Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rescued by Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Ан Мари Дюкет

Заглавие: Каньонът на любовта

Преводач: Георги Георгиев

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Арлекин България“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0081-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14342

История

  1. — Добавяне

Пета глава

— Хайде, всички да се качват! Който има нужда от помощ, да вдигне ръка! — извика водачът на кервана. — Не се стеснявайте да си кажете. Не всеки е израснал сред тези животни, а те понякога са опърничави.

— Ти няма да си опърничаво, нали, миличко? — Мулето премига с дългите си мигли, сякаш каза: „Кой, аз ли?“ Андреа се разсмя и го погали по муцуната.

Слънцето току-що бе изгряло, но в Призрачното Ранчо кипеше живот. Ездачите от вчера сновяха насам-натам и бързо се приготвяха за пешия преход по южната пътека Кайбаб. На Андреа също й се наложи да побърза. Покрай мислите за Кърт и живия спомен от целувката му, безпокойството за Джуди и вълнението от предстоящата езда из Каньона, тя до късно стоя будна. Сутринта се успа и сега трябваше за нула време да стегне багажа си и да се присъедини към групата. Въпреки суматохата, се опита да открие Кърт. Докато се оглеждаше, се натъкна на Джуди.

— Здравей, Андреа! Исках само да ти пожелая приятна езда.

— Благодаря ти! На теб приятен път.

— Не ти завиждам! Ужасни смрадливи животни! — сбърчи нос Джуди.

Андреа й помаха за довиждане. Всъщност мулетата бяха чисти и здрави. Блестящата им козина говореше за добри грижи.

— Нея слушай, сладкото ми! — почеса тя мулето зад дългите, копринени уши. — Аз пък мисля, че си великолепно!

— Странно определение за муле.

— Добро утро, шефе! — светна лицето на Андреа щом видя Кърт.

— Имаш ли нужда от помощ, за да го яхнеш?

— О, не! Мога да яздя! — И за доказателство, тя отвърза юздите от колчето и леко се метна на седлото. Мулето стоеше търпеливо, помръдвайки напред-назад дългите си уши. Кърт я наблюдаваше как наглася стремената.

— Днес ще съм последен в кервана. Искам ти да бъдеш непосредствено пред мен. Затова изчакай да минат другите. И още нещо. Мулетата са минавали безброй пъти по този маршрут, тъй че, когато излезем на пътеката, не се опитвай да го управляваш. Просто го остави само да върви.

— Разбрано! Оставям го на автопилот.

— Точно така. Много от ездачите, на които им е за първи път, дърпат юздите и се стремят да го отклонят от пътеката.

— Защото мулетата обичат да вървят по самия ръб. Разбрах от Джуди — отвърна тя на въпросителния му поглед.

— Дан каза, че тя е била доста нервна.

— Мен не ме е страх. Смятам да си седя и да се наслаждавам на пътешествието. А защо не използвате коне или пък магарета? Не е ли по-разумно да опитомявате и яздите всички тези диви магарета, които хващате?

— Магаретата са доста дребни, особено за мъжете. Колкото до конете, те са твърде… влюбчиви, а пътеките са доста тесни за възбуден жребец или за плашлива женска. Мулетата са кръстоска от мъжко магаре и кобила. Те са безплодни и кротки и затова са най-подходящи за стръмните изкачвания и спускания. Никога не е имало случай да се даде жертва в Каньона по вина на муле.

— Чудесна новина.

— Ще яздя точно зад теб, тъй че, ако имаш някакъв проблем, просто ме извикай. — Той се отправи към своето муле.

— Застанете в колона! Тръгваме! — извика водачът.

Един по един, петнайсетте ездачи потеглиха. Андреа беше предпоследна, а Кърт завършваше кервана. Леко преодоляха разстоянието до река Колорадо и преминаха висящия мост Кайбаб. Предстоеше стръмно изкачване. Мулето на Андреа имаше спокоен равен ход и тя удобно се отпусна на седлото. Табелата отстрани на пътеката сочеше, че вертикалната денивелация е хиляда и петстотин метра. Водачът на кервана съобщи, че ще бъдат горе, на Южния Хребет, между два и четири часа следобед. Кратка почивка се предвиждаше при Главата на Шута, където щяха да им раздадат суха храна.

