Джон Голсуърти
Бившият номер 299

1

Управителят беше объркан. Човекът се усмихваше така особено. Няма и съмнение, че с образовани затворници, като доктори, адвокати и свещеници, не можеш да се разделиш без известно неудобство. Тук няма как да отпратиш с обикновеното: „Дай си ръката! Надявам се, че ще вървиш по правия път и ще имаш късмет!“ О, не! С изтичането на присъдата джентълменът възприемаше отново равноправно държане, преставаше да е само един номер, преставаше да е име без обръщение, към което законът и вестниците, с тяхното безпогрешно чувство за редно и нередно, го свеждаха веднага след, а понякога даже и преди обвиняемият да бъде осъден. Номер 299 беше отново доктор Филип Рейдър, облечен в костюм от тъмносив туид, строен и гъвкав, със стоманеносива коса, пусната навреме да порасне, за да е готов за външния свят, с дълбоко хлътнали бляскави очи и особена усмивка. Изобщо труден случай. И управителят внезапно реши да каже само едно „Е, довиждане, доктор Рейдър!“, но установи, че протегнатата му ръка не влиза в допир с каквото и да е.

Значи така, а — този излиза предизвикателно настроен. Управителят сметна това за прекалено, след като онзи е прекарал при него повече от две години, и мислено се върна назад в спомените си за затворника: Незаконен аборт! Необщителен. Поведение — примерно. Сведенията на свещеника: с този нищо не става, или нещо подобно. Работата — в книговезницата. Точно така! Но над всичко оставаше споменът за една висока, гъвкава фигура, с широка вълча крачка по време на разходка. Ето го сега пред него! В този момент високият управител се почувствува някак странно недорасъл. Прибра ръката си от не дотам гордото й уединение и с един жест сложи край на срещата. Устните на номер 299 се раздвижиха:

— Това ли е всичко?

Свикнал докрай да го наричат „господине“, управителят почервеня. Но тонът, с който му говореха, бе толкова изискан, че реши да не прави въпрос.

— Да, това е всичко.

— Благодаря! Довиждане!

Очите блеснаха изпод веждите, устните се свиха в усмивка под дългия, тънък и леко извит нос, човекът се отправи с широки леки крачки към вратата. Не се чудеше къде да си дене ръцете. Излезе безшумно. По дяволите! Този тип сякаш искаше да му каже: „Нещастнико жалък!“ Управителят огледа кабинета си. Много особена професия имаше, ама наистина! На прозорците имаше решетки, защото рано сутрин тук водеха непокорните затворници. Пъхна ръце в джобовете и свъси вежди.

Отвън, облечен в сива униформа, строен и посивял, главният надзирател тръгна пред номер 299 със сноп ключове в ръка.

— Всичко е наред — рече той на облечения в синя униформа портиер. — Номер 299 излиза. Има ли кой да го чака?

— Не, господине.

— Добре. Отваряй!

Ключът изщрака в ключалката.

— Довиждане — рече главният надзирател.

Освободеният затворник се усмихна и кимна. Обърна се към портиера, отново кимна и мина между тях, като си слагаше меката сива шапка. Ключът отново щракна в ключалката.

— Усмихнат! — отбеляза портиерът.

— Хладнокръвен тип — отвърна главният надзирател. — Но казват, че бил умен човек.

В гласа му се четеше недоволство, даже изненада, сякаш казвайки това, е останал длъжен на бившия затворник.

Освободеният затворник вървеше, без да бърза, по средата на тротоара с ръце в джобовете. В този октомврийски ден слънцето светеше притулено. Улиците бяха пълни с хора, тръгнали да търсят къде да обядват. Тези от тях, които случайно спираха поглед върху този минувач, отместваха веднага очи, също както пръстът отскача от нагорещено желязо.

2

Този ден свещеникът на затвора беше свободен и отиваше в града. На перона той видя едно лице, което му се стори познато под сивата шапка.

— Точно така — рече някакъв глас. — Номер 299, Рейдър.

Свещеникът се изненада.

— О, а! — запелтечи той. — Струва ми се, днес трябваше да излезете. Надявам се, че…

— Благодаря, много благодаря!

Влакът пристигна с трясък. Свещеникът влезе в едно третокласно купе. Бившият номер 299 го последва. Свещеникът почувствува шок. Помисли си: съвсем непривично за един затворник! А този затворник, до когото не бе успял да стигне през двете изминали години, винаги го караше да се чувствува неудобно. Ей го на̀, отсреща. Седи, обръща страниците на вестника си, пуши цигара, сякаш са съвсем равни. Като отпусна надолу собствения си вестник, свещеникът се загледа през прозореца, като се опитваше да избере някаква линия на поведение, а после почувствува, че го оглеждат, и хвърли бърз поглед към човека отсреща. Лицето на онзи сякаш казваше: „Чувствуваш се малко неудобно, а? Но не се тревожѝ! Към теб нямам лошо чувство. И на теб не ти е лесно.“

Като не можа да намери подходящ отговор на погледа, свещеникът забеляза:

— Приятен ден. Хубава местност, нали?

