Бойд Морисън
Ноевият ковчег (17)

16

Гълфстриймът на „Гордиън“ излетя от Сейнт Джон в един през нощта местно време, само половин час след като хеликоптерът пристигна от „Скотия-1“. В самолета имаше място за дванайсет души, но Локи, Дилара и Грант бяха единствените му пътници. Тъй като хората от „Гордиън“ често работеха в най-отдалечените кътчета на планетата, компанията разполагаше с малка въздушна флотилия от три реактивни гълфстрийма. Цените на услугите, които извършваше „Гордиън“, бяха предостатъчни да покрият този лукс, а пък и компанията ги купи от правителството при разпродажба на конфискувано имущество на наркотрафиканти.

Грант вече беше заспал в задната част на салона, очите на Локи също се затваряха. Дилара, от друга страна, беше напълно будна. Току-що беше излязла от тоалетната на самолета, където се беше преоблякла. Сега носеше джинси, блуза, сако и ботуши — дрехите, които Локи беше уредил да бъдат доставени на самолетната писта. Искаше да й зададе още няколко въпроса, преди да се унесе.

— Благодаря за дрехите — каза му Дилара. — В онзи работен комбинезон се чувствах като затворничка.

— Съмнявам се, че някой би те объркал с избягала от затвора, но си мисля, че новото облекло ти отива повече.

— Така и не ти благодарих, че ни спаси с лодката. Чух, че идеята е била твоя.

— Да, щурите ми идеи понякога проработват.

Тя погледна към Грант и поклати глава.

— Как може да спи толкова спокойно след всичко, което се случи?

— Златно армейско правило. Спи, когато можеш, защото никога не знаеш кога пак ще имаш такава възможност. Той просто си взема сън в аванс.

— Сън в аванс. Де да можех и аз така.

— Трябва да опиташ. Имаме осем часа полет. Но какво ще кажеш да си побъбрим малко?

— Добре. Разкажи ми нещо за себе си.

Локи се ухили:

— Какво например?

— Кой беше твоят герой в детството?

— Лесен въпрос. Скоти от „Стар Трек“.

— Инженерът ли? — Тя се засмя, звънко и заразително.

— Какво да ти кажа, аз съм си откачалка до дъното на душата. Капитан Кърк беше готин, но Скоти винаги му спасяваше задника. А твоят кой беше? Само не ми казвай, че е Индиана Джоунс.

Дилара поклати глава:

— Принцеса Даяна. Като малка много обичах да се стягам с рокли. Но баща ми непрекъснато ме мъкнеше със себе си по целия свят и така археологията се превърна в моя страст.

— А Ноевият ковчег?

— Страстта на баща ми.

— Сам Уотсън е казал, че баща ти го е открил.

— Но ти не му вярваш.

— Аз съм си роден скептик. Не, не го вярвам.

— Кое по-точно? Че Ковчегът съществува или че баща ми го е открил?

— Че дълъг сто и четирийсет метра кораб е побрал всичките животни на света, по два екземпляра от всеки вид, и е плавал във водите, наводнили Земята.

— Много хора вярват във всяка една дума, написана в Библията.

— Но по много причини такъв сценарий е невъзможен. Най-малкото не и без да се случи чудо, дори много чудеса. Историята за Ковчега се е развила преди шест хиляди години. По това време дървото е било единственият материал за направата на плавателни съдове. Най-големият дървен кораб, правен някога, е фрегатата от Гражданската война, наречена „Дъндърбърг“. Тя е била с дължина сто и петнайсет метра.

Дилара го погледна с недоверие.

— И ти знаеш всички тези неща? Да не си ходеща енциклопедия?

— С риск да разруша образа си на всемогъщ и всезнаещ, признавам, че направих проучване в интернет, когато оправиха връзката.

— Значи искаш да кажеш, че Ноевият ковчег не може да е бил по-дълъг от сто и петнайсет метра?

