Джон Голсуърти
Бившият номер 299

John Galsworthy
Late-299

1

Управителят беше объркан. Човекът се усмихваше така особено. Няма и съмнение, че с образовани затворници, като доктори, адвокати и свещеници, не можеш да се разделиш без известно неудобство. Тук няма как да отпратиш с обикновеното: „Дай си ръката! Надявам се, че ще вървиш по правия път и ще имаш късмет!“ О, не! С изтичането на присъдата джентълменът възприемаше отново равноправно държане, преставаше да е само един номер, преставаше да е име без обръщение, към което законът и вестниците, с тяхното безпогрешно чувство за редно и нередно, го свеждаха веднага след, а понякога даже и преди обвиняемият да бъде осъден. Номер 299 беше отново доктор Филип Рейдър, облечен в костюм от тъмносив туид, строен и гъвкав, със стоманеносива коса, пусната навреме да порасне, за да е готов за външния свят, с дълбоко хлътнали бляскави очи и особена усмивка. Изобщо труден случай. И управителят внезапно реши да каже само едно „Е, довиждане, доктор Рейдър!“, но установи, че протегнатата му ръка не влиза в допир с каквото и да е.

Значи така, а — този излиза предизвикателно настроен. Управителят сметна това за прекалено, след като онзи е прекарал при него повече от две години, и мислено се върна назад в спомените си за затворника: Незаконен аборт! Необщителен. Поведение — примерно. Сведенията на свещеника: с този нищо не става, или нещо подобно. Работата — в книговезницата. Точно така! Но над всичко оставаше споменът за една висока, гъвкава фигура, с широка вълча крачка по време на разходка. Ето го сега пред него! В този момент високият управител се почувствува някак странно недорасъл. Прибра ръката си от не дотам гордото й уединение и с един жест сложи край на срещата. Устните на номер 299 се раздвижиха:

— Това ли е всичко?

Свикнал докрай да го наричат „господине“, управителят почервеня. Но тонът, с който му говореха, бе толкова изискан, че реши да не прави въпрос.

— Да, това е всичко.

— Благодаря! Довиждане!

Очите блеснаха изпод веждите, устните се свиха в усмивка под дългия, тънък и леко извит нос, човекът се отправи с широки леки крачки към вратата. Не се чудеше къде да си дене ръцете. Излезе безшумно. По дяволите! Този тип сякаш искаше да му каже: „Нещастнико жалък!“ Управителят огледа кабинета си. Много особена професия имаше, ама наистина! На прозорците имаше решетки, защото рано сутрин тук водеха непокорните затворници. Пъхна ръце в джобовете и свъси вежди.

Отвън, облечен в сива униформа, строен и посивял, главният надзирател тръгна пред номер 299 със сноп ключове в ръка.

— Всичко е наред — рече той на облечения в синя униформа портиер. — Номер 299 излиза. Има ли кой да го чака?

— Не, господине.

— Добре. Отваряй!

Ключът изщрака в ключалката.

— Довиждане — рече главният надзирател.

Освободеният затворник се усмихна и кимна. Обърна се към портиера, отново кимна и мина между тях, като си слагаше меката сива шапка. Ключът отново щракна в ключалката.

— Усмихнат! — отбеляза портиерът.

— Хладнокръвен тип — отвърна главният надзирател. — Но казват, че бил умен човек.

В гласа му се четеше недоволство, даже изненада, сякаш казвайки това, е останал длъжен на бившия затворник.

Освободеният затворник вървеше, без да бърза, по средата на тротоара с ръце в джобовете. В този октомврийски ден слънцето светеше притулено. Улиците бяха пълни с хора, тръгнали да търсят къде да обядват. Тези от тях, които случайно спираха поглед върху този минувач, отместваха веднага очи, също както пръстът отскача от нагорещено желязо.

2

Този ден свещеникът на затвора беше свободен и отиваше в града. На перона той видя едно лице, което му се стори познато под сивата шапка.

— Точно така — рече някакъв глас. — Номер 299, Рейдър.

Свещеникът се изненада.

— О, а! — запелтечи той. — Струва ми се, днес трябваше да излезете. Надявам се, че…

— Благодаря, много благодаря!

Влакът пристигна с трясък. Свещеникът влезе в едно третокласно купе. Бившият номер 299 го последва. Свещеникът почувствува шок. Помисли си: съвсем непривично за един затворник! А този затворник, до когото не бе успял да стигне през двете изминали години, винаги го караше да се чувствува неудобно. Ей го на̀, отсреща. Седи, обръща страниците на вестника си, пуши цигара, сякаш са съвсем равни. Като отпусна надолу собствения си вестник, свещеникът се загледа през прозореца, като се опитваше да избере някаква линия на поведение, а после почувствува, че го оглеждат, и хвърли бърз поглед към човека отсреща. Лицето на онзи сякаш казваше: „Чувствуваш се малко неудобно, а? Но не се тревожѝ! Към теб нямам лошо чувство. И на теб не ти е лесно.“

Като не можа да намери подходящ отговор на погледа, свещеникът забеляза:

— Приятен ден. Хубава местност, нали?

Бившият номер 299 обърна своите бляскави очи навън към местността. Въпреки усмивката си, човекът изглеждаше гладен и свещеникът попита:

— Ще вземете ли сандвич?

— Благодаря…

— Извинете, че ви питам — рече след малко свещеникът, докато издухваше трохите от коленете си, — но какво ще правите сега? Надявам се, че ще…

Как да го каже? „Ще обърнете нова страница?“ „Ще се поправите?“, „Ще тръгнете по правия път?“ Никак не вървеше и затова взе цигарата, която му предлагаше бившият номер 299. Човекът също говореше. През цигарения дим думите идваха бавно, сякаш все още нямаше навика да говори на този език.

— Тези две години бяха безценни.

— Да? — каза свещеникът с надежда в гласа.

— Чувствувам се великолепно.

Свещеникът се обезсърчи.

— Искате да кажете, че не съжалявате… че не сте, ъ…

— Безценни.

Този израз на лицето отсреща изпълни свещеника със съжаление. Беше хладен, странно усмихнат. Никакво смирение. Той ще разбере, че обществото не понася такова отношение. В никакъв случай! Ще го постави на мястото му.

— Боя се — каза меко той, — ще се убедите, че обществото не прощава лесно. Имате ли семейство?

— Жена, син и дъщеря.

— Как ще ви посрещнат?

— Не мога да ви кажа. Просто не зная.

— А приятелите ви? Искам само отчасти да ви подготвя за това, което ви очаква.

— За щастие имам собствени средства.

Свещеникът бе поразен. Какъв късмет! Или пък нещастие?

— Ако се пречупвах, вашият затвор щеше вече да ме е пречупил. Още една цигара?

— Не, благодаря.

Свещеникът много се опечали. Винаги е казвал, че докато волята им не се пречупи, с тях нищо не може да се направи. Колко жалко е да видиш човек, посрещнал голямата поука така непреклонно. И като вдигна вестника, той се опита отново да чете. Но тези очи пробиваха сякаш дупки през хартията. Неприятно. Съвсем неприятно!

1

Във вътрешната стая на малка къща близо до Кралската ботаническа градина госпожа Филип Рейдър стоеше вторачена в телеграмата, която държеше в ръката си. Сякаш държеше паяк, а от паяци тя имаше вроден ужас. Синът й, който до скоро седеше срещу нея, бе скочил, а дъщеря й внезапно престана да свири Вариациите на Брамс по тема на Хайдн.

— Казва, че тази вечер!

Момичето отдръпна ръцете си от клавишите.

— Тази вечер! Аз смятах, че другия месец. Съвсем в стила на баща ми — без никакво предупреждение!

Синът извади механично лулата си и започна да й лъска чашката. Имаше свежо лице, руса коса и малка глава.

— Защо не ни предупреди да го чакаме в Лондон? Той трябва да разбере, че е необходимо да постигнем някакво споразумение.

Дъщерята също стана и се облегна на пианото — беше дребничка, с гъста, тъмна, късо подстригана коса.

— Какво ще правим сега, мамо?

— Джак трябва да отиде и да предупреди Мейбъл и Родерик да не идват тази вечер.

— Това добре, ами ако той остане тук? Той знае ли, че и двамата с Берил сме сгодени?

— Струва ми се, му писах в последното си писмо.

— А ти мамо, какво ще правиш?

— Толкова е внезапно… просто не зная.

— Това е непочтено! — рече момчето с ожесточение.

Сестра му вдигна падналата на пода телеграма и погледна откъде е изпратена.

— Та той може всеки момент да дойде. Джак, побързай! Не може ли да разбере, че тук никой не знае за станалото?

Госпожа Рейдър се обърна към огъня.

