Йордан Милев
Съкровището на махараджата

Към острова на маймуните и други маймунджилъци

Всеки би се натъжил, ако неочаквано узнаеше за всички патила и теглила на Шегобишко.

И какви мъки изпита той по вода и суша, и под земята, по времето, когато великият крал Августин Красиви, наречен още Дивото Магаре — по-късно ще разберете защо го наричали така, — изгуби най-красивия бисер от короната си.

Дори Попарко и Чуруличка, верните приятели на Шегобишко, не можеха да си представят всички негови чудесии и небивалици и затова сладко спяха в леглата си.

Но, както казват възрастните, бедата не идва сама.

 

 

Една лятна привечер крал Августин Красиви, наречен още Дивото Магаре, стана от трона си и се насочи към кралското огледало. Отсреща към него вървеше друг крал, с тежка корона на главата, а върху челото му се стичаха капки пот. „Много държавна работа свърших днес помисли си кралят, — от това седене на едно място станах вир-вода!“

Реши да се изкъпе в морето. Разгони стражата набързо и без много да му мисли, цопна във водата като крал, когото са забравили да предупредят, че когато се къпе, трябва да си свали короната.

И точно тогава дойде нещастието за цялото кралство. Най-хубавият бисер от короната беше грабнат от вълните и колкото и гмурци, плувци и дънолази да го търсиха по-късно, не можаха да открият нищо.

Августин Красиви заплака като диво магаре. Ни съветници не можеха да го утешат, ни звездобройци да му предскажат нещо радостно. Небето висеше мрачно и сиво и никаква звезда на надеждата не изгряваше над кралския дворец.

— О, нещастникът аз, бедняк на бедняците — плачеше кралят и докато по стълбите на двореца се стичаха два потока сълзи, той споменаваше имената на синовете си, — какво можех да оставя на тези глупаци освен една корона с най-хубавия бисер на земята.

Плака три дни и три нощи и в двореца щеше да стане наводнение, ако на четвъртия ден най-мъдрият от всички кралски съветници не бе изрекъл, след като погали брадата си, отпи от кафето и смукна от лулата:

— Търпение, ваше величество, търпение… То е добродетел за слабия и украшение за силния.

Кралят не обичаше да му говорят с притчи. С такъв свиреп кралски поглед изгледа съветника, че ако наблизо имаше ножица, брадата му вече щеше да се търкаля по пода.

— За притчи и приказки ли е сега? — извика той. — Короната ми опустя, а ти ми приказваш за някакво си търпение.

— Има един остров в морето, ваше величество…

— Какъв е този остров? — недоумяваше кралят.

— Островът на маймуните, ваше величество.

Чу се троснат кралски глас:

— Знам, там е пълно с маймуни.

— Точно така, ваше величество. Когато има много маймуни, значи, живеем във времето на маймуните.

— Пак започваш с притчи!

— Не, ваше величество, искам да кажа, че когато имаме работа с маймуни, трябва да постъпваме маймунски.

— Донесете ми ножица! — заповяда кралят на слугата, който подслушваше зад вратата.

Уплашен, съветникът побърза да съкрати мъдростите си:

— На тоя остров, Островът на маймуните, се намира най-голямото съкровище, ваше величество.

Очите на краля светнаха.

Съветникът продължи:

— Съкровището на махараджа Молук бей, чийто син Кокосо Пали Лула сега царува на острова и пази това несметно богатство само с негърския кралски ръжен на спокойствието.

— Какъв е тоя ръжен?

— Подобен на вашия скиптър, ваше величество, но малко по-особен.

— По-особен ли казваш?

— Да… Трима наши велики мореплаватели вече бяха опечени на него, апетитно поръсени с всички източни подправки и изядени от местните людоеди, поданици на крал Кокосо, кралица Кокаса, престолонаследника Кокоско и принцеса Кокаска, по правилата на тяхното островно гостоприемство.

По гърба на крал Августин Красиви, наречен още Дивото магаре, полазиха тръпки.

— Брр — разтърси рамене той, — май не ни остана нито един велик мореплавател!

— Има, ваше величество, има!

Думите на най-мъдрия от всички съветници паднаха като гръм от ясно небе. Кралят слезе от трона, върна ножицата, с която се канеше да отреже брадата му, подхвана го подръка и го поведе към дъното на тронната зала, да не би някой кралски нагледвач да дочуе за кого и за какво ще стане дума.

Тогава най-мъдрият от всички съветници разказа на краля, че в крайбрежната кръчма от дълго време не изтрезнява един адмирал на име Джинджифил. След като обърнел втората кана, той въздъхвал от дън душа и казвал: „Ех, да ми даде кралят едно старо корито — ставало дума за кораб, — цялото съкровище на махараджата ще му донеса… Али Баба и неговите четиридесет приятели не успяха да го заграбят — само аз мога да го сложа в краката на негово величество Августин Красиви…“ Тук адмиралът, вече много пиян, вместо Дивото Магаре казвал: „Магарето му с магаре!“

Кралят се зарадва, макар че му стана малко кисело от последните две думи. Не му звучеха по кралски.

Доведоха адмирал Джинджифил, той падна в нозете на краля и всички съветници го чуха да казва:

— Ваше величество, ти небе, ти земя, ти море — дайте ми едно старо корито, само да стъпя на палубата — и най-хубавият бисер от всички бисери ще заблести отново върху короната ви!

… Речено от адмирал, сторено от крал! Приготвиха кораб, натовариха го с храна и вода за цяла година и

събраха стотина отчаяни моряци, жадни час по-скоро да се доберат до съкровището на махараджа Молук бей, заровено на Острова на маймуните. А в това време адмирал Джинджифил скъта до сърцето си малък къс хартия, получен от някакъв моряк (от кораба на третия опечен и изяден велик адмирал), който, преди да склопи очи, извикал при себе си Джинджифил и рекъл: „Ето ти плана на съкровището… Без малко нашият адмирал, светла му памет, да се докопа до него… ако не беше ръжена на крал Кокосо Пали Лула…“

Щом казал това, той издъхнал в ръцете на Джинджифил.

Няма да ви разправям за тоя план, да не би някое друго момче като Шегобишко да отплува един ден да търси приказното съкровище на Молук бей, славния махараджа от Острова на маймуните, чието истинско име е Инабалабамалаки, което само людоедите и децата можеха да произнесат, без да се запънат. Така: Инабалабамалаки.

— Ина-бала-бама-лаки — сричаше Шегобишко и се гушеше в кубрика на кораба, свит до своя нов приятел, негърчето Окей Окай, окайван от всички заради черния си живот. Единствен Окей Окай не се окайваше и

помайваше, а отсичаше отведнъж: — Инабалабамалаки.

„Що не си седях в къщи — мислеше Шегобишко, — да си сърбаме попарата с Попарко, да си чуруликаме с Чуруличка, ама на̀, момче като мен свърта ли го на едно място. Светкавици и гръмотевици ме помъкнаха насам!“

Край двамата сновяха моряци — брадясали и недоспали. Вятърът надуваше платната и корабът плуваше дни и нощи; на Шегобишко се струваше, че плува от години. И че адмирал Джинджифил не слиза от палубата. До него капитан Ким държи бинокъла си, но нищо не вижда, а корабният готвач Чер Пипер току бие камбанката за закуска, обед, вечеря.

— Стига с тоя чер пипер, ще ни отровиш — рече му веднъж великият мореплавател Джинджифил, — знаеш, че с нас пътува прочутият английски пътешественик Лорд Сандвич, а той никак не обича да слагаш в закуската му чер пипер.

Корабният готвач Чер Пипер се съгласяваше, но това не пречеше от кухнята на кораба по цял ден да се носи миризмата на джинджифил, ким, канела, дафинов лист, чер пипер и други източни подправки.

И докато палубата ухаеше на тия чудни аромати, в каютата на капитан Ким седеше корабният писар Керкенез де Керкаде, който дума по дума записваше в корабния дневник през кои морета и покрай какви земи е плавал корабът на великия пътешественик, кога е бил видян негърски остров, какви подправки ядат тамошните островитяни и за какви дрънкулки, шарени парцалчета и огледалца дават торби със злато и елмази. До него отец Лопес, свещеникът на кораба, четеше Светото писание и държеше в едната си ръка меч, а в другата кръст, готов да покръсти всеки туземец от новото негърско паство.

— Остров… остров… — разнесе се горе от мачтата.

— Остров в далечината! — чу се и от кубрика.

— Острооов — проточи корабният готвач, понеже в тоя миг опитваше с лъжицата си врялата супа от морски охлюви, поръсени с джинджифил. После захвърли лъжицата и изтича на кърмата.

Адмирал Джинджифил грабна далекогледа, допря го до дясното си око и дълго оглежда… Острова на маймуните.

— Инабалабамалаки! — викна той. — Капитане, на руля!

Капитан Ким хвана рулевото колело. Когато до него долетяха думите на адмирала: мъртъв дрейф, той заповяда да приберат платната от мачтите и корабът остана неподвижен в морето. Само вълните бавно го приближаваха към брега.

Адмиралът свали далекогледа и рече:

— Тоя остров е пълен с джинджифил… Виждам храсти, които много приличат на ким и чер пипер… Обзалагам се, на ръжен да ме опекат, че пристигнахме на Ина… — И се запъна.

— … бала — подсети го капитан Ким.

— … бама — обади се корабният готвач.

— лаки — извикаха в един глас Шегобишко и Окей Окай и скочиха пъргаво на палубата, до корабния мостик. Мигар можеха да подозрат какви страхотии и ужаси ги чакат отсреща, върху потъналия в зеленина и плодове бряг, където с ококорени очи забелязаха как кралят на острова

Кокосо Пали Лула спокойно пали лулата си

— Кой си ти, пътешественико — викна през дългия бамбуков прът негърският крал, когато корабът хвърли котва, — и какъв вятър те довея насам?

Вече трима адмирали бяха опечени с ръжена на негово кралско величество и той усещаше, че ръцете го сърбят за четвърти.

Висок като палма и черен като антрацит, наметнат с червено кадифе и с морска раковина върху главата си, той удари три пъти с кралския ръжен на спокойствието в земята. До него — същинска кошута — ситнеше кралица Кокаса, а от двете им страни стоеха двете им деца престолонаследникът Кокоско и принцеса Кокаска — хубави и лъскави като шоколад.

От палубата долетя гласът на адмирала. И без тръба той звучеше ясно и силно:

— Ваше кралско величество, аз съм адмирал Джинджифил от непобедимата флота на негово кралско величество Августин Красиви, който заръча да ви предам: ако ни приемете като братя, и ние ще бъдем ваши братя; ако приемете и се молите на нашия кръст — не може да има приятелство между непокръстени и покръстени, — гръм и светкавици няма да падат върху вас, змии няма да ви хапят, крокодили няма да ви ядат.

В близката лагуна крокодилът Убоко не спеше дълбоко, но нищо не разбра от думите на адмирала. А той щеше да изрежда и други заръки на великия крал, но си спомни за една малко по-особена негова грижа и затова попита:

— Има ли диви магарета на вашия остров?

— Не! — разнесе се от бамбуковата тръба.

— Жалко… иначе нашият велик господар щеше да доплува и половува тук. Не напразно му викат Дивото Магаре.

— Магарета нямаме, но имаме маймуни.

Шегобишко пошепна на Окей Окай:

— Трябва да се внимава. Където има много маймуни, там работите трудно вървят.

— Така е — съгласи се Окей Окай, — маймуна от дума не разбира.

Кралят прегърна адмирала, без да продума. Адмиралът прегърна краля, без да продума. Моряци и негри започнаха да се прегръщат. Сред това шарено множество английският пътешественик лорд Сандвич разпери ръцете си и без малко да потъне в прегръдката на черния магьосник Айло и да се превърне на сандвич. Добре, че навреме му замириса на тамян, и той се строполи в несвяст в близките палмови храсти.

Отвсякъде се носеха викове: „Братя! Братя!“ Само отец Лопес, корабният свещеник, още стоеше на палубата, закрил очи с длан. Повече от негърките и негърчетата стоеха полуголи на брега, над бедрата им висеха малки пъстри парчета плат, завързани с лико.

— По-скоро облечете тия неверници — крещеше корабният свещеник и тулеше очите си в шепи, — че ме е срам да ги гледам.

За всеки случай в едната си ръка стискаше меча, а в другата кръста.

Крал Кокосо Пали Лула вдигна бамбуковата тръба и я доближи до ушите на вождовете. Единствената дума, която дочу Шегобишко, беше „танга“.

— Какво значи това? — попита той Окей Окай, който като всяко негърче разбираше езика на местните людоеди.

— Танга ли? — отвърна черният му приятел. — Кралят каза на своите вождове, че този — и той посочи с ръка към отец Лопес — е голяма пранга.

Шегобишко нищо не разбра от това обяснение. Скоро забрави и танга, и пранга… На брега моряците вече бяха свалили сандъци и кошове с шалове и шапки, с гривни и чаши, с хлопки и гердани, кожи, ножици, огледалца, гребени и дрънкулки, ножчета триста и чували с мъниста. От време на време се чуваше радостно цвилене: белите търговци примираха от възторг, в очите им играеха пламъчета, озарени от черните шепи, пълни с бисери, седеф и злато.

Шегобишко дочу звън на ръжен. Обърна се, цял изтръпнал. Край разгорената жарава, върху жарника, крал Кокосо Пали Лула удари три пъти с ръжена си — особен кралски знак при посрещане на знатни гости по далечните острови. Адмирал Джинджифил пристъпи две крачки, готов отново да прегърне своя любезен домакин.

Кокосо Пали Лула го възпря. Удари още три пъти с ръжена върху жарника, подаде нагорещения железен пръст на адмирала и високо извика:

— Убий ме, ваше величество, убий ме с тоя ръжен, опечи ме и ме изяж!

Моряците престанаха да се радват на златото. Тръпки пробягаха по гърбовете на Шегобишко и Окей Окай, които бяха застанали до Кокоско и принцеса Кокаска.

Всички гласове наоколо замряха. Кокосо Пали Лула коленичи пред великия мореплавател адмирал Джинджифил.

— Как мога да докажа моята готовност за приятелство, ако не мога да предложа за него кръвта си! — продължаваше да се моли кралят. — Убий ме и ме изяж!

Великият мореплавател го хвана под мишница, помогна му да стане и му подаде отново ръжена.

— Моля ви, ваше кралско величество, за мен е достатъчна вашата готовност да умрете за едно приятелство. Аз и моите моряци с чисто сърце ви приемаме за приятел!

Адмирал Джинджифил искаше да добави още нещо, но това чисто сърце го подсети, че някъде близо до него е скътано малко листче от полупрозрачна еленова кожа, върху което с тайни знаци и черти нечия моряшка ръка беше отбелязала мястото, където на шест метра под земята бе скрито съкровището на махараджа Молук бей, бащата на крал Кокосо Пали Лула.

— А сега — чу се отново гласът на крал Кокосо Пали Лула, — след като повярва в моята готовност да умра за теб, вече мога да те убия, да те набуча с ръжена, да те опека, а след това ще те изям, подпомогнат от моите славни негърски вождове.

Всички негърчета паднаха по очи и започнаха да хвърлят къчове към адмирала — особен негърски знак на почит към знатни гости. Хвърли няколко къча и главният свещеник на острова, Имам Баялда, прочут готвач на източни манджи от сини домати, печени върху жарава.

Моряците изведнъж спряха да търгуват и започнаха тихо да се оглеждат. Адмирал Джинджифил трепереше като палмов лист и ако в тоя миг духнеше вятър, щеше да го отбрули направо върху палубата на кораба.

— Ваше кралско величество — понечи да каже нещо адмиралът, — ваше негърско благородие…

Не успя да довърши, тъй като устата му бяха запушени с един жълт и сладък банан, и той зарита като яре в ръцете на черните вождове. Моряците търтиха да бягат към кораба, но бяха заковани на място от гласа на краля:

— Спокойно, моряци, корабът потъва, вода има за всички!

О, ужас! Щом вдигнаха очи, моряците забелязаха само мачтата на потъващия кораб и върху нея черния магьосник Айло, примиращ от удоволствие сред заливащите го вълни.

Ами сега какво да правят! Накъде да бягат, в какви миши дупки да се свират!

Някои от моряците заплакаха. Те бяха чували, че на тоя остров живеят людоеди, които имат странни обичаи, но приказките за печенето на ръжен им се струваха чиста измислица. Пък и оръжието им потъна.

Едва успяха да си поемат дъх, когато най-черният от вождовете посочи към краля:

— Тоя не става. Много е слаб.

Няколко негри се спуснаха към капитан Ким. Хванаха го набързо, привързаха го с лико и го положиха пред Кокосо Пали Лула.

Кралят го погледна отвисоко, както може да гледа само един негърски крал, и удари два пъти с ръжена.

— И тоя не става — едва процеди през зъби той, — намерете някой по-тлъст. Защо да хабим напразно жаравата.

Шегобишко гледаше и не смееше да мигне. Трепереше до него и Окей Окай. Кокаска го следеше с такъв светнал поглед, че ако се доближеше до нея, сигурно щеше да пламне, преди да го сложат на ръжена.

Помисли си това и усети, че две черни ръце го хващат за раменете.

— О, хо-хо-хо… Крехък е като агне! — Чу гласът на този, който го носеше като в люлка.

Горкият Шегобишко. Толкова се уплаши, че изгуби ума и дума от страх. Негърът продължаваше да вика: „Крехък е, ох, колко е крехък!“, а това на Шегобишко звучеше така: „Кротък е, ох, колко е кротък!“

— Татко — изпищя принцеса Кокаска, — пуснете го! Изглежда много добър с тая коса като паламида и много чист с тая кенарена ризка.

Крал Кокосо Пали Лула поглади дъщеря си по черната къдрава глава.

— Спокойно, принцесата ми, не плачи!

— Татко…

— Моя черна и хубава принцесо… Не се бой. Знам, че няма лоши деца и крал Кокосо Пали Лула никога няма да направи зло на едно дете.

Пуснаха Шегобишко. Той стъпи на краката си. Не искаше да гледа как го пекат на шиш, но отвори очи. И тогава забеляза, че топлината, която грееше дясната му длан, идеше от ръката на принцеса Кокаска.

— Нали ще бъдеш добър? — попита го тя.

Не отговори. Защото не знаеше какво значи да бъдеш лош. Стисна й ръката и се обърна към краля, на когото в тоя миг поднасяха корабния готвач Чер Пипер.

И капитан Ким им се стори много слаб и длъгнест, а когато измъкнаха от палмовите храсти великия английски пътешественик и няколко черни вождове го опипаха за ребрата, един от тях отсече: „Я махнете тоя кокалест дангалак, става само за кучешки сандвич!“

Крал Кокосо Пали Лула отново запали лулата си: ей тъй, взе от жарта един въглен, натисна го с палец в позлатеното гърло на лулата, дълга половин метър. И като вдъхна дълбоко дима, дълго въздиша, замаян от тютюна, с мирис на жасмин. Когато погледна корабния готвач, оставен пред нозете му, забеляза с кралско достойнство:

— Тая тантуреста тиква е тлъста и става само за шиш! — Закашля се, смукна още един-два пъти от лулата си и каза: — Ето ви ръжена!

Корабният готвач започна да квичи като прасе. Негово кралско величество се хвана за корема. И избухна и в такъв смях, че като топка заподскача по земята, започна да рита с крака и да вика на пресекулки:

— Хо-хо-хо… ха-ха-ха… ох, ах… ще обеся тая черна маймунааа, хо-хо, ха-ха…

Така се смееше, че зарази със смеха си всички вождове, кралицата, Кокоско и Кокаска, и другите деца по брега, черни и слънчеви, с бели като бисери зъби.

— Ваше кралско величество — наведе се над него адмирал Джинджифил, — какво ви стана!

— Ще го обеся тоя черен магьосник! — заканваше се кралят и не можеше да дойде на себе си от смях. — Ха-ха, хо-хо… да ми сложи в лулата шафран наместо щипка тютюн…

Истината беше точно такава. Освен че беше магьосник при краля, Айло беше и кралски шут — къде се е чуло и видяло да бъдеш негърски крал и да не се смееш!

Когато му мина смеха, крал Кокосо Пали Лула прибра в кралската торба лулата си и заповяда да развържат корабния готвач, като промърмора нещо такова: „Оставете го, не подушвате ли, че целият се е умирисал на чер пипер!“ Събра около себе си адмирал Джинджифил, капитан Ким… и всички останали моряци, удари пет пъти с ръжена си в жарника и рече:

— Разликата между добрите и лошите хора е същата, каквато е между кравата и змията: първата превръща тревата в мляко, а втората — млякото в отрова… Вие се уверихте, че съм готов да ви стана приятел, разбрах, че и вие можете да умрете за едно приятелство. Добре дошли на Острова на маймуните и бъдете добри гости на крал Кокосо Пали Лула!

Адмиралът се спусна към краля. От благодарност за негърското гостоприемство и бъдещото приятелство увеси на кралската шия пет едри колкото подкова медала от името на техни величества краля, кралицата и целия далечен кралски род.

Тогава Кокосо Пали Лула запали отново лулата си, покани гостите на обед — церемониала по посрещането се проточи няколко часа — и с кралски стъпки тръгна към двореца, където внезапно всички се разтревожиха, когато стана дума, че наблизо са се появили

Големият разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу

Кралският дворец на Кокосо Пали Лула приличаше на обикновен сайвант, покрит с рогозки, с тая разлика, че тук-там по живите стволове на палмите и банановите дървета висяха кюлчета злато, гирлянди от бисери, гердани от седеф и елмази, на които туземците не обръщаха никакво внимание. За тях един гост беше по-скъп от всичко и те щяха да бъдат много щастливи, ако тоя гост, наречен адмирал Джинджифил, велик мореплавател, се засмееше поне веднъж, седнал от дясната страна на техния добър и весел крал.

