Уитли Стрийбър
Сивите (23)

Глава 23

— Здрасти, Крис — каза Кейтлин малко изненадано: Джефърсови обикновено се обаждаха, преди да се отбият.

Крис влезе в антрето и изтупа палтото си от снега. Изглеждаше угрижен.

— Какво те води насам?

— Къде е Конър?

— Долу. Подготвя поредната влакова катастрофа. Очевидно е имал неприятен ден. Защо?

— Трябва да поговорим. Къде е Дан?

— Дан — подвикна Кейтлин. — Крис е.

— Здрасти — поздрави домакинът, докато излизаше от кухнята. — Как е хавата? — После видя лицето на Крис. — Какво е станало?

Отидоха в дневната. Телевизорът гърмеше. Кейтлин го изключи.

— Днес имах класическо посещение от военновъздушните сили.

За какво говореше?

— Какво посещение?

— Не си добре запознат с уфоложката литература, разбира се. Не си прочел и дума от нещата, които ти давам, нали?

— Така си е — призна Дан.

— Днес имах посещение от военновъздушните сили. — Той ги изгледа поред, втренчено.

Кейтлин не знаеше какво да каже. Беше в пълно неведение.

— Добре, нека да ви дам малко предистория. Съществува митът, че когато има сериозни очевидци или записан видеоматериал, или нещо подобно, военновъздушните сили правят тайно разследване. Ясно ли е дотук?

— Да — отвърна Дан, — разбира се.

Кейтлин не беше сигурна, че иска да слуша по-нататък.

— И така, прибирам се значи в кабинета си след лекции и заварвам там някакъв полковник от военновъздушните сили и една жена… о, каква жена!

„О, не и още един изневерил“, помисли си Кейтлин. И попита:

— Нанси вкъщи ли си е? Знае ли за това?

— Да, ще дойде след малко. Приспива бебето. Но аз не можех да чакам — и след секунди ще ви стане ясно защо. Само чуйте. Влизам аз значи и полковникът разглежда „НЛО и националната сигурност“, която, ако не греша, ви подарих миналото лято.

— Добре де — каза Дан. — Почти съм сигурен, че е в библиотеката до „Ловци на духове“.

Говореше странно спокойно, толкова различно от обикновено, че Кейтлин се обезпокои.

Не искаше да й побеснява. И двамата се опитваха да превъзмогнат историята с Марси и им беше трудно. Тя искаше да му позволи да я люби, но засега не се чувстваше готова. Поне допреди няколко часа все още не беше готова.

— Както и да е, мисля, че тези двамата съвсем скоро ще цъфнат и у вас. И ще поискат да се срещнат с Конър.

— Как ли пък не — възкликна Кейтлин.

— Мъжът е едър, самоуверен. Но излъчва и нещо покровителствено. Още щом го видиш, ти става ясно, че е от разузнаването. Наистина внушителен тип. Жената — е, просто трябва да я видите. Излъчва нещо… нещо странно. Ако някога съм виждал човек, който би могъл да е пришълец в човешка форма, това е тази жена. Има огромни вторачени очи и е много, много неподвижна. Просто седи и се взира в теб, и имаш странното усещане, че по някакъв начин прониква в мислите ти.

Всичко това започваше да звучи налудничаво дори и от устата на Крис.

— Уплашен си — каза Кейтлин. — Защо?

— Отначало не осъзнах за какво става въпрос и… просто ми се изплъзна от езика. Казах им нещо, което според мен не трябваше да им разкривам. Че Конър е гений.

— Но те са разпитвали за НЛО — намеси се Дан, — така че какво значение има?

— О, не, те изобщо не споменаха НЛО. Разбира се, че не. Те не постъпват по този начин. Разпитваха дали в колежа има надарени деца — уж за някаква програма на военновъздушните сили.

Кейтлин не можа да се сдържи и се засмя. Крис я изгледа ядосано и тя млъкна.