Андреа се любуваше на природата. Каньона имаше съвсем различен облик, гледан отдолу нагоре. Великолепието на багрите спираше дъха. Андреа отново съжали, че в полагаемата им се раница няма място за фотоапарат. Не е лошо да направи снимки през някой от почивните си дни. Потънала в мисли, тя се изненада, когато водачът им даде сигнал за спиране. Обърна се към Кърт, за да се увери. Той кимна утвърдително.

— Зная, че е рано за обяд, но Главата на Шута е единственото място, където може да се направи почивка. Никъде другаде няма достатъчно широк участък за мулетата. Изчакай инструкциите за слизане.

Андреа кимна. Няколко минути по-късно те вече обядваха.

— Това по-скоро е късна закуска — рече Андреа.

— По-добре сега, отколкото никога — отвърна Кърт. — Не е разрешено да се яде по време на езда, за да не се разхвърлят отпадъци. Освен това, неопитните ездачи не трябва да отвличат вниманието си.

— Аз бих предпочела да направя снимки. Погледни скалите! Колко са различни! Розови, зелени, ето там има в кафяво… Ех, да имах фотоапарат!

— Всички новаци разправят същото — рече дружелюбно Кърт. — Скоро ще започнеш да свързваш цветовете с отделните геоложки пластове.

— Инструкторът ги спомена на уроците, но се опасявам, че не ги запомних — призна Андреа.

— Не е трудно да се научат. Големия Каньон има девет основни скални пласта. Местността, наречена Главата на Шута, е образувана от три. Розовият е варовик. Зеленото са шисти, а кафявото — пясъчник. Те образуват дъното на Каньона. Запомни ги и вече ще знаеш една трета от строежа на Каньона.

— А останалите? — попита Андреа.

— Горните шест слоя също са образувани от шисти, пясъчници и варовици.

— Това са основните образуващи скали, така ли?

— Да. Всички си имат отделни имена, като някои са наречени според природното образувание, а други носят индиански названия, като Кайбаб, например.

— Ще трябва да си ги запиша — свъси вежди Андреа.

— Няма нужда. Ще ги научиш след първите стотина туристи, които ще помолят да им кажеш имената, цветовете и периода на различните пластове.

— Периода ли? Трябва да знам и периодите?

— Само в най-общи линии, като например кои скали се отнасят към докамбрия, към девонския период… и така нататък.

— Струва ми се, че ще бъде като с менюто на питиетата — изпъшка Андреа. — Трябваше да го науча наизуст. Пътниците ме караха да им изреждам названието и цените на напитките, а после си поръчваха бира. Нека да видим — започна да брои тя на глас. — Девет геоложки слоя, плюс периодите, цветовете и типа на скалата… — Лицето й просветна. — Трийсет и шест! Не е чак толкова зле! Списъкът с напитките беше по-дълъг. Изреди ми ги пак!

— Добре, но като стигнем Южния Хребет. През останалата част от прехода внимателно разглеждай отделните пластове. Повечето от тях са добре различими. С малко практика ще можеш да отличаваш къде свършва едното образувание и къде започва другото. За това няма да са ти нужни имената им.

— Благодаря, Кърт. — За първи път днес тя му се усмихна.

По очите му личеше, че е настроен дружелюбно. Той стана и събра остатъците от обеда в специалните торбички за отпадъци.

— Е, поне имаш желание да учиш. Досега не съм имал толкова любознателен стажант.

— Човек никога не може да бъде напълно подготвен — рече Андреа. Лицето й се изопна. Спомни си за Ди. Тя беше подготвена за аварийни ситуации, но това не й помогна.

— Какво има? — забеляза унинието й Кърт.

— Нищо! — Андреа се опита да прогони спомена. — Изглежда всички вече свършиха с обяда — добави припряно. — По-добре да се връщам при мулето си.