Бившият номер 299 обърна своите бляскави очи навън към местността. Въпреки усмивката си, човекът изглеждаше гладен и свещеникът попита:

— Ще вземете ли сандвич?

— Благодаря…

— Извинете, че ви питам — рече след малко свещеникът, докато издухваше трохите от коленете си, — но какво ще правите сега? Надявам се, че ще…

Как да го каже? „Ще обърнете нова страница?“ „Ще се поправите?“, „Ще тръгнете по правия път?“ Никак не вървеше и затова взе цигарата, която му предлагаше бившият номер 299. Човекът също говореше. През цигарения дим думите идваха бавно, сякаш все още нямаше навика да говори на този език.

— Тези две години бяха безценни.

— Да? — каза свещеникът с надежда в гласа.

— Чувствувам се великолепно.

Свещеникът се обезсърчи.

— Искате да кажете, че не съжалявате… че не сте, ъ…

— Безценни.

Този израз на лицето отсреща изпълни свещеника със съжаление. Беше хладен, странно усмихнат. Никакво смирение. Той ще разбере, че обществото не понася такова отношение. В никакъв случай! Ще го постави на мястото му.

— Боя се — каза меко той, — ще се убедите, че обществото не прощава лесно. Имате ли семейство?

— Жена, син и дъщеря.

— Как ще ви посрещнат?

— Не мога да ви кажа. Просто не зная.

— А приятелите ви? Искам само отчасти да ви подготвя за това, което ви очаква.

— За щастие имам собствени средства.

Свещеникът бе поразен. Какъв късмет! Или пък нещастие?

— Ако се пречупвах, вашият затвор щеше вече да ме е пречупил. Още една цигара?

— Не, благодаря.

Свещеникът много се опечали. Винаги е казвал, че докато волята им не се пречупи, с тях нищо не може да се направи. Колко жалко е да видиш човек, посрещнал голямата поука така непреклонно. И като вдигна вестника, той се опита отново да чете. Но тези очи пробиваха сякаш дупки през хартията. Неприятно. Съвсем неприятно!

1

Във вътрешната стая на малка къща близо до Кралската ботаническа градина госпожа Филип Рейдър стоеше вторачена в телеграмата, която държеше в ръката си. Сякаш държеше паяк, а от паяци тя имаше вроден ужас. Синът й, който до скоро седеше срещу нея, бе скочил, а дъщеря й внезапно престана да свири Вариациите на Брамс по тема на Хайдн.

— Казва, че тази вечер!

Момичето отдръпна ръцете си от клавишите.

— Тази вечер! Аз смятах, че другия месец. Съвсем в стила на баща ми — без никакво предупреждение!

Синът извади механично лулата си и започна да й лъска чашката. Имаше свежо лице, руса коса и малка глава.

— Защо не ни предупреди да го чакаме в Лондон? Той трябва да разбере, че е необходимо да постигнем някакво споразумение.

Дъщерята също стана и се облегна на пианото — беше дребничка, с гъста, тъмна, късо подстригана коса.

— Какво ще правим сега, мамо?

— Джак трябва да отиде и да предупреди Мейбъл и Родерик да не идват тази вечер.

— Това добре, ами ако той остане тук? Той знае ли, че и двамата с Берил сме сгодени?

— Струва ми се, му писах в последното си писмо.

— А ти мамо, какво ще правиш?

— Толкова е внезапно… просто не зная.

— Това е непочтено! — рече момчето с ожесточение.

Сестра му вдигна падналата на пода телеграма и погледна откъде е изпратена.

— Та той може всеки момент да дойде. Джак, побързай! Не може ли да разбере, че тук никой не знае за станалото?

Госпожа Рейдър се обърна към огъня.

— Баща ви знае само себе си.

— И все пак той трябва да разбере, аз ще го накарам…

— Доктор Рейдър, госпожо.

Бившият номер 299 стоеше усмихнат при вратата, която слугинята затвори след него.

— Е, Берта? — рече той. — Е, Берил! Е, Джак!

Отвърна му само дъщерята.

— Е, татко! Можеше да ни предупредиш по-рано.

Бившият номер 299 се вгледа поред в лицата им.

— Горчиво лекарство се дава без предупреждение. Как сте?

— Съвсем добре, благодаря. А ти?

— Никога не съм се чувствувал по-добре. Животът в затвора е много здравословен.

Като насън госпожа Рейдър пресече стаята. Подаде непохватно ръка. Бившият номер 299 не я пое.

— Тук е доста приятно — рече вместо това той. — Може ли да се измия.

— Джак, заведи баща си в тоалетната!

— В банята, ако обичаш!

