Светослава Славова
Мразя клишетата

Обичам да се оглеждам…

Обичам

да се оглеждам

в мъжките прозорци

и после

камъни да хвърлям

 

Зад мен — пожар

от счупени витрини

        Пред мен —

                цял

                стъклен

                        град

Страхувам се да произнасям думите…

Страхувам се да произнасям думите —

ще ме ударят

Не е ли по-добре

да си лежат написани

и да кротуват във главата ми —

удобно разположили се семки в тиква

Безпокойствие

Лятото свършва

        а щурците

                още

                раират

нощната му повърхност.

Жажда

„Подари ми

своя ябълка,

не от дървото.“

Насищане

„Казах

        ябълка

Да ми дадеш,

Не себе си“

Мръсното ми тяло се съблича…

Мръсното ми тяло

се съблича,

сваля дрехите,

под душа встъпва —

                        Венера,

от хлориран

                дъжд

        родена.

Гневен

Оскъдна

на целувки,

тялото

ми

забрави.

        От днес

желанията затворници

ще бъдат.

По планинската пътека…

По планинската пътека

се изкачвахме

— слънчасали кози —

Когато ти се спря:

„Нещо по бедрото ми пълзи“

и вдигна ослепителната си пола.

                Едвам задържащ

огнена въздишка

отговорих:

                Да,

                танцува

бенка на бедрото ти

                        блести…

Искам в обятията ти…

Искам

        в обятията ти

да се впусна

и да започна

                едно

        тъй дълго

                жадуване

                        отсъствие

Така

„Не ми давай отдих, никога не ми прощавай“

Хулио Кортасар

        Дръж опнат

камшика на надеждата,

не позволявай

                дъх

да си поема

след дългата целувка

ме блъсни с мълчание

и не насищай жаждата

                        по тебе

                                Остави ме

        да те галя с думи

                        Печатчетата

        на душата ти

                        да търся

        по всичко,

до което се докосват

Твоите пръсти

                Да въздишам

по обяснени или не отсъствия.

                Да те търся

в безброй бележки.

 

        Движението

на очите да отгатвам

да се премятам славословно

        и славославно

Да те забавлявам — така далеч

от устните, които молеха целувка

когато ах, аз бях на трона

        Така че

                мълчи

                        на

                                пре

                                        се

                                        кул

                                                ки

юздите дърпай

нрава ми обяздвай,

та щом във кръг покорно

        запръхти

и захарче приеме от

        ръката ти,

да ме удавиш

с водопад от ласки

                        — Така —

да дишам и да пия

обичта ти.

Парфюм

по Патрик Зюскинд

 

Ухание

на хубава жена —

мокра нишка

в жежкия следобед.

Щурците млъкват,

        стават

        на крака —

        край тях

        минава

        хубава жена.

Не е ли гълъбче…

„Не е ли гълъбче

В съня си?“

        Неохотно съгласие

капна върху ми

        Уплашена, литнах.

Телата ни…

Телата ни —

на любовта пособия —

крила размахват

докато опрат

в небесния таван.

Понеже свикнах…

Понеже свикнах

с признанията в обич,

                        млъкваш

не казваш вече нищо.

                О, така е трудно

докато те търся,

изгубвам себе си.

 

 

Не, ти правилно не можеш…

 

        Не,

ти правилно

не можеш да разчиташ

крайпътните ми знаци.

                        Затуй,

посоката ако объркаш, плачеш

в бодливия мрак на парка.

Видях те

Сред тълпата

        беше е приятели

и тъкмо правеше

        поредния завой

в живота си,

        този път с очила.

        Аз стоях и те гледах.

Изпита ли съжаление?

Може би затова забави крачка.

Спяща

О пиеща

наслада жено,

остави ми

глътка сън

накрая.

Семиотика безкрайна…

Семиотика безкрайна

        е светът

        а ние —

                на ръба

застанали,

        играем джаз

Пространства със ръце създаваме…

Пространства

със ръце създаваме —

автопортрети на плътта

„Самата в себе си“

 

Като опиум…

 

Като опиум

те взимам

ден по нощ

глътка и дъх

                За да забравя

                да не извикам

                да не въстана…

                и да остана.

 

 

Любовта е сън…

 

Любовта е сън

Сънят — влак

        Стоя на перона

и чакам

Да

И нека да съвпаднем

        мойто тяло

        с твойто —

                ръбче

        и извивка

улегналост след

възвишение

                О, мили

                викът е нож

                разделя ни окървавени

Ти си име…

Ти си име,

което измиват вълните,

                        равнина,

от дъждовете менена

вехнещо цвете —

                        и нищо

не е в състояние

                        да го спре.

