John Galsworthy
The First and the Last

Джон Голсуърти
Първите и последните

I

It was a dark room at that hour of six in the evening, when just the single oil reading-lamp under its green shade let fall a dapple of light over the Turkey carpet; over the covers of books taken out of the bookshelves, and the open pages of the one selected; over the deep blue and gold of the coffee service on the little old stool with its Oriental embroidery. Very dark in the winter, with drawn curtains, many rows of leather-bound volumes, oak-panelled walls and ceiling. So large, too, that the lighted spot before the fire where he sat was just an oasis. But that was what Keith Darrant liked, after his day’s work—the hard early morning study of his “cases,” the fret and strain of the day in court; it was his rest, these two hours before dinner, with books, coffee, a pipe, and sometimes a nap. In red Turkish slippers and his old brown velvet coat, he was well suited to that framing of glow and darkness. A painter would have seized avidly on his clear-cut, yellowish face, with its black eyebrows twisting up over eyes—grey or brown, one could hardly tell, and its dark grizzling hair still plentiful, in spite of those daily hours of wig. He seldom thought of his work while he sat there, throwing off with practised ease the strain of that long attention to the multiple threads of argument and evidence to be disentangled—work profoundly interesting, as a rule, to his clear intellect, trained to almost instinctive rejection of all but the essential, to selection of what was legally vital out of the mass of confused tactical and human detail presented to his scrutiny; yet sometimes tedious and wearing. As for instance to-day, when he had suspected his client of perjury, and was almost convinced that he must throw up his brief. He had disliked the weak-looking, white-faced fellow from the first, and his nervous, shifty answers, his prominent startled eyes—a type too common in these days of canting tolerations and weak humanitarianism; no good, no good!

Of the three books he had taken down, a Volume of Voltaire—curious fascination that Frenchman had, for all his destructive irony!—a volume of Burton’s travels, and Stevenson’s “New Arabian Nights,” he had pitched upon the last. He felt, that evening, the want of something sedative, a desire to rest from thought of any kind. The court had been crowded, stuffy; the air, as he walked home, soft, sou’-westerly, charged with coming moisture, no quality of vigour in it; he felt relaxed, tired, even nervy, and for once the loneliness of his house seemed strange and comfortless.

Lowering the lamp, he turned his face towards the fire. Perhaps he would get a sleep before that boring dinner at the Tellasson’s. He wished it were vacation, and Maisie back from school. A widower for many years, he had lost the habit of a woman about him; yet to-night he had a positive yearning for the society of his young daughter, with her quick ways, and bright, dark eyes. Curious what perpetual need of a woman some men had! His brother Laurence—wasted—all through women—atrophy of willpower! A man on the edge of things; living from hand to mouth; his gifts all down at heel! One would have thought the Scottish strain might have saved him; and yet, when a Scotsman did begin to go downhill, who could go faster? Curious that their mother’s blood should have worked so differently in her two sons. He himself had always felt he owed all his success to it.

His thoughts went off at a tangent to a certain issue troubling his legal conscience. He had not wavered in the usual assumption of omniscience, but he was by no means sure that he had given right advice. Well! Without that power to decide and hold to decision in spite of misgiving, one would never have been fit for one’s position at the Bar, never have been fit for anything. The longer he lived, the more certain he became of the prime necessity of virile and decisive action in all the affairs of life. A word and a blow—and the blow first! Doubts, hesitations, sentiment the muling and puking of this twilight age—! And there welled up on his handsome face a smile that was almost devilish—the tricks of firelight are so many! It faded again in sheer drowsiness; he slept....

He woke with a start, having a feeling of something out beyond the light, and without turning his head said: “What’s that?” There came a sound as if somebody had caught his breath. He turned up the lamp.

“Who’s there?”

A voice over by the door answered:

“Only I—Larry.”

Something in the tone, or perhaps just being startled out of sleep like this, made him shiver. He said:

“I was asleep. Come in!”

It was noticeable that he did not get up, or even turn his head, now that he knew who it was, but waited, his half-closed eyes fixed on the fire, for his brother to come forward. A visit from Laurence was not an unmixed blessing. He could hear him breathing, and became conscious of a scent of whisky. Why could not the fellow at least abstain when he was coming here! It was so childish, so lacking in any sense of proportion or of decency! And he said sharply:

“Well, Larry, what is it?”

It was always something. He often wondered at the strength of that sense of trusteeship, which kept him still tolerant of the troubles, amenable to the petitions of this brother of his; or was it just “blood” feeling, a Highland sense of loyalty to kith and kin; an old-time quality which judgment and half his instincts told him was weakness but which, in spite of all, bound him to the distressful fellow? Was he drunk now, that he kept lurking out there by the door? And he said less sharply:

“Why don’t you come and sit down?”

He was coming now, avoiding the light, skirting along the walls just beyond the radiance of the lamp, his feet and legs to the waist brightly lighted, but his face disintegrated in shadow, like the face of a dark ghost.

“Are you ill, man?”

Still no answer, save a shake of that head, and the passing up of a hand, out of the light, to the ghostly forehead under the dishevelled hair. The scent of whisky was stronger now; and Keith thought:

‘He really is drunk. Nice thing for the new butler to see! If he can’t behave—’

The figure against the wall heaved a sigh—so truly from an overburdened heart that Keith was conscious with a certain dismay of not having yet fathomed the cause of this uncanny silence. He got up, and, back to the fire, said with a brutality born of nerves rather than design:

“What is it, man? Have you committed a murder, that you stand there dumb as a fish?”

For a second no answer at all, not even of breathing; then, just the whisper:

“Yes.”

The sense of unreality which so helps one at moments of disaster enabled Keith to say vigorously:

“By Jove! You have been drinking!”

But it passed at once into deadly apprehension.

“What do you mean? Come here, where I can see you. What’s the matter with you, Larry?”

With a sudden lurch and dive, his brother left the shelter of the shadow, and sank into a chair in the circle of light. And another long, broken sigh escaped him.

“There’s nothing the matter with me, Keith! It’s true!”

Keith stepped quickly forward, and stared down into his brother’s face; and instantly he saw that it was true. No one could have simulated the look in those eyes—of horrified wonder, as if they would never again get on terms with the face to which they belonged. To see them squeezed the heart-only real misery could look like that. Then that sudden pity became angry bewilderment.

“What in God’s name is this nonsense?”

But it was significant that he lowered his voice; went over to the door, too, to see if it were shut. Laurence had drawn his chair forward, huddling over the fire—a thin figure, a worn, high-cheekboned face with deep-sunk blue eyes, and wavy hair all ruffled, a face that still had a certain beauty. Putting a hand on that lean shoulder, Keith said:

“Come, Larry! Pull yourself together, and drop exaggeration.”

“It’s true; I tell you; I’ve killed a man.”

The noisy violence of that outburst acted like a douche. What was the fellow about—shouting out such words! But suddenly Laurence lifted his hands and wrung them. The gesture was so utterly painful that it drew a quiver from Keith’s face.

“Why did you come here,” he said, “and tell me this?”

Larry’s face was really unearthly sometimes, such strange gleams passed up on to it!

“Whom else should I tell? I came to know what I’m to do, Keith? Give myself up, or what?”

At that sudden introduction of the practical Keith felt his heart twitch. Was it then as real as all that? But he said, very quietly:

“Just tell me—How did it come about, this—affair?”

That question linked the dark, gruesome, fantastic nightmare on to actuality.

“When did it happen?”

“Last night.”

In Larry’s face there was—there had always been—something childishly truthful. He would never stand a chance in court! And Keith said:

“How? Where? You’d better tell me quietly from the beginning. Drink this coffee; it’ll clear your head.”

Laurence took the little blue cup and drained it.

“Yes,” he said. “It’s like this, Keith. There’s a girl I’ve known for some months now—”

Women! And Keith said between his teeth: “Well?”

“Her father was a Pole who died over here when she was sixteen, and left her all alone. A man called Walenn, a mongrel American, living in the same house, married her, or pretended to—she’s very pretty, Keith—he left her with a baby six months old, and another coming. That one died, and she did nearly. Then she starved till another fellow took her on. She lived with him two years; then Walenn turned up again, and made her go back to him. The brute used to beat her black and blue, all for nothing. Then he left her again. When I met her she’d lost her elder child, too, and was taking anybody who came along.”

He suddenly looked up into Keith’s face.

“But I’ve never met a sweeter woman, nor a truer, that I swear. Woman! She’s only twenty now! When I went to her last night, that brute—that Walenn—had found her out again; and when he came for me, swaggering and bullying—Look!”—he touched a dark mark on his forehead—“I took his throat in my hands, and when I let go—”

“Yes?”

“Dead. I never knew till afterwards that she was hanging on to him behind.”

Again he made that gesture-wringing his hands.

In a hard voice Keith said:

“What did you do then?”

“We sat by it a long time. Then I carried it on my back down the street, round a corner to an archway.”

“How far?”

“About fifty yards.”

“Was anyone—did anyone see?”

“No.”

“What time?”

“Three.”

“And then?”

“Went back to her.”

“Why—in Heaven’s name?”

“She was lonely and afraid; so was I, Keith.”

“Where is this place?”

“Forty-two, Borrow Street, Soho.”

“And the archway?”

“Corner of Glove Lane.”

“Good God! Why—I saw it in the paper!”

And seizing the journal that lay on his bureau, Keith read again that paragraph: “The body of a man was found this morning under an archway in Glove Lane, Soho. From marks about the throat grave suspicions of foul play are entertained. The body had apparently been robbed, and nothing was discovered leading to identification.”

It was real earnest, then. Murder! His own brother! He faced round and said:

“You saw this in the paper, and dreamed it. Understand—you dreamed it!”

The wistful answer came:

“If only I had, Keith—if only I had!”

In his turn, Keith very nearly wrung his hands.

“Did you take anything from the—body?”

“This dropped while we were struggling.”

It was an empty envelope with a South American post-mark addressed: “Patrick Walenn, Simon’s Hotel, Farrier Street, London.” Again with that twitching in his heart, Keith said:

“Put it in the fire.”

Then suddenly he stooped to pluck it out. By that command—he had—identified himself with this—this—But he did not pluck it out. It blackened, writhed, and vanished. And once more he said:

“What in God’s name made you come here and tell me?”

“You know about these things. I didn’t mean to kill him. I love the girl. What shall I do, Keith?