А великият мореплавател ядеше банани — върху рогозките пред него и моряците се жълтееха купища от фурми и смокини, папаи и кокосови орехи, мандарини, индийски фъстъци, — ядеше и току хълцаше, а по лицето му се стичаха бисерни сълзи. „Старото ми корито — ридаеше той и си мислеше за потъналия кораб, — няма вече връщане от тоя остров, тук ще се живее… тук ще се мре!“

Изкусни готвачи, ръководени от главния имам на острова, Имам Баялда, разнасяха вкусни ястия. На адмирал Джинджифил поднесоха в седефени съдове супа от костенурка, салата от водорасли, печено от змей и пак банани и папаи, но той седеше неутешим. Само от време на време се хващаше за сърцето — и тогава плачът му спираше: нещо прошумоляваше между пръстите му. Той се обръщаше към капитан Ким и корабния готвач Чер Пипер, седнали от другата страна, до кралица Кокаса. Тримата се споглеждаха, намигаха си леко с очи, което означаваше: „Добре, че остана поне тоя къс от стара морска карта. Само да се доберем до съкровището на махараджата — не кораб ще си направим, ами цяла флотилия ще закупим!“

Ставаше им по-весело и те малко по малко започваха да се хранят. Моряците хич и не се тревожеха за потъналия кораб, а пиеха палмово вино. По някое време започнаха да хвърлят къчове към небето, да ходят на ръцете си като негрите и да правят и други лудории в чест на общото пиршество.

Единствен корабният писар Керкенез де Керкаде, минути преди да слезе от кораба, взе дневника със себе си — пък и беше свикнал навсякъде да го носи — и сега, опитвайки от това или онова лакомство, записваше по някой и друг ред и нова дума: с какви мазила бяха намазани жените, защо копията на мъжете завършваха с рибена кост, колко халки висяха като гривни от ушите на негово кралско величество Кокосо Пали Лула, какъв тютюн пушеше той, колко беше дълъг „кралският ръжен на спокойствието“ — както го наричаха всички негри тук.

„Корабът може да изгние — каза си Керкенез де Керкаде, — но написаната дума остава!“

И той беше обърнал няколко дървени чаши с палмово вино, разнежи се и не забеляза, че вместо в мастило, топеше тръстиковото перо в палмовото вино и затова написаните редове започнаха да му се червенеят.

— Кръв ще се лее тука! — съгледа ги отец Лопес. — Щом словото стане червено, реки от кръв ще се леят!

Рече това и като се прекръсти, пресуши още една чаша от виното. Какво му оставаше сега, когато адмиралският кораб потъна. В едната ръка кръст, а в другата меч.

— На нашия остров е така — крал Кокосо се опитваше да утеши хълцащия адмирал, — истински приятел може да ни стане само оня, чийто кораб видим на морското дъно.

— Не за това плача аз — вдигна глава адмиралът и избърса няколко чисти сълзи, — мъчно ми става, като си помисля, че няма с какво да отнесем подаръците за негово величество Августин Красиви — и понеже вече беше много пил, се обърка, — Магарето му с Магаре!

— Няма да ви оставим така! — продължи да го утешава Кокосо Пали Лула. — Я, погледни… Остров — чудо. Ще ви научим да отглеждате банани и да берете кокосови орехи, и кокосово масло да правите от тях. И моя баща…

В тоя миг кралят се отдръпна от трапезата, изправи се нагоре с краката, последван от всички вождове наоколо, и продължи:

— … Махараджа Молук бей, светла му памет, беше на времето велик мореплавател и благороден пират — островитяните не обичаха думата разбойник, — но когато натежа на години, хареса си Острова на маймуните и се засели тук… И всичко, що беше придобил и спечелил по моря и океани — адмиралът си помисли „награбил“, — докара по тия места с трийсет кораба и десет кервана и успя да зарови…

Недоизрече. Най-силният от вождовете, черен като ръжен, изрева с цяло гърло:

— Кралю честити… беда, беда!

— Беда… Напаст небесна… — развикаха се и другите вождове.

Крокодилът Убоко, който не спеше дълбоко, се надигна от близката лагуна. Никак не обичаше да се крещи високо, и то, когато най-много му се спеше.

Крал Кокосо Пали Лула допря до ухото си дългия бамбуков прът. Вождът, който викаше най-високо, сви в шепи дланите си, сложи ги на устата си и се приближи до пръта. Това беше важен кралски закон. Никой нямаше право да шепне направо в ухото на краля.

— Ваше величество — дочу кралят, — мирише на лошо!

— Ами, приказвате си — рече той и отхапа от един жълт банан. Схруска го като краставица. — Мирише ми на банани.

— Не, ваше величество — звучеше гласът през бамбука, — мирише на лошо!

Кралят се огледа подозрително наоколо. И преди да започне да разказва за съкровището на махараджа Молук бей — адмиралът и капитанът седяха ококорени насреща му, — подуши наляво-надясно пред себе си.

— Ами — отсече с кралски тон Кокосо Пали Лула, — край мен мирише само на джинджифил, чер пипер, ким, имамбаялдъ̀ и банани.

Вярно е, че познаваше отлично източните миризми.

Но гласът на черния вожд продължи да го стряска:

— Нашите съгледвачи са подушили съвсем точно и без всякакво съмнение, че на нашия остров се намират големият разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу. Миришело им на стара морска карта…

— Дойде ми до гуша — стана от трапезата крал Кокосо Пали Лула, — няколко пъти се изплъзва от ръжена ми тоя Игу. Омръзна ми да си играем на Цигу и Мигу. Ще им дам едно съкровище аз!

Седна на брега край лагуната и потъна в дълбока раздумка, навел шия с петте кралски ордена като подкови. Откъде да знаеше, че в тоя миг е сам пред устата на опастността, която се насочваше във вид на крокодил към него.

Крокодилът Убоко не спеше дълбоко. Нещо му горчеше под езика. Не беше трудно да се досети, че тая сутрин освен с няколко жаби и две-три акули — не помнеше точно броя им, — с нищо друго не беше закусвал. Отвори челюсти, прозя се като невъзпитан крокодил, който като се прозява, не закрива устата си с опашка, и заплува бавно и плавно към брега.

„Карамба-марамба“ — помисли си той и няколко крокодилски сълзи се търколиха по лицето му. Гледаше и примижа с очи, тъй като не можеше да повярва на това, което вижда. — „Карамба-марамба!“ отново повтори наум.

Беше закусвал, обядвал и вечерял с вождове и кралици, принцеси и принцове, бели и черни, птици и зверове, но с крал — никога!

Отвори отново очите си. В папратта, върху зеления бряг, крал Кокосо Пали Лула пъшкаше, въздишаше и призоваваше на помощ стихиите, светкавиците и гръмотевиците.

„Негова си работа — каза си крокодилът Убоко, който никога не мислеше дълбоко. — Стихиите да са му на помощ!“

Отвори челюсти… и глътна цял-целеничък краля заедно с петте медали и кралската раковина върху главата му.

Негрите изпищяха. Децата се разбягаха. Кралица Кокаса припадна и се строполи върху кралската трапеза. Моряците се навряха из храстите. Окей Окай се мушна в тръстиките на покрива и заприлича на змей, сврян в тръстики. Кокаска заплака…

Голяма бърканица настана. Адмиралът офейка набързо с двамата си приятели Ким и Чер Пипер.

Ами сега — какво ще правят островитяните без крал!

Единствен Шегобишко остана на мястото си — дори не трепна, когато видя с очите си как крокодилът Убоко нагълта краля жестоко. Само да не беше тоя плач на принцеса Кокаска, която стискаше ръката му, гушеше се в него от мъка и припяваше с тънък негърски глас като скорец.

Пламна сърцето на Шегобишко. „Какво пък толкоз е станало каза си той. — Змия съм хващал за шията, попишки змей съм убивал, доандеренски лисици съм ловил, щурав гъсок съм укротявал… та с тоя ли глупав крокодил няма да се справя! С тоя ли…“

Не намери с каква друга дума да го нарече. Стана и се насочи към лагуната като момче, светло като светкавица и силно като гръм.

Крокодилът се мяташе пред краката му като шаран, захвърлен на брега. Очите му бяха затворени, от устата му бликаше пяна, опашката му неспирно пляскаше.

— Отровил се е! — рече полугласно Шегобишко. После извика силно, за да го чуят тези, които бяха наблизо: — Хей, хора от Острова на маймуните… Островитяни, крокодилът Убоко се е отровил жестоко.

Когато зеленото туловище се поукроти, Шегобишко допря ухо до хълбока му.

— Отровен е — повтори той. — Попарко и Чуруличка да са ми свидетели, че тоя жаден и гладен, беззащитен и ненаситен крокодил се е отровил като крокодил, който не знае какво да яде. А сега накъде? Има ли моряци тук! — извика Шегобишко.

От близките храсталаци изпълзяха като мишки десетина морски вълци от кораба на великия мореплавател адмирал Джинджифил.

— Намерете ми корабния магнит! — заповяда им той.

Те хукнаха към брега, там където беше потънал корабът на адмирала, потопен от черния магьосник Айло. Хвърлиха се надолу с главата и започнаха да тършуват по дъното, из каютите, пълни със синя морска вода.

Шегобишко се наведе още един път и се заслуша.

— Отровен е от желязо! — рече той.

Донесоха корабния магнит. Намериха го под кораба, залепен върху котвата като сламка. Каква ти сламка? Шегобишко едва успя да го повдигне и да го насочи към устата на крокодила.

— Ха сега въздишай — заповяда му той, — да знаеш кога си гълтал крале, и то заедно с медалите.

Крокодилът Убоко въздъхна дълбоко, припляска два-три пъти с опашка и… олеле, майко юнашка: от устата му като вихрушка изхвръкнаха и петте медала, широки като подкови, и се залепиха върху корабния магнит.

И понеже бяха вързани за шията на краля, Кокосо Пали Лула изхвръкна като обесен след тях.

Шегобишко се успокои:

— И крокодилът сит, и кралят цял! Имал е късмет Кокосо. Убоко не го е сдъвкал.

Кралят се отърси като ястреб, паднал в морето. Съвзе се съвсем. Един по един го наобиколиха вождовете, черни и мрачни от скорошната уплаха.

— Гъсоци такива — скара им се той, не знаейки какво да каже, — един крал имате и не можете да го спасите от беда.

Ядът му бързо мина, защото си рече: „По-добре да царува ястреб, заобиколен от гъсоци, отколкото гъсок, заобиколен от ястреби!“

Около трапезата отново се събраха островитяните, крокодилът задряма в лагуната — сит за днеска, — а най-радостната от всички беше принцеса Кокаска. Тя чуруликаше край Шегобишко и не можеше да му се нарадва, а той сияеше с щастлива усмивка до своя приятел Окей Окай.

Надвечер в двореца на Кокосо Пали Лула стана важен церемониал. С решение на краля принцеса Кокаска поднесе на Шегобишко ордена „Белия слон“ — най-високия орден, връчван на острова за особени заслуги пред краля и островитяните.

Принцеса Кокаска се поклони мило и приветливо, помоли Шегобишко да се наведе и окачи на шията му Белия слон. Каза:

— От днес ставаш носител на Белия слон.

Когато останаха сами и заедно с Окей Окай и Кокоско тръгнаха да се гонят между палмите, да играят и да се смеят, да тичат и се катерят по близките хълмове, до самата джунгла на острова, Шегобишко я попита:

— Какво значи да си носител на Белия слон?

— Много просто — отвърна веднага Кокаска, — да бъдеш носен винаги и да носиш един бял слон.

— Колко струва? — обади се Окей Окай, свикнал да заплаща за всичко.

— Кое? — обади се Кокоско.

— Белият слон!

— Той няма стойност… Безценен е. Като приятел за цял живот.

Принцеса Кокаска замлъкна. Погледна небето. Горе в ранната привечер се виждаха първите звезди — бели и едри като зрели кокосови орехи.

Видя ги и Шегобишко, проследил нейния поглед. Стана му още по-светло на сърцето. Стори му се, че светлината от очите на принцесата расте, расте и се превръща в голям бял слон, голям колкото едно чисто приятелство.

Сепна се за миг. Разтърси глава. Толкова много неща изживя днес, че му се спеше истински. Възседна своя бял слон, повика Окей Окай. Помоли Кокаска и Кокоско да седнат до него. И всички се отправиха към високите палми на двореца. Там ги очакваха

черният магьосник Айло и новите беди на Шегобишко и Окей Окай

— Гледайте, гледайте — извикаха моряците, които след преминалия страх от случилото се с краля отново седяха около трапезата, — един бял слон с три негърчета и Шегобишко!

— Колко са хубави! — каза кралицата. — Приличат на черни и бели елмази.

— Това не са ли Кокоско и Кокаска? — попита кралят, който още не беше дошъл на себе си от оная страшна тъмница в търбуха на крокодила.

— Те са, ваше величество! — потвърди главният имам на острова Имам Баялда. — Ха сега хапнете от моята имамбаялдъ — и той сложи пред краля четири сини домата, опечени на жарава и поръсени с джинджифил — и ще видите, че всичко ще ви мине като на куче.

Кралят не му обърна внимание.

— Татовите деца, щяха да останат без баща!

В това време някои от воините на краля се хванаха за копията си. Двама моряци седяха с отворени уста към небето и страшно махаха с ръце. Трети се пльосна до тях и зарита като умрял.

Големи рибени кости бяха заседнали в гърлата им и те едва успяваха да си поемат дъх. Чернокожите стражи насочиха копията към гърлата им, бутнаха насам, натиснаха нататък и нещата се оправиха по-бързо, отколкото предполагаше Шегобишко. Людоедите си служеха с копията като с клечка за зъби и толкова изкусно боравеха с тях, че и най-голямата риба да беше сготвил Имам Баялда, нямаше да се случи нищо страшно. Още повече, че наблизо седеше и черният магьосник Айло — наближаваше нощта, а това беше времето, когато всичко беше възможно за него.

— Ха сега да погледаме какво ще ни покаже Айло — рече Кокосо Пали Лула.

Всички насядаха около шатрата на Айло в очакване на невиждани чудесии.

Най-отпред се свиха Шегобишко и Окей Окай. Кокоско и Кокаска рипнаха на коленете на баща си. Той милваше къдравите им глави и продължаваше да си повтаря: „Татовите деца, щяха да останат без баща!“

Айло изхвръкна от шатрата като сприя. До преди малко седеше сред моряците като обикновен негър, пиеше и ядеше с тях, говореше им, че е много по-добре да отглеждат банани и кокосови орехи, отколкото да гонят вятъра по моретата. „И какво — махаше с ръце магьосникът, — ще ми плачете за тая стара черупка! Щом като я видя, че тръгва към дъното, крал Кокосо Пали Лула спокойно запали лулата си и ви прие на драго сърце — иначе отдавна да сте опечени на ръжен и сега само костите ви да се белеят на брега!“

Наметнат с черна кадифена мантия, избродирана с черепи и преплетени кости, той се носеше като вихрушка и искаше да смая всички.

Шегобишко гледаше и не смееше да мигне. Тръпнеше до него Окей Окай. А Кокоско и Кокаска се смееха от душа, защото знаеха всички номера на кралския черен магьосник.

Айло гълташе гущери и бълваше змии. По едно време загреба с шепи жар от жарника. Като бучки захар започна да мята въглените в устата си. Нямаше му нищо, само пламъци излизаха от дългите му уши. А през носа му струеше дим.

„Не човек, а змей!“ изтръпна Шегобишко.

Изведнъж усети, че мястото до него е празно. Черният магьосник бе грабнал неусетно Окей Окай и всички наоколо започнаха да го окайват — на Шегобишко му се доплака. Искаше му се да извика: „Оставете го… Стига му черната мъка по кораби и черупки… не го хваща магия това момче!“ Но… да вярва ли на очите си?

С един замах на меча Айло отсече главата на Окей Окай. Шегобишко горчиво заплака: „Мой черни братко, какво ще правя сега без теб? Може ли деня без нощта!“

Окопити се и отвори очи. В това време Айло откъсна един кокосов орех, задими с нещо около трупа на Окей Окай и когато мъглата се разсея, в тъмнината се разнесоха гласове:

— Я, това не било глава, а кокосов орех!

— Че то няма голяма разлика между едното и другото.

— Колко ми прилича на Окей Окай!

— Ах, това Окай ли е, че той си е същият Кокосчо, както и по-рано.

Щом чу Кокосчо, престолонаследникът Кокоско се хвана за главата и като се увери, че тя е на мястото си… започна да се смее. Смееше се той, смееше се Кокаска, смееше се Шегобишко, смееха се и кралицата, и моряците. Черният магьосник беше задимил отново около шатрата. И от тоя омагьосан дим изскочи Окей Окай, цял-целеничък, с истинската си глава, от която не беше паднал нито косъм.

— Направи онова, онова… — обади се кралят.

Някои от моряците не се стърпяха:

— Какво онова?

— Онова, онова… — повтори Кокосо Пали Лула.

— Добре — каза Айло, — но дали ще се намери кандидат да се превърне в маймуна.

Очите на Шегобишко и Окей Окай се оживиха. Грейна като луна и Белия слон до една от близките палми. Шегобишко го беше оставил да пасе трева, да хрупка палмови клонки, защото знаеше: слон риба не яде, нито имамбаялдъ̀, дори и на царска трапеза!

„Значи, тоя черен магьосник може да превръща хората в маймуни мислеше Окей Окай, пък и на Шегобишко му минаваше същата мисъл през главата. Навярно затова островът се нарича Островът на маймуните!“

Шегобишко се изправи пред черния магьосник. „Какво пък, не е толкова страшно. Щом Айло може да сменя глави, сигурно е по-лесно да те превърне в маймуна!“

Така си мислеше Шегобишко и много се зарадва, когато от лявата си страна усети дъха на Окей Окай.

— Какво ли не съм изпатил — пошепна му негърчето, — на нищо и никаква дрипа са ме правили белите хора… защо да не видя как изглеждат те през очите на една маймуна!

Каза така и погледна черния магьосник в упор.

Айло се усъмни: „Тоя няма да го хване магията! Какъвто е черен, и с катран да го мажа, пак няма да заприлича на маймуна!“

За да е по-сигурен в своята работа, рече:

— Я да ви вържа двамата с лико, че с вързани маймуни е по-лесно.

— Така и направи.

И тук се случи нещо, че е по-добре да спра, отколкото да продължа разказа си.

Злото ги дебнеше от отсрещния хълм. И това зло имаше клюн и криле.

Айло се щураше като щурав, димеше с тамяни и жасмини, стържеше кокосови орехи. Палеше шума от бамбук и гледаше как децата бавно се опушват като маймуни. Беше му изхвръкнало от ума, че на тоя остров живееше страшната птица Хар — орел на орлите, която не е чак толкова страшна за хората, колкото апетитът й към маймуните е ненаситен.

Плодовете на острова — с кошове да ги ринеш. Риби и влечуги — милион. Прилепи с глави на кучета. Летящи невестулки. Овци с глави на бик. Диви магарета… Не, нищо не му беше така сладко, както омайващият вкус на млади маймуни. Такива, каквито станаха набързо Шегобишко и Окей Окай, шашардисани от черните магии на черния магьосник Айло.

Орелът Хар подуши мириса на тамян. „Айло си знае работата!“ — помисли той.

Отвори едното си око. Премести се на по-ниската скала. Отвори и другото си око. Премести се още по-надолу. В далечината, в двора на кралския дворец, край огъня на Айло, забеляза две чудни маймунки — пъргави като агнета, сладки като козлета.

Изтрака с клюна си. Провери дали са в ред ноктите. Потръпна с всяко перо на крилете си. „Още са яки — рече си той, — не две маймунки, ами цяло маймунско стадо могат да отвлекат!“

Небето притъмня. Месечината изчезна в сянката на орела. И докато Айло се усети да развали магията, в двореца настана дандания — орелът Хар отнесе в ноктите си двете малки маймунки, които толкова се изплашиха, че изкрещяха като големи маймуни.

„На̀ ти сега Остров на маймуните!“ — каза Керкенез де Керкаде, когато всичко в двореца утихна. И взе да записва нещо в дневника си.

Утихна и джунглата наоколо. Само чакали виеха в дълбоката нощ, което означаваше, че Хар се приближава с нова плячка. Знаеха, че все някой и друг кокал ще остане и за тях, бедните кучета от острова на Кокосо Пали Лула…

Шегобишко отвори очи. Тъмно — като в рог. Спеше ли, или беше примрял от страх.

— Къде съм! — изхлипа той. — Хей, хора, има ли някой тук?

Никой не отговори. Сова проплака, бухал избуха. Някакви клони и шумки се преплитаха около ръцете му. Стори му се, че е завързан с лико.

— Къде съм! — викаше Шегобишко.

Чу до себе си шепот, треперещ и мил:

— Тихо, Шегобишко, не викай… в джунглата сме.

— Каква джунгла? — не можеше да разбере Шегобишко.

— Орелът ни изпусна тук!

Чак сега Шегобишко позна, че това е Окей Окай. И започна да окайва не него, а себе си, дето се съгласи да бъде превърнат от черния магьосник в маймуна. И за птицата Хар си припомни. Как се надвеси като облак над тях и как ги понесе над джунглата…

— А къде е Хар? — осмели се да попита той. Все още не вярваше, че не е разкъсан от ноктите на орела.

— Тихо, тихо, Шегобишко… Той ни изпусна, защото беше много жаден. Орлите не само че виждат добре, ами като ожъднеят, в същия миг разтварят клюна си и това ни спаси.

— Може би наскоро е закусвал с други маймуни! — предположи Шегобишко.

— Ш-т, шшш-т… — помоли отново Окей Окай и придърпа своя приятел, който висеше като шикалка върху клоните на един вековен дъб.

Добре, че черният магьосник Айло ги завърза с лико. Иначе и двамата щяха да се търкалят отдавна из краката на гущери и змейове, които пълзяха из тия влажни места и от време на време охлаждаха огнените си езици в близкия поток.

Чу се пукот на счупени изсъхнали клонки. „Откъм реката иде!“ — тоя шум следеше Окей Окай. Радостта, че е останал жив, го бе завладяла и не му даваше да се окайва. Благодареше на случайността, че се изкачи за клоните на дъба. И така — ни жив ни умрял — можеше да дочака утрото.