Поеха отново. Слънцето си пробиваше път през сутрешната мараня и Андреа се наслаждаваше на приятната му топлина. Но не след дълго вече посягаше към манерката. В жегата мулетата забавиха ход. Някои от ездачите, които бяха без шапки и тъмни очила, започнаха да се зачервяват от прежурящите слънчеви лъчи. Скоро Андреа също закопня за сянка. Кайбаб беше въздушна пътека и те не можеха дори да се отклонят, за да намерят прохладно местенце. Всъщност пътеката беше толкова тясна, че пешеходците, които застигаха, трябваше да се изкатерят нагоре и да пропуснат кервана, рисковано и несигурно притиснати към скалите.

— Как си, Андреа? — провикваше се често Кърт.

Отначало тя се обръщаше и отговаряше, но после само му махаше с ръка. Краткият отдих и непосилната жега си казваха думата. Чувстваше се отпаднала, едва се удържаше да не заспи. Съсредоточи отново вниманието си върху скалните пластове. Повтаряше наум имената на различните образувания и опитваше да държи очите си отворени. Не трябва да изглежда сънена под зоркия критичен поглед на Кърт. Сподави прозявката си. Реши да види докъде са се изкачили и погледна в пропастта.

Изведнъж замря… Върху малка тясна издатина имаше някой! Тя виждаше част от главата му. Андреа обезумяло се огледа. Наближаваха поредния остър завой. Както е в края на кервана, не беше възможно да се добере дотам и да ги спре. А мулетата не могат да се върнат обратно — няма как да се обърнат. Взе решение на мига. Дръпна юздите, но животното беше свикнало да спира само когато целият керван спираше. И продължи невъзмутимо. Андреа скочи в движение и бързо се покатери малко над пътеката, за да го пропусне.

— Андреа, какво правиш, по дяволите? — извика Кърт, когато наближи и видя предното муле без ездача си.

— Долу има някой! Току-що го подминахме! Кърт, трябва да му помогнем!

Чу го да вика на водача да спре, докато тя самата внимателно се спусна и стъпи на пътеката. Отиде към мястото, където беше забелязала човека и се надвеси над ръба.

— Хей! Чуваш ли ме? — Долу нещо се размърда, после пак застина. Андреа обмисляше следващите си действия. Пропастта беше толкова стръмна, че не се виждаше ясно. Пречеха и плъзналите във всички посоки растения, плътно обвиващи отвесните стени. Тя се намръщи. Дали да изчака Кърт, или да се спусне още сега?

— Помогнете! Падам! — долетя слаб мъжки глас.

— Кърт, слизам долу! — не издържа тя.

— Да не си посмяла! Това е заповед! — изкрещя той, но Андреа вече се спускаше, плътно прилепнала с лице към скалата, а краката й търсеха някаква опора или издатина. Намираше се точно над жертвата и внимаваше някой полуоткъртен камък или отломки от скалата да не се срутят върху него.

Беше на цели шест-седем метра под пътеката, когато най-сетне достигна тясната издатина, задържала падналия. Беше залепил гръб на скалата. Побиха я тръпки като видя, че тераската е по-тясна и от стряхата на сграда. От дъното на Каньона ги деляха не по-малко от осемстотин метра отвесна пропаст.

— Здрасти! Аз съм Андреа — каза тя, зървайки пребледнялото изпито лице на младежа. Нямаше повече от двайсет години. — Май си загубил пътеката? — усмихна му се. — Идвам, за да поправим грешката. Как се казваш?

— Майк. Не се чувствам много добре.

И не изглеждаш много добре, помисли Андреа. Внимателно повдигна китката му, за да провери пулса.

— Какво се случи?

— Тръгнах пеш нагоре към билото, но беше много горещо, нещо се замаях и… — Гласът му заглъхна съвсем.

— Подхлъзна се и падна, така ли? — Майк нещастно кимна. — Не се тревожи! Помощта пристигна. Дръж се! Ще те измъкнем за нула време! — Андреа се стараеше да прикрие собствената си тревога. Ако се съди по ускорения пулс, студената влажна кожа и обилното потене, това беше типичен случай на топлинен удар. Само се молеше той да остане в съзнание още малко.

— Андреа, чуваш ли ме? Приемам!

Тя посегна към радиостанцията, закачена на колана й.