Синът, който стоеше при прозореца, погледна усмихнатото лице на баща си и тръгна пред него.

Първа заговори госпожа Рейдър — слаба, бледа, тъмнокоса жена:

— Бедният Филип!

— Невъзможно е човек да го съжалява, мамо. Никога не е било възможно. И не забелязвам особена промяна, ако не се смята това, че няма мустаци. Аз тебе съжалявам. Той просто не може да остане тук. Та нали всички знаят, че си вдовица.

— Хората обикновено знаят повече, отколкото показват, Берил.

— С нищо не са го проявили. Не можа ли да ни попита.

— Такова нещо и през ум не му е минало.

— Той не помисли за нас, когато извърши онова ужасно нещо. А излиза, че го е направил съвсем безвъзмездно, освен ако… Мамо, понякога съм си мислела, че той просто е бил принуден да го направи. Освен неин лекар, той е бил и неин любовник!

Госпожа Рейдър поклати глава.

— Щеше да ми каже. Баща ви винаги е бил прав за себе си.

— Какво да правя с Роди?

— Трябва да почакаме.

— Ето го Джак. Е?

— Къпе се с толкова гореща вода, колкото може да понесе. Каза ми само: „Това е първото нещо, което прави човек, когато влиза в затвора и първото, което прави, когато излиза оттам. Има симетрия, нали?“ Трябва да му занеса чаша кафе. Това е истинско безобразие! Прислугата няма как да не се сети, че един доктор Рейдър, който, пристигнал-непристигнал, влиза в банята, е баща ни.

— Комично, нали?

— Така ли? Той просто не знае какво е това срам. Готов е на покрива да се качи и да се разкрещи. А аз си мислех, че положително ще замине за чужбина.

— Всички така смятахме.

— Човек би го съжалил, ако е сломен. Но той изглежда ужасно горд със себе си. А неговото престъпление е така отвратително — как да го кажа на Мейбъл? Ако й кажа, че е бил в затвора, тя ще помисли сигурно, че е направил нещо още по-лошо. Мамо, моля ти се настоявай веднага да си отиде. Можем да кажем на прислугата, че е някакъв чичо, който… който е бил в контакт с едра шарка.

— Мамо, ти му занеси кафето… О боже, ти не можеш да направиш това, ако наистина ни е чичо! Джак, кажи му, че никой наоколо не знае и мама няма да може да го понесе. Побързай! Вече е шест и половина.

Синът прекара пръсти през гладко сресаната си назад коса. По младото му лице се четеше отчаяние.

— Наистина ли?

Госпожа Рейдър кимна.

— Кажи му, че ще тръгна с него, където и да отиде, че винаги съм предполагала, че ще уреди нещата по този начин, че така всичко е… много тежко… — тя сложи ръка на устата си.

— Добре, мамо! Ще не ще, ще го накарам да разбере. Но недей казва нищо на прислугата. Ами ако трябва ние да си отидем? Тази къща е негова.

— Наистина ли, мамо?

— Да. Купих я с негови пари, с пълномощното, което ми остави.

— О, колко ужасно е това!

— Всичко е много ужасно, но ние трябва и за него да мислим.

Момичето разтърси къдри.

— Наистина не може да се каже, че го приехме особено топло. Но татко винаги е бил много затворен в себе си. Не трябва да очаква от нас да започнем да се лигавим около него. Не само той е преживял тежки моменти. И ние страдахме.

— Да отивам ли?

— Да, занеси му кафето. Побързай, момчето ми, и бъди мил с него.

Синът каза с младежка непреклонност:

— О да, ще бъда много мил с него! — и излезе.

— Мамо, не гледай така.

— Ти какво искаш? Да се смея ли?

— Не се усмихвай така, защото започваш да приличаш на него. Изплачи си мъката.

2

Бившият номер 299 седеше във ваната и усмихнато гледаше през парата и дима от цигарата към палеца на крака си. Той се подаваше малко над нивото на водата и нокътят беше почернял от удар — някаква тежест бе паднала върху него. Взе кафяната чашка от сина си.

— Цели две години и девет месеца съм копнял точно за такова нещо, но това надминава всички очаквания, Джак.

— Татко… аз трябва…

— Хубаво кафе, тютюн, гореща вода… най-големите блага, които може да ти предложи животът. Прекарваш половин час така и вече си пречистен — телом и духом!

— Татко…

— Да? Имаш ли да прибавиш нещо?

— Ние сме тук от две години.

— По-малко, отколкото аз прекарах там. Харесва ли ти тук?

— Да.

— А на мен там не ми хареса. Медицина ли следваш?

— Не. Ботаника.

— Хубаво. Така няма да имаш работа с хора.

— Обещават ми да ме вземат на работа в Ботаническата градина в началото на идущата година. Аз съм… сгоден съм.

— Прекрасно. Според мен хората трябва млади да се женят.