Шумът отдолу се усили. Три сенки се снишиха край дъба. Седнаха. Припламна клечка кибрит. Една от сенките запали свещ.

— Духове са! — уплаши се Шегобишко. — Това са духовете на изядените по тези места моряци.

— Приказки! — сгълча го негърчето Окей Окай. — Приказки приказваш. Когато човек го пекат с ръжен, и духът му не може да избяга от огъня.

Но сенките проговориха.

— Игу! — обади се най-бледата сянка. — Ти си страшен. Пират на пиратите. Как можа да ни навреш в тоя пущинак!

— Слушай, Цигу — отвърна сянката, наречена Игу, — много думи, малко пари! Добре те измъкнах от устата на крокодила Убоко. Я ми светни тук.

Игу разгърна някаква хартийка и така започна да се взира, сякаш търсеше игла в нападалия листак. После вдигна глава и се обърна към третата сянка:

— Ти какво ще кажеш, Мигу!

Мигу рече:

— Страшен си, Игу! Пират на пиратите. Като те гледам как се взираш в пиратската карта — тъдява ще е това, което търсим — съкровището на махараджата…

И тук, за да бъда по-точен и за да узнаете с най-малки подробности за станалото по-нататък, ще се обърна към

дневника на Керкенез де Керкаде, корабен писар

… Ваше кралско величество, Августин Красиви и преблагочестиви! Вече знаете всички подробности как с нашето „старо корито“, светла му памет на морското дъно, доплувахме до тоя проклет Остров на маймуните, водени от неутолимата жажда да открием съкровището на махараджа Молук бей, за да ви донесем оня най-светъл бисер, който отново може да върне блясъка на вашата кралска корона. Напразно, ваше величество, изгубили тоя бисер, вие я наричате тенджера, а не корона. Вие забравяте, че дори и тенджера да сложат на главата ви, тя пак ще бъде кралска и вие ще си останете най-красивият крал, нещо, което веднага може да се забележи още в прякора ви.

И така, доплували до тоя проклет омагьосан остров, след пищното пиршество в двореца, описано предния ден, останалите без кораб: адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер — истината си е истина — бяха готови да бъдат опечени и изядени съгласно тукашния негърски обичай, с което искаха да засвидетелствуват вашата височайша кралска готовност да дружите с тези бедни и нещастни същества и да ги покровителствувате. Макар че имат много злато и бисери, те нямат с какво да се облекат и ходят полуголи като диваци, за срам и позор на нашия корабен отец Лопес. Само като ги погледне, той веднага се изчервява от притеснение.

Благодарение на благочестиви обстоятелства и малко пиратски късмет в оная ужасна вечер, когато крокодилът Убоко не беше задрямал дълбоко и с едно отваряне на устата си налапа цял-целеничък крал Кокосо Пали Лула заедно с лулата му и с петте медала, които му връчихме от ваше име и от името на целия височайши кралски род, тогава в настъпилата дандания и бърканица адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер успяха навреме да офейкат. Джунглата ги скри. И аз ще скрия по-нататък кралската ви тайна, за да разберете само вие какви неочаквани страхотии изживяхме. Още повече, че след това черният магьосник на острова, Айло, правѝ разни фокуси и шашарми и като превърна в маймуни Шегобишко и Окей Окай, страшният орел маймунояд, наречен Хар, отнесе двете момчета през девет джунгли в десета.

А сега да си дойда на думата. От девет кладенчета вода съм събирал, ваше величество, мляко от петел пих, киселици лапах като дренки — само и само най-подробно да ви опиша какво се случи със съкровището на махараджа Молук бей, донесло толкова страдание на нашите смирени и благочестиви моряци. Правя това, защото съм сигурен, че вие с кралско прозрение можете да надникнете зад думите ми и някой ден ще се доберете до така желания бисер на Молук бей, който вместо да си гледа джинджифила и чер пипера, взел, та заровил съкровището си десет метра в земята.

И така, да не отвличам вниманието ви с други подробности, а да премина направо към изложението на нещата, както подобава на един истински корабен писар…

Когато дочуха, че става дума за „съкровището на махараджата“, Шегобишко и негърчето Окей Окай изтръпнаха върху клона на вековния дъб. Дори самият той се залюля — от ветреца ли, който подухна, или от техния страх.

Шегобишко се досети. И прошепна на Окей Окай:

— Това са големият разбойник Игу и по-малките разбойници Цигу и Мигу.

— Те са! — изтръпна Окей Окай. — Орел маймунояд да ме изяде, но в ръцете на разбойници да не попадам.

Долу, в храсталака, настана олелия. Трите сенки риха и копаха край дъба, ругаха и дълбаха, пъшкаха и охкаха, докато призори Игу изкрещя:

— Карамба-марамба… Кучета такива… Открих го, открих гооо… Измъкнете ме от тоя трап, че жив ще си остана в него.

— Какво си открил? — попитаха Цигу и Мигу и не бързаха да му подадат ръка.

— Съкровището на махараджата!

Шегобишко и Окей Окай престанаха да дишат. Вслушаха се и трепераха като дъбови листа, да не би да пропуснат какво ще стане по-нататък. Откъде можеха да знаят, че орелът ги е пуснал точно върху най-голямото богатство на света…

Чувал съм, ваше величество, че тукашните орли имат много силно зрение. Дори, казват местните людоеди, погледът им можел да проникне до десет метра под земята.

… Долу, край дъба, нещо се сдърпаха. Големият разбойник Игу държеше под мишницата си малко ковчеже и го чистеше с лявата си ръка от полепналата пръст. Изглеждаше като сраснал с него.

После рече:

— А сега да го делим, малки разбойници, дяволите да ви вземат!

— Как ще делим! — изкрещяха малките разбойници в един глас.

Сова се шмугна в листака. Чакал залая. Кукумявка зави на умряло.

— Страх ме е! — простена Окей Окай.

— Шшш-т, дръж се за мене и не се бой!

Шегобишко придърпа Окей Окай към себе си, наведе се и нададе ухо към тримата. Техните гласове му се сториха много познати! Учуди се. Откъде ли може да се познава с най-големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу.

Сторило му се е, ей тъй припознал се е, и край.

— Ще делим, както трябва да се дели! — продума мрачно Игу.

— Как ще делим? — пак изкрещяха двамата по-малки разбойници.

— Ей тъй!

— Как?

— На големия — голямото, а на малките — малкото!

Това беше разбойнически закон, но двамата по-малки разбойници нямаха много ум и трудно можеха да се досетят за разни закони и навици.

Стояха като вдървени. И се държеха за ножовете си.

— На мене половината — обясни големият разбойник Игу, — а на вас останалата половина.

Два лъва изреваха под вековния дъб. Гръм да беше ударил, нямаше така да подскочат Шегобишко и Окей Окай. В последния миг едва се задържаха на клона. Две-три шикалки се отрониха и чукнаха по главите Цигу и Мигу. Те изреваха още по-силно и извадиха ножовете си. Помислиха, че ги стрелят с гюлета.

— Слушайте, кучета такива — стъписа се големият разбойник, загледан в бляскавите ножове на двамата си приятели, — щяхте да киснете още в крайбрежната кръчма, ако не бях ви помъкнал насам. Ама, хайде, от мене да мине… Ето какво: ще оставим ковчежето тук и ще отидем до брега на морето. Ще се обърнем насам, ще клекнем като зайци и който пръв достигне дотук — за него ще бъде половината.

Като ги гледаше как едва стигат до раменете му, големият разбойник Игу беше сигурен, че първият ще бъде той. Пред много ятагани и ръжени беше бягал като вихрушка. Петите го сърбяха за надбягване.

Съгласиха се Цигу и Мигу. Прибраха ножовете си. Поогледаха жално лъскавото сандъче — май беше от злато, светеше като огън.

Тримата тръгнаха към брега на морето. Запровираха се покрай дърветата. Не беше далече. Толкова, колкото да побягаш малко и да се добереш до най-голямото съкровище на земята.

Двете „маймуни“, очернени и накатранени, опушени и вмирисани на магьоснически дим, седяха изумени върху клона на вековния дъб.

— Ами сега, какво да правим? — въздъхна Окей Окай. И той беше сетен сиромах, и като пътуваше по моретата и слушаше за разни съкровища — искаше му се да се избави най-после от черното тегло.

„Стига са ме окайвали хората!“ — помисли си той и въздъхна още един път.

Шегобишко го помоли:

— Я ме развържи! Можеш ли да прегризеш това лико, с което ни върза оня шарлатанин Айло?

— Мога!

— Тогава започвай! — И Шегобишко се отмести, за да може Окей Окай да захапе по-добре ликото.

Много банани и папаи беше изяло малкото негърче. Зъбите му светкаха и режеха като трион. Не минаха и пет минути и Шегобишко се усети свободен. И щеше да пльосне долу, ако не се задържа навреме с двете ръце. Сетне заслиза от клон на клон, провираше се като маймуна, устремен към земята.

— Къде тръгна, Шегобишко… Страх ме е! — чуваше зад себе си малкият смелчага.

— Тихо, тихоо… — молеше Шегобишко, — че от това съкровище сън не ме хваща от толкоз думи, книги и бабини деветини.

Нямаше време да обяснява какво е това бабини деветини. Откъм морето долиташе ехото на тежки бързи стъпки. Три чифта крака бягаха презглава, разкъсвайки лиани, смачквайки храсти.

Бързо, Шегобишко, бързо! Сърцето му тупкаше лудо. И сам си даваше кураж, докато усети под себе си земята, направи няколко стъпки, наведе се и грабна скъпоценното ковчеже. И ето: покатери се като дива котка към върха на дъба.

Замряха с Окей Окай. Сгушиха се в листака. Превърнаха се на желъди.

Щом погледнаха надолу, видяха трите сенки на големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу. В такъв ред тичаха те: по-дългата сянка десет метра напред, а другите две — една до друга, задъхани и бесни.

— О, карамба-марамба! — изрева големият разбойник и тупна в дълбокия трап. Другите две сенки едва го измъкнаха оттам.

А той викаше и скубеше косата си:

— Олеле, олеле, карамба-марамба… черният магьосник ни е следил и е отмъкнал съкровището на махараджата…

— Убре, Цигуу!

— Дубре, Мигуу!

— Олеле — ревеше Игу, — сега ще ни превърне и нас на маймуни. Да бягаме, докато все още сме разбойници — големи и малки.

— Стига си ни делил на големи и малки — сгълча го Цигу.

— Време ли е сега човек да мисли за това! — ръгна го в ребрата Мигу.

И тримата хукнаха презглава към морето. Дали се удавиха там — това, ваше кралско величество, ще научим по-късно.

Шегобишко и Окей Окай дочакаха утрото, изгарящи от нетърпение. Слънцето — огромно и огнено на тоя остров — се запровира през гъстите клони и ги съгря с всичките си топли ръце на лъчите. Много страх и много студ изпитаха през нощта двамата. А сега, когато се съмна и джунглата на острова се огласи от радостните гласове на птиците, от рева на слоновете, тръгнали на водопой — на сърцата им стана леко и светло… светло като зората.

С голямо удивление момчетата забелязаха, че в стадото на слоновете, някъде в края, бавно се движеше и един бял слон — ах, колко красив беше той и как светеше като най-хубавото цвете на джунглата.

Шегобишко изсвири с уста.

Слонът спря, ослуша се и като видя, че другите слонове отминаха, тръгна направо към дъба.

Бързо заслизаха двете момчета. Слонът приближи и те хоп — право върху неговия бял гръб.

— Ах, приятелю мой, къде ходиш, защо ни изостави? — радваше му се Шегобишко. — Ако снощи беше край нас, орелът Хар едва ли щеше да вдигне две маймуни и един слон.

Каза „маймуни“ и се хвана за лицето. Погледна ръката — си дланта й се чернееше като въглен. Обърса лицето си и с другата ръка — и тя почерня.

Когато Белия слон се наведе да пие вода в потока, двете момчета видяха, че не са никакви маймуни, омагьосани от черния магьосник Айло, а са две хубави момчета, очернени със сажди от жасмин и желязно дърво, опушени и омазани с кокосово масло и чер пипер… Чак сега се досети Шегобишко защо им лютеше на очите.

— Това не е никакъв магьосник, и то черен! — разочаровано каза Окей Окай, след като се изми в бистрия поток и видя в отражението си, че е обикновено черно негърче, къдраво като черно агне, с бели бисерни зъби. — Да ми падне сега тоя шарлатанин, ще го науча аз как се лъжат децата!

Това беше закана, която Окей Окай никога нямаше да изпълни.

Защо, може да ме попитате, ваше кралско величество? И с право може да ме запитате. Но аз, бедният корабен писар Керкенез де Керкаде, какво да ви отговоря? Точно тук изгубих следите на Шегобишко и негърчето Окей Окай. Те напуснаха и страниците на моя дневник и чак по-късно разбрах, че са

спасени върху палубата на една костенурка

Как и защо, ще разберете по-нататък.

Корабният писар Керкенез де Керкаде затвори дневника си, прибра тръстиковото перо и стана да се поразтъпче. Такова утро го мамаше в Острова на маймуните, а той имаше нужда от чист въздух и студена вода след вчерашното палмово вино и богатата трапеза на крал Кокосо Пали Лула. Като кошмарен сън му изглеждаше потъването на кораба, изчезването на адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабния готвач Чер Пипер. Дори не искаше да си спомня за черния магьосник Айло и неговите безкрайни маймунджилъци, каквито беше виждал и по другите негърски острови, при другите си пътешествия и премеждия по море. Опитен стар моряк, той вярваше, че все някой адмирал ще доплава насам и с неговия кораб той ще поеме пак към нови острови и нови крале, за да се върне един ден с много бисери и един дебел дневник в двора на негово величество крал Августин Красиви, наречен още Дивото Магаре.

Няколко пеперуди прелетяха над главата му. Писарят се затича след тях. Сети се, че Август Красиви освен бисери събираше и пеперуди. И когато нямаше важна държавна работа, с часове ги подреждаше в една книга-хербарий.

Не успя да ги улови. Отказа се да ги гони — в далечината забеляза един бял слон и върху него те — Шегобишко и Окей Окай. „Айло не ги е превърнал в маймуни помисли си той. И никакъв орел маймунояд не ги е отвличал. Сигурно съм сънувал нощес. Тоя крокодил Убоко ме накара да сънувам жестоко!“

Той разтърка очите си, примижа. Стори му се, че вижда мираж. Хей сега, преди малко, по брега на морето вървеше един бял слон, а върху него седяха Шегобишко и Окей Окай. А изведнъж — няма ги.

„Как така? — учуди се Керкенез де Керкаде. — Сигурно още не съм се събудил. Да, да — така е. Чакай да се върна в двореца и да си доспя. Лошо е, когато спиш и вървиш. Може да се спънеш в нещо и да се пребиеш!“

Така и направи. Върна се при Кокосо Пали Лула. Поиска да го приеме краля на аудиенция. Кралят му даде аудиенция. Много обичаше да дава аудиенции.

Корабният писар помоли да му се отпуснат за временно ползуване някоя удобна за спане колиба. Отпуснаха му удобна колиба. И Керкенез де Керкаде заспа като заклан.

Какво се беше случило с Шегобишко и Окей Окай?

О, това не беше кошмарен сън, видян от корабния писар. Нито мираж. Мираж може да се наблюдава само в пустинята, а в морето има къде-къде по-други чудесии.

Щом седнаха върху Белия слон, Шегобишко и Окей Окай потеглиха по брега на морето. Толкова се вълнуваха двамата, че не се сещаха да отворят скъпоценното ковчеже, за да разберат час по-скоро какво приказно богатство лежи там. Като деца, на които им трябва съвсем малко, за да бъдат радостни и щастливи, те пиеха от свежия въздух на утрото, минаха покрай няколко бананови дървета и без да слизат от слона хапнаха вкусни банани. После скочиха на пясъка и взеха да чупят кокосови орехи, рано-рано натъркаляни от маймуните.

Някакъв прилеп с кучешка глава излая наблизо, но скоро отлетя. Белия слон само повдигна хобота си и никакъв лай не се чу вече край двете момчета. Една змия се уви около крака на слона, но той я настъпи с другия си крак. За миг я направи на плескун. Точно така й каза слонът и тая дума Шегобишко и Окей Окай запомниха за цял живот. Още повече, че където стъпеше техният бял приятел, правеше всичко на плескун.

В един миг краката на слона взеха да се люлеят. Шегобишко и Окей Окай паднаха по очи и се търколиха като кокосови орехи върху пясъка. Нещо се люлееше под тях, зави им се свят!

— Качвайте се бързо на гърба ми! — заповяда им Белия слон. — Тръгнали сме по гърба на гигантската костенурка Лут. Тя е отишла да снесе яйцата си в пясъка и сега се връща от морето.

— А кога ще снася пак? — проплака Окей Окай.

Шегобишко запълзя по хобота на слона и когато се намери зад ушите му, замря като мишка.

„Ама че късмет! — тюхкаше се той и стискаше здраво скъпоценното ковчеже. В последния миг си спомни за него и го грабна с две ръце от пясъка. — Ето ти сега едно ново съкровище… върху костенурка!“

— Тя снася през ден! — каза Белия слон и едва-едва се задържа на краката си. Без малко да се преметне презглава и всичко каквото имаше на гърба си, да го направи на плескун.

— Олеле, страх ме е! — продължаваше да плаче Окей Окай.

Шегобишко седеше със замряло сърце, но не искаше да си признае. Беше чувал за такива морски костенурки, които напускали морето само когато трябва да снасят яйцата си в пясъка, но че ще ги срещне тук, хич и през ум не му минаваше.

„Ама че работа — тревожеше се той, — от кралски ръжен се спасих, крокодил не ме нагълта, магьосник не успя да ме омагьоса, а сега — какво чудо имала глава да пати!“

Имала, и то не едно време, ами точно сега!

А костенурката Лут продължаваше да плува навътре в морето. Съвсем не подозираше, че върху гърба си носи най-голямото съкровище на света, две малки момчета и един бял слон. Гърбът й, люспест и кафяв, тук-там беше отрупан с купчинки пясък и шума, довеяна на брега от вятъра на джунглата. Шегобишко се осмели да се изправи, после се огледа, изтръпнал от страх: какъв ти гръб на гигантската костенурка Лут! По-скоро това беше огромна палуба на пиратски кораб, неметен от години.

Защо ли помисли така? Неметен. Костенурката сякаш прочете мислите му и започна бавно да потъва. Вълните миеха гърба й и роговите люспи, едри колкото лопата, сребрееха под слънцето, чудни и страшно хубаво подредени на клетки и на прозорчета.

Лут потъна още по-дълбоко.

— Гъделичкам я с грубите си слонски крака! — обясни Белия слон на двамата си приятели. — Друга костенурка може да гъделичкаш, но Лут — никога. Това е най-неприятното нещо за нея. Не я избива на смях, а й идва да вие от гъдел.

Белия слон се опита да повдигне едновременно двата си предни крака, изправи се в морето като жребец, една голяма вълна го блъсна в гърдите, друга го подхвана отдясно… и, майко мила: двете момчета тупнаха сред морето, до гуша измокрени и примрели от страх. Добре, че усетиха гърба на костенурката под себе си, иначе вече да се бяха удавили. Вярно, знаеха да плуват — но като отправиха очи към брега и като извикаха отчаяно помооооощ! — нито бряг се видя, нито някой ги чу.

Толкова се бяха отдалечили.

Ами сега — накъде! Слонът лежеше преобърнат по гръб в морето и риташе с крака. Смееше се и беше много радостен, тъй като никога досега не се бе къпал нагоре с краката. Като голям и добър слон, и при това бял, той не закачаше никого в джунглата, но и никой не се осмеляваше да го закача. Пасеше си кротко и мирно, радваше се на топлото слънце, въргаляше се в реката, играеше по цял ден с малките слончета и това беше всичко, което го правеше щастлив. В сърцето му нямаше чувство на страх.

— Шегобишко, Окей Окай, къде сте? — викаше той и като ги видя, че се гмуркат наблизо, започна да ги полива с хобота си. — Нека да ви поизкъпя — смееше се той, — че Шегобишко иди-доди, белее се пред очите ми, но ти, Окей Окай, си за окайване с тая чернилка от ушите до петите.

Белия слон престана да се смее. Веднага разбра, че на децата не им е до смях. Те едва успяваха да подадат главите си над водата, поемаха си дъх и пак диреха гърба на костенурката, за да стъпят и си отдъхнат за миг.

Добре, че Лут усети неволята им. Бавно-бавно изплува на повърхността, закрепи се спокойно. Заприлича на остров в морето, където не растат палми, а има само един бял слон, красив като зората, светъл като слънцето, добър и безгрижен, и две малки деца до него — Шегобишко и Окей Окай.

— Не се бойте, момчета! — успокояваше ги Белия слон, като ги слушаше да хълцат. Щом сте с мен, никога няма да потънете! Ето измина половин ден, още ден и половина — и костенурката Лут отново ще тръгне към брега.

Така и стана. Спаха, сгушени до слона. Забравиха, че са гладни и жадни. А той стоеше и правеше сянка с хобота си над тях. Слънцето печеше така силно, че ако не беше Белия слон, щяха да заприличат на чирози — единият бял, другият черен.

Шегобишко усети в полусън, че палубата отново се движи. Отвори очи. И що да види: костенурката Лут наближаваше Острова на маймуните. Дори се виждаше дворецът на крал Кокосо Пали Лула. И много палми зеленееха, и джунглата звънеше от гласове на зверове и птици.

— Ще снася! — промърмора Окей Окай.

— През ден тя заравя яйцата си в пясъка! — обясни Белия слон. И пак се връща в морето. Сега е нейният прилив.

Шегобишко се досети: „Значи, когато отплува с нас — беше в отлив!“

За да не се търкулнат на кея — дюни от пясък, — Шегобишко и Окей Окай се качиха на слона. Той бавно тръгна по пясъка, спря се пред Лут и й каза, като подгъна само левия си крак: „Благодаря ти мила!“ — И пое покрай брега.

Сепна го гласът на Шегобишко:

— Ами съкровището… на Молук бей!

