Емил Павлов
За да има във после-то

Събирам отломки от разпиляното слънце

из мъртвеещата ти пепел.

Като безмилостна хрътка,

преследваща с ярост своята жертва,

все по-озъбено към поредния Ноев ковчег

доближаваш се.

 

Разчитам ясно, Ден,

необузданата лудост в очите ти,

поругаването на небесната дъга^[1],

изгарянето на слънцето и зная,

че на бъдния кораб, из строго подредените палуби,

нито един поет няма да бъде допуснат.