— И Берил е сгодена.

— А майка ти случайно да е сгодена?

— Татко!

— Драги мой, човек очаква да го изоставят. Защо да смята, че неговите роднини са по-добри от останалите. Нали така?

Като гледаше как горещината изтласква затворническата бледнина от усмихнатото лице, поставено на необикновено жилест врат, момчето изпита угризения на съвестта.

— Така и не успяхме да ти кажем колко много те съжалявахме. Само че и досега не можем да проумеем защото го направи.

— Щях ли да го направя, ако знаех, че ще ме открият? Една жена отиваше към гибел, рискът за мен беше малък… и ето докъде стигнахме. Никога не спасявай другиго с риск за себе си, Джак. Нали си съгласен с мен?

Момчето силно се изчерви. Как да изрече това, което трябваше да каже?

— Нямам намерение да свивам опашка между краката си. Може ли да вземеш тази чашка?

— Искаш ли още, татко?

— Не, благодаря. Кога вечеряте?

— В седем и половина.

— Услужи ми с бръснач. Тази сутрин се бръснах с нещо като птича човка.

— Сега ще ти дам.

Веднаж откъснал се от усмихнатия чужденец във ваната, младежът се отърси. Ще каже това, което трябва.

Когато се върна с принадлежностите за бръснене, баща му лежеше опънат, дълбоко потопен, със затворени очи. Младежът се облегна на вратата и изтърси:

— Тук никой не знае. Смятат мама за вдовица.

Очите се отвориха и усмивката отново взе власт над положението.

— Убеден ли си в това?

— Убеден съм. Сигурен съм, че Мейбъл, момичето, за което съм сгоден, съвсем не подозира. Тя ще дойде на вечеря, а също и годеникът на Берил — Роди Блейдз.

— Мейбъл и Роди Блейдз — радвам се, че научих имената им. Бъди така добър и ми подай онзи, големия пешкир. Ще си измия главата.

Момчето му подаде пешкира и се обърна. Но на вратата се спря:

— Татко…

— Точно така. Естествените връзки са неотменимо установени.

Момчето се обърна и побягна.

Долу при стълбите го чакаха майка му и сестра му.

— Е?

— Нищо не излиза. Просто не мога да му кажа, че искаме да си отиде.

— Така е, миличък. Разбирам те.

— Но мамо… Джак, ти трябва!…

— Не мога! Ще отида да им кажа да не идват — и като грабна шапката си, той побягна.

Тичаше между малките къщи, във вечерната омара, и се мъчеше да измисли какво да каже. Позвъни на звънеца на последната от редицата малки вили.

— Мога ли да видя госпожица Мейбъл?

— Облича се, господине. Ще влезете ли?

— Не, ще я почакам тук.

В тъмния вход той се опитваше да репетира. „Ужасно съжалявам! Някой дойде… неочаквано… по работа! Да? По каква работа?“

— Здравей, Джак!

Едно видение в рамката на вратата — руса коса, розово, кръгло лице, със сини очи над пухкава яка.

— Виж какво мила… Затвори вратата!

— Защо? Какво се е случило. Случило ли се е нещо?

— Да. Има нещо много лошо. Не бива да идваш у нас тази вечер, Мейбъл.

— Не стискай така силно! Защо да не бива?

— Ъъ… има причина!

— Зная. Баща ти е излязъл.

— Какво? Как?…

— Ами, разбира се. Всички знаем за това. Трябва да сме много мили с него.

— Да не искаш да кажеш, че Роди и всички… А ние си мислехме, че никой не знае!

— Разбира се, че сте си мислили. Някои хора гледат на въпроса по един начин, други по друг. Аз гледам по другия.

— Знаеш ли какво направи той?

— Да. Намерих вестника. Четох всичко за процеса.

— Защо не ми каза?

— А ти защо не ми каза?

— Всичко беше така отвратително. Е?

— Смятам, че с него са постъпили безобразно.

— Но такова нещо не бива да се допуска.

— А защо не?

— Какво ще стане тогава с прираста?

— Та ние сме пренаселени. Всички го разправят.

— Това е нещо съвсем различно. Има си закон.

— Виж какво! Ако искаш да спориш, ела вътре. Студено ми е.

— Не искам да споря. Трябва да отида и да кажа на Роди. Ти така ме успокои, мила. Само че… само че ти не познаваш баща ми.

— Значи не бива да идвам?

— Тази вечер не. Мама…

— Вярно. Предполагам, че тя е ужасно щастлива.

— Ъ? Да, да! Тя… да!

— Добре, лека нощ. И виж какво, връщай се. Аз ще кажа на Роди. Недей! Ще ми смачкаш роклята.

