Робърт Сойер
Поглед в бъдещето (26)

26.

Като всеки физик, Тео всяка година очакваше с интерес на кого ще присъдят Нобелова награда — кой ще се присъедини към компанията на Бор, Айнщайн, Файнман, Гел-Ман и Паули. Изследователите от ЦЕРН бяха спечелили повече от двайсет Нобелови награди през годините. Разбира се, когато видя темата на имейла в пощенската си кутия, нямаше нужда да отваря писмото, за да разбере, че името му не е в списъка на тазгодишните лауреати. Въпреки това той искаше да види кои от приятелите и колегите му са щастливците. Така че отвори писмото.

Лауреатите бяха Перлмутер и Шмидт — за работата им, свършена в по-голямата си част преди десетилетие, и показваща, че вселената ще се разширява вечно, а няма да колапсира и да се свие. Нормално беше наградата да се даде за нещо, направено преди години; необходимо е време, за да бъдат проверени резултатите и потвърдени изводите от изследванията.

„Е — помисли си Тео, — те двамата са добър избор.“ Със сигурност щеше да има известна горчивина тук, в ЦЕРН; носеха се слухове, че Макрейни вече е организирал партито в своя чест, макар че това несъмнено бяха злонамерени клюки. Въпреки това Тео се зачуди, както правеше всяка година по това време, дали някой ден ще види собственото си име в списъка.

 

 

Тео и Лойд прекараха следващите няколко дни в работа по доклада си за Хигс. Въпреки че пресата, макар и малко неохотно, вече бе съобщила на света за получената частица, те трябваше да подготвят резултатите си за публикация в научно списание. Лойд както обикновено записваше нещо в електронния си бележник, а Тео щъкаше насам-натам.

— Защо е тази разлика? — попита Лойд за пореден път. — Защо не получихме Хигс първия път, а го получихме сега?

— Не знам — каза Тео. — Не сме променяли нищо. Разбира се, нямаше как всичко да е абсолютно същото — бяха минали седмици от първия опит, така че Земята се е преместила на милиони километри в орбитата си около Слънцето и, разбира се, Слънцето се е преместило в пространството, и…

— Слънцето! — извика Лойд. Тео го погледна с недоумение. — Не разбираш ли? Предишния път, когато го направихме, слънцето беше изгряло, а този път — не. Може би първия път слънчевият вятър си е взаимодействал с апаратурата?

— Тунелът на Големия адронен колайдер е на стотици метри под земята и притежава най-доброто екраниране срещу радиация, което може да се купи. Няма начин някакво значимо количество йонизирани частици да мине през екрана.

— Хмм — замисли се Лойд. — А частиците, които не можем да екранираме? Неутриното?

Тео се намръщи.

— За тях не би трябвало да има никаква разлика дали слънцето е изгряло или не.

Само една от всеки два милиарда частици неутрино, минаващи през Земята, всъщност се сблъскваше с нещо; останалите просто си излизаха от обратната й страна.

Лойд прехапа устни и се умълча.

— Въпреки това май количеството неутрино беше особено високо в деня, в който проведохме първия експеримент — промърмори. Нещо му се въртеше в главата; нещо, което Гастон Беранже бе споменал, когато изброяваше всички други неща, случили се в 17:00 часа на 21 април.

— Беранже ми каза, че Неутринната обсерватория в Съдбъри е регистрирала пик в броя на засечените частици точно преди да започне експеримента ни.

— Имам позната в Неутринната обсерватория в Съдбъри — заяви Тео. — Уенди Смол. Карахме магистратура заедно.

Отворена през 1998 година, Неутринната обсерватория в Съдбъри, разположена на по-малко от два километра от Предкамбрийската скала, беше най-чувствителният неутринен детектор в света.

Лойд посочи телефона. Тео отиде при него.

— Знаеш ли кода?

— За Съдбъри? Вероятно е 705; най-често е такъв за северно Онтарио.

Младият грък набра номера, говори с оператор, прекъсна връзката и пак набра.

— Здравейте — поздрави на английски. — Уенди Смол, моля. — Пауза. — Уенди? Тео Прокопидис се обажда. Какво? О, забавно. Забавна жена. — Той покри микрофона и се обърна към Лойд: — Тя каза: „Мислех, че си мъртъв.“

— Колегата му се опита да скрие усмивката си. — Уенди, обаждам ти се от ЦЕРН и съм заедно с още някого: Лойд Симко. Имаш ли нещо против да пусна високоговорителя?

