Уитли Стрийбър
Сивите (8)

Глава 8

Луис Крю не се беше обаждал на Роб Лангфорд от месеци, но Лангфорд се изненада от обаждането в нощта, когато беше действало „блестящото момче“. Беше карал дълго от Планината и сега се движеше внимателно по Лост Ейнджъл Роуд през хълмовете Боулдър, търсеше адреса, който му беше дал Крю. Никога не се беше срещал със собственика на къщата доктор Питър Симпсън, но доста често беше чувал Крю да го споменава. В тяхната област достъпът до информация се спазваше толкова строго, че подобно разделение беше нормално. Всички знаеха причината за това. Всъщност, след като ти я съобщяха, информацията ставаше център на живота ти, едничкото нещо, което не можеш да забравиш.

В далечната 1954, дълго преди да се създаде програмата за емпатите, бе имало кратка и не особено удовлетворяваща среща между президента Айзенхауер и триада сиви в една военновъздушна база в Калифорния. Президентът излязъл потресен. Казал, че ако се разкрие съществуването им, извънземните ще унищожат цялата планета.

Тази необикновена заплаха беше изградила непроницаема стена от тайнственост и беше вдъхновила заплетен лабиринт от поверителна информация. За съществуването на сивите знаеха съвсем малко хора.

Боб и Адам така и не отговаряха по смислен начин на въпросите, свързани с тази заплаха, което я правеше да изглежда още по-сериозна.

Роб откри къщата — бе разположена доста встрани от пътя — и зави по алеята за паркиране. Според разпоредбите беше с цивилни дрехи. Дори регистрационният номер на колата, която караше, принадлежеше на цивилно лице. Носеше фалшиви документи освен истинските си. Фалшивите бяха осигурени от военновъздушната част за специални разследвания и със сигурност щяха да издържат на полицейска проверка, ако случайно го спряха за каране с превишена скорост например.

Къщата на Симпсън не светеше, но вратата се отвори още преди да е позвънил. Очерта се високата фигура на господин Крю. Изглеждаше по-стар, бялата му коса като че ли беше станала още по-бяла.

Докато Роб влизаше в покритото с плочки фоайе, иззад Луис Крю се появи нисък мъж.

— Роб, това е доктор Пит.

— За мен е чест да се запозная с човек, превърнал се в легенда.

Симпсън се засмя.

— Бих искал да се запознаем при по-приятни обстоятелства. Заповядайте.

Минаха по дълъг коридор и влязоха в стая, пълна с книги. Учудващо, но доктор Симпсън четеше много поезия. Отключи малък кабинет. Роб видя счупен непознат апарат и се поинтересува какво представлява.

— Средство за квантова комуникация — обясни доктор Симпсън. — Предаваше сигнали между свързани частици^[1] и можеше да изпраща мигновено съобщения през цялата вселена. Но вече не.

— В криза сме от известно време — допълни Крю. — А бяхме постигнали доста голям напредък. Повратна точка, както мислим.

Предвид сериозността на заплахата, надвиснала над тях, и пълната неспособност на военновъздушните сили да предложат някаква защита срещу сивите, тези думи притесниха Роб, и то много зле.

— Каква повратна точка?

— Трябва да ви преместим на друго ниво, полковник — каза Симпсън. — Преразгледах досието ви и промених разрешенията ви за достъп до информация.

— Имате ли право да правите това?

Симпсън се засмя:

— Полковник, говорите с началника си — за пръв път през цялата ви кариера. Не е ли удивително?

Роб поклати глава.

— Може би прекаляваме с контрола върху информацията?

— Аз съм специалист от Разузнавателната агенция и председател на Научния комитет за специални изследвания.

„Специални изследвания“ беше събирателен евфемизъм за всички научни групи, работещи върху проблема със сивите.

Научният комитет, както знаеше Роб, надзираваше цялата операция, включително неговите собствени военновъздушни мисии. Мъжът, който обичаше поезия, наистина му беше началник.

