, госпожо Кеъри-Луис. Пикапът ни минава покрай вас следващия вторник.

— Не, ще си ги вземем. Мери иска да им зашие етикетите с името. Имам кола. Ще ми трябва само някой, който ще е така добър да ни помогне да ги пренесем и натоварим в багажника.

— Ще повикам младия Уил от склада. Той ще ви помогне.

Те седяха с гръб към Джудит, но това не беше важно, тъй като на стената имаше голямо огледало и това беше хубаво, защото можеше да гледа отразените им лица, без да бъде забелязана.

„Сейнт Урсула“! Момичето отиваше в „Сейнт Урсула“. Това предлагаше на Джудит възможност за внимателно и подробно разглеждане, много по-лично. Пресметна, че то беше на дванадесет, може би тринадесет, много тънко, с дълги крака и плоски гърди като на момче. Носеше протрити сандали и три четвърти чорапи, плисирана карирана пола и много стар морскосин пуловер, който като че ли преди това бе носен от момче, много по-голямо от нея. Ужасно износена дреха, с разнищен долен край и закърпени лакти. Но това нямаше значение, защото тя беше толкова сензационно хубава и привлекателна, с дълга, стройна шия и къдрава тъмна коса, късо подстригана, че на Джудит й заприлича на градинско цвете с дръжка, може би на кичеста хризантема. Очите й, под гъсти черни вежди, бяха виолетово-сини, кожата й с цвят на мед (или може би точно с оттенъка и структурата на идеално кафяво яйце) и когато се усмихваше, имаше дяволитата усмивка на палавник.

Седеше с лакти на щанда, със свити слаби рамене и дълги слаби крака, омотани около краката на стола. Неелегантно, но и нелишено от грация, защото в нея имаше толкова непринуденост, толкова самоувереност, че инстинктивно разбираш, че никога през живота й никой не й е казвал, че е тромава, глупава или тъпа.

И последният възел беше завързан, въжето беше отрязано с ножица.

— Как ще платите тази сутрин, госпожо Кеъри-Луис?

— О, запишете го на сметката ми, така ще е най-лесно.

— Мамо, знаеш, че татко казва да плащаш веднага, защото винаги хвърляш сметките в коша за боклук.

Бурен смях.

— Мила, не бива да издаваш тайните ми.

Гласът на госпожа Кеъри-Луис беше плътен и преливащ от веселост и беше трудно да си представиш, че тя може да бъде нечия майка. Приличаше на актриса, на филмова звезда или на чаровна по-голяма сестра, дори на енергична леля. Всичко друго, но не и на майка. С фини кости и много стройна, лицето й сякаш беше от светъл порцелан, с тънки извити вежди и алени устни. Косата й беше царевично златиста, копринено права, късо подстригана, което нямаше нищо общо с модата, но определено говореше за стил. Носеше… и това беше особено прекалено — панталони. Панталони! От сива фланела, прилепнали около тесните й бедра, а после разширяващи се към глезена като торба на оксфордски студент. На раменете й беше метнат къс жакет от кожа с козината, тъмнокафяв, възможно най-меката и най-удобна дреха, която човек може да си представи. Ръка с червени нокти се размахваше край тялото й, небрежно хванала примката на алена кожена каишка, другият край на която беше прикрепен към неподвижна, рошава, кремава на цвят възглавница.

— Е, мисля, че свършихме. — Тя пъхна ръцете си в ръкавите на кожения жакет и при това изпусна каишката. — Хайде, мила, трябва да тръгваме. Стана по-бързо, отколкото очаквах. Ще отидем да изпием по кафе и ще ти купя сладолед или нещо също толкова отвратително.

Рошавата възглавница на пода, вече развързана, реши да оживее. Скочи на четирите си кадифени крака, прозя се до гърлото и обърна към Джудит чифт тъмни изпъкнали очи, инкрустирани като бижу на сплесканото й лице. Рошава опашка се извиваше около гърба й. След като се прозина, тя се изтръска, изсумтя, подъвка леко провисналата си челюст и за удоволствие на Джудит с голямо достойнство се запъти към нея по килима, като влачеше алената каишка като кралски влак.

Куче! Джудит обожаваше кучетата, но никога не бе имала свое по цял ред напълно важни причини. Пекинез. Неустоим. За миг тя забрави всичко на света. Когато той приближи, тя се смъкна от стола и се наведе да го поздрави. „Здрасти.“ Прокара ръка по мекия купол по главата му. Беше като да галиш кашмир. Той вдигна лице към нея и отново й се усмихна, а тя пъхна пръсти под брадата му и нежно почеса рошавата му шия.

— Пико! Какво намери там? — Стопанката му дойде при него и Джудит се изправи, като се мъчеше да скрие притеснението си. — Той мрази пазаруването — каза й госпожа Кеъри-Луис, — но не искахме да го оставим сам в колата. — Тя се наведе и взе каишката и Джудит усети полъх от парфюма й, който беше сладък и тежък като запомнения мирис в градините на Коломбо, цветята на храма, които губеха аромата си на тъмно след залез-слънце. — Благодаря, че бяхте мила с него. Обичате ли пекинези?

— Харесвам всички кучета.

— Той е много специален. Като лъв. Нали така, миличък?

Очите й бяха хипнотизиращи, блестящо сини и немигащи, обградени с гъсти черни ресници. Джудит, зашеметена от тяхното въздействие, можеше само да гледа втренчено, неспособна да каже нещо. Но госпожа Кеъри-Луис се усмихна разбиращо и се обърна, за да си тръгне с походката на кралица с кучето, дъщеря си и момчето от склада, леко прегърбено под тежестта на купищата кашони, които шестваха след нея. Когато мина край Моли, тя спря за момент.

— И вие ли екипирате детето си за „Сейнт Урсула“?

Моли, изненадана, беше леко стресната.

— Да. Да. Точно така.

— Виждали ли сте някога в живота си толкова много отвратителни дрехи? — Тя се смееше. Не изчака отговор. Махна небрежно с ръка за сбогуване, поведе малката си свита по стълбите и се изгуби от погледа.

Те я гледаха, как си отива. За момент никой нищо не каза. Тръгването им остави след себе си някаква празнина, необикновен вакуум. Беше сякаш някой беше угасил лампата или слънцето се беше скрило зад облак. Джудит си помисли, че вероятно винаги е така, когато госпожа Кеъри-Луис излиза от стаята. Тя отнесе очарованието си и остави след себе си само скука.

Моли първа наруши тишината. Прочисти гърлото си.

— Коя беше тази?

— Тази? Тя е госпожа Кеъри-Луис от Нанчероу.

— Къде е Нанчероу?

— Отвъд Розмълиън, в края на местния път. Мястото е много хубаво, на самото море. Ходих там веднъж, по време на хортензиите. С излет на неделното църковно училище. Имахме училищен автобус, балони, похапване с чай и крещяхме от удоволствие. Впрочем никога не съм виждала такива градини.

— Това дъщеря й ли е?

— Да, Лъвдей. Най-малката. Има две други деца, но те са почти пораснали. Момче и момиче.

— Тя има пораснали деца? — В гласа на Моли прозвуча недоверие.

— Не може да повярва човек като я гледа, нали? Стройна като момиче, без бръчица на лицето.

Лъвдей. Казва се Лъвдей Кеъри-Луис. Джудит Дънбар звучеше като някоя скитница с плоски стъпала, докато Лъвдей Кеъри-Луис беше великолепно име, леко като въздух, като пеперуда в летен ветрец. Никога няма да пропуснеш целта с такова име.

— На пансион ли постъпва в „Сейнт Урсула“? — Джудит попита жената в мрачна черна рокля.

— Не вярвам. Може би на седмичен пансион с прибиране вкъщи през уикенда. Полковник и госпожа Кеъри-Луис я бяха изпратили в голямо училище близо до Уинчестър, но тя изтраяла там само половин срок и избягала. Пристигнала вкъщи с влака и заявила, че няма да се върне там, защото й липсвал Корнуол. Затова сега я изпращат в „Сейнт Урсула“.

— Изглежда е малко разглезена — каза Моли.

— Като най-малката тя сама си избира път в живота.

— Да — каза Моли леко смутена. — Разбирам. — Беше време да се върнат към делата си. — Така. Докъде бяхме стигнали? До блузите. Четири памучни и четири копринени. Джудит, върви в пробната и премери тази гимнастическа туника.

* * *

Към единадесет часа всичко беше изпълнено и приключиха с Медуейз. Моли попълни и подписа огромния чек, докато купищата униформени дрехи бяха сгънати и прибрани в кашони, но на тях никой не предложи пикап, нито с някаква количка да закарат дрехите им до колата и да им помогнат да ги натоварят. Джудит си помисли, че може би като имаш сметка в Медуейз, ставаш по-важен, печелиш уважение и дори нещо като сервилничене. Но след като госпожа Кеъри-Луис хвърляше сметките си в боклука, сигурно не беше чак толкова желан клиент. Не, всичко беше просто защото тя си беше тя, госпожа Кеъри-Луис от Нанчероу, със страхотен замах, красавица. Моли можеше да има сметка в дузина магазини, но колкото и навреме да си плаща сметките, никога никой нямаше да се отнася с нея като с царска особа.

И така, отрупани с пакети като два товарни коня, те сами отнесоха кашоните до Грийнмаркет и благодарно ги струпаха на задната седалка на колата.

— Добре че не взехме Джес — каза Джудит, като тръшна вратата. — Нямаше да има място за нея.

Бяха приключили с Медуейз, но съвсем не бяха свършили всичко. Трябваше да отидат и в магазин за обувки, за спортни стоки (стик за хокей и защитни плоскости за краката бяха задължителни за великденския срок), канцеларски материали (хартия за писма, моливи, гума), прибори за геометрия, Библия. И несесер за писмени принадлежности. Разгледаха множество несесери, но този, който Джудит хареса, разбира се, беше четири пъти по-скъп от другите.

— Няма ли този с ципа да свърши същата работа? — попита Моли със слаба надежда.

— Не е достатъчно голям. А пък този прилича на дипломатическо куфарче. И има джобчета за неща на капака, и много симпатично бележниче за адреси. Погледни. И има ключалка с ключе. Така ще мога да пазя в тайна нещата си. Мога да държа в него дневника си за пет години…

Така, в края на краищата, куфарчето беше купено. Като излязоха от магазина, Джудит каза на майка си:

— Наистина беше много хубаво от твоя страна. Знам, че е скъпо, но ако го пазя, ще ми служи цял живот. И никога не съм имала собствен бележник с адреси. Ще ми бъде крайно полезен.

Ново ходене до Грийнмаркет и ново разтоварване на пакети. Вече беше станало дванадесет и половина, така че тръгнаха по „Чепъл стрийт“ до ресторант „Митр“, където славно похапнаха ростбиф, йоркширски пудинг, пресни кълнове, печени картофи и сос, а за десерт шарлота от ябълки и корнуолски крем, и изпиха по чаша сайдер.

Когато плати сметката, Моли попита:

— Какво искаш да правим сега?

— Нека отидем до „Сейнт Урсула“ и да обиколим наоколо.

— Наистина ли искаш това?

— Да.

Те се върнаха при колата, влязоха в нея и потеглиха през града, излязоха от другия му край, където реката от къщи изтъняваше до ручейче, и накрая отново се появи природата. Свиха по страничен път, който се виеше нагоре по един хълм, и на върха му се появи двукрила порта от лявата страна на пътя. На табела пишеше УЧИЛИЩЕ „СЕЙНТ УРСУЛА“, СТРОГО ЧАСТНО, но те не й обърнаха внимание и минаха през портата по една алея с дребни камъчета, оградена с широки тревни ивици и групи рододендрони, високи колкото дървета. Алеята не беше дълга и сградата стоеше на края й с площадка от камъчета пред внушителната входна врата. Две малки коли бяха паркирани до ниското стълбище, което водеше към нея, но иначе наоколо нямаше жива душа.

— Дали да не позвъним, за да ги предупредим, че сме тук? — попита Моли. Тя винаги се притесняваше да нарушава правилата от страх да не се появи някой ядосан, който да й се скара.

— Не, не трябва. Ако някой ни попита какво правим, просто ще му кажем.

Тя разглеждаше постройката и видя, че главната част беше съвсем стара, с каменни первази на прозорците и много старо виещо се растение, което пълзеше нагоре по гранитните стени. Но зад това старо здание имаше ново, много по-модерно крило, с редици прозорци и каменна арка в далечния край, която водеше към малък четириъгълен вътрешен двор.

Те тръгнаха, стъпките им тревожно хрускаха по дребния чакъл. От време на време спираха, за да надникнат през прозорците. Класна стая, чинове с капаци и мастилници, черна дъска с тебешир, по-нататък научна лаборатория с дървени плотове и бунзенови горелки.

— Изглежда малко мрачно — отбеляза Джудит.

— Празните класни стаи винаги изглеждат така. Напомнят учене на теореми и френски глаголи. Искаш ли да влезем?

— Не особено. Хайде да разгледаме градината.

Така и направиха, като тръгнаха по криволичеща пътека, която минаваше край храсти и водеше до два тенискорта. През януари, неразчертани и неокосени, те изглеждаха запуснати и не предполагаха картини на вдъхновени игри. Иначе всичко беше много подредено, чакълът изравнен и храстите подрязани.

— Вероятно са назначили много градинари — каза Моли.

— Това обяснява защо цените им са толкова огромни. Тридесет паунда за срок!

След малко стигнаха до павирано закътано слънчево ъгълче с извита скамейка. Изглеждаше много привлекателно да поседнат за малко и да се порадват на зимното слънце. Гледаха към залива, зърнаха морето и бледото небе, оградено в рамка от две евкалиптови дървета. Кората им беше сребриста и ароматните им листа потрепваха от някакъв тайнствен недоловим ветрец.

— Евкалипти — спомни си Джудит. — Те растяха в Цейлон. Миришеха на гърди след разтривка.

— Права си. Във вътрешността на страната. В Нувара Елия. Каучукови дървета, които миришеха на лимон.

— Не съм ги виждала никъде другаде.

— Мисля, че тук климатът е много мек, умерен. — Моли се облегна назад, обърна лице към слънцето и затвори очи. След малко попита: — Какво мислиш?

— За какво?

— За това място. „Сейнт Урсула“.

— Градината е хубава.

Моли отвори очи и се усмихна.

— Това успокоява ли те?

— Разбира се. Ако трябва да те затворят някъде, добре е поне да е красиво.

— О, не говори така. Кара ме да се чувствам сякаш те зарязвам в нещо като затвор. А и без това не искам да те оставям. Искам да дойдеш с мен.

— Би било добре.

— Ако… Ако искаш да отидеш при Биди по някое време… можеш, знаеш това. Ще говоря с Луиза. Обещавам. Беше буря в чаша вода, искам само да бъдеш доволна.

— И аз искам, но невинаги се получава.

— Трябва да направиш да се получи.

— Ти също.

— Какво значи това?

— Трябва да мислиш по същия начин за отиването си в Сингапур. Може би просто ще го обикнеш, дори повече, отколкото харесваш Коломбо. Това е като да отидеш на парти. Тези, от които най-много се ужасяваш, се оказват най-забавните от всички.

— Да — въздъхна Моли, — права си. Бях глупава. Не знам защо толкова се паникьосах. Изведнъж се почувствах ужасно изплашена. Вероятно бях просто уморена. Знам, че трябва да го приема просто като приключение. Повишение на баща ти, по-добър живот. Знам го. Но въпреки това не мога да престана да се страхувам от всичко, от необходимостта да премествам всичко, да срещам нови хора, да създавам нови приятелства.

— Не трябва да мислиш толкова напред. Мисли просто за утрешния ден и то за нещата едно по едно.

Някакво изпарение, прекалено слабо, за да се нарече облак, закри слънцето. Джудит потрепери.

— Стана ми студено. Да тръгваме.

Излязоха от слънчевото ъгълче и тръгнаха по дълбока алея, която водеше обратно към склона. На върха му намериха оградена със стени градина, но цветята и зеленчуците бяха изчезнали и местата им бяха заети от асфалтирано баскетболно игрище. Градинар метеше листата от пътеката и беше направил редица малки огнища, където изгаряше събраните. Чистият, сладникав дим беше чудесен. Когато приближиха, той ги погледна, докосна шапката си и каза:

— Добър ден.

Моли спря.

— Прекрасен ден.

— Да. Достатъчно сух.

— Ние просто оглеждахме наоколо.

— И никому не пречите, доколкото виждам.

Те го оставиха и минаха през една врата на висока каменна стена. Тя водеше навън към игрищата, със странични греди за хокей и дървен павилион за игри. Извън защитата на градината изведнъж стана много по-студено, хладно и ветровито. Те тръгнаха по-бързо, приведени под проникващия навсякъде вятър, прекосиха нивите и стигнаха до постройки на ферма и навеси за каруци, и до селски път, който минаваше покрай редица малки вили и водеше до главната порта и до алеята в предния двор на училището, където ги чакаше малкия остин.

Те влязоха в колата и затвориха вратите. Моли посегна към ключа, но не го завъртя. Джудит чакаше, но майка й само повтори това, което вече беше казала, сякаш повтарянето можеше да го накара да се осъществи.

— Аз наистина искам да си щастлива.

— Имаш предвид в училище или винаги?

— Мисля, че и двете.

— Винаги е само в приказките.

— Иска ми се да не беше така. — Тя въздъхна и завъртя ключа. — Ама че глупаво нещо казах.

— Не е глупаво. По-скоро е хубаво.

Те се отправиха към вкъщи.

* * *

Денят беше минал добре, реши Моли. Конструктивен, караше я да се чувства сравнително по-добре за всичко. След онази разгорещена кавга с Биди бе изпитвала мъчителна вина не само защото се връщаше в Цейлон и изоставяше Джудит, но и поради миналите недоразумения и собствената й липса на проницателност. Вината беше достатъчно зло, но и съзнанието, че има толкова малко време да оправи нещата между тях, й причиняваше повече страдания, отколкото признаваше пред себе си.

Но някак си всичко се беше наредило. Не защото бяха постигнали кой знае колко, а защото всичко беше направено при толкова приятни и дружески обстоятелства. Тя разбра, че и двете бяха положили максимални усилия, и това само по себе си беше достатъчно да изпълни сърцето й с признателност. Без Джес да се мотае наоколо и да изисква цялото й внимание, да бъде с Джудит, беше като да е с приятелка. Временните и дребни отклонения от ежедневието — обядът в „Митр“, купуването на извънредно скъпото куфарче за книжа, което Джудит наистина много искаше — бяха малка цена за съзнанието, че някак е преминала труден мост в отношенията с голямата си дъщеря. Може би е платила твърде късно, но поне го беше направила.

Чувстваше се много по-спокойна и силна. Прави нещата едно по едно, беше й казала Джудит, и окуражена и насърчена от това съдействие, Моли прие съвета й и не позволи да бъде смазана от многото неща, които трябваше да свърши. Направи списъци, подреди ги по важност и ги отмяташе един по един, когато свършваше с тях.

И така през следващите дни в строга последователност бяха създадени и осъществени плановете за затваряне на къщата Ривървю и преселването на обитателите й. Личните вещи, които Моли беше донесла от Коломбо или бяха купувани по време на престоя й, бяха събрани от разните стаи и шкафове, описани и опаковани, за да се сложат на склад. Новият училищен куфар с пиринчени ключалки на Джудит, надписан с инициалите й, стоеше отворен на горния етаж и когато многобройните й дрехи бяха етикетирани и сгънати, бяха грижливо подреждани в този обемен контейнер.

— Джудит, можеш ли да дойдеш и да ми помогнеш?

— Помагам ти.

— Какво правиш?

— Опаковам книгите, които ще взема при леля Луиза.

— Всичките? И детските ли?

— Не, тях слагам в друг кашон. Ще отидат на склад с другите ти неща.

— Но те никога няма да ти потрябват.

— Ще ми потрябват. Ще ги пазя за своите деца.

Моли, разкъсвана между смях и сълзи, не събра кураж да спори. Пък и какво толкова щяха да попречат няколко книги?

— Добре — каза тя и отметна „обувки за хокей“ в безкрайния списък.

* * *

— Намерих нова работа за Филис. Поне така си мисля. Вдругиден ще се яви на интервю.

— Къде?

— В Порткерис. Така наистина е по-добре. Ще си е по-близо до вкъщи.

— При кого?

— Госпожа Бесингтън.

— Коя е тя?

— Е, Джудит, познаваш я. Понякога я срещаме, когато пазаруваме, и е много приказлива. Винаги носи кошница и води бял хайлендски териер. Живее горе на върха на хълма.

— Тя е стара.

— Ами… На средна възраст е. Съвсем жизнена. Но прислужницата й, която е имала от двадесет години, иска да напусне, защото получила разширени вени. Ще напусне и ще се грижи за къщата на брат си. Затова й предложих Филис.

— Госпожа Бесингтън има ли готвачка?

— Не. Филис ще бъде главната готвачка.

— Е, това вече е нещо. Каза ми, че предпочита да няма друга прислуга. Не иска да слугува на някоя злобна кучка.

— Джудит, не трябва да използваш такива думи.

— Само повтарям какво каза Филис.

— Е, и тя не би трябвало да ги казва.

— Аз пък мисля, че „кучка“ си е доста нормална дума. Просто означава женско куче. Няма нищо лошо в това.

* * *

Последните дни се изнизаха с плашеща скорост. Сега стаите, оголени от снимките, картините и украшенията, станаха безлични, сякаш вече бяха ги напуснали. Всекидневната, лишена от цветя и дребните нещица, показващи индивидуалността на обитателите, придоби неприветлив, безрадостен образ и навсякъде имаше сандъци и кашони. Докато Джудит и Филис добросъвестно се трудеха, Моли прекарваше повечето време на телефона, като говореше с корабната компания, паспортния отдел, фирмата, която щеше да съхранява багажа им, с гарата, банковия мениджър, адвоката, Луиза, сестра си Биди и накрая с майка си.

Последното беше най-изтощителното обаждане, защото госпожа Еванс беше започнала да оглушава и не се доверяваше на телефона. Тя подозираше, че телефонистката подслушва всички частни разговори и после ги разказва на другите. Така че това струваше известни дълги обяснения и чувство на пълно безсилие, докато най-после монетката падна и госпожа Еванс беше принудена да схване нещата.

— За какво беше всичко това? — попита Джудит, която влезе в стаята към края на разговора.

— Ох, тя е невъзможна. Но мисля, че й втълпих каквото трябва. След като те заведа в „Сейнт Урсула“, ще затворя тази къща и с Джес ще прекараме последната нощ при Луиза. Тя много любезно предложи да ни закара на гарата с колата си. После ще прекараме една седмица при баба ти и дядо ти.

— О, мамче, трябва ли?

— Мисля, че това е най-малкото, което мога да направя. Те толкова остаряха, че само Бог знае кога ще ги видя отново.

— Искаш да кажеш, че могат да умрат?

— Е, не съвсем. — Моли се замисли. — Ами да, възможно е — призна тя. — Но не мога и да си помисля това.

— Така и предполагам. Все пак смятам, че се държиш като светица. Виждала ли си някъде гумените ми ботуши?

Гаровият превозвач пристигна пред входната врата с конската си платформа и на нея натовариха бюрото на Джудит и другите й неща, които трябваше да заминат в къщата на леля Луиза. Отне доста време да завържат всичко както трябва и Джудит я видя да заминава нагоре по пътя, като подскача зад бавния кон. Чакаха ги три мили до Уиндиридж. После собственикът на селската бензиностанция се появи с предложение за остина. Не беше кой знае каква оферта, но и колата не беше нищо особено. На другия ден той дойде да я вземе, подаде мизерния чек и я откара. Да я гледаш как си отива, беше като да видиш как ветеринар отвежда старо куче, за да го приспи завинаги.

— Щом няма да имаме кола, как ще ме закараш в „Сейнт Урсула“?

— Ще повикаме такси. И без това нямаше да можем да поберем куфара ти в остина. И след като те настаним, ние с Джес ще се върнем вкъщи.

— Всъщност не искам Джес да идва.

— О, Джудит. Горката малка Джес. Защо да не идва?

— Тя само ще се пречка. Ще плаче или ще измисли нещо друго. А ако заплаче, ти ще я последваш и аз също.

— Ти никога не плачеш.

— Не плача, но може и да заплача. Мога да се сбогувам с нея тук, когато е с Филис.

— Изглежда ми малко нередно.

— Мисля, че е подходящо. Пък и не мисля, че тя ще забележи.

Но Джес забеляза. Не беше глупаво дете и наблюдаваше разпердушинването на къщата им с нарастваща тревога. Всичко се променяше. Познати неща изчезваха, кашони изпълваха цялата всекидневна, а майка й беше прекалено заета, за да й обръща достатъчно внимание. Къщичката й за кукли, червеното й дървено конче — люлка, кученцето й на колелца с въженце за дърпане, които бяха тук — на другия ден изчезнаха. Само Голи й бяха оставили и тя го влачеше навсякъде за единия крак с пръст в устата.

Тя нямаше представа какво става с малкия й свят, само знаеше, че това никак не й харесва.

Последният ден, понеже трапезарията беше оголена от прибори и съдове и бяха останали само най-необходимите, те обядваха в кухнята, като и четирите бяха насядали около излъсканата маса на Филис и ядоха задушено и къпинов сладкиш от очуканите разнокалибрени чинии, които вървяха с мебелираното жилище. Залепена за Голи, Джес позволи на майка си да я храни с лъжичка, защото искаше отново да стане бебе и след като изяде пудинга си, получи малък пакет с плодови дъвки, всичките само за нея. Заниманието с него, отварянето на пакета, избирането на цвета заеха цялото й внимание, докато Филис раздигаше масата и почти не забеляза, че Джудит и майка й бяха изчезнали нагоре по стълбите.

Тогава стана следващото тревожно нещо. Филис беше в миялното помещение и тракаше с чиниите и тиганите, и Джес беше тази, която погледна през прозореца и видя странната черна кола, която влезе през портата, бавно мина по чакълестата алея и спря пред главната врата. С издути от дъвката бузи тя отиде да каже на Филис.

— Това е кола.

Филис изтръска водата от зачервените си ръце и се протегна към салфетка за чай, за да ги избърше.

— Това ще е таксито…

Джес излезе с нея в коридора и отвориха на човека да влезе. Носеше остра шапка като пощальон.

— Имате багаж, нали?

— Да. Всичко това.

Той беше струпан в основата на стълбището. Куфарите с пиринчени закопчалки, куфарчета и торби, стикове за хокей, новото дипломатическо куфарче на Джудит. Той влизаше и излизаше, пренасяше всичко в колата, подреждаше го в отворения багажник, завързваше го здраво, за да не изпадне.

Къде ще го закара? Джес стоеше и гледаше. Като вървеше напред-назад, шофьорът й се усмихна и попита как се казва, но тя не отговори с усмивка и не искаше да му каже.

Тогава мама и Джудит слязоха и това беше по-лошо от всичко, защото мама беше с палто и шапка, а Джудит носеше зелен костюм, който Джес никога по-рано не беше виждала, и яка с връзка като мъж, и кафяви обувки с връзки, и всичко това изглеждаше толкова сковано и неудобно, и прекалено голямо, а видът й беше толкова плашещо странен, че Джес изведнъж изпита невъобразим ужас и избухна в истеричен рев.

Те и двете щяха да заминат някъде и да я изоставят завинаги. Тя смътно беше подозирала това и ето че то вече става. Тя пищеше майка й да я вдигне и да я вземе с тях, залепи се за палтото й, като се мъчеше да се добере до прегръдката й, сякаш искаше да се покатери по дърво.

Но Джудит пристъпи напред и я вдигна, прегърна я много силно и Джес с отчаянието на удавник и неговата сламка обви шията й с ръце, долепи мократа си буза до нейната и захълца горчиво.

— Къде отивате?

Джудит никога не бе си представяла, че ще се случи нещо толкова ужасно, и разбра, че бе подценявала Джес. Те се бяха отнасяли към нея като към бебе, въобразяваха си, че няколко плодови дъвки ще ги спасят от всяка възможна криза. Всички бяха сбъркали и тази мъчителна сцена беше резултат от грешката им.

Тя притисна здраво Джес и я залюля насам-натам.

— О, Джес, не плачи. Всичко ще е наред. Филис е тук, а мама ще се върне много бързо.

— Искам да дойда.

Тя сладко тежеше, пълничките ръчички и крачета бяха непоносимо меки и сладки. Миришеше на хубав сапун и косата й беше мека като коприна. Беше безполезно да си спомня всичките случаи, когато беше проявявала нетърпение и се сърдеше на малката си сестра. Това време беше отминало, важното сега беше, че те се сбогуваха и че Джудит наистина я обича. Тя обсипа бузките й с целувки.

— Не трябва да плачеш — умоляваше я тя. — Ще ви пиша писма, а ти ще ми пращаш хубави рисунки и картинки. И само си помисли — когато пак те видя, вече ще си на цели осем години и висока почти колкото мен.

Риданията леко заглъхнаха. Джудит отново я целуна и тръгна да я подаде на Филис, като освободи шията си от ръцете на Джес.

Детето хълцаше, но писъците затихнаха и палецът отново се пъхна в устата й.

— Сега се погрижи за Голи. Не го изпускай на земята. Довиждане, мила Филис.

Те се прегърнаха, но Филис не можа да я гушне, защото ръцете й бяха заети с Джес. Тя и едва ли можеше да каже нещо, освен да промълви:

— Късмет.

— Късмет и на теб. Ще ти пиша.

— Не забравяй.

Всички заедно излязоха навън, където чакаше таксито. Майка й целуна мократа бузка на Джес.

— Скоро ще се върна — обеща тя. — Бъди послушна с Филис.

— Не тичайте обратно, мадам. Бъдете напълно спокойна. Няма защо да претупвате нещата.

После се качиха в таксито, шофьорът затръшна вратите след тях и седна на мястото си зад волана. Запали мотора. Ауспухът изригна облак миризлив пушек.

— Махни за довиждане, Джес — каза й Филис. — Помахай като добро момиче. — И така Джес размаха Голи като знаме и таксито с хрускане пое по дребния чакъл. Те видяха лицето на Джудит, притиснато към задното стъкло, и тя също махаше за сбогом, докато таксито зави зад ъгъла и се задруса по улицата, и вече нито се виждаше, нито се чуваше.

* * *

Уиндиридж

Събота, 18 януари 1936 г.

 

Скъпи Брус,

Пиша ти от спалнята си в къщата на Луиза. Джес спи и след малко ще сляза при Луиза за питие преди вечеря. Къщата Ривървю е вече в миналото, заключена и празна. Милата Филис ни напусна, за да си отиде вкъщи за няколко дни и после да започне нова работа в Порткерис. В понеделник сутринта Луиза ще ни закара с Джес на гарата и ще прекарам няколко дни с родителите си, преди да се отправя за Лондон и да взема парахода. Отплаваме на 31-и. В сряда закарах Джудит в „Сейнт Урсула“ и я оставих там. Не взехме Джес с нас и в къщата Ривървю имаше ужасна сцена, преди да се качим в таксито. Не очаквах толкова страдания и не съзнавах колко навътре взема Джес заминаването. Беше много мъчително, но Джудит не искаше да я вземем с нас в училището и беше права, разбира се. По-добре, че всичко стана далече от хорски очи в собствения ни дом.

Боях се, че тази сцена ще дойде в повече на Джудит, но тя се справи с нея съвсем като възрастна и беше много мила и любвеобилна към Джес. В таксито говорехме за ежедневни неща, защото някак си не можех да се настроя да говоря за нищо друго. Тя изглежда съвсем добре в новата си униформа, но толкова различна, че по странен начин ми се струваше, че водя на училище нечие друго момиче, а не собствената си дъщеря. През последните няколко седмици тя внезапно порасна и ми помогна твърде много при опаковането и уреждането на нещата. Странно е, че човек прекарва толкова години в отглеждане на едно дете и после, точно когато започва да ти става приятел и равен, трябва да го изоставиш и да продължиш живота си без него. Четири години в този момент ми изглеждат безкрайни. Простират се пред мен като вечност. Веднъж да се кача на парахода за Коломбо, мисля, че ще се почувствам по-малко депресирана. Но сега това никак не е приятен период.

Смятах в „Сейнт Урсула“ да отида в училището с нея, да я настаня в общежитието и после да изпием по чашка чай с госпожица Като. Но в таксито по средата на пътя до Пензанс Джудит внезапно обяви, че не иска да правя нищо такова. Искаше да се сбогуваме бързо и внезапно и да приключим възможно най-скоро. Увери ме, че може да се справи сама. Не искаше да вляза в училището с нея, защото каза, че ако го направя, ще стана част от училището, а тя не иска това. Не искаше двата й свята да се допират, да посягат един към друг по никакъв начин. Беше малко притеснително, защото разбирах, че се очаква от мен да се представя и да проявя някакъв интерес, но се отказах, защото си помислих, че това е най-малкото, което можех да направя.

И така, всичко стана много бързо. Разтоварихме багажа, дойде портиер с количка и натовари куфарите й. Имаше и други коли наоколо, други родители с деца, всички започващи новия срок. Всички момичета си приличаха в зелените си униформи и изведнъж Джудит стана една от тях, сякаш изгуби индивидуалността си и се хомогенизира като мляко. Не знам дали това улеснява или затруднява сбогуването. Погледнах милото й лице и видях в него обещание за красота, която ще се е проявила напълно, когато накрая ще я видя отново. В очите й нямаше сълзи. Целунахме се и се прегърнахме, обещахме си да пишем, целунахме се отново и тя си отиде, като се обърна и тръгна нагоре по стълбите през отворената врата. Не погледна назад. Носеше чантата си за книги и стика за хокей и малкото „дипломатическо“ куфарче, което й купих за писмените й принадлежности, марките и дневника й.

Знам, че ще помислиш това за глупаво, но плаках в таксито по целия път към къщи и не престанах дори когато Филис ми донесе чаша топъл чай. После позвъних на госпожица Като, за да й се извиня за нелюбезността. Каза, че ме разбира и ще поддържа връзка с нас за състоянието и напредването на Джудит. Но ще бъдем толкова далече! И пощенските кораби пътуват толкова дълго.

Тук тя спря, остави писалката и прочете написаното. Реши, че изглежда ужасно емоционално. За тях с Брус никога не е било лесно да откриват сърцата си един пред друг, нито да си говорят интимности или да споделят тайни. Питаше се дали той ще се разтревожи от явното й страдание и се чудеше дали да не скъса писмото и да го започне наново. Но написването на всичко това някак я бе отпуснало и нямаше нито желание, нито енергия студено да се преструва, че всичко е наред.

Взе си писалката и продължи.

И така, всичко е свършено, нахлузвам си весела маска заради Джес и Луиза. Но се чувствам като скърбяща за изгубено дете. Заради липсата на възможности и за предстоящите години, които няма да можем да споделим. Знам, че преживявам същото като хиляди други жени, които се намират в същото положение, но кой знае защо от това не ми става по-леко.

След месец с Джес ще бъдем при теб. Чакам по-нататъшни новини за преместването в Сингапур. Постъпил си добре и се радвам за теб.

С обич, Моли

P.S. Коледният ти подарък за Джудит още не е пристигнал. Помолих госпожа Саути от Пенмарънската поща да го препрати в „Сейнт Урсула“, когато най-после дойде.

Тя внимателно прочете писмото още веднъж, после го сгъна, пъхна го в плик, залепи го и го адресира. Готово. Седеше и слушаше засилващия се вятър навън, който блъскаше прозорците зад спуснатите пердета. Звучеше като че ли се надига буря. Малкото бюро стоеше в езерце светлина от лампата върху него, но зад него спалнята беше спокойна и потънала в здрач. На едното от двете долепени легла спеше Джес, притиснала Голи до бузата си. Моли стана да я целуне и да оправи завивките й. После отиде до огледалото над тоалетката и докосна косата си, а след малко и гънка на копринения шал, който бе наметнала на раменете си. Отражението й плуваше като привидение по тъмното стъкло. Излезе от стаята, като тихо затвори вратата след себе си. Прекоси стълбищната площадка и тръгна надолу по стълбите. Отдавна бе решила, че Уиндиридж беше къща, разположена неудобно между два стола. Построена веднага след Първата световна война, не беше нито достатъчно модерна, за да е удобна, нито достатъчно стара, за да има чар, и положението й на върха на хълм над игрището за голф я поставяше на пътя на всеки задухал вятър. Но най-неудачното в нея беше всекидневната, която архитектът, в пристъп на злополучен прилив на кръв в главата, както си представяше Моли, беше проектирал като продължение на фоайето, така че стълбището слизаше надолу и входната врата се отваряше в него. Това подреждане осигуряваше както постоянни виещи течения, така и усещане за временност, също като че ли седиш в гарова чакалня.

Обаче Луиза беше там, разположена в своя фотьойл, до ревящ огън с въглища, с цигари, уиски със сода и плетка под ръка. Плетеше ловджийски чорапи. Винаги плетеше ловджийски чорапи. Когато завършваше чифт, слагаше ги в чекмедже, готови за следващата църковна разпродажба, или „Донеси и купи“, и започваше отново, като заплиташе нов чифт. Наричаше това „организирано суетене“ и класифицираше своята индустрия като добро предприятие.

Като чу стъпките на Моли по стълбите, вдигна очи.

— А, ето те и теб! Помислих, че си се загубила.

— Извинявай. Написах писмо на Брус.

— Джес заспа ли?

— Да. Бързо.

— Налей си питие.

Отрупан поднос стоеше в края на стаята, зареден с бутилки, чисти чаши и сифон със сода. Това беше мъжка следа, напомняща за Джак Форестър, но значи нищо не бе се променило след смъртта му. Неговите трофеи от голф все още украсяваха камината, снимките му в униформа още от Индия висяха по стените и навсякъде имаше доказателства за лов и преследване — слонски крак, покривки от тигрови кожи, рога от покойни елени.

Моли си наля едно малко шери и отиде да седне на стол от другата страна на огнището. Луиза престана да плете и протегна ръка към уискито. Каза „наздраве“ и отпи голяма глътка. Остави чашата и погледна Моли над очилата си.

— Не изглеждаш много весела.

— Нищо ми няма.

— Малко си вкисната от раздялата с Джудит, виждам. Не обръщай внимание. Времето лекува. Ще го преодолееш.

— Предполагам — каза Моли едва чуто.

— Поне вече е зад теб. Свърши. Приключи.

— Да. Приключи. — Тя се замисли. — Предполагам…

Но не продължи. Някакъв звук привлече вниманието й отвън, надвил воя на вятъра. Стъпки, хрускащи по камъчетата.

— Отвън има някой.

— Трябва да е Били Фосет. Поканих го да пийнем. Помислих, че ще ни разведри.

Входната врата се отвори и в стаята нахлу студен въздух, от който краищата на одеялата зашляпаха и цял облак от дим и сажди изригна от огъня.

Луиза повиши глас.

— Били, стари глупако, затвори вратата!

И тя бе затръшната. Завивките се успокоиха, огънят също се прибра.

— Ама че нощ да си навън! Хайде, влизай.

Моли беше едновременно изненадана и раздразнена от това ненавременно и необяснено посещение. Последното нещо, което искаше в този момент, беше компания. Не беше склонна да разговаря с непознати и й се стори неуместно от страна на Луиза да кани приятеля си точно тази вечер. Но нищо не можеше да се направи и така, със свито сърце, тя остави чашата си с шери, нахлузи на лицето си приятно изражение и се обърна на стола си да поздрави посетителя.

Луиза надигна глас.

— Много добре, че дойде, Били.

Той не се появи веднага, защото вероятно събличаше палтото и шапката си. Но когато най-после влезе, като разтриваше замръзналите си ръце, имаше вид на човек, любезно проявяващ благоволение.

— Ето ме, скъпа, обрулен от бурята.

Не беше висок, но явно беше силен и жилав, и носеше костюм с голф на едри крещящи карета. Голфът му беше особено обемист и подаващите се под неговите богати дипли мършави прасци в яркожълти плетени чорапи приличаха на птичи крака. Моли се питаше дали Луиза беше изплела чорапите и ако е така, кой от двамата беше избрал цвета. Косата му беше бяла, оредяла на кожестия му череп, а бузите му бяха нашарени с мрежа от червени вени. Беше с униформена връзка, остри мустаци и весели пламъчета в светлосините очи. Тя предположи, че е на около петдесет години.

— Моли, това е съседът ми Били Фосет. Или полковник Фосет, ако искаш да сме официални. Били, това е снаха ми Моли Дънбар.

Тя си наложи да се усмихне, протегна ръка и каза „Приятно ми е“, като очакваше той да се ръкува. Но той хвана пръстите й и ниско се поклони. За миг тя помисли, че ще й целуне ръката и много бързо я издърпа. Но той просто беше изключително вежлив.

— Много се радвам да се запознаем… Толкова съм слушал за вас — добави той фразата, която гарантирано замразява всеки спонтанен разговор.

Но Луиза, която остави плетката си и стана от стола, взе нещата в свои ръце.

— Сядай, Били. След усилията ти имаш нужда от уиски с капки сода.

— Няма да ти откажа. — Обаче не седна, а застана пред огъня като потупваше бедрата си, при което от торбестия му панталон се надигна лека пара и слаб мирис на старите големи огньове на открито.

Моли отново се намести на стола си и посегна към чашата си. Били Фосет се усмихна завладяващо към нея. Зъбите му бяха равни, пожълтели като на здрав кон.

— Чух, че здравата сте се потрудили, за да приведете къщата си в ред, преди да заминете на изток.

— Да. Сега сме прелетни птици. Луиза беше така любезна да ни позволи да дойдем тук за две-три нощи, преди да се отправим на път.

— Трябва да ви кажа, че ви завиждам. Нямаше да е зле отново да се погрея на хубавото старо слънце. Благодаря, Луиза, само колкото трябва.

— По-добре седни, Били. Панталоните ти ще се запалят. Тук, на дивана между нас.

— Само да се постопля малко. Е, наздраве, дами.

Той отпи глътка от голямото и много тъмно питие, въздъхна оценяващо, сякаш беше го очаквал с нетърпение цяла седмица и чак тогава изпълни нареждането, като се отдалечи от изгарящия пламък на огнището и се настани до възглавниците на дивана. Моли си помисли, че той се чувства тук съвсем като у дома си. Питаше се колко често се отбива да види Луиза и дали не се гласи да се премести в Уиндиридж за постоянно.

— Луиза ми каза, че току-що сте пристигнали да живеете в Пенмарън — каза тя.

— Вече от три месеца съм тук. Под наем, имайте предвид.

— И играете голф?

— Да. Наслаждавам се на всеки рунд. — Той намигна към Луиза. — Не съм на нивото на зълва ви обаче. Така ли е, Луиза? Някога в Индия играехме заедно. Когато Джак беше жив.

— Откога сте в пенсия?

Това беше последното нещо, което искаше да знае, но й се стори, че заради Луиза трябва да покаже някакъв учтив интерес.

— От две години. Свършиха ми пълномощията и се върнах у дома.

— Дълго ли бяхте в Индия?

— През цялата си служба. — Не беше трудно да си го представи като играч на поло, който сипе проклятия върху носача. — Като деветнадесетгодишен подофицер бях на северозападната граница. Беше гадничка работа, уверявам ви, да караш онези афганистанци да спазват правилата. Човек не искаше да го хване някой от онези мерзавци. Нали, Луиза? — Луиза доста биещо на очи не отговори. Очевидно не искаше да следва тази линия на разговора. Но Били Фосет не мислеше да се предава. — След Индия — каза той на Моли — реших, че не мога да понасям студа. Реших да опитам на Корнуолската Ривиера. Пък и познавах Луиза… Това малко улесни нещата. Местните приятели са малко, знаете, когато си бил в чужбина толкова дълго.

— И жена ви ли е на същото мнение?

Това малко го обърка, което и беше целта.

— Моля?

— Жена ви. И на нея ли й е студено?

— Аз не съм женен, скъпа. Така и не намерих подходящата мемсахиб^[6]. Там, където воювах, имаше твърде малко хубави момичета.

— Да — каза Моли. — Да, предполагам.

— Но тогава знаете всичко за тежките условия на нашата далече запратена империя. Къде сте отседнали? В Рангун ли спомена Луиза?

— Не. В Коломбо. Но съпругът ми получи нова работа и се местим в Сингапур.

— Аха, дългият бар в хотел „Рафълс“. Това се казва живот.

— Мисля, че получаваме къща на Орчард Роуд.

— И имате малка дъщеря? Която ще живее при Луиза през ваканциите? Нямам търпение да се запозная с нея. Имаме нужда от малко млада кръв по тези места. Ще я разведем наоколо.

— Тя е живяла в Пенмарън през последните четири години — каза Моли студено, — така че едва ли има нужда от развеждане.

— Да, разбира се, така е. — Достатъчно дебелокож, той не изглеждаше ни най-малко смутен от лекото й срязване. — Но е добре да имаш още един приятел, към когото да се обърнеш.

Самото споменаване на възможността Джудит да се обърне към Били Фосет по каквато и да било причина, препълни Моли с дълбоко отвращение. Тя не го хареса. Нямаше никаква причина за това, която би могла да посочи в момента, просто изпитваше инстинктивна антипатия. Може би той беше абсолютно безопасен, при това беше стар приятел на Луиза. Тя не беше глупачка, за да я измамиш. Но все пак как можеше да понася компанията му? Защо не го хване за яката и не го изхвърли от къщата си като куче, което се е изпикало на хубавия килим?

Не харесвам доктор Бам,

защо така — и аз не знам.

Стаята, огънят изведнъж станаха непоносимо горещи. Просто усещаше как топлината пълзи по тялото й, достига страните й, прави ги огненочервени. Започна да се поти. Внезапно не можеше вече да понася това. Беше свършила шерито си. Като скришно отмести маншета си и погледна часовника си, тя каза:

— Бихте ли ме извинили за момент? — Трябваше да излезе навън, на чист въздух, иначе просто щеше да припадне. — Джес спи толкова неспокойно… Само ще я погледна. — Тя стана, обърна им гръб. — Ще се върна след малко.

Луиза, слава богу, не забеляза пламналото й лице, прилошаването й.

— Когато се върнеш, ще си допиеш другата половина.

Тя излезе и се качи горе. В спалнята им Джес спокойно спеше. Не беше помръднала. Моли взе топло палто от гардероба и го наметна на раменете си. Излезе от стаята и тръгна към задното стълбище през трапезарията, където масата вече беше сложена за вечеря за двама — за нея и Луиза. На другия край на трапезарията френските прозорци гледаха към малка павирана градина, обградена с храсти ескалония, и така донякъде защитена от вятъра. Тук Луиза отглеждаше алпийски цветя и ароматна чубрица и използваше малката тераса през лятото за питие на открито и неофициално хранене. Моли дръпна тежките кадифени завеси, отвори прозореца и излезе навън. Вятърът моментално връхлетя върху нея, като блъсна стъклената врата, така че трябваше с мъка да я затвори, преди да бъде затръшната и да привлече вниманието. След това се обърна към тъмнината и остави пламналото й тяло да се потопи в студа. И сякаш попадна под леден душ. Тя напълни дробовете си с чист режещ въздух, усети далечната миризма на чай. Не обръщаше внимание на вятъра, който издухваше косата й далече от влажните й вежди.

Така беше по-добре. Затвори очи и вече не й се струваше, че ще се задуши. Беше се разхладила, успокоила, позамръзнала. Отвори очи и погледна към небето. Горе половинка от луната ту блясваше, ту се скриваше зад черен облак, който препускаше пред нея. Над нея бяха звездите, вселената, космосът. Тя беше сведена до нищо, карфичка човечност, и изведнъж беше обхваната от ужасен страх, от старата паника на дезориентация, на небитие. Коя съм аз? Къде съм? Къде отивам и какво ще стане с мен, когато отида? Знаеше, че този страх няма нищо общо с беса на бурната нощ. Вятърът и тъмнината бяха нещо познато и познаваемо, но корените на страха и опасенията бяха вътре в нея самата.

Потрепери. Разтърсване от чист ужас. Призрак, който броди по гроба ти, каза си тя. Посегна към топлото си палто, загърна се с него и го притисна към гърдите си. Опита да мисли за Джудит, но това беше по-лошо от всичко, защото беше все едно да си спомниш за покойно дете, което никога вече няма да видиш.

Заплака от майчина скръб. Сълзите напираха в очите й и се стичаха надолу по лицето й, поривите на вятъра ги изсушаваха почти веднага, солени по страните й. Плачът облекчаваше болката и тя ги остави да си текат и не се опитваше да ги спре. Не след дълго всичко свърши и паниката се укроти, тя отново стана себе си. Нямаше представа колко беше стояла тук, но вече беше прекалено премръзнала, за да остане още. Обърна се и се върна в къщата, затвори френските прозорци и дръпна завесите. Качи се горе, както беше и слязла, от задното стълбище, като пристъпваше тихо, за да не вдига шум. Закачи палтото си и погледна леглото си, в което копнееше да се сгуши, да остане сама, да се наспи. Но вместо това избърса лицето си с гореща кърпа, потопена в пудра, и среса косата си. Така, външно възстановена, се върна при другите.

Когато слезе долу, Луиза я погледна.

— Моли, защо се забави толкова?

— Поседях при Джес.

— Всичко наред ли е?

— О, да. Всичко. Съвсем наред.

* * *

„Сейнт Урсула“,

2 февруари 1936

 

Мили мамо и татко,

Неделята е ден за писане на писма и аз пиша моето. Всичко е наред, вече се настанявам. Почивните дни са забавни. В събота сутринта си учим уроците, а следобед играем разни игри навън. Вчера играхме или на баскетбол, или на топка. В неделя сутрин трябва да ходим на църква в колона по двама, което е досадно, а и църквата е доста досадна, с много коленичене. Тя е много консервативна, с много тамян и едно момиче припадна. После се връщаме за неделен обяд, после друга разходка (сякаш ни е притрябвала), сега писане на писма и после чай. След чая е хубаво, защото всички отиваме в библиотеката и госпожица Като ни чете на глас. Чете ни „Островът на овците“ от Джон Бюкан, много е хубава. Нямам търпение да разбера какво ще стане.

С уроците съм добре, не съм много изостанала, освен по френски, но ходя на допълнителни уроци. Имаме гимнастика във вторник, но ми е трудно да се катеря по въжето. Всяка сутрин имаме молитва в гимнастическия салон и пеем църковна песен. Тук има много музика и веднъж седмично слушаме класически грамофонни плочи. В петък имаме часове по хорово пеене, което е много приятно, и пеем песни като „Сладкото девойче от Ричмънд Хия“ и „Една сутрин рано“.

Класната ми учителка се казва госпожица Хорнър и преподава английски и история. Ужасно строга е, аз отговарям за дъската и трябва да я поддържам чиста и да осигурявам достатъчно тебешир.

Аз съм в обща спалня с пет други момичета. Старшата медицинска сестра никак не е любезна и дано никога не се разболявам. Помниш ли момичето, което си купуваше униформа, когато и ние? Казва се Лъвдей Кеъри-Луис и е в същата спалня, само че спи до прозореца, а аз съм до вратата. Тя е единствената на седмичен пансион. Тя е в по-долен клас и не съм говорила много с нея, защото си има приятелка на име Вики Лейтън, която идва всеки ден, и те се познават отпреди.

Получих писма от леля Луиза и леля Биди. И картичка от Филис. Средата на срока е на 6 март, ще имаме четири дни ваканция и леля Луиза тогава ще ми купи велосипед.

Тук е много студено и влажно. Части от училището са по-топли, но повечето са студени. С хокея сме най-зле, защото коленете ни са голи и играем без ръкавици. Някои момичета получиха измръзвания.

Подаръкът от татко още не е пристигнал. Дано не е изгубен или госпожа Саути да не е забравила да го препрати.

Надявам се всички да сте добре и че пътуването с парахода е било приятно. На картата намерих Сингапур. Далече е на много мили.

Много обич на всички и Джес.

Джудит

Старшата ученичка на „Сейнт Урсула“ беше високо и важно момиче, което се радваше на името Дирдри Ледингам. Тя имаше две дълги кафяви плитки и великолепен бюст, а тъмнозеленият й гимнастически костюм беше обилно украсен с цветовете на различните игри и разнообразни служебни баджове. Носеше се слух, че когато завърши училището, тя ще постъпи в Бедфордската школа по физическо възпитание, за да учи за ръководител на състезания. Да се види как прескача дървения кон, не беше гледка за изпускане. Освен това тя пееше соло в училищния хор и не е чудно, че беше причина за сериозни сблъсъци сред по-малките и незначителни момичета, които й пишеха любовни писма на откъснати от тетрадките им листове, и се изчервяваха страхотно, ако на минаване тя им подхвърлеше някоя дума.

Задълженията й бяха много и разнообразни и тя приемаше отговорностите си много сериозно. Биеше звънеца, придружаваше госпожица Като на утринната молитва, организираше дългата, развлечена колона по двама, която всяка седмица ходеше на църква. Освен това беше натоварена с ежедневното раздаване на писмата и колетите за пансионерките, които пристигаха с пощенската кола. Това ставаше всеки ден в свободния половин час преди обяд, когато тя заставаше зад голяма дъбова маса в главното фоайе и подаваше на всяка писмото или пакета.

— Емили Бекхаус! Дафни Тейлър, по-добре иди да си оправиш косата преди обяда, ужасно е разрошена. Джоан Бетуърти! Джудит Дънбар?

Голям тежък пакет, обвит с дебело зебло и здраво завързан, облепен с етикети и чуждестранни марки. Джудит Дънбар?

— Няма я — каза някой.

— Къде е?

— Не знам.

— Ама защо не е тук? Някой да отиде да я намери. Не, почакайте. Кой е от нейната спалня?

— Аз.

Дирдри потърси момичето, което се обади, и видя зад гърба на блъскащата се тълпа Лъвдей Кеъри-Луис. Тя не обичаше особено тази своенравна новодошла, за която беше решила, че много си вири носа, след като два пъти беше я хванала да тича в коридора — огромен грях! — и беше я изненадала да дъвче ментова дъвка в тоалетната.

— Джудит трябва да е тук.

— Аз какво съм виновна.

— Не бъди нахална. — Някое допълнително наказание изглеждаше просто задължително. — Тогава ти ще й го занесеш. И й кажи, че трябва да присъства при раздаването на писмата всеки ден. И е доста тежък, внимавай да не го изпуснеш.

— Къде да я намеря?

— Не знам, ще я потърсиш. Розмари Касъл? Имаш писмо.

Лъвдей пристъпи и взе пакета до мършавите си гърди. Беше извънредно тежък. Като го стисна здраво, тя се измъкна от масата и се отправи по излъскания под през дългата трапезария, после в коридора, който водеше към класните стаи. Влезе първо в тази на Джудит, но тя беше празна, така че се обърна и тръгна нагоре по широкото стълбище без килим, което водеше към спалните.

По тях слизаше отговорничката за дисциплината на по-малките.

— Господи, какво е това?

— За Джудит Дънбар е.

— Кой ти каза да го вземеш?

— Дирдри — отговори й Лъвдей самодоволно, сигурна, че властта е на нейна страна. Отговорничката се смути.

— Добре, добре. Но и двете не закъснявайте за обяд.

Лъвдей се изплези зад гърба на отдалечаващата се отговорничка и продължи. С всяко стъпало товарът й ставаше все по-тежък. Какво ли по дяволите имаше вътре? Тя стигна до площадката, продължи напред по дългия коридор, стигна най-после до вратата на спалнята, отвори я с рамене и се заклатушка навътре.

Джудит беше там и миеше ръцете си в единствения общ умивалник.

— Най-после те намерих! — каза Лъвдей и сложи пакета на леглото й, после изтощена рухна до него.

Внезапното й неочаквано появяване, връхлитането й в стаята като човече на пружина, причината за това и фактът, че за пръв път те оставаха заедно насаме, без някой трети да се намесва, накараха Джудит да потъне в мъчително, подлудяващо стеснение. От онзи ден в Медуейз, когато за пръв път бе видяла майката и дъщерята Кеъри-Луис тя бе намирала Лъвдей съвсем хипнотизираща и копнееше да я опознае. Така най-отчайващият аспект от първите й две седмици престой в училището беше това, че Лъвдей тотално игнорираше присъствието й и остави у нея убеждението, че е толкова незначителна, че момичето дори не я позна.

„Има приятелка на име Вики Лейтън, която идва всеки ден, и те се познават от преди“, беше писала тя на майка си. Но студеното кратко изречение беше грижливо съставено, така че да не буди подозрение, тъй като естествената й гордост не позволяваше майка й да помисли, че е засегната или обезпокоена от безразличието на Лъвдей. В междучасията и по време на игрите скришом беше наблюдавала Лъвдей и Вики заедно да пият млякото си в десет часа или да се връщат в училище след хокея, като бъбрят и се смеят със завидна близост.

Не че Джудит нямаше свои приятелки. Вече познаваше всичките момичета в класа си, знаеше имената на всички в общата стая на по-малките, но нямаше нито една по-особена, по-истинска приятелка като Хедър Уорън, и нямаше намерение да се задоволява с нищо по-малко. Спомни си думите на баща си: „Пази се от първия човек, който те заговори на кораба, защото със сигурност той е корабният досадник“. Беше ги запомнила. В края на краищата, училищният интернат не беше нещо различно, защото човек попада сред компанията на хора, с които има малко общо, и трябва време, за да отсееш зърното от плявата.

Но Лъвдей Кеъри-Луис кой знае защо беше различна. Тя беше особената. И сега беше тук.

— Казаха ми да ти се скарам, закъдето не беше при раздаването на писмата.

— Пълнех писалката си с мастило и си изцапах ръцете. А то просто не се измива.

— Опитай с пемза.

— Не понасям дращенето.

— Знам, че е ужасно, нали? Така или иначе, Дирдри ми каза да те намеря и да ти донеса това. Тежи един тон. Ела и го отвори, искам да разбера какво има вътре.

Джудит изтръска водата от ръцете си, взе кърпа и започна да ги бърше.

— Мисля, че е коледният подарък на баща ми.

— Коледен подарък! Но вече е февруари!

— Знам. Забави се цяла вечност.

Тя седна при Лъвдей на леглото с внушителния пакет между тях. Видя марките, пощенските бележки и митническите етикети. Усмихна се.

— Той е. Мислех, че никога няма да пристигне.

— Защо е пътувал толкова дълго?

— Идва от Коломбо. В Цейлон.

— Той там ли живее?

— Да. Там работи.

— А майка ти?

— Тя тъкмо замина, отиде при него. И отведе и малката ми сестра със себе си.

— Искаш да кажеш, че си съвсем сама? Къде живееш?

— В момента никъде. Искам да кажа, че нямаме къща в тази страна. Затова ще живея при леля Луиза.

— Коя е тя, кога си е вкъщи?

— Казах ти, тя ми е леля. Живее в Пенмарън.

— Нямаш ли братя и сестри?

— Само Джес.

— И тя ли е заминала с майка ти?

— Да.

— Господи, това е ужасно. Жал ми е за теб. Не знаех. Когато те видях в магазина…

— Значи си ме видяла?

— Да, разбира се. Да не съм сляпа!

— Не си, разбира се. Но просто не говореше с мен. Помислих, че не си ме познала.

— Ами и ти не говореше с мен.

Което си беше вярно. Джудит се опита да обясни.

— Ти винаги си с Вики Пейтън. Мислех, че си нейна приятелка.

— Разбира се, че съм. Заедно сме от забавачката. Цял живот я познавам.

— Помислих, че си най-добрата й приятелка.

— О, най-добри приятелки! — Лъвдей се присмиваше, подвижното й лице грейна весело. — Звучиш като някоя от книгите на Анджела Бразъл^[7]. Е, все пак сега разговаряме, значи всичко е наред. — Тя сложи ръка на пакета. — Хайде, отвори го. Ще се пръсна от нетърпение да видя какво има вътре и тъй като го мъкнах по целия път и нагоре по стълбите, най-малкото, което можеш да направиш, е да го развържеш и да ми го покажеш.

— Знам какво има в него. Това, което си поисках. Сандъче от кедрово дърво с китайска ключалка.

— Тогава побързай. Веднага. Или ще звъннат за обяд и ще трябва да излезем.

Но Джудит знаеше, че не трябва да отваря подаръка набързо. Беше го чакала толкова дълго и искаше да продължи вълнението, а след като го отвори, да има време да изследва и най-малката подробност на новата и толкова желана придобивка.

— Сега няма време. Ще го направя по-късно. Преди вечеря.

Лъвдей беше раздразнена.

— Но аз искам да го видя!

— Ще го отворим заедно. Обещавам да не го погледна без теб. Ще се преоблечем страшно бързо за вечеря и ще ни останат купища време. Свалянето на опаковката ще трае дълго. Личи си, щом го погледнеш. Нека почакаме. Пък и ще е приятно да го очакваме цял следобед.

— Е, добре. — Лъвдей се остави да я убедят, но явно против желанието й. — Как можеш да имаш толкова твърда воля, просто недоумявам.

— Така всичко трае по-дълго.

— Имаш ли снимка на баща си?

Очите на Лъвдей се преместиха върху боядисания в бяло шкаф с чекмеджета, същия като останалите пет в спалнята.

— Имам, но не е много хубава.

Тя я потърси и я протегна на Лъвдей.

— Това той ли е, с шортите? Изглежда много добре. А това майка ти ли е? О, тя е, разбира се. Познах я. Защо Джес я няма?

— Защото още не е била родена. Тя е само на четири години. Татко въобще не я е виждал.

— Не я е виждал? Не мога да повярвам. Какво ще каже, като я види? Тя ще си помисли, че той е някой друг, чичо или нещо подобно. Искаш ли да видиш моите снимки?

— Да, моля те.

Те станаха от леглото и отидоха към другия ъгъл на спалнята, който беше много по-светъл и приятен поради близостта до прозорците. Училищният правилник разрешаваше само две снимки, но Лъвдей имаше около шест.

— Това е мама, изглежда съвършено красива, облечена цялата в бели лисичи кожи. А това е татко… Не е ли божествен? Сниман е на лов за фазани, затова е с пушка. И Тайгър е с него, това е неговият лабрадор. А това е сестра ми Атина, това е брат ми Едуард, това е Пико-пекинезът.

Джудит беше поразена. Никога не беше си представяла, че някой може да има толкова много представителни, красиви и обаятелни роднини, всичките сякаш слезли от страниците на лъскаво списание като The Tatler („Сплетник“) например.

— На колко години е Атина?

— На осемнадесет. Прекара сезона си в Лондон миналата година, а сега е в Швейцария да учи френски. Още е там.

— Учителка по френски ли ще става или нещо друго?

— Боже мой, не. Тя през живота си не е пипнала някаква работа.

— Какво ще прави, когато се върне от Швейцария?

— Ще живее в Лондон, може би. Мама има малка къща в Кейдоган Мюз. Атина има върволици от приятели и винаги прекарва навън уикендите и така нататък.

Това беше живот за завиждане.

— Прилича на кинозвезда — каза Джудит замечтано.

— Да, донякъде.

— А брат ти?

— Едуард? Той е на шестнадесет. Сега е в Хароу.

— Имам братовчед на шестнадесет. Той е в Дартмут. Казва се Нед. Твоята… — Тя се поколеба. — Твоята майка не изглежда достатъчно възрастна да има толкова големи деца.

— Всички казват така. Толкова е досадно. — Лъвдей остави последната снимка, след това се отпусна на тясното си, покрито с бяла покривка легло. — Харесва ли ти това място? — внезапно попита тя.

— Кое? Училището ли? То е добро.

— Искаше ли да дойдеш тук?

— Не особено. Но трябваше. Наложи се да постъпя в училище с пансион.

— Понеже майка ти замина?

Джудит кимна.

— Аз пък исках да дойда — каза Лъвдей. — Защото исках да бъда близо до вкъщи. Миналият септември бях изпратена в най-ужасното място в Хампшър и толкова страдах за дома, че със седмици плачех и накрая избягах.

Джудит, която вече знаеше това, тъй като беше разказано от продавачката в Медуейз, отново беше изпълнена с възхищение.

— Не мога да си представя толкова смел човек.

— Не беше чак толкова смело. Просто реших, че не мога да понасям ужасното място нито миг повече. Трябваше да си отида вкъщи. Да избягаш, звучи много трудно, но всъщност беше много лесно. Просто взех автобус до гара Уинчестър, после се качих на влака.

— Трябваше ли да сменяш перони?

— Да, два пъти, но питах хората. А когато стигнах в Пензанс, позвъних на мама от обществен телефон и й казах да дойде да ме вземе. Когато стигнахме вкъщи, й казах, че не трябва никога, никога вече да ме праща далече от дома ни и тя обеща. И така дойдох тук и когато госпожица Като чу за бягството ми, каза, че мога да бъда на седмичен пансион, защото не би искала това да се случи отново.

— Така че…

Но нямаше време за продължаване на този увлекателен разговор, тъй като цялата сграда беше внезапно стресната от дрънченето на училищния звънец, който ги зовеше на обяд.

— По дяволите! Не се трае. Мразя този звънец, а днес е вторник и ще има сливи и яйчен крем вместо пудинг. Хайде, да тръгваме, иначе ще ни се карат.

Те изтичаха надолу, за да се съберат в класните стаи. Но преди да се разделят, остана миг за последни думи.

— Преди вечеря в спалнята. Ще отворим колета заедно.

— Нямам търпение.

* * *

След това сякаш всички цветове и форми на деня бяха вълшебно променени. По-рано Джудит бе изпитвала въодушевления и смени на настроението, които засягат всяко дете, внезапни, безпричинни пристъпи на щастие, дори на екстаз. Но сега беше друго. Събитие. Серия събития. Коледният й подарък най-после беше пристигнал и поради това се осъществиха първите увертюри на приятелство с Лъвдей Кеъри-Луис. Предстоеше още тържественото разопаковане на кедровото сандъче, което се очакваше с нетърпение. С напредването на следобеда хубавото й настроение беше допълнено от други неочаквани бонуси и започна да изглежда, че денят й е омагьосан и нищо не може да се обърка. На обяд нямаше сливи и яйчен крем, който тя не обичаше, а реване с ванилов сироп, което беше направо угощение. След това получи осем от десет възможни точки на теста за френските глаголи, а когато стана време за състезателните игри и се отправиха към игрището за хокей, тя видя, че сивият сутрешен дъжд беше отминал. Небето беше чисто, девствено синьо, ветрецът — напълно поносим, и ранните нарциси, оградили пътеките към игрищата, започваха напълно да разтварят жълтите си главички. Препълнена с физическа енергия, тя дори изпитваше удоволствие от хокея, като препускаше нагоре-надолу по крилото в хода на играта и прецизно, без усилия, удряше кожената топка, когато се изпречваше на пътя й. Игра толкова успешно, че в края на мача госпожица Фаншоу, ръководеща игрите, решителна дама с итънска подстрижка и писклива свирка, много стисната на похвали, ентусиазирано каза:

— Браво, Джудит. Продължавай да играеш така и ще те вземем в тима.

После дойде чаят, ученето на уроците и стана време за преобличане за вечеря. Тя излетя през две стъпала нагоре към спалнята, дръпна белите завеси на кабинката си и смъкна дрехите си. Успя дори да се пъхне в банята преди другите, но въпреки това, когато се върна в спалнята, Лъвдей вече я чакаше, седнала на леглото й вече облечена в безлична зелена габардинена рокля с бели ленени якичка и маншети, което беше униформата им за вечеря.

— Ама че си бърза! — възкликна Джудит.

— Играхме баскетбол, така че не се изпотих много. Побързай и се облечи, и можем да започваме. Донесох ножичката си за нокти, за да срежем въжето.

Джудит намъкна дрехите си как да е, закопчаваше роклята си и в същото време пъхаше крака в обувките си, после прокара четка по косата си, върза я отзад с панделка и беше готова. Взе ножицата и разряза въжето, но после трябваше да разшива здравите шевове, с които беше захванато зеблото. След него имаше пласт кафява хартия, после дебело уплътнение с вестници, което само по себе си беше интересно, защото бяха покрити със странни източни печатни букви и знаци. Всичко миришеше остро и чуждестранно. Последната обвивка беше от лъскава бяла хартия. Разкъсаха я и най-после коледният подарък се показа. Те седяха, мълчаливо вторачени в него.

Накрая Лъвдей наруши тишината.

— Божествен е! — прошепна тя и думите прозвучаха като доволна въздишка.

И той беше наистина много красив, по-великолепен, отколкото Джудит смееше да се надява. Дървото беше с цвят на мед, гладко като сатен и изкусно покрито с фини гравюри. Украсената му заключалка беше сребърна, релефно украсена с десен на цветя, а китайското резе се плъзна в нея като малко катинарче. Ключето на ключалката беше залепено с помощта на лепкава хартия за капака на сандъчето. Лъвдей веднага го отлепи и го подаде на Джудит. Тя го пъхна отстрани на ключалката, това освободи скрита пружина и катинарчето се отвори. Вдигна резето, повдигна капака и едно огледало се плъзна напред, за да държи капака отворен. Предната стена на сандъчето можеше да се разделя и се отваряше като крила, за да открие две миниатюрни шкафчета с чекмедженца. Аромат на кедър изпълни стаята. Лъвдей попита:

— Знаеше ли, че ще бъде такова?

— Почти. Майка ми имаше подобно в Коломбо. Затова го поисках. Но то изобщо не може да се сравнява с това.

Тя отвори едно от малките чекмедженца. То тихо и гладко се хлъзна и показа чудесна сглобка и лъскава червена лакировка отвътре.

— Какво място за съхранение на ценности! И можеш да го заключваш. Това му е най-хубавото. И да носиш ключето на шията си. Господи, каква късметлийка си! Хайде пак да го затворим, да го заключим и после аз ще опитам всичко с ключето…

Те щяха да си играят с него до безкрайност, ако старшата сестра не беше връхлетяла в спалнята. Тя чу гласовете им и дръпна гневно завесите на кабинката. Силно стреснати, те вдигнаха очи и видяха свирепия й поглед. Видът й никак не беше смекчен от касинката, която носеше ниско над веждите си като монахиня.

— Какво си шушукате там вие двете? Прекрасно знаете, че не е разрешено да влизате по две в кабинката.

Джудит отвори уста да се извини, защото беше доста изплашена от старшата сестра, но Лъвдей не се страхуваше от никого.

— Погледнете, сестра, не е ли великолепен? Джудит го получи от баща си от Цейлон за Коледа, само че е пътувал дотук много дълго.

— А ти защо си в кабинката на Джудит?

— Помагах й да го отвори. О, вижте само! Има си ключалка и чуднички малки чекмедженца…

Обяснявайки прелестта им, тя отвори едно, за да го покаже на сестрата, и направи това по такъв подлъгващо невинен начин, че гневът й леко намаля и тя дори направи стъпка напред, за да впери поглед през очилата си към предмета върху леглото.

— Трябва да кажа — призна тя, — че е много хубаво нещо. — И веднага се върна към поучаващия си тон. — Къде, за бога, мислиш да го държиш, Джудит? В шкафчето ти няма място за него.

Джудит не беше помислила за това.

— Предполагам… че ще го занеса при леля Луиза през междусрочната ваканция.

— Нямате ли някъде сейф, сестра? — ласкаво попита Лъвдей. — В стаята за болни или другаде? В някой от онези шкафове. Само временно?

— Ами ще видя. Може би. Междувременно разчистете цялата тази бъркотия и подредете всичко преди звънеца за вечеря. И веднага се върни в кабинката си, Лъвдей, и да не съм ви хванала заедно още веднъж!

— Няма, сестра, съжалявам, сестра. И благодаря, сестра!

Тонът на Лъвдей беше толкова ласкав и пълен с разкаяние, че сестрата сви вежди. За момент тя се вторачи подозрително в лицето на Лъвдей. Но момичето само се усмихна и след малко, като не беше в състояние да намери още нещо за недоволство, сестрата се обърна и наперено излезе. Те запазиха сериозни лица, докато излезе от полезрението им, и избухнаха в неудържим смях.

„Сейнт Урсула“

Неделя, 9 февруари

 

Мили мамо и татко,

Коледният ми подарък от татко пристигна тази седмица и благодаря, благодаря! Той е точно какъвто исках и дори по-хубав. Толкова ме беше страх да не се загуби. Няма къде да го държа в кабинката или шкафчето си, затова старшата сестра го отнесе да го прибере на долния рафт на червенокръсткия си шкаф. Това е много любезно от нейна страна, но означава, че няма да мога да ходя да му са наслаждавам. Когато по средата на срока (29 февруари) отида при леля Луиза, ще го взема и ще го оставя в стаята си там. Благодаря отново, наистина много ми харесва.

Благодаря ти, мамо, за писмото, което ми изпрати от Лондон, преди да отплавате. Надявам се, че сте пътували добре и че на Джес параходът й е харесал.

Лъвдей Кеъри-Луис ми помогна да отворим пакета, тя е наистина приятна. Непослушна е, но някак успява да се справи с това и не я е грижа какво говорят за нея или я карат да прави. Изпратена е тук, защото иска да бъде в училище близко до дома й. Той се казва Нанчероу и тя си има пони. В класната стая за по-малките трябва да правим проекти за благотворителност и ние с Лъвдей се заехме да ушием ватирана завивка от различни парчета плат. Не мисля, че тя е голяма приятелка с Вики Пейтън, просто я е познавала отпреди, и сме мили с нея, когато ни говори, а тя си намери друга приятелка, която идва само през деня, така че не мисля, че има нещо против нас с Лъвдей.

Лъвдей има сестра на име Атина, която е в Швейцария, и брат Едуард, който е в Хароу. Баща й има куче на име Тайгър.

Ставам по-добра с френските глаголи, а утре съм на тест за пеене в хора.

С много обич за вас и Джес,

Джудит

* * *

В следващата сряда, когато Джудит задължително отиде при раздаването на пощата, й беше казано от Дирдри Ледингам, че за нея няма писма, но госпожица Като иска да я види веднага, преди обедния звънец.

Сърцето на Джудит мигновено подскочи, стомахът й се сви от страх. Усети очите на всички, обърнати към нея, изпълнени със страхопочитание и неволен респект, като че ли е невероятно смела и е извършила нещо ужасно лошо.

Тя набързо прерови съзнанието си, но не откри нищо. Нито беше тичала по коридора, нито бе говорила след загасването на лампите. С нещо като миша смелост тя успя да зададе въпрос:

— Защо иска да ме види?

— Нямам представа, но скоро ще научиш. Отивай, бързо — бързо. Тя е в кабинета си.

Джудит, ужасена, но послушна, излезе.

Госпожица Като в ролята си на директорка притежаваше непреходно влияние в училището, но при все това може би нарочно стоеше настрана от ежедневната дейност на учреждението си. Докато останалият персонал се грижеше за безупречния ред в спалните, а учителската стая беше претъпкана с преподаватели, чаени чаши и тетрадки, госпожица Като си имаше собствени стаи на първия етаж на старата сграда, но кабинетът й на партера беше светая светих и нервният център на всичко, което ставаше тук. Всички изпитваха към нея голям респект и когато влизаше някъде с развята зад нея черна мантия — на сутрешната молитва, или за хранене в трапезарията, където заемаше председателското място, цялото училище автоматично млъкваше и ставаше на крака.

Понеже преподаваше само на по-големите момичета, които се бореха или за училищно свидетелство, или за приемни изпити за университета, тя нямаше особени лични контакти с по-малките деца и Джудит беше говорила с нея само веднъж при постъпването си, когато госпожица Като произнесе името й, поздрави я и й пожела успех. Но, като всички останали момичета в училището, тя непрекъснато усещаше присъствието на директорката, независимо дали бе внезапно възникнало или видяно от разстояние, но постоянно.

Да те повикат при нея, беше нещо като изпитание.

Кабинетът на госпожица Като беше в края на дълъг коридор, който водеше към различните класни стаи. Вратата, боядисана в кафяво, беше затворена. С пресъхнала уста Джудит почука с кокалчетата на пръстите си.

— Влез!

Тя отвори вратата. Госпожица Като седеше зад бюрото си. Тя вдигна очи и остави писалката си.

— О, Джудит! Ела!

Джудит затвори вратата след себе си и влезе в стаята. Беше светла сутрин, кабинетът гледаше на юг към градините и беше облян в слънчева светлина. На бюрото й имаше съд с дива иглика, а зад нея на стената маслена картина с малък залив на индиговосиньо море и лодка, изтеглена на пясъка.

— Вземи стол и седни. И престани да изглеждаш толкова измъчена, защото не съм ти ядосана. Просто исках да си поговорим. — Тя се облегна назад на стола си. — Как вървят нещата при теб?

При цялото си високо положение и сериозни отговорности госпожица Като беше сравнително млада, нямаше четиридесет години и имаше свежия тен и пъргава походка на жена, която се чувства истински отпусната само когато е навън и прави упражнения. Косата й беше прошарена и вчесана назад от гладкото й чело в стегнат безкомпромисен кок. Очите й бяха сини и ясни, пронизващият й поглед можеше да бъде едновременно и очарователен, и смущаващ в зависимост от обстоятелствата на срещата. Под мантията си носеше тъмносини жакет, пола и копринена блуза с фльонга на шията. Сръчните й ръце бяха без пръстени, но на ушите й имаше перли, носеше и перлена брошка като мъжка игла за вратовръзка, забодена до деловия бадж.

Джудит взе стол и седна с лице към нея.

— Добре, благодаря, госпожице Като.

— Получаваш хубави бележки и съм доволна от работата ти.

— Благодаря, госпожице Като.

Госпожица Като се усмихна и строгото й изражение се преобрази в искрена топлота.

— Имаш ли новини от майка си?

— Да, получих писмо, изпратено от Гибралтар.

— Всичко наред ли е?

— Така мисля.

— Радвам се.

— Сега по работата. Явно се сприятеляваш с Лъвдей Кеъри-Луис. (Не беше ли пропуснала нещо?)

— Да.

— Имах чувството, че двете ще се разбирате, затова казах на сестрата да ви сложи в една спалня. А сега госпожа Кеъри-Луис ми се обади по телефона, защото Лъвдей като че ли иска да те вземе със себе си у тях в края на седмицата. Казвала ли ти е нещо по въпроса?

— Не. Нито дума.

— Браво. Майка й я е накарала да обещае да не ти казва нищо, преди да говори с мен. Искаш ли да отидеш?

Иска ли? Джудит не вярваше на ушите си.

— О, госпожице Като, много бих искала.

— Тогава държа да разбереш, че ако ти разреша, това ще е голяма привилегия, защото официално в средата на срока е единствената ваканция, която е разрешена на пансионерките. Но при обстоятелството, че семейството ти е в чужбина, смятам, че това ще е добре за теб.

— О, благодаря ви.

— Ще заминеш с Лъвдей в събота сутринта и ще се върнеш с нея в неделя вечерта. И ще се обадя на леля ти Луиза, защото тя е законният ти настойник и трябва да знае всичко, което правиш.

— Сигурна съм, че тя няма да откаже.

— И аз мисля така, но е важно и учтиво да се спазват условностите. И така… — Усмивката й показваше, че разговорът е приключил.

Тя стана и Джудит пъргаво скочи на крака.

— Значи, уредено е. Ще уведомя госпожа Кеъри-Луис. Сега си върви, намери Лъвдей и й кажи добрата новина.

— Да, госпожице Като, благодаря ви толкова много…

— Не забравяй — госпожица Като повиши тон — да не тичаш по коридора.

Накрая тя намери Лъвдей в класната й стая, чакаща, в униформа, за обедния звънец.

— Ах, ти, калпазанке, ах, ти, хитруша!

Но Лъвдей видя поруменялото й, възторжено лице и изпищя радост.

— Котката е казала „да“. — Те се вкопчиха една в друга, заскачаха нагоре-надолу в див боен танц от удоволствие и радост. — Съгласила се е. Не вярвах, че ще го направи.

— Но ти въобще не ми каза, че си питала майка си!

— Обещах й да не казвам, защото се страхувахме, че госпожица Като ще откаже, а да си разочарован, е най-ужасното чувство на света. Почти щях да се пръсна, докато го пазех в тайна. Беше идея на мама. Разказах й за теб и тя каза: „Доведи я вкъщи“. Казах, че няма да ти разрешат, а тя каза: „Остави на мен“. Така и направих. И сработи. При мама всичко става както трябва. Татко винаги казва, че тя е най-убедителната жена на света. Ох, че ще е весело! Нямам търпение да ти покажа всичко. Нямам търпение… Защо изведнъж стана толкова мрачна?

— Току-що си спомних, че нямам тук никакви цивилни дрехи. Всичко ми е при леля Луиза.

— Господи, няма значение. Просто ще ти дам мои.

— Ти си по-слаба и по-ниска от мен.

— Тогава ще вземем от тези на Атина. Или на Едуард. Няма значение как ще изглеждаш. И ще ти покажа…

Но не остана време, защото звънна обедният звънец.

— Най-хубавото да си вкъщи е, че го няма този проклет звънец — каза Лъвдей със своя силен и проникващ глас, което й спечели забележка от класната надзирателка и сведе реакцията на Лъвдей до неуважително кикотене.

* * *

Те трябваше да тръгнат в десет сутринта и двете облечени, стегнали багажа си и готови да тръгнат, когато на Лъвдей й хрумна поредната блестяща идея.

— Твоето кедрово сандъче.

— Какво за него?

— Да го вземем. Ще го покажем на мама.

Джудит се колебаеше.

— Но дали тя ще иска да го види?

— О, не бъди глупава. Казах й всичко за него.

— Сестрата ще се ядоса.

— Няма за какво да се ядосва. Ще се радва да се отърве от него, само й задръства шкафа. Пък и няма значение дали ще се ядосва. Ще отида аз, ако искаш.

Но накрая отидоха и двете. Намериха сестрата в болничната стая. Даваше с лъжичка малцов екстракт на някакво кльощаво дете. Както и се очакваше, никак не изгаряше от желание да ги види.

— Вие двете още ли сте тук? — Тя никак не одобряваше отклонението на госпожица Като от правилата и разрешението й Джудит да излезе през уикенда, и даде това да се разбере от момента, когато чу за плана. — Мисля, че досега трябваше вече да сте далече от тук.

— Тъкмо тръгваме, сестра — обясни Лъвдей, — но внезапно решихме да вземем сандъчето на Джудит с нас. Така няма да ви се пречка повече — добави тя лукаво.

— За какво ви е притрябвало да носите сандъчето?

— Мама много иска да го види. Имам малко мидички, които искаме да сложим в малките чекмеджета.

— Е, хубаво. То е на дъното на червенокръсткия шкаф. Но не ми го връщайте, защото наистина нямам място за много неща. Хайде, Дженифър, не се прави, че ти се повръща. Това е само малц и е много полезен за теб.

Те взеха сандъчето от скривалището му, сбогуваха се със сестрата и избягаха. Джудит носеше сандъчето, а Лъвдей по една чанта с неща за нощта във всяка ръка. Сега надолу по стълбите, по дългия коридор, те се измъкваха възможно най-бързо, но без да се затичат. През трапезарията, през фоайето…

Дирдри Ледингам забождаше списък на игрите на зеленото сукно на дъската за обяви.

— Къде сте се запътили вие двете? — попита тя с началнически тон.

— Вкъщи — отговори Лъвдей и без да чака повече, изскочи през отворената врата и надолу по каменните стълби, като остави главната надзирателка с отворена уста.

Беше чудесен ден, истинска събота, студена и ветровита, с едри бели облаци, препускащи по нишестено синкавото небе. Колата на Кеъри-Луис вече беше там, паркирана на чакъла, с госпожа Кеъри-Луис, която ги чакаше зад волана, и Пико пекинеза, седнал на мястото до нея.

Колата сама по себе си беше достатъчно прекрасна — ново бентли, морскосиньо, с дълъг, лъскав капак и огромни сребристи фарове. Напук на студения въздух, госпожа Кеъри-Луис беше свалила покрива. Носеше коженото си палто и беше обвила главата си с лъскав копринен шарф, за да не влиза косата й в очите от вятъра.

Тя вдигна ръка, когато се появиха.

— Ето ви и вас, милички. Мислех, че няма да ви дочакам. Закъсняхте с пет минути.

— Отидохме за сандъчето на Джудит. Мамо, това е Джудит.

— Здравей, Джудит, радвам се да те видя. Господи, това изглежда доста тежко. Сложете всичко на задната седалка, ти, Лъвдей, вземи Пико и седни на нея, а Джудит ще седне до мен. Каква чудесна сутрин! Не можах да устоя на изкушението да сваля капака, всичко мирише така възхитително. Пико, недей да нервничиш. Знаеш, че обичаш да седиш отзад. Дръж го здраво, Лъвдей, иначе ще види овце или крава или още нещо и ще хукне да ги гони. Така, всички се настаниха…

Без повече суетене тя запали колата, мощният мотор изпърпори и потеглиха. Джудит се облегна назад на меката кожена седалка и изпусна дълга, прикрита въздишка на удоволствие, защото през последните няколко дни беше живяла със сигурното усещане, че нещо… каквото и да е… ще се случи, за да попречи на плановете им. Но не се беше случило нищо и всичко беше наред. Профучаха през портата и надолу по пътя, а училището изчезна в миналото зад тях.

Лъвдей бърбореше.

— В последния момент решихме да вземем сандъчето и сестрата беше вбесена, нали, Джудит? Не знам защо вечно е в лошо настроение, не знам защо не може да бъде като Мери. Мисля, че нас с Джудит не ни харесва особено, така ли е? Джудит? Мамо, кой е вкъщи този уикенд? Нещо интересно?

— Нищо специално. Само Томи Мортимър е дошъл от Лондон.

— Охо! — тонът на Лъвдей беше дяволит. Тя бодна с палец рамото на майка си. — Томи Мортимър. Той е гаджето на мама — обясни тя на Джудит. — Носи й страхотни шоколади от Хародс.

— О, Лъвдей, ама че си смешна. — Но майка й не изглеждаше ни най-малко ядосана, просто се забавляваше. — Не трябва да вярваш на нито една дума, която казва това дете, Джудит, но вероятно може би вече си открила това сама.

— Това е съвършено вярно и ти знаеш, че е така. Атина казва, че той се върти около теб с години и затова не се е оженил.

— Атина говори дори повече глупости от теб.

— Имаш ли писмо от Атина?

— О, мила, що за глупав въпрос. Знаеш, че тя е безнадеждна по отношение на писмата. Но получихме бележка от Едуард, че е във втората двойка по тенис. И Джеръми Уелс намина тази сутрин. Баща ти беше го поканил, и двамата заедно с Томи хванаха гората да стрелят гълъби.

— Джеръми! О, много добре, не съм го виждала от векове. — Тя любезно обясни на Джудит. — Бива го. Беше преподавател на Едуард, когато кандидатстваше за Хароу. И нещо като старо гадже на Атина. Често я водеше на купони, когато тя беше на шестнадесет. Баща му е нашият лекар. А татко просто е влюбен в Джеръми, защото е страшно добър на ръгби и крикет и е капитан на местния тим.

— О, мила, не го обича само заради тези неща.

— Добре де, той винаги ходи в Туикенхам, когато играят корнуолци, и в Лордс през лятото. И винаги е наясно какъв великолепен стрелец е Джеръми и колко фазани е пъхнал в ловната си торба.

Даяна Кеъри-Луис се засмя унило.

— Това е почти вярно — призна тя, — но все пак мисля, че има нещо повече в приятелството им от простото гърмене по всичко, което лети.

Джудит престана да слуша. Започна леко да се изнервя, защото бяха изредени толкова много имена. Толкова много хора и толкова събития и всичко съвсем безгрижно, толкова светско, толкова безкрайно чуждо на всичко, което беше преживявала досега. Надяваше се, че през следващите два дни ще съумее да е в крак с тази светска дейност и няма да извърши някаква нетактична и поради незнание груба грешка и така да смути всички, особено себе си. Колкото до Лъвдей, никога не беше чувала някое дете така да говори с майка си, да клюкарства сякаш са връстници и да я закача за гаджето й. Томи Мортимър. Той повече от всички споменати беше за чудене. Майките, които Джудит познаваше, просто нямаха гаджета или ако са имали, пазеха това в най-строга тайна. Но изглежда, госпожа Кеъри-Луис беше напълно безсрамна — или дори горда — със своя поклонник. Не я интересуваше дали цялото й семейство… в това число и съпругът й, може би, знаеха, и с радост им позволяваше да обсъждат малкия й романс и да се отнасят към него като към голяма смешка.

Джудит реши, че всичко това е на път да се окаже много интересно.

Градът вече беше останал зад тях. Караха през малко рибарско селце и се изкатериха по стръмен хълм към равнината зад него. Тесният път се виеше и лъкатушеше, като следваше безпричинните контури на криволичещите стени от шуплест камък, границите на случайни ферми, сградите на които зърваха тук-там — с ниски покриви, стари, сгушени поради силните ветрове. Меки хълмове, увенчани с грамади гранитни камъни, смъкнати надолу към брега, и крайбрежни скали, и заслепяващото, осеяно със слънчеви петна море. Далече навътре малки рибарски лодки, тласкани към прилива, ята чайки над тях, дебнещи орач с кон, връхлитаха, крещяха и кръжаха в очакване да клъвнат нещо в прясно обърнатата земя.

Местността беше много различна от другата страна на Корнуол.

— Толкова е красиво! — каза Джудит.

Госпожа Кеъри-Луис се усмихна.

— Никога ли не си минавала по този път?

— Никога. Никога не съм идвала толкова далече.

— Не е много далече от Пенмарън. Нищо в Корнуол не е много далече от друго.

— Далече е, ако нямаш кола.

— Майка ти нямаше ли кола?

— Имаше. Остин седем. Но не обичаше да кара, така че най-често ходехме до Порткерис с влак.

— О, колко жалко. Не обичаше ли да шофира?

— Не обичаше. Беше много нервна. Казваше, че е така, защото в Коломбо винаги имахме шофьор. Но това беше наистина глупаво, защото караше съвсем добре. Просто си мислеше, че не може да шофира.

— Какъв е смисълът да имаш кола, ако не я караш? — попита Лъвдей.

На Джудит й се стори, че се беше държала доста нелоялно и че трябва да се застъпи за отсъстващата си майка.

— Е, това е все пак по-добре, отколкото да е като леля ми Луиза, която кара ровъра си с около сто мили в час и обикновено в насрещното движение. Мама изпитваше ужас да пътува с нея.

— Мисля, че и аз бих. Коя е леля Луиза? — попита госпожа Кеъри-Луис.

— Сестра на баща ми. Ще прекарвам ваканциите си при нея, докато мама я няма. Тя живее в Пенмарън.

— Надявам се, че няма да те вози със сто мили в час.

— Няма, тя ще ми купи велосипед.

— Разумна жена. Но жалко, че майка ти не обича да шофира, защото има толкова много божествени заливчета и плажове навсякъде в тази част на Корнуол и няма друг начин да ги откриеш, освен с кола. Но няма значение, ние ще ти ги покажем и за нас ще е още по-забавно, защото никога преди не си ги виждала.

Тя замълча за малко, после попита:

— Как се обръщаш към майка си?

— Мами.

— А как ще се обръщаш към мен?

— Госпожо Кеъри-Луис.

— Много правилно и в същото време подходящо. Съпругът ми ще го одобри. Но да ти кажа ли нещо? Просто мразя да ме наричат „госпожа Кеъри-Луис“. Винаги ми се струва, че се обръщат към свекървата ми, която е стара като Господ и два пъти по-стряскаща. Вече е мъртва, слава богу, така че няма защо да се тревожиш заради нея. — Джудит не можа да измисли в отговор абсолютно нищо, но това нямаше значение, защото госпожа Кеъри-Луис продължи да говори. — Всъщност обичам да ме наричат или Даяна, или „скъпа“, или „мами“. И тъй като не съм ти майка, а „скъпа“ звучи малко превзето, мисля, че е най-добре да ме наричаш Даяна.

Тя се обърна и се усмихна на Джудит, която видя, че лъскавият й шал на едри фигури идеално отива на очите й и се запита дали госпожа Кеъри-Луис е знаела това, когато го е обвила около главата си.

— Но няма ли да ви се струва неподходящо?

— Не. Ще ми харесва. И е по-лесно да го въведем веднага, защото ако започнеш да ме наричаш госпожа Кеъри-Луис, ще ти се стори невъзможно да преминеш към Даяна, а аз май няма да го понеса.

— Никога досега не съм наричала възрастен човек на малко име.

— Толкова е странно! Всички ние сме получили хубави християнски имена, следователно трябва да ги използваме. Мери Милиуей, с която ще се запознаеш, е бавачката на Лъвдей, или поне й беше бавачка, докато беше бебе. Но никога не я наричаме лелка, защото Мери е толкова хубаво име. Пък и не мога да понасям думата „лелка“. Тя те кара да си представиш най-досадните майки. — Тя заговори с фалшив, но убийствено точен, от най-висока класа тон. — „Лелка ми е сърдита щото не сложих Лусинда да си легне навреме.“ Отвратително. Така че нека започнем веднага. Кажи високо името ми.

— Даяна.

— Извикай го на целия свят.

— Даяна!

— Така е много по-добре. Нека сега вдигнем колкото може повече шум и да го извикаме всички. Едно, две, три…

— ДАЯНА!

Гласовете им бяха отнесени от вятъра чак до небето. Пътят, сива лента, се виеше пред тях и всички се смееха.

След около десетина мили пейзажът внезапно отново се промени и попаднаха в област с течащи поточета и долини с гъсти гори. Розмълиън лежеше в подножието на една от тях — група бели вили, двор на ферма, кръчма и стара църква с квадратна кула, заобиколена с наклонени надгробни камъни, пожълтели от лишеи. Дъга на мост минаваше над тих поток и после пътят стръмно тръгна нагоре. На върха на хълма стана равен и пред погледа се появи внушителна алея към порта от ковано желязо, оградена от извити стени. Тя беше отворена и очертаваше перспективата на дълга залесена автомобилна алея, която завиваше в далечината отвъд погледа. Даяна смени скоростта, бентлито зави и влезе във входа.

— Това ли е? — попита Джудит.

— Да, това е. Нанчероу.

Докато пътят се виеше, криволичеше и лъкатушеше, сякаш никога никъде няма да стигне, Джудит мълчеше. Всичко изведнъж стана малко плашещо, отдалечено и непреодолимо. Никога не беше виждала толкова дълъг подход към някоя сграда и започна да подозира, че Нанчероу изобщо не беше къща, а замък, може би с ров и подвижен мост и дори със собствен призрак без глава. Беше преизпълнена с тревожни опасения от неизвестното.

— Изнервена ли си? — попита Даяна. — Ние наричаме това пътна треска. Усещане за потъване, когато отиваш на непознато място.

Джудит се запита дали тя не може и да чете чужди мисли наред с всичко друго.

— Това е толкова дълго пътуване.

— Как си представяш, че изглежда всичко? — попита Даяна със смях. — Не се тревожи, няма нищичко страшно. Никакви привидения. Всички са изгорели при пожара на старата къща през 1910 година. Моят свекър просто свил рамене и построил нова, много по-голяма и удобна. Какво облекчение — каза тя усмихната, — защото имаме най-хубавото от двата свята и никакъв призрак. Само прекрасен дом, който всички обожаваме.

И когато най-после пристигнаха в Нанчероу, Джудит разбра точно какво имаше предвид Даяна. Срещата беше внезапна и рязка. Околните дървета се разредиха и останаха зад тях, мразовитото слънце проблесна отново, пътят зави покрай последния ъгъл и сградата се откри цялата. Беше от гранит, покрита с плочи като традиционна фермерска къща, с дълги прозорци на двата етажа и редица тавански прозорчета над тях. Стоеше отзад, зад пространство за коли от светли морски камъчета, а източната й стена беше отрупана с клематиси и пълзящи рози. Входната врата беше поставена на кръглата кула с назъбени стени на върха като на нормандска крепост и всичко това сред просторни зелени поляни, водещи погледа към храсти и гори, красиво оформени цветни лехи, жълти и виолетови килими от нарциси и минзухари. От южната страна, където беше фасадата на къщата, ливадите оформяха тераси, разсечени от редици каменни стъпала. В далечината се съзираха син хоризонт и морето.

И все пак, при цялото си великолепие, тя не поразяваше, не плашеше ни най-малко. От този пръв миг Джудит се влюби в Нанчероу и незабавно почувства, че разбира Лъвдей много по-добре. Защото сега знаеше защо момичето беше избягало от училището си в Хампшър, самичко беше намерило пътя към това омагьосано място и беше накарало майка си да обещае никога, никога вече да не я изпраща далече от дома й.

Бентлито спря с достойнство пред входната врата и Даяна угаси двигателя.

— Е, пристигнахме живи и здрави, патета мои.

Те се изсипаха навън, събирайки нещата си, и тръгнаха към къщата, като Пико тържествено водеше колоната, а Джудит с тежкото сандъче беше последна. Изкачиха се по каменно стълбище през кръгло, покрито с плочи фоайе, после през вътрешна стъклена врата към централния хол след него. Всичко изглеждаше невероятно огромно и просторно, но въпреки размерите и щедрите пропорции таваните не бяха прекалено високи, така че първото впечатление беше за провинциална къща, семеен дом, дружелюбен и непретенциозен, и Джудит веднага се почувства много по-спокойна, като у дома.

Стените в хола бяха облицовани с дървена ламперия, лакираният под беше покрит с износени и избелели персийски килими. Широкото стълбище, покрито с дебел килим, се издигаше на три площадки към горния етаж и слънчевата светлина влизаше през голям стълбищен прозорец с драпирани пердета от тежък жълт копринен брокат. В средата на хола имаше кръгла еднокрака маса, на която стоеше лъскав супник, натъпкан до предела с бели нарциси. Имаше и ожулена, подвързана с кожа книга за посетители, една-две кучешки каишки, нечии ръкавици, куп писма. Срещу стълбището бе камината с богато украсена гравирана рамка. В огнището имаше слой полузагаснали въглени, но Джудит предположи, че няколко сухи дърва и малко въздух с духалото бързо ще върнат пламъците.

Докато тя разглеждаше наоколо и попиваше всичко, Даяна спря до масата, развърза кърпата от главата си и я пъхна в джоба на палтото си.

— Хайде, Лъвдей, погрижи се за Джудит. Мисля, че Мери е в детската стая. Момчетата идват за обяд в един часа, така че не закъснявайте. Бъдете във всекидневната в един без петнадесет.

Тя взе писмата и си тръгна, като мина покрай тях надолу по дългия бял коридор, снабден с прелестни старинни предмети, огромни порцеланови вази и богато украсени огледала. Пико я последва плътно зад елегантните й обувки с високи токчета. Даяна отпуснато им помаха с ръка.

— Не забравяйте да си измиете ръцете…

Те я изгледаха, както Джудит беше наблюдавала излизането й от магазина, когато я видя за пръв път, озадачаващо очарована, вкоренена в земята, някак неспособна да се обърне. Стояха така, докато тя стигна да затворената врата в далечния край на коридора, отвори я, пусна за миг вътре ярък слънчев лъч и си отиде.

Внезапността на нейното излизане предостави на Джудит интересен поглед отвътре към отношенията на майка и дъщеря Кеъри-Луис. На Лъвдей се позволяваше близка интимност, да говори с майка си като със сестра, но тази привилегия си имаше цена. След като я третираха като връстница, от нея се очакваше да се държи като възрастна и да отговаря за гостите си. Изглежда това беше норма и Лъвдей се справяше с нея без усилия.

— Отиде да чете писмата си — обясни тя без нужда. — Хайде да намерим Мери.

И тя тръгна нагоре по стълбите, като влачеше нещата им за през нощта. Джудит я последва малко по-бавно, затруднена от тежестта на сандъчето, която сякаш се увеличаваше непрекъснато. След края на стълбите последва нов дълъг коридор, също като долния, по който беше излязла Даяна. Лъвдей се затича, чантите я удряха по мършавите крака.

— Мери!

— Тук съм, зайче!

Джудит нямаше опит нито с английските бавачки, нито с английските детски стаи. Беше виждала бавачки по плажа в Порткерис, решителни строги дами в солидни памучни дрехи, с шапки и дълги чорапи и в най-горещо време, които плетяха и постоянно умоляваха своите подопечни или да влязат в морето, или да излязат от него, да си сложат шапката за слънце, да ядат бисквити с джинджифил или да се махнат от онова лошо дете, което може с нещо да ги зарази. Но слава богу никога не й се беше налагало да има нещо общо с някоя от тях. Колкото до детската стая, тя й напомняше най-вече стаята на старшата сестра в „Сейнт Урсула“ с кафявия линолеум на пода и странната миризма на смес от лекарства и канела.

В резултат тя влезе в детската стая на Нанчероу с известно безпокойство, което мигновено се изпари, когато разбра, че предварителните й представи нямат нищо общо с реалността. Защото съвсем не беше детска стая, а голяма, обляна в слънце всекидневна с голям еркерен прозорец, с много места за сядане, които заемаха голяма част от южната стена и предлагаха изглед към градината и онази съблазнителна перспектива на проблясващия хоризонт.

Имаше открита камина, библиотечни шкафове, отрупани с книги, удобни дивани и столове с подвижни покривки на цветя, дебел турски килим, кръгла маса, покрита с тежка синя покривка на листа и птици. Множество радости за окото бяха пръснати наоколо. Весели картини, радио на масата до огнището, преносим грамофон и купчина плочи, кошница с плетка и безброй списания. Единствената връзка с детска стая беше високата предпазна решетка с излъсканата си месингова рамка, очукано конче — люлка без опашка и дъска за гладене.

Тя беше монтирана и Мери Милиуей работеше здравата. Плетен кош с пране стоеше на пода, купчина безупречно изгладени чаршафи беше подредена на масата, а синя, полуизгладена риза лежеше на дъската. И се носеше онази хубава, вдъхваща увереност миризма на пресен топъл памук, която напомни на Джудит кухнята на Ривървю и значи на Филис. И се усмихна, защото се почувства като вкъщи.

— Ето те и теб. — Мери остави ютията си, заряза ризата и разтвори ръце към Лъвдей, която пусна чантите на килима и се втурна между тях за огромна прегръдка. Беше повдигната от пода, сякаш беше лека като перце, и разлюляна насам-натам като махало на часовник. — Ето го моето пакостливо бебче. — Целувка беше лепната на върха на тъмната къдрава глава на Лъвдей, после тя бе тръсната на земята, когато влезе Джудит.

— Значи това е приятелката ти! Натоварена като магаре. Какво е това, което носиш?

— Моето сандъче от кедрово дърво.

— Изглежда сякаш тежи тон. Остави го на масата, за бога. — Което Джудит направи с признателност. — Защо го носиш със себе си?

Лъвдей обясни.

— Искахме да го покажем на мама. Ново е. Джудит го получи за Коледа. Това е Джудит, Мери.

— Досетих се. Здравей, Джудит.

— Здравей.

Мери Милиуей. Нито жилава, нито стара, нито пламенна, а висока кокалеста корнуолка на не повече от тридесет и пет години. Имаше твърда светла коса и лице с лунички и силни черти, които бяха приятни не защото са красиви по някакъв начин, а защото много си отиваха една с друга и някак си изглеждаха точно на място. Не носеше никаква униформа, само сива пола от туид и бяла памучна блуза с брошка на яката и пепелно синя шотландска жилетка.

Те се гледаха една друга. Заговори Мери.

— Изглеждаш по-голяма, отколкото мислех.

— На четиринадесет съм.

— Тя е в класа преди мен — обясни Лъвдей, — но сме в една спалня. И, Мери, трябва да й помогна, защото не си е донесла никакви домашни дрехи, а всички мои няма да й станат. Има ли нещо от дрехите на Атина, които може временно да облече?

— Ще си имаш неприятности, ако пипаш нещата на Атина.

— Имах предвид само неща, които тя вече не иска и не носи. Е, знаеш какво искам да кажа…

— Сигурно. Никога не бях виждала момиче, което да облича дрехите си по веднъж и после да ги изхвърля.

— Добре, намери нещо. Намери го сега, за да можем да се измъкнем от ужасните си униформи.

— Виж какво ще ти кажа — Мери спокойно и твърдо взе отново ютията си, — вземи Джудит и й покажи къде ще спи…

— В коя стая?

— Розовата в края на коридора.

— О, чудесно, Джудит, тя е най-хубавата.

— … и когато свърша с гладенето, ще погледна в специалното си чекмедже за нещо подходящо.

— Голям куп ли имаш за гладене?

— За около пет минути. Тръгвайте и докато се върнете, ще съм готова.

— Добре. — Лъвдей широко се усмихна на Джудит. — Хайде.

Тя вече беше излязла от стаята, а Джудит се забави само колкото да вземе багажа си и хукна да я настигне. В дългия коридор със затворени врати от всяка страна, но с полукръгли прозорчета над всяка от тях, всичко беше светло и въздушно. В далечния край коридорът зави надясно в ново несиметрично крило и за пръв път Джудит си даде сметка за размерите на къщата. Тук високите прозорци даваха възможност да се видят поляните откъм задната страна, които се простираха до високи огради от ескалония, а отвъд тях бяха оградените със стена пасища на фермата, където пасяха гърнзийски крави.

— Ела!

Лъвдей беше спряла за малко, за да я дочака, така че не й оставаше време да разгледа всичко и да го запомни.

— Толкова е голяма — каза тя удивена.

— Знам, огромна е, но така трябва, защото сме толкова много, пък и винаги идват хора и ни гостуват дълго. Това е крилото за гости. — Сега Лъвдей вървеше напред, отваряше и затваряше врати и позволяваше на Джудит да надникне в стаите. — Това е жълтата стая. И баня. А това е синята стая… Томи Мортимър обикновено е в нея. Да, тук е, познавам му четките за коса. И миризмата му.

— Каква е тя?

— Божествена. От това, с което си маже косата. А после има голяма двойна стая. Не си ли падаш по леглото с балдахин? Ужасно е старо. Предполагам, че кралица Елизабет е спала на него. Още една баня. А това е гардеробната, но и в нея има креват, в случай че гостите имат бебе или друго такова ужасно нещо. Мери слага детско креватче, ако наистина има бебе. И друга баня. И после си ти.

Бяха стигнали до последната врата и Лъвдей с известна гордост я въведе в нея. Като всяка друга стая в тази възхитителна къща, беше облицована с дървена ламперия, но имаше два прозореца, скрити зад завеси от розов кретон. Килимът също беше розов, а високото завършващо с месинг легло беше покрито с бяла ленена кувертюра, хрускава като пресен сняг, подгъната с ажур, с бродирани маргаритки по нея. До края му имаше поставка за багаж, Джудит остави своя и той изглеждаше там скромен и малък и някак уязвим.

— Харесва ли ти?

— Просто прелест.

Тя видя бъбрековидната тоалетна масичка, покрита със същия кретон като пердетата, а над нея се издигаха тройно огледало и китайски поднос, украсен с рози, малка порцеланова чаша, напълнена с кадифена иглика. Имаше огромен викториански гардероб и подходящ фотьойл с розови възглавници, а до леглото бе малка масичка с лампа и гарафа с вода със захлупена върху нея голяма чаша. Имаше и покрита с кретон тенекиена кутия и Джудит знаеше, че ще е пълна с чаени бисквити, в случай че огладнее посред нощ.

— А това е банята ти.

Съвсем изумителна. Влезе да я разгледа и видя под на бели и черни квадрати, огромна вана, златни кранове с широки отвори, огромни бели хавлиени кърпи, шишета с масло за баня и стъклени шишета с ароматна пудра.

— Моя отделна баня?

— Е, делиш я със стаята отсреща, но там няма никого, така че цялата е твоя. — Лъвдей се върна в спалнята, отвори широко прозореца и се надвеси навън. — А това е гледката ти, но трябва повечко да се взираш, за да видиш морето.

Джудит отиде и застана до нея. Опряха лакти на каменния перваз и усетиха студения, миришещ на море вятър в лицата си.

Протегнала врат, тя покорно се възхити на гледката към морето, но й беше много по-интересно пространството непосредствено под тях. Голям, покрит с калдъръм двор, ограден от три страни с едноетажни постройки, покрити с плочи. В средата му имаше гълъбарник и наоколо летяха бели гълъби, кацаха, пощеха се, изпълваха въздуха с доволното си гукане. Край стените на двора имаше дървени кашпи, засадени с шибой, както и други, по-обикновени белези на домашна дейност: шкаф за провизии, голям като гардероб, няколко кофи за боклук, въже за простиране, на което висяха снежнобели салфетки за чай. Зад двора се виждаше път, постлан с камъчета, после окосена трева, която достигаше до редица от дървета. Още неразлистени, наклонени от силния морски вятър, сега докосваха клоните си от лекия бриз.

Наоколо не се виждаше никой, но когато се отвори врата, се появи момиче с бледоморава памучна престилка. Те се втренчиха във върха на главата й. Носеше тенекиена купа, пълна с обелки от зеленчуци, и я изсипа в кофа за боклук.

— Това е за прасетата на госпожа Мъдж — важно прошепна Лъвдей, сякаш бяха шпиони, които не трябваше да бъдат забелязани. Момичето с престилката не вдигна очи. То спусна капака на кофата, спря да провери дали салфетките са изсъхнали и после влезе вътре.

— Коя е тя?

— Хети, новото момиче в кухнята. Госпожа Нетълбед е готвачката ни, омъжена е за господин Нетълбед, иконома ни. Тя е кротка, но той може да бъде ужасно лош. Мама казва, че е от стомаха му. Има язва.

Иконом. Всичко ставаше все по-грандиозно. Джудит се надвеси малко повече и впери поглед надолу.

— Това там оборът за твоето пони ли е?

— Не, това е складът за дърва, за въглища и други такива. И тоалетната на градинарите. Оборите са малко по-далече, не се виждат оттук. След обяда ще те заведа да видим Тинкърбел. Можеш да я пояздиш, ако поискаш.

— Никога не съм яздила кон — призна Джудит, но не допълни, че я е страх.

— Тинкърбел не е кон, а пони. Тя е прекрасна и никога не хапе и не рита. — Лъвдей помисли малко и каза: — Днес е събота, може би Уолтър ще е там.

— Кой е Уолтър?

— Уолтър Мъдж. Баща му обработва нивите Лиджи… тоест домашната ферма, и той помага на татко да управлява имота. Уолтър е наистина много симпатичен. На шестнадесет години е. Понякога идва през уикендите, за да почиства тора около конете и да помага на градинаря. Спестява пари за мотор.

— А язди ли?

— Упражнява татковия ловен кон, когато баща ми е зает. Ако трябва да замества съдия, да ходи на служебна среща или нещо такова. — Лъвдей внезапно прибра главата си. — Стана ми студено. Хайде да разопаковаме нещата ти.

Направиха го заедно. Нямаше кой знае какво за разопаковане, но всичко трябваше да се сложи точно на своето много важно място. Палтото и шапката на Джудит бяха закачени в гардероба, палтото на дебела кадифена розова закачалка. Вътрешността на гардероба миришеше на лавандула. После нощницата й беше сгъната върху възглавницата, домашната роба — закачена на гърба на вратата, четката и гребенът й — подредени на тоалетката, бельото беше прибрано в чекмедже, четката за зъби и кърпата за лице — сложени на съответните места в огромната баня. Дневникът й и писалката, която се пълнеше с мастило, тя остави на страничната масичка до часовника си и новата книга на Артър Рензъм.

Когато свършиха, тя се огледа и реши, че незначителните й притежания не влияеха особено на красивата, луксозна стая, но Лъвдей нямаше време да спира и разглежда. Нетърпелива както винаги, вече беше отегчена от домакинските дейности. Ритна изпразнената чанта под кревата и каза:

— Готово. Сега да намерим Мери и да видим дали ти е изровила някакви дрехи. Не знам как е с теб, но ако аз не се измъкна от тази ужасна униформа възможно най-скоро, ще започна да пищя.

Тя изхвърча от стаята и хукна обратно към детската стая, като гърмеше по коридора, сякаш громеше всяко училищно правило, което набиваха в своенравната й глава. Тук тя си беше вкъщи и беше отново свободна.

Мери беше свършила с гладенето, сгънала дъската и оставила ютията да изстива. Намериха я коленичила пред висок шкаф, който беше най-впечатляващата мебел в стаята с отворено дълбоко долно чекмедже и различни дрехи, подредени на спретнати купчинки около нея.

Лъвдей не можеше да чака.

— Какво намери? Не е задължително да е хубаво. Всичко ще свърши работа.

— Как така всичко ще свърши работа? Не вярвам да искаш приятелката ти да прилича на излязла от разпродажба на евтин благотворителен базар.

— Мери, това е нова блуза. Атина я купи през последната ваканция. Какво прави в това чекмедже?

— Можеш да я питаш. Закачила е рамото на някаква бодлива тел. Закърпих го, но ще я носи ли? Не и тя, малката дама…

— Чудна е, от кашмир. Ела… — Тя я метна към Джудит, която я хвана сякаш беше семенце на магарешки бодил — толкова беше лека и мека. Кашмир! Никога не бе имала блуза от кашмир. А тази беше малиновочервена — един от любимите й цветове.

— Ето, това е една хубава памучна карирана блуза, с малка кръгла якичка. Бог знае защо Атина я е изхвърлила. Явно й е омръзнала. И чифт шорти. Носеше ги в училище за игра на хокей. Запазих ги, защото си помислих, че може да свършат работа на Лъвдей.

Мери ги вдигна за обща преценка. Бяха от синьо памучно трико, широки като поличка. Лъвдей ги одобри.

— Точно това ни трябва. Ще свършат работа, нали, Джудит? О, Мери, блестяща си! — Наведе се да я прегърне, като обви мършавите си ръце около шията й в задушаваща прегръдка. — Ти си най-добрата Мери на света. Сега, Джудит, бързо върви да ги облечеш, защото искам да ти покажа всичко останало.

Джудит отнесе чуждите дрехи в стаята си. Влезе и затвори вратата след себе си и церемониално ги нареди на леглото като майка си, когато трябваше да се преоблече, за да отиде на парти. Действително, макар че беше съвсем обикновена събота, Джудит се чувстваше като че ли тя самата се готви да отиде на парти, защото всичко в тази възхитителна къща, самата й атмосфера създаваше усещане за празненство.

Но… и това беше дори по-важно — за момент тя се оказа сама. Не помнеше кога за последен път е оставала истински само със себе си, без някой да й говори или задава въпроси, да се сблъсква или намесва, или да й нарежда какво да прави или да престане да прави, или да извиква спомени, или да привлича вниманието й. Тя откри, че това е най-голямото облекчение. Сама. Само със себе си, в отделна своя стая, заобиколена с пространство и безмълвни, галещи окото предмети, и покой. Отиде до прозореца, отвори го и се облегна напред, за да погледа белите гълъби и да послуша сладкото им гукане.

Сама. Толкова неща бяха се случили и от толкова дълго време. Седмици. Дори месеци. Коледа в Плимут, цялата бъркотия с опаковането на къщата Ривървю, пазаруването за училището и сбогуването накрая. И после „Сейнт Урсула“, където не можеш да се усамотиш нито за секунда.

Сама. Разбра колко беше й липсвал луксът на уединението и осъзна, че този случаен комфорт винаги ще бъде важен за нея. Удоволствието да бъде сама със себе си не беше толкова духовно или сетивно, като носенето на копринени дрехи или плуването без бански, или разходка по абсолютно празен плаж само с припичащо гърба ти слънце. Човек се възстановява от усамотяването. Освежава се. Тя гледаше гълъбите и се надяваше поне за момента, че Лъвдей няма да дойде и я извика. Не че не ценеше Лъвдей, която беше безкрайно добра и гостоприемна. Просто имаше нужда от време да събере отново и да преориентира личното си чувство за идентичност.

От много далече, от линията на гората, долетяха пушечни изстрели. Мъжете, които все още стреляха в далечината по гълъбите. Внезапният звук, разкъсал тишината, накара белите гълъби да се разлетят от стойките си и възбудено да хвърчат наоколо. Гледаше ги как се събират, отново издуват снежнобелите си гърди и се залавят пак с почистването на перушината си.

Лъвдей не дойде. Може би търсеше някакви парцаливи дрехи, възможно най-различни от строгата дисциплина на училищната униформа. След малко Джудит затвори прозореца, свали своята униформа и, наслаждавайки се бавно на новостта, се облече в изхвърлените дрехи на Атина Кеъри-Луис. Като се движеше насам-натам, тя изми ръцете си (със сапун „Шанел“) и среса косата си, върза я отзад с чиста морскосиня панделка. Чак тогава отиде да се види в голямото огледало на вратата на гардероба. И беше смайващо, защото изглеждаше толкова различна. Пригладена и скъпа. Друго момиче, почти пораснало, и напълно ново. Видя самодоволното си изражение и не можа да сдържи усмивката си. Помисли си за майка си, защото това беше може би съвсем същото преживяване, което двете би трябвало да изпитват, но същевременно беше съвсем сигурна, че майка й в този момент едва ли би я познала.

Вратата се отвори рязко.

— Готова ли си? — попита Лъвдей. — Какво толкова прави? Забави се цяла вечност. Боже, колко си различна! Трябва да има връзка с Атина. Тя винаги има сензационна външност. Дори да си нахлузи стар чувал, изглежда прекрасно. Може би омагьосва всичко, което облича, и магията остава в него. Какво искаш да правим сега?

Джудит каза неуверено, че й е все едно, но беше истина и тя не можеше да измисли какво друго да каже. В сегашното й състояние на еуфория всяко занимание й изглеждаше уместно.

— Може да отидем и видим Тинкърбел, но за това ще трябва много време, а скоро е обяд. Нека тогава разгледаме къщата и тъкмо ще запомниш откъде да минаваш.

Джудит беше права за Лъвдей. Тя беше намъкнала опърпан брич за езда, който вече беше станал прекалено къс за костеливите й пищялки, и пуловер с възлилавия оттенък на зрели червени джанки. Неговият цвят подчертаваше необикновените й виолетово-сини очи, но тя беше толкова лишена от каквато и да било самопреценка, че едва ли беше го избрала по тази причина. По-скоро заслугата беше на замрежените лакти и на това, че беше износен, и от пране беше станал удобно безформен.

Тя се съгласи.

— Добре, нека разглеждаме. Откъде започваме?

— От най-горе. От тавана.

Което и направиха. Тези мансарди с наклонени тавани съществуваха вечно — килери, складове, две малки бани, четири спални.

— Това са стаи за прислужничките — Лъвдей сбърчи нос. — Те винаги понамирисват на потни крака и подмишници…

— Колко са момичетата?

— Три. Джанет е камериерка, Неста е обща прислужница, а Хети помага на госпожа Нетълбед в кухнята.

— Къде спи госпожа Нетълбед?

— О, тя и мъжът й имат малък апартамент над гаража. Сега ще минем по задните стълби и тъй като видя крилото за гости, ще започнем от стаята на мама.

— Позволено ли е?

— О, да, разбира се, няма нищо против, стига да не се суетим и да не изпръскваме всичките й парфюми. — Тя отвори вратата и подскочи пред Джудит. — Не е ли чудесна? Тя съвсем скоро накара да я боядисат отново, един страхотно готин дребен мъж идваше чак от Лондон, за да направи това. Баща ми беше бесен, защото боядиса и ламперията, но според мен така е доста хубаво, не мислиш ли?

За което Джудит реши, че това е недооценяване през цялото време. Никога не беше виждала подобна спалня, толкова огромна, толкова женствена, толкова препълнена с очарователни и примамливи предмети. Стените бяха светли, нито бели, нито розови, нито прасковени, и грееха на слънцето. Имаше невероятно плътни и драпирани завеси с десен на рози, зад тях се вееха тънки като воал бели пердета и се полюшваха прохладно от ветреца, който подухваше през отворения прозорец откъм морето. Широкото снежнобяло двойно легло беше драпирано със същото воалено бяло и отрупано с дантелени и бродирани възглавници. Над него имаше балдахин с малка златна коронка в средата, така че приличаше на легло, където би предпочела да спи принцеса.

— Но само погледни банята. И тя е съвсем нова… — Онемяла, Джудит я последва и зяпна: блестящи черни плочки, розови огледала, бял порцелан и дебел бял килим. Килим в банята! Върховен, пределен лукс.

— … И виж, огледалото й цялото е заобиколено със светлини като в гримьорна на актриса, и ако отвориш огледалата, зад тях има шкафове за всичките й гримове и парфюми и джунджурии.

— А това какво е?

— Това? Бидето й. Френско е. Да си миеш задните части.

— Или краката.

— Татко беше ужасен.

Те се превиваха от веселие, държаха се за бузите, залитаха от смях. Нещо хрумна на Джудит. Като сдържаше кискането си, тя се върна в приятно миришещата, цветиста спалня и се огледа наоколо, но не откри и най-малка следа от мъжко присъствие.

— А баща ти къде държи нещата си?

— Той не спи тук. Има си своя спалня, на другия край на коридора над входната врата. Той обича сутрешното слънце, а и трябва да е далече, защото хърка много силно и буди всички. Ела, ще ти покажа още…

Те излязоха от омайната спалня и продължиха нататък.

— Тук спи Атина, а тук Едуард. А това са бани. А стаята на Мери е близо до детската, защото по-рано е била нощна детска стая и тя просто си е останала там. А това е банята на детската стая, и тя има нещо като малка кухня в ъгъла, за да може да приготви чай и нещо друго. Ето и моята стая…

— Трябваше да се сетя.

— Защо?

— Заради дрехите по пода и понитата по стената.

— И заради розетките на пони клуба и всичките ми мечета. Събирам ги, откакто съм се родила. Вече имам двадесет и всички си имат имена. И книгите, и старата ми къща за кукли, защото Мери каза, че не иска тя да задръства детската стая. А леглото ми е обърнато така, че да мога да гледам изгряващото слънце сутрин. Хайде сега, защото има още куп неща за гледане. Това е шкафът на камериерките, където държат всички метли и други неща, това е стаята за спалното бельо, а другата малка стая се използва само когато сме претъпкани с гости. — Те вече бяха направили пълен кръг и бяха се върнали на горния край на главното стълбище. На далечния край на площадката имаше една последна затворена врата. — А там спи татко.

Стаята не беше много голяма и след великолепието на останалата част от къщата изглеждаше аскетична и доста тъмна. Мебелите бяха тежки, викториански, единственото легло — тясно и високо. Всичко беше безупречно подредено. Завесите бяха от тъмен брокат, мъжките четки с гръб от слонова кост лежаха грижливо подредени точно в центъра на висок скрин с чекмеджета. Имаше и снимка на Даяна в сребърна рамка, но нищо повече от личен характер. Беше стая, която не издаваше нищо.

— Ужасно е мрачна, нали? Но татко я харесва, защото винаги е била такава. Той не обича промените. И харесва банята си, защото е кръгла… Тя е в кулата, ето там, над портала, и той може да седи в малката си смешна вана и да чува как хората идват и си отиват, да слуша гласовете им и да отгатва кои са. И ако не ги харесва, може просто да си остане в банята, докато не чуе гласовете им на излизане. Така че явно разбираш, че не е много общителен.

— Той знае ли, че аз съм тук? — попита Джудит неспокойно.

— Господи, знае, разбира се, мама му каза. Не се тревожи, ще те хареса. Той предпочита да избягва само нейните досадни приятели.

След това слязоха долу и се отправиха на последната обиколка. Джудит вече беше започнала да се чувства леко объркана и смутена. И гладна. Сякаш вечност беше минала след закуската. Но Лъвдей беше неизтощима.

— Ти вече видя хола. Това е кабинетът на татко, и мъжките гардеробни. Ето тази великолепна съблекалня, която прилича на мъжки клуб, татко се затваря тук с часове всяка сутрин след закуска и чете „Коне и хрътки“. Погледни, не е ли внушителна? Мама я нарича тройната му зала. А тук е билярдната, понякога мъжете идват след вечеря и играят с часове посред нощ. Тя върши работа и при влажни следобеди. А това е трапезарията… вече подредена за обяд, както виждаш. А това е малка всекидневна, но не я използваме, освен ако зимната нощ не е мразовито студена. Няма да ти покажа приемната, защото и без това ще я видиш преди обяда. Ела да те запозная с госпожа Нетълбед.

И така те най-после стигнаха в кухнята, сърцето на всяка къща. Беше като повечето други корнуолски кухни, само че много по-голяма и на мястото на вездесъщата корнуолска кухненска печка имаше огромна кремава газова печка. Но имаше и добре познатата доза тъмнозелена боя, същата рамка за сушене на пране, висока до тавана, същия кухненски бюфет, отрупан с порцелан, същата огромна излъскана маса по средата на пода.

До нея стоеше госпожа Нетълбед и подреждаше парченца глазирани плодове върху сметанов сладкиш. Беше ниска тантуреста дама в розова престилка с ръкави и бяла престилчица върху нея и носеше покриващо и особено зле стоящо бяло памучно боне, нахлупено до веждите. Лицето й беше червено, глезените й подути от стоене на крака, но когато Лъвдей се хвърли към нея…

— Здравей, госпожо Нетълбед, ето ни и нас… — нямаше нито мръщене, нито искане да не се пречка, защото приготвя блюдата за обяд, за бога. Вместо това кръглите бузи на госпожа Нетълбед се надиплиха във влюбено изражение на чисто възхищение.

Мигновено стана ясно, че Лъвдей беше нейното съкровище, нейната радост.

— Боже ти мой! Това е бебчето ми! Ела и ми дай една хубава целувка… — Тя широко разтвори ръце с пръсти разперени като морска звезда и се наведе напред, цялата готова за целувката, която Лъвдей запечата на бузата й. — Виж ти колко си пораснала! Скоро ще станеш по-голяма от мен. Това е приятелката, която си довела…

— Казва се Джудит.

— Приятно ми е да се запознаем, Джудит.

— Приятно ми е.

— Идваш за уикенда? Ще е доста забавно. Голяма веселба ще падне с тая малка немирница.

— Какво ще има за обяд, госпожо Нетълбед?

— Ловджийско задушено, пюре от картофи и варено зеле.

— Ще има ли индийско орехче в зелето?

— Никога не готвя зеле без индийско орехче.

— В такъв случай може би ще го ям. Дойдоха ли вече мъжете?

— Току-що ги чух на двора, брояха убития дивеч. Утре ще обядваме заешки пай. Сигурно са в оръжейната и чистят пушките си. Ще свършат за десетина минути.

— Десет минути! — изкриви лице Лъвдей. — Умирам от глад!

Отиде до бюфета, отвори тенекиена кутия и извади няколко разкошни чаени бисквити. Даде една на Джудит и натъпка другите в устата си.

— Виж, Лъвдей…

— Знам. Ще си разваля апетита и няма да хапна нищо от прекрасния ти обяд. Ела, Джудит, да намерим мама и да видим дали ще ни даде нещо за пиене.

Намериха Даяна в приемната, мирно свита в ъгъла на широк кремав диван, където четеше роман. Пушеше с нефритово цигаре ароматна турска цигара, на малката масичка до нея имаше пепелник и коктейл. Когато те връхлетяха върху нея, нарушавайки спокойствието й, тя вдигна глава и приветливо се усмихна.

— Ето ви и вас, милички. Колко забавно. Добре ли прекарахте?

— Да, бяхме навсякъде и видяхме всяка стая, и поздравихме госпожа Нетълбед, а сега може ли да пийнем нещо?

— Какво искате да пиете?

Огледална маса бе до една от стените с акуратно подредени бутилки и сияйно чисти чаши.

— Иска ми се „Ориндж корона“, но не виждам тук.

— Онази ужасна шипяща гадост, която боядисва устата ти оранжева? Може би има някоя в килера? Позвъни на Нетълбед и виж дали не е скрила някоя някъде.

Звънецът беше на стената над масата. Лъвдей го натисна с палец. Даяна се усмихна на Джудит.

— Какво мислиш за милата ми къща?

— Хубава е. Но съм почти сигурна, че тази стая е най-хубавата от всички.

Наистина беше. Облицована, с паркет, постлан с килими, изпълнена със светлина и цветя. Тук нямаше скромни нарциси, а повече оранжерийни екзотични цветя, всичките червени, бели и цикламени, а в един ъгъл имаше китайска синьо-бяла порцеланова кашпа с дръвче камелия. Тъмните му лъскави клони бяха натежали от тъмнорозови цветове. Плътните завеси и покривките бяха от кремав брокат, всички дивани и столове бяха отрупани с дебели сатенени възглавници, светлозелени, розови и сини, които приличаха на множество прелестни, огромни варени сладкиши. На централната маса бяха спретнато подредени списания, задължителни за всяка уважаваща себе си провинциална къща. „Татлър“ за светски клюки, „Скеч“ за театър и балет; илюстрирани лондонски новини за текущите събития, и „Спортинг драматикс“ за състезанията. А също и „Поля, коне и лов“, последният „Вог“ и „Женски журнал“, и купчина ежедневници, които като че ли никога никой не е разгръщал.

Джудит копнееше да остане сама, да разглежда вечно, да попие всяка подробност, така че ако никога повече не дойде в тази къща, да може да си я представя безпогрешно. Високата рамка над камината беше боядисана в бяло, на нея имаше редица привличащи погледа порцеланови фигурки, група маймуни от майсенски порцелан. Над нея висеше портрет на Даяна, стройните й рамене — обвити в богато надиплен пепелно син шифон в поток светлина, който правеше царевичната й на цвят коса златиста. Имаше смях в нарисуваните сини очи и намек за усмивка на устните й, сякаш тя и художникът бяха посветени в най-интимната и забавна тайна.

Като видя силния й интерес, Даяна попита:

— Харесва ли ти?

— Това сте точно вие.

Даяна се разсмя.

— Абсолютно ласкателно. Но тогава значи Ласло винаги е бил ласкател.

Изгледът от високите прозорци вече й беше познат. Симетрично терасираната градина се спускаше надолу, за да се съедини с храстите и неравните ливади, пламнали от жълти нарциси. От едната страна имаше френски прозорец, който гледаше към малка затворена тераса, уединена като малка стая в самата градина. На гърба й имаше оранжерия и през стъклата й се виждаше пълзящ жасмин, пускаща филизи лоза, голям брой внушаващи завист старомодни плетени мебели. Всичко навяваше мисли за лято, обгарящо слънце, дълги лениви следобеди със студени питиета. Или може би китайски чай в много тънки чаши и сандвичи с краставици.

Беше потънала в очарователни фантазии, когато при нея дойде Лъвдей.

— Това е маминото специално кътче. Нали, маме? Тя лежи тук и се пече на слънце без никакви дрехи на себе си.

— Само ако няма никого наблизо.

— Ама аз съм те виждала да го правиш.

— Ти не се броиш.

В този критичен момент вратата зад тях тихо се отвори и се чу плътен глас.

— Позвънихте, мадам?

Господин Нетълбед. Лъвдей вече й беше казала, че той има язва на стомаха и следователно непредсказуемо настроение, но това не бе подготвило Джудит за неговото почтително и внушително появяване. Беше висок, белокос и съвсем хубав по един мрачен начин. Нещо като надежден предприемач. Дрехите му потвърждаваха това впечатление, защото носеше черно сако, черна вратовръзка и непромокаеми панталони. Лицето му беше бледо и сбръчкано, очите хлътнали и изглеждаше толкова внушителен, че Джудит се чудеше как хората събират кураж да го карат да прави нещо, да не говорим пък да му дават нареждания.

— О, Нетълбед, благодаря — каза Даяна. — Лъвдей иска нещо за пиене.

— Искам „Ориндж корона“, господин Нетълбед, а на масата няма.

Това искане беше последвано от дълго и напрегнато мълчание. Нетълбед не помръдна, просто беше вперил студените си очи в нея като че ли пронизваше мъртва пеперуда с дълга стоманена карфица. И Даяна не се обади. Мълчанието продължаваше. Ставаше неудобно. Даяна обърна глава и погледна Лъвдей.

Лъвдей със смирено изражение започна отначало.

— Моля, господин Нетълбед, бихте ли били така любезен да проверите дали има някоя „Ориндж корона“ в килера?

Лекото напрежение се стопи веднага.

— Разбира се — каза Нетълбед. — Мисля, че има цяла щайга. Ще отида да видя.

Той тръгна да излиза, но заговори Даяна.

— Мъжете върнаха ли се, Нетълбед?

— Да, мадам. Почистват се в оръжейната.

— Добре ли е минала сутринта им?

— Много зайци и гълъби, мадам. И два от много едрите.

— Боже, горката госпожа Нетълбед. Колко изкормване и чистене я чака.

— Може би ще й помогна, мадам.

Той излезе и затвори вратата след себе си. Лъвдей направи гримаса.

— Може би ще й помогна, мадам — подигравателно го изимитира тя. — Надут стар задник.

— Лъвдей!

Тонът на Даяна беше леден.

— Ами Едуард го нарича така.

— Едуард ще трябва да се държи по-добре. А ти знаеш прекрасно, че никога не трябва да искаш от Нетълбед и от когото и да било нещо за себе си, без да кажеш „моля“, и после да благодариш, когато го направят.

— Просто забравих.

— Е, не забравяй.

Върна се към книгата си. Джудит се чувстваше неловко, смалена и недодялана сякаш упрекът беше отправен към нея, но Лъвдей беше несмутима. Отиде и се прислони с подмилкване на гърба на дивана, така че тъмната й къдрава глава почти се допря до лъскавата златна на майка й.

— Какво четеш?

— Роман.

— Как се казва?

— „Времето по улиците“.

— За какво е?

— За любов. Нещастна любов.

— Мислех, че всяка любов е щастлива.

— О, мила. Невинаги. Не всяка жена има късмет. — Тя посегна към питието си — малка триъгълна коктейлна чаша, пълна със златиста течност. На дъното на чашата като рядко камъче или някакво странно морско създание се спотайваше една маслина. Тя отпи и остави чашата и в този момент вратата на гостната отново се отвори, но този път не беше господин Нетълбед.

— Татко!

Лъвдей скочи от дивана на майка си и се хвърли в отворените обятия.

— Здравей, бебчо! — Те се прегърнаха и целунаха, като той се превиваше, за да се изравни с нея. — Липсваше ни. И ето те сега, върна се отново…

Той разроши косата й и се усмихна на най-малката си дъщеря така, сякаш беше най-безценното същество на света. (Толкова обичана беше Лъвдей. От всички. Като се чувстваше малко не на място и виждаше това демонстративно поведение, каквото никога не беше срещала, на Джудит й беше трудно да не почувства леко бодване на завист.)

— Даяна!

С Лъвдей увиснала на ръкава му като кученце, той прекоси до мястото, където седеше жена му, наведе се и я целуна.

— Съжалявам, мила, закъсняхме ли?

Тя наклони глава да се усмихне право в лицето му.

— Ни най-малко. Един без петнадесет е. Прекарахте ли добре вие всичките?

— Прекрасно.

— Къде са Томи и Джеръми?

— Томи е на път. Джеръми ми чисти пушката.

— Добро момче.

Застанала при „зрителите“, Джудит умишлено прие приветливо и усмихнато изражение, за да прикрие шока си от това пристигане. Полковник Кеъри-Луис беше пълна изненада с възрастта си и тя за себе си реши, че прилича повече на баща, отколкото на съпруг на Даяна, а Лъвдей спокойно можеше да му е внучка. Вярно, че имаше изправената стойка на военен и вървеше с леката походка на едри крачки на човек с дълги крака, характерна за постоянно активните хора, но косата му или това, което беше останало от нея, беше бяла, а очите му, потънали дълбоко в сбръчканото му лице, бяха избеляло сини като на стар селянин. Обрулените му от вятъра страни бяха мъртвешки, носът му дълъг и като човка над подстригани по войнишки мустаци. Беше висок и много оскъдно сложен, облечен в много стар спортен костюм с къс голф от къртича кожа и тънките му като на щъркел прасци завършваха с обувки с дебели подметки, лъснати до кестенов блясък.

— Той каза, че това е най-малкото, което може да направи.

Той се изправи, освободи се от хватката на Лъвдей, оправи косата й с двете си ръце и се обърна към Джудит.

— А ти трябва да си приятелката на Лъвдей?

Тя го погледна в очите, видя, че са едновременно наблюдателни и добри, но по някаква причина невероятно тъжни. Което отново беше странно, защото срещата с жена му и дъщеря му явно на всички беше доставила голямо удоволствие. Но тогава той се усмихна и част от тъгата му се разсея. Той тръгна към нея с протегната ръка.

— Колко е приятно, че можа да дойдеш и да постоиш при нас.

— Казва се Джудит — осведоми го Лъвдей.

— Приятно ми е — каза Джудит и те се ръкуваха официално.

Пръстите му, обхванали нейните, бяха сухи и грапави. Лъхна я леката миризма на сакото му от туид и инстинктивно почувства, че той е стеснителен колкото нея. Това я накара много да го хареса и да пожелае от все сърце да го улесни.

— Погрижи ли се за теб Лъвдей?

— Да. Показа ми цялата къща.

— Хубаво. Значи вече ще знаеш къде си.

Той се поколеба. Не беше добър в незначителните разговори и за късмет в този момент ги прекъсна появата на втори господин, следван по петите от Нетълбед, който носеше пред себе си като обречен бутилка портокалова лимонада на сребърен поднос.

— Даяна, изпаднахме ли в немилост заради закъснението?

— О, скъпи Томи, не ставай глупав. Хубава ли беше сутринта?

— Чудесна.

Томи Мортимър се спря за миг и заразтрива ръцете си, сякаш благодарен, че вече не е навън на студа, и очакващ с нетърпение успокояващо питие. И той беше облечен като за лов в елегантен голф и яркожълто яке. Лицето му беше момчешко, усмихнато и излъчваше хубаво настроение. Кожата му беше гладка, загоряла и безупречно избръсната. Обаче беше трудно да отгатнеш на колко е години, защото гъстата му коса беше почти бяла. Но това някак само акцентираше младежката пъргавост на стъпките му, целия малко театрален начин на пристигането му. Ето ме и мен, сякаш казваше той. Сега всички можем да започнем да се забавляваме.

Той прекоси стаята, за да целуне леко бузата на Даяна и после обърна вниманието си към Лъвдей.

— Хей, здравей, немирнице! Имаш ли целувка за своя заместник-чичо? Как върви училището? Превърнаха ли те вече в малка лейди?

— О, Томи, не задавай такива глупави въпроси.

— Би могла поне — обади се майка й — да запознаеш Томи с приятелката си.

— О, съжалявам. — Лъвдей, като явно леко преиграваше, продължи да превръща всичко в голямо представление. — Това е Джудит Дънбар, съученичка ми е, а това, бъра-бъра, е Томи Мортимър.

Томи се засмя, развеселен от безсрамието й.

— Здравей, Джудит.

— Приятно ми е.

На полковника обаче му омръзнаха тривиалните любезности. Беше време за питие. Нетълбед вече наливаше по чашите на масата. Сухо мартини за господин Мортимър, бира за полковника, портокалова лимонада за момичетата. Даяна, която лениво подръпваше от чашата си, отказа да й долеят. Томи с чаша в ръка дойде да седне на дивана до нея, полуобърнат към лицето й, с ръка, елегантно протегната по гърба на облегалката. Джудит се питаше дали не е актьор. Тя имаше слаба представа за жив театър, но беше гледала достатъчно филми, натъпкана в киното на Порткерис с Хедър до себе си, за да различи театралното позьорство — протегнатата ръка, грациозно кръстосаните крака. Може би Томи Мортимър беше прочут идол на матинетата, а тя просто беше прекалено глупава и неопитна, за да го познава. Но пък ако беше, Лъвдей сигурно щеше да й каже.

Нетълбед, след като свърши с питиетата, си тръгна.

Джудит отпи от оранжадата си. Беше чудесна — щипеща, силна и много сладка. Надяваше се, че газираното питие няма да я накара да се оригне. Застанала малко настрана от останалите, тя се стараеше да гълта бавно и внимателно, за да избегне неприятни последици. Съсредоточена върху този проблем, тя не забеляза последния член на ловния поход, който беше дошъл в стаята.

Той приближи тихо, в обувки с гумени подметки, така че никой от останалите не го чу да влиза. Много по-млад мъж с очила, облечен в кадифен панталон и дебел плетен пуловер, той спря до самата отворена врата. Джудит усети погледа му върху себе си, вдигна очи и видя как я наблюдава, както някога бе го наблюдавала тя. За невероятен момент те се гледаха озадачени, после той се усмихна и вече нямаше никакво съмнение, защото всичко около него беше напълно познато.

Той прекоси стаята до нея.

— Ти си, нали? Момичето от влака.

Джудит беше толкова зарадвана, че не можеше да говори, само кимна.

— Какво необикновено съвпадение. Ти ли си приятелката на Лъвдей?

Лицето й бавно се разля в усмивка. Усещаше я, без никакво съзнателно участие на волята й. И да искаше, не можеше да спре да се усмихва.

Тя отново кимна.

— Как се казваш?

— Джудит Дънбар.

— Аз съм Джеръми Уелс.

Тя отново придоби дар слово.

— Знам. Предположих.

— Джеръми! Не разбрах, че си дошъл. — Даяна го наблюдаваше от дивана. — Трябва да си влязъл на пръсти. Представи ли се вече на Джудит?

Той се засмя.

— Нямаше нужда. Вече сме се срещали. Във влака. Когато се връщах от Плимут.

Моментално станаха център на внимание. Всички бяха доста развеселени от случайността и пожелаха да научат подробности за срещата им. Как са попаднали в едно и също купе, гледали са от Салташ бридж военните моряци и накрая са се разделили в Тръроу.

— Как е сестричката ти? Тази с куклата негърче?

— Замина. Върна се в Коломбо с майка ми.

— О, боже, не знаех. Ще ти липсват.

— Трябва вече да са пристигнали. А после ще отидат в Сингапур. Баща ми е назначен на нова работа.

— Ще отидеш ли при тях?

— Може би след години…

Беше чудесно. Сякаш беше пораснала, облечена в скъпите дрехи на Атина, отпиваше от чашата си и на всички им беше приятно, защото си имаше собствен приятел. Продължаваше скришно да поглежда лицето на Джеръми Уелс просто за да се увери, че той наистина беше тук, в Нанчероу, и е част от клана Кеъри-Луис, но при това сам по себе си. Спомни си как във влака, когато отвори прозореца, краят на дългия му шал беше легнал на коляното й. Спомни си как разказа на Филис всичко за него. „Наистина е приятен“, беше й казала. „Нямам нищо против да се запозная с някого като него.“

А сега това беше се осъществило. Той е тук. Сега вече истински се запозна с него. Беше станало наистина…

От хола удари гонгът за обяд. Даяна довърши питието си, подаде празната чаша на Томи Мортимър, изправи се, събра всички около себе си и ги поведе към трапезарията.

* * *

Полковникът каза:

— Сега трябва да ми обясните как се запознахте с Джеръми във влака.

— Стана във влака от Плимут. Веднага след Коледа. Бяхме в едно и също купе.

— А какво сте правили в Плимут?

— Бяхме на гости при леля ми и чичо ми. Той е инженер — капитан в Кийхам. Прекарахме Коледа с тях.

— Прекарахте? Кои бяхте?

— Майка ми, сестричката ми и аз. А после слязохме в Тръроу и продължихме към Пенмарън.

— Ясно. Разбрахте ли, че той вече е лекар?

— Да. Той ни каза. И… Даяна ми каза тази сутрин, че баща му Ви е личен лекар.

Тя се посмути, преди да каже името Даяна пред изтъкнатия й възрастен съпруг по такъв фамилиарен начин, но полковникът сякаш не забеляза. Вероятно съвсем беше свикнал с нехайното отношение на жена си към формалностите в живота.

— Той е добро момче. — Погледна към края на масата, където седеше Джеръми. — Голям играч на крикет. Води корнуолския тим по ръгби. Гледах ги като играха миналата година. Ходих в Туикенхам. Голямо преживяване.

— Даяна ми каза и това.

Той се усмихна.

— В такъв случай не трябва да ти досаждам. Разкажи ми сега за семейството ти. Те са на изток?

— Да, в Коломбо.

— Ти живяла ли си там?

— Там съм родена. Върнах се вкъщи чак когато станах на десет години. Майка ми роди Джес. Сега тя е на четири.

— Баща ти на гражданска служба ли е?

— Не, в корабоплаването. Във фирмата „Уилсън-Маккинън“. Преместват го в Сингапур и всички ще отидат там много скоро. — И добави: — Майка ми всъщност не искаше да заминава, но очаквам да й хареса, когато пристигне.

— Да, и аз мисля така.

Тя намираше, че полковникът е много любезен и гостоприемен, като разговаря с нея и я кара да се чувства като у дома си, сякаш е наистина важна личност. Той седеше начело на много дългата маса, с Лъвдей и Джудит, седнали от двете му страни. Даяна беше в далечния край с Томи отляво и Джеръми отдясно. Мери Милиуей, която бе се появила, когато те сядаха до масата, беше заела мястото между Джеръми и Лъвдей. Беше вчесала косата си и напудрила лицето си, сдържана и съвсем спокойна, разговаряше с Джеръми, когото явно познаваше от векове, и обсъждаше последните клюки за легендарната Атина, а в замяна беше осведомена за напредъка на работата му в болницата „Сейнт Томас“.

Храната в описанието на госпожа Нетълбед не звучеше много привлекателно, но всъщност се оказа отлична. Ловджийското задушено беше тъмно и обилно, обогатено с пресни гъби и винен сос.

Картофеното пюре беше маслено и гладко, подходящо за попиване на плътния сос. А зелето, леко поръсено със смляно индийско орехче, беше зелено и вкусно и хрускаше като ядки. За пиене имаше вода, за мъжете бира. Нетълбед, след като беше донесъл зеленчуците и напълнил чашите, безшумно се беше оттеглил. Джудит изпита облекчение, като видя, че излиза. Беше й трудно да игнорира вледеняващото му присъствие, а студеният му поглед можеше да накара всеки да използва погрешен нож или вилица, да обърне чаша или да изпусне салфетката си на пода.

Засега обаче тя не беше извършила нито едно от тези престъпления и без Нетълбед да се промъква зад гърба й, започна да изпитва удоволствие.

— А ти самата? — попита полковникът. — Ще се справиш ли сама? Харесва ли ти „Сейнт Урсула“?

