Емил Павлов
За да достигна себе си

на Олга

Какво е нужно

за отглеждането на красиво цвете,

да люби дните с аромата си,

да води празничното

шествие на пролетта?

 

Кой налива водата на слънцето

в дълбокото море на росата

и от него ли пие своите ноти

горският славей?

 

Откъде знае пъстървата

с малките точки червени,

къде точно сърби го поточето бистро,

за да го почеше?

 

Нали няма миг да настъпи, в който

децата на всички морета — вълните игриви,

ще изоставят внезапно

неуморните посоки на лодките,

отвързани от възхитения поглед на кея?

 

Разкажи ми, Време!

 

Отнеси ме високо нагоре,

над замразените в самотата си

горди върхове на земята

и в очите на планинската гъска пусни ме —

в тях да намеря

на животното диво следите,

избродирали върху земния плат

свободата си.

 

На снежинката в нежното бяло

научи ме с тишината да падам

в пируета на зимата,

семената повиващ

до усмивката на Март.

 

Открехвай ме нежно

с листенцата вишневи,

да пия жадно

на пчелата малка неуморната любов

до дъното на кехлибарените

медни улички.

 

И потопявай ме

в реката мъдра на спокойствието,

тъй както прекипяващият Юли

в омагьосаните гайди на Родопите

се сгушва.

 

С музиката на дъжда

засявай ме,

в щедрите прегръдки на пръстта

ми подарявай бъдеще.

 

Подслони ме, Време!

 

Посоките, в света на хората,

изследвах дълго

в търсене на знаците,

насочващи към моето призвание.

 

Край лъскавия праг на славата,

изкушаваща със кухата си вечност,

преминах,

но не спрях.

 

На суетата

в огледалото бездънно се изливах.

И спусках се по склоновете

стръмни на лъжата —

те не изискват никакво усилие.

 

Дълбаех в похотта с наслада

чак до грозното й изкривено дъно.

И робувах на плътта си.

Стопявах се в прегръдките

изгарящи на алкохола.

 

На сивите желания размерите безкрайни

обстойно мерех с дните.

И крачех из дълбоките подземия

на безличието,

ненамерил никъде следата,

отредена ми да я запълня.

 

Накрая дом за себе си издигнах

зад невъзможните стени на самотата.

И нито търсех вече,

нито чаках.

 

Докато в един следобед летен,

не се разтвориха очите ми отново

пред изящните пеперудени стъпки из въздуха.

 

Те ме викаха!

 

Спомням си, душата ми тогава

как от радост изкрещя и се разплиска.

 

Прозорчетата многобройни на красивото

са винаги обърнати към Бог

и се усмихват.

Помогни ми всяко да открия —

душата гладна да нахраня със обичане.

 

Едва сега узнах

най-съкровената измежду всички тайни —

че всичките многообразни форми,

със своите богати съдържания,

събрани заедно, разкриват образа на Бог!

Дай ми сили, Време,

мястото си в този образ да заема.

 

Долавям шепот

от градината с прозрачните слънца,

наречена Поезия.

Цветята й ме викат —

през грубите стени на тялото да се промъквам, —

възхитително вълшебни,

настоятелно в дома си ме приканват,

за да ги рисувам!

Но не зная как.

 

Покажи ми, Време!

 

По крехката посока на сърцето

все по-навътре, към началото

светлината си разливай,

за да достигна себе си!