— Как се променя задачата ми, сър?

— Ще стигнем и дотам. Но първо най-важното. Повиках ви тук именно с цел да ви покажа този апарат, защото трябва да разберете точно какво е правил, защо и от кого е бил унищожен. Предстои ви изпитание, полковник, по-предизвикателно от всички, пред които сте се изправили досега. Не мога да не подчертая важността му. След няколко секунди ще ви задам въпрос. Отговорът ви ще е решаващ.

— А ако отговоря погрешно?

Симпсън се вгледа в него. Много внимателно.

— Тази машина ни даваше възможност да се свържем с вида на господин Крю — каза той, — което ни е крайно необходимо, защото те ни предоставяха информация за Адам и Боб, която, честно казано, беше много по-задълбочена и ефективна от всичко, което е успял да измисли Майкъл Уилкис.

Роб осъзна, че току-що са му казали, че старият му приятел Крю е извънземен. Погледна го — стори му се блед в неясната светлина, която изпълваше стаята. Изглеждаше като човек. Но пък, от друга страна, Роб беше изчел достатъчно книги за НЛО, за да е чувал за високата руса раса от планета някъде в посоката на Плеядите.

— Ти си от вида, който уфонавтите наричат нордически.

— Нашият свят е много стабилен земеделски свят, с почти толкова земна маса, колкото Земята, но само с няколко милиона население.

— Но вие толкова приличате на нас. Каква е вероятността да се случи подобно нещо?

— Направихме ДНК проучвания — каза доктор Симпсън — Ние й расата на Крю сме се разделили преди сто и петдесет хиляди години.

— Но ние — излиза, че ние сме от същия вид? На две различни планети?

— Да, така излиза — кимна Симпсън — Най-странната част е, че ДНК следата е доста категорична. Не ние сме тяхна колония, а хората на Крю са наша колония.

— Но нали в миналото сме били примитивни? Как е възможно да сме колонизирали друга планета? Дори сега не сме способни даже да положим начало на такъв опит.

— Миналото крие повече тайни, отколкото предполагаме — каза Крю.

Роб започна да изрежда мислите си на глас:

— Всички тези развалини, които никой не разбира, строежи като египетските пирамиди и тези в Андите, невероятно огромната каменна платформа в Баалбек в Ливан — всички тези невъзможни от инженерна гледна точка постижения… дали това не би ги обяснило?

— Останки от загубената ни цивилизация, поне така смятаме.

— Легендите за потопа… потъването на Атлантида, войната в космоса, описана във Ведите…

— Изопачени спомени за загубени във войната познания. Тази война е запратила Земята назад към първобитните времена и е прекъснала връзката ви с нас. Книгата на Йезекиил в Библията е объркан запис на провалилата се спасителна експедиция от наша страна, след като построихме Голямата пирамида в Гиза. Трябваше да пътуваме физически, а това е невероятно бавно. Пътуването отне хиляди години на кораб, на който се смениха множество поколения.

— Голямата пирамида е датирана. Знаем кой я е построил.

— Знаете, че Хуфу е сложил знака си върху нея. Върнахме се със сила преди три хиляди и петстотин години. За кратко управлявахме Египет. Фараонът Ехнатон и жена му Нефертити бяха от нашия свят. Опитахме се да възстановим основната изгубена технология, която позволява пътуването на души през космоса. Пътуване, което отнема еони във физическа форма, може да се извърши за няколко мига от същество в енергийно състояние. Голямата пирамида всъщност е устройство, което прави това възможно. Египетските вярвания за пътуването на душата към Млечния път не са измислица, а митология, базирана на загубена наука.

— И проработи ли?

Крю кимна.