Тя сви рамене.

— Всичко е наред.

— А през ваканциите?

— Ще живея при леля ми Луиза.

— Къде е това?

— В Пенмарън. До игрището за голф.

Точно в този момент на масата настъпи една от онези необясними паузи, когато всички едновременно бяха спрели да участват в общия разговор. Така че когато Джудит каза: „Къщата се нарича Уиндиридж“, се чу само нейният глас.

На масата срещу нея Лъвдей се разкиска.

— Какво смешно има? — попита баща й.

— Не бих я нарекла Уиндиридж, а Фартийдж^[8] — при което избухна в гръмогласен смях и може би щеше да се задави, ако полковникът не беше я тупнал по гърба и така на косъм спаси деня.

Джудит беше и смутена, и загрижена — очакваше буря от упреци, или в най-лошия случай гневна заповед момичето веднага да напусне стаята. Такъв език, и то на масата.

Но никой не изглеждаше шокиран нито за миг, само чудесно разведрен, и всички бяха обхванати от веселие, сякаш Лъвдей беше направила най-духовитата забележка. Мери Милиуей промърмори: „О, наистина, Лъвдей…“, но никой, най-малко самата Лъвдей, не й обърна ни най-малкото внимание.

Когато престана да се смее и избърса сълзите от страните си с мъничка украсена с дантела носна кърпичка, Даяна отбеляза полугласно:

— Колко страхотно хубаво е, че Нетълбед не беше в стаята. Лъвдей, ти наистина се държиш неприлично, но си толкова забавна, че това може би няма значение.

Първото ястие беше довършено и звънец подкани Нетълбед да дойде и да разчисти масата. После сервираха десерта. Сиропирана торта, компот от сливи и корнуолски крем. Полковникът, изпълнил дълга си към приятелката на дъщеря си, сега насочи вниманието си към Лъвдей, която имаше много да му разказва за неправдите в училище, нечестността на Дирдри Ледингам, за невъзможността да се научи алгебрата и за враждебността на старшата сестра.

Той слушаше тези обичайни оплаквания с учтиво внимание, без да спори или прекъсва, и на Джудит й се стори, че вероятно беше чувал всичко това и преди. Уважението й към него нарастваше, защото той явно знаеше, че нито едно от оплакванията й при анализ не би показало и най-малка състоятелност. Може би той беше приел и факта, че Лъвдей в огън и вода би оцеляла, и ако не постигне целта си с умилкване и чар, ще прибегне до дълбините на шантажа. Като например бягството й от първото й училище с интернат и заплахата й, че дори при смъртно наказание няма да се върне там.

Джудит намаза крем върху тортата си и насочи вниманието си към другите говорещи. Томи Мортимър и Даяна правеха планове за Лондон. За настъпващия сезон, за изложбата на цветя в Челси, за Уимбълдън, Хенли и Аскот. Беше много приятно да ги слушаш.

— Имам билети за Сентър Корт и за Роял Енклоужър.

— О, боже! Ще трябва да си купя няколко шапки.

— А какво ще кажеш за Хенли? Нека отидем. С всичките тези мили стари чудаци с розовите им вратовръзки.

— Ще организираме парти заедно. Кога ще дойдеш в града?

— Не съм мислила. Може би след две седмици. Ще отида с бентлито. Трябва да си поръчам някоя и друга дрешка, да ми направят проби и така нататък. И да намеря дизайнер да направи нещо за поляните Кейдоган преди Атина да се върне от Швейцария.

— Познавам чудесен специалист. Ще ти дам телефона му.

— Много мило. Ще ти кажа, когато стигна до това.

— Ще ходим на театър и те каня на вечеря в Савоя.

— Божествено. — Изведнъж Даяна се сети за Джудит. Усмихна се — Съжалявам, досадни сме с нашите планове. Това е твоят ден, а никой не говори с теб. Кажи ми сега какво искаш да правиш този следобед? — Тя леко повиши тон, изисквайки внимание. — Какво иска всеки от вас да прави този следобед?

— Аз искам да яздя Тинкърбел — заяви Лъвдей.

— Мила, звучи малко егоистично. Ами Джудит?

— Не й е до яздене. Тя не обича конете.

— В такъв случай може би е редно да правите нещо, което тя харесва.

— Няма значение — каза Джудит, като се боеше от някакъв спор, но Лъвдей пет пари не даваше за спорове, кавги или каквото и да било.

— О, мамче, аз наистина искам да яздя Тинкърбел. Знаеш, че за нея не е хубаво да не я разхождат редовно.

— Не искам да ходиш там сама. Може би баща ти може да дойде с теб.

— Няма да е сама — каза полковникът. — Младият Уолтър днес работи в оборите. Ще му съобщя да оседлае и подготви конете.

— Ама, татко, защо не можеш да дойдеш с мен?

— Защото, зайче, трябва да отида и да свърша малко работа. Трябва да пиша писма, да се обаждам по телефона, да уредя среща с Мъдж за четири часа. — Той отстъпчиво погледна жена си в другия край на масата. — А ти как ще прекараш остатъка от деня?

— О, ние с Томи подредихме всичко. Поканих семейство Паркър-Браун на бридж. Но това не решава проблема с гостенката ни.

Джудит се почувства ужасно смутена, сякаш изведнъж беше станало досадно недоразумение, и нещата се влошиха още повече, когато Даяна се обърна към Мери Милиуей.

— Може би, Мери…

Тя обаче беше прекъсната от Джеръми Уелс, който досега беше стоял настрана от обсъждането.

— Защо аз да не направя нещо за Джудит? Ще отидем при оборите, ще вземем кучетата и ще слезем до заливчето. — Той й се усмихна и момичето се изпълни с благодарност, защото беше видял затруднението й и веднага се притече на помощ. — Искаш ли да го направим?

— Да, с удоволствие. Но няма защо да си правиш труда, искам да кажа, че се чувствам добре и сама.

Даяна, явно благодарна, че всичко се уреди, отхвърли неубедителните й възражения.

— Разбира се, че не можеш да останеш сама. Идеята е чудесна, ако родителите на Джеръми нямат нещо против да прекара целия ден тук. В края на краищата, той е тук само за уикенда и те много ще се радват да го видят.

— Ще се прибера за чая. Баща ми и без това днес е на повикване, а вечерта ще прекараме заедно.

Даяна засия.

— Не е ли прекрасно? Всичко е уредено, всички са доволни. Джудит, много ще харесаш заливчето, нашия собствен любим малък плаж. Но си облечи жакет или помоли Мери да ти даде още една жилетка, защото край морето винаги е студено. Лъвдей, не забравяй каската си. Така… Хайде всички да отидем в гостната и да изпием по чаша кафе.

Поканата като че ли не включваше двете момичета. Когато възрастните излязоха, те останаха в стаята да помогнат на Мери и Нетълбед да разчистят масата и чак тогава се качиха горе да се приготвят за разходките си. И двете получиха по още един пуловер. За миг бричът за езда, плетените ръкавици и каската на Лъвдей се оказаха на земята.

— Мразя тази каска — каза тя. — Ластикът под брадата ми е прекалено стегнат.

Но Мери беше непреклонна.

— Няма нищо подобно. Трябва да я носиш.

— Изобщо не виждам защо да трябва. Много момичета не носят такива каски.

— Ти не си много момичета и не искаме да си пръснеш мозъка на някой камък. Ето ти камшика и два бонбона за джобовете.

Тя взе бурканче от камината и й даде по един за джоб.

— Ами Джеръми и Уолтър? — попита Лъвдей. Мери се засмя, даде й още два и я изпрати с шляпване по дупето.

— Изчезвайте — каза тя. — А като се върнете, ще има готов чай и за двете тук, до огъня.

Те хукнаха по стълбите като избягали кученца и по коридора стигнаха до вратата на приемната. Пред нея Лъвдей се спря.

— Няма да влизаме — прошепна тя, — иначе ще ни заловят.

Тя открехна вратата и я задържа.

— Джеръми! Готови сме!

— Ще се срещнем в оръжейната — долетя гласът му. — След минута. Ще доведа и Пико. Тайгър вече е там, съхне след сутринта.

— Добре. Приятен бридж, мамче. До скоро, тати. — Тя затвори вратата. — Ела, ще минем първо през кухнята да вземем няколко бучки захар за Тинкърбел и Рейнджър. И ако госпожа Нетълбед ни даде бонбони, не казвай, че Мери вече ни е дала.

Госпожа Нетълбед не им даде бонбони, а мънички приказни сладки, току-що извадени от фурната. Беше ги направила за чая в приемната. Бяха топли, прекалено съблазнителни, за да ги оставят за после, затова ги излапаха в движение, опустошиха захарницата и хукнаха нататък.

— Приятно прекарване — долетя след тях гласът на госпожа Нетълбед.

Задният коридор водеше към оръжейната, която приятно миришеше на смазка, ленено семе, стари дъждобрани и кучета. Около стените имаше заключени шкафове с пушки и въдици, а харпуните, непромокаемите панталони и гумените обувки си имаха специални рафтове. Тайгър, дремещ в леглото си, ги чу да идват, скочи и ги зачака готов, зажаднял да излезе за поредната разходка. Беше огромен черен лабрадор, с квадратен нос, тъмни очи и опашка, която се люлееше като махало.

— Здрасти, миличък Тайгър, как си? Приятна ли ти беше сутринта, като търсеше застреляните зайци и гълъби? — Тайгър издаде доволни звуци от дъното на гърлото си. Беше невероятно дружелюбен, което беше хубаво, защото беше прекалено голям и силен, за да бъде какъвто и да било друг. — И ще дойдеш ли с нас за една приятна разходка?

— Разбира се, че ще дойде — каза Джеръми, който се появи на вратата зад тях с Пико под мишница.

Остави го на пода и докато сваляше якето си от закачалката на стената, двете кучета се приветстваха взаимно, като Тайгър подуши пекинеза, а Пико легна по гръб и размаха лапи сякаш плува по гръб. Джудит се разсмя.

— Толкова са смешни двамата.

— Наистина. — Той широко се усмихна. — Хайде, момичета, никакво размотаване. Уолтър ни очаква.

Те излязоха през втората врата, която водеше към павираното дворче, където белите гълъби летяха около своя гълъбарник. Приличаше малко на зимна разходка, защото Джудит беше изненадана от студения въздух. Вътре, в централно отопляваната сграда, толкова изпълнена с бледа слънчева светлина и аромат на цветя, беше лесно да изпиташ измамното чувство, че топлата пролет е наистина дошла, но захапването от мразовития въздух моментално прогони подобна илюзия. Беше все пак светло, но остър източен вятър духаше откъм морето и от време на време докарваше тъмни облаци пред слънцето. Джудит си напомни, че все пак е едва средата на февруари, но въпреки допълнителния пуловер потрепери. Джеръми забеляза това и каза успокояващо:

— Не се тревожи. Щом тръгнем, ще се стоплиш.

Оборите бяха на известно разстояние от къщата, скрити от погледа от горичка от млади дъбови дървета, дискретно разположена. Чакълеста алея водеше към нея и когато приближиха, се показаха конюшните, специално построени и много спретнати. Образуваха трите страни на квадрат с двор в средата. В този двор двата коня бяха готови и чакаха, вече оседлани и завързани за железни пръстени, монтирани на стената. Тинкърбел и Рейнджър. Тинкърбел беше чаровно малко сиво пони, но Рейнджър беше страхотен червеникавокафяв кон, който на тревожната Джудит се стори голям като слон. Изглеждаше застрашително силен и мускулите му ясно се очертаваха под лъскавата, тимарена кожа. Като приближаваха, тя реши да остане по-далечко. Щеше да погали понито, дори да му даде бучка захар, но ще стои на почетно разстояние от страшната сила на ловния кон на полковника.

При животните стоеше младеж, зает със затягането на подпръга на малкия сивчо. Видя ги, довърши си работата, остави седлото и зачака с ръка на шията на понито.

— Здравей, Уолтър — каза Лъвдей.

— Здравейте.

— Всичко е готово! Знаеше ли, че ще дойдем?

— Господин Нетълбед изпрати малката Кити да ми каже. — Той обърна глава към Джеръми. — Здравей, Джеръми. Не знаех, че си пристигнал.

— Имам свободен уикенд. Ти как си?

— Не съм зле. Идваш с нас, нали?

— Не, днес не. Отиваме към заливчето. Ще разходим кучетата. Това е приятелка на Лъвдей, Джудит Дънбар.

Уолтър леко обърна глава, кимна и каза:

— Здравей.

Беше необикновено красив младеж, строен, мургав, загорял от слънцето като циганин, с черна коса, която покриваше главата му с къдрици и очи тъмни като зърна кафе. Носеше кадифен брич, плътна риза на сини райета и кожено яке. Около кафявата му шия беше завързана жълта памучна кърпа. На каква възраст беше? Шестнадесет, седемнадесет? Но изглеждаше по-голям, напълно зрял, и вече притежаваше мъжка тъмна следа от брада. На Джудит й напомни Хийтклиф от „Брулени хълмове“. Стана й съвсем ясно защо Лъвдей толкова силно искаше да прекара следобеда в яздене на Тинкърбел. Дори Джудит можеше да разбере съблазънта да яздиш, щом ще бъдеш в невероятната компания на Уолтър Мъдж.

Те стояха и ги гледаха да се качват на конете. Уолтър не се възползва от стремето и се метна на седлото с непринудена грация, която съдържаше мъничко показност.

— Забавлявай се — каза Джудит на Лъвдей.

Тя вдигна камшика си.

— Ти също.

Копитата зачаткаха по двора и звукът се смени, когато стигнаха до чакълестата алея. В ярката студена светлина малката група представляваше привлекателна гледка. Преминаха в тръст и изчезнаха зад дъбовата горичка. Тракането на копита замря.

— Къде отиват? — попита Джудит.

— Може би надолу по пътя за Лиджи и после нагоре към мочурището.

— Това ме кара да съжалявам, че не харесвам конете.

— Човек или ги харесва, или не. Хайде да вървим, студено е да стоим на едно място.

Тръгнаха по пътя на ездачите и после завиха надясно, където пътеката се спускаше през градините към брега. Кучетата хукнаха напред и скоро се загубиха от погледа им.

— Няма ли да се загубят? — попита Джудит, която се чувстваше отговорна за благополучието им и беше неспокойна, но Джеръми каза уверено:

— Те знаят пътя по-добре от всички. Когато пристигнем до заливчето, те ще са там и Тайгър вече ще е поплувал.

Той показваше пътя и тя го последва по криволичещата чакълена алея, която водеше към морето. Подредените поляни и цветни лехи останаха зад тях. Минаха през малка врата от ковано желязо и алеята се стесни и се гмурна в джунгла от полутропическа растителност — камелии, късно цъфтящи хортензии, величествени рододендрони, буйни туфи и бамбуков гъсталак, високостеблени палми, като стволовете им бяха обвити с нещо, което приличаше на много гъста черна коса. Високо над тях голи клони на бряст и бреза стенеха от вятъра и бяха отрупани с грачещи врани. После изникна поточе изпод пълзящия бръшлян, мъх и папрат, което бълбукаше и подскачаше по пътя си надолу по каменното си корито край пътеката, по която вървяха. От време на време пътеката прекосяваше течащата вода и после се връщаше обратно по украсени дървени мостчета с леко ориенталски дизайн и напомняха на Джудит порцеланови чинии с имитация на китайски рисунки. Течащата вода и вятърът в дърветата издаваха единствения звук. Стъпките им бяха заглушени от дебел слой сухи листа и само когато минаваха по дървените мостчета, дъските потракваха под краката им.

На последния мост Джеръми се спря, за да изчака Джудит. Все още от кучетата нямаше следа.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Хубаво. Дойдохме при тунела.

Той отново се отправи напред. Тя се огледа и видя пред тях стръмната пътека да се гмурва в пещера от гунера, това чудовищно растение с бодливи стъбла и листа големи като чадъри. Джудит беше го виждала и преди, но никога в такова страховито изобилие. Те стояха там, зловещи като създания от друга планета, и се изискваше известен кураж да свие глава и да последва водача си. В тунела светлината от небето изчезна. Сякаш бяха под вода, толкова влажно беше всичко, толкова воднисто и зелено.

Тя се бореше да не изостава, краката й се плъзгаха по стръмната пътека. Тя повиши глас.

— Не обичам гунерата — а той се обърна и й се усмихна през рамо.

— В Бразилия използват листата й като чадъри, когато вали.

— Предпочитам да се измокря.

— Вече почти излизаме от нея.

И наистина след съвсем малко се измъкнаха от вековния мрак на тунела и отново застанаха в искрящата светлина на яркия студен следобед. Джудит видя, че бяха стигнали до края на изоставена каменна кариера. Пътеката зави към зигзаговидно стълбище от грубо изсечени стъпала, които водеха към дъното й. Потокът, чието ромолене се чуваше през цялото време, отново се появи, за да се хвърли от ръба на скалата като искрящ водопад и се излее в дълбока каменна пукнатина, смарагдово зелена от мъх и папрат и замъглена от влага. Звукът му изпълни ушите й. Стените на кариерата бяха окичени с мезембриантеми. Дъното й, посипано с дребни и едри камъни, с годините беше се превърнало в градина от къпини и орлова папрат, преплетени орлови нокти и маслено жълти самакитки. Въздухът беше приятен от бадемовия мирис на прещип и силния дъх на водорасли, и тя разбра, че най-после са близо до плажа.

Внимателно се спуснаха по почти отвесното импровизирано стълбище. На дъното пътечката, вече превърната в тясна нишка, следваше потока, който се виеше между неприветливите камъни, докато не стигнаха до далечния край на кариерата и първоначалния й вход. Тук малък затревен насип водеше нагоре към дървена врата. Потокът скочи във водосток и изчезна. Те се покатериха по насипа и после по вратата и скочиха долу върху покрит със сгурия тесен селски път. В далечния му край се виждаше ниска стена от наредени без мазилка камъни и най-после се показаха острите скали и морето. Докато слизаха през градините на Нанчероу, бяха на завет заради растителността, но сега бяха изложени на бесните пориви на вятъра, който връхлиташе от югоизток. Слънцето се скри, морето стана тъмносиньо, напръскано с бяла пяна. Прекосиха пътя и се изкачиха на далечната стена с помощта на специалния прелез само за хора. Скалите не бяха стръмни. Торфена пътечка водеше към тях през бодливия прещип, орлова папрат и туфи дива иглика. Имаше отлив и беше се открил извит сърп от бял пясък. Техният приятел потокът се появи отново, като се лееше по скалата и след това по пясъка, после изтече към големите пенести вълни през канал за прясна вода, който разделяше плажа на две части. Вятърът шибаше безпощадно. Чайките врещяха и висяха над главите им, ревът на вълните не спираше, те с пяна връхлитаха на брега и се отдръпваха навътре със силно съскане.

Както Джеръми беше обещал, кучетата вече бяха там. Тайгър беше мокър от плуването, Пико си копаеше дупка, защото беше подушил заровено парченце карантия. Иначе наоколо нямаше жива душа. Само кучетата и чайките, и самите те.

— Идва ли някой тук въобще? — попита тя.

— Не. Мисля, че повечето хора дори не знаят за съществуването на залива.

Той слезе надолу, като избягваше камъните и ужасните ъгли, и Джудит внимателно го последва. Най-после стигнаха широка тераса камъни, надвиснали над пясъка, където пукнатините бяха натъпкани с гърлица и пожълтели от лишеи.

— Нали виждаш, плажът е стръмен, така че при прилив водата се качва и става много дълбока. И е чиста като стъкло. Много е хубаво за гмуркане. — Той й се усмихна. — Можеш ли да се гмуркаш?

— Да. Баща ми ме научи в един басейн в хотел „Гал Фейс“.

— Трябва да дойдеш през лятото и да покажеш какво можеш. Мястото е толкова хубаво! На тези скали идваме на пикник, без да се страхуваме от високия прилив, който ни отнася термосите. И винаги е на завет, повече или по-малко защитен от вятъра. Защо не поседнем за малко?

Така и направиха, като се местеха насам-натам, докато намерят поносим участък на твърдите камъни. На Джудит вече не й беше студено, но беше загрята от ходенето, от замайващото слънце, което проникваше през дебелия й пуловер, от спокойното и незадължаващо присъствие на придружителя й.

— Не знам дали познаваш плажа на Пенмарън, но той е съвсем различен от този. Голям е колкото пустиня, пък е и пустинен, и ако искаш да се измъкнеш от северния вятър, трябва да отидеш на дюните. Много е красиво, но това тук е… — Тя търсеше точната дума.

Джеръми я подсказа.

— Домашно?

— Да, точно това исках да кажа. Аз… Радвам се, че ме доведе тук. Но се надявам, че не се чувстваше задължен да го направиш. Аз много добре се забавлявам и сама.

— Сигурен съм, че можеш. Но не се безпокой. Исках да дойда. Тук винаги ми е харесвало. Освежаване на душата, може би. — Той седна с лакти, опрени на коленете, и се загледа в морето през очилата си. — Виждаш ли кормораните на онзи камък? Понякога в топло време идват тюлени и се припичат. Кучетата полудяват. Не знаят какво да правят с тях.

Замълчаха. Джудит мислеше за Лъвдей и Уолтър, досега вече сигурно препускаха през мочурливите равнини, но лекото бодване на завист, което почувства, когато тръгнаха с толкова компетентен и устремен вид, не се повтори. По-добре е да е тук, на това място, с този мил човек. Да си с него беше почти толкова хубаво, колкото и да си сам.

След малко тя каза:

— Ти познаваш всичко тук много добре, нали? Имам предвид Нанчероу. И семейство Кеъри-Луис. Сякаш това е собственият ти дом и твоето семейство. И все пак не е така.

Джеръми се излегна назад, опрян на лактите си.

— Това е нещо като втори дом. Разбираш ли, аз идвам тук от години. Запознах се с тях заради баща си, който е техен семеен лекар, а като пораснах и започнах да играя ръгби и крикет полковникът ме взе под крилото си, окуражаваше ме и ми оказваше всякаква подкрепа. Той е голям запалянко. Винаги е идвал на всичките ми мачове и е викал за нашия тим. По-късно започна да ме кани да стрелям с него, което беше невероятно хубаво, защото баща ми никога не е имал време да си позволи такъв спорт и следователно никога не е могъл да отговори на любезността му.

— А децата? Имам предвид Атина и Едуард. И те ли са ти приятели?

— Те са много по-малки от мен, но да, приятели са ми. Когато Атина отиде на танци за пръв път, бях натоварен с отговорността да й бъда партньор. Не че някога е танцувала с мен, но ме смятаха за достатъчно надежден да я заведа на парти и да я върна вкъщи цяла.

— Не ти ли беше криво, че не танцува с теб?

— Не особено. Познавам предостатъчно други момичета.

— Тя е много красива, нали?

— Пленителна. Също като майка си. Мъжете си падат по нея като кегли.

— А Едуард?

— Него го познавам много добре, защото когато следвах медицина, вечно не ми стигаха парите и полковникът ми предложи работа през празниците. Мисля, че поради липсата на по-добра дума може да се нарече домашен учител. Едуард никога не си е падал по ученето и имаше нужда от извънредни уроци, за да си вземе изпитите и да влезе в Хароу. А аз го учех на тенис и крикет и често ходехме в Пензанс, за да плуваме с платноходни яхти в клуба там. Беше страхотно. Както виждаш, прекарвах много време наоколо и с тях.

— Виждам.

— Какво виждаш?

— Защо те приемат като член на семейството.

— Човек постепенно е погълнат в такива случаи. А ти? Имаше ли представа какво да очакваш, когато те поканиха за уикенда в Нанчероу?

— Не всъщност.

— Първото впечатление си е цяло преживяване. Но не мисля, че си била изумена.

— Не бях. — Тя се замисли над това. — Но само защото всички са толкова симпатични. Ако не бяха, щеше да е малко плашещо, защото всичко е толкова… богато. Имам предвид икономи и понита, бавачки и ловни партита. Никога не съм познавала в Англия някого с иконом. В Цейлон е друго, защото там всеки има прислуга, но повечето хора имат само главен готвач. Дали… Полковник Кеъри-Луис страшно богат ли е?

— Не повече от всеки друг земевладелец в Корнуол.

— Но…

— Парите са на Даяна. Тя е единствено дете на невероятно богат джентълмен на име Олискоум. Когато той почина, тя беше добре обезпечена.

Изглежда Даяна беше ощастливена отвсякъде.

— Тя трябва да е имала много специална орисница. Да си толкова красива, толкова богата и чаровна. Повечето хора биха се задоволили и само с едно от тези неща. И не просто красива, ами е и още толкова млада. Трудно е да повярваш, че има пораснали деца.

— Била е само на седемнадесет, когато се е омъжила за Едгар.

— Едгар. Така ли се казва полковникът?

— Да. Той е много по-стар от нея, разбира се, но я е обожавал през целия й живот и накрая я спечелил. И е станала страхотна сватба.

— След като толкова я обича, няма ли нищо против хора като Томи Мортимър?

Джеръми се изсмя.

— Мислиш ли, че трябва да има?

Тя се смути, сякаш бе прозвучала като някаква ужасна пуританка.

— Не, разбира се, че не. Просто изглежда… Той изглежда… — Тя се запъна. — Питам се дали не е актьор?!

— Всички тези сърдечни жестове и мелодичен глас? Лесно е да се направи грешка. Не, не е актьор. Той е бижутер. Семейството му притежава бижутерийния магазин „Мортимър“ на Риджънт стрийт. Нали знаеш, където хората купуват невероятно скъпи сватбени подаръци, годежни пръстени и прочее. Майка ми веднъж е ходила там, но само за да й пробият ушите. Каза, че на излизане се е почувствала милионерка.

— Не е ли женен? Томи Мортимър имам предвид.

— Не. Главната му претенция е, че обича само Даяна, но ми се струва, че истината е друга. Харесва му да е ерген и да се влачи след жени и никога не е искал да се раздели със свободата си. Но е близък приятел на Даяна. Грижи се за нея, когато изчезва в Лондон, и идва тук от време на време, когато има нужда да се отпусне и да глътне малко чист въздух.

На нея все още й беше трудно да разбере.

— Но полковникът няма ли нищо против?

— Не мисля. Всеки от тях е определил собствения си живот, всеки има свои собствени интереси. Даяна притежава малка къща в Лондон и има нужда да избяга в големия град от време на време. А Едгар мрази Лондон и пътува дотам само за да се срещне с борсовия си агент или да гледа крикет. И никога не ходи в къщата на Даяна, а отсяда в клуба си. Той е предимно селски човек. Винаги е бил такъв. Животът му е Нанчероу, фермата и имението, ловът и фазаните му, рядкото ловене на сьомга в Девън. Освен това е съдия и заседава в Съвета на графството. Постоянно зает човек. При това, както споменах, е много по-стар от Даяна. Дори да искаше, нямаше да е в крак с удоволствията, които тя предпочита.

— А какви са те?

— Пазаруване и бридж, вечери навън в Лондон, посещение на нощни клубове, концерти и театри. Веднъж го завела на концерт и той спал през повечето време. Неговата представа за хубава мелодия е „Ако ти беше единственото момиче на света“ и „Страна на надежда и слава“.

Джудит се разсмя.

— Аз го харесвам — каза тя. — Има толкова добродушно лице.

— Той наистина е добър. И мъчително стеснителен. Но ти сякаш намери теми за разговор и разтопи леда с него.

На това място на спокойното им прекарване беше сложен край. Кучетата, на които бяха им омръзнали пясъците и морето, тръгнаха да ги търсят, като лазеха нагоре по камъните. От Тайгър течеше вода след второто му плуване, а козината на Пико беше инкрустирана с мокър пясък. Поведението им показваше, че са отегчени от висенето наоколо и искаха да продължат разходката си. В същото време слънцето се скри зад огромен зловещ облак, морето посивя, вятърът стана по-студен и времето явно се разваляше.

Не се върнаха по същия път през градините, а тръгнаха по основната алея на фермата и вървяха край брега около миля, после поеха нагоре от стръмната долина, обградена с обрулени от ветровете дъбове, които следваха посоката на плитка река. Докато стигнаха началото, те бяха вече почти на мочурливата равнина, но настрани от пътя, който водеше към Нанчероу през пасищата, пълни с пасящи млекодайни крави. Между тези ниви вместо порти имаше стари прелези само за хора^[9] или железни решетки, сложени над дълбоки ровове.

— Ранни британски решетъчни препятствия за говеда — отбеляза Джеръми, като я водеше през тези съоръжения, — и много по-ефикасни от всякакви порти, защото туристите и минувачите не могат да ги забравят отворени.

Тайгър прие прелезите като нещо естествено, но Пико се запъна още на първия и трябваше да го носят.

Беше почти пет и следобедът гаснеше, когато се върнаха в къщата. Облаците вече бяха покрили небето, слънцето беше се скрило окончателно, светлината избледня.

Джудит беше уморена. Когато с мъка извървяваха последната част от пътя, тя попита:

— Дали Лъвдей се е върнала?

— Би трябвало. Уолтър не би рискувал да го свари тъмнината навън.

Вече и кучетата влачеха лапи, но пък бяха много близо до къщата. Дърветата оредяха, пътят криволичеше и сградата се показа. От прозорците и стъклената входна врата струеше светлина. Но те не влязоха през нея, а откъдето бяха дошли — през задния вход покрай оръжейната.

— Правило на къщата — обясни Джеръми. — Никакви кучета в главната част на сградата, докато не изсъхнат. Иначе всички дивани и килими ще бъдат вечно мръсни.

Той напълни емайлирани купи с прясна вода и гледаше как пият кучетата. Най-после задоволени, те се изтръскаха и признателно се настаниха в кошниците си.

— Е, това е — каза Джеръми. — Да отидем да потърсим Мери. Сигурно ни очаква с чайник на печката. Искам да си измия ръцете. Ще се видим в детската стая.

Джудит уморено тръгна нагоре към стаята си. Но сега беше друго. Не ново, а познато. Връщаше се в Нанчероу, а не го виждаше за пръв път. Беше една от жителите му, приета, и това беше нейната стая. Смъкна дебелия пуловер и го хвърли на леглото, влезе в банята, изми се с ароматния сапун и избърса ръцете си в собствената си хавлиена кърпа. После среса косата си, разбъркана от вятъра, и ловко я завърза отзад. Лицето й в огледалото беше поруменяло от ходенето и свежия въздух. Прозина се. Беше запълнен ден, при това още не беше свършил. Тя угаси лампата и отиде за чай.

Джеръми беше дошъл преди нея, вече седеше до масата с Мери и Лъвдей и си мажеше с масло топла кифла.

— Не знаехме къде сте отишли — каза Лъвдей, когато Джудит дойде при тях. — Нямаше ви цяла вечност. С Мери се канехме да организираме издирването ви. — Джудит дръпна един стол и седна при тях. Беше вълшебно да седнеш. Огънят пламтеше, Мери беше спуснала пердетата и скрила мрачната вечер. — Хареса ли ти заливчето?

— Красиво е.

— Как обичаш чая? — попита Мери. — С мляко без захар? Ще ти трябва солидна чаша след толкова ходене. Тъкмо казвах на Джеръми, че не е трябвало да те води толкова далече.

— Нямах нищо против. Хареса ми. А ти добре ли поязди, Лъвдей?

Да, Лъвдей беше прекарала чудесен следобед, пълен с приключения, и Тинкърбел беше прескочила четворно препятствие, Рейнджър бил изплашен от стара торба, която се развявала на живия плет, но Уолтър бил блестящ и го укротил.

— Наистина си помислих, че ще претърпим най-ужасната катастрофа.

И най-горе на блатистата равнина те галопирали с мили, било божествено, а въздухът толкова прозрачен, че биха могли да останат вечно. И всичко било божествено, абсолютно божествено, и не можела да дочака да излезе с Уолтър отново.

— По-хубаво е дори отколкото когато съм с татко, защото той винаги е толкова внимателен.

— Надявам се, че Уолтър не е допуснал никакъв риск — каза Мери сурово.

— О, Мери, такава си мърморка. Аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си.

Накрая те престанаха да ядат и пият, когато вече бяха така натъпкани с топли кифли, студени приказни сладки, масленки и сандвичи, че не можеха да хапнат нищо повече. Джеръми се облегна назад на стола си и беше наедрял невероятно. Джудит се изплаши, че столът ще се счупи от тежестта му. Но издържа благополучно.

— Не бих искал това, но просто трябва да си тръгна, иначе няма да се прибера вкъщи за вечеря.

— Как можеш да мислиш за ново хранене след всичките тези кифли, просто не мога да си представя — каза Лъвдей.

— Говори за себе си.

Той се изправи и в този момент вратата се отвори и влезе Даяна.

— Аха, ето къде сте всички и колко приятно изглеждате.

— Пихте ли вече чай, госпожо Кеъри-Луис?

— Да, и Паркър-Браун си тръгнаха, защото ще ходят на някакъв коктейл, на който трябва да присъстват, а пък мъжете се залепиха за вестниците си. Джеръми, ти май се каниш да си тръгнеш.

— Боя се, че да. На път съм.

— Беше прекрасно да те видим. Поздрави сърдечно родителите си.

— Е, благодаря за обяда и за всичко. Ще надникна от вратата да кажа довиждане на полковника и Томи.

— Добре. И скоро ела пак.

— Не знам кога може да стане, но много бих искал. Довиждане, момичета. Довиждане, Джудит. Беше чудесно да те видя отново. Довиждане, Мери. — Той я целуна. — И Даяна. — Той целуна и нея, отиде до вратата, отвори я, вдигна ръка и излезе.

— Той никога не си губи времето — каза Даяна с усмивка. — Такова мило момче. — И отиде да седне в ъгъла на дивана, близо до огъня. — Момичета, искате ли да вечеряте долу с нас, или предпочитате да хапнете тук с Мери?

— Трябва ли да се преобличаме, за да слезем долу при вас? — попита Лъвдей.

— О, мила, що за глупав въпрос, разбира се, че трябва.

— В такъв случай мисля, че е по-добре да останем тук и да ядем бъркани яйца или нещо подобно.

Даяна вдигна хубавите си вежди.

— А ти, Джудит?

— Обичам бъркани яйца, пък и нямам в какво да се преоблека.

— Добре, щом и двете искате това, ще кажа на Нетълбед. Кити, можеш да занесеш горе поднос за себе си. — Тя бръкна в джоба на бледосивата си дълга жилетка и извади цигарите си и златна запалка. Запали една и посегна за пепелник. — Джудит, какво стана с прекрасното сандъче, което донесе? Обеща да ми го покажеш след чая. Донеси го и ще го разгледаме.

И така следващите десетина минути минаха в повторно демонстриране на прелестите на кедровото сандъче и триковете на малката ключалка. Даяна беше приятно очарована, възхищаваше се на всеки аспект на съкровището на Джудит, отваряше и затваряше малките чекмедженца, обеща, че колекцията й от раковини ще напълни едно от тях.

— Можеш да го използваш като кутия за бижута. За всичките ти пръстени и скъпоценности. Ще бъдат от невредими по-невредими.

— Нямам никакви пръстени или скъпоценности.

— Ще имаш. — Тя за последен път затвори капака и заключи сандъчето. Усмихна се на Джудит. — Къде ще го държиш?

— Предполагам, че при леля Луиза… Ще го занеса през средносрочната ваканция.

— Да — каза Лъвдей, — на отвратителната матрона й се свиди дори ъгълче в шкафа за лекарства.

— Защо не го оставиш тук? — попита Даяна.

— Тук?

— Да. В Нанчероу. В спалнята си. Тогава винаги когато идваш, то ще те чака.

— Но… — (Щяха да я канят пак, това беше единствената мисъл, която мина през главата й. Това гостуване няма да е единствено. Ще я поканят да се върне!) — Няма ли да ви пречи?

— Ни най-малко. И като дойдеш следващия път, можеш да си донесеш някакви дрехи и да ги оставиш тук, също като че ли това е другият ти дом. Тогава няма да се наложи да ровиш в изхвърлените неща на Атина.

— Харесаха ми. Никога не съм имала пуловер от кашмир.

— Тогава го задръж. Ще го закачим в шкафа ти. Той ще постави началото на твоя нанчероуски гардероб.

* * *

Лавиния Боскауен, която отдавна беше се примирила с факта, че старците нямат нужда от много сън, лежеше в мекото си двойно легло с глава към прозореца и гледаше как нощното небе светлее на зазоряване. Пердетата бяха разтворени, дръпнати до краен предел, защото мракът, всичко навън със светлината на звездите, нощните миризми и звуци за нея бяха прекалено ценни, за да ги прогонва.

Пердетата бяха много стари. Не колкото самата госпожа Боскауен, но колкото годините, които беше преживяла в Дауър Хауз, което прави близо петдесет. Слънцето и износването бяха ги обезцветили и опърпали. Дебелата основа като вълната на стара овца беше се прокъсала тук-там, връзките на натруфените завеси бяха се разнищили и те висяха на корниза, тук-там изтънели като конец примки. Няма значение. Някога те бяха хубави, тя ги беше избрала и обичала. Те ще я изпратят от този свят.

Тази сутрин не валеше. Беше благодарна за това. През зимата се беше излял прекалено много дъжд и макар на своите осемдесет и пет години да беше престанала да обикаля из селото и да ходи на дълги здравословни екскурзии, все пак беше приятно да направи няколко крачки навън в градината и да прекара час-два в човъркане на чист въздух — да мулчира розите или да сплете спретнати плитки от листата на нарцисите, след като бяха прецъфтели. За последната дейност тя имаше специална подставка за коленете, измислена и направена от племенника й Едгар в дъскорезницата на имението. Тя имаше гумени подложки, за да пазят старите й колене от влагата, и здрави дръжки, на които да се хване, когато иска да се изправи на крака. Толкова просто устройство, а толкова полезно. Точно като самия Едгар, когото Лавиния, която никога не бе имала семейство, винаги беше обичала като син.

Небето избледня. Хубав, студен ден. Неделя. Спомни си, че Едгар и Даяна ще дойдат на обяд, като доведат Лъвдей, Томи Мортимър и съученичка на Лъвдей. Томи Мортимър беше стар познат, срещан много пъти, когато напускаше Лондон и се измъкваше за селски уикенд в Нанчероу. Понеже беше приятел на Даяна — внимателен, привързан и източник на безкрайни цветисти комплименти, Лавиния отначало изпитваше силни съмнения към него, подозираше го в нечестиви намерения и заради Едгар негодуваше от постоянното му внимание към неговата жена. Но с течение на времето Лавиния бе си създала собствено мнение за Томи Мортимър и бе разбрала, че той не представлява никаква заплаха за брака на когото и да било. Тя вече можеше да се смее над екстравагантните му занимания и се привърза към него. Колкото до приятелката на Лъвдей, тя й беше непозната. Но ще бъде интересно да открие що за приятелка е избрало да води вкъщи през уикенда това непослушно, своенравно дете.

Така или иначе, беше си събитие. За обяд ще има две патета, пресни зеленчуци, лимоново суфле и компот от нектарини. На лавицата в бюфета имаше превъзходно сирене стилтън. Лавиния трябваше да не забрави да напомни на Изабел да изстуди бялото рейнско вино.

Изабел. На стари години Лавиния имаше малко грижи. Когато беше на средна възраст, беше стигнала до заключението, че е безполезно да се тревожиш за неща, които не зависят от теб. Тук влизаше евентуалната й собствена смърт, времето, лошото развитие на събитията в Германия. Така че макар и задължително да четеше вестниците, тя решително насочи мислите си в друга посока. Поръчването на нова роза; подрязването на будлеята; книгите в библиотеката й и писмата до и от стари приятели. Следваше напредването на гоблена и ежедневното обсъждане с Изабел на гладкия ход на малкото им домакинство.

Но самата Изабел беше една грижа. Само с десет години по-млада от Лавиния, тя си нямаше нищо, освен цялото готвене и домашна работа, които бяха животът й цели четиридесет години. От време на време Лавиния събираше смелост да повдигне въпроса за излизането й в пенсия, но Изабел неизменно се сърдеше и засягаше, сякаш Лавиния се опитва да се отърве от нея, и неизбежно следваха ден-два намръщено и обидено поведение, което трябваше да се преодолява.

Обаче се направиха компромиси и сега жената на пощальона се катереше от селото по хълма всяка сутрин. Наета да върши „грубата“ работа, тя постепенно проникваше извън стените на кухнята и разширяваше задълженията си — лъскаше пода, изтъркваше плочите на портала, въобще всичко беше подредено, чисто до блясък и ухаеше приятно. Отначало Изабел се отнасяше към тази добра душа с хладно презрение и това, че жената на пощальона издържа дълъг период на бойкотиране и накрая победи враждебността на Изабел и се сприятелиха, говори много за нея.

Но тя не идваше в неделя и обядът щеше да създаде много работа на Изабел. Лавиния би искала да й помогне поне малко, но не можеше да направи кой знае какво — силите й стигаха да свари едно яйце. Но раздразнителността на Изабел винаги криеше рискове и в края на деня се оказваше, че е най-добре никой да не се намесва.

Някъде навън в градината пееше кос. Долу се отвори и затвори врата. Старицата се обърна сред струпаните си ленени възглавници и протегна ръка за очилата си, които бяха на страничната маса. Тя беше доста голяма, колкото малко бюро, поради големия брой дребни предмети, които трябваше да бъдат винаги под ръка. Очилата й, чашата й с вода, кутия с хубави чаени бисквити, малка купчина хартия за писане и остър молив, в случай че посред нощ я навести блестяща идея. Снимка на покойния й съпруг Юстас Боскауен, гледащ строго от своята подложка от синьо кадифе, библията й, книгата, която четеше може би за шести път — „Кулите Барчестър“. Защото Тролъп беше толкова успокояващ автор. Да го четеш, беше като да те е хванал някой за ръката и да те води кротко в по-приятното минало. Тя затърси по-настойчиво очилата си. Поне, каза си тя, нямаш комплект челюсти, които да ти се хилят от стъклена чаша. Гордееше се със зъбите си. Колко баби на осемдесет и пет можеха да се похвалят със собствени зъби? Или поне с повечето от тях. А пък на онези, които са изпопадали отзад, липсата им не се вижда. Тя все още можеше да се усмихва и да се смее, без да я е страх, че ще смути някого с беззъбата гримаса на нащърбена чиния.

Погледна часовника. Седем и половина. Изабел е тръгнала нагоре. Чу скърцането на стъпалата, старческите стъпки по площадката. Леко почукване и вратата се отвори, появи се тя с поднос от сутрешната чаша на Лавиния с топла вода и резен лимон в нея. Не трябваше да продължава старата традиция, Лавиния чудесно можеше да мине и без нея. Но Изабел беше сервирала рано сутрин топла вода с лимон вече петдесет години и нямаше намерение да престава.

— Добро утро — каза тя. — Ама че студ.

Разчисти място за подноса на масата и го остави. Ръцете й бяха възлести и червени, кокалчетата подути от артрит и носеше синята си манта с бяла престилка с нагръдник. Някога беше покривала главата си с огромна и неподходяща бяла памучна касинка, но Лавиния накрая успя да я убеди да изостави този белег на сервилност и без нея тя изглеждаше много по-добре. Вече се виждаше къдрава сива коса, навита отзад на малък кок, забоден с огромни черни фуркети.

— Благодаря, Изабел.

Изабел прекоси стаята да затвори прозореца и така замлъкна песента на коса. Чорапите й бяха черни. Глезените й над износените обувки с каишка бяха подути. Би трябвало тя самата да лежи и да й носят топли успокоителни питиета. На Лавиния й се искаше да не се чувства винаги толкова виновна. И импулсивно каза:

— Надявам се, че няма да имаш твърде много работа днес. Може би трябва да престанем да каним близки на обяд.

— Хайде, не започвай отново. — Изабел припряно дръпна пердетата, като си създаваше възможност да се погрижи за още нещо.

— Продължаваш да се държиш сякаш съм почти умряла или вече погребана.

— Не правя нищо подобно. Просто искам да съм сигурна, че няма да се съсипеш от умора.

Изабел се изсмя.

— Няма такава опасност. Така или иначе всичко е започнато. Масата е сложена още снощи, когато ти ядеше супата си от подноса, всички зеленчуци са приготвени. Чудно брюкселско зеле, само леко замръзнало и хрускаво. Сега слизам да приготвя суфлето. Тази Лъвдей няма да ми прости, ако няма суфле.

— И ти я глезиш, Изабел, като всички други.

Изабел изсумтя.

— Ако питаш мен, всички деца Кеъри-Луис са разглезени, но това май никак не им вреди. — Тя се спря и вдигна пеньоара на Лавиния от фина вълна, който беше се смъкнал от стола на пода. — И никога не съм одобрявала изпращането на Лъвдей в онова училище. Какъв смисъл да имаш деца, след като ще ги пращаш толкова далече от вкъщи?

— Предполагам, че са смятали това за по-добро за нея. Така или иначе, вече е минало и тя явно свиква със „Сейнт Урсула“.

— Добър знак е, че си е довела приятелка вкъщи. Ако се сприятелява, все още не е съвсем излязла от пътя.

— Не е. Права си. И не трябва да забравяме, че това няма нищо общо с нас.

— И така да е, можем да имаме свое мнение, нали? — След като изложи позицията си, Изабел тръгна към вратата. — Искаш ли пържено яйце за закуска?

— Благодаря ти, мила, това ще е удоволствие.

Изабел излезе. Вървеше предпазливо по извитата стълба и стъпките й заглъхнаха. Лавиния си я представи как пристъпва стъпало по стъпало и се държи с едната ръка за перилата. Вината не я напускаше, но какво можеше да направи? Изпи топлата си вода с лимон, замисли се за обедното парти и реши, че ще облече новата си синя рокля.

* * *

Поведението на Лъвдей на другата сутрин показа недвусмислено, че леля й Лавиния е едно от малкото лица, способни да окажат някакво влияние на непокорната й личност. Като начало, тя стана рано, за да си измие косата, после облече без никакви възражения дрехите, които Мери беше й приготвила още снощи — карирана вълнена рокля с блестящи бяла яка и маншети, бели три четвърти чорапи и черни лачени обувки с каишка и копчета.

Като я видя в детската с изсушена и вчесана от Мери коса, Джудит започна да се безпокои за собствения си външен вид. До толкова необикновено хубавата и спретната Лъвдей тя се почувства като беден роднина. Тъмночервеният пуловер от кашмир си беше хубав както винаги, но…

— Не мога да отида на обяд с шорти, нали? — обърна се тя към Мери. — А униформата е толкова грозна. Не искам да отида в униформа.

— Разбира се, че няма да отидеш. — Мери беше разбираща и практична както винаги. — Ще погледна в гардероба на Атина и ще ти намеря прилична пола. А от Лъвдей можеш да заемеш чифт бели чорапи като нейните, пък аз ще ти лъсна обувките. Тогава ще станеш елегантна и светнала като ново пени. За бога, стой мирно, Лъвдей, иначе никога няма да изсушим този перчем.

Полата, безсрамно отмъкната от гардероба на Атина, беше шотландска, карирана, с кожени каишки и катарами на талията.

— Шотландските полички са много хубаво нещо, защото няма значение дали си тънък или дебел — винаги ще ти станат — отбеляза Мери.

Тя коленичи и я обви около талията на Джудит и закопча каишките. Лъвдей гледаше и се изкиска.

— Прилича малко на нагласяването на подпръга на Тинкърбел.

— Ни най-малко. Знаеш как Тинкърбел се издува като балон. Така. Чудесно. И на дължина е точно колкото трябва. До средата на коляното. И има малко червено в карето, така че отива на пуловера. — Тя се усмихна и се изправи. — Прелест. Сякаш пред теб и крал пет пари не струва. Сега си свали обувките и Мери така ще ги лъсне, че да се огледаш в тях.

Закуската в неделя в Нанчероу ставаше чак в девет часа, но дори при това, когато населението на детската стая се появи, другите вече бяха там, лапаха овесена каша и наденички на скара. Голямата трапезария беше изпълнена с ранна зимна слънчева светлина, носеше се неустоима миризма на прясно кафе.

— Съжалявам, че закъсняхме — извини се Мери.

— Чудехме се какво правите — обади се Даяна от далечния край на масата. Беше в светлосиви фланелен жакет и пола, толкова безупречно скроени, че я правеха стройна като фиданка. Синя копринена блуза превръщаше очите й в сапфири. На ушите й имаше обеци с перли и диаманти, на шията й блестеше тройна перлена огърлица.

— Ами приготвянето ни отне известно време.

— Няма значение. — Тя се усмихна на момичетата. — Като виждам толкова елегантна двойка, разбирам всичко. Справила си се блестящо, Мери.

Лъвдей отиде да целуне баща си. И те с Томи Мортимър бяха еднакво официални, носеха костюми със сака, ризи с колосани яки и копринени вратовръзки. Полковникът остави вилицата си, за да освободи ръката си и да прегърне дъщеря си.

— Едва те познах — каза й той. — Истинска малка лейди, като си облечеш рокля. Бях започнал да забравям как изглеждат краката ти.

— О, стига, татко, не говори глупости. — Тя изглеждаше леденостудена и безчувствена, сякаш маслото няма да се стопи в устата й. Лъвдей очевидно нямаше намерение да поддържа същия тон. — И я се виж, лакомо старче, взел си цели три наденички. Дано си оставил нещо и за нас…

* * *

По-късно сутринта те шофираха по късото разстояние до Розмълиън и всичките петима се разположиха много удобно в огромния даймлер на полковника. За църквата Даяна беше си сложила сива филцова шапка с кокетна воалетка и понеже денят, макар ясен и слънчев, беше студен, беше наметнала сребърна лисица на раменете си.

Паркираха колата до дворната стена на църквата и тръгнаха по пътеката между старите надгробни камъни и тисови дървета като всичките хора от селото. Църквичката беше малка и много, много стара. Джудит предположи, че е по-стара и от тази в Пенмарън. Тя сякаш от старост беше потънала в земята, така че от яркото слънце навън слизаш в хладен полумрак, който мирише на влажен камък, дървояди и мухлясали молитвеници. Седалките бяха отвратително неудобни и когато седнаха на първия ред, една сякаш пукната камбана заби от камбанарията високо над главите им.

В единадесет и петнадесет минути службата започна. Продължи доста дълго, защото викарият, клисарят и органът бяха като църквата много стари и от време на време объркваха нещата. Единственият човек, който изглежда знаеше какво прави, беше полковник Кеъри-Луис, който енергично тръгна към аналоя, прочете откъса от библията и също така енергично се върна на мястото си. Беше произнесена и задължителната несвързана проповед, чиято тема си остана неясна от началото до края. Бяха изпети три химна, събраха дарения (по десет шилинга от всеки възрастен и по половин крона за Джудит и Лъвдей), накрая благословията и всичко свърши.

След всепроникващия студ в църквата излизането на слънце положително те стопляше. Те постояха малко, докато Даяна и полковникът разменят по някоя дума с викария, чиято оскъдна бяла коса се изправяше от вятъра, а стихарът му се издуваше и шляпаше като чаршаф на въже. Други богомолци на път за вкъщи докосваха шапките си и казваха почтително: „Добро утро, полковник. Добро утро, госпожо Кеъри-Луис“.

Лъвдей, на която й писна, започна да се качва и скача от покрит с лишеи надгробен камък.

— Ей, хайде да си тръгваме. — Тя мушна с пръст ръката на баща си. — Гладна съм.

— Добро утро, полковник. Какъв хубав ден…

Най-после всички се изнизаха и можеха да тръгнат. Но сега полковникът погледна часовника си.

— Разполагаме с десет минути. Затова ще оставим колата тук и ще тръгнем пеша. Малко движение няма да ни навреди и тъкмо ще ни дойде апетит за обяд. Хайде, момичета.

Те се отправиха по тесния криволичещ път, който излизаше от селото нагоре по хълма. От двете му страни имаше високи каменни стени, обвити с бръшлян, а голи брястове се извисяваха към чистото небе. Най-високите им клони бяха натежали от грачещи врани. Хълмът ставаше все по-стръмен и всички се задъхваха.

— Ако знаех, че ще ходим пеша, нямаше да дойда с обувките си с най-високи токове — каза Даяна.

Томи обви талията й с ръка.

— Да те взема ли в ръце и да те понеса?

— Това едва ли ще е много прилично.

— Тогава само ще те побутвам напред. И просто си мисли колко хубаво ще е да се връщаш назад. Ще можем да тичаме по целия път. Или да се пързаляме по задник като на шейна.

— Това най-малкото ще предостави на всички тема за приказки.

Полковникът, без да обръща внимание на тези закачки, крачеше напред пред всички. Пътеката за пореден път направи завой, но изглежда тук, на стръмния ъгъл, най-после бяха пристигнали до целта. Защото на високата стена от дясната страна на пътя се появи отворена порта. Зад нея тясна алея се виеше между тревни ивици и старателно подрязан жив плет от ескалония. Беше голямо облекчение да стъпиш на хоризонтална повърхност, макар че пътят беше покрит с морски камъчета, които правеха ходенето шумно.

Томи Мортимър крачеше бойко. Физическите упражнения не му бяха любими, освен когато размахваше тенис ракета или носеше пушка.

— Мислите ли, че ще ми предложат джин с подправки? — попита той с копнеж.

— Ти и по-рано си обядвал тук — рязко му напомни Даяна. — Ще ти предложат шери, може би мадейра. И не трябва да искаш джин с подправки.

Той въздъхна примирено.

— Мило момиче, заради теб бих пил и отрова. Но признай, че мадейрата съдържа тонове от Джейн Остин.

— Нито Джейн Остин, нито мадейрата ще ти навредят.

Малката група заобиколи завоя на живия плет и пред тях се показа къщата Дауър Хауз. Не беше нито голяма, нито внушителна, но притежаваше някакво стилно достойнство, което веднага правеше впечатление. Квадратна сграда, симетрична и солидна, измазана с хоросан и боядисана в бяло, с готически прозорци, покрита със сиви плочи и с каменен портал, обвит с клематис. Сгушена там, заслонена от хълма, имаше вид на място, обърнало гръб на света, скришно дремещо през отминаващите години по-дълго, отколкото някой можеше да си представи.

Нямаше нужда да почукат, нито да позвънят. Щом полковникът се приближи, отвори се вътрешна врата и на портата се появи възрастна жена. Носеше униформа на камериерка, с престилка от муселин и муселиново боне, кацнало на бялата й коса и украсено с кадифени панделки.

— Мислех, че ще дойдете право тук. Всичко е готово за вас.

— Добър ден, Изабел.

— Добър ден, госпожо Кеъри-Луис. Хубав е, нали, макар и малко хладен.

Гласът й беше остър и много корнуолски.

— Помниш ли господин Мортимър, Изабел?

— Да, разбира се. Добър ден, сър. Влизайте, а ние ще затворим вратата. Да взема ли палтата ви? Боже, Лъвдей, как растеш! А това приятелката ти ли е? Джудит? Дайте ми кожата си, госпожо Кеъри-Луис, ще я сложа на сигурно място.

Джудит, която разкопчаваше зеленото си униформено палто, се оглеждаше незабелязано. Чуждите къщи винаги са много интересни. Веднага щом за пръв път влезеш през една врата усещаш атмосферата и така откриваш нещо за индивидуалността на обитателите. Къщата Ривървю, макар и преходна и малко занемарена, беше станала дом просто защото мама беше винаги там — играеше си с Джес, или беше в кухнята, или правеше списъци за пазаруването на Филис, или потънала във фотьойла си пред огъня с всичките си малки хубави притежания наоколо. Уиндиридж, от друга страна, винаги се усещаше като малко безличен, нещо като голф клуб, а Нанчероу под влиянието на Даяна беше станал луксозно лондонско жилище от огромен провинциален мащаб.

Но Дауър Хауз имаше въздействие, което Джудит никога преди не беше изпитвала. Беше наистина като да се върнеш назад във времето. Толкова стара — със сигурност предвикторианска, с толкова съвършени пропорции, толкова тиха, че над спокойните гласове бавното тиктакане на дядовия часовник ясно се чуваше. Подът на фоайето беше покрит с плочи и постлан с килими, въздушно спираловидно стълбище се издигаше от него, извиваше под готически прозорец, скрит от завеси от лен с пшеничен цвят. Носеше се очарователна миризма на смес от застоялост, старинна мебел, лак и цветя, със слаб нюанс на влажен камък и студени килери. Нямаше и помен от централно отопление, само ярък огън гореше зад решетката и слънчев квадрат беше се прострял на пода през отворения прозорец.

— Госпожа Боскауен е в приемната.

— Благодаря, Изабел.

Като остави Изабел да отнесе палтата горе, Даяна ги поведе през отворената вътрешна врата.

— Лельо Лавиния! — Гласът й беше топъл от истинско удоволствие. — Ето ни, напълно изтощени от катеренето по хълма. Едгар ни накара. Ти си светица, щом търпиш такова нашествие…

— Но всички сте били на църква! Колко добре сте направили. Аз не дойдох, защото не бих могла да понеса поредната проповед на викария. Лъвдей, маймунчето ми, ела да ме целунеш… И скъпият Едгар. И Томи. Чудесно е да ви видя отново.

Джудит се мотаеше отзад не толкова от стеснителност, колкото от желание да разгледа. Светла стая, окъпана в златна слънчева светлина, която струеше през гледащите на юг прозорци. Меки цветове, розови, кремави и зелени, вече поизбелели, но и не са били ярки. Дълъг библиотечен шкаф, натъпкан с томове в кожена подвързия. Остъклен орехов шкаф, съдържащ набор от фруктиери от майсенски порцелан. Украсено венецианско огледало над боядисаната в бяло рамка на камината. В огнището блещукаше малък огън от въглища. Слънчевата светлина намаляваше яркостта на пламъка, но пък искреше с блясъка на дъгата в шлифованите висулки на кристалния полюлей. И имаше цветя, много цветя. Лилии, с упойващия им аромат. Всичко зашеметяваше.

— Джудит!

Тя стреснато разбра, че Даяна беше произнесла името й. Ужасно би било госпожа Боскауен да я помисли за зле възпитана или безцеремонна.

— Извинете!

Даяна се усмихна.

— Приличаш на хипнотизирана. Ела да те запозная. — Тя протегна ръка, подканваща я да дойде при тях. Сложи ръка на рамото й. — Лельо Лавиния, това е приятелка на Лъвдей, Джудит Дънбар.

Внезапно тя се смути. Госпожа Боскауен чакаше, седнала много изправена в ниския стол, полуобърнат към светлината, със синята си вълнена рокля, която се спускаше до глезените й. Беше стара… може би около осемдесетте и над тях. Страните й под слоя пудра бяха набраздени от бръчки, а до нея, за да й е под ръка, беше опрян абаносов бастун със сребърна дръжка. Стара. Чудесно стара. Но избелелите й сини очи искряха от интерес и не беше трудно да се разбере, че някога е била много красива.

— Мила! — Гласът й беше ясен, съвсем мъничко треперлив. Тя взе ръката на Джудит и я задържа в своята. — Прекрасно е, че успя да дойдеш с другите. Не е много стимулиращо, но обичам да се запознавам с нови приятели.

Лъвдей каза безцеремонно:

— Поканих Джудит на гости при нас, защото семейството й е в Коломбо и няма при кого да отиде.

Даяна се намръщи.

— Лъвдей, това изглежда като много неприятна покана. Знаеш, че покани Джудит, защото искаше да си с нея. Не ме остави на мира, докато не се обадих на госпожица Като.

— Добре де, това беше една от причините.

— И сериозна при това — успокои я леля Лавиния. Тя се усмихна на Джудит. — Но Коломбо не изглежда много далече.

— Те ще са там съвсем малко. Колкото да им стигне времето да си опаковат нещата от къщата и да заминат за Сингапур. Баща ми е получил там нова работа.

— Сингапур! Звучи много романтично. Никога не съм била там, но имам братовчед, който беше в генералния щаб на губернатора и казваше, че това е едно от най-хубавите места. Празненства през цялото време. Майка ти ще прекара там най-хубавото време в живота си. Хайде, ела и си намери място за сядане. Толкова хубав ден, не понасям да се свивам край огъня. Едгар, ще се заемеш ли с питиетата? Погрижи се всеки да получи шери. Имаме десет минути, преди Изабел да удари гонга. Даяна, мила, има ли новини от Атина? Върнала ли се е от Швейцария?

Под прозореца имаше дълга кушетка. Джудит разсеяно отиде да коленичи върху нея, за да погледне над дълбоката покрита веранда към градината на склона зад нея. В подножието на поляната имаше горичка от монтерейски бор и над върховете й беше очертана далечната синя линия на хоризонта. Този изглед, противопоставянето на тъмните иглолистни гори и лятното море, създаваше необикновеното усещане, че си някъде в чужбина. Сякаш всички те с магия бяха пренесени от Нанчероу в някаква италианска вила, окъпана в слънцето на една южна страна, застанала високо на хълм над Средиземно море. Илюзията я изпълни със замайващо удоволствие.

— Обичаш ли градините? — Старата дама отново беше се обърнала към нея.

— Тази ми харесва особено много.

— Ти си дете точно каквото ми допада. След обяда ще си облечем палтата и ще излезем да я разгледаме.

— Наистина ли?

— Аз няма да дойда — прекъсна я Лъвдей. — Много е студено и съм я виждала сто пъти.

— Мисля, че и никой друг няма да дойде — кротко отбеляза леля Лавиния. — И те като теб, Лъвдей, добре познават градината. Но това няма да ни спре с Джудит да отделим малко време за себе си и да се порадваме на кратка разходка на чист въздух. И ще си побъбрим и ще се опознаем. А ти как си, Едгар? А, шерито ми. Благодаря. — Тя вдигна чашата си. — И благодаря на всички ви, че дойдохте.

— Джудит!

Зад нея полковникът каза името й. Тя се обърна. Той се усмихна.

— Лимонадата.

— О, благодаря.

Тя седна, където беше коленичила, с гръб към прозореца и посегна да вземе чашата от ръката му. Срещу тях Лъвдей, която кой знае защо бе избрала да раздели един огромен фотьойл с Томи Мортимър и седеше притисната до него, също получи лимонада. През малкото разстояние, което ги делеше, тя улови погледа на Джудит и хлапашкото й лице се изкриви в ухилване, и изведнъж тя стана толкова лоша и толкова хубава, че сърцето на Джудит се препълни с обич към нея. Обич, а и признателност, защото Лъвдей беше споделила с нея толкова много, а и сега беше тук благодарение на нея.

* * *

— … И сега покарват първите ми луковички — самакитка, ранни минзухари и кокичета. Тук е завет, както виждаш, и на Нова година винаги идвам на това място в градината, за да видя как вървят. Изхвърлям цялата ужасна прашна зеленика, щом намеря дори съвсем мъничка групичка, едва набола земята, и тогава разбирам, че годината е започнала и пролетта идва.

— Аз пък мислех, че трябва да се чака до нощта срещу Богоявление, за да се изхвърли зелениката. Какво е онова розово цвете?

— Вибурнум фрагранс. Мирише на лято, удар посред зима. А това е будлеята ми. Сега изглежда малко тъжно, но през лятото гъмжи от пеперуди. Съвсем голяма е, нали, а я посадих само преди две години.

Тръгнаха надолу стъпка по стъпка по спускащата се чакълена пътека. Леля Лавиния, вярна на думата си, не бе забравила обещанието си и когато свърши обядът, изпрати другите отново в приемната да се забавляват колкото могат, а тя изведе Джудит навън за малка обиколка. За тази цел си беше сложила здрави градински обувки и огромна пелерина от туид, а главата си беше обвила с шал. Бастунът й я крепеше на крака и служеше добре като показалка.

— Както виждаш, цялата ми земя е по склоновете на хълма. На самото дъно е зеленчуковата градина, а шотландските борове са южната ми граница. Когато дойдохме тук, всичко беше терасирано, но аз исках градина на участъци като външни стаи, всяка със свой собствен характер, по-скоро неочакван и таен. Затова посадихме ескалония и жив плет от лигуструм и направихме портите като арки. Алеята привлича погледа, нали? Те те карат да поискаш да разбереш какво има зад тях. Ела, ще ти покажа. Виждаш ли? — Те минаха зад първата арка. — Моята градина с рози. Всички старомодни рози. Това е Розамунда, най-старата от всички. Сега изглежда малко оклюмана, но когато цъфне, венчелистчетата й са оцветени в бяло и розово. Като момиченца в празнични роклички.

— Откога живеете тук?

Леля Лавиния отново поспря и Джудит реши, че е особено приятно да си в компанията на възрастен, който за никъде не бърза и се радва да разговаря, сякаш разполага с цялото време на света.

— От около петдесет години. Но когато бях дете моят дом беше Нанчероу. Не къщата на Даяна, а старата, която изгоря. Брат ми беше баща на Едгар.

— Значи винаги сте живели в Корнуол?

— Невинаги. Съпругът ми беше кралски съветник и окръжен съдия. Първо живеехме в Лондон, после в Ексетър, но винаги през отпуските се връщахме в Нанчероу.

— И децата си ли отгледахте?

— Миличка, никога не съм имала деца. Едгар и Даяна са децата ми, а техните деца са мои внуци.

— Боже, колко жалко.

— Кое? Това, че не съм имала деца? Виждаш ли, всяка тъга си има компенсация. Пък и може би щях да бъда безнадеждна майка. Хайде да не се ровим в миналото. За какво говорехме?

— За градината и за къщата ви.

— А, да. Къщата. (Това е най-хубавият розов люляк. Опитвам да не му позволя да израсте прекалено висок и източен). Къщата. Тя беше Дауър Хауз към Нанчероу. Баба ми живееше тук, когато беше точно на моите години сега. И когато мъжът ми се пенсионира от окръжния съд, го отделихме от имота, наехме го и после успяхме да го купим. Бяхме много щастливи тук. Съпругът ми почина, както си лежеше спокойно на един шезлонг на поляната пред къщата. Беше лято и много топло. И така, идваме до детската градина. Мисля, че тя ще ти хареса най-много. Лъвдей казвала ли ти е за хижата?

Озадачена, Джудит поклати глава.

— Не.

— Така и предполагах. Тя не е играла много тук. За нея хижата никога не е била своя така, както беше за Атина и Едуард. Сигурно защото е много по-малка от тях и нямаше дете на нейната възраст, с което да я споделят.

— Това детска къща за игра ли е?

— Почакай и ще видиш. Съпругът ми я построи, защото Атина и Едуард обикновено прекарваха много време при нас. Те стояха в нея по цял ден и когато пораснаха, им позволявахме да спят там. Много по-вълнуващо и по-забавно е, отколкото в палатка, не мислиш ли? И на сутринта двамата си приготвяха закуска…

— Има ли печка в хижата?

— Не, защото ужасно се страхувахме от пожар и да не изгорят децата. Но има тухлено огнище доста далече навън и двамата си пържеха бекон и си варяха нещо в малки тенджерки. Ела, ще отидем да я видим. Пъхнах ключа в джоба си, в случай че поискаш да влезеш.

Тя тръгна напред и Джудит, изпълнена с нетърпеливо очакване, я последва през портата в живия плет, после надолу по каменно стълбище в малка овощна градина с ябълкови и прасковени дървета. Тук тревата беше неравна и висока, но участъци с кокичета и синчец се стелеха около чворестите стъбла на плодните дървета, а първите нарциси и лилии се подаваха като зелени мечове от щедрата земя. Ясно беше, че не след дълго всичко ще се превърне в буен пролетен цъфтеж в жълто и бяло. Над тях на гол клон кацна кос, който изливаше сърцето си в песен, а зад градината, забодена в ъгъла на завет, стоеше хижата. Беше построена от дървени греди с насмолен дъсчен покрив и прозорци от двете страни на боядисаната в синьо врата. Пред вратата имаше дълбок портал с дървени стъпала и парапет с ажурна дърворезба. Това не беше къщичка с детски размери, а истинско жилище, където и възрастни хора можеха да влизат и излизат, без да се навеждат или да се свиват в детски столчета.

— Но кой идва тук сега?

Леля Лавиния се засмя.

— Май се натъжи.

— Ама толкова е сладка и тайнствена. В нея трябва да се играе непрекъснато и да се поддържа…

— Но тя се поддържа. Аз се грижа за това. Винаги е проветрено и чисто, всяка година я измазват с креозот. Добре е построена и следователно е съвсем суха.

— Не мога да се начудя защо Лъвдей досега не ми е казвала за нея.

— Седенето в къща никога не я е привличало. На нея й дай да чисти обори и да язди понито си и хич не й е зле от това. А от време на време тук има деца. Неделното училище на Розмълиън винаги прави годишните си пикници в тази овощна градина и тогава хижата отново влиза в ролята си. Много често тук стават най-ужасни битки, защото момчетата искат тя да е крепост на червенокожите, а пък момичетата обичат да си играят на майки и бащи. Ето ключа. Върви да отключиш вратата, а аз ще ти покажа какво има вътре.

Джудит взе ключа и тръгна, като се навеждаше под провисналите клони на ябълковите дървета, после изкачи двете стъпала до вратата. Ключът влезе лесно и превъртя гладко. Завъртя дръжката и вратата се отвори. Носеше се силна миризма на креозот. Тя влезе. Съвсем не беше тъмно, защото на задната стена имаше трети прозорец. Видя вградени две легла от двете страни под наклонения покрив, дървена маса и два стола, лавици за книги, огледало, картина в дървена рамка, парцалена черга на пода. Обърната щайга от портокали играеше ролята на кухненски шкаф и беше натъпкана с разни порцеланови съдове, опушен чайник и почернял тиган. На прозорците висяха сини карирани пердета, на леглата имаше сини одеяла и възглавници. Над главата й от кука на главната греда висеше парафинова лампа. Тя си представи хижата в мрак със запалена лампа и спуснати пердета, и й хрумна тъжната мисъл, че на четиринадесет години може би е вече твърде голяма за такива невинни игри.

— Как ти се струва?

Джудит се обърна. Лавиния стоеше в отворената врата.

— Идеална.

— Мислех си, че ще бъдеш очарована. — Старата дама пое въздух. — Не е влажно. Само малко е студено. Горката къщичка. Трябва й компания. Трябват ни дечица, нали? Ново поколение. — Тя старателно огледа наоколо. — Виждаш ли следи от мишки? Гадните полски мишки понякога влизат и прояждат дупки в одеялата, за да си правят гнезда.

— Когато бях малка, на около десет години, бих си продала душата за къщичка като тази.

— Гнездо за себе си? Поредната малка полска мишка.

— Вероятно. Да спиш навън в лятна нощ. Да ти мирише на влажна трева. Да гледаш звездите.

— На Лъвдей и през ум не би й минало да спи тук сама. Казва, че тук има странни шумове и привидения.

— Мен обикновено не ме е страх навън. Но тъмните къщи понякога могат да те изплашат.

— И уединените също. Може би затова прекарвам толкова време в градината си. Виж… — Тя нагласи кърпата на главата си и се загърна по-плътно с наметката си. — Става доста студено. Може би е време да се върнем при другите. Ще започнат да се чудят какво е станало с нас. — Тя се усмихна. — Можеш ли да си представиш, какво ли прави Лъвдей, докато ни чака? Ще да е играла на пръчици с господин Мортимър.

— На пръчици? Откъде знаете?

— Защото винаги прави това, когато идва при мен. И въпреки своенравието си, робува на традицията. Радвам се, че си й приятелка. Мисля, че ще й повлияеш добре.

— Не мога да я накарам да стане по-послушна в училище. Непрекъснато получава забележки по поведение.

— Много е своенравна. Но чаровна. Боя се, че чарът й ще я провали. Хайде, заключи вратата и да тръгваме.

* * *

„Сейнт Урсула“

Неделя, 23 февруари

 

Мили мамо и татко,

Извинявайте, че не ви писах миналата неделя, но заминах за уикенда и нямах време. Госпожица Като беше много любезна и ми разреши да отида при семейство Кеъри-Луис с Лъвдей.

На това място Джудит спря и се сблъска с дилема. Обичаше родителите си, но добре ги познаваше и беше наясно с безобидните им недостатъци. Това затрудняваше разказа й за Нанчероу просто защото там всичко беше толкова невероятно хубаво и защото се боеше, че няма да разберат. Защото самите те никога не са се радвали на толкова обаятелен начин на живот и дори нямаха приятели с големи къщи, които да приемат лукса и благополучието като даденост. При живот като техния в Далечния изток, свързани със строгите условности на британското господство, те бяха пропити от строгите правила на класовите различия, обществените и расови слоеве, професионалното старшинство и неписано правило беше да си знаеш мястото, ниско или високо, и да си стоиш там. Така че, ако започне да възхвалява надълго и нашироко красотата и чара на Даяна Кеъри-Луис, Моли Дънбар, която никога не е била особено доверчива, щеше да заподозре, че се правят сравнения и че Джудит ще заключи, че майка й е грозна и тъпа.

Ако пък се впусне в подробно описание на размера и величието на Нанчероу, на градините и земите, конете и оборите, щата на прислугата, ловните излети, както и че полковник Кеъри-Луис е и действащ съдия, тогава и баща й, по своя банален начин, може да се почувства леко засегнат.

А ако продължи със светските събития, които протичаха през целия уикенд, непредвидените коктейли, следобедния бридж, официалното хранене, вероятно ще им се стори, че Джудит някак си се перчи или дори прикрито критикува майка си и баща си за обикновения им и неамбициозен начин на живот. А последното, което искаше да направи, беше да ги наскърбява по какъвто и да е начин. Едно беше сигурно: няма да споменава за Томи Мортимър, иначе ще изпаднат в паника, ще решат, че Нанчероу е средище на греха и ще пишат на госпожица Като да забрани на Джудит да ходи там. Което беше немислимо. Трябваше й някаква отправна точка, събитие, за което може да разкаже. И вдъхновението я осени. Неочакваното появяване на Джеръми Уелс, който посвети цял следобед да я вземе под крилото си и да я заведе до заливчето. Направо сякаш той й се притича на помощ за втори път. С него като обект за разказване остатъкът от писмото изглеждаше лесен. Тя дръпна листа към себе си и продължи да пише. Думите полетяха по хартията.

Къщата се нарича Нанчероу и се случи нещо съвсем необикновено. Там беше поканен да гостува за един ден един младеж, за да стрелят по гълъби с полковник Кеъри-Луис. Името му е Джеръми Уелс и това е младият лекар, с когото пътувахме във влака от Плимут до Тръроу след гостуването си при семейство Съмървил. Не е ли съвпадение? Той е много мил, а баща му е техният семеен лекар. В събота следобед Лъвдей отиде да язди понито си Тинкърбел, така че той много любезно ме покани на разходка и тръгнахме край брега. Там е много каменисто, с малки плажчета. Съвсем не е като Пермарън.

В неделя сутринта всички отидохме на църква в Розмълиън и след това на обяд у госпожа Боскауен, която е леля на полковник Кеъри-Луис. Тя е много стара и живее в много стара къща. Казва се Дауър Хауз. Пълна е със старомодни неща. Има прислужница Изабел, която живее при нея от години. Къщата е на хълм и има градина по склона, цялата в тераси и жив плет. Една от тях е овощна градина и в нея има сладка малка дървена къщичка, за да си играят децата в нея. Всъщност тя е с нормален размер и напълно мебелирана, но Джес просто би се влюбила в нея. Госпожа Боскауен (наричаха я леля Лавиния) ме заведе да я видя след обяда и разговаряхме, тя беше много дружелюбна. Надявам се някой път пак да отида.

Госпожа Кеъри-Луис каза, че мога отново да отида на гости в Нанчероу, което е много мило от нейна страна. Написах благодарственото си писмо. Следващият уикенд е междусрочната ваканция и ще бъда в Уинтъридж. Тя е четири дни, от петък до понеделник. Получих картичка от леля Луиза и тя ще дойде да ме вземе в петък сутринта, за да отидем в Порткерис да купим велосипед.

Занесох китайското си сандъче в Нанчероу и го оставих там, защото в училището няма място за него. Госпожа Кеъри-Луис ми даде няколко раковини за едно от чекмедженцата.

Работите ми вървят добре, имах седем от десет верни отговора на теста по история. Учим за Хорас Уолпоул и Утрехтския пакт. Копнея да науча за новата къща на Орчард Роуд в Сингапур. Ще ви е трудно да се разделите с Джоузеф.

С много обич за вас и Джес,

Джудит

* * *

Тя беше в Уиндиридж, застанала до прозореца в спалнята си, вперила поглед в полето за голф и далечния залив. Не беше възможно ясно да види нещо, защото всичко беше замъглено от мек, непреклонен дъжд. При това очите й непрекъснато се пълнеха с детски и глупави сълзи, защото съвсем внезапно я връхлетя най-остра носталгия.

Това беше странно, защото беше средата на срока, а тя не беше изпадала в такава депресия, откакто мама се беше сбогувала с нея и я беше оставила в „Сейнт Урсула“. На училище някак нямаше време за носталгия, защото винаги имаше толкова много да правиш, толкова неща да постигнеш, толкова да научиш, да си спомниш, толкова много хора се суетяха наоколо, толкова много звънци звъняха, всички примесени със състезания и усилени тренировки, че когато се мушваше в леглото си — класическото време да си поплачеш тайно — винаги беше прекалено уморена, за да направи друго, освен малко да почете и да заспи.

А в Нанчероу, когато разказваше за родителите си и Джес по време на разговора, като учтиво отговаряше на учтиви въпроси, не се надигнаха никакви бодвания на съжаление, нито на потребност.

В действителност в този вълшебен уикенд тя едва си беше спомняла за своите родители, сякаш бяха част от изчезнал свят, който временно е спрял да съществува. Или може би защото Джудит, облечена в дрехите на Атина Кеъри-Луис, беше получила някаква нова идентичност, която нямаше нищо общо със семейството й, личност, която беше погълната само от настоящето и следващото вълнуващо събитие, което е на път да стане.

Сега тя си мислеше за Нанчероу с копнеж, искаше й се да е там с Лъвдей, в онова място, изпълнено със слънце, цветя и светлина, вместо в бездушната къща на леля Луиза, забодена на хълма, в компанията на само три жени на средна възраст. Но тогава здравият разум й дойде на помощ, защото целият Корнуол беше разкиснат от дъжд и Нанчероу не би могъл да избегне това. В спалното помещение беше много мрачно, когато се събудиха в лошото време, и заваляха поръчки за дъждобрани и гумени ботуши като екипировка за деня. В десет часа пансионерките потекоха към главната врата и зашляпаха през локвите към различните коли, които чакаха да ги отведат за ваканцията. Леля Луиза, винаги практична, беше дошла със стария си роувър, но за Лъвдей още не беше дошла никаква кола и тя горчиво се оплакваше, защото беше принудена да чака, като подритваше токчетата си, докато се появи някой.

(От друга страна, това беше хубаво, защото Джудит не гореше от желание да запознава леля Луиза с Даяна. Двете дами нямаха нищо общо помежду им и леля Луиза щеше несъмнено да отправя подигравателни бележки за госпожа Кеъри-Луис по целия път към вкъщи.)

Въпреки лошото време обаче сутринта беше доста хубава. Те спряха в Пензанс да напазаруват, после се отбиха в банката, за да изтеглят джобни пари за Джудит за ваканцията. (Но не и за велосипеда, защото леля Луиза беше обещала тя да го купи.) После влязоха в книжарницата и прегледаха доста неща, Джудит си купи нова автоматична писалка, защото някои момичета й бяха искали старата и бяха съсипали перото. После пиха кафе в една чайна, ядоха кейк и се върнаха тук. Пътуването в дъжда до леля Луиза в колата, докато местеше скоростите и натискаше с лъснатата си туристическа обувка педала за газта, беше неприятно, меко казано, и Джудит затваряше очи в очакване на моментална смърт, когато леля Луиза задминаваше раздрънкан автобус на завой или препускаше към най-високата част на възвишение без ни най-малка представа какво може да идва от другата страна. Но някак си те стигнаха в Пенмарън и мъката по Ривървю, мама и Джес се появи, щом влязоха в селото, защото изглеждаше съвсем грешно да останат на главното шосе, а не да завият по пътя, който през серия тесни алеи водеше надолу към устието и железопътната гара. И пристигането в Уинтъридж също беше погрешно, защото къщата, изникнала пред тях през завихрената мъгла и обезлистената, зализана градина, не предлагаше и най-малко утешение.

Хилда, прислужницата, беше дошла до вратата, за да поеме куфарите.

— Ще ги кача горе — обяви тя и Джудит последва дебелите й черни памучни крака. Макар че познаваше къщата не по-зле от Ривървю, това беше първият път, когато щеше да живее тук, тя бе странна и чужда, и не миришеше както трябва, и изведнъж закопня да е където и да е по света, само не тук.

И то без всякаква реална причина. Просто емоционална бъркотия, паника от преместването. Защото стаята й, някогашната спалня за гости на леля Луиза, беше много хубава, и нещата й, донесени от Ривървю, бяха акуратно подредени и прибрани в шкафове и чекмеджета. И бюрото й беше тук, и книгите й на лавицата. И цветя на тоалетката. Но нищо друго. Е, какво още можеше да иска? Какво можеше да запълни тази ужасна празнина, която усещаше като дълбока яма в сърцето си?

Хилда изрече няколко банални думи за лошото време, близостта на банята, че обядът е в един часа и си тръгна. Джудит, оставена сама, отиде до прозореца и отстъпи пред тези нелепи сълзи.

Искаше си Ривървю, мама, Джес и Филис. Искаше си всичките познати гледки, звуци и миризми. Градината по склона и изгледа към спокойното широко устие, което се изпълваше и изпразваше с приливите и отливите, и деня, нарушаван от успокояващото мърморене на малкия парен влак. Поизносеният чар на пълната с цветя всекидневна и тракането на съдове от кухнята на Филис, докато готвеше зеленчуци за обяд, и постоянният акомпанимент на пискливото гласче на Джес. Миризмите са дори още по-натъжаващи и носталгични. Чистата смес на продуктите на Вим и лавандуловия сапун на Ярдли, които се излъчваха от банята; сладкият аромат на лигуструма от живия плет до главния вход и острият мирис на водорасли при отлив. И готварските миризми, от които ти се пълни устата, когато влезеш от улицата гладен. На кейк от фурната, или на пържен лук…

Няма смисъл. Нямаше полза. Ривървю си отиде, даден е на друго семейство. Мама, татко и Джес са чак отвъд океана от другата страна на света. Да плачеш като бебе, няма да ги върнеш. Тя намери кърпичка и си избърса носа, после разопакова нещата си, като обикаляше стаята, отваряше чекмеджета и врати, търсеше дрехите и намираше нещо, което да облече и да не е униформа. Тук нямаше кашмирени пуловери. Само една стара пола, шотландски пуловер, който беше пран толкова пъти, че вече не дращеше. Среши косата си, това я успокои, и се опита да мисли за весели неща. Новият велосипед, който ще бъде купен в Порткерис този следобед. Четири дни свобода от училище. Ще пътува с него на плажа и ще ходи по пясъка. Може би ще отиде да види господин Уилис. Ще телефонира на Хедър и ще направи планове с нея. Перспективата да се види с Хедър би развеселила всеки. Постепенно мъката й се разсея. Завърза косата си отзад с панделката и слезе долу да потърси леля Луиза.

След обяда, който беше от пържоли с ментов сос и задушени ябълки, леля Луиза прояви някакъв повишен интерес към посещението на Джудит при семейство Кеъри-Луис.

— Никога не съм ходила там, но съм чувала, че градината им е просто грандиозна.

— Така е, и е пълна с прекрасни неща. Има хортензии покрай цялата шофьорска алея. И камелии, и други цветя. И си имат собствен малък плаж.

— А какво е детето?

— Лъвдей? Тя е проклетичка, но май никой не го е грижа. Има ужасно добра бавачка, Мери, която глади цялото пране.

— Ще започнеш да си въобразяваш разни неща и за собственото си положение.

— Не, няма. Там е различно, но много хубаво.

— Какво мислиш за госпожа Кеъри-Луис? Наистина ли е толкова лекомислена, каквато е репутацията й?

— Нима тя има репутация?

— Именно. Винаги ходи до Лондон или на малки екскурзии до Южна Франция. И доста разюздани приятели.

Джудит си спомни Томи Мортимър и реши за пореден път, че е по-разумно дори да не споменава името му. Вместо това каза:

— Там имаше страшно добър човек на име Джеръми Уелс. Той е лекар и с мама се запознахме с него във влака, когато се връщахме от Плимут. Бяхме в едно купе. Той не живее в Нанчероу. Беше на гости само за един ден.

— Джеръми Уелс?

— Познаваш ли го?

— Не, но всеки е чувал за него заради спортните му постижения. Той е капитан на корнуолския тим по ръгби и е играл за Кеймбридж. Спечели три точки на последния университетски мач. Спомням си, че четох за това във вестника. Беше герой на деня.

— Той играе и крикет. Полковник Кеъри-Луис ми каза.

— Ами ти си била заобиколена със знаменитости! Надявам се, че тук няма да ти се стори прекалено еднообразно.

— Очаквам с нетърпение купуването на велосипеда.

— Ще го направим този следобед. Казаха ми, че „Питуей“ е най-добрият магазин в Порткерис, така че ще отидем там. А господин „Питуей“ има пикап, така че ще го помолим да ни го докара възможно най-скоро. Не мисля, че трябва да го караш по главния път за вкъщи, докато не му свикнеш. Можеш да се упражняваш около селото и да се научиш да показваш с ръка, когато искаш да завиеш. Не искам да ми се наложи да пиша на майка ти, че си завършила дните си под колелата на някой камион.

Тя се разсмя сякаш това беше весел виц и Джудит също се засмя, макар и да не намираше това за особено смешно.

— Колкото до останалото от ваканцията, да се надяваме, че дъждът ще спре, така че да можеш да излезеш и пообиколиш. Боя се, че в неделя ще трябва да те оставя, защото играя голф целия ден. А пък Една и Хилда си отиват вкъщи за някакво честване — осемдесети рожден ден на някаква леля, и трябва да са там, за да помогнат за приготовленията. Така че ще останеш сама, но съм сигурна, че ще успееш да се забавляваш.

Перспективата да остане сама за цял ден не беше непривлекателна, но би било дори още по-забавно да прекара свободната неделя със семейство Уорън.

— Мисля, че мога да се обадя на Хедър, ако нямаш нищо против. Може би ще мога да отида у тях в неделя. Или Хедър да дойде тук.

— Малката дъщеря на Уорън? Колко хубава идея! Оставям на теб да решиш. Добре е да запазиш връзките си със старите приятелки. Искаш ли още ябълки? Не? Добре тогава, позвъни на Хилда да дойде и да разчисти масата, после ще изпия кафето си и ще тръгнем за Порткерис в около два и половина. Ще бъдеш ли готова?

— Да, разбира се. — Тя изгаряше от нетърпение.

* * *

Дъждът продължаваше неумолимо. Те пътуваха към Порткерис, който изглеждаше от мрачен по-мрачен. Канавките му преливаха, пристанището бе запълнено с навъсено сиво море. Магазинът за велосипеди на „Питуей“ беше в подножието на хълма. Леля Луиза паркира колата на съседна алея и влязоха в него. Миришеше на гума, смазка и нова кожа и навсякъде имаше велосипеди — като се почне от триколесни за най-малките и се стигне до състезателни бегачи със страхотни извити дръжки на кормилото, което на Джудит се струваше малко шантаво, защото да въртиш педалите с глава между коленете и да виждаш само платното на пътя със сигурност обезсмисля цялото упражнение.

Появи се господин Питуей в комбинезон цвят каки и започна голямото обсъждане. Накрая всички се спряха на тъмнозелено с черна седалка. Имаше предпазен капак на веригата, хубави, дебели гумени дръжки на кормилото, своя помпа за гуми и малка чантичка зад седалката с инструменти и малка масльонка. Струваше точно пет паунда и леля Луиза галантно извади портмонето си и наброи банкнотите.

— А сега, господин Питуей, искам да ни го докарате възможно най-скоро. Може ли още този следобед?

— Ами аз съм сам в магазина точно сега…

— Глупости. Може да повикате жена си да брани крепостта половин час. Просто го пъхнете в пикапа си и го докарайте в Уинтъридж, Пенмарън.

— Да, знам къде сте, но…

— Чудесно. Разбрахме се. Ще се видим към четири часа. Ще ви чакаме. — Беше вече наближила вратата. — И благодаря за помощта ви.

— Благодаря — каза злочестият господин Питуей — за покупката.

Той удържа на думата си, явно уплашен от леля Луиза. Следобедът леко се беше разведрил и макар небето да беше още сиво, а светът мокър и прогизнал, дъждът услужливо бе престанал, когато в четири без пет синият пикап зави към портата на Уиндиридж. Джудит, която очакваше пристигането му, изтича навън и помогна на господин Питуей да разтовари скъпоценната стока. Леля Луиза, която също бе чула колата, я последва по петите просто за да се увери, че всичко е наред и че велосипедът не е надраскан или повреден някак по време на краткия превоз. Като никога, тя не намери никакъв дефект. Благодари на господин Питуей и му даде половин крона за безпокойството и за бензина. Той си получи бакшиша смутен и благодарен, изчака Джудит да монтира колелото и да направи няколко обиколки по пътеката около поляната и като докосна каскета си, влезе в колата и отпътува.

— Е, как е? — попита леля Луиза.

— Абсолютно идеален. О, благодаря ти, лельо Луиза. — Увиснала на кормилото, тя залепи целувка на неотзивчивата й буза. — Това е най-хубавият велосипед и най-хубавият подарък. Наистина много ще го поддържам, това е най-хубавото нещо, което съм имала някога.

— Не забравяй да го прибираш в гаража и да не го оставяш на дъжда.

— Няма, няма. Сега отивам малко да го покарам. Наоколо из селото.

— Знаеш ли как да използваш спирачките?

— Знам как работи всичко.

— Тогава тръгвай. Радвай му се!

След това тя се върна при плетката си, следобедния си чай и романа си.

* * *

Беше божествено, сякаш летеше. Тя препускаше по хълма и въртеше педалите през селото, виждаше отново познатите магазинчета и къщички по главната улица. Понесе се покрай пощата и кръчмата, подмина завоя към жилището на свещеника и после „без ръце“, с огромна скорост се спусна по залесения хълм, който водеше до далечните граници на широкото устие, където издигнатият през мочурището път водеше към далечния край на водата. Тръгна по алея, която заобикаляше теменужената ферма, и продължи, като разплискваше локвите, по неравния път, успореден на железопътната линия. Там винаги беше завет, обърнатите на юг насипи бяха осеяни с дива иглика. Неприветливото сиво небе нямаше значение. Въздухът беше приятен и миришеше на влажна земя, дебелите гуми на колелото се плъзгаха по буците и локвите и тя беше самостоятелна и напълно свободна, изпълнена с безкрайна енергия, сякаш ако я накарат, може да пътува до края на света. Поиска й се да запее, нямаше наоколо кой да я чуе и тя запя:

И вятър беснее,

и сняг вилнее,

но аз на бурята

ще издържа.

Краят на улицата, първите къщи. Големите важни къщи на Пенмарън със сенчестите им тайни градини, затворени от високи каменни стени. Борови дървета се издигат високо, отрупани с грачещи врани. Гарата. Къщата Ривървю.

Тя натисна спирачките и спря, стъпи с единия крак на земята. Нямаше намерение да дойде, но сякаш велосипедът сам беше намерил пътя като жаден кон и я беше довел в стария й дом без съзнателно желание от нейна страна. Тя се вторачи в къщата, всичко беше нормално. Горчиво, но не непоносимо. Градината изглеждаше поддържана и ранни нарциси цъфтяха в овощната градина. Някой беше закачил детска люлка на едно от ябълковите дървета. Беше приятно да знаеш, че тук растат деца.

След малко продължи нататък под дърветата и край потока, където прясна вода се вливаше в басейн, в който винаги можеха да се ловят попови лъжички и жаби. Пътят се виеше нагоре и излизаше на главното шосе край църквата. За момент помисли да слезе долу на плажа и да се обади на господин Уилис, но ставаше късно, следобедът започна да помръква, а колелото й нямаше фарове. Когато следващият път отиде в Порткерис, ще си купи. Голям преден и малък червен отзад. Но сега беше време да се отправи към къщи.

Пътят се изкачваше край ниви от едната страна и полетата за голф от другата. Като бясно въртеше педалите, тя скоро установи, че хълмът е много по-стръмен, отколкото й се беше струвало, и въпреки трите скорости на велосипеда, скоро се задъха. Когато се изравни с клуба, се предаде и слезе, примирена с мисълта, че ще трябва да върви и да го бута до вкъщи. Мина й през ума, че затова ги наричаха бутопеди.

— Хей, здравей!

Джудит се обърна да види кой я вика. От портата на клуба мина мъж и заслиза по стълбите към пътя. Беше облечен за голф, с торбест панталон и жълт пуловер и носеше килнат каскет от туид, което му придаваше леко подозрителния вид на незаслужаващ доверие букмейкър.

— Трябва да си Джудит, или дълбоко греша.

— Да, аз съм — каза тя без ни най-малка представа кой може да е той.

— Леля ти ми каза, че ще бъдеш тук през уикенда. Малка отпуска от училище. — Беше червендалест, с мустаци и блестящи разбиращи очи. — Не ме познаваш, не сме се срещали. Полковник Фосет. Били Фосет. Стар приятел на Луиза от Индия. А сега съм й непосредствен съсед.

Тя започна да се досеща.

— О, да, спомням си. Тя ни е разказвала за вас. Приятел сте на чичо Джак.

— Точно така. — Той огледа колелото. — Какво е това тук?

— Новият ми велосипед. Леля Луиза ми го купи днес. Има три скорости, но пак не мога да изкача хълма и трябва да го бутам.

— Това е най-лошият от велосипедите, но трябва да кажа, че е красив детайл от екипировката. Връщаш се пеша, така ли? Ще дойда с теб, ако може.

Беше досадно да нарушават самотата й, но каза:

— Да, разбира се. — И те се отправиха, като той съобразяваше скоростта си с нейната.

— Голф ли играехте? — попита тя.

— Просто потренирах сам. Трябва да си подобря играта, преди да опитам да се състезавам с леля ти.

— Знам, че е много добра.

— Великолепен играч. Удря топката като мъж. И много леко, когато трябва да вкара. Как се чувства човек, когато се върне в Пенмарън?

Те разговаряха любезно и сковано през останалото време. Когато стигнаха до завоя към Уиндиридж и до бунгалата зад него, пътят стана равен и Джудит можеше да подкара велосипеда си, а той да я следва, но това й се стори грубо и не го направи.

Пред портата на Уиндиридж тя спря, като очакваше да й каже „довиждане“ и да продължи, но той май нямаше намерение да прекрати срещата им. Вече беше почти тъмно и иззад спуснатите пердета на гостната на леля Луиза проникваше светлина в прахоляка и полковник Фосет явно беше примамен от тази безмълвна покана. В колебание той разигра сцена с повдигане на ръкава на пуловера си и поглеждане на часовника.

— Пет и петнадесет. Е, имам малко свободно време. Защо да не дойда с теб и да изкажа почитта си към Луиза? Не съм я виждал от ден-два.

Джудит не можа да измисли някакво възражение, пък и не предполагаше, че леля Луиза би имала нещо против. И така те заедно минаха през портата и тръгнаха по чакълената пътека.

— Трябва да оставя велосипеда в гаража — каза тя пред входната врата.

— Не се безпокой. Ще вляза и сам.

Което и направи. Без да позвъни или дори да почука по стъклото на вътрешната врата. Просто я отвори, извика „Луиза?“ и тя вероятно му беше отговорила нещо, защото влезе и затвори вратата зад себе си.

Останала сама, Джудит направи гримаса зад отдалечаващия му се гръб. Не беше сигурна дали харесва полковник Фосет и категорично не одобряваше безцеремонното му поведение. Но може би леля Луиза беше привързана към него и не възразяваше срещу нахлуването му при нея неочакван и неканен. Тя замислено закара колелото в гаража и го намести грижливо, на прилично разстояние от роувъра. При шофирането на леля Луиза човек не знае какво може да стане.

Като нарочно се бавеше, тя затвори и залости вратата на гаража. Не й се влизаше в къщата. Щеше да е много хубаво, ако можеше да се вмъкне по стълбите направо в стаята си и да изчака там, докато полковник Фосет си тръгне, но архитектурата на Уиндиридж изключваше бягството. Отвори главната врата и се оказа с тях двамата в салона — вестибюл на леля Луиза, откъдето нямаше никакъв начин да се измъкнеш, без да бъдеш безочливо груб.

Той вече бе седнал край огъня, изглеждаше като човек, който вечно е бил там, а леля Луиза, на която подносът със следобеден чай беше прибран от Хилда, му наливаше питие.

* * *

— И как ще прекараш уикенда? — Той бе отпил голяма глътка, нежно обгърнал чашата си с къси, дебели пръсти. — Направи ли си план? Приключи ли с персонала?

Леля Луиза се върна при плетивото си. Не си беше взела питие, защото още беше рано и слънцето не беше слязло зад хоризонта. Тя строго спазваше правилата. Щом живееш сам, налага се.

— Не сме го обсъждали особено. В неделя играя голф с Поли и Джон Ричардс и приятел, който им гостува. Той е член на дружеството и очевидно е много добър голфър.

— А ти как ще прекараш деня? — Били Фосет косо погледна Джудит.

— Може би ще посетя приятелка в Порткерис. Ще й се обадя по телефона.

— Не мога да те оставя да се забавляваш сама. Винаги съм на разположение, ако ти е нужна компания.

Джудит се престори, че не го е чула. Леля Луиза си смени иглите.

— Ще е чудесно, ако госпожа Уорън може да приеме Джудит в неделя, защото Хилда и Една имат свободен ден. Може би ще й е малко скучно в празната къща.

— Винаги мога да изляза с колелото.

— Не и при проливен дъжд. Трябва ти един от онези дъждобрани с качулки, които си слагат хората и стигат до глезените им. А в този сезон само Господ знае какво ще бъде времето.

Били Фосет остави чашата си и като леко се изви, бръкна в джоба на голфа си за табакера и запалка. Запали цигара и Джудит видя, че пръстите му са пожълтели от тютюна. И мустаците му бяха леко къдрави, сякаш бяха добре опушени.

— Какво ще кажеш да отидем на кино? — внезапно предложи той. — Тази сутрин ходих в Порткерис, там в киното върви „Цилиндър“ с Фред Астер и Джинджър Роджърс. Трябва да е съвсем хубаво шоу. Защо не ми позволите да ви заведа и двете? Утре вечер. За моя сметка, разбира се.

Леля Луиза беше изненадана. Това беше може би първият път, когато Били Фосет предлагаше да плати каквото и да било.

— Много мило от твоя страна, Били. Какво ще кажеш, Джудит? Би ли искала да отидем на кино и да видим „Цилиндър“? Или може би вече си го гледала?

Не, Джудит не го беше гледала, но отдавна мечтаеше да го види. Беше гледала снимки на славната двойка във филмово списание, което Лъвдей беше внесла тайно в спалното помещение. Те се въртяха и плъзгаха по дансинга, тя в рокля, украсена с пера. А една от петокласничките вече два пъти беше гледала филма в Лондон, беше се влюбила във Фред Астер и беше залепила негова весела снимка от вътрешната страна на твърдата корица на бележника си.

От друга страна, би предпочела да отиде на кино само с Хедър, двете биха смукали бонбони и биха примирали от удоволствие в душния мрак. Нямаше да е съвсем същото с леля Луиза и Били Фосет.

— Не съм го гледала.

— Искаш ли да отидем? — попита леля Луиза.

— Да. — Нямаше какво друго да каже. — Да, много искам.

— Прекрасно. — Били Фосет одобрително шляпна покритото си с туид коляно. — Значи се договорихме. Кога да отидем? В шест от вкъщи? Боя се, че ти ще трябва да шофираш, Луиза, защото старата ми таратайка нещо кашля. Трябваше да я закарам на ремонт.

— Много добре. Ако бъдеш тук в пет и половина, ще отидем заедно. Много си любезен.

— За мен е удоволствие да придружавам две прекрасни дами. Кой може да иска повече?

Той посегна за чашата си, пресуши уискито и продължи да седи с цигара и празна чаша в ръката. Леля Луиза вдигна вежди.

— Другата половина, Били?

— Добре. — Той погледна празната чаша сякаш изненадан да я види в такова тъжно състояние. — Добре. Щом настояваш.

— Заповядай.

— Ами ти, Луиза?

Тя погледна часовника.

— Едно малко. Благодаря.

Той стана и отиде до подноса с питиета, за да изпълни задълженията на домакин. Като го гледаше, Джудит си помисли, че в домашна обстановка той изглежда съвсем стряскащ. Чудеше се какво ли е в бунгалото му и реши, че то вероятно е ужасно, безрадостно и студено. Може би той е страшно беден и не може да си позволи уютен огън, и бутилки уиски, постоянна прислуга и всички удобства на живота, от които има нужда неженен мъж. Може би затова се навираше в подредения и охолен живот на леля Луиза. Може би… О, ужас на ужасите… той ухажваше леля Луиза с надежда да се ожени за нея!

Тази мисъл беше толкова отвратителна, че едва я понесе. И все пак, защо не? Беше стар познат на Джак Форестър и леля Луиза явно намираше компанията му забавна, иначе би го отпратила отдавна. Не беше от хората, които с радост търпят глупаци. Вероятно само го съжаляваше и отношенията им просто се развиваха с течение на времето. Стават такива неща.

— Заповядай, скъпа.

Джудит я наблюдаваше внимателно, но леля й получи питието си делово както всеки друг път и го остави на масичката до себе си. Нямаше нито скришни погледи, нито тайни усмивки. Джудит леко се успокои. Леля Луиза беше прекалено разумна, за да взема необмислени решения, а какво по-необмислено можеше да има от обвързване с безпаричен стар пияница като Били Фосет?

Добрата стара леля Луиза! Джудит реши да забрави инстинктивните си страхове, да ги заличи от главата си. Но откри, че мисълта, веднъж заседнала, беше пуснала корени, и разбра, че не е възможно да се игнорира тази вероятност. Ще трябва просто да наблюдава и да чака.

* * *

На следващата сутрин тя позвъни на Хедър. Вдигна г-жа Уорън, издаде няколко доволни и приветствени звуци, когато разбра кой е, и отиде да повика дъщеря си.

— Джудит?

— Здравей.

— Какво правиш?

— Имаме междусрочна ваканция и съм при леля Луиза.

— Получи ли велосипед?

— Купихме го вчера от „Питуей“. Супер е. Вчера вечерта направих дълго пътешествие с него. Остава само да му купя фарове.

— Каква марка е?

— „Райли“. Тъмнозелен. С три скорости.

— Чудесно.

— Искам да те видя. Питам се дали е възможно утре. Може ли да дойда?

— О, проклятие.

— Какво има?

— Заминаваме за Бодмин през уикенда, за да видим баба и дядо. Колата е готова и тръгваме след пет минути. Ще се върнем чак в неделя късно вечерта.

— Непоносимо. — Беше прекалено отчайващо. — Защо трябва да заминеш точно този уикенд?

— Всичко е уредено. И не знаех, че ще искаш да дойдеш. Трябваше да ми се обадиш по-рано.

— На мен и понеделникът ми е свободен.

— Безполезно. Връщам се на училище в понеделник. Можеш ли да дойдеш в понеделник за чая?

— Не, защото трябва да бъда в „Сейнт Урсула“ в четири следобед.

— Ама че гадост — каза Хедър. — Наистина много ме е яд. Толкова искам да те видя. Да науча всичко. Как вървят нещата? Имаш ли нови приятелки?

— Да. Една-две. Не е толкова лошо.

— Липсва ли ти майка ти?

— Понякога. Но няма никаква полза.

— Пристигнали ли са там? В Коломбо, де. Имаш ли писма?

— Да, много. И те са добре, и Джес също.

— Илейн питаше за теб неотдавна. Сега мога да й кажа някои новини. Виж какво, ще се видим през Великденската ваканция.

— Да.

— Кога започва при вас?

— Първата седмица на април.

— Добре, звънни ми веднага и ще се уговорим. Мама каза, че можеш да погостуваш у нас нощ — две.

— Кажи й да. Много бих искала.

— Трябва да тръгвам, Джудит. Татко натиска клаксона, а мама си слага шапката и пърха наоколо като бълха в одеяло.

— Приятен уикенд с твоите старци.

— На теб също. Не забравяй. Ще се видим на Великден.

— Няма.

— Довиждане.

Тя тръгна унило да каже на леля Луиза лошата новина.

— Уорънови отиват в Бодмин на гости за два дни при бабата и дядото на Хедър. Утре няма да бъдат тук.

— О, мила. Колко неприятно. Нищо, ще можете да се видите следващата ваканция. А при малко късмет времето утре ще бъде хубаво и сухо. Ако е необходимо, може да накарам Една да ти приготви храна за пикник и можеш да излезеш с колелото. Например долу на плажа. Или на хълма Веглос. Там всички диви иглики са в разгара си. Можеш да ми донесеш първото букетче за сезона.

— Да, може.

Но все пак разочарованието беше голямо. Тя се отпусна на един фотьойл с опънати пред нея крака и захапа кичур коса, който се беше измъкнал от панделката. Мислеше си за празната неделя и се надяваше леля Луиза да не каже на Били Фосет за промяната на плана. Отвори уста да каже това, помисли и не каза нищо. По-добре да не издава инстинктивната си антипатия към този безобиден стар чешит, когото леля Луиза толкова недвусмислено смяташе за близък приятел.

След поредната дъждовна сутрин неделният следобед достигна дори до слънце, което ту грейваше, ту се скриваше зад огромните облаци, които се носеха навътре откъм морето. Леля Луиза обяви, че ще се занимава с градината и Джудит й помагаше, като изтръгваше бурените от меката мокра земя и откарваше с една ръчна количка сухите клони, които леля Луиза беше изрязала от розите и храстите. Те не излязоха от двора до четири и половина, но имаха предостатъчно време да си измият ръцете, да се приведат в ред и да изпият по чаша чай, преди Били Фосет да се представи, закрачил по пътеката от портата, нетърпелив и готов за вечерното излизане.

Влязоха в роувъра, Били на предната седалка, и потеглиха.

— С какво вие двете се занимавахте през следобеда? — полюбопитства той.

Леля Луиза му каза.

— С градинарство.

Той се обърна на седалката си да се ухили на Джудит и тя видя жълтите му зъби и примигващите очи.

— Не е особено почивен ден, в който мемсахиб те кара да работиш.

— Обичам градинарството — каза тя.

— А утре? Свърза ли се приятелката си?

Джудит гледаше навън през прозореца и се направи, че не чу. Той повтори въпроса си.

— Успя ли да уредиш нещо?

— Не съвсем — беше всичко, което измисли да каже, като се молеше леля Луиза да си мълчи и да изоставят темата. Но леля Луиза, непосветена и нищо не подозираща, изплю камъчето.

— За съжаление Хедър заминава за уикенда. Но нищо, ще се видят през ваканцията.

— Значи сама ще трябва да си запълниш времето, а? Е, ако ти трябва някаква компания, аз съм на две крачки.

Той отново се обърна и Джудит, невъзпитано като Лъвдей, се изплези зад гърба му. Можеше и да я е видял в огледалото, но и така да е, не й пукаше.

Тази вечер Порткерис, когато пристигнаха по инерция надолу по хълма, показа лице, съвсем различно от злополучното от вчерашната сутрин. Небето се беше прояснило и последните лъчи на залязващото слънце обливаха всички стари сиви каменни къщи със златисторозова светлина, така че получаваха бледата прозрачност на морски раковини. Бризът беше утихнал и морето стана сребристо и гладко, а на големия полумесец на плажа, далече под пътя, мъж и жена вървяха заедно и оставяха след себе си двойна линия стъпки върху твърдия гладък пясък.

Когато колата влезе в лабиринта от тесни улички, характерната за съботна вечер миризма на пържени риба и картофи долетя от отворена врата. Били Фосет вдигна глава и започна да души с разширени ноздри като куче по следа.

— Признайте си, че ви се напълни устата. Пържена риба с картофки! Може би след филма ще можем да си хапнем риба за вечеря?

Но на леля Луиза това не й хареса. Може би не й се занимаваше с препирнята кой трябва да плати сметката.

— Не тази вечер, Били. Една ни чака с Джудит вкъщи и ще ни сервира студена вечеря.

Били Фосет явно не беше поканен на това скромно празненство. Дълбоко в сърцето на Джудит малко й дожаля за него, но пък леля Луиза каза: „Може би друг път“, и това малко смекчи нещата. Питаше се какво ли ще вечеря той? Може би уиски със сода и пакет картофен чипс. Горкият старец. И все пак се радваше, че леля й не го покани в Уиндиридж. Предположи, че към края на филма компанията му ще й е омръзнала достатъчно.

Леля Луиза паркира колата до насипа и прекосиха пътя до киното отсреща. Нямаше опашка, но влизаха много хора. Били Фосет избърза напред и се нареди пред касата за билети. Леля Луиза и Джудит зяпаха изложените черно-бели снимки, които рекламираха филма. Явно щеше да е много романтичен, забавен и очарователен. Тръпка на очакване пробяга по гърба на Джудит, но леля Луиза само изсумтя пренебрежително.

— Надявам се, че няма да е глупав.

— Обзалагам се, че ще ти хареса, лельо Луиза.

— Да, добре. Ще се радвам на примамливите мелодии.

Те се отвърнаха от снимките. Били Фосет беше изчезнал от погледа.

— Къде по дяволите е отишъл? — попита леля Луиза, почти като че ли говореше за куче на разходка, но той се появи почти веднага, тъй като се беше отбил до съседната будка да купи малка кутия шоколадови бонбони „Кедбъри“.

— Всичко трябва да е стилно, нали? Извинете, че ви накарах да чакате. Сега да влезем.

Вътре в киното, което някога е било рибен пазар, беше претъпкано и душно както винаги и силно миришеше на дезинфектант, с който се пръскаше редовно против евентуални бълхи. Момиче с фенерче им показа къде са местата им, но не го включи, защото светлините още не бяха загасени. Джудит се канеше да се промъкне до местата им на реда, но се намеси Били Фосет.

— Първо дамите, струва ми се, Джудит. Нека видим леля ти удобно настанена. — Което означаваше Джудит да седне между тях, с леля Луиза отляво и Били Фосет отдясно. Щом седнаха, свалиха си палтата, той отвори кутията с шоколадови бонбони и ги почерпи. На вкус бяха малко стари, сигурно бяха лежали в будката кой знае откога.

Светлините намаляха. Тръгнаха обявите за следващия филм. Вълнуващ уестърн, вероятно с действие в Южна Америка. „Чужденецът от Рио“. Руса актриса, облечена в живописни дрипи, но с перфектен грим, задъхано си пробиваше път през тревата на пампасите. Героят в огромно сомбреро, който с белия си кон преминаваше през реката, междувременно навиваше ласо около шията си. „Ще се прожектира в този салон следващата седмица. Шанс на живота. Не трябва да се пропуска.“

— Аз ще го пропусна — каза леля Луиза. — Изглежда пълен боклук.

Последваха новините. Хер Хитлер се перчеше наоколо в брича си, приемайки някакъв парад. Кралят разговаряше с корабостроители след спускане на кораб във водата някъде в Северна Англия. Последваха няколко смешни снимки на кученца на кучешка изложба, после „Забавна симфония“ на Дисни за някаква катеричка и най-после „Цилиндърът“.

— Слава богу — каза леля Луиза. — Мислех, че никога няма да започне.

Но Джудит почти не я чу. Седнала дълбоко в стола си, очите й — вперени в екрана, тя беше обхваната от старата семейна магия на пълно потопяване в образа и звука на разказваната история. Не след дълго се появи Фред Астер на сцена, като с въртене и потропване си пробиваше път през заглавието „Цилиндър“. Той вървеше, шляеше се, жонглираше с бастуна си, но някак си, без да спира да танцува през цялото време. После интригата се заплете, той срещна Джинджър Роджърс и започна да я преследва, и те запяха: „Не е ли прекрасно да те изненада дъжд“^[10], и танцуваха, този път само заедно. И после той и Едуард Евърет Хортън някак си се объркаха, и двамата еднакво облечени, и си сменяха една чанта, а Джинджър Роджърс помисли, че Фред Астер е Едуард Евърет Хортън и побесня, защото той беше женен за най-добрата й приятелка Мадж…

На това място Джудит разбра, че нещо не е наред. Били Фосет нервничеше, въртеше се и отвличаше вниманието й. Тя леко се размести, за да направи повече място за краката си, и в този момент усети нещо на коляното си. Нещото беше ръката на Били Фосет, която беше кацнала уж случайно, но си остана там, тежка и неприятно топла.

Шокът от това развали цялата й концентрация и удоволствието й. „Цилиндърът“ със своя блясък и чар просто престана да съществува. Диалогът, шегите, смехът останаха нечути. Тя продължи да се взира в екрана, но не виждаше нищо и всяка мисъл да следи интригата излетя от съзнанието й, тъй като беше сграбчена от заплашителна и неочаквана криза. Какво трябваше да направи? Знаеше ли той, че ръката му е на коляното й? Дали не мислеше, че я е сложил на тясната подпора за ръка, която разделяше неудобните кадифени столове? Дали да му каже? И ако му каже, щеше ли да си махне ръката?

Но тогава пръстите му се свиха и сграбчиха, и започнаха да мачкат, и тя разбра, че това действие не е случайно, а планирано. Галейки, ръката му се придвижи нагоре под полата й, по бедрото й. След малко щеше да стигне до бельото й. В тъмното, в топлото, тя седеше обхваната от ужасяващ страх, питаше се къде ще спре и тя какво трябва да направи, и защо той го прави, и как би могла да даде знак на леля Луиза…

Горе на екрана ставаше нещо забавно. Публиката, в това число и леля Луиза, избухна в смях. В шума на този смях Джудит се направи, че е изпуснала нещо, изхлузи се от седалката, застана на колене притисната в спарения мрак между двата реда столове.

— Какво правиш, за бога? — попита леля Луиза.

— Загубих си шнолата.

— Мисля, че не беше с шнола.

— Бях и я загубих.

— Остави я тогава, после ще я намерим.

— Шшт! — долетя сърдит шепот от задния ред. — Не можете ли да млъкнете?

— Извинете.

Тя с мъка се надигна и намъкна в седалката си, този път толкова притисната до леля Луиза, че подпората се врязваше в гръдния й кош. Сега сигурно той щеше да разбере намека и да я остави на мира.

Но не би. След пет минути ръката беше отново там като пълзящо, влачещо се животно, което никакъв брой удари с навит на руло вестник не би убил. Галеща, движеща се, пълзейки нагоре…

Тя скочи на крака. Леля Луиза, съвсем естествено, изгуби търпение.

— Джудит, за бога!!!

— Трябва да отида до тоалетната — изсъска Джудит.

— Казах ти да отидеш още вкъщи.

— Шшт! Останалите хора гледат, няма ли да замълчите?

— Извинете. Лельо Луиза, пусни ме да мина.

— От другата страна ще стигнеш по-бързо.

— Искам да мина оттук.

— Хайде, върви или сядай, развалихте удоволствието на всички.

— Извинете.

Тя мина, катерейки се по коленете на леля Луиза и на всички сърдити и обезпокоени зрители, седящи на техния ред. Забърза по тъмния проход и през завесата на задната стена и намери малката мръсна дамска тоалетна, влезе и заключи вратата. Седна във вонящото място и едва не заплака от отвращение и отчаяние. Какво искаше този ужасен човек? Защо трябваше да я опипва? Защо не я остави на мира? Не съжаляваше за пропускането на филма. От самата мисъл да се върне в залата потреперваше. Искаше само да излезе на чист въздух и да си отиде вкъщи и никога повече да не й се наложи да го види или говори с него.

„Да отидем на кино“, беше предложил той, без да му мигне окото, и накара леля Луиза да повярва, че беше предложил да плати поради доброто си сърце. Беше заблудил леля Луиза, което само по себе си го правеше и хитър, и опасен. Защо беше галил коляното й и плъзгал омразните си пръсти нагоре по бедрото й, беше неразбираемо, но дори само това я караше да се чувства осквернена, защото беше ужасно. От самото начало тя особено не харесваше Били Фосет, но просто го смяташе по-скоро високопарен и нелеп. Сега тя също се чувстваше нелепа, а и унизена. Толкова унизена, че разбра, че никога няма да събере кураж да каже на леля си какво беше станало. Самата мисъл да я погледне в очите и да й каже „Били Фосет опита да стигне с ръка до гащите ми“, й стигаше да пламне от срам.

Едно беше сигурно. Ще се върне в салона, ще мине по същия път и няма да мръдне, докато леля Луиза не стане и не седне на нейното място до Били Фосет, а Джудит на нейното. Това може да се постигне като стои и спори, както и с помощта на сърдитата двойка зад тях. Така леля й ще бъде принудена просто от неудобство да изпълни желанието на Джудит и ако после й се сърди и иска да разбере какво за бога беше измислила Джудит, как й хрумна да се държи така и все в този дух, Джудит няма да й обръща внимание, защото непряко за цялата ситуация причината е тя. Били Фосет е неин приятел и може прекрасно да си седи до него. Джудит беше съвсем сигурна, че каквото и да става, той не би посмял да пъхне ръката си под полата на леля Луиза.

* * *

Небето, което беше ясно с грейнала пълна луна, внезапно потъмня, вятър изскочи от нищото, като връхлиташе и ревеше около къщата на хълма с воя на изгубени привидения. Тя лежеше в кревата си ужасена, вторачена в квадрата на прозореца в очакване на неизбежното, без да знае какво е то. Знаеше, че ако стане от леглото и изтича до вратата с единствената надежда да избяга, ще намери вратата заключена. През воя на вятъра чуваше стъпки по чакъла, после тупване, сякаш краят на дървена стълба се опира в перваза на прозореца. Той идваше. Той идваше, катерейки се тихо като котка. Тя се взираше, сърцето й блъскаше и лежеше неподвижно, защото нямаше какво друго да прави. Той идваше с пъклените си намерения и маниакално мигащите си очи, с горещите си опипващи пръсти, и с нея беше свършено, защото ако изпищи, знаеше, че от устата й няма да излезе звук и никой няма да я чуе. Никой няма да дойде. И после като вкаменена тя гледаше, главата му се показа над края на перваза и макар че беше тъмно, тя виждаше всяка черта на лицето му, и той се усмихваше…

Били Фосет.

Тя седна в леглото и изпищя, после отново, а той беше все там, но вече беше светло, беше сутрин, тя бе будна и ужасният образ се запази само за секунда и после милостиво избледня, и нямаше стълба, а само собствения й отворен прозорец и сутрешна светлина зад него.

Сън. Сърцето й блъскаше като барабан от ужас и реалността на собственото й свръхнапрегнато въображение. Постепенно то се успокои. Устата й беше пресъхнала. Отпи от чашата с вода до леглото. Легна пак на възглавниците, трепереща и изтощена.

Мислеше за срещата с леля Луиза на закуската с бекон и яйца и се надяваше, че тя няма вече да е толкова сърдита за вчерашната вечер и катастрофалното ходене на кино. Страшният сън на Джудит избледня, но практическият проблем „Били Фосет“ беше реален и надвиснал както винаги. Той лежеше като осезаема тежест на сърцето й и знаеше, че колкото и да предъвква провала на тяхното вечерно излизане, това няма да реши проблема, или, като се замислиш, да помогне с каквото и да било.

„Да отидем на кино.“ Толкова любезно и добронамерено. А през цялото време е планирал това. Беше измамил и двете, което го правеше коварен и следователно неприятел, на когото трябва да държиш сметка. Натрапването му беше неразбираемо. Тя усещаше само, че беше примесено със секс, следователно отвратително.

От самото начало Джудит не го беше харесала. Не беше като милия господин Уилис или дори полковник Кеъри-Луис, с когото беше установила незабавна връзка. Той беше просто нещо като карикатура — абсурден. Сега ужасното беше, че и тя се чувстваше абсурдна, защото се беше държала като идиотка. А трябваше и да не се забравя леля Луиза. Били Фосет й беше стар познат, връзка с Джак Форестър и Индия. Да й каже, означаваше да разруши вярата й и да прекрати приятелството им. И колкото и да беше разстроена, на Джудит не й беше присъщо да е толкова жестока.

Защото леля Луиза се беше оказала много добра около катастрофалното ходене на кино и не беше казала нито дума, докато двете не се прибраха в Уиндиридж и бяха сами. След края на филма и след като публиката постоя права при дращещото изпълнение на химна „Бог да пази краля“, бяха излезли в студения ветровит мрак, вмъкнаха се в роувъра и се върнаха в Пенмарън. Били Фосет бе поддържал закачлив разговор по целия път, като повтаряше и напомняше забавни части от диалога във филма и подсвирваше мелодията.

Слагам си цилиндъра

и си връзвам връзката…^[11]

Джудит гледаше тила му и искаше да е умрял. Когато наближиха портата на Уиндиридж, той каза:

— Остави ме тук, мила Луиза, ще си отида вкъщи сам. Прекрасно е, че ни закара. Прекарах приятно.

— И на нас ни беше приятно, Били. Нали, Джудит? — Колата спря, той отвори вратата и се измъкна. — Благодарим за киното.

— Беше удоволствие, мила. Довиждане, Джудит. — И имаше нахалството да пъхне главата си през прозореца и да й намигне. После вратата се затръшна и той тръгна по пътя си. Леля Луиза зави през портата. Бяха си у дома.

Тя всъщност не беше сърдита, просто озадачена, и напълно не в състояние да разбере какво по дяволите й беше станало на Джудит.

— Държа се като маниачка. Помислих, че са те полазили бълхи или нещо подобно като заподскача като болна от светивитово хоро. Губиш нещо, изпускаш нещо, разбутваш цял ред невинни хора, които само се опитват да се забавляват. И цялата тая суматоха да седнеш на моето място. През живота си не съм виждала такова държание.

Което си беше съвсем разумно. Джудит се извини, каза й, че митичната шнола била любимата й, посещението на тоалетната жизненоважно и че помолила леля Луиза да се премести само защото помислила, че ще й е по-лесно, отколкото Джудит да пълзи по коленете й и може би да я ритне. Тя всъщност е мислила само за доброто на леля Луиза, когато го е предложила.

— Моето добро! Много ми харесва това, при двойката зад мен, които ме наричаха как ли не и заплашваха да повикат полицията…

— Но не им се наложи.

— Не е там въпросът. Беше много неудобно.

— Съжалявам.

— И на мен филмът ми харесваше. Не вярвах, че ще е така, но беше забавен.

— И на мен ми беше забавен — послъга Джудит, защото фактически след началото на опипването вече не помнеше нищо от него. И добави с надежда да отклони леля Луиза от всякаква възможна следа: — Беше любезно от страна на полковник Фосет да ни заведе на кино.

— Да, така е. Горкото старо момче, той е доста затруднен, няма никакви пари. Малка пенсия… — Кавгата май беше приключила. Леля Луиза, като свали палтото и шапката си, отиде да си налее подкрепящо уиски със сода и с него в ръка поведе към трапезарията, където Една беше им оставила студено агнешко и резенчета червено цвекло — нейната представа за подходяща вечеря след кино.

Но Джудит не беше гладна. Просто смъртно уморена. Порови в агнешкото и пийна малко вода.

— Добре ли си? — попита леля Луиза. — Изглеждаш ужасно бледа. Вълнението май ти дойде в повече. Защо не си легнеш веднага?

— Няма ли да се сърдиш?

— Ни най-малко.

— Извинявай за всичко.

— Няма повече да говорим за това.

Сега, една сутрин по-късно, Джудит знаеше, че няма. Беше й признателна за това, но все още се чувстваше жалка. Не само жалка, но и оцапана, и сякаш крастава, и й беше страшно неудобно. Заразена от неописуемия Били Фосет, както и физически нечиста, сякаш тялото й беше попило спареността на задушното малко кино и зловонието на тоалетната, където бе потърсила спасение от пълзящата ръка. Косата й миришеше на цигарен дим, което беше отвратително. Снощи беше прекалено уморена, за да се изкъпе, затова ще го направи сега. След това решение тя отхвърли смачканите чаршафи и прекоси стълбищната площадка, за да завърти крана на максимум.

Беше чудесно, много горещо и дълбоко колкото поиска. Насапуниса всяко късче от себе си, изми и косата си. Изсушена и парфюмирана с талк на прах, с изжулени зъби, се почувства пределно добре. Върна се в стаята си, изрита всички вчерашни дрехи, за да ги изпере Хилда по някое време и си намери чисти. Свежо бельо, чорапи и скриптящо изгладена риза. Друга пола и убито розов пуловер. Избърса косата си с кърпата, среши я назад и откри лицето си, завърза си връзките и слезе долу.

Леля Луиза вече беше на закуска, мажеше си препечен хляб с масло и посръбваше кафе. Беше облечена за голф, в панталон от туид и дълга жилетка, закопчана върху мъжка риза. Косата й, събрана в мрежа, беше безупречна. Когато Джудит влезе, тя вдигна поглед.

— Мислех, че си се успала.

— Съжалявам. Реших да се изкъпя.

— Аз го направих снощи. Ходенето на кино винаги те кара да се чувстваш съвършено мръсен. — Снощните простъпки на Джудит явно бяха простени и забравени. Тя беше в бодро настроение и очакваше с нетърпение да играе. — Как спа? Сънува ли Фред Астер?

— Не, не го сънувах.

— Моят любимец е актьорът, който се преструваше на свещеник. — Джудит си сложи бекон и яйца и седна на мястото си. — Понеже е англичанин, беше някак много смешен.

— Кога отиваш да играеш голф?

— Казах им, че ще се срещнем в десет. Може би ще пием чай в десет и половина, после ще обядваме късно в клуба. А ти? — Леля Луиза погледна през прозореца. — Денят изглежда обещаващ. Искаш ли да излезеш с велосипеда или да правиш нещо друго?

— Мисля да отида до Веглос и да видя дивите иглики вместо теб.

— Ще накарам Една да направи сандвич и да го сложи в раница. И може би ябълка и бутилка джинджифилова бира. Те с Хилда заминават в десет и половина за рождения ден на лелята. Някакъв братовчед ще дойде да ги вземе с кола. Странно. Никога не съм знаела, че имат братовчед с кола. Бих искала да изчакаш докато тръгнат, за да можеш да вземеш ключа от задната врата. Аз ще взема този от главната и така няма да зависим една от друга. А аз ще проверя дали всички прозорци са затворени. Човек никога не знае. Толкова странни хора се мотаят наоколо. По-рано и през ум не ми е минавало да заключвам вратите, но след като ограбиха госпожа Батърсби човек вече не е сигурен. И по-добре си вземи дъждобран, в случай че завали. И се върни по светло.

— И без това трябва. Нямам фарове.

— Ама че глупаво. Трябваше да се сетим за това, когато купувахме велосипеда. — Тя си наля втора чаша кафе. — Добре, разбрахме се за всичко. — Тя стана и с кафето в ръка излезе от стаята и се отправи към кухнята и Една, за да разпореди за храната на Джудит.

По-късно, с високи обувки и барета, със сноп стикове на задната седалка на роувъра, тя потегли към голф клуба, като здраво заключи входната врата след себе си. Джудит я изпрати и се върна в кухнята. Една и Хилда бяха облечени празнично заради рождения ден.

Хилда беше с плътно закопчано бежово палто и шапка с периферия, а Една беше с новото си палто, пола и пурпурна барета с брошка отстрани. От двете сестри Джудит я обичаше по-малко с безкрайните й оплаквания от разширените й вени и болки в стъпалата и забележителната й способност да вижда всяка ситуация откъм черната й страна. Да я накараш да се засмее беше все едно да изстискаш кръв от камък. Обаче имаше добро сърце и храната за Джудит беше бързо приготвена и опакована и я чакаше на масата в малка раничка.

— Много ти благодаря, Една. Дано не те е затруднило.

— Стана бързо. Само месен пастет. Мадам ми каза, че ще вземеш ключа от задната врата. И ще я отключиш, когато се върнем. Около девет ще се приберем.

— Леле, какво дълго празненство.

— Ами ще трябва и всичко да разчистим после.

— Сигурна съм, че ще бъде весело.

— Ами надявам се, сигурна съм — каза Една мрачно.

— Хайде, стига, Една — намеси се Хилда. — Всички ще бъдат там. Голямо веселие ще падне.

Но Една само поклати глава.

— Осемдесет години са твърде много, винаги съм го казвала. А леля Лили е залепена за стола си и глезените й са толкова подути, че едва може да стъпи на крака. А колко е тежка! Двама души едва могат да я занесат до тоалетната. Бих предпочела да съм в гробищата, вместо да съм като нея.

— Не е наша работа да избираме — отбеляза Хилда. — Тя поне все още обича веселието. Щеше да се пукне от смях, когато старата коза изяде цялото пране от въжето на госпожа Даниълс.

Този спор, който можеше да продължава вечно, беше прекъснат от братовчеда с колата. Като две стреснати кокошки сестрите бяха тласнати към действие. Събраха багажа и чадърите си, кутията с кейка, който бяха опекли, и букет нарциси, опакован в парче вестник.

— До утре.

— Приятно прекарване!

Тя ги гледаше, писукащи от вълнение, да се качват в раздрънканото возило, което щеше да ги отведе. Стоеше и им махаше, те й махнаха също. Ауспухът изригна облаци черен дим и потеглиха.

Тя остана сама.

И Били Фосет знаеше, че е сама. Представата за присъствието му, спотайващ се в бунгалото си малко по-надолу, означаваше, че няма време да се размотава. Грабна дъждобрана си от закачалката в дрешника, нави го на руло и го натъпка в раничката върху храната. Метна я на рамо, излезе от задната врата и церемониално я заключи. В гаража намести огромния ключ при всичките гаечни ключове от чантата с инструменти. След това изкара велосипеда на чакълестата алея, бързо се огледа, за да се увери, че няма никого, яхна колелото и отпраши.

Малко приличаше на бягство. Скришно, бързо и тайно. Но ужасното беше, че докато Били Фосет е наоколо, така ще бъде винаги.

* * *

Хълмът Веглос беше на четири мили от Пенмарън, различим отличителен знак въпреки скромната си височина. Тесни алеи водеха нагоре и около него, а беше заобиколен с влажни равнини, малки ферми и горички от дъб и глог, осакатени и деформирани от постоянните ветрове. На плоското било имаше купчини камъни, заоблени парчета гранит, струпани едно върху друго, така че върхът стоеше зад заобикаляща го стена от камъни, наредени без свързваща мазилка. По-ниските склонове на хълма бяха гъсто покрити с къпина, орлова папрат и прещип. Торфени пътеки се виеха нагоре през гъсталака. Диви цветя растяха в изобилие. Камбанки на пирен, жълтурче и дива иглика, а през лятото рововете преливаха от спирално израсналите камбанки на напръстничето.

И все пак това беше древно място, с атмосфера. По горните склонове на хълма, заслонени от камъните, се различаваха останки от обитаване, кръговете от жилища на човека от каменната ера. В дъждовен ден, в мъглата, която се носеше от океана и воя на сирената в Педийн, която предупреждаваше за нея в мрака, не беше трудно да си представиш, че призраците на тези дребни тъмнокожи хора все още владееха Веглос, невидими, но наблюдаващи.

Когато живееха в Ривървю, Дънбарови понякога идваха във Веглос през пролетта или през септември, когато узряваха черните къпини. Това бяха винаги еднодневни екскурзии, понеже хълмът беше прекалено далече, за да може да ходи дотам Джес с малките си крачета. Тогава майка й събираше целия си кураж и ги закарваше с малкия остин. Филис също идваше винаги и всички, в това число и Джес, носеха части от провизиите.

Джудит помнеше тези посещения като особено щастливи дни.

Сега за пръв път беше дошла с колело и пътуването беше уморително, повечето време по нанагорнище. Но накрая пристигна и хълмът беше точно над нея, зад каменната стена. На самия връх можеше да се стигне само през проход със стълби, тоест велосипедът не можеше да мине. Тя го остави полускрит от прещип и къпини, нагласи раницата си и се отправи на дълга разходка.

Денят беше студен, но ясен. По бледото небе плуваха облаци, лека омара откъм морето замъгляваше хоризонта. Торфът под краката й беше приятен и пружинираше, и докато се изкачваше, тя спираше от време на време да си поеме дъх и да погледне към околността, която се разкриваше, разгъваше пред нея като карта. Морето беше всеобхватно. На север синият залив извиваше към далечния маяк, а на юг, като проблясваше в рядката мъгла, бяха Маунт бей и Английският канал.

Най-после тя стигна до върха и купчината камъни се издигна над нея. Последният етап беше катерене по камъните, търсене на място за хващане и задържане на краката, пълзене нагоре по ръбести вдлъбнатини и най-после се изкачи на върха, в зъбите на вятъра, с целия свят под краката й. Вече беше почти един часът и като клекна на завет до покрит с жълти лишеи камък, усети топлото слънце на бузите си.

Беше много мирно и уединено, само със свистенето на вятъра и птичи песни за компания. Почиваше си и гледаше, с хубавото усещане за постигната цел, и започна да се ориентира. Видя подредените разноцветни петна на нивите, малките ферми, които приличаха на играчки в далечината, орач, който вървеше след коня с ято бели чайки по петите. Тя успя да различи бледите очертания на Пензанс, кулата на църквата и купола на банката. Отвъд Пензанс брегът се простираше докъдето поглед стига. Спомни си за пътя, който вървеше покрай скалите на Розмълиън и Нанчероу. Сети се за Лъвдей и се запита как ли прекарва този ден. Спомни си Даяна.

Искаше й се сега тя да е тук. Само Даяна. Седнала до нея, без да слуша друг, така че Джудит да може да й довери, да сподели всичко за Били Фосет и да й поиска съвет. Би могла да я попита какво, за бога, трябваше да направи. Защото дори тук, на върха на хълма Веглос, Били Фосет седеше на рамото й като черно куче. Изглежда може да кара колело и да ходи, докато падне от изтощение, но нищо не може да укроти постоянно присъстващите, неумолими тревоги, които сновяха около и вътре в главата й.

Най-лошото беше, че нямаше на кого да каже. Цялата сутрин подсъзнанието й беше преровило всеки възможен човек, на когото да се довери, и всеки път беше удряло на камък.

Мама. Изключено. Накрая на света е. Но дори да беше тук, в Ривървю, Джудит знаеше, че майка й е прекалено невинна, прекалено уязвима, за да й сервираш такъв шокиращ проблем. Ще се нервира, ще изпадне в едно от истеричните си състояния и това ще навреди, вместо да помогне.

Филис. Сега работи при госпожа Бесингтън в Порткерис. Но Джудит не знаеше къде живее тя и не можеше да си представи как ще позвъни и ще се изправи пред непознатата госпожа Бесингтън и ще поиска среща с главната й готвачка.

Тогава леля Биди. Тя ще я изслуша, може би ще запищи от смях, а после ще се изпълни с негодувание, ще се свърже с леля Луиза и ще предизвика кавга. Отношенията между двете коренно различни лели никога не са били близки и да се разприказва пред леля Биди, ще означава просто да пусне котка в гълъбарника. В резултат ще настъпи такава касапница, че е непоносимо дори да помисли за нея.

Хедър. Или Лъвдей. Но и двете бяха по-малки от Джудит и също толкова наивни. Те само ще зяпнат, ще се кискат и ще задават множество въпроси, които нямат отговор, и каква ли полза ще има от това.

Това върна цялата отговорност към нея. Тя просто трябва да се справи сама с Били Фосет по всякакъв възможен начин. И ако се сбъднат най-големите й страхове и по някаква невъобразима причина леля Луиза си сложи главата на дръвника, подаде се на подмилкванията и се съгласи да се омъжи за него, Джудит ще напусне Уиндиридж, като си стегне багажа и замине в Плимут да живее при леля Биди. Ако той остане в бунгалото си край тях, смяташе, че ще може да се справи с него. Но при първия намек, че се кани да стане господин Луиза Форестър и да придобие Уиндиридж, Джудит щеше да изчезне.

Така че стигна до някакво решение. С уморена решителност се опита да изхвърли всичко това от съзнанието си и да започне да се наслаждава на самотното си пътешествие. Да проучи всички камъни, й отне известно време, после изяде сандвича си и седна в оскъдната топлина, докато облаците покриха слънцето и захладня. Взе си раницата и тръгна надолу по склона към торфените долчинки, обсипани с дива иглика. Започна да бере и връзва букетите с вълнен конец, когато ставаха прекалено дебели и беше трудно да ги държиш. От навеждането се схвана. Когато набра третия букет, се изправи, като болезнено успокояваше спазмите на раменете и коленете си. Погледна нагоре и видя черното небе, което навлизаше от запад. Разбра, че много скоро ще рукне пороен дъжд и че е станало време да се връща. Отвори раницата, измъкна дъждобрана и го облече. Пъхна вътре игликите, после остатъците от храната. Затегна ремъците, метна я на гърба си и затича надолу по пътеката към скрития си велосипед.

Беше едва по средата на пътя до селото, когато небето почерня като гранит и заваля. Не постепенно, а като потоп, и за миг стана съвършено мокра. Нищо. Всъщност беше доста приятно да върти педалите с лице под дъжда, с коса, от която се стичат капки във врата й, и колелото бойко шляпа през локвите. Нагоре по хълма — прекалено стръмен, за да кара, й се наложи да бута — после през селото и накрая напред по главния път. Задминаха я коли и местният автобус, който се тътреше по мокрия път към Порткерис, лицата на пътниците бяха размазани зад замъглените прозорци. Беше студено, с дъжда беше излязъл и пронизващ вятър, но тя беше прегряла от напрежение и усилия, въпреки че ръцете й бяха измръзнали.

Най-после Уиндиридж. Напред по улицата, после през портата и по градинската пътека. В гаража паркира капещия велосипед, извади ключа от задната врата от кутията с инструменти и затича към къщата. Ще си вземе топла вана, ще простре в кухнята мокрите си дрехи да съхнат и ще си направи кафе.

Хубаво беше да си вътре. В кухнята беше топло и без Една и Хилда изглеждаше много спокойно. Само старият часовник тиктакаше от стената и горещите въглища в печката шумоляха от течението. Свали прогизналото си палто и го пусна на стола. Намери празни буркани и ги напълни с вода, натопи игликите в тях, за да се съживят след пътуването. Остави ги заедно с раницата на кухненската маса, излезе от кухнята, прекоси хола и тръгна нагоре по стълбите.

В това време телефонът на шкафа в хола звънна. Тя се обърна и тръгна да отговори, но преди да каже нещо от него се чу:

— Джудит!

Тя замръзна.

— Там ли си, Джудит? Тук Били Фосет. Търсих те, видях, че се прибираш. Но се тревожех за теб в този порой. Реших да проверя. — Говореше леко завалено. Може би вече беше до бутилката си с уиски. — Ела у нас да изпием чаша чай с теб. — Тя едва дишаше. — Джудит? Джудит, там ли си?

Тя тихо остави слушалката на мястото й. Връзката прекъсна. Стоеше неподвижна със спокойствието на отчаянието, съзнанието й бе кристално ясно. Били Фосет в търсене на плячка. Но тя беше добре. Благодарение на милата, милата леля Луиза, главната врата и всички долни прозорци бяха залостени. Само задната врата беше оставила отворена…

Тя хукна назад по пътя, по който дойде, през кухнята и миялната, измъкна ключа, затръшна вратата и я заключи отвътре. Старият механизъм, добре смазан, се хлъзна на мястото си. Сега на долния етаж всичко беше безопасно. Но горният?… Тя се втурна назад през хола и нагоре по стълбите, като прескачаше през две, защото нямаше секунда за губене. Миналата нощ в съня й той се беше снабдил със стълба и дойде оттам, като намери прозореца й отворен и опря стълбата на перваза. Сънят нахлу в нея с целия си ужас. Появиха се главата и раменете му като силует в нощта, и жълтозъбата му усмивка, и многозначителните му очи…

В спалните на площадката прозорците бяха отворени. Тя тичаше от стая в стая, като затваряше и залостваше всеки един. Спалнята на леля Луиза беше последна и когато посягаше към райбера, видя през дъждовната завеса Били Фосет, прогизнал да влиза през градинската врата и да тръгва бързо и чевръсто по пътеката с чакъл. Преди да я зърне, Джудит се хвърли на килима и се търкулна като дърво в тесния и задушлив мрак под огромното двойно махагоново легло на леля Луиза.

Сърцето й биеше бясно и беше трудно да диша.

„Търсих те. Видях, че се връщаш.“ Представи си го до неговия прозорец, с чаша уиски и може би с бинокъл, сякаш настанен във фронтовата си крепост и дебнещ афганистанци за убиване. Дебнещ, той беше чакал. Като чакаше, беше възнаграден за търпението си. И знае, че е напълно сама.

През капките дъжд тя чу стъпките му по чакъла. Удар с юмрук по предната врата. Звън на камбанката от кухнята. Той прониза празната къща. Тя лежеше неподвижно.

— Джудит, знам, че си вътре.

Тя натъпка юмрук в устата си. Спомни си малкото прозорче на килера за храна, което беше отворено винаги, и се вцепени от ужас. Но здравият ум й се притече на помощ, защото само най-мъничко бебе би могло да се промъкне през това прозорче, пък и без това на него имаше тънка телена мрежа, за да не влизат оси и мухи.

Стъпките му се отдалечиха и заглъхнаха от другата страна на къщата. Беше тръгнал да опита през задната врата. Тя си спомни затворническото й резе и се окуражи.

Лежеше мълчаливо, цялата в слух, ушите й — наострени като на подозрително куче. Само барабаненето на дъжда, шепнещото тиктакане на часовника на леля Луиза на страничното шкафче. Тик-так, тик-так, тик-так, много бързо. Тя чакаше. След може би цяла вечност, той се върна пред входната врата и стъпките му вече се чуваха.

— Джудит! — Рев под прозореца, и тя почти изскочи от кожата си. Прогизнал и разочарован, той явно изпусна нервите си и заряза всякакъв опит да бъде предразполагащ и доброжелателен. — Какви са тези игрички? Мръсна грубиянка! Слез и ми отвори!

Тя не помръдна.

— Джудит!

Сега той поднови яростната си атака и задумка по здравото дърво на входната врата с бяса на побъркан. От кухнята отново долетя гневният звън на камбанката.

Дрънченето му накрая престана. Дълга тишина. Вятърът виеше, побутваше прозорците, тракаше по рамките им. А тя беше благодарна и на вятъра, и на громолящия дъжд, защото той нямаше да стои вечно без да отиде някъде, целият прогизнал. Със сигурност ще се признае за победен, ще приеме поражението и ще си отиде.

— Джудит! — Но сега това беше вопъл. Последен, тъжен, символичен зов. Той губеше надежда. Тя не отговори. И тогава го чу да казва, съвсем силно за човек, който говори само със себе си: — Проклет шибан ад! — и се потътри по чакъла, после тръгна по пътеката към портата.

Най-после си тръгна. Остави я на мира.

Изчака стъпките му да заглъхнат, след това се изтъркаля изпод кревата, промъкна се до прозореца и под прикритието на пердетата на леля Луиза надзърна възможно най-внимателно и предпазливо. Той вече минаваше през портата и над живия плет от ескалония видя темето му, когато се помъкна неутешимо към бунгалото си.

Беше си отишъл. Облекчението я остави слаба като котенце. Чувстваше се като балон с изпуснат въздух, сбръчкан, поклащаш се парцал от цветен каучук. Коленете й се подгънаха, тя пак се отпусна на пода и известно време просто остана там. Беше спечелила тази схватка, но това беше горчива победа и се чувстваше прекалено изцедена, беше прекалено изплашена, за да изпитва триумф. И беше премръзнала. Все още прогизнала след разходката си, трепереше, но нямаше сили в краката да стане, да отиде до банята, да запуши отвора и отвори крана за топла вода.

Беше си отишъл. Внезапно всичко й дойде прекалено много. Усети, че лицето й се нацупва като на бебе. Опря глава на твърдата, полирана страна на тоалетната масичка на леля Луиза и остави сълзите да се стичат мълчаливо по бузите й.

* * *

През следващия следобед леля Луиза я закара обратно в „Сейнт Урсула“. Джудит пак беше облечена в училищната униформа и ваканцията свърши.

— Надявам се, че ти беше приятно.

— Много, благодаря ти.

— Лош късмет беше да те оставя сама в неделя, но знам, че никога не си била дете, което иска постоянно да има компания. Толкова по-добре. Не мога да понасям капризни деца. Жалко за Хедър Уорън, но ще измислим нещо за великденската ваканция.

Джудит не искаше да мисли за великденската ваканция.

— Наистина харесвам велосипеда си — каза тя.

— Ще го пазя вместо теб.

Не можа да измисли какво друго да каже, защото колелото беше всъщност единственото хубаво нещо през уикенда, и искаше само да се върне към ежедневието, към рутината и познатата обстановка на училището.

Единственото, за което наистина съжаляваше, беше, че не отиде да види господин Уилис. Имаше време и възможност тази сутрин, но намери оправдания пред себе си и пропусна шанса. Знаеше, че приятелството трябва да е постоянно, но Били Фосет някак беше успял да развали дори това.

* * *

„Сейнт Урсула“

8 март 1936 г.

 

Мили мамо и татко,

Отново пропуснах седмица, защото бях при леля Луиза за междусрочната ваканция. Благодаря ви за писмото. Много исках да науча за Сингапур и къщата ви на Орчард Роуд. Сигурна съм, че ще е прелестна и скоро ще свикнете с нея и с малко по-топлия и твърде влажен климат. Трябва да е странно да виждаш наоколо жълти китайски лица вместо черните тамилски. И поне на мама няма да й се налага вече да шофира.

Времето през ваканцията не беше много хубаво. Леля Луиза ми купи велосипед. Зелен райли. В неделя тя игра голф с приятели, а аз отидох с него до хълма Веглос с храна за деня. Имаше много иглики. Обадих се на Хедър, но не се видяхме, защото те заминаха за Бодмин при дядо й и баба й.

Толкова за ваканцията. Нищо повече не можеше да се каже безопасно. Но писмото все още не беше достатъчно дълго, така че продължи нататък.