— Самият Лойд Симко? — прозвуча гласът на Уенди от високоговорителя. — Приятно ми е да се запознаем.

— Здравейте — изрече Лойд тихо.

— Виж — продължи Тео, — както сигурно знаеш, вчера се опитахме да възпроизведем експеримента с преместването във времето, но не се получи.

— И аз така забелязах — отвърна Уенди. — Знаеш ли, във видението ми гледах телевизия — само дето беше триизмерна. Бях в кулминацията на някакво детективско шоу. Умирам си да разбера кой е убиецът.

„И аз!“ — помисли си Тео, но каза само:

— Съжалявам, че не можахме да помогнем.

— Разбрах — обади се Лойд, — че Неутринната обсерватория в Съдбъри е регистрирала пик на неутрино, преди да започне първият ни експеримент на 21 април. Това количество неутрино на слънчеви петна ли се дължеше?

— Не, Слънцето беше спокойно през този ден. Това, което регистрирахме, беше екстрасоларен поток.

— Екстрасоларен? Искате да кажете, че е бил извън Слънчевата система.

— Точно така.

— Какъв беше източникът?

— Помните ли свръхновата 1987A? — попита Уенди.

Тео поклати глава. Лойд се ухили и каза:

— Това беше звукът от поклащането на главата на Тео.

— Чух раздвижването на въздуха — отвърна Уенди. — Вижте, през 1987 беше открита най-голямата свръхнова от триста осемдесет и три години насам. Синият свръхгигант от клас B3, наречен Сандулеак -69°202, избухна в Големия Магеланов облак.

— Големият Магеланов облак! — възкликна Лойд. — Това е доста далеч, по дяволите!

— Сто шейсет и шест хиляди светлинни години, ако трябва да сме точни — обади се Уенди. — Естествено, трябва да се има предвид, че Сандулеак е избухнала в плейстоцена, но ние не сме можели да видим експлозията допреди двайсет и две години. Но неутриното пътува безпрепятствено почти вечно. И по време на експлозията през 1987 сме засекли пик на неутрино, траещ около десет секунди.

— Добре — каза Лойд.

— Сандулеак е много странна звезда — продължи Уенди. — Обикновено се очаква свръхновата да стане червен, а не син свръхгигант. Освен това, когато избухне свръхнова, тя обикновено колапсира в неутронна звезда или в черна дупка. Е, ако Сандулеак беше колапсирала в черна дупка, никога нямаше да засечем потока неутрино; той нямаше да успее да се измъкне. Но ние мислехме, че със своята големина — двайсет слънчеви маси — Сандулеак е твърде малка, за да формира черна дупка, или поне според приетите тогава теории беше така.

— Аха — съгласи се Лойд.

— Е — отвърна Уенди, — през 1992 година Ханс Бете и Гери Браун създадоха теорията на каонните сгъстявания, според която една звезда с малка маса може да колапсира в черна дупка; каоните не се подчиняват на принципа на забраната на Паули.

Принципът на забраната твърдеше, че две частици от даден тип не могат да заемат едновременно едно и също енергийно ниво.

— За да колапсира една звезда в неутронна — продължи Уенди, — всички електрони трябва да се свържат с протони и да се формират неутрони, но тъй като електроните се подчиняват на принципа на Паули, като се опитате да ги съберете заедно, те заемат все по-високи и по-високи енергийни нива, съпротивявайки се на по-нататъшното колапсиране — това са част от причините да е необходимо звездата да е достатъчно масивна, за да се получи черна дупка от нея. Но ако електроните се превърнат в каони, те всичките могат да заемат най-ниското енергийно ниво, като така оказват много по-малка съпротива и правят теоретически възможно колапсирането на по-малка звезда в черна дупка. Е, Гери и Ханс казват: да предположим, че това се е случило със Сандулеак; да предположим, че нейните електрони са се превърнали в каони. Тогава звездата сигурно е колапсирапа до черна дупка. И колко би трябвало да трае превръщането на електроните в каони? Те определят това време за десет секунди — имайки предвид, че частиците неутрино могат да се измъкнат през първите десет секунди от свръхновата, но след това ще бъдат погълнати от новосформираната се черна дупка. И, разбира се, пикът на неутрино, засечен през 1987 година, е точно десетсекунден.

— Очарователно — каза Лойд. — Но какво общо има това с пика на неутрино точно преди първия ни експеримент?