— Все още работи. Аз мога да я използвам да се прибера у дома, но никой друг не може да я използва, за да дойде дотук. — Той махна към потъмнялата конзола. — Този нов апарат има много възможности. Сред тях е и способността му да предава целия запис на нечия ДНК със скорост по-голяма от тази на светлината. По този начин може да се отгледа клонинг, като се използват стволови клетки и ДНК съвместимост. Като използва пирамидите на двете планети, душата може да преминава от едното тяло към другото. Ала сега това е невъзможно заради онова, което направи Майкъл Уилкис.

— Уилкис? Но защо?

— Преди да можем да отговорим на този въпрос — обади се Симпсън, — трябва да узнаеш малко повече за причината, която е довела сивите тук.

— Винаги съм мислил, че ни използват. Може би се хранят с нас по някакъв начин, който, изглежда, не наранява хората. Явно смятат това за абсолютно наложително.

— Те са тук, защото са в голяма беда — каза Крю.

Симпсън се присъедини към мнението му.

— Имат огромен проблем. Генетичен. Едва през последните няколко години успяхме да го разгадаем. Когато предприехме обстойно генетично проучване, се откриха всякакви видове нарушения, добавени гени, гени, вероятно привнесени от други видове, изкуствено създадени гени — генетично кошче за отпадъци, това представляват сивите — вид изкуствено същество. Ако искате вярвайте, но няколкото оригинални гена, които открихме, са поне на милиард години.

— Милиард?!

— Или повече. Вероятно много поведе. Явно в случая на сивите става дума за вид, толкова древен, че е изразходвал собствения си генетичен фонд. Като вид, сивите умират от старост.

Крю продължи:

— Всеки сив, когото сме намирали след катастрофите, общо петдесет и осем тела през последните шейсет години, страдаше от същото дегенеративно генетично заболяване, при които мембраната на клетъчното ядро се втвърдява и генетичният материал, който се съхранява вътре, не може вече да се използва от клетката. Тогава сивите подменят засегнатия орган с изкуствен заместител. С течение на времето всеки от тях се превръща в нещо като машина, киборг. Дори са създали протеза за мозъка си.

— Тогава защо да умират? От думите ви излиза, че разполагат с технологията да се превърнат в своя изкуствена версия. По същество безсмъртна.

— Колкото повече изкуствени части имат, толкова по-малко живи са. Знанията и интелектът се прехвърлят в изкуствения мозък, но това не става с чувствата. Сивите са придобили вид безсмъртие, но с цената на загубата на сърцата си. И всеки от тях е такъв. Непрекъснато си спомнят за загубените си сърца и единственото, което ги вълнува, е да си ги върнат. Сегашното им съществуване не е живот, а спомен за живот.

Роб беше присъствал на аутопсията на Боб. Той беше живо същество, но наистина със синтетична кожа, метални кости и разум, който се помещаваше не в мозък, а в силиконови влакна, които изпълваха главата му в сложни и заплетени форми, наподобяващи множествата на Манделброт. Но по структурата на черепа можеше да се види, че някога е съдържал естествен мозък.

— И за какъв дявол са долетели тук?

— Опитват се да спасят човечеството.

— Това пък какво значи?

— О, не става въпрос за алтруизъм. Поне не напълно. Те получават достъп до нашия богат и пресен генетичен фонд. В замяна ще ни спасят от екологичната катастрофа, която ще ни унищожи. Ако обединят силите си, и двата вида ще оцелеят. Ако останат отделени, и двата ще загинат.

— Тогава защо Майк Уилкис твърди, че са зли.

— Уилкис и другите като него са свързващото звено между корпорациите, правителствата и групата хора, които в момента управляват света. Той разглежда всяко действие, което нарушава тази структура, като акт на война, а действията на сивите крият подобна заплаха, и то значителна.

— Но какво всъщност правят те?

— Това е невероятната част. Чудото. Те знаят какво трябва да се направи, за да оцелеят. Имат нужда от достъп до нашите гени. Наясно са и какво трябва да се предприеме, за да се осигури нашето оцеляване. Трябва да намерим начин да оправим планетата си и да започнем да колонизираме други светове. Но това, което те не знаят, е как да постигнат тези неща.