Беше доста забавно да се върна в училището и отново да видя Лъвдей. Сестра й Атина се е върнала от Швейцария и е била в Нанчероу през уикенда. Довела е приятеля си, но Лъвдей каза, че е ужасно тъп и нито за миг не може да се сравнява с Джеръми Уелс.

Съжалявам, че писмото ми е кратко, но трябва да зубря за теста по история.

С обич, Джудит

* * *

Приятелите за голф на Луиза Форестър Поли и Джон Ричардс бяха бивша флотска двойка, която след пенсионирането си обърна гръб на Олвърстоук и Нютън Ферарс. Вместо това си купиха солидна каменна къща край Хелстън с три акра градина и просторни външни постройки. Бащата на Поли Ричардс беше преуспял пивовар и част от богатството му очевидно беше изтекла към нея, така че живееха в далече не такава оскъдица както повечето техни пенсионирани връстници. Те можеха да си позволят да наемат двойка да се грижи за тях, чистачка всеки ден и градинар на пълно работно време. Двойката се състоеше от бивш морски старшина и жена му с фамилно име Мейкпийс, а градинарят беше мълчалив, навъсен човек, който работеше от зори до мрак, когато оставяше инструментите си и се спускаше в къщичката си като дупка на язовец, забутана отвъд оранжериите.

Неограничавани от домакински грижи, те можеха да се радват на пълен, активен светски живот. Държаха платноходна яхта в Сейнт Мауес и през лятото бяха напълно заети с плаване с нея из вътрешните води на Южен Корнуол или с участие в различни регати. През цялата година при тях имаше поток от гостуващи, а когато не плаваха с яхтата и не домакинстваха на гостите си, се отправяха към поляните или масите за бридж на голф клуба в Пенмарън. Така се срещнаха с Луиза и след множество приятелски сблъсъци на игрището станаха добри познати.

Поли се обади на Луиза. След няколко любезности тя пристъпи към същността.

— Страшно късно ти се обаждам, но можеш ли да дойдеш на бридж утре вечер? Точно така, в сряда на двадесет и втори.

Луиза погледна бележника си. Освен ходене на фризьор, нямаше нищо.

— Колко мило. С удоволствие.

— Ти си чудо. При нас гостува старо другарче на Джон и страшно му се играе. Можеш ли да дойдеш в шест? Малко е рано, но после можем да поиграем робер преди вечеря и няма много да закъснееш за вкъщи. Боя се, че шофирането е адски гадно.

Живият език на Поли идваше от ветроходството и беше легендарна с ругатните си, които ясно се чуваха, когато лодката им се натъкваше на шамандура, когато леко се плъзгаше право към вятъра през развълнуваните води на прохода Фалмът.

— Не бери грижа за това. Ще чакам с нетърпение да дойда.

— До утре тогава.

И без повече суетене Поли затвори.

Шофирането беше дълго, но си струваше усилията, тъй като Луиза знаеше, че ще е така. Великолепна вечер. Приятелят на Джон Ричардс беше генерал от кралската флота, хубав, с дяволити очи, и имаше много какво да разкаже за себе си. Питиетата бяха в изобилие. Вечерята и виното превъзходни. Освен това на Луиза винаги й се падаха хубави карти и тя ги разиграваше безупречно. След последния робер направиха сметката и малки суми смениха собствениците си. Луиза намери портмонето си и напъха вътре печалбите си. Часовникът на камината удари десет, тя щракна закопчалката на чантата си и обяви, че е време да си тръгва. Молеха я да остане за още един робер, но, макар и изкушена, не отстъпи пред любезните им покани.

В хола Джон й помогна да облече коженото си палто и след сбогуването я придружи навън в тъмната, мокра нощ, докато я настани безопасно зад волана на колата й.

— Всичко наред ли е, Луиза?

— Повече от наред.

— Карай внимателно.

— Благодаря много. Беше великолепна вечер.

Тя потегли с включени чистачки. Пътят пред нея блестеше мокро през фаровете, черен като сатен. Мина през Марейзиън, към Пензанс и наближи завоя към главния път за Порткерис. Импулсивно реши, че нощта е толкова неприятна и пътуването толкова дълго, че по-добре да тръгне по по-късия път — тясната алея, която водеше нагоре и после през мочурливата равнина. Беше ужасен път, между стени от жив плет, лъкатушещ, със слепи ъгли и високи била, но го познава добре, трафикът ще е много слаб и съкращава с поне пет мили пътуването й.

След като реши това, зави наляво вместо надясно и след малко зави отново нагоре по стръмното, залесено отклонение, което водеше към пусти тревисти хълмове. Небето беше черно, без нито една звезда.

* * *

На четири мили пред Луиза в същото направление пътуваше Джими Джелкс зад волана на раздрънкан камион на връщане към Пендийн. Баща му, Дик Джелкс, имаше западнало дребно стопанство наблизо и гледаше свине и кокошки, садеше картофи и броколи и се славеше като притежател на най-мръсния стопански двор в областта. Джими беше на двадесет и една години и живееше в къщата. Тормозеха го и двамата му родители и беше мишена на всяка жестока подигравка. Но тъй като не притежаваше нито ум, нито опит да предразполага, изглеждаше невъзможно някога да избегне това.

Беше отишъл в Пензанс рано този следобед, за да продаде товар броколи на пазара. Трябваше да се върне веднага след като благополучно изпълни това, но баща му беше в ужасно настроение, затова, с парите в джоба, Джими се поддаде на изкушението да поотложи връщането, като се помотае по пазара. Той се опитваше да се присламчи към всеки, който прояви желание да разговаря с него. Накрая, като умираше за компания, се изкуши от отворената врата на „Вожда на сарацините“ и остана там, докато затворят.

Сега вече нямаше защо да бърза. Старият камион под него гърмеше и се клатеше. Дик Джелкс беше го купил през четвърта ръка от търговец с въглища и от самото начало си патеше от всякакъв вид повреди. Прозорците, като се отворят, не можеха да се затворят. Дръжките на вратите падаха. Калниците бяха ръждясали, решетката на радиатора беше завързана с канап. Да се стартира моторът беше вечно изпитание на волята, което включваше въртене на манивела, огромни физически усилия и често наранявания като навехнат палец или мъчителни удари по коляното. Дори когато най-после с разтърсване запалваше, камионът си оставаше враждебен и решително отказваше да включи на всяка друга скорост, освен втора. Често прегряваше, пукаше старите си гуми и постоянно ставаха детонации с такава сила, че всеки, имал нещастието да се окаже наблизо, беше пред внезапен инфаркт.

Тази вечер, след като беше стоял под дъжда цял следобед, камионът показваше по-силен от всякога магарешки инат. Предните фарове, и без това доста мижави, съвсем бяха се отчаяли и едва блещукаха като свещи, за да показват пътя. От време на време моторът кашляше като туберкулозен и се запъваше, като заплашваше напълно да спре. Мъчителното тътрузене нагоре-надолу по вълнистата равнина явно беше прекалено много за него и при катеренето по най-стръмния склон щом стигна до равнината след него окончателно предаде богу дух. Фаровете угаснаха, моторът изкашля за последен път и изтощените колела внезапно спряха.

Джими измъкна манивелата и изруга. Навън всичко беше мрак и дъжд. Чуваше тънкия пронизващ вятър. Видя дразнещата светлинка на далечна ферма и разбра, че е прекалено далече, за да му помогне. Вдигна яката си и като взе манивелата, скочи на пътя и отиде пред камиона, за да започне битката. Чак след като въртя цели пет минути, нарани пищяла си и разкървави кокалчетата си истината проникна в пияния му мозък. Акумулаторът беше изтощен, проклетият камион няма вече да тръгне. Почти разплакан от бяс и отчаяние, захвърли манивелата в багажника, затръшна вратата и с ръце в джобовете и превити под дъжда рамене тръгна да извърви седемте мили до Пендийн.

* * *

Луиза Форестър, тръгнала към дома си, беше в чудесно настроение. Доволна, че е избрала този път, се радваше на предизвикателствата на пътуването, самотната изолация на неосветения селски път, удоволствието да си сам на пътя и толкова късно в толкова гадна нощ. Пък и обичаше да шофира и винаги я стимулираше усещането, че е отговорна, контролира се зад волана на мощната си кола.

Като ускори, почувства физическа тръпка от реакцията на мотора и изпита младежко вълнение от маневрирането с роувъра край тесните, остри ъгли, без да губи скорост. Всичко й доставяше удоволствие. Помисли си за песента, но не можеше да си спомни думите, затова си ги измисли:

Беше чудесно с теб в този ден

да карам бързо с минало зад мен.

„Държа се толкова лекомислено, колкото онова вятърничаво създание Биди Съмървил“, мислеше тя. Но вечерта наистина беше прекрасна. Ободряващото пътуване към вкъщи през пустите бърда беше подходящ начин за завършване на деня. Последен щрих. Тя никога нищо не бе правила наполовина.

Пътят потъна пред нея, закриволичи към плитка долина. На дъното й тя прекоси малък гърбав каменен мост и отново тръгна нагоре. Мина на трета скорост и с фарове, насочени към небето, мощната кола превземаше височината и преодоля препятствието като състезателен кон.

Кракът й още натискаше до дъно педала на газта. Видя камиона, изоставен и неосветен, но само секунда преди да се блъсне в него. Разтърсващият удар, звукът на разкъсан метал и строшени стъкла беше ужасяващ, но Луиза не усещаше нищо. От силата на удара тя полетя напред през предното стъкло и при следсмъртния оглед лекарят от съдебна медицина каза, че госпожа Форестър е загинала моментално.

Но в това не можеше да си сигурен. Защото може би половин минута след сблъскването нищо повече не стана. Само парчета стъкло бавно се разпръсваха по пътя и едно колело, килнато във въздуха, постепенно спря да се върти. В мрака, дъжда и пустошта нямаше никакъв свидетел на катастрофата и нямаше кой да ти помогне или да потърси помощ. Бъркотията на останките, неосветени, разкъсани и усукани до неузнаваемост, просто бяха там, неочаквани. Двете смачкани возила бяха вкопчени едно в друго като копулиращи кучета.

И тогава, със стряскаща внезапност и звук, който разцепи черната нощ като гръмотевица, бензиновият резервоар на роувъра се запали и експлодира, избухнаха пламъци, всепоглъщащи, и оцветиха небето в пурпурно. Пожарът като сигнален огън освети околността и тъмен облак от смрадлив дим беше изхвърлен към небето, заразявайки приятния влажен въздух с вонята на изгоряла гума.

* * *

Дирдри Ледингам отвори вратата на библиотеката.

— А, ето къде си била.

Джудит вдигна глава. Беше четвъртък следобед, имаше свободно време и дойде в библиотеката да почете за есето по английска литература, което трябваше да напише върху Елизабет Барет Браунинг. Но се беше отклонила с последния брой на „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, който госпожица Като смяташе за богат на образователна информация и го доставяха в библиотеката на училището всяка седмица. Страниците му бяха посветени на разнообразни теми и новини — археология, градинарство, статии за природата, обхващащи начина на живот на странни пълзящи по дърветата създания, птици с имена като малък пръчкоопашат крайбрежен бекас. Но Джудит не беше чак толкова увлечена в зоологията и беше погълната от смущаващо съобщение за създаването и развитието на Хитлер Югенд в Германия. Това движение явно ни най-малко не приличаше на бой скаутите, които никога не правеха нещо по-ужасно от разпъване на палатки, лагерни огньове и пеене на „Под разклонения кестен“. Вместо това младежите в Германия приличаха на войници, облечени в къси панталони, с войнишки кепета и ленти със свастика на ръцете. Дори дейността им изглеждаше арогантна и войнствена и имаше снимка на хубави руси юноши, които изпълваха Джудит с особено лошо предчувствие. Защото всички те би трябвало да играят крикет, или футбол, или да се катерят по дърветата, но вместо това маршируваха на някакви градски церемонии с мрачни лица и строени като рота професионални войници. Опитваше се да си представи как би се чувствала, ако такъв парад минеше с церемониална стъпка по Маркет Джу стрийт, и намери перспективата невъобразимо страшна. А на всичко отгоре на снимката лицата на тълпите, зяпащи момчетата, които маршируваха наперено, се четяха само удоволствие и гордост. Изглежда в Германия обикновените хора искат тъкмо това.

— Търсих те навсякъде.

Джудит затвори списанието.

— Защо?

С минаването на седмиците на срока рутината на училището й беше станала позната като у дома, увереността й беше пораснала и беше загубила част от страхопочитанието си към Дирдри Ледингам. Подстрекавана от Лъвдей, която не благоговееше пред никого, беше решила, че началническото самомнение на Дирдри понякога клони към комичност. Тя беше, както често подчертаваше Лъвдей, само обикновено момиче въпреки целия си властен вид, баджове и изпъкнал бюст.

— Госпожица Като те вика в кабинета си.

— За какво?

— Нямам представа. Но по-добре не я карай да чака.

* * *

След онзи пръв разговор Джудит вече не беше така наплашена от госпожица Като, но все пак достатъчно я уважаваше, за да изпълнява нарежданията й. Прибра книгите си, завинти капачката на писалката си, после отиде в гардеробната, изми ръцете си и приглади косата си. Спретната и само леко неспокойна, тя почука на вратата на кабинета на госпожица Като.

— Влез.

Тя беше там, зад бюрото си, както и по-рано. Само че днес беше посивяла и мрачна и слънцето не засия, и цветята на бюрото й не бяха иглики и анемони. Джудит харесваше анемоните с тяхното розово, пурпурно и морскозелено. Всички богати студени цветове на спектъра.

— Джудит…

— Дирдри ми каза, че сте искали да ме видите, госпожице Като.

— Да, мила. Искам. Ела и седни.

Един стол я чакаше. Седна срещу госпожица Като. Този път разговорът нямаше да е кратък. Госпожица Като мина право към въпроса.

— Причината да те повикам няма нищо общо с училището, нито с работата ти. Става дума за нещо съвсем друго. Но се боя, че ще бъде нещо като шок, затова искам да те подготвя… Виждаш ли… Твоята леля Луиза…

Джудит престана да слуша. Мигновено разбра какво щеше да й каже госпожица Като. Леля й щеше да се омъжи за Били Фосет. Дланите й овлажняха и почти усещаше как кръвта се оттича от страните й. Кошмарът беше на път да се осъществи. Това, за което се молеше никога да не става, беше станало.

Гласът на госпожица Като продължаваше. Невниманието беше основен грях. Джудит се стегна и се опитваше да се съсредоточи върху думите на директорката си. Нещо за миналата нощ.

— Когато е шофирала за вкъщи миналата нощ, в около единадесет часа… била е сама… наоколо нямало никой…

Истината бавно изплува. Говореше за леля Луиза и колата й. Нищо общо с Били Фосет. Джудит разтвори устни с въздишка на облекчение и разбра, че руменината се връща в лицето й с почти неприлично изчервяване.

— … злополука. Истински страшен сблъсък.

Госпожица Като замълча, Джудит я погледна и видя в спокойните й черти изражение на объркване и загриженост.

— Добре ли си, Джудит?

Тя кимна.

— Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Тя пак кимна. Леля Луиза е претърпяла катастрофа. За това била цялата работа. Леля Луиза като шофира много бързо както винаги, изпреварва на завой и връхлита върху овци и кокошки с надут клаксон. Но сега изглежда късметът я бе напуснал.

— Тя е добре все пак, нали, госпожице Като? — Леля Луиза в местната болница, с превързана глава, ръката й виси на превръзка през рамото. Това беше всичко. Само ранена. — Добре ли е?

— О, Джудит, не. Боя се, че не е. Катастрофата е била фатална. Загинала е на място.

Джудит се взираше в госпожица Като, лицето й — преливащо от дръзко недоверие, защото знаеше, че нещо толкова жестоко и крайно просто не можеше да е истина. После видя болката и съчувствието в очите на госпожица Като и разбра, че е.

— Това трябваше да ти кажа, мила. Твоята леля Луиза е мъртва.

Мъртва. Свършено. Завинаги. Мъртва е ужасна дума. Като последния удар на часовник, или тракването на ножица, разрязваща конец.

Леля Луиза.

Чу се дълбоко да поема дъх, което прозвуча като потреперване.

Каза много спокойно, искаше да знае:

— Как е станало?

— Казах ти. Сблъскване.

— Къде?

— Нагоре по стария път, който минава през мочурището. Камион се повредил и бил изоставен. Без светлини. Тя връхлетяла върху него.

— Много бързо ли е карала?

— Не знам.

— Тя винаги е била ужасен шофьор. Караше невъзможно бързо. Задминаваше всичко.

— Мисля, че в случая грешката не е нейна.

— Кой я е намерил?

— Избухнал е пожар. Видели са го и са извикали полицията.

— Убит ли е някой друг?

— Не. Леля ти е била сама.

— Къде е била?

— Мисля, че на вечеря с приятели. Някъде около Хелстън.

— Командир и госпожа Ричардс. Често играеше голф с тях.

Представи си леля Луиза да шофира към вкъщи в тъмното, както беше правила безброй пъти.

— Кой ви каза?

— Господин Бейнс.

В главата на Джудит беше празно.

— Кой е господин Бейнс?

— Адвокатът на леля ти в Пензанс. Мисля, че той се грижи и за работите на майка ти.

Тя си спомни господин Бейнс.

— Мама знае ли, че леля Луиза е загинала?

— Господин Бейнс е изпратил телеграма на баща ти. Естествено, ще я последва писмо. И аз, разбира се, ще пиша на майка ти.

— Ами Една и Хилда?

За пръв път истинско страдание прозвуча в тона на Джудит.

— Кои са те?

— Готвачката и прислужницата на леля Луиза. Сестри са. Бяха при нея от години… Ще бъдат ужасно разстроени.

— Боя се, че е така. Те не са разбрали, че леля ти не се е прибрала. Първото подозрение възникнало, когато едната от тях й занесла утринния чай и открила, че леглото си стои оправено.

— Какво са направили?

— Много разумно се обадили на викария. И после местният полицай отишъл при тях и им съобщил тъжната новина. Естествено, били много разстроени, но решили да останат засега заедно в къщата на леля ти.

Мисълта за Хилда и Една, сами и съкрушени в празната къща, които се успокояват една друга и пият чай, някак си беше по-тъжна от всичко останало. Без леля Луиза животът им ще е без посока, без цел. Беше хубаво да се надява да си намерят друга работа, защото не бяха млади и енергични като Филис, а на средна възраст и неомъжени, и безнадеждни сами по себе си. Ако не намерят друга работа, какво ще правят? Къде ще живеят? Бяха неразделни. Никога не трябва да се делят.

— Ще има ли погребение?

— Разбира се, когато му дойде времето.

— Ще трябва ли да отида?

— Само ако искаш. Но мисля, че трябва. И аз, разбира се, ще дойда с теб и ще стоя до теб през цялото време.

— Никога не съм била на погребение.

Госпожица Като запази мълчание. После се изправи, излезе иззад бюрото си и прекоси стаята към прозореца, където остана в черната си наметка, завита около главата й като шал сякаш за удобство. Известно време гледаше през прозореца към мократа мъглива градина, която, помисли си Джудит, не предлагаше никакво утешение.

Изглежда, и госпожица Като мислеше така.

— Какъв тъжен ден — каза тя. Отвърна се от прозореца и се усмихна. — Погребенията са част от смъртта, Джудит, както смъртта е част от живота. Безнадеждно е за човек на твоята възраст да го приеме, но за всеки това е задължително. И не си сама. Защото съм тук, за да ти помогна да го преодолееш. Да го приемеш. Защото смъртта наистина е част от живота, фактически единственото, в което можем да сме абсолютно сигурни. Но тези думи звучат много банално, когато трагедията се стоварва толкова близо до теб и толкова внезапно. Ти си много смела и самопожертвователна. Мислиш за другите. Но не се притеснявай. Не задържай скръбта в себе си. Знам, че съм директорка, но в момента съм твоя приятелка. Можеш да кажеш каквото искаш, каквото мислиш. И не се страхувай да заплачеш.

Но сълзите, така неочаквано улеснени, никога не бяха изглеждали по-далечни.

— Добре съм.

— Браво. Знаеш ли какво мисля? Че е добре да изпием по чаша чай. Какво ще кажеш?

Джудит кимна. Госпожица Като отиде до камината и позвъни.

— Това е класическо лекарство за всичко, нали? Чаша хубав топъл чай. Не знам защо не съм се сетила за това по-рано.

Тя не се върна към бюрото си, а седна в малък фотьойл до решетката. Огнището беше заредено, но не запалено, и без да каже дума, тя взе кутия кибрит, наведе си, драсна клечка и запали смачканите вестници и сухи клечки. Облегната назад, тя гледаше как огънят се разгаря и проблясва над въглищата.

— Виждала съм леля ти само два-три пъти, но много я харесвах. Нямаше глупости около нея. Заинтересована и способна. Истинска личност. Чувствах се съвсем спокойна, когато разбрах, че ще бъдеш в нейните ръце.

Което съвсем естествено доведе до жизнения въпрос. Джудит гледаше през прозореца и се опита да направи гласа си колкото е възможно по-нехаен.

— Къде ще отида?

— Трябва да поговорим за това.

— Имам леля Биди.

— Разбира се. Госпожа Съмървил, която живее в Плимут. Майка ти ми разказа за семейството й, имам телефона и адреса им. Нали знаеш, Джудит, когато родителите са в чужбина, трябва да можем да се свържем с всичките им близки роднини. Иначе отговорността ни би била прекалено голяма.

— Леля Биди винаги е казвала, че мога да отида при нея, ако искам. Знае ли тя за леля Луиза?

— Още не. Исках първо да говоря с теб. Но ще й кажа.

На вратата се почука.

— Влез! — каза госпожица Като и една от камериерките пъхна глава през вратата. — О, Едит, добре, че дойде. Би ли ни донесла поднос с чай? Две чаши и може би бисквити.

Момичето каза, че ще дойде след миг, и излезе. Госпожица Като продължи, сякаш никой не ги беше прекъсвал.

— Искаш ли да прекараш ваканцията при леля си Биди?

— Да. Искам. Обичам и нея, и чичо Боб. Те са наистина прекрасни и забавни. Но работата е, че няма да бъдат вечно в Плимут. Рано или късно ще трябва да напуснат Кийхам и чичо Боб вероятно ще се върне в морето. Леля Биди говореше, че ще си купят малка къща. Никога не са имали своя… — Гласът й трепна.

— Има ли някой друг?

— Госпожа Уорън. Хедър Уорън беше най-добрата ми приятелка в училището в Порткерис. Тя е бакалка и майка ми много ги харесваше. Сигурна съм, че някой път може да отида при тях.

— Добре, както и да е — госпожица Като се усмихна. — Ще измислим нещо. Просто не забравяй, че си заобиколена с приятели. А, ето го и чая. Благодаря, Едит, сложи го на онази маса. Сега, Джудит, защо не станеш от този неудобен стол и не дойдеш да седнеш тук, край огъня…

* * *

И така, каза си Мюриъл Като, най-лошото мина, тъжната новина е съобщена и детето като че ли я прие и запази присъствие на духа. Два пъти досега в кариерата си като директор й се бе налагало да изпълни тази тежка задача и да каже на едно от момичетата си, че майка й или баща й са починали, и винаги се беше чувствала като убиец. Защото, който носи вестта, става убиец. Докато се изрекат фаталните думи, обичаният човек все още е жив, събужда се, спи, върши си работата, говори по телефона, пише писма, разхожда се, диша, гледа. Съобщението е, което убива.

От началото на кариерата си тя беше въвела строги правила за себе си: безпристрастност и без всякакъв намек за фаворизиране. Но Джудит несъзнателно някак беше пробила защитата й и колкото и да се пазеше от покровителства, на госпожица Като й беше смущаващо трудно да игнорира този особен интерес и да обърне гръб на детската привлекателност. Тя се беше вписала добре в „Сейнт Урсула“ и изглеждаше популярна сред връстничките си въпреки съвсем различното си възпитание и среда. Работата й беше постоянна и удовлетворяваща, в състезанията влагаше всичките си усилия. Връзката с Кеъри-Луис беше бонус и дори старшата сестра не беше намерила причина да се оплаква от поведението й.

А сега това. Травма, която може не на шега да обърне лодката, да причини напускане и страхотно вътрешно объркване. Докато седеше на бюрото си външно спокойна, но вътрешно силно загрижена, и очакваше детето да почука на вратата на кабинета, Мюриъл Като с покруса установи, че би предпочела тази шокираща трагедия да е сполетяла някое друго момиче от училището й.

Не беше само защото Джудит е толкова изолирана, със семейство в чужбина и без сестра или брат за успокояване и общуване. Беше заради нещо в самата нея. Може би стоическото й възприемане на дългата раздяла (веднъж не бе дала воля на сълзите си или на гневно избухване), обезоръжаващата прямота, някаква мекота на характера, която явно й беше вродена, защото госпожица Като знаеше, че на това човек не може да се научи.

А намираше и външността й очарователна. Всички естествени недостатъци на средния юноша бяха налице — дълги недодялани крака, костеливи рамене, лунички и прекалено големи уши, но някак си при Джудит те не бяха непривлекателни. Просто пораждаха някакво закачливо привличане. И още нещо. Очите й бяха наистина прекрасни. Сиво-сини и много големи, обградени с тъмни гъсти мигли, със зеници прозрачни като кристална вода. И както повечето по-малки деца всяка вътрешна мисъл се отразяваше на изразителното й лице сякаш никога не беше изучавала изкуството да си неискрен. Госпожица Като се молеше никога да не го научи.

Те пиеха горещия, успокояващ чай, и говореха не за леля Луиза, а за Оксфорд, където госпожица Като беше прекарала детството си.

— Такова чудесно място да пораснеш в него. Градът с призрачните остри кули и камбани, велосипеди и младост и безкрайно знание. Имахме стара къща на Бенбъри Роуд, много голяма и облепена с пристройки, и имаше голяма оградена със стена градина и черница. Баща ми беше професор по философия, майка ми също се занимаваше с наука, винаги пишеше, или работеше, или потъваше в изследванията си. По време на семестрите в къщата нахлуваше непрестанен поток от студенти, идваха и си отиваха за индивидуално обучение, и си спомням входната врата като непрекъснато отворена, така че не се налагаше да звънят и в резултат във всяка стая ставаше течение. — Тя се усмихна. — Има особен мирис, нали, атмосфера в къщата, в която си живял като дете. И я усещаш отново, ненадейно — от стари книги, или политура, или стари мебели, или влажната плесен на стар камък. И внезапно се връщаш там, и си на около осем години.

Джудит се опита да си представи госпожица Като на осем години, но не успя.

— Знам какво имате предвид — каза тя. — В Коломбо къщата ни миришеше на море, защото живеехме на самия океан. В градината имаше цъфтящо дърво, което нощем миришеше много хубаво и силно. Но имаше и други миризми. На дезинфектанти и канали, и на това, с което бавачката пръскаше против буболечките.

— Буболечки! Ужасно. Мразя насекомите. Много ли ги имаше там?

— Да. Комари, паяци, червени мравки. И понякога змии. Веднъж намерихме кобра в градината и татко я застреля с пушката си. И жълти змии се криеха в банята. Идваха по каналите. Трябваше страшно да внимаваме, защото са толкова отровни…

— Боже, какъв ужас. Много ме е страх от змии.

— В Пета имаше змиеукротители, когато ходехме да пазаруваме. Седяха на тревата с кръстосани крака и пушеха лули, а змиите с виене изпълзяваха от кошниците. Мама ги мразеше, но на мен ми беше интересно да ги гледам. — Джудит взе бисквитка и започна да яде замислено. — Никога не съм била в Оксфорд.

— Мисля, че трябва да отидеш. Имам предвид в университета. Това ще означава да живееш там, да вземеш приемните изпити, но като знам способностите ти в училище, няма да имаш затруднения и ще влезеш в Оксфорд.

— Колко ще трябва да остана там?

— Три години. Но каква възможност ще е това за теб. Не мога да си представя нещо по-вълшебно от това да имаш три години, в които да се потопиш в знания… и не алгебра или зоология, както ми се струва не се интересуваш от тях, а може би английска литература и философия.

— Много скъпо ли ще струва?

— Не е евтино. Но нищо от най-хубавите неща в живота не е евтино.

— Не обичам да искам неща, които родителите ми може би не могат да си позволят…

Госпожица Като се усмихна.

— Това беше само възможност, идея. Имаме много време да поработим за подробностите. Искаш ли още чай?

— Не, благодаря. Много е хубав.

Последва мълчание. Не потискащо. Вече много по-спокойно. Чаят беше добро хрумване. Естественият цвят се беше върнал на лицето на Джудит, най-лошото на шока отмина. Беше време да се говори. Постепенно да се насочи разговора към въпроса, който госпожица Като неизбежно трябваше да зададе.

— Ако искаш, може винаги да използваш телефона ми, за да говориш с всичките си приятели. Трябва да ми дадеш време да се обадя на госпожа Съмървил и да я запозная със ситуацията, но може би ще пожелаеш да говориш с Една и Хилда или други приятели от Пенмарън.

Джудит, с лице обърнато към огъня, се поколеба за момент, после поклати глава.

— Не, не мисля. Не точно сега. Но е много мило от ваша страна.

— Смятам, че господин Бейнс ще иска да те види и да говори с теб, но това няма да стане веднага. А дотогава ще знаем всички подробности за погребението.

Джудит въздъхна дълбоко и каза колебливо:

— Да.

Госпожица Като се облегна назад.

— Трябва да ти задам само още един въпрос. Моля те, не мисли, че се намесвам и можеш да не ми отговаряш, ако не искаш. Но имам чувството, че когато започнах да ти казвам какво е станало, ти… ти си представяше, че ще е нещо съвсем друго. Разбира се, може да греша. — Последва дълга тишина. Джудит продължаваше да гледа огъня. След това вдигна ръка и започна да усуква кичура коса, който се беше измъкнал от панделката. — Имаше ли нещо, което те тревожеше? Какво беше те накарало толкова да се изплашиш?

Джудит прехапа устна, после промърмори нещо.

— Съжалявам — каза госпожица Като. — Не чух.

— Мислех, че тя се кани да се омъжи.

Госпожица Като, напълно изненадана, едва повярва на ушите си.

— Да се омъжи? Мислела си, че госпожа Форестър смята да се омъжи? За кого мислиш, че е щяла да се омъжи?

— За полковник Фосет.

— Кой е полковник Фосет?

— Той е неин съсед. — Трогателно, Джудит се поправи. — Беше неин съсед. Стар приятел от Индия.

— И ти може би не искаше тя да се омъжи за него?

— Така е.

— Не го харесваше.

— Мразех го. — Тя отмести лице от огъня и погледна директорката си право в очите. — Той е ужасен. Ако се беше оженил за леля Луиза, щеше да се премести в къщата й. Знам това. А аз не го исках там.

Госпожица Като, мигновено разбрала положението, остана студена. Не беше време за емоционално съчувствие.

— Досаждаше ли ти?

— Да.

— Какво правеше?

— Заведе ни на кино и сложи ръка на коляното ми.

— О, разбирам.

— Направи го два пъти. И право нагоре от коляното.

— Каза ли на госпожа Форестър?

— Не — поклати глава Джудит. — Не можах.

— Мисля, че и аз не бих й казала на твое място. Ситуацията е много трудна. — Тя се усмихна, прикривайки някак вътрешния си гняв срещу целия досаден, отвратителен свят на мръсни стари мъже. — В Кеймбридж обикновено ги наричахме опипвачи или жартиеросвалячи.

Очите на Джудит се разшириха.

— Казвате… Казвате, че се е случвало и на вас?

— Всички млади студентки се смятаха за лесна плячка. Бързо усвоихме спасителна тактика и разработихме собствена защита. Разбира се, бяхме много момичета, безопасността ни беше в броя ни и в комфорта на доверието. Но ти не си имала такава защита, затова трябва да е било много по-лошо при теб.

— Не знаех какво да правя!

— Нямало е как да знаеш.

— Не мисля, че тя би се омъжила за него, но щом тази мисъл ми мина през ума, не можех да се отърва от нея. Винаги си стоеше там. Не знаех какво да правя.

— Е, вече няма защо да се тревожиш за това. По много драстичен и трагичен начин проблемът ти се е решил. Говори се, че всяко зло е за добро, колкото и да е разрушително. И колко добре е, че ми разказа. Сега можеш да видиш цялата неприятна афера в перспектива.

— Ако отида на погребението, той сигурно ще бъде там.

— Не се съмнявам. И ще ми го покажеш. Ще кажеш: „Това е полковник Фосет“, и аз ще имам удоволствието да го прасна по главата с чадъра си.

— Наистина ли?

— Вероятно не. Представи си заглавията в „Уестърн Морнинг Нюз“: „Местна директорка напада полковник в оставка“. Няма да е много полезно за „Сейнт Урсула“, нали? — Не беше кой знае каква шега, но за пръв път тя видя Джудит да се усмихва и после да се разсмее. — Така е по-добре. Сега — тя погледна часовника си — трябва да си отидеш, а аз да се заема с работата си. Вече е почти време за игрите. Предполагам, че ще искаш да си поговориш с Лъвдей. Ще кажа на Дирдри да уведоми госпожица Фаншоу да извини отсъствието на двете ви от хокея, за да имате повече време. Разходете се наоколо или вървете да се покатерите на някое дърво, или поседете на припек. Ще се почувстваш по-добре, ако разкажеш всичко на Лъвдей.

— Няма да й казвам за полковник Фосет.

— Не бива. Тази тайна трябва да си остане между нас. — Тя стана от стола си и Джудит моментално скочи на крака. — Свършено е. Много съжалявам за леля ти, но ти го прие добре. И няма защо да се тревожиш за бъдещето си, защото то е моя отговорност. Мога само да те уверя, че си в добри ръце.

— Да, госпожице Като. И ви благодаря. Благодаря и за чая.

— Хайде, тръгвай. — Но щом Джудит беше до вратата, тя отново се превърна в директорка. — Помни да не тичаш в коридора!

* * *

Събота, 28 март

Къщата на инженер — капитан Кийхам Терас

Кийхам, Плимут

 

Мила, бедна ми Джудит,

Току-що имах дълъг телефонен разговор с госпожица Като, която изглежда мила и симпатична. Миличка, аз съм потресена, такова абсолютно ужасно нещо да стане с горката Луиза. Винаги съм знаела, че кара като луда, но никога не съм си помисляла, че нещо подобно може да се случи. Винаги ми е изглеждала неразрушима и макар и никога да не съм говорила много ласкаво за нея, знаех, че е качествен човек въпреки острия й език понякога. Госпожица К. ми каза, че родителите ти са уведомени и че тя пише на майка ти. Попита също дали Боб и аз ще те приемем през великденската ваканция. Скъпа, няма нищо, което да бихме искали повече от това, но сме затрупани с проблеми. Твоите баба и дядо са много болни и се мъча да ги държа под око. Освен това търсим да купим къща в Девън, за да имаме нещо постоянно в живота си. Мисля, че открих една, но трябва да се преустрои, преди да стане наша. Накрая чичо Боб напуска Кийхам през юни и се присъединява към Кралската служба в Инвъргордън на Кроматри Фърст, на около хиляда мили далече на север. Само дъждове, шотландски полички и кожени торбички отпред. Работата не е на брега, така че ще трябва да замина и да потърся нова къща, този път под наем, за да мога да замина при него.

Ще разбереш от цялата тази бъркотия, че няма да можем да те приютим през великденската ваканция, но до лятото повече или по-малко ще сме се установили и моля те, моля те, ела тогава при нас. Госпожица Като ме уверява, че ще уреди да се погрижат за теб, и изглежда толкова разумна, че не трябва да се безпокоя за теб, само ще горя от нетърпение да те видя у нас през лятото.

Мило дете, толкова съжалявам, че се случи това. Уведоми ме кога ще бъде погребението. Не че има голям шанс да дойда. Баща ми отново е болен, а майка ми се натиска да се грижи за него. Викове за помощ се носят през цялото време, затова трябва да намеря някаква постоянна помощничка да ги държи под око.

Чичо Боб също ти изпраща обичта си. И казва да ходиш с вдигната глава.

Много целувки,

леля Биди

* * *

Неделя, 5 април

 

Мили мамо и татко,

Знам, че сте получили телеграмите и че госпожица Като и господин Бейнс ви пишат писма. Ужасно тъжно е за леля Луиза и тя много ще ми липсва, защото беше толкова добра към мен. Отначало изпитвах силна носталгия, когато през първата половина на срока отидох в Уиндиридж, но тя много скоро престана, защото леля Луиза беше много добра във всичко и не се суетеше около мен. Знам, че беше ужасен шофьор, но госпожица Като каза, че катастрофата не е станала по нейна вина, защото камионът е бил изоставен на най-високото място на хълма без светлини и тя се е блъснала в него.

Колкото до мен, не се тревожете. Можех да отида при леля Биди за великденската ваканция, но тя е много заета в момента с новата къща, която са купили, и дядо Еванс, който е болен. Но съм сигурна, че мога да остана за малко у Уорънови в Порткерис, а госпожица Като дори спомена за отиване в Оксфорд и да живея в голямата къща, в която са родителите й. Това би било много хубаво, защото госпожица Като мисли, че може да ми бъде много полезно за приемните изпити за Оксфордския университет, така че ще е интересно да видя града. А после мога да отида при леля Биди през лятото.

Много ми е мъчно за Една и Хилда, но може би ще си намерят друга работа, където да бъдат заедно. Ужасно е да ти кажат за леля Луиза, защото размазана кола е толкова ужасно нещо, а и тя не беше много стара. Госпожица Като казва, че смъртта е част от живота, но въпреки това никой не иска тя да идва толкова бързо.

Погребението беше миналият четвъртък. Госпожица Като ми каза, че може да не отида, ако не искам, но реших, че е по-добре да отида. Бях с униформа и старшата ми направи черна траурна лента за ръката. Госпожица Като каза, че тя ще ме вземе, но господин Бейнс дойде с колата си и ни взе и двете. Беше много добър към нас и аз седнах отпред при него. Службата беше в църквата на Пенмарън и беше пълно с хора, повечето от които не познавам. Но отидохме по същото време като Уорънови, госпожа Уорън силно ме прегърна, представи се на госпожица Като и каза, че когато поискам, мога да прекарвам ваканциите си при тях. Не е ли много любезно от нейна страна?

В църквата пяхме „Дните, които ни даде, Господарю, свършиха“ и навсякъде беше пълно с цветя. Викарият каза хубави неща за леля Луиза, а Хилда и Една седяха точно зад нас и плачеха, но братовчед им беше там с колата си и ги отведе настрана, когато службата свърши. И двете бяха в черно и изглеждаха страхотно нещастни.

След службата всички тръгнахме след ковчега. Денят беше много студен, но със синьо небе и леден северен вятър, който духаше откъм морето. В църковния двор цялата трева, която растеше горе по стените, се навеждаше от вятъра настрана и миришеше на море, и се чуваха вълните. Радвам се, че не валеше.

Беше ужасно да виждаш как ковчегът потъва в дупката и да знаеш, че в него е леля Луиза. Викарият ми даде малко пръст и я хвърлих вътре, а госпожица Като пусна вътре букет иглика, а господин Бейнс роза, което беше мило от негова страна. Сигурно знаеше колко много обичаше розите леля Луиза. И чак в този момент разбрах, че тя е мъртва завинаги. После всички се сбогувахме с всеки и се върнахме в Пензанс и ние с господин Бейнс и госпожица Като отидохме да обядваме в „Митр“, но непрекъснато мислех за нашия обяд там, мамо, и ти ми липсваше и исках да си с нас.

Повечето хора от селото бяха там и говорих с госпожа Бери и господин Саути. Госпожа Саути ме целуна и намирисваше на уиски.

На това място Джудит леко се запъна. Споменът за погребението се замъгли. Други лица изплуваха пред погледа й от време на време, но беше трудно да им сложи имена. Били Фосет беше там, но тя не искаше дори да напише името му. Беше го следила в края на службата, когато излезе в прохода между редовете с госпожица Като зад себе си и се насочи към входната врата. Той стоеше най-отзад в църквата. Тя го видя и той я гледаше, но с нова смелост, подкрепяна от присъствието на директорката си, тя срещна погледа му и го принуди да сведе очи. Той си тръгна, но преди това тя видя изражението на чиста омраза, насочена към нея. Залостените врати на Уиндиридж не бяха забравени и собственото му унизително поражение не беше простено. Не я беше грижа. В църковния двор той не беше сред многото скърбящи край гроба. Засегнат и агресивен, вече си беше отишъл и за това малко благодеяние Джудит беше благодарна. Но негов беше постоянно връщащият се призрак, който все още преследваше сънищата й. Може би без леля Луиза, която да го държи под око, да продължава да му прави компания и да налива безплатно уиски в бездънното му гърло, той щеше да се предаде, да напусне Корнуол и да си потърси друго място да прекара годините на залеза си. Може би в Шотландия. Там имаше много игрища за голф. Искаше й се той да се премести в Шотландия и тогава никога, никога нямаше да го види отново. Но вероятно той не познаваше никого в Шотландия. Всъщност беше толкова отвратителен, че не можеше да си представи да има и един-единствен приятел, където и да било. Така че по всяка вероятност щеше да си остане където беше, окопал се в бунгалото си под наем, обикалящ клуба в Пенмарън като безстопанствено куче, а от време на време ще се отправя към магазините в Порткерис, за да си набави необходимото за живот. Винаги ще се навърта наоколо и разумът й стигна да разбере, че никога няма напълно да се освободи от него, докато не хвърли топа. Тя потрепери от гробищния вятър, намери време да пожелае той да беше закопан в земята завинаги, а не леля Луиза. Всичко беше така ужасно несправедливо. Защо леля Луиза трябваше да бъде отнесена във вечността във все още най-силните години на полезния си и деен живот, докато този отвратителен стар опипвач е жив, пощаден, за да се занимава с ужасните си дела?

Неподходящи мисли при такъв тъжен и потресаващ случай. Но тогава тя зърна господин Уилис и беше толкова благодарна, че той е тук, че изхвърли Били Фосет от мислите си. Господин Уилис стоеше почтително малко настрана, притеснен от намесването си в нечия лична скръб. Избръснат и издокаран, носеше лъскав син костюм със стягащи копчета и с яка, която сякаш щеше да го задуши всеки момент. Държеше бомбе и Джудит, очите на която бяха останали сухи през цялото време на службата, бе трогната до сълзи от очевидните затруднения, които беше си наложил. Преди да излезе от църковния двор, тя остави директорката си и господин Бейнс, които разменяха няколко думи с викария, и премина през буйната трева между старите надгробни паметници, за да поздрави стария си приятел.

— Господин Уилис!

— О, мила! — Той сложи бомбето на главата си, за да не му пречи, и взе и двете й ръце в своите.

— Какво ужасно нещо е станало. Ти си добре, нали?

— Да, добре съм. Много ви благодаря, че сте тук.

— Страхотен шок беше, когато научих. Отидох горе в кръчмата в четвъртък вечерта и Тед Барни ми каза. Не можех да повярвам… този смахнат Джими Джелкс…

— Господин Уилис, нито веднъж не минах да ви видя през ваканцията. Чувствах се толкова зле… Исках да мина… Но някак… Не успях. Надявам се, че не ми се сърдите.

— Не, сметнах, че си имаш предостатъчно работа, за да намериш време да дойдеш толкова далече до ферибота.

— Следващия път, когато дойда в Пенмарън, обещавам да дойда. Имам толкова много да ви разказвам.

— Как са майка ти и Джес?

— Добре са, доколкото знам.

— Сега кой ще се грижи за теб?

— Надявам се, че леля Биди в Плимут. Аз ще съм добре.

— Трагедията е ужасна, но това е жестока съдба и за теб. Онази с косата замахва и нищо не може да се направи.

— Така е, нищо, нищичко. Господин Уилис, трябва да вървя. Чакат ме. Толкова се радвам, че ви видях.

Те все още си държаха ръцете. Тя го погледна и видя, че очите му внезапно се напълниха със сълзи. Тя се долепи до него и целуна грапавата му буза, която миришеше на тоалетен сапун и тютюн.

— Довиждане, господин Уилис.

— Довиждане, хубавице моя.

Да си спомня това, беше малко тъжно, защото може би никога вече нямаше да отиде в Пенмарън и вероятно сбогуването им на погребението беше завинаги. И си спомни далечното време за многото щастливи откраднати следобеди, прекарани с него. Чудесните дни, когато той се облягаше на изгнилия корпус на гребна лодка, пушеше лулата си и приказваше дружелюбно, докато чакаше да дойде приливът и моторните лодки да преплуват над пясъчната коса. И влажните, студени дни, които бяха дори по-хубави, защото тогава двамата се заседяваха в малката му колиба и варяха чай на стара тумбеста печка.

Но нямаше време за спомени, защото трябваше да довърши писмото си.

Известно време обмисляше дали да спомене в него за присъствието на господин Уилис на погребението. Винаги беше го пазила като някаква тайна от майка си отчасти защото не искаше нейната намеса, отчасти поради двойственото положение на така наречената госпожа Уилис. И после си помисли: по дяволите, защото при сегашните обстоятелства господин Уилис и личният му живот нямат никакво значение. Той беше приятел на Джудит и така и ще бъде. И ако мама чете между редовете и стигне до някакво скрито и зловещо заключение, Джудит ще получи отговор на писмото си чак след шест седмици, а дотогава целият свят може да се промени.

При това тя искаше да пише за господин Уилис.

И господин Уилис беше там. Помните ли го? Той е лодкарят и работи за властите на пристанището. Изглеждаше много спретнат, беше с бомбе и попита за теб и Джес. Казах му, че е хубаво, дето е дошъл, и се е избръснал, облякъл се е специално и други такива.

Утре следобед господин Бейнс ще дойде в училището и трябва да се срещна с него и да говорим за това, което той нарича семейни работи. Предполагам, че се отнася за ученето ми и друго, но нямам представа какво значи това. Надявам се да не използва дълги думи, които не разбирам, и дано просто да помогне на Една и Хилда да си намерят работа.

Надявам се всички да сте добре и че татко не е прекалено тъжен заради леля Луиза. Госпожица Като каза, че е загинала толкова бързо, че не е разбрала какво е станало, и че е обичала да шофира, но това не е особено утешение, когато си толкова далеч и бяхте толкова привързани един към друг. Моля ви, не се тревожете за мен.

Приключваме срока в петък на 10 април.

С много обич

Джудит

* * *

— Е, ето те и теб, Джудит.

Господин Бейнс, вероятно с разрешението на госпожица Като, бе седнал зад бюрото й и беше го покрил с чантата си и куп документи. Беше много висок, с прошарена коса като рошаво куче и огромни рогови очила, а костюмът му от туид и карираната му риза формираха просто идеалния образ на преуспял провинциален адвокат. Фирмата му, на която той беше един от старшите партньори, отдавна беше създадена в Пензанс и заемаше офиси в престижната Риджънси Хауз в Олвъртън. Джудит знаеше това, защото всяка неделя двойната колона на „Сейнт Урсула“ минаваше оттам на път към църквата, и понеже във фирмата бяха техните семейни адвокати винаги намираше време да се възхити на очарователните пропорции на малката къща и да прочете старите имена — Трегартън, Оупи и Бейнс — на бляскаво полираната медна табела до входната врата. Но никога не беше виждала господин Бейнс до погребението на леля Луиза, когато той беше изключително внимателен и любезен, заведе ги с колата си на обяд в Митр и въобще се стараеше с всички сили да направи този тъжен ден по-поносим. Поради всичко това сега й се струваше, че ледът в общуването се беше пропукал, което беше хубаво. Нямаше представа какво иска да й каже, но поне нямаше тепърва да се запознават и можеха да минат без дългите любезности и формалности, които според нея бяха нормални в такива случаи.

— Как си, Джудит?

Тя му каза, че се справя много добре, и той излезе иззад бюрото и й донесе стол, за да седне. След това се върна на трона на госпожица Като и отново се зае с документите си.

— Първо, преди всичко друго, трябва да се успокоиш относно Една и Хилда. Мисля, че им намерих работа при моя стара клиентка, която живее близо до Тръроу. Ще уредя сестрите да се срещнат с нея и ако приемат работата, ще са много доволни и спокойни. Тя е сама, на възраст приблизително колкото госпожа Форестър, с приятни условия за работа. — Той се усмихна. При това стана много по-млад и дори привлекателен. — Така че няма защо да се тревожиш вече за тях.

— О, благодаря. — Джудит беше много признателна. — Уредили сте го чудесно. Звучи като най-доброто за тях. И знам, че ще искат да останат заедно.

— Така че едно нещо отметнахме. Следващото е, че както знаеш, телеграфирах на баща ти за госпожа Форестър. Е, получих в отговор телеграма преди два дни и ти изпраща поздрави. Казва, че ще ти пише. А ти писа ли на родителите си?

— Да, разказах им всичко за погребението.

— Много добре. Тъжно е да напишеш такова писмо. — Той премести един-два листа, подреди ги. За момент изглеждаше, че не знае откъде да започне. — Така. Само ми напомни. На колко години си? Четиринадесет? Петнадесет?

Което изглеждаше смешен въпрос.

— Ще стана на петнадесет през юни.

— А, да. Най-голямата ми дъщеря е на осем. Ще започне в „Сейнт Урсула“ следващата година. Късмет е, че ти вече си се установила там. Ще получиш превъзходно образование. Говорихме с госпожица Като и мнението й е, че си за университет. — Той се усмихна. — Искаш ли да продължиш в университет?

— Всъщност не съм мислила за това. Само ме е страх, че би било твърде скъпо.

— Да — каза господин Бейнс. — Разбирам. — Настъпи мълчание, но преди то да стане неудобно, той се стегна, дръпна една папка към себе си, взе автоматичната си писалка и каза: — Добре. Да пристъпим към работата.

Джудит възпитано чакаше.

— Преди да почине, леля ти е написала подробно завещание. Щедра рента е оставена на Хилда и Една. Всичко останало, целия си имот, е оставила на теб.

Джудит продължаваше да чака. Господин Бейнс свали очилата си. Очите му без тях се свиха пронизващо. През бюрото тя срещна погледа му.

— Всички материални ценности, които притежава.

Джудит най-после си върна гласа.

— Звучи ужасно много.

— Много е — каза меко господин Бейнс.

— И всичко е за мен.

— Всичко е за теб.

— Но… — Тя знаеше, че се държи глупаво, но все пак господин Бейнс беше много търпелив. Той чакаше и я наблюдаваше. — Но защо аз? Защо не баща ми? Той й е брат.

— Баща ти има хубава работа, кариера с редовна заплата, неотдавнашно повишение и бъдеща сигурност.

— Но аз… Аз мислех, че хора като леля Луиза, самостоятелни дами, оставят парите си за благотворителност, за приюти. Или за голф клуба. Голф клубът винаги устройваше вист кампании или следобеди за бридж, за да се плати за централното отопление, за съблекални и други такива.

Господин Бейнс си позволи да се усмихне.

— Може би леля ти Луиза е решила, че съблекалните са напълно подходящи.

Изглежда той не разбираше.

— Но защо аз?

— Тя няма преки наследници, Джудит. Няма деца. Няма никого на издръжка. Няма семейство. През годините ми е разказвала много за себе си. На времето си, когато е била млада жена, момичетата не са имали работа или кариера и много малко са поощрявани да следват в университет. Ако си млада и богата, всъщност няма значение, но за обикновените дъщери на средната класа единствената перспектива за всякакъв вид живот е бракът. Леля ти не беше нито богата, нито хубава. Сама ми го е казвала. В Англия нямала особен успех сред мъжете и затова родителите й я отпратили в Индия да си търси съпруг. Спомняше си това без злоба, но все пак като някакво унижение. Тя беше само една от многото… необвързани, съвсем нормални на вид момичета, всички обикалящи света с единствена мисъл в главата.

— Да се омъжат?

— Най-лошото е, че бяха известни колективно като Рибарска флота, защото бяха тръгнали да си уловят съпрузи.

— Леля Луиза сигурно е ненавиждала това.

— В нейния случай историята има щастлив край, защото се е омъжила за Джак Форестър и е споделила много хубави години с него. Имала е късмет. Но познаваше други, които не са се оправили така добре.

— Мислите ли, че й е било мъчно, че няма деца?

— Не, не мисля.

— Тогава какво се опитвате да ми кажете?

— О, мила, не се справям с това много добре, нали? Опитвам се да ти кажа, че леля ти Луиза беше много привързана към теб. Мисля, че виждаше в теб големи възможности. Не искаше да минеш през това, през което бе минала самата тя. Искаше ти да имаш това, което тя никога не е имала. Независимостта да е самата себе си, сама да прави избор и да върши всичко това, докато е млада, с целия живот пред себе си.

— Но така и правеше. Омъжила се е за Джак Форестър и е прекарала много добре в Индия.

— Да. При нея се е получило. Но искаше ти никога да не се подлагаш на такъв риск.

— Разбирам. Всичко започва да изглежда малко объркващо, нещо като отговорност. Дори тревожно. Бихте ли повторили това отново? За материалните ценности.

— Разбира се. Оставя ти къщата си и всичко в нея. Но още по-важно, капиталовите инвестиции.

— Но какво ще правя с къщата й?

— Мисля, че трябва да я продадеш и да инвестираш получените пари.

Той остави писалката си и се наведе напред с ръце, кръстосани на бюрото.

— Виждам, че ти е малко трудно да разбереш всичко това, и не те обвинявам. Трябва само да разбереш, че леля ти Луиза беше много заможна дама. И искам да кажа много заможна.

— Богата?

— Нека просто използваме думата „заможна“. „Състоятелна“ е също подходяща дума. Оставя те със значително състояние. Може би нямаш представа колко притежава, защото, макар и в комфорт живееше без всякаква показност.

— Но… — Беше озадачаващо. — Дънбарови никога не са били богати. Мама и татко непрекъснато говорят за пестене и знам, че училищната ми униформа беше ужасно скъпа…

— Състоянието на госпожа Форестър не идва от парите на Дънбарови. Джак Форестър беше военен, но и човек със значителни лични средства. Нямаше братя и сестри и следователно всичко остави на жена си. Твоята леля. Тя на свой ред го дава на теб.

— Мислите ли, че тя е знаела, че е богат, когато се е омъжвала?

Адвокатът се разсмя.

— Знаеш ли, не мисля, че е имала и най-малка представа.

— Това трябва да е било много хубава изненада за нея.

— За теб много хубава изненада ли е?

— Не знам. Трудно е да си представя какво точно означава това. — Тя сви вежди. — Господин Бейнс, баща ми знае ли за всичко това?

— Още не. Исках ти първа да научиш. Разбира се, ще го информирам за ситуацията веднага щом се върна в кабинета си. Ще му телеграфирам. А пък какво означава, ще ти кажа. — Той заговори с известно увлечение. — Означава сигурност и независимост до края на живота ти. Университет. Ако се омъжиш, никога няма да се чувстваш задължена на съпруга си. Законът за собствеността на омъжената жена, един от най-добрите, приеман някога от нашето законодателство, осигурява винаги да контролираш собствените си дела, да можеш да ги движиш и да се разпореждаш с тях както намериш за добре. Плаши ли те тази перспектива?

— Малко.

— Не се тревожи. Парите са само толкова добри, колкото е притежателят им. Могат да бъдат прахосани и разпилени или да бъдат използвани разумно за обогатяване и нарастване. Обаче засега не се тревожи за отговорността. Докато не станеш на двадесет и една години, наследството ще бъде поставено под попечителство и ще се управлява от попечители. Аз ще бъда един от тях и мисля, че може би трябва да помолим капитан Съмървил да се присъедини към екипа.

— Чичо Боб?

— Не е ли хубава идея?

— Да. Разбира се.

Господин Бейнс очевидно беше си написал домашното.

— Ще уредя това. Междувременно ще ти осигуря някаква издръжка. Вече си самостоятелна, сама ще трябва да си купуваш дрехи, книги, подаръци за рождени дни на приятелките ти… Всички дребни разходи, които обикновено правят родителите или настойниците. Прекалено си малка за чекова книжка, но след някоя година това ще стане възможно. Може би спестовна книжка в пощата. Ще се погрижа за това.

— Много ви благодаря.

— Ще можеш да пазаруваш. Всички жени обичат да ходят по магазините. Сигурен съм, че там има неща, които много силно си искала.

— От много отдавна мечтаех за велосипед, но леля Луиза ми купи.

— А нещо друго?

— Ами… Събирам си пари за грамофон, но не съм напреднала много.

— Можеш да си купиш грамофон — каза господин Бейнс. — И куп плочи.

Тя беше очарована.

— Наистина ли? Ще ми позволят ли? Ще ми разрешите ли?

— Защо не? Искането е доста скромно. А може би в къщата на госпожа Форестър има нещо, което би искала да задържиш? Прекалено си малка, за да се обременяваш с тухли и хоросан или колекция от мебели, но може би нещо мъничко — нещо от порцелан, или хубав часовник…

— Не. — Тя си имаше бюро, книги, велосипед (в Уиндиридж). Китайското си сандъче (в Нанчероу). Други притежания ще й бъдат само бреме. Сети се за стойката за чадъри от слонски крак, постилките от тигрови кожи, еленовите рога, трофеите от голф на чичо Джак и разбра, че не иска нищо от тях. Уиндиридж беше къща, напълнена с чужди спомени. Нищо от тях не означаваше нещо за нея. — Не. Нищо не искам да запазя.

— Правилно. — Той започна да събира документите си. — Това е всичко. Някакви въпроси?

— Май нямам.

— Ако се сетиш за нещо, можеш да ми се обадиш. Но положително ще се срещнем пак и тогава ще мога да ти съобщя подробности.

В този момент вратата на кабинета се отвори и влезе госпожица Като с развята черна мантия и обичайния куп тетрадки подмишница. Джудит рефлекторно скочи на крака. Госпожица Като ги погледна по ред двамата.

— Прекъснах ли ви? Стигна ли ви времето?

И господин Бейнс стана, висок като кула над тях.

— Предостатъчно беше. Всичко беше обяснено, ако не и обсъдено. Вече можете да си върнете кабинета. И благодаря, че ни позволихте да го използваме.

— Какво ще кажете за чаша чай?

— Благодаря, но трябва да се връщам в офиса.

— Много добре. Джудит, не си тръгвай веднага. Искам да ти кажа нещо.

Господин Бейнс събра нещата в чантата си и вече я закопчаваше. Излезе иззад бюрото.

— Тогава довиждане, Джудит. — Той й се усмихна доброжелателно. — Засега.

— Довиждане, господин Бейнс.

— И още веднъж благодаря, госпожице Като.

Джудит отиде да му отвори вратата и той бързо излезе от стаята. Тя затвори вратата след него и се обърна към директорката си. Настъпи момент на мълчание, после госпожица Като каза:

— Е?

— Какво, госпожице Като?

— Как се чувстваш като знаеш, че университетът вече не е финансов проблем, защото сигурността толкова опростява живота?

— Никога не съм знаела, че леля Луиза е заможна.

— Това е едно от най-ценните й качества. Пълна липса на претенциозност. — Госпожица Като стовари тетрадките върху бюрото си, после се обърна и се облегна на него, така че очите й бяха на нивото на тези на Джудит. — Мисля, че твоята леля ти е направила голям комплимент. Знаела е, че не си и никога няма да бъдеш глупачка.

— Господин Бейнс каза, че мога да си купя грамофон.

— Това ли искаш?

— Спестявам за него. И колекция плочи като тези на чичо Боб.

— Имаш право. Слушането на музика е най-доброто след четенето. — Тя се усмихна. — Имам още новини за теб. Мисля, че тази вечер в дневника си трябва да напишеш „Това е щастливият ми ден“. Говорих по телефона с майка ми и тя е очарована от мисълта да отидеш там и да прекараш част от великденската ваканция или дори цялата в нашата къща в Оксфорд. Но имаш и друга покана, затова се чувствай напълно свободна да приемеш която искаш. Говорих дълго, също по телефона, с госпожа Кеъри-Луис. Беше дълбоко разстроена от смъртта на госпожа Форестър… Прочела новината и описание на погребението в Корниш Гардиън и веднага ми се обади. И каза, че ти, разбира се, можеш да отидеш в Нанчероу за цялата великденска ваканция. Има предостатъчно място, много е привързана към тебе и ще сметнат за голяма чест, ако приемеш поканата им. — Тя замълча и отново се усмихна. — Изглеждаш толкова смаяна? Но и ти е приятно, нали?

— Да. Да! Но вашата майка…

— О, мила, ще бъдеш добре дошла в Оксфорд. По всяко време. Но смятам, че в Нанчероу ще ти бъде много по-забавно. Знам колко ви е приятно с Лъвдей да бъдете заедно. Така че веднъж поне не мисли за друг, освен за себе си. Трябва да направиш това, което ти искаш да направиш. Наистина.

Нанчероу. Месец в Нанчероу със семейство Кеъри-Луис. Все едно да ти предложат ваканция в рая, немислима и невъобразима, но в същото време Джудит разбра, че ужасно се бои да не се покаже неблагодарна или невъзпитана.

— Аз… Не знам какво да кажа.

Госпожица Като, като разбираше мъчителната дилема, взе въпроса в опитните си ръце. И каза със смях:

— Ама че решение трябва да вземеш! Защо тогава да не го взема аз вместо теб? Върви в Нанчероу за Великден, а по-късно може би ще дойдеш да прекараш няколко дни с всички нас в Оксфорд. Ето така. Компромис. Животът е съставен от компромиси. И ни най-малко не те упреквам за това, че толкова силно искаш да отидеш в Нанчероу. Това е място мечта и съм сигурна, че полковник и госпожа Кеъри-Луис са най-любезните и щедри домакини.

— Да. — Каза го най-после. — Да. Бих искала да отида.

— Тогава ще отидеш. Ще говоря с госпожа Кеъри-Луис и ще приема условно от твое име.

Джудит сви вежди.

— Условно?

— Трябва да уговоря нещата с майка ти. Да получа нейното разрешение. Но мога да изпратя телеграма и ще имаме отговора й до ден-два.

— Сигурна съм, че ще се съгласи.

— И аз съм сигурна. — Но Джудит пак сви вежди. — Има ли още нещо, което те безпокои?

— Не, само… всичките ми неща. Всичко, което имам, е в къщата на леля Луиза.

— Споменах това на госпожа Кеъри-Луис и тя отговори, че ще се погрижат за всичко. Полковникът ще изпрати един от камионите на фермата до къщата на госпожа Форестър и ще го докарат в Нанчероу. Госпожа Кеъри-Луис ми каза, че вече имаш своя спалня там и дори две-три твои неща, и уверява, че има достатъчно място за всичко друго.

— Дори за бюрото и велосипеда ми?

— Дори за тях.

— Сякаш се каня да се преместя да живея у тях.

— Където и да отидеш, Джудит, трябва да имаш база. Това не значи, че не си свободна да приемаш други покани. Означава само, че докато пораснеш, винаги ще имаш дом, в който да се върнеш.

— Просто не знам как някой може да бъде толкова добър.

— Хората са добри.

— Аз наистина искам да отида в Оксфорд. Някой път.

— Ще отидеш. Има само още едно нещо. Поради щедростта на леля ти и понеже един ден ще бъдеш жена със състояние, никога не трябва да ти се струва, че като приемаш щедростта и гостоприемството в същото време си обект на благотворителност. Ти си напълно независима. Щом си финансово осигурена, животът ти наистина е много улеснен, това е прекрасна смазка за колелата му. Но не забравяй: да се говори за пари, за излишъка или недостига им, е вулгарно в най-висока степен. Човек или се хвали, или хленчи и в никакъв случай не допринася за приятен разговор. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, госпожице Като.

— Браво. Най-важното, което да помниш и за което да си благодарна, е, че леля ти ти е завещала не само материални блага, а и привилегия, която имат малцина. И това е правото да бъдеш себе си. Даденост. Личност. Да живееш живота си по собствена воля и да не си длъжна да отговаряш пред никого. Може би няма да оцениш това, преди да пораснеш, но ти обещавам, че един ден ще разбереш колко е важно то. А сега трябва да поправям тестовете по история, а ти трябва да вършиш своята работа. — Тя погледна ръчния си часовник. — Три и петнадесет. Пропуснала си последния час, но и без това още не е подходящо да участваш в игри, така че имаш малко свободно време. Можеш да отидеш в библиотеката да почетеш…

Самата идея да отиде в библиотеката беше клаустрофобска. Задушна, прашна стая, светлина, която се процежда през затворените прозорци, мирис на стари книги, тежка тишина (да се говори беше забранено). Ако трябваше да отиде и седи там, щеше да се задуши. Със смелостта на отчаянието тя каза:

— Госпожице Като…

— Какво има?

— Вместо да отида в библиотеката, това, което истински искам, е да отида някъде и да бъда себе си. Наистина да бъда себе си. Искам да отида и погледам морето и да свикна с всичко, което се случи. Само за час, докато стане време за чая. Ако може да сляза до морето…

Госпожица Като, при цялото си хладнокръвие, подскочи при това скандално искане.

— Да отидеш до морето? Сама? Но това значи да минеш през града.

— Знам, че е забранено, но не мога ли да отида само един-единствен път? Няма да говоря с никого, нито ще ям сладки или нещо такова. Искам само да имам… — За малко да каже „спокойствие“, но щеше да е грубо, затова го замести с — време за себе си. Моля ви — повтори тя, и госпожица Като, против желанието си, разпозна вик на сърцето.

Но все още се колебаеше. Това означаваше нарушение на едно от най-строгите правила на училището. Ще видят детето, ще тръгнат приказки…

— Моля ви!

Директорката, макар и твърде неохотно, се предаде.

— Много добре. Но само веднъж и никога повече. И само защото имаш да мислиш за твърде много неща и преценявам, че ти трябва време да ги подредиш. Но не казвай на никого, дори на Лъвдей Кеъри-Луис, че съм ти разрешила. И трябва да се върнеш навреме за чая. И никакво мушване в кафенета за сладолед.

— Обещавам.

Госпожица Като въздъхна дълбоко.

— Излизай, но мисля, че съм се побъркала.

— Не — каза Джудит, — не сте.

И избяга, преди директорката да е размислила.

* * *

Тя излезе през училищната врата в бледия, спокоен следобед, не много светъл, но с облаци, някак осветени от скритото слънце. Нямаше вятър, но от юг полъхваше млечен въздух, толкова слабо, че не успяваше да поклати клоните на дърветата. Някои от тях бяха напъпили, но повечето бяха съвсем голи и беше толкова тихо, че кучешки лай или стартиране на кола разцепваха тишината като ехо. Тя вървеше през пустия малък град. По-късно, когато училищата се изпразваха, щеше да зашуми от птичето цвърчене на прибиращите се вкъщи деца, които лудуват по тротоарите и ритат камъни към канавките, но сега само няколко мудни купувачи се мяркаха наоколо, чакаха автобуси или зяпаха витрините на месаря, за да решат какво да купят за вечеря. На каменна пейка пред банката двойка старци седеше в безмълвно общуване, опряна на бастуните си, и тогава часовникът на банката удари за половин час, група гълъби литнаха, оживено попляскаха с криле за малко и пак кацнаха, за да пристъпват важно и да се чистят с човките си.

Гълъбите й напомниха за Нанчероу и най-хубавото беше, че ще се върне там, за да прекара цялата великденска ваканция. И отива не защото Лъвдей е молила родителите си, а защото Даяна и полковникът я канят, харесват я и искат да се върне. Пак ще отиде в розовата спалня, която Даяна е обещала винаги да е нейна, където прозорците гледат към двора и гълъбите и където я чакаше китайското й сандъче. И ще носи дрехите на Атина и ще стане още веднъж онази друга личност.

Но странното беше, че се чувства като онази друга личност още сега, защото всичко вече беше друго. Из тихите улици без нито едно дете по тях самотата й променяше вида и усещането за всичко. Познати здания й се представяха в съвсем нова светлина, сякаш никога преди не беше идвала в града и го изучаваше като напълно непознат. Сякаш имаше трето око за проникващата светлина, сенките, камъка и формите. Една неочаквана алея, безшумните, красиви движения на втурнала се черна котка. Във витрините на магазините виждаше себе си, бавно крачеща, облечена в бутилково зелено палто от туид и ужасна шапка, която я обявяваше за ученичка от „Сейнт Урсула“. Но вътре в униформата тя беше онази истинска личност, онова пригладено порасло същество, което носи кашмирени пуловери и един ден ще се излюпи като пеперуда от какавидата си.

Тя зави по Чепъл стрийт покрай антикварните магазини, хотел „Митр“ и магазина за килими. Пред него стояха завити на руло едноцветни и десенирани балатуми, а мъжът, който продаваше стоки втора ръка, седеше в кресло пред вратата, пушеше лула и чакаше клиент, който днес явно нямаше да дойде. Когато Джудит мина край него, той извади лулата от устата си, чукна с нея главата си и каза: „Виж ти!“. Тя би се спряла да побъбрят, ако не беше обещанието й пред госпожица Като.

В края на Чепъл стрийт калдъръмен наклонен път слизаше към пристанището. Приливът беше започнал и омаслената вода се покачваше. Рибарските лодки се поклащаха сякаш дишаха, мачтите им бяха на нивото на улицата. Силно миришеше на риба, сол и изхвърлени на брега водорасли, а на доковете работеха мъже, които слагаха стръв на въдиците за нощния риболов.

За малко постоя да ги погледа. Мислеше си за леля Луиза и се опитваше да бъде искрено благодарна, макар и тъжна, но не беше способна да почувства кой знае какво. Помисли си какво е да си богата. Не, не богата. Господин Бейнс беше избегнал тази вулгарна дума. Много състоятелна, беше казал той. Аз съм много състоятелна. Ако искам, може би мога да купя… онази рибарска лодка. Но тя не искаше рибарска лодка точно толкова, колкото не искаше и кон. В края на краищата, какво искаше повече от всичко? Корени може би. Дом и семейство и място, където може да отиде винаги. Принадлежност. Не просто гостуване на Кеъри-Луис, или на леля Биди, или на госпожица Като, или дори на веселото семейство Уорън. Но с всичките пари на света не можеш да си купиш корени и тя знаеше това по-добре от всичко друго, така че се прехвърли на други щури екстравагантности. Кола. Когато порасне, ще си купи кола. Или къща. Къщата беше нова и примамлива фантазия. Не Уиндиридж, която и без това никога не беше харесвала особено, а гранитен хамбар или каменна вила с палма в градината. Ще гледа към морето и ще има външна стълба със здравец покрай цялото стълбище. Здравец в глинени съдове. И котки. И едно-две кучета. А вътре ще има печка като на господин Уилис и на нея ще готви.

Но това беше в бъдеще. А сега какво? Ще може да си купи грамофон, но сигурно и други силни желания ще се осъществят. Накрая реши, че може би ще отиде да й отрежат косата в мъжка прическа като тази на Джинджър Роджърс. И ще си купи зелени три четвърти чорапи за училище вместо тези бабешки кафяви рипсени дълги чорапи. Един ден ще отиде в Медуейз и ще си купи къси чорапи. Със собствени пари.

Напусна пристанището и лодките и продължи край морето, покрай открития плувен басейн и стъпи на крайбрежния булевард. Тук имаше заслони, където човек можеше да седне на завет и да хвърля трохи на ненаситните чайки, а в далечния край на пътя стърчаха хотели, бели като сватбени торти, вторачени с еднообразни прозорци в морето. Тя се облегна на дантеления железен парапет и се загледа надолу към каменистия бряг и сребристия, огледално гладък океан. Мънички вълнички идваха до чакъла, разбиваха се и се всмукваха отново назад, като влачеха след себе си шлейф от потракващи камъчета. Беше доста скучен бряг, не така зрелищен като този в Пенмарън, не така красив като в заливчето до Нанчероу, но морето беше постоянно и неизменно като най-добрия, най-надеждния приятел. То я накара да се почувства достатъчно силна, за да опита да подреди някои от моментните обърквания през деня.

„Правото да бъдеш себе си, даденост, личност.“ Такава беше госпожица Като, с магистратурата си по хуманитарни науки, със самостоятелността си, с пламенната си независимост. Може би и тя ще стане като госпожица Като, ще завърши блестящо университет, ще стигне до първа и може би почетна степен и ще стане директорка. Но всъщност не искаше да става директорка. Не повече, отколкото искаше да бъде съпруга.

„Ако се омъжиш, никога няма да се наложи да бъдеш задължена на съпруга си.“ Може би господин Бейнс знаеше всичко по този въпрос. Но бракът с всичките си усложнения не беше нещо, което Джудит в момента имаше намерение да разглежда. Беше доста сигурна, че в него участват неща, които стават на двойно легло, и споменът за опипващите ръце на Били Фосет, макар и рязко отрязан от перспективата от самата госпожица Като, беше все още достатъчно жив, за да отхвърли всякаква мисъл за физически контакт с мъж. Разбира се, като се омъжиш, това очевидно ще е за много специален човек, но и така да е, нищо от това, забулено от собственото й пълно неразбиране, не съдържаше дори най-малък намек за удоволствие.

Може би никога нямаше да се омъжи, но това не беше спешен проблем, така че не си струваше да се занимава с него. За кратко, работата просто щеше да опре до правене на нещата едно по едно. Великденска ваканция в Нанчероу, после отново в училище. Четири години учене и след това при малко късмет пътуване до Сингапур. Отново семейството, мама, татко и Джес, и прекрасното пламтящо слънце на Изтока, и миризмата на улиците и ароматите на нощта, и тъмно кадифено небе като кутия за скъпоценности, пълна с диамантени звезди. След Сингапур може би отново Англия, Оксфорд или Кеймбридж. С велосипед или лодка. Въображението й се изчерпа. Откри, че се прозява.

Беше изтощена. Уморена да бъде пораснала с всичките решения и проблеми на възрастните. Искаше Лъвдей. Да се кискат и да си шушукат, да съчиняват планове за времето им заедно в Нанчероу. При това беше гладна и много й олекна като чу, че часовникът на банката удари четири. Време да се връща, ако иска да пристигне за чая. Хляб с масло, конфитюр, ако имат късмет, и недопечен кейк. Чай с Лъвдей внезапно й се стори много привлекателен. Обърна гръб на морето, прекоси улицата и забърза по обратния път към училището.

* * *

Даяна Кеъри-Луис повече от всичко друго мразеше да пише писма. Дори надраскването на картичка, за да благодари за някоя вечеря или приятен уикенд, беше задача, която обикновено отлагаше за възможно най-късно и почти цялата й дневна заетост се ръководеше от това възхитително изобретение — телефона. Но Едгар настояваше тя просто да напише писмо на майката на Джудит — Моли Дънбар.

— Защо трябва да й пиша?

— Защото трябва да й изкажеш съболезнованията си за смъртта на госпожа Форестър и защото това е единственият мислим и учтив начин да я увериш, че ще се погрижим за дъщеря й.

— Сигурна съм, че не се нуждае от уверенията ми. Госпожица Като ще е реагирала на всичко по своя обикновен достоен за уважение начин.

— Не е там работата, мила ми Даяна. Трябва да й пишеш самата ти. Сигурен съм, че госпожа Дънбар очаква някакъв контакт, и ти трябва първа да търкулнеш топката.

— Защо да не й се обадя по телефона?

— В Сингапур? Защото не можеш.

— Мога да й изпратя телеграма. — Тя се замисли над това, после се разкиска. — Ами какво ще кажеш за:

Не припадай, не се бой,

чедото ти е герой.

Лапа сладки и пестил,

пие бира с джинджифил.

Но на Едгар не му беше забавно.

— Не си прави шеги, Даяна.

— Не можеш ли ти да й пишеш? Знаеш, че мразя да пиша писма.

— Защото ти трябва да го направиш. Направи го тази сутрин, за да приключим с това, и внимавай да бъдеш тактична, мила и съчувстваща.

И ето я сега, изтерзана, седи зад бюрото си и събира енергия да се залови с досадната работа. Неохотно взе лист от пачката дебела, украсена със сини релефни орнаменти хартия, взе автоматичната си писалка с широко перо и се залови за работа. Веднъж започнала, с нарастващо чувство за добродетелност тя напредваше и покриваше страница след страница с огромните си, почти нечетливи драскулки. В края на краищата, нямаше смисъл да се вършат нещата наполовина.

* * *

Нанчероу

Розмълиън

Корнуол, петък, 10 април

 

Скъпа госпожо Дънбар,

С огромно съжаление прочетох във вестника за смъртта на снаха ви госпожа Форестър. Не я познавах лично, но прекрасно разбирам вашите шок и скръб, когато вестта е стигнала до вас. Трудно ми е да пиша за такива неща, когато не сме се запознали официално, но моля ви знайте, че аз и моят съпруг ви изпращаме на вас и на господин Дънбар нашето най-дълбоко съчувствие за трагичната ви загуба.

Ние обаче сме се виждали. Само веднъж, когато купувахме униформи за дъщерите ни в Медуейз в Пензанс. Добре помня случая и се надявам да не ви се струва, че това е писмо от напълно непозната.

Поканих Джудит да дойде и прекара великденската ваканция при нас. Тя вече ни гостува един уикенд и беше очарователна гостенка и отлична компания на непослушната ми дъщеря Лъвдей. Къщата ни е голяма, с много спални за гости, и Джудит вече се чувства като у дома си в хубава розова стая, която сега ще е нейна докогато пожелае. Едгар, съпругът ми, урежда всичките й вещи да бъдат докарани тук от Уиндиридж. Един от хората ни ще отиде дотам с камион и съм сигурна, че прислужничките на госпожа Форестър, които още живеят там, ще помогнат да се опаковат дрехите и нещата на Джудит.

Обещавам ви, че тук ще е обичана и обгрижвана. Но не и обсебена. Знам, че има роднини в Плимут и баба и дядо в Девън, които вероятно ще иска да посети. Също стара училищна приятелка в Порткерис и госпожица Като, разбрах, ще се радва да я заведе в дома си в Оксфорд по всяко време. Но за Джудит е по-добре да чувства, че има някаква сигурност, и ние с Едгар ще направим всичко възможно да се осъществи това.

Моля ви, не мислете, че пребиваването й тук ще причини допълнителни затруднения или работа. Имаме много хора на щат и Мери Милиуей, която е бавачката на Лъвдей, е все още при нас. Тя държи момичетата под око и се грижи за благополучието им, и ако аз съм в Лондон, което става често, скъпата ми Мери Милиуей е много по-отговорна, а не така безпомощна, каквато аз съм понякога.

Ако съм в Лондон, което става често…

Концентрацията на Даяна се загуби. Тя остави писалката и се облегна назад, загледа се през прозореца в мъгливата априлска градина, лехите с нарциси, свежата млада зеленина на дърветата, леко замъгленото море. Точно сега, със съвсем близките великденски празници, не беше време да се измъква, но не беше ходила в Лондон отдавна и изведнъж, като дрогирана, примря от желание просто да се махне.

Лондон беше блясък, вълнение, стари приятели, магазини, театри, галерии, музика. Вечери в Бъркли и в Риц, шофиране надолу към Аскот за деня на Златната купа, обядване тайно в Бялата кула със съпруга на друга жена, или танци в малките часове в Мирабел, или Багател, или Четиристотин.

Корнуол беше, разбира се, нейният дом. Но Нанчероу принадлежи на Едгар. Корнуол бе семейството, децата, прислугата, гостите. Но Лондон си беше неин, само на нея самата. Даяна беше единствено дете, с огромно богатство и стари родители. Когато почина баща й, имението му в Глостършир и високата къща на Бъркли Скуеър, бяха наследени заедно с титлата лорд Олискъмб от далечен братовчед. Но след сватбата й на седемнадесет години с Едгар Кеъри-Луис част от значителната й зестра включваше малка къща на Кейдоган Скуеър. „Ще живееш в Корнуол“, беше казал баща й, „но къщите винаги са добра инвестиция. А понякога има смисъл да си има човек свое собствено убежище“. Тя не се запита за причините на това убеждение, но винаги бе признателна на баща си за предвидливостта и разбирането му. Понякога се питаше дали би оцеляла без това убежище, защото само там, сред малките стени на собствената й къщичка, можеше истински да чувства, че принадлежи на самата себе си.

Късче музика се вмъкна в главата й. Тъжна песен на Ноел Хауърд, под звуците на която с Томи Мортимър танцуваха през последната им вечер заедно в Куоглино.

Вярвам,

че колкото повече обичаш един мъж,

колкото повече от сърцето си му даваш,

толкова повече ще загубиш…^[12]

Тя въздъхна. След края на великденските празници си обеща да отиде. Ще вземе Пико и бентлито си и ще отиде в Лондон. Нещо, за което да мисли. Нещо, което да очаква с нетърпение. Ободрена от тази перспектива, тя взе писалката си и се зае да довърши писмото си до Моли Дънбар.

И така, моля, не се тревожете за абсолютно нищо. Джудит ще бъде доволна, сигурна съм. През ваканциите къщата винаги е пълна с приятели и семейството ни, и ако тя се разболее или й се случи нещо друго, ще ви уведомя незабавно.

Надявам се, че ви харесва Сингапур и новата ви къща. Трябва да е много хубаво винаги да си на топло.

С най-добри пожелания,

Ваша

Даяна Кеъри-Луис

Край. Тя попи подписа си и пробяга с поглед изписаните страници, после ги сгъна на дебел правоъгълник и ги напъха в плик. Облиза края с лепилото и го притисна с юмрук, после написа адреса, който госпожица Като беше й продиктувала по телефона.

Всичко е направено. Дългът — изпълнен. Едгар ще бъде възхитен от нея. Тя стана от бюрото, Пико се отлепи от краката й и двамата излязоха в дългия коридор към хола. Тук на кръглата маса в средата на пода стоеше сребърен поднос със специалното предназначение да събира пощата. Тя хвърли писмото върху него. Рано или късно някой, вероятно Нетълбед или Едгар, ще го намери, ще му залепи марка и ще го изпрати.

Вярвам,

че колкото повече обичаш един мъж,

колкото повече от сърцето си му даваш,

толкова повече ще загубиш…

Всичко е изпълнено. След около месец ще бъде на път за Лондон. Внезапно развеселена, тя спря, грабна Пико и целуна върха на сладката му плоска муцунка. „И ти ще дойдеш с мен“, обеща му тя и двамата излязоха през входната врата в студената, влажна свежест на априлската сутрин.

* * *

„Сейнт Урсула“

Събота, 11 април 1936 г.

 

Мили мамо и татко,

Благодаря за телеграмата ви до госпожица Като и за съгласието ви да прекарам ваканцията със семейство Кеъри-Луис. Както ви писах, тя е много мила и ми каза, че мога да гостувам на родителите й в Оксфорд, но отложи поканата си и каза, че мога да отида там друг път, така че не се обиди. Всъщност тя реши вместо мен.

Днес е първият ден от ваканцията, десет и половина сутринта, но още съм тук и чакам някой от Нанчероу да дойде да ме вземе в единадесет. Багажът ми е пред входната врата, но не вали, така че всичко е наред. Странно е да си в училище само с няколко души от персонала, чувстваш се съвсем различно, и пиша това писмо в стаята на младшите ученици без жива душа наоколо. Като си самостоятелен, всички стават много по-добри, сякаш си истинска личност, а не обикновено момиче. Странното е, че всичко мирише различно — не на други хора и тебеширен прах, а на миризливата лула на общия работник. Той идва да лъска дръжките на вратите, да оправя прозорците и през цялото време пуши вредната си лула.

Причината да не тръгна вчера с Лъвдей е, че господин Бейнс искаше да ме заведе в Тръроу, за да купим грамофон. Каза, че ви е уведомил, че леля Луиза много великодушно ми е оставила наследство в завещанието си. Още не мога да го повярвам и ще ми трябва време, за да свикна с това. Малко ми е неудобно пред Джес, но предполагам, че в момента е твърде малка, за да се сърди за нещо като това. И така господин Бейнс дойде вчера следобед и ме закара в Тръроу. Не бях ходила там преди. Той е красив и много стар, с катедрала и множество малки тесни улички и края на една виеща се като змия река със закотвени лодки. Много дървета се спускат чак до водата и има епископски дворец. Когато свършихме с покупката (грамофон и три плочи), отидохме за чай в „Червения лъв“ и той ми обясни, че трябва да имам издръжка и ми е открил спестовна сметка в пощата и ще внася в нея по пет паунда всеки месец.

Изглежда страшно много, но не мисля, не ще ги харча всичките, а ще ги спестявам и ще получавам лихва. Той ми обясни всичко това. Много е добър и никак не се стеснявам от него. После се върнахме в Пензанс, той ме заведе в къщата си и ме запозна със семейството си. Множество малки деца вдигаха невъобразим шум, а най-малкото непрекъснато плюеше хапките от филията си и разливаше млякото си. По-зле и от най-лошото поведение на Джес. Той мисли, че Уиндиридж трябва да се продаде. Намерил е нова работа на Хилда и Една и…

* * *

— Джудит! — Матроната, както всички наричаха старшата сестра, с обичайната си началническа нервност. — За бога, търся те навсякъде. Какво правиш? Колата на Нанчероу е тук и те чакат. Побързай!

Джудит, прекъсната така грубо, скочи на крака, като се опитваше едновременно да събере страниците на писмото и да завинти капачката на писалката си.

— Извинете, сестра. Просто пишех писмо на майка си…

— Не съм виждала такова момиче. Няма време да го довършваш, така че го махай и тръгвай. Взела ли си палтото и шапката си? И всичките си партакеши?

Нетърпението й беше заразно. Джудит напъха недовършеното писмо в чантата си, остави писалката и започна да я затваря, а матроната я грабна току преди да свърши това. Докато намъкне палтото и нахлупи шапката си, матроната вече беше понесла колосаната си престилка по дългия излъскан коридор. Джудит трябваше да тича, за да я настигне. Надолу по стълбите, през трапезарията, фоайето и навън през отворената врата.

За част от секундата разбра, че времето е хубаво, с млечносиньо небе и плуващи облаци, с приятния мирис на дъжда, който беше валял през нощта. Багажът й вече беше нареден и колата чакаше в прекрасна самота, в центъра на площадката. Нито даймлерът, нито бентлито, а някаква огромна стара ловна кола комби с дървена облицовка, високопроходима като автобус. До нея, облегнати на багажника и бъбрейки приятелски, стояха две мъжки фигури. Единият беше Палмър, един от градинарите на Нанчероу в стари работни дрехи, но поради особения случай с износена шофьорска фуражка. Другият беше непознат, млад и рус, облечен в бял пуловер поло и безформен кадифен панталон. Но когато видя Джудит и матроната да излизат през вратата, той се отдръпна от ловджийското комби и мина през площадката да ги посрещне, а когато приближи, Джудит видя, че съвсем не е непознат, защото го позна от многобройните снимки, които висяха навсякъде в Нанчероу. Беше Едуард, братът на Лъвдей. Едуард Кеъри-Луис.

— Здравей — каза той и протегна ръка. — Ти си Джудит. Как си? Аз съм Едуард.

Той имаше сините очи на майка си и силни, едри черти. Напълно пораснал и широкоплещест, все още имаше младежкото лице на момче, защото кожата му беше загоряла и много гладка и свежа, а при спонтанната му широка приятелска усмивка внезапно грейнаха равни бели зъби. Въпреки неофициалните му дрехи и вехти кожени обувки от него лъхаше приятна чистота като от прясно избелена риза, простряна да изсъхне на слънце. Видът му беше толкова изненадващ и толкова обаятелно зрял, че на Джудит й се щеше да не беше нахлупила така набързо грозната си шапка и поне да беше имала време да среши косата си.

Но тя учтиво се ръкува с него.

— Здравей.

— Помислихме, че си забравила да дойдеш. Пристигнахме по-рано, знам, но трябваше да свършим някои работи в Пензанс. Вече всичко е в колата. Готова ли си?

— Да, разбира се. Довиждане, матрона.

— Довиждане, мила. Пожелавам ти да прекараш хубаво.

Очите на матроната зад очилата блеснаха от неприсъщо вълнение поради докосване до живота на висшата класа. Ловджийското комби, шофьорът, хубавият и самоуверен младеж…

— Да, непременно, и същото и на вас.

— Благодаря, че я намерихте, матрона… — Едуард меко взе от ръцете й чантата на Джудит, която тя все още държеше, и насочи момичето към колата с леко докосване на гърба й. — И кажете на госпожица Като че добре ще се грижим за нея — каза й той през рамо.

Но матроната не влезе вътре веднага. Стоеше пред сградата, престилката и шалът й се развяваха от вятъра, и ги гледаше да се изкачват нагоре с комбито с плътно затворени врати, докато стигнаха най-горе. Като погледна назад, докато громоляха надолу по алеята между рододендроните, Джудит видя, че тя още е там в очакване огромната кола да се скрие от погледа й.

Тя се настани на седалката и свали шапката си.

— Никога не съм виждала матроната толкова приветлива.

— Горката стара грозотия. Вероятно това е най-вълнуващото събитие, което ще й се случи през целия ден. — Кичур коса падна на челото му и той вдигна ръка да го отмести. — Съжалявам, че дойдохме да те вземем ние, но татко има някаква среща, а мама заведе Лъвдей в някакъв лагер на пони клуба. Изгубихме много време да напъхаме в сандъка проклетото пони, но Уолтър Мъдж тръгна с тях, така че на мама няма да се наложи да прави нещо много трудно, докато стигнат.

— Къде са отишли?

— О, не знам. Някакво известно място от другата страна на Фалмът. Обичаш ли коне?

— Не особено.

— Слава богу. Един в семейството е напълно достатъчен. Лично аз никога не бих могъл да имам нещо общо с тях. От единия край хапят, от другия ритат, а по средата са дяволски неудобни. Та затова сме тук ние с Палмър. Познаваш Палмър, нали?

Джудит погледна червената шия на Палмър.

— Виждала съм го в Нанчероу, но мисля, че не са ни запознавали.

— Така е — каза Палмър през рамо. — Знам всичко за теб. Идваш да поостанеш за малко?

— Да. През великденската ваканция.

— Това ще е хубаво. Влизай в навалицата, винаги съм казвал това.

— След около месец — обясни Едуард — ще мога да идвам да те вземам сам, защото дотогава ще мога да шофирам. Имам предвид официално. Карам около Нанчероу, но нямам право да излизам на главния път, докато не навърша седемнадесет. Толкова е досадно, но нищо не може да се направи. Особено като си имам баща, който стриктно бди над закона от съдийската скамейка. Така че се наложи да измъкна Палмър от лехата му с ряпа и да го накарам да направи каквото трябва.

— Никога не съм виждала тази кола.

— Така и предполагам. Тя се появява само в спешни или специални случаи. На около тридесет години е, но татко не иска да се отърве от нея, защото казва, че става двойно по-удобна като подвижна трапезария, когато вали по време на лов. И е добра при посрещане на гости на гарата и при снабдяване с храна, когато къщата е пълна. Случайно имаш ли нещо против, ако не отидем право вкъщи? Трябва да отида до Медуейз да ми вземат мярка за костюм и май не е лошо да убием с един куршум два заека. Имаш ли нещо против да се помотаеш малко?

— Не.

Всъщност много се зарадва, защото да се помотае, значеше да прекара повече време в компанията на този привлекателен млад човек.

— Няма да се бавим дълго. Можеш да отидеш да си купиш нещо. А татко ми даде петарка и каза да те заведа на обяд. Спомена нещо за „Митр“, но това е толкова задушно старо заведение и са ми омръзнали ростбифът и сосът, така че може би ще е по-добре да отидем на друго място. — Той се наведе напред. — Палмър, как се казваше оная кръчма на Лауър Лейн?

— Не можеш да заведеш младата дама в кръчма, Едуард. Няма нужната възраст.

— Ще кажем, че е по-голяма.

— С тая училищна униформа няма как да стане.

Едуард погледна Джудит. Тя се надяваше да не се изчерви. Но той само каза:

— Прав си. Няма да стане. — Това беше малко потискащо, сякаш я изследваха отблизо и не беше достигнала чертата.

— Можете да отидете в кръчма, ако искате — каза тя. — Аз ще си купя сандвич и ще го изям в колата.

Това го накара да се разсмее.

— Я виж колко си била сговорчива! Разбира се, че няма да седиш в колата. Ще намерим нещо много хубаво, което няма да е „Митр“.

Джудит нищо не каза. „Митр“ за нея винаги е било много скъпо и специално място, в което да те заведат на обяд. Но сега, както изглежда, то беше не само еднообразно, а и задушно, а Едуард имаше несъмнено по-живи идеи. Където и да отидеха, тя се надяваше да се справи с всичко и да поръча правилното питие, да не си изпуска салфетката или да тръгне за тоалетната посред обяда. Да те заведе на обяд Едуард Кеъри-Луис, трябва да е съвсем различно, отколкото когато си поканен от господин Бейнс, но независимо от тези свои безпокойства беше невъзможно да не се чувства доста напрегната.

Вече бяха стигнали до средата на града, като се движеха по Алвъртън към Грийнмаркет.

— Ако ни оставиш до банката, Палмър, ще е добре. И може би ще ни вземеш след два часа от същото място.

— Това ще ми свърши работа. Имам няколко поръчки от полковника и тъкмо ще ги изпълня.

— И ще си намериш нещо за ядене?

Палмър се развесели.

— Не се тревожете за мен.

— Няма. Съвсем сигурно е, че не си прекалено млад за кръчма.

— Никога не пия, когато съм на работа.

— Е, аз ще ти повярвам, но други хиляда души — няма. Добре, Палмър. Остави ни тук.

Той се наведе през Джудит и отвори вратата. За момент тя се поколеба над проблема да си сложи ли шапката или не. Да се носи шапка с униформата беше ненарушимо правило и никога не би дръзнала да излезе без шапка във време на срока. Но сега беше ваканция и се почувства безотговорна и дръзка. Освен това кой щеше да я види и, ако се разглеждат нещата по същество, кого всъщност го е грижа? И така омразната шапка си остана, където си беше — на пода. Тя излезе от колата, последвана от Едуард, който затръшна вратата. Внушителната кола потегли надолу по улицата. Гледаха я, докато изчезна, обърнаха се и тръгнаха заедно по слънчевия, многолюден тротоар към Медуейз.

Беше странно да се върне тук. Същата мрачна вътрешност, полирани щандове, продавачи с колосани яки. Но беше различно. Защото последния път, когато беше влязла през вратата, беше с майка си и двете пипнешком търсеха пътя си към нов живот на раздяла и към „Сейнт Урсула“. И през онзи ден беше видяла Даяна и Лъвдей Кеъри-Луис за пръв път, без дори да знае имената им, и скришно беше ги наблюдавала, поразена от приятелското им поведение, от красотата и чара на Даяна. И нямаше никакъв намек, никаква смътна представа колко близка ще стане с тези две интригуващи, лекомислени същества.

Но се беше случило. И ето я сега, след няколко месеца, бродеща нехайно из магазина с чудесния по-голям брат на Лъвдей и вече приета като една от клана Кеъри-Луис. Но заслугата не беше само на Джудит и тя знаеше това. Обстоятелствата по необикновен начин бяха променили живота й. Преди съвсем малко време бъдещето не й обещаваше нищо повече от четири години раздяла със семейството й и след като я приеха в училище, установяване в пансион за четири години и живот при леля Луиза. Но леля й почина и нейната смърт отвори вратите на Нанчероу за Джудит и разшири изгледите за подходящи случаи и възможности неимоверно.

— Добро утро, Едуард.

Дълбоките й и доста смущаващи размишления бяха прекъснати навреме от появяването на шивача, който излезе от някаква мрачна задна стая. Пъргав, той беше готов да се залови за работа. Шивашкият му метър беше преметнат през рамото, плешивата му глава сияеше като полирана.

— Добро утро, господин Тъкет. — Двамата се ръкуваха. Случаят явно беше традиционно официален.

Очите на господин Тъкет се разходиха по Джудит. Той сви вежди.

— Това не е малката Лъвдей, нали?

— За бога, не. Това е нейна приятелка, Джудит Дънбар. Ще ни гостува в Нанчероу.

— А, това обяснява всичко. Така и си помислих, това не може да е Лъвдей. Така. Полковникът ми се обади тази сутрин и каза, че може да наминете. Ловен костюм от туид, каза той.

— Точно така. Всичките ми дрехи са ми станали малки.

Господин Тъкет огледа Едуард и си позволи сянката на усмивка.

— Да, виждам. Трябва добре да ви хранят там, където живеете. А сега бихте ли избрали първо плата, или първо да ви взема мерките?

— Първо мерките. Да свършим с тях.

— Много добре. Бихте ли минали оттук?

— Ще изчакаш ли малко, Джудит?

— Разбира се.

— Намери си стол.

Но когато те изчезнаха в светая светих на господин Тъкет, дискретно скрита зад черна завеса, тя се качи горе, в раздела за училищни стоки, и си купи три чифта три четвърти чорапи, за да не носи никога, никога повече кафявите рипсени чорапи. По някаква причина след този дребен жест на предизвикателна независимост тя се почувства много по-уверена и изтича долу съвсем ободрена, намери си стол и седна да чака Едуард.

Наложи се да почака доста дълго. Но накрая Едуард и шивачът се появиха иззад завесата и момчето нахлузи пуловера си през главата.

— Извинявай — каза той.

— Няма нищо.

— Всички мерки трябваше да се сменят, обясни господин Тъкет. Този ловен костюм ще стане след известно време.

Последва изборът на плат, който трая дори по-дълго. Едуард изненадващо се оказа много придирчив. Показаха му дебели тетрадки с мостри, струпани на тезгяха, и всичките бяха прегледани и преценени. Много обсъждания бяха посветени на сравняване на предимствата на туида от Харис и този от Йоркшир. Десенът дали да е на зигзаг, на рибена кост или гладък сиво-зелен? Пробите се обръщаха, разглеждаха и отново обръщаха. Най-после Едуард си избра шотландски устойчив на тръни плат, мътнозелен, с едва забележими червени и светлобежови карета. Като го разгледа, Джудит го одобри.

— Никак не бие на очи — каза тя. — Много ще ти отива, ще се слива с фона в гората и в същото време е съвсем подходящ и да отидеш с него на обедно парти и дори на църква.

— Точно така, госпожице — грейна господин Тъкет. Той прегъна ъгълчето на избрания плат и го забоде с карфица. — Ще го поръчам незабавно и ще го започна веднага щом пристигне. Ще стане готов преди края на ваканцията. Трябва ли ви и още нещо? Ризи? Вратовръзки? Чорапи? — Той понижи глас. — Бельо?

Но на Едуард му беше достатъчно. Време беше да си тръгват. Господин Тъкет ги изпрати до вратата с толкова парадност и достойнство, колкото самият Нетълбед, и им пожела приятен следобед.

Стъпил благополучно на тротоара, Едуард въздъхна облекчено.

— Ох! Свърши се. Хайде да отидем да пийнем нещо и да обядваме.

— Струваше ми се, че го правиш с удоволствие.

— До един момент. Но отнема страшно много време.

— Харесвам туида.

— Във всеки случай е по-хубав от този на зигзаг. Поне няма да приличам на второразреден букмейкър. Хайде, да вървим. — И той пъхна ръка под лакътя й и я поведе през улицата, като пропусна на сантиметри две коли и велосипед.

— Къде отиваме? — попита Джудит, като подтичваше по тротоара, за да не изостава от едрите му крачки.

— Не знам. Ще намерим нещо.

Това, което намери, беше кръчма, но имаше градина, така че Джудит не трябваше да влиза в бара. Градината беше много малка, с ниска каменна стена и над нея имаше хубав изглед към пристанището и морето зад него. Имаше няколко маси и столове наоколо и относително на завет, така че не беше прекалено студено. Той я настани на една от масите и попита какво иска да пие. Поръча си Ориндж Корона, която все още й беше любима, а той се разсмя и влезе вътре, като наведе глава през ниската врата. След малко излезе, като носеше нейната оранжада, халба бира и обедно меню, написано на ръка на лист с подвити ъгли.

— Боя се, че не е толкова висока класа като „Митр“, но поне си спестихме онази убийствена тишина, нарушавана само от оригвания, или още по-лошо — от мишето скърцане на приборите по порцелана. — Той се смръщи над менюто и изкриви надолу ъглите на устата си в смешна гримаса. — Бифтек в тесто. Наденичка и пюре. Корнуолски домашно приготвени хлебчета с месо. Нека бъдат хлебчетата.

— Добре.

— Обичаш ли хлебчета с месо?

— Много.

— И за десерт можеш да си избереш плодов сладкиш със сметана, желе или сладолед. Също домашни.

— Може и да не ми остане място след хлебчетата.

— Може би.

Той вдигна поглед, когато жена в престилка излезе от бара и дойде да вземе поръчката им. Едуард я даде с царствен вид, прикриващ шестнадесетте му години. Джудит с удивление реши, че е необикновено обигран.

— Ще си вземем хлебчета.

— Отлично. — Той й се усмихна широко и тя добави: — Любими.

Мястото наистина беше хубаво. Той се оказа прав. Много по-добро от „Митр“. Не беше студено, щом си с палто, а е удоволствие да седиш на въздух, с високо небе, носещи се по него облаци и кръжащи, хлъзгащи се чайки с безкрайните им крясъци около мачтите и палубите на рибарските лодки. Приливът прииждаше и в далечния край на залива Сейнт Майкъл Маунт сякаш плуваше в синьото море, а зъберите на замъка бяха остри и приличаха на изрязани от хартия в прозрачния въздух.

Тя се облегна назад и отпи от чашата си.

— Кога напусна дома си?

— Преди две-три години. Когато Атина се върна в Швейцария. Бог знае дали и кога ще си дойде вкъщи.

— Не знаех, че вече си се върнал.

— Как би могла да знаеш?

— Мислех, че Лъвдей можеше да ми каже.

— Ама че надежда! Тя мисли само за онази проклета Тинкърбел. — През дървената маса той внезапно се усмихна. — Приятна ли ти е възможността да прекараш цял месец в Нанчероу, или от това ти се свива сърцето?

Стигна й умът да разбере, че се закача с нея.

— Не. Не ми се свива.

Усмивката му изчезна. Внезапно станал сериозен, той каза:

— Мама ми каза за леля ти, убита толкова ужасно. Кошмар. Съжалявам. Трябва да е било страшен шок.

— Да, беше. Но тя никога не е шофирала много внимателно.

— Ходих в къщата й.

— Ходил си там?

— Да. Палмър и аз бяхме натоварени със задачата да отидем със семейния камион и да докараме тук всичките ти неща. В първия си свободен ден трябваше да работя като вол.

— Много любезно от твоя страна.

— Нямах голям избор.

— Как… Как изглеждаше Уиндиридж?

— Малко неприветлив.

— Една и Хилда бяха ли там?

— Двете стари прислужници. Да, все още са там и ни помогнаха да подредим всичките ти неща. Всичко е готово и опаковано. Много грижливо.

— Къщата винаги е била неприветлива… — Питаше се дали той е зърнал Били Фосет да обикаля наоколо и да гледа какво става там, но реши да не задава въпроси. Сбърчи нос. — И пълна с необикновени реликви от живота на леля Луиза в Индия. Кожи, слонски крака и медни гонгове.

— Всъщност не съм влизал в тази част на къщата, така че не мога да съдя за вкуса й.

— А моите неща?

— Мисля, че Мери Милиуей се зае с тях. Подреди нещата ти, може би разопакова дрехите ти. Мама ми каза много твърдо, че розовата стая вече е твоя.

— Тя е толкова добра.

— Хич не я е грижа. Но обича да е пълно с хора наоколо. — Той вдигна очи. — Ура, хлебчетата ни пристигат. За малко да припадна от глад.

— Заповядай, любими. — Чиниите бяха тръшнати на масата. — Разправете се с това и всичко ще ви е наред.

Хлебчетата наистина бяха огромни и от тях се вдигаше аромат — на пара. Джудит взе нож и разряза своето на две, и врели парчета месо и картофи се изсипаха от половинките. Замириса й на лук и устата й се напълни. Порив на вятъра откъм морето духна косата й върху лицето. Тя я отметна назад и се усмихна на придружителя си.

— Толкова се радвам, че не отидохме в „Митр“ — каза му тя и вълна от задоволство, близка до щастие, я изпълни.

* * *

На връщане в Нанчероу, на слизане по склона към Розмълиън, Едуард беше осенен от поредната блестяща идея.

— Да отидем и да се обадим на леля Лавиния. Още не съм я виждал и може би ще придумаме Изабел да ни даде по чаша чай.

— Още съм натъпкана с хлебчето.

— И аз, но няма значение. — Той се наведе напред и тупна Палмър по мощното рамо. — Палмър, не трябва да се връщаш на работа, нали?

— Купих нещата, които беше ми поръчал полковникът. Той ги очаква. Казах, че ще се върна право вкъщи.

— В такъв случай може да ни докараш горе на хълма и да ни оставиш, а после ще се приберем пеша.

— Както искате.

— Добре. Отиваме. — Той отново се облегна назад и отметна перчема си от челото. — Ще ти хареса това, нали, Джудит? Лавиния винаги се радва да побъбри.

— Щом така искаш, разбира се. Но няма ли да й е неприятно да й се изсипем без предупреждение?

— Ни най-малко. Винаги е обожавала приятните изненади.

— Но сега е едва три и половина. Може би си почива.

— Тя никога не почива — уведоми я безцеремонно той.

И наистина беше съвсем прав — леля Лавиния не почиваше. Влязоха в къщата без много-много извинения и я намериха в окъпаната й в слънце всекидневна, седнала зад бюрото си, заета с кореспонденцията си. В огнището блещукаше малък огън и както и преди, очарователната стая заслепяваше и искреше от отразена светлина. Когато вратата шумно се отвори, тя рязко се обърна на стола си и вдигна ръка, за да си свали очилата. Изражението й при това грубо нарушаване на спокойствието й беше леко изненадано, но само за секунда. Като позна Едуард, изправен пред нея, то се смени с абсолютна радост.

— Миличък! — Тя остави писалката. — Каква великолепна изненада. Едуард! Дори не знаех, че си си дошъл.

Тя протегна ръка, той приближи, прегърна я и я целуна. Джудит видя, че сега тя беше облечена съвсем не така официално, както я помнеше от последния неделен обяд. Носеше дебела пола от туид, дебели чорапи и подходящи обувки. Дълга жилетка беше закопчана върху кремава копринена блуза, която откриваше блясък на златна верижка и колие от перли.

— Решихме да се отбием. Връщаме се от Пензанс в Нанчероу. Накарахме Палмър да ни остави тук и ще си отидем пеша.

— Господи, каква енергия. И Джудит с теб. От хубаво по-хубаво. В училищна униформа. Току-що ли ви разпуснаха? Каква радост за мен! Хайде сега елате, седнете и се разположете удобно, а ти, Едуард, трябва да ми разкажеш всичко, което си направил. От колко време си се върнал?

Тя се облегна назад, Едуард придърпа ниска табуретка, а Джудит седна на прозореца и ги гледаше двамата. Тя слушаше за живота в Хароу, за възможността да стане старши в пансиона и за успеха и другите дела на тима по ръгби. Той беше запитан за резултатите от изпитите и възможността да отиде в Оксфорд или Кеймбридж, после говориха за общи приятели, и за момчето, което Едуард беше довел вкъщи за лятната ваканция, и Джудит се чудеше как някой на възрастта на Лавиния може да бъде толкова обигран и заинтересован; как една личност, която никога не е имала собствено семейство, може да бъде толкова възприемчива към младото поколение и толкова наясно за истински важните аспекти на живота на това поколение. Предположи, че това се дължи вероятно на тясната й връзка с децата на Кеъри-Луис и поради тях никога не си е позволявала да се отстрани и да не е в течение на нещата.

Накрая Лавиния чу всичко, беше доволна и трябваше само да уточни настоящето.

— И какво правихте днес вие двамата?

Едуард й каза. Как са прибрали Джудит от „Сейнт Урсула“, как са му взели мерките за новия ловен костюм, как са яли пълнени хлебчета в градината на малка механа.

— Ох, колко ви завиждам. Няма нищо по-приятно от хубаво пълнено хлебче на чист въздух. А сега очаквам отново да сте гладни. — Тя дръпна назад ръкава си и погледна ръчния си часовник. — Вече наближава четири. Защо не отидеш до кухнята, мили Едуард, и не кажеш на Изабел да ни сервира чай. С малко късмет ще й е останал още маслен кейк. Или може би препечен хляб с маслини и подправки?

— Чудесно! Тъкмо се чудех дали ще стане дума за чая.

Едуард стана, силно се протегна и тръгна да търси Изабел. Когато вратата се затвори след него, леля Лавиния се обърна към Джудит.

— Сега мога да говоря с теб. — Тя си сложи очилата и загледа Джудит над тях. Лицето й отново беше станало сериозно. — Не исках да говоря пред Едуард, но бях толкова разстроена за теб, когато научих, че леля ти е загинала в оная ужасна автомобилна катастрофа. Добре ли си?

— Да. Добре съм.

— Да се случи нещо толкова трагично, и то точно на теб, на която семейството е в чужбина.

— Щях да се чувствам много по-зле, ако всички не бяха толкова добри и мили. Госпожица Като, господин Бейнс, Даяна. Всички всъщност.

— Даяна е много благородна душа. И най-важното е, че те посрещнаха толкова добре в Нанчероу. Много ме успокои, когато ми каза за намеренията си. Престанах да се тревожа за теб. Това означава, че можеш да отидеш в дом, в който те обичат, а нищо не е непоносимо, щом имаш нещо като семейство, дори ако не е твоето.

На Джудит й се стори, че трябва да обясни.

— Всъщност имам нещо като семейство в тази страна, защото имам леля Биди и чичо Боб. Те са страхотни, но тя в момента е много заета с нова къща, а чичо Боб и братовчедът ми Нед и двамата са във флота. Те винаги са тук и знам, че всякога мога да отида при тях. Но въпреки това отиването ми в Нанчероу прави всичко по-различно.

— Това е толкова весела къща! Там винаги нещо става. Понякога си мисля, че горкият Едгар съвсем се слисва. Ще си доволна там, Джудит, но помни, миличка, че ако по някаква причина се почувстваш леко унила или потисната, или самотна, или искаш да поговориш за нещо, или просто да обсъдиш проблемите, аз съм винаги насреща. В Дауър Хауз. И след като с години съм била омъжена за адвокат, съм станала превъзходен слушател. Няма да забравяш, нали?

— Няма. Няма да забравя.

— Чувам, че Едуард се връща. Изпратих го, защото Изабел го обожава, а обикновено не пия чая си преди четири и половина и не исках намръщено лице да се появи в кухнята. Но за Едуард ще направи и препечени филийки, и каквото й поиска, и до края на деня ще се разлива в усмивки.

* * *

Нанчероу

Същият ден, но по-късно

 

Сега мога да си довърша писмото. Както виждате, вече съм тук, в същата стая, но сега е истински моя, защото всичките ми неща са тук. Те се чувстват съвсем като у дома си, а Мери Милиуей премести леглото така, че да има място за бюрото и книгите ми. Сега е шест часът, красива вечер и под прозореца си чувам гълъбите от двора, а ако подам глава през прозореца ще чувам морето.

Каква изненада! Едуард, братът на Лъвдей, дойде да ме вземе от училището с един от градинарите, който кара комбито на полковник Кеъри-Луис. Отидохме до Пензанс и до Медуейз, защото трябваше да му вземат мярка за нов костюм, и после отидохме да обядваме, а по пътя на връщане се отбихме да видим леля Лавиния, госпожа Боскауен, в Дауър Хауз. Ядохме препечен хляб и след това се прибрахме вкъщи пеша, което беше много по-далече, отколкото го помнех, и много ми олекна, когато най-после пристигнахме. Едуард е много добър. Той е на почти седемнадесет и е в Хароу, отива в Оксфорд, мисля, когато завърши училището. Той е ходил в Уиндиридж да ми събере нещата. Видял е Една и Хилда, които още са там, но трябва да отидат на нова работа.

Още не съм видяла Лъвдей или Даяна, тъй като не са се върнали от състезание в пони клуба, нито пък полковник Кеъри-Луис. Само Мери Милиуей, която ми помогна да разопаковам дрехите и да ги подредя. По-късно, като сляза за вечеря, ще видя всички.

Моля ви, пишете ми скоро за всичко, което правите, за да мога да си го представя. Или кажете на татко да прави снимки, за да видя как Джес расте. Искам да знам дали ще ходи на училище или ще взема уроци. И дали Голи е още там, или го е изяла някоя змия?

Писмото ми е доста объркано, но имах толкова неща да ви разкажа. Всичко се променя толкова бързо, че понякога е съвсем трудно да си в крак с всичко, и от време на време откривам, че се чудя дали не забравих да ви кажа нещо. Иска ми се да съм при вас и да мога да ви разказвам, да говоря за всичко. Мисля, че порастването е малко самотно нещо.

С много обич, и моля ви, не се тревожете. Аз съм добре.

Джудит

1938

В Сингапур, в бунгалото на Орчард Роуд, спящата Моли Дънбар стреснато се събуди, потънала в пот от паника, погълната от някакъв неразбираем и безименен страх. Почти разплакана, тя се запита: „Какво не е наред, какво се е случило“. Странно, защото дори не беше тъмно в средата на следобеда и огромният капан за комари си висеше закрепен за високия таван. Следобедна почивка. Никакви вампири, змии или среднощни нашественици. Въпреки това зъбите й тракаха, дишаше плитко и неравно, сърцето й блъскаше като барабан. Известно време просто лежа вдървена в очакване ужасното нещо да връхлети. Но нищо не се нахвърли. Паниката бавно се разнесе. Кошмар, вероятно, но всякакъв сън, ако изобщо е сънувала, беше излетял от паметта й. Целенасочено успокои дишането си, накара вцепенените си мускули да се отпуснат. След малко безпричинният ужас се изпари и празнотата, която остави след себе си, бавно се запълни с пасивно, уморено облекчение.

И така, нищо. Само собственото й въображение, което летеше по всички посоки, както обикновено, дори когато си почиваше напълно безопасно в собствената си спалня със съпруга си до нея. Очите й кръжаха по познатото обкръжение, търсейки успокоение и нещо като сигурност. Бели стени, мраморен под. Тоалетката й, драпирана с набран бял муселин. Разкошният гардероб от тиково дърво, великолепно украсен с резбовани орнаменти. Плетени столове, ракла от кедрово дърво. До нея вратата към гардеробната на Брус, а над нея на високия таван перките на дървения вентилатор се въртяха, като разбъркваха оловния въздух до някакво подобие на хлад. Два гущера се бяха свили на отсрещната стена, замрели и неподвижни като странни брошки, забодени на ревер.

Тя погледна часовника си. Три часът в априлски следобед и горещината толкова влажна, толкова силна, че беше почти непоносима.

Лежеше гола под тънка ленена завивка и по бузите, шията, косата и кръста й се стичаше пот. На другия край на леглото дремеше Брус и леко похъркваше. Тя обърна глава и го загледа, като завиждаше на способността му да спи в обезсилващата жега на този тропически следобед. И все пак знаеше, че точно в четири той ще се събуди, ще стане, ще вземе душ, ще си облече чисти дрехи и ще се върне в кабинета си, за да работи още два или три часа.

Тя се размърда, затвори очи и почти веднага ги отвори. Беше невъзможно да лежи будна нито секунда повече. Внимателно, за да не събуди съпруга си, тя седна и спусна крака от леглото, обви се със завивката и пъхна стъпалата си под каишките на сандалите си. Тихо прекоси стаята и излезе през леката врата от летви на верандата. Тя беше широка и сенчеста, обхващаше целия периметър на бунгалото и имаше наклонен покрив, който не позволяваше на дъжда и слънцето да проникват вътре. И тук вездесъщите вентилаторни перки се въртяха над главата. В далечния край до отворените врати на всекидневната бяха наредени маси и столове. Това беше всекидневна на открито, където Моли прекарваше повечето от времето си. Синьо-бели сандъчета за цветя бяха напълнени с хибискус и портокалови цветове, а извън сянката на верандата градината се вареше на слаб огън под небе, избеляло от жега. Никакъв ветрец не поклащаше палмите, нито червения жасмин, нито цветовете на дърветата, но докато тя стоеше там, дървесен плъх се покатери по стъблото на бугенвилията и предизвика дъжд от цветчета. Листчетата се носеха надолу и поръсиха стъпалата на верандата.

Беше невероятно тихо. Джес, прислужниците, кучетата спяха. Моли мина по дължината на верандата, гьонът на подметките й шляпаше по дървения под. Там тя потъна в един от плетените столове с крака на специалната подставка. До този особен стол имаше тръстикова маса, където бяха събрани малките принадлежности на бавния й, уседнал живот: книгата й, кутията с шивашки принадлежности, кореспонденцията, списанията, бележникът за ангажименти (много важен!) и бродерията й. Специално днес там имаше и екземпляр от лондонския „Таймс“ отпреди три седмици, който Брус беше уредил да му изпращат редовно. Казваше, че обичал да чете „истински новини“, както ги наричаше, макар че Моли подозираше, че единственото, което изучаваше задълбочено, бяха резултатите по ръгби и точките от крикет.

Обикновено Моли не четеше „Таймс“. Но сега поради липсата на по-добро занимание взе вестника, разгъна го и го отвори. Датата беше петнадесети март и заглавията се хвърлиха към нея като призрак в мрака, защото на дванадесети март нацистка Германия беше окупирала Австрия.

Остаряла новина, защото бяха чули за окупацията по радиото преди три седмици, почти веднага, след като беше станала. Но Брус, макар и с мрачно лице, не говореше много за нея и Моли му беше благодарна за това, защото означаваше, че тя просто можеше да го изхвърли от мислите си. Нямаше полза от песимизма. Може би ще стане нещо, което ще сложи нещата по местата им. Пък и във всички случаи имаше толкова много други неща, които да я занимават, като грижите за Джес и уроците й, планирането на менюто с Куки и поддържането на социалните й дейности на ниво. Особено последното тя намираше за много уморително.

Но сега… Сама и ненаблюдавана, когато никой не можеше да прави забележки за реакциите й, тя събра смелост и се противопостави на изкушението да отхвърли ужасната новина. Имаше снимка. Хитлер, крайно развълнуван, возен по улиците на Виена, колата му, заградена от двете страни от немски военни части, тротоарите гъмжат от хора. Разгледа лицата на тези хора и беше силно смутена, защото макар че някои ясно отразяваха ужаса от това, което накрая беше станало, прекалено много бяха тържествуващи, приветстваха новия лидер и издигаха знамена с черния пречупен кръст на нацизма. Това беше неразбираемо. Как можеше един патриот да приветства такова нашествие? Като търсеше отговор на този въпрос, започна да чете описанието на фактите около събитието и вече не можеше да спре, защото мрачните думи, премерената проза грабна вниманието й, като обрисуваше изключително жива картина на насилствено покоряване. Край на всичко, помисли си тя. След като е допуснато да стане това, какво още може да се случи?

Нищо особено хубаво. В Лондон, в Парламента настроението беше тежко. В Камарата на общините Чърчил се готвеше да говори. От години бяха гледали на него като на някаква Касандра, която предсказва гибел и разрушение, докато другите оптимистично си гледат бизнеса. А сега изглеждаше, че той е бил съвършено прав и предупрежденията му звъняха като погребална камбана… „Европа е изправена пред програма за агресия… единственият възможен избор… е да се подчини или да предприеме ефикасни мерки…“

Стига. Тя сгъна вестника и го пусна на пода до себе си. Ефикасни мерки означаваха война. Дори глупак като нея можеше да разбере внушението. Буреносните облаци, които бяха се появили на хоризонта на несложния живот на Моли още преди да напусне Англия на кораба за Коломбо, нито се бяха разсеяли, нито изчезнали. Бяха се увеличили, струпали и сега заплашваха да почернят цяла Европа. А Англия? А Джудит?

Джудит. Моли знаеше, че трябва да се срамува. Би трябвало да мисли за другите, за вече насилените нации и потисканите народи, но най-високо в съзнанието й беше безопасността на детето й. Ако в Европа има война, ако Англия бъде въвлечена, какво ще стане с Джудит? Дали не трябва да изпратят за нея веднага? Да забравят за училището, да захвърлят всички планове, които бяха правили за нея и да я върнат в Сингапур възможно най-бързо? Тук войната никога нямаше да ги засегне. Отново всички ще са заедно и Джудит ще бъде в безопасност.

Но още когато тази мисъл й мина през ума беше почти сигурна, че Брус няма да се съгласи с нея. Силен поддръжник на правителството, фанатичен консерватор и непреклонен патриот, той не можеше да си представи ситуация, в която Англия да е в смъртна опасност, завладяна или потискана. Ако Моли започне да спори, Брус ще й напомни непробиваемостта на линията „Мажино“^[13], смазващото превъзходство на британската флота и световната мощ на Британската империя. Джудит е в пълна безопасност. Смешно е да се изпада в паника. Престани да си толкова глупава.

Тя знаеше всичко това, защото вече беше го слушала. Когато Луиза Форестер загина в онази зловеща автомобилна катастрофа и беше пристигнала телеграмата от господин Бейнс, която ги уведомяваше за трагичното събитие, първата мисъл на Моли беше не скръбта за Луиза, а загриженост за Джудит, и тя беше изцяло за връщането й вкъщи с първия кораб, за да бъде заедно с изоставената си дъщеря. Но Брус, макар и силно засегнат от новината за смъртта на сестра си, беше си останал силен британец, който държи чувствата си в себе си, с твърда горна устна и крака на земята. Нещо по-лошо — беше настоял пред разстроената си жена, че няма смисъл да се предприемат импулсивни действия. Джудит е в училище с пансион, начело с госпожица Като, а Биди Съмървил е съвсем наблизо в случай на нужда. Емоционалното връщане на майка й няма да улесни живота на Джудит. Много по-добре е да я оставят на спокойствие, за да си продължи учението, и да оставят нещата естествено да се подредят.

— Но тя си няма дом. Няма къде да отиде! — изплака Моли, но Брус остана непреклонен.

— С какво ще й помогнеш? — попита той, вече губейки търпение.

— Ще мога да бъда при нея…

— Докато стигнеш дотам, кризата ще свърши и ще бъдеш напълно излишна.

— Не разбираш.

— Да. Не разбирам. Така че се успокой. Върви да й напишеш писмо. И не се паникьосвай. Децата не обичат родители, които прекалено се суетят около тях.

И тя не можеше нищо да направи, защото нямаше свои пари и ако Брус не отиде до корабното ведомство, не й резервира билет и не го плати, тя беше безпомощна. Положи всички усилия да се справи с положението, но следващите няколко седмици бяха период на скръб, на копнеж да докосне Джудит, да види милото й лице, да я прегърне, да чуе гласа й, да я успокои и утеши.

Но към края на деня тя осъзна, че Брус беше подлудяващо прав. Ако Моли беше отплавала, щяха да минат пет-шест седмици, преди да стигне до Джудит, а през това време всички проблеми бяха се решили по чудо. Празнотата, оставена от Луиза, беше запълнена от великодушното, макар и непознато семейство Кеъри-Луис.

Фактическото почти осиновяване на Джудит беше извършено по порядъчен и делови начин. Госпожица Като им писа, като даде на полковника и госпожа Кеъри-Луис отлична характеристика и добави, че според нея гостоприемството, което предлагат на Джудит, ще й бъде само от полза. Бяха станали добри приятелки с малката Лъвдей Кеъри-Луис, фамилията е стара и много уважавана в областта и госпожа Кеъри-Луис е изразила с дълбока искреност желанието си да вземе Джудит вкъщи.

Тогава, почти веднага след писмото на госпожица Като, дойде и това на самата госпожа Кеъри-Луис, написано с едър, почти нечетлив почерк, но на най-скъпа, с напечатано фамилно име и адрес, дебела синя хартия. Моли неочаквано беше и впечатлена, и поласкана, и след като разшифрова почерка, се оказа трогната и обезоръжена. А Джудит очевидно беше направила чудесно впечатление. Оставаше й единствено просто да се надява, че дъщеря й няма да бъде зашеметена от величието на това, което явно беше стопанство на големи местни земевладелци.

Нанчероу! Тя си спомни онзи ден в Медуейз, когато бе видяла Даяна Кеъри-Луис за пръв и единствен път. Жизнените им пътища бяха се докоснали само за миг, като кораби, разминали се в нощта, но тя още живо си спомняше образа на красивата младееща майка, на детето й със светло лице и почти гаменско поведение, на пекинеза с алена каишка. На въпроса й отговориха: „Това е госпожа Кеъри-Луис. Госпожа Кеъри-Луис от Нанчероу“.

Всичко ще бъде наред. Няма място за съмнение, няма причина за резервираност. Моли отговори на писмото, приемайки с благодарност, и направи всичко възможно да отстрани безполезното усещане, че се отказва от Джудит.

Брус заяви самодоволно:

— Казах ти, че всичко ще се нареди.

Тя намираше поведението му за изключително дразнещо.

— Лесно ти е да го кажеш сега. Какво щяхме да правим, ако Кеъри-Луис не бяха се притекли на помощ?

— Защо да гадаем? Всичко е уредено. Винаги съм казвал, че Джудит може сама да се грижи за себе си.

— Откъде знаеш? Та ти не си я виждал от пет години! — Ядосана, тя ставаше опърничава. — И не мисля, че тя ще прекарва цялото си време в Нанчероу. В края на краищата и Биди е все още наблизо. Тя ще се радва да приеме Джудит по всяко време.

— Те могат да уредят това помежду си.

Моли се нацупи за момент, не искаше той да има последната дума.

— Просто не мога да се преборя с чувството, че съм я предала на непознати.

— О, за бога, престани да се тормозиш. Просто бъди признателна.

И така тя бе потиснала леките бодвания на негодувание и завист и твърдо си казваше каква късметлийка е. Концентрира се върху признателността и писането на писма до дъщеря й. А сега, след две години — Джудит навършва седемнадесет през юни — не беше минавала и седмица, без пристигането в Орчард Роуд на дебел плик, адресиран с почерка на Джудит. Дълги, пълни с обич, скъпи писма, с всички новини, които една майка би искала да знае. Всяко беше четено и препрочитано, носило наслада и накрая пъхвано в голяма кафява кутия за писма на дъното на гардероба на Моли. Животът на Джудит, без преувеличаване, беше в тази кутия. Истински отчет за всичко, което беше й се случило след незабравимия ден, когато се беше сбогувала с майка си.

Ранните писма бяха целите за училището, уроците, новия велосипед и живота в Уиндиридж. После шокът от смъртта на Луиза, погребението й, първото споменаване на господин Бейнс, смайващата новина за наследството на Джудит. (Никой от тях не беше си представял размерите на състоянието на Луиза. Но беше толкова успокояващо да знаеш, че Джудит никога няма да е принудена да иска пари от съпруга си, което е най-неприятният аспект от съпружеския живот.)

После първото посещение в Нанчероу, постепенното поглъщане на Джудит от клана Кеъри-Луис. Което малко приличаше на четене на роман с твърде много участници… Деца, приятели, роднини, да не говорим за икономи, готвачи и бавачки. Малко по малко обаче Моли сортира различните индивиди и след това не беше толкова трудно да следи интригата.

Още по-късно и други училищни новини. Концерти и пиеси, мачове по хокей, резултати от изпити, лека епидемия от морбили. Коледа при Биди и Боб в новата им къща в Дартмут, междусрочна ваканция със семейство Уорън в Порткерис.

Моли се радваше, че дъщеря й беше запазила връзката си с Хедър. Би било печално тя толкова да навири носа си, че да забрави старите приятели. После лятно пътуване до Лондон с Даяна Кеъри-Луис и Лъвдей, престой в малката къща и развеждането й на пазаруване и обеди, завършващо с вечер в „Ковънт Гардън“, за да видят танца на Татяна Рябушинска с руския балет.

Всички изпитания и удоволствия на едно обикновено подрастващо момиче. А Моли, нейната майка, пропускаше всичко това. Толкова е несправедливо, казваше си тя в пристъп на негодувание. Всичко е нередно. И все пак знаеше, че не е изолирана. Нейните терзания изпитваха хиляди други британски съпруги и майки. Дали в Сингапур или в Англия, човек никога не е на правилното място и винаги се стреми към друго. Или храбро се борят със студа и дъждовете на дома си и мечтаят за слънце, или седят като нея сега, както беше вторачена в изгорените от слънцето градини на Орчард Роуд и виждат само пътеката към Ривървю в мъглива вечер и Джудит, която се изкачва нагоре към къщата от гарата. Върви, после вижда майка си, притиска бузата си до нейната и казва името й. Допир. Понякога Моли опира листовете на писмата й до страните си, защото ръката на Джудит беше докосвала хартията — това е най-близкото, което може да получи.

Тя въздъхна. Иззад нея, зад вътрешните врати, се чу раздвижване. Мекият глас на Ама от стаята на Джес, която вдигаше детето от сън. Сиестата свърши. В далечния край на поляната се появи градинарчето, което усърдно влачеше преливаща лейка за поливане. Скоро ще се появи Брус, спретнато готов за офиса, и след това ще стане време за следобедния чай. Сребърният чайник, сандвичите с краставици, тъничките резенчета лимон. Колко неприлично ще се стори на А Лин, иконома, да намери господарката си седнала там, облечена само с пеньоар. Трябва да се стегне, да се върне в спалнята си, да вземе душ, да се облече, да оправи косата си и тогава да се представи отново като една уважавана мемсахиб.

Но преди да успее да направи това огромно усилие, при нея дойде Джес, свежа и чистичка в лятна рокличка без ръкави и млечно светла коса, гладка като коприна след обработката на Ама с четката за коса.

— Мами!

— О, миличка.

Тя протегна ръка да обгърне малката си дъщеря в прегръдка и да залепи целувка на темето й. Джес, вече на шест години, растеше висока и стройна в жегата на Сингапур като цвете, което се радва на топлината и влагата. Лицето й беше загубило част от бебешките си извивки, но очите й все още бяха кръгли и сини като метличина, а бузките й, голите й ръчички и крачета бяха приятно загорели до чудесния цвят на току-що снесено кафяво яйце.

При появяването й Моли усети бодване от вина, защото беше така погълната от мисли за Джудит, че Джес за малко съвсем се беше изплъзнала от мислите й.

— Кажи ми как си? — Вината беше направила гласа й особено пропит с обич. — Колко си ми хубава и спретната.

— Защо си още по нощница?

— Защото ме домързя и още не съм се облякла.

— Ще ходим ли да плуваме в клуба?

Моли, събирайки мислите си, си спомни плановете им.

— Разбира се, че ще отидем. Бях забравила.

— А после може ли да играем крокет?

— Не тази вечер, миличко. Няма да имаме време. Трябва да се върна вкъщи, да се преоблека и да излезем на вечеря.

Джес прие това съобщение безпроблемно. Вече се беше примирила с факта, че родителите й излизат през повечето вечери, а пък ако не излизаха, приемаха гости. Рядко имаше вечери, когато оставаха вкъщи сами.

— Къде ще ходите?

— В Гест Найт при Сийлъринг Баракс. Полковникът ни покани.

— Какво ще облечеш?

— Може би новата си бледолилава муселинена рокля. Която шивачката завърши миналата седмица. Ти как мислиш?

— Ами да дойда ли при гардероба ти и да ти помогна да избереш? — Джеси много си падаше по дрехите и прекарваше много време, тракайки наоколо в обувките с високи токове на майка си или окичена с нейните гердани.

— Много хубава идея. Ела, ще излезем, преди да дойде А Лин и да ме свари толкова развлечена.

Тя спусна крака отстрани на шезлонга, като скромно придържа пеньоара си, обвит по тялото й. Джес хвана другата й ръка и заподскача по дължината на верандата. Малкият дървесен плъх все още се щураше сред клоните на бугенвилията и венчелистчетата падаха долу на пурпурна купчинка.

* * *

Имаше време, когато Джудит изгуби илюзиите си около Коледа. Това стана през годините в Ривървю, когато липсата на ентусиазъм у Моли Дънбар за годишния фестивал, нежеланието й да украси къщата със зеленика и дори безразличието й към традиционните ястия породиха тъпо усещане за фиаско, така че в четири следобед на Коледа Джудит беше готова да се оттегли с новата си книга и беше съвсем доволна, че всичко почти свърши.

Това, разбира се, не беше само по вина на Моли. Обстоятелствата бяха трудни за нея. Тя никога не се беше сприятелявала лесно и като нямаше млади роднини, с които да напълни къщата, не беше лесно да предизвика вихър от всеобща радост с двете си малки дъщери. Без моралната подкрепа на съпруг, който да се облече като дядо Коледа, да пълни чорапи и да реже пуйки, нейната вродено пасивна природа вземаше връх и в резултат тя тръгваше по линията на най-малкото съпротивление.

Но сега всичко беше променено. Бяха идвали и си отивали Коледи след онези уникално непразнични времена в Ривървю. Всяка беше различна и, погледнато назад, всяка нова по-хубава от предишната. Първо онези две седмици в Кийхам с леля Биди и чичо Боб. Тази ваканция беше направила много за възстановяване на доверието на Джудит в съществената магия на празниците. После първата Коледа в Нанчероу с къщата, ослепителна от украса и отрупана с подаръци. Всички Кеъри-Луис бяха се събрали, както и много други хора, и веселието не секваше от Бъдни вечер и среднощната служба до дългия поход към вкъщи след срещата на втория ден на Коледа на местните ловци. А Даяна беше подарила на Джудит първата й дълга рокля от бледосиня тафта и тя я облече на коледната вечеря и после танцува валс с полковника, с когото кръжаха по пода на салона.

Последната година, 1937, тя бе се върнала при семейство Съмървил не в Кийхам, а в новата им къща на брега в Дартмут. Там бяха и Нед, и негов приятел, младши лейтенант от кораба на Нед. Беше паднал дебел сняг и отидоха да се пързалят с шейни, а една вечер отидоха до Плимут на запомнящо се парти в компанията на един от кръстосвачите на Нейно Величество.

А сега щеше да бъде отново в Нанчероу, и на седемнадесет Джудит се вълнуваше от тази перспектива като съвсем малко дете и броеше дните до края на срока. От Лъвдей, която все още се връщаше вкъщи всеки уикенд, беше насъбрала от сутрините в понеделник парченца приятна информация относно предстоящите планове, уредените партита и поканените гости.

— Ще бъдем най-претъпканата къща. Мери Милиуей брои чаршафите като маниачка, а госпожа Нетълбед е затрупана до шия с кайма, пудинги и кейкове. Не мога да ти опиша колко приятно мирише кухнята. Всичко е с подправки и пияно от бренди. А Атина си идва от Лондон, пък Едуард отива на ски в Ароса, но обещава да се върне навреме.

Което предизвика леко трепване на сърцето на Джудит, защото би било ужасно да не успее. Едуард вече беше пораснал, беше напуснал Хароу и беше завършил първия си семестър като студент в Кеймбридж. Да го види отново беше част от вълнението и нетърпеливото очакване, които преживяваше. Фактически доста голяма част. Не беше влюбена в него, разбира се. Да си влюбен, е нещо, в което изпадаш към филмовите звезди или идолите от матинетата, или други безопасно недостижими обекти. Но неговото присъствие внасяше толкова живот и блясък във всякакви случаи, че беше трудно да си представиш каквото и да било празненство да е пълноценно без него.

— Надявам се да успее. А Джеръми Уелс?

— Мама не каза. Може би ще работи или ще е с родителите си. Но се обзалагам, че ще намине по някое време. Винаги го прави. Мама е поканила семейство Пийрсън от Лондон. Те са нещо като втори братовчеди на татко, но са съвсем млади… мисля, че около тридесетте. Наричат се Джейн и Алистър и когато се жениха, бях им шаферка. В Сейнт Маргарет, Уестминстър. Страхотен шик. Сега имат две деца, и те идват с бавачката си.

— Как се казват децата?

— Камила и Роди. — Лъвдей сбърчи нос. — Не мразиш ли това име — Камила? Звучи като бельо. Те са много малки. Да се надяваме, че няма да реват през цялото време.

— Сигурно са много сладки.

— Е, едно е сигурно: няма да бъдат пуснати в моята стая.

— Не бих се тревожила. Бавачката ще ги държи под око.

— Мери казва, че ако започнат да обръщат детската с главата надолу, ще й даде да разбере. А, и в неделя с татко отидохме в насаждението и избрахме дърво…

Звънецът удари и не остана време за още. Джудит се отправи към уроците по френски, като преливаше от удоволствие, защото тази Коледа наистина обещаваше да бъде най-хубавата.

Междувременно в „Сейнт Урсула“ Коледа започна с подходяща религиозна нотка в началото на коледните пости. На сутрешното събиране те пееха химни за постите.

Ела, ела, Имануел,

и откупи от плена Израел…

А навън дните бяха къси и тъмните вечери дълги. В класа по изкуства се рисуваха коледни картички и се правеха хартиени украшения. По музика се репетираха коледни песни, хорът се бореше с ужасно трудните припеви на „Първата Коледа“ и „О, елате всички вярващи“. После идваше годишният празник с различна тема всяка година. Тази година трябваше да бъде „Дреха с фантазия“ — костюм, направен от хартия и на стойност не повече от пет шилинга. Джудит заши цигански костюм с няколко волана от крепонена хартия на шевната машина на матроната и си закачи на ушите халки от пердета с конец, но Лъвдей просто залепи множество стари вестници, нахлупи шапката си за езда и се появи като Новини за конните състезания. Костюмът й се разпадна по време на енергичните игри и тя прекара остатъка на вечерта в морскосините си кюлоти и старата риза, които носеше под всичките слоеве на „Дейли Телеграф“.

Дори времето се изхитри да прибави към сезонното напрежение, като стана хапещо студено, необичайно за този умерен, обграден с море нос на Англия. Сняг не беше паднал, но тежки слани превръщаха поляните в сребро и правеха игрищата толкова твърди, че всички състезания бяха отменени. В градините замръзнали палми и полутропически храсти окапаха мъчително и беше трудно да се повярва, че някога могат да се съвземат от това жестоко преживяване.

Но имаше по-важни неща, за които да мисли. Най-после дойде последната сутрин на срока, годишната служба с коледни песни в параклиса и после вкъщи. На чакълената площадка пред входната врата вече бяха се струпали коли, таксита и автобуси, за да отнесат бъбривата тълпа от ученички. Като казаха довиждане на госпожица Като и й пожелаха весела Коледа, Джудит и Лъвдей с ръце, отрупани с книги и провиснали торби за обувки, избягаха навън на хапливия въздух и свободата. Палмър беше там с ловното комби, вече натоварено, и те скочиха на него и тръгнаха.

В Нанчероу приготовленията вървяха с пълна сила. Навсякъде гореше огън и огромна ела се издигаше в хола. Още докато влизаха през входната врата, Даяна тичаше надолу по стълбите да ги посрещне с гирлянда от зеленика на едната ръка и дълъг фестон от сърма на другата.

— О, мили създания, вече сте тук, живи и здрави. Не е ли ужасен студ? Затваряйте вратата да не влезе вътре. Не мислех, че ще дойдете толкова скоро. Джудит, скъпа, божествено е да те видя. Господи, мисля, че си пораснала.

— Кой е тук? — попита Лъвдей.

— Засега само Атина, и още ни гък, ни мък от Едуард. Но това само означава, че прекарва добре. А Пийрсънови пристигат довечера. Шофират чак от Лондон, горките. Надявам се пътищата да не са прекалено гадни.

— А Нени, Камила и Родни?

— Мила, не я наричай Нени. Това си е лична шега. Те идват утре с влака. А после Томи Мортимър пристига на другия ден, той също е проявил разум и е взел влака. Колко много хора трябва да се посрещнат на гарата!

— А къде са всички?

— Баща ти и Уолтър Мъдж взеха трактор с ремарке и отидоха да ми наберат още купища зеленика. А Атина пише коледни картички.

— Още ли не ги е написала? Никой няма да ги получи навреме.

— Добре, де. Може би само ще напише „Честита Нова година“ — Даяна помисли малко над това и се изсмя. — Или може би „Честит Великден“. Сега, милички, трябва да продължа. Какво правех? — Тя погледна гирляндите от сърма и зеленика, сякаш за да почерпи вдъхновение. — Украсявах стаите, струва ми се. Толкова много има да се прави! Защо не намерите Мери? — Тя вече се носеше към приемната. — Да й помогнете да разопакова. Разбрахме се. Ще се видим на обяд.

Сама в розовата си стая, след като се ориентира, провери притежанията си и прекара няколко ледени мига във висене на отворения прозорец. Първото, което Джудит направи, беше да се преоблече, да свали униформата и да си облече подходящи удобни дрехи за пораснали. Като направи това, беше готова да се заеме с разопаковането и беше коленичила до отворения куфар, в който търсеше четката си за коса, когато чу гласа на Атина, която викаше името й.

— Тук съм!

Тя престана да търси и обърна лице към вратата. Чу бързи леки стъпки и в следващия миг влезе Атина.

— Само надникнах да ти кажа здравей и честити празници, и всичко останало. — Тя влезе в стаята и се тръсна отпуснато на кревата на Джудит. — Току-що срещнах Лъвдей и от нея разбрах, че вече си дошла. Как са работите?

Джудит седна на петите си.

— Добре.

От цялото семейство Кеъри-Луис Атина беше тази, която Джудит познаваше най-малко и следователно при първите срещи винаги беше малко смутена и стеснителна. Не че не беше дружелюбна или забавна, или отстъпчива като по-голяма сестра, защото тя беше всичко това. Работата беше там, че беше така сензационно блестяща и изтънчена, че общото въздействие на присъствието й можеше да те зашемети. При това не идваше често в Нанчероу. Приключила с дебютантските танци и Швейцария, тя вече беше напълно пораснала и прекарваше повечето от времето си в Лондон, като се прибираше да преспи в малката къща на майка си в Кейдоган Мюз и водеше живот, отдаден само на удоволствия. Нямаше дори истинска работа (казваше, че работата би й пречила на приятните импровизирани уговорки) и ако я питаха за безделието й, само се усмихваше неясно и измърморваше нещо за благотворителен бал, за чиято организация помага, или за изложба, за да се популяризира някой художник или скулптор, на чиято неразбираема творба твърдеше, че се възхищава.

Светският й живот течеше без прекъсване. Мъже бръмчаха около нея — пословичните пчели около гърнето с мед, и когато беше в Нанчероу, тя прекарваше повечето си време на телефона, като утешаваше нещастно влюбените момчета, обещаваше да ги потърси, когато се върне в Лондон, или скалъпваше някаква невероятна история за това къде се намира и колко е невъзможно в момента да е с тях. По едно време полковникът беше принуден да отбележи, че тя го е докарвала до разболяване толкова много пъти, че се чуди как още не е умрял.

Но Джудит й симпатизираше. По някакъв начин трябва да е ужасна отговорност да притежаваш такава красота. Дълга руса коса, безупречна кожа, огромни сини очи, обградени с черни ресници. Беше висока колкото майка си, стройна и дългокрака, носеше много червено червило и много червен лак на ноктите, винаги беше облечена в чудесни нови дрехи по най-последната мода. Днес, понеже тук беше провинция, беше с панталон с мъжка кройка и копринена риза, и жакет от камилска вълна с подплънки на раменете и блясъка на диамантена брошка, забодена на ревера. Джудит не беше виждала брошката досега и предположи, че тя е неотдавнашен подарък от някой обожател. Това беше още нещо около Атина. Тя непрекъснато получаваше подаръци. Не само за Коледа и на рождените си дни, а постоянно. И не просто цветя и книги, а бижута и дребни украшения, които да закачи на златната си гривна, скъпи малки кожи от самур и норка. Седнала тук на леглото, тя изпълни стаята с романтичния аромат на парфюма си, и Джудит си представи огромния флакон от шлифовано стъкло, набутан й от някой луд от желание да я притежава, и оставен безгрижно до дузина други на тоалетната й масичка.

Но въпреки това тя беше много приветлива и много щедра, когато раздаваше дрехите си и съвети как да си носиш косата. И не се надуваше ни най-малко. Тя внушаваше, без всъщност да го казва, че мъжете в действителност са нещо досадно, и беше много доволна да избяга от ухажванията им и да прекара малко, но не особено дълго време със семейството си.

Сега тя кръстоса крака и се настани удобно, за да си побъбрят.

— Обожавам цвета на пуловера ти. Къде го купи?

— В Плимут, последната Коледа.

— Разбира се. Тогава не беше с нас, нали? Липсваше ни. Как върви училището? Не ти ли е дошло до гуша от него? Аз едва не полудях от скука, когато бях на седемнадесет. И всички тези убийствени правила. Нищо, скоро ще свърши и тогава ще можеш да изфучиш до Сингапур. Едуард каза, че не си е представял колко затъпяващ е Хароу, докато не го е напуснал. Мисля, че Кеймбридж е отворил пред него цял нов свят.

— Ви… виждала ли си го напоследък?

— Да, дойде и прекара една нощ в Лондон с мен, преди да се отправи за Ароса. Прекарахме си чудесно, бифтеци, шампанско и голяма размяна на новини. Знаеш ли с какво се занимава той? Няма да повярваш. Записал се е в университетския клуб за летене и се учи да пилотира самолет. Не мислиш ли, че това е страхотно смело и героично?

— Да, мисля — каза Джудит напълно искрено. Самата мисъл да се учиш да летиш на самолет беше напълно ужасяваща.

— Той обожава това. Казва, че е най-вълшебното нещо на света. Да се носиш над всичко като чайка и да виждаш всички тези малки ниви.

— Мислиш ли, че ще се върне за Коледа?

— Длъжен е да си дойде. Рано или късно. Какво ще облечеш за коледните празници? Купи ли си нещо ново?

— Ами да, купих си. Не е съвсем ново, но още не съм го носила.

— Значи е ново. Разкажи ми.

— Направено е от сари. Мама ми изпрати едно за рождения ден, а майка ти ми помогна да нарисувам модела, после го занесохме на нейната шивачка и тя го уши.

Беше много приятно да обсъждаш дрехи с Атина по такъв „възрастен“ начин. Лъвдей никога не говореше за дрехи, защото я отегчаваха и не я интересуваше как изглежда. Но Атина моментално се заинтересува.

— Звучи сензационно. Може ли да го видя? Тук ли е?

— Да, в гардероба.

— Хайде, покажи го!