— Достатъчно ми се смяха — каза Крис тихо. — Работата е сериозна.

— Те всъщност не споменаха НЛО, така ли?

— Да, Кейтлин, изобщо не споменаха за НЛО.

Телефонът иззвъня, Кейтлин взе слушалката и отиде в кухнята.

— Здравей, Нанси.

— Много вали. Няма да дойда. Той разказа ли ви?

— Мисли, че военновъздушните сили се интересуват от Конър заради НЛО-то. Много е изнервен.

Не каза, че според нея е започнал да превърта — все пак Нанси имаше бебе. Пък и Крис най-вероятно щеше да се оправи до сутринта. Държеше се странно всеки път, когато на някой от сайтовете на уфоманиаците се появеше голям доклад за НЛО — а проверяваше сайтовете всеки ден.

— Истината е, че военновъздушните сили търсят гении за някаква тяхна програма — каза Нанси. — Версията на Крис е, че тайно разследват НЛО.

— Е, радвам се, че им е казал за Конър. Може да му дадат стипендия.

— Не бързай, Кейтлин, Това е някаква военна програма. На твое място първо бих проверила за какво точно става дума.

Кейтлин нямаше нищо против военните. Но пък, от друга страна, щеше да защити Конър от всякакво чуждо вмешателство.

— Разбира се — потвърди тя.

— Между другото, Крис пие ли?

— Не, не поиска, а и аз не му предложих. Дан се беше отрязал в „Пийп“ онзи ден и скрих всичкия алкохол в гаража.

— Заради историята с Марси ли? Да, чух за това.

Господи, колко малък свят и колко много клюкари!

— Имаш предвид, че получи постоянното назначение ли?

Последва миг тишина, после Нанси каза:

— Честито между другото.

— Ще отложим празненството, докато не получим официално потвърждение. Искаш ли да пратя твоя да се прибира?

— Да, моля те. Преди да са дошли извънземните.

Кейтлин се върна в дневната. Дан и Крис се гледаха като опечалени на погребение.

— Нанси се обади, Крис. Каза да се прибираш.

— Кейтлин — каза Дан. — Аз съм това, което се нарича „похищаван“. И ти също.

Тя седна.

— Пак ли? Виж, Дан, това са глупости. Никой не е бил похищаван от извънземни, защото няма извънземни, поне не тук и сега. Признавам, че записът е странен, но ние не сме замесени по никакъв начин.

На вратата се позвъни — и кой знае защо, я побиха тръпки. Възцари се тишина. Дан стана да отвори.

Кейтлин го изпревари.

— Аз ще отворя.

И отвори.

 

 

На четвърт миля оттам Майк Уилкис клечеше в снега и наблюдаваше къщата на Келтънови, Умираше от студ, въпреки че си беше купил дебели ботуши, ръкавици и яке. Вече знаеше плана на къщата, след девет беше разбрал, че и двете момчета спят в една стая, а още преди това — че кучето е доберман и че никой в къщата не е в състояние да му се противопостави, ако се наложи да действа със сила.

Трепкащи светлини привлякоха погледа му към пътя. Приближаваше се кола — бавно си проправяше път през снега. Той се отдръпна назад, да не би случайно светлината от фаровете да се отрази в лещите на бинокъла за нощно виждане. Не видя каква марка е колата, но пък видя, че в нея има двама души.

Колата зави и фаровете угаснаха. Това означаваше, че колата е спряла или пред къщата на Джефърсови, или пред тави на Калаханови. Стори му се странно и реши да проучи по-подробно, така че предпазливо тръгна сред дърветата.

 

 

Над главата му тримата Крадци наблюдаваха сияещите енергии на всички на Оук Роуд. След смяната на орбитата на сателита бяха в бойна готовност. Гледаха трептящата тъмнина под тях, виждаха движението на полковник Уилкис между дърветата. Бяха обезпокоени от присъствието на Уилкис тук. Но той не проявяваше интерес към, къщата на Калахан. Кошерът ги беше инструктирал да го оставят на мира, ако не застрашава Конър пряко. Всъщност беше добре да го оставят да действа. Може би се беше хванал на въдицата им.