“Simple! How simple! To ask what he was to do! It was like Larry! And he said:

“You were not seen, you think?” “It’s a dark street. There was no one about.”

“When did you leave this girl the second time?”

“About seven o’clock.”

“Where did you go?”

“To my rooms.”

“In Fitzroy Street?”

“Yes.”

“Did anyone see you come in?”

“No.”

“What have you done since?”

“Sat there.”

“Not been out?”

“No.”

“Not seen the girl?”

“No.”

“You don’t know, then, what she’s done since?”

“No.”

“Would she give you away?”

“Never.”

“Would she give herself away—hysteria?”

“No.”

“Who knows of your relations with her?”

“No one.”

“No one?”

“I don’t know who should, Keith.”

“Did anyone see you going in last night, when you first went to her?”

“No. She lives on the ground floor. I’ve got keys.”

“Give them to me. What else have you that connects you with her?”

“Nothing.”

“In your rooms?”

“No.”

“No photographs. No letters?”

“No.”

“Be careful.”

“Nothing.”

“No one saw you going back to her the second time?”

“No.”

“No one saw you leave her in the morning?”

“No.”

“You were fortunate. Sit down again, man. I must think.”

Think! Think out this accursed thing—so beyond all thought, and all belief. But he could not think. Not a coherent thought would come. And he began again:

“Was it his first reappearance with her?”

“Yes.”

“She told you so?”

“Yes.”

“How did he find out where she was?”

“I don’t know.”

“How drunk were you?”

“I was not drunk.”

“How much had you drunk?”

“About two bottles of claret—nothing.”

“You say you didn’t mean to kill him?”

“No-God knows!”

“That’s something.”

“What made you choose the arch?”

“It was the first dark place.”

“Did his face look as if he had been strangled?”

“Don’t!”

“Did it?”

“Yes.”

“Very disfigured?”

“Yes.”

“Did you look to see if his clothes were marked?”

“No.”

“Why not?”

“Why not? My God! If you had done it!”

“You say he was disfigured. Would he be recognisable?”

“I don’t know.”

“When she lived with him last—where was that?”

“I don’t know for certain. Pimlico, I think.”

“Not Soho?”

“No.”

“How long has she been at the Soho place?”

“Nearly a year.”

“Always the same rooms?”

“Yes.”

“Is there anyone living in that house or street who would be likely to know her as his wife?”

“I don’t think so.”

“What was he?”

“I should think he was a professional ‘bully.’”

“I see. Spending most of his time abroad, then?”

“Yes.”

“Do you know if he was known to the police?”

“I haven’t heard of it.”

“Now, listen, Larry. When you leave here go straight home, and don’t go out till I come to you, to-morrow morning. Promise that!”

“I promise.”

“I’ve got a dinner engagement. I’ll think this out. Don’t drink. Don’t talk! Pull yourself together.”

“Don’t keep me longer than you can help, Keith!”

That white face, those eyes, that shaking hand! With a twinge of pity in the midst of all the turbulence of his revolt, and fear, and disgust Keith put his hand on his brother’s shoulder, and said:

“Courage!”

And suddenly he thought: ‘My God! Courage! I shall want it all myself!’

II

Laurence Darrant, leaving his brother’s house in the Adelphi, walked northwards, rapidly, slowly, rapidly again. For, if there are men who by force of will do one thing only at a time, there are men who from lack of will do now one thing, now another; with equal intensity. To such natures, to be gripped by the Nemesis which attends the lack of self-control is no reason for being more self-controlled. Rather does it foster their pet feeling: “What matter? To-morrow we die!” The effort of will required to go to Keith had relieved, exhausted and exasperated him. In accordance with those three feelings was the progress of his walk. He started from the door with the fixed resolve to go home and stay there quietly till Keith came. He was in Keith’s hands, Keith would know what was to be done. But he had not gone three hundred yards before he felt so utterly weary, body and soul, that if he had but had a pistol in his pocket he would have shot himself in the street. Not even the thought of the girl—this young unfortunate with her strange devotion, who had kept him straight these last five months, who had roused in him a depth of feeling he had never known before—would have availed against that sudden black defection. Why go on—a waif at the mercy of his own nature, a straw blown here and there by every gust which rose in him? Why not have done with it for ever, and take it out in sleep?

He was approaching the fatal street, where he and the girl, that early morning, had spent the hours clutched together, trying in the refuge of love to forget for a moment their horror and fear. Should he go in? He had promised Keith not to. Why had he promised? He caught sight of himself in a chemist’s lighted window. Miserable, shadowy brute! And he remembered suddenly a dog he had picked up once in the streets of Pera, a black-and-white creature—different from the other dogs, not one of their breed, a pariah of pariahs, who had strayed there somehow. He had taken it home to the house where he was staying, contrary to all custom of the country; had got fond of it; had shot it himself, sooner than leave it behind again to the mercies of its own kind in the streets. Twelve years ago! And those sleevelinks made of little Turkish coins he had brought back for the girl at the hairdresser’s in Chancery Lane where he used to get shaved—pretty creature, like a wild rose. He had asked of her a kiss for payment. What queer emotion when she put her face forward to his lips—a sort of passionate tenderness and shame, at the softness and warmth of that flushed cheek, at her beauty and trustful gratitude. She would soon have given herself to him—that one! He had never gone there again! And to this day he did not know why he had abstained; to this day he did not know whether he were glad or sorry not to have plucked that rose. He must surely have been very different then! Queer business, life—queer, queer business!—to go through it never knowing what you would do next. Ah! to be like Keith, steady, buttoned-up in success; a brass pot, a pillar of society! Once, as a boy, he had been within an ace of killing Keith, for sneering at him. Once in Southern Italy he had been near killing a driver who was flogging his horse. And now, that dark-faced, swinish bully who had ruined the girl he had grown to love—he had done it! Killed him! Killed a man!

He who did not want to hurt a fly. The chemist’s window comforted him with the sudden thought that he had at home that which made him safe, in case they should arrest him. He would never again go out without some of those little white tablets sewn into the lining of his coat. Restful, even exhilarating thought! They said a man should not take his own life. Let them taste horror—those glib citizens! Let them live as that girl had lived, as millions lived all the world over, under their canting dogmas! A man might rather even take his life than watch their cursed inhumanities.

He went into the chemist’s for a bromide; and, while the man was mixing it, stood resting one foot like a tired horse. The “life” he had squeezed out of that fellow! After all, a billion living creatures gave up life each day, had it squeezed out of them, mostly. And perhaps not one a day deserved death so much as that loathly fellow. Life! a breath—aflame! Nothing! Why, then, this icy clutching at his heart?

The chemist brought the draught.

“Not sleeping, sir?”

“No.”

The man’s eyes seemed to say: ‘Yes! Burning the candle at both ends—I know!’ Odd life, a chemist’s; pills and powders all day long, to hold the machinery of men together! Devilish odd trade!

In going out he caught the reflection of his face in a mirror; it seemed too good altogether for a man who had committed murder. There was a sort of brightness underneath, an amiability lurking about its shadows; how—how could it be the face of a man who had done what he had done? His head felt lighter now, his feet lighter; he walked rapidly again.

Curious feeling of relief and oppression all at once! Frightful—to long for company, for talk, for distraction; and—to be afraid of it! The girl—the girl and Keith were now the only persons who would not give him that feeling of dread. And, of those two—Keith was not...! Who could consort with one who was never wrong, a successful, righteous fellow; a chap built so that he knew nothing about himself, wanted to know nothing, a chap all solid actions? To be a quicksand swallowing up one’s own resolutions was bad enough! But to be like Keith—all willpower, marching along, treading down his own feelings and weaknesses! No! One could not make a comrade of a man like Keith, even if he were one’s brother? The only creature in all the world was the girl. She alone knew and felt what he was feeling; would put up with him and love him whatever he did, or was done to him. He stopped and took shelter in a doorway, to light a cigarette. He had suddenly a fearful wish to pass the archway where he had placed the body; a fearful wish that had no sense, no end in view, no anything; just an insensate craving to see the dark place again. He crossed Borrow Street to the little lane. There was only one person visible, a man on the far side with his shoulders hunched against the wind; a short, dark figure which crossed and came towards him in the flickering lamplight. What a face! Yellow, ravaged, clothed almost to the eyes in a stubbly greyish growth of beard, with blackish teeth, and haunting bloodshot eyes. And what a figure of rags—one shoulder higher than the other, one leg a little lame, and thin! A surge of feeling came up in Laurence for this creature, more unfortunate than himself. There were lower depths than his!

“Well, brother,” he said, “you don’t look too prosperous!”

The smile which gleamed out on the man’s face seemed as unlikely as a smile on a scarecrow.

“Prosperity doesn’t come my way,” he said in a rusty voice. “I’m a failure—always been a failure. And yet you wouldn’t think it, would you?—I was a minister of religion once.”

Laurence held out a shilling. But the man shook his head.

“Keep your money,” he said. “I’ve got more than you to-day, I daresay. But thank you for taking a little interest. That’s worth more than money to a man that’s down.”

“You’re right.”

“Yes,” the rusty voice went on; “I’d as soon die as go on living as I do. And now I’ve lost my self-respect. Often wondered how long a starving man could go without losing his self-respect. Not so very long. You take my word for that.” And without the slightest change in the monotony of that creaking voice he added:

“Did you read of the murder? Just here. I’ve been looking at the place.”

The words: ‘So have I!’ leaped up to Laurence’s lips; he choked them down with a sort of terror.

“I wish you better luck,” he said. “Goodnight!” and hurried away. A sort of ghastly laughter was forcing its way up in his throat. Was everyone talking of the murder he had committed? Even the very scarecrows?

III

There are some natures so constituted that, due to be hung at ten o’clock, they will play chess at eight. Such men invariably rise. They make especially good bishops, editors, judges, impresarios, Prime ministers, money-lenders, and generals; in fact, fill with exceptional credit any position of power over their fellow-men. They have spiritual cold storage, in which are preserved their nervous systems. In such men there is little or none of that fluid sense and continuity of feeling known under those vague terms, speculation, poetry, philosophy. Men of facts and of decision switching imagination on and off at will, subordinating sentiment to reason... one does not think of them when watching wind ripple over cornfields, or swallows flying.