Джудит се изправи и отиде да отвори гардероба. Посегна към закачалката, на която висеше скъпоценната рокля, покрита с черна опаковъчна хартия.

— Хартията е предназначена да предпазва златните нишки от потъмняване. Всъщност не знам съвсем защо — обясни тя, като я махаше. — Беше ужасно трудно да се скрои, защото искахме да използваме десена на края, но Даяна се справи…

Последният слой хартия падна на пода и роклята се показа. Тя я държеше пред себе си и разпери полата, за да се види ширината й. Коприната беше толкова фина, че почти не тежеше, беше лека като въздух. По големия подгъв и маншетите на късите ръкавчета блестеше с отразена светлина основният златен мотив от края на сарито.

Атина зяпна.

— Мила, божествена е. И какъв цвят. Не тюркоазен, нито син. Абсолютно съвършена. — Джудит пламна от удоволствие. Беше много успокояващо не друг, а самата Атина да бъде толкова искрено ентусиазирана. — А обувките? — Тя присви очи. — Златни или сини?

— Златни. Нещо като сандали.

— Разбира се. Трябва да носиш златни бижута. Огромни обеци. Имам точно такива, ще ти ги заема. Божичко, ти ще съсипеш всички мъже в стаята. Наистина е дивна и съм луда от завист. Сега я завий отново, както си беше, и я прибери, преди да започне да потъмнява или каквото там беше.

Тя седеше и гледаше докато Джудит, не без известно затруднение, направи всичко това и върна роклята в безопасността на гардероба. После широко се прозина и погледна часовника си.

— Божичко, един без петнадесет. Не знам за теб, но аз умирам от глад. Хайде да слезем, преди Нетълбед да удари гонга. — Тя грациозно стана от леглото, прокара ръка по блестящата си коса и зачака готова. — Май не успя да разопаковаш много. По моя вина, прекъснах те. Нищо, можеш да довършиш по-късно. Не е ли божествено да знаеш, че е ваканция и пред теб има дни и дни? Цялото време на света.

* * *

Джудит беше събудена от вятъра, вихър, нахлул през нощта, и сега виеше откъм морето, удряше по стъклата и тропаше по рамките на прозорците. Беше все още тъмно. Беше открехнала прозореца, преди да си легне, но сега течението налиташе върху пердетата и те танцуваха като вампири, така че след малко тя стана и като потръпна от ледения въздух затвори прозореца и го притисна с райбера. Той все още потракваше, но пердетата се успокоиха. Тя запали лампата до леглото и видя, че е седем сутринта. Зората още не беше започнала да просветлява бурното утро, затова скочи отново в топлото легло и дръпна завивката над раменете си. Вече напълно събудена, тя лежеше и мислеше за деня пред нея, после за снощната вечер. Нанчероу бавно се изпълваше с хора. Последните гости, Джейн и Алистър Пийрсън, пристигнаха навреме за вечеря, след като бяха оцелели след дълго смразяващо пътуване с кола от Лондон. Цялата фамилия се стече в хола да ги поздрави, като ги прегръщаше и целуваше под отрупаните клони на бляскавата, феерично осветена коледна елха. Новопристигналите бяха привлекателна двойка, изглеждаха по-млади от годините си и донесоха със себе си отглас от лондонската изисканост, той в морскосин шлифер и шалче от фулар, тя в алено палто с яка от бяла лисица. Беше завързала копринен шал на главата си, но вътре беше топло и тя го развърза и свали, а тъмната й коса се разпиля по меката кожа на яката.

— О, мила! — Даяна беше явно развълнувана. — Чудесно е да те видим. Ужасно ли беше пътуването?

— Застрашително хлъзгаво, но Алистър не трепна нито веднъж. Мислихме, че се кани да завали сняг. Слава богу, че децата и бавачката не бяха с нас. Тя щеше да се вцепени от страх.

— Къде ви е багажът? В колата?

— Да, и около милион пакета за под елхата.

— Ще ги внесем. Къде е Нетълбед? Нетълбед!

Но Нетълбед вече беше тук, като се качваше нагоре от кухнята.

— Не се безпокойте, мадам. Ще се погрижа за всичко.

Което, разбира се, и направи, и Пийрсънови бяха съответно настанени в спалня с четворно легло, където вероятно още спяха, ако не бяха събудени от бурята като Джудит.

Тя не показваше никакви признаци на затихване. Пореден внезапен щурм връхлетя върху къщата, заплющя дъжд и потече надолу по стъклата на прозорците. Джудит се надяваше той да не продължи цял ден, но времето беше последната й грижа. Много по-тревожно беше, че въпреки непрекъснатото натрупване на пакети под елхата, тя още не беше купила подарък за никого. Вече напълно будна, лежеше и мислеше за това, после скочи от леглото, намъкна халата си, седна зад бюрото и започна да прави списък. В дълга колона написа седемнадесет имена. Трябваше да купи седемнадесет подаръка, а имаше само три дни до големия ден. Нямаше време за губене. Бързо си направи план. Изми зъбите и лицето си, среса се, облече се и слезе долу.

Вече беше станало осем часът. Закуската в Нанчероу започваше в осем и половина, но тя знаеше, че полковник Кеъри-Луис, радвайки се на малко спокойствие, винаги идваше по-рано и четеше откъси от вчерашната преса, които вчера не беше имал нито време, нито възможност да прочете.

Тя отвори вратата на трапезарията и той беше там, седнал на стола си начело на масата. Изненадан, той остави вестника, погледна над очилата си и изражението му явно показваше недоволство от това нарушаване на спокойствието. Но когато видя Джудит, той любезно пренареди чертите си в някакво подобие на удоволствие. Тя не за пръв път помисли, че може би той е най-вежливият мъж, когото бе срещала.

— А, Джудит.

— Извинете. — Тя затвори вратата. В огнището огънят беше запален и от въглищата се носеше тежка, остра миризма. — Знам, че ви прекъсвам и че никак не ви се говори, но имам проблем и мисля, че можете да ми помогнете.

— Разбира се. Какъв е той?

— Амии… той е в това, че…

— Не ми казвай, преди да си получила нещо за ядене. После ще обсъдим проблема ти. Никога не вземай решения на празен стомах.

Тя се усмихна и се изпълни с обич към него. През годините, когато беше идвала в Нанчероу, дълбоко се беше привързала към полковника и отношенията им много скоро загубиха първоначалната стеснителност и станаха, макар и не твърде близки, поне непринудени. Колкото до него, той се отнасяше към Джудит, ако не като към собствена дъщеря, поне като към любима племенница. И така тя послушно отиде до страничния плот, взе си варено яйце и чаша чай и се върна на масата до него.

— Така. Какво има?

— Ами коледните подаръци. Не съм купила нито един. В училище не можех, а преди да дойда нямах време. На семейството си изпратих много отдавна, разбира се, защото трябва да пристигнат в Сингапур навреме, но това е всичко. Само си направих списък, трябва да купя седемнадесет подаръка за всички тук.

— Седемнадесет? — Той изглеждаше умерено изумен. — Толкова ли сме много?

— Ами толкова ще бъдем на Коледа.

— Какво искаш да направя?

— Всъщност нищо. Просто исках да разбера дали някоя кола ще ходи в Пензанс, за да отида да напазарувам. Не исках да кажа нищо на Даяна, защото тя има толкова работа тук с пристигащите гости и какво ли не. Но си помислих, че вероятно вие ще можете да уредите нещо.

— Правилно си дошла при мен. Даяна се върти като пумпал. От нея сега не можеш да чуеш смислена дума. — Той се усмихна. — Защо да не отидем заедно с теб в Пензанс тази сутрин?

— О, нямах намерение да искам вие да ме закарвате дотам.

— Знам, че не искаш, но аз и без това трябва да отида до банката и това може да стане и тази сутрин. — Той вдигна глава да погледне през прозореца, когато нов пристъп на дъжд и вятър връхлетя от морето. — И без това почти нищо друго не може да се направи в такова време.

— Наистина ли трябва да отидете до банката?

— Да, наистина. Както знаеш, не съм много по пазаруването, така че всичките ми любимци получават от мен за Коледа плик с пари. Това е толкова лишено от въображение, че се опитвам да го направя по-вълнуващо, като се грижа банкнотите да бъдат нови, чисти и шумящи. И ще събера такива тази сутрин.

— Но това ще стане за миг, а на мен ми трябват най-малко два часа. Не искам да висите наоколо и да ме чакате.

— Ще отида в клуба, ще прочета вестниците, ще се срещна с някои приятели и като му дойде времето, ще си поръчам питие. — Той дръпна ръкава си и погледна часовника си. — Ако не губим време, ще бъдем в Пензанс в около десет часа, което ще ни даде възможност да се върнем навреме за обяд. Трябва да си уговорим среща. Предлагам хотел „Митр“ в дванадесет и половина. Това ти дава два часа и половина да си направиш покупките. Ако Даяна ходи да пазарува, два часа не й стигат. Просто са едно нищо. Трябва й половин ден, за да избере шапка.

Той толкова рядко се шегуваше, че на Джудит й идеше да го прегърне, но не го направи. Вместо това му каза:

— О, колко сте мил. Много съм ви признателна. Такова бреме смъкнахте от раменете ми.

— Никога не крий проблемите в себе си. Обещай ми. И ще се радвам на компанията ти. Сега бъди добро момиче и ми налей още чаша кафе…

* * *

Времето в Пензанс не беше по-хубаво. Всъщност дори по-лошо. По улиците шуртеше побесняла вода, и по прелелите канавки се носеха всякакви боклуци и отчупени от дърветата клонки. Блокираните купувачи се мъчеха с чадъри, които вятърът просто обръщаше нагоре, събаряше шапките от главите им и продължаваше да духа до забрава. От време на време плочи, съборени от покривите, падаха долу и се натрошаваха на парченца на тротоарите, и утрото беше толкова тъмно, че в магазините и офисите лампите светеха и през деня. От брега ясно се чуваше сърдитото разбиване на вълните на високия прилив и всички говореха за бедствия: наводнени къщи, паднали дървета и уязвимостта на плувния басейн, алеята за разходки и пристанището.

Човек се чувстваше малко като в обсада, но не и безучастен. Опакована в гумени ботуши, черен дъждобран и вълнена шапка, нахлупена над ушите, Джудит си пробиваше път от магазин в магазин и постепенно се натоварваше с пакети, вързопи и пазарни чанти.

В единадесет и половина тя се оказа в книжарницата за канцеларски принадлежности на Смит, като беше купила подаръци за всички, освен за Едуард. Беше оставила неговия за накрая по две причини. Не беше измислил какво да му купи и не можеше да си позволи да е напълно сигурна, че действително ще дойде в Нанчероу за Коледа. „Ще се върне от Ароса“, беше обещала Даяна, но човек не може да е сигурен, а тя така копнееше да го види отново, че беше станала силно суеверна по цялата тази работа. Беше като да си вземеш чадър на пикник, с цел да не завали. Ако не му купи подарък, непременно ще дойде и тогава тя няма да има нищо за него. Но ако му купи, може би ще предизвика провидението и от сигурно по-сигурно той ще реши в последния момент да остане с приятелите си в Ароса. Представи си телеграма от Швейцария, пристигнала в Нанчероу. Даяна отваря плика и чете на глас съобщението: „Ужасно съжалявам, накрая оставам тук за Коледа. Ще ви видя всички на Нова година“. Или нещо подобно. Може би…

— Може ли да се махнете от пътя ми, моля?

Сърдита дама, която се опитваше да си пробие път до щанда с хартия за писане, наруши мрачните й размишления.

— Извинете…

Джудит сграбчи пакетите си и се дръпна настрана, но този дребен инцидент й върна разума. Разбира се, че трябва да купи подарък за Едуард. Ако не дойде за Коледа, ще му го даде по-късно. Заобиколена от камари чудесни нови книги, помисли да му купи книга, но после се отказа. Вместо това… като се почувства силна и решителна, тя се гмурна отново навън на вятъра и дъжда и се отправи по Маркет Джу стрийт нагоре към Медуейз.

Дори този старомоден магазин, обикновено тих и доста скучен, беше докоснат от веселието на сезона. Хартиени камбанки висяха по лампите, клиентите бяха повече от обикновено — непретенциозни дами купуваха практични сиви вълнени чорапи на мъжете си или се измъчваха над размера на яката на нова риза. Но Джудит не искаше да купува чорапи на Едуард и беше сигурна, че си има множество ризи. Като обсъждаше проблема и вода се стичаше от дъждобрана й в малка локва в средата на лъснатия под, можеше да си стои там вечно, ако най-възрастният от продавачите не се беше доближил до нея и, изправена пред лицето му, тя внезапно взе решение.

— Шарф? — попита тя.

— За коледен подарък, нали?

— Да. — Тя помисли малко. — Нещо ярко. Не морскосиньо или сиво. Червено, може би.

— А карирано? Получихме много хубави карирани шалчета. Обаче са от кашмир и са доста скъпички.

Кашмир. Кариран шал от кашмир. Представи си Едуард с такава луксозна вещ, небрежно омотана около врата му. И каза:

— Няма значение, ако е малко скъп.

— Ами нека тогава ги погледнем, става ли?

Тя избра най-яркия, червено и зелено с малко жълто. Продавачът се отдалечи, за да го опакова, а тя извади чековата си книжка и писалката и го зачака да се върне. Застанала в ъгъла, тя се огледа наоколо с известна привързаност, защото този малко надут стар магазин беше невероятно място за среща на мимолетни спомени. Тук за пръв път беше видяла Даяна Кеъри-Луис и Лъвдей. И тук беше дошла в онзи специален ден с Едуард и беше му помогнала да избере плат за костюма си, а после той бе я завел на обяд.

— Заповядайте, госпожице. — Беше опаковал шала в коледна хартия със зеленика. — А това е сметката ви.

Джудит написа чека. В този момент вратата откъм улицата се отвори зад нея. За момент нахлу студен въздух, после вратата се затвори. Тя подписа чека, откъсна го и го подаде.

Някой зад нея каза името й. Стресната, тя се обърна и се намери лице в лице с Едуард.

Безмълвният шок трая само миг, за да го смени почти моментално радостен скок на сърцето й. Тя усещаше как усмивката плъзва по лицето й и челюстта й увисва от смайване.

— Едуард!

— Изненада, изненада!

— Но какво правиш… как дойде… Какво правиш тук?

— Дойдох да те търся.

— Мислех, че си още в Ароса.

— Пристигнах тази сутрин с нощния влак от Лондон.

— Но…

— Виж какво — той сложи ръка върху нейната над лакътя и лекичко я разклати, — не можем да говорим тук. Хайде да излезем. — Той погледна надолу към купчината чанти и пакети, които я заобикаляха. — Всичко това твое ли е? — Гласът му звучеше невярващо.

— Коледно пазаруване.

— Свърши ли го?

— Току-що.

— Тогава да вървим.

— Къде?

— В „Митр“. Къде другаде? Нали там имаш среща с татко?

— Да, но… — Тя смръщи вежди.

— Всичко ще бъде обяснено.

Той вече събираше пакетите й и с две пълни ръце проправи път към вратата. Тя бързо събра останалите на пода дреболии и забърза след него. Той отвори тежката стъклена врата с рамо и я изчака да мине през нея, после двамата тръгнаха по улиците под безмилостния дъжд, навели глави срещу вятъра, прекосяваха пътя с обичайното за Едуард невнимание и безгрижие и като изтичаха надолу по „Чепъл стрийт“, се отправиха към топлината и подслона на стария хотел „Митр“. Вътре той я въведе във фоайето, което миришеше на бира и на цигарите от предната вечер, но в него гореше приветлив огън и нямаше други хора да им пречат.

Те продължиха да се устройват така, че да се чувстват удобно. Едуард нареди всичките й пакети в спретната купчинка на пода и й каза:

— Хайде, съблечи това прогизнало палто и се стопли. Да поръчам ли кафе? Вероятно ще е отвратително, но при малко късмет ще е поне топло.

Като се огледа, той видя звънец до огъня и отиде да го натисне. Джудит разкопча дъждобрана си и по липса на по-добро място го преметна на облегалката на изправен стол. От него като от развален кран бавно се стичаха капки върху избелелия турски килим. Тя смъкна вълнената си шапка и разтърси освободената си мокра коса.

Много стар келнер се появи на вратата. Едуард каза:

— Бихме искали кафе, моля. Много кафе, може би две канички. И бисквити.

Джудит намери гребена в чантата си и опита да направи нещо с косата си. На рамката на камината имаше огледало и тя се изправи на пръсти, за да може да види отражението си. Видя лицето си, розови от вятъра бузи и очи, светнали като звезди. „Щастието си личи“, помисли си тя. Тя махна гребена и се обърна към него.

Той изглеждаше чудесно. Небръснат, но прекрасен. Силно загорял, здрав и силен. След като поръча кафето, съблече прогизналото си скиорско яке. Под него носеше джинси и морскосин пуловер с поло яка. Джинсите бяха потъмнели от вода и когато дойде да постои край буйния огън, от тях се издигна лека пара.

— Изглеждаш страхотно — каза тя.

— Ти също.

— Не знаехме, че си идваш вкъщи.

— Никога не пращам телеграми и каквото и да е. Но винаги си идвам. Не бих пропуснал Коледа за всичките ски на света. Ако бях казал кога се връщам, мама щеше да се засуети за посрещане на гарата и всичко такова. По-добре да минаваш без крайни срокове, особено когато идваш от Европа. Никога не знаеш дали ще успееш да хванеш влака или дали ще тръгне фериботът.

Джудит разбра гледната му точка и реши, че това е много добра философия. Но…

— И така, кога пристигна? — попита тя.

Той посегна към джоба на панталона си за цигарите и запалката и отговори чак когато пое дълбоко от запалената цигара. Изпусна облак дим и й се усмихна.

— Казах ти. С нощния влак. Пристигнах в седем сутринта.

— И никой не те посрещна?

Той потърси с очи къде да седне и избра стар фотьойл. Премести го с бутане по килима по-близо до огъня и се отпусна в него.

— И така, какво направи?

— Беше малко рано да звъня вкъщи и да искам транспорт, а съм прекалено стиснат, за да взема такси, затова си оставих багажа на гарата и отидох в клуба на татко. Започнах да чукам на вратата, докато някой ми отвори.

— Не знаех, че си член на клуба на баща си.

— Не съм, но ме познават. Извъртях им сълзлива история и ме пуснаха. А когато им казах, че пътувам от два дни, че съм уморен и мръсен, позволиха ми да използвам банята и киснах в топла вана цял час, а после една мила дама ми направи закуска.

Тя се изпълни с възхищение.

— Едуард, какво нахалство!

— Мисля, че е по-скоро умна хитринка. Супер закуска. Бекон с яйца, наденичка и врял, много горещ чай. И виж ти — точно когато довършвах това огромно пиршество — не бях ял дванадесет часа — кой мислиш че влезе — татко!

— И той ли беше слисан колкото мен?

— Почти.

— Ама че си лош. Можел е да получи инфаркт.

— О, не говори глупости. Само много се зарадва, като ме видя. И седна, пихме заедно още чай и ми каза, че те е довел в града да направиш пазаруването си за Коледа и че ще се срещнете в дванадесет и половина. Затова дойдох да те намеря и да побързаме.

— Защо се сети за „Медуейз“?

— Ами нямаше те в никой друг магазин, затова те потърсих и там. — Той се ухили. — Успешно.

Самата мисъл за това, че в това ужасно време той е обикалял Пензанс да я търси, дълбоко трогна Джудит и я изпълни с приятна топлота. И каза:

— Можеше просто да си седиш удобно в клуба и да четеш вестник.

— Не ми се седеше удобно, където и да било. Бях седял в душни вагони достатъчно дълго. Кажи ми как си…

Но преди да успее да му отговори, древният келнер се появи с поднос с канички кафе, чаши и чинийки и две изключително малки бисквитки в една чиния. Едуард пак бръкна в джоба си, извади шепа монети и му плати.

— Задръжте рестото.

— Благодаря, сър.

Когато той си отиде, Джудит наля кафе. Беше черно и миришеше малко странно, но поне беше топло.

— Кажи ми, какво прави през това време? — настоя той.

— Нищо особено. Само учене и училище.

— Боже, съжалявам за теб. Нищо, скоро ще свърши и ще се чудиш как въобще си могла да го изтраеш. А Нанчероу?

— Още си е на мястото.

— Глупаво момиче, исках да кажа какво става там. Кой е дошъл?

— Вече всички, струва ми се, след като и ти си тук.

— А приятелите и роднините?

— Семейство Пийрсън от Лондон. Пристигнаха снощи.

— Джейн и Алистър? Хубаво, те са ценни хора.

— Мисля, че децата им и бавачката пристигат довечера с влака.

— Е, смятам, че всички ще трябва да изтърпим малко бъркотия.

— И Томи Мортимър идва за Коледа, но не знам точно кога.

— Неизбежно. — Той каза с медения глас на Томи Мортимър: — Даяна, скъпото ми момиче, едно мъничко мартини?

— О, стига, не е чак толкова лош.

— Всъщност по-скоро го харесвам, този стар чешит. А Атина не е ли довела някое задъхано гадже?

— Този път не.

— Това е най-малко причина за празнуване. Как е леля Лавиния?

— Още не съм я видяла. Пристигнах от „Сейнт Урсула“ едва вчера. Но знам, че ще дойде за коледната вечеря.

— Величествена в черно кадифе, милото старо момиче. — Той отпи от кафето си. — Боже, отвратително е.

— Разкажи ми за Ароса.

Той остави чашата си с подигравателно тракване и беше ясно, че няма да пие повече.

— Страхотно — отговори й той. — Всички влекове работят, няма много хора. Фантастичен сняг, слънце от сутрин до вечер. Карахме ски по цял ден и танцувахме почти по цяла нощ… Там има нов бар, „Тримата хусари“, където се събират всички. Обикновено ни разкарваха в четири сутринта. — Той внезапно запя: „Момичетата са създадени за целувки и любов, и защо пък аз да не съм за тях готов“. Ние карахме бенда да свири това всяка нощ.

Ние. Кои бяха ние? Джудит потисна безполезно бодване на ревност.

— Кой беше с теб? — попита тя.

— О, само приятели от Кеймбридж.

— Трябва да е било чудесно.

— Никога ли не си карала ски?

— Никога.

— Някога ще те заведа.

— Не мога да карам.

— Ще те науча.

— Атина ми каза, че се учиш да летиш.

— Научих се. Вече имам разрешително за пилот.

— Страшно ли е?

— Божествено е. Чувстваш се съвсем неприкосновен. Свръхчовек.

— Трудно ли е?

— Лесно като да караш кола и милион пъти по-прекрасно.

— Все пак мисля, че си ужасно смел.

— О, разбира се — иронично каза той, — истински неустрашим човек — птица. — Той внезапно дръпна ръкава на пуловера си и погледна часовника под него. — Дванадесет и петнадесет. След малко ще дойде татко, за да ни закара вкъщи. Корабът скоро потегля, така че да изпием по едно с мехурчета.

— Шампанско?

— Защо не?

— Не трябва ли да почакаме баща ти?

— Защо? Той не обича шампанско. Ти не го мразиш, нали?

— Никога не съм пила.

— Значи тъкмо е време да започнеш. — И преди да успее да възрази, той скочи на крака и отиде пак да звънне на келнера.

— Но… посред бял ден, Едуард?

— Разбира се. Шампанско се пие по всяко време на деня и нощта, това е едно от чаровните му предимства. Дядо ми често го наричаше ежедневното винце на богатите. Освен това какъв по-добър начин за нас с теб да започнем Коледа?

* * *

Джудит седеше пред тоалетката си, страхливо наведена към огледалото, и слагаше грим на клепачите си. Правеше го за пръв път, но коледният подарък от Атина беше хубава кутия с козметика от „Елизабет Арден“ и най-малкото, с което можеше да й благодари, беше да се справи със сложнотиите на гримирането. При грима за мигли имаше малка четчица, която тя намокри от крана и направи нещо като паста. Атина беше й казала да плюе върху грима, защото така траел по-дълго, но това й се стори малко отблъскващо и затова предпочете водата.

Беше седем вечерта на Коледа и тя сега се обличаше за върховния момент — коледната вечеря. Беше си направила прическата, с диадема и множество малки змиевидни къдрици по цялата глава. Беше почистила лицето си с новия почистващ крем, беше си сложила основния крем и се напудрила с приятно миришеща пудра. Ружът не беше за нея, но гримът за клепачи беше предизвикателство. За щастие всичко мина добре и тя успя да не си бръкне в окото с четката, което можеше да има фатални последствия. Като свърши с него, седна, без да мигне, в очакване да изсъхне. Отражението й я гледаше с ококорени очи като кукла, но чудесно подобрено. Чудеше се как не беше помислила да използва такъв грим по-рано.

Тя седеше и слушаше. Зад затворената врата къщата беше изпълнена с тихи далечни звуци. Потракване на съдове от кухнята, гласът на госпожа Нетълбед се повишаваше, когато викаше съпруга си. По-нататък тихо, след това тихи звуци музика, валс, „Граф Люксембург“. Може би Едуард пробваше радиограмофона, в случай че майка му пожелае да има танци след вечерята. След това, много по-близо — плискане и високи детски гласчета от банята за гости, където Нани Пийрсън беше изцяло погълната от желанието час по-скоро да приготви питомците си за лягане. Но те бяха и уморени, и превъзбудени след наситения ден, и от време на време детските гласове избиваха в писък и рев, докато хленчеха и мрънкаха и може би се удряха едно друго. Джудит си позволи леко съчувствие към Нани Пийрсън, която беше тичала след тях цял ден. Но сега вероятно гореше от желание по-скоро да ги умиротвори в леглата, за да може да отиде в детската стая, да вдигне подутите си глезени и да поклюкарства с Мери Милиуей.

Гримът като че ли изсъхна. Джудит освободи косата си и я среса, като подви навътре краищата й в новата прическа „като паж“^[14]. Сега роклята. Тя се изхлузи от пеньоара си и отиде до леглото, където беше опънала пеперудено синята фантазия в готовност за точно този момент. Повдигна я и я нахлузи през главата си — беше лека като воал — пъхна ръце в ръкавите и усети как тънката коприна се хлъзга по тялото й. Закопча микроскопичното копченце отзад на врата си и после ципа на талията. Роклята беше малко дълга, но когато си обу новите сандали с високи токове проблемът изчезна.

Златните обеци, любезно предложени от Атина, увиснаха на местата си. Новото червило, розов корал, и новият парфюм, и беше готова. Тя застана и за пръв път се огледа във високото огледало, монтирано в средата на гардероба. Всичко беше наред. Всъщност беше чудесно, защото изглеждаше наистина добре. Висока, стройна и най-важното — пораснала. Най-малко на осемнадесет. А роклята беше мечта. Тя се обърна и полата се понесе и я обви точно както тази на Джинджър Роджърс, както би я обвила, ако Едуард я покани на танц. Молеше се това да стане.

Време е да отиде. Угаси лампите и излезе от стаята си. Усещаше мекотата на килима в дългия коридор през тънките подметки на сандалите си. Иззад вратата се носеше пара, напоена с аромат на скъп тоалетен сапун, и гласът на Нани Пийрсън, който поучаваше: „Какъв смисъл има да си толкова глупав?“. Помисли си да надникне и каже „Лека нощ“, но се отказа, за да не започнат Роди и Камила отново да реват. Тръгна направо по стълбите надолу и до приемната. Вратата беше отворена, тя пое въздух дълбоко и влезе, и това приличаше малко на излизане на сцената при училищна пиеса. Огромната стая в бледи тонове танцуваше под светлината на огъня и електрическите лампи и блещукащите украшения на елхата. Видя леля Лавиния, величествена в черно кадифе и диаманти, вече настанена във фотьойл до камината, с полковника, Томи Мортимър и Едуард, застанали в група край нея. Те държаха чаши и говореха и затова не забелязаха Джудит, но леля Лавиния я зърна моментално и вдигна ръка, за да я приветства. Тогава тримата мъже се обърнаха да видят кой ги е прекъснал.

Разговорът спря. За момент настъпи тишина. Джудит, разколебана до вратата, трябваше да я прекъсне.

— Първа ли дойдох?

— Мили боже, това е Джудит! — Полковникът клатеше глава удивен. — Мила, едва те познах.

— Какво съвършено великолепно появяване! — Беше Томи Мортимър.

— Не знам защо всички звучите толкова изненадано? — смъмри ги леля Лавиния. — Разбира се, че изглежда красива… И този цвят, Джудит! Също като синьо рибарче.

Но Едуард не казваше нищо. Само остави чашата си и отиде през стаята до нея, взе ръката й в своята. Тя вдигна поглед към лицето му и разбра, че той нямаше какво да каже, защото очите му казваха всичко.

Най-после проговори.

— Пием шампанско — каза й той.

— Пак ли? — закачи го тя и той се разсмя.

— Ела при нас.

* * *

След това, през следващите години, когато Джудит си спомняше тази коледна вечеря в Нанчероу през 1938 година, тя й напомняше гледане на картина на импресионист. Всички остри ъгли бяха замъглени от мекотата на запалените свещи и зашеметеността от малко прекаленото количество шампанско. Огънят гореше. Дървата пламтяха и пращяха, мержелеещите се мебели, облицованите стени и тъмните портрети се отдръпваха и сливаха, за да се превърнат само в сенчест фон за празничната маса. Сребърни канделабри стояха в центъра й с пръснати навсякъде клонки зеленика, ален градински боб, блюда с ядки и плодове, шоколадови бонбони, и тъмният махагон беше осеян с бели ленени подложки и салфетки, най-красивите сребърни прибори на семейството и кристални чаши, фини и прозрачни като сапунени мехури.

Колкото до десетимата, седящи край масата, Джудит никога нямаше да забрави точно как бяха подредени, как бяха облечени. Мъжете, разбира се, в официални вечерни дрехи — смокинги, колосани снежнобели ризи, черни папийонки. Полковникът се беше спрял на висока колосана яка с подвити ъгълчета, която го правеше да изглежда като прекрачил току-що през златната рамка на някоя викторианска картина. Колкото до жените, те сякаш бяха се съвещавали преди това като кралски особи, за да са сигурни, че никакви цветове няма да изпъкват и никоя дама няма да превъзхожда останалите.

Полковникът седна начело на масата в обичайния си огромен резбован стол, с Нетълбед, който се носеше зад него, и леля Лавиния отдясно. Джудит седеше между нея и Алистър Пийрсън. Зад него беше Атина, приличаща на лятна богиня в кожа от бяла акула без ръкави. От другата страна на полковника седеше Джейн Пийрсън, ярка като дългоопашат папагал в любимото си червено и с Едуард отляво. Това означаваше, че Едуард седеше срещу Джудит и от време на време тя вдигаше очи и срещаше неговите, и той й се усмихваше, сякаш двамата споделяха някаква чудесна тайна, и вдигаше чашата си към нея и отпиваше шампанско.

До него седеше малката му сестра. Лъвдей на шестнадесет беше още на границата между юношеството и „порастването“, но кой знае защо това неудобно състояние не я тревожеше ни най-малко. Тя все още живееше за своята езда и прекарваше повечето от времето си в конюшните, като ринеше тор и чистеше седлата в компанията на Уолтър Мъдж. Дрехите за нея бяха маловажни, както винаги. Изцапан и смачкан брич за езда беше обикновената й дреха в комбинация с всеки стар пуловер, който можеше да намери при проветряване на някой шкаф. И така тази вечер тя не носеше никакво бижу, тъмните й къдрици бяха в безпорядък, както винаги, и живото й лице с изумителните виолетови очи блестеше, без да е докоснато от какъвто и да било грим. Но роклята й — първата й дълга рокля, избрана от Даяна в Лондон и дадена й като един от коледните подаръци, беше чиста прелест. Муселин, със свежото зелено на млади брезови листа, изрязана ниско около раменете на Лъвдей и дълбоко надиплена край шията и подгъва. Дори Лъвдей беше съблазнена от нея и я облече без думичка мърморене. Това беше голямо облекчение за всички, особено за Мери Милиуей, която познаваше опърничавото поведение на някогашната си подопечна по-добре от всички останали.

До Лъвдей седеше Томи Мортимър и после Даяна на далечния край на масата в прилепнала сатенена рокля с цвят на стомана. При движенията, когато светлина попадаше на гънките, оттенъкът меко се променяше и понякога тя изглеждаше синя, понякога сива. Към нея носеше перли и диаманти и единственият ярък цвят беше аленото на ноктите и устните й.

Разговорът беше равномерно жужене, но гласовете постепенно се издигаха успоредно със спадането на виното в бутилките и приближаването на края на празненството. Първо имаше тънки като хартия резенчета пушена сьомга, после пуйка, бекон, наденички, печени картофи, брюкселско зеле и моркови в масло, млечен сос, желе от червени боровинки, гъст тъмен сос с много вино. Когато блюдата бяха разчистени от масата, роклята на Джудит започна да й се струва неудобно стегната, а разбира се, следваха още блюда. Коледният пудинг на госпожа Нетълбед, нейното масло с бренди, паят с кайма, блюда с гъст корнуолски каймак. След това орехи за чупене, малки сладки мандарини, които трябваше да се белят, със сухи бисквитки, които трябваше да се измъкват. Официалната вечеря се изроди в детско парти, с накривени неподходящи хартиени шапки, с неприятни вицове и прочетени на висок глас гатанки.

Но накрая всичко свърши и дойде време дамите да напуснат. Те станаха от масата, вече посипана с разкъсана хартия, обвивки от шоколади, пепелници и орехови черупки, и се оттеглиха към приемната и кафето. Даяна водеше групата. Преди да излезе спря и се наведе да целуне съпруга си.

— Десет минути — каза му тя. — Толкова време ти се разрешава, за да си изпиеш портото. Иначе вечерта ще бъде напълно съсипана.

— А как ще прекараме останалата част от нея?

— Ще танцуваме цяла нощ, разбира се. Как иначе?

И наистина, докато мъжете се присъединят към дамите, Даяна беше организирала всичко. Диваните и столовете бяха отместени до стените, килимите навити и радиограмофонът зареден с любимите й танцови плочи.

Музиката беше другото нещо, което Джудит щеше да помни винаги. Мелодиите на тази вечер, на тази година. „Дим влиза в очите ти“ или „Ти си каймакът в кафето ми“, и „Тъмнопурпурно“ или „Превъзходно“.

Изгряла е луната

и са ясни небесата,

и ако искаш да се поразходим,

ще е чудесно, просто превъзходно.

Тя танцува под тази плоча с Томи Мортимър, който беше такъв експерт, че тя дори не мислеше какво ще правят краката й. После беше ред на Алистър Пийрсън и всичко беше съвсем различно, защото той само бързо я разхождаше по стаята, сякаш беше прахосмукачка. Последва валс в чест на леля Лавиния и те с полковника бяха абсолютно най-добрите и засенчиха всички, защото единствено те знаеха как да се завъртят. Леля Лавиния повдигаше тежката си кадифена пола с една ръка и се виждаха обувките й с диамантени копчета, краката й ситнеха и се въртяха с лекотата и жизнеността на младото момиче, което е била някога.

От валса човек ожаднява. Джудит отиде да си налее портокалов сок и като се обърна, видя до себе си Едуард.

— Оставил съм най-хубавото за накрая — каза й той. — Изпълних задълженията си към всичките си приятели и роднини. Сега ела и танцувай с мен.

Тя остави чашата си и попадна в ръцете му.

Поглед към теб ми стигна

и преди да мигна,

сърцето в гърдите ми замря…

Но нейното не замря. То блъскаше толкова силно, че той сигурно усещаше ударите му. Държеше я много близо до себе си и тихичко пееше думите на песента в ухото й, и й се искаше музиката да продължава безкрайно. Но тя, разбира се, спря и той й каза:

— Сега вече можеш да изпиеш портокаловия си сок — и отиде да й го донесе.

За момент настъпи нещо като затишие, всички сякаш започваха да чувстват лека умора и бяха признателни за кратката почивка.

С изключение на Даяна. За нея всеки миг трябва да е запълнен и когато музиката започна отново и това беше старата класическа „Ревност“, тя моментално отиде до стола, в който се беше изтегнал Томи Мортимър, хвана го за ръката и го изправи на крака. Покорен както винаги, той я привлече към себе си и двамата, сами на дансинга, танцуваха тангото. Правеха го с опитността на професионалисти, но същевременно и съвсем комично телата им се притискаха плътно, а ръцете им бяха вдигнати изпънати много високо. Всяка стъпка, пауза и устремно движение бяха шаржирани, и без да се усмихват, те втренчено се гледаха в очите. Беше необикновено изпълнение, изключително забавно, и при финалния акорд на дрънчащите китари завършиха триумфално с Даяна огъната назад над поддържащата ръка на Томи страстно наведен над нея, а русата й глава почти докосваше пода. Чак тогава, когато Томи я повдигна под буря аплодисменти, Даяна си позволи да избухне в смях. Отиде и седна до леля Лавиния, която бършеше сълзите си от смях.

— Даяна, скъпа, тангото ви беше брилянтно, но да запазиш сериозност през цялото време, беше дори още по-блестящо. Трябвало е да станеш актриса. О, мила, не помня някога да съм се забавлявала така, но нали разбираш, вече е почти полунощ. Всъщност трябва да го нарека ден, и трябва да си тръгвам.

Полковникът, като се опитваше да не изглежда прекалено нетърпелив, моментално излезе напред.

— Ще те закарам.

— Не обичам да развалям празник. — Тя му позволи да й помогне да стане от стола. — Но най-хубавото време да си тръгнеш, е когато наистина се забавляваш! Наметката ми, струва ми се, е в хола. — Тя обиколи стаята, като се целуваше и пожелаваше лека нощ. На вратата се обърна. — Мила Даяна… — Изпрати й последна въздушна целувка. — Такава прекрасна вечер. Ще телефонирам сутринта.

— Спи до късно, лельо Лавиния, и си почини добре.

— Може и да успея. Лека нощ на всички. Лека нощ.

Тя излезе, придружена от полковника. Вратата след тях се затвори. Даяна изчака малко, после се обърна и се наведе да си вземе цигара. За малко се усети странна атмосфера, сякаш всички бяха деца, оставени сами без възрастни, които да им развалят веселбата.

Със запалена цигара Даяна огледа гостите си.

— Какво ще правим сега? — Като че ли никой нямаше добро предложение. — Сетих се. Ще играем на сардини^[15].

Атина, все още посръбвайки шампанско, изръмжа.

— О, мамо, порасни най-после!

— Защо не? Не сме я играли от много отдавна. Всички знаят как да играят, нали?

Алистър Пийрсън каза, че е играл преди много години, но е забравил правилата. Може би някой би могъл…?

Едуард обясни.

— Някой се скрива. Къщата е тъмна. Гасим всички лампи. Другите чакат тук. Броим до сто и всички тръгват да търсят. Ако намерите скрития, не казвате нищо. Пъхате се при него и чакате, докато всички се напъхат в кош за пране, или в гардероб, или където се е скрил търсеният. Последният е глупакът.

— О, да — каза Алистър без особен ентусиазъм. — Спомням си.

— Единственото правило е — намеси се Даяна, — че всички трябва да останем на долния етаж. Там има огромно място. Ако се качим горе, някой може да събуди децата.

— Или да се пъхне в леглото на Нани Пийрсън…

— О, Едуард!

— По грешка, разбира се.

— Но как ще определим лицето, което ще се скрие първо? — попита Алистър, който педантично беше решил да уточни нещата до край.

— Теглим карти. Пиките са силни и най-силната от тях печели.

Даяна отиде до масичката си за бридж, отвори чекмедже и извади от там тесте карти. Нареди ги с лице надолу в недодялано ветрило и обиколи всички, така че всеки да може да тегли. Джудит обърна картата си. Асо пика.

— Аз съм — каза тя.

Даяна нареди на Лъвдей да угаси всички лампи.

— Всички до една ли? — попита тя.

— Не, мила, не и на стълбището за горния етаж. Иначе ще настъпи паника между бавачките и някой ще падне надолу.

— Но тогава ще можем да виждаме.

— Едва-едва. Бързо, тичай.

— Сега. — Едуард пое ръководството. — Даваме ти време, докато преброим до сто, Джудит, и тръгваме да те търсим.

— Има ли забранена територия?

— Кухнята, мисля. Мисля, че семейство Нетълбед още не са си свършили работата там. Всичко друго е на твое разположение.

Лъвдей се върна при тях.

— Тъмно е и призрачно — каза тя с известно задоволство. — Нищичко не се вижда.

Джудит беше обхваната от тревожен страх. Странно, но й се искаше силната карта да беше изтеглена от някой друг. Никога на никого не беше признавала до какво състояние на нервите я докарваха подобни игри и винаги дори играта на криеница в градината смяташе за някакво мъчение, защото обикновено прекарваше повечето време в желание да отиде до тоалетната.

Но нищо не можеше да направи, освен да се престори на смела.

— Тогава да започваме. Старт, Джудит. Готово, спокойно, почни!

Те започнаха да броят, преди да беше стигнала до вратата. Едно, две, три… Затвори вратата след себе си и беше погълната от мастилена тъмнина. Сякаш на главата й беше нахлузена торба от дебело черно кадифе. Обхвана я паника, докато търсеше в мислите си някакво убежище, в което да се свие преди всички да дойдат като хрътки, които я лаят. Потрепери, но зад вратата те още брояха. Тринадесет, четиринадесет, петнадесет. По това време обаче очите й бяха привикнали с тъмнината, и вече виждаха в далечния край на коридора слабата светлина, която се процеждаше под вратата от стълбището вън от детската стая.

Това правеше нещата значително по-добри. И нямаше време за губене. Тя тръгна напред предпазливо като сляпа, несигурна, ужасена, че някой стол или маса може да я препънат. Къде да се скрие? Като се стараеше да се ориентира, да прецени разстоянията, така добре познати, но сега така объркващи, тя правеше боязливи стъпки и пресмяташе къде се намира. Отдясно е малката всекидневна, по-нататък — трапезарията. От другата страна бяха билярдната и кабинетът на полковника. Като продължаваше по коридора, слабата светлина от горния етаж я поведе нататък. Тръгна наляво, докосна стената с ръка, и тръгна по корниза. Блъсна се в маса, усети студено докосване на листа по голата си ръка. После рамката на врата. Пръстите й се плъзнаха по тежката облицовка, намериха дръжката, натиснаха я и тя хлътна вътре.

Билярдната. Черно тъмна в момента. Тихо затвори вратата зад себе си. Усети познатата миризма на старо сукно и дим от пури. Хитрувайки, тя пипнешком намери електрическия ключ и го щракна. Билярдната маса моментално се освети, обвита с прашни покривки. Всичко беше спретнато и подредено, палките изправени в стойката, готови за следващата игра. Огън не гореше, но тежките брокатни завеси бяха плътно затворени. Тя се ориентира, угаси светлината и забърза през огромната стая. Стъпките й не вдигаха никакъв шум по дебелия турски килим.

Високите прозорци на тази стая имаха широк, висок перваз, на който понякога във влажен следобед с Лъвдей се наместваха, за да гледат развитието на някоя игра и се стараеха да не объркват сметката на точките. Скришно място без особено въображение, но друго не можа да измисли, а секундите просто летяха. Тя дръпна завесата настрана, прибра дългата си пола и се покатери на перваза. После бързо се зае със завесите, плътно ги затвори, оправи гънките им, за да не личи, че са местени и през някаква пролука да не проникне предателска светлина.

Готово. Справи се. Беше тук. Премести се настрани и опря рамене до рамката на прозореца. Беше страшно студено, сякаш беше в микроскопичен хладилник, защото стъклото на прозореца беше покрито с лед и дебелите завеси не пропускаха топлината от радиаторите. Навън небето беше тъмно, покрито със сиви облаци, които се прокъсваха от време на време и се показваха блещукащи звезди. Тя погледна навън в тъмнината и видя силуетите на зимните дървета, неспокойни, удрящи короните си една в друга от вятъра. По-рано не беше забелязала вятъра, но сега, потрепервайки, го осъзна съвсем ясно, щръкнала на перваза на прозореца като нещо, което иска да го пуснат вътре.

Звук. Вдигна глава да чуе. Далече от нея се отвори врата. Силен глас:

— Идваме! Готова или не!

Броенето беше свършило. Вече бяха по следите й. На лов. Поиска й се да отиде до тоалетната, но после твърдо изхвърли тази мисъл от главата си. Надяваше се да я намерят, преди да умре от студ.

Чакаше. Чакането нямаше край. Още гласове. Стъпки. Писклив женски смях. Минават минути. И тогава много тихо се отвори и затвори врата. Вратата на билярдната. Усети ужасяващо ясно приближаващото присъствие на друг човек и изведнъж замръзна от страх. Но звук не последва. Дебелият килим заглушаваше всякакъв шум, но тя внезапно със сигурност разбра, че стъпки вървят към нея. Затаи дъх, за да не би дишането да я издаде. После завесата леко се дръпна и Едуард прошепна:

— Джудит?

— О! — Неволна въздишка на облекчение от края на чакането и напрежението. — Тук съм — прошепна тя.

Той леко скочи на широкия перваз и затвори завесата зад себе си. Стоеше, беше там, висок и солиден, и много близо. И топъл.

— Знаеш ли как те намерих?

— Не говори. Ще чуят.

— Знаеш ли?

— Не.

— Подуших те.

Тя потисна нервен смях.

— Ужасно.

— Не. Прекрасно. Твоят парфюм.

— Замръзвам.

— Дяволски студено е. Ела. — Той я привлече към себе си и започна силно да разтрива настръхналите й ръце, по-скоро сякаш изсушаваше куче. — Боже мой, наистина си замръзнала. Как си сега? По-добре ли?

— Да. По-добре.

— Сякаш сме в малка къщичка, нали? Със стена и прозорец, и място само за двама между тях.

— Навън духа вятър. Не знаех, че тази вечер има вятър.

— Нощем винаги има вятър. Тази нощ е коледен подарък.

При това без повече отлагане той я обви с ръцете си, привлече я и я целуна. Винаги си беше представяла, че да бъде целуната за пръв път истински от мъж трябва да е ужасяващо и странно преживяване, към което трябва да се приучва и да свиква с него, но целувката на Едуард беше твърда и опитна и ни най-малко странна, просто ужасно успокояваща и смътно това, за което беше мечтала от месеци.

Той престана да я целува, но още я държеше в прегръдката си, притисната до ризата му, потривайки бузата си в нейната, душейки ухото й.

— Цяла вечер исках да направя това. От мига, когато се появи на вратата като… как го каза леля Лавиния… красиво синьо рибарче.

Той се отдръпна и я погледна.

— Как може такова смешно малко лебедче да се превърне в толкова прекрасен лебед? — той й се усмихна и оскъдната светлина позволи да види усмивката му.

Усети топлата му ръка да се отмести от рамото й, да се плъзне надолу по гърба й, да гали талията и бедрата й през фините гънки на синята копринена рокля. И после я целуна отново, но този път беше различно, защото устата му беше отворена и езикът му се мъчеше да разтвори устните й, ръката му вече обгръщаше гърдата й, като мачкаше меката плът…

И всичко се върна. Милостиво останал извън съзнанието й толкова дълго, ужасът се върна, тя отново беше в киното, тъмното, мърляво малко кино, и ръката на Били Фосет беше на коляното й, опипваща, насилваща уединението й, пробивайки си път…

Паническата й реакция беше напълно инстинктивна. Това, което беше приятно и очарователно, изведнъж стана застрашително и нямаше смисъл да си казва, че това е Едуард, защото нямаше значение кой е. Тя просто знаеше, че не може да се справи с това сексуално натрапване. Не го искаше повече, нито можеше да се справи с него по-добре, отколкото когато беше на четиринадесет години. Не би могла да се спре, ако го искаше, но остро вдигна ръка и силно отблъсна гърдите на Едуард.

— Не!

— Джудит? — тя чу смайването в гласа му, вторачи се в лицето му и видя озадачената му гримаса.

— Не, Едуард — повтори тя и силно поклати глава. — Не.

— Защо е тази паника? Та това съм аз.

— Не искам. Ти не трябва…

Тя го отблъсна от себе си и той я пусна. Тя се дръпна назад, така че раменете й отново се притиснаха до твърдите ребра на рамката. За момент и двамата замълчаха. Тишината лежеше между тях, нарушавана само от свистенето на вятъра. Постепенно глупавата безпричинна паника на Джудит отмина, бясно препускащото й сърце възвърна нормалния си ритъм. „Какво направих?“, питаше се тя, потънала в срам, защото толкова бе искала да порасне, а пък се беше държала като стеснителна и шашната глупачка. Били Фосет. Внезапно й се прииска да запищи от яд към себе си. Помисли да опита да обясни всичко на Едуард и разбра, че никога няма да може.

Най-после каза:

— Съжалявам.

Прозвуча покъртително неадекватно.

— Не обичаш ли да те целуват?

Очевидно Едуард беше напълно объркан. Джудит намери време да се запита дали някога някое момиче се е отнесло към него така. Едуард Кеъри-Луис, този привилегирован, позлатен младеж, може би през целия си живот не е срещал човек, който да му каже „не“.

— Всичко е по моя вина — промълви тя унило.

— Мислех, че това искаш.

— Исках… Мисля… О, не знам.

— Не понасям да звучиш толкова нещастно… — Той направи крачка към нея, но с някаква безнадеждност тя протегна ръка и го задържа на разстояние. — Какво има?

— О, нищо. Нищо свързано с теб.

— Но…

Той замълча. Обърна глава и се ослуша. Зад завесата вратата на билярдната стая се отвори и тихо се затвори. Откриването им беше неизбежно и беше твърде късно нещо да се поправи. Тя отчаяна гледаше профила на Едуард и си каза, че го е загубила завинаги. Беше време да замълчи. Завесата се дръпна.

— Помислих си, че може да си тук — прошепна Лъвдей и Едуард пристъпи, за да й подаде ръка и да я издърпа на перваза при тях.

* * *

Тази нощ старият сън се върна. Кошмарът, който смяташе погребан и забравен завинаги. Спалнята й в Уиндиридж, отвореният прозорец, издутите от вятъра завеси. Били Фосет, който се катери по стълбата си, за да дойде при нея. А тя лежи парализирана от ужас, гледа и чака главата му да се появи над перваза със светнали хитри очи, с жълтозъбата си усмивка. И когато идва, тя скача будна, изпотена от страх, седнала изправена в леглото с уста, отворена в безгласен писък.

Като че ли той беше победил. Беше отровил всичко за нея, защото по някакъв отвратителен, ужасен начин беше го объркала с Едуард, и ръцете на Едуард бяха станали ръцете на Били Фосет, всичките й задръжки бяха оживели отново, а беше прекалено млада и неопитна, за да знае как да се справи с тях.

Лежеше в тъмната си стая в Нанчероу и плачеше във възглавницата, защото обичаше Едуард толкова много, а беше разрушила всичко и вече нищо нямаше да бъде както преди. Но беше решила всичко това без Едуард. На сутринта той я събуди, докато още спеше. Чу тихото му почукване и вратата се отвори.

— Джудит?

Беше тъмно, но лампата на тавана рязко светна и заслепи очите й с ярката си светлина. Така измъкната от съня, тя седна, като примигваше смутено.

— Джудит!

Едуард. Тя глупаво се вторачи в него. Видя го избръснат, облечен, с ясни очи, готов за новия ден, съвсем не приличаше на човек, който бе се покатерил на леглото си в три часа сутринта.

— Какво има?

— Не гледай така изплашено.

— Колко е часът?

— Девет.

Той отиде до прозореца да дръпне пердето и стаята се изпълни със сивата светлина на утро от късния декември.

— Успала съм се.

— Няма значение. Всички са се успали тази сутрин.

Той отиде до вратата да угаси лампата и след това се върна и седна безцеремонно на леглото й.

— Трябва да поговорим.

Споменът за изминалата нощ нахлу в нея.

— О, Едуард… — Тя почувства, че отново ще избухне в неудържими сълзи.

— Не гледай така измъчено. Виж… — Той се наведе и вдигна пеньоара й от килима до леглото. — Облечи го, иначе ще умреш от студ. — Тя се подчини, пъхна ръце в ръкавите и се обви с него. — Как спа?

Тя си спомни ужасния познат кошмар. И излъга:

— Добре.

— Радвам се. Виж сега, обмислих всичко добре и затова съм тук. Това, което се случи снощи…

— Аз съм виновна.

— Никой не е виновен. Може би не прецених вярно ситуацията, но няма да се извиня, защото според мен не направих нищо, за което трябва да се извинявам. Освен може би за това, че забравих колко малка си още. Така облечена, изглеждаща толкова прекрасна, ми се стори, че си порасла за минута. Но, разбира се, никой не може да направи това. Хората просто изглеждат, че са го направили, но вътрешно не се променят.

— Така е. — Джудит погледна надолу и видя ръцете си, които мачкаха края на чаршафа. — Исках да ме целунеш — каза тя с болка. — Исках да танцувам с теб и после поисках да ме целунеш. А после развалих всичко.

— Но не ме мразиш?

Тя го погледна право в очите, срещна този прям син поглед.

— Не, не те мразя.

— В такъв случай можем да забравим това.

— За това ли дойде да ме събудиш?

— Не само. Просто исках да бъда сигурен, че се разбираме помежду си. Защото не трябва да има никакво напрежение или несъгласие между нас. Не заради теб и мен, а заради останалите хора в къщата. Всички трябва да бъдем заедно още няколко дни и нищо не би било по-неудобно от натегната атмосфера, неговорене с някого, многозначителни забележки или мрачни лица. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, Едуард.

— Майка ми има остър нюх за човешките взаимоотношения. Не искам да ти отправя дълги изпитателни погледи или да ми задава многозначителни въпроси. Значи няма да демонстрираш из къщата печален образ?

— Няма, Едуард.

— Браво.

Джудит не отговори нищо, защото не знаеше какво да каже. Просто седеше, кипяща от смесени чувства.

Облекчението вземаше връх. Облекчение, че Едуард няма да започне да я игнорира и презира до края на живота й. Че все още иска да говори с нея, да останат приятели. И че не я смята за малка двулична съблазнителка. (Беше чула това сложно определение от Хедър Уорън, която пък беше го научила от брат си Пади. Той имаше приятелка, която много харесваше, но с която, въпреки боядисаната й коса, късите полички и съблазняващо поведение не беше стигнал доникъде. „Тя е проклета малка съблазнителка“, беше казал накрая на сестра си и беше си отишъл разгневен. При пръв удобен случай Хедър беше предала тази вълнуваща информация на Джудит, като даде ясно да се разбере, че такова поведение за мъжете не означава нищо.)

И така, облекчение. Но освен това Джудит беше и трогната от здравия разум на Едуард. Породен главно от загриженост за майка му и коледното й парти, но със сигурност е мислил мъничко и за нея.

— Напълно си прав, разбира се — каза тя.

— И така — усмихна се Едуард, — семейна лоялност?

— Те не са мое семейство.

— Но са много близо до това…

Това я изпълни с любов към него. Тя вдигна ръце, привлече го до себе си и целуна гладката му буза. Миришеше на свежест и лимон. Кошмарът с Били Фосет излетя отново, изместен от Едуард и ясната светлина на утрото, и любовта се върна на мястото си. Тя отново легна на възглавницата.

— Закуси ли вече?

— Не още. Да подредя нещата ми се стори по-важно.

— Умирам от глад — каза Джудит и откри с известна изненада, че това е вярно.

— Приличаш на Атина — той стана от леглото. — Слизам долу. Кога ще дойдеш?

— След десет минути.

— Ще те чакам.

1939

Годишните речи в „Сейнт Урсула“ по традиция се състояха през последната седмица на юли, в последния ден на летния срок и в края на учебната година. Беше голяма церемония, следваща разчетена по време процедура. Събрание на момичетата и родителите в голямата зала, молитва, една-две речи, раздаване на награди, химнът на училището, благословия от епископа, после следобеден чай, сервиран или в трапезарията, или в градината според настроението на времето. След края всички се разотиваха вкъщи за лятната ваканция. Думите в поканата за това ежегодно събитие бяха също неизменни.

Управителното тяло на девическото училище „Сейнт Урсула“ и госпожица Като (магистър на хуманитарните науки, Кеймбридж)… Годишни речи… голямата зала в 2 ч. следобед… Може да заемете местата си в 1:45 ч. Отговорете, моля, на секретарката на директорката…

Хубава покана от дебел картон със златни ръбове и калиграфски шрифт. Донякъде, мислеха си някои родители, като кралска заповед.

Но те покорно пристигнаха точно навреме. В два без десет внушителното облицовано с дъб фоайе беше претъпкано с човешка маса и въпреки отворените прозорци от всички страни беше изключително горещо. Защото молитвите бяха чути и навън сияеше прекрасен летен ден без нито едно облаче на небето. Обикновено голямата зала беше неприветлива, с течения и студена като неотоплена църква. Единствената й украса бяха цветните стъкла на прозорците, разказващи за мъченичеството на св. Себастиан, няколко почетни списъка и по някой щит с герб. Но днес тя буквално цъфтеше от цветя и зеленина, растения в саксии, донесени от оранжерията, и техният аромат, пропил тежко горещия въздух, беше почти съкрушителен.

В северния край на залата беше издигната сцена, оградена с две дървени стълбища, които тръгваха от аудиторията. Тук госпожица Като участваше в утринните молитви, застанала зад аналоя, даваше инструкции за деня, предупреждаваше, мъмреше и общо взето поддържаше училището си повече или по-малко в постоянна активност. Днес обаче тя беше заградена отпред с леха от саксии с мушкато и с наредени по нея приличащи на трон столове, всички готови за честването на сцената. Точно пристигането на тази знатна група се очакваше сега — епископът, председателят на управителното тяло, главата на съда на графството, лейди Бийзли (която беше натоварена да раздава наградите) и госпожица Като. Всички вече ги очакваше събралата се в залата компания.

Две трети от тях бяха родители и семейства, всичките издокарани. Майките носеха шапки като за градинско увеселение и бели ръкавици, копринени рокли на цветя и обувки с високи токове. Бащите бяха главно с тъмни костюми, но тук-там се мяркаха мъже в униформи. По-малките братчета и сестрички носеха костюми под наем или панделки в косата, или бяха издокарани в моряшки костюмчета с бели връзки на яката и избелени обувки. Протестите им ясно се чуваха, когато хленчеха и се оплакваха от жегата и скуката.

Едгар и Даяна Кеъри-Луис бяха част от тълпата, както и адвокатът господин Бейнс и жена му. По-малките деца на Бейнс не присъстваха. Те предвидливо бяха оставени вкъщи с бавачката.

Останалата аудитория в предната част на залата се състоеше от момичета. Най-малките бяха начело на пейките на детската градина, а по-големите седяха зад тях. Всички носеха униформените си празнични рокли с дълги ръкави от груба кремава коприна и черни копринени чорапи. Само на най-малките беше позволено да бъдат с прохладни бели къси чорапки. В края на всяка редица с момичета седеше членка на щата, официално облечена и носеща черната си наметка. Но дори тези архаични дрехи днес бяха превърнати в съвсем хубави, защото всяка госпожа беше надянала академичния си капишон^[16] и грижливо подредените гънки разкриваха копринена подплата от рубинено червено, смарагдово зелено и сапфирено синьо.

Джудит, седнала на последния ред от училищната част, дръпна ръкава на роклята си и погледна часовника си. Два без две минути. След малко те ще влязат, хората на сцената, предвождани от старшата ученичка Фрида Робъртс. Джудит беше префект, но никога не я назначиха за старша ученичка. Като си спомняше за ужасната Дирдри Ледингам, тя беше безкрайно благодарна за тази малка милост.

Зад нея малко момченце се въртеше от притеснение. „Пие ми се вода“, скимтеше то и веднага му казаха да млъкне.

Джудит изпитваше съчувствие към него. Годишните речи винаги са били мъчение и да си на осемнадесет и да знаеш, че това е истинският край на училището и дори, че това са последните речи някак си не ставаше по-поносимо. Копринените рокли бяха дебели и непроветриви, и тя усещаше струйки пот да се стичат от подмишниците и зад коленете й. За да отклони мислите си от собственото си неудобство, тя започна да прави списък на хубавите и радостни неща, които бяха станали или предстоеше да станат.

Важното беше, че се надяваше с малко късмет да е издържала приемните си изпити. Резултатите щяха да бъдат обявени по-късно тази година, но госпожица Като вярваше в това и вече беше почнала да урежда записването й в Оксфорд.

Но дори всичко да се осъществи, ще започне чак следващата година, защото през октомври вече беше резервиран билет за Сингапур и тя щеше да прекара там най-малко десет месеца, присъединила се най-после към семейството си. „Едно по едно“, беше си казвала тя през всичките изминали години, облегната на перилата на главната улица в Пензанс, като гледаше как морските вълни се разбиват в каменистия бряг. Да завърши училището, да вземе приемните изпити, после да се върне в Далечния изток и да бъде с мама, татко и Джес. Тя вече беше на осем години. Джудит нямаше търпение по-скоро да ги види всичките.

Не след дълго предстоеше друго хубаво нещо. Край на училищните дни, свобода и лятна ваканция. За нея всичко беше планирано: две седмици през август в Порткерис при Хедър Уорън и родителите й, по-късно може би посещение при леля Биди. Дати за него не бяха определени. „Просто ми позвъни и кажи кога искаш да дойдеш“, беше й писала тя в едно писмо. „Поканата е отворена, ти решаваш кога.“

Иначе Нанчероу. Което означаваше Едуард.

Тя седеше в душната училищна зала и беше обхваната от блажено предвкусване. Събитията на Коледа, неговото преждевременно избързване зад дръпнатите завеси на билярдната стая, детското й отхвърляне на това и последвалото оправяне на нещастната ситуация накрая бяха определили скалата на отношенията й с Едуард и тя тайно отвори сърцето си за него, влюби се напълно, тотално. Не можеше да си представи как мъж, толкова привлекателен и желан, може да бъде в същото време и разбиращ, и търпелив. Благодарение на него безобидният инцидент, който би могъл да доведе до разрушително неудобство, отмина незабелязан, като вода, протичаща под мост. И признателността, и възхищението са части от любовта. Сходството (специално беше потърсила думата в речника — „Близост по място, близко сродство“, гласеше той) беше дори по-силно.

Раздялата също играеше роля. Раздялата като вятър, който гаси малките свещи, разпалва силния пламък да гори още по-силно. Джудит не беше виждала Едуард от януари. Беше прекарал великденската ваканция в ранчо в Колорадо, поканен от състудент, умно американско момче със стипендия за Кеймбридж. Двамата бяха прекосили океана на „Куин Мери“ от Саутхемптън до Ню Йорк и после с влак до Денвър. Всичко изглеждаше твърде авантюристично и макар Едуард да не обичаше много да пише писма, беше й изпратил няколко картички с чудесни цветни снимки на Скалистите планини и на индианци, продаващи кошници. Тези безценни спомени тя държеше между страниците на дневника си заедно със снимка, която беше откраднала от албума на Лъвдей. Дори тя да беше забелязала изчезването й, нищо не беше казала. Колкото до сега, в същия този момент, той беше в Южна Франция, където беше заминал с група млади приятели да прекара известно време във вилата на леля на приятел.

Когато Даяна каза на момичетата за това поредно хрумване, беше обхваната от невесел смях, като клатеше глава, макар и явно да беше поласкана от популярността на скъпия си син.

— Просто е удивително как винаги се измъква сух от водата! Не само винаги има богати приятели, но и всички те имат къщи в най-екзотични места. И при това го канят да им гостува дълго. Което е хубаво за Едуард, но малко тъжно за нас, останалите. Нищо. Да се надяваме, че поне за малко от лятото ще си дойде вкъщи.

Джудит не се разстрои. Да очаква с нетърпение следващата среща с Едуард, беше част от удоволствието.

Другото изключително вълнуващо нещо беше съобщението на господин Бейнс, че Джудит може да си купи малка кола. Беше прекарала безедуардовите великденски празници в учене да шофира и, да не повярваш, беше издържала изпита от първия път. Но в Нанчероу беше трудно да се намери какво да шофираш. За бентлито на Даяна и даймлера на полковника не можеше и дума да става, защото и двете коли бяха толкова големи и скъпи, а тя се ужасяваше да не чукне бронята. В тяхното семейство колата за всичко беше старомодното ловно комби, толкова огромно, че все едно караш автобус.

Беше обяснила затрудненията си на господин Бейнс.

— Ако искам да отида да си купя нещо от Пензанс, трябва да чакам докато някой друг отиде там с кола и да ме вземе, което невинаги е удобно за всеки.

Той беше проявил най-голямо разбиране.

— Да, ясно ми е — беше казал и замълча, като мислеше над проблема, после реши: — Знаеш ли, Джудит, мисля, че трябва да си имаш собствена кола. Вече си на осемнадесет и напълно отговорна. И разбира се, че трябва да можеш да идваш и да си отиваш, когато поискаш, без да си в тежест на семейство Кеъри-Луис.

— Наистина ли? — Тя не вярваше на ушите си. — Моя собствена кола?

— Би искала това, нали?

— Повече от всичко, но и през ум не ми е минавало, че ще ми предложите нещо такова. И ако наистина имам кола, много ще се грижа за нея, ще я мия и зареждам и всичко останало. И ще я използвам. Толкова се ядосвах, когато мама не искаше да кара нашия малък остин, защото я беше страх. Наоколо имаше толкова чудесни места, където бихме могли да ходим, и толкова неща, които можехме да видим, като градини и закътани брегове. Но никога не го правехме.

— Сега ще го правиш ли?

— Не непременно. Но е толкова хубаво да знам, че мога, ако поискам. И има нещо друго, което искам да направя от години. Това е Филис, която работеше у нас в Ривървю. Тя си намери друга работа в Порткерис, но после се омъжи за приятеля си и отиде да живее в Пендийн при него. Той е миньор и минната компания им даде малка къща, а сега тя има бебе и много искам да отида да я видя. Ако имам кола, ще мога да го направя.

— Филис. Да, помня Филис, която отваряше вратата, когато идвах при майка ти. Тя винаги се усмихваше.

— Тя е чудесна. Една от най-добрите ми приятелки. Поддържахме връзка, пишехме си картички и писма, но не съм я виждала, откакто се сбогувахме преди четири години. Дори когато живеех в Порткерис, не беше възможно, защото има автобус дотам само веднъж седмично, а за велосипед е твърде далече.

— Абсурдно е, нали? — каза съчувствено господин Бейнс. — Живеем в тази малка страна, а въпреки това сме отдалечени едни от други сякаш сме на луната. — Той се усмихна. — Да си имаш кола и да си независима, ми се струва необходимост, а не лукс. Но не разчитай на това. Завърши училището, вземи си приемните изпити и тогава ще обсъдим въпроса. Ще поговоря за това с господин Съмървил.

И с това въпросът приключи. Но Джудит беше изпълнена с надежда, защото към края на деня не можеше да си представи чичо Боб да каже „не“.

Джудит си помисли, че ако има късмет, ще получи колата, преди да гостува на Уорънови и оттам ще може да отиде до Порткерис. И Лъвдей беше поканена да посети веселото семейство над бакалницата, но още не се беше съгласила, защото имаше да обучава ново пони и различни състезания и събития, в които смяташе да участва, и, дай боже, да успее. Ако обаче й се предложи допълнителната примамка да отидат с тяхна собствена кола, имаше голяма вероятност да промени намеренията си и да дойде, та дори и само за няколко дни. Мисълта за тях с Лъвдей, обикалящи страната в малка спортна кола с багаж, нахвърлян на задната седалка, беше толкова зашеметяваща, че й си прииска веднага да я сподели с Лъвдей, но тя седеше с два реда напред и се налагаше да почака.

Лъвдей, вече на седемнадесет, също напускаше „Сейнт Урсула“ завинаги. Тя никога не беше получавала отлична оценка и в обучението не беше стигнала по-далече от свидетелство за училищните си изпити, но беше дала ясно да се разбере от отдавна страдащите й родители, че без Джудит „Сейнт Урсула“ ще стане абсолютно непоносима.

— Но, мила, какво ще те правим тогава? — беше я попитала обърканата Даяна.

— Ще си стоя вкъщи.

— Не можеш просто да се разкапваш тук. Ще станеш съвсем невменяема.

— Може да отида в Швейцария като Атина.

— Но винаги си казвала, че никога не трябва да те изпращаме далече.

— Швейцария е нещо друго.

— Е, би могла да отидеш. Не че на Атина тя й донесе нещо много хубаво. Освен да кара ски и да се влюби в учителя си, нищо друго не научи.

— Точно затова искам да отида.

И Даяна избухна в смях, прегърна най-малкото си дете и каза:

— Ще видим.

* * *

Два часът. Малко разбъркване в дъното на залата и всички станаха, благодарни, на крака. Най-после беше започнало. „Малко прилича на сватба“, помисли си Джудит, „с всичките тези цветя, всички в най-хубавите си дрехи, майките си вееха с листовете на химна, а булката ей сега ще се покаже в ръцете на баща си“. Илюзията беше толкова силна, че когато епископът поведе малката процесия по прохода между столовете тя очакваше орган да засвири някоя токата.

Но, разбира се, булка нямаше. Вместо това съответните хора заеха местата си на сцената. Епископът пристъпи напред и прочете кратка молитва. Всички седнаха. Церемонията продължи.

Речи. (Председателят на управителното тяло мрънка монотонно безкрайно дълго, но госпожица Като беше отривиста, кратка и дори съвсем забавна, като предизвика два-три пъти доброжелателен спонтанен смях.)

Раздаване на наградите. Джудит мислеше, че може би ще получи най-висока награда по английски, и я получи, после излезе втори път за същата награда по история — приятна изненада, защото ни най-малко не я очакваше. И накрая последната награда. Желаната от всички купа „Карнхейл“.

Джудит в момента потисна прозявка. Прекрасно знаеше кой ще получи купата. Фрида Робъртс, която по цял ден раболепно тичаше наоколо и се подмазваше на всички учителки.

Купата „Карнхейл“, обясняваше госпожица Като с ясния си глас, се дава ежегодно на момичето, което чрез гласуване на целия преподавателски състав е определено като допринесло най-много за училището. Не само с учебната си работа, но и с трите най-важни качества: способност, характер и чар. И победител тази година е… Джудит Дънбар.

Устата й зяпна невярващо, неподходящо. Някой я мушна в ребрата и каза:

— Върви, глупачке! — и тя стана за трети път и отиде съвсем пред припадък, с омекнали колене, за да вземе престижния трофей. Краката й бяха толкова нестабилни, че се спъна по стълбите и едва не падна по очи.

— Браво — каза лейди Бийзли с лъчезарна усмивка и Джудит пое купата, измърмори любезност и се върна на мястото си под буря аплодисменти и със страни, усещаше го, червени като цвекло.

И после, накрая, училищният химн. Учителката по музика, вече заела мястото си, даде тон с пианото. Всички станаха на крака и осемстотин гласа едва не събориха покрива.

Който смело смазва

всяко зло, порок,

винаги да спазва

волята на Бог.

Силата на музиката винаги дълбоко влияеше на Джудит, като в миг люшкаше настроенията й между ефимерна скръб и радост. Вече беше стигнала до края на една ера и знаеше, че никога вече няма да чуе познатите думи от голямата поема на Бъниан, без да си спомни всяка подробност от този момент. Горещият летен следобед, ароматът на цветя, огромната вълна на гласовете. Трудно беше да реши дали е щастлива или тъжна.

Откакто, Боже, бдиш над нас

с твоя дух непобедим,

ний знаем, че накрая

живот ще наследим.

Щастлива. Беше щастлива. С пъргавината на младостта.

Духът й полетя към висините. И докато пееше, друга радостна мисъл мина през ума й. С Карнхейлската купа в ръка тя беше в по-силна позиция да получи новата си кола, преди с Лъвдей да се отправят на посещение в Порткерис. Ще пътуват заедно. Две приятелки, приключили с училището. Пораснали.

Илюзиите отлетяха…

От приказки не ме е страх.

И денонощно ще се трудя

и пуритан ще стана аз.

Годишните речи приключиха, всички си тръгнаха. Училището, спалните опустяха. Само Джудит остана последна, седнала на леглото си. Подреждаше нещата в ръчната си чанта и протакаше времето, докато стане шест часът, когато имаше уговорка с госпожица Като да отиде в кабинета й и да се сбогуват. Багажът и очуканият й куфар вече пътуваха към дома на Кеъри-Луис в багажника на даймлера на полковника. После, когато госпожица Като приключи с нея, господин Бейнс беше пожелал да я закара до Нанчероу. Времето, прекарано с него по време на това пътуване, ще бъде чудесна възможност да ускори въпроса с купуването на новата кола.

Като свърши с ръчната си чанта, тя излезе от спалнята и отиде да се наведе навън през отворения прозорец. Видя празните поляни, които слизаха към тенискортовете и храстите. Всички следи от градинското парти бяха разчистени, сенките започнаха да се удължават по отъпканата трева. Спомни си следобеда, когато беше видяла всичко това за пръв път, деня, когато беше дошла с майка си за малко частно проучване. В крайна сметка четирите години между тези два момента бяха отлетели много по-бързо, отколкото беше си представяла някога. И все пак по някакъв начин някогашният следобед изглеждаше безкрайно далечен.

Шест без пет. Време е да върви. Върна се към празното общежитие, взе чантата си и слезе долу. Голямото стълбище стоеше празно, всичко изглеждаше странно тихо. Никакви бърборещи гласове, никакви звънци, никакво различимо подрънкване на гамата на пианото от кабинета по музика, когато някое момиче се упражняваше в часовете по практика. Тя почука на вратата на кабинета, чу „Влез“ и видя директорката си не седнала на бюрото, а отпусната във фотьойл, обърната към високия прозорец и с крака на една табуретка. Четеше „Таймс“, но когато Джудит влезе, го сгъна и остави на масичката до нея.

— Ела, Джудит. Не мога да стана, защото съм изтощена.

Беше свалила наметката и капишона си, беше ги метнала на бюрото си и видът й беше съвсем друг. Вече беше възможно да се възхитиш на копринената й следобедна рокля, да видиш краката й, хубави, с фини копринени чорапи. Тъмносините й официални обувки бяха с малки токчета и сребърни закопчалки. Удобно отпусната след уморителния ден, тя изглеждаше и женствена, и привлекателна, и на Джудит й мина през ума колко е жалко, че господин Бейнс вече имаше жена и семейство.

— Не е чудно, че сте изтощена. Та вие не се спряхте през целия ден.

Друг фотьойл беше наместен и между тях беше ниската маса, на която бяха сложени сребърен поднос, бутилка шери и три малки чаши. Джудит видя това и сви вежди. Никога в тази стая не беше имало дори помен от вино. Госпожица Като видя озадачаването й и се усмихна.

— Трите чаши са за нас с теб и господин Бейнс, когато дойде. Но няма да го чакаме. Налей ни по чаша, мила, и седни.

— Никога не съм пила шери.

— Ами това е много подходящ ден да започнеш. И мисля, че и на двете ни ще ни дойде добре.

Тя напълни двете чаши и седна на мекия втори стол. Госпожица Като вдигна чашата си.

— За теб и бъдещето ти, Джудит.

— Благодаря.

— И да не забравя, поздравления за спечелването на купата „Корнхейл“. И знай, че гласуването беше почти единодушно и нямаше нищо общо с мен.

— Беше малко изненадващо… Мислех, че Фрида Робъртс ще я получи. А аз едва не паднах, докато се качвах по онези ужасни стълби…

— Да, ама не падна и всичко това няма значение. Каква е програмата ти за ваканцията?

Шерито беше хубаво. То стопляше и Джудит се почувства удобно и спокойно. Кръстоса крака, което никога преди не бе посмяла да направи, и разказа на госпожица Като за плановете си.

— Първо ще отида в Нанчероу, после госпожа Уорън ме покани в Порткерис за две седмици.

— С приятелката ти Хедър. — Госпожица Като никога не забравяше имена. — Ще прекараш приятно.

— Да, те поканиха и Лъвдей, но тя още се чуди да дойде или не.

Госпожица Като се засмя.

— Типично за нея. Може би малко се притеснява?

— Не, не е това. Работата е в новото й пони. Тя е идвала по-рано с мен в Порткерис. Ходихме веднъж за един ден и после за цял уикенд.

— Хареса ли й?

— Изключително. Бях доста изненадана.

— За приятелки понякога три не е много добро число.

— Знам, но Лъвдей и Хедър си паснаха като ключ и ключалка. Господин и госпожа Уорън мислят, че Лъвдей има истински характер. А братята на Хедър я закачаха и се задяваха с нея, но на нея всичко й харесваше и им отвръщаше със същото.

— Забележително е от нейна страна да се отдалечи от доста префинената атмосфера на дома си. Да види как живеят други хора и как се справят по свой начин.

— Надявам се, че ще дойде и че ще мога да я закарам с моя кола. Каза ли ви нещо господин Бейнс за това?

— Спомена нещо.

— Идеята е негова. Казва, че трябва да бъда независима, и може би ако съм издържала приемния си изпит за университета… — Джудит се поколеба, защото не искаше да прозвучи самодоволно и самохвално. — Но сега, след като спечелих купата „Карнхейл“…

Госпожица Като се разсмя разбиращо.

— Трябваше да се сетя! Договаряй се с него, докато не е размислил. Независимост! Каква радост! Хайде сега, кажи ми останалото. Какво още се предвижда?

— Вероятно ще отида при леля Биди за малко. Чичо Боб е в морето, Нед постъпи във Военната флота, така че тя винаги се радва на гости. Мислехме да отидем с нея в Лондон и да ми помогне да си купя някои нови дрехи за Сингапур. Не мога да отида там прекалено старомодна.

— Категорично не бива. Обещай ми нещо. Не се влюбвай, докато си в Сингапур, не се омъжвай и не изхвърляй Оксфорд през прозореца. Имаш цял живот пред себе си, достатъчно време да се влюбиш и омъжиш, но никога вече няма да можеш да влезеш в университет.

— Госпожице Като, нямам намерение да се омъжвам с години напред. Не и преди да стана на двадесет и пет.

— Браво. И се пази от корабни романси. Аз никога не съм имала, но казват, че са мимолетни.

— Ще запомня.

Госпожица Като се усмихна.

— Ще ми липсваш — каза й тя. — Но животът си е твой и е време да вървиш напред, да вземаш собствени решения, да установиш свои правила, вместо да ти ги създава друг. Просто не забравяй, че най-важното е да си вярна на себе си. Ако се придържаш към това, няма да тръгнеш накриво.

— Винаги бяхте толкова добра към мен…

— Не говори глупости, мило дете. Просто си върша работата.

— Не. Правите много повече. И винаги се чувствам зле, че не приех поканата ви да погостувам на майка ви и баща ви в Оксфорд. Наистина много исках да отида и да се запозная с тях, но някак си…

Тя се колебаеше. Госпожица Като се разсмя.

— Ти си намери свое собствено заместващо семейство. Едно безкрайно по-подходящо и удовлетворително решение на въпроса. В края на краищата, само толкова може да направи една директорка — да покаже посоката. Усещането за дом и принадлежност трябва да дойде от други хора. Като те гледам сега, мисля, че госпожа Кеъри-Луис е свършила прекрасна работа. Но мисля и че е време да се върнеш в собственото си семейство. Сега…

Но в този момент разговорът им беше прекъснат от силно почукване на вратата и появяването на господин Бейнс.

— Преча ли ви?

— Ни най-малко — увери го госпожица Като.

Той потупа Джудит по рамото.

— Твоят шофьор се явява на служба. Не много рано, надявам се.

Госпожица Като му се усмихна от стола си.

— Пийваме си по чашка шери за възстановяване. Седнете за малко и се присъединете към нас.

Господин Бейнс седна удобно, прие питието и си запали цигара, което го направи нехарактерно естествен. Разговаряха. Вече беше поздравил Джудит за спечелването на купата по време на градинското парти и явно не виждаше причина да го повтаря, но високо оцени дейността на госпожица Като и гладкото протичане на деня.

— Имахме голям късмет с времето — каза тя. — Само ми се щеше някой да беше редактирал годишната реч на председателя. На кого му се слуша страшно подробен доклад за сухото гниене на подпорните греди в параклиса? Или за епидемията от морбили през великденската ваканция?

Господин Бейнс се засмя.

— Това е нещо като принуда. Когато той става да говори на заседанията на Градския съвет, всички се настаняват удобно за здравословно подремване…

Но накрая дойде време всичко да приключи. Чашите бяха изпразнени, господин Бейнс погледна часовника си.

— Време е да тръгваме, мисля.

Те станаха.

— Няма да дойда да те изпращам — каза госпожица Като на Джудит. — Мразя да се сбогувам. Но те моля да ми пишеш и да ме държиш в течение какво правиш.

— Обещавам.

— И прекарай великолепна лятна ваканция.

— И това ще направя.

— Довиждане, мила.

— Довиждане, госпожице Като.

Стиснаха си ръцете. Не се целунаха. Никога не бяха го правили. Джудит се обърна и излезе от стаята, господин Бейнс я последва и затвори вратата след тях. Госпожица Като остана сама. Постоя малко, замислена и неподвижна. След това отиде да вземе вестника, който четеше преди да дойде Джудит. Новините ставаха все по-лоши с всеки изминал ден. Сега хиляди нацистки военни части, явно въоръжени, напредваха към Гданск. Рано или късно, Хитлер щеше да нахлуе в Полша също както беше анексирал Чехословакия и Австрия. А това ще означава поредна война и цяло ново поколение, пред прага на пълнокръвен и обещаващ живот, щеше да бъде погълнато и покосено от този ужасен конфликт.

Тя внимателно сгъна вестника и го остави на бюрото си. Знаеше, че е необходимо да остане силна и решителна, но в моменти като този, точно когато Джудит си тръгна за последен път, трагедията на такова прахосване разкъсваше сърцето й на дребни части.

Наметката и капишонът й бяха където беше ги оставила. Сега ги взе, сви ги и ги понесе плътно притиснати, сякаш за успокоение. Годишният акт беше препятствие, което трябваше да се преодолява всяка година и след него винаги беше преуморена, но все пак нямаше причина да се чувства така съкрушена, така изтерзана. Внезапно сълзи рукнаха от очите й, и докато се стичаха по бузите й, тя зарови лице в стария черен плат в мълчалив гняв срещу тази надвиснала война, скърбяща за младостта, за Джудит, за възможностите, които ще бъдат загубени завинаги.

* * *

Вече е август, мокра понеделнишка сутрин. Летен дъжд, мек и напоителен, струеше над Нанчероу. Носейки се от югоизток, ниски, сиви облаци помрачаваха скалите и морето и обилните листа на дърветата провисваха, и от тях капеше вода. Улеите и улуците бълбукаха и седмичното пране беше отложено за после. Никой не се оплакваше. След продължителното горещо, сухо време леката прохлада беше добре дошла. Дъждът валеше с неуморно постоянство и жадните цветя, плодове и зеленчуци поглъщаха влагата с благодарност, а въздухът се изпълни с несравнимия мирис на влажна земя.

Лъвдей, с Тайгър по петите, се появи навън през миялната, пристъпи в двора и спря за миг, за да поеме въздух и да напълни дробовете си с тази приятна, ободряваща свежест. Носеше гумени ботуши и стар дъждобран, наметнат над шортите й, и раиран памучен пуловер, но главата й беше непокрита, и като се отправи към фермата Лиджи, дъждът падаше по косата й и тъмните й къдрици се навиваха още по-силно.

Пое по пътя, който водеше към конюшните, но зави, преди да стигне до тях, като тръгна по пътека, която водеше направо през мочурището. Тук старите, покрити с лишеи каменни стени се отделяха от пътеката от дълбок ров, сега превърнат в река, и прещип растеше в бодливи гъсталаци, пламнали от жълти цветове, миришещи на бадеми. Имаше и напръстниче в изобилие, и бледорозова ружа, и преплетени диви орлови нокти по цялото протежение на пътеката, а по тъмния гранит на камъните имаше кадифени петна от минзухареножълти лишеи. Отвъд стената имаше пасища, където пасяха млечните гърнзийски крави на господин Мъдж. Тревата беше блестящо зелена между разнокалибрените, подобни на китове наполовина заровени грамадни камъни. Над тях летяха чайки, навлезли навътре в сушата поради времето, които кръжаха и крякаха.

Лъвдей се радваше на дъжда. Беше свикнала с него, той я въодушевяваше. Тайгър тичаше напред, тя го следваше и ускоряваше крачки, за да е в синхрон с ентусиазма му. След малко се стопли много, разкопча дъждобрана и го остави да шляпа зад нея като чифт ненужни крила. Вървеше напред, пътеката криволичеше на зигзаг, насам-натам, нагоре по хълма. Лиджи лежеше точно отпред, но не можеше да я види поради облака мъгла. Това нямаше значение, защото знаеше къде е точно, както познаваше всичко в Нанчероу, фермите и имението като пръстите на ръката си. Акрите земя, които принадлежаха на баща й, бяха нейният свят и тя можеше със затворени очи благополучно да стигне до всяко ъгълче в него. Дори под тунела от гунера през кариерата и към скалите и заливчето.

Най-после последният завой на пътеката и сградата на фермата се показа от мъглата над и пред нея, масивна и приклекнала, със стопански постройки, конюшни и свинарници наоколо. Кухненският прозорец на госпожа Мъдж блестеше като жълта свещ, но в това нямаше нищо чудно при тази мъгла, понеже тази кухня дори в най-ясния ден бе по-скоро тъмна.

Тя стигна до портата, която водеше към стопанския двор, и спря да си поеме дъх. Тайгър вече беше влязъл преди нея, така че тя се покатери през портата и пресече мръсния двор, засипан с говежди тор. В средата на двора каменно бунище беше затрупано с него. Кротко се вдигаше пара. Той гниеше там, докато прегори и узрее достатъчно, за да бъде разпръснат по нивите преди оран. Наоколо кафявите кокошки на госпожа Мъдж крякаха и кълвяха, ровеха за червеи и от върха на стената на бунището красивият й петел се изпъчи, разпери крила и изкукурига от дъното на душата си. Лъвдей избираше пътя си между хлъзгавите камъни, мина през втора порта и влезе в градината на фермата. Чакълена пътечка водеше до входната врата и тук тя смъкна гумените си ботуши и по чорапи влезе вътре.

Таванът беше нисък, малкият хол мрачен. Дървено стълбище водеше до горния етаж. Тя сложи палец на желязното резе към кухненската врата и я отвори, връхлетя я топлата миризма на манджите на госпожа Мъдж. Зеленчуков бульон и топъл хляб.

— Госпожо Мъдж?

Стопанката беше там, застанала до мивката и белеше картофи, заобиколена както винаги от известен хаос. Месеше тесто на единия край на кухненската маса, но понеже в кухнята и се живееше, другият край на масата беше отрупан с вестници, каталози за семена, железарски каталози и неплатени сметки. Нечисти обувки стояха до печката, кърпи за бърсане на съдове висяха над нея, пране съхнеше на рамка, изтеглена с макара до тавана. Особено се набиваха на очи дългите гащи на господин Мъдж. Имаше също кухненски бюфет, боядисан в синьо, рафтовете му бяха натъпкани с разнородни порцеланови съдове, оръфани пощенски картички, пакети с хапчета против глисти, стари писма, кучешки каишки, спринцовка, старомоден телефон и кошница с изпоцапани яйца, чакащи ред да ги измият. Кокошките на госпожа Мъдж не ги беше грижа къде снасят и любимото място да търсиш яйца беше колибата на овчарското куче.

Лъвдей едва ли забеляза бъркотията. Кухнята на Лиджи винаги изглеждаше така и това й харесваше. По някакъв начин беше много уютно. А и госпожа Мъдж беше също приятно мърлява, застанала сред почернели тенджери, съдове с храна за кокошки и всички немити глинени панички и купи от сутрешния й труд. Беше с обвита около тялото й престилка и гумени шушони. Тях ги носеше непрекъснато, защото постоянно трябваше да излиза и влиза в къщата ту да хвърля трохи на кокошките, ту да донесе подпалки, или да натрупа кошове с мръсни дрехи навън в пералнята, и просто не си струваше да ги събува. Плочките на пода и овехтелите черги бяха определено мръсни, но това не им личеше чак толкова и господин Мъдж и Уолтър никога не се оплакваха — толкова добре ги хранеха, толкова се грижеха за тях и толкова не ги засягаха подобни дреболии. (Въпреки това обаче Лъвдей знаеше, че мандрата, която лежеше единствено на грижите на госпожа Мъдж, беше безупречна от хигиенна гледна точка, изстъргана и дезинфекцирана. Като се има предвид броят на хората, които пиеха млякото, ядяха маслото и каймака от тази мандра, това никак не беше лошо.)

Госпожа Мъдж се обърна от мивката си с картоф в ръка и със смъртоносния нож, силно наточен стар касапски инструмент в другата. Както винаги, изглеждаше очарована. На нищо не се радваше повече, отколкото на неочаквано прекъсване на дейността й. Добър повод да сложи чайника, да направи чай, да побъбри.

— Ама че приятна изненада!

Беше беззъба. Имаше изкуствени челюсти, но ги слагаше само в компания и в случаи като например църковния празник, когато имаше ужасни неприятности с парченцата макарони. Липсата на зъби я правеше да изглежда много стара, но фактически беше доста млада, в началото на четиридесетте си години. Косата й беше права и изтощена и на главата й имаше кафява барета, която носеше постоянно като гумените си шушони и по същите причини.

— Пеша ли дойде в това мръсно време?

— С Тайгър съм. Може ли да влезе?

Това беше доста глупав въпрос, защото Тайгър вече беше влязъл, целият прогизнал, и душеше в кофата за свине на госпожа Мъдж. Тя весело му се скара и се престори, че ще го ритне, така че той се оттегли на парцаливата постелка край печката и седна да се изчисти с език с мързеливи, бавни движения.

Лъвдей свали дъждобрана си и го преметна на един стол, после посегна към суровото тесто, откъсна си парченце и го изяде. Госпожа Мъдж се изкиска силно.

— Не познавам никого, който толкова да си пада по сурово тесто.

— Много е вкусно.

— Искаш чашка чай, нали?

Лъвдей потвърди не защото особено й се искаше, а защото да се пие чай с госпожа Мъдж беше част от традицията.

— Къде е Уолтър?

— На горната нива с баща си. — Госпожа Мъдж остави картофите, напълни чайника и го сложи на печката. — Искаш да го видиш, така ли?

— Ами нямаше го в конюшните тази сутрин и докато стигна до тях, той вече беше пуснал конете на паша.

— Рано отиде в конюшните, защото баща му искаше да му помогне да закрепи една от стените. Две крави излезли на пътя през нощта, проклетите животни. За какво ти е Уолтър?

— Само искам да му кажа нещо. Но и ти можеш да му го предадеш. Аз утре заминавам за Порткерис за една седмица, така че той трябва да поеме изцяло грижата за конете. Но сено има предостатъчно, а аз снощи изчистих всички седла, юзди и стремена.

— Ще му кажа. Ще го гоня до дупка, за да не забрави.

Тя протегна ръка към кутията с чай на рамката на огнището, украсена с кралските портрети, и после взе кафявото си чайниче за запарка от края на печката.

— Защо ще ходиш в Порткерис?

— Ще гостуваме на семейство Уорън с Джудит. Поканиха ме. Джудит отива за две седмици и почти бях отказала, но после си помислих, че сигурно ще е доста забавно. Малко ми е мъчно за новото пони, но татко каза, че трябва да отида. Пък и няма да повярваш, госпожо Мъдж, с Джудит ще шофираме сами! Джудит днес отива с господин Бейнс, адвоката, за да й помогне да си купи кола. А е само на осемнадесет. Не е ли кутсузлия с късмет? При това нова, не втора ръка.

Стопанката, която тракаше с чаши и чинии, зяпна от тази новина.

— Собствена кола! Просто да не повярваш! И да заминат две млади дами, съвсем сами. Да се надяваме, че няма да катастрофирате и да се пребиете. — Като направи чая, госпожа Мъдж извади от голям глинен съд шафранов кейк и отряза от него много дебели парчета. — Семейство Уорън? Това да не е Джан Уорън бакалина?

— Той е. Има дъщеря Хедър и тя е приятелка на Джудит от училището в Порткерис. И има двама страшно готини братя, Пади и Джоуи.

Госпожа Мъдж извика ликуващо:

— Аха, ето защо отиваш!

— О, глупости, госпожо Мъдж, разбира се, че не е за това!

— Не ги познавам добре, разбира се, но семейство Уорън са ми далечни роднини. Дейзи Уорън е братовчедка на леля ми Флоу. Тя пък е омъжена за чичо Бърт. Голям род са Уорън. А Джан Уорън беше единствен като млад, див като козел, никой не вярваше, че някога ще се укроти.

— Той и сега умира да се закача.

Госпожа Мъдж наля чая, дръпна стол и седна на сладки приказки.

— Какво друго става в къщата? Все още е натъпкана, така ли?

— Напротив, само ние с татко и Джудит сме там. Атина е още в Лондон, Едуард е ужасно важен в Южна Франция и както винаги, не знаем кога ще се върне.

— А майка ти?

Лъвдей направи гримаса.

— Тя замина вчера за Лондон. Отиде с бентлито и взе Пико със себе си.

— Замина за Лондон? — Госпожа Мъдж изглеждаше смаяна, пък и наистина беше. — След като всички се връщате вкъщи, посред ваканцията? — И наистина Даяна Кеъри-Луис никога досега не беше правила нещо подобно. Но Лъвдей, макар че се чувстваше малко засегната от дезертирането на майка си, смяташе, че я разбира.

— Между нас да си остане, госпожо Мъдж, мисля, че тя е малко потисната и нещастна. Необходимо й е да се махне. Атина винаги я ободрява и смятам, че е искала промяна.

— Е от какво пък иска промяна?

— Ами признайте, че всичко е малко потискащо, не е ли така? Новините, всички говорят за войни, Едуард е постъпил в резерва на Кралските въздушни сили и мисля, че всичко това я плаши. И татко е малко в лошо настроение, продължава да слуша новините до дума, и копаят в Хайд парк противовъздушни скривалища, и той май мисли, че всички ще ни изтровят с газ. Не е много весело да живееш с това. И тя си стегна куфара и замина.

— За колко време?

— Не знам. Седмица. Две. Колкото й е необходимо, смятам.

— Е, ако това я тревожи, по-добре е да е настрана. Така де, не е като да е необходима, нали? Щом двамата Нетълбед и Мери Милиуей ще държат всичко под око. — Госпожа Мъдж продължително и шумно отпи от чашата, замислено топеше кейк в чая си. Обичаше да прави така, всичко да е меко и кашаво, защото нямаше зъби. — Не знам, наистина времената не са хубави за никого. Само дето мисля, че на Уолтър няма да се наложи да замине. Фермерството е задължително за резерва, каза баща му. Не може сам да се справи със стопанството.

— Ами ако поиска да замине?

— Уолтър?

Тонът на госпожа Мъдж беше пълен с гордо презрение.

— Няма да хукне да става доброволец. Никога не е харесвал да му казват какво да прави. Вечно имаше разправии, докато беше ученик, все поради правилата и нарежданията. Не мога да си го представя да казва „Слушам“ на някакъв старши сержант. По-добре да си стои тук. По-полезен ще е.

Лъвдей допи чая си. Погледна часовника си.

— Боже, трябва да си тръгвам. А, има и още нещо. Трябва да взема още една кутия с каймак, защото госпожа Нетълбед го е свършила, а иска да направи малинов крем за вечеря. Всъщност за това дойдох, и за да кажа на Уолтър, че заминавам.

— Добре, в мандрата е пълно с каймак, ако искаш вземи си сама, но не забравяй да ми върнеш кутията.

— Не мога, защото утре заминавам. Но ще кажа на госпожа Нетълбед.

* * *

Мандрата беше студена и блестеше от чистота. Миришеше на карболов сапун, който госпожа Мъдж използваше да мие плочките на пода. Лъвдей намери каймака в стерилизиран съд и напълни кутията с черпак с дълга дръжка. Тайгър, когото не пуснаха вътре, хленчеше до отворената врата и изпадна в див екстаз, когато тя отново се появи на двора, и затича наоколо в бесни кръгове, сякаш беше си помислил, че е изоставен завинаги. Тя го нарече глупчо, той клекна и й се усмихна.

— Хайде, дебелоглавчо, трябва да си вървим.

Тя тръгна обратно през двора на фермата и се покатери по стълбите към прелеза. Постоя малко там. Докато разговаряше с госпожа Мъдж, беше излязъл вятър и дъждът беше понамалял. Някъде горе над облаците грееше слънце и през тях проникваше по някой заблуден лъч също както май винаги ставаше на картините от библията. Мъглата като тънка завеса се разкъсваше и вече беше възможно да се зърне спокойното сребърно море.

Мислеше за Уолтър и за наближаващата война и се радваше, че няма да замине от Нанчероу, за да стане войник, защото той беше част от него, част от всичко, което беше познавала през целия си живот, и изпитваше ужас от промени. Освен това беше много привързана към Уолтър. Беше здрав и висок и беше плъзнал слух, че прекарва прекалено много вечери в кръчмата в Розмълиън, но все пак беше неизменна част от съществуванието й и едно от малкото й познати момчета, с което се чувстваше напълно спокойна. Откакто тръгна на училище, Едуард често канеше приятели на гости, но те й приличаха на идващи от друг свят с провлечения си присъщ на висшата класа говор и понякога разглезено поведение. Докато Лъвдей чистеше конюшните или яздеше с Уолтър или с баща си, те лежаха на шезлонгите или играеха не много енергичен тенис и разговорите им на маса бяха за съвсем непознати хора, които никога не беше срещала и които не искаше да познава.

Уолтър, въпреки цялата му щуротия, тя смяташе за извънредно привлекателен. Понякога, когато тимареше някой кон или возеше сено, тя скришно го наблюдаваше и изпитваше задоволство от силата и лекотата на тялото му, загорелите мускулести ръце, тъмните очи и гарвановочерна коса. Беше като някой красив циганин от книга на Лорънс^[17] и първото размърдване на физическата й сексуалност, нещо като гъделичкане дълбоко в корема й, беше породено от присъствието на Уолтър. Нещо донякъде като това изпитваше и край момчетата на Уорън в Порткерис. С корнуолските им гласове, с лудориите и закачките им с тях нито за миг не й е било нито притеснително, нито скучно. Минавало й е през ума, че това предпочитание към такива… тя търсеше подходящата дума. „От низша класа“ беше ужасно. Зле възпитани — още по-лошо. И попадна на „истински“, истински хора, свързани с начина, по който тя беше отгледана, пазена и галена цял живот в надеждното убежище на Нанчероу. Както и да е. Това си беше нейна тайна, несподелена нито с Джудит, нито с Атина. Уолтър. Тя мислеше за войната. Всяка вечер те искаха не искаха слушаха новините в девет часа и всеки път съобщенията бяха все по-лоши. Беше като зараждането на монументална катастрофа — земетресение или ужасен пожар, която никой не можеше по никакъв начин да предотврати. Мелодичните камбани на Биг Бен, когато удряха девет часа, започваха да звучат на Лъвдей като тромпети на Страшния съд. Тя беше много по-загрижена от перспективата за война, отколкото близките й предполагаха, и все пак не можеше и за миг да си представи каква ще бъде тя, особено в обстановката на собствения й дом, семейството й и техния непосредствен свят. Никога не е била с особено силно въображение, винаги безнадеждно слаба в писането на есета и съчинения. Ще има ли бомби, падащи от черни самолети, и експлозии, и срутващи се сгради? Или немската войска ще слезе някъде, може би в Лондон, и ще тръгне в марш през страната? И ще дойдат ли в Корнуол? И ако да, ще преминат ли Теймър, която единствена имаше железопътен мост? Може би ще построят специални понтонни мостове или ще се пренесат през водата с гребни лодки, но това й се струваше малко примитивно.

И ако дойдат, какво ще стане? Почти всеки мъж, когото Лъвдей познаваше, и със сигурност всички приятели на баща й, имаха пушки за стрелба по фазани и зайци или за да спасят ранено куче или кон от страданията им. Ако всеки излезе с пушка срещу германците, тогава нашествениците сигурно няма да успеят. Спомни си старата корнуолска песен, която ревяха тълпите на стадионите по време на ръгби мачове.

Ще умре ли Трелони, мои момчета,

ще умре ли Трелони?

Тогава четиридесет хиляди корнуолци

ще знаят защо е умрял.

Тайгър нетърпеливо полайваше към нея. Тя въздъхна и отстрани лошите мисли, скочи от прелеза и забърза по изровената пътека, а кутията с каймак се клатушкаше насам-натам. За да оправи настроението си, започна да мисли за утрешния ден и за пътуването до Порткерис, за гостуване при семейство Уорън. Ще види Хедър, Пади и Джоуи, ще седят на претъпкания плаж и ще ядат сладолед. Може би колата ще е малко MG с подвижен покрив. Гореше от нетърпение да я види.

Всичките тези мисли в главата й, докато стигна вкъщи, напълно оправиха настроението й.

* * *

9 август 1939 г.

Порткерис

 

Мили мамо и татко,

Извинявайте, че не ви писах толкова дълго. Само ще опитам да ви съобщя новините много набързо, иначе това писмо ще стане дебело като вестник. Както виждате, аз съм в Порткерис при семейство Уорън и Лъвдей дойде с мен. Тя малко се колебаеше, защото има ново пони, наречено Флийт, и го обучава за състезания, но накрая реши да дойде само за седмица и това е чудесно за всички ни. Малко наблъскано е, но госпожа Уорън явно не се сърди. Пади сега работи на рибарската лодка на чичо си, така че повечето време го няма. Така за Лъвдей се освободи легло, а аз съм при Хедър. И тя завърши училището и сега ще учи в курс за секретарки тук, в Порткерис, а после може би ще отиде в Лондон да си намери работа.

Времето е абсолютна прелест и Порткерис е пълен с гости по шорти и сандали. Джоуи си е намерил работа на плажа, чисти плажните бунгала и прибира шезлонгите, а когато вчера отидохме да плуваме, измъкна за нас безплатни сладоледи.

В магазина работи ново момиче, Ели. Мисля, че е на около шестнадесет. Изрусява си косата с кислородна вода, но въпреки че изглежда толкова глупава, госпожа Уорън казва, че е най-добрата помощничка, която са имали някога, и се ориентирала в регистъра на цените за нула време.

Странно е да знаеш, че никога вече няма да ходиш на училище. Още не знам резултата от приемните изпити, но получих награди по английски и история, както и купата „Карнхейл“, което беше страхотна изненада и ме разтърси. Но си заслужаваше да я спечеля, защото като я получих, господин Бейнс и чичо Боб се посъвещаваха и решиха да ми купят моя собствена кола за награда. Отидохме с господин Бейнс в магазина в Тръроу и я избрахме. Това е малко, тъмносиньо MG с четири седалки, много сладка е. Имаше и спортни коли с подвижен покрив, но господин Бейнс каза, че ако се обърна с нея (разбира се, че няма да го правя), може да си счупя врата и сметна, че MG-то е по-подходящо. Както и да е, абсолютно я обичам и я шофирах до Нанчероу по целия път през Кембърн, Редрут и Пензанс, а господин Бейнс с колата си караше край мен като бодигард! Това е най-хубавото нещо, което съм имала някога след велосипеда, който ми купи леля Луиза, и веднага щом мога, ще отида в Пендийн да видя Филис и бебето й. За нея ще ви разкажа в следващото си писмо.

Така или иначе, пристигнахме тук с Лъвдей със собствени сили, вместо да се налага да ни возят в ловното комби на Нанчероу. Не мога да ви опиша колко беше забавно да си шофираме сами и карахме много бавно, за да се насладим напълно. Денят беше превъзходен, всички живи плетове — обсипани с напръстничета, и хванахме пътя през мочурището, а в далечината морето беше най-тъмносиньо. Попяхме си много.

Малко преди да тръгнем, Даяна Кеъри-Луис замина за малко в Лондон. Полковник Кеъри-Луис се вкисна, когато тя му съобщи, че заминава, но той самият е достатъчно потиснат от събитията и постоянно чете вестниците и слуша новините, и мисля, че горкият човек просто й лази по нервите. Накрая обаче той направи най-доброто, като я изпрати с колата й и й пожела приятно прекарване. Той наистина трябва да е най-добрият и най-неегоистичен съпруг, и кой може да го обвини, че е загрижен от това, което става? Трябва да е мъчително за човек, който се е бил в окопите през цялата предишна война. Радвам се, че всички сте в Сингапур и далече от всичко това. Там поне ще сте в безопасност от това, което става в Европа.

Трябва да тръгвам. Лъвдей и Хедър искат да отидем на плажа, а госпожа Уорън ни приготви храна за пикника. Мирише ми на топли хлебчета с месо. Можете ли да си представите нещо по-хубаво от това да ядеш пресни хлебчета след плуване? Аз не мога.

Обичам ви всички. Ще опитам скоро да ви пиша пак,

Джудит

* * *

За разлика от Нанчероу храненето в къщата на Уорън беше по необходимост неофициално. С двама мъже на работа, която започва по различно време, закуската беше в голяма степен подвижно събитие. Господин Уорън беше в магазина си, Джоуи — на плажа много преди момичетата дори още да са станали. Госпожа Уорън хранеше съпруга си, когато имаше пролука в работата и му се удаваше да се измъкне от своите рафтове с бекон, пакети чай и килограми с масло. След като е бил на крака цяла сутрин, той имаше нужда да поседне за малко, да хвърли око на местния вестник, да се наслади на купа супа, филия хляб и сирене и чаша чай. Госпожа Уорън не сядаше. Докато съпругът й се хранеше, тя или гладеше, или правеше кейк, или миеше пода на кухнята, или стоеше пред мивката и белеше тонове картофи, като слушаше съпричастно, докато той четеше откъси от новините като резултатите от крикета или колко е спечелил Женският институт на св. Енодок от разпродажбите „Донеси и купи“. Когато той си допиваше чая, свиваше и изпушваше смачкана цигара, връщаше се на работа и идваше ред на Ели. Тя не обичаше супа. Правеше си сандвичи от месен пастет и хрускаше шоколадови бисквити, като междувременно разказваше на госпожа Уорън какво й е казал Ръсел Оутс на опашката за билети за кино и питаше стопанката дали да си направи трайно къдрене. Беше лекомислено момиче, лудо по момчетата, но госпожа Уорън я познаваше още от съвсем малка ученичка в училището на Порткерис и се радваше на компанията й. Харесваше я, защото имаше някаква енергия в нея, и беше истински труженик, сияеше като ново пени и беше винаги приветлива с клиентите.

— Тази седмица дават Джанет Макдоналд — казваше Ели. — С Нелсън Еди. Винаги съм ги смятала за малко блудкави, но музиката си я бива. Гледах Джеймс Кагни миналата седмица, беше малко страшен филм — за гангстерите в Чикаго.

— Как можеш да гледаш всичките тези стрелби и убийства, Ели! Това не мога да го проумея.

— Вълнуващо е. И ако стане много кърваво, просто се смъквам на седалката.

* * *

Лъвдей прекара своята седмица и Джудит не преставаше да се изумява как тя пасва и се адаптира към живота в пренаселена къща над бакалница, толкова диаметрално противоположна във всяко отношение на обстановката, в която беше отгледана. Фамилията Кеъри-Луис беше от по-горна класа, нямаше как да се избегне това зле звучащо определение. И Лъвдей беше отгледана по съответните правила, глезена и задоволявана, заобиколена от предани бавачки и икономи, обожавана от сляпо обичащи родители. Но още след първото си посещение в Порткерис, когато и двете бяха още ученички, тя беше омаяна от семейство Уорън и всичко около тях. Влюбена в новото усещане да живееш точно в центъра на делови малък град, още щом отвориш вратата да стъпиш право на тясна калдъръмена улица, която води надолу към пристанището. Когато господин Уорън или Джоуи започваха със закачките, тя не им оставаше длъжна, а от госпожа Уорън се научи сама да си оправя леглото, да помага при миенето на чиниите и да простира пране на двора зад пералнята. Бакалницата, винаги пълна с клиенти, беше постоянно разнообразие, а свободата, която потомството на Уорън смяташе за разбираща се от само себе си, Лъвдей намираше за просто безценна. „Тръгвам“, е достатъчно да извикаш от стълбите и никой не те пита за къде тръгваш или кога ще се върнеш.

Но повече от всичко й харесваше многолюдният плаж, където с Джудит и Хедър прекарваха повечето време. Времето постоянно беше хубаво, с прохладен бриз и дни наред с безоблачно небе, а пясъкът — пъстър с раирани тенти и слънчеви чадъри, шумен от весели групи и отпускари. Даяна беше донесла на Лъвдей нов бански костюм от две части, към който тя прибави тъмни очила, така че можеше безнаказано да зяпа хората, без те да забележат. Освен това Джудит подозираше, че тя се надява с тях да прилича на кинозвезда. Толкова стройна, загоряла и зашеметяващо хубава, тя неизбежно привличаше възхитени погледи и почти веднага някой младеж хвърляше топка пред тях и моментално започваше ново познанство. Не минаваше ден без трите момичета да бъдат поканени да играят раундърс^[18] или волейбол, или да плуват, или в многолюдна компания на слънчеви бани върху влажен дюшек, напълнен с влакна от кокосов орех.

Заливчето в Нанчероу никога не е било толкова разнообразно.

Но времето летеше и почти преди да усетят, дойде последният ден на Лъвдей. Вечерята в семейството беше единственото време, когато всичките му членове и всеки, който е в къщата или има нужда от подкрепа, се събираха край дългата, излъскана маса в кухнята на госпожа Уорън, за да говорят, да се смеят, да спорят, да се закачат и общо взето да се осведомят какво е станало през деня. Не е ставало и дума да се преобличат или издокарват. Бегло измиване на ръцете беше единственото, което се очакваше да направиш, и всички сядаха в дрехите, които бяха носили цял ден — мъжете в ризи с разкопчани яки, а госпожа Уорън все още с престилката си.

Сервираше се в шест и половина и макар да си беше солидно угощение, традиционно се наричаше „чай“. Сервираше се агнешки бут, или угоен петел, или риба на скара, придружени с печени картофи, три блюда зеленчуци, сосове и туршии, канички с богат тъмен сос. За десерт имаше желета и кремове, блюда с каймак, домашен кейк или бисквити със сирене, и всичко се „промиваше“ с голяма чаша силен чай.

Тази вечер присъстваше само семейството. Родителите, Джоуи, трите момичета с голи ръце, чудесни в памучните си рокли без ръкави, които бяха намъкнали върху банските си костюми след цял ден на плажа.

— Ще ни липсваш — каза господин Уорън на Лъвдей. — Няма да е същото, като няма наоколо кой да ни прави луди.

— Наистина ли трябва да си тръгнеш? — попита госпожа Уорън малко тъжно.

— Да, трябва. Обещах на Флийт да се върна, а ни чака много работа с нея. Надявам се Уолтър да я е яздил, иначе ще скача и ще се мята като щура.

— Е, поне имахте късмет със слънцето — каза госпожа Уорън. Съпругът й се усмихна.

— Какво ли ще каже майка ти, като те види почерняла като малка индийка?

— Тя е в Лондон и няма да ме види. Но ако се е върнала, ще ми завиди. Тя винаги се опитва да хване тен. Понякога се пече на слънце без дрехи.

Джоуи вдигна вежди.

— Кажи й тогава да дойде на нашия плаж. Можем да минем с една-две странични атракции.

— О, глупчо такъв. Тя не го прави на претъпкани плажове. Съвсем уединено, от време на време, в градината или сред скалите.

— Как ще е толкова уединено, като знаеш къде е! Ходиш да надничаш, нали?

Лъвдей го замери с парче хляб, а госпожа Уорън стана и отиде да сложи чайника.

* * *

Тя си замина на другата сутрин. Беше дошъл да я вземе Палмър с ловното комби. Не най-подходящото возило за стръмните хълмове, тесните улички и острите ъгли в Порткерис, и докато обърне, Палмър се пообърка, защото напълно се беше загубил в непознатите калдъръмени улички, и спирането му пред вратата на бакалницата беше по-скоро късмет, отколкото добро справяне.

Обаче беше пристигнал. Куфарите на Лъвдей бяха пренесени долу и навън през магазина и всички се появиха на тротоара да я изпратят с много целувки и прегръдки и обещания да дойде скоро пак.

— Кога ще се върнеш? — попита тя Джудит, увиснала навън през отворения прозорец на колата.

— Вероятно в неделя сутринта. Ще ти се обадя по телефона и ще ти кажа. Предай поздрави на всички.

— Добре. — С разтърсване и с чудовищно достойнство комбито потегли. — Довиждане! Довиждане!

Всички стояха и махаха, но само за момент, защото почти веднага огромното возило зави зад острия ъгъл към Маркет плейс и се загуби.

Отначало всички се чувстваха малко странно без Лъвдей. Като всички от семейство Кеъри-Луис, тя имаше дарбата да внася неочаквано очарование в почти всякакво събиране. Но беше също и хубаво да остане само с Хедър и да може да си поговорят за старите дни и приятели, без да им се струва, че оставят Лъвдей извън разговора или да се налага мъчително да й обясняват кой е този и онзи или кога се е случило това или онова.

Те седяха на кухненската маса и пиеха чай, обсъждаха какво да правят през деня и решиха да не ходят на плажа, защото макар че Лъвдей не искаше да прави нищо друго, това, че са без нея, беше добра възможност да отидат малко по-надалече.

— В края на краищата, имам кола. Нека отидем някъде, където иначе рядко се ходи.

Още умуваха къде да е това, когато госпожа Уорън приближи, спря да си поеме дъх от магазина и реши въпроса вместо тях.

— Защо не отидете до Трийн? С колата няма да отнеме много, а скалите ще са много красиви в ден като този и може би там няма да има жива душа. Помнете, че е истинско изпитание да слезете надолу по скалите, но пък имате цял ден, нали?

И така заминаха за Трийн, по пътя за Лендс Енд Роуд, Пендийн и Сейнт Джъст. Като караше напред, Джудит се сети за Филис.

— Трябва да дойда да я видя някой ден. Тя живее някъде наблизо, но не знам точно къде. Ще трябва да й напиша писмо, защото най-вероятно няма телефон.

— Можем да направим това тази седмица. И да отидем в Пенмарън, ако искаш.

Джудит смръщи нос.

— Не, всъщност не.

— Ще почувстваш носталгия, нали?

— Не знам. Просто не искам да рискувам. — Тя си спомни малката гара и Ривървю и си помисли как може да се обади на господин Уилис. Но всичко това бяха щастливи спомени, а имаше и такива, които по-добре да бъдат погребани. — Може би е най-добре да си го спомням какъвто беше.

В Трийн паркираха колата пред кръчмата и се разходиха през нивите, с банските и храната в раниците на гърба. Пореден безоблачен ден с бръмчащи наоколо пчели сред цъфналия пирен, слънчева светлина, разсеяна от жегата, която блещукаше по повърхността на морето с цвета на нефрит. Скалите бяха невероятно високи и сърпът на залива лежеше далече под тях. Но те се впуснаха в дългото слизане по почти отвесната пътечка, от което леко настръхват косите, и когато накрая стигнаха до пясъка, беше сякаш са изоставени на необитаем остров, защото наоколо нямаше нито едно живо същество.

— Дори не ни трябват бански костюми — каза Хедър.

Те се съблякоха и хукнаха голи към малките вълни. Водата беше леденостудена, гладка и копринена, и те заплуваха в студа, докато стана невъзможно да стоят във водата. Излязоха и тръгнаха по горещия пясък към хавлиите си, изсушиха се и легнаха да се пекат на камъните.

Говореха си. Хедър призна, че вече си има истински приятел, някой си Чарли Лейниън, син на преуспяващ търговец с дървесина от Марейзиън. Запознали се на вечерята в деня на крикета, но пази това в нещо като тайна от семейството си, защото не може да понесе неизбежните братски закачки, ако Джоуи научи за приятелството им.

— Чарли е наистина чудесен. Не точно хубав, но приятен. Хубави очи и чаровна усмивка.

— Какво правите с него?

— Ходим в Двореца на танците, в кръчмата, изпиваме по бира. Той има кола и обикновено се срещаме край автобусната спирка.

— Ще трябва някога да го заведеш вкъщи.

— Знам, но той е малко стеснителен. Засега отлагаме това.

— При баща си ли работи?

— Не, учи в Техническия колеж в Камборн. На деветнадесет години е. Но смята да влезе в бизнеса.

— Изглежда е много добър.

— Такъв е — усмихна се Хедър.

Джудит, легнала по гръб, засенчи очите си с ръка и замълча. Известно време обмисляше дали да каже на Хедър за Едуард. Тъй като Хедър й беше признала за себе си, чувстваше, че и тя трябва да го направи, но после се отказа. По някаква причина чувствата й към Едуард й бяха прекалено ценни, прекалено призрачни, за да ги споделя с някого, та дори и с Хедър. Знаеше, че приятелката й никога няма да предаде доверието й, но тайните, споделени дори веднъж, си отиват завинаги.

Слънцето беше прекалено силно. Раменете и бедрата й започнаха да изгарят. Болезнено се обърна по корем, намести се, доколкото можа върху безмилостно твърдия камък. Попита:

— Ще се сгодявате ли?

— Не. Какъв смисъл има? Ако избухне война, предполагам, че ще го мобилизират и няма да се виждаме с години. Освен това не искам да се омъжвам и да се натоварвам с деца. Не още. Това винаги може да се направи.

Внезапно тя започна да се киска.

— Какво е толкова смешно?

— Просто си спомних. Онази Нора Елиът и какво ни каза зад навеса за велосипеди. За това как се правят децата…

Джудит, която си спомняше твърде добре, също много се развесели.

— И си мислехме, че е отвратителна, че всичко е измислила и че само някой толкова ужасен като Нора Елиът може да съчини нещо толкова отблъскващо.

— И накрая тя се оказа права…

Когато най-после укротиха смеха си и избърсаха сълзите от очите си, Хедър попита:

— Кой ти каза?

— Какво? За секса ли?

— Да. На мен ми каза мама, но твоята не беше тук.

— Госпожица Като. Каза на целия клас. Наричаше се физическо възпитание.

— Леле, трябва да е било ужасно неудобно.

— Колкото и да е странно, не беше. И всички учехме биология, така че не беше много изненадващо.

— Мама беше внимателна. Каза, че не звучи много приятно, но любовта към някого прави нещата много специални. Знаеш, емоции и прочее.

— Изпитваш ли нещо такова към Чарли?

— Не искам да спя с него, ако това имаш предвид…

— Не. Имам предвид обичаш ли го?

— Не по този начин. — Хедър се замисли. — Не прилича на това. Не искам да се обвързвам.

— А какво искаш тогава? Все още работа в Лондон?

— Евентуално. Да си имам собствена малка квартира, добра заплата…

— Не мога да си те представя в черна рокля с бяла якичка, седнала на коляното на шефа и записваща диктовката му…

— Не сядам на коляното на шефа, мога да те уверя в това.

— Няма ли да ти липсва Порткерис?

— Ще ми липсва, но не смятам да прекарам тук остатъка от живота си. Познавам прекалено много момичета с опашка от дечурлига, които почти не са излизали от градчето. Аз искам да видя света. Искам да отида в чужбина. Като в Австралия например.

— Завинаги?

— Не. Не завинаги. Винаги бих се връщала. — Хедър седна и се прозина. — Ама че жега! Гладна съм. Хайде да хапнем нещо.

Прекараха целия ден на слънце, на скалите, на пясъка и в морето. Следобед приливът дойде на напечения бряг и плитките вълни вече не бяха толкова студени. Те можеха да лежат неподвижно във водата, загледани в небето и скалите, леко полюшвани от летните вълни. Към четири и половина топлината на слънцето намаля и те решиха да приключат и да поемат трудното изкачване по скалите.

— Просто е жалко да си тръгваме — каза Хедър, когато намъкнаха памучните си рокли и напъхаха в раниците си мокрите си бански принадлежности и остатъците от храната си. Тя се обърна и погледна морето, което при променливата светлина беше по магия приело друг оттенък, защото вече не беше нефритово, а тъмноаквамариновосиньо. — Знаеш ли, никога вече няма да бъде като сега. Никога. Само ти и аз, на това място, по това време. Нещата се случват само веднъж. Мислила ли си някога за това, Джудит? Може леко да наподобяват, разбира се, но никога не са съвсем същите.

Джудит я разбра.

— Знам.

Хедър спря и намъкна раницата на гърба си, като провря ръце под ремъците.

— Хайде да тръгваме, чака ни планинарство.

И наистина изкачването беше дълго и мъчително, макар и не така опасно като слизането. Стигането до върха без произшествия беше голямо облекчение и те спряха, за да си поемат дъх, застанали на гъстата торфена трева, загледани към пустия залив, неизменните скали и празното спокойно море.

Нещата се случват само веднъж!

Хедър беше права. Нищо никога не може да бъде съвсем същото. Джудит се питаше колко ли време може да мине, преди отново да дойдат в Трийн.

* * *

Върнаха се в Порткерис към шест часа, загорели, солени, изтощени. На бакалницата вече висеше надписът „ЗАТВОРЕНО“, но вратата беше отворена и те намериха господин Уорън по риза в малкия му кабинет, който оправяше документите от деня.

— Виж ти кой е дошъл. Прекарахте си хубаво, нали?

— Прекрасно. Ходихме в Трийн.

— Знам. Майка ти ми каза. — Погледът му се отмести към Джудит. — Търсиха те по телефона преди около час.

— Мен?

— Да. Някой иска да му се обадиш. — Той остави писалката и затърси нещо по бюрото. — А, ето го. Записах го. — Той протегна листче хартия. На него бяха написани две думи: „Обади се на Едуард“. — Каза, че знаеш номера.

Едуард! Джудит потъна в безумна радост, като суха гъба, която жадно поема вода. Тя тръгваше от стъпалата към върха на главата й и просто усещаше как усмивката разтегля ъгълчетата на устата й. Едуард!

— Откъде звънеше?

— Не знам. Само каза, че си е вкъщи.

Хедър пламна от любопитство.

— Кой е той, Джудит?

— Едуард Кеъри-Луис. Мислех, че е още във Франция.

— Ами тогава е по-добре да му се обадиш. — Джудит се колебаеше. Телефонът на бюрото на господин Уорън беше единственият в къщата. Хедър долови колебанието й. — Татко няма нищо против, нали, тати?

— Нямам. Чувствай се свободна, Джудит.

Той стана от стола. Тя беше силно смутена.

— О, моля те, не мисли, че трябва да си тръгваш. Не е нищо особено. Просто Едуард.

— За момента свърших работата си тук. Ще я довърша по-късно. Сега ще отида да изпия една бира.

Хедър, с искрящи черни очи, каза:

— Ще дойда да ти налея. Дай ми раницата си, Джудит, и ще простра мокрите неща на въжето.

Съвършено тактично, те я оставиха сама. Тя ги изгледа как общително се качват по стълбите, после седна на стола на господин Уорън зад бюрото, вдигна слушалката на старомодния телефон и каза на оператора номера на Нанчероу.

— Ало! — Беше Едуард.

Тя каза:

— Аз съм.

— Джудит!

— Току-що се върнах. Господин Уорън ми предаде съобщението ти. Мислех, че още си във Франция.

— Не съм. Върнах се миналия вторник в една практически празна къща. Без мама, без Джудит, без Лъвдей. Водим с баща ми ергенско съществувание.

— Но Лъвдей се върна!

— Разбира се, но едва я зърнах. Беше в конюшните цял следобед, обучава новото си пони.

— Хубаво ли прекара във Франция?

— Изумително. Искам да ти разкажа за това. Кога се връщаш?

— След една седмица.

— Не мога да чакам. Какво ще кажеш за тази вечер? Мога да дойда в Порткерис и да те заведа някъде да пийнем нещо. Ще имат ли Уорънови нещо против?

— Не, разбира се.

— Добре, в осем тогава. Как да те намеря?

— Слизаш от хълма и тръгваш към пристанището. Намира се точно зад стария пазар, „Бакалница Уорън“. Вратата на магазина е заключена, но има странична, която винаги е отворена, и можеш да минеш през нея. Тя е яркосиня с месингова дръжка.

— Няма как да я сбъркам. — Тя усети усмивката в тона му. — В осем. Ще се видим. — И той затвори.

Тя поседя малко, замечтана и усмихната, връщаше се на всяка негова дума и всеки нюанс на гласа му. Той идва. Искаше да й разкаже за Франция. Не мога да чакам. Искаше да я види. Идва.

Трябва да се преоблече, да се изкъпе, да отмие солта от косата си. Няма време за губене. Стимулирана да действа, тя скочи от стола и изтича нагоре по стълбите, като без усилия прескачаше по едно стъпало.

* * *

Слагаше си леко червило, когато чу шум от кола, която зави зад ъгъла и спря пред затворените витрини на бакалницата. Остави червилото, отиде до отворения прозорец, надникна и видя точно под нея тъмносинята кола и дългокракия Едуард, който се измъкваше от нея. Той затвори вратата след себе си с глух удар.

— Едуард!

Като чу гласа й, той се спря и погледна нагоре. Фигурата му беше скъсена от ъгъла, под който го гледаше.

— Приличаш на Рапунцел — каза й той. — Слизай.

— Ей сега.

Тя се върна в стаята, взе бялата си чанта, която носеше през рамо, хвърли бърз поглед в огледалото и излезе. Изтича по стълбите през синята врата към улицата, където дълги сенки лежаха по още топлия калдъръм и облегнат на капака на колата си, я чакаше Едуард.

— Изглеждаш чудесно — каза тя.

— Ти също.

Неофициалният му вид я успокои. Беше устояла на изкушението да се издокара и след банята намъкна чиста памучна рокля, синя с бели райенца. Краката й бяха боси, в прохладни бели сандали.

— Завиждам ти. Имаш по-хубав тен от моя.

— Имахме изумително време.

Той се отмести от колата и застана с ръце в джобовете, загледан във фасадата на високата, тясна каменна къща.

— В какво прекрасно място гостуваш!

— Издига се на етажи. От тази страна са три, но отзад са само два. Предполагам, че понеже както и целият останал град, е построена на хълм. Кухнята е на първия етаж, с врата, която излиза на двора отзад. Там госпожа Уорън отглежда саксиите си с растения и простира прането. Няма градина.

— Няма ли да бъда поканен?

— Разбира се, ако искаш. Но вътре няма никого, освен мен. Има летен панаир нагоре на игрището за ръгби и Хедър и родителите й отидоха да обиколят наоколо, да хвърлят кокосови орехи и да печелят награди.

— Розови плюшени слончета?

— Именно — засмя се тя. — А Джоуи — това е братът на Хедър — излезе с приятелите си за цялата вечер.

— Тогава къде ще отидем? Къде е модерното нощно заведение този сезон?

— Не знам. Мисля, че може да опитаме в „Слайдинг Такъл“.

— Чудесно. От години не съм ходил там. Да отидем и да видим какво става. С кола или пеша?

— Нека повървим. Не си струва да вземаме кола.

— В такъв случай, en avant^[19].

Те тръгнаха рамо до рамо надолу по тясната улица към Лайфбоут Хауз и пристанището. Изведнъж Джудит се сети.

— Ял ли си нещо?

— Защо? Много гладен ли ти изглеждам?

— Не. Но знам също, че вашата вечеря в Нанчероу е в осем и смятам, че си я пропуснал.

— Права си. Не съм ял и нямам нужда да ям. Още вкъщи реших, че всички ядем твърде много. Мисля, че всичко е свързано с готвенето на госпожа Нетълбед. Не мога да си представя защо родителите ми не са дебели като бъчви, въпреки че дъвчат по четири пъти на ден, а не напълняват нито с грам.

— Всичко е свързано с нещо, наречено метаболизъм.

— Къде си научила тази дълга дума?

— Ами ние бяхме обучавани добре в „Сейнт Урсула“.

— Бяхме добре обучавани… — повтори Едуард. — Не е ли чудесно да знаеш, че всичко това е вече зад гърба ти? Просто не можех да го повярвам, когато най-после напуснах Хароу. Често сънувах кошмари, че се връщам там, и се будех нощем, потънал в пот от страх.

— О, стига, не може да е било чак толкова лошо. Обзалагам се, че ти застава буца в гърлото, когато чуеш момчешки гласове да пеят училищни песни.

— Не, не ми застава. Но признавам, че това може би ще стане около петдесетата ми година.

Те завиха на ъгъла край Лайфбоут Хауз и тръгнаха по улицата към пристанището. Беше толкова хубава, златна вечер, че улицата беше все още оживена. Всички летни посетители бяха наизлезли, вървяха покрай кея, спираха се облегнати на парапета и гледаха рибарските лодки, ближеха сладолед или ядяха риба с пържени картофи от фунии от вестник. Познаваше се, че са гости, защото носеха едни особени дрехи, бяха червени като рак от непривичното слънце и говореха с акцент от Манчестър, Бирмингам или Лондон. Приливът беше висок, небето — пълно с лакоми чайки, и някои от старите местни жители, които още живееха в къщите край пристанището, бяха извадили кухненските си столове навън, седяха на тях, облечени в черно и гръмогласни, за да се порадват на последната дневна топлина и да погледат как светът минава покрай тях. Отвън пред „Слайдинг Такъл“ няколко млади курортисти, загорели и шумни, седяха край дървена маса и смучеха бирата си.

Едуард направи гримаса.

— Надявам се, че не е ужасно претъпкано. За последен път бях тук през зимата, когато имаше само едно-две стари момчета вътре, дошли да си отдъхнат от жените си. Все пак ела да опитаме.

И той я поведе навътре, като се наведе под изкривения трегер над вратата. Джудит на токчетата си пристъпи в полумрака и веднага я връхлетя воня на бира, спирт и прегряла плът, облаци цигарен дим и врява от силни, весели гласове. Не беше си признала пред Едуард, но за пръв път идваше в това заведение, защото беше кръчма, която мъжкото население на Уорънови пазеше за себе си. Сега се огледа наоколо с известно любопитство, като се мъчеше да открие какво му е толкова специалното на това място.

— По-зле е, отколкото предполагах — каза Едуард. — Ще избягаме, или ще останем?

— Нека останем.

— Добре. Стой тук и заеми маса, ако се освободи. Аз ще взема питиетата. Какво искаш?

— Шанди^[20] или сайдер. Няма значение.

— Ще ти взема шанди. — Той я остави, като опитно си пробиваше път към бара, а тя гледаше как напредва и неотклонно си пробива път, но в същото време е невероятно любезен. — Съжалявам… Извинете… Бихте ли…

Той вече беше близо до разсеяния барман, когато, какъв късмет! — групата, която седеше на маса до прозореца, започна да се събира и сякаш да се кани да си тръгне. Джудит със скорост, която изненада дори самата нея, беше при тях за миг.

— Много съжалявам, но тръгвате ли си?

— Да. Трябва да се върнем в квартирата си горе на хълма. Искате масата, нали?

— Би било хубаво да я заемем.

— Знам. Тук е като в Черната дупка в Калкута^[21].

Бяха четирима и им трябваше малко време, но Джудит бдеше зорко срещу нашественици и щом те излязоха, се настани на тясната дървена пейка и сложи чантата до себе си, за да запази място за Едуард.

Когато той дойде при нея със своята халба и нейната чаша в ръце, беше признателно зарадван от находчивостта й.

— Какво способно момиче си. — Той внимателно остави питиетата и после се хлъзна към нея. — Как успя да го направиш? Като направи гримаси на луда и ги изплаши?

— Не. Просто си тръгнаха. Връщат се в квартирата си.

— Какъв късмет. Убийствено е да стоиш цяла вечер.

— Не съм си представяла, че заведението е толкова малко.

— Съвсем мъничко. — Едуард посегна за цигара и я запали. — Но всеки иска да дойде тук. Пълно е с други кръчми в градчето, но предполагам, че всички приходящи намират мястото за живописно. Каквото си е, разбира се. Но, боже мой, колко е претъпкано. Няма място дори за мизерна игра на дартс. Можеш да извадиш очите на някого. Все пак — той вдигна чашата си, — наздраве. Толкова е хубаво да те видя отново. Беше толкова дълго…

— От Коледа.

— Толкова много?

— Ами ти беше в Америка през цялата великденска ваканция.

— Вярно, бях.

— Разкажи ми за Франция.

— Беше великолепно.

— Къде беше?

— В една вила в хълмовете зад Кан. Близо до село, наречено Тишина. Много провинциално. Заобиколено с лозя и маслинови горички. Вилата имаше тераса, обвита с лози, където се хранехме, а в градината — малък леден плувен басейн, предназначен да препречва пътя на потоците, които се стичат от върха на планината. Беше пълно с цикади, розово мушкато, а навън миришеше на чесън, масло против изгаряне и цигари голоаз. Божествено.

— На кого е вилата?

— На доста симпатична възрастна двойка на име Бийт. Мисля, че той има някаква връзка с Министерството на външните работи.

— Значи не си ги познавал?

— Никога през живота си не бях ги виждал.

— Тогава как…

Едуард въздъхна и започна мъчително да обяснява.

— Заминах за Лондон, за да отида на някакво парти с Атина. И там се запознах с това весело момиче, и по време на вечерята тя ми каза, че леля й и чичо й имат вила в Южна Франция и я канят да им гостува, и поканата включва още един-двама приятели.

— Едуард, ти си…

— Защо се смееш?

— Защото само ти можеш да отидеш на парти в Лондон и накрая да се окажеш за две седмици в Южна Франция.

— Мислех, че е много хитро от моя страна.

— Тя трябва да е била дяволски хубава.

— Вилите в Южна Франция имат свойството да правят момичетата хубави. Точно както скътана банкова сметка прави и най-грозната жена сексуално привлекателна. За определен тип мъже.

Той се закачаше. Тя се усмихна. На Коледа, когато Едуард й разказваше за швейцарската си ваканция, тя не можеше да потисне бодването на ревност към непознатите момичета, които са карали ски с него и с които е танцувал през нощите там под мелодиите на Ричард Таубър. „Момичетата са създадени да обичат и да целуват.“ Сега обаче може би защото беше по-голяма и много по-сигурна в себе си, не изпитваше никаква ревност. В края на краищата Едуард, като се завърна в Нанчероу и не намери Джудит, без да губи време се беше свързал с нея и я беше намерил. Това означаваше, че тя поне малко е от значение за него и че не е дал сърцето си на друга, нито го е оставил в Южна Франция.

— И така, какво стана после, Едуард?

— Моля?

— Ти каза, че поканата е включвала още един-двама другари.

— Да, така беше. И тя беше уговорила нещата с една приятелка, но всички момчета, които имаха предвид, вече бяха поели други ангажименти. Така че… — Той сви рамене. — Тя покани мен. И тъй като никога не отказвам хубаво предложение, моментално приех, преди да й хрумне да премисли. После тя каза: „Доведи някой приятел“, и без да му мисля назовах Гас Калъндър.

Джудит чуваше това име за пръв път.

— Кой е той?

— Тъмен, навъсен шотландец от дивите Хайлендс. Той е в Пемброук с мен и учи инженерство, не го познавах истински до това лято, когато двамата получихме стаи на един етаж. Той е много срамежливо и резервирано момче, но ужасно свестен, и веднага се сетих за него, защото бях почти сигурен, че няма планове за ваканцията. Поне не такива, които да не може да промени.

— И пасна ли си с другите в групата?

— Разбира се. — Едуард изглеждаше изненадан, че Джудит може и за миг да се усъмни в безупречната му социална преценка. — Знаех, че ще пасне. Едното момиче лудо се влюби в мрачния му хийтклифски вид, а госпожа Бийт постоянно повтаряше, че има вид, който те подканя просто да го схрускаш. Освен това се оказа и нещо като художник, което прибавяше допълнително измерение. Нарисува маслена картина на вилата, поръча й рамка и я остави на семейство Бийтс като подарък от признателност. Бяха повече от възхитени.

Джудит реши, че това наистина е интересен образ.

— Инженер и художник — интересна смес.

— Не съвсем. Представи си всички тези технически чертежи. Геометрия от най-сложен вид. И случайно имаш голям шанс да се запознаеш с него. Когато си тръгнахме към вкъщи и най-после стигнахме в Доувър, му предложих да дойде с мен в Нанчероу, но трябваше да се върне в премрачната Шотландия и да прекара известно време със старите си майка и баща. Не говори много за семейството си, но останах с впечатлението, че това не са най-интересните родители на света.

— Къде тогава е шансът да се запозная с него?

— Може би ще дойде по-късно. Изглеждаше напълно съблазнен от идеята. Не я прие веднага, но явно никога нищо не приема така.

Едуард погледна Джудит и видя, че се смее. Той се намръщи.

— Какво е толкова смешно?

— Надявам се, че не е беззъб и досаден, иначе Лъвдей ще му види сметката.

— Лъвдей е много досадна. Но, разбира се, Гас не е беззъб. Всички шотландци са зъбати.

— Бил ли е някога в Корнуол?

— Не.

— Щом е художник, ще бъде запленен като всички събратя и няма да иска да си тръгне.

— Доколкото го познавам, смятам, че кариерата му е в безопасност. Прекалено е добросъвестен за отклонения. По традиция шотландците изпитват огромен респект към образованието. Затова са толкова умни и измислят неща като дъждобрана, гуми, които не се пукат, пътна настилка от чакъл с битум.

Но Джудит беше говорила достатъчно за Гас Калъндър.

— Разкажи ми повече за Франция. За пътуването. Хубаво ли беше?

— Хубаво беше да караш на юг, но беше същото на връщане. След Париж пътищата към Кале са задръстени от трафика и трябваше да чакаме половин ден, преди да получим място на ферибота.

— Защо така?

— Паника. Страх от война. Всички дребни британски семейства, почиващи в Бретан и Белгия, внезапно решават да съкратят престоя си и да се приберат вкъщи.

— Какво ще стане според тях?

— Не знам. Предполагам, че немската войска внезапно ще пробие през линията „Мажино“ и ще нахлуе във Франция. Или нещо подобно. Лош късмет за хотелиерите. Можеш да си представиш киселите лица на мосю и мадам Дьо Пон от „Хотел дю плаж“, като гледат как приходите им изтичат по пътя обратно в Англия.

— Нещата наистина ли са толкова лоши, Едуард?

— Доста лоши, смятам. Горкият стар татко е изтормозен от опасения.

— Знам. Мисля, че затова майка ти избяга в Лондон.

— Тя никога не е била особено полезна, когато трябва да се изправи пред жестока действителност. Блестяща е да я държи притисната до стената, но не и да застане срещу нея. Обади ни се снощи просто да се убеди, че оцеляваме без нея и да ни съобщи лондонските новини. Атина имала нов приятел. Името му е Рупърт Райкрофт и е от Кралската драгунска гвардия.

— Господи, колко умно!

— С татко се обзаложихме колко ще трае това. Всеки заложи по петарка. Ще отида за още бира. Ти искаш ли?

— Не. Още не съм си изпила чашата.

— Пази ми мястото.

— Ще го пазя.

Той я остави и тръгна да се добере отново до бара. Тя остана сама. Това нямаше особено значение, защото имаше толкова много неща и хора за гледане. Смесена китка, реши тя. Двама-трима старци, явно местни, седнали, непоклатимо настанени, на дървените пейки около огъня. Държаха халби в загрубелите си от работа ръце и говореха помежду си с тлеещи фасове, залепнали към долните им устни. Според нея те седяха тук, откакто беше отворено, и като че ли беше права.

После имаше доста голяма група, вероятно отседнала в някой от хотелите горе на хълма, но правеха този набег надолу да посетят „Слайдинг Такъл“ и да видят как живеят местните хора. Те имаха гръмки гласове на висша класа и изглеждаха изцяло не на място, но още докато тя ги гледаше, явно решиха, че им стига вече, защото допиваха питиетата си, оставяха празните чаши и се приготвяха да си тръгват.

Напускането им създаде празнина, която не се запълни веднага, и пред Джудит се разчисти пространството през стаята към пейката на другия край. Там седеше самотен мъж с наполовина празна чаша пред себе си. Той я гледаше. Вторачено. Видя немигащите му очи, увисналите му, оцветени от никотина мустаци, каскета от туид, нахлупен ниско на челото му. Под рошавите вежди безцветният му поглед беше изцъклен. Тя взе чашата си и отпи глътка, после бързо я остави, защото ръката й започна да трепери. Усещаше как сърцето блъска в гърдите й, как кръвта й се оттича като вода от филтър от страните й.

Били Фосет.

Нито го беше виждала, нито бе чувала за него от деня на погребението на леля Луиза. През изминалите години — а сега четиринадесетте й години изглеждаха безкрайно далече — юношеската й травма постепенно бе избледняла. Но никога не изчезна напълно. Напоследък, по-голяма и по-добре осведомена, дори се беше опитвала да намери известно съчувствие към неговите емоционални сексуални отклонения, но това беше почти невъзможно и никак не помагаше. Напротив, споменът за него едва не разруши отношенията й с Едуард и той, разбира се, беше причината тя никога да не пожелае да се върне в Пенмарън.

По време на първите си няколко посещения при семейство Уорън, още като ученичка, живееше в ужас да не срещне случайно Били Фосет. Може би на улицата или на излизане от банката, или от фризьорския салон. Но ужасният сценарий никога не се осъществи и постепенно с годините страховете й отслабнаха и тя се окуражи. Може би се е преместил от Пенмарън, напуснал е бунгалото си и голф клуба и е отишъл да живее във вътрешността на страната. Може би — какъв късмет! — е умрял.

Но не беше. Беше тук. В „Слайдинг Такъл“. Седнал в другия край на стаята и вторачен в нея. Очите му горяха като ярки камъчета на червендалестото му лице. Огледа се за Едуард, но той беше притиснат до бара, където си купуваше бира, и тя едва ли би могла да извика за помощ. О, Едуард, върни се, молеше се мълчаливо тя. Върни се бързо.

Но Едуард се разтакаваше, разменяше си приятелски забележки с мъжа, който стоеше до него. А Били Фосет вече ставаше на крака, взе си чашата и се отправи през плочите на пода към мястото, където седеше вкаменената Джудит, хипнотизирана като заек от змия. Гледаше го как идва и изглеждаше същия, но по-грохнал, опърпан и занемарен.

— Джудит!

Той беше тук, опрян с кокалестата си старческа ръка на облегалката на стола. Тя мълчеше.

— Имаш ли нещо против да седна при теб? — Той дръпна стола до масата и внимателно снижи задника си към седалката. — Видях те — каза той. — Познах те в мига, когато влезе през вратата. — Дъхът му вонеше на стар тютюн и уиски. — Пораснала си.

— Да.

Едуард вече идваше. Тя го погледна с очи, пълни с ням зов за помощ, и Едуард пристъпи с известно смущение, видимо препънат от присъствието на грохнал непознат старец на тяхната маса.

— Здравейте — каза той учтиво, но в тона му нямаше особено дружелюбие и изражението му беше бдително.

— Мило момче. Извинявам се… — Но думите го затрудниха и опита отново. — Извинявам се, че се намесвам, но Джудит и аз сме стари приятели. Трябваше да й кажа една дума. Фосет ми е името. Били Фосет. Бивш полковник, Индийската армия. — Той огледа Едуард. — Не мисля, че съм имал удоволствието…? — Гласът му заглъхна.

— Едуард Кеъри-Луис — каза Едуард, но не подаде ръка.

— Приятно ми е.

Като търсеше с какво да заеме ръцете си, Били Фосет зърна уискито си, отпи голяма глътка и тръсна чашата на масата.

— И откъде сте, Едуард?

— Розмълиън. Нанчероу.

— Не ми е познато, мило момче. Не обикалям много наоколо тези дни. С какво си изкарвате хляба?

— В Кеймбридж съм.

— Сънуваните остри кули, а? Сините незабравими хълмове. Много съм пътувал аз из царството на златото. — Очите му се стесниха, сякаш мътеше някакъв план. — Предполагам, Едуард, че нямаш нещо такова като цигара? Моите май са свършили.

Едуард мълчаливо извади своя пакет цигари и му го подаде. С известно затруднение Били Фосет извади една, после започна да рови в провиснал джоб и извади смъртоносна на вид запалка. Изискваше се известно съсредоточаване, за да се завърти колелцето и да се получи пламък, после да се доближи той до края на цигарата, който вече изглеждаше малко изкривен, но най-после постигна това, всмукна дим дълбоко, закашля се ужасно, сръбна шумно друга глътка уиски и после сложи лакти на масата с вид на човек, който се кани да остане вечно.

Той заговори доверително.

— Джудит живееше врата до врата с мен — каза той на Едуард. — С леля си Луиза. Пенмарън. Беше ни много хубаво. Чудесна жена беше Луиза. Най-добрата ми приятелка, ако е въпросът. Знаеш ли, Джудит, ако ти не се беше появила, може би щях да се оженя за Луиза. Тя ми отделяше много време, преди ти да дойдеш. Добри приятели. Дяволски ми липсва, откакто се уби с онази нейна кола. Дяволски ми липсва. Никога не съм бил толкова самотен. Изоставен.

Гласът му потрепери. Той вдигна петнистата си ръка и избърса потекла сълза. Беше достигнал до разлигавената фаза на пиянството, която призоваваше за съчувствие и се давеше в самосъжаление. Джудит се беше вторачила в своето шанди. Не искаше да погледне към Били Фосет и беше прекалено ужасена и засрамена, за да погледне Едуард.

Били Фосет продължаваше да дърдори, без да спре.

— За теб не е така, нали, Джудит? Не си толкова зле, нали? Заграби всичко. Знаеш как да си напълниш гушата. Аз пет пари не струвам. Всичко ми измъкна. Дори дума не обели с мен на погребението на Луиза. Игнорираше ме. И взе всичко. Луиза винаги казваше, че ще се погрижи за мен, но не ми остави пукната пара. Дори нито един от проклетите трофеи от голф на Джак. — Той още известно време мрънкаше за тази несправедливост, после изстреля залп от злоба. — Лъжлива малка кучка. — Малка слюнка излетя от устата му и падна на масата много близо до ръката на Джудит.

Последва дълго мълчание, после Едуард леко се размърда на стола си и каза твърде спокойно.