Роб премести поглед от благото лице на Крю към внимателните, проницателни очи на Симпсън.

— А кой знае?

— Намерили са начин да дадат на свръхинтелигентно човешко същество достъп до колективния им разум. Според нас това е причината за приземяването им тази нощ. Започнали са процеса.

Роб усети потта да избива под мишниците му.

— И кой е този човек?

— Едно дете. Гените му са проследени през десетки поколения, за да се постигне изключителна интелигентност. Най-умната личност, която човечеството може да създаде. Когато го свържат към колективното си съзнание, той ще стане дори по-интелигентен от тях. Ще придобие интелект, който, както те се надяват, ще намери начин да спаси всички ни.

— Месия?

— Може да се каже и така.

— Но дали катастрофата с околната среда е реална? Това е само предположение. Ако не е така, излиза, че сивите имат нужда от нас, но не и ние от тях.

— Реална е.

— Не е глобалното затопляне, нали, защото.

— Глобалното затопляне е само едната страна на много сложен феномен. На шейсет и два милиона години настъпва цикъл на унищожение. Последния път, когато се е появил, е унищожил динозаврите.

— Но това е било преди шейсет и пет милиона години. Какво става, да не би автобусът да закъснява?

— Започнал е точно навреме, преди три милиона години. По това време земите, които днес са Централна Америка, са се издигнали от океана. Това дестабилизирало океанските течения и довело до днешното състояние на периодично колебание между студени и топли периоди. Броят на видовете е започнал да намалява още преди на Земята да се появи човекът и вече сме достигнали кулминацията. Ние сме завършени като вид в основни линии — поне що се отнася до природата.

— Но защо? И защо шейсет и два милиона години? Не разбирам. Кой или какво стои зад това?

— А, никой не знае. Сивите също са в неведение. Но се надяват, че тяхното гениално момче ще разбере. Разчитат, че то ще проникне в тайните на Всемира, Божия промисъл, както се казва, защото ако не успее да го направи, и двата вида ще изчезнат, макар и по различни причини. Дванайсет милиарда енергични и живи умове, всички жадни за живот, за любов, за деца — и всеки от тях е прав за едно: всеки от нас, независимо човек или не, е точно толкова значим, колкото се чувства.

— Сивите ще пристигнат на Земята със силите си през 2012, по времето, когато планетата ще започне да се пръска по шевовете — продължи той. — Те са се надпреварвали с времето хиляди години и сега всичко се отмерва от един часовник, който тиктака бързо. Така че или ще успеят да накарат това дете да открие отговора и да спаси планетата, или всички ще се провалим и ще загинем.

— Това звучи — ако трябва да бъда откровен — ужасно. Наистина ужасно.

— Е, вече знаеш причината за цялата тази тайнственост. За ужасната заплаха на сивите.

— Предпазват ни да не се паникьосаме и да се простреляме в крака.

— Или да не простреляме тях.

— Какво има Уилкис против всичко това? И как може да ги спре?

— Той и неговите хора виждат в този план инвазия, чисто и просто опит за завладяване. Сивите ще дойдат със силите си, ще ни избият и ще ни вземат планетата.

— И защо вярват в това?

— Не знаят. Не могат да са сигурни каква е истината. И се страхуват. — Крю погледна Роб. — Ти страхуваш ли се?

— Не съм сигурен.

— Добър отговор. Искрен. Ние също. Но Имън Глас — нали си спомняш, той беше първият емпат — чувстваше, че сивите наистина имат нужда от нас, а щом имат нужда от нас, няма да дойдат тук, за да завземат планетата.

— Но как Уилкис да ги спре?

— Първо ще убият детето. Това ще провали плановете на сивите, защото няма да имат време да селекционират друго такова дете, преди човешкият род да изчезне. Ако това се случи, очевидно е, че сивите ще ни оставят на мира.

— Обезлюдена земя? Това отговор ли е?