Keith Darrant had need for being of that breed during his dinner at the Tellassons. It was just eleven when he issued from the big house in Portland Place and refrained from taking a cab. He wanted to walk that he might better think. What crude and wanton irony there was in his situation! To have been made father-confessor to a murderer, he—well on towards a judgeship! With his contempt for the kind of weakness which landed men in such abysses, he felt it all so sordid, so “impossible,” that he could hardly bring his mind to bear on it at all. And yet he must, because of two powerful instincts—self-preservation and blood-loyalty.

The wind had still the sapping softness of the afternoon, but rain had held off so far. It was warm, and he unbuttoned his fur overcoat. The nature of his thoughts deepened the dark austerity of his face, whose thin, well-cut lips were always pressing together, as if, by meeting, to dispose of each thought as it came up. He moved along the crowded pavements glumly. That air of festive conspiracy which drops with the darkness on to lighted streets, galled him. He turned off on a darker route.

This ghastly business! Convinced of its reality, he yet could not see it. The thing existed in his mind, not as a picture, but as a piece of irrefutable evidence. Larry had not meant to do it, of course. But it was murder, all the same. Men like Larry—weak, impulsive, sentimental, introspective creatures—did they ever mean what they did? This man, this Walenn, was, by all accounts, better dead than alive; no need to waste a thought on him! But, crime—the ugliness—Justice unsatisfied! Crime concealed—and his own share in the concealment! And yet—brother to brother! Surely no one could demand action from him! It was only a question of what he was going to advise Larry to do. To keep silent, and disappear? Had that a chance of success? Perhaps if the answers to his questions had been correct. But this girl! Suppose the dead man’s relationship to her were ferreted out, could she be relied on not to endanger Larry? These women were all the same, unstable as water, emotional, shiftless pests of society. Then, too, a crime untracked, dogging all his brother’s after life; a secret following him wherever he might vanish to; hanging over him, watching for some drunken moment, to slip out of his lips. It was bad to think of. A clean breast of it? But his heart twitched within him. “Brother of Mr. Keith Darrant, the well-known King’s Counsel”—visiting a woman of the town, strangling with his bare hands the woman’s husband! No intention to murder, but—a dead man! A dead man carried out of the house, laid under a dark archway! Provocation! Recommended to mercy—penal servitude for life! Was that the advice he was going to give Larry to-morrow morning?

And he had a sudden vision of shaven men with clay-coloured features, run, as it were, to seed, as he had seen them once in Pentonville, when he had gone there to visit a prisoner. Larry! Whom, as a baby creature, he had watched straddling; whom, as a little fellow, he had fagged; whom he had seen through scrapes at college; to whom he had lent money time and again, and time and again admonished in his courses. Larry! Five years younger than himself; and committed to his charge by their mother when she died. To become for life one of those men with faces like diseased plants; with no hair but a bushy stubble; with arrows marked on their yellow clothes! Larry! One of those men herded like sheep; at the beck and call of common men! A gentleman, his own brother, to live that slave’s life, to be ordered here and there, year after year, day in, day out. Something snapped within him. He could not give that advice. Impossible! But if not, he must make sure of his ground, must verify, must know. This Glove Lane—this arch way? It would not be far from where he was that very moment. He looked for someone of whom to make enquiry. A policeman was standing at the corner, his stolid face illumined by a lamp; capable and watchful—an excellent officer, no doubt; but, turning his head away, Keith passed him without a word. Strange to feel that cold, uneasy feeling in presence of the law! A grim little driving home of what it all meant! Then, suddenly, he saw that the turning to his left was Borrow Street itself. He walked up one side, crossed over, and returned. He passed Number Forty-two, a small house with business names printed on the lifeless windows of the first and second floors; with dark curtained windows on the ground floor, or was there just a slink of light in one corner? Which way had Larry turned? Which way under that grisly burden? Fifty paces of this squalid street-narrow, and dark, and empty, thank heaven! Glove Lane! Here it was! A tiny runlet of a street. And here—! He had run right on to the arch, a brick bridge connecting two portions of a warehouse, and dark indeed.

“That’s right, gov’nor! That’s the place!” He needed all his self-control to turn leisurely to the speaker. “’Ere’s where they found the body—very spot leanin’ up ’ere. They ain’t got ’im yet. Lytest—me lord!”

It was a ragged boy holding out a tattered yellowish journal. His lynx eyes peered up from under lanky wisps of hair, and his voice had the proprietary note of one making “a corner” in his news. Keith took the paper and gave him twopence. He even found a sort of comfort in the young ghoul’s hanging about there; it meant that others besides himself had come morbidly to look. By the dim lamplight he read: “Glove Lane garrotting mystery. Nothing has yet been discovered of the murdered man’s identity; from the cut of his clothes he is supposed to be a foreigner.” The boy had vanished, and Keith saw the figure of a policeman coming slowly down this gutter of a street. A second’s hesitation, and he stood firm. Nothing obviously could have brought him here save this “mystery,” and he stayed quietly staring at the arch. The policeman moved up abreast. Keith saw that he was the one whom he had passed just now. He noted the cold offensive question die out of the man’s eyes when they caught the gleam of white shirt-front under the opened fur collar. And holding up the paper, he said:

“Is this where the man was found?”

“Yes, sir.”

“Still a mystery, I see?”

“Well, we can’t always go by the papers. But I don’t fancy they do know much about it, yet.”

“Dark spot. Do fellows sleep under here?”

The policeman nodded. “There’s not an arch in London where we don’t get ’em sometimes.”

“Nothing found on him—I think I read?”

“Not a copper. Pockets inside out. There’s some funny characters about this quarter. Greeks, Hitalians—all sorts.”

Queer sensation this, of being glad of a policeman’s confidential tone!

“Well, good-night!”

“Good-night, sir. Good-night!”

He looked back from Borrow Street. The policeman was still standing there holding up his lantern, so that its light fell into the archway, as if trying to read its secret.

Now that he had seen this dark, deserted spot, the chances seemed to him much better. “Pockets inside out!” Either Larry had had presence of mind to do a very clever thing, or someone had been at the body before the police found it. That was the more likely. A dead backwater of a place. At three o’clock—loneliest of all hours—Larry’s five minutes’ grim excursion to and fro might well have passed unseen! Now, it all depended on the girl; on whether Laurence had been seen coming to her or going away; on whether, if the man’s relationship to her were discovered, she could be relied on to say nothing. There was not a soul in Borrow Street now; hardly even a lighted window; and he took one of those rather desperate decisions only possible to men daily accustomed to the instant taking of responsibility. He would go to her, and see for himself. He came to the door of Forty-two, obviously one of those which are only shut at night, and tried the larger key. It fitted, and he was in a gas-lighted passage, with an oil-clothed floor, and a single door to his left. He stood there undecided. She must be made to understand that he knew everything. She must not be told more than that he was a friend of Larry’s. She must not be frightened, yet must be forced to give her very soul away. A hostile witness—not to be treated as hostile—a matter for delicate handling! But his knock was not answered.

Should he give up this nerve-racking, bizarre effort to come at a basis of judgment; go away, and just tell Laurence that he could not advise him? And then—what? Something must be done. He knocked again. Still no answer. And with that impatience of being thwarted, natural to him, and fostered to the full by the conditions of his life, he tried the other key. It worked, and he opened the door. Inside all was dark, but a voice from some way off, with a sort of breathless relief in its foreign tones, said:

“Oh! then it’s you, Larry! Why did you knock? I was so frightened. Turn up the light, dear. Come in!”

Feeling by the door for a switch in the pitch blackness he was conscious of arms round his neck, a warm thinly clad body pressed to his own; then withdrawn as quickly, with a gasp, and the most awful terror-stricken whisper:

“Oh! Who is it?”

With a glacial shiver down his own spine, Keith answered:

“A friend of Laurence. Don’t be frightened!”

There was such silence that he could hear a clock ticking, and the sound of his own hand passing over the surface of the wall, trying to find the switch. He found it, and in the light which leaped up he saw, stiffened against a dark curtain evidently screening off a bedroom, a girl standing, holding a long black coat together at her throat, so that her face with its pale brown hair, short and square-cut and curling up underneath, had an uncanny look of being detached from any body. Her face was so alabaster pale that the staring, startled eyes, dark blue or brown, and the faint rose of the parted lips, were like colour stainings on a white mask; and it had a strange delicacy, truth, and pathos, such as only suffering brings. Though not susceptible to aesthetic emotion, Keith was curiously affected. He said gently:

“You needn’t be afraid. I haven’t come to do you harm—quite the contrary. May I sit down and talk?” And, holding up the keys, he added: “Laurence wouldn’t have given me these, would he, if he hadn’t trusted me?”

Still she did not move, and he had the impression that he was looking at a spirit—a spirit startled out of its flesh. Nor at the moment did it seem in the least strange that he should conceive such an odd thought. He stared round the room—clean and tawdry, with its tarnished gilt mirror, marble-topped side-table, and plush-covered sofa. Twenty years and more since he had been in such a place. And he said:

“Won’t you sit down? I’m sorry to have startled you.”

But still she did not move, whispering:

“Who are you, please?”

And, moved suddenly beyond the realm of caution by the terror in that whisper, he answered:

“Larry’s brother.”

She uttered a little sigh of relief which went to Keith’s heart, and, still holding the dark coat together at her throat, came forward and sat down on the sofa. He could see that her feet, thrust into slippers, were bare; with her short hair, and those candid startled eyes, she looked like a tall child. He drew up a chair and said:

“You must forgive me coming at such an hour; he’s told me, you see.” He expected her to flinch and gasp; but she only clasped her hands together on her knees, and said:

“Yes?”

Then horror and discomfort rose up in him, afresh.

“An awful business!”

Her whisper echoed him:

“Yes, oh! yes! Awful—it is awful!”

And suddenly realising that the man must have fallen dead just where he was sitting, Keith became stock silent, staring at the floor.

“Yes,” she whispered; “Just there. I see him now always falling!”

How she said that! With what a strange gentle despair! In this girl of evil life, who had brought on them this tragedy, what was it which moved him to a sort of unwilling compassion?

“You look very young,” he said.

“I am twenty.”

“And you are fond of—my brother?”

“I would die for him.”

