Иван Вазов
В Ватикан (по Кардучи)

Когато Галилей, тоз ум високи,

        каза: земята се върти,

из глухи полози дълбоки

        на мрак и тъмноти

разчу се клетва непозната:

        „Смърт, смърт на сатаната!“

 

Когато Хус със реч гореща, нова,

        огря дълбоката тъма

и на лъжата в самата основа

        заби топора на ума,

разчу се вик из тъмнината:

        „Смърт, смърт на сатаната!“

 

Когато Гутенберг — Колумб случаен —

        сложи най-първите слова

и светлостта из затвора си таен

        кат птичка с шум се изтърва,

пак чу се вик из таз палата:

        „Смърт, смърт на сатаната!“

 

Когато по-подир Волтер — пророкът

        с цял рой борци гръмна

догматът, трона, расото, порокът

        и рече: „Дайте светлина!“

Друг глас екна из тъмнината:

        „Смърт, смърт на сатаната!“

 

Летяха векове. Борците смело

        вървяха, мряха в бой велик,

при всяка нова стъпка, мисъл, дело —

        все тоя див подземен вик.

О, Ватикан, виж грее светлината!

        Поклон на сатаната.