Димитър Мантов
Иван Асен II (3) (Цар и самодържец)

3.

С тъгата и дъждовете на първите есенни дни пристигна и първата радостна вест от Берлад. По бърз вестител Микифор Берендей съобщаваше да го очакват най-късно след две седмици.

Продължителната обсада измъчи и българите, и бродниците, макар че напоследък всеки ден дразнеха защитниците, като ги обстрелваха със стрели и къси копия. Борил беше успял да се запаси с храна, но житото вече свършваше, всеки ден колеха по няколко коня, а и водата не стигаше. Ако не беше двойната каменна стена под южната кула, която стигаше до реката, щяха да измрат от жажда.

Боривой се опита да разруши с каменометката закритието. Онова, що успееше да събори през деня, защитниците бързо изграждаха нощем, защото единствено оттам черпеха вода и бяха готови на всичко, за да запазят непокътната двойната стена.

Голямата дружина на Микифор Берендей пристигна шумно, с викове и думкане на походните барабани. Пъстрото облекло и различното оръжие на бродниците, пискливите бойни рогове и гърлените викове върнаха Ивана в безгрижния Берлад.

А бродниците, които Иван доведе в началото на лятото, полудяха от радост. Прегръщаха се с приятелите и побратимите си, тупаха ги по раменете, блъскаха се едни други с пестници в гърдите.

Микифор Берендей, като тръгна към Ивана, разпери ръце:

— Бог на помощ, княже! Доведох дружината си, ще ти служа срещу обещаната плата.

Той се държеше както винаги приятелски грубовато, примижаваше с очи и лукаво се усмихваше. И Иван на свой ред се усмихна, застанал пред шатъра си, заобиколен от десетина войници.

Цялото Подунавие вече признаваше властта на Иван Асена, във всички главни крепости постави свои войводи. Във войсковия стан край Търнов се насъбраха толкова много воини и така вярваха в него, че ако поискаше, още днес можеше да ги поведе на пристъп.

„Не бива… Ще чакам…“ — казваше си той.

И в Раличината, и в Киевската земя, та и в Чернигов Иван неведнъж бе виждал как неразумните князе хвърляха хората си в битки, макар предварително да знаеха колко много кръв ще се пролее. Бе виждал развалините на селища, прочути с хубавите си сгради, средища на търговия и занаяти. Княжеските борби само за няколко дена унищожаваха труда на цели поколения.

Още тогава Иван разбра, че това е безумие! И най-големият глупак военачалник или княз може да спечели сражение с цената на жестоко кръвопролитие. Победата на мъдрия господар трябва да дойде по други пътища — с търпение, с ловкост и хитрина.

„Жалко за веселия песнопевец“ — сети се Иван Асен за Сичана.

Толкова време вече, а нямаше вест за тайния пратеник. Цоко беше изпратен под стража в Раховецката крепост, гдето Иван постави за кастрофилакс Аниния брат Алексий. Хитрият кроеж за примамването и сплашването на Велемира не успя…

Сега Иван разполагаше с толкова дружини, че беше сключил плътен обръч около крепостта. Пет стана бяха пръснати в кръг. Главният, в гората срещу Великата врата, си оставаше най-многолюдният. Долу в града, на десния бряг на Етъра, се бяха настанили бродниците на Лазар Кост. Срещу южната врата имаше цял пеши отряд. На отсрещното гористо възвишение Света гора се настаниха богомили и черни люде, дошли през последните месеци от четирите краища на царството. Чак от северната страна на крепостта, срещу Лобната скала, стануваха Иванови воини. Това бяха дружини на болярите, пристигнали да докажат привързаността си към новия владетел.

Царевец беше откъснат от целия свят, непристъпен. Това бе единственото място в българските земи, гдето Борил все още минаваше за господар. Болярите и войводите всеки ден по навик излизаха и обикаляха крепостните зидове, за да дават смелост на войниците, които, прилепнали до бойниците, отвръщаха на стрелите със стрели, на късите копия — с копия, на подигравателните викове и подканите да се предадат — с мръсни ругатни.