 

 

Майк се върна на първоначалната си позиция. Беше искал да види дали колата е военна. Не беше. Не само това, ами и беше паркирана пред къщата на Джефърсови, Заключението му бе просто: да продължи с изпълнението на плана си.

 

 

Кейтлин се смая, като видя на вратата същите хора, за които беше говорил Крис. Бяха целите в сняг и тя веднага ги покани да влязат.

В дневната Крис — усмихваше се дружелюбно — ги запозна. Поне отчасти беше прав за жената. Имаше огромни очи, беше красива и Кейтлин веднага разбра, че партньорът й полковник Лангфорд е влюбен в нея до уши. Беше ли странна? Ни най-малко.

Гостите започнаха да обясняват за специалната програма на военновъздушните сили за деца с висок интелект.

— Момент — каза Кейтлин. — Дайте да се разберем. Значи вие включвате Конър в тази учебна програма. Това обвързва ли го в бъдеще с военновъздушните сили? В някаква специална школа ли трябва да отиде?

— О, не — отвърна госпожица Глас. — Всъщност аз ще го посещавам всеки ден и ще разглеждаме някои ускорени курсове по тематиката, за която говорихме.

— И отново се връщаме на първоначалния въпрос — добави Дан. — Ще да бъда откровен. Искаме писмено точните ви намерения спрямо Конър. И искаме да присъстваме при всяко ваше посещение.

— И защо просто не ни кажете истината? — обади се Крис. Лорън Глас се обърна към него и за миг Кейтлин съзря в окото й потреперване, което със сигурност не беше нормално. Стори й се, че знае защо. Момичето явно беше свръхнадарено, някакъв вид екстрасенс. Около тези хора имаше аура.

— Истината е, че имаме проблем с някои важни засекретени задачи и страната има нужда от най-добрите си умове, за да го разреши.

— За оръжия ли става въпрос? — попита Дан.

— Господине — намеси се полковник Лангфорд, — мога само да кажа, че не бива да разкриваме подробности.

— Не пред нас — подигра му се Кейтлин. — Пред единайсетгодишния ни син. Не мисля, че казвате истината.

— Да — подкрепи я Крис. — Точно така.

Лорън Глас застина и пребледня. Големите и очи блеснаха от потиснат гняв.

— Извинявайте, но мисля, че е време да си вървите — каза Дан. — Защото подозирам, че сте тук във връзка с НЛО и извънземните, с похищенията и така нататък, а намерението ви да замесите сина ни във всичко това направо ме плаши.

— Мен също — каза Кейтлин и стана. — Хайде да не си губим повече времето взаимно. И не се доближавайте до сина ни, защото ако разбера, че сте го направили, ще ви докладвам в полицията.

Лорън и Роб се спогледаха отчаяно.

— Госпожо, господине — ние можем да говорим с него. Можем да се приближим до него. Имаме правото.

— Стига вече! — Дан изгуби търпение и тръгна към стълбите… и Кейтлин внезапно осъзна какво се кани да направи.

— Дан!

— Госпожо, синът ви е най-интелигентното живо човешко същество понастоящем — почна Лорън Глас. — Моля ви, изслушайте ни. Аз съм единствената, която може да му предаде това, което трябва.

Дан се върна, ръката му бе пъхната в джоба.

— Пистолетът ми е по-голям от твоя — заяви полковник Лангфорд с ужасяващо спокойствие. — Остави го на масата. — Посочи масичката за кафе. — Веднага, Дан.

Дан извади пистолета и го сложи на масичката.

— Прави сте — продължи Лангфорд. — Това е свързано с някои необичайни тайни.