Окей Окай погледна отчаяно и искрено започна да го окайва. По сълзите му разбра, че това съкровище от два дни се намира на морското дъно.

Тримата се носеха към двореца на Кокосо Пали Лула и не знаеха, че там ги очаква

съдът над адмирал Джинджифил и другите

Отдалече забелязаха големи огньове, запалени на зелената поляна сред палмовата гора. Димът се виеше към облаците. Миришеше на нещо познато и ароматно.

— Ухае на джинджифил — рече Окей Окай.

— Не, на ким — обади се Шегобишко.

Белия слон вдигна хобота си. Помириса. Като същество, което се храни само с трева, той не можеше да сгреши, когато подушеше нещо.

— На нашия остров има и канела — намеси се той, — дафинов лист, колкото щеш, и много други разни вкусни приядки но мирис като тоя не мога да сбъркам. Миришеше на чер пипер.

— Ако питате мен — добави Шегобишко, — това може да е и имамбаялдъ̀. Но ако трябва да ми вярвате, отдалеч усещам вкуса на обикновен сандвич, с масло и шунка, поръсен с джинджифил.

— Не е сандвич, не е — отдавна закусих тая сутрин, като изпих и една чаша мляко с какао.

Всички се обърнаха по посока на гласа, който ги стресна. От близкия жасминов храст излезе великият пътешественик лорд Сандвич. Откакто потъна корабът, той непрекъснато се разхождаше из острова, разговаряше с местните негри, записваше непознати думи и най-важното, всяка сутрин не забравяше да се наслади на любимата си закуска.

Огньовете ставаха все по-големи и буйни. Откъм поляната долетя врява и плач. Лорд Сандвич се шмугна набързо в храстите, а Белия слон ускори крачките си.

— Не е на добре тоя шум! — рече той. — И друг път съм го чувал. А тия къчове, дето ги хвърлят децата, ми подсказват, че ще играе ръженът на негово величество крал Кокосо Пали Лула.

Белия слон се приближи и тримата що да видят: под балдахина от палмови листа крал Кокосо Пали Лула пуши с лулата си и не мига. Гледа право в пламъците отсреща. До него — кралица Кокаса, нашарена и намазана с всякакви благоуханни мазила, а на челото й — голяма червена бенка, особен знак за тържествени случаи. Около трона — негърските вождове, с изправени в полукръг копия, на чиито върхове белеят рибени кости. А наоколо децата — шоколадови и полуголи — ходят на ръцете си, лазят, премятат се през глава и от време на време хвърлят тържествени къчове към корабния писар Керкенез де Керкаде, към отец Лопес и към десетината моряци, пожълтели като палмови листа, когато зреят кокосовите орехи.

Биеха барабани, лупаха тенджери, дрънчаха звънци и хлопки, а двама негри надуваха рогове от носорози. Една стара негърка пееше старинна негърска песен, толкова стара, че и крал Кокосо Пали Лула не разбираше за какво ставаше дума. Само знаеше, че когато се извършва опичане на ръжен, тая песен се е пеела в двореца на баща му Молук бей и пред шатрите на дядо му Сафет Песоглавеца.

На Шегобишко се стори, че за пръв път вижда такова зрелище — на повечето от местните людоеди ушите висеха като брънки чак до раменете. Тези брънки бяха накичени с мъниста и шарени стъкълца, навързани с парцалчета, а един негър беше окачил и ножа си там. Окей Окай му обясни, че това е тукашен древен обичай — още след раждането на негърчетата на по-слабичките от тях разцепват ушите, пришиват ги за раменете и докато не израстат като халки, не ги оставят на мира.

— И тези красавци — каза Окей Окай, — макар и да са за окайване с ушите-гривни, се показват в двореца на краля само при много тържествени церемониали.

— Ох, ох — пъшкаше Белия слон, — чудо ще става, големи страхотии ще се вършат.

Шегобишко скочи на земята, последван от Окей Окай, а после и двамата отидоха при Кокоско и принцеса Кокаска. Белия слон се отдалечи към гората, като продължаваше да въздиша:

— Ох, ох… чудо ще става, страх ме е да гледам!

И точно когато Шегобишко се готвеше да попита принцеса Кокаска за какво са накладени тия огньове и защо са се събрали толкова хора — по пътя откъм гората се вдигнаха облаци прах. Негри, въоръжени с копия, вървяха напред, следваха ги други с ножове и брадви, а по-нататък — ах, Шегобишко не можеше да повярва: трима нещастни и дрипави мъже, завързани един за друг с лико и лиани, се спъваха из пътя, падаха по очи и веднага ставаха бързо, подканяни от рибените кости на копията зад тях.

— Игу! — чу до себе си Шегобишко.

Туземците се завайкаха:

— Ай… ай!

После:

— Вай, вай.

Един туземец извика:

— Тен лази? Тен лази?

Шегобишко не разбираше всички местни думи, затова погледна към Окей Окай.

Негърчето преведе:

— Пита как се казват другите двама.

И още преди да му каже имената им, сред негрите се чу шепот:

— Вижте го… това е Цигу.

— И Мигу! — викаха край Шегобишко и сочеха последния разбойник, който ревеше като диво магаре.

Щом тримата се приближиха и паднаха в нозете на крал Кокосо Пали Лула, а той прибра лулата си, Шегобишко се втрещи:

— Какви Игу, Цигу и Мигу — та това са адмирал Джинджифил, капитан Ким…

— И корабният готвач Чер Пипер! — рече Окей Окай и с чисто негърско сърце започна да ги окайва: — Бедните!

Техният плач, думите, отправени от тях към краля — молеха го за милост, — накараха Шегобишко да си спомни за трите сенки през нощта под вековния дъб. „Затова ми се струваха толкова познати — мислеше той, — но как да повярвам тогава, пък и кой може да вярва, че един велик мореплавател, с чин адмирал, може да бъде голям разбойник, сдружен с двама по-малки разбойници!“

Високите крясъци на негрите около жарниците прекъснаха мислите му. Нямаше време да ги съжалява и окайва като малкото негърче. Само му беше мъчно да гледа как един велик мореплавател се търкаля в нозете на един негърски крал, с ръжен в ръцете си. Те изглеждаха толкова смешни и се държаха тъй маймунски, че крал Кокосо Пали Лула трябваше отново да запали лулата си и да каже, та всички да го чуят:

— Като ви гледам — и той посочи с ръжена си тримата разбойници, — не сте тукашни: не приличате на маймуни. Но като си помисля, вие сте по-големи маймуни от нас!

Всички негри започнаха да хвърлят къчове в чест на краля от радост, че са заловили големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу.

— Ваше кралско величество — рече главатарят на стражата, след като Кокосо Пали Лула удари шест пъти в земята с ръжена на спокойствието, — още с приближаване на кораба от флотата на негово величество крал Августин Красиви, Магарето му с Магаре…

— Дивото Магаре! — поправи го Кокосо Пали Лула.

Главатарят започна пак:

— Още с приближаването на кораба на адмирала от флотата на негово величество крал Августин Красиви, Дивото Магаре, цялата наша стража помисли, че пристига самият височайши Августин Красиви, за да ловува диви магарета из Острова на маймуните. И аз, ваше кралско величество, мислех така, но вашият главен надушвач беше на противно мнение.

— Какво е това противно мнение? — попита Кокосо Пали Лула, който все още го слушаше внимателно.

— Той каза, ваше кралско величество, че като главен надушвач само той може да надуши и да разбере на какво му мирише. И продължи: „Не ми мирише на никакво диво магаре, а на обикновен джинджифил, ким и чер пипер!“

— Е, и! — не се стърпя кралят.

— Е, и! — повториха след него вождовете и още по-здраво хванаха копията си.

Главатарят пое дъх, изкашля се, за да може да говори по-ясно и разбрано, и рече:

— Ние мислехме, че се шегува или че скоро си е хапвал вкусни приядки и други наши деликатеси, но той и на другия ден ни накара да бъдем нащрек: „Бъдете бдителни — каза тогава. — Наглеждайте зорко мястото, където нашият велик баща махараджа Молук бей е заровил съкровището си. На Острова на маймуните не може да се диша от миризмата на джинджифил, ким и чер пипер. Но тя ми се струва, че стана възкисела от мириса на един голям разбойник и двама по-малки разбойници.“

При тия думи адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер отново се хвърлиха по очи в нозете на краля и започнаха да подмитат с мигли праха от неговите черни нозе.

— Милост, ваше кралско величество, милост! — молеха те.

Шегобишко забеляза, че Керкенез де Керкаде седеше свит в сянката на Белия слон и драскаше нещо с тръстиковото си перо, а отец Лопес целуваше кръста, навреме прибрал меча, и ръсеше със светена вода къдравите глави на черното негърско паство, на което и без това му беше много топло и вече се чудеше какво да прави пред тоя жертвен огън и това екваториално слънце.

Кралят прибра ръжена на спокойствието при нозе, удари четири пъти с него, та щеше да продъни земята, и извика:

— Изправете тия негодници!

Изправиха ги и за да не паднат отново по очи, привързаха ги за близката палма.

Кокосо Пали Лула пристъпи към тях и най-негърски им рече:

— Потопихме кораба ви не за зло, а за добро. Нашият черен магьосник Айло само ви заблуди, за да могат моите вождове по-добре да си свършат работата. Искахме, о, бели негодници — при тия думи всички вождове, жени и деца започнаха да хвърлят къчове в чест на краля, — да останете на Острова на маймуните и след като се убедите, че не сме никакви людоеди, да ви научим да отглеждате банани и папаи, та като си отидете някой ден при вашия крал, да му кажете да не се занимава с магарешки работи, ами да ви даде градини и сечива, за да му покажете какво сте научили в ония страни, където ви е изпратил да крадете съкровища, да залъгвате хората с дрънкулки и да ги покръствате.

Донесоха кокосов орех и крал Кокосо Пали Лула изпи млякото от него. Помоли за още един, защото му стана много приятно от тази напитка.

— И кокосови орехи да се научите да отглеждате — продължи той, — и джинджифил, и ким, и чер пипер.

Тук главатарят му поднесе поменик, написан на сух палмов лист, защото приядките бяха толкова много, че кралят не ги помнеше наизуст. След дългото им изброяване викна:

— И сега какво? Не искате да бъдете печени на ръжен? Добре! А защо вие, бели хора, си оставате изпечени айдуци…

— Хайдуци! — шепнешком го поправи главатарят.

— Айдуци!

Крал Кокосо Пали Лула го смрази с поглед, от който главатарят разбра: „Крал не се поправя!“, и набързо подви опашка.

— … Изпечени айдуци — завърши кралят, — гледате само да ни ограбвате и избивате! Ей сега ще ви допечем.

Принцесата изхълца.

Кралица Кокаса прошепна на краля, като го изчака да изпие млякото от трети кокосов орех:

— Не говори такива страшни думи, ще уплашиш детето! По-скоро давай ръжена. Хората прегладясаха от чакане.

Крал Кокосо Пали Лула помилва с ръка косата на дъщеря си. Нито огънят я плашеше, нито ръженът можеше да я накара да трепне. Кралят не подозираше, че

принцеса Кокаска плаче за Шегобишко

Но къде е той? Тя горчиво ридаеше и повтаряше през сълзи: „Шегобишко… Шегобишко!“

Кралят се озърна наоколо. Допреди малко го гледаше втрещен до Окей Окай. Негърчето беше на мястото си и хвърляше обредни къчове заедно с другите деца, а бялото момче Шегобишко със златната паламидена коса сякаш беше потънало в земята.

— Стража! — извика кралят. — По-скоро намерете тоя немирник!

— Кой?

— Къде?

Стражата наскача около краля и започна да се суети. Не можа да разбере веднага за кого става дума. И Кокоско си беше до кралицата, и Окей Окай се намираше наблизо, и другите деца се премятаха презглава, та беше трудно да се разбере кой е немирникът, предизвикал яда на краля.

— Не… не-дей… ня-ма нужда, татко — хълцаше принцесата. — Той ми каза сбогом… не, няма да се върне повече тук… замина си завинаги. Сигурно е вече на морското дъно.

— Удавил ли се е? — изтръпна Кокосо Пали Лула. Можеше жив човек да опече на ръжен, но никак не обичаше да чува, че някой се е удавил.

— Нее… отнесе го Белия слон.

Кралят не знаеше какво да прави.

— Татко — обади се през сълзи и Кокоско, — това е толкова тъжно… Бялото момче го няма. Не иска…

Кокосо Пали Лула заповяда да го отведат настрана, за да не гледа. Но престолонаследникът заплака:

— … цял живот да отглежда банани! И аз ще избягам, ще потъна…

Не успя да довърши думите си. Кралят даде знак и стражата го хвана, за да го отведе под един балдахин от палмови листа. Дадоха му да чете дебела кралска книга — винаги постъпваха така, когато на принцеса Кокаска и на принц Кокоско потичаха сълзи.

… А Шегобишко летеше, летеше към морето, лек като перце, силен като гръм. Той бързо слезе от Белия слон и двамата започнаха да се надбягват с вятъра, да се катерят по хълмове, да пресичат друмища, да прегазват потоци, да изкачват върхове. Цялата джунгла лежеше под нозете им и само орелът маймунояд, кацнал на един вековен дъб, се чудеше на онова, което вижда: бял слон и бяло момче тичат презглава из джунглата, ядат банани и папаи, пият бистра вода и не се страхуват от нищо.

— Сигурно гонят маймуни — рече си той, — я да кръжа по-близо над тях, че може да намерят нещо и за мен.

От ден на ден крилете повече и повече го заболяваха. Летеше дълго, взираше се от дън небето, разпознаваше мравки и кучета-прилепи, но маймуните се мяркаха все по-рядко и по-рядко. Като че ли бяха на довършване. И може би затова местните ловци не му даваха време да мигне.

Орелът Хар литна към двамата весели приятели, но скоро изгуби следите им, изкъпа се в един облак, изсуши се срещу вятъра и пак се върна на вековния дъб. Долу, до ствола, съгледа яма — черна и дълбока. Хар не знаеше, че от нея големият разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу измъкнаха съкровището на махараджата и че това съкровище сега се търкаляше на морското дъно.

— Шегобишко… Шегобишко — викаше слонът и се носеше бял и облачен през зеленото море на джунглата. Той не гледаше къде стъпва. Само внимаваше да не премаже своя бял приятел.

Орелът вече заспиваше. Преди да замижи и с второто око, два бели облака се мернаха в далечината. Ще вали — помисли той и се намести върху по-ниските клони на дъба.

— Кога ще тръгнем? — запита Шегобишко, излегнат на пясъка до своя бял приятел, огромен като бяла планина.

— Спи, Шегобишко, спи! Още не съм изкоренил дървета, ще накъсам лиани и лико, ще наскубя тръстика — ще направим сал за чудо и приказ и когато бъдем готови — ще се насочим право към остров Сулуан…

Шегобишко едва чу последната дума, проточена и странна. Унасяше се в сън. Чувствуваше се изморен. Толкова му беше хубаво да спи през нощта край един бял слон, под едно бяло небе, пълно с бели и мълчаливи звезди… И тоя бял шум на вълните, и белият пясък под него… Като че ли се бе върнал край река Криволичи… До него са Попарко и Чуруличка, и кучето Туктам, и… много мили и скъпи за него неща, които в тая нощ бяха толкова далече. Когато се качи на кораба на адмирал Джинджифил и откри в най-тъмното ъгълче на кубрика Окей Окай, зарадва се като дете, срещнало друго дете: къде без приятел на кораб, пълен с разбойници… корабокрушенци… корабокрушенци…

— Корабокрушенци са — някой изказа гласно мислите му.

— Корабокрушенци — обади се и друг глас.

— Така е, прав си. Виждам палмови греди от разбит сал. Дори не са имали време да ги очергарят.

— И тия май са тръгнали да търсят съкровището на махараджата!

Шегобишко се сепна. Отвори очи. Над морето сипваше зората. Някой проплака наблизо.

— Искам да отида и аз с него! — молеше познатият глас.

— Ти си принцеса! — каза гласът, който говореше за махараджата. — Който иска да стане принц, ще остане при тебе.

Шегобишко съвсем се събуди. До Белия слон стояха крал Кокосо Пали Лула, принцеса Кокаска, Кокаско и четирима черни вождове. Други негри с копия и стрели се навъртаха наблизо и оглеждаха повалените трупи. Единият от тях рече:

— Ако не бяхме дошли навреме, тоя Бял слон щеше да изкорени цялата джунгла. Откъде може да знае голямата му глава, че за един морски сал са нужни десетина палми, а не цяла джунгла.

— Прав си, така е! — обади се друг негър. — Но когато салът е за приятел, броят на гредите има значение.

— Три дни и три нощи те търсим! — рече Кокосо Пали Лула, застанал с лице към Шегобишко. — Кокаска не ме остави да се наспя като крал.

„Значи — помисли си Шегобишко, като пресметна наум — трета нощ сънувам все един и същи сън!“

— Трета нощ те търсим и добре, че те намерихме.

От далечината се носеше мирис на изгоряла трева, на загаснали огньове. Беше тихо и спокойно, само плисъкът на вълните оставяше следи и звучеше като удари на голям часовник, движен от водни колела. Поне така се стори на Шегобишко. Малко го беше страх мислеше, че са дошли да го върнат в двореца. А там, пред огъня, когато вече говореха за ръжена и за разбойниците, Шегобишко каза сбогом на принцеса Кокаска, че няма да издържи да гледа как се пекат Игу, Цигу и Мигу. И понеже се бяха уговорили с Белия слон още от предния ден двамата побягнаха към морето, към нови небеса и приключения.

— Ние ти предлагаме да се върнеш при нас! — съобщи кралят. — В нашия черен свят има място за едно бяло момче. Има с какво да те нахраним. Банани — колкото щеш…

— Татко — обади се Кокоско, — толкова е тъжно цял живот…

— Има джинджифил… ким… чер пипер…

Шегобишко си спомни за адмирала и потрепера.

— Благодаря ви за всичко — рече Шегобишко и поглади по хобота своя приятел, — вие ме наградихте с един Бял слон. Това ми стига…

Беше ясно, че Шегобишко е решил да отплува. Кралят го разбираше. Колкото и да беше тъжно на Кокаска и Кокаско, той знаеше, че това момче има и други приятели и че не може да остане без тях. А и скоро свършваше училищната ваканция и трябваше да тръгва на училище.

Кокосо Пали Лула събра най-добрите майстори от Острова на маймуните. Изкусни майстори и плетачи на лико направиха такъв сал, че наистина никой мореплавател не беше плавал с такъв тъдява.

Напълниха с вода кози мехове, сложиха в зеблени чували кокосови орехи — да не ги търкалят вълните, когато заливат сала, — наредиха чирози в една палмова кошница, свариха едно яйце от костенурка — беше толкова голямо, че на сала нямаше място за друго.

— То ще ти служи за спасителен пояс — обясни му Кокаска, когато го натовариха на сала, — обърне ли ви тайфун, дръж се за яйцето… Все ще се излюпи някоя костенурка и ще те довлече до брега.

Но й се плачеше, като виждаше, че от нищо не го е страх, и нищо нямаше да го спре. Дори крокодилът Убоко.

Заведоха Шегобишко и Белия слон в двореца на крал Кокосо Пали Лула. Сложиха им богата трапеза, преди да тръгнат на път.

— Не плачи — утешаваше Шегобишко хълцащата черна принцеса, — сега не може да дойдеш с мен… Виж колко си малка… Къс диамант… Не може. Когато пораснеш, ще дойдеш да учиш у нас… А когато се върнеш тук… ще учиш местните людоеди, че хората не бива да се ядат, дори и печени.

Помълча малко, взе си малко имамбаялдъ̀, обели си мандарина, вкуси банан. И понеже тя още хълцаше, повтори:

— Ще се върнеш и ще учиш тук…

— Всички! — обади се Кокоско, който слушаше със затаен дъх.

— Всички!

— Да си мият ръцете!

— Да си мият ръцете!

— И очите ли?

— И очите!

— А зъбите?

— И зъбите! Най-малко два пъти на ден сутрин и вечер.

— А краката?

— И нозете!

— А косите?

— Да се мият и да се вчесват, не да ходят рошави като маймуни!

— Олеле! — въздъхна Кокоско.

— Никакво олеле… И ще ги научиш да танцуват човешки, не само да се кълчат като шебеци — напред-назад, — да се плезят и да хвърлят къчове.

— Олеле!

Кокаска беше престанала да плаче и каза:

— Белите деца… много обичат дивашки танци.

— Така е — на свой ред въздъхна Шегобишко, — нали някога са били маймуни.

— Олеле — тюхкаше се Кокоско, — черната принцеса цял живот има да учи от бялото момче!

… Изпратиха го до сала. Пред всички вървеше Белия слон. Новото утро поздравяваше Шегобишко с всичките гласове на зверове и птици в джунглата. Малки костенурки — току-що излюпени — бързаха да се гмурнат във водата. Салът се люшкаше върху вълните, украсен с корали и седеф, с гирлянди от жасмин, изплетени от Кокаска. И на всичко отгоре — един шарен като острова чадър. А под него — непознато черно момче, обърнато с гръб към Шегобишко.

— Кое е това момче? — полюбопитствува Шегобишко.

— Господин Дръж Ми Чадъра! — отвърна кралят.

— Кой?

— Същият!

— Аз съм, аз съм — извика момчето и се обърна.

— Окей Окай, ти ли си, черни братко?

— Не съм Окей Окай — отговори момчето, — а Господин Дръж Ми Чадъра.

— Така е — намеси се кралят, а след малко довери на Шегобишко: — Окей Окай е от Зембоанските острови. Окей Окай на местен език означава: Господин Дръж Ми Чадъра. Цял живот е държал чадър над белия си господар и толкова му е омръзнала тая работа, че е станал за окайване. Веднъж отсякъл: „Няма вече да държа чадър над господаря си, слънцето да го изгори, дебелакът му с дебелак…“ И хукнал да бяга с чадъра си, така го довеяли тайфуните по нашите места.

— Окей, братко! — протегна ръцете си Шегобишко.