Борил не се появяваше сред войниците и те като че забравиха за него.

Протостраторът Велемир не се и допитваше до Борила за отбраната на твърдината, за разпределянето на храната и водата. С първия сняг се появиха и първите умрели от глад. В източната част на крепостта, гдето бе мястото на укрилите се в крепостта търновчани, гладът вземаше най-много жертви. И студът му съперничеше. Нямаше къде да се подслонят няколкостотин жени, деца и старци. Мъжете заемаха местата на убитите и измрелите от глад стражници.

Една нощ по заповед на Велемир Малката врата тихо бе отворена и оттам бяха прогонени излишните гърла. Хората не вдигаха шум, защото се страхуваха войниците на Иван Асен да не ги избият. Каквото и да станеше, поне нямаше да бъдат затворници в крепостта, обречени на гладна смърт, измъчвани от студ.

Сред прогонените имаше неколцина войници, които бяха успели да се промъкнат. Облечен като войник, през Малката врата с мнозинството излезе и тайният пратеник на Иван Асен — старият скитник Сичан.

 

 

След разговора със Сичан Иван Асен остана в шатъра си.

„Господи, ти не ме изостави!“ — вдигна ръце за молитва той.

Беше студено, въпреки че сега шатърът бе от плъст, че краищата му бяха вкопани в земята, а до ложето на триножници имаше два медни съда с разгорени дървени въглища.

„Велико е твоето име, господи!“ — стискаше вкопчаните си ръце Иван Асен.

Пръстите му бяха изтръпнали от студа и от това, че още не можеше да прецени както трябва току-що чутото. Протостраторът на Борил — Велемир Бдински — по Сичана съобщаваше: съгласен е да отвори вратите на Царевецката крепост, ако новият господар му изпрати клетвена грамота, че го обявява за кефалия на Бдин, че няма да накърни неговите и на брат му Цоко имоти и че ще назначи Цоко за кастрофилакс в Бдин.

Беше настъпила новата година, вече седми месец Царевец се държеше и Иван Асен с големи усилия се показваше пред войниците и войводите си спокоен както преди. Такава дълга обсада никой не можеше да си припомни и навярно цялата му войска тайно го укоряваше.

Климент, вместо да се сърди на Ивана, при всеки повод казваше:

— Умен е господарят. Какво ще загубим, като стоим под стените на Царевец? Нищо! А ще спестим кръвопролитие и началото на своето царуване Иван Асен ще ознаменува с мъдро и добросърдечно дело.

Иван знаеше какво говори войводата и все пак понякога се чувстваше потиснат, угнетен, като че чакаше края на нещо недобро. Завръщането на Сичана го накара да изпита сладостта на постигнатото желание. Ала не в Бдин той ще изпрати Велемира. Ще го постави за кефалия на по-богата област от Бдинската — Преславската — само и само Велемир да не е в родния си край, гдето лесно ще намери поддръжници и ще е близо до маджарската граница.

Той не изтърпя до сутринта. Намери лист венецианска хартия и сам написа грамотата. Подписа се с пълното име „Иван Асен, цар на българите“ и почувства как сърцето му се препълни от непознато дотогава хубаво чувство. Ще влезе в Царевец!

На другата нощ, облечен в топъл овчи кожух, Сичан се прилепи до южната кула и изсвири два пъти проточено. Това беше уговореният с Велемира знак. Протостраторът чакаше в кулата и му спусна въже. Стражите, изморени и премръзнали, спяха в долния кат.

На слабата светлина на восъчната свещ Велемир прочете грамотата.

— Виж ти, Преслав вместо Бдин! По-добре ли е това, или по-зле?

За миг протостраторът вдигна поглед към Сичана, после очите му пак се обърнаха към черните редове на грамотата. Устните му трескаво мърдаха. Преславската крепост е по-голяма от Бдинската, тамошната област е по-богата…

— Амин! — мрачно рече боляринът.

Сичан не се сдържа и се засмя. Велемир сърдито го стрелна:

— Не си показвай зъбите! Сега е трудно и за двама ни.