— Не искаш повече да слушаш тези глупости, нали, Джудит?

Тя потвърди с глава.

— Не искам.

Едуард бавно стана на крака, наведе се над стария пияница.

— Мисля, че е най-добре да си вървите — каза той учтиво.

Апоплектичното лице на Били Фосет, с изражение на объркано невярване, се обърна към него.

— Да си вървя? Млади фукльо, ще си тръгна, когато поискам, още не съм свършил.

— Напротив. Свършил си. Свършил с пиенето, свършил с обиждането на Джудит… Хайде, тръгвай.

— Мамка ти!

В отговор Едуард хвана яката на провисналото сако на Били Фосет и рязко го изправи на крака. Докато той нижеше протестите си: „Не смей да ме пипаш… не смей… да се отнасяш с един равен като с обикновен престъпник… ще те дам под съд…“, Едуард го беше избутал от масата, през прага и навън през отворената врата. Там го стовари върху калдъръма, където Били Фосет, шокиран и неспособен да се изправи, се търкулна в канавката. Наоколо беше пълно с хора и всички станаха свидетели на унижението му.

— Никога не се връщай тук — каза му Едуард. — Никога вече не показвай проклетото си лице на това място.

Но дори проснат по гръб в канавката, Били Фосет все още крепеше искрица борбеност.

— Проклето копеле — изрева той. — Не си довърших питието.

Тогава Едуард отиде до бара, взе останалото уиски, изнесе го на улицата и го изля право в лицето му.

— Ето, вече свърши. Отивай си вкъщи — каза му той.

* * *

Джоуи Уорън, който се беше отправил към вкъщи по улица „Рибарска“, след вечер, прекарана в компанията на другаря му Роб Падлоу, тръгна по пристанищната улица към „Слайдинг Такъл“ точно навреме, за да види приковаващата вниманието сцена. Хората стояха наоколо, в различни пози на шок и ужас, стар дядка лежеше възнак в канавката, а висок, рус младеж по риза поливаше главата му с уиски, след това се върна в кръчмата.

Джоуи нямаше намерение да се отбива в „Слайдинг Такъл“, но такова драматично действие трябваше да се проучи. Дядката приличаше на припаднал или умрял, така че той прекрачи краката му и последва насилника в кръчмата, където беше още по-смаян, като го видя седнал на масата под прозореца с Джудит.

Тя беше бяла като платно.

— Какво беше всичко това? — попита Джоуи. Тя вдигна глава и го видя, но можа само да поклати глава. Очите на Джоуи се обърнаха към придружителя й. — Ти си братът на Лъвдей?

— Точно така. Едуард.

— Аз съм Джоуи Уорън. — Той дръпна стола, от който Били Фосет беше така насилствено отстранен, и седна. — Защо направи това? — попита той меко.

— Той е нахален стар пияница, затова му помогнах да излезе на чист въздух. Той ме напсува, каза, че иска да довърши питието си, и аз помогнах да го довърши. Всичко е съвсем просто.

— Е, вече не влиза в сметката. Притесни ли Джудит? — Той сви вежди към нея. — Много си бледа. Добре ли си?

Джудит дълбоко пое въздух и го изпусна. Беше решила да не се разтреперва, да не плаче, да не се държи като глупачка по какъвто и да било начин.

— Да, добре съм. Благодаря, Джоуи.

— Познаваш ли това старче?

— Да, той е Били Фосет.

— А ти? — обърна се Едуард към Джоуи.

— Само на вид, защото прекарва тук по две-три вечери на седмица. Обикновено доста хрисим, обаче. Не е известно някой да го е изхвърлял оттук по-рано. Досаждаше ти, нали, Джудит?

— О, Джоуи, всичко свърши.

— Да, ама ти изглеждаш сякаш ей сега ще припаднеш. — Джоуи стана. — Ще отида да ти донеса питие. Ще се върна след малко.

И тръгна, преди Джудит да успее да го спре. Тя се обърна към Едуард.

— Не съм допила още това — каза тя отчаяно.

— Мисля, че Джоуи имаше предвид нещо по-силно. Кажи ми наистина ли този отвратителен дъртак е бил приятел на леля ти?

— Да.

— Тя трябва да е била луда.

— Не, всъщност не. Само с добро сърце. И тя, и мъжът й са го познавали от старото време, когато всички са били в Индия. Мисля, че тя някак си се чувстваше отговорна за него. Играеха заедно голф. Той живее в ужасно малко бунгало в Пенмарън. О, Едуард, той как сега ще се прибере вкъщи?

— Оставих го заобиколен от зяпачи. Надявам се все някой от тях да сгреши достатъчно, като изпита съжаление към него.

— Защо ние не направим нещо?

— Няма.

— Мисля, че той винаги се е надявал да се ожени за леля Луиза. Разбира се, съблазняваха го хубавата й къща, парите и уискито й.

— Изглежда сякаш винаги е бил стар къркач.

— Мразех го.

— Горката Джудит. Какъв ужас.

— И той…

Джудит си спомни ръката на Били Фосет, която пълзеше нагоре по бедрото й, и се чудеше как, по дяволите, би могла да обясни на Едуард и да го накара да разбере. Но в този момент Джоуи се върна и възможността се изплъзна. Той й протегна мъничка чашка с бренди.

— Изпий това и ще се почувстваш по-добре.

— Джоуи, ти си добър човек. И няма да кажеш нищо на родителите си, нали? Всичко приключи. Не искам никой да разбере за това.

— Не виждам за какво да говоря. Стар пияница в канавката. Нищо общо с теб. Може би просто ще изляза да видя какво става.

Което и направи, върна се след миг и каза, че някакъв милостив минувач се смилил и повикал такси по телефона. Били Фосет вече бил натоварен в него и пътувал към вкъщи. Като съобщи това, Джоуи обяви, че си отива вкъщи.

— Не може ли да ти предложа питие? — попита Едуард.

— Не, вече съм зареден. Искам си леглото и хубавия си сън. Лека нощ, Джудит.

— Лека нощ, Джоуи. И благодаря още веднъж.

— Налей това бренди в себе си, мила. — И си тръгна.

Известно време и двамата мълчаха. Джудит отпи от брендито и то изгори гърлото й като огън, но се плъзна приятно към стомаха й и помогна да стихне паниката в сърцето й.

Едуард запали нова цигара и посегна да дръпне пепелника към себе си.

— Мисля, че трябва да говориш — каза най-после той. — Защото, ако го направиш, съм идеално готов да слушам. — Тя не проговори, само вторачено гледаше ръцете си. — Мразила си го. Сигурно не само защото е бил пияница.

— Така е. Не заради това.

— За какво тогава?

Тя започна да му разказва и тръгнало веднъж, то се оказа не толкова трудно, както беше очаквала. Каза му за заминаването на Моли и Джес, за затварянето на Ривървю, и за това, че беше оставена на грижите на леля си Луиза Форестър. След това за появяването на Били Фосет на сцената и привидното му близко приятелство с Луиза.

— Не го харесвам от мига, в който го зърнах. Имаше нещо толкова… — тя смръщи нос, — долнопробно около него. Винаги беше много весел, бързо мигаше, и приличаше на човек, който някак не заслужава доверие.

— Леля ти не виждаше ли това у него?

— Не знам. Тогава бях ужасена, че може да се омъжи за него, но сега, като погледна назад, виждам, че никога не би направила тази глупава стъпка.

— Тогава какво стана?

— Той ни заведе на кино. „Цилиндърът“. А аз трябваше да седя до него, а той започна да ме опипва и да стиска крака ми. — Тя погледна Едуард. — Бях на четиринадесет, Едуард, нямах ни най-малка представа какво става. Ужасих се и избягах от киното и леля Луиза здравата ми се накара после. — Тя се намръщи. — Не се мъчиш да не се разсмееш, нали?

— Няма. Обещавам. Каза ли на леля Луиза?

— Просто не можах. Не знам защо. Просто не можах.

— Това ли е всичко?

— Не.

— Разкажи ми останалото.

И тя му разказа за дъждовната неделя, когато била оставена сама вкъщи и отишла до Веглос с велосипеда си само за да се отдалечи от Били Фосет.

— Той обикновено ни следеше от бунгалото си. Сигурна съм, че имаше бинокъл. И знаеше, че съм сама този ден, защото леля Луиза с доверчивостта си беше го казала. Така или иначе, когато се прибрах…

— Не ми казвай, че те е чакал!

— Едва бях влязла и той се обади по телефона, че идва. Аз заключих всички врати и прозорци, изтичах горе и се скрих под леглото на леля Луиза. И след десет минути той крещеше и ругаеше и удряше по вратите и натискаше звънците и се опитваше да дойде при мен, а аз лежах под кревата, скована от ужас. Никога не съм изпитвала такъв страх нито преди, нито след това. Сънувах кошмари с него. И още ги имам понякога. Един и същ, че той влиза в спалнята ми. Знам, че е детинско, но когато го видях тази вечер, просто се вкамених от ужас…

— Аз първият ли съм, на когото разказваш това?

— Не. След смъртта на леля Луиза, го разказах на госпожица Като.

— Как реагира тя?

— О, тя беше мила, но много делова. Каза просто, че той е един стар опипвач и не трябва повече да мисля за него. Но човек не може да се бори с това, което става в главата му, не мислиш ли? Ако можех да направя нещо физическо, например да убия Били Фосет или да го размажа като бръмбар, може би щеше да е по-лесно. Но не мога да се избавя от скоковете на психиката си нагоре-надолу всеки път, когато името му се появи или някой ми го напомни.

— Това ли стана, когато на Коледа те целунах зад завесите в билярдната стая?

Тя беше толкова смутена от този спомен, от това, че Едуард го спомена, че усети как червенина като пламък плъзва към страните й.

— Ни най-малко не беше като Били Фосет, Едуард. Беше само, че… когато ти… ме докосна… всичко се развали.

— Мисля, че си травмирана.

Тя се обърна, почти в сълзи от отчаяние.

— Но защо не мога да се отърся от това? Не искам да живея с него до края на живота си. И все още ме е страх от този човек, защото толкова ме мрази…

— Защо те мрази толкова?

— Защото не го допусках до себе си. И защото, когато почина, леля Луиза ми остави всичките си пари.

— Разбирам. Не знаех това.

— Казаха ми да не говоря на никого за това. Не защото е тайна, а защото госпожица Като ми каза, че е вулгарно да се говори за пари. Баща ти и майка ти знаят, разбира се. Но само те.

— Много пари?

Джудит кимна унило.

— Това е съвършено чудесно.

— Да, доста. Вече мога да купувам подаръци на хората, вече си имам своя кола.

— И за всичко това Били Фосет никога няма да ти прости?

— Той беше на погребението на леля Луиза. Гледаше ме така, сякаш иска да ме убие.

Сега Едуард се усмихна.

— Ако погледът можеше да убива, отдавна всички щяхме да сме мъртви.

Той угаси цигарата си, обви я с ръце и се наведе да я целуне.

— Милата ми Джудит. Каква неприятна буря в много мъничка чаша вода. Знаеш ли какво мисля? Че ти трябва някакъв катализатор. Не ме питай какъв, но внезапно ще стане нещо, всичко ще подейства и ще се отърсиш от всичките си задръжки. Не бива да позволяваш един злополучен спомен да застава между теб и любовта. Прекалено си сладка за това. И не всеки мъж ще бъде толкова постоянен и търпелив като мен.

— О, Едуард, толкова съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Просто ми кажи, когато всичко това остане зад гърба ти. А сега мисля, че наистина трябва да те заведа вкъщи. Ама че вечер.

— Най-хубавото в нея беше, че ти си тук.

— Кога се връщаш в Нанчероу?

— В неделя другата седмица.

— Ще те чакам.

Той стана и почака тя да се измъкне от тясната пейка. Навън сумрачната вечер беше в апогея си. Слънцето беше залязло, хлъзнало се в морето, а небето потъмняваше до сапфирено синьо. Малки вълнички плискаха по кея и пристанището беше заобиколено с подвижните светлини на рибарските лодки. Все още имаше хора наоколо, които се наслаждаваха на вечерната прохлада и не им се искаше да се затварят вътре. Но Били Фосет го нямаше.

Едуард взе ръката й и двамата бавно тръгнаха към мястото, където бяха оставили колата.

* * *

Той й се обади на другата сутрин. Джудит беше в кухнята и помагаше на госпожа Уорън да се справи с чиниите от закуската, когато Ели влетя на галоп по стълбите от магазина.

— Джудит, търсят те по телефона. Казва, че е Едуард.

— Едуард! — Госпожа Уорън направи престорено свенливо лице. — Той май никак не си губи времето.

Джудит се направи, че не чу. Все още препасана със синята на бели черти престилка, тя слезе долу в офиса на господин Уорън.

— Едуард?

— Добро утро.

— Едва девет е. За какво ми звъниш?

— Исках да разбера добре ли спа.

— О, глупчо. Добре, разбира се. Съжалявам за станалото снощи, но нямаше кой знае какво да направя, за да го спра. Благополучно ли се прибра? Глупав въпрос, разбира се, че си.

— Да, прибрах се. Но… — Той се поколеба. — Това е другата причина да ти се обадя. Работата е, че тук има лека паника.

Сърцето на Джудит се сви.

— Нещо лошо?

— Не, не съвсем. Всъщност да. Леля Лавиния се е разболяла снощи. Както изглежда, предишният ден се е занимавала с градината навън и е стояла прекалено дълго, малко е настинала. Легнала си е, но състоянието й се влошило и сега е с пневмония. Горката Изабел звъннала на Мери Милиуей и докторът идва и си отива, и има медицинска сестра, която се грижи за нея, но всички са малко разтревожени. Всичко е станало толкова бързо.

— О, Едуард, не мога да го понеса. Леля Лавиния, която винаги е изглеждала толкова неразрушима. Няма да умре, нали?

— Ами тя е доста стара. Всички трябва да умрем един ден, предполагам, но никой от нас не иска тя да умре точно сега.

— Майка ти вкъщи ли е?

— Татко й е позвънил късно снощи. Днес се връща.

— А Атина? Тя толкова обича леля Лавиния.

— Атина е заминала за Шотландия с Рупърт Райкрофт. Мисля, че са тръгнали в началото на седмицата. Много се чудехме дали да я известим или не, и после татко реши, че ако стане най-лошото, а Атина дори не знае, че Лавиния е била болна, тя никога няма да му прости. Затова взехме телефона от мама и поискахме междуградски разговор с разни далечни пунктове, но Атина вече е тръгнала за планините и затова той е могъл единствено да й остави съобщение.

— Горката Атина. Мислиш ли, че ще се върне?

— Не знам. Пътят е дяволски дълъг. Ще трябва да чакаме.

— А Лъвдей? Добре ли е?

— Да, добре е. Малко плачлива, но Мери Милиуей я успокоява като майка, а когато мама си дойде, Лъвдей ще се оправи съвсем.

— Успя ли да видиш леля Лавиния?

— Татко успя. Познала го е, но явно е много зле. Ако получа разрешение, може би ще отида в Дауър Хауз с него днес следобед.

— Не изглежда много обнадеждаващо, нали?

— Не се отчайвай. Тя е доста жилава старица. Накрая ще вземе да ни надживее всичките.

— Ще се върна в Нанчероу още днес, ако това помогне.

— Точно това не трябва да правиш. Казах ти само защото си помислих, че ще се разстроиш, ако не ти кажем. Знам, че изпитваш към нея до голяма степен същото, което и ние останалите. Но не си съкращавай ваканцията. Ще се видим следващата неделя или когато трябва. И между другото, Гас ще бъде също тук. Получих съобщение от него, когато се прибрах вкъщи снощи. Той вече пътува с кола от Шотландия.

— О, Едуард. Колко неподходящо време за още гости. Не можеш ли да го отклониш?

— Не мога. Не знам къде е. Може би в Бирмингам, или някъде по дяволите. Не мога да се свържа с него.

— Горкият. Ще попадне в някакво вавилонско стълпотворение.

— О, всичко ще е наред. Той е много лесен гост. Всичко ще разбере.

Джудит реши, че мъжете — дори Едуард — могат понякога да бъдат изключително неделикатни. Той е свикнал цял живот да кани гости в Нанчероу и да смята за абсолютно естествено, разбиращо се от само себе си, разместването на пластовете и организацията на всичко при тези продължителни гостувания да ляга върху прислугата. В момента тя си представи горката Мери Милиуей, със семейна криза на плещите и достатъчно грижи и в най-добрите времена, да трябва да поеме и допълнително задължение: да предупреди госпожа Нетълбед, че ще има още едно гърло за хранене; да вземе чисти чаршафи от шкафа за спално бельо; да организира Джанет да приготви една от спалните; да се погрижи да има кърпи и нов сапун; да провери закачалките в гардероба и да сложи хубави чайни бисквити в кутията на нощното шкафче.

— Може би трябва да се върна?

— Абсолютно не трябва. Забранявам ти.

— Добре. Но съжалявам за всички вас. Предай обичта ми на всички. Особено на баща ти.

— Добре. Опитай да не се тревожиш.

— Обичам и теб.

— Аз също, в отговор. — Тя почувства усмивката в тона му. — Довиждане, Джудит.

* * *

Гас Калъндър, зад волана на тъмнозелената си лагонда, остави Оукхемптън зад себе си и заизкачва стръмния баир зад малкото пазарско градче към хълмистия район наоколо. Беше ясна августовска сутрин с лек ветрец и всичко около него беше приятно ново и непознато, защото минаваше за пръв път през тези места. Яркозелена околност с пасища и стърнища, опънала се златиста под късното лятно слънце. В далечината бордюри от стари брястове бележеха границите на живите плетове.

Шофираше от два дни, без да бърза. Наслаждаваше се на свободата да е сам и независим и на приятния устрем на мощната му кола. (Беше купил лагондата преди година с парите, които получи за двадесет и първия си рожден ден, и тя беше почти най-хубавият подарък, който бе получавал някога). Заминаването от вкъщи, разбира се, беше нещо като плесница за родителите му, които се надяваха, че след двете седмици във Франция ще прекара остатъка от ваканцията си при тях. Но беше им обяснил и ги придумал с ласкателства и беше обещал, че няма да се бави много. Майка му се примири и храбро го изпрати, като размахваше кърпичката си като малко знаме. Въпреки цялата си решителност той моментално беше погълнат от чувство за нелепа вина, но веднага щом тя изчезна от погледа му, съумя без особени затруднения да я отстрани от мислите си.

Караше от Дийсайд към Карлайл, после от него към Глостър. Вече беше на последния отрязък от дългото си пътуване. След Шотландия (влажна) и Мидланд (сива), сега му се струваше, че пристига в напълно нов свят, окъпан в слънце и пасторален. От билото на дългия хълм се показа Дартмут. Безлюдните възвишения и тресавища, точещи се с мили и мили, меко променяха цвета си под сенките на носещите се облаци, гонени от западния вятър. Виждаше извитите очертания на склоновете, които сякаш се бяха опрели на небето, изникващата зеленина на мочурливите полета, грамадите от гранит, издълбани от вятъра като прастари, но странно модернистични скулптури. И очите му на художник бяха силно привлечени, ръцете го засърбяха да грабне молива и четката и ужасно му се искаше да спира тук и там и да се опита някак да грабне в скицника си този пейзаж и тази светлина завинаги.

Но знаеше, че ако спре, ще остане тук до вечерта, а трябваше да бъде в Нанчероу, очакваха го там този следобед. Спомни си Франция и картината с прелестната вила на Бийтс. Като се сети за вилата, запя френската песен, която винаги е била темата на ваканциите — пееха я по радиото, слушаха я от грамофони, когато загаряха на слънце край басейна, или седяха на терасата в сините ароматни вечери, попиваха вино, гледаха как слънцето потъва зад планините на Миди и светлините на Силанс блясваха една по една, като поръсваха отсрещните хълмове като коледна украса на тъмна елха.

Морето, което гледаш как танцува по светлите заливи,

със сребърни отражения,

морето

с променливи отражения

под дъжда.

Лонстън. Спомни си малкия мост и разбра, че е пресякъл границата на графството и вече е в Корнуол. Пред него се простираше пустошта на Бодмин Мур. Тук някъде имаше кръчма с название Ямайка Ин. Беше единадесет и половина, и за малко се замисли дали да спре и пийне и хапне нещо, а после реши да не го прави. Вместо това ще забърза към Тръроу. Пътят пред него беше празен. Той ускори и си позволи да се отдаде на непривично и нехарактерно въодушевление.

Морето

с лятното небе смесва

белите си овци

с толкова чисти ангели.

Морето пастирка

с безкраен лазур.

Тръроу дремеше в долината си под обедното слънце. Като приближи, видя острата кула на катедралата, сребърния блясък на оградената с дървета вода. Влезе в града по широката главна улица, паркира пред „Червения лъв“, влезе вътре и тръгна към бара. Беше много тъмен, облицован с дървена ламперия, прохладен, миришеше на бира. Един-двама старци четяха вестници и пушеха лулите си, но Гас се настани до бара и като си поръча малка горчива бира, попита дали има нещо за ядене.

— Нямаме. Тук не готвим. Трябва да се качите горе в трапезарията, за да получите храна.

— Трябва ли да си запазвам маса?

— Ще кажа на главния келнер. Само за вас, така ли?

— Да, сам съм.

Барманът напълни чашата му и я остави на плота.

— Пътувате, нали?

— Да. Колата ми е отвън.

— Отдалече ли идвате?

— Да, доста. От Абърдийн.

— Абърдийн? Това е в Шотландия, нали? Бива си го пътуването! Колко време ви отне?

— Два дни.

— Дълъг път сте изминали. Колко още ви остава?

— До самия край. Отвъд Пензанс.

— Леле, това е накрай света.

— Почти.

— Живеете в Шотландия?

— Да, роден и отгледан там.

— Ама нямате никакъв акцент, ако ми позволите да го кажа. Тук преди месец-два живя един шотландец и не можех да му разбера нито дума.

— Глазгоу има сложен акцент.

— Сложен не, ами свръхсложен!

Двойка нови клиенти влезе в бара и барманът се извини, остави Гас и отиде да ги обслужи. Останал сам, той посегна за цигарите си, взе една и запали. В дъното на бара, зад рафтовете с бутилки, на стената имаше огледало. В мрачната му далечина зад бутилките части от собственото му отражение го гледаха вторачено. Тъмен млад човек, който изглежда, реши той, по-стар от годините си. Тъмноок, тъмнокос, с бледа кожа, гладко избръснат. Носеше синя памучна риза и беше завързал кърпа около врата си вместо вратовръзка, но дори тази неофициалност не успяваше да промени образа на суров човек. Дори мрачен.

„Развесели се, навъсен тип такъв“, каза той на отражението си. „В Корнуол си. Пристигна благополучно. Най-после си тук.“ Сякаш отражението му вече не знаеше това. „Изминал си дълъг път“, каза барманът, но изрече по-голяма истина, отколкото подозираше.

Гас вдигна чашата си към самия себе си. „Измина дълъг път.“ Изпи студената, разводнена бира.

* * *

Едуард Кеъри-Луис беше първият, който започна да го нарича Гас, и това умалително име му се лепна. Преди това той беше Ангъс, единственото дете на доста възрастни родители. Баща му, Дънкан Калъндър, беше проницателен и преуспял абърдийнски бизнесмен, който се беше измъкнал от скромното си начало със собствени сили и когато Ангъс се появи на бял свят вече беше натрупал прилично състояние от снабдяването на кораби с провизии. Освен това с годините интересите му се разшириха и обхванаха цялата продажба на железарски стоки и голяма част от градската собственост, жилищни блокове и тераси с евтини жилища под наем.

Ранното си детство Ангъс прекара в самия център на Абърдийн, в солидна гранитна градска къща, разположена в малка, заградена със стена градина. Тя имаше предна поляна и задна зелена част за въжето с пране, и малка ивица земя, където майка му отглеждаше градински боб и зеле. Малък свят за малко момче и той беше съвършено доволен.

Но Дънкан Калъндър не беше. Беше стигнал дотук със собствен упорит труд, честност и справедливост и така беше спечелил уважението както на служителите си, така и на колегите си. Но това не беше достатъчно. За единствения си син имаше амбиции и беше решен да го отгледа и възпита като джентълмен.

Съответно, когато Ангъс стана на седем години, семейството се премести. От удобната, непретенциозна къща, която им беше дом, в огромна викторианска постройка на село на бреговете на река Дий. Оттам Дънкан Калъндър пътуваше всеки ден с влак до офиса си в Абърдийн, а Ангъс и майка му бяха оставени да използват това най-пълноценно. След градските улици, магазини и приятелски потракващи трамваи величествените ниски планини и широки речни долини на Дийсайд бяха и чужди, и завладяващи, както и в леко по-малка степен новото им жилище с изобилието си от опушен дъб и цветно стъкло, с карираните си килими и огнище, достатъчно голямо да опечеш бик, ако ти скимне.

Също така, за да се грижат за тази огромна сграда, трябваше да се наемат голям брой прислужници. Където по-рано госпожа Калъндър прекрасно се беше справяла с една готвачка и една помощница, сега от нея се очакваше да дава нареждания на постоянен вътрешен щат от шест човека плюс двама градинари, единият от които живееше в къщичката до входната порта. Тя беше предана съпруга и майка, но проста душа и за нея беше тъжно изпитание винаги да се бори да спазва условностите.

В Абърдийн се беше чувствала добре. Знаеше мястото си в света, в безопасност в достойнството на скромен, добре управляван дом. Но в Дийсайд беше напълно извън релси. Нито риба, нито рак. Беше й почти невъзможно да общува с хората от селото и все повече се убеждаваше, че суровите им лица и едносрични отговори на плахите й опити за сближаване доказваха, че нямаха високо мнение за нея и че не са впечатлени от богатството и начина на живот на такива пришълци.

Другите й съседи, старите благороднически фамилии, които обитаваха своите замъци и имения от поколения, бяха още по-ужасяващи, чужди като хора от друга планета. Лейди Тази или маркиз Онзи с острите си носове и дългурести костюми. Госпожа Хънтингтън-Гордън, която отглеждаше лабрадори и царуваше като някой всемогъщ военен диктатор в архаична кула на хълма. И генерал-майор Робъртсън, който в неделя четеше откъси от библията в църквата сякаш излайваше заповеди за битка и никога не си направи труда да говори по-тихо дори когато беше груб с пастора.

Беше много трудно време, но за Ангъс то не трая дълго. На осемгодишна възраст го изпратиха в пансион, скъпо подготвително училище, и детството му фактически приключи. Първоначално го дразнеха и тормозеха. Заради абърдийнския му акцент, защото шотландската му поличка била прекалено дълга, защото автоматичната му писалка не била каквато трябва и защото стана първенец на класа и беше обявен за зубрач. Но беше мускулесто момче и добър във футбола и след като разби носа на побойника на училището пред очите на всички присъстващи на игрището, го оставиха на мира и бързо се успокоиха. Когато за пръв път се върна в Дийсайд за Коледа беше пораснал с пет сантиметра и акцентът му беше останал в миналото. Майка му тайно тъгуваше за детето си, което знаеше, че е загубила, но Дънкан Калъндър беше възхитен.

— Що не поканиш някой от новите си авери вкъщи? — питаше го той, но Ангъс се правеше, че не го чува и излизаше да покара велосипеда си.

Когато завърши подготвителното училище, замина за Ръгби, където си спечели репутацията на надежден всестранно развит човек. По това време той откри радостите на кабинета по изкуства и дремещата си способност да рисува, която не беше подозирал у себе си. Окуражаван от съчувстващия си учител по рисуване започна да попълва скицници, като постоянно развиваше собствен стил. Рисунки с молив, много бледо оцветени, игрища, момче, работещо по грънчарско колело, учител, крачещ по ветровит училищен двор към класа си с куп книги подмишница и черната му наметка, развяваща се като огромни черни крила.

Един ден, като прелистваше един брой на „Студио“, прочете статия за корнуолските художници от Нюлинската школа. За илюстрация беше поместена цветна репродукция на картина от Лора Найт: момиче, застанало на скала, което гледа морето. То беше пауновосиньо, а момичето носеше пуловер, така че времето не би могло да е топло. Косата й беше медночервена, сплетена в плитка, която се спускаше през рамото й.

Картината привлече вниманието му и прочете статията. Тя развихри въображението му. Корнуол! Може би ще стане професионален художник и ще се премести в Корнуол, както са направили толкова хора преди него. Ще носи чудновати изпоцапани с боя дрехи, ще си пусне дълга коса, ще пуши „Житан“. А наоколо винаги ще има някое влюбено, предано момиче, с домошарски наклонности, разбира се, но хубаво. Тя ще живее с него в рибарската му хижа или може би преустроен хамбар, с външна стълба от гранитни блокове и синьо боядисана врата, а наоколо ще расте алено мушкато в глинени саксии…

Илюзията беше толкова силна, че почти усети топлината на слънцето, мирис на море, примесен с аромат на диви цветя. Но беше фантазия. Той се огледа в празния кабинет по изкуство, през високия прозорец към студеното небе във вътрешността на страната. Ученическа фантазия. Никога нямаше да стане професионален художник, защото вече се беше обвързал с математиката и физиката, насочил се беше към университета в Кеймбридж и степен по инженерство.

Но мечтите и фантазиите бяха прекалено ценни, за да ги изостави. Извади ножчето си за острене на моливи и внимателно изряза цветната картина. Пъхна я в папката, която съдържаше няколко от неговите рисунки, и като потисна съвестта си, я отмъкна. По-късно я монтира, сложи я в рамка и непознатото момиче от Корнуолското море стана впечатляваща украса на стените в кабинета му.

Ръгби разшири интересите му и в други направления. Прекалено необщителен, за да има близки приятели, но все пак популярен, от време на време получаваше покани да прекара част от ваканцията във вилите на други хора било в Йоркшир, било в Уилтигър или Хампшър. Той учтиво ги приемаше, добре го посрещаха, и успяваше да не извърши явни социални гафове.

— И от къде сте? — питаше го някоя майка при първата чаша чай.

— От Шотландия.

— Късметлия. От къде точно?

— Родителите ми имат къща в Дийсайд.

И после, преди тя да е започнала да говори за ловенето на сьомга, рибарството по Дий и за патиците в блатата той сменяше темата и питаше може ли да получи парченце кейк с джинджифил. След това, при малко късмет, въпросът повече не се повдигаше.

Връщането вкъщи след такива гостувания неизменно беше нещо като разочарование. Истината беше, че бе надраснал родителите си, грозната къща му причиняваше клаустрофобия и дните му се струваха безкрайни, нарушавани само от протяжните и досадни хранения. Влюбеното внимание на майка му го задушаваше, смущаващата гордост и интересите на баща му само влошаваха нещата.

Но не всичко беше мрачно. Когато стана на седемнадесет, неочакван бонус се изпречи на пътя му, макар и смесен по късмет. Явно беше тръгнал слух по съседите, че момчето на Калъндър въпреки недостатъците на родителите си е не само хубаво, а и напълно представително, и ако някоя домакиня има нужда от допълнителен мъж…? Започнаха да пристигат гравирани покани, свързващи Ангъс с различни функции, каквито родителите му нямаха. Истински партита и летни балове, където партньорите му имаха имена като лейди Хенриета Макмилън, почитаемата Камила Стоукс. По това време той вече можеше да кара кола и зад волана на масивния роувър на баща си, той съответно се приготвяше за тези официални събития правилно облечен в официален хайлендски тоалет с колосана бяла риза и черна връзка. Тази тренировка в провинциалните къщи на Йоркшир, Уилтшър и Хампшър сега му свърши добра работа и той се справяше добре с етикета на огромни официални вечери, а после танцуваше до малките часове, усмихваше се на когото трябва и общо взето се държеше добре за всеобщо удовлетворение.

Но всичко приличаше малко на театър. Той беше какъвто е, без илюзии за произхода и възпитанието си. Като шофираше към вкъщи по дългия път след някои от тези танци през тъмната мрачна местност и небе, леко просветващо от първия полъх на зората, му минаваше през ума, че откакто е бил на седем години и семейството му завинаги напусна Абърдийн, не може да си спомни нито едно място, където да се е чувствал удобно, като вкъщи. Със сигурност не в бащината си къща. Не в училище. Не в гостоприемните имения в Йоркшир, Уилтшър и Хампшър, където го посрещаха толкова добре. Колкото и добре да се забавляваше, винаги усещаше, че стои настрана и наблюдава другите. А искаше да принадлежи.

Може би един ден щеше да се случи. Като се влюби например. Или чуе някой глас. Или се събуди в непозната стая и моментално открие, че я разпознава, макар и да не я е виждал никога през живота си. Място, където никой няма да го гледа отвисоко и няма да му трябва табелка с надпис, етикет. Където ще го посрещат добре просто защото е той. „Ангъс, мило момче, колко хубаво, че дойде, колко е прекрасно да те видя…“

Но нещата неочаквано започнаха да се подобряват. След трудните години на юношеството, което за Гас беше по-мъчително и трудно, отколкото за връстниците му, Кеймбридж дойде като откровение и освобождение. От първия миг той го помисли за най-хубавия град, който някога е виждал, а Тринити беше мечта на архитектурата. През първите си няколко седмици прекарваше повечето си свободно време в разходки. Постепенно научи пътя по старите, напоени с древност улици и дворове. Отгледан като презвитерианец, той присъстваше на утринната служба в Кралската капела просто от чистата радост да слуша пеенето и именно там чу за пръв път грегорианското „Господи, помилуй“ и се оказа пронизан от безпричинна радост, когато момчешките гласове се издигнаха до висоти, които със сигурност бяха недостижими, освен може би за ангелите.

Не след дълго, когато опозна по-добре новото си обкръжение, видимото влияние на Кеймбридж размърда художническите му инстинкти и скоро скицникът му се напълни с бързи ескизи с молив. Лодките на обградената с върби Бакс. Мостът на въздишките. Вътрешните дворове на корпус Кристи, кулите — близнаци на Кралския колеж, чийто силует се очертаваше на огромната картина на небето над равните мочурища. В самия размер и чистота на пропорциите и перспективата той откри предизвикателство. Ярките оттенъци на небето и поляните, прозорците от цветно стъкло, есенните листа просто му крещяха да ги положи на хартия. Той се чувстваше обкръжен не само от дълбоки кладенци на знанието, но и от красота, която не идваше от природата, а за учудване беше създадена от човека.

Негов колеж беше Пемброук, предметът му — инженерство. Едуард Кеъри-Луис също беше в Пемброук, но учеше английски и философия. Те бяха пристигнали като първокурсници по едно и също време, за семестъра на Архангеловден на 1937 г., но чак през последния семестър на втори курс най-после се опознаха и се сприятелиха. За това имаше причини. Тъй като следваха различни неща, нямаха общи занятия. Стаите им бяха в различни части на Пемброук, така че обикновените случайни съседски разговори бяха изключени. И докато Гас играеше крикет и ръгби, Едуард видимо не се интересуваше от колективните игри и прекарваше повечето си време в университетския клуб по летене, като се стремеше да получи разрешение за пилот.

В резултат пътищата им рядко се кръстосваха. Но Гас неизбежно срещаше Едуард наоколо. В далечния край на трапезарията на колежа при официални случаи, когато всички студенти трябваше да присъстват с известен блясък, за да вечерят. Или когато бръмчеше по улица „Тринити“ с тъмносиния си „Триумф“ винаги с хубаво момиче или две притиснати до него. Понякога го зърваше в претъпкана кръчма, център на шумна компания и винаги този, който плаща сметката за поредните питиета, и при всяка среща той поразяваше Гас като все по-щастлив, уверен, хубав и доволен от себе си. Инстинктивната антипатия (породена от завист? Той не би признал това дори пред себе си!) се превръщаше в неприязън, но с вродена дискретност Гас пазеше тези чувства в себе си. Нямаше смисъл да си създава врагове, пък и в края на краищата никога не беше говорил с това момче. Просто в него имаше нещо, което беше прекалено хубаво, за да е вярно. Едуард Кеъри-Луис! Никой човек не можеше да има всичко това. Трябваше да има някакъв червей в пъпката, но не беше работа на Гас да го изчопля.

И така той остави нещата такива и се съсредоточи върху ученето си. Но капризната съдба имаше друго на ум. В края на летния семестър през 1939 г. Гас Калъндър и Едуард Кеъри-Луис получиха стаи на един и същи етаж в Пемброук и ползваха обща мъничка кухня, известна като „слугинската“. Един късен следобед, като чакаше чайника да кипне, Гас чу стъпки, които тичаха по каменното стълбище зад гърба му и спряха пред отворената врата. И после глас:

— Здравей.

Той се обърна и видя Едуард Кеъри-Луис, застанал до вратата, с кичур руса коса, увиснал на челото му и дълъг колежански шал, омотан около шията му.

— Здравей.

— Ти си Ангъс Калъндър.

— Да.

— Едуард Кеъри-Луис. Май сме съседи. Как са стаите ти?

— Наред са.

— Чай ли правиш? — Доста безсрамен намек.

— Да. Искаш ли?

— Имаш ли нещо за ядене?

— Да. Плодов кейк.

— Чудесно. Умирам от глад.

И така Едуард дойде и двамата седнаха до отворения прозорец на стаята на Гас, пиха чай от канчета и Гас изпуши цигара, а Едуард изяде повечето от кейка. Разговаряха. Нищо особено, но след петнадесет минути Гас разбра, че що се отнася до Едуард Кеъри-Луис, той беше крайно и напълно неправ, защото Едуард не беше нито сноб, нито глупав. Непринуденото му поведение и прямият му син поглед бяха напълно истински и увереното му държание идваше не защото е отгледан като избран свише, а защото явно беше самостоятелен човек, който не се смяташе нито за по-добър, нито за по-лош от всичките си връстници.

С изпразнена чаша и кейк печално ометен, Едуард се изправи и започна да се вре навсякъде в стаите на Гас, като четеше заглавията на книгите му, прелистваше едно списание.

— Харесва ми тигровото килимче пред камината ти.

— Купих го от вехтошарски магазин.

Сега Едуард гледаше картините на Гас една по една като клиент, който се кани да купува.

— Хубав акварел. Къде е това?

— Езерото Дистрикт.

— Имаш доста голяма колекция. Всичките ли си ги купувал?

— Не. Рисувал съм ги. Направих ги сам.

Едуард се обърна и зяпна Гас.

— Наистина ли? Та ти си страшно талантлив. И е хубаво да знаеш, че ако се провалиш на последните изпити, никога няма да останеш гладен, като развъртиш четката. — Той продължи да изучава картините. — Използваш ли понякога маслени бои?

— Да, понякога.

— Тази ти ли си я рисувал?

— Не — призна Гас. — Срам ме е да призная, че я откъснах от страниците на едно списание, когато бях ученик. Но толкова я харесвам, че винаги я нося със себе си и я закачвам така, че да мога да я гледам.

— Хубавото момиче ли ти грабна момчешката фантазия или скалите и морето?

— Мисля, че цялата композиция.

— Кой е художникът?

— Лора Найт.

— Това е Корнуол — каза Едуард.

— Знам. Но как позна?

— Просто не може да бъде никъде другаде.

Гас сви вежди.

— Познаваш ли Корнуол?

— Би трябвало. Живея там. Винаги съм живял. Там е домът ми.

— Колко необикновено — каза Гас след малко.

— Защо необикновено?

— Не знам. Просто защото винаги съм се интересувал необикновено силно от корнуолските художници. Струва ми се изумително, че толкова много невероятно талантливи хора се струпват в това отдалечено място и въпреки това остават толкова влиятелни.

— Не знам много по въпроса, но ми се струва, че Нюлин е наводнен от художници. Цели колонии. Като мишки.

— Запознавал ли си се с някои?

Едуард поклати глава.

— Не бих казал. Боя се, че съм малко невежа, когато става дума за изкуство. В Нанчероу имаме много спортни картини и тъмни семейни портрети. Знаеш тези работи. Предшественици с избелели очи и кучета. — Той помисли малко. — Освен портрет на майка ми, нарисуван от Де Ласло. Много е чаровен. Виси над камината на приемната. — Внезапно Едуард сякаш се изтощи. Безцеремонно широко се прозина. — Господи, изморен съм. Ще си тръгна и ще се изкъпя. Благодаря за чая. Стаите ти ми харесват. — Запъти се към вратата, отвори я и се обърна. — Какво ще правиш тази вечер?

— Нищо особено.

— Няколко души отиваме с коли до Гранчестър да пийнем нещо в тамошна кръчма. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Много бих искал. Благодаря.

— Ще почукам на вратата ти в седем без петнадесет.

— Добре.

— Значи дотогава, Гас — усмихна се Едуард.

Гас помисли, че не е чул добре.

— Как ме нарече?

Едуард вече беше стигнал до вратата.

— Гас.

— Защо?

— Предполагам, защото мисля за теб като за Гас. Не като за Ангъс. Ангъс е червенокос, с огромни туристически обувки като звена от танкови вериги и страшно широк голф панталон от червеникаво кафяв туид.

Гас откри, че се смее.

— По-добре внимавай. Роден съм в Абърдийн.

Но Едуард не се объркваше лесно.

— В такъв случай трябва много добре да знаеш за какво говоря.

И с тези заключителни думи излезе и затвори вратата след себе си.

Гас. Беше Гас. И влиянието на Едуард беше толкова силно, че след тази първа вечер вече никога не го наричаха другояче.

* * *

Изведнъж се оказа, че е страшно гладен. Горе, в полупразната трапезария — вехти старовремски турски килими и колосани бели покривки по масите, тихи гласове и плахо потракване на прибори — той изяде супата си, говеждо варено с моркови, и като се почувства нов човек, плати сметката и отново излезе на чист въздух. Повървя малко по каменния тротоар, намери книжарница, влезе и си купи една военнотопографска карта на Западен Корнуол. Върна се в колата си, запали цигара, разгъна картата и проучи пътя си. Нанчероу! Едуард по телефона беше му дал няколко неясни указания, но сега, като гледаше при мащаб инч за миля, Гас реши, че само идиот може да се загуби по пътя. Тръроу до Пензанс, после по крайбрежното шосе, което води до Ландс Енд. Пръстът му премина пътя по плътната хартия и спря в Розмълиън, ясно отбелязан с църква, река и мост. И после Нанчероу, дума, написана с курсив, с пунктирана линия за приближаващия път, мъничък символ на самата къща. Беше хубаво да я намери, разположена там от добре осведомен географ. Това правеше целта на пътуването му реална, а не просто име, изречено нехайно, не плод на въображението му. Той сгъна картата и я остави на седалката до себе си. Допуши цигарата, завъртя ключа на запалването.

Той караше по открития гръбнак на графството, където изоставени калаени мини увенчаваха височината — стари фабрики и срутващи се комини. Не беше красиво. Кога най-после ще стигне до морето? Нямаше търпение да го види. Но най-после пътят започна да се спуска по склона пред него и пейзажът се промени. Отдясно се появи редица хълмисти дюни, после — дълбоко устие на река, и накрая бе възнаграден от първо зърване на Атлантическия океан. Бърз поглед, нищо повече, на зелени търкалящи се вълни върху пясъчна коса. Отвъд устието пътят завиваше навътре в сушата. Там имаше пасища, пълни с млекодайни стада, а склоновете с южно изложение бяха засадени с пазарни зеленчуци. Всички бяха оградени с неправилни стени от наредени камъни без мазилка и изглеждаха като съществували от векове. Палми растяха в дворовете на вилите, къщите имаха тебеширената патина на измит варовик, тесни алейки се отклоняваха от главния път и потъваха в залесени долини, примамливо обозначени с неясни названия или имена на светци. Всичко дремеше в топлия слънчев следобед. Дърветата хвърляха тъмни сенки, нарязани от слънцето на тъмни квадрати. Цареше необикновено усещане за безвремие, сякаш тук винаги ще бъде лято, листата никога няма да падат и меките склонове на фермерските земи никога няма да се сблъскат с жестоки пориви на вятъра и зимни бури.

Сега пред себе си той видя в разсеяната светлина внезапни ослепителни проблясъци на другото море, огромната дъга на залива. Маунт Бей беше синьо изригване, хоризонтът беше замъглен. Ято малки яхти плаваше по водата. Регата, може би. Малките лодчици като червенокрили дроздове се носеха на вятъра, скупчени, с опънати алени платна, отправени към далечна цел.

И всичко беше пронизващо познато, сякаш беше виждал всичко преди и просто се връщаше на отдавна познато и много обичано място. Да. Тук е всичко. Точно каквото е било винаги. Точно каквото знам, че ще бъде! Заслоняващата ръка на пристанищния вълнолом, масата лодки с високи мачти, въздух, оживен от крясъците на чайки. Малък парен влак, който пухти на излизане от гарата и по завоите на брега. Тераса с къщи, прозорците примигват на ярката светлина, градини, пълни с магнолии и камелии. И над всичко през отворения прозорец на колата нахлува свеж, прохладен, солен мирис на изхвърлени от прилива водорасли и на открито море.

Морето

ги полюшваше

по дължината на заливите

и с една любовна песен

морето

залюля сърцето му завинаги.

Всичко беше част от това. Чувстваше се като човек, завърнал се към корените си, сякаш всичко, което някога е правил, всяко място, където някога е живял, просто е било очакване, антракт. Това беше странно, но като го анализираш, съвсем не беше така, защото той просто беше свидетел, макар и за пръв път, на преживяване, станало напълно разпознаваемо чрез корнуолските художници, чиито произведения беше изучавал и следвал толкова жадно. Лора Найт, Ламорна Бърч, Станхоуп и Елизабет Форбс и безброй други. И си спомни за момчешката си фантазия, възникнала в кабинета по изкуства в Ръгби: идва да живее в Корнуол, за да приеме живота на бохем и да рисува, да си купи избеляла от слънцето вила и да посади мушкато пред вратата. И се усмихна, защото във фантазията присъстваше и неясна и неопределена женска фигура. Не някаква конкретна личност и тя никога не беше получавала лице, но беше млада, разбира се, и хубава, и забележително подходяща за рисуване, и превъзходна готвачка… Негова любима, разбира се. И както шофираше, Гас се разсмя на глас на невинността на собственото си загубено юношество и на безобидните мечти на глупавото момче, каквото беше някога. После престана да се смее, защото вече беше тук, вече беше пристигнал, мечтите изглеждаха съвършено жизнени и в никакъв случай не бяха непостижими.

Тези спомени вече бяха го превели през града и извън него от другата страна. Беше изкачил хълм, стръмен като покрив на къща, и като стигна върха му видя, че теренът отново внезапно се е променил. Нивите на отделни ферми опираха до блатиста пустош, жълто-кафява, увенчана с купища камъни. Морето отляво си беше там, но сега над неговия мирис надделяваше сладникав, като на мъх дъх на поток и тресавище, и той дочу от много далече бълбукащ вик на дъждосвирец.

И се появи друг сън, също отдавна забравен и изхвърлен от мислите, но изведнъж остър и пак много реалистичен: че един ден ще отиде в къща, която никога преди не е посещавал, и там внезапно, категорично ще знае, че тя е неговото място, че никога не е принадлежал нито на огромната мрачна викторианска постройка в Дийсайд, нито на гостоприемните къщи на съучениците си. Кеймбридж беше най-близо до тази фантазия, но той беше университет, седалище на учение, продължение на училището. Не убежище, но ъгъл от света, където пускаш корени, където се връщаш и знаеш, че той винаги ще е там, непроменен, без изисквания, удобен и успокояващ като стар чифт обувки. Твой собствен. Гас. Мили Гас. Ти се върна.

Отдавна забравен сън. Толкова по-добре. Дневните мечтания са присъщи само на най-малките. С известна решителност Гас изхвърли всичко това от мислите си и ги прехвърли отново към непосредствената задача да не се загуби по пътя. Но точно тогава видя кръстопът и дървена табела с надпис „Розмълиън“ върху нея и разбра, че му остават само десетина мили до целта, и здравият разум излетя през прозореца и бе заменен от безпричинното вълнение на момче, което се връща от училище за ваканция. Връща се вкъщи. И това беше особено само по себе си, защото да се върне вкъщи за Гас никога не е било мисъл, която те изпълва с кой знае каква радост. Напротив, да се върне вкъщи беше станало нещо като болезнено задължение, което изпълняваше с дълбоко нежелание. Той лоялно се връщаше при родителите си, но след не повече от два дни започваше отчаяно да търси претекст да замине.

Майка му и баща му нямаше как да не остаряват, да не променят твърдо установените си навици и патетично да се гордеят с единственото си дете, но по някаква причина всичко това само влошаваше нещата. Не, Гас ни най-малко не се срамуваше от родителите си. Всъщност дори доста се гордееше с тях, особено с баща си. Но се беше отдалечил от стареца, имаше много малко общо с него и негодуваше, че трябва да търси какво да каже и да се бори с банални разговори. И всичко това се дължеше на решението на сърцатия Дънкан Калъндър да направи от сина си джентълмен. Той настоя за скъпо частно обучение и с това отдалечи момчето от себе си към свят, който те с майка му нито познаваха, нито някога щяха да познават.

Беше жестока ситуация. Пълна с ирония. Но не Гас беше издигнал бариера между всички тях. Още преди да напусне Ръгби, се беше насилвал да се справи с неудобното положение и със собствената си гузна съвест и накрая твърдо се отърси от всякакво чувство за вина. Това беше важно, защото иначе трябваше да прекара остатъка от живота си с този тежък воденичен камък на шията.

* * *

Лъвдей, затворена в оранжерията, береше малини. Хубаво беше да прави нещо, защото точно сега нещата бяха ужасни. Тревога и страх за леля Лавиния обвиваха къщата като тежък облак, засягащ всичко и всички. За баща й това беше станало дори по-важно от новините и вместо да слуша радио, той сега прекарваше повечето си време до телефона. Говореше ту с доктора, ту с Даяна в Лондон, като чрез нея изпращаше съобщения и на Атина в Шотландия. Нареждаше ден и нощ да има медицинска сестра до нея в Дауър Хауз. Имаше известен спор дали да не преместят леля Лавиния в болница, но накрая решиха, че физическите трудности на едно пътуване с линейка и стресът от попадането в непознато обкръжение ще принесат повече вреда, отколкото полза. И така леля Лавиния беше оставена на спокойствие в собствената си къща на собственото си легло.

Това беше първата среща на Лъвдей с може би смъртоносна болест. Хората умираха, разбира се. Знаеше го. Но не и нейните, близките от семейството. Не и леля Лавиния. От време на време тя правеше истински усилия да си представи живота без старата дама, но тя винаги е била толкова неотклонно част от Нанчероу, и влиянието й над цялото семейство — толкова силно и благотворно, че Лъвдей не можеше и да помисли за това.

Тя вървеше край редовете с растения, береше сладките червени плодове с две ръце и ги пускаше в здрава кошница, която беше завързала с въженце за кръста си. Беше следобед, ясен и слънчев, но хаплив вятър подухваше откъм морето и затова беше намъкнала стар спортен пуловер на Едуард, пожълтял и позакърпен. Беше прекалено дълъг, спускаше се върху памучната й пола, но слънцето огряваше раменете й, топло заедно с дебелата вълна на пуловера, и Лъвдей беше доволна от този братски комфорт.

Беше сама, защото следобеда баща й, Едуард и Мери Милиуей бяха отишли в Дауър Хауз. Баща й беше си уредил среща с доктора, Едуард отиваше, за да остане при леля Лавиния известно време, а Мери ги придружаваше, за да прави компания на горката стара Изабел. Щяха да седят в кухнята й и да пият чай. Изабел може би имаше нужда от успокояване повече от всички тях. Те с леля Лавиния бяха заедно повече от четиридесет години. Ако леля Лавиния умре, много вероятно беше Изабел скоро да я последва.

— А ти, миличка? — беше я попитал баща й. — Не искаш ли да дойдеш с нас?

А тя отиде при него, обви ръце около кръста му и притисна лице в куртката му. Той разбра и я притисна до себе си. Тя измърмори приглушено „не“. Ако стане най-лошото, тя искаше да помни леля Лавиния каквато беше винаги — внимателна, изискана и участваща във всички семейни шеги. Не една стара и болна дама на легло, която си отиваше от тях.

— Ужасно ли постъпвам? Трябва ли да дойда?

— Не. Мисля, че не трябва да идваш.

Тя изхлипа, той я целуна, избърса очите й с огромната си чиста, бяла, ленена носна кърпа. Всички бяха много мили с Лъвдей. Едуард я прегърна и каза:

— Все пак тук трябва да има някой, когато дойде Гас. Ще дойде по някое време този следобед и няма да е гостоприемно, ако никой не го посрещне. Ти ще бъдеш едноличният приемен комитет.

Лъвдей, все още подсмърчаща, не мислеше, че това е много добра идея.

— Трябва ли да се мотая наоколо?

Мери се засмя.

— Не, разбира се. Прави каквото искаш. Сигурна съм, че Флийт ще оцени добре един хубав галоп.

Но изведнъж на Лъвдей й се отщя да язди Флийт. Искаше да стои в рамките на Нанчероу, където се чувстваше сигурна и в безопасност.

— Яздих я вчера — каза тя.

— Тогава можеш да набереш малини за госпожа Нетълбед. Иска да свари конфитюр. Можеш да й помогнеш да изчисти и претегли плодовете.

Това не беше особено привлекателно, но все пак беше по-добро от бездействие.

— Добре — въздъхна тя.

— Доброто ми момиче! — Мери я гушна и я целуна успокояващо.

— И ще предадем обичта ти на леля Лавиния и ще й кажем, че щом се оправи, ще отидеш да я видиш. И не забравяй, че майка ти днес пристига с колата си от Лондон. Ще е уморена и разстроена, затова не искаме да се прибере вкъщи и да намери само куп тъжни лица. Заради нея опитай да не се тревожиш прекалено много.

И така тя береше малини. Отне й доста време да напълни двете кошници, които беше й дала госпожа Нетълбед, но накрая бяха препълнени със зрели, прекрасни плодове. Тя беше похапнала от тях, но не много. Сега, с по една тежка кошница във всяка ръка, тя се отправи по зашумената пътека между редовете и излезе от малиновата клетка, като внимателно залости вратата след себе си, за да не може да влезе някоя птица и да се натъпче с малини, а после да се пребие от напразни усилия да излети на свобода.

В кухнята госпожа Нетълбед украсяваше шоколадов кейк с множество розички от крем и парченца захаросани плодове.

Тя тръсна кошниците на масата.

— Какво ще кажете, госпожо Нетълбед?

Готвачката беше признателна и оцени високо постижението.

— Чудесно. Ти си голяма сладурана.

Лъвдей се наведе през масата, гребна малко от крема с пръст и го облиза. Реши, че вкусовете на шоколада и малините не си вървят.

— И я се виж, Лъвдей! Просто си ужасно измърляна. Пуловерът ти е покрит с бримки и малинови петна. Трябвало е да си сложиш престилка.

— Няма значение. Той е стар. Искаш ли да ти помогна за конфитюра?

— Сега нямам време. По-късно. А ти имаш друга работа, защото гостът пристигна.

— Гостът? — Сърцето на Лъвдей се сви. Докато береше малини, съвсем беше забравила за проклетия приятел на Едуард, който идваше да поживее у тях. — О, по дяволите, нима вече е тук? Надявах се да не дойде, преди да се върне Едуард. — Тя смръщи нос. — Какъв е?

— Нямам представа. Нетълбед го прие, заведе го в стаята му. Сигурно е там и си разопакова нещата. По-добре върви, представи се и го поздрави с добре дошъл.

— Дори не си спомням името му.

— Господин Калъндър. Гас Калъндър.

— Ама трябва ли да отида? По-добре да правя конфитюр.

— О, Лъвдей! Хайде, побързай! — И госпожа Нетълбед леко я тупна по дупето и я отпрати.

Крайно неохотно Лъвдей излезе. Нагоре по задното стълбище и после по коридора край стаите за гости. По средата на коридора вратата на стаята му беше отворена. Тя стигна до нея и се спря колебливо. Той беше там, застанал с гръб към нея, с ръце в джобовете, загледан през отворения прозорец. Багажът му беше струпан на дървената подставка до края на леглото му, но куфарите бяха затворени и той явно не беше направил никакво усилие да започне да разопакова. Краката й, в топли спортни обувки, не бяха вдигнали шум по дебелия килим и тя разбра, че той изобщо не подозира за присъствието й. От това й стана неудобно и малко притеснително. От двора зад прозореца чу гукането на гълъбите. След малко тя каза:

— Здравей!

Стреснат така, той рязко се обърна. Един момент постояха така един срещу друг през прага, после той се усмихна.

— Здравей!

Лъвдей беше силно объркана. Не това беше очаквала. Беше очаквала екземпляр от разнообразните юноши, които Едуард беше канил вкъщи през ваканциите, докато беше ученик. Всички изглеждаха изсечени по един калъп и винаги й е било трудно да се сближи с когото и да било от тях. Но тук налице беше напълно различна категория и тя моментално я разпозна. Преди всичко той изглеждаше по-стар от Едуард, по-зрял и по-опитен. Тъмен и тънък, доста сериозен. Интересен. Не някой, който ще прави шеговити забележки, нито пък ще се отнася към нея, сестрата на Едуард, като към глупачка. Досега само Уолтър Мъдж и Джоуи Уорън бяха мерило за мъже, които бе започнала да намира смущаващо привлекателни с очевидната им мъжественост и непринуденото им поведение. Колкото и да е странно, Гас Калъндър приличаше по малко на всеки от тях. Същите тъмна коса и тъмни очи, но беше по-висок, не така набит като Уолтър и Джоуи и когато се усмихваше, цялото му лице се променяше и вече не изглеждаше сериозен.

Внезапно смущението й изчезна.

— Ти си Гас Калъндър.

— Да. А ти вероятно си Лъвдей.

— Съжалявам, че тук няма никого, освен мен. А пък аз досега брах малини.

Тя пристъпи в стаята и се курдиса на високото легло.

— Няма нищо. Вашият иконом…

— Господин Нетълбед.

— … ме посрещна.

Лъвдей погледна багажа му.

— Май не си започнал да разопаковаш?

— Не съм. Честно казано, питах се дали въобще да започвам?

— Какво имаш предвид?

— Господин Нетълбед ми намекна, че има някакви проблеми. Болест в семейството. И че Едуард е заминал да види леля си…

— Пралеля. Лавиния. Да. Тя има пневмония. И е ужасно стара, така че е доста тревожно.

— Не много подходящо време да имаш гости за по-дълго. Струва ми се, че може би трябва тактично да се оттегля.

— О, не трябва да го правиш. Едуард ще бъде толкова разстроен и разочарован. Все пак всичко е уредено и ние всички сме подготвени, така че няма да има голям смисъл.

— Просто ми се искаше Едуард да беше ми се обадил и да ми беше казал за положението. Тогава нямаше да дойда.

— Не можеше, защото тя се разболя съвсем неотдавна, а той не знаеше къде точно си. Колко далече си стигнал. Хайде, не се притеснявай от това. Няма значение дали си тук или не. — Това не прозвуча много приятелски. — Всички ужасно ще ми се сърдят, ако те пусна да си тръгнеш. А и ние с мама искаме да се запознаем с теб. Тя беше в Лондон, но сега се връща с колата си заради леля Лавиния. И татко разговаря с доктора, а Мери Милиуей успокоява Изабел. А Джудит, тя е моя приятелка, живее тук много време, все още е в Порткерис. — Към този момент Гас започна малко да се слисва, пък и имаше защо. Лъвдей направи усилие да изясни положението. — Мери Милиуей ми беше бавачка, божествена е, прави всичко, а Изабел е старата прислужница на леля Лавиния.

— Разбирам.

— Знам, че всички ще се върнат, докато стане време за чая, така че тогава ще видиш Едуард. Колко е часът сега?

Той погледна ръчния си часовник от тежко злато, прикрепен с кожена каишка за здравата му китка.

— Точно три.

— Добре. — Тя се замисли. — Какво би искал да правиш? — Не беше много добра в гостоприемството. — Да разопаковаш? Или да се поразходиш, или нещо друго?

— Да глътна малко чист въздух. Ще разопаковам после.

— Можем да слезем до заливчето. Може да поплуваш, ако искаш, но има студен вятър. Нямам нищо против студената вода, но мразя да излизам от нея при студен вятър.

— Тогава няма да плуваме.

— Добре, хайде да тръгваме. Тайгър отиде с татко, иначе щяхме да го вземем с нас. — Тя се смъкна от кревата. — Пътеката към морето е доста стръмна и хлъзгава, така че имаш ли гуменки? И може би пуловер? Може да е доста пронизващо на скалите.

Той се усмихна на покровителственото й поведение.

— Съгласен и по двете точки. — Бе преметнал на стола тъмносин пуловер от шотландска вълна, подходящо дебел. Сега го взе, метна го на раменете си и върза ръкавите му около врата си като шал. — Води! — каза на Лъвдей.

Понеже беше нов гост, не го поведе по задните стълби, а по коридора, по парадното стълбище и навън през главната врата. Там беше паркирана колата му и Лъвдей, привлечена, се спря да й се възхити.

— Господи, страхотна кола. Може ли да върви страшно бързо?

— Справя се.

— Изглежда чисто нова. Блестящи фарове и всичко останало.

— Имам я от около година.

— Ще ми се да се повозя някой път.

— О, добре.

Тръгнаха. Заобиколиха ъгъла на къщата, вятърът се нахвърляше върху тях, студен и солен. Над главите им огромни бели облаци бързо се носеха по млечносиньото небе. Двамата минаха през терасираните поляни и излязоха на пътеката, оградена с гъсталак от храсти и нелепи палми, която водеше надолу към морето.

След малко тя стана прекалено тясна за двама и те тръгнаха един след друг — Лъвдей първа, като вървеше все по-бързо и по-бързо, ускоряваше пред Гас, така че му трябваше известна концентрация и не малко физически усилия, за да не изостава от летящите й крака. Питаше се дали не го прави нарочно, за да го дразни, докато той препускаше непосредствено зад нея, навеждаше глава в тунела от гунера, пързаляше се и се подхлъзваше надолу по твърде стръмните стъпала, които водеха до дъното на кариерата. После през кариерата и над портата, фермерска алея и каменен прелез (малко като надбягване с препятствия), и накрая скалите.

Тя го чакаше, застанала на обраслия с трева торф, оцветен бледолилаво от мащерката. Размирният вятър се втурна под басмената й пола и я изду като балон около дългите й загорели крака, и подвижното й лице и виолетовите й очи преливаха от смях, когато той, леко задъхан, стигна до нея.

— Бягаш като заек — каза й той, когато си пое дъх.

— Няма значение. Ти не изостана.

— Имаш голям късмет, че не си причиних някоя непоправима телесна повреда. Мислех, че излизам на разходка, а не на маратонско бягане.

— Но си струваше. Трябва да признаеш, че си струваше.

Гас се огледа и видя тъмно тюркоазеното море, ивицата на брега, гигантските вълни, които се нахвърляха върху камъните в подножието на скалите. Повърхността им се разбиваше като сапунена пяна и се разпръскваше като водни експлозии с цветовете на дъгата, които скачаха във въздуха на пет-шест метра. Всичко беше много освежаващо и твърде зрелищно. И тогава Лъвдей потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Малко. Обикновено слизаме долу до камъните, но днес приливът е висок и ще се измокрим от пръските.

— Тогава няма да слизаме.

Вместо това застанаха на завет зад огромен камък, пожълтял от лишеи и тлъстига. Лъвдей седна на дебела възглавница от торф, сви колене и ги обгърна с ръцете си, като се сгуши в пуловера си да се стопли. Гас легна до нея с изпънати крака, изместил тежестта си към раменете си.

— Така е по-добре — каза тя. — Не виждаме морето, но поне го чуваме и няма да се намокрим. — Тя затвори очи и обърна лице към слънцето. След малко добави: — Така е много по-добре. По-топло. Де да бяхме си донесли нещо за хапване.

— Аз всъщност не съм гладен.

— А пък аз съм. Винаги. И Атина е такава. Мисля, че тя ще си дойде. Заради леля Лавиния. Била е в Шотландия. Ти там живееш, нали?

— Да.

— Къде?

— Край Абърдийн. В Дийсайд.

— Около Балморал?

— Не съвсем.

— Близо до морето ли?

— Не. Има само река.

— Но реките не са като морето, нали?

— Не са. Ни най-малко.

Лъвдей замълча, мислейки за това, като зарови брадичката си между коленете.

— Мисля, че не бих могла да живея далече от морето.

— Не е толкова лошо.

— Повече от лошо е. Мъчение.

Той се усмихна.

— Чак толкова?

— Да. И знам това, защото когато бях на дванадесет години ме изпратиха в училище пансион в Хампшър и едва не издъхнах. Всичко беше лошо. Чувствах се като чужденка. Всичко беше не каквото трябва, и къщите, и оградите, и дори небето. Винаги ми се струваше, че небето ми седи на главата и ме натиска надолу. Получавах ужасни главоболия. Мисля, че щях да умра, ако трябваше да остана там.

— Но не си останала?

— Не. Издържах половин срок и се върнах вкъщи. Избягах. И оттогава все съм тук.

— Училище?

— В Пензанс.

— А сега?

— Напуснах училището.

— И край?

— Не знам. — Тя сви рамене. — Атина отиде в Швейцария. И аз може да отида в Швейцария. Но тогава, от друга страна, ако има война, може и да не отида.

— Разбирам. На колко години си?

— На седемнадесет.

— Прекалено малка си, за да те повикат.

— Да ме повикат за какво?

— За войната. За службите. За правене на муниции.

Лъвдей изглеждаше ужасена.

— Няма да стоя наведена над конвейер и да правя патрони. Ако не отида в Швейцария, никъде няма да ходя. Ако има война, ще е достатъчно трудно да си храбър и смел и тук. В Нанчероу. Със сигурност не мога да бъда храбра и смела в Бирмингам, Ливърпул или Лондон. Ще полудея.

— Не непременно — каза Гас, като се опитваше да я успокои, но най-вече му се искаше да не беше повдигал въпроса.

Тя помълча известно време, после попита:

— Мислиш ли, че ще има война?

— Може би.

— Какво ще стане с теб?

— Ще ме мобилизират.

— Веднага?

— Да. Аз съм в Териториалната армия. Гордънските планинци. Това е военната ми част. Присъединих се към батальона през 1938 г., когато Хитлер нахлу в Чехословакия.

— Какво значи да си в Териториалната армия?

— Да си полупрофесионален войник.

— Обучен ли си?

— Донякъде. Две седмици в лагер на тази армия всяко лято. Вече напълно мога да стрелям с пушка и да убия неприятел.

— При положение че той не те убие пръв.

— Да. Там е цялата работа.

— Едуард отива в Кралските въздушни сили.

— Знам. Предполагам, че и двамата сме видели надписа на стената.

— А какво ще стане с Кеймбридж?

— Ако кашата започне, няма да се върнем. Последните ни изпити ще почакат.

— До края на войната?

— Предполагам.

Лъвдей въздъхна.

— Какво разхищение. — Помисли още. — Всички в Кеймбридж ли мислят като вас с Едуард?

— По никакъв начин. Политическите възгледи варират в много широки граници между студентите. Някои са с леви разбирания, доколкото е възможно, без да направят последната стъпка и да станат посветени комунисти. Най куражлиите от тях вече изчезнаха, отидоха да се бият в Испания.

— Ужасно смело.

— Да. Смело. Не особено разумно, но невероятно смело. После другите, които вярват, че решението е в пацифизма, трети пък я карат като ято щрауси, които си заравят главата в пясъка и си живеят, сякаш никога нищо лошо няма да се случи. — Като каза това, той изведнъж се разсмя. — Има един невъзможен тип, наречен Перегрин Хазелхърст…

— Не вярвам. Никой не може да се казва така!

— Уверявам те, че е истина. От време на време, когато няма друга работа, той ме намира и великодушно ми позволява или да му налея, или да му купя питие. Приказките му са неизменно тривиални, но ако по-сериозен въпрос се появи в разговора, поведението му винаги ме поразява като лекомислено до безумие. Сякаш една нова война крие не по-голяма заплаха от мач по крикет или футбол от Итън, където Перегрин е прекарал момчешките си години.

— Може би просто се преструва. Може би се тревожи не по-малко от нас.

— Английско хладнокръвие, искаш да кажеш? Твърдата горна устна? Геният на омаловажаването?

— Не знам. Може би.

— Това са качества, които намирам за твърде досадни. Карат ме да си спомням за Питър Пан, който лети с малкия си меч на бой с капитан Хук.

— Мразех Питър Пан — каза Лъвдей. — Просто мразех тази книга.

— Колко странно, аз също я мразех. „Да умреш, ще е едно ужасно хубаво голямо приключение.“ Това трябва да е най-глупавото изречение, написано някога от човек.

— Аз не мисля, че да умреш, може да е и най-малкото приключение. И предполагам, че и леля Лавиния е на същото мнение. — Лъвдей замълча, като си спомни за леля Лавиния, която за малко беше забравила. — Колко е часът? — попита тя.

— Четири и половина. Някой трябва да ти купи часовник.

— Купуват ми, но винаги ги губя. Май трябва да се връщаме. — Тя изпъна дългите си крака и рязко се изправи, изведнъж обхваната от нетърпение да си тръгне. — Другите сигурно отдавна са се върнали. Надявам се нищо лошо да не се е случило!

Той реши, че каквото и да каже, би прозвучало безсмислено и кухо, затова замълча. Беше приятно да седи на слънце с гръб към скалите, но скочи на крака и усети плесницата на вятъра, пронизващ дори през дебелия пуловер.

— Да тръгваме тогава, но хайде този път да се придържаме към разумна скорост.

Той го каза непринудено, но знаеше, че това не беше шега. Не че имаше значение, защото Лъвдей не го чуваше. Беше спряла, отвърната от него, сякаш с нежелание да напусне скалите, чайките и яростното море и да се върне към действителността. И в този момент Гас видя не Лъвдей, а момичето от картината на Лора Найт, която той скришно беше взел преди много години от страниците на „Студио“. Дори дрехите й, износените обувки за тенис, раираната басмена пола, стария спортен пуловер (доста приятно изцапан със сок от малини) бяха същите. Само косата беше друга. Нямаше я червеникавата плитка, легнала като дебело въже през рамото. Вместо нея главата на Лъвдей беше увенчана с кичеста хризантема от тъмни, блестящи къдрици, разрошвани от вятъра.

* * *

Бавно тръгнаха обратно по пътеката, по която Гас беше хвърчал след нея. Сега Лъвдей явно не бързаше. Прекосиха дъното на кариерата, покатериха се по стъпалата към върха на шистовата скала. После нагоре през гората, като спираха от време на време да си поемат дъх, да постоят на някое от малките дървени мостчета и да погледат тъмните води на потока, които течаха под краката им. Когато накрая се появиха между дърветата и се показа къщата, изправена пред тях, Гас се беше загрял от усилията. Заслонените от вятъра градини се грееха на слънцето, устремени надолу през ниско окосени ливади, и той спря за миг, за да съблече пуловера си и да го метне през рамо. Лъвдей го изчака да направи това. Той зърна погледа й и тя му се усмихна. Когато тръгнаха отново, тя каза:

— Толкова е досадно, защото в един истински топъл ден, след като човек е отишъл толкова далече, единственото, което му се иска, е да поплува…

Тя рязко спря. Беше доловила някакъв звук. Усмивката й изчезна, тя замря на място, напрягайки слуха си. От много далече Гас чу мотор на приближаваща кола. Погледна и видя внушителен даймлер, който се показа между дърветата в началото на автомобилната алея, премина през чакълестата площадка и спря пред къщата.

— Върнаха се. — Докато се връщаха от заливчето, като бърбореха за това-онова, Лъвдей изглеждаше доста бодра, но сега тонът й беше изпълнен с тревога. — Татко и Едуард се върнаха. Ох, какво ли е станало… — Тя заряза Гас и хукна напред, препускайки през тревата и склоновете на терасите. Чу я, че ги вика.

— Защо се забавихте толкова? Какво става? Всичко наред ли е?

Гас се молеше да е така, като вървеше нарочно много бавно.

Изведнъж увереността му се изпари и се оказа, че му се искаше да е навсякъде другаде, но не и тук, да не беше идвал въобще. При тези обстоятелства Едуард щеше да е напълно извинен, ако забрави напълно за приятеля си от Кеймбридж, така нехайно поканен да погостува. И щом го види, щеше да се почувства принуден да се преструва, че му е приятно да го види и че е добре дошъл. За момент Гас поиска от цялото си сърце да беше последвал първоначалния си порив да върне куфарите си в колата и да си тръгне. Лъвдей беше го убедила да остане. Вероятно погрешно. Това със сигурност не беше време да имаш непознат гост.

Но вече беше твърде късно да поправи ситуацията. Той бавно се изкачи по широкото каменно стълбище, което разсичаше горната тераса, и тръгна по чакълената площадка. Даймлерът беше там, паркиран до неговата кола, вратата беше все още отворена. Пристигналите образуваха малка група, но Едуард, като видя Гас, се отдели от тях и приближи усмихнат с отворени обятия.

— Гас! Страхотно е да те видя!

Той беше толкова зарадван, че всички резерви се стопиха. Гас бе изпълнен с признателност. И каза:

— Теб също.

— Съжалявам за всичко това…

— Аз съм този, който трябва да съжалява.

— За какво трябва да съжаляваш?

— Просто имам чувството, че не трябва да съм тук.

— О, не ставай такъв глупак. Аз те поканих…

— Икономът ви ми каза за леля ти, която е толкова болна. Сигурен ли си, че е добре да остана?

— Твоето присъствие няма да промени нищо в едната или в другата посока. Освен дето ще помогнеш всички да се разведрим. Колкото до леля Лавиния, тя явно още се държи. И е толкова издръжлива старица, че не вярвам да измени на нрава си. Е, как пътува? Колко време? Надявам се, че са те посрещнали и Лъвдей не те е оставила сам да си блъскаш главата? Дадох й строго нареждане да се погрижи за теб.

— И тя го направи. Ходихме до заливчето.

— Чудесата не престават. Тя обикновено не е толкова дружелюбна. Ела сега да те запозная с баща ми и Мери. — Едуард се обърна към другите и се спря, смръщил вежди озадачено. — Само че Мери явно е изчезнала. — Той сви рамене. — Да се надяваме, че е защото е отишла да предупреди госпожа Нетълбед и да й каже да сложи чайника. Но поне се запознай с баща ми. Татко!

Полковникът беше погълнат от сериозен разговор с дъщеря си и явно полагаше големи усилия да я успокои и да й вдъхне увереност. Но като чу, че Едуард го вика, замълча и се огледа, видя Гас и меко отмести Лъвдей. Тръгна към тях, тежките му обувки потракваха по чакъла, висок, спортен и плашещо мършав, и ако таеше някакви резерви за появяването на непознат да живее под покрива му точно в този неподходящ момент, той ги запази за себе си. Гас видя само меко изражение на светлите му очи и стеснителна усмивка на истинско удоволствие.

— Гас, това е баща ми, Едгар Кеъри-Луис. Татко, това е Гас Калъндър.

— Приятно ми е, сър.

Полковникът подаде ръка, Гас я пое.

— Гас, мило момче — каза бащата на Едуард. — Колко хубаво е, че дойде. Колко приятно е да те видя!

* * *

На следващата сутрин, в десет часа, Едуард Кеъри-Луис позвъни в бакалницата на Уорън в Порткерис и поиска да чуе Джудит.

— За кого да съобщя? — попита непознат женски глас, съвсем корнуолски.

— Просто Едуард.

— Задръжте.

Той задържа. „Джудит там ли е? Търсят я.“ Женският глас, вероятно извикал от стълбите, достигна до него отдалече през слушалката. Чакаше. Тя дойде.

— Ало? — Гласът й беше много тревожен. — Едуард?

— Добро утро.

— Какво става?

— Всичко е наред. Добри новини.

— Леля Лавиния?

— Като че ли е прескочила кризата. Чухме се с Дауър Хауз. Тя се е събудила тази сутрин, попитала е нощната сестра защо по дяволите седи край нея и поискала чай.

— Просто не мога да повярвам.

— Така че мама и татко се изстреляха да видят старото момиче и да проверят общата ситуация, а аз реших да ти се обадя.

— Боже, на всички ви трябва толкова да е олекнало. Милата стара жена.

— Лошата стара жена, по-вярно, защото така ни изплаши. И всички долетяха от всички посоки на компаса, за да са тук. Мама пристигна снощи съвсем изтощена, Атина и Рупърт вече са на път от Шотландия. Както и с Гас, не знаем къде точно са, затова не можем да им позвъним и да им кажем да се върнат в Окнафечъл или където там бяха. Цялата работа се превърна в пълен цирк.

— Няма значение. Най-важното е, че тя се оправя.

— Кога се връщаш?

— В неделя.

— Ако става за гости, ще те заведа при нея.

— В неделя сутринта. Ще се върна в неделя сутринта.

— Ясно. Как си?

— Започва да ми се иска да бъда с всички вас.

— Недей да искаш чак толкова. Това е все едно да живееш в средата на площад „Пикадили“. Но ми липсваш. В къщата има празнота без теб.

— О, Едуард!

— До неделя сутринта.

— Довиждане. Благодаря, че се обади.

* * *

Рупърт Райкрофт първата сутрин се успа. Когато се събуди, отвори очи и се вторачи замаяно в отсрещната стена. Не знаеше къде е. Бяха пътували толкова дълго, спали в толкова много непознати легла за толкова кратко време, че сега, като видя края на месингов креват, тапети на райета и дебели пердета на цветя, полуспуснати, не можа да се сети, къде по дяволите се намира.

Но само за миг. Спомни си. Корнуол. Нанчероу. Най-после беше стигнал до дома на Атина, като беше забравил колко дълга е страната, и беше шофирал през цялото време. От време на време Атина, с половин уста, беше предлагала да седне зад волана, но Рупърт предпочиташе да носи отговорността, пък и ценеше колата си прекалено много, за да я повери на чужди ръце. Дори тези на Атина.

Той измъкна голата си ръка изпод завивките и посегна към часовника си. Десет часа. Легна назад с ръмжене. Десет часа. Десет сутринта. Ужас. Но полковникът, когато го заведе до стаята му, беше му казал:

— Закуската е в осем и половина, но трябва да си наваксате съня. Ще ви очакваме, когато се събудите. — И някакъв автоматичен механизъм в мозъка му беше изпълнил нареждането. Което по обратен път беше все едно да кажеш на някого, че трябва да е в строя в седем и половина сутринта, макар и зашеметен от алкохол на парти предната вечер.

Бяха пристигнали в дванадесет и половина през нощта и само родителите на Атина бяха там да ги посрещнат, останалите от къщата бяха вече по леглата. Атина, която през целия път беше напълно будна и приказлива, през последния час и нещо от пътуването беше млъкнала и Рупърт знаеше, че едновременно много искаше и в същото време ужасно се боеше от пристигането. Копнееше да се прибере на сигурно място в прегръдката на семейството си и се ужасяваше от новината, която се боеше, че ще чуе. Това беше толкова лична тревога, че Рупърт знаеше колко е неуместно да се намесва и затова мълчеше и я остави на спокойствие.

Но към края на деня се оказа, че нещата се подобряват. Старата леля, която е била толкова зле, в края на краищата нямаше да умре. Галантният жест на Рупърт да пожертва цяла седмица лов на яребици, шофьорският му маратон да закара Атина при семейството й бяха напразни. Излишни. Трябваше да го преглътне, но изражението му беше постоянно неотклонно приятно.

Атина обаче съвсем естествено беше възторжена. Тя стоеше с майка си във високия, силно осветен хол на Нанчероу, и се прегръщаха непрекъснато, и нейните нежности, недовършени изречения и радостни възгласи звучаха като позитивен сблъсък на емоции.

— Не мога да повярвам…

— Толкова дълъг път…

— Толкова ме беше страх, че ще умре…

— О, мила…

— … шофирахме по целия път…

— Толкова уморени…

— Тя наистина ще се оправи…

— Надявам се. Толкова дълъг път. Може би не трябваше да ви казваме.

— Трябваше да бъда тук.

— Развалихме ви ваканцията.

— Няма значение. Нищо няма значение.

Рупърт вече се бе запознал с Даяна Кеъри-Луис. Тя беше при Атина в малката къща на Кейдоган Мюз, когато Рупърт пристигна, за да отведе Атина в Шотландия. Беше помислил тогава и още го мислеше, че приличаха повече на сестри, отколкото на майка и дъщеря. Тази вечер, в този късен час, Даяна много разумно вече беше облечена в дългия си пеньоар от розов вълнен плат, но полковникът беше напълно официален. Над главите на двете несвързано щастливи жени Рупърт вдигна очи да погледне домакина. Видя старо официално кадифено вечерно сако и копринена папийонка и почувства приятна фамилиарност. Както и собственият му баща, полковникът явно се преобличаше за вечеря всеки път. Сега той приближи с протегната ръка.

— Едгар Кеъри-Луис. Колко безкрайно любезно е от ваша страна да ни доведете Атина. А сега трябва да ви се струва, че всичките ви усилия са пропилени съвсем напразно. — И той беше толкова изпълнен с извинения и толкова съчувстващ, че Рупърт забрави огорчението си и направи всичко възможно да успокои по-стария мъж.

— Не мислете така, сър. Това е случай, в който всичко е хубаво, когато свършва добре.

— Много благородно от ваша страна. И все пак е много разочароващо да провалиш лова си. — И после, съвсем обезоръжаващо, и може би с неуместна искрица интерес в избледнелите очи, попита: — Кажете ми как са яребиците?

— Имахме два страхотни дни.

— Колко?

— Над шестдесет. Няколко великолепни ята.

— Предполагам, че сега ще искате да се върнете?

Рупърт поклати глава.

— Не си струва, сър. Бяха ми предложили само седмица.

— Съжалявам. Развалихме ви всичко.

— Не мислете така.

— Е, вие сте повече от добре дошъл тук. Останете колкото пожелаете. — Той одобрително огледа Рупърт. — Трябва да призная, че приемате всичко това много добре. На ваше място щях да мърморя непрекъснато. Хайде сега да ви налея една нощна чашка.

* * *

Десет сутринта. Рупърт скочи от леглото и отиде да дръпне пердетата. Загледа се надолу към покрития с камъни заден двор, изпълнен с гукането на бели гълъби с разперени като ветрило опашки. Имаше саксии с мушкато, въже със снежнобяло пране, подухвано от вятъра. Зад двора имаше ивици с трева, а по средата на разстоянието — група дървета, натежали от листа. Като се подаде навън от прозореца и малко протегна шия, беше възнаграден с гледката на синия хоризонт. Той беше промит от ясната слънчева светлина на прекрасна лятна сутрин и Рупърт философски реши, че не може да стреля по яребици в Гленфройчи, но това място със сигурност е веднага след него по качество. Дръпна се от прозореца, прозина се и се протегна до небето. Беше ненаситно гладен. Отиде в банята и започна да се бръсне.

Долу беше малко объркващо, защото наоколо не се виждаше никой. Но с помощта на разузнаване успя да намери трапезарията, заета от висок и внушителен джентълмен, който явно беше икономът. Нетълбед. Атина беше споменавала Нетълбед.

— Добро утро — каза той.

Икономът се обърна от бюфета, край който нареждаше чинии върху печката.

— Добро утро, сър. Капитан Райкрофт, нали?

— Да. А вие сте Нетълбед.

— Да, сър. — Рупърт се приближи и двамата си стиснаха ръцете.

— Безбожно съм закъснял.

— Полковникът ми съобщи, че ви е казал да се наспите, сър. Но сигурно искате да хапнете нещо… Има бекон и наденички, а ако искате пържен домат, госпожа Нетълбед ще се радва да ви услужи. И кафе. Но ако предпочитате чай…

— Не, кафе е добре. — Рупърт огледа масата. Беше сервирано на едно-единствено място отстрани. — Май съм последният.

— Остава да дойде само Атина, сър. А госпожа Кеъри-Луис каза да не я чакаме преди обяд.

— И не е нужно. Тя трябва да си навакса изгубения сън.

Той си сервира бекон и наденички, а Нетълбед му наля кафе.

— Дълго сте пътували, сър.

— Ами почти по цялата дължина на страната. Кажете къде са другите?

Нетълбед му каза.

— Полковникът и госпожа Кеъри-Луис са в Дауър Хауз. Ходят там всяка сутрин, за да посетят госпожа Боскауен и да се уверят, че сестрата прави каквото трябва. А Едуард закара Мери Милиуей в Пензанс за покупки и да прибере нещата за госпожа Нетълбед. А Лъвдей заведе господин Калъндър да потърси някое живописно място, което би могъл да скицира.

— Кой е господин Калъндър?

— Господин Гас Калъндър, сър. Той е приятел на Едуард от Кеймбридж. Както изглежда, е нещо като художник любител.

— И той ли ще поживее тук? С каква пълна къща трябва да се разправяте. Нищо чудно, че Едуард е заминал да търси провизии.

— Нищо необикновено, сър — скромно го увери Нетълбед. — Свикнали сме с пълна къща с госпожа Нетълбед.

— Добре, когато свърша със закуската и докато Атина се появи, какво бихте ме посъветвали да направя?

Нетълбед си позволи да се усмихне, като оцени доверието на младия джентълмен.

— Сутрешните вестници са в гостната стая, сър. Или в такава прекрасна сутрин може би ще пожелаете да ги прочетете навън, на слънце. Ще намерите шезлонги зад френския прозорец. Или може би ще предпочетете една малка екскурзия? Да повървите, може би?

— Не, мисля, че физическите упражнения може да почакат. Ще полежа на слънце и ще прегледам новините.

— Прекрасна идея, сър.

* * *

Той взе „Таймс“ от гостната, изнесе го навън, но в края на краищата не го прочете. Вместо това се настани на дълъг тръстиков шезлонг и с присвити очи се залюбува на приятната гледка на градината. Слънцето припичаше, някъде пееше птица, а по-надолу градинар косеше тенис корта, като оставяше след себе си зелени откоси, прави като линеал. Той се чудеше дали по-късно очакваха от него да играе. Но после престана да мисли за тенис и се замисли над проблема Атина.

Като си спомняше преживяното, беше трудно да разбере как точно се беше забъркал в тази дилема, която беше претърпяла метаморфоза точно когато най-малко беше очаквал и то в най-неподходящ момент. Беше на двадесет и седем, офицер от кавалерията, капитан в Кралските драгунски сили и пазеше скъпоценното си доста диво ергенско съществувание. Нова война предстоеше и той щеше да бъде в дълбините й, запокитен в някое забравено от Бога място, за да бъде бомбардиран, обстрелван, ранен и може би убит. Точно сега последното, което искаше, беше да се жени.

Атина Кеъри-Луис. Той и няколко от полковите му приятели бяха тръгнали от Лонг Уидън до Лондон за парти. Студена зимна вечер, топла и светла приемна на първия етаж в Белгрейвия. И почти моментално бе я зърнал през стаята и я намери сензационно красива. Беше, разбира се, дълбоко потънала в разговор с въздебел и изглеждащ безсъдържателен мъж и когато той изрече някаква глупава шега, тя се разсмя и се усмихна право в очите му. Усмивката й беше магия — и носът й точно колкото трябва неправилен, и очите й сини като много тъмни зюмбюли. Рупърт едва дочака да сложи ръце върху нея. По-късно, но не преждевременно, домакинята ги представи един на друг.

— Атина Кеъри-Луис, скъпи. Сигурно сте се срещали преди? Не сте? Атина, това е Рупърт Райкрофт. Не е ли божествен? Целият жилав и загорял от слънцето. И чашата му е празна! Дай ми я и аз ще я напълня отново…

След партито заряза приятелите си, взе я в колата си, отидоха в „Мирабела“ и после в „Багател“ и само защото трябваше да се връща в Нортхемптъншир и да бъде на прегледа в седем и половина сутринта накрая я закара до къщата й, като я остави пред вратата на малка къща в Кадоган Мюз.

— Твоя ли е къщата?

— Не, на майка ми.

— Тя тук ли е?

— Не. Няма никого. Но не можеш да влезеш.

— Защо?

— Защото не искам. И защото трябва да се връщаш в Нортхемптъншир.

— Ще те видя ли пак?

— Не знам.

— Може ли да ти се обадя по телефона?

— Ако искаш. Ние сме единствените Кеъри-Луис в указателя. — Тя го целуна по бузата. — Довиждане.

И преди да успее да я спре, беше излязла от колата и прекосила камъните, отвори вратата на къщата, пъхна се вътре и здраво я затвори след себе си. Той седя малко, вперил очи в нея, като се чудеше, леко пиянски, дали не си е въобразил цялата тази среща. После въздъхна дълбоко, включи на скорост и шумно потегли надолу по Мюз и под арката накрая. Едва успя да се върне в Лонг Уидън навреме за сутрешния преглед.

Той й звънеше, но никога никой не отговаряше. Написа й писмо, но отговор не получи. Накрая една съботна сутрин се появи пред входната врата на малката къща, заудря с юмрук по нея и когато Атина я отвори, облечена в копринен пеньоар и боса, той й подаде букет цветя и каза:

— Избягай с мен в Глостършир.

— Защо в Глостършир? — попита тя.

— Защото там живея.

— Защо не си в Нортхемптъншир да обучаваш коне?

— Защото съм тук и не трябва да се връщам до утре вечер. Моля те, ела.

— Добре — каза Атина миролюбиво. — Но какво се очаква от мен да правя?

Той не разбра.

— Нищо.

— Нямам предвид това. Питам какви дрехи да си взема. Нали знаеш. Дрехи за бал, или за кални разходки, или може би за чай?

— Брич за езда.

— Не яздя.

— Въобще?

— Въобще. Мразя конете.

Сърцето на Рупърт се сви, защото майка му не говореше и не мислеше за нищо друго. Но не се сви чак толкова и не се отказа.

— Нещо за вечеря, нещо за църква — беше всичко, което можа да измисли.

— Господи, колко разюздано ще прекараме. Знае ли майка ти, че ще отида?

— Предупредих я за предстояща буря. Казах й, че може би ще те заведа.

— Няма да ме хареса. Майките никога не ме харесват. Не мога да си приказвам с тях.

— Баща ми ще те хареса.

— От това няма никаква полза. Само пречи.

— Атина, моля те. Нека вляза, а ти ще отидеш да се приготвиш. Няма време да стоим тук и да спорим.

— Аз не споря. Само те предупреждавам, че това може да завърши като най-ужасен провал.

— Нека първо отидем, после ще говорим.

* * *

Посещението на Атина в Глостършир не беше успешно. Фамилната къща на семейството на Рупърт беше Тадингтън Хол, огромна викторианска сграда сред редица строги градини, изградени педантично по правилата. Зад тях се простираха имотите, парковете, домашната ферма, засадена гора, поток с пъстърва и ловен парк за фазани, известен с броя на мъртвите птици, които ежегодно падаха от небето. Баща му, сър Хенри Райкрофт, беше глава на съдебната и изпълнителната власт на графството, полковник от стария си полк, ръководител на лова и председател на местните консерватори, както и управляващ Съвета на графството и заседаваше като мирови съдия на съдебната скамейка. Лейди Райкрофт беше не по-малко активна с работата си в комитета и когато не организираше дейността на младежката организация на момичетата или на малката местна болница, или на местния образователен борд, ловеше риба, занимаваше се с градината и яздеше до хрътките. Появяването на Атина беше нещо като шок и за двамата родители и когато тя не се появи на секундата на закуската, майка му счете за нужно да го разпита.

— Какво прави тя?

— Спи, предполагам.

— Със сигурност е чула звънеца.

— Не съм сигурен. Искаш ли да отида и да я събудя?

— Дори не си го помисляй.

— Добре, няма.

Намеси се баща му.

— Какво прави момичето?

— Не знам. Нищо, предполагам.

— Но коя е тя? — настояваше лейди Райкрофт. — Какви са роднините й?

— Едва ли ги познавате. Те са корнуолци.

— Никога не съм виждала толкова мързеливо момиче. Снощи просто си седеше. Трябваше да си е донесла някакво ръкоделие.

— Имаш предвид бродерия? Не мисля, че тя може дори да вдене конец в игла.

— Никога не съм помисляла, Рупърт, че ще тръгнеш с безполезно момиче.

— Не съм тръгнал с нея, майко.

— При това не язди. Съвсем необичайно… трябва да кажа.

Но в този момент вратата се отвори и се появи Атина в сив фланелен панталон и бледосив ангорски пуловер. Беше хубава като пухче за пудрене.

— Здравейте — каза тя. — Не знаех в коя стая трябва да отида за закуска. Къщата е толкова голяма, че май се загубих…

Така е. Не беше успешно. Рупърт като по-стар от двама синове трябваше да наследи Тадингтън и майка му имаше строги непоклатими идеи за типа момиче, което може да й стане снаха. Абсолютен приоритет беше да е от добър произход и с добри връзки. В края на краищата, той беше капитан от Кралската армия и в такава войскова част общественото положение на съпругите беше от огромна важност. Освен това малко пари не биха били излишни, макар че засега на него не му беше притрябвало да хукне на лов за наследница. И фактически нямаше значение как изглежда тя, при положение че има какъвто трябва глас и прилични бедра, за да отгледа бъдещите мъже Райкрофт и така да осигури продължението на рода. Да е добра на коня, разбира се, и способна като му дойде времето да се справи с управляването на Тадингтън — огромната, с многобройни пристройки къща и многото акри градини, всички планирани по обширната и показна схема, така любима на викторианците.

Атина беше самото отрицание на мечтите й.

Но Рупърт не го беше грижа. Той не обичаше Атина и нямаше намерение да се жени за нея. Но беше очарован от вида й, малко смахнатото й говорене, абсолютната й непредсказуемост. Понякога го подлудяваше. Друг път се оказваше трогнат до дъното на душата си от детската липса на каквото и да било коварство у нея. Тя явно нямаше никаква представа за въздействието си върху него и беше много вероятно да тръгне някой уикенд с друг млад мъж, или да изчезне без предупреждение на ски в Цермат, или да посети стара приятелка в Париж.

Накрая с приближаването на август той я притисна.

— Предстои ми дълга отпуска — каза й той без предисловия, — и ме канят на лов за яребици. Казаха, че и ти можеш да дойдеш.

— Кой каза?

— Семейство Монтагю-Крайтън. Джейми Монтагю-Крайтън и аз бяхме заедно в Сандхърст. Родителите му са много приятни и имат това чудесно ловно поле точно начело на Гленфройчи. Само планини, пирен и огън от торф вечер. Кажи, че ще дойдеш.

— Ще трябва ли да яздя кон?

— Не, само ще ходиш по малко.

— Ще вали ли?

— С малко късмет няма, но ако завали, можеш да си седиш вкъщи и да четеш книга.

— Всъщност не възразявам и нищо да не правя. Просто мразя да очакват от мен нещо да върша.

— Знам. Разбирам. Тогава ела. Ще е забавно.

Тя се двоумеше, прехапала долната си устна.

— Колко ще останем там?

— Седмица?

— А след тази седмица ще бъдеш ли още в отпуска?

— Защо питаш?

— Ще сключим договор с теб. Ако дойда с теб в Шотландия, ще дойдеш ли ти после с мен в Корнуол? И да погостуваш в Нанчероу, да се запознаеш с мама и татко, Лъвдей и Едуард? И с милите кученца и хората, които истински обичам?

Рупърт беше както изненадан, така и страшно признателен за тази непоискана покана. Атина толкова малко беше го окуражавала, толкова нехайно бе се отнасяла към ухажването му, че никога не беше сигурен дали й харесва компанията му, или просто го понасяше. Последното, което някога беше очаквал, беше да го покани в къщата си. С известно усилие прикри задоволството си. Прекалено голяма радост би могла да я изплаши, да я накара да промени решението си. Престори се, че обмисля предложението и после каза:

— Добре. Мисля, че вероятно мога да приема това.

— О, чудно. В такъв случай мога да дойда с теб, където искаш.

— В Гленфройчи.

— Защо шотландските населени места винаги имат имена, които звучат като кихавици? Трябва ли да отида да си купя някакви дерящи дебели дрехи?

— Само добър дъждобран и подходящи обувки. И една-две бални рокли за танците в Хайленд.

— Господи, това е велико. Кога искаш да тръгнем?

— Напускаме Лондон на петнадесети. Пътят е много дълъг и ще ни трябва известно време.

— Ще прекараме нощ на път?

— Ако поискаш.

— В отделни стаи, Рупърт.

— Обещавам.

— Добре, ще дойда.

Посещението в Гленфройчи се оказа толкова успешно, колкото Тадингтън беше провал. Времето беше прекрасно, небето — синьо, хълмовете — бледолилави от пирен, и още първия ден Атина весело вървя цели мили, седеше с Рупърт на пусията и не гъкваше, когато той й казваше да мълчи. Останалите от къщата бяха доброжелателни и непринудени, и Атина, щом нищо не очакваха от нея, разцъфна като цвете. На вечерята тази вечер носеше тъмносиня рокля, от която очите й ставаха толкова сапфирени, че мъжете лудо се влюбваха в нея. Рупърт преливаше от гордост.

На другата сутрин за негова изненада тя беше свежа и ранобудна, напълно готова за втори ден в планината. Той се страхуваше да не се преумори и й каза, че може да не идва, когато тя седна в трапезарията и изяде огромна закуска.

— Не ме ли искаш?

— Искам те повече от всичко. Но никак няма да ти се сърдя, ако предпочетеш да прекараш деня тук или поне сутринта. Можеш да дойдеш при нас с кошниците обяд.

— Много благодаря, но не искам да бъда кошница с обяд. И не искам да се отнасяш към мен като към увяхваща теменужка.

— Не мислех, че правя това.

При първото шофиране този ден Рупърт избра позиция на високо, която включваше катерене близко до алпинизъм, бъхтене по дълъг, страховит склон през пирен, висок до коленете. Беше поредната славна августовска сутрин. Чистият въздух беше изпълнен с бръмчене на пчели и пиренови цикади, които пееха, та се късаха, и от плясъците на малки изцапани с торф поточета, които се търкаляха по склона, за да се влеят в реката на дъното на долчинката. От време на време спираха, за да охладят китките си и да намокрят лицата си с водите на леденостудения поток, но, загрели и потни, накрая стигнаха и гледката от върха показа, че си е струвало. Свеж ветрец подухваше от северозапад, от сините като сливи склонове на далечните Грампиани.

По-късно, застанал на пусия с Атина до себе си, той чакаше мълчаливо и търпеливо с останалите ловци. От север скрита от пусиите от гънка на хълмовете, вървеше редица викачи през проблясващата блатиста местност. Бяха въоръжени със знаменца, пръчки и доста мръсен език, и гонеха ята яребици пред себе си. Птиците още не бяха се надигнали, но това беше класически момент на силно вълнение, и изведнъж Рупърт беше потопен в усещане за пълно, пронизващо щастие, нещо като безпричинен екстаз, какъвто не беше изпитвал от ранното си детство.

Той се обърна импулсивно и целуна Атина по бузата.

Тя се разсмя.

— За какво беше това?

— Нямам представа.

— Трябва да се съсредоточиш, а не да целуваш.

— Работата е…

Долу от редицата долетя рев „Горе!“, и единствена яребица полетя над тях, но докато Рупърт се стегне, вдигне пушката и стреля, стана твърде късно. Птицата отлетя жива и здрава. Долу от редицата достигна глас, който ясно се чу в спокойния въздух.

— Проклет глупак.

— Казах ти да се съсредоточиш — каза Атина самодоволно.

Те се върнаха в хижата тази вечер към шест часа, загорели и изморени. Като се бъхтеха по последната част на пътя, който слизаше от планината, Атина каза:

— Ще се пъхна право в дълбока тъмнокафява торфена гореща вана. И после ще легна на леглото си и вероятно ще заспя.

— Ще те събудя.

— Добре. Не искам да пропусна вечерята. Гладна съм ненаситно.

— Джейми спомена нещо за селски танци тази вечер.

— А не бал?

— Не. Само навити на руло килими и грамофон.

— Господи, каква енергия. Единственият проблем е, че не мога да танцувам селски танци.

— Ще те науча.

— Ти можеш ли?

— Не съвсем.

— Колко съвършено ужасно. Ще развалим вечерта на всички.

— Ти не можеш да развалиш нищо. И нищо не може да развали днешния ден.

Знаменити последни думи. Когато влязоха вътре, госпожа Монтагю-Крайтън, която не беше участвала в партито на планината, тъй като беше заета с домашните работи, слезе по стълбите.

— Атина, мила! Толкова съжалявам, но телефонираха от дома ти. — Атина замръзна на място и Рупърт видя как кръвта се оттича от лицето й. — Беше баща ти. Само за да те уведоми, че госпожа Боскауен е много болна. Обясни ми, че е доста стара. Мислеше, че може би ще поискаш да се върнеш вкъщи.

* * *

Реакцията на Атина на това съобщение промени всичко за Рупърт. Защото тя заплака като дете. Никога не беше виждал момиче така моментално опустошено и шумните й ридания съвсем объркаха госпожа Монтагю-Крайтън, която като шотландка смяташе, че човек не трябва да показва чувствата си. Разбирайки това, Рупърт прегърна с една ръка Атина и твърдо я поведе нагоре по стълбите към стаята й, затвори вратата зад тях с надеждата, че така ще заглуши риданията й.

Той почти очакваше тя да се хвърли по очи на кревата и да задуши скръбта, но вместо това все още с хълцане и дълбоко поемане на въздух тя вече вадеше куфара си от гардероба, хвърли го на леглото и започна да слага в него дрехите, грабнати как да е от чекмеджетата и натъпкани по безподобен начин. Не беше виждал дотогава някой да прави така освен на кино.

— Атина!

— Трябва да се прибера вкъщи. Ще взема такси. Ще пътувам с влак.

— Но…

— Ти не разбираш. Това е леля Лавиния. Татко никога не би позвънил, ако вярва, че нещата ще се оправят. А ако умре, просто няма да го понеса, защото тя е с нас вечно. И не понасям татко и мама да са нещастни без мен, също толкова нещастна край тях.

— Атина…

— Трябва да тръгна веднага. Бъди ангел и намери влакове, които тръгват може би от Пърт. Провери дали мога да взема спален вагон или нещо друго. Каквото и да е. О, защо трябваше да бъда толкова далече?

Това го накара да се почувства по някакъв начин виновен. Отчаянието й го разкъсваше и не можеше да понася да я гледа толкова нещастна. И каза:

— Ще те закарам…

При това невероятно неегоистично предложение той очакваше реакция на потопена в сълзи благодарност, но вместо това Атина, непредсказуема както винаги, стана съвсем раздразнителна и нетърпелива към него.

— О, не ставай глупав. — Тя отвори вратите на гардероба и започна да сваля дрехите от закачалките. — Разбира се, че не можеш. Ти си тук. — Тя хвърли роклите на кревата и се върна за другите. — Да стреляш яребици. За това дойде тук. Не можеш просто да си тръгнеш и да оставиш господин Монтагю-Крайтън с една пушка по-малко. Ще е прекалено грубо. — Тя смачка тъмносинята си вечерна рокля и я натъпка в един ъгъл на куфара, после се обърна с лице към него. — И времето е толкова хубаво — каза тя трагично. Нови сълзи напълниха очите й. — И знам, че чакаше това с такова нетърпение… от… толкова отдавна…

Което беше съвсем вярно, но от това нещата не се подобриха. Тогава той я прегърна и я остави да се наплаче. Беше напълно съкрушен. Винаги толкова обикновена и безгрижна, той никога не си беше представял, че Атина може да е способна на толкова силни чувства, на такава обич и връзка със собственото й семейство. Някак си, може би нарочно, тя беше крила тези дълбоки чувства от него, но сега Рупърт почувства, че вижда скритата страна на образа й, цялата личност, която беше Атина.

Носната му кърпа беше мръсна, пропита с пот и оръжейно масло, затова посегна към кърпа за лице и й я подаде, за да избърше носа и очите си. И каза отново:

— Ще те закарам. Щяхме така или иначе да отидем в Корнуол, просто ще пристигнем малко по-рано, отколкото смятахме. Ще обясня на семейство Монтагю-Крайтън, знам, че ще ме разберат. Но трябва да се изкъпя и да се преоблека в чисти дрехи. След това ще тръгнем веднага щом си готова.

— Не знам защо си толкова добър.

— Не знаеш ли? — той се усмихна. — Стават такива неща. — И дори на него това му прозвуча глупаво. Всъщност това беше омаловажаването на годината.

* * *

Всички бяха безкрайно мили. Колата на Рупърт беше извадена от гаража и докарана пред входната врата. Някой беше прибрал куфарите им и ги бе наредил в багажника. Джейми обеща да звънне в Нанчероу и да уведоми бащата на Атина какво става. Госпожа Монтагю-Крайтън направи сандвичи и напълни един термос „за всеки случай“. Сбогуваха се и най-после потеглиха по дългия път на дъното на долината, който водеше към планината.

Атина вече не плачеше, но седеше печална и гледаше през прозореца.

— Просто непоносимо е, всичко тук е толкова хубаво. Едва дойдох и трябва да си тръгвам.

— Ще се върнем — каза той, но думите му прозвучаха кухо и тя не отговори.

Когато пресякоха границата и наближаваха Шотландския ъгъл, беше мръкнало и Рупърт разбра, че ако не се наспи, ще задреме на волана и двамата ще се хакнат в канавката.

— Мисля, че трябва да спрем в някой хотел и да си запазим места за нощта. Утре сутринта ще тръгнем много рано и с малко късмет ще пристигнем по светло.

— Добре. — Тя звучеше изтощена и той вмъкна усмивка в тона си в опит да я развесели.

— Отделни стаи.

Атина остана мълчалива. След известно време каза:

— Това ли искаш?

Това леко го ядоса.

— Не е ли това, което ти искаше?

— Не непременно. — Тонът й беше много нехаен, безучастен. Тя гледаше напред тъмния път под дългите светлини на мощните му фарове.

— Не ми дължиш нищо. Знаеш това — каза Рупърт.

— Не мисля за теб, а за себе си.

— Сигурна ли си, че искаш това?

— Не съм в подходящо настроение да бъда сама.

— Тогава господин и госпожа Смит.

— Господин и госпожа Смит.

И така те спаха заедно, тяхната умора и неговото желание бяха уталожени в анонимния и несмущаван комфорт на огромно двойно легло. И последният, незададен въпрос получи отговор, защото той откри тази нощ, че Атина, при всичките си авантюри, опашки от обожатели и уикендите си в Париж беше още девствена. Това откритие беше най-трогателното и чудесно нещо, което някога беше му се случвало, сякаш тя безкористно беше му направила безценен подарък, който знаеше, че трябва да държи здраво и да цени високо цял живот.

* * *

И оттук дилемата. Фактически тя бе пълзяла зад гърба му и несъзнателно беше усещал, че тя е там, че приближава, готова да скочи върху него всеки момент, докато през цялото време енергично си повтаряше, че Атина е просто поредната му връзка, поредното момиче. Лъжи. Какъв смисъл имаше да лъже себе си, когато истината беше, че всяка перспектива за живот без нея би била непоносима? Тя беше станала неговото бъдеще. Това е. Беше направено. Прието. Той пое дълбоко дъх и бавно го изпусна в дълга въздишка на облекчение.

— Звучиш много мрачно.

Той обърна глава и видя Атина, застанала до отворения френски прозорец, която му се усмихваше. Носеше кремава ленена рокля без ръкави и беше завързала като униформа за крикет синьо-кремав копринен шарф на тънката си талия.

— Приличаш на звезда от матине — каза й той, — която излиза на сцената. Някой за тенис?

— А пък ти приличаш на олицетворение на самата съдба. Но доста комфортно. Не ставай. — Тя пристъпи на тревата и привлече втори стол до мястото, където лежеше той. Седна странично, така че да е с лице към него. — За какво беше въздишката?

Той посегна и взе ръката й.

— Може би е било прозявка. Добре ли спа?

— Като пън.

— Не те очаквахме преди обяд.

— Събуди ме слънцето.

— Закуси ли?

— Изпих чаша кафе.

— Всъщност не се прозявах. Мислех.

— Ааа, значи това правеше? Звучеше ужасно изтощаващо.

— Мислех, че може би трябва да се оженим.

Атина беше малко изплашена. След малко каза:

— О, скъпи.

— Толкова ли страшно е това предложение?

— Не, но дойде в много странно време.

— Какво му е странното?

— Не знам. Всъщност всичко. Леля Лавиния умира и после не умира, а ние препускаме от Шотландия… Просто ми се струва, че не знам какво още ще се случи. Освен дето изглежда всички се клатушкаме на ръба на ужасна война.

За пръв път Рупърт я чуваше да говори сериозно и загрижено за положението в Европа. А през цялото време, което бяха прекарвали заедно, тя беше показала образ толкова тривиален, лекомислен и приятен, че той никога не беше повдигал въпроса просто защото не искаше да разваля нищо. Искаше тя да си остане такава.

— Плаши ли те това? — попита той.

— Разбира се. Самата мисъл ме прави на пихтия. И мразя да чакам. И да слушам новини. То е като да гледаш как пясъкът изтича в пясъчен часовник и всеки ден всичко става все по-ужасно и по-безнадеждно.

— Ако това те успокоява, всички заедно сме в това.

— Най-много се измъчвам за хора като татко. Той е преживявал всичко това и преди и мама казва, че е отчаян, макар че прави всичко възможно да го скрие. И не за себе си, а за всички нас. Най-вече за Едуард.

— Заради войната ли не искаш да се омъжваш?

— Не съм казала това.

— Можеш ли да си представиш да си жена на редовен офицер от армията?

— Всъщност не, но това не значи, че никак няма да ми хареса.

— Да следваш барабаните?

— Ако бъркотията започне, май няма да остане много за следване.

— Това е много близо до истината. Така че в момента нямам кой знае какво да ти предложа, освен може би години раздяла. Ако мислиш, че не можеш да се справиш с това, ще те разбера напълно.

С пълна увереност тя му каза:

— О, лесно мога да се справя с това.

— А с какво не можеш да се справиш?

— Ами с глупави неща, които ти вероятно не смяташ за важни.

— Провери ме.

— Ами… Не съм груба, или критична, или нещо подобно, но не мисля, че ще пасна много добре на семейството ти. Признай, Рупърт, че не им направих голямо впечатление.

Той се отнесе съчувствено.

— Майка ми е малко тиранична, знам, но не е глупава. Тя може да измъкне най-доброто от всяка ситуация. А това, че ще наследя Тадингтън и ще поема отговорността за него при малко късмет ще стане след десетилетия. При това уважавам родителите си, но никога не съм бил принуждаван от тях.

— Господи, ти си храбрец. Да не искаш да кажеш, че ще тръгнеш срещу желанията им?

— Искам да кажа, че ще се оженя за жена, която обичам, а не за лейди Шеф на лисичарите, нито за перспективен кандидат на консерваторите.

Това по някаква причина я разсмя и изведнъж тя отново стана неговата мила Атина. Той обви шията й с ръка, привлече я към себе си и я целуна. След целувката тя каза:

— Със сигурност не спадам към нито една от тези категории.

Той отново се излегна на стола си.

— Разправихме се с едно от глупавите неща. Кое е следващото?

— Няма ли да се смееш?

— Обещавам.

— Ами работата е там, че никога не съм искала да се омъжвам.

— Да се омъжваш или да бъдеш омъжена?

— Да се омъжвам. Имам предвид сватба и всичко около нея. Мразя сватбите. Дори не обичам да ходя на сватби. Винаги ми се струват най-ужасно изпитание за всички. Особено за горката булка.

— Аз пък мислех, че сватбеният ден е мечта на всяко момиче.

— Не и моя. Била съм на толкова много сватби, понякога като шаферка, друг път като гостенка, и всички се различават само по това, че всяка следваща е още по-екстравагантна и претенциозна от предишната. Сякаш цялата идея е да надминеш предшестващото представление, да направиш още по-скъпо театрално шоу. Сватбите отнемат месеци за организация, с куп съгласувания, списъци с поканени и стари лели, престорено свенливи за медения месец, и необходимостта да имаш нечия съвършено отвратителна братовчедка за шаферка. И после стотици ужасни сватбени подаръци. Поставки за препечени филии, японски вази и картини, които никога, за милион години няма да поискаш да закачиш на стената си. И после прахосваш цялото си време да пишеш благодарствени писма със стиснати палци и всички стават напрегнати и нещастни, и мнозина избухват в сълзи. Просто е чудо, че въобще някой все още се жени, но се обзалагам, че повечето момичета получават нервен срив през медения си месец…

Той търпеливо изслуша всичко това и изчака да й свърши въздухът. Избухването й беше последвано от дълго мълчание. После тя каза намусено:

— Казах ти, че съображението е глупаво.

— Не — отговори той, — въобще не е глупаво. Но мисля, че се съсредоточаваш върху маловажното. Аз говоря за цял живот, а ти се дърпаш заради един-единствен ден. Една традиция. Мисля, че както е тръгнал светът, имаме пълно право да изхвърлим традицията през прозореца.

— Ужасно ми е неприятно да кажа това, Рупърт, но майка ми ще бъде съсипана.

— Разбира се, че няма да бъде. Тя те обича и ще разбере. Пък и ще сме обсъдили всичко докрай, всички за и против. А колкото до венчавката, когато дойде критичният момент, всъщност никой не трябва да е там, освен теб и мен.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се.

Тя повдигна ръката му и притисна целувка към нея. И когато отново го погледна, той видя, че очите й блестят от непролети сълзи.

— Колко е глупаво да ти се плаче. То е просто защото никога не съм допускала, че това може да се случи. Че е възможно да имаш най-добър приятел и любим в един човек. Ти си моят шотландски любим, Рупърт. Звучи като нещо за ядене, нали? Но частта за най-добър приятел е най-важната, защото трае завинаги.

— Вярно е — откликна Рупърт и му трябваше известно усилие, за да запази твърдостта на тона си, толкова беше трогнат от сълзите й и толкова изпълнен със закриляща любов. — Точно това е истински важното.

— Имаш ли носна кърпа?

Той й подаде своята, съвсем чиста, и тя си избърса носа.

— Колко е часът, Рупърт?

— Наближава дванадесет.

— Щеше ми се да е време за обяд. Умирам от глад.

* * *

Чак в събота, ден преди да си замине от Порткерис, Джудит се отправи към Пендийн да види Филис. Причините за забавянето бяха разни. Не че не искаше да види Филис, нито пък й се струваше, че изпълнява дълг. Просто ставаха толкова много неща и дните препускаха с плашеща скорост. Освен това комуникацията беше трудна, много дълго беше да общуваш с писма. Джудит беше изпратила на Филис цветна пощенска картичка с предложение за няколко дати и най-после получи отговор на разграфен лист от ученическа тетрадка.

Най-добре ела в събота около три часа и ще пием чай. Аз съм на около миля след Пендийн. Редица от къщички отляво. Сирил е на смяна в Джийвър, а ние с Анна ще те чакаме.

С обич Филис.

Събота.

— Боже, това е последният ми ден! — оплака се тя пред Хедър. — Ама че досадно, трябваше да се договорим по-рано.

— Няма значение. Мама иска да ходи в Пензанс и да си купи шапка за сватбата на Дейзи Парсън, а ако не отида с нея, ще се върне с нещо, което прилича на нощно гърне. С теб можем да направим нещо вечерта. Да накараме Джоуи да ни заведе в Двореца на танците.

И ето, в събота следобед тя е на път, шофира нагоре по хълма и навън от града. Покрай магазини, старото й училище, между разположените на тераси каменни къщи, всяка на стъпало над съседната. Заливът, пристанището потънаха зад нея и тя стигна до кръстопътя и зави към Ландс Енд.

Времето все още е хубаво, топло и слънчево, но остър вятър духа от морето и Атлантическият океан е напръскан с бели пенести калпачета. Облаци се носят по небето, колата напредва по пътя на трета скорост нагоре към мочурливата равнина и тя вижда сянката им да се търкаля по ръждивочервените хълмове. От върха гледката е прекрасна — крайбрежие от зелени ниви, далечни скали, жълт прещип, издадени в морето носове, ясен хоризонт и синьо като индиго море. За момент изпита изкушение да спре отстрани на пътя, да смъкне стъклото на прозореца и просто да седи и да погледа всичко това, но Филис я чакаше и нямаше време за губене.

„Аз съм на около миля след Пендийн. Редица от къщички отляво.“ Не беше трудно да следва упътването на Филис, защото веднъж излязла от Пендийн и минала край мината Джийвър, където в този момент горкият Сирил работеше дълбоко под земята, панорамата рязко се смени, избледня. Първобитна, почти отблъскваща. Няма вече хубавички малки ферми, разположени сред зелени пасища, накъсани на парченца от каменни огради, останали още от бронзовата ера. Не се вижда едно-едничко дърво, дори да е осакатено от вятъра.

Терасата с миньорски къщи, когато дойде на нея, стоеше безпричинно изолирана в средата на затънтено място. Беше просто редица изправени блокчета, циментирани заедно и после пуснати безразборно и зарязани, където са паднали. Всяко от тях имаше прозорец горе, прозорец долу и врата, и всички бяха покрити със сиви плочи. Бяха отделени от пътя с каменна стена и после малки, изпотъпкани предни градинки. Градинка номер две се перчеше с петно груба трева, няколко градински теменужки и множество бурени.

Джудит излезе от колата, взе снопа цветя и малки пакети, които носеше за Филис, отвори разнебитената портичка и тръгна нагоре по пътеката. Но беше още по средата, когато вратата се отвори и Филис с бебето Анна в ръце изтича да я поздрави.

— Джудит! Гледах през прозореца, чаках те да дойдеш. Мислех си, че може да се загубиш. — Тя погледна към пътя с невярващи очи.

— Това е колата ти, така ли? Не можех да повярвам, когато ми каза, че ще дойдеш със собствена кола. Никога не съм виждала някоя толкова нова…

Беше се променила. Не точно остаряла, но загубила килограми и малко от свежестта си. Полата и плетеният й пуловер висяха на нея сякаш ги е наследила от много по-едра жена. Правата й коса изглеждаше суха като слама. Но очите й горяха от вълнение и нищо не можеше да заличи усмивката й.

— О, Филис! — те се прегърнаха. През всичките тези години в ръцете й беше Джес и тя беше пречила на прегръдката им. А сега Анна беше заела мястото й, но не толкова, че да има значение, само дето изражението й беше на дълбоко неодобрение.

Джудит се разсмя.

— Гледа ни сякаш правим нещо ужасно грешно. Здравей, Анна! — Бебето гледаше зло. — На колко е?

— На единадесет месеца.

— Чудесно е закръглена.

— Има си едно на ум. Влизай, вятърът е досаден, пък и няма защо да стоим тук и съседите да ни зяпат…

Тя се обърна и влезе през тяхната предна врата, Джудит я последва и влезе право в малка стая, която явно беше единственото място за живеене. Слаба светлина проникваше през прозореца, та беше малко тъмно, но корнуолска кухненска печка поддържаше топлината и единият край на масата беше грижливо нареден за чай.

— Донесох ти някои дреболии… — Тя остави пакетите на свободния край на масата.

— Джудит, не трябваше да правиш това… — Но очите й горяха от радостно очакване и мисълта за приятни изненади пред нея. — Само почакай за миг да сложа чайника, после ще изпием по чаша чай. — Намести бебето на рамото си и отиде до печката, после дръпна стол и седна, с Анна в скута. Бебето посегна към една лъжичка и я натъпка олигавена в устата си. — Растат й зъбки, миличката ми.

— Може би трябва да сложим цветята във вода.

— Цветя! Рози! Не съм виждала рози от години, не и като тези. А как миришат! В какво да ги сложа? Нямам никакви вази.

— Кана ще свърши работа. Или гърне от конфитюр. Кажи ми къде да потърся?

Филис започна внимателно да развива хартията от цветята с дълги дръжки.

— Има стар буркан от туршия в шкафа. А кранът е вън от къщата отзад, в бараката за пране и миене. Боже, само погледни! Бях забравила колко са красиви.

Джудит отиде да отвори вратата на шкафа, изрови буркана от туршия и го занесе вън зад къщата, надолу по две стъпала, и влезе в миялна като пещера в долната част на висок навес, прикрепен към задната стена на двустайната къщичка. Имаше покрит с плочи под и олющени варосани стени и миришеше на домашен сапун и прогизнало дърво от дренажната дъска. Студ и влага я смръзнаха. В един ъгъл като едро чудовище се мъдреше бойлер за дрехи, там имаше и глинена мивка с ламаринена вана, пъхната под нея. Мивката имаше един кран. Тясно дървено стълбище водеше към горната стая. Бебето очевидно спеше при майка си и баща си.

На гърба на миялната имаше полустъклена врата, зле напасвана, източник на вечно течение. През нея се виждаше циментиран двор, въже за простиране, окичено с развяващи се пелени и работни ризи, разнебитена детска количка и хлътнал клозет. Вероятно в това неприветливо място Филис прекарваше повечето си време в поддържане на огъня под бойлера, за да се справи със семейното пране или да внесе чайник с топла вода от кухненската печка, за да измие чиниите, напълнили мивката. Като си представи тежкия труд, необходим само за да се справи с обикновения куп ежедневни работи, Джудит се разстрои. Нищо чудно, че беше толкова отслабнала. Но още по-трудно й беше да разбере как някой въобще е могъл да построи такава къща, без дори да помисли за жената, която трябва да домакинства в нея. Само мъж може да го направи, горчиво реши тя.

— Какво правиш? — повика я Филис през отворената врата. — Побърках се да те чакам.

— Тъкмо идвах. — Тя завъртя единствения кран, напълни буркана от туршия и го занесе в предната стая, като здраво затвори вратата след себе си.

— Мрачна стара дупка, тази пералня, нали? И е леденостудена, ако не пуснеш бойлера.

Но Филис каза това съвсем бодро и явно не мислеше, че има нещо нередно в тези примитивни условия. Тя сложи розите една по една в буркана и после седна да им се порадва.

— Цветята променят всичко, не е ли така? Правят мястото да изглежда съвсем различно.

— Отвори другите неща, Филис.

Потрябва известно време на Филис да развърже канапчетата и да сгъне хартията, за да я използва по-късно.

— Сапун! Лавандулов на „Ярдли“! Също какъвто използваше майка ти. Ще си го пазя. Ще го сложа при бельото си. А това какво е?

— Това е за Анна.

— Я виж ти! Мъничко палтенце! — Филис го вдигна. — Тя никога не е имала нещо ново, носи само дрешки втора ръка, откакто се е родила. Погледни, Анна. Не е ли прекрасно? Може да си го облечеш другата неделя, когато отидеш да видиш баба и дядо. Колко е мека тази вълна! Ще бъдеш като малка принцеса.

— А това е за Сирил. Но ти ги изяж, ако той не ги хареса. Мислех да му купя цигари, но не знаех дали пуши.

— Не, не пуши. Пие по чаша бира, но не пуши. Удря го в гърдите. Кашля ужасно. Мисля, че е заради работата в мината.

— Но добре ли е?

— Да, добре е. Съжалявам, че не е тук днес. Никога не си го виждала, нали? Дори през цялото това време, когато бях при майка ти.

— Ще го видя някой друг път.

— От друга страна, е някак по-лесно без него. Той не може да разговаря като хората. — Тя свали опаковъчната хартия от последния пакет. — Олеле, боже! Шоколад! Той е луд за шоколад. Погледни, Анна, панделката на тази хубава кутия. Виждаш ли малкото котенце и кученцето в кошничката им? Чудесно е, Джудит. Всичко е чудесно. Колко си добра!

Тя се усмихна, замаяна от радост, но в очите й блестяха сълзи и Джудит почувства силна вина. Такива дреболии беше й донесла, а Филис почти плаче от благодарност.

— Чайникът кипна — каза тя.

— Да, кипна — отговори Филис и скочи на крака да вземе изкипяващия чайник и да направи чай.

* * *

През годините те бяха поддържали връзка, макар и от време на време, с писма и коледни картички, но все пак имаше за толкова неща да си говорят и да уточняват подробностите. Връх на всичко в мислите на Филис обаче беше фактът, че на осемнадесет години вече притежаваше кола. И можеше да я кара! За нея това беше истинско чудо, несънувано дори. Не можеше да се съвземе.

— Кога си я купи? Как го уреди, за бога?

На езика на Филис да уредиш значи да платиш за нещо.

— Не мога да си уредя нова рокля — каза тя. — И ваканция не можем да си уредим това лято.

Джудит се колебаеше. Изглеждаше ужасно несправедливо да седи в тази мизерна къщурка с толкова изтощената Филис и да говори за пари. Тук просто нямаше какво да се споделя. Но това беше нещо, което беше решила да смъкне от гърдите си. Някак си, когато всичко това се случи, не беше възможно да го съобщи в писмо на Филис. Думите само го правеха материалистично и алчно. Но в старото време в Ривървю Филис беше станала най-скъпа приятелка на Джудит и се ползваше с най-голямото й доверие. Тя не искаше това да се променя, което би станало, ако останат неизречени тайни между тях.

— Беше леля Луиза, Филис — каза тя най-после. — Не ти писах за това, защото исках да съм при теб, когато ти го казвам. Виждаш ли, когато умря, тя ми остави всичките си пари… къщата… и всичко. В завещанието си.

— О! — Челюстта на Филис увисна, когато научи тази смайваща новина. — Не съм вярвала, че такива неща могат да станат с действителни хора. Мислех, че стават само в романите.

— И аз не можех да повярвам. Отне ми много време да свикна с тази мисъл. Разбира се, парите не мога да харча, преди да стана на двадесет и една години, но господин Бейнс, адвокатът, и чичо Боб Съмървил са ми попечители и ако много ми трябва нещо или те решат, че трябва да го имам, ми разрешават.

Филис беше съвсем порозовяла от вълнение.

— Толкова се радвам за теб…

— Толкова си мила. А аз съм такъв късметлия, че чак малко ме е срам…

— От какво да те е срам? Госпожа Форестър е пожелала да го имаш, какво тогава? Не би могло да отиде при по-добър човек от теб. И тя добре го е премислила, помни ми думата, тя не е глупава. Дама с добро сърце, винаги съм я смятала за такава, макар и да си имаше странности. Честно казано, предполагам, че си я привлякла… — Филис поклати глава, явно объркана. — Животът е странен! Ето, до вчера имаше по шест пенса седмично джобни пари, а сега притежаваш собствена кола. Само си представи! При това я караш сама. Помня майка ти като шашнато пиле всеки път, когато трябваше да кара малкия остин. При това имаше причина да е нервна, като си помислиш как свърши госпожа Форестър. Огромен пожар насред мочурищата. Можеше да го видиш от мили. И той е бил нейният. Не можех да го осъзная, когато го прочетох във вестника на другата сутрин. Не можех да повярвам. Знаеш, тя беше малко опасен шофьор. Всички до един в Западен Пенуиз знаеха това. От това не ти става по-лесно, обаче.

— Така е — съгласи се Джудит. — Никак не става по-лесно.

— Тревожех се какво ще стане с теб. Тогава, де. Помислих си, че вероятно ще отидеш при семейство Съмървил. Май не те попитах за тях. Как е госпожа Съмървил? Аз много я харесвах, винаги ме разсмиваше с майтапите си. Винаги я чаках с нетърпение, когато гостуваше в Ривървю. Хич не се правеше на важна.

— Доколкото знам, всички са много добре. Баба и дядо починаха само месеци един след друг и мисля, че макар това да беше тъжно за мама и леля Биди, все пак беше и някакво облекчение. Леля Биди губеше толкова време да пътува до Вайкъридж да провери дали са добре, дали не умират от глад и разни такива.

— Старостта е нещо ужасно. И баба ми е на такъв хал. Живее сама и не си прави труда да се нахрани или просто забравя. Понякога ходя при нея и не намирам трохичка за ядене в къщата, а тя седи там с котката на коляно. Разбирам твоята леля Биди, като й е олекнало.

— Тя си купи спретната малка къща близо до Боуви Трейси. Ходила съм там два-три пъти. Но повечето време, разбира се, съм при семейство Кеъри-Луис в Нанчероу. Връщам се там утре…

Като казваше това, тя почувства удоволствието в тона си и усети усмивката на лицето си. Едуард. Утре отново ще го види. Тя не мислеше за него непрекъснато, не мечтаеше за него, не копнееше да е там. Нито страдаше от любов, нито беше смахната, но въпреки това, когато се сещаше за него или името му случайно се споменаваше при разговор, беше невъзможно да не забележи това подскачане на сърцето, това усещане на замайващо щастие. И тогава й хрумна, както седеше в бедната малка къща на Филис, че може би същината на щастието е вътре в човека, и като знаеш, че много скоро ще бъдеш пак с този човек… Утре сутринта.

— Чудесно. След толкова време сигурно ги чувстваш като собствено семейство. Когато ми писа, че отиваш да живееш при тях, престанах да се тревожа за теб. Знаех, че ще бъдеш добре. И после онзи младеж, когото отново срещна там…

Джудит сви вежди. В първия момент не можа да се сети за кого говори Филис.

— Младеж?

— Знаеш кой. Писа ми и ми каза. Онзи, когото сте срещнали във влака вечерта, когато се връщахте от Коледата в Плимут. И после си го видяла у Кеъри-Луис…

Тя си спомни.

— О, имаш предвид Джеръми Уелс?

— Точно така. Младият доктор. Още е наоколо, нали?

— Да, още се навърта, но престани да хитруваш. Вече едва го виждаме. Когато напусна болницата „Сейнт Томас“, се върна в Тръроу и започна да практикува с баща си, така че сега е много зает селски доктор и има много малко време за гости. Но понякога замества баща си, ако някой се разболее. Аз прекарах ужасен грип миналия Великден и дойде той и беше ужасно мил.

— Не го ли харесваш вече? Беше малко поувлечена от него във влака.

— Това беше много отдавна. Пък и той вече е на повече от тридесет. Прекалено стар за мен.

— Но…

Филис явно нямаше никакво намерение да я залъгват така и беше решила да изясни докрай темата за любовния живот на Джудит. Но дори с нея Джудит не искаше да сподели тайната за Едуард. Като търсеше някакъв начин да отклони разговора към по-безобидна посока, тя бе спасена от вида на Анна.

— Филис, мисля, че Анна заспива.

Филис погледна детето. Анна, след като беше изпила млякото от тенекиено канче и изяла порцията си от хляб с масло от една чиния, сега седеше с палец, плътно натъпкан в устата. Очите й сънливо се затваряха, дългите й мигли се спускаха по розовите бузки.

— Вярно. — Филис зашепна. — Не е спала тази сутрин. Ще я сложа в количката. Може да подремне малко.

Тя стана, нежно прегърнала детето.

— Хайде, мъничкото ми. Мама ще те сложи в количката. — Тя отвори вратата на задната стена и слезе надолу в миялната. — Поспи си сега и тати скоро ще се върне.

Джудит, останала сама, не мръдна от мястото си. Вятърът се усилваше, свистеше през мочурището откъм скалите, проникваше през пролуките на прозореца. Обхванала чашата си с чай с две ръце, тя се огледа и тъжно реши, че къщата действително е мизерна. Занемарена, построена направо на земята — всичко, което виждаше, говореше за бедност и труден живот. Всичко беше безупречно чисто, но от това не ставаше по-весело. Подът беше постлан с линолеум, напукан на места и толкова износен, че оригиналният му десен беше напълно изчезнал. Пред огнището беше постлана избеляла от пране парцалена черга, единствен фотьойл ръсеше конски косми през дупка в избелялата кадифена тапицерия. Не видя радио, телефон, нито картина на стената. Само крещящ търговски календар, закачен с кабарче. Излъсканите месингови дръжки на печката и искрящата месингова решетка пред огнището бяха единствените по-разведряващи предмети в стаята. Спомни си как Филис плетеше на една кука покривчици и пълнеше с тях долното си чекмедже и се запита какво ли е станало с тези съкровища. Тук категорично нямаше и следа от тях. Може би в спалнята…

Но Филис се върна. Джудит се обърна, когато тя затвори вратата.

— Всичко наред ли е?

— Бързо заспа, душичката. — Тя взе чайничето със запарка и напълни чашите им. — Сега — каза тя, като се намести по-удобно на стола си, — най-хубавото накрая. Разкажи ми за майка си и Джес.

Това отне малко време. Но Джудит беше донесла последните писма от Сингапур и плик със снимки, направени от баща й.

— Това е къщата им… Това е Джес с градинаря китаец.

— Виж ти колко е голяма!

— А тази е от сингапурския крикет клуб на някакво парти. Нали мама е хубава? А тук плуват. Тук мама се кани да играе тенис. Отново се е заловила с него, играе вечер, когато е по-хладно.

— Там трябва да е много хубаво… — Филис отново прегледа снимките.

— Помниш ли колко не искаше да отиде в Сингапур? А сега е влюбена в него! Толкова много неща стават там. Партита на флотските кораби и в казармите. Разбира се, ужасно е горещо, много повече, отколкото в Коломбо, защото е много влажно, но изглежда вече е свикнала с това. И всички спят следобед.

— А ти вече завърши училище, ще си отидеш при тях! Представи си само! Кога тръгваш?

— Ангажирала съм си билет през октомври.

— Няма много време. Колко ще останеш там?

— Една година. А после, с малко късмет, ще следвам. — Тя помисли за това и въздъхна. — Не знам, Филис, наистина не знам.

— Какво не знаеш?

— Не знам какво ще правя, ако избухне война.

— За оня Хитлер ли говориш? Той не може да те спре да отидеш при майка си, баща си и Джес.

— Надявам се пътническите параходи да продължат да пътуват. Освен ако всички не се превърнат в бойни кораби, или да превозват ранени, или нещо друго.

— О, още ще плават. Трябва да отидеш. Толкова отдавна си чакала това. — Филис замълча и след малко поклати глава. — Ужасно е, нали? Всичко е толкова несигурно. Толкова объркано. За какво толкова е лаком тоя Хитлер? Защо не остави хората на мира? И горките евреи. Какво толкова лошо има в това да си евреин? Никой не е виновен какъв се е родил. Всички са божи създания. Не виждам причина да обръщаш света наопаки, да разделяш семейства…

Изведнъж тя прозвуча отчаяно и Джудит се опита да я утеши.

— Но ти ще си добре, Филис. Мините са толкова важни. Те ще бъдат резервна дейност. Сирил няма да бъде мобилизиран. Просто ще продължи да работи в Джейвър.

— Няма надежда — каза Филис. — Той ще замине като нищо. Решил е твърдо. Резервна-нерезервна, ако избухне война, той ще постъпи във флотата.

— Ще постъпи във флотата? Но защо ще постъпва, ако не е длъжен?

— Истината е — призна Филис, — че му е писнало в калаените мини. Баща му е бил миньор, но Сирил никога не е искал да бъде. Искал е да хване морето още от малък. В търговския флот или нещо подобно. Но баща му не искал и да чуе за това и като живеел тук, Сирил нямало какво друго да прави. Напуснал училище на четиринадесет и с това всичко приключило.

Разстроена за Филис, Джудит почувства и неволно съчувствие към Сирил. Не можеше да си представи нещо по-лошо от това да те натикат насила под земята, когато не го искаш. Но дори така, той вече беше женен, с отговорности.

— Искаш да кажеш, че ако има война, той ще използва шанса?

— Нещо такова.

— Но какво ще стане с теб и детето?

— Не знам. Предполагам, че ще се оправим.

И така, нова тревога. Въпроси се рояха в главата й, но един беше по-важен от другите.

— На кого е тази къща?

— На минната компания. Предложиха я на Сирил, преди да се оженим. Ако не бяха, още щяхме да се ухажваме. Нямахме дори клечка мебели, но семействата ни ни помогнаха. Мама ни даде леглото, дядото на Сирил — масата и столовете.

— Плащате ли наем?

— Не. Това е като ведомствено жилище.

— Значи… Ако Сирил замине на война, ще трябва да напуснете?

— Няма да ме оставят да живея тук сама. Ще им трябва за някой друг.

— Какво ще стане тогава?

— Ще се върна при мама, предполагам.

— Къщата в Сейнт Джъст? Филис, там няма да има място за всички ви!

— Трябва да се намери.

— О, толкова е жестоко.

— Опитах да го убедя, Джудит. Да види всичко от моя гледна точка. Но е такъв инат. Казах ти, че единственото, което някога е искал, е да отиде в морето. — Тя подсмръкна. — Понякога си мисля, че се моли да избухне война.

— Не трябва дори да помисляш подобно нещо. Сигурна съм, че не е така. Би трябвало да си представя на каква опасност ще се изложи. Няма да е само море, а оръдия и торпеда, подводници и бомби.

— Казвала съм му всичко това. Но не можеш да спреш мъж, който заминава да се бори за страната си. Не можеш да откажеш човек от единственото нещо, което е искал цял живот.

— Ох, мисля си, че това е ужасно несправедливо. Ами какво става с това, което ти искаш?

— Какво искам аз? Знаеш ли какво искам? Мисля понякога за това. Да живея на някакво хубаво място с цветя и истинска баня. Много бях разглезена, когато живях при вас в Ривървю. Това беше първата баня, която видях в живота си, и топла вода винаги тече от крана, и миризмата на сапуна на майка ти. Никога няма да забравя градината, как седяхме навън следобед на слънце и пиехме чай, и всичко останало. И цветя навсякъде. Посадих теменужки отвън, но тук няма слънце. Само вятър. И нито кръпка земя извън задния двор. Не се оплаквам. Имаме покрив над главата, знам, и вероятно най-доброто жилище, което някога ще имам. Но нищо не пречи да помечтаеш, нали?

— Така е. Нищо.

Те отново замълчаха, защото изведнъж като че ли нямаше за какво повече да говорят. Всичко беше просто прекалено страшно и потискащо. Накрая Филис прекъсна мрачната пауза. Тя се облегна назад и внезапно широко се усмихна.

— Не знам какво правим тук, окумени като двама старци на погребение. — И Джудит си спомни с обич и благодарност, че колкото и злокобна да е ситуацията, Филис винаги можеше да открие смешната й страна. — Провесили нос като че ли ще ни водят на разстрел.

— Какво най-често казваше майка ти, Филис? „Не се тревожи, може никога да не стане.“

— „А както стане, така и ще си отиде“ — Филис вдигна капака на чайничето и надникна вътре. — Май е студено като камък и черно като мастило. Ще стопля нова вода и ще направя пресен чай.

Чак късно следобед Джудит накрая се сбогува и се отправи назад към Порткерис. Денят се беше променил. Докато бяха разговаряли с Филис, облаците бяха се струпали и потъмнели нахлуваха откъм морето и носеха със себе си влажна мъгла, която се разстилаше навътре като облак дим. Анна трябваше да бъде събудена и да се внесе вътре, да се скрие от дъжда и Филис отвори вратичката на кухненската печка просто за разведряване при вида на запалените въглища. Сега чистачките на колата сновяха насам-натам и повърхността на криволичещия път през мочурището беше оловносива и мокра, тъмносива копринена панделка, която се виеше около прогизналото мочурище.

И това беше достатъчно потискащо дори ако не се брои тежестта на загрижеността за Филис, която сега поглъщаше съзнанието й. „Получихме къща“, беше й писала Филис. „Ще се женим.“ И по-късно: „Ще имам бебе“. И всичко беше изглеждало толкова правилно, толкова точно отговарящо на това, което Филис винаги бе искала и най-вече заслужавала. Но реалността беше разочарование и беше мъчително да се откъсне от Филис, да я напусне изоставена в тази неприятна, примитивна къщичка, забодена в средата на този пущинак. След като се сбогуваха и тя бе обърнала колата и потеглила на път към дома, Филис и бебето стояха на прага на отворената врата на къщурката, махаха за довиждане и тя виждаше отражението им в огледалото за обратно виждане, което ставаше все по-малко и по-малко, а Филис все още махаше, и после пътят зави и те изчезнаха.

Несправедливо. Всичко беше ужасно несправедливо.

Мислеше за онази Филис от някогашните дни в Ривървю. Там всички я обичаха, зависеха от нея и се отнасяха към нея като към член на семейството и това беше причината, поради която тя остана с тях до самия край. И всред всичките й спомени тя не можа да намери нито един случай, когато Филис да е била ядосана или в лошо настроение и кухнята й винаги предоставяше топло убежище със смях и разговори. Спомняше си разходките с Филис, брането на цветя и ученето на названията им, после подреждането им в буркан от сладко в средата на кухненската маса. И приятният вид на Филис, винаги свежа в престилката си на розови и бели райета, когато гонеше Джес по стълбите, или носеше чая навън през поляните, когато те седяха под голямата черница. Още по-трогателен беше споменът за приятния като от пудра мирис на Филис, когато излизаше след баня, и как косата й бухваше, когато току-що беше я измила с шампоан…

Но нямаше смисъл да става сантиментална. В края на краищата, Филис беше предпочела да се омъжи за Сирил, всъщност беше чакала с години да стане това. Животът на миньорска жена поначало е тежък и Филис, дъщеря на миньор, знаеше това по-добре от всеки друг. А бебето беше сладко, и вероятно не гладуваха, но… колко е несправедливо всичко това!

Защо точно Филис от всички на света трябва да отглежда детето си в такива условия само защото съпругът й е миньор? Защо миньорите да не могат да имат хубави къщи като семейство Уорън? Защо да си бакалин се отплаща толкова по-добре, отколкото да си миньор? Със сигурност хората, които вършеха ужасната работа под земята, би трябвало да получават повече пари от другите с по-приятни занимания. И защо хора като Кеъри-Луис са толкова богати, толкова привилегировани, толкова… и това трябва да се произнесе… разглезени, когато истински чудесна личност като Филис трябва да стопля вода, преди да си измие чиниите, и да прекосява двора независимо какво е времето, когато иска да отиде до тоалетната?

А ако пламне война, тогава Сирил ще замине и ще остави Филис и бебето сами. Както изглежда не толкова от силни патриотични чувства, а просто защото винаги е копнял да се махне от Пендийн и от калаените мини и да отплува в морето. Питаше се колко хиляди млади мъже в страната изпитваха същите чувства. Младежи, които едва ли някога са излизали от родните си села, освен може би с църковен автобус до най-близкото градче или на състезанията по дартс.

Джудит знаеше, че след изобретяването си велосипедът направи революция в провинциалния живот на Англия, защото за пръв път едно момче можеше да измине пет мили и да ухажва момиче от съседното село. Тази подвижност съществено намали близко родствените бракове и вродените деформации в изолирани общности. Ако един обикновен велосипед може да постигне толкова много, то със сигурност една съвременна война ще пръсне на парчета и ще разпилее завинаги социалните договори и традиции, които бяха спазвани от незапомнени времена. При сегашното си настроение тя реши, че в края на краищата това няма да е лошо, но непосредствената перспектива за национална мобилизация, бомбардировки и газови нападения беше доста плашеща.

Тогава какво щеше да стане с Филис и Анна? „Няма да ми позволят да живея тук сама, ще се върна при мама, предполагам.“ Изгонена. Омъжена жена без достойнството на своя собствена къща, колкото и да е скромна. „Знаеш ли какво искам? Да живея някъде на хубаво място, с цветя и истинска баня.“

Ако само имаше какво да се направи. Ако имаше начин да й се помогне. Но нямаше. Пък и да имаше, щеше да бъде просто намеса. Във възможностите на Джудит беше само да поддържа връзка, да се връща в Пендийн колкото може по-често и да е наблизо, ако е необходимо, за да събере парчетата.

* * *

Камбаната на черковната кула удари пет часа, когато тя спря до тротоара на бакалницата на Уорън. Магазинът още беше отворен и щеше да остане така още около час. Съботните вечери често са оживени, защото хората се втурват да пазаруват в последната минута провизии за почивния ден — малко повече бекон за закуска, консерви с боб и яйчен крем на прах за солидния обяд в неделя. Тази вечер обаче май беше по-оживено от друг път, половин дузина клиенти чакаха на опашка да ги обслужат, а зад щанда беше само Хедър, леко притеснена, но правеше всичко възможно да удържи положението.

Това само по себе си беше изненадващо. Хедър, макар и напълно компетентна, рядко работеше в магазина и я викаха само да помогне при кризисна ситуация.

— Половин паунд захар ли казахте?

— Не, един паунд. И не искам на гранули, а на пясък.

— Извинете… — като се обърна да вземе другата торба от шкафа, тя зърна Джудит и вдигна очи към небето, но не стана ясно дали това беше молба за помощ или мълчалив вик на отчаяние. Очевидно търпението й беше на изчерпване.

— Май най-добре е да взема паунд и половина.

— За бога, решавай по-бързо, Бети.

— Къде са баща ти и Ели, Хедър? — попита Джудит.

Хедър сипваше захар и тръсна глава.

— Горе.

— Горе?

— В кухнята. По-добре върви там.

Джудит я остави с объркването й и недоумявайки какво може да е станало, мина през задния магазин и по стълбите към кухнята. Нейната врата, винаги отворена, тази вечер беше здраво затворена. През нея тя чу шумен плач. Отвори вратата, влезе и намери Уорън и Ели седнали до кухненската маса. Плачеше Ели и от вида й личеше, че е започнала отдавна, защото лицето й беше подпухнало и подуто от сълзи, сухата й руса коса — разрошена, а в ръка стискаше ненужна прогизнала носна кърпичка. Госпожа Уорън седеше близо до нея, а съпругът й срещу тях двете от другата страна на масата с ръце скръстени на гърдите и обикновено приветливото му лице беше смразяващо каменно. Джудит се изпълни с тревога. Затвори вратата зад себе си.

— Какво е станало?

— Ели има неприятности — каза госпожа Уорън. — Разказа ни ги. Имаш ли нещо против Джудит да научи, Ели?

Ели, неспособна да говори от хълцане, изхлипа още веднъж, но поклати глава.

— Хайде, престани да плачеш. Всичко свърши.

Джудит, озадачена, дръпна един стол и се присъедини към малката група.

— Някаква злополука ли е претърпяла?

— Не, нищо такова, макар и да е достатъчно лошо.

Госпожа Уорън сложи ръка върху тази на Ели и я стисна здраво. Джудит изчака и госпожа Уорън й разказа ужасната история. Ели била на кино и гледала Дина Дърбин. Смятала да отиде с приятелката си Айрис, но тя се отказала в последния момент и Ели отишла сама. И по средата на филма някакъв мъж дошъл и седнал на стола до нея и сложил ръка на коляното й, и я плъзнал нагоре по бедрото й, и тогава тя видяла…

На това място устата на Ели зяпна като на бебе и тя отново се разрева, сълзите се лееха от очите й като дъждовна вода от улук.