Докато тичаше обратно между малките къщи, момчето си мислеше: „Господи божичко! Колко странно! Всичко е обърнато наопаки! Тя… тя!… Ужасно съвременна работа!“

3

Бившият номер 299 седеше на светлината на огъня. До него имаше чаша, а между устните му — цигара. Въглените пукаха, часовникът удари единадесет! Хвърли угарката в пепелта, протегна се и стана. Качи се по стълбите и отвори първата врата. В стаята беше тъмно. Някой тихо попита:

— Филип?

— Да.

Той светна лампата. Жена му седеше на леглото с бледо лице и треперещи устни:

— Тази вечер… трябва ли?

Бившият номер 299 се приближи до леглото. Устните му все още се усмихваха, очите му жадно блестяха.

— Съвсем не. В затвора човек се научава на въздържание. Никакви долни контакти? Добре. Лека нощ!

Гласът от леглото бе тих:

— Много съжалявам, Филип. Всичко стана толкова внезапно, затова… аз… аз…

— Моля, моля — ключът на лампата щракна. Вратата се затвори.

Трима души лежаха будни, един спеше. Будните си мислеха: „Само да допускаше хората да го съжаляват! Да можеше човек да го обича! Неговото самообладание спира всекиго. Той просто не е човек! Той трябва да търси нашето съчувствие. Той трябва да се отнася с разбиране към нас. Като че ли не изпитва съчувствие към себе си, към нас, към никого. А какво ще стане утре? Невъзможно е да се живее повече тук! Ще можем ли да го понасяме в къщата и въобще около нас? Той е ужасяващ!“

Спящият лежеше за първи път в легло от хиляда и една нощи. Очите му бяха скрити между веждите и кокалестите скули, лицето му беше изваяно сякаш от слонова кост, устните все още се усмихваха на мекото легло.

На развиделяване будните заспаха, а спящият се събуди. Очите му потърсиха познатите очертания на малката пирамида с принадлежности на полицата в ъгъла, лъскавите тенекии долу, кръглата шпионка, линията туткална боя по протежение на стената, затворената солидна масивност на малката килия. И сърцето му се сви. Нямаше ги! Сън ли е това? Цялото му същество търсеше реалността. Наистина се намира в стая и светлината идва през прозорци, покрити с кретонени пердета. Ръцете му не са голи, а това е чаршаф. За момент потрепери, несигурен в каквото и да е, после се отпусна на гръб и се усмихна на покрития с тапети таван.

1

— Мамо, това не може да продължава повече! Просто не може. Винаги, когато съм с него, се чувствувам като абсолютен червей. Ще се махна като Берил. Той сякаш има една-единствена цел в живота — да накара всекиго да се чувствува жалък и подъл.

— Помни какво е преживял!

— Не виждам защо ние трябва да сме част от неговото отмъщение. Нищо не сме му направили, само страдахме заради него.

— Той не иска да наскърби нас, пък и когото и да е.

— Във всеки случай пред него хората загубват дар слово, сякаш ги вцепенява. Това е напаст.

— Човек може само да го съжалява.

— Мамо, та той е съвсем щастлив. Връща си на хората.

— Стига първата вечер…

— Опитахме се. Нищо не излезе. Той няма никаква нужда от когото и да е. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Джак, не можем да го оставим на връх Коледа.

— Тогава ще трябва да го водим у Берилови. Не мога да издържа тук! Ето, гледай го!

Бившият номер 299 мина покрай прозореца. Крачеше широко и леко с книга под ръка.

— Няма как да не ни е видял. Сякаш не съществуваме!

2

Бившият номер 299 влезе с книга под ръка в ботаническата градина и седна на една пейка. Дойде гувернантка с поверените й деца и се настани до него.

— Питър, Джон и Майкъл — съвсем по модата — каза бившият номер 299.

Гувернантката неспокойно се размърда. Джентълменът имаше много странна усмивка!

— А на какво ги учите?

— Четене, писане, аритметика, господине, а също и библейски случки.

— Възприемат ли?… Аха, не особено. Послъгват ли? Да! Всички деца послъгват.

Гувернантката закърши пръсти:

— Питър! — рече тя. — Къде е топката ти? Трябва да вървим да я търсим.

— Но тя е тука, госпожице Сомърс.

— О, така ли? Във всеки случай тук вятърът е много остър и не можем да останем повече. Тръгвайте!

Бившият номер 299 продължи да се усмихва. Дребно кученце, което се опъваше на каишката си и дърпаше пред себе си пълна, стара дама, подуши крачолите му.

— Точно така, имам котка — каза бившият номер 299. — На кучетата и котките им прави удоволствие…

Пълната стара дама грабна кученцето, притисна го под лакътя си като гайда и се забърза като подплашена гъска.

Минаха няколко минути. Дойде работник с жена си. Седнаха и се загледаха в пагодата.

— Странна сграда! — рече бившият номер 299.

— Японска била, казват — отвърна работникът.

— Китайска, приятелю. Чудесни хора са това китайците — не ценят човешкия живот.

