Бойд Морисън
Ноевият ковчег (20)

19

Полетът от Лас Вегас до Сиатъл не беше по-дълъг от пътуването с кола. Беше едва два следобед, когато Локи и Дилара кацнаха. След като слязоха, той я поведе към комплекса на „Гордиън“ на сиатълското летище. Тъй като компанията притежаваше три самолета, тя разполагаше със свой терен на летището, разположено южно от центъра на града.

Макар и да беше началото на октомври, денят беше необичайно топъл и слънчев. Облаците, които през зимата никога не се разсейваха, още не бяха запълнили небето и в далечината се откриваше изглед към Олимпийската кула и блестящия връх „Рейниър“.

Локи спря пред лъскавата червена спортна кола и отвори капака на малкия багажник. Хвърли чантата вътре, след което изключи някакъв кабел, водещ от автомобила до стената, и го прибра в колата.

— Какво е това? — попита го Дилара.

— Кабелът на акумулатора — отвърна Локи и седна зад волана. Дилара седна до него. — Акумулаторът е „Тесла“, а колата се задвижва изцяло с електричество. Зарежда се напълно за шест часа.

Той натисна един бутон за стартиране. Чу се тихо изпиукване, което беше знак, че акумулаторът е включен. Като цяло обаче не последва никакво бръмчене на двигател, характерно за другите коли. Локи превключи на скорост и потегли. Когато излезе на магистрала 99, даде газ до дупка. Колата се устреми напред, сякаш беше изстреляна с катапулт. Само след броени секунди те се движеха със сто и трийсет километра в час.

— Значи все пак обичаш да изпитваш играчките си? — отбеляза Дилара.

— Не го намираш за лош навик, нали? В момента тестваме една такава в ЦИТ. Тази ми я дадоха за всекидневно ползване. Трябва да карам, докато не им дам препоръки как да подобрят следващия модел.

Едно от любимите хобита на Локи беше да тества автомобили. Личните му превозни средства — тези, които си беше купил сам — бяха додж „Вайпър“, джип „Порше Кайен“ и мотоциклет „Дукати“. Той обожаваше да изпитва най-новите творения на колела. „Тесла“-та щеше да е негова само още няколко седмици. После щеше да мине на нещо друго. Може би на новото ферари, което се очакваше да излезе от завода другия месец.

Силуетът на Сиатъл се приближаваше бързо. Дилара видя как от Елиът Бей излезе ферибот, докато Локи караше с висока скорост по крайбрежната магистрала. Той не говореше много, беше я оставил да се любува на пейзажа, докато самият той размишляваше върху видяното в Мохаве.

Бяха останали два часа на мястото на катастрофата. Разговаряха с командира на армейския екип за обезвреждане на опасни биологични вещества, но Локи не можа да измъкне от тях информация за вероятната причина за разложените тела. Военният учен предположи, че това се дължало на някакъв биологичен агент, но каза, че не могъл да открие следи от такъв нито по костите, нито по останалите останки от катастрофата. Тъй като никой от членовете на наземния екип на летището в Лос Анджелис не беше постигнат от тази участ, ученият изказа предположение, че плътоядната бактерия е била разпространена във въздуха по време на полета. Това означаваше, че биха могли да открият източника на вируса сред останките.

Локи каза на Джуди да изпращат в ЦИТ всяко намерено парче, а Грант щеше да се заеме с огледа на пътническия багаж и бордовото оборудване. Локи не знаеше какво точно трябваше да търсят, но искаше да обърнат внимание на всичко, което им се стореше странно или необичайно. Когато свършеше в Сиатъл, той щеше да се върне на юг, във Финикс, за да проконтролира работата.

Локи зави по отклонението „Сенека“ и продължи към центъра на Сиатъл, докато не стигна сградата на „Гордиън“, разположена срещу „Уестлейк Сентър“ — голям мол и туристическа забележителност за многобройните гости на града. Отгоре минаваше знаменитата монорелсова линия, която свързваше „Уестлейк“ с „Космическата игла“. Влакчето мина над тях точно когато Локи сви в закрития паркинг на „Гордиън“.

Той допря електронния си пропуск до четеца и стоманените врати на гаража се отвориха. Електронният сензор, монтиран в пода, беше настроен така, че да пропуска само по една кола за всеки пропуск. Локи паркира на свое запазено място и поведе Дилара към асансьора. Допря дланта си до биометричния скенер, който изпиука одобрително, и вратите на асансьора се отвориха.

Дилара реагира изненадано на всичките тези мерки за сигурност, но си замълча.