Няколко мига той напрегнато мисли.

— Върви при войниците! — обърна се изведнъж Велемир към Сичана. — Без страх им казвай, че трябва вече да се предадем. Най-много говори на мъжете от Търнов, отскоро взели в ръка оръжие, тях по-лесно ще склониш. А аз знам какво още е нужно…

 

 

Довереният телопазител на Борил Филип Църн на разсъмване се вмъкна при своя господар и бързо, като не доизричаше докрай думите си, разказа: сред войниците е настъпил смут, жертвите на глада вчера са стигнали до петнадесет души и много от търновчани направо казват, че трябва да се предадат, за да се спасят.

Бръснатото продълговато лице на Борил застина в израз на недоумение и страх. Дългите му черни мустаци увиснаха край брадата като котешки опашки. Той се повдигна в ложето на ръце, по-блед и по-объркан от всякога.

— Нека дойде войводата Велемир! — най-сетне продума Борил с глух, отчаян глас.

Цял час се щура Филип Църн, ала не можа да намери Велемира. Протостраторът сякаш бе потънал в земята.

— Повикай болярина Станиш! — заповяда гръмко за кураж Борил.

А Станиш Радовски нийде не се виждаше.

— Войводата Латун ми доведи! — скочи от ложето Борил и се втурна към вратата.

Филип Църн тичаше като луд из крепостта и войниците, които го съглеждаха, уплашено си говореха:

— Сигурно се е случило нещо лошо, щом Църн така търчи.

Вече никой не мислеше за отбраната на крепостта. Слуховете, че болярите се разбягали, че Иван Асен обещал да пощади всички, които се предадат, бързо летяха из твърдината. От всеки ъгъл се разнасяше шепот. Изтощените, измъчени от продължителната обсада защитници попиваха доловените думи с наслада, каквато не можеше да им донесе и най-вкусната храна, която през гладните нощи виждаха в сънищата си.

Борил не смееше да излезе от двореца. Не отиде и в покоите на царицата — с Чичек отдавна не се срещаха в съпружеското ложе. Той се чувстваше като старец и само нарядко в сърцето му пламваше някогашната неудържима обич към куманката.

Филип Църн се връщаше с една и съща вест:

— Не можах да намеря, великий господарю, и болярина Латун…

— Войниците днес никъде не са виждали войводата Смлян.

— Никъде не са виждали и…

Името на болярина или на войводата вече нямаше значение за Борила. Той викаше всички, чиито имена още се бяха задържали в ума му, ала напразно.

— Ще избягам оттатък Дунава, при власите или при куманите! — улови се Борил в последна, спасителна мисъл.

Когато Църн се върна в двореца, той го заведе в тронната зала и му зашепна трескаво, че трябва още тая нощ да избягат.

— Ще вземем злато, колкото можем да носим, господарю! — с пресъхнало гърло отвърна Църн. — Без злато човек е като без ръце!

 

 

Зимната нощ настъпи изведнъж. Слабият сняг, който през целия ден падаше като из ситно сито, се превърна в едва забележим бял прашец и на светлината на борините не се виждаше. Само студеният вятър от време на време се откъсваше от поречието на Етъра и злобно се нахвърляше върху крепостните стени.

Тъкмо когато първата нощна стража трябваше да излезе на крепостните зидове, откъм южната врата се понесоха викове. Чу се остро изскърцване, дебела греда тупна в земята и желязната врата се разтвори.

— Предаваме се!

— Да живее господарят Иван Асен!

Първи търновчани, които Борил се опита да направи свои верни защитници, се втурнаха по стръмното надолнище.

Мнозина от стражниците не знаеха какво да правят. От групата се отделиха неколцина и хукнаха към Великата врата. Там ги посрещнаха войници с възбудени лица. От стражевото помещение излязоха няколко десетки мъже.

— Царят ни изостави!

— Болярите се изпокриха!

— Ще загинем!

Вместо към южната порта, където потокът от хора постоянно се увеличаваше, войниците затичаха към Малката врата само и само по-бързо да излязат от крепостта.

— По-скоро!