— Баща ви знае само себе си.

— И все пак той трябва да разбере, аз ще го накарам…

— Доктор Рейдър, госпожо.

Бившият номер 299 стоеше усмихнат при вратата, която слугинята затвори след него.

— Е, Берта? — рече той. — Е, Берил! Е, Джак!

Отвърна му само дъщерята.

— Е, татко! Можеше да ни предупредиш по-рано.

Бившият номер 299 се вгледа поред в лицата им.

— Горчиво лекарство се дава без предупреждение. Как сте?

— Съвсем добре, благодаря. А ти?

— Никога не съм се чувствувал по-добре. Животът в затвора е много здравословен.

Като насън госпожа Рейдър пресече стаята. Подаде непохватно ръка. Бившият номер 299 не я пое.

— Тук е доста приятно — рече вместо това той. — Може ли да се измия.

— Джак, заведи баща си в тоалетната!

— В банята, ако обичаш!

Синът, който стоеше при прозореца, погледна усмихнатото лице на баща си и тръгна пред него.

Първа заговори госпожа Рейдър — слаба, бледа, тъмнокоса жена:

— Бедният Филип!

— Невъзможно е човек да го съжалява, мамо. Никога не е било възможно. И не забелязвам особена промяна, ако не се смята това, че няма мустаци. Аз тебе съжалявам. Той просто не може да остане тук. Та нали всички знаят, че си вдовица.

— Хората обикновено знаят повече, отколкото показват, Берил.

— С нищо не са го проявили. Не можа ли да ни попита.

— Такова нещо и през ум не му е минало.

— Той не помисли за нас, когато извърши онова ужасно нещо. А излиза, че го е направил съвсем безвъзмездно, освен ако… Мамо, понякога съм си мислела, че той просто е бил принуден да го направи. Освен неин лекар, той е бил и неин любовник!

Госпожа Рейдър поклати глава.

— Щеше да ми каже. Баща ви винаги е бил прав за себе си.

— Какво да правя с Роди?

— Трябва да почакаме.

— Ето го Джак. Е?

— Къпе се с толкова гореща вода, колкото може да понесе. Каза ми само: „Това е първото нещо, което прави човек, когато влиза в затвора и първото, което прави, когато излиза оттам. Има симетрия, нали?“ Трябва да му занеса чаша кафе. Това е истинско безобразие! Прислугата няма как да не се сети, че един доктор Рейдър, който, пристигнал-непристигнал, влиза в банята, е баща ни.

— Комично, нали?

— Така ли? Той просто не знае какво е това срам. Готов е на покрива да се качи и да се разкрещи. А аз си мислех, че положително ще замине за чужбина.

— Всички така смятахме.

— Човек би го съжалил, ако е сломен. Но той изглежда ужасно горд със себе си. А неговото престъпление е така отвратително — как да го кажа на Мейбъл? Ако й кажа, че е бил в затвора, тя ще помисли сигурно, че е направил нещо още по-лошо. Мамо, моля ти се настоявай веднага да си отиде. Можем да кажем на прислугата, че е някакъв чичо, който… който е бил в контакт с едра шарка.

— Мамо, ти му занеси кафето… О боже, ти не можеш да направиш това, ако наистина ни е чичо! Джак, кажи му, че никой наоколо не знае и мама няма да може да го понесе. Побързай! Вече е шест и половина.

Синът прекара пръсти през гладко сресаната си назад коса. По младото му лице се четеше отчаяние.

— Наистина ли?

Госпожа Рейдър кимна.

— Кажи му, че ще тръгна с него, където и да отиде, че винаги съм предполагала, че ще уреди нещата по този начин, че така всичко е… много тежко… — тя сложи ръка на устата си.

— Добре, мамо! Ще не ще, ще го накарам да разбере. Но недей казва нищо на прислугата. Ами ако трябва ние да си отидем? Тази къща е негова.

— Наистина ли, мамо?

— Да. Купих я с негови пари, с пълномощното, което ми остави.

— О, колко ужасно е това!

— Всичко е много ужасно, но ние трябва и за него да мислим.

Момичето разтърси къдри.

— Наистина не може да се каже, че го приехме особено топло. Но татко винаги е бил много затворен в себе си. Не трябва да очаква от нас да започнем да се лигавим около него. Не само той е преживял тежки моменти. И ние страдахме.

— Да отивам ли?

— Да, занеси му кафето. Побързай, момчето ми, и бъди мил с него.

Синът каза с младежка непреклонност:

— О да, ще бъда много мил с него! — и излезе.

— Мамо, не гледай така.

— Ти какво искаш? Да се смея ли?

— Не се усмихвай така, защото започваш да приличаш на него. Изплачи си мъката.

2

Бившият номер 299 седеше във ваната и усмихнато гледаше през парата и дима от цигарата към палеца на крака си. Той се подаваше малко над нивото на водата и нокътят беше почернял от удар — някаква тежест бе паднала върху него. Взе кафяната чашка от сина си.

— Цели две години и девет месеца съм копнял точно за такова нещо, но това надминава всички очаквания, Джак.

— Татко… аз трябва…

— Хубаво кафе, тютюн, гореща вода… най-големите блага, които може да ти предложи животът. Прекарваш половин час така и вече си пречистен — телом и духом!

— Татко…

— Да? Имаш ли да прибавиш нещо?

— Ние сме тук от две години.

— По-малко, отколкото аз прекарах там. Харесва ли ти тук?

— Да.

— А на мен там не ми хареса. Медицина ли следваш?

— Не. Ботаника.

— Хубаво. Така няма да имаш работа с хора.

— Обещават ми да ме вземат на работа в Ботаническата градина в началото на идущата година. Аз съм… сгоден съм.

— Прекрасно. Според мен хората трябва млади да се женят.

— И Берил е сгодена.

— А майка ти случайно да е сгодена?

— Татко!

— Драги мой, човек очаква да го изоставят. Защо да смята, че неговите роднини са по-добри от останалите. Нали така?

Като гледаше как горещината изтласква затворническата бледнина от усмихнатото лице, поставено на необикновено жилест врат, момчето изпита угризения на съвестта.

— Така и не успяхме да ти кажем колко много те съжалявахме. Само че и досега не можем да проумеем защото го направи.

— Щях ли да го направя, ако знаех, че ще ме открият? Една жена отиваше към гибел, рискът за мен беше малък… и ето докъде стигнахме. Никога не спасявай другиго с риск за себе си, Джак. Нали си съгласен с мен?

Момчето силно се изчерви. Как да изрече това, което трябваше да каже?

— Нямам намерение да свивам опашка между краката си. Може ли да вземеш тази чашка?

— Искаш ли още, татко?

— Не, благодаря. Кога вечеряте?

— В седем и половина.

— Услужи ми с бръснач. Тази сутрин се бръснах с нещо като птича човка.

— Сега ще ти дам.

Веднаж откъснал се от усмихнатия чужденец във ваната, младежът се отърси. Ще каже това, което трябва.

Когато се върна с принадлежностите за бръснене, баща му лежеше опънат, дълбоко потопен, със затворени очи. Младежът се облегна на вратата и изтърси:

— Тук никой не знае. Смятат мама за вдовица.

Очите се отвориха и усмивката отново взе власт над положението.

— Убеден ли си в това?

— Убеден съм. Сигурен съм, че Мейбъл, момичето, за което съм сгоден, съвсем не подозира. Тя ще дойде на вечеря, а също и годеникът на Берил — Роди Блейдз.

— Мейбъл и Роди Блейдз — радвам се, че научих имената им. Бъди така добър и ми подай онзи, големия пешкир. Ще си измия главата.

Момчето му подаде пешкира и се обърна. Но на вратата се спря:

— Татко…

— Точно така. Естествените връзки са неотменимо установени.

Момчето се обърна и побягна.

Долу при стълбите го чакаха майка му и сестра му.

— Е?

— Нищо не излиза. Просто не мога да му кажа, че искаме да си отиде.

— Така е, миличък. Разбирам те.

— Но мамо… Джак, ти трябва!…

— Не мога! Ще отида да им кажа да не идват — и като грабна шапката си, той побягна.

Тичаше между малките къщи, във вечерната омара, и се мъчеше да измисли какво да каже. Позвъни на звънеца на последната от редицата малки вили.

— Мога ли да видя госпожица Мейбъл?

— Облича се, господине. Ще влезете ли?

— Не, ще я почакам тук.

В тъмния вход той се опитваше да репетира. „Ужасно съжалявам! Някой дойде… неочаквано… по работа! Да? По каква работа?“

— Здравей, Джак!

Едно видение в рамката на вратата — руса коса, розово, кръгло лице, със сини очи над пухкава яка.

— Виж какво мила… Затвори вратата!

