Бойд Морисън
Ноевият ковчег (8)

7

В продължение на час капитан Хамилтън се опитваше да се свърже по радиостанцията с някой от частния самолет, но без резултат. Единственото, което чуваше в слушалките, бе статичното пращене. Не че очакваше някой да отговори. Единствената радиостанция се намираше в пилотската кабина, която той не изпускаше от поглед още откакто настигнаха боинга. Самолетът продължаваше да лети по курса си, придружаван от изтребителите на Хамър и Фъзи. Над Лос Анджелис прелетяха без инциденти. Километър и половина след това те презаредиха с гориво от самолета-цистерна КС-10, който остана да лети близо до тях, в случай че отново се наложи презареждане. А дали щеше да се наложи презареждане зависеше от това докъде щеше да стигне боингът.

Хамър за първи път виждаше нещо такова. Единствената подобна случка в практиката му беше станала с частния самолет на състезателя по голф Пейн Стюарт. Неговият „Лиърджет 35“ беше получил авария скоро след излитането от Флорида — имаше изтичане на въздух от кабината. Всички в самолета бяха загинали от хипоксия, но самолетът бе продължил да лети на автопилот. И спря чак когато му свърши горивото над Южна Дакота, където се и разби.

Тогава също изпратиха изтребители да прехванат самолета на Стюарт, но стъклата на илюминаторите бяха замръзнали и те не можаха да видят нищо във вътрешността на самолета. Замръзналите стъкла бяха признак на загуба на налягане и декомпресия. Бедните хорица на борда навярно изобщо не бяха разбрали какво се е случило. От Националния борд по сигурност на транспорта така и не можаха да чуят последните думи на пилотите. Рекордерът в кабината записва само последните трийсет минути от полета, които в случая със самолета на Стюарт бяха протекли дълго след като всички на борда вече бяха мъртви.

Разликата при днешния случай бе, че пилотите сякаш се бяха изпарили. Стъклата на илюминаторите не бяха замръзнали, значи едва ли имаше изтичане на въздух и декомпресия. Хамър ясно виждаше, че в кабината няма никой. Каквато и авария да беше споходила самолета, нямаше начин и двамата пилоти да са напуснали местата си.

Разбира се, всичко това можеше да е номер. Навярно на борда имаше похитители и те бяха направили нещо с екипажа и пътниците. Но какво? Затворили всички в задната част на самолета, където нямаше илюминатори? Но тогава пак трябваше някой да управлява самолета, а Хамър не виждаше никого в кабината.

Вероятно пътниците бяха мъртви. Застреляни или задушени с газ. Но все пак повечето от тях щяха да се виждат — превити в креслата си, може би дори щеше да има кръв по някои от илюминаторите. Хамър беше огледал боинга от двете страни. Всичките щори на прозорците бяха вдигнати. Нищо. Нито една жива душа.

Ако похитителите бяха завзели самолета, тогава какво означаваха думите на пилота? Че се топят? Че е ослепял? Защо терористите биха го накарали да произнесе тези думи?

Ако имаше поне някой в самолета, дори да бяха само похитителите, Хамър със сигурност щеше да ги е видял досега или те щяха да са се свързали с него по радиостанцията. Тук ставаше нещо друго, но той и понятие си нямаше какво точно. И след като на борда нямаше никой, лайнерът чисто и просто щеше да свърши като самолета на Стюарт: да лети по права линия, докато му свърши горивото.

— КАЛИФ 32 до диспечерския контрол на Лос Анджелис, колко гориво има в Н-348 Зулу? — попита той.

— КАЛИФ 32, самолетът беше прелетял две хиляди и четиристотин километра, когато реши да се върне. Докладваха ни, че в района има много силни източни ветрове, така че те най-вероятно са изразходили повечето си гориво още преди да се върнат. Освен това престояха на пистата четирийсет минути, така че по наша преценка след десет минути ще минат само на керосинови изпарения.

Хамър погледна полетната си карта. Самолетът щеше да е над Северозападна Аризона, когато щеше да му свърши горивото.

— КАЛИФ 32, сигурен ли си, че на борда няма никой?

— Достатъчно сигурен. Напълно опразнен е.

Знаеше защо го питаха. След единайсети септември всички пилоти имаха нареждане на място да преценят дали самолетът представлява риск за населените райони, или не. Ако представляваше риск, той имаше правомощията да стреля по него и да го свали. Досега все си беше пожелавал никога да не попадне в такава ситуация.

— КАЛИФ 32, уведомете ни, ако Н-348 Зулу направи промяна в курса или височината.

— Прието.

На Хамър не му оставаше нищо друго освен да следва самолета и да продължава опитите да се свърже с него по радиостанцията. Минаха още петнайсет минути и тогава той видя това, от което се беше боял. На около сто километра югоизточно от Лас Вегас, докато прелитаха над езерото Мохаве и влязоха в щата Аризона, левият двигател на боинга спря.

— Диспечерски контрол, наблюдавам спиране на левия двигател на целта — докладва той по радиостанцията. — От твоята страна какво е положението, Фъз?

— Десният двигател продължава да работи. В десния резервоар сигурно има десетина литра повече.

Автопилотът беше програмиран да увеличи мощността на десния двигател, за да поддържа скоростта и височината, но така само изразходва бързо остатъка от горивото и две минути по-късно Фъзи съобщи:

— Хамър, десният двигател изгасна.