— Това пък какво е? Чудесни ли казахте?

— Точно така.

— Ъ?

Жената надникна иззад работника:

— Хайде, Джон! Тука ми свети в очите слънцето.

Работникът стана.

— „Чудесни“ казахте, нали? Чудесни!

— Да!

Жената дръпна работника за ръката.

— Не влизай в спорове с непознати. Хайде!

И работникът бе отмъкнат от пейката.

Някакъв часовник удари дванадесет. Бившият номер 299 стана и излезе от градината. Повървя малко между къщичките и позвъни на страничния вход на едно магазинче. Отвори му младо момиче.

— Ако баща ви е все още сляп, дошъл съм да му почета.

— Моля ви се, господине, той ще си остане сляп.

— Така и предполагах.

На канапето, под сноп червено боядисана трева от пампасите, седеше нисък масивен човек и дялкаше дървена фигурка. Той подуши и обърна слепите си очи към посетителя. Всяка черта и гънка на четвъртитото лице сякаш казваше: „Мене няма да сломиш!“

— Какво ще правите? — попита бившият номер 299.

— Бъдни вечер е, господа бога дялкам. Много хубави ги правя. Искате ли да ви дам този?

— Благодаря.

— Не е като да не е мислил за себе си нашият бог, нали? „Обичай ближния си, както обичаш себе си!“, което означава, че трябва себе си да обичаш. И според мен той го е правил, и то не против божията воля.

— Като че ли е по-лесно да обичаш ближния си, когато не можеш да го видиш, а?

— Това пък какво е? Имате ли нещо против да опипам лицето ви за малко? Много ми помага в резбарството. Правя ги като живи, разбирате ли?

Бившият номер 299 се наведе и слепецът започна да изучава чертите му с върховете на пръстите си.

— Високи скули, очи хлътнали навътре, много особена форма на надочните ръбове, доста ниско чело, което завършва с гъста коса. Надолу две дупки под скулите, нос — леко извит, брадичка — остричка, без мустаци. Усмихвате се, нали? И зъбите са си вашите? Трябва да ви кажа, че сте един доста добър модел. Не одобрявам тези, дето разправят: „Винаги съм имал брада“. Как искате фигурката — да виси от кръст, или да носи кръста?

— Както искате. Използували ли сте понякога и вашето лице за модел?

— Не, защото съм… всъщност за държавници и герои го използувам. Направих фигурка на капитан Скот по моето лице. Моето има доста войнствен вид, докато вашето е остро, малко кисело, подходящо за светци, мъченици и тям подобни. Само още веднаж да го опипам, а после ще го възпроизведа. Тънък врат, едното рамо малко издадено напред, ушите леко вирнати. Вие сте възвисок, възслаб човек, нали? И когато ходите, изнасяте краката си напред със замах, нали? Дайте ми за малко ръката си. Аха, виждам, че си гризете ноктите. Очите ви са сини, а… остър поглед, да? Косата ви е била червеникава, преди да се прошари — така ли е? Благодаря ви, много ви благодаря. А сега, ако искате, почетете, а аз ще се заема с тази работа.

Бившият номер 299 отвори книгата.

„… Но най-сетне, с течение на времето, Хедлибърг има нещастието да предизвика един непознат странник, вероятно, без да знае това и положително без да се интересува, защото Хедлибърг можеше да се справя с всичко сам и хич не се интересуваше от странниците и тяхното мнение. Но в този случай би било добре да направи изключение, защото човекът беше непримирим и отмъстителен.“

— Аха! — вметна замислено слепецът, — ето ти на. И тъй като говорим за чувства, какво ви кара да ми съчувствувате, ако смея да запитам?

— Приятелю, аз мога да ви гледам, без вие да ме виждате.

— Така ли? А другите хора?

— Те могат да ме гледат, без аз да ги виждам.

— Разбирам! Мизантроп. Имате ли основание да сте такъв?

— Затвор.

— Охо. Прогонен и отхвърлен от хората.

— Не. Точно обратното.

Слепецът престана да дялка и дълбае.

— Обичам независимите хора — рече той. — Харесвам хората, които могат сами да вървят по пътя си. Забелязали ли сте котките? Повечето хора са като кучетата. Рядко ще срещнете хора, които да са като котките. Ако въпросът ми не е удобен, бихте ли ми казали какъв сте били? Данъчен агент?

— Лекар.

— Какво помага на киселини?

— Къде?

— Вятър и мъгла, нали? Но виждам какво имате предвид. Отначало, когато си загубих зрението, ми беше много тежко, но го превъзмогнах. От това полза няма. По-лошо не може да ти се случи. А тази мисъл създава у човек чувството, че е застрахован.

— Прав сте — рече бившият номер 299 и стана да си ходи.

Слепецът вдигна глава едновременно с него.

