Уитли Стрийбър
Сивите (6)

Глава 6

Лорън Глас се наслаждаваше на любовната игра с Теди Блейн — силна и настойчива с този як мъж. Като колега от военновъздушните сили, той беше предпазливо незаинтересован от секретната й работа и това правеше връзката им много забавна и лесна. Лорън планираше, докато е свързана със строго секретна дейност, да сменя любовниците си често. Нищо обвързващо — обвързването усложнява пазенето на тайни.

Когато й позвъни полковник Уилкис, тя реши да не вдига. Изхвърли звъненето от ума си и се съсредоточи върху топлината под завивките и невероятния млад мъж, който я любеше.

Звъненето премина във виене.

— О, Лорън — прошепна Теди, отпусна се върху нея и зарови лице в шията й, целуваше я нежно, притискаше бузата си о нейната.

— Обичам те — промълви тя и осъзна, че донякъде го мисли. Което значеше, че може би трябва да го зареже, съгласно теорията да не допуска никого твърде близо до себе си.

Виенето премина във вой.

Той се отдръпна, сякаш го убодоха с игла.

— Не мога да повярвам.

— По работа е — поясни тя: имаше предвид системата за достъп на компютъра, която се включваше автоматично, когато получеше секретно съобщение.

Но защо я търсеше точно сега в… божичко — беше три през нощта. Беше стояла в клетката шест часа вчера, бе чакала безрезултатно Адам. Изобщо не искаше да ходи пак там.

Отметна завивките и отиде да набере паролата. Появи се код от четири линии и тя ги разчете наум.

— Имат вирус — промърмори, като се помъчи да не издаде обзелия я ужас.

Съобщението беше спешно. Нещо не беше наред. Наистина не беше наред.

— Нека някой друг да го оправя.

— Трябва да отида — каза тя, отвори гардероба и започна да се облича.

— Госпожица Незаменима.

— За съжаление. — Тя си закопча дънките, наведе се и го целуна. — Ще се върна, любими.

Той я придърпа към леглото. За момент тя приседна. Целунаха се. Лорън го погледна в очите. После въздъхна.

— Знаеш правилата.

И внезапно осъзна колко силно мрази това, което прави — колко дълбоко и невероятно извратено й се струва… но пък обичаше тръпката и честно казано, харесваше Адам. Комплексът беше дупка, но на дъното й се намираше едно от най-невероятните същества.

Помисли си, че Адам може да не е добре, и се разбърза. Навлече небесносиния кашмирен пуловер и взе черното си кожено яке. Среса се набързо и излезе.

Не погледна назад към Тед. Когато се върнеше, той вероятно щеше да си е отишъл. Голяма работа — щеше да си намери друг, може би цивилен този път.

Не беше трудно за момиче на двайсет и шест. Но пък и работеше много. Доколкото знаеше, имаше само един човек на тази планета, който можеше да прави това, което правеше тя. Без съмнение имаше и други, но как да се открият? Военновъздушните сили не бяха успели да направят това, което я устройваше, тъй като означаваше, че сама може да определя условията си — повишение до чин полковник. Така че сега заповедите на Майк бяха по-скоро искания… но това беше едно от исканията, което със сигурност щеше да изпълни.

В асансьора насочи съзнанието си към работата. Какво би могло да се обърка? Искаше й се асансьорът да се спуска по-бързо. Слезе в гаража, качи се в колата и подкара към комплекса. Не беше далече. Тя не можеше да живее далече от Адам.

Уилкис я посрещна на вратата, което беше крайно необичайно.

— „Блестящо момче“ е кацнало в забранената зона и е имало цивилни очевидци — каза той. — Искам да го разпиташ за това.

— Защо?

— Как защо — защото е крайно необичайно.

— Нали разбираш, че те нямат идеята за споразумение? Не знаят какво представлява. Освен това непрекъснато се залъгват с новаци. Просто не виждаме да го правят, защото стоят в одобрените зони.

— Сигурна ли си?

— Ами ако ти кажа, че са необуздана, обичаща забавлението групичка от невероятно интелигентни, но странни хора? Как ти се струва?

— Първо, те не са хора. Второ, са не само невероятно интелигентни, но и изключително зловещи. И не изпитват емоции.

— Адам се натъжи, когато татко умря.

— Преструвал се е.

— Освен това той… не знам как да го кажа: не е човешка емоция, изобщо, но той е загрижен за мен.

— Проектираш собствените си чувства. Достатъчно по темата. Имаме работа. — И докато чакаха асансьора, добави: — Тече прехващане на „Блестящото момче“, между другото.

— И как да обясня това?

— Предай, че е приятелско предупреждение. Възможно е цивилните да имат камери. Може да стане пробив в сигурността и да не сме в състояние да го контролираме.

— Да бе! — Тя се подразни, когато Уилкис влезе с нея в асансьора — не обичаше да й се пречка, когато беше с Адам.

Вратите се отвориха пред контролната стая и тежката врата, която отделяше обителта на Адам.

Докато Лорън се събличаше, Анди отвори нов подготвителен комплект. Тя пусна пуловера си на пода и разтърка слепоочията си.

— Значи трябва да разбера защо тази триада е постъпила така?

Хвърли дрехите си пред двамата мъже. Нека гледат. Беше горда със себе си.

— Лорън, този път искам конкретна информация.

Тя остави Анди да покрие тялото й с геловете, които щяха да защитят всеки сантиметър от кожата й. През годините тя ставаше все по-суха и по-суха заради нулевата влажност на въздуха в клетката. На двайсет и шест имаше кожа на четиридесетгодишна. Намаза обилно лицето си с вазелин.

Ръцете на Анди я оставяха безразлична, но тя знаеше, че за него не е така. Знаеше го от начина, по който се обръщаше, когато приключеше, а бузите му пламтяха, бедното момче.

Навлече оранжевия костюм, дръпна ципа и пристегна защитата за врата. Анди й сложи шапката. После тя нахлузи тежките латексови ръкавици на ръцете си.

Изправи се пред стоманената врата.

Анди вдигна ръкава на костюма й и й би инжекцията.

— Извинявай. — Винаги го казваше. После я целуна, много бързо, по убоденото място.

Тя отвори вратата, пристъпи в преддверието и зачака. Вътрешната врата изсъска и се отмести.

Тя влезе в тайния си рай и ад, света на любов и ужас, който споделяше с Адам.