— Защо? Какво се е случило. Случило ли се е нещо?

— Да. Има нещо много лошо. Не бива да идваш у нас тази вечер, Мейбъл.

— Не стискай така силно! Защо да не бива?

— Ъъ… има причина!

— Зная. Баща ти е излязъл.

— Какво? Как?…

— Ами, разбира се. Всички знаем за това. Трябва да сме много мили с него.

— Да не искаш да кажеш, че Роди и всички… А ние си мислехме, че никой не знае!

— Разбира се, че сте си мислили. Някои хора гледат на въпроса по един начин, други по друг. Аз гледам по другия.

— Знаеш ли какво направи той?

— Да. Намерих вестника. Четох всичко за процеса.

— Защо не ми каза?

— А ти защо не ми каза?

— Всичко беше така отвратително. Е?

— Смятам, че с него са постъпили безобразно.

— Но такова нещо не бива да се допуска.

— А защо не?

— Какво ще стане тогава с прираста?

— Та ние сме пренаселени. Всички го разправят.

— Това е нещо съвсем различно. Има си закон.

— Виж какво! Ако искаш да спориш, ела вътре. Студено ми е.

— Не искам да споря. Трябва да отида и да кажа на Роди. Ти така ме успокои, мила. Само че… само че ти не познаваш баща ми.

— Значи не бива да идвам?

— Тази вечер не. Мама…

— Вярно. Предполагам, че тя е ужасно щастлива.

— Ъ? Да, да! Тя… да!

— Добре, лека нощ. И виж какво, връщай се. Аз ще кажа на Роди. Недей! Ще ми смачкаш роклята.

Докато тичаше обратно между малките къщи, момчето си мислеше: „Господи божичко! Колко странно! Всичко е обърнато наопаки! Тя… тя!… Ужасно съвременна работа!“

3

Бившият номер 299 седеше на светлината на огъня. До него имаше чаша, а между устните му — цигара. Въглените пукаха, часовникът удари единадесет! Хвърли угарката в пепелта, протегна се и стана. Качи се по стълбите и отвори първата врата. В стаята беше тъмно. Някой тихо попита:

— Филип?

— Да.

Той светна лампата. Жена му седеше на леглото с бледо лице и треперещи устни:

— Тази вечер… трябва ли?

Бившият номер 299 се приближи до леглото. Устните му все още се усмихваха, очите му жадно блестяха.

— Съвсем не. В затвора човек се научава на въздържание. Никакви долни контакти? Добре. Лека нощ!

Гласът от леглото бе тих:

— Много съжалявам, Филип. Всичко стана толкова внезапно, затова… аз… аз…

— Моля, моля — ключът на лампата щракна. Вратата се затвори.

Трима души лежаха будни, един спеше. Будните си мислеха: „Само да допускаше хората да го съжаляват! Да можеше човек да го обича! Неговото самообладание спира всекиго. Той просто не е човек! Той трябва да търси нашето съчувствие. Той трябва да се отнася с разбиране към нас. Като че ли не изпитва съчувствие към себе си, към нас, към никого. А какво ще стане утре? Невъзможно е да се живее повече тук! Ще можем ли да го понасяме в къщата и въобще около нас? Той е ужасяващ!“

Спящият лежеше за първи път в легло от хиляда и една нощи. Очите му бяха скрити между веждите и кокалестите скули, лицето му беше изваяно сякаш от слонова кост, устните все още се усмихваха на мекото легло.

На развиделяване будните заспаха, а спящият се събуди. Очите му потърсиха познатите очертания на малката пирамида с принадлежности на полицата в ъгъла, лъскавите тенекии долу, кръглата шпионка, линията туткална боя по протежение на стената, затворената солидна масивност на малката килия. И сърцето му се сви. Нямаше ги! Сън ли е това? Цялото му същество търсеше реалността. Наистина се намира в стая и светлината идва през прозорци, покрити с кретонени пердета. Ръцете му не са голи, а това е чаршаф. За момент потрепери, несигурен в каквото и да е, после се отпусна на гръб и се усмихна на покрития с тапети таван.

1

— Мамо, това не може да продължава повече! Просто не може. Винаги, когато съм с него, се чувствувам като абсолютен червей. Ще се махна като Берил. Той сякаш има една-единствена цел в живота — да накара всекиго да се чувствува жалък и подъл.

— Помни какво е преживял!

— Не виждам защо ние трябва да сме част от неговото отмъщение. Нищо не сме му направили, само страдахме заради него.

— Той не иска да наскърби нас, пък и когото и да е.

— Във всеки случай пред него хората загубват дар слово, сякаш ги вцепенява. Това е напаст.

— Човек може само да го съжалява.

— Мамо, та той е съвсем щастлив. Връща си на хората.

— Стига първата вечер…

— Опитахме се. Нищо не излезе. Той няма никаква нужда от когото и да е. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Джак, не можем да го оставим на връх Коледа.

— Тогава ще трябва да го водим у Берилови. Не мога да издържа тук! Ето, гледай го!

Бившият номер 299 мина покрай прозореца. Крачеше широко и леко с книга под ръка.

— Няма как да не ни е видял. Сякаш не съществуваме!

2

Бившият номер 299 влезе с книга под ръка в ботаническата градина и седна на една пейка. Дойде гувернантка с поверените й деца и се настани до него.

— Питър, Джон и Майкъл — съвсем по модата — каза бившият номер 299.

Гувернантката неспокойно се размърда. Джентълменът имаше много странна усмивка!

— А на какво ги учите?

— Четене, писане, аритметика, господине, а също и библейски случки.

— Възприемат ли?… Аха, не особено. Послъгват ли? Да! Всички деца послъгват.

Гувернантката закърши пръсти:

— Питър! — рече тя. — Къде е топката ти? Трябва да вървим да я търсим.

— Но тя е тука, госпожице Сомърс.

— О, така ли? Във всеки случай тук вятърът е много остър и не можем да останем повече. Тръгвайте!

Бившият номер 299 продължи да се усмихва. Дребно кученце, което се опъваше на каишката си и дърпаше пред себе си пълна, стара дама, подуши крачолите му.

— Точно така, имам котка — каза бившият номер 299. — На кучетата и котките им прави удоволствие…

Пълната стара дама грабна кученцето, притисна го под лакътя си като гайда и се забърза като подплашена гъска.

Минаха няколко минути. Дойде работник с жена си. Седнаха и се загледаха в пагодата.

— Странна сграда! — рече бившият номер 299.

— Японска била, казват — отвърна работникът.

— Китайска, приятелю. Чудесни хора са това китайците — не ценят човешкия живот.

— Това пък какво е? Чудесни ли казахте?

— Точно така.

— Ъ?

Жената надникна иззад работника:

— Хайде, Джон! Тука ми свети в очите слънцето.

Работникът стана.

— „Чудесни“ казахте, нали? Чудесни!

— Да!

Жената дръпна работника за ръката.

— Не влизай в спорове с непознати. Хайде!

И работникът бе отмъкнат от пейката.

Някакъв часовник удари дванадесет. Бившият номер 299 стана и излезе от градината. Повървя малко между къщичките и позвъни на страничния вход на едно магазинче. Отвори му младо момиче.

— Ако баща ви е все още сляп, дошъл съм да му почета.

— Моля ви се, господине, той ще си остане сляп.

— Така и предполагах.

На канапето, под сноп червено боядисана трева от пампасите, седеше нисък масивен човек и дялкаше дървена фигурка. Той подуши и обърна слепите си очи към посетителя. Всяка черта и гънка на четвъртитото лице сякаш казваше: „Мене няма да сломиш!“

— Какво ще правите? — попита бившият номер 299.

— Бъдни вечер е, господа бога дялкам. Много хубави ги правя. Искате ли да ви дам този?

— Благодаря.

— Не е като да не е мислил за себе си нашият бог, нали? „Обичай ближния си, както обичаш себе си!“, което означава, че трябва себе си да обичаш. И според мен той го е правил, и то не против божията воля.

— Като че ли е по-лесно да обичаш ближния си, когато не можеш да го видиш, а?

— Това пък какво е? Имате ли нещо против да опипам лицето ви за малко? Много ми помага в резбарството. Правя ги като живи, разбирате ли?

Бившият номер 299 се наведе и слепецът започна да изучава чертите му с върховете на пръстите си.

— Високи скули, очи хлътнали навътре, много особена форма на надочните ръбове, доста ниско чело, което завършва с гъста коса. Надолу две дупки под скулите, нос — леко извит, брадичка — остричка, без мустаци. Усмихвате се, нали? И зъбите са си вашите? Трябва да ви кажа, че сте един доста добър модел. Не одобрявам тези, дето разправят: „Винаги съм имал брада“. Как искате фигурката — да виси от кръст, или да носи кръста?