Impossible to mistake the tone of her voice, or the look in her eyes, true deep Slav eyes; dark brown, not blue as he had thought at first. It was a very pretty face—either her life had not eaten into it yet, or the suffering of these last hours had purged away those marks; or perhaps this devotion of hers to Larry. He felt strangely at sea, sitting there with this child of twenty; he, over forty, a man of the world, professionally used to every side of human nature. But he said, stammering a little:

“I—I have come to see how far you can save him. Listen, and just answer the questions I put to you.”

She raised her hands, squeezed them together, and murmured:

“Oh! I will answer anything.”

“This man, then—your—your husband—was he a bad man?”

“A dreadful man.”

“Before he came here last night, how long since you saw him?”

“Eighteen months.”

“Where did you live when you saw him last?”

“In Pimlico.”

“Does anybody about here know you as Mrs. Walenn?”

“No. When I came here, after my little girl died, I came to live a bad life. Nobody knows me at all. I am quite alone.”

“If they discover who he was, they will look for his wife?”

“I do not know. He did not let people think I was married to him. I was very young; he treated many, I think, like me.”

“Do you think he was known to the police?”

She shook her head. “He was very clever.”

“What is your name now?”

“Wanda Livinska.”

“Were you known by that name before you were married?”

“Wanda is my Christian name. Livinska—I just call myself.”

“I see; since you came here.”

“Yes.”

“Did my brother ever see this man before last night?”

“Never.”

“You had told him about his treatment of you?”

“Yes. And that man first went for him.”

“I saw the mark. Do you think anyone saw my brother come to you?”

“I do not know. He says not.”

“Can you tell if anyone saw him carrying the—the thing away?”

“No one in this street—I was looking.”

“Nor coming back?”

“No one.”

“Nor going out in the morning?”

“I do not think it.”

“Have you a servant?”

“Only a woman who comes at nine in the morning for an hour.”

“Does she know Larry?”

“No.”

“Friends, acquaintances?”

“No; I am very quiet. And since I knew your brother, I see no one. Nobody comes here but him for a long time now.”

“How long?”

“Five months.”

“Have you been out to-day?”

“No.”

“What have you been doing?”

“Crying.”

It was said with a certain dreadful simplicity, and pressing her hands together, she went on:

“He is in danger, because of me. I am so afraid for him.”

Holding up his hand to check that emotion, he said:

“Look at me!”

She fixed those dark eyes on him, and in her bare throat, from which the coat had fallen back, he could see her resolutely swallowing down her agitation.

“If the worst comes to the worst, and this man is traced to you, can you trust yourself not to give my brother away?”

Her eyes shone. She got up and went to the fireplace:

“Look! I have burned all the things he has given me—even his picture. Now I have nothing from him.”

Keith, too, got up.

“Good! One more question: Do the police know you, because—because of your life?”

She shook her head, looking at him intently, with those mournfully true eyes. And he felt a sort of shame.

“I was obliged to ask. Do you know where he lives?”

“Yes.”

“You must not go there. And he must not come to you, here.”

Her lips quivered; but she bowed her head. Suddenly he found her quite close to him, speaking almost in a whisper:

“Please do not take him from me altogether. I will be so careful. I will not do anything to hurt him; but if I cannot see him sometimes, I shall die. Please do not take him from me.” And catching his hand between her own, she pressed it desperately. It was several seconds before Keith said:

“Leave that to me. I will see him. I shall arrange. You must leave that to me.”

“But you will be kind?”

He felt her lips kissing his hand. And the soft moist touch sent a queer feeling through him, protective, yet just a little brutal, having in it a shiver of sensuality. He withdrew his hand. And as if warned that she had been too pressing, she recoiled humbly. But suddenly she turned, and stood absolutely rigid; then almost inaudibly whispered: “Listen! Someone out—out there!” And darting past him she turned out the light.

Almost at once came a knock on the door. He could feel—actually feel the terror of this girl beside him in the dark. And he, too, felt terror. Who could it be? No one came but Larry, she had said. Who else then could it be? Again came the knock, louder! He felt the breath of her whisper on his cheek: “If it is Larry! I must open.” He shrank back against the wall; heard her open the door and say faintly: “Yes. Please! Who?”

Light painted a thin moving line on the wall opposite, and a voice which Keith recognised answered:

“All right, miss. Your outer door’s open here. You ought to keep it shut after dark.”

God! That policeman! And it had been his own doing, not shutting the outer door behind him when he came in. He heard her say timidly in her foreign voice: “Thank you, sir!” the policeman’s retreating steps, the outer door being shut, and felt her close to him again. That something in her youth and strange prettiness which had touched and kept him gentle, no longer blunted the edge of his exasperation, now that he could not see her. They were all the same, these women; could not speak the truth! And he said brusquely:

“You told me they didn’t know you!”

Her voice answered like a sigh:

“I did not think they did, sir. It is so long I was not out in the town, not since I had Larry.”

The repulsion which all the time seethed deep in Keith welled up at those words. His brother—son of his mother, a gentleman—the property of this girl, bound to her, body and soul, by this unspeakable event! But she had turned up the light. Had she some intuition that darkness was against her? Yes, she was pretty with that soft face, colourless save for its lips and dark eyes, with that face somehow so touchingly, so unaccountably good, and like a child’s.

“I am going now,” he said. “Remember! He mustn’t come here; you mustn’t go to him. I shall see him to-morrow. If you are as fond of him as you say—take care, take care!”

She sighed out, “Yes! oh, yes!” and Keith went to the door. She was standing with her back to the wall, and to follow him she only moved her head—that dove-like face with all its life in eyes which seemed saying: ‘Look into us; nothing we hide; all—all is there!’

And he went out.

In the passage he paused before opening the outer door. He did not want to meet that policeman again; the fellow’s round should have taken him well out of the street by now, and turning the handle cautiously, he looked out. No one in sight. He stood a moment, wondering if he should turn to right or left, then briskly crossed the street. A voice to his right hand said:

“Good-night, sir.”

There in the shadow of a doorway the policeman was standing. The fellow must have seen him coming out! Utterly unable to restrain a start, and muttering “Goodnight!” Keith walked on rapidly.

He went full quarter of a mile before he lost that startled and uneasy feeling in sardonic exasperation that he, Keith Darrant, had been taken for a frequenter of a lady of the town. The whole thing—the whole thing!—a vile and disgusting business! His very mind felt dirty and breathless; his spirit, drawn out of sheath, had slowly to slide back before he could at all focus and readjust his reasoning faculty. Certainly, he had got the knowledge he wanted. There was less danger than he thought. That girl’s eyes! No mistaking her devotion. She would not give Larry away. Yes! Larry must clear out—South America—the East—it did not matter. But he felt no relief. The cheap, tawdry room had wrapped itself round his fancy with its atmosphere of murky love, with the feeling it inspired, of emotion caged within those yellowish walls and the red stuff of its furniture. That girl’s face! Devotion; truth, too, and beauty, rare and moving, in its setting of darkness and horror, in that nest of vice and of disorder!... The dark archway; the street arab, with his gleeful: “They ’ain’t got ’im yet!”; the feel of those bare arms round his neck; that whisper of horror in the darkness; above all, again, her child face looking into his, so truthful! And suddenly he stood quite still in the street. What in God’s name was he about? What grotesque juggling amongst shadows, what strange and ghastly eccentricity was all this? The forces of order and routine, all the actualities of his daily life, marched on him at that moment, and swept everything before them. It was a dream, a nightmare not real! It was ridiculous! That he—he should thus be bound up with things so black and bizarre!

He had come by now to the Strand, that street down which every day he moved to the Law Courts, to his daily work; his work so dignified and regular, so irreproachable, and solid. No! The thing was all a monstrous nightmare! It would go, if he fixed his mind on the familiar objects around, read the names on the shops, looked at the faces passing. Far down the thoroughfare he caught the outline of the old church, and beyond, the loom of the Law Courts themselves. The bell of a fire-engine sounded, and the horses came galloping by, with the shining metal, rattle of hoofs and hoarse shouting. Here was a sensation, real and harmless, dignified and customary! A woman flaunting round the corner looked up at him, and leered out: “Good-night!” Even that was customary, tolerable. Two policemen passed, supporting between them a man the worse for liquor, full of fight and expletives; the sight was soothing, an ordinary thing which brought passing annoyance, interest, disgust. It had begun to rain; he felt it on his face with pleasure—an actual thing, not eccentric, a thing which happened every day!

He began to cross the street. Cabs were going at furious speed now that the last omnibus had ceased to run; it distracted him to take this actual, ordinary risk run so often every day. During that crossing of the Strand, with the rain in his face and the cabs shooting past, he regained for the first time his assurance, shook off this unreal sense of being in the grip of something, and walked resolutely to the corner of his home turning. But passing into that darker stretch, he again stood still. A policeman had also turned into that street on the other side. Not—surely not! Absurd! They were all alike to look at—those fellows! Absurd! He walked on sharply, and let himself into his house. But on his way upstairs he could not for the life of him help raising a corner of a curtain and looking from the staircase window. The policeman was marching solemnly, about twenty-five yards away, paying apparently no attention to anything whatever.

IV

Keith woke at five o’clock, his usual hour, without remembrance. But the grisly shadow started up when he entered his study, where the lamp burned, and the fire shone, and the coffee was set ready, just as when yesterday afternoon Larry had stood out there against the wall. For a moment he fought against realisation; then, drinking off his coffee, sat down sullenly at the bureau to his customary three hours’ study of the day’s cases.

Not one word of his brief could he take in. It was all jumbled with murky images and apprehensions, and for full half an hour he suffered mental paralysis. Then the sheer necessity of knowing something of the case which he had to open at half-past ten that morning forced him to a concentration which never quite subdued the malaise at the bottom of his heart. Nevertheless, when he rose at half-past eight and went into the bathroom, he had earned his grim satisfaction in this victory of will-power. By half-past nine he must be at Larry’s. A boat left London for the Argentine to-morrow. If Larry was to get away at once, money must be arranged for. And then at breakfast he came on this paragraph in the paper:

“SOHO MURDER.

 

“Enquiry late last night established the fact that the Police have discovered the identity of the man found strangled yesterday morning under an archway in Glove Lane. An arrest has been made.”