— Най-накрая — каза Крис.

— С Кейтлин ни събраха като деца — отпаднало каза Дан. — Вкараха ни в някакво тъмно, подобно на утроба място. Допускам, че може би знаете за какво става въпрос.

— Аз също имам някои странни спомени — добави Кейтлин. — Но нищо…

Млъкна. Не знаеше какво повече да каже.

— Смятаме, че сте били отвлечени заедно, така че благодарение на процес, който не разбираме, по-късно да се ожените и да заченете Конър.

Устата на Кейтлин беше толкова суха, че едва можеше да говори. Не си спомняше нищо за никакви пришълци, когато беше дете, дори не беше познавала Дан, когато бяха живели в Мадисън. Гневът — и страхът, — който изпитваше към тези хора, защото очевидно бяха най-безочливи лъжци, прерасна в надигащ се ужас.

— И Конър е най-умният човек на света? — попита тя.

— Може да има и други, разбира се. Но той е един от тях, а те са наистина малцина. Поне в нашата страна със сигурност е най-умният.

— Това не ме изненадва. Но колкото до мен и Дан — срещнах Дан години след като сме живели в Мадисън. Така че това са измислици.

Лорън Глас се усмихна отново. Беше човек с хиляди различни лица, както се стори на Кейтлин. Сегашното й смесваше, както й се стори, презрение с гняв, прокрадващи се иззад усмивката. А и колкото повече човек гледаше очите й, толкова по-странни му се струваха.

— Конър е изненадващо добър по физика — обади се Крис. — Посещава курсове за напреднали в университета и работата му е… как да го кажа? Красива. Прекрасно е да се наблюдава и проникновението му в математиката.

Лангфорд заговори с авторитетен глас:

— Господин Калахан, госпожо Калахан, въпросът е, че синът ви е предвиден да бъде точката на контакт между човечеството и една много, много стара и наистина гениална галактическа цивилизация.

На Кейтлин изведнъж й се зави свят. После нещо избухна в мозъка й. Значеше ли това, че брътвежите на Крис не са безсмислици?

Нещо се надигна в сърцето й, усещане за освобождение, сякаш някаква част от нея досега беше заключена, но в този миг бе получила свободата си.

За свое собствено изумление тя замахна толкова бързо, че нямаше време да се удържи, и зашлеви полковника през лицето.

Никой не продума. После Дан се разтрепери. За момент изглеждаше, сякаш ще изпадне в някой от пристъпите си, но после се разсмя. Тихичко. Очите му бяха здраво стиснати, в миглите му блестяха сълзи.

Лорън Глас ахна.

Полковникът потърка бузата си и каза:

— Разбираема реакция.

— Извинете! Аз просто… Дан, спри, моля те.

Той си пое дълбоко дъх. После още веднъж.

— И какво ще правим сега?

— В смисъл?

— С нашето момче. Кой е той? Кои сме ние?

— Позволете да ви дам един съвет — намеси се Лангфорд. — Приемете нещата, каквито са. Не се тревожете за сина си. Той е добре защитен.

— Той има нужда от защита — възкликна Кейтлин. От друга страна, това бе очевидно. Разбира се, че Конър трябваше да бъде защитен, също както и неговата тайна. — Не бива да казвате на никого за това.

— Естествено. Нали се опитахме да го скрием дори от вас.

— Това трябва да стане публично достояние. Аморално е да се крие. — Лицето на Крис сияеше от фанатизъм и възбуда.

В ума на Кейтлин внезапно изплува зловещата мисъл, че той може да излезе по телевизията с тъпия видеозапис.

— Животът на Конър може да зависи от това — каза тя. — Помисли, Крис. Помисли колко различни фанатизирани групи ще пожелаят смъртта му. Колко много правителства ще се страхуват от могъществото му.

— Хм, не бях помислил за това.