— Какво е видяла?

Но видяното от Ели, поне що се отнася до госпожа Уорън, явно не можеше да се изрече. Тя силно почервеня, обърна очи, нацупи устни. Господин Уорън обаче не страдаше от подобни деликатни скрупули. Той явно не беше на себе си от гняв.

— Копчетата на панталона му били разкопчани, мръсника му с мръсник, и оттам стърчало онова нещо…

— Изплашил Ели до смърт. Хайде, Ели, хайде. Престани да плачеш.

— И тя направила най-умното. Излязла си… и дойде тук при нас. Каза, че е прекалено разстроена, за да си отиде вкъщи. Нямала смелост да каже на майка си.

Но това вече се беше случвало. Младите момичета, дори по-запознати с улицата хлапета като Ели, не казваха на майките, нито на лелите си. Прекалено се срамуваха. Нямаха думи да опишат това. Просто бягаха, за да се скрият в дамската тоалетна, или да хукнат, истерично хлипайки на улицата, отчаяно търсейки убежище.

Джудит попита, като предварително знаеше отговора:

— Каза ли на разпоредителя в киното?

Ели, като бършеше очи със смачканата си на топка носна кърпа, едва изхлипа няколко думи.

— Не… Не можах… И кой ли би ми повярвал?… Ще кажат, че си измислям… Сякаш можех да съчиня нещо такова… — Тази мисъл явно беше толкова ужасна, че сълзите рукнаха отново.

— Но видя ли лицето на мъжа? — настояваше Джудит.

— Не исках да го погледна.

— Имаш ли представа на каква възраст е? Младо момче ли беше… или по-стар?

— Не беше млад. — Развълнувана, Ели направи сериозно усилие да се стегне. — Ръката му беше много кокалеста. Опипваше ме. Право нагоре по крака под полата. И вонеше. Дъхът му. Като на уиски…

— Отивам да направя хубава чаша чай — каза госпожа Уорън. Тя стана, взе чайника и го напълни с вода.

За момент Джудит остана мълчалива. Помисли си за Едуард. Какво беше казал той? „Мисля, че имаш нужда от някакъв катализатор. Не ме питай какъв, но нещо ще стане и той ще се задейства.“ Катализатор. Причина да се отвърне на удара, да приключи с Били Фосет завинаги и накрая да излекува травмата, която беше й причинил преди години. Седнала до кухненската маса на семейство Уорън, тя не се съмняваше за личността на опипвача на горката Ели, защото не само я беше опипвал, но и се беше показал. Самата мисъл я накара да потрепери. Нищо чудно, че клетата Ели беше в това състояние. Колкото до нея, тя беше престанала да изпитва и най-малкото съжаление към Били Фосет и гневът беше много по-здравословен от безполезното съчувствие. Катализатор. Причина да отвърнеш на удара. Дали пък не може да се нарече отмъщение? Както и да е, не я беше грижа. Само знаеше какво трябва да се направи и че ще изпита огромно удоволствие да го извърши.

Тя пое дълбоко дъх и каза твърдо:

— Трябва да кажем на разпоредителя на киното. А после всички да отидем в полицията и да внесем оплаквания.

— Не знаем кой е — отбеляза госпожа Уорън.

— Аз знам.

— Откъде знаеш? Не си била там.

— Знам, защото го познавам. И защото направи същото с мен, когато бях на четиринадесет години.

— Джудит!!! — Гласът на госпожа Уорън и изражението й отразяваха неверието и шока й. — Нима е могъл?

— Да, можа. Всъщност нищо не показа, но съм сигурна, че и това рано или късно е влизало в плана му. Казва се полковник Фосет. Били Фосет. Живее в Пенмарън. И е най-ужасният човек, когото съм срещала през живота си.

— Разкажи ни по-добре.

И тя им разказа. Цялата история от времето, когато живееше при леля си Луиза в Уиндиридж. Ходенето на кино, опитът му да проникне в къщата, когато беше сама в нея, злобното му поведение на погребението на леля Луиза и накрая пълният провал вечерта, когато беше отишла в „Слайдинг Такъл“ с Едуард Кеъри-Луис.

По това време Ели, отклонила вниманието си към драматичния разказ, беше престанала да плаче. Когато Джудит разказа как Едуард излял уискито върху лицето на стареца, тя дори се усмихна.

Но госпожа Уорън не видя нищо смешно в разказа.

— Защо не ни разказа за всичко това? — не преставаше възмутено да пита тя.

— Как можех да ви разкажа? По каква причина? Какво можехме да направим?

— Да спрем стария злодей.

— Е, можем да направим това сега. Заради това, което се е случило на Ели. — Тя се обърна към момичето, прегърна я през раменете и леко я гушна. — Постъпила си точно и абсолютно правилно, като си дошла тук и си разказала на госпожа Уорън всичко. Аз трябваше да разкажа всичко на леля Луиза, но не бях смела като теб. И това не трябва да те тревожи, Ели, не трябва да му позволяваш да трови живота ти. Повечето мъже са приятни, мили и забавни, само някои от тях правят нещата толкова грозни и страшни. Кажи на полицията и накарай Били Фосет да застане пред някой съдия или следовател или съд и да си получи наказанието, така че никога, никога да не повтаря това. Аз ще стана свидетел на обвинението, ако е необходимо, и ако го изпратят в затвора, ще бъда възхитена. Не ме е грижа. Знам само, че искам веднъж завинаги да е свършено с него, заради Ели и мен, и за всички други млади момичета, които е опипвал.

След тази дълга и пламенна реч тя седна на стола си и пое дъх. Слушателите й в момента бяха онемели. После госпожа Уорън заговори.

— Добре. Трябва да кажа, Джудит, че никога не съм те чувала да говориш за нещо като това по-рано.

Неочаквано за себе си, Джудит се разсмя. Внезапно се почувства прекрасно. Силна, пораснала, изпълнена с безкрайна решителност.

— Ами може би така е още по-добре. — Тя се обърна към господин Уорън. — Какво ще кажеш?

— Казвам да. — Той се изправи. — Сега. Веднага. Няма смисъл да се губи нито миг. И ти идваш с мен и Джудит, Ели, искаш или не искаш. Няма да пострадаш. Ще бъдем до теб през цялото време и ще потвърдим всяка казана от теб дума. А след това ще те заведа при майка ти и заедно ще й обясним всичко. Помни само, че никакво реално зло не е извършено и ако малко нещо добро произлезе от това, ще се дължи на теб. — Той поглади Ели по рамото и се наведе да я целуне успокоително по раздърпаната сламено руса глава. — Ти за нищо не си виновна, момичето ми. Абсолютно нищо не е по твоя вина.

И така, всичко беше направено. Отне доста време. В полицията дежурният сержант никога не се беше занимавал с такъв деликатен случай. Откраднати велосипеди и обвинени пияници бяха ежедневието му и сега беше принуден да извърви пътя през необходимите процедури, обвинения и други необходими документи. След това информацията трябваше да бъде разказана и записана мъчително бавно. Бедата на Ели, подсилвана от студената официалност на полицейския участък, съвсем не допринасяше за ускоряването на нещата и трябваше да я подканят по всеки параграф. Когато накрая с много мъка работата беше свършена, трябваше да заведат Ели вкъщи — посещение, което изискваше още обяснения, реакции на шок и бяс и съответно безбройни чаши възстановителен чай. Но най-после всички се успокоиха, и господин Уорън и Джудит, и двамата изморени до краен предел, се върнаха вкъщи. Магазинът беше със спуснати кепенци и заключен, а горе в кухнята Хедър, госпожа Уорън и Джоуи ги чакаха с вечерята, готова за сервиране. Но господин Уорън не можеше веднага да яде.

— Ще изпия нещо — каза той и отиде до шкафа, където за кризисни случаи държеше бутилка уиски „Блек енд Уайт“. — Кой ще пие с мен? Джоуи? — Но Джоуи, развеселен от необичайното поведение на баща си, поклати глава. — Ти, майко? Хедър? Джудит? — Но нямаше желаещи, така че той си наля пълна чаша и я изля без остатък в гърлото си. След това остави празната чаша и обяви, че вече може да пристъпи към печеното свинско.

По-късно, когато чиниите бяха измити и кухнята разтребена, Джудит слезе долу в офиса на господин Уорън и се обади по телефона на господин Бейнс. Това по необходимост беше много дълъг разговор, защото отначало беше малко затруднен от обстоятелството, че никога преди не беше му доверявала злополучното си момичешко преживяване с ужасния Били Фосет. Но това леко сърдене премина бързо и след това той стана както винаги спокоен, разбиращ и отзивчив. Той каза, че господин Уорън и Джудит са направили точно каквото трябва и че е време старият простак да бъде спрян и призован да отговаря за нечестивите си действия. Колкото до явяването в съда, когато започне гледането на делото на заседание в Бодмин, господин Бейнс обеща да направи всичко възможно да осигури Джудит да не се явява като свидетел, но той щял да бъде там вместо нея и да уреди всичко.

Тя беше дълбоко признателна и му го каза.

— Не го и помисляй, това ми е работата — беше отговорът му. После смени темата и попита хубаво ли е прекарала в Порткерис. Поговориха още малко за незначителни неща и накрая се сбогуваха и затвориха.

* * *

В леглото тази вечер в тихия мрак Джудит лежеше, вперила поглед в тавана, и реши, че по странен начин днес беше краят на едно начало. Не само защото беше последният ден на ваканцията й при Уорънови, нито пък заради това, че накрая все пак беше успяла да се срещне с Филис. Идваше от съзнанието, че най-после сагата Били Фосет приключи. „Искам да убия Били Фосет“, беше казала на Едуард, „и да го смачкам като бръмбар.“ Но днес, в края на деня, беше направила нещо по-хубаво. С помощта на господин Уорън, плачещата Ели и мрачния полицейски сержант беше задвижила колелата на закона и така беше получила отплата за ужасните му деяния. Беше се освободила от преследващия я призрак завинаги. Така сметката беше уредена и тя знаеше, че никога вече той няма да я преследва в нощните й кошмари, да се катери по стълбата, за да влезе при нея през отворения прозорец на спалнята. Никога вече няма да се събужда вцепенена и плачеща безшумно. И никога повече той няма да застава между нея и това, което искаше най-много. Беше чудесно да чувстваш това. Сякаш беше освободена от болезнен товар, от призрачна сянка, която висеше в периферията на съзнанието й от четири години и едва не разруши отношенията й с Едуард.

Това съвсем естествено върна мислите й към него. Тя се връщаше в Нанчероу утре сутринта и щеше да го види отново. Ако леля Лавиния се е оправила достатъчно, могат заедно да отидат в Дауър Хауз и да я видят. Това би било шанс да остане насаме с него, далече от другите, и да има възможност да поговори с него. Да му каже, че е бил прав за катализатора. Да му разкаже какво беше станало. И великодушно да му даде възможност да произнесе фразата: „Нали ти казах“.

Ще бъде като ново начало, защото сега тя беше друга. Сега нямаше нужда от отхвърляне и от детски ужас, защото вече нямаше от какво да се страхува. За да се провери самата себе си, си представи, че Едуард я целува както беше го направил на Коледа, когато стояха скрити зад завесите на билярдната стая в Нанчероу. Спомни си ръцете му около себе си, ръката му, намерила гърдата й, притискането на устата му към нейната и после езикът му, който искаше да я отвори…

Внезапно беше погълната от силно желание, болка дълбоко в корема, вълна от топлина, от която ти секва дъхът. Затвори очи и се обърна рязко на една страна, свита като бебе, с ръце обвили коленете. Сама в тъмното, тя се усмихна, защото приличаше на съгласие с някаква чудесна истина.

* * *

В Нанчероу Рупърт Райкрофт, сам в стаята си, се преобличаше за вечеря. Вече се беше изкъпал и избръснал втори път този ден и сега обу гащите и чорапите си, закопча чиста бяла риза и завърза папийонката си. Това изискваше да застане пред огледалото и трябваше леко да се присвие в коленете, защото беше по-висок от повечето мъже. Когато свърши с папийонката, спря за момент, като изучаваше отражението си — обикновеното, незабележително лице, което беше го гледало от огледалата през целия му живот. Уши — леко прекалено големи, сънливи очи, леко дръпнати в ъглите, и брада, склонна да се навира в яката му. Бонус обаче бяха добре отгледаните военни мустаци, които помагаха да се създаде от всички тези некоординирани черти нещо като ред, а жестокото слънце на Палестина и Египет беше изпекло кожата му като гьон, издълбало мрежа от бръчици около очите и устата, което създаваше впечатление на зрялост, за мъж по-стар и по-опитен от възрастта си.

Сиво-кафявата му коса беше гъста и мека, а след банята — и неконтролируема. Но лосионът и порядъчното натискане с чифт четки за коса с дръжки от слонова кост я вкараха в пътя, дисциплинираха я строго от всички страни като на редовен войник.

Той се отвърна от огледалото, обу панталона си и после опита да лъсне обувките си с мръсна носна кърпа. Не станаха много по-хубави и той с тъга си спомни за Прайвит Стъбс, ординареца си, който с плюнка, кост и солидна порция търкане постигаше сияен блясък дори при строеви ботуши.

Но Стъбс го няма. Обувките трябва да минат някак. Облече гарнирания с коприна смокинг, събра си дребните неща и ги напъха в джобовете, угаси лампите, излезе от стаята и тръгна надолу.

Бе седем часът, а вечерята започваше в осем. Но в приемната Рупърт видя полковник Кеъри-Луис, вече облечен за вечеря. Той седеше в един фотьойл, четеше вестник и се наслаждаваше на укрепващо уиски със сода, преди ордите на домашното парти да слязат да нарушат спокойствието му. Рупърт се беше надявал именно на това. Точно така правеше собственият му баща, когато Тадингтън гъмжеше от гости.

Обезпокоен, полковникът свали вестника си и успя да не изглежда прекалено раздразнен. Той беше невероятно възпитан човек.

— Рупърт!

— Моля ви, не ставайте, сър. Извинете. Аз малко подраних…

— Ни най-малко. Ни най-малко. — Вестникът беше сгънат и оставен настрана. — Налейте си питие. Елате и седнете. — Рупърт, признателен за възможността да засили куража си с пийване, отиде да направи каквото му каза. — Надявам се, че се чувствате удобно. Стигна ли ви топлата вода? Добре ли се изкъпахте?

— Великолепно, благодаря, сър. — С чаша в ръка той дойде и седна до полковника, кацнал на табуретка до огъня, сгънал дългите си крака като джобно ножче. — Малко съм разгорещен и потен. Атина ме накара да играя тенис…

Въпреки че Рупърт беше планирал тази интерлюдия насаме с домакина, в същото време и малко се ужасяваше от нея, защото беше пределно ясно, че въпреки целия му чар незначителните разговори не са стихията на полковник Кеъри-Луис и че по природа той е стеснителен човек. Но страховете му се оказаха безпочвени. Те лесно започнаха разговор и общите им интереси им предоставяха много теми за обсъждане — лов, коне, редовната армия, и това съвсем безболезнено стопи ледовете. После полковникът го запита за него самия и Рупърт му разказа за Тадингтън, родителите си и кариерата си. Итън, Сандхърст, Кралската драгунска гвардия… командировки в Египет и Палестина, сега Центъра за езда в Нортхемптъншир.

— Проблемът е, че Лонг Уидън е прекалено близо до Лондон. Изкушението е при най-малка възможност да избръмчиш натам, а после, разбира се, да отбръмчиш обратно, обикновено в малките часове на сутринта с ужасен махмурлук и по някакъв начин да се окажеш в строя навреме.

Полковникът се усмихна.

— Това е просто един от проблемите и недостатъците на младостта. Всичките ли части на Кралската армия са механизирани?

— Досега не, сър. Но, честно казано, в една съвременна война един кавалерийски полк е някакъв анахронизъм.

— Как се отнасяте към танковете?

— Ще съжалявам да се сбогувам с конете.

Полковникът се размърда на стола си. Вдигна глава и бледите му очи се вторачиха навън през отворения прозорец към градините отвъд, окъпани в златото на вечерното слънце.

— Страхувам се, че ще се наложи да отидем на война. Толкова много месеци се изнизаха, пълни с компромиси и преговори. Без никакъв смисъл, доколкото виждам. Надеждите угасват една по една. Както угасна Австрия, после Чехословакия, а сега и Полша. И внезапно се оказва, че е станало твърде късно. Полша е само въпрос на време. Хитлер няма нужда от мобилизация. Немската армия е готова да нахлуе в мига, в който й заповяда. Вероятно скоро. Първите две седмици на септември, преди дъждовете на октомври. Преди калта на ноември да може да спре танковете им.

— А Русия?

— Голяма въпросителна. Ако Сталин и Хитлер сключат договор, тогава Русия дава на Германия сигнал за започване. И това ще е началото. — Той погледна Рупърт. — А вие? Какво ще стане с вас?

— Може би ще ме върнат в Палестина.

— Това ще бъде война по въздуха. Едуард ще лети с Кралските въздушни сили. — Той посегна за очилата си и рязко допи чашата си, като я изсипа в гърлото си сякаш беше лекарство. — Налейте ми друга, бъдете така добър. Ами вашата чаша?

— Няма проблем, сър, благодаря. — Рупърт стана и отиде да напълни чашата на полковника, после се върна на мястото си. — Всъщност се питах дали бихме могли да поговорим с вас?

Лека насмешка пробяга по лицето на събеседника му.

— Мислех, че точно това правим.

— Не, то е… — Рупърт се поколеба. Никога преди не беше правил това и се боеше да не обърка нещата. — Бих искал да ви помоля за разрешение да се оженя за Атина.

Последва момент на смаяна тишина, после полковник Кеъри-Луис каза:

— Мили боже, защо?

Това беше неочаквана реакция и малко като удар в лицето. Но Рупърт направи всичко възможно.

— Защото много я обичам, а мисля, че и тя ме обича. Знам, че времето не е много подходящо за женитба с тази надвиснала война и никаква сигурност за бъдещето ни, но все пак мисля, че ще е добре да го направим.

— Не знам що за съпруга би била тя?!

— Изглежда се съмнявате, сър.

— Тя винаги е била такава една несериозна. Предполагам, също като майка си.

— Но вие сте се оженили за майка й, сър!

— Да, ожених се. И никога не е преставала да ме забавлява и очарова. Но когато се ожених за Даяна, вече я обичах от години. Вие с Атина не се познавате от толкова дълго.

— Достатъчно дълго, сър.

— Говорихте ли с нея за това?

— Да. Да, обсъдихме го.

— Жена на военен? Години раздяла? За всичко това говорихте ли?

— Да. За всичко.

— И за бъдещето? За далечното бъдеще, когато тази ужасна катастрофа, надвиснала над нас, вече ще е отминала? Какво ще стане тогава?

— Не мога да кажа. Знам само, че когато баща ми почине, Тадингтън ще стане мой.

— Атина и Глостършир? Това добре ли ви изглежда? Знаете, че мрази конете. Няма да измине с вас и един ярд на кон.

Рупърт се засмя.

— Да, знам.

— И все още искате да се ожените за нея?

— Да, сър.

— Кога?

— Смятам да е възможно най-скоро.

— Една сватба се подготвя с месеци.

— Ами ние… Ние няма да правим такава сватба, сър. Атина изпитва ужас от големите сватби. Страхувам се, че това ще бъде доста голямо разочарование за госпожа Кеъри-Луис, но мислехме за нещо много малко, дори само регистрация в кметството. Мога да получа специално разрешение.

— Е, добре. Това ще ми спести малко пари. Предполагам, че трябва да сме благодарни и за най-малките добрини.

— Аз наистина я обичам, сър.

— И аз я обичам. Тя е мило и забавно момиче и винаги съм я смятал за напълно чаровна. Само съжалявам, че ще трябва да се изправите пред такава несигурност, но ако стане най-лошото и ви раздели, Атина винаги ще може да се върне в Нанчероу и да ви чака тук.

— Надявах се да кажете това. Родителите ми, разбира се, ще я посрещнат добре и ще се стараят тя да се чувства възможно най-добре, но тя и майка ми не се разбират много добре и не мисля, че съчетаването им ще е много удобно.

Полковникът каза сухо и с известно разбиране:

— Жалко, че вашата избраница не обича конете.

— Да. Жалко. Но не е краят на света.

— В такъв случай май обсъдихме всичко. Остава ми да кажа само: да, можете да се ожените за нея, и ви желая и на двамата цялото благополучие и щастие, което този жесток свят може да ви позволи.

— Има само едно нещо, сър…

— Какво е то?

— Когато всички слязат долу, не им казвайте нищо. Тоест не обявявайте годеж или нещо подобно. Ако нямате нищо против.

— Защо?

— Ами ние с Атина говорихме за това, но още не съм я попитал иска ли го. И всъщност още не е казала „да“.

Полковникът изглеждаше малко озадачен, съвсем естествено.

— Добре, нито дума. Но уредете това възможно най-скоро, бъдете така добър.

— Непременно, сър, и ви благодаря.

— Няма смисъл такива неща да се протакат. Кови, докато желязото е горещо, винаги съм казвал аз. Иначе нещата може да се спихнат.

— Малко като при суфле, сър.

— Суфле? — Полковникът се замисли. — Да. Да. Ясно ми е какво имате предвид.

* * *

Кухнята на Нанчероу в неделните сутрини, когато биваше пълна с нощуващи гости, обикновено вреше като казан от буйна дейност. Въпреки отворените прозорци и врати, температурата в този благоуханен августовски ден се повиши бързо и направи лицето на госпожа Нетълбед червено. Тя се потеше безспирно и досадните й глезени бяха подути като балони над връзките на стягащите й обувки. Трябваше да нахрани девет души в трапезарията и петима в кухнята. Не, поправи се тя, защото госпожа Кеъри-Луис беше останала на легло поради жлъчна атака, както каза полковникът, и вероятно ще се задоволи само с малко храна на поднос. Госпожа Нетълбед прие претекста за жлъчната атака без коментар, но в разговор тя и Нетълбед решиха, че е просто преуморена. Бяха й се отразили всичките тези гуляи из Лондон и после необходимостта да се върне припряно вкъщи, понеже всички смятаха, че старата госпожа Боскауен е на път да си отиде. Но тя, разбира се, не си отиде, защото по някакво чудо се беше окопитила. Но все пак тревогата не беше си отишла и къщата гъмжеше от гости. Не твърде спокойни. Ако беше на нейно място, и госпожа Нетълбед щеше да се оттегли в леглото си, докато суматохата поотмине.

Тя стоеше до кухненската си маса и претриваше сръчно между пръстите си брашно, захар и масло в голяма глинена купа, сякаш правеше кифли. Който и да е сезонът, колкото и висока да беше температурата, полковникът винаги се радваше на топлия й пудинг и този път той щеше да е ябълкова шарлота, подсладена със смес от счукани стафиди, портокалови кори и разни подправки и поръсена със супена лъжица бренди.

Ябълките вече бяха обелени и нарязани и лежаха като бледозелени листенца на тортената чиния, като чакаха останалите съставки на шарлотата. Хети беше приготвила ябълките, както и току-що беше обелила тонове картофи, изчистила две глави карфиол, нарязала една зелка и изчистила четири кутии пресни ягоди. Сега тя потракваше в миялната, като измиваше това, което госпожа Нетълбед смяташе за „най-изчанчените“ тигани, купи, гевгири, кухненски ножове и рендета.

В пещта се печаха шест килограма говеждо филе и през плътно затворената врата се промъкваше аромат на богат месен сок, смесен с миризмата на лука, с който госпожа Нетълбед беше оградила месото. То щеше да се сервира с печени картофи, пащърнак, йоркширски пудинги, сос от хрян, соса от месото и прясно приготвена английска горчица.

Пудингите бяха почти готови. Две стъклени чинии с пресни ягоди и шоколадово суфле чакаха готови на студения рафт на кухненския шкаф. След като беше пъхнала ябълковата шарлота в горещата фурна, госпожа Нетълбед щеше да започне йоркширските пудинги. Тях можеше да приготви и Хети, но тя имаше по-силна ръка в биенето на тестото.

Кухненската врата се отвори. Госпожа Нетълбед си помисли, че това е съпругът й и не вдигна глава от работата си и попита:

— Мислиш ли, че е добре да разбием и крем към суфлето?

— Звучи превъзходно — каза мъжки глас, който не беше на мъжа й. Ръцете й замръзнаха. Бързо обърна глава и видя застанал на отворената врата не кой да е, а Джеръми Уелс. Тя зяпна приятно изненадана и й мина през ума, че точно сега, в данданията по приготвянето на неделната закуска, той беше едва ли не единственият човек, чието неочаквано пристигане може да я зарадва.

— А! — възкликна тя.

— Здрасти, госпожо Нетълбед. Каква чудесна готварска миризма. Какво ще има за обяд?

— Печено филе. — Тя стоеше с накривено боне и брашнени ръце, цялата грейнала към него. — Доктор Уелс! Къде се губиш, забравихме се вече. (Някога, когато се занимаваше с Едуард, тя го наричаше Джеръми, но щом си взе последните изпити и се дипломира, се обръщаше към него само с „доктор“. Смяташе, че той го заслужава след толкова години учене от дебели книги и взети изпити. За да си спести объркването, когато говореше за него, го споменаваше като „младия доктор Уелс“, докато баща му, за огорчение на добрия джентълмен, беше понижила до „стария доктор Уелс“.) — Какво правиш тук? Полковникът ли изпрати да те повикат? Нищо не ми е казал.

Джеръми затвори вратата след себе си и приближи до масата.

— Защо трябва да е изпращал да ме викат?

— За госпожа Кеъри-Луис. Тя не е добре. Той казва, че е жлъчна криза, но ние с Нетълбед мислим друго. Преуморена, бих казала, с едно — друго. Знаеше ли, че госпожа Боскауен е болна?

— Да, чух. Но май е преминала кризата.

— Здравата ни изплаши. Всички дотичаха вкъщи от Лондон и Шотландия и Господ знае откъде при мисълта, че може и да издъхне. Толкова зле беше.

— Съжалявам.

Тя сви вежди.

— Щом полковникът не те е повикал, защо тогава си тук?

— Просто за да ви видя всичките. — Той посегна и взе парченце ябълка от чинията за пай и го изяде. Ако това беше Лъвдей, тя щеше да я шляпне по ръката. — Къде са другите?

— Всички отидоха на църква без госпожа Кеъри-Луис. Както казах, тя е на легло.

— Може би трябва да се кача да я погледна?

— Ако спи, остави я да се наспи.

— Добре. Къщата пълна ли е?

— Ще се пукнем по шевовете. — Госпожа Нетълбед посегна към чинията за пай и започна да ръси гарнитурата върху ябълките, като притискаше сместа надолу до твърда коричка. — Атина доведе младия си приятел, капитан Райкрофт, а Едуард има приятел, който също ще погостува тук. Господин Калъндър.

— А Лъвдей?

— Да, Лъвдей, разбира се. И Джудит се връща тази сутрин.

— Къде е била?

— Гостува в Порткерис на семейство Уорън.

— Ще стигне ли обядът и за мен?

— А ти как мислиш, глупчо? Ще стигне и хартиса, ще ти кажа. Видя ли Нетълбед?

— Не, никого не съм видял. Току-що влязох.

— Ще му кажа да сложи още едни прибори. Защо сега не отидеш да видиш госпожа Кеъри-Луис? И ако каже, че ще стане, просто й кажи да не мърда от мястото си. Хети, свърши ли вече там? Има още съдове за миене, а и трябва да ми разбиеш малко сметана…

* * *

Джеръми я остави, излезе от кухнята и се качи до спалнята на Даяна по задното стълбище. Тихо почука на вратата и гласът й го повика да влезе. Той беше очаквал едва ли не спуснати пердета и нездрав полумрак, но стаята беше пълна със слънчева светлина. Даяна обаче беше все още в леглото, подкрепяна от пухени възглавници и облечена в гарниран с дантела въздушен сутрешен халат върху нощницата. До нея върху отделна, специално за него направена снежнобяла украсена с дантела възглавница лежеше като за изложба Пико, свит на топка и дълбоко заспал. Даяна четеше. Книгата беше оставена отворена с лицето надолу на бялата сатенена завивка и тънката й ръка с червен лак на ноктите лежеше върху нея.

— Джеръми!

— Здравей.

— Какво правиш тук? О, Едгар не те е викал за преглед, нали? Казах му да не създава суматоха.

— Не, не ме е викал.

Той затвори вратата и седна приветливо на края на леглото. Тя явно нямаше температура, но изглеждаше изнемощяла, бледа като платно, като че ли тънката й кожа беше опъната стегнато върху класическата костна структура на лицето й. Обикновено безупречната й коса беше обезоръжаващо разрошена, а под нея изумителните й очи бяха помрачени от изтощение.

— Изглеждаш преуморена — каза той.

— Такава съм. Но Едгар казва на всички, че е жлъчна криза.

— А какво е станало, че да се докараш до такова състояние?

— Ти го каза така, сякаш всичко е било само забавления. Но в момента няма нищо забавно. Лавиния беше толкова болна, а трябваше да се направи толкова много. И по някое време Мери и аз трябваше да отидем и да купим хиляди ярда ужасен черен плат и някак да направим черни завеси за цялата къща. Истината е, че съм изморена, нещастна и потисната и не ми стигна енергията да сляза и да се преструвам на нещо друго. Затова легнах и казах на Едгар, че се чувствам зле. Той силно предпочита да съм болна вместо нещастна.

— За госпожа Боскауен ли се тревожиш?

— Да, все още малко. Тя още не е вън от опасност. Толкова ни изплаши. А аз и без това бях съсипана след Лондон и редицата последни нощи, а внезапно трябваше да хукна към къщи. Никога не съм карала бентлито на толкова дълъг път и толкова бързо, при това сама. По целия този ужасен път А30 и през обиколния път през Ексетър, задръстен от трафик.

— Но си се справила…

— Да, справих се, пристигнах при истеричната Изабел и заварих там куп сестри, после всички си дойдоха вкъщи и при това водеха гости за по-дълго време. И за капак Едгар ми каза снощи, че този млад приятел на Атина иска да се ожени за нея!

— Капитан Райкрофт?

— Кой ти каза за него?

— Госпожа Нетълбед.

— Казва се Рупърт. От Кралските драгуни. Доста конвенционален и съвършено неочакван. Но никой от нас не може да каже нищо, защото той дори не е попитал още нея самата. Странни хора, нали?

— Мисля, че това е доста радостна новина.

— Да, донякъде е така, но ако те се сгодят, ще трябва да настояват за скромна почти тайна сватба, при това ужасно набързо. Записване в Гражданското отделение или нещо подобно, и всичко изглежда доста безрадостно. Но как нещо въобще може да бъде весело, когато вестниците са пълни с толкова мрак и обреченост, и всичко става все по-лошо всеки ден, а Едгар ме кара всяка вечер да слушам с него новините в девет часа и понякога мисля, че ще се разболея от ужас.

Гласът й трепна и за пръв път Джеръми изпита истинска загриженост. През цялото време, откакто я познаваше, никога не беше виждал Даяна Кеъри-Луис в състояние дори най-отдалечено напомнящо сегашното. Винаги му беше изглеждала без нерви, безгрижна, способна да види смешната, забавната страна при най-невъзможно сериозните ситуации. Но сегашната Даяна беше загубила духа си и с това най-голямата си сила.

Той сложи ръцете си върху нейните.

— Не трябва да се страхуваш, Даяна. Никога от нищо не си се бояла.

Тя не обърна внимание на това.

— Бях като щраус цялата тази година. Заравях глава в пясъка и се правех, че това няма да се случи, че ще стане някакво чудо, че някой идиот с черна шапка ще отиде и ще подпише някакъв лист хартия и всички ще си отдъхнем и ще можем отново да дишаме свободно и да продължим да живеем. Но това вече не помага. Да се самоизмамваш, имам предвид. Чудо няма да има. Само поредната ужасна война. — За свой ужас Джеръми видя очите й да се напълват със сълзи на слабост и тя не направи усилие да ги избърше. — След примирието през 1918 година си казвахме, че това никога повече няма да се случи. Цяло поколение млади мъже загинаха в окопите. Всичките ми приятели. Отидоха си. И знаеш ли какво направих? Престанах да мисля за това. Престанах да си спомням. Просто извадих всичко това от съзнанието си, изхвърлих го като огромен куфар със стар боклук. Затворих ключалките, завързах здраво ремъците и забутах куфара в самото дъно на някакъв прашен таван. Но сега, само след двадесет години, всичко това започва отново и не мога да престана да си спомням. Ужасни неща. Ходенето до гара Виктория в Лондон за сбогуване, и всички момчета в униформи цвят каки, и всичко потънало в пара от локомотивите. И влаковете потеглят, и всички махат… А майките, сестрите и любимите остават на перона. И после страници със списък на жертвите, колони с дребен шрифт. Зад всяко име стои млад човек, посечен от войната, преди да е имал време да живее. И си спомням как отидох на едно парти, там имаше момиче и то седна зад голямо пиано и запя песента „Нека Великият голям свят продължи да се върти“^[22], и всички се присъединиха, но аз не съумях, защото не можах да престана да плача.

Тя вече ридаеше, като докосваше мокрите си бузи с безполезна малка украсена с дантела носна кърпичка.

— Нямаш ли нещо по-плътно от това? — попита той.

— Ами дамските носни кърпички винаги са толкова идиотски…

— Вземи моята. Малко ярка, но пък е идеално чиста.

— Какъв хубав цвят. Отива на синята ти риза. — Тя силно издуха носа си. — Май говоря прекалено много, нали?

— Съвсем не. Струва ми се, че имаш нужда да поговориш, а аз съм тук, за да те изслушам.

— О, скъпи Джеръми, ти си най-милият човек. А всъщност колкото и да е странно, не съм ни най-малко толкова глупава, колкото изглеждам от казаното. Знам, че трябва да има война. Знам, че не можем да продължим да позволяваме ужасни неща да стават в Европа — да се потискат хора, да губят свободата си, да ги затварят и убиват само защото са евреи. — Тя отново избърса сълзите си и пъхна носната си кърпа под възглавницата. — Точно преди да се появиш, четях книга. Просто роман, не особено дълбок… Но описва всичко толкова реалистично…

— Коя е книгата?

— Казва се „Бягство“ от някаква жена на име Етел Ванс. За Германия е. Една завършваща училище, много модерна и космополитна, ръководена от родена в Америка графиня, вдовица. Млади момичета идват при нея да ги учи да карат ски и да учат френски и немски, както и музика. Всичко е много прелестно и цивилизовано. Но наблизо, скрит зад горите край ски пистите, има концентрационен лагер и въдворена в него еврейска актриса, осъдена на смърт.

— Надявам се, че тя е тази, която ще избяга.

— Не знам. Не съм я дочела до края. Но е смразяваща. Защото това е сегашното време. Всичко това става сега, с хора като нас. Това не е нещо от историята. То е сега. И е толкова отвратително, че някой трябва да го спре. Затова мисля, че това трябва да направим ние. — Тя невесело му се усмихна и това беше като разводнен слънчев лъч в дъждовен ден. — Добре. Няма да се вайкам повече. Толкова е хубаво, че те виждам. Но все още не знам защо си тук? Знам, че е уикенд, че си още с отворена риза и нехайно облечен, но защо не смесваш дози лекарства, не режеш някого и не караш хората да кажат „Аааа“? Или може би баща ти ти е дал ден почивка?

— Не. Всъщност майка ми и баща ми заминаха на островите Сили за няколкодневна ваканция. Той каза, че трябва да не изпусне този шанс, докато още може, защото както вървят нещата, Бог знае кога ще има втори.

— А практиката?

— Взехме временен заместник.

— Заместник? Но ти…

— Вече не съм съдружник на баща си.

— Той ли те уволни?

Джеръми се засмя.

— Не съвсем. Но аз бях избран от местния медицински комитет като резервна бройка. През това време баща ми ще трябва да се справя сам. Аз кандидатствах за присъединяване към Кралските доброволни военноморски войски от запаса и бях приет от медицинския генерален директор. Хирург лейтенант — командир Джеръми Уелс, КДВВЗ. Как ти звучи?

— О, Джеръми. Много впечатляващо, но ужасно плашещо. И смело. Наистина ли трябваше да го правиш?

— Направих го. Дори ходих в Гийвс и си купих униформа. Приличам малко на униформен театрален портиер, но се надявам всички да свикнем с това.

— Ще изглеждаш божествено.

— Трябва да се явя в Девънпортските казарми следващия четвъртък.

— А дотогава?

— Исках да ви видя всичките. И да се сбогувам.

— Ще останеш, разбира се.

— Ако има място.

— О, мило момче, за теб винаги ще има място. Дори когато сме малко попрепълнени. Носиш ли си куфар?

Той прояви достатъчно благоприличие да се направи на смутен.

— Да. Готов. В случай че ме поканите.

— Каза ли ти госпожа Нетълбед за Гас Калъндър? Приятелят на Едуард от Кеймбридж.

— Каза ми, че ви гостува.

— Той е доста интересен. Малко като тъмен кон. Боя се, че Лъвдей е хлътнала по него.

— Лъвдей?!

— Не е ли смайващо? Знаеш колко ужасно груба и безцеремонна е била винаги към приятелите на Едуард. Кръщаваше ги с кошмарни прякори и имитираше сладникавите им гласове. Е, този е съвсем друго нещо. Човек почти би казал, че поглъща всяка негова дума. Никога досега не съм я виждала дори най-слабо заинтересувана от някой представителен младеж.

Джеръми беше силно развеселен.

— А той как приема привързаността й?

— Бих казала, че твърде хладно. Но се държи много добре.

— С какво е толкова интересен?

— Не знам. Просто е различен от другите приятели на Едуард. И е шотландец, но е малко хлъзгав по отношение на семейството си. Резервиран, предполагам. И малко лишен от чувство за хумор. При това е художник. Рисуването му е хоби и е изумително добър. Вече направи няколко очарователни малки ескизи. Трябва да го накараш да ти ги покаже.

— Скрити дълбини.

— Да. Предполагам. И защо не? Ние всички сме такива екстроверти, очакваме всички да прострат живота си на въжето за пране. Така или иначе ще се запознаеш с него. И не забравяй, че всички сме приели мълчаливо споразумение да не се закачаме. Дори Едуард е станал невероятно тактичен. В края на краищата, понякога забравяме, че нашето лошо изтърсаче пораства. Може би вече е време тя да започне да се влюбва в нещо, което няма четири крака и опашка. И трябва да кажа, че той е много внимателен към нея. Всичко е много мило. — Внезапно тя се прозина и се отпусна назад върху възглавниците, като измъкна ръката си изпод неговата. — Иска ми се да не съм толкова уморена. Единственото, което ми се прави, е да спя.

— Ами спи тогава.

— Стана ми толкова по-добре, като си поговорих с теб.

— Нали точно това се иска от една професионална консултация.

— Ще трябва да ми изпратиш тайната си сметка.

— Ще го направя, ако не си останеш тук. Почини си наистина добре. Как се чувстваш с храната? Не искаш ли нещо за обяд?

Тя смръщи нос.

— Не особено.

— Малко супа? Силен бульон или нещо подобно. Ще кажа на госпожа Нетълбед.

— Недей. Кажи на Мери. Тя ще е някъде наблизо. И й кажи, че оставаш. Ще ти намери стая.

— Добре. — Той стана. — По-късно ще намина да те видя.

— Толкова ме успокоява, като знам, че си тук. Точно както някога. — Тя му се усмихна, изпълнена с топлота и признателна привързаност. — Това толкова подобрява всичко.

* * *

Той я остави и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. За момент се поколеба. Знаеше, че трябва да отиде да намери Мери Милиуей, но не беше сигурен откъде да започне да я търси. И тогава всичките му мисли за Мери Милиуей излетяха от главата му, прогонени от музика. Тя идваше от далечния край на дългия коридор в крилото за гости. От стаята на Джудит. Тя беше тук. Беше се върнала от Порткерис. Може би си разопакова багажа. И докато прави това, е сложила плоча на грамофона си. Може би за компания. За утеха.

Пиано. Бах. „Исус — радостта на човека“.

Той спря и се заслуша, изпълнен с мека и пронизваща носталгия. Със стряскаща яркост се върна обратно във времето на вечернята в училищния си параклис, спомни си златната лятна светлина, която струеше през прозорците с цветни стъкла. Острото неудобство на опушените дъбови пейки, чистите гласове на младите дисканти, които пееха редуващите се фрази на класическия хорал. Почти усети мириса на старите книги с химни.

След малко продължи по коридора. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. Вратата на стаята на Джудит беше открехната. Той внимателно я побутна и отвори. Тя не го чу. Куфари и пакети стояха по пода около нея, но тя очевидно беше ги зарязала и бе предпочела да напише писмо, защото седеше на бюрото си съсредоточена върху заниманието си, а профилът й беше в рамката на отворения прозорец. Къдрица с цвят на пчелен мед падаше по едната й страна. Беше в лазурно синя памучна рокля, напръскана с бели цветя. Нейното съсредоточаване, това, че не усещаше присъствието му, я правеха толкова уязвима и в същото време толкова прелестна, че изведнъж Джеръми пожела времето да спре. Като филм, прекъснат на определен кадър, той искаше този миг да трае вечно.

Мина му през ума, че осемнадесет години са удивителна възраст за едно момиче, разпънато между непохватността на юношеството и пълния разцвет на женствеността. Беше като да гледаш как стегната пъпка на роза се разгъва всеки ден все повече и да знаеш, че пълното й съвършенство все още предстои. Магическата метаморфоза не ставаше с всеки, разбира се, и през живота си той бе срещал премного прекалено бързо израснали ученички, натежали, с блузи, опънати на добре развития им бюст, и излъчващи толкова женски чар, колкото треньор по ръгби в дъждовен ден.

Но той бе свидетел на чудото, станало с Атина. Един ден дългокрако, игриво русо момиченце, а на другия — обект на желание на всеки мъж. А сега беше ред на Джудит и той си спомни малкото момиче, с което за пръв път беше говорил във вагона преди четири години. И се почувства малко натъжен. Но имаше и причина да е благодарен. Баща му, старият доктор Уелс, беше служил като фронтови медицински офицер през първата световна война и бе му говорил малко, макар и доста пестеливо, за своя сковаващ съзнанието опит. Така че Джеръми беше наясно, че единственото сигурно нещо за месеците и годините пред него като флотски хирург на борда на корабите на Нейно величество е, че от време на време ще трябва да се справя със самота, изтощение, мизерия, неудобства и чист ужас и че спомените за по-хубави дни вероятно ще станат пазители на собственото му душевно здраве.

Сега. Този момент, сграбчен от времето като муха в кехлибар, е такъв спомен.

Беше стоял така достатъчно дълго. Канеше се да заговори, но в този момент произведението на Бах стигна до своя чудесен край. Тишината, настъпила след финалните акорди, беше запълнена само от гукането на гълъбите под прозореца.

— Джудит!

Тя вдигна глава и го видя, но за миг не каза нищо, докато той загрижено гледаше бледото й лице. После каза:

— Даяна е болна — и това не беше въпрос, а констатация.

Толкова ти се полага, щом си лекар.

— Ни най-малко — каза той веднага. — Само е преуморена.

— О! — Тя пусна писалката си и се облегна назад на стола си. — Какво облекчение. Мери ми каза, че е на легло, но не и че са изпратили да те повикат.

— Мери не знаеше. Още не съм я виждал. Никого не съм виждал, освен госпожа Нетълбед. Очевидно всички са отишли на църква. А мен не са ме викали, просто дойдох. Даяна наистина е добре, не се безпокой.

— Може би трябва да отида и да я видя за малко.

— Остави я. Мисля, че се кани да поспи. Можеш да я посетиш по-късно. — Той се поколеба. — Преча ли ти?

— Не, разбира се. Опитах се да пиша на майка ми, но нещо не ми върви писането. Влизай. Ела и седни. Не съм те виждала от месеци.

И така той пристъпи в стаята над затворените куфари и се смъкна до смешен малък фотьойл, прекалено тесен за мъжкия му гръб.

— Кога се върна? — попита той.

— Преди около половин час. Мислех да разопаковам, но после реших да пиша на родителите си. Толкова отдавна не съм им писала. И толкова много неща се случиха.

— Добре ли прекара в Порткерис?

— Да. Там винаги е забавно. Малко като в цирк с три арени. Свободен ден ли имаш или какво?

— Не. Не съвсем.

Тя почака той да продължи обяснението. След като това не последва, тя внезапно се усмихна.

— Знаеш ли, Джеръми, ти си необикновен. Никога не се променяш. Изглеждаш точно така, както и когато те видях за пръв път във влака от Плимут.

— Не знам как точно да приема това. Винаги съм смятал, че има място за подобрение.

Тя се засмя.

— Трябваше да бъде комплимент.

— В отпуска съм — каза той.

— Сигурна съм, че я заслужаваш.

— Отпуска за заминаване, може да я наречеш. Присъединих се към КДВВЗ. Явявам се в Дейвънпорт следващия четвъртък и Даяна ме помоли да остана тук дотогава.

— О, Джеръми!

— Бива си го решението, нали? Но аз го предъвквах цяло лято и сега ми се струва, че рано или късно това ще стане и колкото по-скоро то стане, толкова по-бързо ще приключим всичко и ще се справим с него. И при това мога да бъда в началото на събитията.

— Какво казва баща ти?

— Обсъдих всичко с него и за щастие той е на същото мнение. Което е хубаво от негова страна, защото остава сам под тежестта на голяма практика.

— В морето ли отиваш?

— Ако имам малко късмет.

— Ще ни липсваш.

— Можеш да ми пишеш. Ще ми бъдеш другарче по писма.

— Добре.

— Договорихме се. Сега — той се надигна малко трудно от малкия стол, — трябва да намеря Мери и да ме разквартируват. Другите ще се върнат от църква всеки момент и не е зле да се поприведа в ред преди обяда.

Но Джудит имаше още новини да сподели с него.

— Знаеше ли, че вече имам кола?

— Кола? — Той беше силно впечатлен. — Твоя собствена?

— Да. — Тя грейна, доволна от реакцията му. — Чисто нова. Чудесен малък морис. Трябва да ти я покажа.

— Можеш да ме поразходиш малко. Какво разглезено момиче си. Аз получих кола чак когато станах на двадесет и една години и тогава тя струваше пет паунда и приличаше на стара шевна машина с колела.

— Вървеше ли?

— Като вятър. Най-малко с тридесет мили в час и отворени врати при силен вятър.

Застанал на отворената врата, той замълча и се ослуша. От долния етаж ясно се чуваха гласове, стъпки, затваряне на врати и радостния лай на Тайгър.

— Църковната група май се е върнала. Трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно.

* * *

Вкъщи след църква. Всички бяха се върнали и нахлуха в къщата. Семейството и двама непознати, с които Джудит тепърва трябваше да се запознае. И Едуард беше там с всички останали. Сърцето й заби с едва потискано вълнение и тя разбра, че писмото й за Сингапур ще трябва да почака. Тя отмести страниците и надве-натри разопакова нещата си. Смени обувките си, изми ръцете си, сложи си малко червило и после, след известно размишление, си пръсна малко парфюм. Това беше всичко. Нямаше време да доизпипва нещата. Застана пред огледалото, среса косата си, когато чу, че Лъвдей я вика.

— Джудит!

— Тук съм.

— Какво правиш? Всички се върнахме. Трябва да слезеш и да ги видиш. Боже, изглеждаш супер. Как беше там? Продължихте ли да се забавлявате? Кога се върна тук? Видя ли мама? Горката, не е много добре…

— Не, не съм я видяла, но мисля, че спи. Джеръми каза, че е само малко преуморена.

— Джеръми? Той тук ли е?

— Появил се е точно преди да се върна. Ще остане за няколко дни. Мисля, че с Мери търсят къде да го настанят. А като казваш, че изглеждам супер, я се погледни! Откъде имаш този божествен жакет?

— На Атина е. Даде ми го назаем. О, Джудит, трябва набързо да ти разкажа за Гас, преди да се запознаете. Той просто е най-чудесният човек, когото съм срещала през живота си, и ние направихме заедно купища неща, а той нито веднъж ни най-малко не се отегчи от мен или нещо подобно.

Лицето й, докато споделяше тази зашеметяваща информация и отваряше сърцето си без ни най-малко усилие да скрие очевидното си увлечение, сияеше от някакво вътрешно щастие, което Джудит преди никога не беше виждала. Тя винаги е била хубава, но точно сега изглеждаше сензационно. Сякаш най-после беше изоставила нарочно култивираната си неискреност на юношеството и беше решила почти за една нощ да порасне. Освен това в нея имаше някакъв блясък, вътрешна светлина, която нямаше нищо общо с хитростта. Влюбеността, реши Джудит, й отиваше почти толкова, колкото малкия ален ленен жакет, който беше й дала Атина.

— Боже, Лъвдей, защо трябва да е отегчен? Никога никой не е бил отегчен от теб през целия ти живот.

— Така е, но знаеш какво имам предвид.

— Да, знам, и това е чудесно за теб. — Джудит отново започна да се реши. — Какво точно сте правили заедно?

— О, всичко. Плувахме, показах му фермата, грижихме се за конете, водих го по прекрасни места, за да може да рисува. Той е страшно способен художник, съвсем сигурна съм, че може да има огромен успех. Само че, разбира се, ще стане инженер. Или военен.

— Военен?

— Гордънски планинец. Ако има война. — Но дори тази перспектива не помрачи лъчистата свежест на Лъвдей.

— Джеръми отива във флотата — каза Джудит.

— Вече? Така ли?

— Затова е тук. Нещо като отпуска пред заминаване.

— Божичко! — Но при погълнатостта си от новите преживявания, типична за всеки млад влюбен, Лъвдей не се интересуваше от никого, освен от себе си и обекта на желанията си. — Просто нямам търпение да те запозная с Гас. Но не трябва да си много мила с него, иначе ще вземе да те хареса повече от мен. Не е ли животът абсолютно необикновен? Мислех, че ще е същият като всички онези безделници, които Едуард водеше вкъщи, но ни най-малко не е такъв.

— Добре че не е, иначе доста щеше да си изпати с теб.

Лъвдей се изкиска.

— Помниш ли Нигъл и как едва не припадна, когато Едуард донесе вкъщи едър заек, който беше застрелял?

— О, Лъвдей, ти си ужасна към горкото момче. И не се казваше Нигъл, а Найджъл.

— Знам, но признай, че Нигъл^[23] му отива много повече. Е, хайде побързай и слизай долу, всички са там и чакат, и ще пийнем нещо в градината. И отиваме следобед на заливчето, приливът е висок и ще плуваме…

— Аз може да отида да видя леля Лавиния.

— Не е ли свръхчудесно, че тя не умря? Нямаше да го понеса. Хайде, тръгвай. Не мога да чакам повече. Стига си се гиздила, изглеждаш страхотно.

Като последва Лъвдей, която излезе от вратата и през френския прозорец на гостната стая, тя беше заслепена от светлината. Градината беше обляна от блясъка на обедното слънце. То я излъчваше и тя се отразяваше от морето, така че проблясваше, блещукаше и танцуваше под летния бриз. Неуморимите листа на евкалиптите потрепваха и се обръщаха, сребристи и зелени. Тъмнорозови венчелистчета, които падаха от една прецъфтяла роза, бяха подгонени по поляната и гъстите бели ресни на градинската тента на Даяна, опъната над центъра на украсена маса от ковано желязо, танцуваха и подскачаха от вятъра.

На масата имаше поднос с чаши, керамични купи с хрускави резенчета пържени картофи и ядки. Под тъмната сянка на тентата бяха наредени в груб полукръг платнени столове, карирани черги бяха постлани на тревата. Нетълбед, оценявайки мекотата на деня и знаейки, че младите членове на клана Кеъри-Луис никога не стояха вътре, ако можеха да излязат навън, беше успял умно да използва предвидливостта си.

Джудит се огледа за Едуард, но него го нямаше. Само три фигури ги чакаха, елегантно подредени, сякаш бяха разположени, поставени там от художник, който има желание за малко човешки интерес, за да оживи пейзажа. Това впечатление като от картина — момент, запечатан в мига — беше толкова силно, че Джудит се улови, че гледа тази сцена сякаш оценяваше рисувано платно, бляскаво масло, подходящо обрамчено със злато, висящо може би на стената на престижна галерия, с надпис: „Преди закуска, Нанчероу, 1939“. Произведение, което можеш да копнееш да притежаваш, да си готов да платиш за него колкото и да е скъпо и да си го пазиш завинаги. Три фигури. Атина лежеше на една от чергите, опряна на лактите си с развята руса коса и лице почти скрито от огромни тъмни очила. Мъжете бяха привлекли два стола и седяха на тях с лице към нея. Единият много тъмен, другият светъл. Бяха свалили саката от подходящите си за църква костюми, махнали връзките си и навили ръкавите си и така успяваха, въпреки безупречно изгладените панталони и лъснати обувки, да изглеждат приятно неофициални.

Три фигури. Атина и двама млади мъже, с които Джудит тепърва трябваше да се запознае. Тя повтори имената им за себе си. Гас Калъндър и Рупърт Райкрофт. И така, кой от тях беше Гас? Кой беше мъжът, успял да плени сърцето на вятърничавата Лъвдей и бе извършил за няколко дни окончателното превръщане на нарочно непохватното момиче в лъчезарна млада жена, облечена от Чиапарели^[24], слагаща си червило и със светлината на любовта, сияеща от виолетовите й очи?

Лъвдей, неспособна да сдържи нетърпението си, изтича при тях.

— Къде са другите?

Те бяха потънали в сериозен разговор, но така прекъснати, млъкнаха. Атина не помръдна от мястото си, но двамата мъже се надигнаха малко трудно от шезлонгите си.

— О, не ставайте, изглеждате толкова уютно… — Джудит беше я последвала навън на слънцето и през тревата, за момент обхваната от стеснителност, каквато още изпитваше при среща с непознати и с надежда, че това няма да проличи. И двамата млади мъже, видя тя, бяха високи, но светлият беше изключително дългурест и слаб, и по-висок от двамата.

— Няма ли тук нещо за пиене? Пресъхнах от всички тези химни и молитви.

— Идват, идват, имай малко търпение — каза Атина на по-малката си сестра и Лъвдей се стовари на чергата до нея. Атина обърна тъмните си очила към Джудит. — Здравей, мила, много се радвам да те видя. Сякаш те нямаше от векове. Още не си се запознала с Гас и Рупърт, нали? Момчета, това е скъпата ни Джудит, нашата почти сестра. Къщата винаги изглежда наполовина празна, когато я няма.

Атина също като майка си имаше способността да те накара да се чувстваш специален. Джудит престана да се смущава. Усмихна се и каза:

— Здравейте — и всички си стиснаха ръцете.

Рупърт беше много високият, приятелят на Атина, който беше пожертвал седмицата си спорт, за да я докара в Корнуол. Безпогрешно определим като военен и типичен гвардейски офицер, с тънките си мустачки, неизменната подстрижка и безспорно вдадената си навътре брада. И въпреки това съвсем не изглеждаше хилав, защото лицето му беше загоряло като гьон под някакво чуждестранно слънце, ръкостискането му беше твърдо и очите под тежките му клепачи погледнаха надолу към нея с изражение развеселено и дружелюбно.

Но за Гас не можеше да се каже нищо безпогрешно. Джудит, която се мъчеше да открие единствен елемент, който накрая беше успял да разбие упоритата защита на Лъвдей, претърпя пълен крах. Очите на Гас бяха тъмни като черно кафе, кожата му беше маслиненозеленикава, дълбоката цепнатина на брадата му изглеждаше като издълбана с длето от някакъв скулптор. Устата му беше широка и приятно оформена, но неусмихваща се, и цялото му държание беше на човек странно сдържан, може би стеснителен, но който със сигурност от нищо не се отказва. Да свържеш този загадъчен млад мъж с пламенната, поразена от любов изповед на Лъвдей беше не само смущаващо, но почти невъзможно. Как по дяволите беше станало всичко това? Тя не знаеше какво точно бе очаквала, но положително не това.

Той беше казал: „Колко хубаво е да се запознаем“, и за момент сянка на усмивка докосна устните му, и гласът му беше внимателен, без акцент, и същевременно без следа от наследствения, присъщ на висшата класа провлечен говор на приятелите на Едуард. „Нещо ново, в края на краищата“, реши Джудит. Защо не, наистина?

— Къде ще седнете? Елате, ще ви донеса стол. — И той отиде да приближи един.

— Къде са другите? — отново попита Лъвдей.

Атина й каза, когато всички седнаха отново на топлото слънце.

— Татко отиде да види мама, Едуард търси нещо за пиене, Нетълбед не искаше да донесе питиетата, за да не се стоплят на слънце.

— Разбрахте ли, че и Джеръми е дошъл?

— Нетълбед ни каза. Приятна изненада. Мама ще е очарована.

— Той е в отпуска за заминаване — каза Джудит. — Става хирург в КДВВЗ и трябва да се яви в Дейвънпорт следващата седмица.

— Господи — каза Атина. — Колко ужасяващо смело. Добър човек, само като си помислиш за безкористните неща, които ще прави.

— Обясни кой е Джеръми — каза й Рупърт.

— Ами тъкмо опитвах, когато дойдоха Джудит и Лъвдей. Той е другият почти член на семейството. Винаги е бил наоколо. Баща му е нашият доктор, а той беше частен учител на Едуард. Мисля, че е пристигнал, когато всички бяхме на църква.

— Той ще остане — каза й Джудит. — Докато стане време да тръгне.

— Трябва всички да го глезим и да направим всичко много специално.

Гас беше оставил сакото си на тревата до себе си. Сега протегна ръка да го вземе и бръкна в джоба за цигарите и запалката си. Докато го правеше, някакъв предмет изпадна от вътрешния му джоб до стола на Джудит. Тя видя малък, дебел скицник, стегнат с ластик. Лъвдей, която седеше в краката му, също го видя и се спусна върху него.

— Скицникът ти. Не трябва да го губиш.

Той изглеждаше леко смутен.

— О, извинявай.

Той протегна ръка да го вземе, но Лъвдей го притисна здраво.

— Моля те, нека го покажа на Джудит. Не трябва да си против. Толкова си блестящ, искам и тя да го види. Моля те…

— Сигурен съм, че тя не се интересува…

— Не бъди толкова скромен, Гас. Разбира се, че се интересува. Както и всички ние. Моля те, кажи да.

На Джудит малко й дожаля за Гас, който явно не искаше абсолютно личните му работи да бъдат публично показани.

— Лъвдей, може би той не иска всички ние да ги зяпаме?

— Това не е зяпане. То е да ти е интересно и да те изпълва с възхищение.

Джудит погледна Гас.

— Винаги ли носиш скицник със себе си?

— Да. — Той внезапно й се усмихна, може би благодарен за подкрепата, и усмивката преобрази доста сериозните му черти. — Човек никога не знае кога ще се натъкне на нещо, което просто плаче да го нарисуваш, и после ужасно се измъчваш, че не е имало с какво да го хванеш. Някои хора правят снимки, но аз предпочитам рисуването.

— Случва ли се дори в църквата?

Той се засмя.

— Може и да се случи. Макар че не бих посмял да рисувам в църква. Това просто е нещо, което нося със себе си, някак си автоматично.

— Като дребни за ресто.

— Точно така. — Той взе скицника от Лъвдей и го остави в скута на Джудит. — Може да го разгледаш.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Просто малки ескизи, нищо особено.

Но Лъвдей се намеси възбудено, коленичи до Джудит, смъкна ластичето от скицника, като го остави на коляното на Джудит, започна да обръща страниците и не спря да прави горд текущ собственически коментар.

— А това е заливчето. Не е ли хубаво? А Гас го направи за миг. Това е скалата на върха на мочурището, това е хамбарът на госпожа Мъдж с кокошки по стълбите…

Докато страниците бавно се обръщаха пред нея, Джудит се изпълваше с нарастващо учудване, защото разбра, че разглежда работите на истински професионалист. Всяка малка скица с молив беше направена с точността и детайлите на архитектурен чертеж и надписана и датирана с точната ситуация. Заливът в Нанчероу. Ферма Лиджи. След като ги беше нарисувал с молив, беше ги оцветил с акварел в бледи тонове и цветовете бяха напълно оригинални, видени с истинско око на художник, така че стар насип на калаена мина стоеше лилав на вечерната светлина, гранитът беше докоснат от коралово розово, а покрит с плочи покрив беше син като зюмбюл. Палитра, каквато Джудит, а вероятно и повечето други хора, никога по-рано не бяха виждали.

И сега брегът. Дълги вълни, налитащи върху кремавите пясъци от синия замъглен хоризонт. Следваща страница: църквата на Розмълиън. Тя видя старата врата с каменната си резба, портала от единадесети век, поддържан от римски капители. Тя се почувства почти засрамена, защото Гас беше видял красота и симетрия, която Джудит, безброй пъти преминавала през тази врата, никога не бе успяла да оцени.

Бяха прегледали само половината от скицника, но Лъвдей обяви:

— Тази беше последната. Другата половина е празна. — Тя обърна последната страница с претенциозен жест. — Тарара, тарара, това съм аз. Гас ме нарисува.

Но нямаше нужда да им казва. Лъвдей, седнала на една скала със силует на фона на морето, облечена в избеляла розова памучна рокля, боса, вятърът разрошва тъмните й къдрици. И Джудит видя, че Гас е завършен портретист. Той леко беше преувеличил дължината на краката и стройната й шия, извивката на мършавите й рамене, загатнатата, непринудена грация на позата й. Така той някак си беше уловил самата същност на Лъвдей в най-уязвимия й вид, нейната най-голяма мекота. Внезапно всичко се промени и Джудит разбра, че отношенията между Гас и Лъвдей не са еднопосочни, както беше й се сторило отначало, защото това беше миниатюрен портрет, нарисуван с любов, и тя изведнъж се почувства като воайор, смутил момент на най-лична интимност.

Последва тишина. Накрая до нея достигнаха тихите гласове на Рупърт и Атина, които си говореха встрани от тях. Атина правеше плитка от маргарити. После Лъвдей заговори отново.

— Харесва ли ти, Джудит? — Джудит рязко затвори скицника и отново го стегна с ластика. — Нали е способен?

— Много способен.

Тя вдигна очи и видя, че Гас я наблюдава. За част от секундата тя изпита силна хармония с него. „Ти разбираш. Не казвай нищо. Знам, че знаеш.“ Той не беше го казал, но думите му стигнаха до нея по телепатия. Тя му се усмихна и подхвърли скицника, а той го улови като топка за крикет.

— Повече от способен. Просто блестящ. Лъвдей е права. Благодаря, че ми позволи да разгледам рисунките.

— Няма за какво. — Той се отвърна от нея да вземе сакото си и магията се разруши, моментът приключи. — Това е само хоби. — Той отново пъхна скицника в скривалището му. — Не си представям, че ще се издържам от него.

— Обзалагам се, че ще бъдеш много повече художник, отколкото инженер — каза Лъвдей.

— Мога да бъда и двете.

— Въпреки това някак си не мисля, че накрая ще умираш от глад в някоя мансарда.

Той се засмя и поклати глава.

— Не мога да бъда толкова сигурен…

Някъде в къщата хлопна врата. Това привлече вниманието на Атина и тя с веригата от маргаритки в ръце вдигна очи.

— Това трябва да е Едуард. Какво прави? Просто умирам от жажда.

Едуард. Удивително, Джудит за малко го беше забравила. Но сега Гас и Лъвдей и всички мисли за тях излетяха от главата й. Едуард беше почти тук. Тя погледна и видя през отворения френски прозорец да се появяват двама млади мъже. Едуард и Джеръми, и двамата с подноси с бутилки и чаши на тях. Тя ги гледаше да приближават през огрятата от лятно слънце поляна, като се смееха на някаква нечута от компанията шега. И само зърването на Едуард измести всичко. Тя усети как подскочи сърцето й, тялото й копнееше да изтича да го посрещне и разбра, че това е момент на пълна сигурност. Тя го обичаше повече от всичко друго, винаги беше го обичала и винаги ще го обича. Освен това имаше да му казва нещо вълнуващо… Тайна, която би споделила само с него. И си каза, че това ще е като да му направи чудесен подарък, дар, който й бе струвал твърде много и тя ще гледа как той го отваря. Но това е за по-късно. Когато двамата останат насаме. Точно сега беше достатъчно да гледа как той приближава по тревата.

Гас беше станал и тръгна да нареди нещата на масата, за да направи място за двата подноса. Рупърт обаче разумно реши да остане на мястото си с проточената си фигура, грациозно свита на примка на шезлонга и с отпуснати клепачи, полузатворени от слънцето.

Подносите накрая бяха оставени с благодарно хлопване.

— Ама че е тежък — каза Едуард. — Какво ли не правим за тези мързеливци?

— Всички сме пресъхнали до предела — неблагодарно се оплака Атина. — Какво толкова прави?

— Дърдорих си с Нетълбед.

— А и Джеръми. Каква божествена изненада. Ела да ме целунеш. — Джеръми колебливо се подчини. — И погледни колко нови лица трябва да видиш! Гас. И Рупърт. И всички. Джеръми, каниш се да отидеш в морските сили. Много смело. Нямам търпение да те видя в униформа. Е, кой сега ще бъде барман? Умирам за джин с тоник. Донесохте ли лед?

Едуард стоеше между Джудит и слънцето. Тя го погледна в лицето, видя сините му очи и светлата къдрица. Той се наведе, опрян на рамката на шезлонга й, за да я целуне. И каза:

— Прибрала си се благополучно.

— Преди около час.

Той се усмихна и се изправи.

— Какво искаш за пиене? — И това беше достатъчно, и в момента тя не искаше нищо повече.

След като питиетата бяха раздадени и всички ги получиха, те насядаха и започнаха да обсъждат плана за следобеда.

— Ние категорично отиваме до заливчето — обяви Лъвдей. — Така де, отиваме с Гас, каквото и да искат другите. Приливът е висок в пет следобед и ще е съвсем хубаво.

— Кога искаш да тръгнем? — попита Атина.

— Веднага след обяда. Колкото може по-скоро. И си вземете храна… О, елате всички. — Тя погледна Рупърт с умоляващи очи. — И ти би искал да дойдеш, нали?

— Разбира се. А Атина?

— Не бих го пропуснала за нищо на света. Всички ще отидем. Без татко. Защото той не си пада по пикниците.

— И без майка ти — каза Джеръми, който бе седнал на тревата с кръстосани крака и стискаше халба с бира. — Тя трябва да прекара деня на легло.

— Лекарска заповед? — попита Атина.

— Лекарска заповед.

— Не е болна, нали?

— Не е. Просто е преуморена. Ще спи.

— В такъв случай нека помолим Мери да дойде с нас. Може би ще помогне с храната. Не можем да очакваме госпожа Нетълбед да прави още нещо след готвенето на неделен обяд за всички нас. При това тя винаги слага краката си на високо в неделя следобед и има защо.

— Аз ще помогна — моментално предложи Лъвдей. — Има цяла нова кутия с шоколадови бисквити и госпожа Нетълбед направи лимонов кейк. Видях тази сутрин, преди да идем на църква.

— И ще ни трябват бидони с чай и лимонада. И ще водим милите кученца…

— Започва да звучи като военен поход — каза Рупърт. — Очаквам всеки момент да ми наредят да отида да изкопая отходно място.

Атина го шляпна по коляното.

— Не ставай толкова глупав.

— Или да разпъна палатка. Безполезен съм в тази дейност. Те винаги се срутват.

Атина, необичайно за нея, се разсмя.

— А какво ще кажеш за лагерните огньове? За тях бива ли те? Не, като си помисля, няма нужда да се тревожиш, защото Едуард идва и е голям факир с огньовете.

Едуард сви вежди.

— За какво ти е огън в ден като днешния?

— За готвене.

— И какво ще се готви?

— Наденички. Ще си вземем наденички. Или печени картофи. Или може би някой ще хване риба.

— С какво?

— С тризъбец. С изкривена карфица и малко канап.

— Лично аз смятам да забравим за паленето на огън. Много е горещо и прекалено сложно. Пък и без това с Джудит няма да дойдем.

Прозвучаха смайване, неодобрение и разочарование след тези думи.

— Ама защо? Разбира се, че трябва да дойдете. Защо не? Защо не искате да дойдете?

— Имаме предишен ангажимент. Отиваме в Дауър Хауз да видим леля Лавиния.

— Тя знае ли?

— Разбира се. Настоява да отидем. Само за малко, разбира се. Но не е виждала Джудит, откакто се разболя. Така че отиваме.

— Е, добре — сви рамене Атина. — Щом е за малко, ще дойдете при нас по-късно. Ще ви оставим да донесете една от кошниците с храна за чая, така че ако не дойдете, ще останем гладни. Като казах това… — Тя свали тъмните си очила и погледна часовника си.

— Знам — каза Рупърт. — Умираш от глад.

— Как позна?

— Инстинкт. Чист животински инстинкт. Но чуй… — Той наостри уши. — Няма нужда да припадаш. Спасението пристига.

В този момент се появи полковник Кеъри-Луис, който излезе от приемната и се отправи през поляната към малката група, която се състоеше от трите му деца и техните приятели. Още беше в костюма си за църква и вятърът подхвана оредялата му коса и я събра като гребен на петел. Когато приближи, смутено се усмихна и опита да приглади косата си с ръка.

— Колко приятно изглеждате — каза той. — Но се боя, че трябва да наруша спокойствието ви. — Четиримата млади мъже вече бяха станали. — Нетълбед ме помоли да ви кажа, че обядът е почти сервиран.

— О, мили татко, не си ли имал време да изпиеш нещо?

— Имах. Изпих чаша шери с майка ви.

— Как е тя?

Атина се надигна и стана на крака, като изтръска трева и маргаритки от полата си.

— Добре е. Мери току-що й занесе купичка със супа. Каза, че не й се яде ростбиф. Мисля, че ще си остане в леглото до края на деня.

Атина отиде да прегърне баща си.

— Горкичките ми — каза тя. — Нищо. Да вървим. — Тя пъхна ръка под неговата и те тръгнаха към къщата. Останалите се помотаха след тях, като събираха чаши и бирени бутилки върху подносите.

Без да го карат, Гас взе единия и попита:

— Къде да го отнеса?

— Ако ме последваш, ще се отправим към царството на Нетълбед.

Малката процесия разпръснато се отправи към къщата. Джудит вървеше последна и носеше пепелник и две забравени чаши. Зад нея опустялата градина се припичаше на слънце и сянката на чадъра с танцуващите си ресни падаше тъмна върху празните платнени шезлонги и карирани черги.

* * *

Когато обядът свърши и чиниите от пудинг бяха раздигани, по искане на Атина кафето бе сервирано на масата в трапезарията.

— Ако се струпаме в приемната — отбеляза тя съвсем предвидливо, — ще потънем във фотьойлите, ще отидем да спим или ще започнем да четем вестници и следобедът ще свърши, преди да е започнал.

Лъвдей беше напълно съгласна.

— Аз не искам кафе. Ще отида да опаковам храната за пикника.

— Не се мотай в краката на госпожа Нетълбед — предупреди я Мери.

— Няма. Ще дойдеш ли да ми помогнеш, Мери? Ако сме двете, ще стане много по-бързо. И искаме да дойдеш с нас — добави тя с умилкване. — Не си идвала на заливчето от векове. И ще вземем и кучетата.

— Няма да вземете Пико. Той се е свил на кревата на майка ви като малък принц. Не бива да го разбутвате.

— Добре, ще взема само Тайгър. Моля те, ела да ми помогнеш, Мери.

Мери въздъхна. За всички беше очевидно, че би искала да поседне за пет минути и да смели огромния си неделен обяд, но Лъвдей, както винаги, правеше каквото поиска.

— Никога не съм виждала дете като теб — каза Мери, но стана, извини се на полковника и понесе чашата с кафе и чинийката си след Лъвдей навън.

— Ще намажем филии с масло — чу я Джудит да казва важно на Мери, — и ще сложим чайника, за да приготвим чай…

Едуард също беше нетърпелив, но по друга причина.

— Мисля, че можем да пропуснем кафето — каза той на Джудит, — и веднага да тръгнем към Дауър Хауз. Леля Лавиния обикновено е съвсем закачлива след обяд, но после й се доспива и дреме. Сега е най-удобният момент да я заварим в добро настроение.

— Не оставайте дълго — предупреди баща му. — Приблизително половин час е най-дългото време, което може да издържи.

— Добре, татко, обещавам.

— Кога ще се върнете? — попита Атина.

— Предполагам, че към три и половина.

— И ще дойдете при нас на залива?

— Разбира се. Очаквайте ни, когато ни видите.

— Ще ви оставя едната кошница на масата в хола, за да я донесете.

— Звучи като наказание.

— Не е. Само средство да сме сигурни, че ще дойдете. Следобедът е чудесен, точно за плуване от скалите нататък.

— Ще дойдем. Готова ли си, Джудит?

Тя стана. Другите останаха на масата, обърнати към нея, усмихнати. Полковникът, Атина, Джеръми, Рупърт и загадъчният Гас.

— Довиждане — каза тя.

— До скоро… Поздрави на леля Лавиния… Предайте й особената ни обич… Кажете й, че ще намина да я видя довечера.

Те тръгнаха. Пред входната врата имаше изложба на коли, в това число и тази на Едуард, защото беше закарал на църква Атина и Рупърт с нея. Те влязоха в колата и понеже беше стояла на слънце вътре беше като пещ, кожените седалки бяха горещи като тиган.

— Боже, каква фурна. — Едуард смъкна прозорците, за да се получи слабо течение. За обяд, за разлика от баща си, той отново беше си сложил връзката, но сега я смъкна рязко и разкопча горното копче на ризата си. — Трябваше да я паркирам на сянка. Нищо, това прави перспективата да скочиш в морето още по-примамлива. И когато това време дойде, ще е още по-великолепно, защото с теб ще сме изпълнили дълга си.

— Всъщност не е точно дълг — отбеляза Джудит, макар че не искаше да му противоречи и изцяло разбираше гледната му точка.

— Така е. — Едуард запали мотора и потеглиха през шупналия чакъл към прохладния тунел на улицата. — Но не бива да очакваш да е същата весела, жизнена леля Лавиния, която познавахме и обичахме. Претърпяла е тежки удари и това си личи.

— Но не е мъртва. Само това има значение. И отново ще се оправи. — Тя се замисли над това. Леля Лавиния, в края на краищата, беше много стара. — Или поне ще укрепне. — И друга мисъл прониза съзнанието й. — О, боже, не взех нищо да й занеса. Трябва да купя цветя или нещо друго. Може би шоколадови бонбони.

— Тя е отрупана и с двете. И с грозде, и с одеколон, и кутии канелен сапун. Не само семейството се грижи за нея. Тя има приятели в цялото графство, които се тълпят у тях да й изкажат уважението и да отбележат факта, че не гушна букета.

— Трябва да е наистина прекрасно да си толкова стар и още да имаш много приятели. Би било ужасно да си стар и самотен.

— Или стар и самотен и смазан от бедност. Това е дори още по-лошо.

Тази забележка беше толкова неприсъща на Едуард, че Джудит сви вежди.

— Откъде знаеш?

— От старите хора в имението… Баща ми често ме водеше при тях. Не от снизходителност, а само да проверим дали са добре. Най-често не бяха.

— И какво правехте?

— Не можехме да направим много. Обикновено отказваха да им даваме пари. Не искаха да се преместват при син или дъщеря, ужасяваха се от дамгата на всякакъв вид социални помощи. Просто искаха да умрат в собственото си легло.

— Разбираемо е.

— Да, но не е много лесно да се справиш с него. Особено когато хижицата, в която живеят, трябва да приюти нов млад орач или горски служител.

— Но вероятно не можехте да ги прогоните?

— Звучиш като викториански роман. Разбира се, че не ги гонехме. Гледахме ги и се грижехме за тях, докато накрая си отидат.

— А къде живееше младият нов орач?

Едуард сви рамене.

— При родителите си, под наем, или някъде. Беше просто въпрос да се вземе предвид всичко за всеки.

Джудит си помисли за Филис и разказа на Едуард за тежките й условия и обстоятелства.

— Беше чудесно да я видя, но и ужасно, защото трябва да живее в такова мрачно място и в толкова неприветлива малка къща. А ако Сирил отиде във флота, ще трябва да я напусне, защото принадлежи на минната компания.

— Синдромът на прикачената къща.

— Това е просто ужасно несправедливо.

— Но ако искаш някой да работи за теб, трябва да му осигуриш жилище.

— А не трябва ли всеки да си има свое?

— Това е да говориш за страната Утопия, която не съществува.

Джудит замълча. Вече бяха на главния път и слизаха надолу по хълма към Розмълиън. Дърветата хвърляха тъмна петниста сянка върху настилката и селото дремеше в жегата, разположено до малка бистра река с брегове, пожълтели от лютичета. А Джудит мислеше за Филис и разбра, че е доста странно да води такъв разговор с Едуард, когото обичаше повече от всички, които някога бе познавала, и когото не беше виждала от вечерта на унижаването на Били Фосет в канавката на Порткерис. Но беше и доста хубаво, защото означаваше, че могат да говорят не само за любов, а и за други, по-дълбоки теми. И беше лесно и естествено да говори с него за такива неща, защото го познаваше от толкова отдавна и той беше част от живота й още преди да го обсеби целия.

Върна се към Филис.

— Мислиш ли, че някога ще се осъществи? Имам предвид страната Утопия. Мислиш ли, че нещата ще станат някога добри за всички?

— Не.

— А равенството?

— Няма такова нещо въобще. Но защо се занимаваме с толкова сериозни въпроси? Нека говорим за нещо невероятно по-весело и тогава ще пристигнем в Дауър Хауз с грейнали усмивки на лицата и всички, дори Изабел, ще се зарадват да ни видят.

Каквито те и бяха. Изабел отвори вратата пред тях точно когато сестрата слизаше по стълбите, като носеше подноса с обяда на леля Лавиния. Въпреки жегата на деня, сестрата беше в пълна униформа — колосана престилка, бяла касинка, дебели черни чорапи. Имаше страховита фигура и Джудит изпитваше голямо облекчение от това, че не тя лежеше горе под грижите на такъв брилянт. Самата идея за това беше твърде плашеща, но пък леля Лавиния не беше от хората, които могат да бъдат изплашени от когото и да било, дори не от тиранична жена.

Тя се казваше сестра Веланова. Едуард, едва изрекъл това трудно име, запозна Джудит, а тя, докато се ръкуваше, трябваше да сподави позорен смях. Като се качиха горе, където вече не можеха да ги чуят, тя го удари над лакътя с юмрук.

— Защо не ми каза, че се казва така? — прошепна гневно тя.

— Исках да те изненадам приятно.

— Не може да се казва Веланова.

— Може, може. Така се казва. — Но и той се смееше.

Стаята на леля Лавиния беше пълна със слънце, цветя, проблясващи сребро и кристал, снимки, книги. Тя лежеше на кревата, подпряна от купчина украсени с дантела снежнобели възглавници, а раменете й бяха завити с шотландски шал от най-фина вълна. Бялата й коса беше грижливо сресана и когато те се появиха на отворената врата, свали очилата си и широко разпери ръце за приветствие.

— О, милите ми, с такова нетърпение ви очаквах. Толкова се вълнувах, че едва си изядох обяда. Риба, задушена на пара, и яйчен крем, а ми се яде агнешко. Елате и ми дайте по целувка. Мила Джудит, не съм те виждала от толкова отдавна…

Беше отслабнала. Много силно. Беше изгубила много килограми, затова лицето й беше хлътнало покрай костите и очите й бяха потънали. Но светеха както винаги, страните й се дърпаха настрани сякаш не можеше да спре да се усмихва.

Джудит се наведе да я целуне и каза:

— Чувствам се виновна, защото не ти донесох подарък.

— Не искам подаръци, искам теб. И Едуард. Мило момче, колко хубаво е, че дойде. Знам прекрасно, че в ден като този просто умирате да слезете до залива и да скочите в морето.

Едуард се засмя.

— Имаш вътрешно зрение, лельо Лавиния, и винаги си имала. Но не се тревожи, това ще почака. Всички други отиват там веднага щом Лъвдей и Мери Милиуей приготвят храната, а по-късно и ние ще отидем.

— В такъв случай няма да се чувствам егоистка. Елате и седнете — там има удобен стол, — и ми разкажете за всичко, което правите. Знаете ли, винаги съм мислила, че да си болен е толкова досадно, но изобщо не е така, видях повече хора и стари приятели напоследък, отколкото през много години преди това. Някои доста мрачни, трябва да призная, шепнеха като че ли едва не умирам, но повечето бяха общителни както винаги. Бях забравила, че имам толкова много приятели. Сега… — Джудит беше дръпнала един стол до кревата и леля Лавиния посегна към ръката й и здраво я стисна. Това беше ръка на старица, цялата в кости, кокалчета и пръстени. Усещаш я като много ценна. — Как прекара ваканцията в Порткерис? И кой ви е дошъл на гости в Нанчероу? Разкажете ми и за младия приятел на Атина…

Те стояха половин час, колкото им беше разрешено, и през цялото време говореха и се смееха, и осведомиха леля Лавиния за последните събития до едно — за станалите и предстоящите. Казаха й за Рупърт, и за Джеръми, и за Гас…

— Гас. Той твой приятел ли е, Едуард? Баща ти ми каза, че в очите на Лъвдей най-после са грейнали звезди… Не е ли изумително как малките момичета порастват изведнъж? Надявам се да не бъде наранена. И Даяна. Милата ми Даяна. Как се справя тя?

Те й разказаха за Даяна и леля Лавиния много се разстрои, и трябваше да я успокояват.

— Само е изтощена. Трябваше да направи толкова много неща.

— Всичко е по моя вина. Толкова ви изпоплаших всичките. Тя е светица, милата ми, идваше тук всеки ден, за да провери дали всичко върви както трябва. А то наистина вървеше както трябва. И щом Джеръми е в Нанчероу, ще й хвърля по едно око.

Тя не попита защо Джеръми е там, и сякаш по тайно съгласие нито Едуард, нито Джудит й казаха, че той е в отпуска за заминаване. Щеше само да се тревожи за него, да се тормози от печалното състояние на света. Точно сега поне можеха да й спестят това.

— За цялото лято ли си тук? — тя попита Джудит.

— Ами засега. По-късно ще отида при леля Биди в Девън. После ще отидем в Лондон за няколко дни да си купя малко дрехи за Сингапур.

— Сингапур! Бях забравила, че ще ни напуснеш. Кога отплаваш?

— През октомври.

— За колко време?

— Около година може би.

— О, майка ти ще бъде във възторг! Какво семейно обединяване ще си направите. Толкова се радвам за теб, миличка…

Но накрая времето свърши. Едуард дискретно погледна часовника си.

— Мисля, че трябва да тръгваме, лельо Лавиния. Не трябва да те изморяваме.

— Не сте ме изморили ни най-малко. Само ме направихте много щастлива.

— Искаш ли нещо? Имаш ли нужда да ти донесем нещо, или да направим нещо?

— Не, всичко си имам. — А после си спомни. — Да, може да направите нещо за мен.

— Какво?

Леля Лавиния пусна ръката на Джудит (беше я държала през цялото време на разговора) и се обърна в леглото, за да достигне чекмеджето на страничната масичка. Като го отвори, бръкна в него и извади ключ, прикрепен към смачкан етикет.

— Хижата — каза тя на Едуард.

— Какво за хижата?

— Само аз се грижа за нея. Редовно я отварям и изчиствам паяжините и паяците и гледам в нея да е топло и сухо. За съжаление, откакто съм болна, тя е съвсем занемарена. Преди да заминете за Нанчероу, бихте ли погледнали с Джудит дали всичко е както трябва? Много ме е страх, че някои от по-големите момчета в селото може да дойдат да се навират в нея и да повредят нещо. Не злонамерено, разбира се, просто от прекалена активност. Такъв товар ще ми падне от главата, ако се уверите, че всичко е наред. Тя ми е толкова скъпа, ужасно ми е трудно да лежа тук и да не знам какво става там.

Едуард стана и се разсмя.

— Лельо Лавиния, ти непрекъснато ме изненадваш. Последното нещо, за което трябва да се тревожиш, е къщичката.

— Но се тревожа. Тя е важна за мен.

— В такъв случай обещавам, че с Джудит ще отидем и ще отворим всички врати и прозорци и ако има дори една мишка или бръмбар, ще ги изпратим по дяволите.

— Знаех си — каза леля Лавиния, — че от всички хора на света само вие сте тези, които ще ме разберат.

* * *

Навън старомодната градина дремеше, потънала в аромати в топлия летен следобед. Едуард вървеше напред по пътеката през градината с рози, надолу по каменните стъпала към овощната градина. Тук тревата беше окосена и струпана на малки купи. По дърветата вече имаше плодове, бяха започнали да падат по земята, да лежат там, загниващи и сочни, под облаци оси. Въздухът леко миришеше на сайдер.

— Някой бере ли плодовете? — попита Джудит.

— Да. Но проблемът е, че градинарят вече доста остаря, заедно с леля Лавиния и Изабел, и вече това не му е по силите. Ще трябва някой да му помогне, когато ябълките трябва да се оберат и съхранят за зимата. Ще поговоря с татко. Може би Уолтър Мъдж или някое друго от момчетата ще дойде някой ден и ще ги обере с подвижна стълба.

Той вървеше пред нея, промушваше се под провисналите клони, натежали от тъмночервени плодове. Високо над главите им на някакво дърво пееше кос. Къщичката, закътана на завет в обраслия си в храсталак ъгъл, се припичаше на слънце. Едуард се изкачи по стълбите, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. Той влезе, Джудит го последва.

Те стояха много близо един до друг в малкото пространство между двете дървени легла. Приятно миришеше на креозот, но беше горещо и задушно, въздухът бе застоял и напечен от затворената топлина. Гигантска синя муха бръмчеше около ветроупорния фенер, който висеше от централната греда, а в един ъгъл се диплеше огромна паяжина, осеяна с мъртви мухи.

— Ух! — възкликна Едуард и отиде да отвори прозорците. Всички се бяха поизкорубили и за целта трябваше мускулна сила. Синята муха излетя навън на чист въздух.

— Какво да правя с паяжината? — попита Джудит.

— Махни я.

— С какво?

Той разрови в шкафа от щайги за портокали и измъкна малка четка и очукана лопатка за боклук.

— Непрекъснато трябваше да метем пода. — И тя гледаше, сбърчила нос от отвращение, как той грижливо се разправи с паяжината и гадните й жертви, събра ги в лопатката, после излезе навън и изсипа съдържанието в тревата. — Какво още? — попита той, като се върна.

— Мисля, че друго няма. Никакви следи от мишки, никакви птичи гнезда. Може би прозорците трябва да се измият.

— Това ще е хубаво занимание за теб някой ден, когато няма какво друго да правиш. — Той пъхна четката и лопатката на мястото им в импровизирания шкаф и после седна на края на едно от леглата. — Тук може да се играе на мама и татко.

— Това ли правехте? — Тя седна на другото легло срещу него в тясното пространство. Беше все едно да разговаряш в кабината на лодка или в третокласно купе на влак. — Тук, имам предвид.

— Никакви такива глупости. Бяха истински неща, като лагерни огньове и от сорта. Белехме картофи и готвехме възможно най-отвратителни манджи, които кой знае защо имаха несравним вкус. Наденички, агнешки ребърца или прясна скумрия, ако бяхме ходили за риба. Но бяхме калпави готвачи. Никога не го правехме както трябва. Все нещо беше сурово или прегоряло.

— Какво друго правехте?

— Нищо особено. Невинни забавления. Най-хубавото беше да спиш на тъмно с отворени врати и прозорци и да слушаш звуците на нощта. Понякога ставаше адски студено. Една нощ избухна буря със светкавици…

Той беше толкова близо, би могла да протегне ръка и да докосне бузата му. Кожата му беше гладка и с бронзов загар, ръцете му бяха покрити с фини златни косъмчета, очите му със същия като на ризата му син цвят, къдрицата руса коса падаше на челото му. Тя седеше сгушена, мълчеше и се наслаждаваше на гласа му, на красотата му.

— … и светкавица прониза небето. Тази нощ имаше корабокрушение, край Ландс Енд, и видяхме пламъци, избухващи в небето, и мислехме, че са комети…

— Колко странно…

Очите им се срещнаха.

— Мила Джудит, станала си толкова хубава. Знаеше ли това? И много ми липсваше.

— О, Едуард…

— Нямаше да го кажа, ако не го мисля. И ми се струва особено приятно да седим тук заедно, незаобиколени от орди други хора.

— Трябва да ти разкажа нещо — каза тя.

Изражението му неуловимо се промени.

— Важно?

— Мисля, че да, за мен.

— Какво е то?

— Ами… За Били Фосет.

— Старият пръч. Не ми казвай, че отново е надигнал глава.

— Не. Отиде си. Отиде си завинаги.

— Обясни ми.

— Ти беше прав. Каза, че ми трябва катализатор, и това стана. То промени всичко.

— Разкажи ми.

И тя му разказа. За Ели и ужасното й преживяване в киното. За пълното със сълзи нейно признание пред Уорънови и Джудит. За яростта на госпожа Уорън, последвалото им посещение в полицията и повдигането на официално обвинение срещу Били Фосет за недостойно поведение и тормоз на младо момиче.

— Всичко това отне цяла вечност. Колелата на официалната власт се задвижват много бавно. Но го направихме.

— Браво на вас. Време му беше на гнусния стар мръсник. Какво ще стане?

— Предполагам, че случаят ще бъде разгледан на следващото съдебно заседание в Бодмин.

— Междувременно той ще се вари в собствен сос от страх. Това е достатъчно да държи ръцете му далече от малките момичета.

— Това ме накара да се чувствам много силна, Едуард. Много положителна. Да не се страхувам вече…

Той се усмихна.

— В такъв случай… — той протегна ръце, сложи ги на раменете й и се наведе напред през малкото пространство между тях, после я целуна по устата. Лека целувка, която скоро стана страстна, но този път тя нито се отдръпна, нито го отблъсна, защото да му позволи да прави каквото иска, беше всичко, което желаеше. Когато отвори устата си срещу неговата сякаш електрически ток я прониза цялата до последния й нерв, и цялото й тяло сякаш оживя със скок.

Той стана, прегърна я, вдигна я и я сложи на леглото, на което седеше. Седна до нея и нареди възглавници около главата й, нежно отмести косата от лицето й и после внимателно започна да разкопчава малките седефени копчета на памучната й рокля.

— Едуард… — Гласът й беше едва чут шепот.

— Да обичаш, не значи да спреш дотук. Това е само началото…

— Аз никога…

— Знам, че не си го правила. Но аз съм го правил. Правил съм го преди и ще ти покажа как става.

Той полека смъкна роклята от раменете й, после белите сатенени презрамки на сутиена й и тя усети прохладния въздух по голите си гърди. Той наведе глава и зарови лицето си в меката кожа между тях. И тя не беше изплашена ни най-малко, само спокойна и възбудена едновременно, и взе главата му в ръцете си, и се загледа в лицето му.

— Обичам те, Едуард. Искам да знаеш, че сега… — И след това нямаше нито време, нито възможност, нито необходимост да казва каквото и да било.

* * *

Отново бръмчене. Този път не синя муха, а огромна мъхеста пчела, замаяна от нектар. Джудит отвори очи и загледа как тромаво се щура под малкия насмолен таван и накрая се настани залепена на прашното стъкло на прозореца.

Тя се размърда. До нея на тясната койка лежеше Едуард, ръката му под нея, главата й на рамото му. Тя обърна глава. Блестящите му очи бяха отворени и стряскащо близо, така че тя виждаше във всеки ирис толкова много вариации на синьо, че все едно гледаше морето.

Той попита много меко, много тихо:

— Всичко наред ли е?

Тя кимна.

— Не си премазана, ожулена или наранена?

Тя поклати глава.

— Ти си изключителна.

Тя се усмихна.

— Как се чувстваш сега?

— Сънлива. — Тя сложи ръка на голите му гърди, опипа костите на гръдния му кош под твърдата загоряла на слънцето плът. — Колко е часът?

Той вдигна ръка да погледне часовника си.

— Три и половина.

— Толкова късно?

— Късно за какво?

— Мислех, че сме тук само от миг-два.

— Както често казва Мери Милиуей, времето лети, когато ти е приятно. — Той въздъхна дълбоко. — Май трябва да се размърдаме.

Трябва да се покажем на пикника, иначе ще ни бъдат зададени хиляда проверяващи и неудобни въпроси.

— Да. Сигурно. Знам.

Той я целуна.

— Полежи малко тук. Не бързаме чак толкова. Вдигни главата си и ме освободи. Започвам да се схващам.

Тя го послуша и той се измъкна и седна с гръб към нея, намъкна ризата и шортите си, после панталона, изправи се, за да натъпче вътре краищата на ризата си, да затвори ципа, да закопчае катарамата на кожения си колан. В овощната градина зад отворената врата бризът клатеше клоните на ябълковите дървета и сенки пробягваха по дървените стени на къщурката. Тя чу песента на коса, далечните чайки и от много далече шумът на кола, която се катери по хълма откъм Розмълиън. Тогава Едуард я остави и излезе навън, като потърси в джоба си цигари и запалка. Джудит се обърна настрана и го загледа. Цигарата му бе запалена, той се премести малко, за да опре рамото си на дървения стълб на малката веранда и тя помисли, че вида му отзад напомняше малко илюстрация на разказ от Съмърсет Моъм, един от малайските. Малко разчорлен и приятно декадентски, с босите си крака и разрошена коса, и светския вид, който му придаваше цигарата. Всеки момент някое мургаво момиче, облечено в саронг, може да се измъкне дебнешком от джунглата (овощната градина), за да се извие съблазнително в ръцете му и да мърмори любовни слова.

Едуард. Тя усети как усмивка се промъква на лицето й. Сега връщане не можеше да има. Бяха направили последната стъпка и той се беше държал страшно приятно, като беше поискал Джудит за себе си по най-сложния начин. Беше я избрал, обичаше я. Бяха двама. Двойка. Някога някъде ще се оженят и ще бъдат заедно завинаги. По този въпрос нямаше и сянка от съмнение и перспективата я изпълваше с топло усещане за продължителност. По някаква причина светските ритуали на това състояние — предложение, годеж, сватба дори не й минаваха през ума. Те бяха просто конвенционална гарнитура, маловажна и почти излишна, защото тя се чувстваше сякаш тя и Едуард като езичници вече бяха си дали обет.

Тя се прозина, седна и посегна към собствените си дрехи — бикини и сутиен, басмената рокля, вдигната от пода. Тя я нахлузи през главата си, закопча копчетата и помисли, че трябва да среше косата си, но нямаше гребен. Едуард допуши цигарата си, хвърли я и се върна при нея, отново седна и те се оказаха лице в лице както преди час, и преди век, и преди цял свят.

Тя мълчеше. След малко той каза:

— Наистина вече трябва да тръгваме.

Но тя още не искаше да си тръгват. Имаше толкова много неща за казване.

— Аз наистина те обичам, Едуард. — Това беше най-важното. — Мисля, че винаги съм те обичала. — Беше чудесно да може да казва тези думи, без да се притеснява или прикрива от тук нататък. — Това е като внезапно сбъдване на всичко. Не мога да си представя някога да обичам някого другиго.

— Но ще обичаш — каза той.

— О, не. Не разбираш. Никога няма да мога.

Той повтори същото.

— Да, ще обичаш. — Говореше много внимателно. — Сега ще пораснеш. Вече не си дете, не си дори в юношеска възраст. На осемнадесет! С целия ти живот пред теб. Това е само началото.

— Знам. На това да съм с теб. Да ти принадлежа.

Той поклати глава.

— Не. Не с мен…

Объркване.

— Но…

— Чуй ме. Това, което казвам, не значи, че не съм невероятно, много силно привързан към теб. Защитаващо. Нежно. Всичко това. Всички верни думи. Всички истински емоции. Но те принадлежат на сега. На този момент, на този следобед. Не са точно ефимерни, но сигурно не са завинаги.

Тя слушаше, и чуваше, и беше вцепенена. Не можеше да повярва. Той не знаеше какво говори. Не можеше да знае какво прави. Тя почувства, че топлата увереност, че е обичана, че това е над всичко друго, завинаги, бавно се изцежда от сърцето й като вода от филтър. Как той не можеше да чувства същото като нея? Как не може да разбере това, което тя знае вън от всякакво съмнение? Та те си принадлежаха. Един на друг.

Но сега…

Това беше повече, отколкото тя можеше да понесе. Търсеше трескаво слабите места в аргументите му, причина, заради която се измъква, за неговата перфидност.

— Знам защо е така. Заради войната. Ще има война и ти ще трябва да отидеш и да се биеш заедно с Кралските въздушни сили, и може да те убият и не искаш да ме оставиш сама…

Той я прекъсна.

— Войната няма нищо общо с това. С война или без, пред мен има още цял живот да преживея, преди да се посветя на единствена личност. Да се спра. Да имам деца. Да поема Нанчероу от баща си. Още нямам двадесет и две години. Не мога да вземам решения за дълго време дори ако някой е опрял пистолет в главата ми. Може и да се оженя някой ден, но не преди да стана на тридесет и пет години, а дотогава ти ще си изминала свой собствен път, ще си взела свои собствени решения и ще живееш щастливо след тях.

Той й се усмихна окуражително:

— Сингапур. Отиваш в Сингапур. Може би ще се омъжиш за някой приказно богат китайски търговец или плантатор и ще живееш в невероятен разкош заедно с всички източни богаташи, обслужвани от боси прислужници.

Звучеше като възрастен, който се опитва да придума навъсено дете да си върне доброто настроение.

— И помисли си само за пътуването си. Не мога да си представя, че ще стигнеш до Суецкия канал, без да си получила поне две дузини предложения…

Той говореше глупости. Тя изгуби търпение и се нахвърли върху него.

— Не се шегувай с това, Едуард, защото никак не е смешно.

— Не е. Предполагам, че не е — каза той огорчено. — Но така преодолявам страха си, защото не искам да те наранявам по никакъв начин.

— Това, което казваш, е, че не ме обичаш.

— Обичам те.

— Не както аз теб.

— Може би. Както казах, изпитвам странно желание да те предпазвам, да те защитавам, сякаш по някакъв начин съм отговорен за щастието ти. Като Лъвдей и все пак не като нея, защото ти не си ми сестра. Но те гледах като порастваш, и ти стана част от Нанчероу и семейството през тези години. Онзи инцидент с проклетия Били Фосет сложи всичко на мястото му за мен. Колко си самотна и колко си уязвима. Настръхвам при мисълта как си била травмирана от онзи проклет дъртак. Не можех да си представя да се случи отново…

Тя най-после започна да разбира.

— И затова спа с мен. Прави любов с мен. Ти го направи.

— Исках да премахна тоя призрак завинаги. Трябваше да съм аз, а не някой невеж, як простак да те лиши от сладката ти девственост, като ти причини страдания и разруши цялата радост от секса.

— Правиш ми услуга. Съжаляваш ме. Добро дело. — Тя усети, че започва да я боли главата. Чувстваше болката като лента, която здраво се стяга зад очните й ябълки, като биене в слепоочията. — Добра услуга — завърши горчиво тя.

— Мила Джудит, никога не мисли това. Позволи ми поне да те обичам с най-добри намерения.

Но това не беше достатъчно. Никога нямаше да бъде. Тя погледна надолу, далече от очите му. Краката й бяха още боси. Тя се наведе, взе един от сандалите си и започна да го обува, като закопча кожената каишка.

— Явно се показах като ужасна глупачка. Но може би няма нищо чудно.

— Ни най-малко. Не е така. Не е глупаво да обичаш. Само че е безсмислено да даваш цялата си любов не на когото трябва. Не съм този, който ти е нужен. Трябва ти някой съвсем различен, по-стар мъж, който ще ти даде всички чудесни неща, които наистина заслужаваш и които никога няма да намеря в сърцето си, за да ти дам.

— Иска ми се да ми беше казал всичко това по-рано.

— По-рано нямаше да е уместно.

— Говориш като адвокат.

— Ядосана си.

Тя се обърна към него.

— Добре, каква очакваш да бъда?

Очите я боляха, пълни с непролети сълзи. Той ги видя и каза с известна тревога:

— Не плачи.

— Не плача.

— Не понасям да плачеш. Караш ме да се чувствам такъв боклук.

— И сега какво?

Той сви рамене.

— Ние сме приятели. Това нищо не може да го промени.

— Просто продължаваме? И тактично не позволяваме Даяна да се тревожи? Както правехме и преди. Не знам дали ще мога да го направя, Едуард.

Той не отговори. Тя започна да закопчава другия си сандал и след малко той пъхна босите си крака в обувките си и върза връзките им. После стана, отиде да затвори и залости прозорците. Синята муха беше отлетяла. Той отиде до вратата и изчака тя да мине пред него. Когато тя направи това, той я спря с ръка и я обърна с лице към себе си. Тя го погледна в очите, а той каза:

— Опитай да разбереш.

— Разбирам. Отлично. Но от това не ми става по-леко.

— Нищо не се е променило.

Което според Джудит беше може би най-глупавото и най-невярно нещо, което някога беше чувала да казва един мъж. Тя се отдръпна от него и скочи навън в градината, затича по тревата, навеждаше се под клоните и с всички сили се мъчеше да не избухне в сълзи.

Зад нея той грижливо затвори и залости вратата. Беше станало. Беше свършено.

Те се върнаха в Нанчероу в мълчание, което не беше нито мъчително, нито успокояващо. Нещо като точно по средата. Със сигурност не беше време за незначителен разговор, а главоболието на Джудит достигна такива размери, че не можеше да направи и най-малкото усилие дори за тривиални реплики. Започна леко да й се гади и някакви странни попови лъжички започнаха да плуват наоколо в полезрението й. Никога не беше имала мигрена, но момичетата в училище понякога имаха и се опитваха да опишат симптомите й. Чудеше се дали това е мигрена, но вероятно не беше, защото знаеше, че тя се развива дълго, понякога с дни, а нейната дойде изведнъж, като удар с чук.

Тя мислеше със свито сърце за останалата част на този безкраен ден. Ще пристигнат вкъщи, после веднага ще излязат пак, за да се присъединят към останалата част от хората в заливчето. Ще минат през градината, през тунела от гунера, ще пресекат кариерата. Ще се появят на скалите и ще видят под тях останалите, настанали се под традиционната скала. Кафяви тела, мазни от кремове против изгаряне, ярки плажни кърпи, постлани навсякъде, сламени шапки, дрехи, захвърлени там, където са ги съблекли. Повишени гласове и после плясък, когато някой се хвърля в морето от високата скала над дълбокото. И над всичко искрящата светлина, безмилостното сияние на морето и небето.

Всичко е в повече. Когато приближиха към къщата, тя дълбоко пое въздух и каза:

— Мисля, че нямам желание да ходя на морето.

— Трябва да дойдеш. — Тонът на Едуард се изостри нетърпеливо. — Знаеш, че ни очакват.

— Боли ме главата…

— О, Джудит… — Той явно мислеше, че това е претекст, съчинен набързо.

— Наистина ме боли. Не лъжа. Очите ми горят и виждам попови лъжички, главата ми ще се пръсне и малко ми се гади.

— Така ли?

Сега той беше загрижен. Обърна глава и я погледна.

— Вярно, изглеждаш малко бледа. Защо не ми каза?

— Казвам ти сега.

— Кога започна?

— Преди малко. — Беше най-доброто, което можа да измисли в отговор.

— Съжалявам. — Той наистина се разкайваше. — Горката Джудит. В такъв случай щом влезем защо да не вземеш аспирин или нещо подобно и не полегнеш малко. Скоро ще ти мине. Можем да отидем на залива по-късно. Те няма да си тръгнат преди седем часа, така че има много време.

— Да.

Тя с копнеж си помисли за тихата си стая, спуснатите пердета срещу безпощадната светлина, прохладата на мекия лен под пулсиращата й глава. Покой. Самота. Малко време, през което да събере достойнството си и да ближе раните си.

— Може би ще взема. Няма нужда да ме чакаш.

— Не искам да те оставям сама.

— Няма да съм сама.

— Ще бъдеш. Мери е на залива с другите, а татко прави неделната си обиколка на фермите с господин Мъдж.

— Но майка ти е тук.

— Тя е болна.

— Ще ми мине.

— Но ще дойдеш, когато престане главоболието, нали?

Изглежда, че това беше важно за него. За да си спести спора, тя каза:

— Да. Може би като стане по-хладно.

— Едно вечерно плуване ще бъде за теб най-полезното нещо на света. Прогонва нещастията, прояснява главата.

И тя си помисли колко чудесно би било това, ако само беше възможно. Но каквото и да правиш, вътрешността на главата ти продължава да блъска и не можеш да се избавиш от мелницата на нещата, които искаш да забравиш.

Те се върнаха. Едуард паркира пред отворената врата. Слязоха от колата и влязоха в къщата. Там, на масата в центъра на фоайето, стоеше кошницата с храна, пълна с кутии и термоси. Но също така, внимателно сгънати върху всичко това, имаше две плажни кърпи на бели и червени райета, банските на Едуард и Джудит. До кошницата, притисната с подноса за писма, имаше бележка, написана с ръката на Атина.

Не казвайте, че не сме помислили за всичко.

Приготвихме ви за плажа, за да не губите време.

Тръгвайте веднага, не се мотайте. Целувки. Атина

Едуард я прочете на глас.

— По-добре тръгвай веднага — каза Джудит.

Но той очевидно се чувстваше виновен и не искаше да я остави сама. Сложи ръце на раменете й и я погледна право в очите.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Разбира се.

— Имаш ли аспирин?

— Ще намеря. Просто тръгвай, Едуард.

Но той се размотаваше.

— Прости ли ми?

Беше като малко момченце, засегнато от неодобрението на другия, което иска непременно да се увери, че всичко в неговия свят си е на мястото.

— О, Едуард, грешката беше толкова моя, колкото и твоя.

Това беше вярно, но толкова засрамващо, че беше неприятно да мислиш за него.

Но за Едуард то беше достатъчно.

— Добре. — Той се усмихна. — Не обичам да ми се сърдиш. Не понасям мисълта да не бъдем приятели. — Той леко я прегърна, после я остави и се обърна, взе тежката кошница и се отправи към вратата.

На излизане той се обърна за последен път и каза:

— Ще те чакам.

Джудит усети как глупавите сълзи отново нахлуват в очите й и беше невъзможно да говори. Затова кимна, като искаше Едуард час по-скоро да си тръгне, и той се отдалечи през отворената врата. Силуетът му за миг се очерта от слънчевата светлина и изчезна.

Тя стоеше. Къщата беше празна и тиха. Нито звук. Само бавното тиктакане на високия дядов часовник, който стоеше в подножието на стълбището. Видя, че е четири и петнадесет. Всички бяха излезли, разпръснати. Само самата тя и горе болната, вероятно заспала в пищното си легло Даяна с Пико свит край нея.

Тя тръгна към стълбището с намерение да се качи, но по някаква причина се почувства толкова изтощена, че вместо това рухна на долното стъпало и опря чело на прохладния парапет. Сълзите й вече течаха и последното, което разбра, бе, че ридае, че хълца като дете. Нямаше значение, естествено, защото нямаше кой да я чуе, а беше някакво облекчение да освободи болката и да я излее навън. Очите й лееха сълзи, носът й течеше и, разбира се, нямаше носна кърпа, затова опита да избърше очи с полата си, но не можеше да издуха носа си с нея…

В този момент чу бързи стъпки на горната стълбищна площадка. В началото на стълбището те спряха.

— Джудит!

Мери Милиуей. Джудит замръзна насред дълбоко, задавящо ридание.

— Какво правиш тук?

Но Джудит, която трескаво бършеше сълзите си, не можеше да отговори. Мери тръгна надолу.

— Мислех, че и двамата сте се върнали много отдавна и сте отишли на залива още преди часове. А после от детската стая видях, че Едуард върви през градината сам. Госпожа Боскауен е добре, нали? — Тонът й стана остър от тревога. — Няма нищо лошо, нали?

Като стигна до Джудит, Мери сложи ръка на рамото й. Джудит избърса носа си като хлапе с опакото на ръката си и поклати глава.

— Няма. Тя е добре.

— Нали не сте стояли при нея прекалено дълго? Не сте я преуморили?

— Така е, не сме.

— Защо тогава се забавихте толкова?

— Отидохме в хижата да изчистим паяжините.

— За какво тогава са тези сълзи? — Мери седна на стъпалото до Джудит и сложи ръка на рамото й. — Хайде, кажи на Мери. Какво има? Какво стана?

— Нищо. Аз… Просто ме боли главата. Не исках да отида на залива.

Чак сега тя обърна глава към Мери. Видя познатото луничаво лице, загриженото и меко изражение на очите й.

— Ти… Ти имаш ли носна кърпичка, Мери?

— Разбира се. — И тя извади една от джоба на раираната си престилка, подаде й я и Джудит признателно издуха носа си. След като престана да подсмърча, тя се почувства съвсем мъничко по-добре.

— Мислех, че и ти трябваше да отидеш на залива с всички други.

— Не, не отидох. Не исках да оставя госпожа Кеъри-Луис сама, защото може да поиска нещо. Сега какво ще правим с това главоболие? Да седиш тук като чувал стари въглища няма да ти помогне да се отървеш от него. Защо не се качиш в детската с мен, ще потърся някакво лекарство в шкафа. А после тихо ще си поседим и ще изпием по чаша чай. Тъкмо се канех да сложа чайника…

Комфортът от нейното присъствие, аурата й на нормалност и здрав разум действаха като балсам. Тя се изправи, помогна на Джудит да стане и я поведе нагоре по стълбите към детската стая. Сложи я в ъгъла на провисналия стар диван и отиде да дръпне малко пердетата, за да не блести слънцето в очите на Джудит. След това изчезна в съседната баня и се върна с чаша вода и две таблетки.

— Вземи ги и след малко ще се почувстваш по-добре. Просто седи мирно, а аз ще приготвя чай.

Джудит покорно изпи таблетките и им помогна със студена чиста вода да минат по-лесно. Тя легна назад и затвори очи. Усети бриза, който влизаше през отворения прозорец, и усети успокояващия мирис на тази стая — на прясно изгладени чаршафи, сладки бисквити и рози, които Мери беше набрала и подредила в синьо-бяла кана в средата на масата. Ръката й още беше стиснала носната кърпа на Мери и тя не се отделяше от нея, сякаш беше нещо като талисман.

Мери скоро се върна с чайник, чаши и чинийки на малък поднос. Джудит се раздвижи, но Мери й каза:

— Не мърдай. Ще сложа подноса на тази малка табуретка. — Тя дръпна свой някогашен сестрински стол и се настани удобно с гръб към прозореца. — Нищо по-добре от чаша чай не може да оправи лошото настроение. В цикъл си, нали?

Джудит можеше да излъже и да отговори „да“, и това щеше да е чудесно извинение, но никога не беше лъгала Мери и не можа да се застави да го направи и сега.

— Не. Не, не е това.

— Кога започна?

— Този следобед. — Тя пое димящата чаша от ръката на Мери, а нейната собствена леко трепереше и чашката леко тракна в чинийката. — Благодаря ти, Мери. Ти си светица. Толкова се радвам, че не си отишла до залива. Не знам какво щях да правя, ако ти не беше тук.

— Мисля, че никога досега не съм те виждала да плачеш така.

— Така е, мисля, че не си ме виждала.

Тя започна да пие чая си. На малки глътки, парещо горещ и чудесно освежаващ.

— Нещо се е случило, нали?

Джудит вдигна поглед, но Мери съсредоточено си наливаше чай.

— Защо каза това?

— Защото не съм глупачка. Познавам ви всичките вас, децата, като опакото на ръката си. Нещо е станало. Не би плакала за нищо, да изплакваш цялото си сърце сякаш си загубила целия свят.

— Аз… Аз не знам дали мога да говоря за това.

— Ако изобщо можеш да говориш на някого за това, можеш да го кажеш и на мен. Имам очи, Джудит. Гледах те как порастваш. Винаги малко ме е било страх, че това може да се случи.

— Какво може да се случи?

— Заради Едуард е, нали?

Джудит я погледна и не видя на лицето й нито любопитство, нито неодобрение. Тя просто констатираше факт. Нито съдеше, нито обвиняваше. Беше видяла толкова много през живота си, и познаваше децата на Кеъри-Луис, с целия им чар и недостатъци повече от всеки друг.

— Да, заради Едуард е — каза тя. Облекчението от това, че го призна, че го каза на глас беше огромно.

— Влюби се в него, нали?

— Беше почти невъзможно да не се влюбя.

— Скарахте ли се?

— Не. Не сме се карали. Просто нещо като недоразумение.

— Обсъдихте всичко, нали?

— Мисля, че направихме точно това. Но открихме само че не го чувстваме по един и същи начин. Виждаш ли, мислех, че е правилно да му кажа какво чувствам. Мислех, че сме преминали фазата на преструването. Но съм сбъркала напълно и накрая разбрах, че единственото, което постигнах, е, че се показах като пълна глупачка.

— Хайде, не започвай пак да плачеш. Можеш да ми кажеш. Ще те разбера…

С известно усилие Джудит се стегна, докосна лицето си със смачканата носна кърпа. Отпи чай. И каза:

— Разбира се, че той не е влюбен в мен. Привързан е към мен като към Лъвдей, но не ме иска завинаги. Истината е, че това вече се беше случвало веднъж… През последната Коледа. Но бях прекалено малка тогава да се справя с това… Паникьосах се. И после се скарахме, и това можеше да бъде най-ужасно трудно и объркващо за всекиго. Но не беше, защото Едуард беше толкова разумен и готов да забрави какво беше станало и да започне всичко отначало. И всичко вървеше добре. Но този следобед…

Но, разбира се, тя не можеше да каже на Мери. Беше толкова интимно. Лично. Дори шокиращо. Седеше загледана в чашата си с чай и усещаше как предателска червенина пропълзява към страните й.

— Отидохте малко прекалено далече този път, нали? — каза Мери.

— Може да се каже.

— Е, ставало е преди, ще става и занапред. Но малко ме е яд на Едуард. Той е привлекателен мъж и ще свали и птичките от дърветата, но не мисли за другите, нито за бъдещето. Носи се през живота като водно конче. Не съм виждала такова момче. Намира си приятели, води ги вкъщи и после минава към следващите, преди да успееш да мигнеш.

— Знам. Мисля, че винаги съм знаела.

— Искаш ли още чай?

— След малко.

— Как е главоболието?

— Малко по-добре. — Което беше вярно. Но това облекчение беше оставило празнота, сякаш болката беше източила съзнанието й от всякакво съдържание. — Казах на Едуард, че ще отида на залива. По-късно, когато стане по-хладно.

— Но не ти се ходи?

— Така е. Но няма нищо общо с това, което чувствам. Просто не искам да ги виждам всичките… Лъвдей и Атина, и другите. Не искам да ме гледат и да ми задават въпроси и да се чудят какво е станало. Не искам да се срещам с никого. Иска ми се просто да изчезна.

Тя очакваше Мери да й каже: „Не ставай глупава. Няма смисъл да бягаш. Никой не изчезва. Не можеш просто да изчезнеш“. Но Мери не направи нито една от тези обезкуражаващи забележки. И вместо тях каза:

— Знаеш ли, мисля, че това не е лоша идея.

Джудит я погледна смаяно, но лицето на Мери беше напълно спокойно.

— Какво имаш предвид, Мери?

— Къде е госпожа Съмървил сега? Леля ти Биди?

— Леля Биди?

— Да. Къде живее?

— В Девън. Боуви Трейси. В къщата си там.

— Нали щеше да поживееш при нея?

— Да. Известно време.

— Бъркам ти се, знам. Но мисля, че е добре да заминеш сега.

— Сега?

— Да. Сега. Същият този следобед.

— Но не мога просто да отида…

— Слушай, мила. Просто ме изтърпи. Някой трябва да каже това и освен мен няма кой да го направи. Собствената ти майка е на другия край на света, а госпожа Кеъри-Луис, при цялата й любезност, никога не е била особено полезна в тези неща. Вече ти казах, гледах те как растеш, познавам те от деня, когато Лъвдей те доведе тук от училище. Видях как те погълна това семейство, как стана част от тях, и това беше чудесно. Но също и опасно. Защото те не са твоето семейство и ако не внимаваш много, те заплашва опасност да изгубиш идентичността си. Вече си на осемнадесет години. Мисля, че е време да се освободиш и да поемеш по свой път. И нито за миг не си помисляй, че искам да се отърва от теб. Ще ми липсваш много, твърде много, и не искам да те губя. Просто го казвам, защото си личност сама по себе си, със свое собствено мнение и се страхувам, че ако още много дълго останеш да живееш тук, в Нанчероу, ще започнеш да забравяш това.

— Откога мислиш за това, Мери?

— От последната Коледа. Тогава се досетих, че започваш да се увличаш по Едуард. Молех се да не стане, защото знаех как ще свърши.

— И, разбира се, си права.

— Не обичам да съм права. Само знам, че те са няколко силни характери, тези Кеъри-Луис. Семейство от родени лидери, може да се каже. Ти се озова в нещо като емоционална каша, но най-доброто, което може да се направи в такива времена е решително да започнеш да се бориш със затрудненията. Поеми инициативата. Ако не за друго, това поне помага да подкрепиш собственото си достойнство.

И Джудит знаеше, че тя е права. Защото много подобно нещо се беше случило, когато Били Фосет беше толкова силно изплашил горката Ели в киното, а Джудит беше поела контрола и беше завела всички в полицейския участък, за да подадат оплакване. И след това никога не бе се чувствала толкова силна и оптимистично настроена, а Били Фосет беше прогонен завинаги.

Леля Биди. Самата идея да замине далече от Едуард и Нанчероу и всички тях поне за малко беше изключително съблазнителна. Просто за достатъчно дълго, за да се установи правилната пропорция между нещата, да се справи с мъката, да вкара живота си отново в релси. Леля Биди не познава Едуард. Тя няма да задава въпроси, просто ще се радва да бъде за малко в нейната компания и на претекста да организира едно-две коктейлни партита.

Но усложненията на заминаването бяха твърде многобройни, за да се справи с тях.

— Как просто да тръгна? Как да си замина? Без никакъв претекст? Ще бъде прекалено невъзпитано.

— Добре, преди всичко трябва да слезеш долу в кабинета на полковника и да телефонираш на госпожа Съмървил. Имаш ли номера й? Добре. Значи й звъниш и питаш има ли нещо против да отидеш тази вечер. Можеш да измислиш някакъв претекст, ако попита защо. Можеш да отидеш с малката си кола. Няма да ти отнеме повече от четири часа, а при малко късмет и трафикът няма да е много голям.

— Ами ако я няма? Или не ме иска?

— Ще те иска. И без това се канеше да я посетиш, става дума само да отидеш малко по-рано. И после ще съчиним причината за заминаването ти. Ще излъжем. Ще кажем, че тя не е добре, съвсем сама е, има грип, трябва някой да я гледа, счупила си е крака. Ще кажем, че тя ти се е обадила, вик за помощ, и е изглеждало толкова спешно, че си скочила право в колата и си заминала.

— Не ме бива да лъжа. Всички ще разберат, че измислям.

— Не е нужно да лъжеш. Аз ще го направя. Полковникът ще се върне чак за вечеря тази вечер. Той и господин Мъдж отидоха да видят някакви говеда някъде към Сейнт Джъст. А Едуард, Атина, Лъвдей и другите няма да си дойдат от скалите най-малко още час.

— Искаш да кажеш, че не трябва да се сбогувам?

— Не трябва да виждаш никого от тях отново, не и преди отново да се почувстваш силна и готова.

— Но все пак ще се върна. Ще дойда, преди да замина за Сингапур. Ще трябва да се сбогувам с полковника и Даяна.

— Разбира се. И ние всички ще чакаме това с нетърпение. Но точно сега значи да се очаква твърде много от теб дори само за да продължиш след всичко, което ти се е случило. А мисля, че това ще изисква твърде много и от страна на Едуард.

— Това е нещо като катализатор, нали?

— Нямам представа какво е катализатор. Знам само, че не можеш да бъдеш друга, освен себе си. Към края на деня вече ще си приела напълно това.

— Звучиш като госпожица Като.

— Мога да бъда и по-лоша.

Джудит се усмихна.

— Ами ти, Мери? И ти си част от семейството, но не те виждам като погълната от тях или пък като загубила идентичността си.

— При мен е друго. Аз работя за тях. Това ми е службата.

— Но не би могла да ги напуснеш?!

Мери се разсмя.

— Така ли смяташ? Мислиш, че ще стоя тук вечно, ще старея и ще ставам все по-безполезна. По малко ще гладя, ще чакам Атина да наниже поредица бебета, ще поема нова поредица безсънни нощи, въжета с пелени и оправяне на нощни гърнета? И после да получа някакъв удар или нещо друго от старост. И да стана бреме. За което някой трябва да се грижи. Така ли виждаш бъдещето ми?

Джудит беше малко смутена, защото, колкото и да е срамно, беше точно така. Предана прислужница, дългогодишна, седнала загърната в шал на стол, която кърпи дрехи, които никой никога няма да носи. Ще й носят чай и тайно ще мърморят против нея, защото е толкова досадна. Но каза само:

— Просто не мога да си представя да бъдеш другаде, освен в Нанчероу.

— Е, грешиш. Когато стана на шестдесет, ще се пенсионирам и ще живея в къща във фермата на брат ми край пътя за Фалмът. Тя е моя. Спестявах парите си и я купих от него за двеста и петдесет паунда. Така че ще бъда независима. И така ще свърша дните си.

— О, Мери, браво на теб. Но какво ще правят всички те без теб не мога да си представя.

— Ще се оправят. Никой не е незаменим.

— Те знаят ли плановете ти?

— Полковникът ги знае. Когато купих къщата, му казах. Споделих с него. Той дойде и видя къщата, и плати за земемерското изследване.

— А госпожа Кеъри-Луис?

Мери се засмя и поклати глава.

— Дори за миг не си представям, че полковникът й е казал. Той я пази, знаеш. От всичко. Като дете. А сега… — Мери отново бе станала практична. — Губим време. Дърдоренето няма да ни свърши работата. Ако искаш да заминеш, трябва да се размърдаме…

— Ще ми помогнеш ли да си събера багажа?

— Първо се обади на леля си — каза Мери. — Няма смисъл да се слага каруцата пред коня.

* * *

Даяна се събуди. Беше спала цял следобед. Разбра това още щом си отвори очите, защото слънцето се беше спуснало по небето и лъчите му сега падаха косо през западния прозорец. Пико до нея все още дремеше. Тя се прозина и протегна, седна облегната на възглавниците си и помисли колко идеално би било, ако сънят можеше не само да възстановява, а и да изглажда едновременно с това всички тревоги, така че човек да се събужда с напълно ясно и необезпокоено съзнание, гладко и празно като плаж, измит и загладен от отлива.

Но не можеше да е така. Тя се събуди и потискащите й тревоги веднага се струпаха край нея и отново надигнаха глави. Просто бяха я чакали. Леля Лавиния, възстановена, но все още много нестабилна. Война, готова да връхлети. Кога не знаеше никой. До две седмици може би. Или седмица. Дори дни. Безкрайните бюлетини по радиото, вестниците, заглавията, които ставаха всеки час все по-застрашителни. Изражението на страдание на Едгар разкъсваше сърцето й. Той се опитваше да го скрие от нея, но невинаги успяваше.

И младите. Джеръми, непоколебимият, твърдата й опора от толкова много години. Но сега е в отпуска за заминаване, вече на път. Той пръв си отива, но щом обявят война, всички други ще бъдат на фронтовата линия на призованите. Нейният скъп Едуард ще лети на онези страхотно опасни аероплани — съвсем достатъчно опасни и без някакви немци да те обстрелват с куршуми в същото време. И приятелят му Гас, който вече е офицер в Планинарите на Гордън. Те никога няма да се върнат към прелестните остри кули на онзи прекрасен град, където не правеха нищо друго, освен да поемат знания и да се забавляват. Колкото до Рупърт, той, разбира се, е редовен военен, но допълнителното усложнение тук е в това, че с Атина искат да се оженят, а той ще бъде изпратен в някаква негостоприемна пустиня с коня си и ще го застрелят, а Атина ще бъде изоставена сама за години и години и ще пропилее младостта си. Всички те, златната младеж, ще загубят безценни години, които никога няма да се върнат.

И малката Лъвдей. На седемнадесет години влюбена за пръв път, без всякаква надежда да започне каквито и да било отношения с предмета на момичешките си мечти. Даяна не можеше да си представи какво ще стане с Лъвдей. Захвърлена по средата на поредна ужасна война, беше невъзможно да предвиди как ще реагира Лъвдей. Но така или иначе тя винаги е била напълно непредсказуема.

Тя се раздвижи и обърна глава към малкия златен часовник до леглото. Беше четири и половина. Страшно й се пиеше чай, но не й даде сърце да позвъни и накара госпожа Нетълбед да катери задното стълбище с подутите си крака. При това и на нея беше й писнало… Може би трябва да стане. Ако успее да събере сили, ще стане, ще се изкъпе, ще се облече и ще слезе долу. Джеръми беше й казал да остане където е, но той не можеше да си представи досадата…

Някой почука на вратата й.

— Кой е?

Ръчката се завъртя и вратата се отвори със скърцане.

— Аз съм. Джудит. Будна ли си?

— Да.

— Не ти ли преча?

— Ни най-малко. Тъкмо си мислех колко ми е досадно тук. Трябва да поговоря с някого.

Джудит влезе, затвори вратата зад себе си и прекоси стаята, за да седне на края на леглото на Даяна. Изглеждаше много стегната и спретната в бяла блуза с жабо, с памучна пола на бели и сини райета. Косата й беше пригладена и току-що вчесана и беше стегнала тънката си талия с ален кожен колан.

— Как се чувстваш сега? — попита Джудит.

— О, по-добре. Само мързелива.

— Спа ли?

— Цял следобед. — Даяна сви вежди. — Защо не си на залива с всички останали?

— Болеше ме глава. Едуард отиде долу сам.

— От горещината е. Как е леля Лавиния?

— Чудесно. Пълна с непринудено желание да говори. Изумително наистина, като се има предвид през какво премина.

— Мислиш ли, че отново ще може да прави всички приятни неща, които правеше преди?

— Разбира се. — Джудит се поколеба за момент, после каза: — Даяна, трябва да ти кажа нещо. Да ти обясня. Трябва да замина. Веднага.

Изумление.

— Да заминеш? Но защо, скъпа?

— Малко е сложно. Тъкмо пиех чай с Мери, и звънна телефонът…

— Не съм го чула.

— Предполагам, че си спала. Беше леля Биди. Биди Съмървил. Хванала е ужасен грип, а чичо Боб и Нед, разбира се, и двамата са в морето, тя е сама и няма никого край нея, само една жена, която идва всеки ден с велосипед в Боуви Трейси и после си отива. Така или иначе това е нещо като вик за помощ и тя попита бих ли могла да отида и да я погледам, докато оздравее. Докторът й е казал, че не бива да остава сама.

— Но, миличка, колко съвършено ужасно. Горката жена. Би ли я поканила да дойде тук и да постои при нас?

— О, много си мила, но не мисля, че може да издържи пътуването. Мисля, че трябва да отида при нея. И без това щях да ходя по-късно. Така че нищо лошо няма и да отида по-рано.

— Колко добро момиче си.

Джудит се усмихна. И на Даяна й хрумна, че изглежда ужасно уморена. Прекрасните й очи бяха потънали и яркото червило само подчертаваше бледността на страните й. Горкото дете, страдало е от главоболие, но само за миг Даяна се запита какво ли е предизвикало неразположението й. Би трябвало да попита, знаеше го, да покаже майчинска загриженост, но при сегашното си състояние не се чувстваше способна да се справя с още изповеди и още проблеми. Освен това винаги съществуваше вероятността това да е свързано с Едуард и дори само по тази причина беше по-добре да не знае нищо. В края на краищата колкото и да обича Джудит, тя не е нейна дъщеря и в момента Даяна имаше предостатъчно грижи на главата, като се стараеше да се справи с цялата несигурност на това, което предстоеше да се случи със собствените й деца. И в резултат:

— Разбира се, че трябва да отидеш, щом е толкова необходимо. Как ще стигнеш дотам?

— С колата си.

— Ще караш внимателно, нали?

— Разбира се.

— Кога тръгваш?

— Веднага. Мери ми помогна да си стегна багажа. Вземам само две-три неща. Не мисля, че ще стоя там много дълго. Но ще се върна непременно, ако мога, защото искам да ви видя всичките, преди да отплавам за Сингапур.

— Разбира се, че ще се върнеш.

— И ще обясниш на полковника за мен?

— Забравих. Няма да го видиш. Нито другите. Колко е ужасно да си тръгнеш, без да им кажеш довиждане. Не можеш ли само да изтичаш до залива за малко, преди да тръгнеш?

— Няма време. Кажи им довиждане от мое име.

— Ще го направя, но знам, че ще бъдат ужасно разстроени.

— Аз… Аз съжалявам, че е така. Много мило от твоя страна, че ме разбираш.

— О, мила, не е по твоя вина. — Джудит стана и тръгна към Даяна, за да я целуне по бузата.

— Това е само за малко — каза тя.

— В такъв случай няма да си казваме „сбогом“. Само au revoir.

— Au revoir.

— Приятен път. — Джудит се усмихна, обърна се и тръгна към вратата. Но когато излизаше, Даяна я повика. — Джудит!

— Какво?

— Мери наблизо ли е?

— Да.

— Кажи й, че Пико трябва да се изведе в градината, за да се изпишка. И я попитай ще бъде ли така свята да ми донесе чашка чай.

Джудит затвори вратата след себе си и тръгна по коридора към детската. Мери я чакаше седнала на перваза на прозореца, загледана в градината. Когато Джудит я повика, тя обърна глава и слезе.

— Видя ли госпожа Кеъри-Луис?

— Да. Будна е. Казах й лъжата си. Всичко е наред. Не ми зададе никакви въпроси. Само ме помоли да ти кажа да изведеш Пико и попита дали ще си така свята да й занесеш чаша чай.

Мери се усмихна криво.

— Няма край, а?

— Щях наистина да се чувствам много виновна, ако не бях се сбогувала с нея.

— Така е. Нямаше да е нормално. Така. Това е. Сега е време да потегляш. Ще дойда да те изпратя…

Но Джудит я спря.

— Не. Моля те, недей. Не мога да го понеса. Отново ще се разрева.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Добре. Довиждане тогава. — Те се прегърнаха, като се притиснаха здраво една в друга. — Това е само за малко, не забравяй. Скоро ще се видим пак. Дръж ни в течение. И карай внимателно.

— Разбира се.

— Имаш достатъчно бензин, нали? В Пензанс близо до гарата има гараж, отворен в неделя.

— Ще заредя там.

— А пари? Имаш ли достатъчно в брой?

— Десет паунда. Повече от достатъчно.

— Не тъгувай за Едуард — каза й Мери. — Не се обръщай назад, нито позволявай на сърцето си да се разбие. Прекалено си млада и хубава за това.

— Ще се оправя.

Тя остави Мери, застанала сама, някак си загубена, в средата на нейната бивша детска стая. Премина сама по коридора и изтича долу. Вече беше извадила колата си от гаража, а Мери беше сложила куфара й на задната седалка. Влезе вътре зад волана, запали мотора и включи на скорост. Колелата се затъркаляха напред по чакъла. Беше мъчително да не плаче, но успя да се сдържи.

Каза на себе си: не е завинаги, но се чувстваше именно сякаш е. И бог знае откъде думите на стихотворение се втурнаха в главата й и си спомни майка си, която много отдавна й четеше на глас, когато беше мъничко момиченце в Коломбо.

Къща и градина, ниви и поля,

портата на двора, която ни люля,

помпата, обора, навеса с дърва —

довиждане, довиждане на всичко това.

Тя погледна в страничното огледало и видя там в рамка миниатюрното отражение на Нанчероу, окъпано в светлина, да се отдалечава и да става все по-малко.

И си спомни как дойде първия път в бентлито на Даяна и като видя къщата, градините и далечното море, беше мигновено пленена и влюбена от пръв поглед. И разбра, че ще се върне, но знаеше също, че Нанчероу такова, каквото го познаваше, нямаше никога, никога да бъде съвсем същото.

И после навлезе между дърветата и то си отиде, и Едуард си отиде, и тя отново беше сама.

Къщата на Биди Съмървил, кацнала на хълма над малкото градче Боуви Трейси, се наричаше Апър Бикли. Датата на построяването й беше гравирана на трегера над входната врата — 1820 — така че беше съвсем стара, солидно построена от камък, с мазилка от хоросан, после варосан, покрита с плочи и с високи комини. Вътре таваните бяха ниски, а подовете понякога изкривени. Вратите, затворени, често се отваряха сами. На приземния етаж бяха кухнята, трапезарията, гостната и холът. Голям килер беше превърнат на съблекалня за долния етаж, където висяха палта и гумени ботуши, наблъскани за пестене на място заедно с пушки и въдици, ловни торби и харпуни. Горе имаше три спални и баня, а още по-нагоре — прашен таван, пълен с моряшки сандъци, стари снимки, различни части на проядена от молци стара моряшка униформа и влакчетата играчки на Нед, пъзели, отдавна забравени и изоставени, но които Биди така и не можа да се реши да изхвърли.

До къщата се стигаше по стръмната, тясна, криволичеща улица „Девън“, която сама по себе си представляваше риск, при сняг беше непроходима. Входът беше през фермерска порта, която винаги стоеше отворена.

Зад портата чакълест подход водеше до главната врата, която беше на гърба на къщата. Градината не беше голяма. Някаква трева отпред, непретенциозни цветни лехи и зад тях няколко полезни външни постройки, малък участък за зеленчуци и полянка за простиране на прането. След това, стръмно нагоре по хълма, имаше заградено място, където някой предишен собственик е държал понитата си. Най-горе бяха група издръжливи борови дървета и каменна ограда, а над нея започваше Дартмут — пространство с торф, папрат, пирен и мочурища чак до далечния хоризонт, увенчано с мрачни скалисти възвишения. През зимата подивелите понита, търсейки храна, достигаха надолу чак до стената. Биди ги съжаляваше и ги хранеше със сено. През зимата вятърът брулеше през повечето време и брегът беше вечно забулен от дъжд, но през лятото и в ясни дни имаше забележителна гледка на югозапад над скупчените сиви покриви на малкия град към зелените поля и живите плетове на фермите към Торбей и проблясващото море на Английския канал.

Семейство Съмървил, с известна смелост купи Апър Бикли в доста порутено състояние. Беше стояла празна четири години след кончината на старата дама, която беше живяла в нея половин век, защото четирите й пораснали деца се дърлеха и враждуваха и не можеха да решат какво да правят с нея. Най-после се намеси един раздразнен и честен адвокат, каза на сърдитите роднини да престанат да му губят времето, да не се бъркат повече, да се разберат помежду си и накрая ги накара да се съгласят да продадат къщата. Съмървилови пристигнаха от Плимут да я видят, констатираха, че исканата цена е смешно малка и я грабнаха веднага. Последва неизбежното време за подновяване. Строители, електротехници, водопроводчици, мазачи и дърводелци сновяха с ботите си по старите стаи, забравяха важни части от оборудването си, забиваха огромни зидарски пирони през скритите водопроводни тръби, лепяха тапети с главата надолу и опираха края на подвижна стълба върху стъклените панели на сводестия прозорец на стълбището. Биди непрекъснато беше край тях, тормозеше ги, придумваше ги или им даваше чаши чай и парчета от разсъдъка си. Най-после обаче Боб провъзгласи Апър Бикли за повече или по-малко тип-топ, раздрънканите камиони и пикапи излязоха през портата за последен път и Биди се пренесе.

Това беше първата къща, която наистина беше нейна, и това беше толкова различно от живеенето във флотски квартири, че новостта изискваше известно време, за да свикне с нея. Никога не е била кой знае каква домакиня, а и госпожа Клийз и Хобс — тези опори от дните в Кийхам Терас — си бяха отишли. Госпожа Клийз напусна, защото селото не й хареса, нямаше никакво доверие на кравите и пожела да си остане в Плимут. А Хобс си тръгна, защото при достигането на определена възраст беше насилствено пенсиониран от Техни светлости и умря почти веднага. Биди, покорно присъстваща на погребението му, се кълнеше, че чувала скърцането на обувките му по пътя от Голямата ефрейторска меса към небето.

Трябваше да се намерят други помощници. В Апър Бикли нямаше място за постоянно живееща прислуга, пък и Биди не искаше да има такава. Вместо това нае две местни жени, които идваха всеки ден — едната да готви, другата да чисти. Пристигаха в тандем точно в осем сутринта и си отиваха в дванадесет. Госпожа Лапфорд беше готвачката, а госпожа Даг чистачката. Съпругът на госпожа Даг — Бил, беше орач и работеше с тежки коне в близка ферма, но идваше в събота и летните вечери да поработва в градината на Биди. Трудно беше да се каже кой от тях знаеше по-малко за отглеждането на цветя и зеленчуци, но Бил беше много добър в копаенето и, разбира се, в намирането на големи количества конски тор. Под неговите грижи поне розите, ако не друго, процъфтяваха.

Като реши домашните проблеми, Биди започна да търси обществено стимулиране. Нямаше намерение да прекарва времето си в подреждане на цветя, варене на конфитюр, плетенето на чорапи или пътешествия с автобус на местния Женски институт, но намирането на други развлечения не беше никакъв проблем. Тя вече имаше широк кръг от флотски приятели, които живееха наблизо. Познаваше ги отдавна и беше приета от много семейства в графството, които живееха във внушителни стари наследствени домове, заобиколени с акри земя. Новодошлите не проникваха лесно зад вратите на тези големи къщи, но Кралската флота те правеше автоматично персона грата и гостоприемството беше щедро. Биди я канеха на дамски обеди със следобеден бридж и последващи маджонги. Боб го канеха на лов за фазани или на риболов. Двамата заедно присъстваха на изключително официални вечерни партита, малко по-неофициални надбягвания и весели семейни тенис следобеди. Общителни и забавни, те бяха добросъвестни и с широки пръсти, когато трябваше да връщат гостоприемството, и така по един или друг начин те за нула време се оказаха съвсем на място, радушно приети.

Беше август 1939 година и Биди беше доволна. Единственият облак на хоризонта й, и той беше доста голям, беше нарастващата заплаха от война.

* * *

Неделя вечер, вече девет и половина, и Биди седеше до отворения прозорец на всекидневната си стая и гледаше мрачните сенки, които се събират през градината, и светлината на небето, която ставаше все по-бледа. Чакаше Джудит. Боб си беше идвал за уикенда, но след чая се беше отправил с колата си обратно в Девънпорт. Не беше длъжен да отиде, но в тези напрегнати времена бе неспокоен, ако отсъства от офиса си повече от един ден, като изпитваше нужда да е на поста си, в случай че пристигне важен сигнал, който да изисква незабавно внимание и последващо действие.

И така тя беше сама. Но не съвсем, защото куче лежеше в краката й. То беше граничарско коли, с неправилни шарки и привличащо вниманието лице, наполовина бяло, наполовина черно. Козината на колито беше тъмна и гъста, опашката му переста, а името — Мораг. Беше на Нед, женски екземпляр, скитница, която беше намерил да броди около дока на Скапа Флоу, отвратително мръсна и мъчително слаба, да рови в кофите за боклук за късче храна. Твърде шокиран, Нед беше завързал част от въже около шията й и я беше завел в местния полицейски участък, но никой не беше докладвал за изгубено куче и не му даде сърцето да я остави там. И така той излезе с колито още до себе си, привързано към временния си водач. При ужасно малкото време — той имаше само час до връщането си на борда и до рапортуването за дежурство — Нед намери такси, качи се в него с кучето и помоли да го закарат до най-близкия ветеринарен хирург. Той се оказа любезен човек и се съгласи да вземе кучето за през нощта, като го изкъпе и нахрани, и Нед го остави и се завърна точно навреме на кораба си, като препускаше по подвижното мостче като бегач с препятствия и едва не събори дежурния офицер.

На следващия ден след кратко размишление Нед поиска удължен уикенд и за негово изумление му го разрешиха. Тогава се обади на ветеринаря, който се съгласи да гледа кучето още два дни. В петък, веднага щом се освободи, Нед си взе колито, двамата хванаха ферибота през Петланд Фърст и в Тръроу потеглиха с нощния влак на юг.

На следващата сутрин около единадесет часа той пристигна в къщата на родителите си нечакан и небръснат, като още влачеше граничарското коли.

— Казва се Мораг — съобщи той на Биди над пържения бекон, наденичките, доматите, гъбите и яйцата. — Шотландско куче е, затова получи шотландско име. Помислих си, че може да живее при теб.

— Но, миличък, никога не съм имала куче.

— Тъкмо е време да си имаш. Тя ще ти прави компания, когато татко не си е вкъщи. Къде е той, между впрочем?

— На лов за фазани.

— Кога ще се върне?

— Около пет часа.

— Добре, значи ще го видя. Трябва да си тръгна чак утре сутринта.

Биди погледна кучето. Нейното куче. Каза името му и Мораг стана, усмихна й се и завъртя рошавата си опашка. Окото откъм бялата страна на муцуната й не беше със съвсем същия цвят като окото от черната половина и това й придаваше любопитно изражение, сякаш намигваше.

Биди й каза:

— Доста си сладка.

— Обожава те. Личи си.

Боб, като се върна от лов, толкова се зарадва да види сина си, който го чакаше вкъщи, че едва забеляза колито. И преди да осъзнае, че Мораг ще бъде постоянен заселник, Нед беше му почистил пушката, беше го обезоръжил и лишил от почва под краката за възражения.

Което не означаваше, че всички съмнения са премахнати.

— Няма да създава бъркотия, нали?

— Разбира се, че няма, татко. Тя ще си върши всичко в градината.

— Къде ще спи?

— В кухнята, предполагам. Ще й купя кошница в Боуви Трейси. И постелка. И нашийник, и каишка. И купа за хранене. И малко храна…

Но Боб разбра, че Нед вече беше прахосал доста време и пари за Мораг, за да каже нещо за сметката с ветеринаря, както и за изхабяването на безценния дълъг уикенд, за да донесе кучето при майка си. Мисълта за бъдещи разходи, всички за сметка на трудно спечелената заплата на младши лейтенант, беше повече, отколкото баща му можеше да понесе.

— Не. Аз ще ги купя — каза той. Погледна часовника си. — Така. Сега е събота вечер. Имаме броени минути да отскочим до железарския магазин, преди да го затворят. Ти можеш да избереш снаряжението. Аз ще платя сметката.

* * *

Всичко това беше станало преди два месеца и сега Биди трудно си представяше живота без Мораг. Тя беше сладко и не капризно създание, обичаше дългите разходки, но беше напълно доволна и само да си играе в градината, ако на никой друг не му се иска да се разхожда или предпочита да играе бридж с приятелите си. Този следобед Мораг беше лишена от разходка, защото въпреки чудесния ден Боб беше прекарал повечето си време вътре, като разчистваше книжата от бюрото си, преравяше шкафовете, изхвърляше износени или ненужни дрехи. Като свърши с това, беше насочил вниманието си към гаража, който настоятелно се нуждаеше от хубаво пролетно почистване. За да се разправи с натрупания в резултат боклук, той запали голям огън на двора и всичко, което не можеше да гори, като счупени коси, стари бензинови туби, триколесен велосипед, останал само с две колела, и ръждясала сенокосачка, беше струпал извън задната врата, за да чака следващото минаване на камиона за боклук.

Заключението от всичко това беше прекалено ясно за Биди. Тя разбираше съпруга си много добре и знаеше, че личната му разяждаща тревога и безпокойство можеха да се разсеят само с яростна физическа активност. Като го гледаше през кухненския прозорец, сърцето й натежаваше от мъка. Сякаш той вече знаеше, че войната е неизбежна и сега се беше заловил с чистене на палубите на кораба си, преди да започне боят.

Но най-после не остана какво повече да се прави. Той влезе вкъщи за чаша възстановителен чай на кухненската маса и бяха там и двамата, когато Джудит се обади по телефона. Апаратът беше в хола и Биди отиде да отговори. Когато се върна, Боб попита:

— Кой беше?

Биди седна отново, отпи глътка чай, но беше вече изстинал.

— Джудит.

— Какво каза?

— Иска да дойде. Тук. Сега. Днес. Шофира насам от Корнуол с колата си. Каза, че ще пристигне около десет часа.

Боб вдигна рошавите си вежди.

— Какво е станало?

— Нямам представа.

— Как звучеше?

— Нормално. — Тя помисли над това. — Прекалено ведра. Чуплива. Нали разбираш?

— Каза ли защо иска да дойде?

— Не. Никакви подробности. Каза, че ще обясни, когато пристигне.

— От къщата на семейство Кеъри-Луис ли се обади?

— Да.

— Нещо трябва да е станало.

— Може би се е скарала с приятелката си Лъвдей. Или някак се е изложила.

— Това е съвсем нетипично за Джудит!

— Ами че е така, така е! Нищо, каквато и да е причината, тя идва. Ще ми помогне да ушием завесите. Купих цяла бала от проклетия черен плат, но още не съм ги скроила. Джудит е факир с шевната машина. — Тя стана да изпразни канчето с изстинал чай в мивката и си наля нов от чайника. Мораг, която се надяваше да получи нещо за ядене, седна на чергата пред огъня и се втренчи в Биди. — Ей, още не е станало време, лакомия такава — каза й Биди. — Мило кученце, Джудит още не те е виждала. Дори не знае за теб. Ако си добра към нея, може би ще те води на разходка. — Тя се изправи и се облегна на мивката. — Дори не се налага да й приготвям легло, защото госпожа Даг оправи гостната стая в петък сутринта. Тя и без това се канеше да ни погостува по-късно и смятахме да отидем до Лондон да си напазарува неща за Сингапур. Така че е само въпрос на придвижване на датите малко напред. — През масата тя срещна погледа на съпруга си. — О, Боб, няма нужда да се тюхкаме преждевременно, да се тревожим прекалено много. Каквото и да е, просто ще трябва да разберем.

