Лине Кобербьол
Войната на жриците (1)

Давин
Казвам се Давин

„Казвам се Давин. Казвам се Давин. Казвам се Давин“.

Не спирах да си го повтарям, отново и отново. Стараех се да не забравя смисъла, който тази дума носеше: брат на Дина, син на мама, другар на Барутлията. И на Нико. Човешко същество. А не…

„… твоето име е Убиец.“

… опитвах се да не слушам гласовете, които ми шептяха в мрака, докато се унасях в сън.

„… твоето име е Убиец… твоето име е Страхливец… страхлив и зъл… зъл и страхлив.“

Изправих се в леглото. Дланите ми бяха мокри от пот. Хванах се за главата, сякаш очаквах всеки момент да ме ударят, но знаех много добре, че не можех да заглуша гласовете. Те бяха вътре в мен. Бяха се промъкнали в душата ми, бяха се впили в тялото ми през дългите дни и нощи, докато ме държаха заключен в Залата на шепота, заобиколен от каменни лица с празни очи и зяпнали усти, които шептяха ли шептяха, безспир, часове наред, докато накрая ти се искаше да си мъртъв, за да не можеш да ги чуваш.

В къщата цареше мрак. Той бе още по-непроницаем в малката ми стаичка. Аз мразех тъмнината, защото непрекъснато ми се привиждаха несъществуващи неща. Лица. Мъртви очи. Черна кръв, стичаща се от прерязано гърло…

Скочих на крака и дръпнах рязко завесата. Лунните лъчи проникнаха през пролуките на капаците подобно на тънки остриета. Отворих вратата колкото се може по-безшумно и излязох на двора. Отъпканата заскрежена трева бе студена и влажна, но аз не спрях, за да се обуя. Дори започнах да бягам, в началото бавно, а после — все по-бързо и по-бързо. Притичах по пътеката към дома на Мауди, минах покрай старите черни крушови дървета в задния й двор, изкачих се по следващия хълм и продължих нагоре към голите скали, които почти докосваха небосклона и на човек му се струваше, че би могъл да откъсне звездите като плод на ябълка. Но аз не спрях. Бягах ли бягах. Едва си поемах дъх, а сърцето ми биеше лудо и караше кръвта да пулсира по цялото ми тяло. Затова не усещах студа, въпреки че бях бос. Пот се стичаше по гърба и гърдите ми под нощната риза.

Тичах почти цял час, докато успея да прогоня гласовете от съзнанието си. След това се обърнах и хукнах към Хвойновата къща в по-спокойно темпо. Спрях до помпата в двора, измих потта и утолих жаждата в пресъхналата си уста.

Вратата на къщата бе отворена. Мама ме чакаше в мрака. Тя не каза нищо, само ми подаде чаша сок и вълнено одеяло, защото знаеше, че ще започна да зъзна в мига, в който спра да се потя. За един кратък миг докосна бузата ми с длан. След това се качи в таванската стая, където спяха двете с Мели, без да ми каже нито дума.

Не всяка нощ тичах така, но може би през една или две. Само това помагаше, когато шептенето на гласовете станеше непоносимо. Мама се събуждаше всеки път — невинаги, когато изтичвах навън, но всеки път, когато се прибирах. Сякаш имаше шесто чувство, което й подсказваше, че едно от децата е навън. Не й бях разказал за гласовете, но съм почти убеден, че тя знаеше, че не можех да намеря покой заради Залата на шепота в крепостта Сагис. В началото ме питаше дали нещо не е наред, но аз отричах. Вече обаче бе спряла да задава въпроси. Просто стоеше на прага с одеялото и сладкия бъзов сок в ръка. След това и двамата си лягахме.

Легнах на кушетката в малката си стаичка и се завих презглава. Краката бяха започнали да ме болят, но това беше без значение. В съзнанието ми цареше тишина и аз почти веднага заспах.