— Както искате. Използували ли сте понякога и вашето лице за модел?

— Не, защото съм… всъщност за държавници и герои го използувам. Направих фигурка на капитан Скот по моето лице. Моето има доста войнствен вид, докато вашето е остро, малко кисело, подходящо за светци, мъченици и тям подобни. Само още веднаж да го опипам, а после ще го възпроизведа. Тънък врат, едното рамо малко издадено напред, ушите леко вирнати. Вие сте възвисок, възслаб човек, нали? И когато ходите, изнасяте краката си напред със замах, нали? Дайте ми за малко ръката си. Аха, виждам, че си гризете ноктите. Очите ви са сини, а… остър поглед, да? Косата ви е била червеникава, преди да се прошари — така ли е? Благодаря ви, много ви благодаря. А сега, ако искате, почетете, а аз ще се заема с тази работа.

Бившият номер 299 отвори книгата.

„… Но най-сетне, с течение на времето, Хедлибърг има нещастието да предизвика един непознат странник, вероятно, без да знае това и положително без да се интересува, защото Хедлибърг можеше да се справя с всичко сам и хич не се интересуваше от странниците и тяхното мнение. Но в този случай би било добре да направи изключение, защото човекът беше непримирим и отмъстителен.“

— Аха! — вметна замислено слепецът, — ето ти на. И тъй като говорим за чувства, какво ви кара да ми съчувствувате, ако смея да запитам?

— Приятелю, аз мога да ви гледам, без вие да ме виждате.

— Така ли? А другите хора?

— Те могат да ме гледат, без аз да ги виждам.

— Разбирам! Мизантроп. Имате ли основание да сте такъв?

— Затвор.

— Охо. Прогонен и отхвърлен от хората.

— Не. Точно обратното.

Слепецът престана да дялка и дълбае.

— Обичам независимите хора — рече той. — Харесвам хората, които могат сами да вървят по пътя си. Забелязали ли сте котките? Повечето хора са като кучетата. Рядко ще срещнете хора, които да са като котките. Ако въпросът ми не е удобен, бихте ли ми казали какъв сте били? Данъчен агент?

— Лекар.

— Какво помага на киселини?

— Къде?

— Вятър и мъгла, нали? Но виждам какво имате предвид. Отначало, когато си загубих зрението, ми беше много тежко, но го превъзмогнах. От това полза няма. По-лошо не може да ти се случи. А тази мисъл създава у човек чувството, че е застрахован.

— Прав сте — рече бившият номер 299 и стана да си ходи.

Слепецът вдигна глава едновременно с него.

— Усмихвате ли се? Само ми дайте възможност още веднаж да опипам усмивката ви, може ли?

Бившият номер 299 доближи лицето си до протегнатите пръсти.

— Да, с вас е същото — опрели сте до дъното. Следващият път, като дойдете, ще ви покажа нещо, което според мен ще ви хареса. Благодаря за четенето.

— Кажете, ако ви досаждам.

— Ще ви кажа — рече слепецът и проследи, без да шавне, шума от стъпките на посетителя, които постепенно заглъхнаха.

3

Коледна вечер, неспокойна и ветровита. По улиците плющи силен дъжд. Бившият номер 299 върви на две крачки пред жена си, синът им върви на две крачки зад майка си. От един вход ги наблюдава крехка фигура, завита до носа с кожи.

— Хайде, мила. Съжалявам, че трябваше да го вземем.

— Разбира се, че ще го вземете!

— Виж. Та той даже да върви заедно с мама не може. Това е напаст. Днес ходи на черква и през цялото време не отдели поглед от свещеника — бедният старец, само дето не умря.

— За какво говореше?

— Братската обич. Мама казва, че го правел неволно — но това е също като… как беше онова, дето си стои така вторачено?

— Базилиск.^[1] Опитвам се да се поставя на негово място, Джак. Сигурно е трябвало да преглъща много неща там — почти три години да те командуват като куче разни прости хора. За да не се пречупиш, трябва да престанеш да си човек. По-добре така, отколкото да беше излязъл пълзешком оттам.

— Може би. Я гледай какъв дъжд! Ще ти вдигна качулката.

Дъждът плющи, шепотът заглъхва.

Осветен, отворен вход, червено преддверие, висящ сноп имел, под него момиче с гъста коса…

— Честита Коледа, татко!

— Благодаря. Искаш ли да те целуна?

— Както искаш. Е, мамо миличка! Хей, вие двамата, здравейте! Влезте! Роди, вземи палтото на татко!

— Как сте, господине? Отвратително време!

— Това е едно от преимуществата на затвора. Нас никога не ни безпокоеше времето. Изписваха „Мир и любов“ с плодовете на бодливата зеленина! Чудесно нещо! Закачаха ни ги ей тук. Не смятате ли, че християнството е една забележителна измама?

И отново четиримата на улицата, камбаните бият за полунощна служба.

— Каква вечер!

— Нека поне отминат напред, за да не ни чуват, Джак.

— По-лошо от всякога. Господи! С този поглед може да накара и млякото да се пресече! А аз мислех, че алкохолът ще го направи поносим. Той си пийна доста.

— Нищо! Остават само още няколко дни, а после!…

— Съгласна ли си с мама, че той не го прави нарочно, Мейбъл?

— Разбира се, че да!

— Как седи само и се усмихва! Защо не вземе да се отпусне?

— Може би точно това прави…

4

— Ето ви го! — каза слепецът. — Най-доброто, което мога да направя при тези обстоятелства. Кръстът ме позатрудни. Боя се, че го направих малко тежичък, но си помислих, че ще предпочете да го носите.

— Истински шедьовър!

— Сериозно ли говорите? — попита слепецът. — Можете да купите кутия бои и да го направите още по-хубав, повече да прилича на човек.

— Ще го направя.

— Не пипайте лицето, нито пък кръста. Оставете ги с цвета на дървото, но косата и дрехата и кръвта от трънения венец ще освежат малко фигурката. Как е човекът, който разврати Хедлибърг?

Бившият номер 299 отвори книгата.

… Гудсън го огледа от горе до долу, като че търсеше по него място, което най-много да презира, а после рече: „Значи вие сте анкетната комисия, така ли?“ Саулсбъри отвърна, че той май е нещо такова. „Хъм! Подробности ли искате, или смятате, че мога да отговоря по-общо?“ „Ако искат подробности, ще дойда отново, г-н Гудсън, сега засега ще се задоволя с общия отговор.“ „Добре тогава! Кажете им да вървят по дяволите. Предполагам, че това е достатъчно общо казано. И ще ви дам един съвет Саулсбъри — когато се върнете за подробностите, вземете и кошница, за да занесете в къщи това, което ще остане от вас.“

Слепецът се засмя.

— Божичко! Колко ми харесва този Марк Твен. Чудесно чувство за хумор — нищо сладникаво!

— Реже, нали?

— Направо сече — отвърна слепецът. — А вие какво мислите за човешката природа?

— Не особено хубави неща.

— И все пак у човека има и хубави неща. Вижте себе си и мен. Имаме своите неприятности и все пак сме весели и жизнерадостни! Човек трябва да е независим. В противен случай много ще страда. Така мислите, нали? Или ми се стори само, че кимнахте?

— Кимнах. Вие сякаш виждате с очите си.

— Святкат, нали? Ние двамата с вас много пъти сме могли да седнем и да плачем, та очите си да изплачем, нали? Но не сме го сторили. Ето защо ви казвам, че у нас има нещо хубаво. Постави разстояние между себе си и света и дръж челото си вдигнато! И едва тогава, когато не можеш да се сетиш за нещо още по-лошо от това, което вече ти се е случило, ще си щастлив. Не по-рано. Вярно ли е?

— Напълно.

— На мен ми бяха необходими пет години. А на вас?

— Близо три.

— Е да, вие имате предимството, което ви дава произходът и образованието. Познавам по гласа ви. В него има някаква остра подигравателна нотка. Работех в бръснарница. Бедата дойде от една маша за коса. Това, което най-много ми липсва, е възможността да ходя за риба. Няма кой да ме заведе. Не ви ли липсва това, че не можете да кълцате хората?

— Не.

— Е да, предполагам един джентълмен никога не се пристрастява към нещо. Аз пък се бях пристрастил много към рибарлъка. Не пропусках неделя, даже и да вали. Затова се научих и на това резбарство. Трябва да имам някакво хоби, та да минава времето. Готвите ли се да пишете книга за вашия живот? Не съм се излъгал, поклатихте ли наистина глава?

— Поклатих. Моето хоби е да гледам как се разиграва представлението.

— Беше време, когато това можеше да ме задоволи — обичах да гледам как реката тече надолу. Малко философ падам. А вие, според мен, не.