— Усмихвате ли се? Само ми дайте възможност още веднаж да опипам усмивката ви, може ли?

Бившият номер 299 доближи лицето си до протегнатите пръсти.

— Да, с вас е същото — опрели сте до дъното. Следващият път, като дойдете, ще ви покажа нещо, което според мен ще ви хареса. Благодаря за четенето.

— Кажете, ако ви досаждам.

— Ще ви кажа — рече слепецът и проследи, без да шавне, шума от стъпките на посетителя, които постепенно заглъхнаха.

3

Коледна вечер, неспокойна и ветровита. По улиците плющи силен дъжд. Бившият номер 299 върви на две крачки пред жена си, синът им върви на две крачки зад майка си. От един вход ги наблюдава крехка фигура, завита до носа с кожи.

— Хайде, мила. Съжалявам, че трябваше да го вземем.

— Разбира се, че ще го вземете!

— Виж. Та той даже да върви заедно с мама не може. Това е напаст. Днес ходи на черква и през цялото време не отдели поглед от свещеника — бедният старец, само дето не умря.

— За какво говореше?

— Братската обич. Мама казва, че го правел неволно — но това е също като… как беше онова, дето си стои така вторачено?

— Базилиск.^[1] Опитвам се да се поставя на негово място, Джак. Сигурно е трябвало да преглъща много неща там — почти три години да те командуват като куче разни прости хора. За да не се пречупиш, трябва да престанеш да си човек. По-добре така, отколкото да беше излязъл пълзешком оттам.

— Може би. Я гледай какъв дъжд! Ще ти вдигна качулката.

Дъждът плющи, шепотът заглъхва.

Осветен, отворен вход, червено преддверие, висящ сноп имел, под него момиче с гъста коса…

— Честита Коледа, татко!

— Благодаря. Искаш ли да те целуна?

— Както искаш. Е, мамо миличка! Хей, вие двамата, здравейте! Влезте! Роди, вземи палтото на татко!

— Как сте, господине? Отвратително време!

— Това е едно от преимуществата на затвора. Нас никога не ни безпокоеше времето. Изписваха „Мир и любов“ с плодовете на бодливата зеленина! Чудесно нещо! Закачаха ни ги ей тук. Не смятате ли, че християнството е една забележителна измама?

И отново четиримата на улицата, камбаните бият за полунощна служба.

— Каква вечер!

— Нека поне отминат напред, за да не ни чуват, Джак.

— По-лошо от всякога. Господи! С този поглед може да накара и млякото да се пресече! А аз мислех, че алкохолът ще го направи поносим. Той си пийна доста.

— Нищо! Остават само още няколко дни, а после!…

— Съгласна ли си с мама, че той не го прави нарочно, Мейбъл?

— Разбира се, че да!

— Как седи само и се усмихва! Защо не вземе да се отпусне?

— Може би точно това прави…

4

— Ето ви го! — каза слепецът. — Най-доброто, което мога да направя при тези обстоятелства. Кръстът ме позатрудни. Боя се, че го направих малко тежичък, но си помислих, че ще предпочете да го носите.

— Истински шедьовър!

— Сериозно ли говорите? — попита слепецът. — Можете да купите кутия бои и да го направите още по-хубав, повече да прилича на човек.

— Ще го направя.

— Не пипайте лицето, нито пък кръста. Оставете ги с цвета на дървото, но косата и дрехата и кръвта от трънения венец ще освежат малко фигурката. Как е човекът, който разврати Хедлибърг?

Бившият номер 299 отвори книгата.

… Гудсън го огледа от горе до долу, като че търсеше по него място, което най-много да презира, а после рече: „Значи вие сте анкетната комисия, така ли?“ Саулсбъри отвърна, че той май е нещо такова. „Хъм! Подробности ли искате, или смятате, че мога да отговоря по-общо?“ „Ако искат подробности, ще дойда отново, г-н Гудсън, сега засега ще се задоволя с общия отговор.“ „Добре тогава! Кажете им да вървят по дяволите. Предполагам, че това е достатъчно общо казано. И ще ви дам един съвет Саулсбъри — когато се върнете за подробностите, вземете и кошница, за да занесете в къщи това, което ще остане от вас.“

Слепецът се засмя.

— Божичко! Колко ми харесва този Марк Твен. Чудесно чувство за хумор — нищо сладникаво!

— Реже, нали?

— Направо сече — отвърна слепецът. — А вие какво мислите за човешката природа?

— Не особено хубави неща.

— И все пак у човека има и хубави неща. Вижте себе си и мен. Имаме своите неприятности и все пак сме весели и жизнерадостни! Човек трябва да е независим. В противен случай много ще страда. Така мислите, нали? Или ми се стори само, че кимнахте?

— Кимнах. Вие сякаш виждате с очите си.