— Вършим много неща за правителството — каза само Локи и с това ограничи обясненията си. Строго секретните контакти на „Гордиън“ с военните налагаха повишените мерки за сигурност. Туристите, които сновяха отвън, изобщо не се досещаха, че минават покрай един от най-силно защитените обекти в целия щат Вашингтон.

След няколко секунди асансьорът спря на двайсетия етаж и пред тях се разкри фоайе като на престижна адвокатска кантора. Дървените панели се допълваха с тъмните тонове на стените и тапицираните с плюш фотьойли в чакалнята. На масивно махагоново бюро пред стъклена врата седеше рецепционистка. Дилара подписа един формуляр и тя й даде бадж, който си прикрепи към яката.

Локи я въведе в кабинета си. Високите от пода до тавана прозорци разкриваха величествена гледка към „Пюджит Саунд“. Стаята беше пестеливо обзаведена, защото той не прекарваше много време тук. Купчината писма и телефонът бяха единствените неща на бюрото му. Нямаше нужда от компютър, защото винаги носеше лаптопа със себе си. На един рафт бяха подредени книги по инженерни науки и списания за коли. Стената беше покрита с изображения на състезателни автомобили и фотографии на Локи, застанал до мъже в състезателни комбинезони.

— Виждам, че си доста запален по колите — каза Дилара. Тя се вгледа по-отблизо в някои от фотографиите и забеляза, че на всичките Локи беше прегърнал през рамо една и съща руса жена.

— Това беше съпругата ми Карън — поясни той.

— Много е красива. — Дилара погледна Локи със съчувствие. — Кога почина?

Той не обичаше такива въпроси, но поне сега можеше да говори спокойно, без да се задави от плач.

— Преди две години. Автомобилна катастрофа. Спирачките й отказали и била блъсната странично на кръстовището.

— Много съжалявам.

— Аз също. — Той направи дълга пауза и се покашля. — Ако нямаш нищо против, изчакай ме тук, докато аз говоря с моя шеф. Може да ти кажа да влезеш по някое време, но първо искам да го подготвя. Ако телефонът звънне, значи те търся аз. Вдигни го.

— Добре. През това време ще погледам през прозореца.

Локи отиде до другия край на коридора и почука на вратата на Майлс Бенсън, президент и главен изпълнителен директор на „Гордиън“. Отвътре изрева дрезгав глас:

— Тайлър, докарай си тук задника веднага!

Рецепционистката явно беше казала на Майлс за идването на Локи. Още не беше влязъл в кабинета на шефа, а вече се очертаваше вълнуваща среща.

Локи отвори вратата и влезе в скъпо обзаведения кабинет. Помещението беше комфортно, но издържано в строг делови стил. По средата на кабинета имаше конферентна маса за осем човека. Отстрани бяха сложени канапе и кресло, с място да се постави и второ кресло, ако се наложеше. В другия край беше поставено масивно бюро, зад което седеше здрав мъж с къса военна подстрижка като по време на дните му в армията. Майлс Бенсън махна на Локи, вдигна въпросително вежда и грабна някаква папка от бюрото. После тръгна да става — нещо, което посетителите не очакваха да видят, тъй като знаеха, че е парализиран от кръста надолу след една промишлена авария.

Локи го беше виждал да го прави много пъти, но винаги се удивяваше. Бенсън се изправи в седалката на моторизираната инвалидна количка, проектирана от производителя на „Сегуей“. Количката се движеше нормално на четири големи колела, но когато поискаше да се извиси на трийсет сантиметра, Майлс включваше жироскопския контрол, който повдигаше седалката и я подпираше само върху две от колелата. Компютрите непрекъснато поддържаха баланс, за да не се преобърне седалката. Тази гледка разконцентрираше присъстващите, но Локи бързо свикна с нея. Той седна на ръба на конферентната маса, за да може очите му да са на нивото на тези на Майлс.

Бенсън пошава с пръстите си по контролния пулт и количката чевръсто зави зад бюрото. Той стисна ръката на Локи със сила, достатъчна да огъне стомана. Локи знаеше, че шефът му всеки ден вдига тежести и прави упражнения с инвалидна количка с ръчно задвижване на колелата. Майлс не беше от хората, които биха се оставили някаква си парализа да ги спре.

— Как мина маратонът? — попита го Локи.

— Победих в моята възрастова категория — отвърна гордо шейсет и две годишният Майлс. — Щях да финиширам първи от всички на възраст четирийсет и повече години, но на трийсетия километър на лявата ми длан излезе пришка. Някакъв кучи син, олимпийски шампион, ме задмина само на два километра и половина преди финала.

— Сигурно искаш да кажеш „параолимпийски“.