— Защо не?

— Имам чувството, че прекалено много ви се иска животът да подвие опашка пред вас. Може би в това се състои неудобството от това да се роди човек джентълмен. Прав ли съм?

Бившият номер 299 затвори книгата, стана и рече:

— Гордост!

— Аха — рече слепецът и затърси с очи. — За вас това е душа и свят. Така си и мислех. Елате пак, ако не ви дразня.

— Да ви заведа ли на риба?

— Наистина ли? Ще го направите ли? Дайте си ръката!

Бившият номер 299 подаде ръка. Старецът я намери с напипване…

5

— В сряда пак, нали, колега? Ако не ви е неприятно, разбира се.

— Да, в сряда.

Слепецът постоя малко на вратата на своята къща с „улова“ в сламена торба, заслушан в шума от отдалечаващите се стъпки на своя партньор, после с опипване намери пътя си до канапето под снопа трева от пампасите. Зави студените си крака в одеялото, въздъхна дълбоко и заспа.

Бившият номер 299 мина между оголените акации и люляци на малките вили. Влезе в къщи, отиде в кабинета си и седна, протегнал крака към огъня. Като подуши, че мирише на риба, котката скочи на коленете му.

— Филип, мога ли да вляза.

— Можеш.

— Прислугата предупреди, че ще напусне. Искам да те попитам имаш ли нещо против да оставим всичко и да отидем заедно някъде в чужбина?

— На какво дължим тази неочаквана саможертва?

— О, Филип! Защо правиш всичко толкова трудно. Какво всъщност искаш да направя?

— Да вземеш половината от доходите ми и да се махаш.

— Какво ще правиш сам.

— Ще наема приходяща жена. Ние двамата с котката много обичаме приходящи чистачки.

— Филип!

— Да?

— Няма ли да ми кажеш какво ти е на сърцето. Завинаги ли искаш да останеш самотен?

Бившият номер 299 вдигна очи.

— Действителността няма стойност за тези, които не живеят с нея. Аз живея с действителността.

— Но защо?

— Мила ми Берта, така, струва ми се, се казваше, нали?

— О, господи! Ти си наистина ужасен!

— А какъв би предпочела да съм — хленчещ червей? Да се гърча пред хората, които презирам, да пълзя от едно двусмислено положение към друго? Или пък искаш покаяние? Какво искаш?

— Искам да си човек.

— Тогава получаваш точно това, което искаш. Аз съм толкова човек, че ще оставя света да отиде по дяволите, преди да приема неговото съжаление, или да ям от ръката му! Остави ме на мира! Така съм спокоен.

— Нищо ли не мога да направя за теб?

— Можеш. Не стой между мене и огъня!

6

Две фигури стоят в тъмното пред прозореца. Пердето не е дръпнато.

— Виж, Мейбъл!

— Внимавай! Може да ни види. Шепни!

— Прозорецът е затворен.

— Защо след като ще стои така, не дърпа пердетата?

Пустиня тъмна и безмълвна,

ни капчица вода, троха храна,

навсякъде безкрайната тъма пустинна.

— Джак, аз го съжалявам.

— Той не страда. Само тези, които обичат хората, могат да страдат. Той има всичко, каквото иска. Погледни го!

Светлината на огъня осветява лицето — неговите издатини и вдлъбнатини, бляскавите очи, неговата неподвижност и напрежение, усмивката и котката, наместила се в извивките на топлото тяло. И двама млади се измъкват, минават между малките къщи, хванати за ръце.

1 §

It was disconcerting to the Governor. The man’s smile was so peculiar. Of course, these educated prisoners—doctors, solicitors, parsons—one could never say good-bye to them quite without awkwardness; couldn’t dismiss them with the usual “Shake hands! Hope you’ll keep straight and have luck.” No! With the finish of his sentence a gentleman resumed a kind of equality, ceased to be a number, ceased even being a name without a prefix, to which the law and the newspapers with their unfailing sense of what was proper at once reduced a prisoner on, or even before, his conviction. No. 299 was once more Dr. Philip Raider, in a suit of dark-grey tweeds, lean and limber, with grey hair grown again in readiness for the outer world, with deep-set, shining eyes, and that peculiar smile—a difficult subject. The Governor decided suddenly to say only: “Well, good-bye, Dr. Raider”; and, holding out his hand, he found it remain in contact with nothing.

So the fellow was going out in defiant mood—was he! The Governor felt it rather hard after more than two years; and his mind retraced his recollections of this prisoner. An illegal operation case! Not a good ‘mixer’—not that his prisoners were allowed to mix; still, always reassuring to know that they would if not strenuously prevented! Record—Exemplary. Chaplain’s report—Nothing doing (or words to that effect). Work—Bookbinding. Quite! But—chief memory—that of a long loose figure loping round at exercise, rather like a wolf. And there he stood! The tall Governor felt at the moment oddly short. He raised his hand from its posture of not too splendid isolation, and put the closure with a gesture. No. 299’s lips moved:

“Is that all?”

Accustomed to being ‘sirred’ to the last, the Governor reddened. But the accent was so refined that he decided not to mention it.

“Yes, that’s all.”

“Thank you. Good-morning.”

The eyes shone from under the brows, the smile curled the lips under the long, fine, slightly hooked nose; the man loped easily to the door. He carried his hands well. He made no noise going out. Damn! The fellow had looked so exactly as if he had been thinking, ‘You poor devil!’ The Governor gazed round his office. Highly specialised life, no doubt! The windows had bars; it was here that he saw refractory prisoners in the morning, early. And, thrusting his hands into his pockets, he frowned....

Outside, the head warder, straight, blue-clothed, grizzled, walked ahead, with a bunch of keys.

“All in order,” he said to the blue-clothed janitor. “No. 299—going out. Anyone waiting for him?”

“No, sir.”

“Right. Open!”

The door clanged under the key.

“Good-day to you,” said the head warder.

The released prisoner turned his smiling face and nodded; turned it to the janitor, nodded again, and walked out between them, putting on a grey felt hat. The door clanged under the key. “Smiling!” remarked the janitor.

“Ah! Cool customer,” said the head warder. “Clever man, though, I’m told.”

His voice sounded resentful, a little surprised, as if he had missed the last word by saying it....

Hands in pockets, the released prisoner walked at leisure in the centre of the pavement. An October day of misty sunshine, and the streets full of people seeking the midday meal. And if they chanced to glance at this passer-by their eyes would fly away at once, as a finger flies from a too hot iron....

2 §

On the platform the prison chaplain, who had a day off and was going up to town, saw a face under a grey hat which seemed vaguely familiar.

“Yes,” said a voice. “Late—299. Raider.”

The chaplain felt surprise.

“Oh, ah!” he stammered. “You went out to-day, I think. I hope you—”

“Don’t mention it!”

The train came clattering in. The chaplain entered a third-class compartment; Late—299 followed. The chaplain experienced something of a shock. Extremely unlike a prisoner! And this prisoner, out of whom he had, so to speak, had no change whatever these two years past, had always made him feel uncomfortable. There he sat opposite, turning his paper, smoking a cigarette, as if on terms of perfect equality. Lowering his own journal, the chaplain looked out of the window, trying to select a course of conduct; then, conscious that he was being stared at, he took a flying look at his vis-à-vis. The man’s face seemed saying: “Feel a bit awkward, don’t you? But don’t worry. I’ve no ill feeling. You have a devilish poor time.”

Unable to find the proper reply to this look, the chaplain remarked:

“Nice day. Country’s looking beautiful.”

Late—299 turned those shining eyes of his towards the landscape. The man had a hungry face in spite of his smile; and the chaplain asked: “Will you have a sandwich?”

“Thanks....”

“Forgive my enquiring,” said the chaplain presently, blowing crumbs off his knees, “but what will you do now? I hope you’re going to—” How could he put it? ‘Turn over a new leaf?’ ‘Make good?’ ‘Get going?’ He could not put it; and instead took the cigarette which Late—299 was offering him. The man was speaking too; his words seemed to come slowly through the smoke, as if not yet used to a tongue.

“These last two years have been priceless.”

“Ah!” said the chaplain hopefully.

“I feel right on top.”

The chaplain’s spirit drooped.

“Do you mean,” he said, “that you don’t regret—that you aren’t—er—?”

“Priceless!”

The man’s face had a lamentable look—steely, strangely smiling. No humility in it at all. He would find Society did not tolerate such an attitude. No, indeed! He would soon discover his place.

“I’m afraid,” he said kindly, “that you’ll find Society very unforgiving. Have you a family?”

“Wife, son, and daughter.”

“How will they receive you?”

“Don’t know, I’m sure.”

“And your friends? I only want to’ prepare you a little.”

“Fortunately I have private means.”