След като самолетът беше лишен от реактивната тяга, той бързо забави скоростта си и се превърна в седемдесеттонен планер. Миг по-късно диспечерският контрол на Лос Анджелис ги повика:

— КАЛИФ 32, регистрираме намаляване на скоростта на Н-348 Зулу. Можете ли да потвърдите?

— Потвърждавам. Самолетът пада. Горивото трябва да е свършило.

— За ваше сведение траекторията на Н-348 Зулу ще го отведе към ненаселен район.

Хамър въздъхна облекчено. Нямаше да му се наложи да взема решение да свали или не лайнера, нито да се вълнува дали ще падне в жилищен район, или не.

— Прието.

Сега оставаше само да проследи последните няколко минути на боинга.

Съвременните лайнери бяха проектирани с голям размах на крилете, което им позволяваше да планират на дълги разстояния дори и без включени двигатели. С помощта на хидравличните системи пилотът можеше да използва въздушните течения и да планира максимално дълго време, за да икономиса гориво.

Хамър си спомни за един „Боинг-747“, който беше изгубил тяга, докато прелитал през прашен облак от изригване на вулкан в Индонезия. Всичките четири двигателя на авиолайнера били запушени от гъстия вулканичен прах и на пилота му трябвали петнайсет минути, за да ги рестартира. Когато накрая двигателите отново заработили, самолетът бил на височина по-малко от шестстотин метра. Благодарение на огромната площ на крилете, равна на тази на футболно игрище, те успели да планират и да се разминат с трагедията.

Без пилот, който да управлява полета, останалият без реактивна сила боинг нямаше да планира дълго. Автопилотът правеше това, за което беше програмиран: поддържаше височината и посоката и намаляваше скоростта, за да поддържа самолета на 10 600 метра. Хамър видя, че елероните на опашката на самолета са в спуснато положение — така автопилотът компенсираше загубата на скорост.

Наложи се Хамър да даде обратна тяга на изтребителя, за да може да го задържи успоредно с летящия все по-бавно лайнер. Така постепенно се приближи до минималната скорост за Ф-16 — двеста възела.

— Фъз, не можем да летим до него повече. Следвай ме.

Хамър увеличи скоростта и направи широк кръг около боинга. Фъзи летеше след него. Минута по-късно, след като автопилотът не можеше повече да компенсира загубата на скорост, боингът започна да се мята нагоре-надолу. Носът ту се килваше надолу и машината набираше скорост, ту се вирваше нагоре в опита да си възвърне височината. Когато носът се вирна за трети път, лайнерът приближи минимално допустимата скорост от сто и шейсет възела.

— Това беше — каза Фъзи.

Хамър и Фъзи се отдалечиха на дистанция, за да дадат на лайнера повече пространство. Боингът рязко се гмурна, сякаш за да направи маневра, и се завъртя право към земята.

Хамър опита да запази професионалното си хладнокръвие, но му тежеше, че е безучастен свидетел на края на боинга.

— Диспечерски контрол на Лос Анджелис, целта току-що се устреми към земята. Движи се в свредел и бързо губи височина. Скоро ще се сблъска със земята. Аз и Фъзи ще проследим падането.

— Прието, КАЛИФ 32. Дръжте ни в течение.

— Пази дистанция, Фъз — каза Хамър. Опасяваше се, че лайнерът ще се разпадне на части.

— Разбрано.

Хамър продължи да разказва на диспечерите в Лос Анджелис какво вижда, докато се снижаваха. Когато боингът мина под хиляда и петстотин метра, на Хамър му се стори, че земята е толкова близо, че ако протегне ръка, ще я докосне.

— Целта продължава да се върти… все още е непокътната — докладва той. — Вече е под хиляда метра… петстотин. Дявол да го вземе, здрави самолети правят. Приближава земята… Боже мой!

Хамър издърпа лоста, за да спре снижаването, но продължи да наблюдава падащия самолет, който накрая бе постигнат от трагичната си участ.

В един миг боингът беше съвсем обикновен, като тези, на които беше летял десетки пъти. В следващия миг самолетът се заби в пустинята и се превърна в смачкана маса от метал и прах. От удара лайнерът се разби на парчета, които полетяха високо във въздуха. Големите му реактивни двигатели се откъснаха и се търколиха настрани. В самолета не беше останала и капка гориво, която да възпламени пожар или да предизвика експлозия. Останките загубиха инерция и застинаха неподвижно, закривани от облака пустинен прах, който се вдигна във въздуха при удара.

Наблизо не се виждаха никакви постройки, но в далечината Хамър забеляза самотната лента на шосе, по което като мравки пъплеха няколко коли. Според картата това беше Щатско шосе 93, на северозапад от Хлорид, Аризона.

Хамър описа кръг около мястото на катастрофата, следван от Фъзи.

— Страшна гледка беше — отбеляза Фъзи.

Хамър не отговори. И какво можеше да каже? Бяха наблюдавали как самолет, вероятно с двайсет и седем души на борда, се забива в земята.

Той съобщи точните координати на кулата в Лос Анджелис.

— Прието — отвърнаха от диспечерския контрол. — Спасителните екипи вече са на път.

Не че щеше да има някаква полза. От катастрофата не беше оцелял никой.

— КАЛИФ 32 се връща в базата — докладва Хамър.

Когато обърна своя Ф-16 към дома, той хвърли последен поглед към останките от полет Н-348 Зулу, по които скоро щяха да плъзнат следователите и техническите експерти, дошли да разследват катастрофата. Разследването нямаше да е лесно. Основният въпрос нямаше да бъде защо се е разбил самолетът. Това беше очевидно. Въпросът щеше да е какво е причинило изчезването на всичките пътници на самолета?