— Ами обектът, който се сформира от каонното сгъстяване, не е точно черна дупка — обясни Уенди. — По-скоро е неустойчива парасингуларност. Ние ги наричаме „браунови дупки“, в чест на Гери Браун. В един момент те се съживяват, като каоните масово се преобразуват в електрони. Когато това се случи, принципът на Паули ги отблъсква, предизвиквайки масивно налягане в посока, обратна на свиването, и обектът мигновено се разширява отново. В този момент частиците неутрино отново са способни да избягат — поне докато процесът обърне посоката си и електроните отново се превърнат в каони. Сандулеак може да се съживи във всеки един момент, и точно това се случи: петдесет и три секунди преди вашия експеримент с преместването във времето нашият неутринен детектор регистрира поток на неутрино, идващ откъм Сандулеак. Разбира се, детекторът — или неговата записваща апаратура — спря да работи в момента на преместването във времето, така че не знам колко е продължил вторият пик, но според теорията би трябвало да трае повече от първия — може би две или три минути. — Гласът й се изпълни с копнеж. — Всъщност отначало мислех, че преместването във времето е предизвикано предимно от потока неутрино от пробуждането на Сандулеак. Бях готова да си резервирам билет за Стокхолм, когато вие, момчета, ме изпреварихте и казахте, че вашият колайдер го е предизвикал.

— Е, може и да е било заради неутриното — отбеляза Лойд. — Може би затова не успяхме да повторим ефекта.

— Не, не — отрече Уенди. — Не е било заради потока неутрино или поне не само заради него; спомнете си, че пикът започна петдесет и три секунди преди преместването във времето, а самото преместване съвпадна точно с момента на старта на сблъсъците ви. И все пак може би съвпадението между достигането на потока неутрино до Земята по времето, когато сте провели експеримента си, е уникалното стечение на обстоятелствата, направило възможно преместването във времето. И без такъв приток на неутрино няма да можете да повторите експеримента си, колкото и да се опитвате.

— Значи — заключи Лойд — ние създадохме на Земята условия, които не са съществували от времето на Големия взрив, частица от секундата след началото му, и същевременно сме били ударени от поток неутрино, изхвърлен от съживила се браунова дупка.

— Горе-долу това имам предвид — потвърди Уенди. — Сещате се, че шансовете такова нещо изобщо някога да се случи, са извънредно малки. И добре, че е така.

— Ще се съживи ли Сандулеак отново? — попита Лойд. — Можем ли да очакваме нов пик на неутрино?

— Вероятно — каза Уенди. — На теория ще се съживи още няколко пъти — това са нещо като трептения между състоянието на браунова дупка и неутронна звезда, докато постигне стабилност като постоянна, но невъртяща се неутронна звезда.

— Кога ще се случи следващото съживяване?

— Нямам представа.

— Но ако ние изчакаме следващия пик и тогава повторим експеримента си точно в този момент, може би ще успеем да повторим ефекта с преместването във времето.

— Това никога няма да се случи — заяви Уенди.

— Защо? — намеси се Тео.

— Помислете, момчета. Нуждаехте се от седмици, за да се подготвите за този опит да повторите експеримента си. В края на краищата всеки трябва да е в безопасност, преди опитът да започне. Но частиците неутрино са почти без маса. Те пътуват през пространството фактически със скоростта на светлината. Няма как да знаем предварително кога ще пристигнат и тъй като предишното съживяване на Сандулеак е продължило не повече от три минути — след толкова време детекторът ми е започнал да записва отново, — вие никога няма да бъдете предупредени, че потокът неутрино идва, а след като пикът започне, ще имате най-много три минути, за да включите ускорителя си.

— По дяволите! — извика Тео. — По дяволите!

— Съжалявам, че нямам по-добри новини — каза Уенди. — Вижте, имам среща след пет минути. Ще трябва да затварям.

— Добре — въздъхна Тео. — Чао.

— Чао.

Той изключи високоговорителя на телефона и погледна към Лойд.

— Непреодолимо — поклати отчаяно глава. — Светът няма да хареса това.

Отиде при стола си и седна.

— Проклятие! — изруга Лойд.

— На мен ли го казваш? — отвърна Тео. — Знаеш ли, сега, когато сме наясно, че бъдещето не е неизменно, не съм толкова обезпокоен за убийството си, и все пак бих предпочел да съм видял нещо. Каквото и да е. Чувствам се… Господи, чувствам се пренебрегнат. Сякаш всички други на Земята са видели кораб на извънземните, докато аз съм бил в тоалетната.