The chaplain stared. What a piece of luck, or was it—a misfortune?

“If I’d been breakable, your prison would have broken me all right. Have another cigarette?”

“No, thank you.”

The chaplain felt too sad. He had always said nothing could be done with them so long as their will-power was unbroken. Distressing to see a man who had received this great lesson still so stiff-necked; so far from profiting by it. And, lifting his journal, he tried to read. Hut those eyes seemed boring through the print. It was most uncomfortable. Most!...

1 §

In the withdrawing-room of a small house near Kew Gardens, Mrs. Philip Raider was gazing at a piece of pinkish paper in her hand, as if it had been one of those spiders of which she had so constitutional a horror. Opposite her chair her son had risen; and against the wall her daughter had ceased suddenly to play Brahms’ Variations on a theme by Haydn.

“He says to-night!”

The girl dropped her hands from the keys. “To-night? I thought it was next month. Just like father—without a word of warning!”

The son mechanically took out his pipe, and began polishing its bowl. He was fresh-faced, fair, with a small head.

“Why didn’t he tell us to meet him in London? He must know we’ve got to come to an arrangement.”

The daughter, too, got up, leaning against the piano—a slight figure, with bushy, dark, short hair.

“What are we to do, Mother?”

“Jack must go round, and put Mabel and Roderick off for this evening.”

“Yes, and what then, if he’s going to stay here? Does he know that I’m engaged, and Beryl too?”

“1 think I told him in my last letter.”

“What are you going to do, Mother?”

“It’s come so suddenly—I don’t know.”

“It’s indecent!” said the boy violently.

His sister picked up the dropped telegram. “‘Earl’s Court, five four.’ He may be here any minute. Jack, do hurry up! Doesn’t he realise that nobody knows, down here?”

Mrs. Raider turned to the fire.

“Your father will only have realised his own feelings.”

“Well, he’s got to begin with others. I’ll have to make him—!”

“Dr. Raider, ma’am.”

Late—299 stood, smiling, in front of the door which the maid had closed behind him.

“Well, Bertha! Ah, Beryl! Well, Jack!”

His daughter alone replied.

“Well, Father, you might have let us know beforehand!”

Late—299 looked from one face to the other.

“Never tell children they’re going to have a powder. How are you all?”

“Perfectly well, thank you. How are you?”

“Never better. Healthy life—prison!”

As if walking in her sleep Mrs. Raider came across the room. She put out her hand with a groping gesture. Late—299 did not take it.

“Rather nice here,” he said. “Can I have a wash?”

“Jack, show your father the lavatory.”

“The bathroom, please.”

The son crossed from the window, glanced at his father’s smiling face, and led the way.

Mrs. Raider, thin, pale, dark, spoke first. “Poor Philip!”

“Oh, Mother! It’s impossible to pity father; it always was. Except for his moustache being gone, I don’t see much change anyway. It’s you I pity. He simply can’t stay here. Why, everybody thinks you’re a widow.”

“People generally know more than they seem to, Beryl.”

“Nobody’s ever given us a hint. Why couldn’t he have consulted us?”

“We must think of him.”

“He didn’t think of us when he did that horrible thing. And it was so gratuitous, unless—! Mother, sometimes I’ve thought he had to do it; that he was her—her lover as well as her doctor!”

Mrs. Raider shook her head.

“If it had been that, he’d have told me. Your father is always justified in his own eyes.”

“What am I to do about Roddy?”

“We must just wait.”

“Here’s Jack! Well?”

“He’s having a bath as hot as he can bear it. All he said was: ‘This is the first thing you do when you go in, and the first thing you do when you come out—symmetrical, isn’t it?’ I’ve got to take him a cup of coffee. It’s really too thick! The servants can’t help knowing that a Dr. Raider who gets into the bath the moment he comes to call must be our father.”

“It’s comic.”

“Is it? He doesn’t show a sign of shame. He’ll call it from the house-tops. I thought, of course, he’d go abroad.”

“We all thought that.”

“If he were down in the mouth, one could feel sorry for him. But he looks as pleased as Punch with himself. And it’s such a beastly sort of crime—how am I to put it to Mabel? If I just say he’s been in prison, she’ll think it’s something even worse. Mother, do insist on his going at once. We can tell the servants he’s an uncle—who’s been in contact with smallpox.”

“You take him the coffee, Mother—oh, you can’t, if he’s to be an uncle! Jack, tell him nobody here knows, and mother can’t stand it; and hurry up! It’s half-past six now.”

The son passed his fingers through his brushed-back hair; his face looked youthful, desperate.

“Shall I?”

Mrs. Raider nodded.

“Tell him, Jack, that I’ll come out to him, wherever he likes to go; that I always expected him to arrange that; that this is—too difficult—” She covered her lips with her hand.

“All right, Mother! I’ll jolly well make him understand. But don’t launch out about it to the servants yet. Suppose it’s we who have to go? It’s his house!”

“Is it, Mother?”

“Yes; I bought it with his money under the power of attorney he left.”

“Oh, isn’t that dreadful?”

“It’s all dreadful, but we must consider him.”

The girl shook back her fuzzy hair.

“It does seem rather a case of ‘coldly received.’ But father’s always been shut up in himself. He can’t expect us suddenly to slobber over him. If he’s had a horrible time, so have we.”

“Well, shall I go?”

“Yes, take him the coffee. Be quick, my dear boy; and be nice to him!”

The son said with youthful grimness: “Oh, I’ll be nice!” and went.

“Mother, don’t look like that!”

“How should I look? Smiling?”

“No, don’t smile—it’s like him. Cry it off your chest.”

2 §

Late—299 was sitting in the bath, smiling through steam and the smoke of his cigarette at his big toe. Raised just above the level of the water, it had a nail blackened by some weight that had dropped on it. He took the coffee-cup from his son’s hand.

“For two years and nine months I’ve been looking forward to this—but it beats the band, Jack.”

“Father—I—ought—”

“Good coffee, tobacco, hot water—greatest blessings earth affords. Half an hour in here, and—spotless, body and soul!”

“Father—!”

“Yes; is there anything you want to add?”

“We’ve—we’ve been here two years.”

“Not so long as I was there. Do you like it?”

“Yes.”

“I didn’t. Are you studying medicine?”

“No. Botany.”

“Good. You won’t have to do with human beings.”

“I’ve got the promise of a job in the Gardens here at the beginning of next year. And I’m—I’m engaged.”

“Excellent. I believe in marrying young.”

“Beryl’s engaged too.”

“Your mother isn’t, by any chance?”

“Father!”

“My dear fellow, one expects to have been dropped. Why suppose one’s family superior to other people’s? Pas si bête!”

Gazing at that smiling face where prison pallor was yielding to the heat, above the neck whose sinews seemed unnaturally sharp and visible, the boy felt a spasm of remorse.

“We’ve never had a proper chance to tell you how frightfully sorry we’ve been for you. Only, we don’t understand even now why you did such a thing.”

“Should I have done it if I’d thought it would have been spotted? A woman going to the devil; a small risk to oneself—and there we were! Never save anyone, at risk to yourself, Jack. I’m sure you agree.”

The boy’s face went very red. How could he ever get out what he had come to say?

“I have no intention of putting my tail between my legs. D’you mind taking this cup?”

“Will you have another, Father?”

“No, thanks. What time do you dine?”

“Half-past seven.”

“You might lend me a razor. I was shaved this morning with a sort of billhook.”

“I’ll get you one.”

Away from that smiling stranger in the bath, the boy shook himself. He must and would speak out!

When he came back with the shaving gear, his father was lying flat, deeply immersed, with closed eyes. And setting his back against the door, he blurted out: “Nobody knows down here. They think mother’s a widow.”

The eyes opened, the smile resumed control.

“Do you really believe that?”

“I do; I know that Mabel—the girl I’m engaged to—has no suspicion. She’s coming to dinner; so is Roddy Blades—Beryl’s fiancé.”

“Mabel, and Roddy Blades—glad to know their names. Give me that big towel, there’s a good fellow. I’m going to wash my head.”

Handing him the towel, the boy turned. But at the door he stopped. “Father—!”

“Quite. These natural relationships are fixed, beyond redemption.”

The boy turned and fled.

His mother and sister stood waiting at the foot of the stairs.

“Well?”

“It’s no good. I simply can’t tell him we want him to go.”

“No, my dear. I understand.”

“Oh! but, Mother—! Jack, you must.”

“I can’t; I’m going to put them off.” Seizing his hat, he ran. He ran among small houses in the evening mist, trying to invent. At the corner of the long row of little villas he rang a bell.

“Can I see Miss Mabel?”

“She’s dressing, sir. Will you come in?”

“No. I’ll wait here.”