By good fortune he had finished eating, for the words made him feel physically sick. At this very minute Larry might be locked up, waiting to be charged-might even have been arrested before his own visit to the girl last night. If Larry were arrested, she must be implicated. What, then, would be his own position? Idiot to go and look at that archway, to go and see the girl! Had that policeman really followed him home? Accessory after the fact! Keith Darrant, King’s Counsel, man of mark! He forced himself by an effort, which had something of the heroic, to drop this panicky feeling. Panic never did good. He must face it, and see. He refused even to hurry, calmly collected the papers wanted for the day, and attended to a letter or two, before he set out in a taxi-cab to Fitzroy Street.

Waiting outside there in the grey morning for his ring to be answered, he looked the very picture of a man who knew his mind, a man of resolution. But it needed all his will-power to ask without tremor: “Mr. Darrant in?” to hear without sign of any kind the answer: “He’s not up yet, sir.”

“Never mind; I’ll go in and see him. Mr. Keith Darrant.”

On his way to Laurence’s bedroom, in the midst of utter relief, he had the self-possession to think: ‘This arrest is the best thing that could have happened. It’ll keep their noses on a wrong scent till Larry’s got away. The girl must be sent off too, but not with him.’ Panic had ended in quite hardening his resolution. He entered the bedroom with a feeling of disgust. The fellow was lying there, his bare arms crossed behind his tousled head, staring at the ceiling, and smoking one of many cigarettes whose ends littered a chair beside him, whose sickly reek tainted the air. That pale face, with its jutting cheek-bones and chin, its hollow cheeks and blue eyes far sunk back—what a wreck of goodness!

He looked up at Keith through the haze of smoke and said quietly: “Well, brother, what’s the sentence? ‘Transportation for life, and then to be fined forty pounds?’”

The flippancy revolted Keith. It was Larry all over! Last night horrified and humble, this morning, “Don’t care” and feather-headed. He said sourly:

“Oh! You can joke about it now?”

Laurence turned his face to the wall.

“Must.”

Fatalism! How detestable were natures like that!

“I’ve been to see her,” he said.

“You?”

“Last night. She can be trusted.”

Laurence laughed.

“That I told you.”

“I had to see for myself. You must clear out at once, Larry. She can come out to you by the next boat; but you can’t go together. Have you any money?”

“No.”

“I can foot your expenses, and lend you a year’s income in advance. But it must be a clean cut; after you get out there your whereabouts must only be known to me.”

A long sigh answered him.

“You’re very good to me, Keith; you’ve always been very good. I don’t know why.”

Keith answered drily:

“Nor I. There’s a boat to the Argentine tomorrow. You’re in luck; they’ve made an arrest. It’s in the paper.”

“What?”

The cigarette end dropped, the thin pyjama’d figure writhed up and stood clutching at the bedrail.

“What?”

The disturbing thought flitted through Keith’s brain: ‘I was a fool. He takes it queerly; what now?’

Laurence passed his hand over his forehead, and sat down on the bed.

“I hadn’t thought of that,” he said; “It does me!”

Keith stared. In his relief that the arrested man was not Laurence, this had not occurred to him. What folly!

“Why?” he said quickly; “an innocent man’s in no danger. They always get the wrong man first. It’s a piece of luck, that’s all. It gives us time.”

How often had he not seen that expression on Larry’s face, wistful, questioning, as if trying to see the thing with his—Keith’s-eyes, trying to submit to better judgment? And he said, almost gently—

“Now, look here, Larry; this is too serious to trifle with. Don’t worry about that. Leave it to me. Just get ready to be off’. I’ll take your berth and make arrangements. Here’s some money for kit. I can come round between five and six, and let you know. Pull yourself together, man. As soon as the girl’s joined you out there, you’d better get across to Chile, the further the better. You must simply lose yourself: I must go now, if I’m to get to the Bank before I go down to the courts.” And looking very steadily at his brother, he added:

“Come! You’ve got to think of me in this matter as well as of yourself. No playing fast and loose with the arrangements. Understand?”

But still Larry gazed up at him with that wistful questioning, and not till he had repeated, “Understand?” did he receive “Yes” for answer.

Driving away, he thought: ‘Queer fellow! I don’t know him, shall never know him!’ and at once began to concentrate on the practical arrangements. At his bank he drew out L400; but waiting for the notes to be counted he suffered qualms. A clumsy way of doing things! If there had been more time! The thought: ‘Accessory after the fact!’ now infected everything. Notes were traceable. No other way of getting him away at once, though. One must take lesser risks to avoid greater. From the bank he drove to the office of the steamship line. He had told Larry he would book his passage. But that would not do! He must only ask anonymously if there were accommodation. Having discovered that there were vacant berths, he drove on to the Law Courts. If he could have taken a morning off, he would have gone down to the police court and seen them charge this man. But even that was not too safe, with a face so well known as his. What would come of this arrest? Nothing, surely! The police always took somebody up, to keep the public quiet. Then, suddenly, he had again the feeling that it was all a nightmare; Larry had never done it; the police had got the right man! But instantly the memory of the girl’s awe-stricken face, her figure huddling on the sofa, her words “I see him always falling!” came back. God! What a business!

He felt he had never been more clear-headed and forcible than that morning in court. When he came out for lunch he bought the most sensational of the evening papers. But it was yet too early for news, and he had to go back into court no whit wiser concerning the arrest. When at last he threw off wig and gown, and had got through a conference and other necessary work, he went out to Chancery Lane, buying a paper on the way. Then he hailed a cab, and drove once more to Fitzroy Street.

V

Laurence had remained sitting on his bed for many minutes. An innocent man in no danger! Keith had said it—the celebrated lawyer! Could he rely on that? Go out 8,000 miles, he and the girl, and leave a fellow-creature perhaps in mortal peril for an act committed by himself?

In the past night he had touched bottom, as he thought: become ready to face anything. When Keith came in he would without murmur have accepted the advice: “Give yourself up!” He was prepared to pitch away the end of his life as he pitched from him the fag-ends of his cigarettes. And the long sigh he had heaved, hearing of reprieve, had been only half relief. Then, with incredible swiftness there had rushed through him a feeling of unutterable joy and hope. Clean away—into a new country, a new life! The girl and he! Out there he wouldn’t care, would rejoice even to have squashed the life out of such a noisome beetle of a man. Out there! Under a new sun, where blood ran quicker than in this foggy land, and people took justice into their own hands. For it had been justice on that brute even though he had not meant to kill him. And then to hear of this arrest! They would be charging the man to-day. He could go and see the poor creature accused of the murder he himself had committed! And he laughed. Go and see how likely it was that they might hang a fellow-man in place of himself? He dressed, but too shaky to shave himself, went out to a barber’s shop. While there he read the news which Keith had seen. In this paper the name of the arrested man was given: “John Evan, no address.” To be brought up on the charge at Bow Street. Yes! He must go. Once, twice, three times he walked past the entrance of the court before at last he entered and screwed himself away among the tag and bobtail.

The court was crowded; and from the murmurs round he could tell that it was his particular case which had brought so many there. In a dazed way he watched charge after charge disposed of with lightning quickness. But were they never going to reach his business? And then suddenly he saw the little scarecrow man of last night advancing to the dock between two policemen, more ragged and miserable than ever by light of day, like some shaggy, wan, grey animal, surrounded by sleek hounds.

A sort of satisfied purr was rising all round; and with horror Laurence perceived that this—this was the man accused of what he himself had done—this queer, battered unfortunate to whom he had shown a passing friendliness. Then all feeling merged in the appalling interest of listening. The evidence was very short. Testimony of the hotel-keeper where Walenn had been staying, the identification of his body, and of a snake-shaped ring he had been wearing at dinner that evening. Testimony of a pawnbroker, that this same ring was pawned with him the first thing yesterday morning by the prisoner. Testimony of a policeman that he had noticed the man Evan several times in Glove Lane, and twice moved him on from sleeping under that arch. Testimony of another policeman that, when arrested at midnight, Evan had said: “Yes; I took the ring off his finger. I found him there dead.... I know I oughtn’t to have done it.... I’m an educated man; it was stupid to pawn the ring. I found him with his pockets turned inside out.”

Fascinating and terrible to sit staring at the man in whose place he should have been; to wonder when those small bright-grey bloodshot eyes would spy him out, and how he would meet that glance. Like a baited raccoon the little man stood, screwed back into a corner, mournful, cynical, fierce, with his ridged, obtuse yellow face, and his stubbly grey beard and hair, and his eyes wandering now and again amongst the crowd. But with all his might Laurence kept his face unmoved. Then came the word “Remanded”; and, more like a baited beast than ever, the man was led away.

Laurence sat on, a cold perspiration thick on his forehead. Someone else, then, had come on the body and turned the pockets inside out before John Evan took the ring. A man such as Walenn would not be out at night without money. Besides, if Evan had found money on the body he would never have run the risk of taking that ring. Yes, someone else had come on the body first. It was for that one to come forward, and prove that the ring was still on the dead man’s finger when he left him, and thus clear Evan. He clung to that thought; it seemed to make him less responsible for the little man’s position; to remove him and his own deed one step further back. If they found the person who had taken the money, it would prove Evan’s innocence. He came out of the court in a sort of trance. And a craving to get drunk attacked him. One could not go on like this without the relief of some oblivion. If he could only get drunk, keep drunk till this business was decided and he knew whether he must give himself up or no. He had now no fear at all of people suspecting him; only fear of himself—fear that he might go and give himself up. Now he could see the girl; the danger from that was as nothing compared with the danger from his own conscience. He had promised Keith not to see her. Keith had been decent and loyal to him—good old Keith! But he would never understand that this girl was now all he cared about in life; that he would rather be cut off from life itself than be cut off from her. Instead of becoming less and less, she was becoming more and more to him—experience strange and thrilling! Out of deep misery she had grown happy—through him; out of a sordid, shifting life recovered coherence and bloom, through devotion to him him, of all people in the world! It was a miracle. She demanded nothing of him, adored him, as no other woman ever had—it was this which had anchored his drifting barque; this—and her truthful mild intelligence, and that burning warmth of a woman, who, long treated by men as but a sack of sex, now loves at last.

And suddenly, mastering his craving to get drunk, he made towards Soho. He had been a fool to give those keys to Keith. She must have been frightened by his visit; and, perhaps, doubly miserable since, knowing nothing, imagining everything! Keith was sure to have terrified her. Poor little thing!

Down the street where he had stolen in the dark with the dead body on his back, he almost ran for the cover of her house. The door was opened to him before he knocked, her arms were round his neck, her lips pressed to his. The fire was out, as if she had been unable to remember to keep warm. A stool had been drawn to the window, and there she had evidently been sitting, like a bird in a cage, looking out into the grey street. Though she had been told that he was not to come, instinct had kept her there; or the pathetic, aching hope against hope which lovers never part with.