— И като разбра, че заминаваш, приплака в двореца: „И аз тръгвам с Шегобишко. За къде е под това слънце и ветрове без чадъра на Господин Дръж Ми Чадъра!“

— Шегобишко! — Още две черни ръце се протегнаха.

— Окей Окай!

— Не така… Занапред ме наричай само Господин Дръж Ми Чадъра.

Шегобишко и Господин Дръж Ми Чадъра останаха дълго прегърнати под един шарен чадър край Острова на маймуните.

Когато се отделиха един от друг, крал Кокосо Пали запали лулата си и дълбоко пое ароматния дим.

— Ако намерите някъде емфие — рече той, — да ми изпратите — привършвам го вече… Хъм… — продължи кралят, — я ми дайте кралския нож.

Най-черният от вождовете, стъпил на брега, доплува с тясна дървена лодка до сала.

Кралят пое шарената и дълга ножница, извади бляскав и дълъг нож и се доближи до Шегобишко. Докато момчето, изтръпнало, очакваше да види какво ще стане, крал Кокосо Пали Лула отряза всички копчета от ризата му.

— За спомен — рече той и прибра ножа в ножницата, — и на добър път! Такъв е обичаят тук. Вятърът ще те отвее надалеч, ще покрие следите ти пясъкът, само тия копчета ще те пришиват към нас — бял и светъл, весел и добър.

— Сбогом, Шегобишко! — викна Кокоско.

— Довиждане!

— Довиждане, Кокаске!

Обади се и Господин Дръж Ми Чадъра:

— Довиждане, черни хора с бели души.

Вятърът наду чадъра и салът започна бавно да се отдалечава от брега.

— Чакай, спри — извика Шегобишко и помоли Белия слон да свие малко чадъра.

— Мъртъв дрейф! — рече слонът и прибра чадъра.

Върху синята вода наблизо плуваше стар пергамент от еленова кожа с някакви стари, стари думи по него. Сякаш някаква ръка го носеше към сала. Шегобишко се наведе, загреба листа и понеже не разбираше всички думи, помоли негърчето да го прочете.

То го огледа, обърна го откъм гърба, опипа го откъм лицето. И каза тихо:

— Ключалката на ковчежето се е разяла от морската сол. Отворила се е сама…

След малко прочете:

— И на благата, и на загубите, които ме спохождат, аз гледам еднакво: като на двете си ръце, и затова съм богат.

Молук бей, махараджа,

Остров на маймуните.

„Ковчежето е било празно!“ — помисли си Шегобишко.

— Какво е това? — викна крал Кокосо Пали Лула с дългата тръба от бамбук, защото салът беше отдалечил от брега.

— Най-голямото съкровище на света! — отвърна Шегобишко.

И дълго маха с ръка, докато палмовата шапка на принцеса Кокаска не се превърна в точка.

Продължение на корабния дневник

И така, ваше кралско величество, Августин Красиви и Всеблагочестиви, три месеца изминаха от оня черен ден, когато вождовете на крал Кокосо Пали Лула от Острова на маймуните завързаха на стълбовете край пламналите огньове нашия велик мореплавател адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабния готвач Чер Пипер. Те ги обвиниха, че не са били никакви велики мореплаватели, а са обикновени джебчии, наречени Игу, Цигу и Мигу. Това, ваше кралско величество, вие знаете по-добре от мен — кой какъв е — и затова аз няма да се впускам в подробности, за да мога по-нашироко да опиша ония беди и теглила, които ни е било писано да изживеем на тоя проклет остров до деня, когато видяхме палмите му зад нас и се заклехме никога вече да не търсим съкровището на махараджа Молук бей. Разбрахме, че животът е по-скъп от всякакви бисери и злато, и затова, когато вождовете на крал Кокосо Пали Лула поведоха нашия смирен велик мореплавател — светла му памет — да го набучат на ръжена и после да го изпекат, аз и негово преосвещенство отец Лопес се хвърлихме като два гургула в босите черни крака на краля и започнахме да ги целуваме като най-висше благо на земята.

— Милост, ваше кралско величество — викаше отец Лопес и продължаваше звучно да целува, — милост за нашите грешни души!

— Кралю велики — виках и аз, — няма по-добър крал от вас под това слънце и по-мъдър из тия острови, пръснати из морето като кокосови орехи. Ако може да вярвате на един беден корабен писар — на име Керкенез де Керкаде, — вярвайте, че те нямат нищо общо с разбойниците Игу, Цигу и Мигу, а тия трима бедни несретници — макар и да са готови да приемат вашия праведен съд — са адмирал Джинджифил, велик мореплавател, капитан Ким, прочут кормчия, и нашият несравним готвач Чер Пипер.

Крал Кокосо Пали Лула запали лулата си. Това той правеше винаги, когато трябваше да вземе важни решения.

— А какво диреха по тия места, където само кралят има право да ходи?

— Ваше величество — вдигна глава отец Лопес, — как да не ходят там, когато сам знаете, че тоя черен магьосник Айло направи черна магия и всичките наши приядки изчезнаха на морското дъно. Когато те тръгнаха към забраненото място в джунглата, беше привечер, време за вечеря, а ние нямахме ни грам джинджифил, ким и чер пипер. Главният имам на острова, Имам Баялда, ни предлагаше да ядем имамбаялдъ̀, поръсена…

— Но може ли да се живее само с имамбаялдъ̀? — викнах и аз и започнах да целувам не само нозете на краля, ами и неговите ръце, грапави като тухла.

Така се бях увлякъл, че целунах нозете на всички островитяни, островитянки и островитянчета, събрани около нас. Без малко да се хвърля на шията и на тоя проклетник Айло, но той запали за миг някакъв огън и дим да го няма — гмурна се в близките храсти, като изричаше някакви неразбрани думи ума ла по.

А тримата нещастници трепереха като дафинов лист и вече нямаха сили ни да се молят, ни да се вайкат. В изпичането и изяждането им виждаха единствения изход от случилото се.

Всичко наоколо мълчеше. И вождовете, и нашите моряци. Злокобен грак на птица се чуваше от джунглата, а морето се плискаше наблизо все така равно и весело хич и не се досещаше в каква беда сме изпаднали. В тоя миг грима наши моряци се хвърлиха към краля и поискаха те да бъдат изпечени и изядени, а адмиралът да остане жив, но кралят махна с ръка, взе дългата си тръба и протръби:

— И сто моряци не могат да се равняват на един адмирал! Адмиралското месо е двеста пъти по-вкусно. — После допълни на всеослушание: — Негодници такива!

Последните думи навярно разнежиха крал Кокосо Пали Лула. Той започна да се смее така високо и така да се държи за корема, че трима черни вождове се спуснаха към него, придържаха го с ръце и преграждаха пътя му с копия, за да не се строполи от трона — обикновен пън, покрит с кадифе, разменено за торба злато с някой друг адмирал, минал наблизо.

Кралят се смееше и викаше: ума ла по. Смееха се и островитяните и викаха: ума ла по. А децата и жените започнаха да хвърлят такива къчове наляво и надясно, за каквито вече няколко пъти ви споменах.

— Да запомните — викаше кралят — кога сте били на Острова на маймуните.

Още един път повтори това и посочи към адмирала и капитана. Вдигнах глава от нозете му и с крайчеца на окото си забелязах, че двама негри развързват корабния готвач. Жените пристъпяха с ароматни подправки към него, а трети го ръсеха с джинджифил и ким и викаха:

— На̀, вземи, готвачо! Вземи и готви, и да ви е сладко!

По-късно разбрах, ваше кралско величество, че това беше един вид помилване. Най-после се досетих, че на тоя проклет остров има един основен кралски закон, по който се съдят всички престъпници: страхът от престъплението е по-важен от наказанието! Вече втори път крал Кокосо Пали Лула ни подлагаше на голямо изпитание и само нашата голяма готовност да приемем смъртта ни спасяваше, за чест и слава на вашата славна корона, която все още стои на главата ви без най-скъпия бисер на земята.

И като продължаваше да се смее — о, тоя всеопрощаващ смях на греховете ни, — кралят спомена за някаква крава и някаква змия, в смисъл, че кравата превръща тревата в мляко, а змията — в отрова, но аз така и не разбрах кой е змията и кой кравата. До тоя миг на острова не бях видял нито крава, нито змия.

Разпределиха ни по колибите на местните людоедци — бедни палмови къщурки, без прозорци и врати, където, вятърът се разхожда като стопанин през всяко време на денонощието. И започнаха да ни учат как се отглеждат банани, как се садят палми. Някои от моряците се специализираха в бране на кокосови орехи. Корабният готвач Чер Пипер се научи при един негър да готви супа от врабчови гнезда и да прави яйца на очи от яйца на костенурката Лут. Отначало му беше малко трудно да прави такава манджа, понеже тиганът за нея беше два метра дълъг и три метра широк. И когато трябваше да преобръща едно от яйцата, стреляше със своя арбалет — това беше единственото ни оръжие, оцеляло при потъване на кораба. Един моряк го беше скрил под ризата си, когато слязохме на сушата — стреляше втори път и така нататък, колкото яйца се намираха над огъня.

Споменах за тези чудновати яйца и трябва да ви кажа, ваше кралско величество, че само благодарение на тях успяхме да извадим от дъното на морето нашия потънал кораб.

Това стана така: негрите навързаха на дълги конопени въжета — от някакъв местен коноп, наречен абака — двестатина яйца от костенурката Лут. Преобърнаха цялото крайбрежие на острова, но намериха толкова яйца. Бяха разбрали вече, че сме усвоили всички тънкости по отглеждането на бананите, папаите и другите техни плодове; че не сме крадци, а обикновени хора, които ако си пасат кравите, винаги ще има мляко на трапезата. И щом кралят Кокосо Пали Лула се убеди, че адмирал Джинджифил, капитан Ким и корабният готвач Чер Пипер нямат нищо общо с големия разбойник Игу и двамата по-малки разбойници Цигу и Мигу, той нареди на своите вождове — и на черния магьосник Айло — да извадят потопения кораб и да ни помогнат да се отправим към други брегове, където вашата светла корона ни водеше.

Докато корабът изплува на повърхността, някои от яйцата вече се бяха измътили — водата край острова е много топла — в кубрика, на кърмата, по цялата палуба, по корабните платна плъзнаха десетки костенурки. Настана такава суматоха, че и ние, поизплашени малко, плъзнахме като костенурки и набързо се заровихме в пясъка на брега, сякаш бяхме готови да снасяме.

Всичко на кораба, направено от желязо, беше ръждясало. Оръжието ни — арбалети, мускети, ризници и мечове — беше покрито с дебел слой тиня и ръжда. И само с кокосово масло можахме да го приведем в ред, за да заблести отново с блясъка на вашата височайша кралска корона.

Настана денят на нашето заминаване, сто осемдесет и осмият ден от пристигането ни. Брегът беше отрупан с островитяни, островитянки и островитянчета. Къде що имаше шарения, всичко се тълпеше по крайбрежието, за да ни пожелае лек път, щастливо плаване и по-малко тайфуни.

Ревнаха зурли и тъпани, свирнаха пищялки и дудуци. С копията си негрите тупаха върху тенджери и легени. Ние стреляхме с арбалетите и мускетите. В тоя миг някаква перушина се разхвърча на палубата. Веднага нахлуха митничарите на крал Кокосо Пали Лула и взеха да тършуват из корабните каюти. Намериха един орел-маймунояд.

— Забранено е изнасянето на тия орли — викаше в тръбата си от брега крал Кокосо Пали Лула.

— Защо? — попита адмирал Джинджифил. — Керкенез де Керкаде иска да ги развъди и в нашите страни.

— Не разрешавам, не разрешавам, не може — упорствуваше кралят, — още баща ми, махараджа Молук бей, е забранил изнасянето им от острова. Ако се развъдят и в други страни, има опасност да изчезнат всички маймуни в света.

Чак след тоя малък инцидент вдигнахме платната. Вятърът ги наду. Капитан Ким застана зад руля. Корабният готвач Чер Пипер слезе в кухнята. Ние се понесохме към най-голямото премеждие от нашето тъй дълго плаване.

Островът на маймуните още се виждаше, когато адмирал Джинджифил за последен път строи моряците на палубата и извърши корабна проверка. Двадесет и четири от нашите славни мъже липсваха в строя: десет умряха от страх, четирима бяха глътнати от крокодила Убоко, двама — превърнати на маймуни от черния магьосник Айло — всъщност те бяха маймуни и такива си останаха, а трима — опечени и стрити на емфие. Крал Кокосо Пали Лула беше привършил запасите си от тоя чудноват тютюн.

Ваше кралско величество, три дни и три нощи плувахме по тия далечни води, без да срещнем ни птица, ни човек. Само акулите ни следваха неотклонно, защото имахме неблагоразумието да хвърлим в морето един от нашите моряци, който умря от преяждане на банани. И друг мъжага беше на път да ги нахрани, но адмирал Джинджифил заключи навреме тия жълти лакомства и корабният готвач Чер Пипер само сутрин ни раздаваше по един от тях.

Каква беше изненадата ни, когато на четвъртата сутрин в далечината забелязахме нещо като шарена кръгла точка. „Земя, земя…“ — извикаха моряците. Адмиралът взе далекогледа, дълго се взира и отсече, че това не е нито земя, нито шарена точка, а някакъв шарен чадър с бял слон и две момчета под него, седнали по турски върху дървения сал. Тъкмо капитан Ким бе насочил кораба си към тях, и се появи някакъв силен вятър, който опъна чадъра и той изчезна от погледа ни. Успяхме само да запомним песента, която долиташе оттам и направо влезе в моя дневник:

С приятел винаги е леко,

дори и в най-далечен край.

Слон под чадър седи далеко,

със Шегобишко и Окай!

Колкото и да плавахме по посока на изчезването им, не можахме да ги открием. И през тоя ден се случи

това, което никой не очакваше: умря адмиралът

… На това място, обзет от мъка, корабният писар Керкенез де Керкаде нямаше вече сила да държи тръстиковото перо. Ръката му падна, отсечена като с негърски меч. И седем дни той се търкаля по палубата на кораба без хляб и вода и оплаква на глас нещастната съдба на великия адмирал, сразен на остров Сулуан от копието на негърския крал Сулу, пред очите на кралица Сула, принц Суло и неродената принцеса Сулуана, за чиито двеста тюрбана ще научите по-късно и ще разберете защо е тъжно негърчето Нави Вача.

Ще се опитам да възстановя всички подробности по тоя печален случай, така както бяха разказани от един пленен моряк от кораба на адмирал Джинджифил, когато Шегобишко, Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон спряха случайно на остров Сулуан, търсейки емфие за крал Кокосо Пали Лула, чиито запаси застрашително намаляваха. Над Острова на маймуните продължаваше да дими: „Емфие, момчета, емфие!“

И тъй, адмирал Джинджифил свали далекогледа си и съобщи, че не вижда никакъв остров, а само шарен чадър, и когато до него долетяха думите на малка песен, веднага съобрази: под чадъра плуват Белия слон, Шегобишко и Окей Окай. Но не знаеше, че малкото черно момче вече се казва Господин Дръж Ми Чадъра.

— Пълен напред! — нареди адмиралът.

Капитан Ким закова руля в ръцете си и насочи така корабните платна, че дори и най-малкият полъх на вятъра да може да ги понесе към хоризонта.

— Пълен напред! — повтори капитан Ким.

— Пълен напред! — обади се и Чер Пипер от кухнята и започна да пуска в рибената чорба дафинов лист и парчета от ананас.

В същия миг няколко моряци затичаха по палубата и завикаха с пълно гърло:

— Остров в далечината!

— Сулуан… Сулуан…

— Сега ще покръстим крал Сулу и сулуанци…

Адмирал Джинджифил отново погледна през далекогледа и се убеди, че това наистина е остров Сулуан, където крал Сулу си живееше по свои закони и обичаи и не искаше и дума да чуе за негово кралско величество Августин Красиви, нито за неговите диви магарета.

— Сега или никога! — рече си адмиралът. Ще ги научим тия туземци на ред, да не са тъй разточителни и да се отнасят с пренебрежение към златото и джинджифила, плъзнал из острова като пиреѝ.

— Какво си говорите, адмирале? — попита отец Лопес, в едната ръка с меча, а в другата с кръста, връчен му лично от Августин Красиви.

— Не успяхме да вземем съкровището на махараджата — каза адмирал Джинджифил, — крал Кокосо Пали Лула без малко да ни опече; ако не успеем да покръстим сулуанци и не принесем в дар на негово кралско величество техния остров — изгубени сме. Спасение ще търсим само на морското дъно.

Корабът, направляван от капитан Ким, напредваше бавно, като заобикаляше кораловите рифове. При тази гледка ръцете на капитана го засърбяха: „Тук има много бисери!“ — шепнеше той. И тъкмо мислеше да свие платната и да остави кораба на мъртъв дрейф — едно дълго копие се забоде пред вратата на капитанската каюта.

Капитанът познаваше тоя знак. От брега му съобщаваха, че трябва да спре кораба, за да обяснят на краля кои са, откъде идват и какво искат!

Капитан Ким излезе на палубата. И погледна към брега: най-личен сред всички посрещачи бе крал Сулу — изписан с индиго и шафран, с по три златни гривни на ръцете и златни обеци на дългите си уши, подобни на брънки. Гледаше спокоен и тих, заобиколен от десетина негърски вождове, въоръжени с мечове и копия. В ръката си нямаше ръжен, а копие — три пъти по-високо от него.

— Кажи им! — заповяда адмиралът. — И по-кратко, за да те разберат. Многото думи ги объркват.

— Това е корабът на великия мореплавател адмирал Джинджифил от флотата на негово кралско величество Августин Красиви, наречен още Дивото магаре, защото много обича да ходи на лов за диви магарета. С нас пътува и великият английски пътешественик лорд Сандвич, който събира пеперуди и прави хербарии. На палубата на кораба се намира и негово преосвещенство отец Лопес в едната ръка с кръст, а в другата — с меч…

— Ума ла по! — рече крал Сулу, спокойно и ясно, без бамбукова тръба, през каквато говореше крал Кокосо Пали Лула от Острова на Маймуните.

— Ума ла по! — повториха и вождовете край него. Някои от тях опънаха лъковете си.

— Какво казват? — наведе се адмиралът към великия пътешественик лорд Сандвич, който освен пеперуди събираше и непознати думи и знаеше стотина от тях.

— Казват ни добро утро!

— Добро утро! — извика адмирал Джинджифил.

— Ума ла по, ума ла по — понесе се от брега.

Постлаха червено кадифе върху рогозка и крал Сулу седна, скръстил по турски крака. Когато посрещаше гости, само няколко минути стоеше прав.

— Искаме да ви станем братя и вие да ни станете братя!

— От брега пак се обадиха:

— Ума ла по!

— Да си разменим подаръци, вие да ни дадете вашите камъчета и жълти кюлчета, а ние да ви накичим с мъниста, шарени парцалчета и дрънкулки!

— Ума ла по!

— Ако вашите жени искат да водят сладък разговор с нашите моряци, трябва да приемат новата вяра — да се покръстят, тъй като нашият крал Августин Красиви забранява общението между покръстени и непокръстени.

— Ума ла по!

— А как ще ни покръстите? — попита крал Сулу.

Адмиралът даде знак на отец Лопес. Той се спусна със спасителна лодка към брега, прибра меча и удари с кръста един туземец по главата. Ударът беше съвсем лек, но туземецът изрева като пребит повече от страх, отколкото от болка. Отец Лопес загреба морска вода и започна да го ръси с шепи.

— Това се казва покръстване! — викаше капитан Ким.

— Ума ла по!

Адмирал Джинджифил взе да се ядосва: „Тия не знаят ли други думи, ами все ума ла по си повтарят?“ Погледна към слънцето — наближаваше обед, а от брега викаха добро утро!

Крал Сулу повика с пръст отец Лопес, свещеникът се наведе, изслуша го, после бързо заситни към лодката, като забрави кръста на брега. По вървежа личеше, че е неспокоен. Качи се бързо в лодката и отплува към адмирала.

— Крал Сулу иска да платим данък и тогава можем да слезем на брега.

— Какво?

— Каза, че ако искаме да ни посрещнат с ума ла по, трябва да платим данък за престой в сулуански води.

— Ще си платите! — обади се кралят.

— Няма да си платим — викна адмирал Джинджифил, — не познавате силата на нашето оръжие.

Един моряк бързо облече ризница, нахлупи шлем и се изправи на палубата. Други двама започнаха да го удрят с мечове, да го мушкат с копия — жените на брега изпищяха, а крал Сулу гледаше разсеяно към морето.

— Видяхте ли? — попита адмирал Джинджифил.

Крал Сулу вдигна копието си, за да го видят по-добре.

— И нашите копия не са лоши. Всяко едно има на върха си отрова.

Морякът съблече ризницата и шлема и почти всички островитяни ахнаха — нямаше му нищо.

Това не направи никакво впечатление на Сулу.

— Ще си платите! — рече той.

— Ни грош няма да дадем!

— Ще си платите!

— Нито грош няма…

— Преди няколко дни тъдява мина един адмирал. И той не искаше да плаща, но си плати като поп!

Отец Лопес изруга:

— Нечестивец такъв!

— Плати си като поп! — повтори Сулу.

— Плати си, плати си — викаха вождовете край краля.

Моряците се разтичаха. Корабът се залюля от носа до кърмата. Адмирал Джинджифил даде знак всички да се въоръжат, за да покаже „на тоя туземец“ какво значи да си адмирал, велик пътешественик от флотата на негово кралско величество Августин Красиви, Дивото Магаре.

Изсвистяха арбалетите, чу се трясък на мускетите. Островитяните така се изплашиха, че великанът Коломай се пльосна по очи и направи на плескун десетина туземци. „Вай, ай — ревеше и се дереше той, за първи път чул гърмежи от пушки, — Коломай край, ето ти тебе едно ума ла по!“

Но великанът рипна веднага, защото пред лицето му прелетя като тайфун джуджето Лилитун.