In the small dark porch he tried to rehearse himself. ‘Awfully sorry! Somebody had come—unexpectedly—on business!’ Yes! On what business?

“Hallo, Jack!”

A vision in the doorway—a fair head, a rosy, round, blue-eyed face above a swansdown collar.

“Look here, darling—shut the door.”

“Why? What is it? Anything up?”

“Yes; something pretty badly up. You can’t come to-night, Mabel.”

“Don’t squeeze so hard! Why not?”

“Oh! well—there—there’s a reason.”

“I know. Your father’s come out!”

“What? How—?”

“But of course. We all know about him. We must be awfully nice to him.”

“D’you mean to say that Roddy and everybody—We thought nobody knew.”

“Bless you, yes! Some people feel one way and some the other. I feel the other.”

“Do you know what he did?”

“Yes; I got hold of the paper. I read the whole trial.”

“Why didn’t you tell me?”

“Why didn’t you?”

“It was too beastly. Well?”

“I think it was a shame.”

“But you can’t have that sort of thing allowed.”

“Why not?”

“Where would the population be?”

“Well, we’re over-populated. Everybody says so.”

“That’s quite another thing. This is the Law.”

“Look here! If you want to argue, come in. It’s jolly cold.”

“I don’t want to argue; I must go and tell Roddy. It’s an awful relief about you, darling. Only—you don’t know my father.”

“Then I can’t come?”

“Not to-night. Mother—”

“Yes; I expect she’s frightfully glad.”

“Oh! yes—yes! She—yes!”

“Well, good-night. And look here—you go back. I’ll tell Roddy. No! Don’t rumple me!”

Running back between small houses, the boy thought: ‘Good God! How queer! How upside-down! She—she—! It’s awfully modern!’

3 §

Late—299 sat in the firelight, a glass beside him, a cigarette between his smiling lips. The cinders clicked, a clock struck. Eleven! He pitched the stump of his cigarette into the ashes, stretched himself, and rose. He went upstairs and opened the first door. The room was dark. A faint voice said:

“Philip?”

“Yes.”

The light sprang out under his thumb. His wife was sitting up in bed, her face pale, her lips moving:

“To-night—must you?”

Late—299 moved to the foot of the bed; his lips still smiled, his eyes gazed hungrily.

“Not at all. We learn to contain ourselves in prison. No vile contacts? Quite so. Goodnight!”

The voice from the bed said faintly:

“Philip, I’m so sorry; it’s the suddenness—I’m—”

“Don’t mention it.” The light failed under his thumb. The door fell to...

Three people lay awake, one sleeping. The three who lay awake were thinking: ‘If only he made one feel sorry for him! If only one could love him! His self-control is forbidding—it’s not human! He ought to want our sympathy. He ought to sympathise with us. He doesn’t seem to feel—for himself, for us, for anything. And tomorrow—what will happen? Is life possible here, now? Can we stand him in the house, about the place? He’s frightening!’

The sleeper, in his first bed of one thousand and one nights, lay, his eyes pinched up between brows and bony cheeks of a face as if carved from ivory, and his lips still smiling at the softness under him.

Past dawn the wakeful slept, the sleeper awoke. His eyes sought the familiar little pyramid of gear on the shelf in the corner, the bright tins below, the round porthole, the line of distemper running along the walls, the closed and solid smallness of a cell. And the blood left his heart. They weren’t there! His whole being struggled with such unreality. He was in a room staring at light coming through chintz curtains. His arms were not naked. This was a sheet! For a moment he shivered, uncertain of everything; then lay back, smiling at a papered ceiling.

1 §

“It can’t go on, Mother. It simply can’t. I feel an absolute worm whenever I’m with him. I shall have to clear out, like Beryl. He has just one object all the time—to make everyone feel small and mean.”

“Remember what he’s been through!”

“I don’t see why we should be part of his revenge. We’ve done nothing, except suffer through him.”

“He doesn’t want to hurt us or anyone.”

“Well, whenever people talk to him they dry up at once, as if he’d skinned them. It’s a disease.”

“One can only pity him.”

“He’s perfectly happy, Mother. He’s getting his own back.”

“If only that first night—”

“We tried. It’s no good. He’s absolutely selfsufficient. What about to-morrow night?”

“We can’t leave him on Christmas Day, Jack.”

“Then we must take him to Beryl’s. I can’t stick it here. Look! He’s just going out!”

Late—299 passed the window where they stood, loping easily, a book under his arm.

“He must have seen us. We mightn’t exist!...”

2 §

Late—299, with a book under his arm, entered Kew Gardens and sat down on a bench. A nursery governess with her charges came and settled down beside him.

“Peter, Joan, and Michael,” said Late—299, “quite in the fashion, for names.”

The governess stirred uneasily; the gentleman looked funny, smiling there!

“And what are you teaching them?”

“Reading, writing, and arithmetic, sir, and Bible stories.”

“Intelligent?... Ah! Not very. Truthful?... No! No children are.”

The governess twisted her hands. “Peter!” she said, “where’s your ball? We must go and look for it.”

“But I’ve got it, Miss Somers.”

“Oh, well, it’s too sharp, sitting here. Come along!”

She passed away, and Peter, Joan, and Michael trailed after her.

Late—299 smiled on; and a Pekinese, towing a stout old lady, smelled at his trousers.

“It’s my cat,” said Late—299. “Dogs and cats their pleasure is—”

Picking up the Pekinese, the stout old lady pressed it under her arm as though it were a bagpipe, and hurried on like a flustered goose.

Some minutes passed. A workman and his wife sat down beside him, and gazed at the Pagoda.

“Queer building!” said Late—299.

“Ah!” said the workman. “Japanese, they say!”

“Chinese, my friend. Good people, the Chinese—no regard for human life.”

“What’s that? Good—did you say?”

“Quite!”

“Eh?”

The workman’s wife peered round him.

“Come on, John! The sun gits in me eyes ’ere.”

The workman rose. “‘Good,’ you said, didn’t you? Good people?”

“Yes.”

The workman’s wife drew at his arm. “There, don’t get arguin’ with strangers. Come on!” The workman was drawn away....

A clock struck twelve. Late—299 got up and left the Gardens. Walking between small houses, he rang at the side entrance of a little shop.

“If your father’s still blind—I’ve come to read to him again.”

“Please, sir, he’ll always be.”

“So I supposed.”

On a horsehair sofa, below the dyed-red plumes of pampas grass, a short and stocky man was sitting, whittling at a wooden figure. He sniffed, and turned his sightless eyes towards his visitor; his square face in every line and bump seemed saying: ‘You don’t down me.’

“What are you making?” said Late—299.

“Christmas Eve. I’m cuttin’ out our Lord. I make ’em rather nice. Would you like this one?”

“Thank you.”

“Kep’ His end up well, our Lord, didn’t He? ‘Love your neighbour as yourself’—that means you got to love yourself. And He did, I think; not against Him, neither.”

“Easier to love your neighbours when you can’t see them, eh?”

“What’s that? D’you mind lendin’ me your face a minute? It’ll help me a lot with this ’ere. I make ’em lifelike, you know.”

Late—299 leaned forward, and the tips of the blind man’s fingers explored his features.

“’Igh cheekbones, eyes back in the ’ead, supraorbital ridges extra special, rather low forehead slopin’ to thick hair. Cornin’ down, two ’oilers under the cheekbones, thin nose a bit ’ooky, chin sharpish, no moustache. You’ve got a smile, ’aven’t you? And your own teeth? I should say you’d make a very good model. I don’t ’old with ’im always ’avin’ a beard. Would you like the figure ’angin’, or carryin’ the cross?”

“As you wish. D’you ever use your own face?”

“Not for’Im—for statesmen or ’eroes I do. I done one of Captain Scott with my face. Rather pugnacious, my style; yours is sharp, bit acid, suitable to saints, martyrs, and that. I’ll just go over you once more—then I’ll ’ave it all ’ere. Sharp neck; bit ’unchy in one shoulder; ears stick up a bit; tallish thin man, ain’t you, and throw your feet forward when you walk? Give us your ’and a minute. Bite your fingers, I see. Eyes blue, eh—with pin-points to ’em—yes? Hair a bit reddish before it went piebald—that right? Thank you, much obliged. Now, if you like to read, I’ll get on with it.”

Late—299 opened the book.

... “‘But at last in the drift of time Hadleyburg had the ill-luck to offend a passing stranger, possibly without knowing it, certainly without caring, for Hadleyburg was sufficient unto itself and cared not a rap for strangers and their opinions. Still, it would have been well to make an exception in this one’s case, for he was a bitter man and revengeful.’”

“Ah!” interjected the blind man deeply, “there you ’ave it. Talkin’ of feelin’s, what gave you a fellow-feelin’ for me, if I may ask?”