— Елате да видите страшната влакова катастрофа на всички времена — викна Конър от вратата; ризата му беше изцапана с боя, беше си нахлупил стара железничарска фуражка. — Гибел на релсите! Елате и вижтеее… — После видя двамата непознати. — О, извинете.

Влезе в стаята.

— Това е Конър — каза Дан. — Това са, ъъ, господин Лангфорд и госпожица Глас. Те са от, ъъ.

— От енорията на „Свети Франциск“ — каза полковник Лангфорд. — Набираме средства за благотворителност.

— Е, моментът май не е най-подходящият за катастрофа… Но пък е страшно хубава!

— Конър има влакчета — обясни Дан, като видя неразбирането, изписано на лицата им. — Много обича да ги блъска.

Конър отстъпи към вратата. Беше усетил някаква студенина около гостите. Със сигурност не бяха от най-приятните хора на света. Но всичките му подозрения се изпариха, когато полковникът каза:

— С удоволствие ще видим катастрофата.

— Чудесно. Подготвях я сума ти време.

— Конър, написа ли си домашните? — попита Крис, докато всички слизаха към стаята му.

— Разбира се — отговори той. — Намерих нов начин за интегрални изчисления, браво на мен.

— Какъв начин?

— Нямам представа! Хвърли едно око и виж дали става така. — Той взе една оръфана тетрадка и я тикна в ръцете на Крис. — А сега позволете да ви представя Голямата катастрофа от далечната деветдесет и седма. Хвърли поглед към Лорън. — Далечна за мен, нали разбирате.

— Конър, това е невероятно — каза Лорън, докато разглеждаше влакчетата. — Роб, погледни. Виж как е изпипано!

— Радвам се, че ви харесва — каза Конър. В гласа му прозвуча нещо, което Кейтлин познаваше много добре. Тези двамата ги очакваше изненада.

 

 

Майк Уилкис се върна в колата си. Снегът валеше все по-силно и той не можеше да рискува да го затрупа. Беше обработил няколко от децата, но му трябваше и тази нощ, за да довърши започнатото. Искаше му се проклетите Келтънови най-сетне да си легнат. Реши, че има около час. После нямаше да има друг избор, освен да се откаже от плана.

Това не беше добре. А можеше да се окаже и фатално.

 

 

Докато Кошерът се тревожеше за президента, тримата Крадци бяха разтревожени от факта, че Майк Уилкис е близо до Конър.

Адам също беше с тях, подготвяше се за това, което щеше да се случи тази нощ. Долови познат глас. Лорън беше наблизо. Отмести вниманието си от Уилкис. Кошерът искаше той да сгреши и това изглеждаше добра идея. Но Адам имаше нужда Лорън да се махне оттук, и то бързо. Това, което предстоеше, изискваше пълно уединение.

Преплава над заснежените полета и през двора на къщата на Калаханови. После оформи ярка картина как снегът затрупва колата й и я изпрати в ума й като струя дим.

 

 

Влакчето тръгна по релсите, а Конър се зае със звуковите ефекти: свирка и пуфтене. После бутна една от линиите и тя се откачи.

В следващия момент прекрасният черно-месингов парен локомотив стигна до разместената релса и тупна посред възхитително изработения малък град. Повлече се по главната улица, разбиваше магазини, събаряше улични лампи, блъскаше хората.

— Еха! — възкликна Роб в тишината, последвала този изключително реалистичен инцидент.

— Защо го направи? — попита Лорън.

— За да мога да го построя наново по нов начин. Хей. Сетих се нещо. Ще се връщате ли в града тази вечер?

— Да, живеем в града.

— Понеже снегът бавно затрупва колата ви. Всъщност бързо де.

 

 

Мислите трябваше да се набутват в ума на Лорън, но момчето просто ги засмукваше. Адам го огледа с уважение — наперено малко създание, аурата около тялото му бе невероятно по-сложна и цветиста от аурите на другите.

Адам се приготви да умре.