— По-скоро!

Никой и не помисли да побегне през Великата врата. На всички се струваше, че там ги чака Иван Асен с обнажен меч, готов да посече всеки, който не му се подчини.

— По-скоро!

— По-скоро!

Блъскаха се, застигаха се в тесния път, ограден от двете страни с каменен зид. Неколцина се подхлъзнаха и полетяха по стръмния склон.

 

 

Становете на бродниците и на българите бързо оживяха. Предаваше се от уста на уста:

— В крепостта се разбунтували, отворили вратите!

Веднъж Асеновите воини да стъпят в твърдината!

— Факли! Повече факли!

Сякаш църковни шествия тръгнаха от становете, така мирно светеха огнените точки. Малките като светулки пламъчета се раздвижиха, пръснаха се по нанагорнището.

Доскорошните защитници на крепостта се изпокриха в къщите на града по десния бряг на Етъра.

Александър, увлечен в необикновения пристъп на твърдината, заедно с хората на Алексий влезе пръв през Малката врата и поведе след себе си няколко десетки мъже.

— Да отворим Великата врата!

Не се знаеше кой от коя дружина е. Ако Борил имаше редовна, обучена войска, в безредието и тъмнината можеше да съсече стотици люде. Ала в крепостта царяха смут и уплаха.

Иван Асен не очакваше Велемир така скоро да му помогне, не беше предупреден от него или от Сичана и затова не бе дал никакви нареждания на войводите и войниците. Сега всеки отряд действаше отделно.

В бързината Иван не забрави да обуе червените царски ботуши, да наметне багреницата и да яхне белия, отреден само за тържествени случаи кон. Микифор Берендей и Кост едновременно дотърчаха в шатъра.

— Хайде, княже!

— Нямаме много време!

Те продължаваха да го наричат „княз“, както бе обичайно в руските земи, но с това почитта им към младия владетел не намаляваше. Берендей не можеше да се освободи от чувството, че не стори каквото бе по силите му, да ускори превземането на крепостта. Като честен наемник посвоему се срамуваше, че тоя път хората му ще получат много лесно богатата плата.

Също като оръженосци на Иван Асена двамата главатари на бродниците застанаха от двете му страни с конете си. Цялата многолюдна охрана на младия цар потегли към Царевец.

Скалистият Болярски рът беше заснежен, а на места и заледен.

Подвижният мост бавно се спусна. Сам Александър завъртя колелото с дебелите двойни вериги. В каменния свод срещу идващите конници пръв излезе Алексий. Той вдигна меч и извика:

— Слава на цар Иван Асен!

Заечаха възгласи, вдигна се шум.

Иван слушаше виковете с прималяло от радост сърце.

Конят му предпазливо стъпваше по подвижния мост. Бялото, с красива глава животно като че бе доловило характера на своя господар и внимателно опипваше мястото, гдето щеше да стъпи.

 

 

Войниците — българи и руси — се пръснаха из цялата крепост. Войводата Климент се зае да нареди вярна стража при всички врати и на светлината на факлите да събере с войниците си изоставеното оръжие.

Иван Асен слезе от коня си и заедно с Александра и телопазителите се запъти към двореца. Насмолените факли разпръсваха тъмнината на големи светли кръгове и едва когато завиха на изток, Иван Асен можа да види каменните стени на двореца.

— Там има хора! — посочи Александър към северната врата, гдето на стъпалата се тъмнееше купчина.

С готови за бой мечове телопазителите тръгнаха напред. Факлите запламтяха по-силно, събрани в първите редици.

— Свещеници и монаси са! — възкликна Александър и се обърна към брат си.

Иван не даде знак на телопазителите да приберат мечовете, можеше да ги дебне някаква хитрост или изненада. Той се взираше към двореца и няколко пъти бързо примигна, щом му се стори, че забелязва примас^[1] Василий.

„Той е!“ — вече уверен, рече си Иван. Необяснимо вълнение го овладя. Старецът със сбръчканото лице и благ поглед, архиепископът^[2], въздигнат по заповед на баща му Асен, духовният глава на българската църква, който бе венчал с царска корона трима Асеновци, сега го чакаше при дворцовата врата и сигурно и той се вълнуваше.