— Ако е нещо наистина лошо, може и да не поиска да ти го каже.

— Ще поиска. Ще я накарам. Разбираме се добре с нея. Във всички случаи не мога да се справям със скрити подводни течения или неизказани чувства.

— Бъди тактична, мила моя.

— Скъпи, разбира се, че ще бъда. И знаеш, че обожавам това дете.

Малко след единадесет часа, когато Биди вече беше започнала да се тревожи, да си представя катастрофи или празен бензинов резервоар, Джудит пристигна. През прозореца Биди видя лъчите на фаровете на кола, която се изкачва по хълма, и чу приближаващ мотор. Тя стана, бързо излезе от стаята, прекоси хола и запали лампата, която висеше над входната врата. Застанала на течение в мрака, с Мораг в краката, тя видя как малкия морис влиза през отворената порта.

Фаровете угаснаха, вратата се отвори и се появи Джудит.

— О, мила, колко ми олекна. Вече едва не те помислих за умряла. — Те се прегърнаха. — Ужасно ли беше пътуването?

— Не съвсем. Просто дълго. Пък и ти казах, че ще дойда приблизително по това време.

— Знам, че ми каза. Просто нервнича.

— Последната част беше толкова ветровита. В един момент помислих, че ще объркам пътя. — Джудит погледна надолу. — Кой е това?

— Мораг. Кучето ни.

— Никога досега не сте имали куче!

— Сега имаме. На Нед е.

— Ама че сладко същество. Здрасти, Мораг. Откога е при вас?

— От два месеца. Хайде, стига сме приказвали тук. Къде ти е багажът? — Биди отвори задната врата на колата и измъкна куфара на Джудит от седалката. — Това всичко ли е?

— Всичко, което ще ми трябва.

— Надявах се, че ще останеш много дълго.

— Човек никога не знае — каза Джудит, но в тона й нямаше никакъв смях. — Може би ще остана.

Те влязоха вътре. Биди заключи входната врата зад себе си и остави куфара на долното стъпало. В доста студената светлина в коридора те стояха и се разглеждаха взаимно.

„Джудит изглежда добре“, реши Биди. „Малко бледа и много по-слаба, отколкото когато я видях последния път, но не и болна. Нито болна, нито трепереща от сдържани сълзи. Но може би просто е храбра…“

— Къде е чичо Боб?

— Върна се в Девънпорт след чая. Може би ще го видиш следващия уикенд. Какво искаш сега? Да хапнеш? Да пиеш? Мога да ти дам супа.

Джудит поклати глава.

— Легло. Само легло. Капнала съм.

— Искаш ли шише с топла вода?

— Нищо не искам. Само креват и възглавница.

— Качвай се тогава. Същата стая. И не ставай сутринта. Ще ти донеса чаша чай около девет часа.

— Съжалявам — каза Джудит.

— За бога, за какво?

— За това, че те връхлетях неочаквано.

— Я не ставай смешна! Винаги много обичаме да идваш. — Но чувството в този късен и уязвим час трябваше на всяка цена да се държи на разстояние. Доверяването и изповедите могат да почакат до сутринта. — Хайде, тръгвай. Отивай и положи глава. И хубаво да се наспиш!

— Добре.

Джудит взе куфара си и тръгна по стълбите. Биди я гледаше. Внезапно тя закопня за Боб и страшно й се искаше да не му се беше наложило да тръгва. Вместо неговото успокояващо присъствие тя си наля чаша уиски със сода и като я носеше със себе си отиде в кухнята, сложи Мораг да спи, залости вратата и прозорците и накрая и тя самата се качи горе. На площадката видя, че вратата на спалнята на Джудит беше затворена. Отвъд отворения прозорец бухаше сова, но къщата беше тиха.

* * *

Не Биди събуди Джудит, а кучето. В съня си тя чу тракане по вратата, тъй като Мораг дращеше по нея, и последва тънко, настоятелно скимтене. Почти несъзнателно Джудит скочи от леглото, олюлявайки се отвори вратата и пусна кучето вътре, затвори вратата и отново се пъхна в леглото. Заспа отново почти веднага. Когато в девет Биди официално я събуди, като носеше обещаната чаша чай, Мораг се беше свила в края на леглото на Джудит, топъл и тежък товар на краката й.

— Не можех да се начудя къде ли е отишла? — каза Биди, като остави димящата чаша на страничната масичка. — Пуснах я да се изпишка и после изчезна. Помислих си, че е отишла да гони зайци, но явно се е промъкнала в къщата. — Тя нито се скара на Мораг, нито я смъкна от леглото. Просто каза, че е много умно кученце и после отиде да дръпне завесите от кретон и да пусне вътре светлината на новия ден. („Първият ми ден без Едуард“, помисли си Джудит, и й се искаше да не е започнал толкова скоро.) — Малко е мъгливо, но мисля, че денят ще е хубав. Как спа?

Стъпка по стъпка. Това е единственият начин да се промъкнеш през такъв непоносимо нещастен вакуум. Джудит направи огромно усилие, седна и намести възглавниците така, че летвите на горния край на леглото да не се забиват в раменете й.

— Като куче. — Тя се прозина и отмахна косата от лицето си. — Бях преуморена.

— Как да не си! Такова дълго пътуване съвсем сама. Изглеждаш изцедена. — Биди дойде и седна отстрани на леглото, като добави още тежест на скърцащите пружини. Носеше ленен панталон и карирана риза, сякаш ей сега ще излезе от стаята и ще се залови с коситба. Къдравата й коса, някога толкова тъмна, беше започнала да се прошарва, беше малко понатежала, но лицето й си беше същото, с червило и бръчици от смях и блестящи очи. — Огледах малката ти кола. Много е сладка. Сигурно я обичаш?

— Да, обичам я. — Джудит посегна към чая, който беше горещ и много силен. Биди почака малко и после каза:

— Искаш ли да говорим?

Сърцето на Джудит се сви. Опита да шикалкави.

— За какво?

— Да изговорим всичко, имам предвид. Нещо се е случило? Може би скарване с Лъвдей? Или е нещо, което стига по-далече от това?

Проницателността й, като игла, беше едновременно остра и болезнена.

— Какво те кара да мислиш така?

Биди стана малко нетърпелива.

— О, мила, не съм тъпачка. Освен това съм и майка, и леля. Не съм поклонник на подводните потоци от чувства, нито на нервната тишина, нито на цупенето…

— Аз не се цупя.

Биди не обърна внимание на това.

— … И не ти е в характера да вземаш импулсивни решения. Така че ми кажи. Каквото и да е това, каквото и да те е накарало да си заминеш от дома на Кеъри-Луис толкова набързо, ще го разбера. Собственият ми живот никога не е бил безупречен. Всъщност е напръскан с петна и циреи. И е по-добре да се говори.

Джудит не отговори на това. Изпи чая си и се опита да подреди мислите си. Биди чакаше търпеливо. Зад прозореца небето беше леко замъглено, но въздухът беше топъл. Малката спалня — на светлинни години от хубавата стая в Нанчероу, която беше станала нейна — беше малко тясна и бедна, но удобно позната, защото именно в нея беше спала Джудит всеки път, когато идваше в Апър Бикли и нищо не се беше променило, нито подобрило, нито подновило по някакъв начин. Завесите от кретон не отиваха на шарения килим. Бродираните с едноцветна бродерия кувертюри на двойните легла бяха жълти като иглика, а тапетите на стените — на бели и сини райета. Вътрешната декорация никога не е била стихията на Биди. Но имаше маргарити в буркан на тоалетката, а над старомодната камина висеше картина на пристанище със синьо море и рибарски лодки, която беше приятно да гледаш точно преди да заспиш.

Тя въздъхна и срещна погледа на Биди. Леля й беше истинско семейство, не престорено. Да е тук и с нея, приличаше малко на обуването на меки стари пантофи, след като цял ден си се мъчила с мъчително неудобни обувки с високи токове и каишка вместо пета. Тя остави чашата с чай и каза:

— Просто направих себе си на най-ужасната глупачка.

— Как?

Джудит й разказа почти всичко, като започна отначало, когато Едуард дойде да я вземе от училището за онези първи летни ваканционни дни, и завърши с вчерашния, когато всичко свърши, защото тя си бе мислила, че Едуард я обича толкова, колкото и тя него, и му го беше казала само за да изстрада ужасния шок и унижението от това, че той я отхвърля.

Каза на Биди почти всичко. Не спомена обаче за Били Фосет. Това смътно имаше нещо общо с някаква лоялност към милата, милата леля Луиза. Нито пък призна на Биди, че всъщност беше спала с Едуард. Беше му позволила да я съблазни и безгрижно бе предала девствеността си. Биди не можеше да шокираш лесно, но с възрастните никога не можеш да си сигурен. Да прави любов с Едуард беше преживяване с такова зашеметяващо удоволствие, че Джудит не искаше по никакъв начин да я накарат да се чувства засрамена, вместо изпълнена с угризения.

— … Най-лошото е, че имаше толкова много хора в Нанчероу… Цялото семейство, куп приятели. Едно истинско домашно парти. Не можех да понеса всички те да ме гледат… да ни гледат… и да не им позволявам да гадаят какво се е случило. Мери Милиуей беше тази, която ми предложи да дойда при теб. Каза, че след като и без това ще идвам, това може да стане и няколко дни по-рано. И то ми се стори просто единственото нещо, което мога да направя.

— А госпожа Кеъри-Луис?

— Даяна? Тя е постоянно на легло. Тревога след тревога. Но дори да не беше болна, не можех да споделя с нея. Тя е ужасно мила, но някак друг тип човек. И щом става дума за Едуард, всичко става още по-невъзможно. Той е единственият й син и тя го обича сляпо.

— Каза ли й, че идваш при мен?

— Да.

— Под какъв предлог? По каква причина?

— Казах й ужасна измислица и съобщих, че имаш грип и си съвсем сама и някой трябва да те гледа.

— Божичко! — измърмори Биди тихо.

— За щастие, тя сякаш повярва. Отидох да се сбогувам с нея. Не казах довиждане на никого от останалите, защото всички бяха отишли при скалите да плуват. Едуард също. И на него дори не му казах довиждане.

— Може би толкова по-добре.

— Да. Може би.

— А колко време ще останеш при нас?

Джудит прехапа устна.

— Само малко. Докато успея да се стегна. Така добре ли е?

— Надявам се това да трае дълго, защото много обичам да си тук. А сега знаеш ли какво мисля? Трябва ли да ти кажа какво мисля? — И тя каза на Джудит какво мисли, и това бяха неща, които беше чувала хиляди пъти по-рано. Клишета, може би, но пък бяха станали клишета само защото всички се бяха потвърждавали отново и отново. — Първата любов винаги е тази, която наранява най-силно. По-добре риба в морето, отколкото вън от него. Ти никога няма да забравиш Едуард, но животът не свършва на осемнадесет години, защото това е само началото. И накрая времето е велик доктор. Всичко това ще отмине. Колкото и болезнено да е едно разбито сърце, ще се възстановиш.

Когато тя стигна към края на всичко това, Джудит започна почти да се усмихва.

— Какво толкова смешно има? — попита Биди, леко засегната.

— Нищо. Просто започваш да напомняш онези трактати, които хората бродират с кръст — бод и закачват в спалнята на някой друг.

— Имаш предвид „Север или юг, най-добре е тук“?

— Не съвсем.

— Ами тогава това:

И слънцето грее

и птичките пеят

и в този градински рай

Бог по-близо до теб е, знай.

— Майка ми държеше този да виси и в свещеническата служба. Нямаше нищо друго за четене, освен текста на пакетите Бронко.

— Това е стихотворение, а не пословица. Или мото. Нали знаеш, нещо като „Рибата е още в морето, а той слага тигана“.

— Тъкмо се сетих за една чудесна. „В ъглите на живота вятърът духа най-остро.“ Звучи ужасно приповдигнато, но всъщност нищо не значи.

Внезапно те и двете се разсмяха.

— Ох, Биди… — Джудит се наведе и прегърна Биди, и съответно беше гушната и милвана, и полюшвана леко насам-натам, като бебе… — знаменита си. Наистина съжалявам за всичко.

— Не можеш да спреш любовта. И не мисли, че трябва постоянно да се правиш на весела. Малко униние няма да ми развали настроението, особено като знам от какво е предизвикано. Главното е човек да е непрекъснато зает. Имам да скроя и ушия всичките завеси и цял списък от неща, с които Боб смята, че трябва да се запасим, в случай че започнат да не достигат на пазара. Като парафин например. Така че ни чака голямо пазаруване. Защо не се изкъпеш и облечеш? Госпожа Лапфорд е в кухнята и ти пържи бекон. Ще бъде страшно обидена, ако не дойдеш и не го изядеш.

Биди беше права. Заетостта, за предпочитане без много да мислиш, беше най-важното. Най-лошото мина, беше изречено, нямаше нужда да се споменава отново. Биди я разбра.

След банята и малко чисти дрехи от куфара тя слезе долу и беше сърдечно поздравена от госпожа Лапфорд и госпожа Даг, като и двете казаха колко прекрасно изглежда и колко е хубаво отново да си имат малко компания. После си изяде закуската и двете с Биди седнаха на кухненската маса и направиха списък на покупките. Парафин и свещи, електрически крушки. Бензин за моторната косачка. Кутии със сапун. Игли за шевната машина и макари с черни конци за черните пердета и винтове за закрепване на тел над прозорците. После ежедневно необходими неща. Храна за Мораг, масло и макарони, пресни пилета и картофи, бисквити и хляб. Две бутилки джин, две с уиски, сифон със сода, тоник и три лимона.

— Прилича ми на парти.

— Не е. Просто редовно снабдяване. Може би ще поканим малко гости през уикенда, когато Боб отново си е вкъщи. А, запиши и шоколадови бисквити.

Когато бе завършен, списъкът стана твърде дълъг. Биди взе портмоне и кошница и двете излязоха, влязоха в колата и подкараха надолу по хълма към малкото градче.

Този следобед, след като изядоха обяда, който госпожа Лапфорд беше им приготвила (агнешки котлети и оризов пудинг), изведоха Мораг на разходка и когато се върнаха, се заловиха с тъмните завеси. Докато Джудит нагласяваше старата шевна машина на масата в трапезарията, пълнеше калерките и слагаше подходяща игла, леля Биди измерваше прозорците и коленичила на пода, отрязваше различни дължини от плата. Памучният плат беше черен и плътен и миришеше слабо на туш.

— Никога в живота си не съм рязала нещо по-досадно — отбеляза Биди. — Много се радвам, че нямам голяма къща с дузини прозорци.

Тя подаде първите две дължини, които бяха за трапезарията. Трябваше да се зашият заедно (с френски шев за по-здраво), после да се подгънат горе така, че да остане място за промушване, и да се направи широк подгъв отдолу, за да им се придаде тежест. Щом първата беше готова, я закачиха, като прокараха тел в отвора, и завинтиха малки кукички на рамката на прозореца, за да виси завесата близо до стъклото.

Завършена, тя изглеждаше ужасно, прекалено обемиста, за да се дръпне така, че да не се вижда. Те отстъпиха назад и гледаха без удоволствие резултата от труда си. Биди въздъхна.

— Никога не съм сътворявала нещо толкова отблъскващо, толкова неприятно. Дано поне действа.

— Ще я пробваме довечера, като се стъмни — каза й Джудит. — Ще я затворим цялата, после истинските пердета и ще изляза в градината да видя дали някъде не се промъква светлина.

— Ако се появи дори мъничка пролука, всички ще отидем в затвора или ще ни глобят. Стана почти време за чай, а сме направили само една. За цялата къща ще ни трябват векове.

— Е, радвай се, че не живееш в Нанчероу. Там трябва да има сто четиридесет и три прозореца.

— Кой ще им прави завесите?

— Не знам. Предполагам, че Мери Милиуей.

— Ама че лош късмет има, само това ще кажа. — Биди запали цигара. — Хайде сега да спрем. Ще отида да сложа чайника.

И така те оставиха всичките ярдове черен плат на масата в трапезарията заедно с шевната машина, затвориха вратата и зарязаха работата си до следващия ден.

След чая Джудит и Мораг излязоха в градината и поплевиха малко, после Джудит набра купичка малини за вечеря и по-късно позвъни чичо Боб, а когато Биди свърши разговора, Джудит си побъбри с него.

— Ще се видим в събота — завърши той. — Кажи на Биди, че по някое време ще се прибера.

— Той казва, че ще си дойде в събота.

Биди седеше до отворения прозорец и бродираше съвсем неохотно нещо на гоблен, който изглеждаше доста възлест.

— Занимавам се с него от месеци — каза тя на Джудит. — Хич не знам за какво ми е притрябвал. Ще изглежда ужасно на седалката на някой стол. Може би ще трябва отново да се заема с плетене. Мила, не чакаш телефонът да звънне и да се обади Едуард, нали?

— Не — отговори Джудит.

— Е, добре. Просто си помислих. Това е най-голямото мъчение на света — да чакаш да ти се обадят. Но ако искаш да му позвъниш, знаеш, че винаги можеш.

— Много си мила, но не искам. Нали знаеш, нямам какво да му кажа.

Тогава Биди, на която шиенето й писна, забоде иглата в плата и го отмести настрана. Погледна часовника, обяви доволно, че слънцето е огряло нока на рейката и отиде да си налее първото вечерно уиски със сода. После го взе със себе си и се качи горе, за да се изкъпе. Джудит прочете вестника и когато Биди се появи отново в тюркоазеносинята си домашна роба, те пробваха новата черна завеса.

— Няма смисъл да правим друга, преди да сме се убедили, че тази върши работа — каза Джудит и излезе в градината, докато Биди дърпаше затъмняващата завеса, после дебелите подплатени пердета и запали лампите.

— Виждаш ли нещо? — извика тя, като повиши глас, за да се чува през всичките тези заглушители.

— Абсолютно нищо. Нито мъждукане. Пълен успех.

Тя се върна в стаята и те се поздравиха колко са блестящи. После Биди си наля второ питие, а Джудит отиде в кухнята да стопли макароните със сирене, оставени от госпожа Лапфорд, и да направи салата. А понеже масата в трапезарията беше заета от останките на шиенето им, сложи за вечеря в кухнята.

След вечерята и чаша бяло вино те заговориха за Моли, Джес и заминаването за Сингапур.

— През октомври заминаваш, така ли каза? Не ни е останало кой знае колко време. Не трябва постоянно да отлагаме отиването в Лондон за пазаруване. Трябва да установим твърда дата. Можем да се настаним в моя клуб и може би да отидем на театър или нещо друго. Следващата седмица или по-следващата. В „Либърти“ винаги имат чудесни тънки памучни тъкани и дрехи за летни пътувания дори посред зима. Трябва да призная, че не преставам да ти завиждам, че се махаш от цялото това мъртвило. Аз си уредих да пътувам сама с параход през Суецкия канал и после в Индийския океан. Обещай ми, че ще ми изпратиш фес от Аден.

След вечеря те измиха чиниите и се върнаха във всекидневната и скоро дойде време за новините в девет. Противовъздушни скривалища и торби с пясък в Лондон. Нацистки части в поход. Антъни Идън^[25] лети насам-натам с нови мисии от английското правителство. Мобилизация на западняците предстои. Биди, явно не в състояние да понася целия този мрак нито миг повече, протегна ръка и завъртя копчето на апарата на радио „Люксембург“, и изведнъж стаята, меко осветена от лампите и с прозорци, отворени към ароматната, сумрачна градина, се изпълни с гласа на Рихард Таубер^[26].

Момичетата са създадени за целувки и любов

защо пък аз да не съм за тях готов?

И Джудит отново се озова при Едуард, през последната Коледа, денят, в който се беше върнал от Швейцария и дойде да я намери, и тичаха двамата, натоварени с пакети, през сивите измити от дъжда улици, пиха шампанско в хотел „Митр“. Така пронизващо жив беше споменът, че тя чу крясъка на чайките над главата си, разбутани от бурята, и видя светлините от витрините, които струяха навън към мокрите тротоари, усети аромата на мандарини и клонки на смърч — самия мирис на Коледа. И разбра, че винаги ще бъде така. Колкото и да се стараеше, Едуард винаги щеше да присъства.

„Оцелях един ден“, каза си тя. „Ден без него.“ Струваше й се първата стъпка на пътешествие от хиляди мили.

* * *

Докато Боб Съмървил се върне в Апър Бикли на сутринта следващата събота, се случиха множество несъизмерими неща, някои съвсем тревожни.

Мораг изчезна, докато ловуваше в мочурището, и се върна с четиринадесет кърлежа, впити в дебелата й козина, която цялата трябваше старателно да се отстрани. Беше отвратителна работа, с която се залови Джудит, защото Биди беше прекалено гнуслива, а тя беше гледала веднъж как полковник Кеъри-Луис извършва ужасната операция на Тайгър. Изчистена от кърлежите, Мораг трябваше да получи антисептична баня, която толкова не й хареса, че накрая беше прогизнало не само кучето, но също и Биди, и Джудит.

В Австрия, в Оберзалцберг, хер Хитлер, като ораторстваше пред генералите си, обяви, че унищожаването на Полша е въпрос на дни.

Биди, ангажирана с един следобеден бридж, отиде при една от своите доста по-високопоставени приятелки и се върна за вечеря развеселена, тъй като имала добри карти и спечелила пет паунда и шест пенса.

Светът беше връхлетян от зловещата новина, че нацистите и руснаците са подписали пакт за ненападение. Вече изглеждаше, че нищо не може да предотврати войната.

Биди и Джудит, заедно със семейства Дагс и Лапфорд, както и с множество от местните хора, се представиха в училищния коридор и получиха газови маски. Отнесоха ги вкъщи внимателно и с отвращение, сякаш бяха тиктакащи бомби, струпаха ги под масата в хола и страстно се молеха никога да не им се наложи да ги използват.

Бил Даг, който в една топла, влажна вечер намина да поработи в градината, хвана натясно Биди в лехите за зеленчуци, където беше отишла да изскубне две салати за вечеря. Опрян на лопатата си, той заприказва с нея и накрая изплю камъчето, което се състоеше в това, че според него най-ниската част на поляната край конюшнята трябва да се разкопае, натори и засади с картофи. Биди му каза, че разкопаването ще отнеме дни, не обича картофите чак толкова и мисли, че предпочита зелената трева на поляната, но Бил беше инат и твърдо бе решил да постигне своето. В края на краищата, подчерта той, като свали каскета си, за да почеше плешивата си глава, ако Хитлер направи каквото си е наумил, всички в Англия ще изпомрат от глад. Няма смисъл хубава земя да пустее, щом може да отглеждаш нещо на нея. А ако имаш картофи, никога няма да гладуваш. При което Биди, изпохапана до смърт от мушиците, позволи да бъде убедена. Бил триумфиращ тръгна да намери кълбо канап, за да маркира границите на бъдещия си картофен парцел.

Накрая Джудит завърши гигантската работа с шиенето на завесите. Последният чифт бе за стаята на Нед и тя влезе в нея, за да ги закачи. Тя беше най-малката в къщата и той спеше на койка, построена върху махагонов скрин с чекмеджета. Ленените пердета бяха морскосини, стените — бели, окичени с група снимки от подготвителното му училище чак до постъпването му във Флотския колеж в Дартмут. Имаше също и голям цветен плакат на жена и полуголо момиче. Той имаше бюро с лампа на него и стол, и това беше всичко, защото нямаше място за други мебели. За да завинти кукичките на рамката на прозореца, Джудит трябваше да приближи стол и да застане на него, и когато черните завеси бяха закачени, тя се обърна, за да слезе и внезапно зърна прояденото от молци старо плюшено мече на Нед, еднооко и проскубано, седнало на възглавница на койката. И значението на мечето Тед, противопоставено на гърдестата блондинка, беше нещо невероятно трогателно. Тя стоеше така, облегната на основата на койката, и мислеше за Нед Съмървил, и това беше различно от стремежа да не мислиш за Едуард Кеъри-Луис. Тя си спомни хубавото време, което бяха прекарвали заедно, и се надяваше, че не след дълго ще го види отново, защото той беше най-близкото нещо до това, което би бил истинският брат.

— Джудит! — извика Биди отдолу.

— Тук съм.

— Виждала ли си градинската ми ножица?

— Не съм, но слизам и ще я намеря.

Тя слезе от стола, върна бюрото на мястото му и излезе от стаята на Нед, като затвори вратата след себе си.

* * *

Дойде двадесет и шести август. Боб Съмървил шофира от Девънпорт до Апър Бикли и пристигна точно преди пладне. Биди, като чу мотора на колата му да реве нагоре по хълма, заряза това, което правеше (чистеше глава карфиол, защото госпожа Лапфорд не идваше през уикендите) и през главната врата излезе на слънце да го посрещне. Изглеждаше едновременно и уморена, и разчорлена. Той беше в униформа. Кепето му със златните си дъбови листа беше нахлупено до веждите, куртката му беше стара, така че малко провисваше на масивната му фигура, а четирите ивици златен ширит върху пурпурния фон, означаващ инженерен офицер, бяха износени и помръкнали. Той издърпа от седалката до шофьора очукания си кожен саквояж и куфарчето за документи и така натоварен, отиде да целуне жена си.

— Беше ме страх, че няма да успееш — каза тя.

— Тук съм.

— Всичко е така ужасно. Мислех, че ще възникне някаква паника.

— Има я. Непрекъснато. Но исках да ви видя вас двете.

Тя пъхна ръка в неговата и двамата влязоха вътре. В началото на стълбището тя го попита:

— Искаш ли нещо за пиене?

Той поклати глава.

— По-късно, Биди. Ще се кача горе да се измъкна от тези мръсни дрехи и ще намъкна домашните. Така отново ще почувствам, че съм аз. Мирише хубаво. Какво има за обяд?

— Ирландско задушено.

— Прекрасно.

Понеже със завесите за затъмнение беше приключено и шевната машина беше прибрана, те се върнаха в трапезарията след едноседмично хранене в кухнята. Джудит беше сложила масата и когато Боб слезе, в стари джинси и комфортно чиста избеляла риза, тя отиде да го поздрави и получи съкрушителна и пълна с обич прегръдка. Биди смъкна готварската си престилка и всички отидоха в градината отпред, седнаха на слънце и пиха по нещо — Боб бира, Джудит сайдер, а Биди, както обикновено, джин с тоник. Той попита какво става и те му казаха за картофите на Бил Даг и кърлежите на Мораг. (Не споменаха газовите маски и руско-германския пакт.) Боб привлече кучето до себе си, погали главата му и му каза, че е глупава мръсна кучка, а тя седна много близо до него и се усмихна.

Той се облегна назад на стола си и обърна лице към слънцето. Самолет, който бръмчеше като пчела, бавно прекоси небето. Той го гледаше непрекъснато — сребърна играчка, висяща в пространството и времето.

— Надявам се, че няма да каним гости или да ходим на гости този уикенд — каза Боб.

— Парти за пийване тази вечер — отговори Биди, — тук. Това е всичко. Само стари приятели.

— Кои?

— Семейства Баркинг и Торнтън. Няма нужда от големи светски усилия. — Тя се поколеба. — Но ако искаш, ще го отложа. Ще разберат. Просто си помислих, че всички имаме нужда от малко развеселяване.

— Не, не го отлагай. Бих искал да ги видя. — Самолетът изчезваше, като потъна в далечината зад мимолетен облак. — Това ли е всичко?

— Да, всичко е.

— Кога идват?

— В шест и половина.

Той малко помисли над това и после каза:

— Защо не поканим госпожица Ланг?

Джудит сви вежди. Тя познаваше от предишни посещения и двете семейства. Баркинг бяха пенсионирана флотска двойка, заселила се в Нютън Ферарс. Бяха си купили там малка къща с достъп до водата и хелинг за платноходката си. Ако започнеха военни действия, Джеймс Баркинг щеше да бъде призован на действителна служба. Биди знаеше това и то беше една от причините да ги покани. Семейство Торнтън, Робърт и Емили, живееха в Ексетър. Той беше адвокат и едновременно капитан на батальон от Териториалната армия на Девънширския полк. Емили Торнтън беше една от приятелките на Биди по бридж и тенис.

Но госпожица Ланг…

— Коя е госпожица Ланг? — попита тя.

— Тя е стара мома, пенсионирана чиновничка, която се е преместила да живее тук — отговори Биди. — Има малка каменна къща в края на града с жълта входна врата, издигната направо на тротоара, и забележителна градина отзад. Боб е влюбен в нея.

— Не съм влюбен в нея — възрази Боб съвсем спокойно. — Просто намирам, че е изключително интелигентна и интересна.

— На колко години е? — попита Джудит.

Биди сви рамене.

— Предполагам, че на около шестдесет и пет. Много спретната, стройна и будна. Запознахме се с нея на един обяд у семейство Морисън преди около три месеца. — Тя замълча за малко, като мислеше за госпожица Ланг. И добави: — Напълно прав си, Боб, трябваше да я поканя. Ще го направя. Дано не е много невъзпитано… с толкова малко предварително време?

— Не мисля, че е дама, която толкова лесно се обижда.

— И дали няма да е малко притеснена или de trop^[27] с всички нас, които сме толкова стари приятели?

— Скъпа Биди, ти си прекалено добра домакиня, за да допуснеш подобно нещо. При това не мога да си представя госпожица Ланг да се чувства и за миг не в свои води. Тя сякаш е прекарала живота си в организиране на международни конференции, участия в Обществото на народите и в работа в посолствата ни в Париж и Вашингтон. Не мога и да си я помисля с вързан език пред няколко пасторални девонци.

— Видях я онзи ден и трябваше да я поканя тогава. Но бяхме в училищния салон, когато всички получавахме газовите си маски и тя беше на друга опашка, пък и едва ли това беше най-подходящото време за светски уговорки.

— Позвъни й сега.

И Биди влезе, обади й се по телефона и се върна с известието, че госпожица Ланг е очарована от поканата, няма нищо против късното й отправяне и ще дойде в Апър Бикли в шест и половина.

Боб взе ръката на Биди и я целуна.

— Чудесно. — И после добави, че се чувства гладен, така че Биди се върна в кухнята да си сложи престилката и да сготви ирландското задушено.

* * *

Госпожица Ланг малко закъсня. Семейства Торнтън и Баркинг вече бяха дошли, бяха получили питиетата си, запалили цигарите си и водеха лекия разговор на близки приятели, които се познават от дълго време. След малко Джудит успя да се промъкне в кухнята, където се топлеха във фурната кифличките с плънка, които Биди беше забравила напълно. Бяха само леко прегорели. Тя стоеше до масата и ги нареждаше върху синьо-бяла чиния, когато видя през прозореца на кухнята малката зелена кола, която влезе през портата и паркира пред входната врата.

Тя заряза кифличките и отиде да посрещне последната гостенка. На вратата видя стройна дама с бяла коса, спретнато облечена в сива фланелена пола и виненочервена плетена кашмирена жилетка. Не ярка, но много елегантна.

— Госпожице Ланг!

— Закъснях.

— Няма никакво значение.

— Имах телефонно обаждане, точно когато излизах. Сякаш винаги става така! — Тя имаше ясни сиви очи, будни и интелигентни, и изглеждаше, помисли си Джудит, малко както госпожица Като би изглеждала след двадесетина години. — И така, коя сте вие?

— Джудит Дънбар, племенница на Биди.

— Разбира се, говорила ми е за вас. Много ми е приятно да се запознаем. Тук ли ще бъдете?

— Да, известно време. Моля, влезте. — В коридора тя се спря. Партито, което беше в разгара си, се чуваше през отворената врата на гостната стая. — Всъщност аз в момента се занимавам с леко прегорели кифлички…

Госпожица Ланг се усмихна разбиращо.

— Нито дума повече. Сигурна съм, че са превъзходни. А аз мога да се погрижа за себе си. — И тя прекоси фоайето и застана на отворената врата. Джудит чу Биди да казва:

— А ето я и госпожица Ланг, колко ми е приятно да ви видя…

Тя се върна в кухнята, олекна й, като видя кифличките цели, защото никак не беше невъзможно Мораг да ги е подушила, дошла да ги провери и да е изяла значителна част от тях. Тя ги подреди красиво и ги отнесе в гостната.

Нямаше много място и осем души си бяха цяла тълпа. При появяването на госпожица Ланг всички станаха, за да бъдат представени, и после се разместиха отново, насядаха и възобновиха разговора си. Джудит ги обиколи с кифличките. Партито продължи.

По-късно, когато седеше на столовете под прозореца с Емили Торнтън и Биди и слушаше с удивление за последния скандал в тенис клуба, при тях дойде госпожица Ланг, която се загледа през прозореца към градината и зелената поляна, през която се удължаваха вечерните сенки, и каза, че нямала представа, че Биди отглежда толкова великолепни рози.

Биди беше напълно наясно със своя градинарски успех.

— Това е от конския тор — обясни тя. — Разполагам с неограничени количества.

— Много нетактично ли ще е да отида да ги разгледам? Изглеждат съвършено изключителни.

— Не, разбира се. Джудит ще ви ги покаже… Нямаш нищо против, нали, мила?

— Ни най-малко, само че не знам всичките имена…

Госпожица Ланг се засмя.

— Прозвуча сякаш очаквам да бъда представена…

Джудит я поведе навън, като остави Биди и Емили Торнтън да се ровят в още по-пикантния боклук на клюките от тенис клуба. Те излязоха през стъклената врата, която водеше към предната градина. Шезлонгите, на които бяха седели на обяд, още бяха там.

— Каква съвършено прекрасна вечер — отбеляза госпожица Ланг. — И каква чудесна гледка има госпожа Съмървил. Нямах представа за обхвата на гледката оттук. Моята къща е точно на главната улица, затова нямам никаква гледка, но когато се пенсионирах, си помислих, че е по-добре да имам наблизо съседи и магазини, така че когато не съм добре и не мога вече да карам кола, да продължа да бъда независима. — Те лениво вървяха през тревата. — Сега ми разкажи за себе си. Ти ли си племенницата, която е на път за Сингапур? Ау, тази роза е чудесна и знам името й — Ena Harknes. Какъв размер! — Тя спря да помирише кадифеното цвете. — И ароматът е направо божествен. Кога отплаваш?

— Трябва да замина през октомври.

— Откога не сте се виждали с родителите си?

— От четири години.

— Твърде дълго. Много е жестока такава раздяла. На колко години си?

— На осемнадесет.

— Завършила училище, разбира се?

— Да, това лято.

— Приемен изпит за университета?

— Още не съм получила резултатите.

— О, чакането! Ужасно е. Помня го. Колко време ще останеш в Сингапур?

— Около година. Мисля, че съм си взела изпита, надявам се да получа място в Оксфорд. Ще трябва да се върна тогава.

— Но това е чудесно! Мисля, че най-щастливите ми дни бяха тези в университета. — Тя не само приличаше външно на госпожица Като, но и звучеше като нея. — И езиците. Трябва да опиташ да изучиш някои езици. Знаеш вече френски, разбира се. А немски?

— Никога не съм го учила.

— Латински?

— Не съм много добра в него.

— Жалко. С латинския знаеш наполовина италиански и испански. А, ето роза, чието име не знам?

— И аз не го знам.

— Значи трябва да попитаме госпожа Съмървил.

— Съмнявам се дали и тя го знае. Тя не е много добър градинар…

— В такъв случай, аз ще трябва да погледна. През тези четири години, в които родителите ти са били в чужбина, какво си правила? Кой се занимаваше с теб през ваканциите?

Тя проявяваше такъв интерес и в същото време беше явно толкова нелюбопитна, че на Джудит й беше много леко и спокойно и разказа за Кеъри-Луис и Нанчероу доста обективно, безлично, сякаш това беше период от живота й, който беше си отишъл, без да остави следа. Това беше странно, защото не можеше да разказва за него на Биди или Боб без страданието за Едуард да изплува и тя изпитваше ужас от мисълта за буцата, която израстваше в гърлото й. Тя обясни всичко за леля Луиза и Лъвдей, и последвалата сърдечна откритост на Даяна и Едгар Кеъри-Луис.

Госпожица Ланг слушаше с най-дълбоко внимание.

— Колко добри са хората — отбеляза тя. — Ние понякога забравяме безграничната доброта на другите. Не бих казала, че си късметлийка, защото мразя тази дума. Звучи сякаш си спечелила джакпота от някакво неизискващо никакви умения състезание. Но много се радвам за теб, защото това е направило живота ти съвсем, съвсем различен.

— И Биди винаги беше наблизо, разбира се. Винаги съм знаела, че мога да дойда при нея.

— Но с новите си приятели ти явно си една от семейството?

Бяха стигнали до края на розите. Госпожица Ланг, след като беше им се възхитила, се обърна с лице към Джудит.

— Беше ми толкова приятно да говоря с теб. Надявам се да те видя пак.

— Аз също се надявам, госпожице Ланг.

Госпожица Ланг се двоумеше. После каза:

— Още не съм говорила с госпожа Съмървил, но бих искала да ме наричаш Хестър. Така се казвам. Сега живея тук. Това е домът ми. И съм била госпожица Ланг прекалено дълго. Мисля, че е време да сменя образа си.

Хестър. И Джудит си спомни онзи далечен ден, когато Даяна Кеъри-Луис беше казала нещо почти същото, и трите с Лъвдей и нея летяха напред в откритото бентли и всички крещяха „Даяна“ на вятъра. Тя каза:

— Наистина бих искала да ви наричам Хестър.

— Значи разбрано. Мушиците вече започват да хапят. Май че е време да се връщаме при другите.

* * *

От Хейтър гледката беше величествена. Дъгата на Дартмут, селата, мънички като играчки, пръснати на килим, долини, реки и ниви, и в далечината от Тейнмаус до Старт Пойнт проблясващо, сребристо море. Джудит и Боб Съмървил, с Мораг, която подскачаше по петите им, бяха изкатерили пет мили по пътя през торфището и след като накрая бяха постигнали целта си, спряха да си поемат дъх и седнаха в тревиста падинка на завет край близък голям заоблен камък. Биди не дойде с тях. Нехарактерно за нея, беше предпочела да отиде на църква. Обядът, увери ги тя, е подвижен празник. Няма нужда да бързат да се връщат в Апър Бикли. Могат да се разпореждат с времето си.

Те седяха в приятно мълчание. Беше спокойна сутрин, тишината беше изпълнена с леки селски звуци. Блеене на овци, лай на куче, кола, която стартира някъде и катери хълма. Докато вървяха, бяха чули звън на камбани, който долиташе от малки, приклекнали камбанарии, но сега звънът беше спрял. Надигна се бриз и раздвижи орловата папрат.

Джудит изскубна стрък трева и започна да го цепи с нокътя на палеца си.

— Чичо Боб, мислиш ли, че можем да говорим? — попита тя.

Той беше извадил лулата си и кесията с тютюн и беше започнал да я пълни, като го натъпкваше здраво.

— Разбира се. Винаги можеш да говориш с мен.

— Ама е за нещо много трудно…

— Може ли да се отнася за младия Кеъри-Луис?

Тя обърна глава и го погледна. Той палеше лулата си от кутийка восъчен кибрит. Пламъкът угасна, а тютюнът замириса приятно и димът се надигна на тънка сива струйка.

— Биди ти е казала.

— Разбира се, че ми каза. — Той пъхна кибрита в джоба на старото си сако от туид, толкова износено, че на места изглеждаше като хлабаво изтъкана мрежа. — Тя ми казва всичко. Знаеше, че ще ми каже. Съжалявам. Несподелената любов не е много радостно нещо.

— Не става дума за Едуард. Отнася се за Сингапур.

— Какво по-точно за Сингапур?

— Не мисля, че мога да отида. Мисля за това от много дълго време, но с никого не съм го обсъждала. Ужасно е, защото ми се струва, че ме разкъсват на две посоки. От едната ужасно силно искам да отида. Искам да видя мама и татко, и Джес повече от всичко на света. Чакам от четири години с нетърпение всяка минута, всеки ден. Броила съм месеците и дните. И знам, че и мама, и татко правят същото. В писмата си тя казваше: „Остава само една година“. После: „Само шест месеца“. И накрая: „Само три месеца“. И ми е приготвила стаята и е планирала всевъзможни приятни неща, като например устройване на голямо парти за добре дошла и заминаване за Пенанг на почивка. И имам резервиран билет и всичко, и няма какво да ми попречи да отплавам…

Тя замълча. Боб чакаше.

— Войната. Всички ще бъдат във водовъртежа на събитията. Всички, които истински обичам. Вие и Нед, всичките ми приятели. Джеръми Уелс и Джоуи Уорън, а може би и Хедър. И Атина Кеъри-Луис и Рупърт Райкрофт… Мисля, че тя ще се омъжи за него, той е в Кралската драгунска армия. И приятелят на Едуард — Гас Калъндър. И Лъвдей. И Едуард. Знам, че ако отида в Сингапур, ще се чувствам като плъх, който напуска потъващия кораб. Не, не искам да кажа, че ще потънем, но от това не преставам да се чувствам така. Миналата седмица с Биди получихме газови маски и ни снабдиха с парафин и свещи, ушихме всички тези черни завеси за затъмнение, а в Сингапур майка ми има маса прислужници и ходи в клуба, преоблича се, играе тенис и ходи на вечерни партита. Аз също ще трябва да правя това и то ще е изключително вълнуващо и като за пораснали, но ще ме гризе съвестта всеки божи ден. Не е защото има и най-малката вероятност войната да засегне и тях по какъвто и да било начин, точно както във Великата война^[28]. Но на мен ще ми прилича на бягство, криене и оставяне на всички останали да вършат мръсната работа. Тоест да воюват, имам предвид.

Тя замълча, думите й като че ли бяха изчерпани. Боб не започна да коментира веднага. А после каза:

— Разбирам те много добре, но ми е жал за родителите ти, особено за майка ти.

— Това е най-лошата част. Ако не беше тя, дори не бих помислила да заминавам за Сингапур.

— На колко години си?

— На осемнадесет. Следващото лято ще навърша деветнадесет.

— Можеш да заминеш за една година и после да се върнеш.

— Не искам да рискувам. Всичко може да стане. Може да няма кораб обратно. Може да не мога да се върна. Може да заседна там за години.

— Ами университета? Оксфорд. Мислех, че това е следващата стъпка.

— Не през следващата година. Пък и не съм получила още резултатите от приемния изпит. Но чувствам, че Оксфорд може да почака. Той не е така наложителен, както да остана в Англия. Може би ще мога да отида в университета, но това, което е наистина важно точно сега, е, че не искам да се измъкна. Да избягам. Да не съм тук да върша нещо полезно, да мога да споделя ужасните неща, които предстоят.

Чичо Боб, чиято лула се разпали много добре, се облегна назад, като опря туида на раменете си на покрития с лишеи гранит.

— Тогава какво искаш да ти кажа?

— Надявах се да ми помогнеш да реша.

— Не мога да направя това. Решението трябва да вземеш сама.

— Толкова е трудно.

— Ще ти кажа само две неща. Ако отидеш при родителите си, убеден съм, че никой няма да помисли лошо за теб или да те упрекне. Вие всички сте били разделени толкова дълго, че след всичките тези години сама мисля, че заслужаваш малко да се позабавляваш. А ако не заминеш… Трябва да си наясно, че ще е много трудно. Обаче това е твоят живот. Носиш отговорност само за себе си.

— Ако остана в Англия, ще помислиш ли, че съм жестока и себична?

— Не. Ще мисля, че показваш безграничен патриотизъм и самоотверженост. И много ще се гордея с теб.

Патриотизъм. Това беше странна дума, която не се изрича често на глас, която обхваща емоция, по-дълбока дори от лоялността и привързаността към приятелите. Тя си спомни песента, която момичетата от „Сейнт Урсула“ пееха колкото им глас държи в Деня на империята или на рождения ден на кралицата или други подобни дни. Думите, парафраза на Шекспир:

Този трон на крале, този остров под скиптър,

таз велика земя, този център на Марс,

тази крепост, създадена, за да ни пази

от зарази и чужди грабливи ръце.

„Много ще се гордея с теб.“ Може би това беше всичко, което й трябваше. И каза:

— Мисля, че ще остана. Ще се обадя в корабната компания и ще отменя пътуването, после ще пиша на мама. Ще бъде съсипана, но просто трябва да ме разбере.

— Мисля, че е по-добре първо да й изпратиш телеграма. Завършваща с думите СЛЕДВА ПИСМО. И след като го направиш и изгориш мостовете след себе си, можеш да съчиниш наистина хубаво писмо и да й разкажеш всичко, което току-що каза на мен. Ние в Кралския флот наричаме това „писмено обяснение на причините“.

— Да. Да, напълно си прав. Точно така ще постъпя. Веднага щом се върнем. Ох, колко ми олекна, че няма повече да се измъчвам над това. Ти си светец, чичо Боб.

— Само се надявам да не съжаляваш за решението си.

— Знам, че няма да съжалявам. Вече се чувствам много по-добре. И ако настъпи зловеща суматоха, ще ме подкрепиш, нали?

— Ще бъда алтернативната ти защита. Сега, когато уредихме това, какво мислиш да правиш? Мислила ли си толкова надалече?

— Да. Това, което бих искала да направя, е да постъпя в някоя от службите, но няма голям смисъл да го правя, ако не получа някаква квалификация, иначе накрая ще чистя пушки или ще вися на въжето на преграден балон, или ще готвя огромни учрежденски блюда. Приятелката ми от Порткерис Хедър Уорън отива да учи стенография и машинопис. Мисля, че може би мога да отида с нея. Стенографията и машинописът не са кой знае какво, но все пак са някаква квалификация. И мисля, че ще се върна и ще живея пак в Порткерис, и ще попитам госпожа Уорън дали няма да ме вземе като наемател. Знам, че ще се съгласи, защото е страшно гостоприемна. Толкова много пъти съм живяла у тях и ако Джоуи отиде в армията, мога да живея в неговата стая.

— Порткерис?

— Да.

— Не Нанчероу?

— Не. Не само заради Едуард. А просто защото мисля, че съм живяла при семейство Кеъри-Луис достатъчно дълго. Трябва да започна да стоя на собствените си крака. Пък и без това Нанчероу е на мили от всичко друго. Ако опитвам да науча нещо, то ще е ужасно неподходящо.

— Наистина ли искаш да се върнеш в Корнуол?

— Всъщност не. Фактически мисля, че ми е необходимо да се отдалеча за по-дълго от всичко това. Още не съм събрала силите си напълно.

— Защо тогава не останеш тук? При Биди?

— Не мога да го направя. За постоянно.

— Не за постоянно. Само временно. Бих искал да останеш. Моля те да останеш.

Джудит го погледна малко озадачена. Видя твърдия му, изрязан профил, дебелите му вежди, стърчащата лула. И видя също посивяващата му коса, дълбоките бръчки, които слизаха от носа към брадата, и изведнъж стана лесно да си представи как ще изглежда, когато стане много стар. И попита меко:

— Защо искаш да остана?

— Искам да правиш компания на Биди.

— Но тя има дузини приятели!

— Липсва й Нед и само Господ знае какво ще стане с мен. На нея й харесва да си наоколо. Двете ще можете да се поддържате една друга.

— Но аз трябва да правя нещо. Наистина искам да науча стенография и машинопис.

— Можеш да го правиш и оттук. Да ходиш или в Ексетър, или в Плимут.

— Но как ще ходя насам-натам? Ти сам каза, че първото нещо, което ще стане с купон, е бензинът. Няма да мога да използвам колата си, а само един автобус на ден заминава от Боуви Трейси.

Чичо Боб се разсмя.

— Ама че си момиче по детайлите. От теб ще стане превъзходен старшина писар. — Той се изправи и се наведе, за да изтърси лулата си с почукване върху тока на обувката си. — Защо не караме едно по едно? Ще измисля нещо, обещавам. Няма да те оставя да безделничиш, без да имаш някаква работа. Просто постой малко при Биди.

Тя изведнъж се изпълни с обич към него. Каза „добре“, наведе се напред и целуна обветрената му буза, а той я прегърна. Мораг, която беше лежала в папратта малко настрана от тях, се размърда и дойде, за да разбере какво смятат да правят. Чичо Боб лекичко я плесна по гъстата рошава козина.

— Хайде, мързеланке, тръгваме си към вкъщи.

* * *

Беше почти два и половина, когато се върнаха гладни, жадни и напълно раздвижени. Разходката беше великолепна. Те тръгнаха към Апър Бикли по пътя през торфището и когато стигнаха до него, се покатериха по каменната стена в началото на заградената ливада до конюшнята и минаха надолу по туфестата трева към къщата. Мораг, оживена както винаги, вървеше напред, прескочи стената като бегач с препятствия и хукна напред към купичката с вода до задната врата.

Джудит и чичо Боб взеха разстоянието по-бавно. В началото на заградената поляна те спряха да инспектират проектирания картофен участък на Бил Даг. Парцелът беше прецизно очертан квадрат и маркиран с канап и приблизително една четвърт от него беше вече разкопана, изчистена от тревата и бурените и разкритата земя беше тъмна и глинеста. Джудит се наведе и взе една шепа. Миришеше приятно влажно. Тя я остави да изтече между пръстите й и каза:

— Обзалагам се, че тук ще израстат най-хубавите картофи на света.

— След като се прекопае. Труд, който не бих положил с удоволствие. По-добре Бил Даг, отколкото… — Чичо Боб обърна глава и се заслуша, Джудит чу също. Кола, която намаляваше скоростта на завоя, за да тръгне нагоре по хълма. Боб сви вежди.

— Кой ли е тръгнал към вкъщи?

Те стояха един до друг, загледани към отворената порта. Звукът на колата приближаваше и после на пътя се появи и тя самата, за да се обърне към входа на Апър Бикли. Гумите застъргаха по чакъла. Тъмна кола на Кралския морски щаб с офицер зад волана.

— Кой е този?

— Офицерът ми за свръзка.

Колата спря и от нея излезе млад мъж в лейтенантска униформа. Боб отиде да го посрещне, като забърза пред Джудит, и се наведе силно под въжето за пране. Джудит се поколеба, като изтри калната си длан отзад от панталона си и после бавно го последва.

Лейтенантът тръгна напред и козирува.

— Капитан Съмървил, сър!

— Уитакър, какво правиш тук?

— Съобщение, сър. Пристигна преди около час. Тръгнах веднага, сър. Помислих, че е по-добре да ви го предам лично.

— С кола на щаба?

— Предположих, че ще ви трябва транспорт, сър.

Съобщението беше предадено. Застанал там в старото си сако от туид, с разрошена коса, Боб Съмървил го прочете. Джудит разтревожено наблюдаваше лицето му, но изражението му не показваше нищо. След малко той вдигна очи.

— Да — каза той на лейтенант Уитакър, — по-добре е да се предаде лично. Браво. Благодаря. — Той погледна часовника си.

— Трябват ми петнадесет минути. Трябва да кажа две думи на жена си, да изям някакъв сандвич, да си събера багажа.

— Тъй вярно, сър.

Боб се обърна да влезе в къщата, но в последния момент си спомни за Джудит, която стоеше там и се чувстваше малко излишна и объркана.

— О, Уитакър, това е племенницата ми Джудит Дънбар. По-добре я осведоми за подробностите. И ако си добър към нея, тя може би ще ти направи чашка чай.

— Мисля, че ще се справя, благодаря ви, сър.

— Петнадесет минути.

Чичо Боб влезе в къщата. Входната врата се затвори категорично след него и Джудит разбра, че точно в този момент той не искаше никого около себе си, просто искаше да е насаме с Биди. Тя беше страшно разтревожена, въображението й веднага обрисува надвиснало нападение или морска катастрофа, или злокобна новина за Нед.

— Какво е станало?

— Това е специално назначение — каза й лейтенант Уитакър. — Главнокомандващият Военноморската флота изисква капитан Съмървил да дойде в щаба. (Леко облекчение: нито едно от ужасните неща, които беше си помислила.) Незабавно. С възможно най-голяма скорост. Затова докарах колата на щаба.

— Къде е Военноморската флота?

— В Скапа Флоу.

— Ама нали не мислите да го карате чак до Скапа Флоу?

Лейтенант Уитакър се разсмя и изведнъж придоби много по-човешки вид.

— Няма да го карам. Мисля, че капитан Съмървил ще пътува вероятно с полет на Военноморската авиация.

— Нед е в Скапа Флоу.

— Знам.

— Всичко е толкова внезапно. — Тя срещна погледа му, видя съчувствие и опита да се усмихне. — Май всичко ще започне да става все такова…

И веднага лейтенант Уитакър захвърли официалността и се превърна в съвършено приятен и доброжелателен млад човек.

— Вижте — каза той, — хайде да отидем да седнем някъде и да изпушим по цигара.

— Не пуша.

— Е, аз ще запаля една.

Те отидоха да седнат на каменните стъпала, които водеха към полянката за сушене на прането, и Мораг се присъедини към тях. Беше топло на слънце, той пушеше цигарата си и попита какво са правили Джудит и капитан Съмървил, а тя му разказа за разходката до Хейтър и за гледката от върха на хълма и съобщи, че засега тя ще остане в Апър Бикли с Биди и в момента осъзна, че вече чичо Боб няма да има нито време, нито възможност да прави планове за бъдещето на Джудит. Просто оттук нататък тя трябваше да се справя с тях сама.

След точно петнадесет минути Боб се появи отново с Биди до себе си. Лейтенант Уитакър угаси цигарата си, пъргаво скочи на крака и отиде да се ръкува с Биди. Тя изглеждаше малко объркана, но беше омъжена за Кралската флота от много отдавна и бе се научила да бъде едновременно и храбра, и философски настроена при внезапните заминавания. Колкото до чичо Боб, той отново беше станал другото си аз. Отново в униформа, отново отговорен, той изглеждаше едновременно и авторитетен, и уверен, не чужд, но някак отдалечен, сякаш вече беше отишъл пред тях и беше погълнат от истинския си професионален живот.

Лейтенант Уитакър взе багажа му и отиде да го сложи на задната седалка. Чичо Боб се обърна да прегърне жена си.

— Довиждане, скъпа.

Те се целунаха.

— Опитай да видиш Нед. Предай му обичта ми.

— Разбира се.

Беше ред на Джудит.

— Довиждане.

— Довиждане, чичо Боб. — Те се прегърнаха.

— Пази се — каза й той, и тя се усмихна и обеща да се пази.

Лейтенант Уитакър чакаше, като държеше вратата отворена за Боб. Той отиде на седалката до шофьора, после лейтенантът обиколи колата отпред и седна зад волана.

— Довиждане!

Колата мина през портата и замина. Биди и Джудит, които стояха и махаха, престанаха да махат. Слушаха, докато шумът на мотора заглъхна, и се обърнаха една към друга.

— Добре ли си? — попита Джудит.

— Не. Абсолютно съм разбита. — Но Биди съумя да се засмее криво. — Понякога флотата ме кара да поискам да съскам. Горкият човек. Едва дошъл и хайде обратно за нула време, само с един мижав сандвич да го подкрепи. А скъпото животинче е разкъсано на парченца. Каква чест. Какво престижно назначение. И наистина се радвам за него. Само да не беше ставало толкова набързо и Скапа Флоу да не беше на другия край на страната. Попитах дали не мога да отида и аз, но ми отговори, че не може и дума да става за това. И така трябва да си ръждясвам тук. — Тя погледна Джудит. — Той ми каза, че ще останеш за малко.

— Може ли?

— Знам, че звучи глупаво, но в момента просто не мога да понеса да ви загубя и двамата. Чудесно е да знам, че ще си край мен и ще ми правиш компания. О, мила… — Тя поклати глава, като потисна чувството си, — толкова е идиотско, но внезапно ми се дощя да се разплача…

— Хайде — каза Джудит и взе ръката й, — да отидем да сложим чайника и да си направим истински силен чай.

* * *

По-късно Джудит често си спомняше този августовски следобед и заминаването на чичо Боб като момента, в който войната всъщност започна. Събитията през следващата седмица — мобилизацията на Кралската флота, повиквателните на запасняците, немското нахлуване в Полша, речта на господин Чембърлейн, който обявяваше война — в ретроспекция ставаха само последни формалности, предшестващи първия тур на смъртоносната борба, която щеше да продължи почти шест години.

* * *

Апър Бикли, Южен Девън

13 септември 1939 г.

 

Мила Даяна,

Много съжалявам, че не ти писах по-рано, но станаха толкова много неща, че някак си не ми остана време. Беше ужасно да си замина от вас толкова набързо и дори да не мога да се сбогувам с всички, но знам, че ще ме разбереш.

Тук Джудит кръстоса пръсти и изложи последната част от продължилата си малка лъжа.

Леля Биди беше наистина много зле и се радвам, че дойдох. Тя вече е много по-добре и напълно оздравя от грипа.

Тя разкръстоса пръстите си.

Независимо от факта, че войната най-после започна (донякъде това е почти облекчение след тези ужасяващи последни две седмици), имам да ти кажа много неща. Първото е, че реших да не ходя в Сингапур. Причините за това решение са прекалено много и прекалено сложни за обясняване, но всъщност всичко се свежда до това, че просто не можех да избягам в Далечния изток, за да си живея спокойно, когато всички в страната се готвят да участват във война. Пребиваването ми в Англия няма ни най-малко да промени нещо, знам това, но бих се чувствала прекалено ужасно. Най-страшното беше да кажа това на родителите си. Преди всичко отмених пътуването си, а после им изпратих телеграма. Отговориха ми почти веднага (как успяха толкова бързо?) с цели страници молби да променя решението си, но знам, че чичо Боб ме подкрепя и отстоях своето. Написах им много дълго писмо с всичките си причини и много се надявам, че ще разберат как стоят нещата и как се чувстват хората в Англия. Просто запретват ръкави и се готвят за най-лошото. Надявам се не мислиш, че съм ужасно себична. Мисля, че майка ми мисли точно така и в такъв случай разочарованието е толкова смазващо, а най-лошото е, че знам колко силно и нетърпеливо очакваше да се съберем всички и как сега разбих надеждите й.

Така или иначе, оставам тук.

Другата новина е, че чичо Боб замина за Скапа Флоу, за да заеме поста на инженер — командир в щаба на главнокомандващия военния флот. Беше специално избран и помолен да отиде, така че това е изключително вълнуващо назначение, но това не значи, че няма страшно да ни липсва. И, разбира се, Биди не може да замине при него, затова ще остане тук. И засега оставам при нея.

Очаквам не след дълго да я приемат на работа в Червения кръст или нещо подобно, или да се присъедини към Доброволната женска служба, но засега има достатъчно какво да се прави и тук, като просто се поддържа живота горе-долу нормален. Госпожа Лапфорд, нейната дневна готвачка, напуска. Отива да готви в някаква фабрична столова близо до Ексетър, защото казва, че това е неин дълг. Госпожа Даг, която чисти, засега остава. Тя е омъжена за работник във ферма и реши, че приоритет номер едно за нея е да го храни добре.

Колкото до мен, реших преди чичо Боб да замине, че трябва да науча стенография и машинопис. Не мога да измисля къде да намеря кой да ме научи (тук сме много отдалечени от всичко), но всичко се уреди. Биди има приятелка на име Хестър Ланг, пенсионирана чиновничка, която се е заселила в Боуви Трейси. Тя дойде на бридж неотдавна и след партията, докато пиеше питието си, заприказвахме и й споменах за стенографията и машинописа и тя каза, че ще ме научи. Тя е толкова способна, че съм сигурна, че ще се обуча много бързо. Все едно ще си имам личен учител. Веднага щом ги усвоя и придобия нужната скорост, мисля, че ще мога да постъпя в службите. Вероятно в Кралската женска флотска служба, може би. Ако не за друго, поне униформата им е хубава!

Надявам се, че всички са добре. Всички ми липсвате твърде много. Питам се дали Мери е успяла да ушие всичките черни пердета за затъмнение. Аз направих тези на Биди и това ми отне цяла седмица, а къщата й е много малка в сравнение с Нанчероу. Много съжалявам, че трябваше да ви напусна толкова внезапно, но те моля да предадеш поздравите ми на полковник Кеъри-Луис, на Мери, на семейство Нетълбед, на Лъвдей, леля Лавиния и всички.

Само още нещо. Резултатите от приемния ми изпит ще дойдат в Нанчероу или може би госпожица Като ще ви позвъни и ще ви ги каже. И в двата случая, когато ги научите, ще бъде много хубаво, ако ми ги изпратите или може би Лъвдей ще ми се обади по телефона. Много искам да ги науча. Не че това нещо ще промени. Сега не мисля, че някога ще постъпя в университета.

С много обич както винаги,

Джудит

* * *

Отговорът на това послание пристигна в Апър Бикли чак след две седмици. То тупна от пощенската кутия върху изтривалката пред вратата заедно с останалата поща — голям, дебел плик, адресиран с детския почерк на Лъвдей, който, заедно с безнадеждния й правопис, с години беше отчаянието на госпожица Като. Джудит беше изненадана, защото през целия си живот нито един път не беше получавала писмо от Лъвдей, особено пък като знаеше, че тя никога не беше написала нещо, освен най-повърхностни и хлапашки бележки. Тя отнесе писмото във всекидневната, сви се в един ъгъл на дивана и отвори дебелия плик.

Вътре бяха резултатите от приемния й изпит и листове от скъпата хартия за писма на Нанчероу, сгънати надве-натри до задоволителен размер. Тя първо погледна резултатите, като разгъна официалния формуляр ужасно предпазливо, сякаш можеше да избухне. Отначало едва вярваща, после обхваната от облекчение, вълнение и удовлетворение от едно истинско постижение. Ако беше с някого на своя възраст, би скочила на крака и би се разтанцувала екзалтирано, но изглеждаше доста глупаво да устройва такова представление само за себе си, защото леля Биди беше отишла в Боуви Трейси да й направят косата, така че се задоволи с прочитането на резултатите още веднъж, после ги отмести и се залови с фермана на Лъвдей.

* * *

Нанчероу

22 септември

 

Мила Джудит,

Много се зарадвахме на писмото ти и то стоя на бюрото на майка ми, но знаеш колко е ужасна тя с писането на писма, така че накрая ме помоли да ти напиша аз. Безвъзмезден труд, трябва да ти кажа, но вали проливен дъжд и така или иначе няма какво друго да правя.

Преди да ти кажа каквото и да е, ето ти резултатите от приемните изпити. Пликът дойде и просто го отворих, макар че беше адресиран до теб, и го прочетох на глас на закуската и мама, татко и Мери всички се зарадваха. Ти си блестяща. Всички тези кредити и двете отлични оценки. Госпожица Като ще танцува фанданго. Дори да не отидеш в университета, няма значение, защото ще можеш да поставиш свидетелството си за тях в рамка, когато дойде, и да си го закачиш в тоалетната или където намериш за добре.

Хубаво си направила, че не замина за Сингапур. Не съм сигурна, че бих могла да бъда толкова решителна, за да пропусна такова забавление. Надявам се майка ти да ти е простила, толкова е отвратително да си в немилост. И страхотната новина за чичо ти. Трябва да е невероятно способен и умен, за да върши такава работа. Трябва да потърся Скапа Флоу в атласа. Това е практически на Северния полярен кръг. Надявам се, че си е взел достатъчно вълнени партакеши.

Тук стават разни работи. Палмър ни напусна, замина да постъпи в леката пехота на херцога на Корнуол. Джанет и Неста се опитват да решат какво ще правят, макар че не ги викат никъде. Джанет смята, че би могла да стане милосърдна сестра, но Неста казва, че ще отиде някъде да прави муниции, казва, че никога не си е падала по подлогите. Така или иначе предполагам, че скоро и двете ще си тръгнат. Семейство Нетълбед си остават тук за постоянно, слава богу, са прекалено стари, за да отидат да се бият, и Хети все още е тук. Тя мечтае да постъпи във войската, да стане телефонистка и да се разхожда наоколо в кафеникава униформа, но е само на седемнадесет (прекалено млада) и госпожа Нетълбед постоянно й повтаря, че е прекалено глупава, за да я пуснат да се мотае сред толкова многобройно похотливо войнство. Мисля, че госпожа Нетълбед е груба. Тя просто не иска сама да си мие чиниите.

Мери шие завесите за затъмнение. Шие и шие, а мама извика да й помогне някаква госпожица Пенбърти. Тя живее в Сейнт Бъриан и идва тук на велосипед всеки ден да шие и тялото й мирише ужасно, трябва да държим отворени всички прозорци. И все още има стаи без завеси, така че след мръкване не смеем да отворим дори вратата. Надявам се госпожица Пенбърти да свърши скоро и да се махне.

Мама направи събрание на Червения кръст в гостната, а татко слага кофи с вода навсякъде, в случай че стане пожар. Все още не сме намерили решение на всичко това, но съм сигурна, че някъде отговор съществува. Става по-студено. През зимата ще покрием с калъфи всички мебели в приемната и ще живеем в малката всекидневна. Татко казва, че трябва да пестим горивото и да отглеждаме много зеленчуци.

Сега новини за другите. Оставих това за накрая, защото не искам да пропусна никого.

Леля Лавиния е добре, вече става по малко и седи до огъня. Ужасно е за нея да живее при още една война. Преживяла е англо-бурската война, световната война и сега тази. Прекалено много за един живот.

След като ти си замина, липсваше ужасно на всички ни, но другите последваха доста скоро след теб. Джеръми си отиде пръв, после Рупърт, който се изстреля за Единбург (точно пък за него!) и отиде в място, наречено Редфорд Баракс. Всички кавалерийски коне са преместени там от Нортхамптън, предполагам с влак, защото е прекалено далече за горките животни да го извървят. Повече за Рупърт по-късно.

После си заминаха Едуард и Гас. Едуард е в някаква тренировъчна база, но не знаем къде, защото адресът му е „Някъде в Англия“. Мама получи нещо като номер „До поискване“ за него и й е ужасно неприятно, че не знае точно къде е. Мисля, че си живее живота, като си хвърчи наоколо и си пие бира в бъркотията.

А Гас замина за Абърдийн, защото е в Главния щаб на Планинците от Гордън. Беше просто отвратително да му кажа довиждане. За никого от другите не плаках, но за него се разревах. Толкова е несправедливо да срещнеш единствения мъж, в когото би могла да се влюбиш, и да го отнесат набързо заради гадния стар Хитлер. Изплаках кофи сълзи в леглото, но вече престанах, защото получих писмо от него и му отговорих. И имам негова снимка, която му направих с моя фотоапарат, и накарах да ми я увеличат (изглежда малко размазана, но става), сложих я в рамка и сега е до леглото ми, и й казвам „лека нощ“ всяка вечер и „добро утро“ всяка сутрин. Обзалагам се, че изглежда божествено в шотландската си поличка. Ще се опитам да го убедя да ми изпрати снимка, облечен в нея.

А сега продължение на историята на Рупърт.

Три дни след като той си замина, Атина внезапно обяви, че и тя отива в Единбург, взе влака и замина. Не е ли върхът? Живее в хотел „Каледония“. Казва, че е огромен и ужасно викториански и че Единбург е зловещо студен, но това явно няма значение, защото от време на време може да вижда Рупърт. Щом няма нищо против да мръзне, значи е влюбена в него.

Колкото до мен, аз твърдо си стоя тук, оставам. Мама ще купи маса кокошки и те ще са моята военна работа, а Уолтър Мъдж каза, че ще ме научи да карам трактор и тогава ще мога да помагам във фермата. Всъщност не ме е грижа какво правя — дали зареждам бойлер, дали чистя тоалетни — стига да не ме карат да се регистрирам или да ме призоват за нещо ужасно.

Господин Нетълбед току-що се появи да съобщи радостната вест, че бензинът ще се ограничава и ние всички ще трябва да дадем честна дума да не пълним туби и да се запасяваме. Бог знае какво ще правим за храна, защото е прекалено далече да ходиш с колело до Пензанс! Ще започнем да колим овцете на Уолтър, предполагам.

Копнея да те видя отново. Върни се веднага, когато можеш. Мери пита искаш ли да ти изпрати някакви зимни дрехи?

С много обич, обич, обич.

Лъвдей.

П. С. ПОСЛЕДНИ НОВИНИ! Прекалено вълнуващо. Преди миг позвъниха от Единбург. Татко вдигна слушалката от кабинета си. Атина и Рупърт са се оженили. В някакво гражданско отделение там и адютантът на Рупърт и шофьорът на такси са им станали свидетели. Точно както Атина винаги е искала. Мама и татко са разкъсани между радостта и гнева, че не са присъствали на церемонията. Мисля, че те наистина го харесват. Не знам кога тя ще се върне при нас. Едва ли е много весело да си омъжена и да живееш сама в хотел „Каледония“.

* * *

Джудит сгъна писмото и го пъхна обратно в плика, после пъхна и резултатите от приемния изпит. Беше удобно свита в ъгъла на дивана, така че си остана там, и гледаше през прозореца, и си мислеше за Нанчероу. Чувстваше се едва ли не като върнала се там. И мислеше за женитбата на Атина и Рупърт в гражданското отделение и за госпожица Милиуей, която шие завеси за затъмнение, и за Гас в шотландската му поличка, и за полковника и кофите му с вода, и за Лъвдей, която гледа кокошки. И за Едуард. Някъде в Англия. На обучение. Обучение за какво? Вече имаше свидетелство за пилот. Но да задаваш такъв въпрос, е глупаво. Обучение за война, разбира се. Да се спускаш от небето, да стреляш и да сваляш бомбардировачите на неприятеля. „Той си живее живота, като си хвърчи наоколо и си пие бира.“

След тази последна неделя в Нанчероу не бе имало никаква връзка между тях, така че новината от Лъвдей беше първата, която Джудит научи за него. Тя нито беше му писала, нито звъняла по телефона, защото не можеше да измисли какво да му каже, което още да не е било казано, и защото още се гърчеше при спомена за собствената си наивност и за убийственото отхвърляне от Едуард. И той нито беше й писал, нито беше й се обадил, но тя и въобще не очакваше той да го направи. Той беше постоянен и разбиращ, но търпението на никой мъж не може да трае вечно. Собственото й дезертьорство, заминаването й от Нанчероу, без дори да се сбогува, беше вероятно самото крайно отчаяние. И няма никаква причина, никаква необходимост Едуард да се занимава с Джудит. Неговият чаровен живот винаги ще бъде изпълнен с хубави жени, които чакат и се редят на опашка да паднат в скута му.

Но все още беше невъзможно да си го спомня хладнокръвно. Видът му, звукът на гласа му, смехът му, къдрицата на челото, която постоянно трябваше да се отмахва. Всичко около него й доставяше удоволствие.

След пристигането си в Девън беше опитвала най-упорито да се съпротивлява на отдаването на дневни мечти: че ще чуе приближаваща кола да катери хълма и в нея ще е Едуард, дошъл да я търси, дошъл, защото не може да живее без нея. Такива фантазии бяха за деца, приказки за феи с щастлив край, а сега окончателно и безвъзвратно тя вече не беше дете. Но не можеше да спре нахлуването му в нощните й сънища и в тях имаше място, в което тя отива и е погълната от блажено удоволствие, защото знае, че някъде там е и Едуард, на път е, пристига. И се събуждаше, изпълнена с щастие, само за да го остави да изтече в студената светлина на сутринта.

Свършено е. Но сега споменът за него дори вече не я караше да плаче, така че нещата се подобряваха. Те със сигурност биха могли да бъдат по-лоши, защото беше взела приемните си изпити и понастоящем такова успокоение й помагаше да продължава напред. Да разчиташ на себе си е всичко, беше я учила госпожица Като. Две отлични оценки едва ли не са в състояние да повдигнат духа.

Чу врата да се отваря и гласа на Биди. Биди, върнала се вкъщи, с накъдрената си коса. Тя стана от дивана и отиде при леля си да й разкаже новините.

* * *

Беше почти краят на септември, когато уроците по стенография и машинопис при Хестър Ланг най-после започнаха. Забавиха се, защото Хестър трябваше да извърши известна подготовка. Притежаваше впечатляваща пишеща машина — истинска, а не преносима като тази на чичо Боб, но тя трябваше да се почисти в работилница в Ексетър, да й се сложи нова лента и да се покрият с лак клавишите, за да не може Джудит да изтрие буквите на клавиатурата. Тя купи и едно-две ръководства, защото беше минало доста време, откакто беше учила теорията на двете дейности и трябваше малко да си я поприпомни. Накрая телефонира и каза, че е готова да започнат.

На другия ден Джудит слезе по хълма и се представи пред входната врата на Хестър. Така или иначе, усещането беше като да ходиш на училище през коледния срок. Есента беше във въздуха, листата пожълтяваха. Дните намаляваха, всяка вечер ритуалът на затъмняването настъпваше малко по-рано… Скоро в четири и половина щяха да пият чай при напълно спуснати черни завеси. На Джудит й липсваше продължителният здрач, наблюдаван отвътре. Човек изпитва клаустрофобия, като го затворят при изкуствено електрическо осветление.

Но сега, в девет часа сутринта, денят беше свеж и ясен и тя долови миризмата на дим от огън на открито от кладата на някой градинар, който си изгаря боклука. През уикенда тя и Биди бяха набрали фунтове с къпини покрай оградите от жив плет на нивите на местен фермер и той им беше обещал много дърва от останките на стар бряст, съборен от буря последната зима. Бил Даг щеше да ги докара в Апър Бикли с трактор и ремарке и щяха да ги наредят като торф до стената на гаража. Горенето на дърва ще им помогне да спестят част от въглищата, защото както е тръгнало, нямаше никаква гаранция за нови доставки.

Къщата на Хестър беше от сив камък, на два етажа и единствена малка тераса, така че имаше съседи от всички страни. Техните къщи изглеждаха малко повехнали, с олющени черни или кафяви входни врати и дантелени пердета, обграждащи аспидистри в зелени като грах саксии. Но входната врата на Хестър беше жълта като масло, блестящите й прозорци бяха заслонени със снежнобяла мрежа. Освен това покрай старата стъргалка за обувки беше посадила клематис и той вече беше стигнал доста високо по фасадата на къщата. Всичко това допринасяше за впечатлението, че малката тераса се е устремила нагоре над света.

Джудит натисна звънеца и Хестър дойде да отвори вратата, както винаги с безупречен вид.

— Ето те и теб. Човек очаква да носиш ученическа чанта на гърба си. Каква чудесна сутрин. Тъкмо правя кафе.

Джудит усети аромата му, свеж и примамлив. Но каза:

— Току-що закусих.

— Ами ще изпиеш още една чашка. За компания. Не трябва да започваме работа още от вратата. Никога не си идвала в къщата ми, нали? Всекидневната е натам, аз ще дойда след малко.

Вратата беше отворена. Отвъд Джудит се оказа в дълга стая, опъната от входната врата до задния край, защото преградна стена между оригиналните две малки стаи беше премахната. От това всичко изглеждаше просторно и много светло. При това беше обзаведено в стил едновременно прост и модерен и ни най-малко не приличаше на онова, което беше си представяла и очаквала. Малко като студио, реши тя. Стените бяха бели, килимът бежов, а пердетата от груб лен с цвета на въже. Задължителните завеси за затъмнение се виждаха ясно, но бяха дръпнати докрай и ясната сутрешна светлина се разсейваше през рядката тъкан на пердето почти като че ли беше от дантела. Тънък турски килим беше метнат на облегалката на дивана, имаше и ниска маса, съставена от лист плоско стъкло, подпряно от два антични порцеланови лъва, които изглеждаха като пристигнали много отдавна от Китай. Тази маса беше отрупана с прекрасни книги, а в центъра й стоеше малка модерна скулптура.

Всичко беше много изненадващо. Като продължаваше да разглежда, Джудит видя над камината абстрактно платно, закачено без рамка. Зърнеста и блестяща, рисунката сякаш беше надраскана с шпатула. От двете страни на камината имаше ниши с шкафове със стъклени врати, съдържаха колекция от зелени и бристолско сини чаши със столчета. Имаше и други рафтове, натоварени с книги — някои в кожена подвързия, други в прелестни нови лъскави обвивки — романи и биографии, които много ти се иска да прочетеш. Зад прозореца лежеше градината, дълга тясна поляна, оградена с ивици безпорядъчно растящи астри и далии с цялата цветова дисхармония на руския балет.

Когато Хестър се върна, Джудит стоеше до прозореца и прелистваше книга с цветни репродукции на Ван Гог.

Тя вдигна очи, после затвори книгата и я остава на мястото й на масата при другите.

— Никога не съм сигурна харесвам ли Ван Гог или не.

— Той е малко като загадка, нали? — Хестър остави подноса с кафето на червено лакирана табуретка. — Но харесвам бурните му небеса, жълтата царевица и тебеширеното му синьо.

— Стаята е много хубава. Не каквато очаквах.

Хестър, която се настаняваше върху широк стол, се разсмя.

— Какво си очаквала? Покривчици за облегалките на столовете и порцелан от времето на принц Албърт?

— Не точно тях, но не и това. Така ли си купила къщата?

— Не. Тя беше същата като всички останали. Аз махнах стената. Направих баня.

— Трябва да си действала страшно бързо. Не си тук отдавна.

— Но притежавах къщата от пет години. Обикновено идвах тук през уикендите, когато още работех в Лондон. Тогава нямах време да се запознавам с хората, защото винаги бях заета с търсене на строители и бояджии и прочее. Чак когато истински се пенсионирах, можах да се установя тук и да си търся приятели. Искаш ли мляко и захар?

— Само мляко, благодаря. — Тя взе чинийката и чашата от Хестър и отиде да седне на ръба на дивана. — Имаш толкова много омагьосващи неща. И книги. Всичко.

— Винаги съм била колекционерка. Китайските лъвове ми бяха оставени от чичо ми. Картината купих в Париж. Стъклото съм събирала с години. А скулптурата е от Барбара Хепуърт. Не е ли смайваща? Също като някакъв чудесен струнен инструмент.

— И книгите ти…

— Толкова много книги. Прекалено много. Моля те, по всяко време мога да ти давам от тях. При положение, разбира се, че ще ги връщаш.

— Мога да взема тази. И ще я върна.

— Ти явно си заклет читател. Момиче точно по сърцето ми. Какво друго ти харесва, освен картината и книгите?

— Музиката. Чичо Боб ме въведе в музиката. След това си купих грамофон и вече имам доста голяма колекция от плочи. Обичам я. Избираш според настроението си.

— Ходиш ли на концерти?

— В Западен Пенуиз няма много концерти, а много рядко ходя в Лондон.

— Откакто дойдох тук, точно това ми липсва. И театърът. Но всъщност нищо друго. Много съм доволна.

— Толкова е любезно да предложиш да идвам и да уча стенография и машинопис…

— Съвсем не е любезно. То ще поддържа мозъка ми в работен режим и ще е разнообразие от кръстословиците. Всичко съм подготвила в трапезарията. За машинопис трябва да имаш хубава, здрава маса. И мисля, че три часа дневно ще са достатъчни, как ти се струва? Да кажем от девет до дванадесет? И ще пропускаме уикендите.

— Както кажеш.

Хестър допи кафето си и остави чашата. Изправи се.

— Е, хайде, да започваме тогава — каза тя.

* * *

Към средата на октомври, след шест седмици във война, не се беше случило нищо особено. Никакво нахлуване, никакви бомбардировки, нито битки във Франция. Но ужасът от разрушението в Полша държеше всички залепени за радиоапаратите си и ги караше да не пропускат никакви страховити описания, които се появяваха във вестниците. Наред с ужасните страдания и кланета, вилнеещи в Източна Европа, малките неудобства и лишения във всекидневния живот изглеждаха почти добре дошли, като втвърдяваха волята и придаваха смисъл на целенасоченост на най-баналните саможертви.

В Апър Бикли една от тях беше това, че госпожа Лапфорд напусна, за да работи в столовата на местната фабрика.

Биди през целия си живот не беше сварила дори едно яйце. Но Джудит беше прекарала доста време по кухните, като гледаше как Филис прави пудинги с грис и приказни кейкове, беше мачкала картофи за госпожа Уорън и беше помагала да се сервират огромните чайове, които са толкова неизменна част от ежедневния живот в Порткерис. В Нанчероу госпожа Нетълбед винаги се радваше на малко помощ при варенето на конфитюр и мармалад и беше признателна, ако някой й предложеше да разбие яйцата и захарта за пухкав пандишпан, докато придобият цвят на каймак. Но това беше границата на опита на Джудит. Обаче, когато ножът опре до кокала, избор няма. Тя намери стара готварска книга „Добро домакинство“, завърза си престилка и се зае с готвенето. В началото имаше доста прегорели ребра и недоварени пилета, но не след дълго тя започна да улавя същността и дори измисли кейк, който не беше лош на вкус, въпреки че всичките му стафиди и череши бяха изпопадали на дъното сякаш бяха от олово.

Друго неудобство беше, че търговците в Боуви Трейси — месарят, бакалинът, зарзаватчията, продавачът на риба — престанаха да доставят стока. „Виновно е ограничаването на бензина“, казваха те, и всички разбираха и се запасяваха с огромни количества, пълнеха кошници и пазарски мрежи и ги мъкнеха в домовете си. Това все още не беше голямо затруднение, но отнемаше твърде много време, а катеренето по хълма до Апър Бикли, отрупан с пакети като товарен кон, беше изтощително, меко казано.

И започваше да става студено. Джудит, която беше прекарала толкова време в Нанчероу, където централното отопление никога не се изключваше до настъпването на топлите пролетни дни, беше забравила какво значи да ти е студено. Да ти е студено навън е нормално, но да мръзнеш вкъщи е мизерия. В Апър Бикли нямаше централно отопление. Преди две години, когато беше идвала за Коледа, в спалните бяха запалили огън, бойлерът работеше непрекъснато на максимум по двадесет и четири часа в денонощието. Но сега трябваше да бъдат пестеливи с горивото и само във всекидневната се палеше камината и то никога преди ранния следобед. Биди сякаш не усещаше студа. В края на краищата, тя беше успешно оцеляла след Кийхам Терас, която Джудит помнеше като най-студеното място на света. Може би по-студено от Арктика. С приближаването на зимата Апър Бикли щеше да стане може би също толкова леден. Застанало на хълма, то посрещаше зъбите на източния вятър, старите прозорци и врати не се затваряха плътно и пускаха вътре всякакви течения. Джудит очакваше дългите тъмни месеци без особен ентусиазъм и беше благодарна, че Мери беше й изпратила от Нанчероу огромен дрешен сандък (с надпис „Хартнел“), пълен с най-топлите й зимни дрехи.

* * *

Събота, четиринадесети октомври. Джудит се събуди и усети на лицето си смразяващия въздух, който нахлуваше през отворения прозорец. Отвори очи и видя сиво небе, а най-високите клони на бука в основата на градината вече разкрасени с червеникавокафяви листа. Скоро ще започнат да падат. Ще падне голямо събиране и изгаряне, и накрая дървото ще остане голо.

Тя лежеше и мислеше, че ако нещата бяха вървели както трябва и не беше избухвала война, нямаше да й се наложи да вземе съдбовното решение, тогава точно сега, в този момент, тя щеше да бъде на лайнер на Корабната компания някъде в Бискайския залив, люшкана от едната до другата страна на койката си и вероятно страдаща от първото гадене на морската болест. Но все пак на път за Сингапур. За кратко тя си позволи да изпита ужасна носталгия за семейството си. Сякаш беше осъдена винаги да живее в чужди домове, макар и много гостоприемни, и понякога беше наистина смазващо да витае сред всичко, което пропускаше. Мислеше си за плаването през пролива Гибралтар към синьото Средиземно море и забравения свят на непрекъснатото слънце. После Суецкия канал и Индийския океан, и всяка вечер Южният кръст се издига малко по-високо на ювелирно синьото небе. И сега тя си спомни как, когато приближаваха Коломбо, във въздуха се появи миризма дълго преди на хоризонта да се появи петното, което беше Цейлон, и тази миризма беше на подправки и плодове, и на кедрово дърво, довеяна в морето от топлия вятър.

Но беше глупаво да си въобразява, немислимо да съжалява. Спалнята й беше студена. Тя стана и отиде да затвори прозореца във влажната сутрин, като спря за миг със слабата надежда, че няма да вали. После се облече и слезе долу.

Там намери Биди вече в кухнята, което беше необичайно, защото обикновено Джудит първа беше там. Биди бе опакована в пеньоара си и кипваше чайника за кафе.

— Какво правиш тук толкова рано?

— Мораг ме събуди, като виеше и скимтеше. Чудно как не си я чула? Слязох да й отворя, но тя се изпишка, после влезе право вътре.

Джудит погледна кучето, потънало в кошчето си с много емоционално изражение на различните си очи.

— Да не би да е болна, как мислиш?

— Категорично няма обикновения си жизнерадостен вид. Може би има глисти?

— Дори не го помисляй.

— Ще трябва да я заведем на ветеринар. Какво искаш за закуска?

— Май бекон няма.

— Тогава варени яйца.

По време на закуската обсъждаха разсеяно как да прекарат съботата. Джудит каза, че трябва да отиде до Боуви Трейси, за да върне книга на Хестър Ланг, а после ще напазарува. Биди одобри, защото възнамеряваше да пише писма. Запали цигара, взе хартия и молив и започна да пише неизбежния списък за покупки. Бекон, кучешка храна за Мораг, агнешко за печене за неделния обяд, тоалетна хартия, сапун „Лукс“…

— И би ли била така добра да отидеш до магазина за прежда и да ми купиш паунд импрегнирана вълна?

Джудит беше изумена.

— За какво ти е импрегнирана вълна?

— Писнало ми е от тъпия ми гоблен. Казах си, че отново ще започна да плета. Ще изплета чорапи за морските ботуши на Нед.

— Не знаех, че можеш да плетеш чорапи.

— Не мога, но намерих чудесен модел в един вестник. Наричат ги спирални чорапи, кръжиш и кръжиш и въобще не трябва да правиш пета. И когато Нед направи в тях голяма дупка, просто ги завърта и дупката идва отгоре.

— Сигурна съм, че ще му харесат.

— Има и друг модел за шапка като шлем. Пази ушите на топло. Може би ти ще му изплетеш такава шапка?

— Благодаря, но в момента имам предостатъчно работа с писането на кукички и ченгелчета. Прибави вълна в списъка и ще потърся. А пък ти по-добре си намери комплект игли за плетене…

Събота сутрин в Боуви Трейси беше малко като пазарния ден в Пензанс: пълно със селяни от цялата околност, дошли от далечни села и ферми от мочурливите равнини, за да осигурят седмичните провизии. Те се тълпяха по тесните тротоари с кошници и ръчни колички, стояха, бъбрейки по ъглите на улиците, запазваха си ред в магазините на месаря и бакалина и същевременно си разменяха клюки и семейни новини, и снижаваха глас, когато говореха за болест или вероятната кончина на нечия леля Гърт.

Това означаваше, че за всичко трябваше доста по-дълго време от обикновено, и стана единадесет, преди Джудит, натоварена с претъпкана кошница и пазарска мрежа, да стигне до къщата на Хестър Ланг и да позвъни на входния звънец.

— Джудит!

— Знам, че е събота, но не съм тук за стенография, а за да върна книгата, която взех. Дочетох я снощи.

— Радвам се да те видя. Влез, ще пием по кафе.

Кафето на Хестър беше винаги особено хубаво. Джудит, като усети аромата му, свеж и плътен, който се носеше от кухнята, не се нуждаеше от убеждаване. В тесния коридор тя остави кошницата си и извади книгата от обемистия джоб на жакета си.

— Исках да я върна веднага, за да не се изцапа или Мораг да я сдъвче.

— Горкото куче, сигурна съм, че никога не би направило нещо толкова лошо. Върви я остави на мястото й и си избери друга, ако искаш. След малко ще дойда с кафето.

Книгата, която беше взела, се казваше „Големите надежди“, един от подвързаните в кожа томове от пълния комплект съчинения на Чарлз Дикенс. Тя отиде във всекидневната (дори в мрачна сутрин тя изглеждаше светла и приятна) и я пъхна на мястото й, като започна със задоволство да чете заглавията и се опитваше да реши коя да вземе, когато чу, че в коридора звънна телефонът. После стъпките на Хестър, която отиде да се обади. Иззад вратата, която беше открехната, чу гласа й.

— Осем две шест. Тук Хестър Ланг.

Може би този път няма да е Дикенс. Нещо съвременно. Тя взе „Смъртоносна буря“ от Филис Ботъм и започна да чете кратките бележки от вътрешната стана на обложката, а после да пробягва напосоки страниците.

Телефонният разговор продължаваше. След дълго мълчание Хестър заговори, гласът й се снижи до тихо мърморене.

— Да — чу я Джудит да казва, — да, разбира се. — Последва нова тишина. Права във всекидневната на Хестър, Джудит чакаше.

Накрая, когато започна да мисли, че Хестър никога няма да се върне, разговорът внезапно свърши. Тя чу единственото подрънкване от оставянето на слушалката, затвори книгата и погледна към вратата. Но Хестър не дойде веднага и когато се появи, беше с някаква скованост, някакво преднамерено спокойствие, сякаш беше спряла, за да се пооправи за известно време.

Тя не каза нищо. През дългата стая очите им се срещнаха. Джудит остави книгата и каза:

— Нещо не е наред ли?

— Беше… — Гласът на Хестър трепна. Тя се опита да събере сили и започна отново, този път с обикновения си спокоен и равен тон. — Обади се капитан Съмървил.

Ама че загадка!

— Чичо Боб? Защо звъни тук? Не може да се свърже с Апър Бикли? Вчера телефонът работеше…

— Не е заради телефона. Искаше да говори с мен. — Тя затвори вратата зад себе си и приседна на малък декоративен стол. — Случило се е нещо съвършено ужасно…

В стаята беше топло, но Джудит усети веднага как замръзва. Надвисна усещане за гибел, сви се като топка в стомаха й.

— Какво е станало?

— Миналата нощ… немска подводница е пробила защитата на Скапа Флоу. По-голямата част от военноморската флота е била в морето, но „Кралският Дъб“ е бил там, на котва в пристанището. Торпилирали са го, потънал е. Много бързо. Преобърнат… Три торпеда… Невъзможно е било на хора под палубите да избягат…

Корабът на Нед. Но не Нед. Нед е добре. Трябва да е оцелял.

— … Около четиристотин души от екипажа на кораба е възможно да са оцелели… Новината още не се е разнесла. Боб каза, че трябва да го кажа на Биди, преди да го чуе по радиото. Иска да отида и да й кажа. Не можел да понесе да й каже сам и то по телефона. Трябва да отида и да й кажа…

За втори път гласът на Хестър засече. Ръцете й с грижлив маникюр се повдигнаха да избършат сълзите, които още не бяха паднали.

— Трогната съм, че се е сетил за мен, но бих предпочела да помоли когото и да било друг на света…

Тя не се разрида. Нямаше да плаче.

Джудит преглътна и събра сили да промълви:

— А Нед?

Хестър поклати глава.

— О, мило дете, така ужасно съжалявам…

И чак след това истината, която изчакваше, но беше неизменно там, беше произнесена най-после и Джудит разбра, че това, което Хестър й казва, е, че Нед Съмървил е мъртъв.

* * *

Апър Бикли

25 октомври 1939 г.

 

Драги полковник Кеъри-Луис,

Благодаря ви много за твърде любезното писмо за Нед. Това беше най-ужасното време, но Биди е благодарна за писмата и ги чете всичките. Само че всъщност не е в състояние да им отговори.

След като „Кралският дъб“ беше потопен, чичо Боб не можа да дойде веднага при нея, защото е бил в Скапа Флоу, в кризата на нападението и последствията му. Но си дойде през последната седмица за два дни. Беше наистина ужасно, защото се опитваше да успокои Биди и да вижда през цялото време колко е отчаяна и безутешна. Сега той се върна в Скапа Флоу и отново сме сами.

Оставам тук през зимата. Като дойде пролетта, ще мисля отново, но не мога да оставя Биди сама, докато не преодолее скръбта си. Тя има куче на име Мораг, което й донесе Нед, но не съм сигурна дали то е утеха за Биди или тъжен спомен. На мен много ми е тъжно, че никой от вас никога не е виждал Нед, нито някога ще го познава. Беше много добър човек и толкова скъп.

Моля, предайте обичта ми на всички и отново благодаря за писмото.

Винаги ваша,

Джудит

* * *

Нанчероу

15 ноември 1939 г.

 

Мила Джудит,

Всички сме ужасно тъжни, заради това че братовчед ти Нед е бил убит. По цели дни мисля за теб и ми се иска да бъда при теб. Мама казва, че ако искаш да доведеш тук твоята леля Биди за няколко дни, просто за да смени обстановката, с радост би се съгласила да поживеете тук. Но от друга страна, в момента тя може би просто предпочита да остане в собствената си къща и позната обстановка.

Татко казва, че немската подводница, която е навлязла в Скапа Флоу, е върховен образец на мореплаването, но не мога да се сетя за едно-единствено хубаво нещо, което да кажа за германците, и мисля, че той е прекалено великодушен.

Ако ти кажа някои новини, не мисли, че според мен това, което става тук, е по-важно от убийството на Нед.

Първата е, че Атина си е вкъщи и очаква бебе. Рупърт е заминал отвъд морето с частта си и конете им и хотел „Каледония“ без него губи чара си, затова тя се върна. Мисля, че са го върнали в Палестина.

Бебето ще се роди през юли.

Гас е във Франция с Планинската дивизия и Британските експедиционни сили. Пиша му много и получавам поне по едно писмо на седмица. Прати ми своя снимка в шотландска поличка и изглежда абсолютно великолепен. Видях онзи ден Хедър Уорън в Пензанс. Тя учи стенография и машинопис в Порткерис и ще опита да постъпи в Министерството на външните работи на някаква гражданска служба. Каза да ти кажа, че ще ти пише, щом намери свободен миг, и още, че Чарли Лейниън е в Кралската Корнуолска лека пехота и също е заминал за Франция. Не знам кой е Чарли Лейниън, но тя каза, че ти знаеш. И Джоуи Уорън е постъпил в същата част, но Пади още си лови риба.

Едуард не пише, но се обажда от време на време и трябва да говорим много бързо, защото му разрешават само три минути и после телефонът дрънва и прекъсва. Изглежда се забавлява и е получил един от новите аероплани, които се наричат спитфайъри^[29]. Ще е много хубаво, ако си дойде за Коледа, но не мисля, че ще го направи.

Кокошките пристигнаха и всички са оградени на задната поляна и създават бъркотия. Имат малки дървени къщички с полози и вратички, които нощем се затварят, за да ги пазят от гадната лисица. Още не са започнали да снасят, но като започнат, мисля, че ще живеем само с яйца.

Става ужасно студено. Татко е много стриктен с централното отопление. Всички мебели в гостната са покрити с калъфи, а полилеят е целият овързан в една торба, за да не се праши. Тя изглежда малко неприветлива, но малката всекидневна е много по-уютна.

Господин Нетълбед стана началник на местната противовъздушна отбрана. Това значи, че ако забрави да изпълни затъмнението или струйка светлина се покаже някъде, трябва да се самонакаже за небрежност и да се даде под съд, за да го глобят. Ха, ха.

Другият неочакван началник на противовъздушната отбрана е Томи Мортимър, но той, разбира се, е в Лондон. Не може да постъпи във войската поради възрастта си и плоските си стъпала (не знаех, че са такива), така че е постъпил в Гражданската защита. Дойде тук през един уикенд и ни разказа всичко това. Каза, че ако има бомбени нападения, той трябва да бъде на покрива на Мортимърови на „Риджънт стрийт“ с кофа вода и ръчна помпа. Ако къщата им я улучи бомба, мислиш ли, че по тротоара ще се разпилеят диамантени пръстени?

Мама е добре. Радва се, че Атина е тук. Двете се кискат на „Вог“, както правеха винаги, и се опитват да плетат бебешки дрешки.

Много обич. Ела и остани, ако искаш. Целувки

Лъвдей

* * *

Апър Бикли

Събота, 30 декември

 

Мили мамо и татко,

Вече е почти краят на годината и се радвам, че тя свършва. Много ви благодаря за коледния подарък, който пристигна в началото на месеца, но го запазих до Коледа. За деня за отварянето му. Това е най-хубавата дамска чанта, точно от каквато имах нужда. Харесва ми и дължината на копринения плат, ще накарам да ми ушият вечерна пола, когато намеря кой да я направи истински професионално. Цветът е възможно най-прекрасният. И моля ви, благодарете на Джес за ръчно изработения календар, кажете й, че маймунките и слоновете са наистина хубаво нарисувани.

Тук изведнъж стана страшно студено. Целият Дартмут и пътят са покрити със сняг, навсякъде е пълно със сини сенки, всички къщи нахлупиха дебели шапки от сняг и Боуви Бикли малко прилича на картинките от „Шивачът от Глостър“. Всяка сутрин даваме сено на понитата, които слизат от хълма да се скрият на завет зад стената, а да изведеш Мораг на разходка, е все едно да си пробиваш път към Южния полюс. В къщата не е много по-топло — не чак толкова студено колкото в Кийхам, но много близо. Пиша в кухнята, защото това е най-топлото място в къщата. Облечена с два пуловера.

Чичо Боб си дойде за четири дни на Коледа, но пак си замина. Ужасявах се от Коледа без Нед, но Хестър Ланг ни се притече на помощ и ни покани на обяд, и нямахме нито елха, нито гирлянди, нито нищо и се опитвахме всичко да прилича на обикновен ден. На Хестър й гостуваше приятно семейство от Лондон, доста възрастни, но много културни и интересни, и разговорът на масата беше не за войната, а за неща като галерии и пътешествия до Близкия изток. Мисля, че той е археолог.

Тук Джудит спря, остави писалката и започна да духа сгърчените си замръзнали пръсти и се запита дали си струва усилието да направи чай. Беше почти четири часът, но Биди и Мораг още не бяха се върнали от разходката си. Зад прозореца на кухнята потъмняващата градина се издигаше нагоре към торфището и всичко беше замръзнало и бяло от сняг. Единственото зелено, което се виждаше, бяха тъмните клони на боровете, неспирно разклащани от източния вятър, който духаше откъм морето. Единственият признак на живот беше една червеношийка, която кълвеше зрънца от торбата, която Джудит беше закачила на хранилката за птици.

Тя гледаше червеношийката и си мислеше за тази тъжна, сива Коледа, която някак и с помощта на Хестър бяха се изхитрили да преживеят. После, като си позволи и лукса да потъне в носталгия, си спомни последната Коледа и Нанчероу, с цялата великолепна къща, пълна с гости, със светлина и смях навсякъде. Искрящата украса, смолистия мирис на елхата, подаръците, струпани под разперените й клони.

И звуците. Коледни песни, изпълнявани на коледната служба в църквата на Розмълиън. Потракване на всякакви съдове от кухнята, където госпожа Нетълбед готвеше огромни количества превъзходни ястия. Валсове на Щраус.

Спомни си как се обличаше за вечеря в собствената си прелестна спалня, замаяна от вълнение. Миризмата на грим и коприненото усещане на първата й възхитителна вечерна рокля „за пораснали“, която се хлъзна по нея през главата й. И после, като минаваше през отворената врата на приемната, и Едуард, който дойде да вземе ръката й и да й каже: „Ние пием шампанско“.

Година оттогава, само година. Но вече в друго време, в друг свят. Тя въздъхна и посегна към писалката, после продължи писмото си.

Биди е добре, но все още не може да се справя с нищо както трябва. Наистина е трудно, защото аз все още прекарвам сутрините при Хестър Ланг и уча стенография и машинопис, но често Биди още не е станала от леглото, докато не съм била вкъщи. Госпожа Даг идва, разбира се, така че тя не е сама, но това изглежда като пълна загуба на интерес у нея към всичко. Не иска да прави нищо, да вижда никого. Приятели й звънят, но тя не отива дори да поиграе бридж и не й харесва, когато приятели любезно се отбиват.

Единствената личност, която отказва да бъде отстранена, е Хестър Ланг, и мисля, че именно тя ще улесни връщането на Биди в приятелския й кръг. Не знам какво бихме правили без нея. Тя е толкова мъдра и добра. Идва в Апър Бикли повечето дни по една или друга причина и мисля, че за другата седмица планира партия бридж и настоява Биди да отиде. Наистина е време тя отново да започне да се среща с хора. В момента е навън с Мораг и когато се върне, ще направя чай.

Тя не говори за Нед, аз също, защото мисля, че за нея още е рано да го прави. Ще стане по-добре, когато се заинтересува от работата в Червения кръст или нещо друго. Прекалено енергична личност е, за да не допринася с нищо за усилията във военно време.

Надявам се всичко това да не ви потиска. Няма смисъл да ви казвам, че Биди се чувства прекрасно, защото не е така, но съм сигурна, че много скоро ще бъде по-добре. Във всички случаи засега оставам при нея, така че няма защо да се тревожите за нас.

Вдругиден е Нова година, 1940. Всички вие ми липсвате ужасно, понякога ми се иска да бях при вас, но след всичко, което се случи, знам, че взех правилното решение. Колко много бихме се тревожили всички за Биди, когато знаем, че е съвсем сама тук.

Трябва да спра, защото замръзвам. Ще отида да хвърля дърва в огъня във всекидневната, да дръпна затъмнителната завеса и да проветря. Биди и Мораг се връщат, виждам ги да вървят по пътеката от портата насам. Трябва да разчистим снега и да поръсим пътеката с пепел от бойлера, та горкият пощальон, който ходи пеша навсякъде, да ни донесе писмата, без да си счупи краката.

С много обич за всички ви. Ще ви пиша ДОГОДИНА.

Джудит

1940

Към края на март, след най-студената зима, каквато повечето хора не помнеха, най-лошият сняг и лед най-после изчезнаха и в Дартмут останаха само тук-там следи от тях в сенчести падинки или пък струпани край някоя каменна ограда. С удължаването на дните топлият западен вятър донесе мекота на въздуха, дърветата напъпиха и птиците се завърнаха в летните си местообитания, диви иглики осеяха високите плетове на Девън и в градината на Апър Бикли първите нарциси полюшваха жълтите си главички от ветреца.

В Корнуол, в Нанчероу, къщата се изпълни с изискани бежанци от Лондон, напуснали града и дошли да прекарат тук Великден. Томи Мортимър измъкна едноседмична отпуска от своята Гражданска защита и ръчната си помпа, а Джейн Пийрсън доведе двете си деца за цял месец. Съпругът й, солидният и добронамерен Алистър, сега беше във войската и във Франция, а бавачката й, по-млада, отколкото някой беше си представял, се беше върнала към сестринството и беше отишла да обслужва хирургическото отделение в една военна болница в Южен Уелс. Лишена от нея, Джейн храбро предприе пътуване с влак до Пензанс, разполагайки само със себе си за забавляване и укротяване на потомството си и щом пристигнаха, ги стовари на Мери Милиуей, докато тя се сгушваше на един диван, посръбваше джин с портокал, бъбреше с Атина и общо взето си живееше живота. Тя все още живееше в малката си къща на „Линкълн стрийт“ и си прекарваше толкова добре, че не правеше никакви планове да напуска Лондон. Никога през живота си не се беше забавлявала толкова, като излизаше в града, обядваше в „Риц“ или „Бъркли“ с енергични подполковници от авиацията или млади гвардейски офицери.

— А какво става с Роди и Камила? — питаше Атина по-скоро сякаш бяха кученца и очакваше да чуе, че Джейн ги е сложила в колибките им.

— О, дневната ми прислужница ги гледа — безгрижно отговори Джейн — или пък ги оставям при момичето на майка ми. — И после: — Мила, трябва да ти кажа. Прекалено е вълнуващо… — И се отнасяше, като се опиваше от преживяването на поредната щастлива среща.

Всички тези случайни гости носеха със себе си продоволствените си купони за покупка на масло, захар, бекон, мас и месо, но освен това Томи предостави запаси от невероятни предвоенни деликатеси от Фортнъм и Мейсън. Фазан в желе, покрити с шоколад ядки кашу, ароматизиран чай и мънички бурканчета с хайвер от белуга.

Госпожа Нетълбед, зърнала тези разнообразни подаръци върху кухненската маса, бе чута да казва, че е жалко, че господин Мортимър не може да докопа приличен свински бут.

Персоналът на Нанчероу вече беше значително намален. И Неста, и Джанет си бяха отишли с известно вълнение, за да облекат униформи, да правят муниции, да дадат своя дял от военни усилия. Палмър и заместник — градинарят и двамата бяха мобилизирани и да ги замести намериха само Мати Поумерой, стар пенсионер от Розмълиън, който идваше всяка сутрин на скърцащ велосипед и работеше със скоростта на охлюв.

Хети, разбира се, която поради крехката си възраст не беше от голяма полза, където и да било, беше все още в миялната, като чупеше чинии и подлудяваше госпожа Нетълбед, но сега всички гости на дома трябваше да вършат едно — друго, като спускаха затъмнителните завеси, оправяха си леглата, включваха се доброволно в миенето на чинии и мъкнеха дърва. Ястията все още се сервираха с известна официалност в трапезарията, но приемната беше затворена, омотана в калъфи и най-хубавите сребърни прибори бяха измити, опаковани в гюдерия и внимателно прибрани за след войната. Нетълбед, освободен от досадното задължение да лъска среброто, което по-рано запълваше голяма част от времето му, се измести неусетно навън. Това беше постепенно развитие и започна така: отначало Нетълбед се появяваше от кухнята, за да се увери, че старият Мати не мързелува зад помещението за градинарски инвентар и не открадва десетина минути за миризливата си лула. После се нагърби с разкопаването на една-две лехи с картофи за госпожа Нетълбед, или да отреже зелка. Не след дълго той се самонатовари със зеленчуковата градина, като планираше какво да се засажда и надзираваше Мати Поумерой, всичко това с присъщата му щателност и компетентност. В Пензанс той си купи чифт гумени ботуши и обут в тях, изкопа канавка за градински боб. Постепенно сериозното му и бледо лице стана съвсем загоряло и панталонът му стана малко широк. Атина се кълнеше, че по душа Нетълбед беше син на земята и за пръв път в живота си бе намерил истинското си призвание. А Даяна, доста развеселена, реши, че е много шик да имаш загорял на слънце иконом, при положение че изчиства калта изпод ноктите си, преди да сервира супата.

* * *

По средата на тази великденска ваканция, през нощта на осми април, почина Лавиния Боскауен.

Почина в собственото си легло, в собствената си спалня в Дауър Хауз. Леля Лавиния така и не оздравя напълно от болестта, която толкова беше изплашила и объркала семейството, но спокойно преживя зимата, ставаше всеки ден, седеше до огъня и усърдно плетеше кафяви чорапи. Не беше зле, нито изпитваше някаква болка. Една нощ си легна както обикновено, заспа и не се събуди.

Намери я Изабел. Старата Изабел, която се тътреше нагоре с подноса с ранен утринен чай за госпожа Боскауен (топла вода с лимон), почука на вратата и след това влезе да събуди господарката си. Тя остави малкия поднос на страничната масичка и отиде да дръпне пердетата и да вдигне затъмнителната завеса.

— Хубава сутрин — отбеляза тя, но отговор не последва.

Тя се обърна.

— Хубава сутрин… — повтори тя, но разбра още докато изричаше думите, че вече никога няма да последва отговор.

Лавиния Боскауен лежеше спокойно с глава на пухкавата възглавница точно както беше си легнала. Очите й бяха затворени и изглеждаше с години по-млада и много спокойна. Изабел, стара и веща по въпросите на смъртта, взе сребърно ръчно огледалце от тоалетната масичка и го доближи до устните на госпожа Боскауен. Нямаше дишане, нямаше движение. Покой. Изабел остави огледалото и внимателно покри лицето на госпожа Боскауен с бродиран ленен чаршаф. После спусна затъмнителната завеса и слезе долу. В хола с известна неохота, защото винаги беше мразила ужасния инструмент, тя вдигна телефона, опря слушалката до ухото си и поиска от телефонистката да я свърже с Нанчероу.

Нетълбед, който слагаше закуската в трапезарията, чу телефонния звън от кабинета на полковника. Погледна часовника и видя, че е осем без двадесет, сложи една вилица точно на мястото й и отиде да отговори.

— Нанчероу.

— Господин Нетълбед?

— На телефона.

— Тук е Изабел. От Дауър Хауз. Господин Нетълбед… Госпожа Боскауен почина. В съня си. Намерих я тази сутрин. Полковникът там ли е?

— Още не е слязъл, Изабел. — Нетълбед сви вежди. — Съвсем сигурно ли е?

— Да, напълно съм сигурна. Не диша. Спокойна като дете. Милата лейди…

— Сама ли си, Изабел?

— Разбира се. Сама съм. Кой друг може да е тук?

— Добре ли си?

— Трябва да говоря с полковника.

— Ще го повикам.

— Чакам.

— Не. Не чакай. Той ще ти позвъни. Стой близо до телефона, за да го чуеш.

— На ушите ми нищо им няма.

— Сигурна ли си, че си добре?

На това Изабел не отговори. Каза сърдито:

— Кажи на полковника да ми се обади спешно — и затвори.

Нетълбед остави слушалката и постоя малко вперил очи в нея. Госпожа Боскауен е мъртва. След малко каза на глас:

— Каква досадница! — и излезе от стаята и тръгна невъзмутимо нагоре по стълбите.

Той откри полковника да се бръсне в банята. Носеше мек халат с индийски десен върху раираната пижама, с кожени чехли на краката, с кърпа, метната на шията. Беше обръснал едната страна на лицето си, но другата още беше покрита с ароматна пяна, и стоеше върху подовата постилка на банята със своя убийствен бръснач в ръка и слушаше новините от преносимо радио, което беше сложил на махагоновия капак на тоалетната. Като приближаваше, Нетълбед чу сериозния, премерен тон на говорителя на Би Би Си, но когато дискретно се прокашля и почука на отворената врата, полковникът се обърна, видя го и направи знак с ръка да мълчи, и двамата мъже изслушаха заедно сутрешните новини. Лоши вести. Немски войски са навлезли в Дания и Норвегия в ранните часове на сутринта. Три военни кораба са влезли в пристанището на Копенхаген, окупирани са пристанища и острови и жизненоважните морски пътища при Скагерак и Категат вече са под вражески контрол. В Норвегия немската флота е стоварила военни части във всяко норвежко пристанище чак до Нарвик на север. Британски разрушител е потопен…

Полковникът се наведе и изключи радиото. После се изправи, обърна се към огледалото и продължи да се бръсне. В огледалото срещна очите на Нетълбед.

— Ето, това е началото — каза той.

— Да, сър. Така изглежда.

— Винаги елемент на изненада. Но защо трябва да сме изненадани?

— Нямам представа, сър. — Нетълбед се колебаеше, ужасно не му се говореше в такъв момент. Но трябваше да го направи. — Съжалявам, сър, че ви безпокоя, но се боя, че трябва да ви съобщя дори още по-неприятна новина. — Скръц, тръгна бръсначът — убиец, като остави ивица чиста кожа по насапунената буза. — Изабел току-що телефонира, сър, от Дауър Хауз. Госпожа Боскауен е издъхнала. Тази нощ, в съня си. Изабел я е намерила тази сутрин и се обадила веднага. Казах й, че ще й позвъните и тя чака на телефона.

Той замълча. След малко полковникът се обърна и на лицето му бяха изписани такава мъка, тъга, обърканост, че Нетълбед се почувства като убиец. За момент тишина легна между тях и Нетълбед не можа да намери подходящи думи, за да я наруши. Тогава полковникът поклати глава.

— Боже мой, толкова е трудно да приема това, Нетълбед.

— Толкова много съжалявам, сър.

— Кога се обади Изабел?

— В осем без двадесет, сър.

— Слизам след пет минути.

— Много добре, сър.

— И виж, Нетълбед, извади ми една черна връзка, нали?

* * *

В Апър Бикли иззвъня телефонът и Джудит отиде да отговори.

— Ало!

— Джудит, Атина е.

— Боже, каква изненада!

— Мама искаше аз да ти кажа. Боя се, че новината е много тъжна… Но пък, от друга страна, не чак толкова. Тъжна само за всички нас. Леля Лавиния почина.

Джудит, зашеметена, не можа да каже нищо. Посегна към неудобен стол и рухна на него.

— Кога? — успя най-после да каже тя.

— В понеделник през нощта. Просто си легнала да спи и не се събудила. Без да боледува или нещо друго. Ние тук с всички сили се мъчим да сме благодарни, че е станало така, но усещането е като за край на една епоха.

Тя звучеше много хладнокръвно, „пораснало“ и приемащо. Джудит беше изненадана. Преди, когато леля Лавиния беше толкова болна и беше изплашила толкова много цялото семейство, тя знаеше, че когато бяха го казали на Атина, тя беше изпаднала в истерия и се беше докарала до такова състояние, че Рупърт е трябвало да я вземе в колата си и да я кара през целия път от пущинаците на Шотландия до Западен Корнуол. Но сега… Може би това, че е омъжена и бременна, беше причината за тази метаморфоза и бе помогнало на Атина да се държи толкова разумно и обективно. Каквото и да беше, Джудит беше благодарна. Щеше да е непоносимо новината да й съобщи някой задавян от сълзи.

— Ужасно съжалявам — каза тя. — Леля Лавиния беше толкова специален човек, толкова неделима част от вас. Сигурно всички сте съкрушени.

— Така е, да, така е.

— Майка ти добре ли е?

— Да. И дори Лъвдей. Татко ни поговори на всичките и каза, че не трябва да мислим за себе си, а за нея, че си е отишла мирно и спокойно и е избегнала тревогите за тази кървава война. Всичко е толкова ужасно! Поне си е спестила четенето на вестници и разглеждането на всички тези отвратителни стрелки и карти.

— Много мило от твоя страна, че ми каза.

— О, скъпа Джудит, разбира се, че трябваше да ти кажем. Леля Лавиния винаги те е приемала като една от клана. А мама пита би ли дошла на погребението? Не е страхотно весела перспектива, но за нас би означавало много, ако дойдеш.

Джудит се двоумеше.

— Кога е?

— Следващият вторник, в четири следобед.

— Вие… Ще бъдете ли там всички?

— Разбира се. Цялата гилдия. Без Едуард обаче, той е затворен на летището си, предполагам в очакване да сваля немските бомбардировачи. Опитал да вземе отпуска по случая, но при сегашните обстоятелства не му разрешили. Но всички останали ще бъдем тук, в това число и Джейн Пийрсън, която е тук заедно с хлапетата си. Мисля, че и Томи Мортимър иска да дойде. Толкова е глупаво, той беше тук за няколко дни и после си замина за Лондон, а сега трябва отново да изминава целия този път. При това, след като всички го питаме дали смята това пътуване за толкова необходимо. Но той беше страшно привързан към леля Лавиния, макар че му предлагаше само шери и никога джин. Но постарай се да дойдеш. И да останеш. Всичко е готово за теб. Никога не сме пускали никого в твоята спалня.

— Аз… Аз ще трябва да поговоря с Биди.

— Разбира се, тя ще е съгласна. Освен това вече е време да те видим отново. Ела в неделя. Как ще стигнеш дотук? С колата ли?

— Може би ще си спестя бензина.

— Тогава скачай във влака. Ще те срещна в Пензанс. За нас бензинът не е чак такъв проблем, защото и татко, и Нетълбед имат повече купони, защото участват в Гражданската защита. Вземи „Ривиера“…

— Добре.

— О, моля те, ела. Кажи да. Всички много искаме да те видим и искам да се възхитиш на корема ми. Всички ти изпращат обич, а Лъвдей казва, че си има любима кокошка и я е кръстила на теб. Трябва да бягам, мила. Ще се видим в неделя.

* * *

Джудит намери Биди и й обясни положението.

— Искат да отида в Нанчероу. За погребението.

— Тогава, разбира се, трябва да отидеш. Горката стара жена. Колко тъжно. — Биди погледна Джудит, която стоеше и хапеше устната си. — Искаш ли да отидеш?

— Да, така мисля.

— Звучиш неуверено. Едуард ще бъде ли там?

— О, Биди…

— Добре, ще бъде ли?

Джудит поклати глава.

— Не. Не са му дали отпуска.

— Ако бяха му дали, щеше ли да искаш да отидеш?

— Не знам. Може би щях да си намеря извинение да не ходя.

— Мила, всичко е станало преди половин година и оттогава живееш при мен като свята малка монахиня. Не можеш да вехнеш по Едуард Кеъри-Луис до края на живота си. Освен това всичко е хипотетично, защото казваш, че няма да е там. Затова заминаваш. Ще видиш отново всичките си приятели.

— Само ми е неприятно, че те оставям сама. Кой ще готви? Не трябва да спираш да се храниш.

— Няма. Ще си купувам пълнени хлебчета от фурната и ще ям много плодове. А ако сега ми покажеш как, ще мога да си варя яйца. А госпожа Даг ще ми прави супа и просто обожавам хляб и маргарин.

Но Джудит продължаваше да се колебае. По всички външни признаци Биди се беше оправила. Подтиквана от Хестър, тя се беше присъединила към Червения кръст и ходеше в къщата й две сутрини седмично, за да опакова помощи за частите във Франция. Освен това беше започнала отново да играе бридж и да се среща със старите си приятели. Но Джудит, която живееше с нея всеки божи ден, знаеше, че след смъртта на Нед нещо у Биди също умря, така че тя никога нямаше истински да се примири с ужасната загуба на единственото си дете. В някои дни, когато слънцето сияеше и въздухът просто искреше, се появяваше слаб проблясък на някогашната й оживеност и тя изричаше някоя от своите страхотно смешни импровизирани забележки, и двете започваха да се смеят, и за миг всичко беше както преди, сякаш нищо не бе ставало. Но в други дни я налягаше депресията, тя лежеше и не искаше да стане, пушеше прекалено много и все поглеждаше часовника, за да види дали не е станало време за първото й вечерно питие. Джудит знаеше, че често тя не можеше да устои на изкушението да започне преждевременно, и когато се връщаше от разходка, намираше Биди във фотьойла й, стиснала скъпоценната чаша с две ръце, сякаш целият й живот зависеше от нея.

— Просто не ми харесва да те оставя сама — каза тя.

— Тук ще е госпожа Даг. Казах ти. И Хестър надолу по пътя, и всичките ми прекрасни дами от Червения кръст. И Мораг за компания. Ще бъда добре. Освен това не можеш вечно да мухлясваш тук. Сега, когато свършихте с Хестър със стенографията и машинописа, наистина няма причина повече да стоиш тук. Не искам да си тръгваш, разбира се, но и не помисляй да не си тръгваш само заради мен. Нека се изправим пред това — аз трябва да бъда независима. Няколко дни без теб ще ми бъдат ценна тренировка.

И така Джудит беше убедена.

— Добре — каза тя и се усмихна, защото нерешителността беше преодоляна и с окуражаването на Биди беше взела трудното си решение. Изведнъж стана силно възбудена, сякаш планираше ваканция, което, разбира се, не беше така, и макар че чакаше с огромно нетърпение завръщането си в Нанчероу, оставаше фактът, че две много специални личности нямаше да са там. Леля Лавиния, защото беше мъртва, а Едуард поради изискванията на войната. Не. Грешка. Не поради изискванията на войната. Едуард беше изгубен завинаги за нея, поради собствената й наивност и неопитност. Беше си отишъл от живота й и за това можеше да обвинява само себе си.

Но. И това беше голямо „но“. Нанчероу беше нещо постоянно и тя се връщаше там, в това място с удобства, топлина и лукс, където отговорностите могат да се изхвърлят зад борда и човек може пак да се остави на усещането, че отново е дете. Поне за няколко дни. Всичко вероятно ще бъде страшно тъжно, но тя ще е там, ще се върне в собствената си розова спалня, любимите си неща, своето бюро и грамофона, китайското си сандъче. Мислеше си как ще отвори прозорците и ще се наведе навън, към гледката на двора, проблясващото море и белите гълъби с ветрилата на опашките си, които гукаха в гълъбарника. И кискането с Лъвдей, и просто да бъде с Атина, Мери Милиуей, Даяна и полковника. Сърцето й се изпълни с благодарност и тя разбра, че това ще е второто най-хубаво завръщане у дома, и се питаше дали леля Лавиния, където и да беше сега, разбираше богатството на завещанието си.

* * *

Пътуването до Корнуол беше потопено в носталгия и спомени. Гарата на Плимут, вече съвсем добре позната, беше задръстена от млади моряци и багажи, новобранци, отправили се нагоре по страната. Те се събираха на отсрещната платформа, строени в нещо като редица от разгневен морски старшина. Когато влакът „Корнуолска Ривиера“ навлезе в гарата, те моментално изчезнаха от погледа зад огромния пулсиращ парен локомотив, но все още бяха там, когато влакът тръгна от гарата, и последният им вид за Джудит беше петно от нови, ярки морскосини униформи и млади, розовобузи лица.

Почти веднага влакът затрака по моста Салташ и пристанището беше препълнено с кораби на Нейно Величество — вече не сиви, а целите камуфлажно боядисани. После Корнуол. Розово боядисани къщи, дълбоки долини и виадукти. Влакът спря в Пар. „Пар. Пар. Пар. Връзка с Нюкей“, изпя началник-гарата, както винаги. Тръроу. Джудит видя малкото градче, струпано около високата кула на катедралата, и си спомни как идваха тук да купят грамофон с господин Бейнс и как я покани на обяд в „Червения лъв“. И си помисли за Джеръми, когато го видя за пръв път, как беше събрал нещата си и беше казал „довиждане“, беше слязъл от влака в Тръроу и тогава тя беше си помислила, че никога вече няма да го види и че със сигурност никога няма да научи името му.

И най-после Уейк и делтата, синя и с висок прилив, и от далечната страна Пенмарън, където фронтонът на Ривървю ясно се виждаше през младата априлска зеленина на дърветата.

На жп възела тя свали куфара си от лавицата и застана в коридора, като не искаше да пропусне първия изглед към Маунт Бей и морето. Бреговете, докато влакът тракаше по крайбрежието, бяха защитени с ограда от бодлива тел и имаше циментови бетонни бункери, попълнени с войници, и противотанкови препятствия, готови за нахлуване откъм морето. И все пак заливът искреше на слънцето точно както винаги и въздухът беше изпълнен с крясък на чайки и силен мирис на изхвърлени на брега водорасли.

Атина беше там и я чакаше. Застанала на перона, моментално забележима с русата си коса, развявана от вятъра. Бременността й определено личеше, защото не беше направила и най-малко усилие да я прикрие, и носеше торбести дънки и мъжка риза с навити ръкави и свободно висящи предници.

— Джудит!

Те се срещнаха по средата на перона, Джудит остави куфара си и се прегърнаха. Въпреки нетипичното си хъшлашко облекло, Атина ухаеше винаги на много приятен скъп парфюм.

— Господи, божествено е да те видя. Отслабнала си, аз съм напълняла. — Тя се поглади по корема. — Не е ли вълнуващо? Става все по-голям всеки божи ден.

— Кога ще се роди?

— През юли. Нямам търпение. Това ли ти е багажът?

— А ти какво очакваше, огромни куфари и кутии с шапки?

— Колата е отвън. Хайде, да си отидем вкъщи.

Колата беше малка изненада. Нито една от големите, престижни возила, които бяха толкова неделима част от Нанчероу, а малък очукан пикап с надпис от главни букви отстрани Х. УИЛЯМС, РИБАР.

— Кой е станал рибар? — попита Джудит развеселена.

— Нали е смехория? Татко я купи на старо, за да пестим бензин. Нямаш представа колко народ можеш да натъпчеш отзад. Купихме я преди седмица. Нямахме време да заличим името. Пък и не мисля, че трябва. Намирам, че е страхотно шикозно. Така смята и мама.

Джудит натовари куфара си в миришещата на риба вътрешност и двете потеглиха. Пикапът ритна назад един-два пъти, а после подскочи напред, като на косъм се размина с пристанищната стена.

— Толкова е хубаво, че дойде. Всички бяхме ужасени да не се откажеш в последния момент. Как е леля ти? Горкият Нед. Да стане такова ужасно страховито нещо. Всички ужасно съжаляваме.

— Добре е. Мисля, че полека се възстановява. Но зимата беше ужасно трудна.

— Има си хас. Какво правеше през това време?

— Учих стенография и машинопис. Вече имам необходимата бързина и всичко останало и сега нищо не ми пречи да постъпя на служба или да намеря някаква работа.

— Кога мислиш да направиш това?

— Не знам. Някой ден. — Тя смени темата. — Чувала ли си нещо за Джеръми Уелс?

— Защо питаш?

— Сетих се за него във влака. Когато стигнахме в Тръроу.

— Баща му намина онзи ден, защото Камила Пийрсън падна от люлката и си нарани главата, а Мери помисли, че може би трябва да я зашият, но не се наложи. Той каза, че Джеръми кръстосва напред-назад Атлантическия океан с един разрушител. Конвоират търговски кораби. Не се разпростря нашироко, но всичко изглежда доста страшно. А Гас е във Франция с Планинската дивизия, но там като че ли не става нищо особено.

— А Рупърт? — попита Джудит, преди Атина да заговори за Едуард.

— О, той е добре. Пише ми безброй забавни писма.

— Къде е?

— В Палестина. Място, наречено Джедера. Само че не трябва да го казвам на никого, за да не чуе някой шпионин. И те все още са кавалерийско поделение, защото досега не са механизирани. Бих си помислила след това, което се случи с полската кавалерия, че ще минат на танкове бързо-бързо, нали така? Но смятам, че Министерството на войната знае какво прави. Той пише много. Страшно се вълнува за бебето. Непрекъснато предлага кошмарни имена като Сесил, Ърнест или Хърбърт. Семейни имена на Райкрофт. Пълен ужас.

— Ами ако е момиче?

— Ще я нарека Клементина.

— Това е сорт портокали.

— Може да бъде портокалово бебе. Както и да е, ще е божествена. Сега съм доста сред деца с Роди и Камила наоколо. Винаги съм мислела, че са малко разглезени — спомни си хленченето им онази Коледа, — но Мери Милиуей ги вкара в пътя за нула време и сега са наистина сладки. Непрекъснато сипят убийствени коментари.

— А Томи Мортимър?

— Пристига утре. Искаше да си донесе редингота, но татко каза, че това ще е престараване.

— Странно ли се чувства човек без леля Лавиния?

— Да. Странно. Сякаш знаеш, че в къщата има празна стая без никакви цветя и със затворени прозорци. Толкова е окончателно, нали? Говоря за смъртта.

— Да. Наистина е окончателно.

* * *

По-късно, когато всичко беше приключило благополучно, всички решиха, че погребението на Лавиния Боскауен беше толкова абсолютно правилно, сякаш беше го организирала тя самата. Мек пролетен следобед. Църквата в Розмълиън, пълна с цветя, и леля Лавиния, спокойна в ковчега си, очакваща там да поздрави най-близките си приятели за последен път. Тесните, неудобни пейки бяха претъпкани с разнообразни индивиди, никой от които за нищо на света не би пропуснал такъв случай. Те идваха от всички части на графството и всички пътеки на живота от главата на съдебната и изпълнителната власт надолу. Намери се място и за най-низшия — пенсиониран моряк от Пенбърти, който с години беше снабдявал госпожа Боскауен с прясна риба, и за глупавия юноша, който беше поддържал училищния бойлер и беше чистил примитивните тоалетни.

Изабел беше тук, разбира се, и градинарят на Дауър Хауз, облечен в най-хубавия си костюм от зелен туид с роза „Славата на Дижон“ в петлицата. От Пензанс пристигнаха тройка професионалисти: господин Бейнс, господин Юстик (банковият директор) и собственикът на хотел „Митр“. От Тръроу — доктор и госпожа Уелс. Вдовицата лейди Трегура бе взела такси за целия път от Лонстън и никак не изглеждаше зле след преживяното, но някои други от скърбящите не бяха толкова чевръсти и имаха нужда от помощ, за да минат през покритата порта към църквата, като пристъпваха по засенчената от тис пътека, опрени на бастуни и патерици, а и след като се настаниха, имаха затруднения с досадните слухови апарати и слухови тръби. Един стар господин пристигна с инвалидната си количка, бутана от малко по-младия му прислужник, и въпреки това, когато църквата се напълни, органът захриптя нещо, в което много трудно можеше да се разпознае „Ловецът“ от Елгар.

Групата от Нанчероу заемаше първите две пейки. Едгар Кеъри-Луис и Даяна, Атина, Лъвдей и Мери Милиуей седяха на първата. Зад тях бяха гостите им Джудит, Томи Мортимър и Джейн Пийрсън, и господин и госпожа Нетълбед. Хети беше оставена отзад, за да се грижи за Камила и Роди Пийрсън. И Мери, и госпожа Нетълбед малко се безпокояха от това подреждане, защото Хети не беше нито най-умното, нито най-надеждното от момичетата, но госпожа Нетълбед на излизане от църквата й взе страха, като й каза, че ако намери тези деца с мъниста в носовете като се върне вкъщи, ще си има проблеми.

Всички те, кой със свои, кой с взети назаем дрехи бяха успели да се облекат в мастиленочерно. Всички, освен Атина, която носеше свободна майчинска дреха от кремав креп и приличаше на красив, съвсем ведър ангел.

Накрая всичко беше уредено. Камбаната престана да бие и органът изхриптя посред пасажа и млъкна. Отзад през отворената врата на църквата се чуваше чуруликане на птички. Възрастният викарий се изправи на крака и изведнъж реши, че трябва да си издуха носа. Това отне известно време и всички търпеливо чакаха, загледани в него, докато ровеше в джоба си за носната си кърпа, разгъна я с тръскане, шумно се изсекна в нея и я прибра отново. След това прочисти гърлото си и накрая обяви с треперещ глас, че госпожа Кеъри-Луис го е помолила да обяви, че всички са поканени след службата да отидат в Нанчероу да почетат паметта на покойната. Като свърши с тази важна част от задълженията си, той отвори молитвената книга, тези от паството, които можеха, станаха на крака и службата започна.

Аз съм възкресението и живота, казва Бог,

който е вярвал в мен, макар и мъртъв, ще живее…

Те изпяха един-два химна, полковник Кеъри-Луис прочете подходящ пасаж от Библията, последва молитва и всичко свърши. Шестима мъже тръгнаха да вдигнат ковчега с тялото на леля Лавиния високо до раменете си. Собственикът на погребалното бюро и плещестият му помощник, полковникът, Томи Мортимър, клисарят и облеченият в зелено градинар, който, както Атина отбеляза по-късно, приличаше на мило малко джудже, попаднало не където трябва. Ковчегът, странно малък, беше изнесен навън, в огряното от слънце гробище, и хората с различна скорост го последваха.

Джудит, тактично отдалечена от семейството, гледаше ритуала на погребението и слушаше думите. Прах при прах, пепел при пепел, но беше трудно да повярва, че нещо толкова крайно има нещо общо с леля Лавиния. Тя се огледа наоколо и видя, застанала малко настрана, фигурата на господин Бейнс и си спомни погребението на леля Луиза през студената зима в двора на църквата в Пенмарън, спомни си колко беше добър към нея той през онзи ужасен ден. И после се оказа, че мисли за Едуард, и искаше заради него самия той да беше тук и да беше помогнал да отнесат леля Лавиния до сетното й жилище, да я изпрати до края на пътя й.

* * *

Понеже приемната на Нанчероу беше неизползваема, поменът за леля Лавиния се състоя в трапезарията. Всичко беше приготвено предварително и направено тържествено. В средата на рамката над камината стоеше артистично подреден огромен букет от букови листа и бели нарциси, които Даяна беше брала повечето време от сутринта. В камината весело гореше огън, макар че априлският следобед беше толкова топъл, че можеше прозорците да се оставят отворени и да се пусне прохладният солен въздух в къщата.

Голямата маса, разгъната до пълната си дължина, беше покрита с бяла покривка и печените произведения на госпожа Нетълбед (цели два дни труд) бяха изложени за всички — първо, да им се възхитят, после да се изконсумират. Пандишпани, плодови пити с лимонов крем, меденки с джинджифил, кифлички, мънички сандвичи с краставица и пастет от аншоа, вълшебни ледени сладкиши и масленки.

На бюфета (отговорност на Нетълбед) имаше два сребърни чайника — единият с индийски чай, а другият с китайски, сребърна кана с вода, кана с мляко и купа със захар. И всички най-хубави чаши и чинийки от най-фин порцелан. Имаше и директно сложени на масата гарафа с уиски, сифон със сода и множество чаши от шлифован кристал. Столовете на трапезарията бяха подредени по краищата на стаята. Постепенно те бяха заети от най-немощните и несигурните, а другите стояха или обикаляха наоколо и разменяха по някоя дума. Постепенно разговорите станаха по-шумни, гласовете забръмчаха и не след дълго всичко заприлича на най-висококачествено коктейлно парти.

Джудит, напътствана от Даяна, помагаше при разнасянето на подноси и раздаването на различни лакомства и спираше тук-там да побъбри, да вземе празна чаша и да я напълни отново. Беше толкова заета, че мина доста време, преди да получи възможност да поговори с господин Бейнс. Беше се насочила към бюфета с по чаша и чинийка във всяка ръка и се намери по средата на пътя лице срещу лице с него.

— Джудит!

— Господин Бейнс! Колко е хубаво да ви видя, колко добре сте направили, че сте дошли…

— Разбира се, че дойдох. Ти явно си много заета.

— Ами всички искат още чай. Мисля, че не са свикнали с такива малки чашки.

— Искам да говоря с теб.

— Звучи ужасно сериозно.

— Бъди спокойна. Не е сериозно. Можем ли да се отстраним за няколко минути? Тук изглежда има достатъчно сервитьорки, сигурен съм, че ще минат и без теб.

— Ами… добре. Но първо трябва да се оправя с тези две дами, защото милите създания чакат и са пресъхнали.

— Размених две думи с полковник Кеъри-Луис. Той каза, че можем да използваме кабинета му.

— В такъв случай ще дойда при вас след минута.

— Чудесно. Ще отнеме не повече от десет минути.

Мина Лъвдей с чиния кифли и той внимателно взе една.

— Това ще ме подкрепи, докато дойдеш.

На бюфета Джудит напълни чашите и ги занесе на госпожа Дженингс, която управляваше пощата в Розмълиън, и приятелката й госпожа Картър, която чистеше месинга в църквата.

— Колко чудесно момиче си — чу тя да й казват. — Толкова ожадняхме след цялото това пеене. Има ли още от тези меденки? Знаехме си, че ще има хубав чай, щом госпожа Нетълбед има пръст в него.

— Как се оправя при всичките тези купони, просто не знам…

— Трябва да си е отделила нещо настрана, не може човек да зависи само от дажбите…

Джудит им донесе меденки и ги остави да дъвчат благовъзпитано и да махат случайни трохи от устните си с изящни пръстчета. След това небрежно се отправи навън от стаята. Беше облекчение да се измъкне от цялото това бърборене на висок глас. Тя тръгна по коридора и влезе през отворената врата в кабинета на полковника. Господин Бейнс я чакаше, облегнат на тежкото бюро, и кротко дояждаше последното парченце от кифличката. Извади копринената си кърпичка и избърса трохите от пръстите си.

— Какво угощение — каза той.

— Аз не хапнах нищо. Бях прекалено заета да храня другите.

Тя потъна в хлътнал кожен фотьойл и беше хубаво да свали товара от краката си и да свали неудобните си черни лачени бални обувки с високи токчета. Тя го погледна и смръщи вежди. Беше казал, че не е нищо сериозно, но изражението му не беше особено ведро. Надяваше се, че е казал истината.

— За какво искахте да говорим?

— За много неща. Най-важното от тях за теб самата. Как си?

Тя сви рамене.

— Добре.

— Полковник Кеъри-Луис ми каза тъжната новина за смъртта на братовчед ти. Каква трагедия!

— Да. Да, трагедия е. Той беше само на двадесет. Ужасна възраст да умреш, нали? И стана толкова скоро след началото на войната… Почти преди всички да свикнем с мисълта, че фактически сме във война. Дойде просто като гръм от ясно небе.

— Той ми каза също, че си решила да не отидеш при семейството си, а да останеш в страната.

Джудит се усмихна с половин уста.

— Вие май сте в течение на всичко, което става.

— Виждам полковника от време на време в клуба в Пензанс. Обичам да не изпускам от очи клиентите си. Надявам се, че имаш добри новини от Сингапур…

Така тя му разказа последните новини за майка си, после продължи и разказа за Хестър Ланг и уроците по стенография и машинопис, които някак са помогнали да запълни дългата, студена и безутешна зима в Апър Бикли.

— Вече придобих бързина, така че мисля, че мога да оставя Биди и да си потърся някаква работа, но никак не ми се иска просто да си тръгна и да я оставя сама…

— Има време за всичко. Може би това ще стане по-скоро, отколкото мислиш. Така или иначе, явно оцеляваш. А сега има още нещо, което трябва да ти кажа. Отнася се за полковник Фосет.

Джудит замръзна. Каква ужасяваща новина се кани да й съобщи господин Бейнс? Мисълта, че може и да не е ужасяваща, никога не бе й минала през ума, защото дори сега споменаването на името на Били Фосет беше предостатъчно, за да скове сърцето й от страх.

— Какво за него?

— Не се вкаменявай така. Мъртъв е.

— Мъртъв?

— Станало е миналата седмица. Бил е в банката в Порткерис, мисля, за да осребри чек. И се появил банковият управител от кабинета си и му казал много любезно, че би искал да поговорят малко за превишения му кредит. При което старецът изпаднал в страхотен бяс, изведнъж посинял в лице, извикал задъхано и паднал по гръб. Неподвижен. Можеш да си представиш смайването. Оказало се, че е получил масивен инфаркт. Извикали линейка и го откарали в общата болница в Пензанс, но при пристигането бил вече мъртъв.

Джудит не можа да намери какво да каже. Докато господин Бейнс говореше, първоначалният й шок и ужас постепенно се смениха с истерично желание да се смее, защото си представяше сцената на кончината му толкова ясно, че всичко изглеждаше по-скоро нелепо, отколкото трагично… не толкова различно от вечерта, когато Едуард Кеъри-Луис го беше тръшнал в канавката пред Слайдинг Такъл.

На ръба на нервен смях, тя сложи ръка на устата си, но очите й издаваха смеха й и господин Бейнс се усмихна съчувствено и поклати глава, сякаш не намираше думи.

— Предполагам, че трябва да направим сериозни физиономии, но аз имах точно същата реакция, когато ми казаха какво е станало. Веднъж престанал да е заплаха, той стана просто смешен старец.

— Знам, че не би трябвало да се смея.

— А какво друго да направи човек?

— Толкова много хора умират.

— Знам. Съжалявам.

— Съдиха ли го?

— Разбира се. Точно пред съдията на тримесечното заседание на Архангеловден. Обявил го е за виновен и адвокатът му извадил множество неуместни смекчаващи вината обстоятелства: стар, лоялен воин на краля, травматични преживявания в Афганистан и така нататък, и така нататък. Така получил освобождаване и тежка глоба и предупреждение. Имал е късмет, че не го пратили в затвора, но мисля, че остатъкът от живота му е бил доста окаян. Никой в Пенмарън не е искал да си има работа с него и го накарали да напусне голф клуба.

— Какво е правил тогава?

— Нямам представа. Пиянствал, предполагам. Единственото, в което можем да сме сигурни, е, че е престанал да ходи на кино.

— Какъв жалък край на живота му.

— Не бих го съжалявал особено. Пък и без това е късно за съжаления.

— Изненадана съм, че господин Уорън или Хедър не са ми казали за смъртта му.

— Казах ти, че току-що е станало. Имаше мъничка бележка в „Уестърн Морнинг Нюз“ преди два дни. Били Фосет не беше нито много известен, нито особено обичан.

— Това би трябвало да прави нещата тъжни.

— Не тъжи. Просто махни от мислите си това злополучно събитие завинаги.

През цялото това време господин Бейнс беше стоял, както беше го сварила, с високата си, ъглеста фигура, опряна на ръба на бюрото на полковник Кеъри-Луис. Сега обаче той се изправи и отиде да вземе чантата си, която беше сложил на един стол. Той я остави на килима и седна, кръстосвайки дългите си крака. Джудит, като го гледаше, гадаеше дали ще свали очилата си и ще започне да ги бърше с копринената си носна кърпа. Което той направи и тя разбра, че той събира и подрежда мислите си.

— Сега да минем към същността на работата — каза той и отново сложи очилата си, остави носната кърпа и скръсти ръце. — Може би е малко преждевременно, но искам да поговорим, преди да тръгнеш отново за Девън. Става дума за къщата на госпожа Боскауен…

— Дауър Хауз?

— Точно така. Искам да знам какво ще отговориш, ако ти предложа да я купиш. Както казах, сега не е най-подходящият момент за подобни разговори, но съм обмислил нещата и при дадените обстоятелства реших, че няма смисъл да се губи време.

Той замълча. През стаята очите им се срещнаха. Джудит го гледаше втренчено и се питаше дали внезапно не се е побъркал. Но той явно чакаше реакцията й на своята смайваща схема.

— Но аз не искам къща — каза тя. — На осемнадесет години съм. Последното нещо, което ми трябва точно сега, е къща. Във война сме, вероятно ще постъпя в службите и няма да ме има с години. За какво ми е да се грижа още и за къща…

— Нека ти обясня.

— … И освен това Дауър Хауз категорично няма да се обяви за продаване. Той не е ли част от имота Нанчероу?

— Някога е бил. Вече не е. Веднага щом станал в състояние да го направи, господин Боскауен е откупил пълната собственост.

— Няма ли полковник Кеъри-Луис да поиска да си го купи обратно?

— Обсъждах това с него и видимо няма такива намерения.

— Вече сте говорили с полковника за това?

— Разбира се. Нямаше да те търся, ако първо не бях научил мнението му по въпроса. То е прекалено важно. Трябваше ми не само одобрението му, а и неговото мнение.

— Защо е толкова важно? Защо купуването на Дауър Хауз е толкова важно?

— Защото, като един от твоите опекуни, смятам, че този имот е може би най-добрата инвестиция, която можеш да направиш. Тухлите и хоросанът никога не губят стойността си и ако се поддържат правилно, могат само да повишават цената си. А сега е подходящо време да се купува, защото цените паднаха, както става винаги по време на война, по един вечен закон. Знам, че си прекалено млада и бъдещето е пълно с неизвестности, но все пак човек трябва да гледа напред. Каквото и да стане, ще имаш база. Свои собствени корени. Другото съображение е семейството ти. Ти, благодарение на госпожа Форестър, си тази, която има пари. Да притежаваш Дауър Хауз ще означава дом за теб, майка ти, баща ти и Джес, където да се върнат, когато свърши времето им в Сингапур. Някъде, където да живеят, докато намерят къща за себе си.

— Но това няма да стане още много години.

— Така е. Но ще стане.

Джудит замълча. Изведнъж се появиха много неща, за които да мисли. Дауър Хауз. Да стане неин. Неин собствен дом. Корени. Нещото, което никога не беше познавала и за което беше копняла. Облегната назад в широкия стол, тя зяпаше празната камина и остави въображението си да броди из старата къща с тихите старомодни стаи, тиктакащия часовник и скърцащите столове. Гостната, искряща от слънчева светлина и горящ огън. Избелелите килими и пердета, вечната миризма на цветя. Спомни си влажния каменен пасаж, който водеше към старите кухненски помещения, и за застиналата атмосфера, която винаги очароваше. Спомни си гледката през прозорците, с линията на хоризонта, минаваща през най-високите клони на монтерейските борове, после градината, която слизаше на тераси надолу в овощната градина, където пък беше хижата на Атина и Едуард… Възможно ли би било да се справи с толкова много най-различни спомени? В този момент изглеждаше невъзможно да разбере.

— Не мога да реша толкова бързо — каза тя.

— Помисли си.

— Мисля. Трябва да разберете. Винаги съм мечтала да имам малка своя собствена къща, която да не е на никого, освен на мен самата. Но това беше само мечта. И ако не мога да живея в нея, какъв е смисълът? Ако купя Дауър Хауз, какво ще правя с нея? Тя не може да се изостави, да бъде празна.

— Няма защо да е празна — каза господин Бейнс с много разумен тон. — Изабел ще си отиде, разбира се. Вече си е направила план да живее при брат си и жена му и преди да умре, госпожа Боскауен се погрижи за някаква годишна рента за Изабел, за да може да завърши дните си независима и с достойнство. Колкото до къщата, тя може да се даде под наем. Може би на някое лондонско семейство, което иска да се евакуира на село. Няма да има липса на наематели, убеден съм. Или може би можем да намерим пенсионирана двойка да я пази, или някого, който ще е благодарен да има покрив над главата и малък редовен доход… — Той говореше убедително, но Джудит престана да го слуша.

Човек, благодарен за покрив над главата. Човек, който би се грижил за градината, би чистил и лъскал къщата като своя собствена. Който ще смята старомодната кухня за върха на лукса и удобството и вероятно ще избухне в сълзи от радост, при вида на една малка баня с белите си плътно сглобени (длъб и зъб) стени и тоалетна с висяща верига и дръжка с надпис ДРЪПНИ на нея.

— … Имотът, разбира се, не е в най-добро състояние. Подозирам начало на сухо гниене в пода на кухнята, има няколко влажни петна на тавана на мансардата, но…

Джудит каза:

— Филис.

Прекъснат насред думата, господин Бейнс смръщи вежди.

— Моля?

— Филис. Филис би могла да се грижи за нея. — Идеята се разрасна, разцъфтя. Пламнала от възбуда, тя се изправи, наведе се напред с ръце, кръстосани на коленете. — О, сигурно помните Филис. Тя работеше за нас в Ривървю. Сега тя е Филис Еди. Омъжи се за Сирил, приятелят й, и има бебе. Ходих да я видя, когато бях в Порткерис през лятото. С колата си. Не бях я виждала четири години…

— Но щом е омъжена…

— Не се ли сещате? Сирил е миньор, но е отишъл във флотата. Оставил я е. Винаги е мечтал за морето. Никога не е искал да бъде миньор. Тя ми писа и ми разказа всичко това, когато Нед беше убит. Написа ми толкова мило писмо…

И тя продължи да разказва на господин Бейнс за Филис и мизерното й обкръжение, живота й в ужасната къщурка на мили отвъд Пендийн. И понеже това е ведомствено жилище, което принадлежи на минната компания, тя е трябвало да напусне и да отиде да живее при майка си… и сега има прекалено много хора в онази къща. Всичко, което Филис някога е искала, е свое място, с градина и вътрешна тоалетна. Ще може да донесе бебето си и ще може да се грижи за Дауър Хауз вместо нас. Няма ли това да е най-прекрасното решаване на въпроса?