Така изглеждаха нещата в началото на битката. Като попривършиха патроните, моряците оставиха арбалетите и мускетите, хванаха мечовете и водени от своя велик адмирал, с лодки и пеша — направо през водата — се намериха на брега.

Сулу и неговите вождове това и чакаха. Обсипаха ги с гора от копия. Много от негрите падаха посечени, други се удавиха от страх, но имаше и смелчаци, които не се отделяха от краля. Бавно, макар и да оредяваха, те се приближаваха към адмирал Джинджифил. В един храст беше приклекнал Коломай и стискаше дълъг прът в ръцете си — а вождовете и Сулу гледаха така да подмамят Джинджифил, че той да се окаже гърбом към великана.

Тъй и стана. В един миг Коломай скочи, замахна и с все сила удари в шлема великия адмирал. Той се преметна като перце, ризницата му издрънча. Джинджифил падна, навирил адмиралски крака в зеления дафинов храст наблизо. Сулу се затича и го мушна с копието си в ахилесовата пета.

— Така ти се пада — промълви в яда си той, — за тая пета няма ни ризници, ни шлемове.

Отровата от копието на Сулу подействува веднага.

Останалите десетина живи моряци доплуваха като гмурци до кораба. Оттам капитан Ким изпрати последния си куршум. Крал Сулу подгъна колене и падна възнак. Чу се писък. Това беше кралица Сула, уплашена като яребица.

… След два дни на тоя бряг спря Шегобишко. Слезе от сала. От няколко месеца той живееше с Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон на близкия остров Тоабато, владение на крал Сулу. Тоабато беше пълен със злато и много други съкровища. Но тримата приятели не бяха жадни за тях. По цял ден играеха, къпеха се в бистрите реки, беряха кокосови орехи, помагаха на местните хора да отглеждат емфие. И не забравяха за какво ги беше помолил Кокосо Пали Лула. С първия кораб, който мина оттам, те му изпратиха цяла бала емфие, като се смееха — „да пуши на провала…“

Шегобишко заякна, порасна. Издължи се и Господин Дръж Ми Чадъра, та трябваше да повдигат по-високо чадъра, вече го достигаха с главите си. За тая работа се грижеше Белия слон, който бе неотлъчно до тях. Игрите, слънцето, вкусните плодове и непознатите птици ги правеха щастливи от зори до здрач. Беше ли вече време за училище — Шегобишко не помнеше и не можеше да си спомни. Мислеше, че сънува.

Той вървеше покрай брега, следван от Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон. Събираха миди и бисери, правеха си гердани и гривни. И тогава край един дафинов храст той видя дървен кръст, забит в пясъка. Нечия ръка беше написала с въглен:

Адмирал Джинджифил,

велик мореплавател.

Друга беше добавила: И голям разбойник.

— А къде е крал Сулу? — викна Шегобишко и му идеше да заплаче. Предусещаше нещо лошо. От тоя крал беше видял само добрини при многобройните гостувания с тримата си приятели.

Заобиколилите го островитяни му казаха, че след като бил убит от капитан Ким, вождовете наклали огън, изгорили го и по стар туземен обичай разпръснали праха му в морето — да плува в мислите им, докато са живи.

Шегобишко гледаше вълните и нищо не виждаше там освен белите им гребени от седеф. Разправиха му как кралица Сула толкова се натъжила, че се отказала от трона на мъжа си, хванала за ръка принц Суло и двамата заминали навътре в острова, да отглеждат банани и емфие, да берат кокосови орехи. Искала да бъде по-далеч от голямата кралска мъка.

От палмите наоколо долетяха гласове:

— Новият крал…

— Новият крал дойде…

— Колко е млад!

— И хубав като бисер…

— Та той е почти момче.

— Не, хлапе е.

— Какво приказваш, не виждаш ли, че е дете!

— И по-добре, че е така.

— Най-добрите крале са децата!

… Шегобишко се заозърта изплашено. Не разбираше какво става и за кого говорят. Господин Дръж Ми Чадъра държеше над главата му чадър слънцето печеше силно. А Белия слон ги огряваше със светлината си и ги ръсеше с цветя от жасмин и богинвилия.

Шегобишко не знаеше за още един древен обичай на тоя остров: Щом кралят умре или бъде убит, за нов крал се обявява този, който пръв дойде на мястото, където старият крал е завършил живота си.

Туземците се събираха наоколо и викаха:

— Гледайте, гледайте…

Господин Дръж Ми Чадъра обявява Шегобишко за крал на Сулуан и Тоабато

Още преди да закуси в кралския дворец — колиба от палмови листа и пръти, навесени с гердани от корали и жасмин, — Шегобишко разпореди да доплуват до Тоабато и оттам да докарат всичкото злато, събрано с приятелите му през последните няколко месеца. Мислеше, че ще потрябва за из пътя, когато реши да си върви, но сега каза:

— Може би ще потрябва за някоя и друга държавна работа. На тоя остров освен палми и колиби — не виждам нищо друго.

Вождовете, които стояха прави около него и внимаваха да не изстине закуската му, доложиха, че кралят не е забелязал всичко: островът е пълен и със зверове, има тапири, които снасят яйца, змейове и змеици, лъвове, тигри и диви биволи. Щом срещнели деца, те веднага се опитомявали.

— Не става въпрос за това — каза на вечеря Шегобишко, когато вождовете продължаваха да му изброяват какви чудесии има на остров Сулуан, — искам да отворя кралската хазна и с всичките съкровища, които намеря в нея, да купя книги, тетрадки и моливи… Искам да науча негърчетата да четат и пишат.

Обади се великанът Коломай:

— Ай, ай… но бел крал не знай, че наши деца не искат да учат.

— Те обичат да правят маймунджилъци.

— Да се катерят по дърветата като маймуни.

— Да се замерят с кокосови орехи!

— Да се скитат из пещери и змейови свърталища.

— Да правят пакости и да късат цветя.

— Да ходят на ръцете си и да се въртят като пумпали.

— Наши деца не иска да чете, а иска да пее.

— И иска да се смее…

Шегобишко вдигна ръка и даде знак всички да млъкнат. Засрамени, вождовете наведоха глави.

— Слушайте, уважаеми негърски вождове, изслушайте краля и говорете един по един, не мога едновременно да запомня всичко. Когато един приказва, другият трябва да мълчи.

Джуджето Лилитун каза на Коломай:

— Чуваш ли, когато говоря, ти трябва да мълчиш.

— Ай, ай — засмя се Коломай, — къде се е чуло и видяло великан да мълчи пред джудже.

— Ще мълчи и ще слуша — отвърна Лилитун, — че ми дойде до гуша само твоят глас да гърми.

Най-после всички се умириха. Кралят нареди вождовете да оставят копията си в двореца, да свалят пауновите пера от главите си, да измият лицата си от разните шарении и мазила и да се приберат всеки в своя дом.

— Където срещнете и видите деца — завърши речта си Шегобишко, — кажете им да дойдат в двореца. Един крал-дете първо трябва да чуе какво искат да правят децата. Толкова време те са ви слушали, сега искам възрастните да ги послушат.

Смаяни и озадачени, вождовете и кралската стража взеха да напускат двореца. Бяха славни воини и можеха да изпълнят докрай всяка кралска заповед. На някои им беше тъжно, че си отиват, а други се радваха и вече тичаха по пътищата на вечерта — от месеци не бяха се прибирали при семействата си.

Преди да си легне, Шегобишко помоли последните двама туземци от стражата, които все още се въртяха из двора — току-що бяха смазали копията си, — да изнесат кралското легло навън, под открито небе. В кралската колиба беше страшно задушно и миришеше на изсъхнал папур.

— Поставете го тук — нареди им той, като посочи огряната от месеца полянка пред главния вход, а след това им пожела: — На добър път!

Шегобишко легна и унесено се загледа в небето. За първи път виждаше звездите толкова ниско. Струваше му се, че ако протегне ръка, ще откъсне някоя от тях. И се боеше да го направи, страхуваше се да се не опари.

Те трепкаха и се гонеха. Някои падаха право надолу и изчезваха в нощта, други летяха косо. А една така се насочи към леглото му — проточила дълга опашка, — че той извика в полусън:

— Господин Дръж Ми Чадъра… Приятелю… Господин Дръж Ми Чадъра, който спеше наблизо, скочи, разтърка очи и дотича до Шегобишко.

— Кой вика! — В сайванта разтърка очи и Белия слон. — Шегобишко, ти ли си? — И тръгна с бели стъпки навън.

Беше толкова бял, че ако останеше под звездите, щеше да се слее с тях и Шегобишко щеше да помисли, че си е отишъл завинаги…

— Моля те, приятелю, сложи чадъра над леглото ми, ако падне звезда, ще се търколи по него и като яйце от костенурка… ще спре чак в морето.

Събуди се и видя — над леглото му грееше чадърът на Господин Дръж Ми Чадъра. Галеше го с меката си сянка. Господин Дръж Ми Чадъра стоеше на входа и викаше: Заповядайте, заповядайте… А Белия слон беше наобиколен от много черни негърчета момичета и момчета.

Едно момиче викаше:

— Палмо, Палмо… какъв хубав бял слон, нашите слонове са сиви и кални, по цял ден се въргалят в реките, а тоя е бял като бисер.

Палмо, братчето на Палма, отвърна:

— Така е… когато кралят е бяло момче и слонът му е бял!

— Я вижте какъв чадър?

— Шарен като глухар!

— Не, прилича на паун.

— Какво приказваш, А Насоне, той е същинско циганско петле!

Момчето, което нарекоха А Насон, смръщи вежди:

— Какво разбираш, Кокаске, от чадъри! Моят баща ми направи чадър от палмови листа, на тайфун може да устои, а тоя ще го отвее още първият полъх на джунглата.

Шегобишко стана и втренчи очи в Кокаска! Не, това беше друга Кокаска — също черна и с бисерни зъби, само очите й, ко̀си и примижали, светеха по-иначе и съвсем не приличаха на ония, които имаше Кокаска на крал Кокосо Пали Лула.

Как можеше да повярва, че толкова бързо в двореца ще се съберат стотици деца. Дворът почерня. Отначало му притъмня пред очите и малко се поизплаши, какво щеше да прави с толкова малчугани. Но после привикна и те му изглеждаха чудесни, а когато се смееха, денят ставаше още по-светъл и по-бисерен от бисерните им зъби, от чудесните им очи, от вълшебните им гласове, които изговаряха думи — едносрични и мили, подобни на звуци от райски птици. Той не вярваше, че само за една нощ кралската заповед можеше да се разнесе из целия остров. След малко сам си отговори: „Та Сулуан е толкова малък. Да викнеш от единия бряг, палмите на другия ще те чуят!“

Поздрави децата с добре дошли в двореца, разпореди се кой къде да се настани, за тези, които не достигаха места, Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон получиха заповед да построят нови палмови колиби, да изплетат нови рогозки. Много плетачи се намериха между децата и много майстори на колиби от палми и папур.

Изведнъж Шегобишко се удари по челото, каза си: „Олеле, какъв крал съм, да забравя най-важното“, погледна слънцето и като разбра, че отдавна е минало време за закуска, събра всички деца.

— Какво искате да правите, черни деца? — викна той.

— Черни деца иска да яде! — чу се от всички страни.

— И да пие от кокосов орех! — обади се последен Палмо.

Шегобишко нареди да отворят всички кралски хамбари и долапи, да извадят делвите с медовина и рибено масло, да изнесат всички маслини.

Двамата стражници, които все още се щураха из двореца и не бяха си тръгнали, заклаха три диви бивола. Лумнаха огньове, задимяха шишове. Цели купища жълти банани и папаи се издигнаха на двора покрай трапезите с два черни гердана отстрани. „Умам, умам…“ викаха някои деца. Донесоха и ориз. Разрязаха ананаси.

Ядоха до насита, пиха и се смяха и поглеждаха ласкаво към новия крал, който следеше зорко с очи нито едно дете да не остане гладно и жадно. Някои от негърчетата така се налапаха, че ги заболяха стомасите. Кралят трябваше да се превърне на лекар и да им обяснява по коя пътека да отидат към джунглата… където бързо могат да се почуствуват добре. И друг път да ядат по-малко и по-често.

Три дни продължи тоя кралски пир. На четвъртия ден Шегобишко събра около себе си децата и им каза, че иска да ги научи да четат и пишат.

— А… не може — обади се Палмо, — черно момче не иска да учи.

— Това е много мъчно! — каза Палма.

— Ако учи да чете… черно момче ще стане много тъжно.

— Като онова момче Нави Вача!

Шегобишко не разбра за какво става дума.

— Какво искат черните деца?

Закрещяха от всички страни:

— Искат да се катерят по дърветата.

— Да развалят гнездата на птиците.

— Да събират яйца от костенурки.

— Черно момче иска да яде банани.

— И понякога… бели хора.

— Не, това дете е глупаво като баща си и затова говори глупости.

— Черните деца не ядат бели хора.

— Тук няма людоеди…

— Какво още искате? — питаше Шегобишко и се мъчеше да удържи смеха си.

— Искаме да живеем с лъвове и тигри!

— Да се надбягваме с маймуните!

— И да правим разни маймунджилъци.

— Да отглеждаме тапири, които снасят яйца.

— Да не ставаме рано за училище.

— Да спим, колкото си искаме.

— И да се смеем.

— И да пеем.

— И да правим, каквото желаем!

— Да не лягаме веднага, щом луната ни каже лека нощ!

— Да дърпаме възрастните за ушите, когато не се прибират навреме!

— Да ги бием, когато счупят някоя чаша или паница!

— Да ги наказваме, когато не си изпиват млякото.

— Да ги наричаме…

— Маймуни!

— Калпазани!

— Шашкънин такъв!

— О, стига, стига — престана да се смее Шегобишко и започна да въздиша от дън душа, — трябва непременно да ви науча на четмо и писмо.

— Черно момче не иска да чете!

— Защо, Палмо?

— Черно момче иска да пее… това е по-лесно.

— Тогава изпей ни една песен.

Всички деца утихнаха.

Палмо запя. Няколко срички — проточени и тъжни, но те бяха чудесни, ала момчето ги повтори двайсет пъти, та взеха да омръзват на краля.

— Палмо трябва да научи и други песни и да учи!

— Ако учи — отвърна Палмо, — ще стане тъжно като онова момче от кралската навивачница.

— Нави Вача е много тъжно момче — обади се Палма.

Шегобишко слезе от трона и заедно с Палма и Палмо тръгна към кралската навивачница, където видя

тюрбаните на неродената принцеса, навити от Нави Вача

— Иска да пуши с лула — рече момчето, което навиваше тюрбаните, — от възрастните да се изземат всички лули и да им се забрани да смъркат емфие.

То приличаше на всички други черни деца, като Палма и Палмо, като А Насон и А Насонка и явно беше чуло какво искат другите деца, та затова се обади отново:

— Черно момче иска да има бели кахъри!

— Грижи! — обясни Палма.

Палмо пошепна на Шегобишко, че това момче е дошло преди няколко години в двореца на крал Сулу. Голяма мъка са имали кралицата и краля — родил им се принц, но принцеса си нямали. Тогава някакъв си черен магьосник Айло — новият крал спомена, че го познава, и Палмо много се удиви — предсказал на краля и кралицата, че вижда в сърцата им една неродена принцеса… И тя ще се роди, когато намерят едно черно момче — грамотно на четмо и писмо и сръчно в ръцете… Една, две, три… — започнал да брои звездите магьосникът и като стигнал до двеста, рекъл: „Край“. И направил някаква магия, която завършил с думите: „Двеста тюрбана, една Сулуана!“

Шегобишко си мислеше, че тоя черен магьосник се е шегувал, но продължаваше да слуша Палмо и Палма. А в това време момчето Нави Вача нави още един тюрбан.

— Сто тридесет и шест! — съобщи то. И му стана много тъжно. — Още шестдесет и четири! Няма да ми стигне коприната.

— Дойде най-старият човек от остров Сулуан и така изтълкува думите на Айло: „Трябва, ваше величество, да намерите черно момче, което е учило бели книги и има сръчни ръце. Да купите осемстотин осемдесет и осем лакти коприна, да построите една навивачница и когато момчето навие двеста тюрбана, ще се роди принцеса Сулуана!“

— Сто тридесет и седем! — прошепна Нави Вача. И въздъхна: — Толкова е тъжно цял живот да навиваш тюрбани!

Тюрбаните лежеха подредени върху палмови лавици. Бели и пухкави, те приличаха на раковини, пълни с тишина и шепот на море.

— Черно момче знае да чете — рече Палмо…

— И да пише — допълни Палма…

— Затова е толкова тъжно!

Тогава Нави Вача заплака.

— Защо плачеш, приятелю — попита Шегобишко, — какво ти тежи?

— Смятам, пресмятам — хълцаше Нави Вача, но сметките не ми излизат.

И пак започна да плаче.

— Колко е тъжно, когато черно момче знае да смята! — забеляза Палмо. — Знае, а нищо не излиза.

Нави Вача захлупи очите си с ръце и като ридаеше, каза:

— Може ли, ваше величество, да разделите осемстотин осемдесет и осем метра малайска коприна на двеста сулуански тюрбана? — И се втрещи, гледайки тавана на колибата: — О, мое черно тегло, що ми трябваше да уча математика?

— Много мъчно нещо е да смята момче — обади се Палмо. — С мъка се оправяше и нашият крал. Две маймуни и две маймуни правят повече от четири маймуни, казваше Сулуан.

Кралят смяташе, смяташе, въздъхна и каза:

— Прав си, приятелю, Нави Вача, един тюрбан остава без пискюл!

— Точно затова плача, ваше величество! О, черна душо, може би точно тоя пискюл ще обърка работата и принцесата няма да се роди!

Шегобишко го успокои. Когато дойде времето за пискюла, той ще се погрижи да намерят още коприна и принцесата ще се роди, и всичко ще бъде хубаво — сега децата живеят в двореца, Шегобишко узнава желанията им и ще постъпи като истински детски крал — всичко ще бъде първо за децата, а останалото за непослушните възрастни хора. Те не искат да бъдат деца и затова бързо стават старци, които много знаят, но малко могат.

— Сто тридесет и осем! — съобщи Нави Вача и остави поредния тюрбан при другите сто тридесет и седем тюрбана.

Островитяните отначало недоверчиво се подсмиваха на онова, което става в двореца, но когато научиха, че Нави Вача е навил вече сто петдесет и петия тюрбан, стъписаха се, един по един започнаха да вярват, че децата и без тях ще се оправят.

— И по-добре! — заяви Палмо на баща си, стар рибар и опитен ловец.

— Сами се обличаме и сами се решим! — потвърди Палма пред майка си, като й забрани да пере дрехите й, да мие съдовете в кухнята, да храни птиците на двора. — Всичко ще върша сама!

Така заявиха и други момичета, а момчетата насякоха палмови съчки, зазвънтяха с триони, затрещяха с тесли: сами си построиха класни стаи. Започнаха да стават още в зори, миеха зъбите си, ушиха си торбички от сухи палмови листа.

— За книги и за тетрадки! — казваха те.

А когато станеше дума кой ги е научил на тези неща, всички до един отговаряха:

— Нашият крал!

— Шегобишко!

— Бялото момче — черен крал! — казваше Палмо и много обичаше да се навърта край Белия слон: даваше му сено, носеше му вода и гледаше да го освободи от всякакви грижи. Белия слон получи важна задача: да бие училищния звънец, когато палмовият часовник наблизо отмери със сянката си трийсет минути. По мнение на Шегобишко те са достатъчни за един учебен час.

 

— На трийсет и първата минута децата огладняват. Нека хапнат по някой и друг банан, да си разрежат папая, да вкусят, ако искат, и ананас — пък тогава да продължат учението си.

Шегобишко извика за учители трима моряци от остров Тоабато. Преди години те слезли от някакъв адмиралски кораб и така заспали върху зелената трева на острова, че когато се събудили — ни кораб, ни пирати. Той ги намери още да плачат на брега, утеши ги, като им каза, че ще измисли за тях някоя подходяща работа.

И работата не закъсня. Назначи ги с кралски указ за учители в колибите край двореца, остана с тях насаме и рече:

— Забранявам ви само едно: да споменавате думата пирати! Като я чуят — всички негърчета настръхват. Не е хубаво да се плашат деца.

Четвърти учител стана морякът от кораба на адмирал Джинджифил, който имаше в джоба си компас и с него учеше децата къде е север, къде — юг, какво е това изток и какво — запад.

— А ние къде сме?

— Ние се намираме на остров Сулуан.

— О, вярно бе… от това учение черно момче забравя къде се намира.

Всички се смяха на Палмо, за пръв път се засмя и Нави Вача. Той беше стигнал до сто шестдесет и шестия тюрбан и само скришом тръпнеше за пискюла, който не достигаше.

В такива дни, обхванат от мъка, Нави Вача се затваряше в навивачницата и не пускаше никой при себе си. През прозорците излитаха думите на една стара песен, която Шегобишко записа и скоро научи всички деца да я пеят.

Небето притъмняваше, идваше ред на звездите. Те се люлееха върху вълните и когато луната се търкулнеше между тях, на брега можеше да се чуе:

Сам, край палми и лиани,

там, на остров Сулуан,

навивачът на тюрбани

няма време за банан,

че по цели дни навива

в кръг копринения плат…

Като сиромах заспива,

но сънят му е богат.

Пееше Нави Вача и децата едно след друго се унасяха в сън: морен островен сън, пълен с бяла светлина. И летеше неговият глас над вълни и облаци дълго, дълго:

Някой го завива в здрача,

ръси мирис на липи…

Оставете Нави Вача

хубаво да се наспи,

че тюрбаните му — те са

по-красиви от звезди.

Неродената принцеса

може би ще се роди!

Веднъж Белия слон дотолкова бе унесен от песента, че рипна в полусън и удари училищния звънец — огромна морска раковина с езиче от златно ключе, — помисли си, че часът по пеене е завършил, и сега, на тридесет и първата минута, е редно децата да изядат по някой и друг банан.

— Какво правиш? — попита го Шегобишко, който лежеше до палмата и още не беше заспал.

— Простете, ваше величество — смути се Белия слон, — обърка ме това няма време за банан!