Аз съм

заоблачено време

няма сричка

глупаво въодушевление.

Понякога мисля,

че долавям обичта ти

в тънки чупки,

но трамваят минава

Неутешена,

дълго скитам

и очаквам да се разпадна.

Вървях в здрача…

Вървях в здрача

— яркосиня свещ —

и плачех.

Заравям се дълбоко…

Заравям се дълбоко в неизвестното,

не бързам да открия равенство.

                                        Обичам

на рибите очите,

есенните очертания.

 

На дъното си ти

със неочакван блясък,

от който оглушавам.

Идва нощ на голямо…

 

Идва нощ

на голямо пране

с

        ла-

        би-

ринтни

чаршафи;

        с дъх

на косата ти,

in profusion

around me —

щастливец

c трънливо лице,

моя малка красавице.

Изпито, неплатено, непростено…

        Изпито,

неплатено, непростено.

Кръчмарка глупава,

лукав пияница.

— Наесен друга

кръчма търся.

— На вересия

повече не давам.

Преди да ме целунеш

        Цветя,

избухнали в паважа.

        Ръце,

на възел хванати.

Тролеят спря,

мустакът му

провисна във очакване.

На излизане от киното

Добре стоиш на бял фон.

Не, не предсказвам.

        Искам

тези чисти стени

ръжда да не хванат.

        Добре ти стои

                бял фон.

        Не бързай —

нека излезем последни от филма.

В умение не ме…

В умение

не ме въвеждаш,

Вратата на света

не ми отваряш,

        но с писък

литваш към плътта ми.

 

        Добре, че

към очите не поглеждаш.

                        Там

два жълти паяка

        изплитат

ириса на изневярата.

На мама

Всички мои малки грешки

праведни и необмислени

        поправяш,

Пращаш ми чорапи

и ме наричаш " мила" и „дете“.

Бележки с дребен почерк

и самота в огромна стая.

        Коя си ти —

не те познавам, мамо.

Погалено от тебе…

Погалено от тебе

        мое име —

една безкрайно предана

                        зелена ябълка.

Съседи по маса

        Разкъсали яката

        на тълпата

        забили нож в пестници

готови всеки миг да ни захапят чашите,

наивно мислеха, че дирижират

        концерт за маса и сие

        с кафе за четирима.

Припомням си високите дувари…

Припомням си

високите дувари

на лицето й,

към мойте

        спускащи се

                изумено;

ръце, със камъни заети.

Мигът на нашата взаимност.

Яма в погледа…

Яма в погледа,

пропаст в усмивката —

проста азбука

има омразата.

По Жак Превер

И ето — в един неочакван

                                момент

        така, както дишаш

                срещаш мен

        по-точно аз — теб

Стрелката на часовника се завърта

                около масата,

                до която седиш

и божествено мигаш с клепачи.

        Забравям тъгата

                        не плача

Дрехите стават бели

                        във здрача

        Вървим

        Ти — призрак

Аз — признак на влюбеност

Нещастно е така — да не мога

        да те целуна

Виждам хълм, на него — къща.

        (Уморително е.)

Реставрации (нежни)

        Само глупакът

        не може

        да различи

въздишката на женското

                                ми

                                тяло

от всекидневните движения

Ръцете (в случая бедра)

        една до друга молят

                        да се завърне

                липсващия дух

                                защото

        какво е дух без тяло

По-бързо ме спаси, погивам

„Осанна“, пее природата възстановена

img:{kartinka.png}

Един безкраен празник…

Един безкраен празник

                им предложиха

        и те потънаха

        със всеотдаване,

        а до стените —

крайпътните бутилки

                (верни знаци)

И сън, и празник

Телевизорът не млъкна,

заглушаван от смеховете

                        на Nosotras

        Взривове от смях

        и зимно слънце

На сутринта внезапна мисъл:

„Среднощното такси плати ли някой?“

Емоционални пейзажи

по Хулио Кортасар

 

        Огъването

е един от дефектите

в стратегията за оцеляване.

                Признаци на огъване —

        чувство на огънатост

кашкаваленост при ставане от леглото

непоносимост към слънчева светлина

и желание да паднеш и да заспиш

                        на място

Защото всяко заспиване е една

                кратка смърт,

                                но освежаваща

Отбягвам упорито…

Отбягвам

упорито

всички учтиви думи

        Мога ли

        и Бихте ли

за мен са терра непозната.