— От инженерна гледна точка конструкцията на кораб, направен само от дърво и с по-големи размери, би се разпаднала. Без железни рамки и вътрешен обков, каквито са имали корабите от деветнайсети век, плавателен съд с размерите на Ноевия ковчег би се огъвал като гумен ластик. В него би протекла вода от хиляди места. Да не говорим за силна буря като Потопа. Вълните биха прекършили корпуса му като суха вейка. Ковчегът би потънал само след броени минути. И сбогом на човешкия род.

— Може би е бил по-малък, отколкото е описан в Библията.

— Размерът е само един от проблемите. Знаеш ли колко време е необходимо дървото да изгние напълно?

— В пустинен климат като този на Египет — хиляди години. Непрекъснато откриваме дървени артефакти в египетските гробници.

— А в дъждовен климат?

— Няколкостотин години, ако дървото не се поддържа — отвърна Дилара. — Определено по-малко от хиляда години, дори и във високопланински условия.

— Именно. Според легендата Ноевият ковчег се е приземил върху планината Арарат, където валежите са обилни. Само погледни дървените хамбари, които само след сто години се срутват. Ако тези хамбари за сто години вече са изгнили, от Ковчега не би останала нито една следа още преди хиляди години.

— Повярвай ми, запозната съм с всичките аргументи против. Баща ми вярваше в Ковчега, но не се придържаше към буквалното описание в Библията заради липсата на логика в това описание. Ето ти пример: на света има трийсет милиона биологични видове, което означава, че товаренето в Ковчега трябва да е ставало със скорост петдесет чифта животни в секунда, за да свърши за седем дни. И то, ако приемем, че е могъл да ги побере в кораб с такива размери.

— А той не би могъл, дори ако Ковчегът е бил десет пъти по-голям. — Двамата се бяха увлекли в спора и взаимно се разпалваха.

— На следващо място идва проблемът с количеството храна и вода, които е трябвало да се качат в Ковчега — каза Дилара. — Този ми е един от любимите. Само един слон изяжда седемдесет килограма храна на ден. Така че ако имаме четири слона — два азиатски и два африкански — само за четирийсет дни ще са им необходими дванайсет тона храна, което също е прекалено неправдоподобно. Добави към тях носорозите, хипопотамите, конете, кравите и хилядите други животни. Невъзможно е осем човека да хранят всичките тези животни и да им чистят.

— И щеше да мирише доста. Да не забравяме и факта, че за да се залеят всичките континенти, е необходима пет пъти повече вода от тази, която е налична в момента на Земята. Стопяването на леда на полюсите може да потопи Флорида, но няма начин океаните да залеят планините.

Дилара беше впечатлена.

— Значи си наясно с някои от аргументите против библейската интерпретация.

— Не съвсем, но имам елементарни научни познания.

— Не всеки възприема буквално Библията. Някои хора виждат библейската притча като алегория. Но дори алегориите обикновено се раждат от реални факти. Затова има и алтернативни теории, обясняващи Потопа. Знаеш ли, че Потопът не е описан за първи път в Библията?

— Знам, че легендите за потопи се срещат често в много култури.

— Но библейската версия конкретно се базира на история, разказана хиляда години преди самата Библия да бъде написана. През 847 година археолозите открили каменни плочи с клиновидно писмо, чрез което била разказана легендата за Гилгамеш. Тази история за Наводнението забележително много прилича на библейската за Потопа, поради което някои историци са на мнение, че еврейските мъдреци, написали Стария завет, са взели легендата за Гилгамеш за първооснова на притчата за Ной.

— Това не решава проблема научно. Подобно нещо си остава невъзможно.