Now that he was there, her first thoughts were for his comfort. The fire was lighted. He must eat, drink, smoke. There was never in her doings any of the “I am doing this for you, but you ought to be doing that for me” which belongs to so many marriages, and liaisons. She was like a devoted slave, so in love with the chains that she never knew she wore them. And to Laurence, who had so little sense of property, this only served to deepen tenderness, and the hold she had on him. He had resolved not to tell her of the new danger he ran from his own conscience. But resolutions with him were but the opposites of what was sure to come; and at last the words:

“They’ve arrested someone,” escaped him.

From her face he knew she had grasped the danger at once; had divined it, perhaps, before he spoke. But she only twined her arms round him and kissed his lips. And he knew that she was begging him to put his love for her above his conscience. Who would ever have thought that he could feel as he did to this girl who had been in the arms of many! The stained and suffering past of a loved woman awakens in some men only chivalry; in others, more respectable, it rouses a tigerish itch, a rancorous jealousy of what in the past was given to others. Sometimes it will do both. When he had her in his arms he felt no remorse for killing the coarse, handsome brute who had ruined her. He savagely rejoiced in it. But when she laid her head in the hollow of his shoulder, turning to him her white face with the faint colour-staining on the parted lips, the cheeks, the eyelids; when her dark, wide-apart, brown eyes gazed up in the happiness of her abandonment—he felt only tenderness and protection.

He left her at five o’clock, and had not gone two streets’ length before the memory of the little grey vagabond, screwed back in the far corner of the dock like a baited raccoon, of his dreary, creaking voice, took possession of him again; and a kind of savagery mounted in his brain against a world where one could be so tortured without having meant harm to anyone.

At the door of his lodgings Keith was getting out of a cab. They went in together, but neither of them sat down; Keith standing with his back to the carefully shut door, Laurence with his back to the table, as if they knew there was a tug coming. And Keith said: “There’s room on that boat. Go down and book your berth before they shut. Here’s the money!”

“I’m going to stick it, Keith.”

Keith stepped forward, and put a roll of notes on the table.

“Now look here, Larry. I’ve read the police court proceedings. There’s nothing in that. Out of prison, or in prison for a few weeks, it’s all the same to a night-bird of that sort. Dismiss it from your mind—there’s not nearly enough evidence to convict. This gives you your chance. Take it like a man, and make a new life for yourself.”

Laurence smiled; but the smile had a touch of madness and a touch of malice. He took up the notes.

“Clear out, and save the honour of brother Keith. Put them back in your pocket, Keith, or I’ll put them in the fire. Come, take them!” And, crossing to the fire, he held them to the bars. “Take them, or in they go!”

Keith took back the notes.

“I’ve still got some kind of honour, Keith; if I clear out I shall have none, not the rag of any, left. It may be worth more to me than that—I can’t tell yet—I can’t tell.”

There was a long silence before Keith answered.

“I tell you you’re mistaken; no jury will convict. If they did, a judge would never hang on it. A ghoul who can rob a dead body ought to be in prison. What he did is worse than what you did, if you come to that!”

Laurence lifted his face.

“Judge not, brother,” he said; “the heart is a dark well.”

Keith’s yellowish face grew red and swollen, as though he were mastering the tickle of a bronchial cough.

“What are you going to do, then? I suppose I may ask you not to be entirely oblivious of our name; or is such a consideration unworthy of your honour?”

Laurence bent his head. The gesture said more clearly than words: ‘Don’t kick a man when he’s down!’

“I don’t know what I’m going to do—nothing at present. I’m awfully sorry, Keith; awfully sorry.”

Keith looked at him, and without another word went out.

VI

To any, save philosophers, reputation may be threatened almost as much by disgrace to name and family as by the disgrace of self. Keith’s instinct was always to deal actively with danger. But this blow, whether it fell on him by discovery or by confession, could not be countered. As blight falls on a rose from who knows where, the scandalous murk would light on him. No repulse possible! Not even a wriggling from under! Brother of a murderer hung or sent to penal servitude! His daughter niece to a murderer! His dead mother-a murderer’s mother! And to wait day after day, week after week, not knowing whether the blow would fall, was an extraordinarily atrocious penance, the injustice of which, to a man of rectitude, seemed daily the more monstrous.

The remand had produced evidence that the murdered man had been drinking heavily on the night of his death, and further evidence of the accused’s professional vagabondage and destitution; it was shown, too, that for some time the archway in Glove Lane had been his favourite night haunt. He had been committed for trial in January. This time, despite misgivings, Keith had attended the police court. To his great relief Larry was not there. But the policeman who had come up while he was looking at the archway, and given him afterwards that scare in the girl’s rooms, was chief witness to the way the accused man haunted Glove Lane. Though Keith held his silk hat high, he still had the uncomfortable feeling that the man had recognised him.

His conscience suffered few, if any, twinges for letting this man rest under the shadow of the murder. He genuinely believed that there was not evidence enough to convict; nor was it in him to appreciate the tortures of a vagabond shut up. The scamp deserved what he had got, for robbing a dead body; and in any case such a scarecrow was better off in prison than sleeping out under archways in December. Sentiment was foreign to Keith’s character, and his justice that of those who subordinate the fates of the weak and shiftless to the needful paramountcy of the strong and well established.

His daughter came back from school for the Christmas holidays. It was hard to look up from her bright eyes and rosy cheeks and see this shadow hanging above his calm and ordered life, as in a glowing room one’s eye may catch an impending patch of darkness drawn like a spider’s web across a corner of the ceiling.

On the afternoon of Christmas Eve they went, by her desire, to a church in Soho, where the Christmas Oratorio was being given; and coming away passed, by chance of a wrong turning, down Borrow Street. Ugh! How that startled moment, when the girl had pressed herself against him in the dark, and her terror-stricken whisper: “Oh! Who is it?” leaped out before him! Always that business—that ghastly business! After the trial he would have another try to get them both away. And he thrust his arm within his young daughter’s, hurrying her on, out of this street where shadows filled all the winter air.

But that evening when she had gone to bed he felt uncontrollably restless. He had not seen Larry for weeks. What was he about? What desperations were hatching in his disorderly brain? Was he very miserable; had he perhaps sunk into a stupor of debauchery? And the old feeling of protectiveness rose up in him; a warmth born of long ago Christmas Eves, when they had stockings hung out in the night stuffed by a Santa Claus, whose hand never failed to tuck them up, whose kiss was their nightly waft into sleep.

Stars were sparkling out there over the river; the sky frosty-clear, and black. Bells had not begun to ring as yet. And obeying an obscure, deep impulse, Keith wrapped himself once more into his fur coat, pulled a motoring cap over his eyes, and sallied forth.

In the Strand he took a cab to Fitzroy Street. There was no light in Larry’s windows, and on a card he saw the words “To Let.” Gone! Had he after all cleared out for good? But how-without money? And the girl? Bells were ringing now in the silent frostiness. Christmas Eve! And Keith thought: ‘If only this wretched business were off my mind! Monstrous that one should suffer for the faults of others!’

He took a route which led him past Borrow Street. Solitude brooded there, and he walked resolutely down on the far side, looking hard at the girl’s window. There was a light. The curtains just failed to meet, so that a thin gleam shone through. He crossed; and after glancing swiftly up and down, deliberately peered in.

He only stood there perhaps twenty seconds, but visual records gleaned in a moment sometimes outlast the visions of hours and days. The electric light was not burning; but, in the centre of the room the girl was kneeling in her nightgown before a little table on which were four lighted candles. Her arms were crossed on her breast; the candle-light shone on her fair cropped hair, on the profile of cheek and chin, on her bowed white neck. For a moment he thought her alone; then behind her saw his brother in a sleeping suit, leaning against the wall, with arms crossed, watching. It was the expression on his face which burned the whole thing in, so that always afterwards he was able to see that little scene—such an expression as could never have been on the face of one even faintly conscious that he was watched by any living thing on earth. The whole of Larry’s heart and feeling seemed to have come up out of him. Yearning, mockery, love, despair! The depth of his feeling for this girl, his stress of mind, fears, hopes; the flotsam good and evil of his soul, all transfigured there, exposed and unforgettable. The candle-light shone upward on to his face, twisted by the strangest smile; his eyes, darker and more wistful than mortal eyes should be, seemed to beseech and mock the white-clad girl, who, all unconscious, knelt without movement, like a carved figure of devotion. The words seemed coming from his lips: “Pray for us! Bravo! Yes! Pray for us!” And suddenly Keith saw her stretch out her arms, and lift her face with a look of ecstasy, and Laurence starting forward. What had she seen beyond the candle flames? It is the unexpected which invests visions with poignancy. Nothing more strange could Keith have seen in this nest of the murky and illicit. But in sheer panic lest he might be caught thus spying he drew back and hurried on.

So Larry was living there with her! When the moment came he could still find him.

Before going in, he stood full five minutes leaning on the terrace parapet before his house, gazing at the star-frosted sky, and the river cut by the trees into black pools, oiled over by gleams from the Embankment lamps. And, deep down, behind his mere thoughts, he ached-somehow, somewhere ached. Beyond the cage of all that he saw and heard and thought, he had perceived something he could not reach. But the night was cold, the bells silent, for it had struck twelve. Entering his house, he stole upstairs.

VII

If for Keith those six weeks before the Glove Lane murder trial came on were fraught with uneasiness and gloom, they were for Laurence almost the happiest since his youth. From the moment when he left his rooms and went to the girl’s to live, a kind of peace and exaltation took possession of him. Not by any effort of will did he throw off the nightmare hanging over him. Nor was he drugged by love. He was in a sort of spiritual catalepsy. In face of fate too powerful for his will, his turmoil, anxiety, and even restlessness had ceased; his life floated in the ether of “what must come, will.” Out of this catalepsy, his spirit sometimes fell headlong into black waters. In one such whirlpool he was struggling on the night of Christmas Eve. When the girl rose from her knees he asked her:

“What did you see?”

Pressing close to him, she drew him down on to the floor before the fire; and they sat, knees drawn up, hands clasped, like two children trying to see over the edge of the world.

“It was the Virgin I saw. She stood against the wall and smiled. We shall be happy soon.”