Оставете ме

В неучтивостта да си витая

Това за мен е самотата.

Моята калиграфска четворка…

Моята калиграфска четворка и гневният

        отпор на устните ти.

Сто и четирдесет дни с теб.

Помня всяка котка на покрива; срещите

        им, как се изгубваха

        Зад първия комин.

Наместо дим — протяжна песен. Една

безименна, под небосфора любов.

Не ме прекъсвай. Тази дума е моя.

        Какво, че българският

        те познава по-добре от мен.

— Нима си пресмятала щастието.

— Не мислех, че си като тях. — Главата ми

                сочи покрива.

        — Не ти отива тонът.

„Много се обичаме даже“ — да кажа — но

                гневът ме стисва

                                за гърлото.

        Угасяш дима и си тръгваш.

Две учудени котки ме гледат.

Той извика името…

Той извика името в лицето на къщата и

                зачака.

Не се отвори с грохот кепенец,

        не светна око.

Отвътре мишките загризаха тайната

                надежда,

                че онзи там

        няма да дойде тук.

Във втория вик гласът изтъня

                и се скъса.

Той се пострахува още малко, после

        тракна с токове

и обърна гръб на влечугото.

Да би могло, то щеше да го захапе за пеша

                на палтото —

                ей така, от инат.

Автомобилът подскочи и хукна нанякъде.

Искам да попитам…

„Искам да попитам — каза тя —

звънецът защо не звъни, рождените дни

        защо ми забравяш

и дори името ми не знаеш.

Когато се крием — от някого, някъде —

защо погледа ми отбягваш

и устните ти спят срещу моите.“

 

„А може би страдам — отвърна той —

        за амнистия. Може би

                                искам

        да ме помилваш без съд

                        и присъда,

        без съдийска тога

                и реферска свирка.

Губя те, докато вървя;

умираш в мен, докато спя

и не мога да счупя седмичната

                        колонка

        от бензидължения

Дори името ти чуждее

и косите ти не ме познават.“

Раздяла

„Та какво да ти кажа“ — казваш и

        пресушаваш чашата —

        малък алкохолен змей.

        „Значи има.“

„Не, няма. Като изключим леката хрема

        от погледа ти и…“

        „Все едно, че…“

„Да, отгатна“ — палиш цигара с

        излъскани жестове.

И аха да река, щом си рекъл, но ме убожда

лукавата карфичка на погледа ти.

                Не,

        не ще го бъде, няма —

и без да мисля дали бойлерът е изключен,

извиквам на помощ гнева, моят приятел.

Гледам как искрящите думи се забиват в

                черепа ти.

Не те боли — не очаквам — не показваш.

Междубезредие

по Хулио Кортасар

 

Я се опитайте да напишете бързо

„съюзи“ или „ъгъл“ в момент, когато

телефонът казва „клъц“ и усилието ви

                пада на пода.

Защото ъ-то е така подобно на г-то в

своите завои, че ми се случва да паркирам

насред другия ред, без да мога да овладея

        крайника с писалката.

Отгоре ми се хили една точка.

Обхваща ме иракундия. /Това е нещо

подобно на „ІІ-ри институт“.!

Нещо от парфюма ти…

Нещо от парфюма ти, от извивката

на очите ти и конуса на полата ти

остава в мен и се олюлява, ненамерило

                потвърждение

в моите форми и средства на

                придвижване

                        Уморен, без дъх

                        Задължен, без желание

Аз съществувам, вперил мисъл в образа ти

                        Обичам ли те

                Липсвала ли си ми досега

и защо сълзите заливат неудържимо

                пясъчните брегове

        Един скъсан сак и умора

        в пет часа следобед —

        нима после идваш ти

и твоето токсично въздействие?

 

Светът застива в целувката ни —

тресящо се кехлибарено желе.

Каква си ми циганка…

— Каква си ми циганка

        с тия дрехи.

— Ма такваз хубава не си виждал.

        — И си една Светла…

        — Чшая ми викат.

        — … бяла-червена…

        — Ела с мен.

— Уви — градът е решетка

сковала нежността ми

        и аз не мога

географията ти да узная

        да напиша карта

        и съчинение

        за реката

        извираща изпод

        бедрата

Всъщност всеки извор

        е поява

        на подземна вода

        на един пласт потаен,

        от години забравен

        — Ама си… поет.

                Ела.

Откога те чакам, не знаеш.