Тя очакваше господин Бейнс да й каже колко е умна. Но той беше прекалено предпазлив по въпроса.

— Джудит, ти не купуваш къща за Филис. Ти правиш инвестиция за себе си.

— Но вие искате да я купя, вие предложихте човек, който да се грижи за нея. И аз намерих съвършения отговор.

Той прие това.

— Доста честно е. Но ще поиска ли Филис да остави майка си и да се премести в Розмълиън? Няма ли да й липсват семейството и приятелите й?

— Не мисля. Пендийн беше толкова неприветлив, че не можеше да отглежда дори теменужки в градинката. И винаги е била на мили далече от тях, когато беше там. А Розмълиън е само на една ръка от хълма. Когато Ана порасне, може да ходи в училището на Розмълиън. Ще си намерят приятели. Филис е толкова добра, всички ще искат да дружат с нея.

— Не мислиш ли, че може да й се стори самотно?

— Тя и без това е самотна, откакто Сирил замина. Може поне да е самотна на хубаво място.

Господин Бейнс, явно завладян от този пълен обрат, свали очилата си, облегна се назад на стола и разтри очите си. После отново ги сложи. И каза:

— Май отидохме от една крайност в друга. Мисля, че трябва да понамалим скоростта и да опитаме да поемем по средния път. Да планираме разумно и да подредим приоритетите. Разглеждаме една голяма крачка, при това скъпа. Така че трябва да бъдеш наистина сигурна.

— Колко ще трябва да платим?

— Предполагам, че някъде в рамките на две хиляди паунда. Ще се наложи да се правят ремонти и подобрения, но повечето от тях ще трябва да почакат до края на войната. Ще пуснем вътре надзирател…

— Две хиляди паунда. Това са ужасно много пари.

Господин Бейнс си позволи лека усмивка.

— Но са сума, която попечителят може лесно да си позволи.

Беше невероятно.

— Нима има толкова много? В такъв случай нека действаме. О, не спорете повече.

— Само преди пет минути ми казваше, че не я искаш.

— Добре, признайте, че беше малко като бомба.

— Винаги съм чувствал, че това е къща, пълна с щастие.

— Да.

Тя отмести поглед от него и си спомни отново хижата в онзи летен следобед, миризмата на креозот и бръмченето на синята муха, която се щураше под покрива. Но на тези спомени, колкото и да са мъчителни, не трябваше да се позволява да се намесват, да й попречат да направи тази огромна стъпка напред. Филис, поставена най-високо в мислите й, беше от по-непосредствена важност дори от Едуард. „Китайците продават щастие. Те пускат добър човек да живее в къщата и да я изпълни със спокоен дух.“ Тя се обърна към господин Бейнс и му се усмихна.

— Моля ви, купете ми я.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Те поговориха още малко, като обсъдиха възможните за и против и правеха планове. Поради обстоятелството, че Боб Съмървил беше недостъпен, на мили далече в Скапа Флоу и напълно зает с военните си битки, среща на попечителите беше явно невъзможна. Но господин Бейнс ще се свърже с него, а също и с надзираващия. Междувременно нищо не трябва да се говори. Особено, предупреди много строго господин Бейнс, на Филис.

— А на родителите ми?

— Мисля, че трябва да им пишеш и да ги уведомиш за намеренията ни.

— Те и без това ще получат писмото чак след три седмици.

— През това време вече ще имаме някаква представа за начина, по който нещата могат да тръгнат. Кога се връщаш в Девън? Имам телефона ти. Ще ти се обадя там, когато имам някакви новини.

— Какво ще стане тогава?

— Мисля, че ще трябва да се върнеш в Корнуол и ще доведем докрай всички формалности. А щом всичко е подписано и подпечатано, можеш да се свържеш с приятелката си Филис.

— Нямам търпение.

— Просто потърпи.

— Толкова сте добър.

Той погледна часовника си.

— Задържах те прекалено дълго. Досега чаеното парти сигурно е свършило.

— Това не е парти, а помен.

— Приличаше на парти.

— Грешно ли е да се чувстваш толкова развълнуван в деня на погребението на леля Лавиния?

— Мисля, че причината за твоето вълнение би й доставила само удоволствие.

* * *

Не беше изминал и месец в Апър Бикли и господин Бейнс се обади. Един четвъртък сутринта. Биди беше отишла в къщата на Хестър и при своите дами от Червения кръст, а Джудит беше в предната градина и късаше първите момини сълзи, за да изпълни с благоухание всекидневната стая. Снопчето тънички като тел стъбълца в ръцете й се удебеляваше, ароматът на мъничките бели камбанки, настанени между заострените зелени листа, беше прелестен.

Тя чу звъна на телефона от къщата. Изчака, в случай че госпожа Даг чуе и вдигне слушалката, но той продължи да звъни и тя забърза през поляната и вратата на градината към хола.

— Апър Бикли.

— Джудит, тук е Роджър Бейнс.

— Господин Бейнс! — Тя внимателно сложи букетчето момини сълзи на масата. — Чаках да се обадите.

— Извинявай. Отне повече време, отколкото предвиждах. Но мисля, че вече сме съвсем сигурни. Земемерът…

Но Джудит не пожела да знае какво е казал земемерът.

— Ще можем ли да купим Дауър Хауз?

— Да. Вече е уредено. Необходимо е само твоето присъствие и няколко подписа.

— Ох, олекна ми. Помислих си, че е станало нещо лошо, някаква пречка или някакви неизвестни роднини претендират за собственост.

— Не, няма нищо толкова катастрофално. Единствената трудност е, че струва три хиляди и че данните на земемера не са толкова добри…

— Няма значение.

— Но за теб трябва да има. — Тя долови развеселеност в тона му. — Като притежател на къща, трябва да си наясно с всички дефекти и в никакъв случай да не купуваш нещо слепешката.

— Някой ден ще оправим дефектите. Най-важното е, че ще получим къщата. — Ще може да се обади на Филис. Това ще е най-хубавата част. Да отиде с колата до Сейнт Джъст и да каже на Филис. Като мислеше за това, тя просто не можеше да дочака да види лицето на Филис. — Какво искате да направя аз?

— Да дойдеш в Корнуол възможно най-скоро и ще имаме всички документи подписани и подпечатани.

— Какъв ден е днес?

— Четвъртък.

— Ще дойда в понеделник. Това достатъчно скоро ли е? Трябва ми малко време да организирам нещата тук, храна за уикенда например. Но ще дойда в понеделник. Биди и аз бяхме ужасно пестеливи с купоните за бензин, така че ще дойда с кола.

— Къде ще живееш?

— В Нанчероу, предполагам.

— Ако искаш, можеш да останеш при мен и жена ми.

— О, много сте любезен. Благодаря. Но съм сигурна, че ще бъда добре в Нанчероу. Във всички случаи ще ви се обадя, когато разбера кога точно пристигам. Може би по обяд в понеделник.

— Ела направо в кабинета ми.

— Добре.

— Довиждане, Джудит.

— Довиждане. И благодаря.

Тя остави слушалката на мястото й и остана така с идиотска усмивка за миг-два. След това сграбчи букетчето момини сълзи и тръгна по коридора към кухнята.

Там откри госпожа Даг, която седеше до масата за своята почивка по средата на сутринта. Това включваше приготвяне на чаша силен чай и изяждане на някакво малко парченце храна, което намери оставено настрана на лавица в килера. Понякога това беше хапка-две карфиол със сирене или сандвич със студено агнешко. Днес закуската й беше половин бурканче консервиран компот от праскови, останал от снощния пудинг, допълнен с малко яйчен крем. Докато се угощаваше с тази скромна храна, госпожа Даг обикновено четеше сочните новини от сутрешния вестник, но тази сутрин беше забравила клюките и се беше заела с по-сериозни теми.

Тя вдигна очи, когато Джудит влезе в стаята. Беше мършава дама със ситно накъдрена сива коса и носеше престилка с копчета, безпорядъчно украсена с божури. Беше ушита от една от дамите в Женския институт от парче кретон, останал от нечии пердета, и ярките цветове грабнаха очите на госпожа Даг при една църковна разпродажба миналата Коледа. Оттогава ярките цветове грабваха и очите на Джудит и Биди.

Обикновено бодра и весела, в този момент тя категорично беше в лошо настроение.

— Не знам, сигурна съм… — каза тя.

— Какво не знаете, госпожо Даг?

— Тези немци… Погледни на тази снимка какво са направили с Ротердам. Разрушен до основи. А сега холандската армия се предава и те продължават напред към Франция. Мислех, че няма да успеят да минат през линията Мажино. Така казваха всички. Да се надяваме, че няма да стане като последния път. Окопи и всичко останало. Даг е бил в окопите и казва, че никога не е виждал такава кал.

Джудит привлече стол и седна срещу нея. Госпожа Даг бутна вестника напред и продължи без особена радост да яде компота си от праскови.

Джудит хвърли поглед на оглавената с черни заглавия страница и разбра за какво говореше тя. Картите, с техните стърчащи черни стрелки. Германците бяха преминали през Белгия, Холандия и Франция. Къде бяха Британските експедиционни сили? Тя мислеше за всички, които бяха там — Гас и Чарли Лейниън, Алистър Пийрсън и Джоуи Уорън и още хиляди млади английски войници.

— Те сигурно няма да могат да прегазят Франция! — каза Джудит. Снимките на разрушения Ротердам беше непоносимо да се гледат. — Това е само начално нападение. Сигурна съм, че много скоро всички стрелки ще се обърнат назад.

— Ами не знам, мисля, че малко прекалено се надяваш, ако питаш мен. Господин Чърчил казва, че ще има кръв, пот и сълзи. Помни, че постъпва съвсем добре, като ни го казва право в очите. И за миг не трябва да мислим, че тази война ще е лесна работа. И нямаше да започнат да събират местни доброволни защитници, ако не мислеха, че немците ще дойдат. Даг ще се присъедини към тях. Казва, че е по-добре да сме в безопасност, отколкото да съжаляваме. Но с какво той може да бъде полезен, не мога да си представя. Той нищо не разбира от оръжия. Едва ли може да застреля заек, за немец да не говорим.

Тъй като госпожа Даг отказваше да бъде оптимистка, Джудит сгъна вестника и го отмести.

— Госпожо Даг, искам да поговорим за нещо — каза тя. — Трябва да се срещна с адвоката си. Ще можете ли да се грижите за госпожа Съмървил вместо мен? Както по-рано?

Беше очаквала моментално съгласие, уверяване, че са се справяли прекрасно по-рано и ще го направят и сега. Но реакцията на госпожа Даг на невинното й предложение беше съвсем изненадващо далече от всякакъв ентусиазъм. Отначало тя нищо не каза. Само си седеше с наведени очи и човъркаше остатъка от прасковите. Като я гледаше, Джудит видя червени петна да оцветяват шията и страните на госпожа Даг и устата й се движеше, като прехапа устните си.

— Госпожо Даг?

Госпожа Даг остави лъжицата си.

— Госпожо Даг, какво не е наред?

След малко госпожа Даг вдигна глава и очите им през масата се срещнаха.

— Не мисля, че това е много добра идея — каза тя.

— Но защо?

— Добре. Право да си кажа, Джудит, не мисля, че мога да отговарям. За госпожа Съмървил, имам предвид. Не и сама. Когато те няма.

— Но защо?

— Когато ти не си тук… — В очите й се четеше страдание. — Когато ти не си тук, тя пие.

— Но… — Внезапно сърцето на Джудит се изпълни със страх, цялото й въодушевление се изпари. — Но, госпожо Даг, тя винаги се е радвала на някоя чашка. Един джин на обяд, едно-две уискита вечер. Всички знаят това. И чичо Боб го знае.

— Не става дума за такова пиене, Джудит. Работата е по-сериозна. Силни питиета. Прекалено много. Опасно.

И тя говореше толкова спокойно и решително, че Джудит разбра, че нито преувеличава, нито лъже.

— Но откъде знаете? — попита тя. — Откъде сте сигурна?

— От празните бутилки. Нали знаеш къде отиват те, в една щайга в гаража. И тя се изпразва в кофата за боклук всяка седмица. Когато те нямаше, дойдох една сутрин, когато госпожа Съмървил дори още не беше станала, и отидох да видя дали е добре, и спалнята й вонеше на спирт, а тя спеше като мъртва. Виждала съм пияни да спят така, но никой друг. Не можах да го разбера. Празната щайга не беше препълнена, ни най-малко, така че погледнах в кофата за боклук и там под старите вестници и консервени кутии намерих две празни бутилки от уиски и една празна от джин. Беше ги скрила от мен. Така постъпват пияниците. Крият доказателствата. Имах един вуйчо, не можеше да престане да пие, и цялата къща беше пълна с празни бутилки в чекмеджетата му за чорапи и зад тоалетната.

Тя замълча, като видя нарастващия ужас на лицето на Джудит.

— Съжалявам, Джудит. Наистина. Не исках да ти кажа, но трябва. Мисля, че го прави само когато е самотна. Добре е, когато си тук, но аз съм у вас само сутрин и когато има само кучето, с което да си говори, предполагам, че не може да издържа на самотата, капитанът е толкова далече, а Нед е мъртъв.

Внезапно госпожа Даг се разплака и Джудит не можеше да понесе това. Тя се наведе и сложи ръката си върху отрудената ръка на госпожа Даг.

— Моля те, госпожо Даг, не се тревожи. Много добре направи, че ми каза. Разбира се, че няма да я оставя. Няма да я оставя с теб.

— Но…

Госпожа Даг намери носна кърпичка, избърса сълзите си и издуха носа си. Петната по лицето й започнаха да избледняват. Явно изплюването на камъчето и споделената отговорност за ужасната истина я накараха да се почувства по-добре.

— Но ти каза… Ти каза, че трябва да отидеш и да се срещнеш с адвоката си. Това е важно. Не трябва да се отлага.

— Няма да го отложа.

— Може би — плахо предложи госпожа Даг — госпожица Ланг ще се съгласи да я вземе при себе си. Точно от това има нужда госпожа Съмървил. Малко компания.

— Не, не мога да поискам това от Хестър Ланг. Прекалено много е да се иска такова нещо. Освен това Биди само ще стане подозрителна. — Тя се замисли дълбоко. — Ще я взема със себе си. Под претекст, че ще си устроим малка ваканция. Времето става все по-хубаво и Корнуол ще е чудесен. Ще отпътуваме заедно с колата.

— Къде ще живеете?

— В Нанчероу. При моите приятели.

Тя все още можеше да вземе Биди със себе си, сигурна в безграничното гостоприемство на Даяна Кеъри-Луис. „О, мила, разбира се, че можеш да я доведеш“, бе казала Даяна. „Не съм я виждала и винаги съм искала да се запознаем. Колко забавно. Кога ще дойдете?“

Но при несигурното състояние на Биди може би Нанчероу, в края на краищата, не беше толкова добра възможност. Гледката на една подпийнала Биди на вечеря под смразяващия поглед на Нетълбед беше абсолютно немислима.

— Но няма да отидем там. Ще отседнем в хотел. Може би „Митр“ в Пензанс. Ще позвъня и ще резервирам стаи. И ще бъда с нея през цялото време и ще я разходя с колата наоколо, ще й покажа къде живеехме. Ще й подейства добре. Тя стоя тук със скръбта си цяла зима. Време е нещо да се промени.

— Ами кучето? — попита госпожа Даг. — Не можете да го заведете в хотел.

— Защо не?

— Може да си свърши работата на килима.

— Сигурна съм, че няма.

— Мисля, че можете да го оставите при мен — предложи тя без особен ентусиазъм.

— Много сте любезна, но мисля, че ще се справим великолепно. И ще водим Мораг на разходки по брега.

— Много добре всъщност. Даг не си пада много по кучета. Смята, че трябва да живеят навън, а не в стаите.

Мисъл проблесна в главата на Джудит.

— Госпожо Даг, казвали ли сте на съпруга си… за госпожа Съмървил и празните бутилки?

— Не съм казала нито дума на никого. Само на теб. Даг обича бирата си, но не може да понася пияни. Не искам да ми каже, че трябва да престана да работя за госпожа Съмървил. Знаеш какви са мъжете понякога.

— Да — каза Джудит, която всъщност не знаеше. — Предполагам, че да.

— По-малко приказваш, повече ще свършиш, винаги казвам аз.

— Вие сте добра приятелка, госпожо Даг.

— Хайде, хайде, чудо голямо. — Госпожа Даг отново беше заприличала на себе си. Взе чашата си, пое глътка чай и веднага направи гримаса. — Отвратително. Студен като камък. — Тя скочи на крака и го изля в мивката.

— Направете нов, госпожо Даг, и аз ще се присъединя.

— Няма да си свърша работата при тази скорост.

— По дяволите работата — каза Джудит.

* * *

В Корнуол първата дългоочаквана лятна топлина вече беше дошла. Горещината, идваща от слънцето, се разхлаждаше от свежия бриз и мириса на море и цялата околност беше обвита с приятните, меки цветове на май: свежото зелено на младите листа и новата трева, кремавите свещници на цъфналите кестени, розовото на рододендроните, бялото на глога, бледолилавите филизи на люляка, които подаваха глави над градинските огради. Морето, спокойно под безоблачното небе, изглеждаше лъчисто, набраздено от аквамариново и зюмбюлено синьо и в ранните сутрини лека мъгла се стелеше на хоризонта, която по-късно изгаряше от горещото слънце.

В Пензанс многолюдните улици бяха окъпани в светлина и сенки. Джудит излезе от хотел „Митр“ и тръгна нагоре по „Чепъл стрийт“ и до Грийн маркет точно когато часовникът на банката удари дванадесет и половина. Беше много топло и тя носеше памучна рокля и сандали на бос крак. Вратите на магазините бяха отворени, тентите бяха навън, щайги с плодове и кореноплодни зеленчуци бяха наредени навън на тротоара. Мраморната плоча на един рибар представляваше море от натрошен лед, в което бяха изложени с втренчени мъртви очи цели трески, сардини и купчини проблясващи скумрии. Таблата на вестникаря бяха черни от сутрешни новини: „НЕМЦИТЕ СТИГНАХА ДО БЕЛГИЙСКИЯ БРЯГ“. И все пак до вратата му имаше обикновеното невинно сезонно изложение на дървени лопатки и тенекиени кофички, памучни шапки за слънце, мрежи за лов на скариди и спасителни пояси, които миришеха на гума от слънцето. Имаше дори няколко посетители, дошли от Лондон, Рединг или Суиндън. Млади майки с малки дечица, стари баби с вече подути глезени от новопридобитите си маратонки.

Тя мина през Грийн маркет и в Ейвъртън, където стоеше малка, привлекателна къща в джорджиански стил, която беше приютила канторите на „Трегартън, Оупи и Бейнс“. Зад вратата с полукръгъл прозорец отгоре коридорът беше осветен от стълбищен прозорец, а в кабинета, скрит от посетители с малка пролука като в будка за билети, седеше рецепционистката. Имаше звънец и Джудит позвъни, зън, и тя вдигна глава от пишещата си машина и дойде да приеме новодошлата.

— Добрутро. — Имаше спретната сива фризирана коса и очила без рамки.

— Идвам при господин Бейнс. Джудит Дънбар.

— Той ви очаква. Можете ли да се качите горе? Знаете ли как? Първата врата вдясно от стълбите най-горе.

Джудит влезе. На стълбите имаше турски килим, на площадката висяха портрети на предишни партньори във фирмата, с бакенбарди и часовници с верижки. На вратата отдясно имаше месингова табелка с името „Господин Роджър Бейнс“. Тя почука, чу „влез“ и отвори вратата.

Той се изправи иззад бюрото си.

— Джудит.

— Ето ме.

— Точно навреме при това. Какво пъргаво момиче. Ела и седни. Изглеждаш много лятно.

— Ами денят е летен.

— Кога пристигна?

— Преди около час. Потеглихме от Апър Бикли веднага след ранната закуска. Нямаше голям трафик по пътя.

— Госпожа Съмървил с теб ли е?

— Да, и кучето. Настанихме се в „Митр“. Тя заведе Мораг на малка разходка край брега, но й казах, че ще се върна за късния обяд.

— Колко е хубаво, че си я довела.

— Мислех, че може и да не поиска да дойде, но тя веднага се съгласи. Право да си кажа, мисля, че малка промяна е точно това, което й трябва. При това и тя се вълнува от Дауър Хауз почти колкото мен и гори от нетърпение да разгледа наоколо.

— Колко можете да останете?

— Колкото искаме фактически. Заключихме къщата й и семейство Даг ще държат нещата под око.

— Е, всичко това е прекрасно. И времето също. Тогава нека не губим време и да пристъпим към работа.

Не отне много време. Няколко документа трябваше да се подпишат (госпожица Къртис, рецепционистката, беше повикана за свидетел) и да се напише чек. Джудит никога през живота си не беше си и помисляла, че някога може да подпише чек за такава огромна сума. Три хиляди паунда. Но я написа, подписа и побутна през бюрото, а господин Бейнс го прикрепи внимателно с кламер към останалите документи.

— Това всичко ли е?

— Всичко. Освен две дребни подробности, които трябва да обсъдим. — Той се облегна назад на стола си. — Дауър Хауз всъщност е готов за живеене. Изабел напуска този следобед. В пет часа брат й ще дойде да я вземе и да я закара до жилището си, където ще живеят.

— Много ли е разстроена?

— Не. Всъщност мисля, че е съвсем развълнувана от перспективата за новия си живот на възраст седемдесет и осем. И е прекарала последните две седмици в преравяне на всяко ъгълче и цепнатина, твърдо решена, че няма да намериш нито прашинка, нито неизлъскан кран. — Той се усмихна. — Откъде намира толкова енергия, не знам, но дневната помощничка е била там да й даде рамо, така че при малко късмет няма да умре незабавно от инфаркт.

— Бих искала да я видя, преди да замине.

— Ще отидем до Розмълиън след обяда. Тогава ще ти даде всички ключове и последни наставления.

— Какво ще стане с мебелите?

— Това е другият въпрос, по който исках да говорим. Всички мебели са оставени от госпожа Боскауен на полковник Кеъри-Луис за него и семейството му. Но, както знаеш, Нанчероу вече отдавна е мебелиран изцяло и никое от децата точно в този момент няма своя собствена къща. Така че става следното. Няколко специални предмета бяха взети, за да може всеки член на семейството да има свой малък спомен от госпожа Боскауен. Останалите, повечето от тях, остават, където са, в Дауър Хауз, и семейство Кеъри-Луис иска да бъдат твои.

— О, но…

Господин Бейнс надвика протестите на Джудит.

— Нищо от тях не е особено ценно, нито пък в много добро състояние. Но в момента е съвсем използваемо и ще свърши чудесна работа, докато ти останат време и възможности да си купиш разни неща.

— Как може да са толкова добри?

— Мисля, че изпитаха голямо облекчение за това, че не трябва да се занимават с този проблем, и както ми подчерта госпожа Кеъри-Луис, ако всичко това беше изложено за продан, от него нямаше да се получи почти нищо. Има също и две други спънки. Госпожа Кеъри-Луис и Изабел се справиха с дрехите и по-личните й вещи, а полковникът прибра от бюрото й всички документи, които му се сториха важни, но иначе нищо друго не е разчистено. Така че тук има чекмеджета, пълни със стари писма и албуми със снимки, всички натрупани спомени от един живот, които трябва да се прегледат. Боя се, че тази задача ще се падне на теб. Но това никак не е спешно и всичко, което ти се стори интересно за семейство Кеъри-Луис, ще трябва да отделиш и да им го предадеш. Но съм сигурен, че по-голямата част трябва да се изгори на двора.

Споменаването на огън на двора извика в съзнанието й градинаря в зелен костюм.

— Какво стана с него? И той ли се пенсионира?

— Поприказвах с него. Той каза, че цялата градина му идва в повече, но той живее в Розмълиън и съм сигурен, че може да идва два дни седмично да коси тревата и да плеви бурените. Ако го искаш, разбира се.

— Никак не ми се иска градината да се разруши напълно.

— Да. Би било жалко. Но мисля, че скоро ще трябва да намерим някой по-млад и по-постоянен. Може би си струва да се купи къщичка… къща за градинар наблизо, която би могла само да увеличи цената на имота.

Той продължи да говори, като предложи различни други малки подобрения, които биха могли да се направят с течение на времето, а Джудит седеше и слушаше и реши, че е невероятно успокояващо просто да го слуша с равния му глас, излагащ идеи за бъдещето, които точно сега изглеждаха безкрайно далечни, неизпълними и невероятно рисковани. Немците бяха стигнали до белгийския бряг, застрашен беше Английският канал, а също така и британските експедиционни части някъде във Франция. Старци и момчета се записваха доброволци в местната защита и изглеждаше, че нахлуването може да стане още утре. И все пак слънцето струеше надолу, деца скачаха в плувните басейни, а един вестникар продаваше мрежи за скариди и гумени плажни топки. А тя седеше тук, в старомодния адвокатски кабинет, непроменян може би от сто години, с господин Бейнс в традиционния му костюм от туид и обсъждаше безстрастно възможността за допълнителна баня в Дауър Хауз, нови улуци и евентуално обновяване на древните кухни. Чувстваше се като заклещена между два свята — надеждното вчера и потенциално ужасяващото утре, и за момент се оказа объркана, несигурна кой от двата е по-реален.

Тя разбра, че той беше престанал да говори, точно както и че беше спряла да внимава в думите му. За момент между тях се възцари тишина. И тогава той каза:

— … Но всичко това е за бъдеще време.

Джудит въздъхна.

— Изглеждате толкова сигурен, че бъдеще ще има. — Това го накара да се намръщи. — Имам предвид, че всичко сякаш се развива твърде зле за нас. Искам да кажа новините. Да предположим, че не спечелим войната.

— Джудит! — Той прозвуча искрено смаян, дори леко шокиран.

— Добре де, признавам, нищо не изглежда пълно с надежда.

— Да изгубиш битка, не значи да изгубиш войната. Непременно ще има временни неуспехи. Борим се срещу жестоко ефикасна и добре подготвена войска. Но не можем да бъдем победени. В края на краищата ще се преборим. Може да отнеме малко време, но алтернативата е невъзможна. Немислима. Така че никога, нито за миг не мисли за възможен какъвто и да е изход.

— Изглеждате толкова сигурен — каза Джудит замислено.

— Такъв съм.

— Как можете да бъдете толкова уверен?

— Инстинктивно усещане. Като старците, които казват „Усещам го с костите си“. Твърдо, непоклатимо убеждение. Освен това предполагам, че смятам тази война за нещо като кръстоносен поход.

— Имате предвид Доброто срещу Злото?

— Или свети Георги и дракона. Не трябва да си нерешителна. Дори не бива да си изпускаш нервите.

Той нито развяваше знаме, нито размахваше копие. И имаше жена и три малки свои деца. И все пак оставаше толкова явно спокоен и решителен, че Джудит престана да се чувства неуверена и трепереща. Животът трябва да върви напред и бъдеще ще има. Ще мине може би много дълго време, преди то да дойде, и несъмнено ще има свиващи стомаха моменти на страх и ужас, с които да се сблъскваме, но пораженството е безполезно упражнение и ако господин Бейнс с целия си жизнен опит може да остане хладнокръвен и уверен, значи и Джудит ще може също така.

Тя се усмихна.

— Добре, няма. Или поне ще опитам да не го правя. — Тя изведнъж се почувства съвсем друга, освободена от бреме, безразсъдна и почти безгрижна. — Благодаря. Съжалявам. Просто наистина трябваше да поговоря с някого.

— Колко е хубаво, че избра мен.

— Ще се присъедините ли към местните доброволчески защитни отряди?

— Вече го направих. Още не са ми дали пушка и униформа, но вече имам лента за ръкава. Тази вечер отивам в гимнастическия салон, за да науча, както си въобразявам, как да създавам оръжия от дръжки за метла.

Този образ и сухият му глас накараха Джудит да се разсмее, което и беше предназначението им. Доволен, че всичко се върна към нормалното, той стана.

— Вече е един и петнадесет. Нека се върнем в „Митр“ за празничен обяд с госпожа Съмървил, после всички ще шофираме до Розмълиън и ти ще влезеш във владение на къщата си.

* * *

Беше се страхувала, че ще се чувства като нашественик. Че присъствието на леля Лавиния все още ще витае в Дауър Хауз и ще кара Джудит да не иска да влезе, да отваря вратите, без да чука и да ходи по стаи, които са частно владение на друга личност. Но слава богу, не се почувства така — може би защото всичко беше толкова подредено, аранжирано и чисто, сякаш всяка следа от предишната собственичка беше изстъргана старателно от Изабел. Нямаше никакви цветя. Възглавниците стояха гладки, несмачкани от ползване. Книгите и списанията бяха прибрани някъде, никакви торбички с ръкоделие, очила или наполовина завършени гоблени не се валяха на масата до стола на леля Лавиния. Освен това някои неща бяха изчезнали, с право поискани от семейство Кеъри-Луис, но оставяха празнини, които се виждаха веднага като извадени зъби. Ъглов шкаф, пълен с рокингамски порцелан, венецианското огледало над камината в приемната. Купата от китайски порцелан, винаги препълнена със сухи розови листчета и подправки, портретът на леля Лавиния като дете, който висеше на стената на стълбищната площадка пред спалнята й. В самата й спалня работната маса, която служеше като нощна, като място за хапчета и молитвени книги, също беше изчезнала, както и много от нейните снимки, червеникавокафяви в сребърни рамки. Навсякъде, където бяха стояли или висели, за тях напомняха само голите маси и тъмните петна от неизбелели тапети.

Всичко това нямаше значение. Абсолютно никакво. Къщата вече не беше на леля Лавиния, а нейна.

* * *

След весел и дружески обяд в „Митр“ (печено агнешко и сос с каперси, а Биди явно се радваше на новото адвокатско мъжко присъствие) всички заедно влязоха в колата на господин Бейнс и тръгнаха за Розмълиън. Мораг, понеже нямаше при кого да я оставят, също дойде. Биди седна отпред до господин Бейнс, а Джудит и Мораг се настаниха на задната седалка и тя отвори прозореца, за да може кучето да провре шарената си глава навън и да остави вятърът да духа ушите му.

— Какво ще я правим, когато отидем в Дауър Хауз? — попита Джудит. — Изабел няма да иска да отпечата лапите си навсякъде по излъскания под или да ръси косми.

— Ще я оставим в колата. Ще я паркираме на сянка и ще оставим прозорците отворени. Щом Изабел си тръгне, ще я освободим.

Изабел вече ги чакаше, когато пристигнаха, облечена в най-хубавите си черен жакет и пола, със сламена шапка на главата, украсена с череши, която беше видяла светлината на безброй летни недели. Двата й малки куфара стояха в подножието на стълбището заедно с голямата й, функционална ръчна чанта. Беше напълно готова за тръгване, но имаше предостатъчно време да ги разведе навсякъде, от кухнята до тавана, и скромно да се радва на шумното им възхищение от огромната работа, която е свършила, като е изпрала пердетата, излъскала подовете, колосала е покривките на леглата, излъскала е месинга и измила прозорците.

През цялото време тя услужливо ръсеше напътствия. „Всички ключове са на тези куки, отстрани на дрешника. От входната и задната врата, от гаража, бараката за сечива, градинската врата, колибата. Кухненската печка трябва да се проверява внимателно сутрин и вечер. Най-хубавите сребърни прибори отидоха в Нанчероу, но вторите след тях са в чекмеджетата. Това е шкафът за спалното бельо, пикапът на пералнята идва във вторник. Внимавайте с крана за топлата вода, защото руква внезапно и попарва.“

Стая след стая те обиколиха къщата от кухнята до трапезарията и приемната. Горе им показаха малката баня, спалнята на леля Лавиния, стаята за гости. И отново на тавана. Стаята, в която беше живяла Изабел с легло в бяла желязна рамка, а срещу нея в другото помещение бяха натрупани стари сандъци и куфари, шивашки манекени, купища журнали, завързани с канап, неработещи шевни машини, навити на руло стари килими и линолеум и четири празни рамки от картини. Изабел каза:

— Щях да изчистя целия този боклук, но не знаех какво да правя с него, тъй като не е мой. А госпожа Кеъри-Луис каза да го оставя. А големият куфар е пълен със стари писма и снимки…

— Не се безпокой — каза й Джудит. — Направила си толкова много, а всичко това може да се свърши и разчисти, когато и да е.

— Изметох пода и разчистих няколко паяжини. Това е хубава стая, с прозорец и всичко. Винаги съм мислела, че от нея става хубава спалня, но къде тогава да дяваме всичко това…

Биди през цялото време почти не беше проговорила. Но сега прекоси пода и застана под наклонения покрив на таванския прозорец и впери очи в гледката.

— Права си, Изабел. От това става прекрасна спалня — каза тя. — Вижда се морето. А днес то е синьо. — Тя се обърна и се усмихна на Изабел. — Няма ли да ти липсва този изглед?

Изабел поклати глава и черешките на шапката и потракнаха.

— Всичко с времето си, госпожо Съмървил. За мен нищо не е същото без госпожа Боскауен. А и от къщата на брат ми има хубава гледка. Не точно като тази, разбира се, но хубава. Право напред през нивите към фабриката за сметана.

Явно тя беше превъзмогнала скръбта си, може би беше си изработила собствена система по време на това бясно пролетно чистене. Сега вече беше готова да напусне във всякакъв смисъл на думата. Те излязоха от тавана и слязоха долу и когато Изабел слезе в хола, чуха шума на приближаващ автомобилен мотор. След малко един остин изхрущя по чакъла и спря зад отворената главна врата. Братът на Изабел беше дошъл да я отведе.

Това отне известно време. Изабел внезапно се засуети, започна да се напряга какво е забравила да каже. А какво беше направила с осигурителната си книжка? Беше намерена в ръчната й чанта. А ей там на въжето за пране има шест чисти кърпи за бърсане на прах, които трябва да се внесат. А ако искат по чаша чай, има в една кутия и кана с мляко на една плоча в килера…

Но накрая господин Бейнс я успокои, увери я, че всичко е тип-топ и може би не трябва да кара брат си да я чака? Малката кола беше натоварена, Изабел стисна ръцете на тримата, беше вмъкната на седалката до шофьора и накрая откарана, без дори да погледне назад, както отбеляза господин Бейнс.

— Радвам се, че мина така — каза Джудит, когато почтително махаха след колата, докато изчезна от погледа. — Нямаше ли да е мъчително, ако беше изпаднала в емоции? Щях да се почувствам сякаш я изхвърлям.

— Пък и ще има хубава гледка към фабриката за сметана. Какво искате да правим сега?

— Трябва ли да се връщате в кабинета?

— Не. Целият ми ден е ваш.

— О, чудесно. Нека останем тук за малко. Ще пусна Мораг и ще й дам вода, после ще сложа чайника и ще изпием по чаша чай.

Господин Бейнс се усмихна.

— Приличаш на дъщеря ми, когато си играе на домакиня.

— Само че сега е наистина.

* * *

Понеже следобедът беше много топъл, чаеното парти се състоя на покритата веранда и господин Бейнс донесе разни части от стара плетена от палмови клони мебелна гарнитура и те се разположиха в тях. Няколко малки, прозрачни облачета се появиха на небето, събираха се и после изчезваха като дим. Бриз шумолеше в клоните на тъмнорозова цъфнала слива и листчетата падаха като розов сняг и образуваха розов килим на зелената поляна. Някъде пееше дрозд. Докато пиеха чай от украсените с преплетени рози чаши от костен порцелан на леля Лавиния, Мораг изчезна в проучвателен тур, като очертаваше новата си територия и се запознаваше с всяка интересна миризма.

Биди леко се разтревожи.

— Тя няма да се загуби, нали?

— Няма.

— Докъде се простира градината?

— До подножието на хълма. На тераси. На дъното има овощна градина. По-късно ще ви я покажа. — Дроздът запя отново. Биди остави чашата и чинийката си, облегна се назад и затвори очи.

Сега господин Бейнс и Джудит я оставиха и отново обиколиха къщата, този път със зорки очи за всеки дефект, който изисква незабавно внимание. Влажното петно на тавана на Изабел. Капещ кран в кухнята, подозрението за сухо гниене в миялната за съдове.

— Ще трябва да се свържа с водопроводчик — каза господин Бейнс и след това излезе навън да огледа улеите и улуците и да отбележи липсващите плочки и ръждясалите панти. Джудит, сигурна, че присъствието й не е необходимо, се върна при Биди. По пътя си през кухнята тя взе от куката ключа за колибата. Защото нямаше да има по-подходящо време от това. Единственият злополучен призрак от Дауър Хауз трябваше да бъде прогонен възможно най-скоро, така че да не остане нито ъгълче в новото й владение непочистено и белязано със спомени.

Намериха Биди така, както я оставиха, но Мораг се беше върнала и си почиваше до нея. Джудит отдавна не беше виждала Биди нищо да не прави толкова спокойно. Изглеждаше жалко да я безпокои, но тя не спеше. Джудит дръпна един плетен стол и седна срещу нея.

— Искаш ли да видиш градината?

Биди обърна глава.

— Какво направи с дружелюбния си адвокат?

— Проверява канализацията.

— Колко приятен човек.

— Да. Специален.

— Госпожа Боскауен трябва да е била много спокойна жена.

— Защо казваш това?

— Защото не помня да съм била някога на толкова спокойно място. Нито звук. Само птици и чайки и огряна от слънце градина. И този скъпоценен изглед към морето.

— Когато за пръв път дойдох тук преди години, чувството беше сякаш съм в чужбина. Някъде по Средиземноморието. В Италия може би.

— Точно така. Чист Е. М. Форстър^[30]. Бях забравила Корнуол. Не съм идвала толкова отдавна… Онова последно лято в Ривървю. То е като миналото. Друга страна. Вече Девън изглежда толкова далече.

— Това хубаво ли е?

— Да. Хубаво е. Лекува. Да си някъде… в къща като тази… където няма спомени за Нед.

За пръв път след смъртта на Нед Джудит я чу да произнася името му.

— И това ли е хубаво?

— Да. Не би трябвало. Би следвало да се радвам на спомените си, но Апър Бикли е прекалено пълен с тях. Будя се нощем и ми се струва, че чувам гласа му. Влизам в стаята му и заравям лице в одеялото му, и ридая отчаяно. Тази зима беше толкова ужасна. Ако не беше ти, мисля, че нямаше да я издържа.

— Вече свърши — каза Джудит.

— Все пак трябва да се върна там. Да се справя със слабостите си, да се изправя с лице към действителността. Знам това.

— Не е нужно да се връщаш. Можем да останем тук. Това е моя къща. Можем да се преместим още утре, ако искаш. Можеш да останеш с дни, седмици, месеци. Цяло лято. Защо не?

— О, Джудит. Каква схема. Кога я измисли?

— Ей сега. Докато говореше. Няма какво да ни спира.

— Но горката ми къщичка в Девън! Не мога просто да я изоставя.

— Можеш да я дадеш под наем като мебелирана за лятото. Някое морско семейство, настанено в Девънпорт, ще й скочи веднага, като е толкова под ръка и толкова близо до Плимут. Наистина можеш да пуснеш слух покрай корабостроителницата. Ще намериш наематели за нула време.

— Но семейство Даг…

— Ако я дадеш на добри хора, те спокойно могат да работят при тях, да държат под око къщата и градината вместо теб. Да поживееш тук, ще бъде като хубава ваканция за теб, хем ще ми помогнеш да разчистим всички онези сандъци на тавана.

Внезапно Биди се разсмя.

— Май няма да е кой знае каква ваканция. — Но Джудит забеляза нарастващото вълнение в изражението й.

— Няма какво да ни спре. Не виждаш ли? Няма какво да ти попречи да поживееш тук. Хайде, Биди, съгласи се. Дай си шанс. Заслужаваш го.

— Но ти… Ти се съгласи, че не можеш вечно да живееш с мен, а аз съм толкова безполезна сама…

— Казах ти. Ще повикам Филис и бебето й да дойдат да живеят тук, така че няма да си сама. Винаги си харесвала Филис, и Ана е сладка, и дори да замина някъде и да стана член на женската военно спомагателна служба или нещо подобно, трите можем да бъдем тук заедно. Ще си правим взаимно компания. Ще те заведа в Нанчероу и след като се запознаеш с Даяна и всички тях, няма изобщо да се чувстваш самотна. И можеш да станеш дама на Червения кръст с нея вместо с Хестър Ланг. Не виждаш ли? Всичко се нарежда толкова прекрасно, сякаш сме го планирали предварително.

Но Биди беше все още несигурна.

— Ами Боб?

— Ще му се обадя и ще му разкажа за плановете ни.

— Ами отпуските и командировките. Аз трябва да съм там, когато го пускат в отпуска.

— Това е само малко по-далече от Девън. Или пък, ако искаш, може да хванеш влака за Лондон и да се срещнете там. Моля те, не измисляй други възражения. Просто се съгласи. Във всеки случай поне до края на лятото.

— Ще си помисля — каза Биди тихичко, но Джудит пренебрегна това.

— Знаеш ли какво ще направим? Ще се върнем в „Митр“ тази вечер, ще пренощуваме там, ще си купим малко храна и ще се върнем тук утре. Ще си оправим леглата и ще наберем купища цветя. Ще заредим кухненската печка тази вечер, за да не загасне, тогава ще има много топла вода за къпане, това е абсолютно всичко, за което трябва да мислим.

— Ами Мораг?

— О, Биди, на Мораг страшно ще й хареса да живее тук. Нали, миличко кученце? Тя вече се чувства напълно у дома. Моля те, не измисляй какви още пречки да посочиш. Какъв е смисълът да си имам къща, ако не можем всички да й се радваме?

Накрая Биди се предаде.

— Добре. Ще опитаме. Ще си дадем срок две-три седмици. — И после се разсмя. — Да ме убият, ако знам, просто не мога да си представя откъде си взела тази сила да убеждаваш. Нямат я нито милата ти майка, нито баща ти.

— Приятно ми е да мисля, че ми е дошла от теб. А сега бързо, преди господин Бейнс да се върне и да каже, че е време да тръгваме за Пензанс, ела с мен да ти покажа градината.

И така Биди стана, излязоха заедно в приятната топлина на късния следобед и минаха през тревата по пътеката, която водеше през градината с рози надолу към овощната градина. Тук изпокривените ябълкови дървета бяха обвити в мъгла от млада зеленина. Цветовете им бяха преминали и вече се образуваха мънички пъпчици на бъдещите плодове. Тревата беше висока, набодена с диви макове и маргарити. Скоро всичко трябваше да се окоси и напласти в малки купи сено.

Биди вдишваше ароматния въздух.

— Прилича на картина на Моне. — Мораг подскачаше напред. — Каква е тази малка къщичка?

— А, това е колибата. Взех ключа. Леля Лавиния накарала да я построят за Атина и Едуард Кеъри-Луис. Те идвали тук като на лагер през лятото.

— Искаш ли да ми я покажеш?

— Да, така мисля.

Тя тръгна пред Биди, като навеждаше глава под ябълковите клони. Изкачи дървените стъпала и усети топлата миризма на креозот. Пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. Видя койката с аленото и одеяло, където беше намерила и изгубила любовта си.

„Това е само началото на любенето.“

Но беше краят.

„Безсмислено е да отдаваш любовта си не на когото трябва.“

Тя си спомни пчелата, която бръмчеше под покрива. Погледна нагоре и видя, че там пак има паяжини, и очите й се напълниха със сълзи.

— Джудит!

Биди, зад нея.

Тя избърса сълзите и се обърна.

— Толкова е глупаво.

— Ти и Едуард?

— Трябваше да дойда. Не съм идвала тук оттогава. Трябваше да дойда днес.

— За да го прогониш?

— Предполагам.

— Още ли боли?

— Да.

— Това сега е твое — каза Биди. — Можеш да го изпълниш със свои собствени преживявания, да си създадеш собствени спомени. Беше смело да дойдеш.

— Точно сега не се чувствам много смела.

— И освен всичко друго можеш винаги да го използваш като резервна стая. Например за гости, които хъркат.

И изведнъж глупавите сълзи спряха и двете се разсмяха. Биди прегърна Джудит и я изведе навън през вратата, заключиха отново и тръгнаха назад през овощната градина. А докато вървяха, чуха господин Бейнс да ги вика от къщата и забързаха през градината, за да му разкажат незабавно, без да губят време, за плановете, които току-що бяха направили.

* * *

— Тук Нанчероу.

— Даяна, тук е Джудит.

— Мила! Къде си?

— В Дауър Хауз. Преместих се вчера. Тук живея.

— Каква радост! Дори не знаех, че си дошла насам.

— Доведох Биди с мен. И кучето й. Взехме ключовете в понеделник и после вчера се преместихме.

— Завинаги?

— Не съм сигурна. Поне засега. Божествено е. И трябва да ти благодаря толкова много за оставените мебели. Мисля, че трябва някак да ти платя за тях…

— Божичко, не споменавай това, иначе Едгар ще бъде смъртно обиден. Боя се, че оставихме някои празноти, като взехме всички онези неща, но исках децата наистина да имат поне по един малък спомен от скъпата леля Лавиния.

— Празнотите едва се забелязват. Някой ден ще ги запълня със собствени неща. Как са всички?

— О, прекрасно. Току-що тук беше Едуард за два дни. Напълно неочаквано. Но командирът му му дал отпуска за уикенда и беше върховна радост да го видим отново. Много ми е неприятно, че го пропусна за толкова малко.

— … Как е той?

— Изглежда малко уморен и отслабнал, спа повечето време, но докато стана време да се връща в мрачния Кент или където там е отново, беше заприличал на себе си. Казах му, че си купила Дауър Хауз и той много се зарадва, както и всички ние, разбира се. Каза, че това е все едно да се запази къщата за семейството, и да ти кажа, че когато следващия път си дойде, ще слезе да те види и да се убеди, че няма да правиш някакви радикални промени или подобрения.

— Какво си представя, че мога да направя?

— Ами не знам. Да построиш крило за балове или нещо такова. Кога ще те видим? Ела за обяд. Доведи леля си и кучето на обяд. Кога ще стане? Утре?

— Не можем утре, защото трябва да отидем до Сейнт Джъст и да говорим с Филис Еди. Искам тя да дойде и също да живее тук с момиченцето си. Надявам се веднага да се съгласи, но човек никога не знае.

— Миличка, всичко е по-хубаво от Сейнт Джъст. Тогава в петък? Обяд в петък?

— Би било чудесно. И искам да привлечеш Биди за Червения кръст.

— Съвсем сигурно ще ни дойде добре малко свежа кръв. Барбара Паркър Браун е станала ужасно важна и всички, освен мен треперят от нея. Непрекъснато ни се казва, че войната изважда на бял свят най-хубавото у хората, но у нея категорично извади най-лошото. Миличка, а какво да правим с всичките ти неща тук? Искаш ли да ги вземеш или предпочиташ да ти ги пазя?

— Ще си ги взема и тогава ще получиш обратно розовата си спалня.

— Колко тъжно. Краят на една ера. Ще накарам Мери да ги опакова и ще ти ги изпратим с трактор или нещо друго.

— Това съвсем не е спешно. Как е Атина?

— Става все по-огромна. Аз стягам креватчето. С бяла английска бродерия, много е хубаво. Ще ти го покажа, като дойдеш. Петък на обяд. Ще отида да кажа на госпожа Нетълбед отсега, за да заколи угоеното теле или да извие врата на една от старите кокошки на Лъвдей. Дотогава, миличка. Благодаря, че се обади. Страхотно е да знам, че отново си при нас. До-вижданее!

* * *

Дауър Хауз, Розмълиън, Корнуол

Събота, 25 май

 

Мили мамо и татко,

Отново мина много време, откакто не съм ви писала. Много съжалявам, но станаха толкова много неща. Най-важното, не ви ли харесва много тази хартия за писма? Намерих я в едно чекмедже и не можах да устоя и да не я използвам. Беше в кутия от „Хародс“, цялата щампована и просто ме чакаше.

Както виждате, преместихме се. Биди, кучето й и аз. На Биди много й харесва, тя се поизправи като разплетена прежда, изглежда по-добре от всякога. Мисля, че тя намира тази къща много спокойна и в нея няма спомени за Нед. Освен това винаги е харесвала Корнуол и този следобед ще слезем до морето и ще плуваме. Надявам се да даде под наем Апър Бикли и да остане поне за лятото, но тази уговорка е отворена и тя ще си реши.

Вчера отидохме с колата до Сейнт Джъст да видим Филис. Тя живее при родителите си и там няма къде да се обърнеш, но след като поздравихме и пихме неизбежния чай с шафранов кейк, Биди и аз успяхме да я измъкнем навън на полянката за простиране на прането, седнахме на тревата и я поканихме да вземе Ана и да дойде да живее тук. (Ана е прелестна, щапука наоколо и се мъчи да казва някои думички. За късмет прилича на Филис, а не на Сирил, чиято единствена хубава черта май бяха веждите.) Така или иначе, предложението трябваше да бъде осъзнато за минута-две, после Филис избухна в сълзи, беше залята от радост и благодарност. Уговорката е (с одобрението на господин Бейнс), че ще й плащам нещо като заплата за поддържането, така че няма вечно да се ограничава без пукнат грош, а тя получава и малко пари от флотата и няма да плаща наем, така че всичко ще е наред. Мислех, че може би няма да й се иска да остави майка си и да замине толкова далече (всъщност в мили не е далече, но не е и на една крачка), но тя се отнесе съвсем философски към това и когато казахме новината на майка и, стори ми се, че и на нея много й олекна, защото, честно казано, къщата в Сейнт Джъст е пренаселена съвсем нехигиенично.

В петък заведох Биди на обяд в Нанчероу. Малко се тревожех как ще се разбират с Даяна, защото много си приличат в някои неща, а понякога сходни хора не стават приятели. Но нямаше защо да се безпокоя, защото се разбъбриха за нула време и избухваха в смях от едни и същи глупави вицове. Биди ще се присъедини към Даяна в групата на Червения кръст, което ще й даде възможност да участва в работата за войната. Междувременно тя се настани тук като котка с масло в лапите и както казах, става по-отпусната и старата й забавна природа се връща с всеки изминал ден. Не бях си давала сметка какво напрежение е за нея ден след ден да се влачат в къща, толкова изпълнена със спомени за Нед.

Нямам търпение да ви покажа своята чудесна нова къща. Не е ли късмет за мен да съм притежател на къща, да имам собствен покрив над главата, а още да нямам деветнадесет години?

Няма винаги да остана тук. Наистина искам да постъпя в Женската помощна служба на военноморските сили, но първо трябва да уредя всичко и всички. Може би това ще стане към края на лятото.

Сега трябва да отида да помогна на Биди. Едно от таванските помещения е оставено затрупано със стари куфари и парчета килими и прочее и тя започна да го разчиства. В момента имаме само три спални, а Филис и Ана ще спят на тавана в стаята на Изабел. Но мисля, че ако върви все така, ще ни трябва още една спалня, така че след като разчистим целия боклук, ще я боядисаме и ще купим някои мебели.

Военните новини са ужасни. Съюзниците са паднали при Дюнкерк. Полковник Кеъри-Луис е убеден, че целите британски експедиционни сили ще бъдат или унищожени, или пленени. Всичко става с такава безумна скорост, че когато получите това писмо, Бог знае в какво състояние ще са нещата. Но господин Бейнс е абсолютно сигурен, че в края на краищата ще спечелим войната, така че и аз реших да бъда сигурна.

Така че не се тревожете за нас. Знам, че е трудно, когато всички сме толкова далече едни от други, но знам също и че каквото и да стане, всички ще бъдем добре.

С много обич,

Джудит

* * *

Чудото за девет дни — евакуацията на британските части от Дюнкерк, приключи. Началниците бяха върнати вкъщи една нощ на 26 май, но Дюнкерк беше в пламъци, след дни и нощи на постоянни нападения кейовете и пристанищата бяха разрушени. Така че каквото беше останало от британския експедиционен корпус се събираше по бреговете и дюните, за да очаква спасяване. Частите бяха спокойни и подредени, строени в дълги извити опашки на плоските френски пясъци.

Военните кораби и флотски разрушители под непрекъснат обстрел и въздушни бомбардировки бяха на известно разстояние от брега, но без транспортни средства нямаше начин блокираните военни части да стигнат до тях. В резултат плъзна слух, че сигурността е вдигната и следващата нощ от Доувър флота от малки лодки заплава през Английския канал. Яхти и баржи, лодки за забавления, влекачи и гумени лодки. Те идваха от яхтените пристанища и кораборемонтни работилници в Пул и Камбъл, от остров Хейлинг и Хастингс, остров Канви и Бърнам на Крауч. И хората, които управляваха тези малки съдове, бяха старци и млади момчета, пенсионирани банкови чиновници, рибари и брокери, и всеки достатъчно решителен, който някога е прекарвал мирните си лета в невинно вземане-даване с лодки.

Поръчението им беше да стигнат колкото е възможно по-близо до брега, да натоварят военните и да ги закарат към безопасността, като стрелят насам-натам, и да оставят изтощения си човешки товар на корабите, които чакаха вътре в морето. Невъоръжени, обстрелвани от неприятеля, те продължаваха, докато им свършеше горивото и станеше време да се върнат в Англия да заредят отново и да поспят час-два. И после пак отначало.

Девет дни. На трети юни, понеделник, операцията беше прекратена. С помощта на вдъхновена организация и импровизация, да не говорим за индивидуалните прояви на огромна лична смелост, около триста хиляди военни бяха спасени от бреговете на Дюнкерк и върнати с параходи в Англия, на безопасно място. Цялата страна благодареше, но четиридесет хиляди души останаха там и прекараха следващите пет години като военнопленници.

Но Петдесет и първа планинска дивизия не беше в Дюнкерк. Тази дивизия, включваща батальони от Блек Уотч, хора от Аргайл, Сийфорт, Камерън и Гордън, още оставаше във Франция, за да се бие наред с това, което беше останало от обезсърчената френска армия. Това беше обречена битка. Всяка сутрин английските вестници показваха зловещите пронизващи стрели на неспирното немско настъпление и беше заплашително ясно, че е въпрос само на дни тези храбри остатъци от английската войска да бъдат изтласкани към брега.

Ето го най-после Сен-Валери-ан-Ко и нямаше къде по-нататък да отидат. Мъглата изключваше спасяване откъм морето и изтощените от боевете батальони бяха обкръжени — хванати в капан от превъзхождащата ги мощ на немските бронирани дивизии. На десети юни Френският корпус капитулира и часове след това всичко, което беше останало от Планинската дивизия, го последва. По-късно те, обезоръжени, получиха разрешение да маршируват пред генерала си и в дъжда получиха команда „глави надясно“. Блек Уотч, хора от Аргайл, Сийфорт, Камерън и Гордън. Гас.

* * *

По-късно, когато мислеше за отминалото време, Джудит винаги си спомняше войната малко като дълго пътуване в самолет. Часове на досада, прекъсвани от припламвания на чист ужас. Досадата беше съвършено естествена. Просто не е възможно от човешка гледна точка пет от шест години война да живееш все на най-висока скорост и постоянно да изпитваш пламенен интерес. Но страхът и непосредствеността на този страх също бяха естествени и по време на мрачните дни на Дюнкерк и падането на Франция Джудит и почти всички в страната съществуваха непрекъснато на тръни, в тревога и напрежение.

В Дауър Хауз радиото на кухненския шкаф беше включено по цял ден, бърбореше си от ранна сутрин до късна вечер, за да не бъде пропуснат нито един информационен бюлетин, нито едно стряскащо известие. Вечер Джудит, Биди и Филис се събираха край радиото във всекидневната и слушаха заедно новините в девет.

Докато се изнизваха безоблачните дни на ранното лято, отчаянието беше заменено от плаха надежда, а после — когато необикновената операция продължи по план — от благодарност и гордост, и накрая огромно облекчение. Облекчение, което премина в нещо като триумф. Мъжете си дойдоха. Върнаха се само с пушки и щикове и малко картечници. Зад тях останаха изоставени огромни количества въоръжение. Пушки, танкове, моторни коли, повечето от които бяха разрушени, заедно с цистерни бензин и масло за колите, в опушения двор на прекупвачите на стари части, и това беше всичко, останало от Хавър.

Но хората си бяха у дома.

Постепенно, парченце по парченце, дойде новината за онези, които бяха останали във Франция. Палмър, някогашният градинар плюс шофьор, беше с тях. Също както и приятелят му Роб Падлоу.

Джейн Пийрсън се обади по телефона на Атина с радостната новина, че Алистър Пийрсън е спасен, изваден от морето от як собственик на яхта, стоплен с порядъчно количество от най-добро френско бренди и оставен на брега в Коув. За Алистър това изглеждаше подходящо цивилизован край на авантюрите. Но синът на шефа на съдебната и изпълнителната власт на графството беше ранен, беше в болница в Бристол, а племенникът на госпожа Мъдж, както и Чарли Биниън, приятелят на Хедър Уорън, бяха обявени за изчезнали, вероятно убити.

Но най-лично и най-важно от всичко за Даяна и полковник Кеъри-Луис, за Атина и Лъвдей, Мери Милиуей, семейство Нетълбед и Джудит — Едуард Кеъри-Луис — беше оцелял, неговият боен ескадрон беше летял успешно като патрул над хаоса в Дюнкерк, разпръсквал формированията от немски бомбардировачи и ги е отдалечавал от обсадените брегове.

От време на време през всичките тези напрегнати и тревожни дни, ако му се удадеше възможност и намираше чиста връзка, Едуард се обаждаше вкъщи просто за да каже на семейството си, че още е жив, и много често гласът му беше висок от възбудата на току-що завършил опасен полет.

Колкото до Гас, след Сен-Валери всички надежди за него бяха загубени. Той беше попаднал с частта си в затъмнение. Всички се молеха да е жив и да е бил пленен, но толкова много от Планинската дивизия бяха убити по време на свирепата битка, която предшестваше Сен-Валери, че алтернативата изглеждаше прекалено несигурна. Но колкото до Лъвдей, да се прави на смела не й беше в характера. Сърцето й беше разбито и тя отказваше да я успокояват.

* * *

— Най-важното нещо е да си непрекъснато заета — казваше госпожа Мъдж. — Поне така говорят хората, но да се каже, е по-лесно, отколкото да се направи, нали? Така де, какво бих могла да кажа на горката си сестра, когато седи съсипана и се чуди момчето й живо ли е или мъртво? Изчезнал се смята за мъртъв, нали! Каква страшна новина за нещастницата, пристигнала с телеграма. И в къщата нямало никого, освен нея, мъжът й бил на пазара в Сейнт Остъл и само момчето с телеграмите било там да й направи чаша чай.

Лъвдей никога не беше виждала госпожа Мъдж в толкова лошо настроение. Катастрофа, смърт, болести, операции, фатални злополуки винаги са били за нея част от живота, инциденти, съобщавани на другите и предъвквани почти с наслаждение. Но това, смяташе Лъвдей, беше друго. Това не беше младият Боб Роджър от пътя към Сейнт Остъл, който беше си отрязал пръстите с резачка за репи, нито старата госпожа Тайсън, която била намерена мъртва в долчинка по пътя, като се прибирала от Съюза на майките, а собствена плът и кръв на госпожа Мъдж, единственият син на сестра й.

— Чувствам, че трябва да отида и поседя при нея няколко дни. Ей така, за компания. Тя има дъщери, живеят нагоре в страната, но нищо не е като сестра, нали така? Да си поприказваш за старото време можеш със сестра си. Дъщерите й са едни вятърничави, приказват само за филмови звезди и дрехи.

— Ами защо не отидете, госпожо Мъдж?

— Как да отида? Трябва да доя крави, да се погрижа за мандрата. И пластенето на сеното ще започне след седмица-две, а това значи да се ходи в полето с чайник и Бог знае още колко допълнителни уста да се хранят. Безнадеждно е.

— Къде живее сестра ти?

— Мъжът й получи ферма на гърба на Сейнт Вериан. На гърба е думата. Гърбът на „отвъд“, ще кажа. Не знам как издържа. Така и не разбрах.

Беше десет и половина сутринта и те седяха на кухненската маса в Лиджи и пиеха чай. Като помагаше на Уолтър и баща му във фермата, учеше се да се справя с масивния трактор, да храни кокошките, а сега и прасетата (нова придобивка, купена от пазара в Пензанс заради резенчетата бекон), Лъвдей по необходимост прекарваше повечето си дни в Лиджи. Но особено напоследък, откакто дойдоха лошите новини от Сен-Валери, беше започнала да бяга тук и по най-незначителен повод, а понякога и без всякакъв повод. По някаква причина тя намираше приземената компания на госпожа Мъдж по-успокояваща дори от пълното с обич съчувствие на майка си, Мери и Атина. Всички в Нанчероу бяха почти непоносимо разбиращи и мили, но работата беше в това, че докато се мъчиш да се справиш с факта, че Гас е мъртъв и че никога повече няма да го видиш, единственото, което тя искаше, беше да говори за него като за жив. Госпожа Мъдж я биваше за това. Тя повтаряше и повтаряше непрекъснато: „Не забравяй, че може да са го взели в плен“, а Лъвдей можеше да й отвърне, като повтаря същото за племенника на госпожа Мъдж.

— Не знаем дали е мъртъв. Трябва да е имало толкова жестоки битки. Как можем да сме сигурни?

Така те се утешаваха една друга.

Госпожа Мъдж си допи чая. Тя уморено се изправи, отиде до печката и си наля нова чаша от огромния кафяв чайник. Лъвдей я гледаше отзад и си помисли, че е изгубила пъргавината си. Семейните инстинкти бяха силни и тя явно много искаше да е при сестра си. Нещо трябваше да се направи. Вроденото у Лъвдей чувство за отговорност на семейство Кеъри-Луис заедно с присъщата й покровителственост се надигнаха и взеха връх. Докато госпожа Мъдж седне отново, Лъвдей беше решила.

Тя каза твърдо:

— Трябва да отидеш в Сейнт Вериан веднага. Днес. За седмица, ако се наложи. Преди да започне пластенето.

Госпожа Мъдж я погледна така, сякаш тя внезапно се беше побъркала.

— Я не говори глупости.

— Не са глупости. Аз ще доя кравите. Уолтър може да ми помага и аз ще доя.

— Ти?

— Да. Аз. Работата във фермата е определена да бъде моят дял за войната. И мога да доя. Ти ме научи още като бях малка. Може да съм малко бавна, но скоро ще му хвана цаката.

— Никога не можеш да направиш това, Лъвдей. Ние започваме в шест сутринта.

— Мога да стана. Мога да стана още в пет и половина. Ако Уолтър може да вкара кравите в доилнята, ще бъда там в шест сутринта и ще започна работа.

— Не са само сутрините, и вечер се прави същото.

— Това не е проблем.

— После трябва да се измият гюмовете и да се занесат горе по пътеката за камиона, който продава мляко. Той идва точно в осем и не обича да го карат да чака.

— Няма да го карам да чака.

Госпожа Мъдж зяпна учудена към Лъвдей. Явно беше разкъсвана между желанието да отиде при скърбящата си сестра и известно смущение от идеята, че не е незаменима.

— Ще трябва и да почистиш след себе си — предупреди я тя. — Уолтър няма да го направи вместо теб. Това не е мъжка работа. И не искам да се върна вкъщи в оплескана стая и мръсни гюмове.

— Обещавам. Няма. О, моля, моля, моля, госпожо Мъдж. Моля. Нали преди малко каза, че най-важното е човек да е непрекъснато зает, а аз съм също толкова нещастна и разтревожена, колкото и сестра ти. Лежа будна по цели нощи и си мисля за Гас, така че мога да стана в пет часа и да правя нещо. Така че ако отидеш при нея, ще помогнеш и на двете ни.

— Не си мисли, че ме е грижа за Гас по-малко, отколкото за племенника ми. Той беше чудесен младеж. Помниш ли, когато дойде да нарисува картина на обора ми? Пилешка бъркотия и тор навсякъде, а на него и окото му не мигна.

— Обади се на сестра си и й кажи, че ще отидеш. Господин Мъдж може да те закара до Сейнт Вериан тази вечер и можеш да останеш колкото решиш, че трябва.

Госпожа Мъдж поклати глава в недоумение.

— Не знам, Лъвдей, ти ще ме умориш. Пълна си с изненади. Никога не ми е минавало през ума, че си толкова грижовна.

— Не съм грижовна, госпожо Мъдж, а съм егоистка. Може би никога не бих направила нещо, ако не смятам, че ще имам полза от него.

— Подценяваш се.

— Не, не се подценявам. Просто съм честна.

— Ти го казваш — отвърна госпожа Мъдж. — Другите имат право да говорят иначе.

* * *

Всяка сутрин в осем и половина, след като беше занесла пълните гюмове на края на пътеката, беше ги предала на млекарския камион и върнала празните гюмове в мандрата, Лъвдей се връщаше в Нанчероу свирепо гладна, за да закуси.

Вече беше осемнадесети юни. Госпожа Мъдж беше отсъствала пет дни и се връщаше в Лиджи утре. Донякъде Лъвдей съжаляваше. Справянето с доенето, маратонската работа, която беше приела толкова прибързано, се оказаха предизвикателство и невероятно трудни за вършене. Отначало беше и бавна, и несръчна (нерви), но Уолтър, който ту я хокаше, ту изричаше по някое не съвсем цензурно окуражаване („Ако почакаш, ще ти покажа как да преместиш тоя шибан гюм“), беше станал неочаквано съдействащ и беше й помагал докрай.

Без много приказки. Уолтър беше сдържан човек. Лъвдей не беше сигурна дали са му казали за Гас. Като познаваше госпожа Мъдж, беше почти сигурна, че е така. Както и да е, той не каза нищо, нито показа някакво съчувствие. Докато Гас живееше в Нанчероу, двамата младежи бяха се срещнали една сутрин долу при конюшните и Лъвдей ги беше запознала. Уолтър беше изключително безцеремонен, самото въплъщение на невъзпитан коняр, и Гас след един-два любезни опита се отдръпна. Беше минало през ума на Лъвдей, че по онова време Уолтър може би ревнуваше, но идеята беше толкова нелепа, че почти незабавно я изхвърли от главата си. Уолтър не спазваше установените правила, но го беше познавала цял живот и никога не бе почувствала нищо друго, освен че й беше лесно в неговата компания.

Всяка вечер, когато и последната крава беше издоена и малкото стадо отново беше отпратено на полето, Лъвдей се залавяше за работа, като миеше и чистеше стаята, гордееше се с блестящите плочи и допотопни кофи за мляко, твърдо решена, че когато госпожа Мъдж се върне, няма да й намери никакъв кусур. От друга страна, кухнята в Лиджи беше кочина от мръсни чинии, почернели тигани и непрани дрехи. Може би утре щеше да намери време да разчисти и там. Това й се струваше най-малкото, което може да направи за горката госпожа Мъдж.

Тя затвори двора на фермата и се изкачи на прелеза, който водеше към уличката, поседя малко на горната греда, защото оттам се виждаше една от любимите й гледки, а тази сутрин изглеждаше особено ярка и искряща. По-рано, когато отиваше на работа, всичко беше посипано с пайетите на росата и беше спокойно под първите ниски лъчи на изгряващото слънце. Дори морето, което леко се поклащаше, ненабръчкано от вятър, беше станало от сиво полупрозрачно като седеф. Сега обаче, след три часа, беше коприненосиньо под безоблачното небе. Беше се надигнал бриз и тя чуваше далечния шум на вълните, които връхлитаха в подножието на скалите. Чайките летяха високо. Торфищата на слънце изглеждаха жълтеникавокафяви, а пасищата бяха изумрудено зелени. Тя видя кротките преживящи крави и от много далече чу лая на кучето на Уолтър.

Съзнанието й учудващо беше празно. Не беше мислила за нищо от много дълго и това беше доста приятно, като да си в пълно забвение и плуваш в космоса между два свята. А после постепенно несъзнателността се запълни с образа на Гас, който се катери нагоре по уличката към нея със скицника си в раница на рамото му. И вече мислеше за него сега, във Франция, и той вървеше, или маршируваше, или беше ранен, но не и мъртъв. Живото му присъствие изникна толкова силно, че изведнъж тя беше обзета от вълнение, от неоспоримото убеждение, че е жив. В същия този момент той мисли за нея, тя почти чува гласа му, долитащ към нея сякаш предаван по невидими телефонни жици. Тя затвори очи в някакъв екстаз и седеше, облегната на горната греда на студения прелез на фермата. А когато отново отвори очи, всичко беше друго, тя дори вече не беше уморена и целият прекрасен свят беше препълнен с някогашните възможности за щастие.

Тя скочи от прелеза и затича надолу по уличката, краката й се движеха още по-бързо, когато склонът стана по-стръмен, гумените й ботуши думкаха като бутала по хлабавите камъни и коловозите в засъхналата кал. На дъното тя прескочи втория прелез и останала без дъх, изпита остро бодване в ребрата. Наложи се да спре и да целуне коляното си, което беше класическо средство срещу бодежи. После по пътеката и през автомобилната алея, в двора и през задната врата.

— Свали си ботушите, Лъвдей, целите са в кал.

— Съжалявам, госпожо Нетълбед.

— Днес закъсня. Много работа ли имаше?

— Не особено. Просто се помотах наоколо.

Тя влезе в кухнята по чорапи. Искаше да попита има ли някакви новини, има ли писмо, чул ли е някой нещо, но ако направи това, госпожа Нетълбед и всички ще започнат да задават въпроси. И докато не пристигне и най-малката вест за спасението на Гас, Лъвдей няма да промълви и дума за новата си надежда на никого, дори на Джудит.

— Какво има за закуска? Умирам от глад.

— Пържени яйца и домати. На котлона в трапезарията. Всички други вече закусиха. Побързай да отидеш, за да успее Нетълбед да почисти.

Лъвдей изми ръцете си в миялната за съдове и ги избърса от кърпата, която висеше зад вратата, после излезе от кухнята и тръгна по коридора. От горния етаж се чу шум от прахосмукачка, а гласът на майка й извика Мери. Вратата на трапезарията беше отворена и тъкмо щеше да мине през нея, когато зазвъня телефонът. Тя закова на място и после, след като никой не отговори, отиде в кабинета на баща си. Телефонът, пронизително звънящ, беше на бюрото му. Тя вдигна слушалката и звънът престана.

— Нанчероу. — По някаква причина гласът й беше пресъхнал. Прокашля се и повтори: — Нанчероу.

Пиу, пиу, продължи телефонът, после забръмча.

— Ало? — беше започнала леко да се отчайва.

— Кой е? — чу се мъжки глас, неясен и далечен.

— Лъвдей.

— Лъвдей! Аз съм. Гас.

Краката й буквално се подкосиха. Не можеше да стои, затова рухна на пода, като взе телефона със себе си.

— Гас!

— Чуваш ли ме? Линията е отвратителна. Мога да говоря съвсем малко.

— Къде си?

— В болница.

— Къде?

— В Саутхемптън. Добре съм. Утре ще ме изпратят с параход вкъщи. Опитвах да се обадя по-рано, но всички сме на един хал и телефоните не стигат.

— Но… какво… какво е станало? Лошо ли си ранен?

— Само в крака. Добре съм. С патерици, но добре.

— Знаех, че си спасен. Внезапно разбрах…

— Нямам повече време. Просто исках да ти се обадя. Ще ти пиша.

— Пиши, аз също ще ти пиша. Какъв е адресът ти?

— Той е…

Но преди да започне връзката прекъсна.

— Гас? Гас? — Тя натисна слушалката и опита пак. — Гас? — Но напразно. Беше си отишъл.

Тя протегна ръка и сложи телефона на мястото му. Все още седнала на дебелия турски килим, тя опря глава на студеното, тъмно, полирано дърво на бюрото на баща си и затвори очи да спре сълзите, но те потекоха надолу съвсем спокойно, като обливаха страните й.

— Благодаря — каза тя и не беше ясно на кого точно благодари. — Знаех, че си жив. Знаех, че ще се обадиш. — И този път тя говореше с Гас.

След малко стана, измъкна ризата от панталона си, избърса лицето и носа си с пеша й. После се изправи и излезе от стаята, като викаше майка си, и извика отново, и литна надолу сякаш имаше крила на краката, за да попадне право в прегръдките на Мери и да сподели с истерична радост невероятната новина.

* * *

В Дауър Хауз Биди, която никак не жалеше възродената си енергия, чистеше второто таванско помещение от боклука. Бяха спасени само две куфарчета и за тях се намери място на горната стълбищна площадка. Съдържанието им беше прекалено лично и ценно, за да поеме Джудит отговорност за унищожаването му.

Едното беше пълно със стари писма, свързани на снопчета с избелели копринени панделки. Програми за танци, висящи малки моливчета, листове с ноти, снимки, албуми, книги за рожден ден и оръфана тетрадка с кожени корици за посетители с дата 1898 г. Другото съдържаше избрани модели викториански труфила. Дълги бели ръкавици с мънички перлени копченца, щраусови пера, спаружени клонки изкуствени гардении, украсени с мъниста чантички, украшения за коса. Всичко прекалено сантиментално и прекалено хубаво, за да го изхвърлиш. Даяна Кеъри-Луис беше обещала някога да дойде в Дауър Хауз и да прерови всички тези стари спомени. Междувременно Джудит беше обвила куфарчетата със стари пердета от скъпа дамаска и така маскирани, те може би щяха да стоят там непокътнати с години.

Всичко друго беше сметнато или за безполезно, или за повредено (дори рамките за картини бяха надупчени от дървояди) и беше струпано старателно долу, за да бъде отнесено до кофите за боклук. Следващият път, когато мине камионът за смет, шофьорът щеше да получи половин крона с надеждата, че ще откара всичко на един път.

И така, таванът беше изпразнен. Джудит и Филис стояха една до друга, гледаха го и обсъждаха как да го използват. Бяха сами, защото Ана беше в градината и копаеше дупки в лехата със стара лъжица. Мораг беше с нея и полагаше всички усилия да участва в това упражнение. От време на време Филис отиваше до прозореца да погледне към тях и да се убеди, че нито кучето, нито детето се измъчват едно друго или правят голяма пакост. Но всичко изглеждаше твърде спокойно.

Биди беше в кухнята. Възможно най-незапалената готвачка, тя беше намерила в опърпаната и покрита с маслени петна стара готварска книга на Изабел рецепта за сироп от цвят на бъз. Сега бъз цъфтеше навсякъде, живият плет беше отрупан с неговите ароматни, леко кремави цветове и Биди пламтеше от ентусиазъм. Тя не гледаше на приготвянето на такъв сироп като на готвене. Готвенето беше яхнии, печено овнешко, торти с конфитюр и бъркане на кейкове, а тя нямаше никакво намерение да опита което и да е от тях. Но измайсторяването на приятни питиета беше точно по вкуса й, особено ако можеш да набереш съставките безплатно от храстите край пътя.

— Мисля, че трябва да го направим на още една спалня — каза Филис. — Госпожа Съмървил е заела единствената налична и ако дойде още някой, няма къде да го настаним.

Но Джудит не се съгласяваше.

— Още една спалня е само прахосване на място. Мисля, че трябва да я дадем на Ана за детска стая. Можем да й сложим легло да спи и няколко рафта за книжките й, и може би стар диван. Диваните винаги изглеждат толкова уютно. А после ще може да я използва и като стая за игра и място, където да си разхвърля колкото иска, ако навън вали.

— Джудит! — Разговорът се превръщаше в спор. — Ние вече получихме оная голяма спалня. Това е твоя къща, не моя. Не можеш да ни отделиш толкова много място…

— Добре, ами когато Сирил дойде в отпуска? Той ще иска да бъде с теб и Ана. Така че и той ще дойде тук. Освен, разбира се, ако не отиде при майка си и баща си.

— О, няма да поиска това.

— Ами не можете да спите всички заедно. В една и съща стая. Не е редно. Ана вече не е мъничко бебе.

Филис изглеждаше малко смутена.

— Досега се оправяхме.

— Добре, не искам да се оправяте в моята къща. Няма нужда. Така че е уредено. Тази стая е за Ана. Време е да се научи да спи сама. И ще купим подходящо по размер легло, така че ако случайно дойде друг гост, ще преместим Ана и той ще спи на леглото й. И ще сложим килим на този под…

— И малко линолеум ще свърши работа.

— Линолеумът е ужасно студен. Трябва да е килим. Син, смятам. — Като си представи син килим, тя се огледа наоколо. Мансардата беше просторна и проветрива, но имаше само един тавански прозорец и скосеният таван я правеше малко тъмна. — Ще боядисаме стените бели, това ще я направи по-светла, и може би ще сложим бордюр с картинки около стените. Единственият проблем е, че няма камина. Ще трябва да измислим как да я отопляваме през зимата.

— Парафинова печка ще свърши работа.

— Не обичам парафиновите печки. Винаги съм ги смятала за малко опасни…

— Аз пък обичам миризмата им.

— Но Ана може да я катурне и целите ще станем само дим и пепел. Може би…

Но не продължи, защото от долния етаж се чу затръшване на входната врата и глас, писклив от вълнение, който извика:

— Джудит!

Лъвдей. Тя и Филис отидоха до площадката, провиснаха над парапета и бяха възнаградени с вида на Лъвдей, която пердашеше нагоре по стълбите.

На първата площадка тя се спря.

— Къде си?

— На тавана.

Тя продължи по таванските стълби. Лицето й беше пламнало от тичане и горещина, къдрите й подскачаха, виолетовите й очи бяха разширени от екстаз и радост. На половината път нагоре тя вече им заговори.

— … Няма да повярвате… Гас току-що ми се обади… — Тя спря да си поеме дъх, сякаш беше тичала по целия път от Нанчероу, а не само по стълбите на Дауър Хауз. — Обади се преди около половин час. От Саутхемптън. Болница. Ранен. С патерици. Но е добре…

Килими, линолеуми, печки бяха забравени мигновено. Джудит нададе вик на триумф и зачака с разтворени ръце. Те се прегърнаха и разцелуваха, заскачаха като деца. Лъвдей беше все още със старите си мръсни дънки и с измъкната над тях риза, още миришеше на крави, но това нямаше значение, нищо нямаше значение, освен това, че Гас беше жив.

Накрая те спряха да танцуват наоколо и Лъвдей рухна на горното стъпало.

— Не ми остана дъх, дойдох с велосипед до Розмълиън и го оставих до двора на църквата, и уверявам ви, че тичах по целия път нагоре по баира. Просто не можех да дочакам да ви кажа.

— Можеше да се обадиш по телефона.

— Исках да бъда тук. Исках да видя лицата ви.

Лицето на Филис обаче беше загрижено.

— Ранен? Сериозно ли? Как е ранен?

— Не знам. Улучен в крака, предполагам. Нямахме време да говорим. Съвсем след малко ни прекъснаха. Но той утре си заминава за Шотландия и ще ми пише…

— Как, за бога, се е измъкнал от Франция? — Джудит искаше да знае. — Как е избягал?

— Нали ви казах, нищо не знам. Нямаше време да ми каже. Разбрах само, че е в безопасност и е жив…

— Това е някакво чудо.

— И аз така си помислих. Подкосиха ми се краката. И мама каза, че всички трябва да дойдете тази вечер в Нанчероу, а татко ще отвори шампанско. Всички, Филис, Ана и Биди, така че да направим истинско парти…

Биди. За момент, прочели мислите си, и трите млъкнаха. Гас беше спасен, но Нед никога нямаше да се върне. Дори радостта на Лъвдей за момент беше помрачена.

Тя попита с притихнал глас:

— Къде е Биди?

— В кухнята.

— По дяволите, надявам се, че не ме е чула, като нахлух и изпищях така новината. Трябваше да си помисля. Но аз просто не мислех.

— Разбира се, че не си мислела. Защо трябва да мислиш? Не можеш да не бъдеш щастлива. Дори смъртта на Нед не може да ни накара да не се радваме за теб. Мисля, че всички трябва да слезем долу и да й кажем. Тя е толкова благородна, че дори да се почувства малко огорчена и нещастна, никога няма да го покаже. Тя вече е много по-добре, дори произнася името на Нед с почти спокоен тон. И ако започне да изглежда малко унила, ще й кажем за партито с шампанско и ще проявим огромен интерес към нейния сироп от бъз.

* * *

Ардврей Хауз, Банчари, Абърдийншър

Петък, 21 юни

 

Моя мила Лъвдей,

Най-после се появи възможност да ти пиша. Когато се върнах в Абърдийн, отново ме пъхнаха в болница, но като че ли всичко върви добре и вече съм си вкъщи, все още с патерици, но оздравявам. Майка ми намери сестра да ме превързва и така нататък. Тя има телосложение на борец и говори неспирно, така че се надявам да не се наложи да стои тук много дълго. Беше чудесно да говоря с теб и съжалявам, че ни прекъснаха така рязко, но болничните номератори са много строги при определяне дължината на разговора. От два-три дни преди това все се опитвах да пробия, защото не беше обаждане у дома. Ако не беше обстоятелството, че в момента не съм особено бързоног, щях да прескоча оградата, да взема влака и да дойда в Корнуол и да ви видя всичките. Корнуол е много по-близо до Саутхемптън, отколкото Шотландия, и дългото пътуване с влак до Абърдийн трая цяла вечност.

Измъкнах се един ден преди капитулацията. Отговаряйки на общата директива „Спасявай, когото можеш“, известен брой малки групи си пробиха път до малкото пристанище Вьол ле Роз, на около четири мили източно от Сен-Валери. Между тези групи имаше няколко френски части, шотландци и хора от Бордър Хауз. Тръгнахме през нощта и четири мили никога не са ми изглеждали толкова дълги, но на разсъмване видяхме неясните очертания на корабите от Кралската флота (мъглата не беше толкова гъста във Вьол). Скалите там са невероятно високи, но дерета водят надолу към брега и трябваше да направим опашка и да си чакаме реда, защото Кралската флота товареше и брегови части, въпреки че вече бяха обстрелвани от Сен-Валери.

Един-двама от нас нямаха търпение да си чакат реда и тръгнаха през скалите с импровизирани въжета. Когато съмна, немците започнаха да стрелят и от двете посоки с картечници и снайперисти.

Брегът беше осеян с трупове и бях улучен в бедрото, преди да успея да измина и стотина ярда. Двама смелчаци пред мен видяха какво стана и се върнаха да ми помогнат. Между тях успях със залитане и куцане да измина двете мили по брега до лодките. Щом тримата влязохме в една лодка, дойдоха бомбардировачи и потопиха една лодка с близо тридесет души в нея. Корабите започнаха масивен преграден огън и два бомбардировача бяха свалени. Накрая, мокри до кости и покрити с кал (а аз и с кръв), бяхме натоварени на борда на един разрушител и преди да си помислим, че сме спасени, врагът започна да стреля от върховете на скалите. Но стояхме, докато решиха, че сигурно вече няма хора на брега и скалите, и тогава вдигнахме котва и отплавахме. Това стана около десет сутринта на дванадесети юни.

Пристанахме в Саутхемптън и ме закараха на носилка в болница, където извадиха куршума от крака ми, омотаха ме в бинтове и така нататък. Не е проникнал много дълбоко и като че ли не е причинил никакви трайни увреждания. Сега е само въпрос на оздравяване.

Не знам какво ще стане сега. Говори се за реформиране на Планинската дивизия. Ако е така, бих искал да остана при тях. Но силните на деня може да имат други планове за мен.

Горещи поздрави на теб и цялото ви семейство.

Гас

* * *

Това беше едното писмо. Но в плика имаше и друго, единствен лист, без заглавие и дата.

Скъпа моя Лъвдей,

Помислих, че баща ти ще пожелае да прочете приложения разказ, но тази малка бележка е само за теб. Беше толкова прекрасно да чуя точно твоя глас, когато се обадих. През цялото време мислех за теб, докато чаках да стигна до онзи адски бряг, решен, че трябва да успея. Днес тук е толкова хубав ден и хълмовете целите цъфтят на утринната светлина, а слънцето искри в реката. Щом започна да ходя по-добре, ще сляза на брега и ще се опитам да хвана риба. Пиши ми и ми разкажи всичко, което правиш.

С цялата ми любов, Гас

* * *

Дауър Хауз, Розмълиън

24 юли 1940 г.

 

Мили мамо и татко,

В два часа тази сутрин Атина роди бебето си. Роди я в Нанчероу, в собствената си спалня, със стария доктор Уелс и с помощта на Лили Крауч, местната медицинска сестра. Горките, трябваше да ги повикат в този час, но старият доктор Уелс каза, че за нищо на света не би пропуснал това раждане. Сега е седем вечерта, току-що се върнах от Нанчероу (на колело и в двете посоки) и видях новопоявилата се. Огромна е и прилича малко на червенокожо индианче, с много червено лице и права черна коса. Нарича се Клементина Лавиния Райкрофт и полковникът изпрати телеграма в Палестина на Рупърт, за да му извести за появяването й. Атина е просто очарована, ликуваща, сякаш е свършила всичко сама (което, предполагам, до известна степен е така), и седи в леглото с бебето до нея в натруфеното си креватче. И, разбира се, стаята й е пълна с цветя, Атина е удавена в парфюм и облечена в най-божественото неглиже от бял воал, отрупан с дантели.

Ние с Лъвдей ще бъдем кръстници, но Клементина няма да бъде кръстена, докато баща й не получи някаква отпуска и не успее да дойде тук. Наистина е вълнуващо да има край теб малък нов живот, но не мога да реша защо е така, след като всички знаехме от месеци, че тя ще се появи.

Докато бях в Нанчероу, старият доктор Уелс намина отново. Каза, че е, за да види как сме всички и да провери как са майката и детето. Полковникът отвори бутилка шампанско и намокрихме с него главичката на бебето. (Той е голяма работа при отварянето на бутилки с шампанско.) Страх ме е, че някой ден ще му се свършат, защото няма вече откъде да си набави други. (Мисля, че ще запази поне една за деня, когато ще празнуваме победата.) Така или иначе, докато ние си посръбваме и се веселим, старият доктор Уелс дойде с истинска причина втория път, която беше да ни каже, че Джеръми е в морска болница някъде край Ливърпул. Всички бяхме ужасени и шокирани, защото за пръв път научихме за това, но старият доктор Уелс каза, че два часа през нощта (когато при това Атина е била в разгара на раждането) едва ли е подходящ момент за съобщаване на подобна новина. Колко е мил само! А вероятно е изгарял от желание да каже на всички.

Да се върнем на същността. Джеръми. Неговият разрушител е бил торпилиран и потопен в Атлантика и той с още трима души попаднали в морето, покрити с масло и увиснали на необръщаема гумена яхтформа, докато не ги забелязал и прибрал, търговски кораб. Непоносимо е да си представиш това, нали? Дори през лятото Атлантическият океан вероятно е леденостуден. При това той е страдал от стоенето във водата и изтощение и изгаряния по ръцете от експлозията, така че щом търговският кораб пристигнал в Ливърпул, бил веднага закаран в тази морска болница и още е там. Госпожа Уелс замина за Ливърпул с влака, за да седи до леглото му. Когато го изпишат, ще трябва да получи отпуска по болест, така че дано скоро да го видим. Не е ли изумително, дори цяло чудо, че е бил забелязан и спасен? Не знам как оцеляват хората при подобни обстоятелства. Мисля, че успяват, защото алтернативата е немислима.

Треската от нашествието е заляла страната ни и ние всички даряваме алуминиеви чайници и канчета в Женската доброволческа служба, за да ги претопят и да ги превърнат в спитфайъри и хърикейни. Трябва да отида до Пензанс и да купя цял куп ужасни емайлирани заместители, които се олющват и загарят, но няма как. Местната Доброволна защита вече се нарича Пазител на дома, което звучи много по-внушително и всички се записват. Полковник Кеъри-Луис пак е в униформа и поради опита си в Първата световна война е назначен за командващ офицер на отряда в Розмълиън. Вече ги снабдиха с униформи и оръжие, селската община в Розмълиън сега се казва Щаб на местната гвардия, вече си имат телефон и дъска за обяви, и всичко, и учат строева подготовка.

Освен това всички черковни камбани млъкнаха много скоро след Дюнкерк и трябва да бият само ако трябва да ни съобщят, че немците са нахлули. Един нещастен старец, пастор на отдалечена енория, не чул за това или чул, но забравил, и местният полицай го намерил да дърпа въжето, камбаната кънтяла далече от камбанарията, и го арестувал веднага. Друг мъж бил глобен с двадесет и пет паунда за разпространение на слухове. Бил в местната кръчма и разправял на всички, че двадесет немски парашутисти, преоблечени като монахини, са кацнали в Бодмин Мур. Съдията казал, че е имал късмет, защото е можел да влезе в затвора заради пораженски приказки.

Другото е, че всички местни указателни знаци са премахнати, така че ако попаднеш на далечен корнуолски кръстопът, не знаеш накъде да вървиш. Биди не мисли, че това е кой знае каква блестяща идея. Според нея висшестоящите си въобразяват, че взвод от немски брониран корпус, който прегазва Пензанс, погрешно ще завие надясно и ще стигне до Ламорна Коув. Където несъмнено някой ще опита да им продаде чай с каймак и кифлички.

Но въпреки присмеха ни, всичко е ужасно непосредствено и близко. Фалмът беше бомбардиран преди около две седмици и всяка вечер слушаме съобщения за въздушни боеве над Кент и Канала, едва можем да вярваме, че бойните пилоти се справят толкова блестящо, като свалят немските бомбардировачи от небето. Едуард Кеъри-Луис е един от тях и има снимки във вестниците на млади пилоти, които седят на слънце на шезлонги и плетени столове. Но всички са екипирани и само чакат команда „Излитай бързо“, което значи, че поредната ескадра от немски щуки е на път към нас. Прилича малко на Давид и Голиат. И, разбира се, островите в Канала вече са окупирани, националното знаме на Британското кралство е смъкнато и се веят пречупени кръстове. Поне там не е имало големи боеве и много убити. Нито изстрел не е гръмнал, всичко е било в пълен ред и единствената съпротива е оказана от пиян ирландец, който забил юмрук в носа на немски войник.

Ние тук сме добре. Биди изпълнява дежурства в Женската доброволческа служба и събира разни неща за бойците, а Филис завърши боядисването на таванската стая за Ана и утре ще дойде човек да ни постели мокета. Той е син с лек десен и трябва да приляга плътно към стените. Мисля, че ще стане хубаво.

Филис е много доволна тук и Ана бързо заяква. Тя е чудесно детенце, спи много и не създава проблеми. Филис е любяща, но съвсем строга с нея. Сирил е в Средиземно море, в Малта, струва ми се, но не трябва да го казваме. Бил е изпратен на курсове и сега е квалифициран механик в машинно отделение, каквото и да означава това. Предполагам, че е малко над огняр. Във всеки случай са го направили старши моряк и вече е получил нашивка. Изпратил е на Филис своя снимка, в униформа, с нашивката на преден план и контешко кепе на главата. Изглежда много загорял и як. Странното е, че макар винаги да съм знаела за Сирил, всъщност никога не съм го виждала. Не е много хубав, но Филис много харесва снимката и казва, че страхотно се е разкрасил.

Надявам се, че всички сте добре. Боя се, че писмото стана доста дълго, но в това необикновено време, в което живеем, се оказва, че искам да опиша всичко.

Обичам ви двамата и Джес,

Джудит

* * *

Дауър Хауз, като всички уважаващи себе си джентълменски жилища, построени през деветнадесети век, притежаваше откъм задната си врата редица пристройки. Стара барака за карети, барака за сечива и инструменти, друга за садене и консервиране, склад за въглища и дърва, външна тоалетна (известна като тоалетна за камериерките) и пералня. В нея беше традиционният бойлер и много важната преса, както и всичко за свързаното с тях много трудоемко докарване на вода и палене на огън. Гладенето ставаше на кухненската маса, постлана с одеяла и стари чаршафи с помощта на плоски ютии, които трябваше да се нагряват върху кухненската печка.

Когато я купиха семейство Боскауен обаче, Лавиния Боскауен за благополучието на Изабел направи множество дръзки модернизации. Бараката за карети стана гараж. Нова тоалетна беше построена вътре в къщата в дъното на малък коридор, който идваше от миялната, а камериерската тоалетна беше оставена за градинаря, ако внезапно бъде изненадан, докато копае репите си. Пералнята беше превърната в склад за ябълки, картофи и кошници запазени яйца, а огромната мивка, в която можеше да се побере кон и беше монтирана толкова ниско, че да си потрошиш гърба, беше махната и откарана някъде. Мястото й заеха две дълбоки глинени мивки с преса, закрепена между тях. Накрая старите плоски ютии бяха изхвърлени и на Изабел беше поднесена съвременна електрическа ютия.

Тя беше си помислила, че е в рая.

Филис Еди години по-късно се почувства по много подобен начин. След унилата къщичка в Пендийн и после претъпканата миньорска къщурка на майка й домашните условия на Дауър Хауз й се сториха самия връх на лукса. Като гледаше как вряла вода тече направо от крана в мивката или ваната, не преставаше да се изумява. Миенето на чиниите и прането — неща, които винаги й се бяха стрували безкрайно робуване, се бяха превърнали едва ли не в приятно задължение — толкова бързо и лесно се извършваха. Колкото до банята тук, тя беше хубава почти колкото онази в Ривървю с дебелите си бели хавлиени кърпи на горещата релса, с веселите памучни перденца, развявани от вятъра, и с добре познатия аромат на лавандулов тоалетен сапун „Ярдли“.

Колкото до винаги очаквания с ужас ден за пране понеделник, сега Филис го чакаше почти с нетърпение. С пелените на Ана се оправяше всеки ден и ги закачваше вън на въжето като изложба на бели знамена. Чаршафите и кърпите все още отиваха в обществената пералня, но живеещите в къщата бяха само четири и всички други части на домашното пране, да не говорим за блузите, бельото, памучните рокли, престилките, полите и панталоните, късите и дългите чорапи се слагаха в двете големи кошници всеки понеделник сутрин.

Обикновено Филис и Джудит правеха това заедно, докато Ана седеше на пода в миялната и играеше с щипките за пране. Филис имаше дъска за изтъркване на прането за белите неща и огромен калъп сапун „Сънлайт“ и когато някоя възглавница или дреха й се струваха достатъчно чисти, тя ги прекарваше през пресата към другата мивка, където Джудит ги плакнеше в чиста вода. Работейки двете, те обикновено свършваха всичко и го окачваха на въжето да съхне за около час. А ако валеше дъжд, всичко се нагъваше по ребрата на кухненския скрипец и се издигаше към топлия таван над печката.

Днес не валеше. Небето беше замъглено и беше много топло, но не валеше. Поривист западен вятър постоянно движеше облаците и от време на време те се разделяха и се показваше синьо небе със струя гореща слънчева светлина.

Дори при отворена задна врата миялната беше влажна и запарена, миришеше на сапун и чисто мокро пране. Но ето и последното парче — малка престилчица на Ана — е изпрано, изплакнато, изцедено и хвърлено върху купа влажни дрехи в плетената кошница.

— Това е за другата седмица — каза доволно Филис и дръпна запушалката, за да пусне сапунената вода да избълбука в канала. Докато я гледаше да изтича, посегна и отметна косата си от влажното си чело. — Ама че е топло! Плувнах в пот.

— Аз също. Хайде, да излезем на чист въздух. — Джудит се наведе и вдигна тежката кошница до бедрото си. — Ти донеси щипките, Ана. — Тя излезе навън и западният вятър задуха по бузите й и през тънката басма на лепкавата й от влагата пола.

Поляната за простиране на пране заемаше пространството между гаража и задната врата. Тревата беше напръскана с маргаритки и нисък жив плет от ескалония, натежал от сякаш налепени розови цветове, разделяше поляната от чакъления подход към сградата от портата. Двете заедно се навеждаха и изправяха и закачиха прането с щипки на въжето. Вятърът превръщаше мокрите калъфки на възглавниците в квадратни балони и издуваше ръкавите на ризите.

— Колко ли е пълно с пелени сега в Нанчероу? — каза Филис, като закачваше чаена салфетка. — Кой ще се занимава с тях, как мислиш?

— Мери Милиуей, кой друг?

— Не искам да съм на нейно място. Обичам децата, но никога не съм искала да бъда бавачка.

— Нито пък аз. Ако трябва да постъпя в службите обаче, бих избрала да бъда момиче в пералнята.

— Трябва да се прегледаш главата ти наред ли е.

— Хич няма нужда. Да простираш пране е много по-приятно, отколкото да изпразваш ужасните нощни гърнета на старците.

— Кой говори за нощни гърнета?

— Аз.

— Аз пък ще бъда дамска прислужница. Ще правя прически и ще слушам за всички скандали на високопоставените.

— И ще си имаш работа с внезапни избухвания, и ще трябва да седиш там до три часа сутринта? В очакване Мадам да се върне от бала? Мисля, че това е…

— По хълма се качва кола.

Джудит се ослуша. Така беше. Те замълчаха, леко заинтересувани, като очакваха шофьорът, който и да беше той, да се изкачи на хълма. Но колата забави, смени скоростта и се появи на портата. Гумите захлопаха по чакъла и спряха пред входната врата.

— Знаеш ли какво? — каза Филис без нужда. — Имаш посетител.

— Да — потвърди Джудит.

— Знаеш ли кой е?

— Кой?

Джудит пусна щипките, които държеше в кошничката им и отмести фустата на Биди към Филис. Усети как глупава усмивка се появява и разстила по лицето й.

— Това е Джеръми Уелс.

И отиде да го посрещне.

Джеръми Уелс. Над въжето за простиране Филис скришно гледаше и закачи фустата надве-натри, като се мъчеше да не зяпа. Но това беше трудно, защото дълго беше чакала да зърне Джеръми Уелс. Младият доктор, с когото Джудит се беше запознала във влака от Плимут преди няколко години, и тогава беше само на четиринадесет, но го беше харесала. После толкова странно го беше срещнала отново при Кеъри-Луисови в Нанчероу, а Филис, като чу за това необикновено стечение на обстоятелствата, реши веднага, че това е предопределено, написано от звездите, една от онези любовни истории, които трябва да имат щастлив край.

Джудит, разбира се, се правеше, че няма нищо подобно. „О, не ставай толкова глупава“, повтаряше тя на Филис, когато правеше престорено свенливи забележки за младия доктор. Но тя беше достатъчно горда, когато той постъпи в Кралската флота и достатъчно разстроена, когато научи, че е бил взривен с кораба си и се е люшкал в Атлантика Бог знае колко дълго. Филис не знаеше кой кошмар е по-голям — горящ кораб с нажежени до червено палуби или неизбежната принуда да скочиш в тъмното, дълбоко, студено и негостоприемно море. Нито Филис, нито Сирил някога бяха се учили да плуват. Но така или иначе е бил спасен и ето го сега най-после, изглежда здрав и прав, доколкото Филис можеше да види. Жалко, че не беше с униформа. Би искала да го види униформен. А сега само сив фланелен панталон и синя памучна риза. Но Джудит явно не намираше това за лошо, защото го прегърна здраво и го целуна по бузата, ето ги сега двамата, и двамата говореха един през друг, и двамата бяха ухилени като чеширски котки.

Тя можеше да стои и да зяпа тук вечно, но Джудит внезапно си спомни за нея, обърна усмихнатото си лице към Филис и я повика да дойде и да се запознаят. Филис внезапно страшно се смути, но послушно заряза прането, наведе се, вдигна Ана в ръце и прекоси тревата, мина през пролуката на плета от ескалония и по хрускащия чакъл и й се искаше да е малко по-спретната, а не омотана в мокра престилка.

— Това е Филис Еди, Джеръми. Тя помагаше на мама в Ривървю. Сега живее при нас. Съпругът й също е във флотата.

— Така ли? Какво точно работи?

— Той е във флотата — успя гордо да каже Филис. — Старшина. Вече получи нашивка.

— Това е страхотно. Вероятно е много добре. Къде е горе-долу?

— Някъде в Средиземно море.

— Късметлия. Много слънце. А кое е момиченцето?

— Това е моята Ана. Но няма да ви се усмихне. Много е срамежлива.

— Джеръми е на път за Нанчероу, Филис — каза Джудит. — Ще поживее при тях някой ден…

— Чудесно — каза Филис.

Той всъщност не беше хубав и носеше очила, но имаше най-чаровната усмивка на света от всички мъже, които бе виждала някога, и чудесни бели зъби. И за някой, който току-що е бил взривен, изгорен и почти удавен, изглеждаше учудващо добре.

— Не ме очакват преди обяд и не можех да мина през Розмълиън, без да се отбия да ви видя всичките, и да видя старата къща и какво си направила с нея.

Филис се усмихна в себе си с известно удовлетворение. Той се е отбил по пътя. Беше едва десет и половина. Два часа преди да си тръгне. Време за малко уединение и истинско дърдорене. Тя премести Ана на другата си ръка.

— Защо не поканиш доктор Уелс вътре, Джудит, или на верандата? Ще простра останалото пране и ще ви донеса кафе.

Беше й хубаво да каже това. Като някога, когато беше работила за майката на Джудит и госпожа Дънбар имаше гости. Джеръми Уелс беше техен гост. Почти първият. Чашка кафе не е много нещо, но Филис беше готова да положи всякакви усилия, за да направи гладка пътеката на истинската любов.

* * *

Имаше много неща, за които да говорят, дочути новини, да си разменят вести за общи приятели. Не бяха се виждали единадесет месеца, от онази гореща августовска сутрин, която бе започнала за Джудит толкова щастливо и завърши толкова катастрофално с внезапното й преждевременно заминаване от Нанчероу. Спомни си как каза довиждане на всички, когато седяха над остатъците от неделния обяд.

— Ще се видим по-късно — беше обещала тя, но не беше видяла оттогава никого от тях.

Досега. Джеръми, мислеше си тя, като тайно го наблюдаваше, се беше променил. Десет месеца война и живот в морето го бяха втвърдили и поизгладили острите му ръбове, на лицето му се бяха появили бръчки, които по-рано ги нямаше, и чаровната му усмивка вече не се появяваше толкова лесно, но тя никога не беше го познавала иначе, освен като зрял и отговорен, така че не можеше да скърби за отминалата му младост.

Говориха за Атина, Рупърт и бебето Клементина.

— Тя беше огромна — каза Джудит. — Почти четири килограма и изглежда като малка Минехаха^[31].

— Нямам търпение да я видя.

— Всички мислехме, че Атина ще я остави незабавно в ръцете на Мери Милиуей, но де факто е страхотна майка и по цели часове лежи заедно с Клементина и й говори. Много са сладки. Все едно Клементина е мило малко кученце. А Лъвдей е станала завършена военновременна земеделка. Официално не е такава, разбира се, но работи много усилено и има дузини кокошки. Снабдява ни постоянно и с яйца, защото понякога в пощата се свършват. А господин Нетълбед, освен че е пазач в Противовъздушната отбрана, се самонатовари и със зеленчуковата градина на Нанчероу, но все още играе приповдигнатата си стара роля, когато сервира вечеря. Всичко е различно, но някак си странно всъщност си е все същото.

После Джеръми разпита за Уорънови от Порткерис и за приятелката й Хедър и тя много се трогна от интереса му, защото познаваше семейството само от приказки.

— Всички са много добре. Джоуи Уорън се прибра от Дюнкерк, слава богу. Дадоха му малко отпуска, после замина отново, но не знам точно къде е. С Биди отидохме един ден в Порткерис и пихме чай с тях, така научихме новините. Хедър се оправя страшно добре, работи в Министерството на външните работи на някакво много секретно място и не е разрешено да знаем точно къде. Но досега никой нищо не е чул за приятеля й Чарли Лейниън. И той е бил в Дюнкерк и те просто се молят да е взет в плен. — При това тя си спомни за Гас. — А Гас Калъндър? Научи ли за него как е избягал от Сен-Валери?

— Баща ми ми разказа. Това е просто чудо.

— Трябваше да видиш лицето на Лъвдей, когато дойде. Беше истински нещастна, когато се тревожеше за него, и после изведнъж с някакво вътрешно зрение почувства, че е жив — тя ми разказа това — сякаш е чула гласа му да й говори. Връщала се е от Лиджи и е тичала по целия път до Нанчероу, около пет минути след като влязла в къщата, звъннал телефонът и това бил той. От болница в Саутхемптън. Така че може би това наистина е телепатия.

— Ако хората са истински привързани един към друг, вярвам, че телепатията е напълно възможна… Освен това Лъвдей е родена и отгледана в Корнуол, тоест е наистина една малка келтка. Ако някой е надарен с второ зрение, то това трябва да е Лъвдей.

Тогава те престанаха да говорят за Кеъри-Луисови, защото в края на краищата щеше да ги види след един час. Вместо това Джудит му разказа трагичните подробности около смъртта на Нед Съмървил, за Боб Съмървил и Биди.

— Тя напусна Девън и дойде да живее тук с нас. Знаеше ли това?

— Да, знаех. Надявах се, че ще мога да я видя.

— Закараха я в Пензанс тази сутрин. Искаше да си оправи косата. Не знам кога ще се върне. Но всичко стана толкова добре. Казах на господин Бейнс, че всичко сякаш беше планирано.

— И Филис също ли?

— Това пък е най-хубавото. Тя е много свястна. И тук страшно й харесва, разцъфна като цвете. Направихме стая за Ана, така че когато Сирил — съпругът й — получи отпуска, може да дойде тук и да бъде с нея. Ще ти покажа всичко, преди да си тръгнеш. Още не мога да повярвам, че това е моя собствена къща. Често си фантазирах да си имам собствено място, много скромни фантазии, разбира се, нищо повече от гранитна виличка и палмово дърво. Просто нещо, което ми принадлежи и където мога да пусна корени и да се връщам. А сега това е мое. Цялото. Понякога се будя нощем и се питам истина ли е?

— Тук ли ще останеш?

— Винаги. Но веднага може би не. Ще трябва да отида и да дам своя дял. Да се присъединя към Женската спомагателна служба на военноморските сили или нещо такова.

Джеръми се усмихна, но не продължи в този дух. Вместо това я разпита за семейството й в Сингапур и тя му разказваше последните новини, когато се появи Филис с поднос и кафе. Тя се наведе да го остави на табуретка между тях и Джудит видя, че беше го сервирала в най-хубавия порцелан на леля Лавиния. Кафето ухаеше чудесно на прясно смляно и имаше чинийка с маслени бисквити.

Сенки от Ривървю.

— Сложила си само две чашки, Филис. Няма ли да пиеш с нас?

— Не, имам работа в кухнята, а и вие имате много да си разказвате един на друг. Сложих захар, господин Уелс. Не знам дали така го пиете.

— Да, така. Колко мило. Много благодаря.

Филис, с разбираща и леко срамежлива усмивка на лицето, си тръгна. Джудит се надяваше, че Джеръми не е забелязал това, наля кафе и му подаде чашката.

— Говорихме за всичко, освен за теб — каза тя. — Че корабът ти е бил торпилиран и всичко такова. — Тя видя изражението на лицето му и добави бързо: — Но може би не искаш да говориш за това.

— Не особено, наистина.

— Не искам да го чуя, щом не искаш да ми кажеш.

— Няма значение.

— Корабът ти потъна ли?

— Да. Съвсем бавно. Закачих се за тази проклета надувна плоскост и гледах как потъва. Първо кърмата, носът последен. Последва огромна, всмукваща вълна. И после само море, масло и останки.

— Много хора ли загинаха?

— Около половината. Мичманът при оръдията и първият лейтенант бяха убити и двамата. Моят капитан го намериха, още е в болницата.

— Баща ти каза, че си имал изгаряния.

— Да. По рамото, гърба и горната част на лявата ми ръка. Не много сериозни. Без присаждане на кожа. Оправям се.

— Какво ще стане след това?

— Един Господ знае.

— На друг кораб?

— Искрено се надявам.

— Пак в Атлантическия?

— Най-вероятно. Конвои. Непрекъсната битка.

— Печелим ли я?

— Трябва. За да държим търговските пътища към Америка отворени и да запазим снабдяването с храна и оръжие. Немските подводници са навсякъде като гладни вълци, но скоростта на конвоя е като на най-бавния кораб и все още губим твърде много търговски кораби.

— Но не си ли изплашен, Джеръми? От мисълта да се върнеш там?

— Разбира се. Но човек се научава да се преструва, че не го е страх. Всички са еднакви. Рутината и дисциплината допринасят много за концентрацията на съзнанието. И поне следващия път ще знам какво да очаквам.

Всичко беше много потискащо. Джудит въздъхна.

— Толкова много битки. Битката на Франция. Битката на Британия…

Тя не продължи. Знаеше какви ще са следващите думи на Джеръми.

— А Едуард е в центъра на всичките.

— Да, знам.

— Знаеш ли нещо за него?

— Само семейни новини.

— Не ти ли пише?

Тя поклати глава.

— Не.

— И ти не му пишеш?

— Да.

— Какво е станало?

— Нищо.

— Това не е вярно.

— Истина е. — Тя го погледна. — Нищо. — Но никак, никак не умееше да лъже.

— Ти обичаше Едуард.

— Всички го обичат. Мисля, че е човек, роден да бъде обичан. Сигурно на земята е гъмжало от орисници, когато се е раждал.

— Нямах това предвид.

Джудит наведе очи. В градината дърветата шумоляха от вятъра, две-три чайки кръжаха с крясъци високо над главите им. Но тъй като тя мълчеше, той заговори отново.

— Знам какво говоря. Разбрах в онази последна неделя, когато всички седяхте в градината на Нанчероу преди обяда. Ние с Едуард донесохме питиетата, ти вдигна очи и го видя, и около теб възникна аура на такава радост, сякаш беше щракната електрическа лампа. И той дойде да си поговори с теб, това беше като някаква магия, кръг от искряща светлина ви обграждаше… Държеше ви настрана от всички нас.

За нея беше почти непоносимо да й напомнят това.

— Може би съм искала точно това да си помислите всички — каза тя.

— След обяда двамата ни оставихте и дойдохте да видите госпожа Боскауен. А после Едуард се появи на залива, но теб въобще не те видяхме, защото си беше заминала. Напуснала беше Нанчероу. Нещо беше станало, нали?

Той знаеше. Нямаше смисъл да отрича.

— Да. Стана. Стана и мислех, че чувствата му към мен са толкова дълбоки, колкото моите към него. Мисля, че винаги съм обичала Едуард, Джеръми, от първия миг, когато го видях. Има нещо неустоимо около човек, който може да превърне най-баналната ситуация в празник. А той винаги е имал тази невероятна дарба, още докато беше ученик. — Тя се обърна и се усмихна на Джеръми. Крива усмивка, но той отговори моментално със своето познато окуражително ухилване. — Но само ти единствен от всички си разбрал това!

— Да.

— Въобразявах си, че той изпитва същото към мен. Но не беше така, разбира се.

— Той беше твърде силно привързан към теб.

— Но не и обхванат от идеята за постоянно обвързване.

— Той е прекалено млад за обвързване.

— И на мен ми каза това.

— И ти реши да сложиш край?

— Отидох твърде далече и казах прекалено много. Трябваше да се върна назад.

— И да напуснеш Нанчероу?

— Не можех да остана. Не в къщата, не с него и семейството. Не и да го виждам всеки ден. Сигурна съм, че разбираш!

— Мога да разбера края на една любов. Но не и края на едно приятелство.

— Не знам. Атина може би знае, но аз нямам нейния опит.

— Още ли си влюбена в Едуард?

— Опитвам се да не бъда. Но предполагам, че човек никога не разлюбва обекта на първата любов в живота си.

— На колко години си?

— На деветнадесет. Току-що ги навърших.

— Толкова си млада.

— Ще се оправя — каза тя.

— Тревожиш ли се за него?

— Непрекъснато. Някъде в дъното на съзнанието си. Гледам във вестниците снимките на въздушни боеве със спитфайъри и въпреки че мисля за Едуард, е невъзможно да го идентифицирам с всичко това. Може би той не само е чаровен, но и очарован. В едно можем да сме напълно сигурни: каквото и да прави той, го прави с удоволствие.

Джеръми се усмихна разбиращо.

— Знам какво имаш предвид и съжалявам, че полюбопитствах. Не исках да навлизам в интимния ти свят. То е само защото познавам Едуард твърде добре… С всичките му предимства и недостатъци. И бях загрижен. Боях се, че ще ти причини болка.

— Това приключи. И мога да говоря за него. И нямам нищо против да знаеш.

— Добре. — Той допи кафето си. Остави чашката и погледна часовника си. — Сега, ако искаш да ми покажеш владенията си, време е да започнем, защото скоро ще трябва да тръгвам.

Те станаха от столовете си и излязоха навън, мирният покой на старите стаи разсея и последното стеснение, съществувало между тях. То беше заменено с гордостта на Джудит от притежанието й и безграничния ентусиазъм на Джеръми. Разбира се, той много пъти беше идвал в къщата по времето на леля Лавиния, но никога не беше отивал по-далече от всекидневната и трапезарията. Сега се впуснаха в редовна инспекционна обиколка, като започнаха от тавана и новата детска стая и свършиха в кухнята.

— Даяна и полковникът ми оставиха всички мебели и обзавеждане, което не им трябваше, така че нямаше нужда да купувам нищо. Знам, че тапетите са избелели, пердетата овехтели, но нещата по-скоро ми харесват такива, каквито са. Дори ожулените места на килимите. Те правят всичко доброжелателно и свойско като бръчките на лицето на добър човек. Разбира се, има празноти, след като някои неща са заминали за Нанчероу, но мога съвсем щастливо да си живея и без тях. А кухнята работи наистина добре…

— Как си нагрявате водата? — Той беше успокояващо практичен.

— С готварската печка. Тя е невероятно ефикасна, при условие че не забравяме да я зареждаме два пъти на ден. Единственото нещо, което наистина бих искала да имам, е хубав хладилник, но още не съм имала време да направя нещо по въпроса. В магазина в Пензанс нямат, така че вероятно ще трябва да отида до Плимут. А господин Бейнс говори за монтиране на още една баня, но честно казано не ми трябва втора. По-скоро бих си направила централно отопление като в Нанчероу, но предполагам, че то ще трябва да почака до след войната.

— Ще ти трябва още един бойлер за централно отопление.

— Има място за такъв под миялната.

Тя му показа мястото, за което говореше, и прекараха нови пет минути в обсъждане на въпроса и разглеждане на затрудненията при вкарването на тръби навсякъде през старите дебели каменни стени на сградата. Тогава към тях се присъединиха Филис и Ана, които беряха грах за обяд, и след още малко приказки Джеръми погледна часовника си още веднъж и каза, че наистина е време да потегля.

Джудит отиде с него до колата.

— Колко ще стоиш в Нанчероу?

— Два-три дни.

— Ще те видя ли? — попита тя малко замислено.

— Разбира се. Виж какво, защо не дойдеш днес следобед, ще отидем заедно до заливчето. С който пожелае да дойде. Може да поплуваме.

Идеята беше примамлива. Не беше ходила на заливчето дълго, прекалено дълго.

— Добре. Ще дойда с велосипеда.

— Донеси си банските.

— Добре.

— Около три часа, става ли?

— Ще дойда. Но ако те имат други планове и искат да правиш нещо друго, обади ми се.

— Добре.

Той влезе в колата, а тя стоеше и го гледаше да се отдалечава. После отиде в кухнята и седна до масата с Филис и Ана да помага да чистят граха.

* * *

Дългият път до Нанчероу беше обграден с хортензии в разгара на цъфтежа им. В разстланата навсякъде слънчева светлина, която се процеждаше през клоните на високите дървета, й се струваше, че кара колело край коритото на лазурно синя река. Джудит беше с шорти и стара риза. В багажника на колелото й бяха раираната й плажна кърпа, банският й костюм и дебел пуловер, пакет бисквити с джинджифил за след плуването. С нетърпение чакаше да поплува и се надяваше, че Лъвдей и може би Атина ще дойдат при тях с Джеръми.

Излезе от дърветата и гумите на велосипеда захрускаха по чакъла. Сутрешната мъгла се беше разчистила, но мекият западен вятър все още духаше. Прозорците на Нанчероу проблясваха на следобедното слънце и кокошките на Лъвдей, затворени зад оградата си от телена мрежа откъм къщата, клокаха и къткаха една на друга, като издаваха всички традиционни звуци на весели здрави домашни птици, които току-що са снесли или се канят да снесат яйце.

Наоколо май нямаше никого, но входната врата беше отворена. Тя паркира колелото си до стената на къщата, взе банските си неща и пуловера, обърна се да влезе в къщата и да намери всички и едва не изскочи от кожата си, защото Джеръми се беше появил от нищото и стоеше точно зад нея.

— О, злодей такъв! Как ме изплаши! Нито те видях, нито те чух.

Той сложи ръце върху нейните над лактите, за да я обездвижи, сякаш тя се канеше да избяга нанякъде.

— Не влизай вътре — каза той.

Лицето му беше изопнато и въпреки загара много бледо. Нерв играеше над ъгъла на челюстта му. Джудит беше слисана.

— Защо?

— Телефонно обаждане. Отпреди половин час. Едуард е мъртъв.

Тя беше благодарна, че той я държеше толкова здраво, защото коленете й трепереха и за момент изпита страхотна паника, сякаш нямаше да може да диша. Едуард е мъртъв. Тя поклати глава в пламенно отрицание.

— Не!

— Убит е тази сутрин.

— Не. Не и Едуард. О, Джеръми, не Едуард.

— Командирът му позвъни да съобщи това. Говори с полковника.

Едуард. Гризящият страх, който беше живял у всички тях от толкова отдавна, се беше спотайвал и очаквал, накрая беше ударил. Тя погледна лицето на Джеръми и видя зад очилата му, които бяха толкова неразделна част от него, че очите му блестяха от непролети сълзи. И си помисли: „Така е с всички нас. Всички обичахме Едуард по различен начин. Всеки един от нас, всеки, който някога го е познавал, ще остане с голяма празнота в живота си“.

— Как е станало? — поиска да научи тя. — Къде се е случило?

— Над Доувър. Ъгълът на адския огън. Имало е огромен неприятелски рейд над корабите в пристанището. Пикиращи бомбардировачи щуки и изтребители месершмит. Огромна, много интензивна бомбардировка. Изтребителите на Кралските въздушни сили са се врязали в немските формирования. Свалили дванадесет неприятелски самолета, но са загубили три свои. Спитфайърът на Едуард е бил един от тях.

Но трябваше да има искрица надежда. Шокът я изцеди. Сега се оказа обхваната от безполезен гняв.

— Но откъде знаят? Как могат да знаят, че е мъртъв? Как могат да са сигурни?

— Един от другите пилоти на Спитфайър го е написал в доклада си след полета. Видял е всичко с очите си. Директен удар от една щука. Опашка черен дим, самолетът паднал право надолу с въртене, забил се е в морето. После е експлодирал. Нищо не е изхвърлил. Никакъв парашут. Никаква възможност човек да е оцелял.

Тя слушаше тези мъчителни думи в мълчание и последната искрица надежда угасна завинаги. После Джеръми пристъпи напред и я взе в ръцете си. Тя пусна кърпата и пуловера на чакъла и обви ръцете си около талията му, това беше най-доброто, за да се успокояват един друг. Джудит с буза притисната до рамото му, до миризмата на чистата памучна риза, до топлината на тялото му. Застанала така в прегръдката му, тя си помисли за семейството някъде вътре в къщата. Чаровните Кеъри-Луис, отчаянието на скръбта, врагът, който беше нахлул в прекрасната, щастлива, пълна със слънце къща. Даяна и полковникът. Атина и Лъвдей. Как ще се справят с убийствената окончателност на загубата си? Беше непоносимо да мисли за това. Беше сигурно само, че тя, Джудит, няма никакво участие в това лично отчаяние. Някога се беше чувствала част от семейство Кеъри-Луис. Един ден може би отново ще се почувства така. Но сега, в момента, тя беше само една натрапена чужда личност, лице, вмъкнало се в чужди владения.

Тя се отдръпна от Джеръми, като меко се освободи от ръцете му.

— Не трябва да сме тук, ти и аз. Не трябва да останем. Трябва и двамата да си отидем. Сега. Да ги оставим.

Неточни думи, изречени набързо, но Джеръми разбра.

— Върви си, ако искаш. Мисля, че трябва да си отидеш. Вкъщи. При Филис. Но аз трябва да остана. Само за два-три дни. Мисля, че полковникът се тревожи за Даяна. Знаеш колко бди над нея… Затова ще поостана тук. Може да стане нещо, при което бих могъл да помогна. Дори ако е само да му окажа някаква морална подкрепа.

— Още един мъж в къщата. Ако бях на мястото на полковника, бих искала да останеш. О, Джеръми, иска ми се да бъда като теб. Силна. Ти имаш толкова много, което можеш да им дадеш, но в момента чувствам, че аз нямам нищо. Искам само да избягам. Да си отида вкъщи. В собствената си къща. Това ужасно ли е?

Той се усмихна.

— Не. Въобще не е ужасно. Ако искаш, ще те закарам.

— Дойдох с велосипеда си.

— Карай внимателно. Още си в шок.

Той се наведе, взе навитата й на руло кърпа и пуловера, изтърси от тях праха и пясъка от чакъла и отиде да ги пъхне в багажника. След това хвана ръчките на велосипеда и го докара до мястото, където стояха.

— Тръгвай.

Тя го пое от него, но още се колебаеше.

— Кажи на Даяна, че ще дойда пак. Предай й обичта ми. Обясни й.

— Разбира се.

— Не заминавай пак, без да минеш да се сбогуваш с мен.

— Няма. И някой друг път ще поплуваме.

Кой знае защо това напълни очите й със сълзи.

— О, Джеръми, защо трябваше да бъде Едуард?

— Не знам. Не питай мен.

Тя не каза нищо повече. Само се качи на колелото и бавно завъртя педалите, а той гледаше, докато тя се загуби от погледа му, взе завоя на автомобилната алея и изчезна в тунела от дървета.

Защо трябваше да бъде Едуард?

След известно време той изкачи стъпалата и влезе отзад в къщата.

По-късно Джудит почти не помнеше това пътуване от Нанчероу до Дауър Хауз. Краката й сякаш бяха придобили собствена воля, въртяха педалите на велосипеда, работеха автоматично като бутала, монтирани да карат возилото сами. Не мислеше за нищо конкретно. Мозъкът й беше вцепенен като крайник, понесъл ужасен удар. По-късно ще започне да боли и после ще премине в агония. В момента единствената й мисъл беше да си отиде вкъщи, сякаш беше ранено животно, отправило се към своето леговище, дупка, бърлога, пещера, убежище — наречете го, както искате.

Най-после тя стигна до портата на Нанчероу и отново излезе навън, на слънце, после се спусна надолу по хълма в дълбоката долина на Розмълиън. На дъното обърна към селото и подкара по пътя покрай рекичката. Жена, която простираше прането си, я извика по име.

— Здравей! Прекрасен ден! — Но Джудит едва я чу и въобще не обърна глава.

Тя караше нагоре по хълма, докато стръмнината надделя и трябваше да слезе и да бута колелото до края на пътя. Пред портата на Дауър Хауз тя спря, за да си поеме дъх, и после продължи, като буташе колелото по чакъла. Пред вратата го пусна и го остави легнало, захвърлено, като предното колело все още се въртеше бавно, а ръчките бяха накриво.

Къщата я чакаше, задрямала под следобедната светлина. Тя отиде да опре ръцете си на стената на портала и старият камък беше още топъл от слънцето, което беше го гряло цяла сутрин. „Като човек“, помисли си тя. Човешко същество. Живо, с биещо сърце.

След малко тя влезе вътре през портала, после в украсения със знаме хол, където единственият звук беше бавното тиктакане на дядовия часовник. Помълча и се ослуша.

— Биди! — И после отново: — Биди!

Тишина. Биди явно още не се беше върнала.

— Филис!

Но и Филис не отговори.

Тя отиде до края на коридора и отвори стъклената врата, която водеше към верандата. Зад нея лежеше градината и там видя Филис, която седеше на черга на тревата с Ана и Мораг и няколко играчки на Ана. Гумената топка, която Джудит беше купила на детето, и кухненски сервиз за чай, който Биди беше изровила при чистенето на тавана.

Тя мина през верандата и излезе на поляната. Мораг, като чу стъпките й, седна и джафна съвършено безполезно, а Филис се огледа да види кой или какво я е накарало да излае.

— Джудит! Не те очаквахме толкова рано. Не ходи ли да плуваш?

— Не.

Като стигна до Филис, Джудит рухна на черджето до нея. Дебелата карирана вълна беше приятно топла от слънцето, като зимен пуловер, намъкнат след ледено плуване.

— Ама защо не? Толкова е…

— Филис, трябва да те помоля за нещо.

Филис се намръщи от напрегнатостта на гласа й.

— Добре ли си?

— Ако замина… Ако се наложи да замина, ще останеш ли тук да се грижиш за леля Биди вместо мен?

— За какво говориш?

— Работата е, че не съм говорила с нея, но мисля, че вероятно ще иска да остане в Дауър Хауз с теб. А да не се връща в Девън, имам предвид. Но виж, не трябва да я оставяш. Тя не трябва да остава сама. Става ужасно самотна, мисли за Нед, започва да пие уиски, за да се поуспокои. Говоря за истинско пиене, докато се напие. Това се случваше по-рано, когато я оставих в Девън, госпожа Даг ми го каза. Това е една от причините да я доведа с мен в Корнуол. Трябва да ти кажа това сега, защото Биди я няма, така че то си е само между теб и мен, но трябва никога да не я оставяш, нали, Филис?

Филис, съвсем естествено, беше силно озадачена.

— Ама Джудит, за какво са всички тези приказки?

— Ти знаеше, че ще замина някой ден. Да се присъединя. Не мога да стоя вечно тук…

— Да, но…

— Заминавам утре за Плимут. За Девънпорт. Там ще се запиша в Женската кралска морска служба. Но, разбира се, ще се върна вкъщи. Няма да получа разпорежданията си по-рано от две седмици. И след това ще замина завинаги. Но ти никога няма да напускаш Биди, нали, Филис? Обещай ми. Ако вие с Ана трябва да заминете, може би ще можеш да уредиш някой да дойде да живее тук и да бъде при нея…

Филис разбра, че Джудит се е докарала до ужасно състояние, но защо? Толкова напрегната, толкова забързана, ломоти нещо, като едва можеш да му разбереш смисъла. Филис беше едновременно смаяна и загрижена. Тя сложи ръка на рамото на Джудит и си спомни времето, когато се беше опитала да укроти и успокои нервен млад кон.

— Виж… — Тя нарочно говореше бавно и спокойно. — Стига си се тревожила толкова. Разбира се, че няма да я оставя. Защо да я оставям? Всички познаваме госпожа Съмървил. Знам, че обича по едно малко питие вечер.

— Но не е само малко питие — почти извика Джудит. — Не разбираш…

— Разбирам. И вече ти дадох дума. Успокой се.

Това помогна. Внезапният изблик на досада беше потушен. Джудит прехапа устна, не каза нищо повече.

— Така е по-добре — каза Филис окуражително. — Нека сега поговорим спокойно. За теб. Знам, че от месеци мислиш да се присъединиш към отбраната. Но защо така изведнъж? Толкова внезапно. Да отидеш в Девънпорт още утре. Кога реши всички това? Какво промени решението ти?

— Не знам. Взех го сама.

— Случило ли се е нещо?

— Да.

— Тъкмо сега?

— Да.

— Хайде кажи на Филис тогава.

И тя звучеше точно както някога през дните в Ривървю, когато Джудит висеше в кухнята и ужасно се тревожеше за резултатите от изпитите, или защото не била поканена на един или друг рожден ден.

Кажи на Филис. Тя въздъхна дълбоко и го каза.

— Едуард Кеъри-Луис е убит. Изтребителят му е свален над Доувър.

— О, боже!

— Джеръми ми каза. Затова не плувахме. Върнах се вкъщи. Просто исках да съм вкъщи. Исках го страшно силно. — Внезапно лицето й се изкриви като на дете и Филис посегна и я дръпна силно в ръцете си, целуна главата й и започна да я люлее като бебе. — Не мисля, че ще го понеса, Филис. Не искам да е мъртъв. Винаги е бил някъде и не мога да понасям мисълта, че няма да е някъде. Сега той е никъде. Той е просто нищо…

Като все още я люлееше, изведнъж Филис разбра. Едуард Кеъри-Луис е бил единственият за Джудит. Не Джеръми Уелс. Филис, при цялата й сигурност и големи надежди, беше вървяла по грешна следа. На младия Едуард Кеъри-Луис Джудит беше отдала сърцето си, а сега той е мъртъв.

— Шшш… Хайде, хайде.

— О, Филис!

— Просто си поплачи.

„Животът е толкова жесток“, мислеше Филис, „а войната е още по-лоша“. Но какъв е смисълът да си храбър и да сдържаш чувствата си плътно затворени? По-добре да ги пуснеш навън, да си отидат с отлива. Природата ще свърши своята лечителска работа, като помете всичко пред нея, като отпуши бента на риданията.

* * *

Минаха три дни, преди Джудит да се върне в Нанчероу. Беше първи август и валеше. Мек, мокрещ корнуолски дъжд, който падаше в благодарните градини и ниви и освежаваше въздуха. Набъбналата река клокочеше под моста, като давеше лютичетата, които растяха по бреговете й. По пътищата имаше локви, сиви капки вода се стичаха като от душ от клоните над главата.

В дъжда, облечена с черен дъждобран, но с гола глава, Джудит караше колелото си. От селото тя буташе велосипеда си нагоре по хълма, после отново се качи на него при портата на Нанчероу и потегли надолу по криволичещия, наводнен тунел на автомобилната алея. Всичко блестеше и капеше, главите на хортензиите бяха увиснали, натежали от водата.

Като стигна до къщата, тя опря велосипеда до главната врата и влезе вътре. И там спря, привлечена от вида на старата детска количка на Нанчероу, превързана с ремък и класическа като ролс-ройс. Беше паркирана във външния коридор, за да изчака лошото време да отмине и Клементина да бъде изведена в градината за необходимия й чист въздух. Джудит разкопча дъждобрана си и го остави върху резбован дървен стол, откъдето той капеше върху плочите. После отиде и надникна в количката, за да зарадва очите си с чудесния вид на Клементина. Дълбоко заспала, с прасковено розови бузки и тъмна копринена косичка върху ленените волани на възглавничката. Беше омотана с шотландски шал, но някак си беше успяла да измъкне едната си ръчичка и дланта й като морска звезда с дебеличка китка на гривнички лежеше като предложение отворена нагоре върху малкото розово одеяло. Имаше нещо извън времето в спокойния й сън, недокоснат от ужасните събития, които бяха връхлетели или може би бяха на път да станат. Мина й през ума, че невинността е именно за всичко това. Тя докосна ръчичката на Клементина и усети сладкия аромат на бебе, съставен от чистота, вълна и пудра „Джонсън“. Просто да я гледа беше най-облекчаващото, най-успокояващото нещо, което беше правила от дни насам.

След известно време тя остави спящото бебе и продължи към вътрешния коридор. Къщата беше тиха, но на кръглата маса в подножието на стълбището имаше цветя и обичайната купчина писма със залепени марки, очакващи някой да ги изпрати. Тя почака малко и след като никой не се появи, тръгна по коридора към вратата на малката всекидневна. Тя беше отворена и в дъното до еркерния прозорец видя седналата зад бюрото си Даяна. Същото, което обикновено стоеше в голямата приемна, но сега беше пренесено тук, тъй като тя беше затворена поради войната.

Бюрото беше отрупано с обичайните писмени принадлежности, но Даяна беше оставила писалката и не правеше нищо, само гледаше през прозореца капките дъжд.

Джудит каза името й. Даяна се обърна и в първия момент прекрасните й очи останаха безизразни и нефокусирани. После се проясниха и я познаха.

— Джудит. — Тя протегна ръка. — Мила. Ти дойде. — Джудит влезе и затвори вратата зад себе си, бързо прекоси стаята и спря да прегърне и целуне Даяна. — Толкова е хубаво да те видя.

Тя изглеждаше слаба, бледа и непоносимо измъчена, но беше елегантна, хубаво облечена както винаги с плисирана ленена пола и небесносиня копринена блуза с подходяща кашмирена дълга жилетка, наметната върху раменете й. И както винаги с перли, обеци, червило, сенки на очите, парфюм. Джудит беше изпълнена с огромно възхищение, а също и признателност, защото ако беше намерила Даяна разчорлена, размъкната, зле облечена, всичко би изглеждало плашещо и безнадеждно като края на света. Но тя разбираше също и че видът на Даяна беше собствената й лична броня и че времето и трудът, които явно беше посветила на себе си, бяха личният й принос на кураж. Винаги е било радост да я гледаш. В името на семейството си, за двамата Нетълбед и Мери тя си оставаше същата. Поддържаща стандартите. Непроменяща вида си.

— … Мислех, че никога няма да дойдеш.

— О, Даяна, толкова съжалявам.

— Мила, не бива да казваш такива неща, иначе ще се пръсна на парчета. Просто трябва да говориш с мен обикновено. Какъв противен ден. С колело ли дойде? Сигурно си прогизнала. Седни малко да си побъбрим.

— Не ти ли преча?

— Да, пречиш ми, но искам да ми пречат. Да пиша писма никога не ми е било стихията, а толкова хора ми писаха, че просто трябва да опитам да им отговоря. Колко странно, винаги съм писала на хората, когато някой умре, защото така се прави. Добро възпитание. Никога не съм разбирала колко много значат те. Чета ги отново и отново, дори най-баналните съболезнования, и те ме изпълват с гордост и успокоение. И знаеш ли, необикновеното в тях е, че всички те казват по нещо различно за Едуард, сякаш дузина хора описват дванадесет различни Едуардовци. Някои пишат колко мил е бил или си спомнят някой забавен инцидент, или време, когато той е бил наистина замислен, или забавен, или просто съкрушително привлекателен. А Едгар получи най-трогателното писмо от командира му. Горкият човек, представяш ли си какво му е да пише на всички тези безутешни родители и да се чуди какво да им каже.

— Какво е казал за Едуард?

— Само колко добре се е справил във Франция и над Кент. И как никога не е губил хубавото си настроение, нито чувството си за хумор, и колко земният му екипаж го е обичал и уважавал. Казва, че накрая е бил страшно уморен, трябвало е да прави толкова много полети, но никога не е показвал умората си и не е губил куража си.

— Полковникът сигурно е оценил това.

— Да. Той пази писмото в портфейла си. Мисля, че ще стои там, докато е жив.

— Как е той?

— Разбит, отчаян. Но като всички ни се опитва да не го показва прекалено явно. Това е другото странно нещо. Атина и Едгар, и дори малката Лъвдей, са намерили някаква голяма вътрешна сила, която никой от нас не е подозирал. Атина има бебето си, разбира се. Толкова е сладко и толкова добричко. А Лъвдей просто ходи на работа в Лиджи малко по-рано всеки ден. Мисля, че в лицето на госпожа Мъдж намира голямо утешение. Предполагам, че да се показваш смел пред другите те прави смел и пред самия себе си. Непрекъснато мисля за Биди, когато Нед е бил убит. Колко е ужасно за нея да няма други деца, които да й помагат да се държи. Дори когато ти си до нея. Ти сигурно си спасила живота й.

— Биди изпрати бележка. Когато пожелаеш, ще дойде да те види, но не иска да се натрапва.

— Кажи й, че винаги може да дойде. Много бих искала да си поговорим. Мислиш ли, че Нед и Едуард са на някакво прекрасно място и се сприятеляват?

— Не знам, Даяна.

— Каква глупава мисъл. Току-що ми хрумна. — Тя обърна глава и отново погледна дъжда. — Когато ти дойде, се опитвах да си спомня нещо, което винаги четат на единадесети ноември, края на Първата световна война. Но не ме бива да помня стихове. — Тя замълча и после се обърна отново и се усмихна на Джудит.

— Беше нещо за оставането винаги млад. Не станал стар.

Джудит се сети веднага за какво говореше тя, но думите и техните асоциации бяха толкова емоционални, че не беше сигурна дали може да ги произнесе на глас, без да се срине.

За да спечели време, тя каза:

— Биниън. — Даяна сви вежди. — Лорънс Биниън. Той е бил придворен поет в края на световната война. Той го е написал.

— Какво е написал?

Няма те да остареят като всички други,

възраст няма да ги мъчи, нито ще ги съди.

Тя замълча, защото голяма буца застана в гърлото й и знаеше, че няма да може да каже последните два реда.

Но дори Даяна да забеляза това, не го показа.

— Това казва всичко, нали? Колко чудесно, колко блестящо от страна на господин Биниън да долови зрънце утешение сред планина от отчаяние и после да напише стихотворение за това. — През пространството между тях очите им се срещнаха. Даяна каза съвсем меко: — Ти беше влюбена в Едуард, нали? Не, не се тревожи, че знам. Винаги знаех, гледах как става. Бедата беше, че е толкова млад. Млад по години и по сърце. Неотговорен. Малко ме беше страх за теб, но нищо не можех да направя. Не трябва да тъжиш за него, Джудит.

— Искаш да кажеш, че нямам право?

— Не, изобщо не мисля така. Имам предвид, че си само на деветнадесет години и не трябва да прахосваш младостта си, като ридаеш над онова, което е могло да стане. Господи! — Тя внезапно се разсмя. — Заприличах на Бари в онази ужасна пиеса „Скъпи Брут“. Томи Мортимър ме заведе да я гледам в Лондон и цялата публика подсмърчаше, освен нас с Томи, които бяхме отегчени до смърт.

— Не — побърза да я успокои Джудит. — Няма да прахосам младостта си. Не мисля. Но заминавам. Напускам всички ви. Бях в Девънпорт във вторник и се записах в Женската кралска морска служба. Рано или късно ще получа повиквателна и ще замина.

— О, мила.

— Знаех, че по някое време трябва да отида. Мисля, че само го отлагах. И точно сега времето е не по-лошо от всяко друго. Освен това направих всичко, каквото мога. Биди, Филис и Ана са настанени в Дауър Хауз и предполагам, че ще останат там през цялото време. Може би от време на време можеш да им хвърляш по едно око, за да провериш дали са добре.

— Разбира се, че ще го правя. Във всички случаи ще продължавам да виждам Биди в Червения кръст. Какво ще правиш в службата? Нещо страшно ефектно, като например корабен екипаж? Видях снимка във вестник онзи ден. Хубави момичета в моряшки панталони. Изглеждаха като дошли направо от модно ревю.

— Не, няма да е корабен екипаж.

— Жалко.

— Стенография и машинопис, вероятно. Във флотата го наричат да си писар.

— Не звучи много интересно.

— Но е работа.

Даяна помисли малко над това и после въздъхна дълбоко.

— Не мога да понасям мисълта, че ще заминеш, но предполагам, че трябва. Много ми беше трудно да се сбогувам и с Джеръми, когато си тръгна от нас. Не мога да ти опиша каква опора ни беше, макар и да стоя тук само два дни. А сега трябва да замине. Да се върне на друг кораб вероятно.

— Той се отби в Дауър Хауз, когато си тръгна, за да се сбогува. Именно той ми каза да мина да те видя.

— Наистина смятам, че той е един от най-добрите хора, които познавам. И това ми напомня нещо. — Тя се обърна към бюрото си, отвори малко чекмедже, порови в съдържанието му. — Имам ключ тук някъде. Ако се каниш да ни напуснеш, трябва да имаш ключ.

— Ключ?

— Да. Ключ за къщата ми в Кадоган Мюз. Когато избухна войната, една дузина временни квартиранти отпаднаха. Рупърт замина и Атина, разбира се. И Гас. И Джеръми. И Едуард. Той имаше ключ… А, ето го. Ще трябва да му сложиш етикет, за да не го загубиш. — Тя го бутна напред и Джудит го взе. Малък месингов секретен ключ. Тя го задържа на дланта си.

— Защо ми го даваш?

— О, мила, човек никога не знае. Във военно време всеки минава нагоре-надолу през Лондон и хотелите ще са претъпкани, а освен това са ужасно скъпи и това може да бъде само малко убежище за теб или място, където да положиш глава през нощта. Ако не го бомбардират или нещо друго гадно не му се случи. Сега за мен няма никаква причина да ходя в Лондон, а ако отида и се случи и ти да си отишла да спиш там, толкова по-добре. Има достатъчно място.

— Мисля, че това е чудесна идея. Много мило и щедро от твоя страна.

— Аз не съм нито едното от двете. И да споделя малката си къща с теб е може би най-малкото, което мога да направя. Ще останеш ли за обяд? Остани. Има пай от заек и то ужасно много.

— Много бих искала, но трябва да се връщам.

— Лъвдей е в Лиджи, но Атина е тук.

— Не. Мисля, че ще стане друг път. Дойдох да видя само теб.

Даяна разбра.

— Добре. — Усмихна се. — Ще им кажа. Друг път.

* * *

Едгар Кеъри-Луис сам пое задължението всяка сутрин да събира кореспонденцията от масата в коридора, оставена там от пощальона, да я разгледа сам в кабинета си и да прочете всички писма, преди да подаде някое от тях на Даяна. Десет дни след смъртта на Едуард, а те все още пристигаха, от стари и млади, с всякакво обществено положение, и той четеше всички внимателно и грижливо, като отсяваше добронамерените, но може би нетактични и несръчни усилия, които се боеше да не разстроят жена му. На тези той отговаряше сам и после ги унищожаваше. Другите оставяше на бюрото си за нея да ги прочете внимателно и да им отговори, когато намери за добре.

Тази сутрин имаше необикновено голям куп. Освен това голям, с твърди стени бледожълтеникав плик, адресиран с черен наклонен шрифт. Приятният почерк улови погледа му и той се взря по-внимателно, и видя марка от Абърдийн.

Той отнесе купчината писма в кабинета си, затвори вратата, седна до бюрото и отвори тежкия плик със сребърния си нож за писма. От него изпадна писмо и парче картон, сгънато на две и притиснато с кламери. Той отвори писмото, погледна подписа и видя, че е подписано с „Гас“, и много се трогна, че още един от кеймбриджките приятели на Едуард си е направил труда да пише.

Главна квартира на полка

Гордънски планинци, Абърдийн

5 август 1940 г.

 

Драги полковник Кеъри-Луис,

Едва вчера научих за Едуард, затова не ви писах по-рано. Моля, простете ми и ме разберете.

Прекарах десет години от живота си в училище с пансион, първо в Шотландия, после в Ръгби, и никога през цялото време не съм имал близък приятел, личност, с която да се чувствам съвсем леко и чиято компания никога не е преставала да ме забавлява и да ме стимулира. Преди да отида в Кеймбридж, бях решил, че има нещо в природата ми — може би ужасната шотландска резервираност — което изключва такива отношения. Но тогава се запознах с Едуард и всичко в живота промени цвета си. Чарът му беше измамен… Трябва да призная, че отначало бях предпазлив към него… Но когато го опознах, всичките ми резерви се стопиха, защото под този чар се оказа силен характер на човек, който знае много точно кой е, какво иска и къде отива.

От малкото месеци, в които се познавахме, имам множество чудесни спомени. За неговите общителност, доброта, безкраен капацитет за приятелство, неговия смях и хубав хумор, неговата щедрост и дух. Дните, които прекарах с всички вас в Нанчероу точно преди да избухне войната, и любезността, която проявихте към един напълно непознат — всичко това е част от тези спомени. Нищо не може да разруши тези щастливи възпоминания и мога само да бъда благодарен, че имах щастието да познавам Едуард и да бъда смятан за един от неговите приятели.

Като преглеждах скицника си от Кеймбридж, попаднах на тази рисунка, която му направих. Лято, мач по крикет в колежа, и той беше убеден да играе. Трябва да добавя, без особен ентусиазъм. Нарисувах го, както стоеше до павилиона, очакващ да влезе. Ако желаете, няма ни най-малко да се засегна, ако я хвърлите направо в кошчето за боклук, но си помислих, че може би ще искате да я имате.

Планинската дивизия е реформирана, но аз съм преведен в щаба на Втори батальон на Гордънските планинци, които вече са в чужбина. Ако е възможно, бих искал да ви пиша и да поддържам връзка с вас.

С най-добри пожелания на вас и госпожа Кеъри-Луис. И на Атина и Лъвдей.

Искрено ваш,

Гас

* * *

Едгар два пъти прочете внимателно писмото и после го остави, за да погледне импровизираната папка. С известно затруднение (пръстите му кой знае защо трепереха) той махна кламерите и разгъна картона. Вътре имаше парче дебела хартия за рисуване с груб горен ръб, който Гас бе откъснал от скицника си.

Синът му. Набързо скициран с молив, по-късно оцветен (запазена марка на Гас). Уловен в момент, уловен завинаги. Едуард, облечен за крикет, с бяла риза и спортен панталон, с блестящ раиран копринен шарф, завързан на кръста. Ръкавите на ризата навити, мускулести бицепси, кожена топка за крикет — стисната в ръката му. Лице полуобърнато, загоряло и усмихнато, и с оня упорит кичур коса с цвят на царевица, паднал на челото му. За момент той беше готов да сложи ръка върху него и да го отмести настрана.

Едуард.

Изведнъж той откри, че не може да го види както трябва, защото зрението му беше замъглено от сълзи. Хванат без предупреждение, обезоръжен, той заплака. Бръкна в джоба си и извади огромна памучна кърпа на сини точки, избърса сълзите си и издуха носа си. Няма нищо. Няма значение. Беше сам. Никой не го видя в момент на разяждаща мъка.

Той седеше там с рисунката на сина си много дълго. После грижливо я върна в папката, стегна кламерите и я пъхна далече навътре в чекмеджето. Някой ден ще позволи на Даяна да я види. Още по-късно ще я сложи в рамка и ще я постави на бюрото си. По-късно. Когато реши, че е достатъчно силен да седи и да я гледа. И да живее с нея.