— Чувам те, Кърт! Имаме нещастен случай. Той се казва Майк, на около двайсет години е…

— Двайсет и една.

— Двайсет и една — поправи се Андреа. — Получил е топлинен удар, положението му е крайно опасно. Трябва бързо да го измъкнем оттук, Кърт! — Андреа усещаше как пръстта се рони под краката й. — Стоим на нестабилна опора! Приемам! — Настъпи мълчание. Тя погледна нагоре и видя лицето на Кърт, който се беше надвесил над пропастта, за да прецени положението.

— Имаме въжета. Ще го изтеглим с мулетата! — успокои я той. — Приемам!

Майк изстена, очите му се премрежиха.

— Побързайте! Ще припадне! Край! — Андреа хвана ръката на Майк и силно я разтърси. — Дръж се, Майк! Няма да мога да ти помогна, ако паднеш! — Той отвори очи. — Така е по-добре. Защо не ми разкажеш за себе си? Къде живееш? С кого си дошъл тук? Със семейството или с приятели? — Андреа реши, че разговорът може да го държи в съзнание. А информацията и без друго й беше нужна. Оказа се права. Данните предаде по радиостанцията.

— Пуснахме въжето! — викаше отгоре Кърт. Беше зарязал радиостанцията, докато се занимаваше с въжето. — Следи го!

Андреа вдигна глава, наблюдавайки бавното спускане на въжето със специално направената примка. Не се опита да го достигне. Това щеше да наруши и без друго нестабилното й равновесие. Изчака го да се озове точно до нея и го хвана.

— Ето ти пропуска за излизане, Майк — каза спокойно. — Сега ще ти помогна да се завържеш. Ще го направим бавно и внимателно. Не бързай!

— Добре. — Лицето му бе бяло като платно.

— Не гледай надолу! Гледай само въжето! — Като му говореше кротко, с бавни, спокойни движения Андреа успя да му нахлузи примката и здраво го завърза. Разбра, че той в никакъв случай нямаше да се справи сам. — Готово! Добре мина, нали? Сега, щом горе закрепят въжето и започнат да те дърпат, искам да се обърнеш с гръб към пропастта. Така ще можеш да използваш ръцете и краката, за да не се ожулиш в някой стърчащ камък.

— Добре. Благодаря.

Андреа му се усмихна окуражително и включи радиостанцията.

— Готов е! — съобщи тя. — Успех, Майк! Ще се видим горе.

Мулетата тръгнаха. С полюшвания Майк започна да се издига. След малко движението стана плавно и тя с облекчение въздъхна. После се измести малко, на мястото, където бе стоял той, защото почвата под краката й продължаваше да се рони. Успокоението й изведнъж се изпари, когато пръстта и там поддаде. Тази тераска беше нестабилна, твърде нестабилна, за да я издържи. Тя нервно се огледа. Нагоре едва ли може да се изкачи, но затова пък може да слезе. Вдясно, на около три метра по-надолу, се виждаха открити скални издатини. Земята под краката й отново се заклати застрашително. Андреа прехапа устни. Крайно време беше да се премести!

Внимателно се примъкна до края на тераската, провеси крака във въздуха и бавно започна да се спуска, държейки се за почти невидими грапавини по отвесната стена. Успя да стигне набелязаното място точно когато Майк достигна върха. Хвана се за клона на един храст. Видя как Кърт и още двама мъже помогнаха на младежа да се прехвърли през ръба и да стъпи на пътеката. Точно в този миг горната площадка се срути.

Край нея полетяха камъни и буци пръст. Тя здраво стисна с две ръце клона, сгуши глава и затвори очи. Няколко отломки я удариха по рамото. След тях друг, по-голям камък, отнесе шапката. Андреа прикри с една ръка главата си. След минута малката лавина отмина и продължи пътя си надолу, към река Колорадо. Андреа отвори очи и кихна. С трепереща ръка избърса лицето си. Ако се бе забавила само с няколко секунди, сега и тя самата щеше да лети надолу. Потрепери и притисна гръб към стената, като се опитваше да диша дълбоко.