— Приберете мечовете! — нареди Иван.

Сподирен само от Александра, Иван приближи до десетината духовници и склони глава пред примас Василия.

— Благослови ме, владико, и ме закриляй с молитвите си! — задавено рече той.

Подвил коляно, с разперена върху снега багреница, Иван Асен чакаше благословията на примаса. Шлемът държеше пред гърдите си и косите му като тъмна пяна се спускаха върху снажните рамене.

Старият примас вдигна треперещата си десница и очерта кръст. После се полуобърна надясно и в същия миг към него тръгна младият, едва осемнадесетгодишен монах Саватий, с красива брадичка, строен и висок. Монахът държеше в ръце царската корона, която Борил не бе успял да вземе в бързината си.

Примас Василий пое короната и изрече с бавен, тържествен глас:

— Ти си цар и господар на българите по бащина право и по достойнство. Бъди ни, Йоане, сине Асенов, наш владетел!

Короната, която някога носеше Калоян, легна върху главата на Асеновия син. Тя беше тежка, приличаше на епископска митра и скъпоценните камъни, вградени в златните трилистници, някак студено проблясваха. Двойният златен обръч наполовина закри Ивановото чело.

Иван Асен прилепи устни до сухата старческа ръка, а Василий се наведе над него и му пошушна топло:

— Бъди мъдър като чича си Калопетра, смел като баща си, военачалник и изкусен в преговорите с другите владетели като Калояна. И добросърдечен бъди, Йоане, стигат ни толкова кръвопролития…

Двама монаси разтвориха дворцовата врата и когато Иван Асен тръгна натам, монах Саватий с пламнал поглед и вдигната глава високо запя:

— Царю Йоану Асену… многая лета!

— Многая лета… Многая лета… — подеха духовниците.

Години щяха да минат и никой не ще можеше да обясни на царя как тъкмо в мига, в който той прекрачи прага на двореца, долу от църквата „Свети Димитрий“ се разнесе празничен камбанен звън. Пред погледа му се заредиха работната царска горница, помещенията на бързописците, двете големи водохранилища, тронната зала и малкото вътрешно дворче…

Иван и Александър мълчаливо обхождаха познатите им от детинство места, спираха пред стенописите, гледаха разхвърляните по пода дрехи.

Всички Борилови приближени бяха избягали. И царицата, куманката, някъде се бе укрила.

— Още тая нощ да заминат бързи конници към дунавските крепости и към големите пътни стражници! Доведете ми Борила!

Първата заповед на младия цар в тронната зала прозвуча с металически звън. Войводите побързаха да потърсят своите хора.

— Среднощ минава, бате… Да починем!

Александър уморено се подпираше на меча си, а Иван Асен, седнал отдясно на трона, опря глава на високата облегалка. Столниците, поставени край стените на залата, бяха за великите боляри от синклита. Иван още не намираше сили да седне на трона.

— Ще си отдъхнем… — отвърна на брат си той, стана и като отиде до трона, остави на седалището златната корона.

По познатите ходници двамата стигнаха до царската ложница. Събуха само ботушите си, махнаха плащовете и легнаха по войнишки, с дрехите. Стаята беше студена и те се покриха с няколкото вълнени завивки.

— Лека нощ, царю — рече Александър в тъмнината и тихичко се засмя.

Радваше се, че превзеха Царевец, че брат му е цар. И все пак не можеше да приеме като нещо обикновено тая грамадна, съдбоносна промяна. Иван… цар, самодържец!

— На какво се смееш? — с дебел, сънлив глас се обади Иван Асен от другия край на ложето.

— Помниш ли веднъж в Кефаларево как се сборихме и аз те надвих? Сега да кажа на когото и да било, че съм надвил царя, няма да ми повярва!

Александър пак се засмя, а Иван се усмихна в тъмнината. Брат му караше двадесет и петата си година, а си оставаше момче, малко лекомислен и повечко смел, ала все пак — момче.