“I can look at you, my friend, without your seeing me.”

“Eh! What about it with other people, then?”

“They can look at me without my seeing them.”

“I see! Misanthropical. Any reason for that?”

“Prison.”

“What oh! Outcast and rejected of men.”

“No. The other way on.”

The blind man ceased to whittle and scoop.

“I like independence,” he said; “I like a man that can go his own way. Ever noticed cats? Men are like dogs, mostly; only once in a way you get a man that’s like a cat. What were you, if it’s not a rude question. In the taxes?”

“Medico.”

“What’s a good thing for ’eartburn?”

“Which kind?”

“Wind, ain’t it? But I see your meanin’. Losin’ my sight used to burn my ’eart a lot; but I got over that. What’s the use? You couldn’t have any worse misfortune. It gives you a feelin’ of bein’ insured—like.”

“You’re right,” said Late—299, rising to go.

The blind man lifted his face in unison. “Got your smile on?” he said. “Just let me ’ave another feel at it, will you?”

Late—299 bent to the outstretched fingers.

“Yes,” said the blind man, “same with you—touched bottom. Next time you come I’ll ’ave something on show that’ll please you, I think; and thank you for readin’.”

“Let me know if it bores you.”

“I will,” said the blind man, following without movement the footsteps of his visitor that died away.

3 §

Christmas night—wild and windy, a shower spattering down in the street; Late—299 walking two yards before his wife, their son walking two yards behind his mother. A light figure, furred to the ears, in a doorway watching for them.

“Come along, darling. Sorry we had to bring him.”

“Of course you had to, Jack!”

“Look! He can’t even walk with mother. It’s a disease. He went to church to-day, and all through the sermon never took his eyes off—the poor old vicar nearly broke down.”

“What was it about?”

“Brotherly love. Mother says he doesn’t mean it—but it’s like—what’s that thing that stares?”

“A basilisk. I’ve been trying to put myself in his place, Jack. He must have swallowed blood and tears in there—ordered about like a dog, by common men, for three years nearly. If you don’t go under, you must become inhuman. This is better than if he’d come out crawling.”

“Perhaps. Look out—the rain! I’ll turn your hood up, darling.” A spattering shower, the whispering hushed....

A lighted open doorway, a red hall, a bunch of hanging mistletoe, a girl beneath, with bushy hair.

“Happy Christmas, Father!”

“Thanks. Do you want to be kissed?”

“As you like. Well, Mother darling! Hallo, you two! Come in! Roddy, take father’s coat.”

“How are you, sir? Beastly weather!”

“That was the advantage we had in prison. Weather never troubled us. ‘Peace and Goodwill’ in holly-berries! Very neat! They used to stick them up in there. Christianity is a really remarkable fraud, don’t you think?”...

Once again those four in the street; and the bells chiming for midnight service.

“What an evening!”

“Let them get out of hearing, Jack.”

“Worse than ever! My God, he’d turn the milk sour! And I thought liquor might make him possible. He drank quite a lot.”

“Only a few days now, and then!...”

“Do you agree with mother that he doesn’t mean it, Mabel?”

“Oh, yes, I do.”

“The way he sits and smiles! Why doesn’t he get himself a desert to smile in?”

“Perhaps he does...”

4 §

“’Ere you are!” said the blind man. “Best I can do under the circs. ’Ad a bit o’ trouble with the cross; got it too ’eavy, I’m afraid; but thought you’d rather carry it.”

“Quite a masterpiece!”

“Speaking serious?” said the blind man. “You could improve it with a box o’ colours; make it more ’uman-like.”

“I’ll do that.”

“I wouldn’t touch the face, nor the cross—leave ’em wooden; but the hair and the dress, and the blood from the crown o’ thorns might be all the better for a bit o’ brightenin’. How’s the man that corrupted’Adleyburg?”

Late—299 opened the book.

“‘... Goodson looked him over, like as if he was hunting for a place on him that he could despise the most; then he says: “So you are the Committee of Enquiry, are you?” Sawlsberry said that was about what he was. “H’m! Do they require particulars, or do you reckon a kind of general answer will do?” “If they require particulars I will come back, Mr. Goodson; I will take the general answer first.” “Very well, then; tell them to go to hell—I reckon that’s general enough. And I’ll give you some advice, Sawlsberry; when you come back for the particulars, fetch a basket to carry what’s left of yourself home in.’”

The blind man chuckled.

“Ah! I like that Mark Twain. Nice sense o’ humour—nothin’ sickly.”

“Bark and quinine, eh?”

“Bark and bite,” said the blind man. “What do you think of ’uman nature yourself?”

“Little or nothing.”

“And yet there’s a bit of all right about it, too. Look at you and me; we got our troubles; and ’ere we are—jolly as sandboys! Be self-sufficient, or you’ve got to suffer. That’s what you feel, ain’t it? Am I mistook, or did you nod?”

“I did. Your eyes look as if they saw.”

“Bright, are they? You and me could ’ave sat down and cried ’em out any time—couldn’t we? But we didn’t. That’s why I say there’s a bit of all right about us. Put the world from you, and keep your pecker up. When you can’t think worse of things than what you do, you’ll be ’appy—not before. That’s right, ain’t it?”

“Quite.”

“Took me five years. ’Ow long were you about it?”

“Nearly three.”

“Well, you ’ad the advantage of birth and edjucation; I can tell that from your voice—got a thin, mockin’ sound. I started in a barber’s shop; got mine in an accident with some ’air-curlers. What I miss most is not bein’ able to go fishin’. No one to take me. Don’t you miss cuttin’ people up?”

“No.”

“Well, I suppose a gent never gets a passion; I’d a perfect passion for fishin’. Never missed Sunday, wet or fine. That’s why I learned this carvin’—must ’ave an ’obby to go on with. Are you goin’ to write your ’istory? Am I wrong, or did you shake your ’ead?”

“I did. My hobby is watching the show go by.”

“That might ’ave suited me at one time—always liked to see the river flowin’ down. I’m a bit of a philosopher myself. You ain’t, I should say.”

“Why not?”

“Well, I’ve a fancy you want life to come to heel too much—misfortune of bein’ a gent, perhaps. Am I right?”

Late—299 closed the book and rose. “Pride !” he said.

“Ah!” said the blind man, groping with his eyes, “that’s meat and drink to you. Thought as much. Come again, if I don’t worry you.”

“And take you fishing?”

“Reelly? You will? Shake ’ands.”

Late—299 put out his hand. The blind man’s groped up and found it....

5§

“Wednesday again, is it, partner, if I’m not troublin’ you?”

“Wednesday it is.”

At the door of his house, with the ‘catch’ in a straw bag, the blind man stood a minute listening to his partner’s footsteps, then felt his way in to his horsehair sofa under the pampas grass. Putting his cold feet up under the rug, he heaved a sigh of satisfaction, and fell asleep.

Between the bare acacias and lilac-bushes of the little villas Late—299 passed on. Entering his house, he sought his study, and stretched his feet towards the fire, and the cat, smelling him fishy, sprang on to his knee.

“Philip, may I come in?”

“You may.”

“The servants have given notice. I wanted to say, wouldn’t you like to give this up and go abroad with me?”

“Why this sudden sacrifice?”

“Oh, Philip! You make it so hard for me. What do you really want me to do?”

“Take half my income, and go away.”

“What will you do, here, alone?”

“Get me a char. The cat and I love chars.”

“Philip!”

“Yes?”

“Won’t you tell me what’s in your heart? Do you want always to be lonely like this?”

Late—299 looked up.

“Reality means nothing to those who haven’t lived with it. I do.”

“But why?”

“My dear Bertha—that is your name, I think?”

“Oh, God! You are terrible!”

“What would you have me—a whining worm? Crawling to people I despise—squirming from false position to false position? Do you want humility; what is it you want?”

“I want you to be human.”

“Then you want what you have got. I am so human that I’ll see the world damned before I take its pity, or eat its salt. Leave me alone. I am content.”

“Is there nothing I can do?”

“Yes; stand out of my firelight...”

6 §

Two figures, in the dark outside, before the uncurtained window.

“Look, Mabel!”

“Be careful! He may see. Whisper !”

“The window’s shut.”

“Oh, why doesn’t he draw the blinds—if he must sit like that?”

“‘A desert dark without a sound....

And not a drop to eat or drink And a dark desert all around!’

Jack, I pity him.”

“He doesn’t suffer. It’s being fond of people makes you suffer. He’s got all he wants. Look at him.”

The firelight on the face—its points and hollows, its shining eyes, its stillness and intensity, its smile; and on the cat, hunched and settled in the curve of the warm body. And the two young people, shrinking back, pass on between small houses, clutching each other’s hands.