— Святкат, нали? Ние двамата с вас много пъти сме могли да седнем и да плачем, та очите си да изплачем, нали? Но не сме го сторили. Ето защо ви казвам, че у нас има нещо хубаво. Постави разстояние между себе си и света и дръж челото си вдигнато! И едва тогава, когато не можеш да се сетиш за нещо още по-лошо от това, което вече ти се е случило, ще си щастлив. Не по-рано. Вярно ли е?

— Напълно.

— На мен ми бяха необходими пет години. А на вас?

— Близо три.

— Е да, вие имате предимството, което ви дава произходът и образованието. Познавам по гласа ви. В него има някаква остра подигравателна нотка. Работех в бръснарница. Бедата дойде от една маша за коса. Това, което най-много ми липсва, е възможността да ходя за риба. Няма кой да ме заведе. Не ви ли липсва това, че не можете да кълцате хората?

— Не.

— Е да, предполагам един джентълмен никога не се пристрастява към нещо. Аз пък се бях пристрастил много към рибарлъка. Не пропусках неделя, даже и да вали. Затова се научих и на това резбарство. Трябва да имам някакво хоби, та да минава времето. Готвите ли се да пишете книга за вашия живот? Не съм се излъгал, поклатихте ли наистина глава?

— Поклатих. Моето хоби е да гледам как се разиграва представлението.

— Беше време, когато това можеше да ме задоволи — обичах да гледам как реката тече надолу. Малко философ падам. А вие, според мен, не.

— Защо не?

— Имам чувството, че прекалено много ви се иска животът да подвие опашка пред вас. Може би в това се състои неудобството от това да се роди човек джентълмен. Прав ли съм?

Бившият номер 299 затвори книгата, стана и рече:

— Гордост!

— Аха — рече слепецът и затърси с очи. — За вас това е душа и свят. Така си и мислех. Елате пак, ако не ви дразня.

— Да ви заведа ли на риба?

— Наистина ли? Ще го направите ли? Дайте си ръката!

Бившият номер 299 подаде ръка. Старецът я намери с напипване…

5

— В сряда пак, нали, колега? Ако не ви е неприятно, разбира се.

— Да, в сряда.

Слепецът постоя малко на вратата на своята къща с „улова“ в сламена торба, заслушан в шума от отдалечаващите се стъпки на своя партньор, после с опипване намери пътя си до канапето под снопа трева от пампасите. Зави студените си крака в одеялото, въздъхна дълбоко и заспа.

Бившият номер 299 мина между оголените акации и люляци на малките вили. Влезе в къщи, отиде в кабинета си и седна, протегнал крака към огъня. Като подуши, че мирише на риба, котката скочи на коленете му.

— Филип, мога ли да вляза.

— Можеш.

— Прислугата предупреди, че ще напусне. Искам да те попитам имаш ли нещо против да оставим всичко и да отидем заедно някъде в чужбина?

— На какво дължим тази неочаквана саможертва?

— О, Филип! Защо правиш всичко толкова трудно. Какво всъщност искаш да направя?

— Да вземеш половината от доходите ми и да се махаш.

— Какво ще правиш сам.

— Ще наема приходяща жена. Ние двамата с котката много обичаме приходящи чистачки.

— Филип!

— Да?

— Няма ли да ми кажеш какво ти е на сърцето. Завинаги ли искаш да останеш самотен?

Бившият номер 299 вдигна очи.

— Действителността няма стойност за тези, които не живеят с нея. Аз живея с действителността.

— Но защо?

— Мила ми Берта, така, струва ми се, се казваше, нали?

— О, господи! Ти си наистина ужасен!

— А какъв би предпочела да съм — хленчещ червей? Да се гърча пред хората, които презирам, да пълзя от едно двусмислено положение към друго? Или пък искаш покаяние? Какво искаш?

— Искам да си човек.

— Тогава получаваш точно това, което искаш. Аз съм толкова човек, че ще оставя света да отиде по дяволите, преди да приема неговото съжаление, или да ям от ръката му! Остави ме на мира! Така съм спокоен.

— Нищо ли не мога да направя за теб?

— Можеш. Не стой между мене и огъня!

6

Две фигури стоят в тъмното пред прозореца. Пердето не е дръпнато.

— Виж, Мейбъл!

— Внимавай! Може да ни види. Шепни!

— Прозорецът е затворен.

— Защо след като ще стои така, не дърпа пердетата?

Пустиня тъмна и безмълвна,

ни капчица вода, троха храна,

навсякъде безкрайната тъма пустинна.

— Джак, аз го съжалявам.

— Той не страда. Само тези, които обичат хората, могат да страдат. Той има всичко, каквото иска. Погледни го!

Светлината на огъня осветява лицето — неговите издатини и вдлъбнатини, бляскавите очи, неговата неподвижност и напрежение, усмивката и котката, наместила се в извивките на топлото тяло. И двама млади се измъкват, минават между малките къщи, хванати за ръце.