— Както и да е — изръмжа Майлс. — Знам само, че е с двайсет и три години по-млад от мен и че е задник. Погледна ме иззад слънчевите си очила и ми намигна, когато ме задмина. Едвам се сдържах да не го избутам от пътя.

— Какво те спря? — попита го с усмивка Локи.

— Същото, което ме спира да не те разкъсам, задето изостави задачата в Норвегия, добра ми душо. Ти провали договор за половин милион долара.

Майлс беше повече от началник на Локи. Беше негов учител и наставник в колежанските му години, насърчаваше го да завърши с отличие инженерната специалност, когато беше негов преподавател и научен ръководител в Масачузетския технологичен институт. Когато Локи се уволни от армията, пак Майлс беше този, който го посъветва да основе собствена инженерна консултантска фирма, която Локи нарече „Гордиън Инженеринг“. Когато административната и търговската работа стана непосилна за Локи, пак Майлс го убеди да слее „Гордиън“ с фирмата, която професорът беше основал след напускането си на института. Смесената фирма запази името „Гордиън“, а ръководството беше поето от Майлс. Макар че Майлс беше блестящ инженер, неговият истински опит беше в продажбите и подбора на кадри, като по този начин Локи можеше да се съсредоточи върху инженерните си умения и практическата инженерна работа. Компанията бързо набра обороти и започна да се разраства двойно с всяка изминала година.

Въпреки че думите на Майлс биха се сторили твърде остри на всеки друг, Локи знаеше какво беше истинското им значение.

— Знам, че имаш основателна причина — продължи Майлс.

— Изпълнението на задачата не е изоставено, а само временно е отложено. Успяхме да си свършим цялата работа на „Скотия-1“.

— Доколкото разбрах от Ейдън, отървал си им кожата няколко пъти.

— За нещастие единствената причина, поради която им се случиха всичките неприятности, бях аз. И Дилара Кенър.

Майлс хвърли папката на конферентната маса.

— Това е за теб. Вече я прегледах. Накарах Ейдън да събере всичко за доктор Кенър. Биографията й е доста впечатляваща.

— И тя самата е доста впечатляваща като човек.

Докато Локи прелистваше и четеше съдържанието в папката, той разказа на Майлс за събитията от последните трийсет и шест часа. Когато свърши, вдигна очи към него, за да види реакцията му, но Майлс стоеше невъзмутим както винаги.

— Според теб каква е връзката между всички тези неща? — попита го накрая Майлс.

— Уместен въпрос. Коулман и Хейдън са свързани по някакъв начин и някой вложи голямо старание и усилие, за да премахне мен и Дилара от пътя си, за да не можем да намерим отговора на този въпрос. Следващата ни работа е да открием каква е връзката между Дженезис, Зора и Оазис. Надявам се, че ако разберем какво е общото, ще разберем как да намерим Ноевия ковчег и ще предотвратим гибелта на един милиард души. През това време мисля, че е време да включим и ФБР в играта.

— Съгласен съм. Изглежда, си надушил нещо сериозно. Познавам специалния агент, ръководещ местната служба на Бюрото. Ще му се обадя. Ами какво ще кажеш за баща ти? Спомена, че типът, който се е опитал да взриви платформата, е бил бивш военен. Може би генерал Локи ще ни помогне да го разкрием.

Локи се разстрои. Мисълта да отиде при баща си за помощ го ужасяваше. Когато времената бяха трудни за „Гордиън“, Майлс помоли Локи да накара баща си да насочи към тях някои военни поръчки, но Локи отказа упорито.

„Не, дори и животът ми да зависи от това“ — помисли си сега той, а на глас отвърна:

— Идеята не е добра.

Майлс се намръщи.

— Сигурен ли си? Той има връзки и може да ни улесни при сдобиването с информация.

— И сами можем да се справим.

Шърман Локи беше генерал от ВВС, военен от кариерата, извървял дълъг път от училището за кандидат-офицери досега. Когато майката на Тайлър ги заряза, той беше на четири години. Баба му ги отгледа него и новородената му сестра. Баща им беше строг и държеше на дисциплината. Каквото и да направеше Локи, той все не го одобряваше. Веднъж баща му го наказа с тримесечна забрана, задето беше получил петица в училище — единствената му петица за цялото учение.

Локи изобщо не си се представяше във военновъздушната академия, защото лошото му зрение — което впоследствие беше коригирано с лазерна операция — не му позволяваше да стане пилот. Вместо това той поиска да отиде в Уест Пойнт. Генералът, както Локи наричаше баща си, не подкрепи неговото кандидатстване. Генералът никога не обясни защо, но Локи предполагаше, че баща му го е смятал за недостатъчно твърд за там. В знак на открито неподчинение, след като Локи издържа успешно конкурса за приемане в Масачузетския технологичен институт, той веднага се записа в Учебния корпус на резерва на сухопътните сили въпреки възраженията на баща си.