“When we die, Wanda,” he said, suddenly, “let it be together. We shall keep each other warm, out there.”

Huddling to him she whispered: “Yes, oh, yes! If you die, I could not go on living.”

It was this utter dependence on him, the feeling that he had rescued something, which gave him sense of anchorage. That, and his buried life in the retreat of these two rooms. Just for an hour in the morning, from nine to ten, the charwoman would come, but not another soul all day. They never went out together. He would stay in bed late, while Wanda bought what they needed for the day’s meals; lying on his back, hands clasped behind his head, recalling her face, the movements of her slim, rounded, supple figure, robing itself before his gaze; feeling again the kiss she had left on his lips, the gleam of her soft eyes, so strangely dark in so fair a face. In a sort of trance he would lie till she came back. Then get up to breakfast about noon off things which she had cooked, drinking coffee. In the afternoon he would go out alone and walk for hours, any where, so long as it was East. To the East there was always suffering to be seen, always that which soothed him with the feeling that he and his troubles were only a tiny part of trouble; that while so many other sorrowing and shadowy creatures lived he was not cut off. To go West was to encourage dejection. In the West all was like Keith, successful, immaculate, ordered, resolute. He would come back tired out, and sit watching her cook their little dinner. The evenings were given up to love. Queer trance of an existence, which both were afraid to break. No sign from her of wanting those excitements which girls who have lived her life, even for a few months, are supposed to need. She never asked him to take her anywhere; never, in word, deed, look, seemed anything but almost rapturously content. And yet he knew, and she knew, that they were only waiting to see whether Fate would turn her thumb down on them. In these days he did not drink. Out of his quarter’s money, when it came in, he had paid his debts—their expenses were very small. He never went to see Keith, never wrote to him, hardly thought of him. And from those dread apparitions—Walenn lying with the breath choked out of him, and the little grey, driven animal in the dock—he hid, as only a man can who must hide or be destroyed. But daily he bought a newspaper, and feverishly, furtively scanned its columns.

VIII

Coming out of the Law Courts on the afternoon of January 28th, at the triumphant end of a desperately fought will case, Keith saw on a poster the words: “Glove Lane Murder: Trial and Verdict”; and with a rush of dismay he thought: ‘Good God! I never looked at the paper this morning!’ The elation which had filled him a second before, the absorption he had felt for two days now in the case so hardly won, seemed suddenly quite sickeningly trivial. What on earth had he been doing to forget that horrible business even for an instant? He stood quite still on the crowded pavement, unable, really unable, to buy a paper. But his face was like a piece of iron when he did step forward and hold his penny out. There it was in the Stop Press! “Glove Lane Murder. The jury returned a verdict of Guilty. Sentence of death was passed.”

His first sensation was simple irritation. How had they come to commit such an imbecility? Monstrous! The evidence—! Then the futility of even reading the report, of even considering how they had come to record such a verdict struck him with savage suddenness. There it was, and nothing he could do or say would alter it; no condemnation of this idiotic verdict would help reverse it. The situation was desperate, indeed! That five minutes’ walk from the Law Courts to his chambers was the longest he had ever taken.

Men of decided character little know beforehand what they will do in certain contingencies. For the imaginations of decided people do not endow mere contingencies with sufficient actuality. Keith had never really settled what he was going to do if this man were condemned. Often in those past weeks he had said to himself: “Of course, if they bring him in guilty, that’s another thing!” But, now that they had, he was beset by exactly the same old arguments and feelings, the same instincts of loyalty and protection towards Laurence and himself, intensified by the fearful imminence of the danger. And yet, here was this man about to be hung for a thing he had not done! Nothing could get over that! But then he was such a worthless vagabond, a ghoul who had robbed a dead body. If Larry were condemned in his stead, would there be any less miscarriage of justice? To strangle a brute who had struck you, by the accident of keeping your hands on his throat a few seconds too long, was there any more guilt in that—was there even as much, as in deliberate theft from a dead man? Reverence for order, for justice, and established fact, will, often march shoulder to shoulder with Jesuitry in natures to whom success is vital.

In the narrow stone passage leading to his staircase, a friend had called out: “Bravo, Darrant! That was a squeak! Congratulations!” And with a bitter little smile Keith thought: ‘Congratulations! I!’

At the first possible moment the hurried back to the Strand, and hailing a cab, he told the man to put him down at a turning near to Borrow Street.

It was the girl who opened to his knock. Startled, clasping her hands, she looked strange to Keith in her black skirt and blouse of some soft velvety stuff the colour of faded roses. Her round, rather long throat was bare; and Keith noticed fretfully that she wore gold earrings. Her eyes, so pitch dark against her white face, and the short fair hair, which curled into her neck, seemed both to search and to plead.

“My brother?”

“He is not in, sir, yet.”

“Do you know where he is?”

“No.”

“He is living with you here now?”

“Yes.”

“Are you still as fond of him as ever, then?”

With a movement, as though she despaired of words, she clasped her hands over her heart. And he said:

“I see.”

He had the same strange feeling as on his first visit to her, and when through the chink in the curtains he had watched her kneeling—of pity mingled with some faint sexual emotion. And crossing to the fire he asked:

“May I wait for him?”

“Oh! Please! Will you sit down?”

But Keith shook his head. And with a catch in her breath, she said:

“You will not take him from me. I should die.”

He turned round on her sharply.

“I don’t want him taken from you. I want to help you keep him. Are you ready to go away, at any time?”

“Yes. Oh, yes!”

“And he?”

She answered almost in a whisper:

“Yes; but there is that poor man.”

“That poor man is a graveyard thief; a hyena; a ghoul—not worth consideration.” And the rasp in his own voice surprised him.

“Ah!” she sighed. “But I am sorry for him. Perhaps he was hungry. I have been hungry—you do things then that you would not. And perhaps he has no one to love; if you have no one to love you can be very bad. I think of him often—in prison.”

Between his teeth Keith muttered: “And Laurence?”

“We do never speak of it, we are afraid.”

“He’s not told you, then, about the trial?”

Her eyes dilated.

“The trial! Oh! He was strange last night. This morning, too, he got up early. Is it-is it over?”

“Yes.”

“What has come?”

“Guilty.”

For a moment Keith thought she was going to faint. She had closed her eyes, and swayed so that he took a step, and put his hands on her arms.

“Listen!” he said. “Help me; don’t let Laurence out of your sight. We must have time. I must see what they intend to do. They can’t be going to hang this man. I must have time, I tell you. You must prevent his giving himself up.”

She stood, staring in his face, while he still held her arms, gripping into her soft flesh through the velvety sleeves.

“Do you understand?”

“Yes-but if he has already!”

Keith felt the shiver which ran through her. And the thought rushed into his mind: ‘My God! Suppose the police come round while I’m here!’ If Larry had indeed gone to them! If that Policeman who had seen him here the night after the murder should find him here again just after the verdict! He said almost fiercely:

“Can I trust you not to let Larry out of your sight? Quick! Answer!”

Clasping her hands to her breast, she answered humbly:

“I will try.”

“If he hasn’t already done this, watch him like a lynx! Don’t let him go out without you. I’ll come to-morrow morning early. You’re a Catholic, aren’t you? Swear to me that you won’t let him do anything till he’s seen me again.”

She did not answer, looking past him at the door; and Keith heard a key in the latch. There was Laurence himself, holding in his hand a great bunch of pink lilies and white narcissi. His face was pale and haggard. He said quietly:

“Hallo, Keith!”

The girl’s eyes were fastened on Larry’s face; and Keith, looking from one to the other, knew that he had never had more need for wariness.

“Have you seen?” he said.

Laurence nodded. His expression, as a rule so tell-tale of his emotions, baffled Keith utterly.

“Well?”

“I’ve been expecting it.”

“The thing can’t stand—that’s certain. But I must have time to look into the report. I must have time to see what I can do. D’you understand me, Larry—I must have time.” He knew he was talking at random. The only thing was to get them away at once out of reach of confession; but he dared not say so.

“Promise me that you’ll do nothing, that you won’t go out even till I’ve seen you to-morrow morning.”

Again Laurence nodded. And Keith looked at the girl. Would she see that he did not break that promise? Her eyes were still fixed immovably on Larry’s face. And with the feeling that he could get no further, Keith turned to go.

“Promise me,” he said.

Laurence answered: “I promise.”

He was smiling. Keith could make nothing of that smile, nor of the expression in the girl’s eyes. And saying: “I have your promise, I rely on it!” he went.

IX

To keep from any woman who loves, knowledge of her lover’s mood, is as hard as to keep music from moving the heart. But when that woman has lived in suffering, and for the first time knows the comfort of love, then let the lover try as he may to disguise his heart—no use! Yet by virtue of subtler abnegation she will often succeed in keeping it from him that she knows.

When Keith was gone the girl made no outcry, asked no questions, managed that Larry should not suspect her intuition; all that evening she acted as if she knew of nothing preparing within him, and through him, within herself.

His words, caresses, the very zest with which he helped her to prepare the feast, the flowers he had brought, the wine he made her drink, the avoidance of any word which could spoil their happiness, all—all told her. He was too inexorably gay and loving. Not for her—to whom every word and every kiss had uncannily the desperate value of a last word and kiss—not for her to deprive herself of these by any sign or gesture which might betray her prescience. Poor soul—she took all, and would have taken more, a hundredfold. She did not want to drink the wine he kept tilting into her glass, but, with the acceptance learned by women who have lived her life, she did not refuse. She had never refused him anything. So much had been required of her by the detestable, that anything required by a loved one was but an honour.

Laurence drank deeply; but he had never felt clearer, never seen things more clearly. The wine gave him what he wanted, an edge to these few hours of pleasure, an exaltation of energy. It dulled his sense of pity, too. It was pity he was afraid of—for himself, and for this girl. To make even this tawdry room look beautiful, with firelight and candlelight, dark amber wine in the glasses, tall pink lilies spilling their saffron, exuding their hot perfume he and even himself must look their best. And with a weight as of lead on her heart, she managed that for him, letting him strew her with flowers and crush them together with herself. Not even music was lacking to their feast. Someone was playing a pianola across the street, and the sound, very faint, came stealing when they were silent—swelling, sinking, festive, mournful; having a far-off life of its own, like the flickering fire-flames before which they lay embraced, or the lilies delicate between the candles. Listening to that music, tracing with his finger the tiny veins on her breast, he lay like one recovering from a swoon. No parting. None! But sleep, as the firelight sleeps when flames die; as music sleeps on its deserted strings.