Мина доста време, преди да разбере, че повтарят непрекъснато името й по радиостанцията. Премига от попадналата в очите й пръст.

— Андреа! Андреа! Там ли си? Приемам! — Кой ли крещи така, запита се тя. — Андреа! Тук е Кърт! Чуваш ли ме? Хайде, скъпа, отговори!

Андреа премига пак и пипна радиостанцията на кръста си. Това Кърт ли беше? Едва позна гласа му. Звучеше толкова странно.

— Клейбърн слуша. Приемам. — Тя усети, че и нейният глас трепери. Беше тънък и несигурен.

— Андреа… — чу отново името си.

Последва мълчание. Тя разтърси радиостанцията си, разтревожена, че каменният водопад я е повредил.

— Чуваш ли ме? Приемам! — извика, обезумяло превключвайки микрофона.

— Чувам те! Лошо ли си ранена?

Ранена? Не беше ранена, ако не се броят няколкото драскотини по рамото. Изведнъж разбра причината за тревогата му.

— Преместих се, малко преди площадката да се срути!

— Премести се? — Той сякаш не вярваше на ушите си.

— Аха! Не ми харесваше как се клати горната издатина. Кърт, загубих си шапката, но всичко друго е наред!

— Не си пострадала, така ли? — Съмнението в гласа му вече се примеси с облекчение.

— Е, не е съвсем за завиждане! — Андреа замълча за миг. — Можете ли да ме измъкнете оттук?

— Къде си? Приемам!

— Погледни вдясно от предишното място, на около пет метра по-надолу. Точно над мен има голям храст. Приемам!

— Какъв храст? Приемам!

— Откъде да зная! — викна ядосано Андреа. — Ти днес ми изнесе лекция по геология, не по ботаника! — Превключи микрофона, без да си даде труд да каже „Приемам“. Тя едва не загина, а той се загрижил за имената на растенията!

— Ако не ми опишеш къде се намираш, как мога да ти пусна въжето? — каза той с влудяваща логичност. — Върху твоите познания по ботаника трябва да се поработи. Същото се отнася и за протоколните изисквания при боравене с радиостанция. А сега точно ми опиши мястото! Приемам.

— Че пак да намериш някоя грешка! — озъби се на глас Андреа, но преди това се увери, че микрофонът е изключен. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Мислеше, че от работата в авиолиниите има имунитет към височините, но се оказа, че се е заблуждавала. Да стои върху тясна издатина, увиснала на осемстотин метра над земята, не беше същото като в самолета. — От типа на вечнозелените е — предаде тя. — Близо до храста стърчи лилав камък. Не, не зная какъв вид е скалата, нито от кой геоложки период е. Приемам!

— Сега вече те виждам. Следи за въжето! Ще го спусна откъм дивата ябълка. Това е твоят храст.

— Добре. Значи е дива ябълка — промърмори Андреа. Не очакваше да я потупат по гърба за това, че забеляза Майк, но не искаше и да я покровителстват. Хвърли отново поглед към отвесната пропаст и изтръпна. — Хайде, спускай го това въже!

— Ще можеш ли да го достигнеш? Приемам!

— Нямам особено голям избор, нали? — изрече тя ясно в радиостанцията. — Ще махна с ръка, когато съм готова за дърпане. Край! — Закачи радиостанцията на колана и зачака. Скоро въжето се появи. Тя го хвана и внимателно се завърза. Помаха с ръка. Бавно започнаха да я изтеглят. Горе я подхванаха нетърпеливи ръце и я прехвърлиха през ръба. Когато Кърт я повдигна и я сложи да стъпи на пътеката, избухнаха нестройни аплодисменти. — Как е Майк? — попита Андреа, веднага щом развърза и свали въжето.

— Откараха го с мулета. Трябва да са наближили базата за бърза помощ. Точно натам тръгваме и ние. Качвай се!

— Защо натам? — Андреа изтупа мръсните си дрехи. — Аз съм добре. Предпочитам да се изчистя и да се залавям за работа.

— Няма да се залавяш за работа! — изплющя гласът на Кърт.

— Защо? — погледна го изненадано Андреа.

— Защото си уволнена, госпожице Клейбърн!