От този момент нататък Локи направи всичко възможно, за да уреди живота си по свое собствено желание — както като военен, така и като цивилен. Да поиска помощ от баща си беше равносилно на анатема. Взаимоотношенията им бяха студени от много време и останаха такива дори когато жена му Карън се опитваше да посредничи и да ги сдобри. После тя умря и между двама им отново се издигна стена.

Майлс очевидно не одобряваше поведението на Локи. Личеше си по изражението на лицето му. Но не можеше да измисли нищо, което да накара Локи да размисли.

— Добре — каза Майлс след известна пауза. — Твоя работа. Доктор Кенър навсякъде ли ще бъде с теб? Тя, изглежда, е важна за цялото това нещо.

— В момента е в кабинета ми. Мисля да не я изпускам от очи.

— Кажи й да дойде тук. — След като Локи се обади по телефона, Майлс попита: — Какъв ще е следващият ти ход?

— След като се отбием в компютърната зала и поговорим с Ейдън, ще заведа Дилара в офисите на Коулман и там ще се опитаме да открием някаква връзка.

На вратата се почука. Този път Майлс промени тона си на по-приятен:

— Влезте, моля.

Дилара влезе без колебание. Въпреки че Локи не й беше казал за парализата на Майлс, тя не показа ни най-малко учудване при вида на седналия в количката на един метър над пода човек. Отиде право при него и протегна ръка за поздрав.

— Приятно ми е да се запознаем, доктор Бенсън — каза тя.

— От фотографиите никой не би предположил за научните ви заслуги, доктор Кенър. Моля, наричайте ме Майлс.

— Благодаря ти, Майлс. Аз съм Дилара. Предполагам, че вече си чул моята история.

— Да. Тайлър каза, че през последните няколко дни си преминала през доста перипетии.

— Чакай да видя. Стар семеен приятел умря в ръцете ми, бях изблъскана с колата си от пътя, оцелях след катастрофа на хеликоптер в открития океан и едва не ме взривиха. Значи отговорът ми е „да“. Но поне се сдобих с нови дрехи от цялата тая работа. Ах, да, и съм още жива.

Майлс се усмихна на Локи — жест, с който искаше да покаже, че приятелят му е бил прав. Тя наистина беше впечатляваща.

— Тайлър смята, че оттук може да открие много повече неща — каза Майлс. — Разполага с всичките средства и възможности на „Гордиън“, за да разгадае мистерията.

— Благодаря за помощта.

— Е, не го правим само от благородство. От „Скотия-1“ вече ми се обадиха, че искат да подменят взривената спасителна лодка. Искам да знам на кого да изпратя сметката. Поръчката за разследването на катастрофата на Хейдън ще покрие частично разходите. Но преди всичко, като стар войник, аз го приемам много лично, когато някой се опита да убие мой човек.

— Аз също — намеси се Локи и стана. — Ще отидем ли да видим какво ще ни каже Ейдън?

— Дръжте си очите отворени на четири — заръча Майлс.

— Не се тревожи, Дилара може да се грижи за себе си — отвърна Локи.

— Знам. Не нея имах предвид.

 

 

Хауърд Олсън стоеше на петнайсет метра от входа на сградата на „Гордиън“, застанал до автобусната спирка, за да не предизвиква подозрение. Тъй като не знаеше с какво Тайлър Локи ще пристигне в Сиатъл, най-доброто място да прихване мишените беше в щабквартирата на компанията и последвалите събития бяха доказали правилността на плана му. Олсън видя как Локи и Дилара Кенър пристигнаха в червена спортна кола преди трийсет минути, но вратата на гаража не му позволи да ги последва и да довърши работата си.

Беше разузнал за сградата подробно, но без щателни приготовления нямаше как да влезе вътре незабелязано. Следващата му възможност беше да ги проследи, когато излязат от сградата. Партньорът му Кейтс го чакаше в една кола зад ъгъла. Наблизо нямаше къде да паркират така, че да могат да държат под око вратата на гаража. Олсън щеше да се обади на Кейтс веднага щом забележеше колата на Локи. После оставаше само да ги проследят и да изчакат да спрат на първия светофар. Олсън и Кейтс щяха да спрат до тях и да ги засипят с дъжд от куршуми с двата картечни пистолета МП-5, които носеха в колата. Локи и Кенър щяха да са мъртви, преди да се усетят какво ги е споходило.