По ходника се вдигна шум.

Влезе телопазител. Иван не го позна в слабата светлина на догарящата факла, която той носеше.

— Господарю, доведоха Борила…

— Борил! — в един глас възкликнаха Иван и Александър.

— Заловили го хората на войводата Михаил. При схватката придружвачът на Борил убил един войник, но нашите го съсекли…

— Идвам! — скочи от ложето Иван, като изпревари брат си.

 

 

Доскорошният цар лежеше без сили на студените ръбести плочи в дворчето. Кожухът му от овчи кожи, с който се бе надявал да мине за обикновен войник, беше скъсан на няколко места. Докато го водеха с вързани ръце, Борил претръпна, не мислеше за нищо.

Толкова бързо го заловиха!

Той закри очи, за да не вижда отново как телопазителят му Филип Църн се мята в ръцете на Ивановите войници, как те го съсичат с мечовете си.

Стражите при входа се размърдаха. По каменните стени заиграха дълги, несъразмерни сенки.

Борил с мъка изви очи. Свързаните му ръце се вдигнаха нагоре, чак до гърлото. Той се изправи на колене и в странен унес тръсна глава.

— Позна ли ни? — със зъл шепот попита Александър и сви пестник.

Иван не мръдна от мястото си. Застанал на няколко крачки от Борила, стиснал до болка ръце, както ги бе кръстосал в привидно спокойна поза, той не откъсваше очи от пленника. В тоя мършав, злобен човек съзираше всички неправди, които десет години се трупаха върху него в изгнанието. Тоя сух клон от могъщото родословно дърво на Асеновци трябваше да бъде отсечен!

— Убиец, мръсна твар! Дойде време да се разплатим! — изсъска Александър.

Той не можеше повече да се сдържа. Десницата му посегна към меча. Борил още по-силно притисна ръце към гърдите. Изцъкли очи.

— Бог вижда… Разкайвам се… — рече той, като тракаше със зъби.

Дясната ръка на Александра здраво улови дръжката на меча.

— Не ме убивай, Александре! — неочаквано писна Борил. — Недей!

Иван отиде при брат си и мълчаливо отстрани ръката му от меча.

Стражите, застанали край стените, мрачно гледаха към пленника и на Борила се струваше, че е попаднал в страшно подземие, сред мъчители, от които никой не може да го отърве.

Войводата Климент нахлу в дворчето запъхтян, като блъскаше с лакти стражниците, неуспели да му сторят път.

— Какво си губите времето с тоя изрод! — викна той. — Доведох палача, да умре в мъки, каквито заслужава!

Борил захлипа безгласно. Хапеше устни, раменете му трепереха.

Палачът, висок безбрад мъж с отпуснати пълни бузи, оправи червения пояс, знак за занаята му, и отиде до Борила.

— С меч или с нож? — провлечено попита той и като не знаеше где да дене ръцете си, пъхна палци в пояса.

— Досега си ослепявал по негова заповед, сега него ослепи! — на един дъх изрече Иван Асен, обърна се и изчезна в ходника, който водеше към ложницата.

 

 

Той искаше да се скрие някъде, да запуши уши, да не слуша как Борил ще вика от страшната болка…

На ложето не можеше да лежи. Струваше му се, че чува как тракат железните прътове на палача, как разгорените въглени хвърлят кървав светлик в малкото дворче, гдето неколцина войници здраво са уловили Борила за ръцете и краката.

Много пъти Иван беше слушал разкази за ослепяване. В Киев на тържището видя двама палачи, които се приготвяха да лишат от зрение прочут престъпник, ала когато дойде време да приближат към очите на вързания нагорещен до зачервяване железен прът, Иван побягна от площада.

Той и сега виждаше как парче нагорещено желязо свети в тъмнината, наклонява се, движено от невидима ръка, слиза ниско към земята, гдето лежи вързаният Борил. От горещината очите се стапят само за миг…

— Ъъъ! — разнесе се нечовешки вик и Иван се улови за главата.

Викът се превърна в дрезгаво стенание, бавно утихна и замря.