Минавам покрай един аквариум…

Минавам покрай един аквариум

и през мътните завеси търся обрамчени в

                бради лица,

        с малко вайс по средата,

                бълбукащи

в непридвидими траектории разговор.

 

Светлината е цинично тайнствена,

        изтрива порива да вляза.

        Така дете на стол висок

        прощава се със земята.

Трици за гладните пилета

Мислиш ли, че не знам този жест,

                шмугващ се

        при топлото ти рамо,

издърпващ една тайна презрамка;

рамка, която ме дели от теб —

                истинската —

хвърлящ в луда игра очите ти.

В тези моменти искам да изоблича

                ръката;

да спра тези омотани в страх зверчета;

                да отразя в тях

своята динозавърска същност —

                един страшен

и нежен в силата си царевичен кочан.

Тя е сурова по природа…

Тя е сурова по природа и само наум те

нарича " любими" — любовта й към, теб е

                вече опитомена.

Така и ти вече не намираш в нея онази

неповторимост; онова страстно

        стакато движение

на фламенко, което те увличаше

                                хипнотизираше

— като блясък от светкавица —

 

Сега светкавицата е синкавото пламъче

на оксижена и вече не се вълнуваш, когато

                        навън

вятър превива дърветата, а градушката

                        тропа

с изкуствени нокти по ламарини и не-

                        ламарини.

                Сега вече всичко е друго

                        спокойно

                                уютно

и тъкмо се унесеш в сладка дрямка,

когато гневът й раздира завесата на

                тишината

        и ти виждаш същата

                онази

        неповторимост

        тънки линии

                изящност

 

но в гневен вариант

 

Така тишината се превръща в затишие,

        мълчанието й — в заплаха,

        мълчанието ти — в слабост

 

        И ти би се запитал

        „Боже, къде сгреших?“

        но не го правиш,

        защото си протестантин.

Ти ме взе в прегръдките си…

        Ти ме взе

        в прегръдките си

        и усмихнато

        и мълчаливо

        ме потопи в река

                        от нежност

По течението се понесох

— листче замаяно —

на бързеите се завихрях

във вировете се потапях,

сенчести и тайнствени.

 

Леглото не е същото

Нощес —

        непогален

                сам

        и тъмен

Край мен —

рояк от мисли

I hate cliches

My ability

to speak

sometimes fails

The words

d

a

n

g

l

e

in the air

Between you

                and

                        me

All my unanswered prayers…

All my unanswered prayers

        go to God.

I mean my Mailbox.

I switch on to „Divert“ and go to bed

        hoping that some hours later

                all my problems

                                would

                                        have

                                                been

        uninstalled for me.

And what I mean is

                        all

                        the love

I’ve given you

                in all

                the words I knew

of love and her magic thereabouts,

        all the hurt I have Okayed

                and received

                        Your silences —

                longer and darker

for little me,

lost in the tunnel

of my present life

And, if you decide

after an era of no messages

                        no mail,

                        no icq

that yes, I am your soul chat-mate

and send me a confirmation

        of your suspicions,

a revelation of your feelings,

To God you’ll answer

I’ll be in an N/A mode.

Colour blue

She looked at me

                        and

There I was

                in her eyes.

Oh, no,

        I thought,

Please don’t.

        I am spoken for.

Somewhere, in the galaxy

The God of Maths sharpens his pencil with a

concentrated look, pulls one end of his

moustache, chews the other one and says:

— Right, time to do some calculations.

For it takes a lot of mental acrobatics and

eyebrow twitching to create a chain of events

so that the right two people could meet.

The world starts to spin faster as the

dramatic moment draws nearer;

unimportant events and incidents take place to prepare the sequence;

neon lights start flashing

nonsense words and phrases come up on the

huge street screens;

the traffic at the roundabouts keeps

going and going — mesmerized —

while the sun looks at all the commotion and

        smiles benevolently

                Something happens

Sounds like the breaking of an egg

like the jangling of a pot on the floor

like a quarrel

        or a squirrel

like everything you’ve heard and yet not quite

        and so they meet

        First they don’t know it

then they start suspecting

                guessing

all cliches break like weak moulds

The God of Maths waxes his moustache, dons

on a sleeping net over it and with a happy

        grin goes to bed.

        A day’s work done.

„Deliciosa“…

„Deliciosa“ — they all tell me

        Deliciosas cores

De vestido deslumbrante

Deliciosa and you never did

 

                Deliciosa sits

in the magnificent hall

        all alone

 

Is there a sadder sight —

                A beautiful woman

                all on her own