— Не напълно обезлюдена. Той и неговата група — те се наричат Тръста — смятат да спасят около милион. Онези, които смятат за най-подходящи да оцелеят.

— Един милион? От шест милиарда?

— Ще има и малцина оцелели освен тях, но този един милион хора, които Тръстът ще спаси, ще сформира ядрото на новото човечество — под диригентството на Тръста, разбива се. Техните милион оцелели ще включват представители на всяка раса, която според тях е ценна, всяка ДНК група, всички избрани, за да защитят адекватно в дългосрочен план човешкия генетичен фонд. Така научно обосновано ще се осигури продължението на вида, макар че идеята си е въплътен расистки кошмар.

— Но как това ще спре сивите?

— Подобна причина е възпряла сивите да посетят моя свят — каза Крю. — Нашият генетичен материал е твърде малко, за да им свърши работа. Те искат да създадат нова генетична основа за милиарди от своите. А това изисква огромен брой човешки донори. Един милион ще е безполезен за тях, така че те ще продължат по пътя си и вероятно ще умрат някъде из космоса.

— Тръстът не се състои от глупаци — каза Роб, — а и Уилкис разполагаше с неограничен достъп до Боб и Адам години наред. Познава сивите достатъчно добре.

— И по-скоро би докарал човешкия род до почти пълно заличаване, отколкото да живее със сивите при, както вярваме, поне равноправни условия. В крайна сметка този, който е по-надарен от тях и следователно способен да ги контролира, ще бъде човек. Те го правят с определена цел — да ни дадат основание за доверие.

— Но ако Майк е заключил, че животът със сивите не би си заслужавал, мисля, че трябва да имаме мнението му предвид.

— Злото е странно нещо. То произлиза от страха. Майк и неговите хора мислят за себе си като за спасители на човечеството. Но те са кръвожадни чудовища, които се готвят за геноцид.

Въпросът бе толкова сложен и мащабен, че на Род му беше трудно да го разгледа от рационална гледна точка, камо ли от морална.

— Ето го и въпроса към теб — каза Крю. — Този, който сме длъжни да ти зададем. Според теб кое е по-лошо? Да загинем като вид или да рискуваме със сивите?

— Помисли внимателно, преди да отговориш — посъветва го Симпсън.

Единственият възможен отговор веднага му стана ясен.

— Нямам право да взимам подобно решение. Никой от нас няма това право.

— Мина теста — каза Симпсън — Какъвто и друг отговор да беше дал, щеше да се провалиш. Сега обаче знаеш твърде много.

— Значи се разминах на косъм. — Лангфорд се усмихна.

— Не мисля — каза Симпсън. — Винаги съм те уважавал. Имаш добра, справедлива съвест. Осъзнаваш, че това решение трябва да бъде взето от всеки отделен човек. Онова дете, когато порасне, ще ни даде шанс да направим точно това.

На Роб му хрумна въпрос, толкова важен, че за момент се поколеба дали да го зададе. Но все пак накрая се осмели. Трябваше.

— Смятате ли, че те биха ни дали избор? Имам предвид, ако не пожелаем да споделим гените си с тях?

— Няма — отговори Симпсън. — Ще кажем „да“.

— Откъде си толкова сигурен?

— Сивите ще дойдат. Милиарди. Ще молят за живот. Ние ще се съгласим да им помогнем, това е заложено в човешката природа, защото в основата си сме добри. А това дете, дотогава ще е пораснало, ще ни помогне да постъпим правилно.

— Знаете ли, имам още един въпрос. Защо сме такива? Защо сме по-малко интелигентни?

— Разполагаме с по-малко знания. Загубили сме ги по време на онази древна война, забравили сме основното знание за законите, по които се развива светът, знание, което сивите са запазили непокътнато. Затова не можем да дадем обяснения за инженерните чудеса, които спомена — Баалбек и другите. Ние буквално сме забравили как сме ги построили.

— Опитваме се да те убедим в нещо, но имам чувството, че все още изпитваш съмнения — каза Крю. — Гледаш на целия този разговор с недоверие.