На острова имаше толкова много цветя и всички бяха толкова красиви, че Шегобишко реши:

— Ще направим шествие на цветята!

— Карнавал!

— Карнавал на цветята…

Децата скачаха и викаха, захвърлиха палмовите листа, които им служеха за писане и смятане. И всички хукнаха към джунглата да берат цветя, да вият гердани. Какво беше учудването на Шегобишко, когато на следващата сутрин всички деца дойдоха в двореца, накичени с корали и жасмини, а всяко едно от тях бе седнало върху див бивол. Колкото и да бяха диви тия животни, те разбираха, че върху гърбовете си имат добри палавници: няма да им направят никакво зло. Няма да ги ударят с камшик, няма да ги бодат с остен, няма да ги оставят гладни и жадни. Децата мълчаха като мъдреци, чакаха само Шегобишко да подаде сигнал — и всички да се понесат в това цветно карнавално шествие.

— Сто осемдесет и осем! — чу се по това време откъм навивачницата. Само Нави Вача беше отказал да се накичи с цветя.

— Нямам време — рече той, — тоя пискюл така ме мъчи, че нямам време да се вдетинявам.

Тогава Шегобишко го смъмра и каза, че ако още един път чуе тая дума, ще го прати при възрастните, които нямат време да яздят диви биволи, да се кичат с цветя и да участвуват в карнавали и празници.

Шествието се проточи откъм джунглата, обиколи училищните колиби, мина покрай двореца и заприлича на гердан — гердан от деца, биволи, цветя и корали. Възрастните се трупаха наоколо и не можеха да се нагледат. И викаха един през друг:

— Я… нашата Палма!

— Не е Палма, а А Насонка, така се е накичила, че човек ще я сбърка.

— Не е А Насонка, а Палма!

— Палма е!

— Ах, колко е хубава…

— … че тя е била родена принцеса!

— Гледайте, гледайте — неродената принцеса се роди!

— Двеста! — долетя гласът на Нави Вача откъм навивачницата. — Но без пискюл.

Шегобишко се ядоса. Стана от трона си и заповяда да му доведат Нави Вача.

Той спря пред краля и тъжно наведе очи.

— Я изправи глава — заповяда му кралят — и виж тия чудесни момичета!

Нави Вача се изправи, очите му се озариха и изпълниха с блясък, тъгата му излетя като въздишка. И той за първи път забеляза, че всички момичета — накичени и засмени — бяха родени принцеси, коя от коя по-хубава. И че онова момиче там, с бисерния корал в косите си, е

неродената принцеса върху Белия слон

— Шегобишко, Шегобишко викаше тя и махаше с черните си ръце, — да живее крал Шегобишко!

Тоя глас стресна краля. Беше му много познат. Господин Дръж Ми Чадъра се наведе, като отмести чадъра встрани.

— Това е Кокаска — рече той, — тая сутрин доплува с една дървена лодка от Острова на маймуните. Какво смело дете! Каза ми да не съобщавам на никого, че е пристигнала. Само помоли да мине в шествието не на див бивол, а на бял слон.

— Кокаске! — викна Шегобишко.

Тя беше вече много далеч и едва ли го чу. Само му махаше с ръка и се смееше, и се радваше като дете, което няма други грижи.

Шегобишко забрави, че е крал, и хукна след нея, да я окичи с жасминов гердан — най-големия знак на почит и уважение на остров Сулуан.

Изведнъж много деца сложиха на главите си тюрбани. Бели копринени тюрбани, по-светли от слънцето. Нави Вача ги беше изнесъл от навивачницата. И всички деца протегнаха ръце към тях. Момчетата и момичета грабеха и ги слагаха като бели калпаци на черните си глави. Дори Палмо грабна един тюрбан и когато го наложи на главата си, сестра му прихна от смях:

— Ха-ха, хо-хо… олеле загивам… Приличаш ми на махараджа без мустаци!

И останалите момичета започнаха да се смеят, защото виждаха върху дивите биволи и други махараджи. Смееха се и викаха:

— Остров Сулуан ли е това?

— Не, това е Островът на махараджите.

— На най-богатите и славни махараджи!

— И тюрбаните им са най-бели.

— По-бели от бисери.

— И от корали…

— Само че един е без пискюл! Не достигна коприна за него.

— Осемстотин осемдесет и осем метра — как могат да се разделят на двеста тюрбана?

Гласът на Нави Вача се сля в общия шум.

— Дайте ми на мен тоя тюрбан — обади се момичето от Белия слон, — и по-добре, че е такъв. Тюрбан с пискюл прилича на фес.

Шегобишко напусна трона си, забрави, че е крал, и тръгна към Кокаска.

— Това се казва крал — викаха негърчетата, — тръгнал пеша да разнася тюрбани.

— Добре, но някой му пази сянка.

— Какъв хубав чадър го крие от слънцето!

— Кой държи чадъра?

— Господин Дръж Ми Чадъра!

— О, това се казва приятел!

— Иначе тоя бял крал ще припадне от жега.

— Не могат да го спасят ни с кокосови орехи, ни с ананаси!

— Ами с анасон? — обиди се А Насонко.

— Може, само да е узрял добре. Ако е зелен, ще му стане кисело!

— Няма да му е зле — рече Лимончо.

Шегобишко вървеше между дивите биволи — децата им казваха таморао — и когато настигна Белия слон, лично подаде на Кокаска бялата копринена корона.

На другия ден възрастните седяха пред палмовите колиби, смъркаха емфие, пиеха чай и се чудеха.

— Чудо невиждано на остров Сулуан!

— Ама немирни деца!

— Уж тръгнаха да се учат на четмо и писмо, а по цял ден яздят биволи.

— И се кичат с цветя.

— Момичетата си слагат корали и бисери.

— А момчетата — тюрбани.

— Нашите деца ли са това, или са деца на някой дебелак бей!

— Пристигнала е и една принцеса…

— Кокаска й казват.

— Та принцеса Кокаска не поискала да язди див бивол — нали е с кралска кръв, а се качила на Белия слон.

— Е и какво?

— Не знаела да чете и да пише, но казала, че може да научи децата на много неща.

— На какво да ги учи?

— Върна се нашата Палма снощи, задъхана и почерняла още повече, но грее като изпъстрено със звезди нощно небе. Мъжо, викам на Палм, огненицата го е хванала това дете. Ти си луда, Палмидо, сепва се той. Нищо му няма на детето. Щастливо е.

— Е, и какво?

— Смее се Палма и хвърчи: ошета цялата колиба, нахрани кокошките, напои тапира — нали знаеш, че си имаме тапир, да ни носи пресни яйца. Палм не може без прясно яйце на закуска — и като седна на коленете ми, целуна ме и каза: Мамо, научих се да чета и пиша… Ако всички крале са като Шегобишко, няма да има прости деца по земята. Няма, мама, няма — казвам й и треперя — да не би от много учене да не е с всичкия си. А то — продължава: Мила ми, сладка, черна майчице, дойде днеска една учителка от Острова на маймуните — може би си я видяла върху Белия слон, — не знае да чете и пише, но казва: Деца, ще ви науча на нова наука. Каква, рипнахме всички. — Кралят казва: черните деца са много любопитни. — Ще ви науча, завърши принцесата, да садите бисерни миди.

— Е, и какво?

— Нали ти казах — искала да ги научи да садят миди!

— Бисерни ли?

— Бисерни и седефени, и не знам още какви. Щели да станат богати като принцеси.

— Е, и какво?

— Знам как се сади умам. Садила съм гръсти и джинджифил. Садила съм в полог яйца от тапир — на пет години само един се мъти, но тапир, ала такова чудо не съм чувала, нито виждала!

— Е, и какво?

… На друга поляна си говореха така и иначе, и ето какви чудесии можеха да се чуят:

— Не крал, а магьосник.

— Урочаса децата ни това бяло момче.

— Още като го видях на сала край бреговете ни, до един бял слон и Господин Дръж Ми Чадъра, който навсякъде му държи чадъра, рекох си: само зъл дух може да измисли такъв сал.

— А може и някоя вещица да се е разшетала тъдява!

— Може би — те вещиците си нямат друга работа, ами само шетат насам-натам.

— Да не би да е змей?

— Горянин ли?

— Май че тоя е долянин!

— Не, горянин е. Откакто Шегобишко седна на трона, децата ни сякаш не стъпват на земята. А бяха едни мързеливи и лениви.

— И сополиви…

— А сега не се свъртат в колибите.

— Бисерни миди, казваш, ще садят.

— Бисерни, Папайо, бисерни… То ние като цял живот носим бисери около шията си, та много сме прокопсали…

Но децата, научени от принцеса Кокаска, засадиха бисерни миди. Намериха няколко удобни лагуни край брега, изпъдиха крокодилите оттам, огледаха ги. Заградиха удобните заливи с прътове от бамбук, оплетоха ги с лиани и коноп. Когато всичко беше готово, седнаха на брега да чакат кога ще настъпи времето за беритбата на бисери.

Дойде и Шегобишко с Белия слон. Господин Дръж Ми Чадъра разпъна чадъра си над тях. И никой не забеляза как откъм морето се надигнаха облаци, стана топло и задушно, птиците в джунглата млъкнаха, морето затихна, замислено и страшно!

В далечината се зараждаше тайфун. „Така е — помисли кралят, — когато човек сади бисери, може да жъне тайфун!“ Но не поиска да тревожи приятелите си. Поне да беше обърнал внимание на Господин Дръж Ми Чадъра да пусне своя шарен чадър.

Забучаха вълните, джунглата затрещя. Нави Вача започна да се тревожи.

— Тоя тайфун ще ни навие на тюрбани!

— Може и без пискюли.

— Лилитуне, не си прави шеги, когато те навие тайфун, няма никакво значение дали си с пискюл.

— Има, има — упорствуваше джуджето Лилитун, — не е важно какъв ще бъде тайфунът, а каква ще бъде опашката му.

— Ти много знаеш — намеси се великанът Коломай. Скоро не беше се мяркал пред краля, но срещнеше ли Лилитун, започваше безкраен спор с него. Беше десет пъти по-едър от джуджето и затова вярваше, че думата на Лилитун не струва дори лула емфие.

Докато траеше тоя спор, ураганът подхвана чадъра, издигна го, завъртя го и, паднали върху пясъка, всички с ужас забелязаха как Господин Дръж Ми Чадъра отлетя заедно със своя чадър. И повече не се видя.

Нямаше вече тайфун. Белия слон отърси пясъка от гърба си — и той се беше преобърнал от страх. Кралят намери короната си, заплетена в храстите край брега. А Лилитун и Коломай, като се посъвзеха малко, отново започнаха да се карат и спорят.

— Натам, натам!

— Оттам, оттам!

— Не, видях го как се понесе натам.

— Аз пък го съгледах как идеше оттам.

— Може да е идел оттам, но аз го видях, че замина натам.

Търсеха в лагуните, оглеждаха брега, спираха пред палми и вековни островни липи — нямаше чадър, нямаше Господин Дръж Ми Чадъра.

Какво да правят! Кралят изпадна в беда. Имаше един приятел — черна сянка в белия свят, а сега го няма. Ни вест, ни кост от него. Вятърът го отнесе като шушулка. Дори принцеса Кокаска, която познаваше всички хитрости на тайфуните, не можеше да помогне сега.

А джуджето Лилитун и великанът Коломай продължаваха да се карат:

— Оттам, оттам!

— Натам, натам!

Заминаха към двореца. Събраха се много деца. И всички видяха как

Шегобишко сяда, разрешава спора между Лилитун и Коломай и отказва да стане крал

— Ти, Лилитуне, казваш, че си видял с очите си как Господин Дръж Ми Чадъра се е издигнал с чадъра си към небето, забравил е да го пусне като добър човек, който здраво държи на тези, които цял живот са му помагали. И са му правили сянка. Издигнал се и отишъл натам, някъде напред към хоризонта, тъй ли?

— Така е, ваше кралско величество…

— Викай ми Шегобишко, тия титли малко ме притесняват.

— Ваше Шегобишко… и отиде натам, напред някъде към хоризонта.

— Така… А ти, Коломай, си висок и як и не всеки тайфун има значение за тебе. Казваш, че тайфунът ей оттам е дошъл, и трябва да търсим моя приятел Господин Дръж Ми Чадъра заедно с чадъра му.

— Така е ваше Шегобишко…

— Викай ми по име, без това ваше… Всичко е наше.

— Шегобишко, много добре видях, не ми мигва окото пред нищо — тайфунът се вдигна оттам и точно там трябва да търсим чадъра и неговия стопанин.

— Господин Дръж Ми Чадъра!

— Не знам дали се казва така, някои от децата му викаха и Окей Окай…

— И двете му имена означават едно и също: приятелство докрай.

— Не знам, Шегобишко, но тоя Лилитун никога не се предава и не се съгласява с мен и ми иде да го друсна по чутурата, та тайфуни да излязат от очите му.

— Аз съм прав! — викаше Лилитун.

— Аз съм прав! — крещеше Коломай.

И кавгата им нямаше край.

— Кой викаше, че можем да намерим Господин Дръж Ми Чадъра там, откъдето е дошъл тайфунът?

— Аз! — изгърмоли Коломай.

— Аз казвам, че трябва да го търсим натам.

Когато всички наоколо се усмириха и спорът между двамата заглъхна, кралят рече:

— Право има тоя, който казва натам. Само там можем да намерим нещо. А това, което е зад нас — оттам, е минало. При него не можем да намерим нищо повече.

— Това дете управлява като крал, а говори като мъдрец!

— Прав си, Палм, и крал Сулуан сме слушали как приказва, но такива умни думи не сме чували от него.

Възрастните се чудеха и цъкаха с език, някои казваха: тю, брей, е-еее-хей, а-хай, — а Коломай, колкото и да беше едър като планина, за първи път се прегърби засрамен и стана по-нисък от Лилитун.

Джуджето наистина беше право. Юрнаха се децата натам, където изчезна Господин Дръж Ми Чадъра — напред, в далечината, по посока на избягалия тайфун и тук Окей, там Окай, накрая го намериха, седнал да яде папая.

— Изкара ми акъла тоя тайфун, щеше да ми отнесе чадъра.

— Окей Окай, мой черни братко — зарадва се Шегобишко, — значи нашият сал пак ще заплува.

— Пак, пак — скачаше наблизо Белия слон.

— Не, ти ще останеш тук.

— Моля ти се, ваше величество…

— Шегобишко… забраних да ме кичат с кралски титли.

— Моля ти се, Шегобишко, не ме оставяй на тоя остров, искам да тръгна с теб и с Окей Окай.

— А кой ще бие звънеца на децата, когато ходят на училище?

— Моля ти се, Шегобишко… Ще си намерят друг слон.

— Но той няма да бъде бял.

— А само бял слон може да бие звънец от раковина, със златно ключе за език.

— Окей Окай, не говори така. Помогни ми пред Шегобишко, цял живот ще нося чадъра ти и ти ще бъдеш само един Господин Дръж Ми Чадъра.

— А ти?

— Бял слон под чадър!

— Не, скъпи приятелю — рече Окей Окай, — това ми звучи като чист сън. Или приказка.

Шегобишко разтърка очите си. Не спеше. Слон под чадър! Помисли: „А кой е забранил на слоновете да носят чадъри. Не съм чувал за такава царска заповед. Щом като е цар на джунглата, може да си прави каквото иска!“

Цяла нощ спа спокойно. Белия слон пасеше наблизо, хрупкаше зелените палмови листа, а Господин Дръж Ми Чадъра се сушеше на месечина — и себе си, и чадъра, добре ги беше намокрил тайфунът.

Спяха в негърските колиби и новите му приятели — децата от острова Сулуан. Как се промени животът им, откакто го избраха за крал. „Крал — усмихна се той в тъмнината, — шегуват се възрастните с нас и ни нахлупват понякога на главите царски корони и кралски венци, правят ни слуги и роби, издигат ни в шахове и махараджи. А когато се събудиш — ставай да си пишеш домашното, учи, обличай се добре, да не изстинеш, не тичай, да не се изпотиш, не пей, не викай… лягай да спиш, да спиш…“

Някой го дърпаше за рамото.

— Шегобишко! Чуваш ли, Шегобишко?

Събуди се в просъница. Стори му се, че е на тоя остров от дълги години и всяка сутрин слънцето е друго, друг е и Белия слон — само морето си остава така синьо и далечно.

— Шегобишко, не чуваш ли? — викаше Господин Дръж Ми Чадъра. — Не чувствуваш ли как трепере въздухът.

— Това е корабна сирена!

— И аз мисля така, Шегобишко. Цяла сутрин дочувам как се приближава към нашия остров.

Шегобишко сложи короната на главата си, взе кралските доспехи и ръжена на спокойствието. Двамата поеха към морето, носени от Белия слон.

А на брега народ — короната си да хвърлиш, няма къде да падне.

— Тук рядко идват кораби — рече Палм, — затова на островитяните им е интересно, когато видят платна.

Тоя кораб му се стори познат, макар че беше боядисан наскоро: блестеше като седеф. От палубата моряците махаха с парцалчета и мъниста и размахваха едно кюлче със злато, за да покажат на туземците за какво разменят своите скъпоценности.

— Учен човек — жив дявол! — продума Палма.

Трудно привикваше с четенето и писането, но имаше голяма слабост към поговорките, на които ги учеше Шегобишко. Знаеше двайсет наизуст.

Палмо и А Насонка, принцеса Кокаска и Нави Вача бяха дошли с тюрбаните си. Това заблуди капитана на кораба и той викна през корабната тръба:

— Един е аллах на небето и Мохамед е негов пророк.

Корабът приближи до брега, остана в мъртъв дрейф, а Шегобишко се стъписа. И все пак извика с кралско достойнство:

— Кои сте вие и какъв вятър ви носи насам?

— Кои сте вие и какво ви носи насам? — повтори Господин Дръж Ми Чадъра. Вятърът беше насрещен и трудно се чуваше. А и кралят нямаше никакви бамбукови прътове за тръби.

Шегобишко не се лъжеше. На палубата застана капитан Ким. А от корабната кухня страшно лъхаше на чер пипер.

Капитанът вдигна корабната тръба и протръби:

— Това е корабът на великия мореплавател адмирал Джинджифил, от флотата на негово кралско величество Август Красиви, наречен още Дивото Магаре. С нас пътува и великият английски пътешественик лорд Сандвич, който събира…

— Как — чудеше се Шегобишко, — какъв Джинджифил…

— Лъжеджинджифил! — обади се Господин Дръж Ми Чадъра, застанал от дясната страна на краля.

— Нали адмирал Джинджифил беше убит на остров Сулуан от крал Сулу, в присъствието на кралица Сула и всички останали сулуанци? А на един друг остров без малко щеше да бъде опечен и изяден като долен разбойник?

— Ваше кралско величество, запазете спокойствие… Разбойниците са неизтребими. Те са навсякъде. Вари ги, печи ги — отново никнат като кукуряк.

Кралят отказа да приеме кораба. Предлагаха мито за акостиране, махаха пред очите му дрънкулки и огледалца.

Той остана непреклонен.

Държа се като крал — достойно докрай.

Децата съжаляваха, че няма да разменят бисери за стъкълца, жените — седеф за мъниста, мъжете ножове за кюлчета злато. Но кралят не се шегуваше. И никаква молба не можа да смекчи сърцето му.

Върна се в двореца и свали короната. И легна под палмата — лежи и тъжно въздиша. Побледня, престана да яде. Всичко му горчеше в устата.

Възрастните се тревожеха и говореха всевъзможни неща.

— Разболя се нашият крал.

— Хванала го е малария.

— Нали още от времето на крал Сулу дворецът няма прозорци.

— Всякакви гадини се въдят там.

— Може и смок да го е ухапал.

— Прав си, Палм, наскоро видях един, който свиреше на върба, а няколко други виеха кръст край него.

— То, Палмидо, и нашият таморао неотдавна беше ухапан от смок, но като го намазах с кокосово масло — веднага му мина. И оттогава яде само кокосови орехи.

— А може да са го урочасали?

— На Сулуан няма врачки и магьосници.

— Това да не е Островът на маймуните.

— И махараджи няма.

— Така е!

— Е, и какво?

— Ако му стане нещо, ще си останем без крал, за едното чудо!

— Е, и какво?

— Казват, че тая принцеса Кокаска го е замаяла с омайно биле — иска да се ожени за него.

— Е, и какво?

— Ти не знаеш ли друга дума, ами само това повтаряш: „Е, и какво? Е, и какво?“

— Може и да знам, но ме интересува какво ще стане по-нататък.

… Стана Шегобишко, мълчи. Намери кенарената си риза. Облече я. Прати децата да видят какво става с бисерите — дали са избуяли. Каза нещо и на Белия слон и забеляза, че той заплака. За пръв път виждаше как плаче Бял слон — и му стана тъжно.

Как да го вземе със себе си. Ни кораб си има да го превози, ни самолет — да го пренесе. А река Криволичи е далече, далече. Да е птица — може да стигне дотам. Има да лети и със самолет. А кой е чул и видял слон в самолет! Ще пробие със слонските си зъби някой илюминатор, та чудо ще стане — ще се сказва света.

— Време е да си ходим, приятелю мой — каза на другата сутрин на Господин Дръж Ми Чадъра, — салът ни очаква. Поцарувахме тук, научихме децата да учат и четат, нека садят бисерни миди… Ще пораснат и с тия съкровища, които натрупат сега, ще се оправят някак си.

— Да се обадим ли на Кокаска?

— Недей, нека спи и сънува. Казах й веднъж сбогом и толкова сълзи изплака. Пак ще иска да тръгне с нас. Малка е. Да се прибира при крал Кокосо Пали Лула и кралица Кокаса. Навярно вече се тревожат за нея.

— А короната?

— Остави я на трона. Ще се намери глава за нея.

— Шегобишко…

— Шш-т, тихо, да тръгваме. Време е да опънем чадъра.

Незабелязано достигнаха до брега. Натовариха бедния си багаж върху сала. И вятърът наду платното на веселия шарен чадър на Господин Дръж Ми Чадъра. Чу се училищният звънец — тъжен и глух.