— В буквален смисъл, както е написано в Библията — не. Но през 1961 година Бил Райън, океанограф от Института по океанография „Уудс Хоул“, открил, че около 5600 година преди новата ера язовирната стена при Босфора се е пропукала и през нея са проникнали води от Средиземно море. До този момент Черно море е било сладководно езеро, разположено на сто и двайсет метра под морското равнище. Когато стената рухнала, се образувал водопад, петдесет пъти по-голям от Ниагарския, и запълнил цялото Черно море само за броени месеци. А сега си представи, че си селянин и си живеел на брега на Черно море по това време.

— Предполагам, че най-напред щях да потърся начин да евакуирам семейството си, животните и всичките си вещи и да си плюя на петите.

— Вероятно с лодка — каза Дилара. — С малко украсяване и няколко добавени чудеса, това като нищо може да е прераснало в легендата за Ной.

— Съгласен съм. Но това не обяснява как баща ти е открил Ковчега, как би могъл да е сигурен, че наистина е бил Ковчегът, как този Ковчег е оцелял в продължение на толкова хилядолетия и най-важното: какво общо има всичко това с предстоящата гибел на милиарди хора, както твоят приятел Сам Уотсън е твърдял.

Дилара се облегна в креслото си и погледна през илюминатора. Тя замислено поглади косите си. Локи се усети, че я зяпа, и извърна погледа си тъкмо преди тя да се обърне отново към него.

— При теб чашата винаги ли е наполовина празна? — попита внимателно Дилара.

— При мен чашата е твърде голяма. Просто се опитвам да се съсредоточа върху отговора. Така работя аз.

— И как ще стигнем до тези отговори?

— Сам е споменал името Хейдън. Трябва да има нещо общо с катастрофата на самолета на Рекс Хейдън. Уредих да погледнем отблизо мястото на катастрофата. Предполагам, че самолетът е бил свален и разбит нарочно.

— Нима е отново бомба?

— Не, свършило му е горивото и е паднал. Още не разполагам с много подробности, но винаги предпочитам да огледам мястото на катастрофата, преди да се заема с лабораторните анализи и с прослушването на записите от черната кутия. После ще отидем в Сиатъл.

— Защо?

— Там е седалището на компанията на Коулман. В офиса му може да има нещо, което да хвърли светлина върху последните събития. Ще се отбием и в офиса на „Гордиън“. Искам да говоря с моя шеф и да го информирам за случващото се. Разполагаме с един гений по възстановяване на информация — най-добрият, когото познавам. Той ще ни помогне с проучването.

— Звучиш ми доста надъхан.

— Нормално е, след като си се разминал на косъм със смъртта.

— След като оцелях при опита да взривят платформата, според теб те дали ще спрат да ме преследват? — В гласа на Дилара се долавяше най-вече безсилие и безпомощност, тъй като тя и Локи все още нямаха представа кои са загадъчните „те“.

Локи поклати глава.

— Извинявай, но ми се виждат упорити типове. Ето защо отсега нататък няма да се отделяш от мен.

— Мислиш, че не мога да се грижа сама за себе си ли?

— О, не се и съмнявам, че можеш. Но ако ще разгадаваме тази загадка, трябва да сме заедно. Помни, че сега искат да убият и мен. Може би дори и Грант, но за тях по-добре ще е да не си го и помислят.

— Защо?

— Ще се окажат между шамарите, ако се изпречат на пътя на Грант. Той не си поплюва. Има черен пояс по „Крав Мага“ и е експерт по всякакви оръжия, за които се сетиш.

— Да не говорим, че е огромен. Какво е „Крав Мага“?

— Израелска система за ръкопашен бой. А и с неговите хватки от кеча се получава смъртоносна комбинация.

— Бас държа, че е бил в специалните части. В кое подразделение? В „Делта“?

— Мога да ти кажа, но после той ще трябва да ме убие.

— Помня, че веднъж го гледах по телевизията. Беше напрегнат. А иначе има такова дружелюбно лице.

— Обикновено да. Но когато е бесен, е най-страшният кучи син, когото съм виждал.

Тя се наведе към него.

— Ами ти? Владееш ли „Крав Мага“?