— Не ме разбираш правилно — отговори Роб. — Не виждам никаква алтернатива. Имаме шест милиарда живота за спасяване. Това е абсолютно невъобразима отговорност. Бедното дете — това момче… просто твърде много зависи от него. Знаеш ли как се чувствам? Чувствам, че без колебание бих дал живота си, за да го защитя.

— Може и да се наложи — намеси се Симпсън. — Защото Майк ще го преследва, ако научи за него, а Майк си го бива.

— Тогава да го обезвредим. Да изобличим приятелчетата му.

— Не можем дори да си помислим за подобно нещо — каза Симпсън. — Те са по-могъщи от нас. Както и да е, подобен опит би ни разкрил, а ние не желаем това. Но имаме късмет в едно нещо — Майк не знае нищо за детето. Изобщо няма представа, че сивите се опитват да спасят човечеството. Все още чака загиването на човечеството да разруши плановете им. А те са разиграли цялата ситуация добре, като умели познавачи — непрекъснато са го предупреждавали за екологичната катастрофа, за да го накарат да реши, че са безсилни да я предотвратят.

— А това дете? Страда ли?

— Дали страда? След като е толкова интелигентно? И само? Не мисля, че това е въпрос, на който може да се даде отговор.

— Значи ще го защитаваме. Можем да го направим. Но защо им беше цялата тази суматоха с „блестящото момче“? Да не би да са искали по този начин да го посочат?

— Изглежда, някоя триада не си е свършила работата. Не е толкова необичайно. Всъщност е сигнал за нас и ни носи доста информация. Разкрива ни, че детето е в Уилтън, Кентъки, и че вече са готови да започнат. От нас зависи да изпълним нашата част, да намерим момчето със собствените си методи и да му осигурим защита, каквато сивите не могат.

— И тази защита е?

— Отблизо, подкрепена от добро разузнаване. Тяхната способност да разбират какво става между група хора е доста ограничена. Те ще са там, ако някой изскочи от храстите, но само ние ще сме способни да видим развитието на заплахата.

Пит Симпсън се наведе напред и каза:

— Това ни води до новата ти задача. Ще трябва да ръководиш операциите си от военновъздушна база „Алфред“, Роб. От този момент. Заповедите ти са да намериш детето и да го защитаваш. Знаем, че е някъде в Уилтън. Може би дори на Оук Роуд, където е кацнало „блестящото момче“. Но не бъди твърде уверен в това. Сивите са много, много предпазливи, не забравяй.

Тримата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли, всеки поразен от усещането, че е повлечен от течение, което лесно може да се окаже достатъчно силно, за да го удави.

В предутринния мрак беше пристигнал черен триъгълен обект — летеше точно над дърветата, абсолютно безшумно. Преди петнайсет минути беше застинал над къщата. Сега се рееше отгоре, огромен и по-тъмен от самата нощ, триъгълник, дълъг стотина метра, широк седемдесет при основата… И беше само на няколко сантиметра над покрива.

В триъгълника, в ниската кабина, седеше жена в летателен костюм на американските военновъздушни сили и настройваше чувствително устройство. Всяка дума, казана долу, беше записана и предадена с кристална яснота.

Тоест, докато те говореха, Майк Уилкис слушаше. Седеше в комплекса в Индианаполис и даваше задачите на Лорън въз основа на чутото.

Това дете — о, Боже, то беше най-смъртоносното нещо на земята, най-опасното създание на света. Той трябваше да заличи Уилтън, Кентъки, от лицето на земята.

Или не. Първо трябваше да се увери, че е попаднал на точното дете. Да е абсолютно сигурен. Трябваше да е предпазлив.

Гледаше как Лорън сяда в мекия стол, който беше настояла да внесе в адската дупка на Адам. Гледаше и обмисляше как да формулира следващия си въпрос, най-важния въпрос, който щеше да зададе през цялата си работа със сивите.