Окей Окай не знаеше, че Шегобишко ще го остави на остров Тоабато, сред купища елмази и злато, да управлява като истински черен крал и да учи децата да четат и пишат, и да развъжда с тях бисерни миди.

… А сега да ги оставим да плуват щастливо и да надникнем в

края на дневника на Керкенез де Керкаде

… И така, ваше кралско величество Август Красиви и Всеблагочестиви, нямат брой бедите — и мастилото няма да ми стигне да ги описвам, и тръстиковото перо ще се счупи — от оня ден, когато спряхме на брега на Сулуан, където нашият велик адмирал Джинджифил остави костите си, за чест и слава на вашата височайша корона. Някакъв си малък крал-дете отказа да акостираме и да заредим кораба си с нови приядки, тъй като тенджерите на корабния готвач вече загаряха без тях. Бяхме привършили и водата и много от моряците започнаха да пият направо от морето, осолиха се и заприличаха на солени скумрии. Трябваше скоро да ги хвърлим на акулите, защото мирисът, който издаваха, стана нетърпим.

В тия трудни минути на помощ ни се притече отец Лопес. Той наниза много дрънкалки на божия кръст, но каквито и молитви да мълвеше, каквито и фокуси да въртеше — детето-крал мълчеше и ни гледаше с тъжни очи, от което нашият корабен готвач Чер Пипер заключи: „Не е закусвало тая сутрин, затова е сърдито!“

Но аз мисля друго: винаги, когато възрастните дадат власт на децата — къде на шега, къде на истина, — малчуганите правят обратното на онова, което вършат възрастните, и стават такива каши, че накрая такива като нас ги лапат.

Намесих се и аз. Показах на негърчетата, че ще им дам тръстиковото си перо да пишат, и те много се зарадваха и започнаха да хвърлят къчове по брега — такива, каквито ви описах от Острова на маймуните, — но не би: кралят седеше като пън, а едно черно момче държеше шарен чадър над главата му. Беше още рано, но по тия места още с появяването си слънцето пече като пещ.

Встрани стоеше един бял слон. Той ми се стори превъзходен и бях готов да заплатя за него всякаква цена само и само да го качим на кораба и доведем в клетката на кралската зоологическа градина, с която наше величество така много се гордее. И щяхте да бъдете единственият крал в Европа, който притежава бял слон.

Но не би! По-твърдоглав крал не бях виждал и едва ли ще видя.

Нетърпението ни да слезем на сушата се увеличаваше и от това, че великият английски пътешественик лорд Сандвич беше съчинил много телеграми и, както казват моряците, беше навремил да ги изпрати по местоназначението им.

— Цял месец не съм пращал телеграми! — молеше се той. — Няма вече къде да ги слагам. Хербарии от телеграми ли ще правя?

Кой го слушаше! Главното беше да оцелеем и затова капитан Ким нареди да преминем към пълна пестеливост в движенията и действията ни. Да пестим всяка капка вода, всяко късче хартия. Дори забрани да играем върху палубата на карти, че току-виж духнел бриз и картите ще се разхвърчат като пеперуди към морето.

Заредиха се дни, пълни с мъка и отчаяние. Ни остров се виждаше, нито палма зеленееше. Море и само море, и стада акули след нас. Те бяха си направили сметката, че ако вървят още десетина дни след кораба, щяха да ни видят сметката.

Така една привечер достигнахме по милост божия до остров Багин. Но какво беше нашето учудване, когато забелязахме, че там не живеят хора като хора, а туземци, които ходят нагоре с краката. Кажем им черно, а те ни викат бяло. И всичко правеха наопаки. Поискахме им хляб, донесоха ни вода, дадохме им мъниста — загребаха пясък в ръцете си и започнаха да ни посипват като със светена вода. По едно време обърнахме вожда им в нормално положение и какво да видим — очите му били в петите.

Дивашка работа. Не знаеш откъде те гледа и какво ти мисли. И докато го разглеждахме като експонат, корабният готвач Чер Пипер и великият пътешественик лорд Сандвич, подпомогнати от трима моряци, домъкнаха две кози и един пръч на кораба, заклаха ги набързо, лорд Сандвич направи сандвичи и когато се отдалечихме от брега, за първи път от месец насам хапнахме нещо козе. Пръчът беше голям като теле, та остана и за пастърма, която ваше кралско величество много обича, особено ако е полята с бургундско вино.

Но къде ти такива лакомства в нашия нещастен път?! Това бяха само миражи, които ни се привиждаха призори след ставане от сън и привечер по залез слънце. Всеки от нас проклинаше деня — а бяхме останали вече само около четиридесет души, — когато е решил да тръгне, без да знае къде отива. Крепеше ни само мисълта, че вие сте жив и здрав и преди да си легнете, се молите за нашите грешни души.

Сигурно ще бъде интересно за ваше кралско величество да спомена и за един друг остров — Тям Ам, — населен само с жълти диваци, людоеди. Щом корабът приближи и те забелязаха, че на палубата има само бели моряци, започнаха да вият от удоволствие и да гладят с космати ръце жълтите си кореми. Изглежда, че са много коварни, защото ни се умилкваха като хрътки да слезем на брега. Дори вождът ни предлагаше целия си харем, само и само да му изпратим поне готвача, понеже му изглеждаше най-тлъст от всички.

Оставихме тия туземци и продължихме, водени от вятъра на съдбата. Тъй и тъй бяхме разбрали, че ще се мре, но защо, казвахме си, да бъдем изядени по такъв долен начин от тия отвратителни същества.

След три дни, когато в устата ни изчезна и последното парче пастърма от пръча, капитан Ким пръв забеляза палми в морето.

— Остров, остров — викаха на палубата тия, които все още имаха сили да душат. Аз лежах в каютата и пишех тия редове.

Надникнах през прозорчето. Зрението ми беше отслабнало, едва се държах на нозете си. Само с бинокъл успях да забележа, че наистина в далечината израстваха палми, хълмове тичаха към брега, стори ми се, че долавям и ромолене на шумящи потоци. Дори дочувах гласове на хора… Явно, хванала ме е жълта треска и ме тресе не от днеска.

Ваше величество, бяхме стигнали до остров Иди Доди, населен с ниски на ръст диваци. Сигурно и умът им не беше много висок, защото вършеха само едно — танцуваха. Усукваха се наляво и надясно, плезеха се като маймуни, чупеха ставите си, разглобяваха се, лягаха по гръб и ритаха нагоре с мръсните си крака. Дори не обърнаха внимание, че пристигаме, не спряха за минута. Трябваше двама наши моряци да хванат вожда им, да го изправят в нормално положение, да го укротят — вързахме го с корабно въже, — за да можем човешки да му обясним, че три дни не сме слагали залък в устата си, нито сме пили капка вода. Хвърлихме всичките топове кадифе в краката му, взехме да целуваме ръцете му. Дивакът даде знак и неговите вождове с танцова стъпка заминаха навътре в острова, с танци и викове се върнаха обратно, а след тях други диваци, като се кълчеха по най-отвратителен начин, носеха исканата храна, дадоха ни и десет овце и два овена. Попитахме дали можем да разменим и други наши стоки за джинджифил, канела, бахар — островът е пълен с такива храсти, — но вождът ни каза да го оставим на мира, че ето вече два часа как не бил танцувал и се чувствувал като схванат в кръста.

Пропуснах, ваше кралско величество, да спомена и за един малко по̀ друг мираж, който ни се видя, когато бяхме на границата на съновиденията. То беше след срещата ни с диваците от остров Тям Ам, от които мисля си, че ме хвана жълтата треска. Вярно, че не слизахме на брега и не се прегръщахме с тях — опазил ни бог, само като ги видях, веднага се разтреперах, треперя и сега.

Та когато вятърът ни отнесе на десетина мили от брега, капитан Ким извика от палубата:

— Чадър, чадър… виждам чадър.

— Къде е тоя чадър?

— Ето го, като точка на хоризонта!

— Присънило ти се е — каза мрачно отец Лопес. Нямаше вече сили да стои, камо ли да държи божия кръст. Повече не го видях в ръцете му.

— Не ми се е присънило. Виждам чадър… и някакъв сал.

Допълзях до палубата. Погледнах през моя бинокъл. Вярно: някакво шарено петно играеше пред очите ми, а под него две други петна — черно и бяло.

— Корабокрушенци са!

— Керкенезе — каза ми Ким, — не ми приличат на никакви корабокрушенци.

— А на какво приличат?

— Не знам на какво… но ми се струва, че това са две момчета: ето, виждам го добре — едното е черно и държи в едната си ръка чадъра, а другото е бяло…

— Вятър работа — казах тогава.

— Не е вятър, защото вече и вятър няма!

И вярно, така беше утихнало, че корабът попадна в мъртъв дрейф. Шарената точка на хоризонта изчезна.

— Мираж е било! — потвърдих аз.

— Сън е това, не мираж. Някой сънува, господин де Керкаде!

… Тук, ваше кралско величество, ръката ми вече губи сили, перото се изплъзва от пръстите ми. Така ме тресе жълтата треска, че едва ли ще доживея до края на тоя божи ден… Ако някога този дневник доплува до вас, помнете с добра дума вашия покорен слуга Керкенез…

Тук явно ръката на корабния мореписец е изпуснала тръстиковото перо, без да може да напише фамилията си и благородното „де“. И за да не стане някакво недоразумение, ще кажа, че беше точно така. Не мина и час, когато капитан Ким влезе в каютата му и подпомогнат от двама моряци, го предаде на акулите, проточени като опашка на змей зад кораба. В кухнята готвачът Чер Пипер плачеше и не можеше да намери място къде да седне. Беше му дошло до сълзи от тия източни подправки.

— А какво стана с

чадъра на Господин Дръж Ми Чадъра

може да запита по-любознателният читател, който внимателно е следил големите премеждия и необикновеното пътешествие на Шегобишко по вода и суша с чадър?

И ще бъде напълно прав. Знае се вече, че Шегобишко плува за в къщи и че остави на един негърски остров своя верен приятел Господин Дръж Ми Чадъра. Белия слон продължава да бие училищния звънец на остров Сулуан. А никъде не се спомена кой държи сега чадъра на Господин Дръж Ми Чадъра!

Но трябва да бъдем справедливи. Тези деца, които усещат глад — не може непрекъснато да се чете, — да отидат в кухнята, да отворят шкафове и долапи и да опитат от всичко, каквото намерят там. А по-нетърпеливите да продължат четенето и добре да внимават, защото се бяха случили много нови чудесии и още имаше да се случват.

— А вярно ли е, че са видели чадъра като облак, засенчил Белия слон?

Спокойно, деца, търпение!

И с това може би ще се досетите за думите на най-великия от всички кралски съветници, който в началото на нашия разказ не поглади брадата си, не отпи от кафето, не смукна от лулата, а рече: „То е добродетел за слабия и украшение за силния.“

… Плува Шегобишко, лежи по гръб върху сала и гледа небето. Слънцето не пече така жарко. Мисли си: „Близо съм вече до дома. Може и сняг да е паднало там!“ Струва му се, че спи, но не вижда кораб. Капитанът го взема за корабокрушенец, изпраща му лодка, иска да го качи на палубата.

— Къде си тръгнал с тия десет бамбукови пръта — вика през корабната тръба… — За пръв път прибирам толкова малък корабокрушенец.

— Не съм корабокрушенец, а Шегобишко.

— Вижда се, че си шегобиец, щом си тръгнал така, но съм длъжен да те прибера. Нали ти викаше SOS.

— Не съм викал за помощ, а си мислех за снега.

— Слънчасал е — обръща се капитанът към двама моряци до него, — говори несвързано. Сняг в тоя екваториален пек! Я идете и го донесете, че някоя акула ще закуси с него.

— Не съм корабокрушенец! — упорствува той.

Двамата му надяват спасителен пояс и го влачат на буксир. Връзват го с корабно въже и така капитанът го извлича на палубата.

Шегобишко едва не ахва. Не е ли това капитанът Ким? Корабът е друг, а капитанът… „Да, той е“ — мисли Шегобишко и гледа надолу. „Ами ако сега ме познае!“

— Колко струва билетът? — пита изведнъж Шегобишко и гледа капитана право в очите.

— Ха-ха-ха — смее се капитан Ким, — гол сиромах, а горд!

— Не съм сиромах! Имам съкровище, по-голямо от това на Молук бей!

Нещо трепва в сърцето на капитана. Вика корабния готвач… А той — Чер Пипер. И го пита:

— Познаваш ли това момче?

— Таз паламида ми е позната, но май че не съм го виждал.

— А не ти ли прилича на краля от Сулуан, който не ни допусна до брега?

„Сега ще ме познаят — изтръпна Шегобишко и погледна колко метра има до края на борда. — Около пет!“

— Колко струва билетът? — извика той, за да отвлече вниманието им. И двамата бяха втренчили очи в него.

Чер Пипер каза:

— Ако съм сигурен, че това е кралят-дете, ще го сготвя веднага с ким. Щяхме да изгинем, докато намерим друг остров след Сулуан. А и подправките ни се бяха свършили.

Поогледа го, обиколи отстрани и рече:

— Не, не е той… Всички деца си приличат.

„Сега ще проверя — изхитри се капитан Ким, — ще ми платиш за дяволъка си, кралю дяволити!“

— Искаш да пътуваш до в къщи, добре: билетът ти струва една шепа бисери.

Шегобишко бърка в джобовете си и хвърля в нозете им шепа бисери. Подът около тях побелява. Те се хващат за устата от изненада, викат ай, ой… но докато кажат ай, нещо цамбурва зад борда.

— Дръжте го, той е негодникът — вика капитан Ким.

— Ще го сготвя, на яхния ще го направя с чер пипер и дафинов лист! — крещи корабният готвач.

Но Шегобишко вече го няма. Лази по дъното на морето като дънолаз и ни кораб вижда вече, ни акули. Само подводни скали-рифове и корали, и някаква огромна пещера отсреща…

Някой вика:

— Сезам, отвори се!

Не се показва човешка ръка, а скалата се отмества. Шегобишко спира смаян: огромна трапеза, около нея — моряци, чиито лица е виждал по корабите. На средата на масата — чалма, голяма колкото възглавница. И голяма бяла брада, и две очи, които светят като бисери.

Уж ядат нещо, а когато се вглежда, Шегобишко изтръпва: ядат бисери, както гъските гълтат пясък.

Шегобишко се доближава до масата. Чака един от моряците да преглътне голямото зърно бисер, пита го:

— Кой е тоя в средата?

— Али Баба — преглъща и хълца морякът.

— А вие кои сте?

— Неговите четиридесет приятели.

Всичко това изчезва, Шегобишко е някъде далеч, нов глас лети към него:

— Ваше кралско величество, запазете спокойствие… Разбойниците са неизтребими. Те са навсякъде. Вари ги, печи ги — отново никнат като кукуряк.

Господин Дръж Ми Чадъра ли е това? Но нали той остана на един далечен остров. Бисерните миди сигурно вече са вързали и скоро ще ги берат.

Мирише му на емфие. Шегобишко е спокоен. Лулата на Кокосо Пали Лула има запаси за цял живот. Дори и да пропуши принц Кокосо, когато баща му предаде лулата си и го сложи като кралски изтърсак на трона.

Лети Шегобишко над морето — вече се е качил на самолет, — лети и не вярва: долу — острови, като зелени смарагди в морето. И на всеки остров по един юнак, но не с тюрбан, а с калпак. Изпратил ги е той да учат децата, да играят с тях, да отглеждат банани и бисери, а зададе ли се разбойник — кракът му да не стъпва на брега. Великани колкото Коломай — много. И Лилитуни има, но умни и добри…

Плава с кораб, летя със самолет, пътува с влак… И ето го — върви Шегобишко към къщи. Отстрани — децата са се наредили в шпалир. Искат да видят великия морешественик.

— Шегобишко, Шегобишко… — И не може изведнъж да разбере кой го вика по име.

— Гледайте, вижте… Шегобишко се върна!

— Гледайте, гледайте… — Едно момиче тича към него и го оглежда отблизо — нито едно копче няма на ризата.

Та това е Кокаска… Не, каква ти Кокаска, Ацилар е — бяла и хубава, приятелката му с това приказно име.

Шегобишко се хваща за ризата. Наистина тя е без копчета. И тогава си спомня за ножа на крал Кокосо Пали Лула, който му отряза всичките копчета — за спомен.

— И по-добре, че е така — вика друго дете, — сега никой не може да му каже копче!

Но какво е това? Сняг! Хубав и пухкав, какъвто вали само над Криволичи. Студено е. А от облаците падат снежинки — едри и прелестни, малки чадърчета от светлина.

Изведнъж една снежинка взе да расте, расте, става като малко пухкаво облаче, става бял облак, става чадър… А под него — Господин Дръж Ми Чадъра.

Шегобишко трие очите си и не вярва.

— Добре дошъл, приятелю! — вика той. — Вярвах аз, че някой ден ще ми дойдеш на гости. — Но че ще дойдеш така по риза, не можех да предположа. Това да не е екватора, не виждаш ли какъв е студ?

Децата стояха с ококорени от учудване очи. Някои от тях потръпваха от студ, като го гледаха само по риза и панталонки. Други казваха: „Бррр…“ И триеха ръцете си, да се стоплят.

Господин Дръж Ми Чадъра каза:

— Моля те, дръж ми чадъра!

Шегобишко пое чадъра и попита:

— Къде си тръгнал, мой черни братко, в тоя студ и мраз само по риза и с чадър?

— Нищо, нищо — отвръща Окей Окай, — предвидил съм всичко. Нося си ръкавици от заешка кожа.

Това „мой черни братко“ се втълпи в главата на Шегобишко. Струваше му се, че нещо не е точно така. Вгледа се по-добре и плесна с ръце:

— Та това е Попарко, приятелю мой, ти ли си?

— А кой друг може да бъде! Мигар ще допусна да извършиш някое приключение без мен.

— А защо беше толкова черен?

— Намазах се със сажди и катран… Опитай и ти и ще видиш какъв Окай ще станеш за окайване и за бой. Едва не ме напердашиха и затова избягах след тебе с кораба на великия пътешественик адмирал Джинджифил…

— Гледайте, гледайте…

Всички деца вдигнаха глави към небето. И какво да видят!

— Бял слон под чадър!

— Слон под чадър ли?

— Това да не е снежинка?

— Вятър работа, може ли един слон да бъде снежинка, когато слонът тежи пет тона!

— Може, може — ако снежинката е голяма, може!

— Ти, Ацилар, винаги се препираш — рече Попарко, — колкото по растеш, толкова по-препирна ставаш.

Белия слон се спусна точно край Шегобишко. Децата наоколо се разбягаха и се образува цяла поляна, бяла като самодивско хорище.

— За къде сте без мен — каза Белия слон и се засмя с бял весел смях: — Ха-ха, хо-хо, хайде да изиграем едно снежно хоро.

Шегобишко гледаше и не вярваше:

— Не, това не може да бъде!

— Може, Шегобишко, може… Биех училищния звънец на остров Сулуан, но мога ли цял живот само това да правя, а ти да играеш с Попарко и Ацилар край Криволичи, змии да хващаш, главите на змейове да късаш?

— И откъде взе тоя чадър?

— Откъде ли! Като гледаш, не виждаш ли? Събрах всички тюрбани, които беше навил Нави Вача, и аз си уших чадър. Не ми достигна само един пискюл, но хайде — от мене да мине. Вместо пискюл сложих на чадъра дръжка от бамбук и ето ме, отново сме заедно.

Слонът спря. Стъписа се. Помисли.

— Чакай, чакай — нещо си спомни той (слоновете трудно си спомнят), когато летях насам, ме настигна една бърза телеграма. Като пикирах с чадъра над нея, успях да прочета, че е за теб. Ето я, нанизах я на левия си зъб.

Шегобишко прочете: „… И всяка сутрин да закусваш със сандвич. Лорд Сандвич, велик пътешественик.“

Някакъв глас го стресна. Обърна се. Кой говореше за него!

— И стига с тия сандвичи, че му втръснаха всяка сутрин!

Баба Кута се караше на дядо му:

— Сандвич, та сандвич… Може ли цял живот да се живее със сандвичи? Колко пъти те моля — Тошо, иди до бакалницата, иди бе, човек… купи джинджифил, чер пипер и няколко пакетчета ким… Нали знаеш какъв манджия е Шегобишко, не вкусва нищо без тях.

Стори му се, че е в просъница. Но чуваше същия глас:

— И вземи да изтупаш тоя килим… Откакто баща му го донесе от Индия, не си го тупал.

— Е, и какво! — обади се дядо Тошо.

— Това не е вече бял слон на него…

— Е, а какво?

— Зебра…

— Ми така е, щом Шегобишко ходи с кални обувки по него.

Отвори очи. Това не беше сън. Удари се по главата, за да разбере, че не сънува. Беше буден. А пред леглото му лежеше килимът с белия слон, равен и плосък като дъска.

— Кой ли те е сплескал тъй, приятелю? — наведе се Шегобишко и му стана тъжно. — Или може би съм те измислил?

— Не, Шегобишко, аз съм истински слон… Твоят Бял слон, който те спаси от птицата Хар… Сега е твой ред… Дойде ми до гуша да ме тъпчат! — И като помисли малко, помоли: — Сега е твой ред да ме спасиш.

— Как? Мой бели братко?

— Като ме върнеш във времето…

Белия слон се задъхваше. Искаше много неща да каже, но имаше сили за малко.

— В кое време?

— В моето… Навий килима!

На Шегобишко му стана още по-мъчно. Но когато го молеше един приятел, не можеше да не изпълни желанието му.

Нави килима на руло. Отвори прозореца. Навън продължаваше да вали сняг. Започна да изтърсва килима. Замижа… не можеше да гледа как неговият бял приятел си отива. Завинаги.

Отвори очите си. Белия слон се носеше между белите снежинки. Летеше към времето на приказките.

Старият индийски килим лежеше на пода. Нещо белееше някъде по средата на стаята, приличаше на слон… Но това беше само сянката на краля на джунглата.

Толкова стъпки бяха преминали през него, че той вече нямаше сили да говори с Шегобишко.