— Грант ме е учил на няколко хватки. Мога да се справя, ако се наложи.

— Забелязах. — Тя го погледна в очите за миг, след което отново се облегна. — Тогава по-добре наистина да не се отделям от теб.

— Докато се опитваме да си изясним мистерията, има ли някой, който да държим в течение? Имам предвид — да му кажем, че си жива и здрава.

Тя поклати глава.

— Не, няма никой.

— Ами господин Кенър? — Локи хвърли поглед към пръстите й. Нямаше пръстен, а и тенът на кожата й беше равномерен — нямаше бяла ивица.

Тя проследи погледа му.

— Ах, да, ти знаеш, че моминското ми име е Арвади.

— Досега не бях обръщал внимание.

— Разведох се преди две години — отвърна тя. — Бях омъжена също за археолог. Знаеш как е, когато двама души не се виждат много често и пътуват отделно един от друг по целия свят. Не прекарват достатъчно време заедно. Реших да запазя фамилията, тъй като вече си бях изградила репутация с нея. — Дилара направи пауза. — А ти? Имаш ли семейство?

— По-малка сестра. Бяхме деца на военен. Баща ми е генерал от военновъздушните сили, още е на служба. Ръководи Агенцията за противодействие на заплахи към Министерството на отбраната. Не го виждам много често. На него му е безразлично моето професионално развитие. Като че ти и баща ти сте били много по-близки.

— Женен ли си? — попита го Дилара внимателно.

Той поклати глава.

— Вдовец съм — отвърна, без да се впуска в подробности.

Настъпи тягостно мълчание.

— Е, мисля да поспя малко — каза Дилара.

— Можеш да използваш моето място — разнесе се плътен глас зад Локи. Беше Грант. — Вече съм го затоплил. А и Локи ми каза, че си искала да научиш някои хватки на Пламъка, които са моя запазена марка. Когато се събудиш, ще ти разкажа за „Детонатора“. С негова помощ победих в първия си мач.

— Нямам търпение — усмихна се тя и отиде в задната част на самолета.

Грант зае нейното място.

— Харесва ми. Като ви слушах, май се поопознахте вече. — Грант смигна на приятеля си. Понякога прекаляваше със старанието си да намери на Локи спътница в живота след смъртта на жена му.

— Само си говорихме. — Локи погледна към Дилара. Тя се бе свила в креслото, затворила бе очи и се беше завила с одеялото. За първи път Локи я видя уязвима и почувства неустоимо желание, инстинкт да я защитава, да я вземе под крилото си. Когато се обърна, видя глуповата усмивка на лицето на Грант.

— Нали знаеш за приятелката ми?

— Жената, с която се запозна преди две седмици в Сиатъл, ти е приятелка?

— Тифани — уточни Грант. — Съвършена е.

— Колко пъти си излизал с нея? Два пъти?

— Знам, че още е рано, но тя притежава всички качества, за да стане госпожица Уестфийлд. Знаеш ли как се запознахме?

Локи се усмихна:

— В стриптийз бар?

— Във фитнес клуб. Тя работи в стриптийз бара само вечер.

— Като стриптийзьорка ли?

— Като сервитьорка — отвърна Грант с престорена досада. — Учи за медицинска сестра. Силна е, но е дребничка.

— Дано да не е прекалено дребна за теб. Ще я смачкаш.

— Трябва да я видиш на гладиатора. Леле! Аз я забелязах. Тя ме забеляза. Няколко дни само се гледахме, без да си кажем и дума. Накрая установихме контакт. Знаеш ли как?

— Как?

— Просто подехме разговор.

Локи отново погледна към Дилара, която вече беше заспала.

— Между нас няма нищо — каза той.

— Добре. — Грант като че ли не беше убеден.

— Ти непрекъснато ще ми натякваш, нали?

— О, да.

Локи въздъхна. Полетът щеше да е дълъг.