And the girl watched him.

It was nearly ten when he bade her go to bed. And after she had gone obedient into the bedroom, he brought ink and paper down by the fire. The drifter, the unstable, the good-for-nothing—did not falter. He had thought, when it came to the point, he would fail himself; but a sort of rage bore him forward. If he lived on, and confessed, they would shut him up, take from him the one thing he loved, cut him off from her; sand up his only well in the desert. Curse them! And he wrote by firelight which mellowed the white sheets of paper; while, against the dark curtain, the girl, in her nightgown, unconscious of the cold, stood watching.

Men, when they drown, remember their pasts. Like the lost poet he had “gone with the wind.” Now it was for him to be true in his fashion. A man may falter for weeks and weeks, consciously, subconsciously, even in his dreams, till there comes that moment when the only thing impossible is to go on faltering. The black cap, the little driven grey man looking up at it with a sort of wonder—faltering had ceased!

He had finished now, and was but staring into the fire.

“No more, no more, the moon is dead,

        And all the people in it;

The poppy maidens strew the bed,

        We’ll come in half a minute.”

Why did doggerel start up in the mind like that? Wanda! The weed-flower become so rare he would not be parted from her! The fire, the candles, and the fire—no more the flame and flicker!

And, by the dark curtain, the girl watched.

X

Keith went, not home, but to his club; and in the room devoted to the reception of guests, empty at this hour, he sat down and read the report of the trial. The fools had made out a case that looked black enough. And for a long time, on the thick soft carpet which let out no sound of footfall, he paced up and down, thinking. He might see the defending counsel, might surely do that as an expert who thought there had been miscarriage of justice. They must appeal; a petition too might be started in the last event. The thing could—must be put right yet, if only Larry and that girl did nothing!

He had no appetite, but the custom of dining is too strong. And while he ate, he glanced with irritation at his fellow-members. They looked so at their ease. Unjust—that this black cloud should hang over one blameless as any of them! Friends, connoisseurs of such things—a judge among them—came specially to his table to express their admiration of his conduct of that will case. Tonight he had real excuse for pride, but he felt none. Yet, in this well-warmed quietly glowing room, filled with decorously eating, decorously talking men, he gained insensibly some comfort. This surely was reality; that shadowy business out there only the drear sound of a wind one must and did keep out—like the poverty and grime which had no real existence for the secure and prosperous. He drank champagne. It helped to fortify reality, to make shadows seem more shadowy. And down in the smoking-room he sat before the fire, in one of those chairs which embalm after-dinner dreams. He grew sleepy there, and at eleven o’clock rose to go home. But when he had once passed down the shallow marble steps, out through the revolving door which let in no draughts, he was visited by fear, as if he had drawn it in with the breath of the January wind. Larry’s face; and the girl watching it! Why had she watched like that? Larry’s smile; and the flowers in his hand? Buying flowers at such a moment! The girl was his slave-whatever he told her, she would do. But she would never be able to stop him. At this very moment he might be rushing to give himself up!

His hand, thrust deep into the pocket of his fur coat, came in contact suddenly with something cold. The keys Larry had given him all that time ago. There they had lain forgotten ever since. The chance touch decided him. He turned off towards Borrow Street, walking at full speed. He could but go again and see. He would sleep better if he knew that he had left no stone unturned. At the corner of that dismal street he had to wait for solitude before he made for the house which he now loathed with a deadly loathing. He opened the outer door and shut it to behind him. He knocked, but no one came. Perhaps they had gone to bed. Again and again he knocked, then opened the door, stepped in, and closed it carefully. Candles lighted, the fire burning; cushions thrown on the floor in front of it and strewn with flowers! The table, too, covered with flowers and with the remnants of a meal. Through the half-drawn curtain he could see that the inner room was also lighted. Had they gone out, leaving everything like this? Gone out! His heart beat. Bottles! Larry had been drinking!

Had it really come? Must he go back home with this murk on him; knowing that his brother was a confessed and branded murderer? He went quickly, to the half-drawn curtains and looked in. Against the wall he saw a bed, and those two in it. He recoiled in sheer amazement and relief. Asleep with curtains undrawn, lights left on? Asleep through all his knocking! They must both be drunk. The blood rushed up in his neck. Asleep! And rushing forward again, he called out: “Larry!” Then, with a gasp he went towards the bed. “Larry!” No answer! No movement! Seizing his brother’s shoulder, he shook it violently. It felt cold. They were lying in each other’s arms, breast to breast, lips to lips, their faces white in the light shining above the dressing-table. And such a shudder shook Keith that he had to grasp the brass rail above their heads. Then he bent down, and wetting his finger, placed it close to their joined lips. No two could ever swoon so utterly as that; not even a drunken sleep could be so fast. His wet finger felt not the faintest stir of air, nor was there any movement in the pulses of their hands. No breath! No life! The eyes of the girl were closed. How strangely innocent she looked! Larry’s open eyes seemed to be gazing at her shut eyes; but Keith saw that they were sightless. With a sort of sob he drew down the lids. Then, by an impulse that he could never have explained, he laid a hand on his brother’s head, and a hand on the girl’s fair hair. The clothes had fallen down a little from her bare shoulder; he pulled them up, as if to keep her warm, and caught the glint of metal; a tiny gilt crucifix no longer than a thumbnail, on a thread of steel chain, had slipped down from her breast into the hollow of the arm which lay round Larry’s neck. Keith buried it beneath the clothes and noticed an envelope pinned to the coverlet; bending down, he read: “Please give this at once to the police.—LAURENCE DARRANT.” He thrust it into his pocket. Like elastic stretched beyond its uttermost, his reason, will, faculties of calculation and resolve snapped to within him. He thought with incredible swiftness: ‘I must know nothing of this. I must go!’ And, almost before he knew that he had moved, he was out again in the street.

He could never have told of what he thought while he was walking home. He did not really come to himself till he was in his study. There, with a trembling hand, he poured himself out whisky and drank it off. If he had not chanced to go there, the charwoman would have found them when she came in the morning, and given that envelope to the police! He took it out. He had a right—a right to know what was in it! He broke it open.

“I, Laurence Darrant, about to die by my own hand, declare that this is a solemn and true confession. I committed what is known as the Glove Lane Murder on the night of November the 27th last in the following way”—on and on to the last words—“We didn’t want to die; but we could not bear separation, and I couldn’t face letting an innocent man be hung for me. I do not see any other way. I beg that there may be no postmortem on our bodies. The stuff we have taken is some of that which will be found on the dressing-table. Please bury us together.

“Laurence Darrant.

“January the 28th, about ten o’clock p.m.”

Full five minutes Keith stood with those sheets of paper in his hand, while the clock ticked, the wind moaned a little in the trees outside, the flames licked the logs with the quiet click and ruffle of their intense far-away life down there on the hearth. Then he roused himself, and sat down to read the whole again.

There it was, just as Larry had told it to him-nothing left out, very clear; even to the addresses of people who could identify the girl as having once been Walenn’s wife or mistress. It would convince. Yes! It would convince.

The sheets dropped from his hand. Very slowly he was grasping the appalling fact that on the floor beside his chair lay the life or death of yet another man; that by taking this confession he had taken into his own hands the fate of the vagabond lying under sentence of death; that he could not give him back his life without incurring the smirch of this disgrace, without even endangering himself. If he let this confession reach the authorities, he could never escape the gravest suspicion that he had known of the whole affair during these two months. He would have to attend the inquest, be recognised by that policeman as having come to the archway to see where the body had lain, as having visited the girl the very evening after the murder. Who would believe in the mere coincidence of such visits on the part of the murderer’s brother. But apart from that suspicion, the fearful scandal which so sensational an affair must make would mar his career, his life, his young daughter’s life! Larry’s suicide with this girl would make sensation enough as it was; but nothing to that other. Such a death had its romance; involved him in no way save as a mourner, could perhaps even be hushed up! The other—nothing could hush that up, nothing prevent its ringing to the house-tops. He got up from his chair, and for many minutes roamed the room unable to get his mind to bear on the issue. Images kept starting up before him. The face of the man who handed him wig and gown each morning, puffy and curious, with a leer on it he had never noticed before; his young daughter’s lifted eyebrows, mouth drooping, eyes troubled; the tiny gilt crucifix glinting in the hollow of the dead girl’s arm; the sightless look in Larry’s unclosed eyes; even his own thumb and finger pulling the lids down. And then he saw a street and endless people passing, turning to stare at him. And, stopping in his tramp, he said aloud: “Let them go to hell! Seven days’ wonder!” Was he not trustee to that confession! Trustee! After all he had done nothing to be ashamed of, even if he had kept knowledge dark. A brother! Who could blame him? And he picked up those sheets of paper. But, like a great murky hand, the scandal spread itself about him; its coarse malignant voice seemed shouting: “Paiper!... Paiper!... Glove Lane Murder!... Suicide and confession of brother of well-known K.C..... Well-known K.C.’. brother.... Murder and suicide.... Paiper!” Was he to let loose that flood of foulness? Was he, who had done nothing, to smirch his own little daughter’s life; to smirch his dead brother, their dead mother—himself, his own valuable, important future? And all for a sewer rat! Let him hang, let the fellow hang if he must! And that was not certain. Appeal! Petition! He might—he should be saved! To have got thus far, and then, by his own action, topple himself down!

With a sudden darting movement he thrust the confession in among the burning coals. And a smile licked at the folds in his dark face, like those flames licking the sheets of paper, till they writhed and blackened. With the toe of his boot he dispersed their scorched and crumbling wafer. Stamp them in! Stamp in that man’s life! Burnt! No more doubts, no more of this gnawing fear! Burnt? A man—an innocent-sewer rat! Recoiling from the fire he grasped his forehead. It was burning hot and seemed to be going round.

Well, it was done! Only fools without will or purpose regretted. And suddenly he laughed. So Larry had died for nothing! He had no will, no purpose, and was dead! He and that girl might now have been living, loving each other in the warm night, away at the other end of the world, instead of lying dead in the cold night here! Fools and weaklings regretted, suffered from conscience and remorse. A man trod firmly, held to his purpose, no matter what!

He went to the window and drew back the curtain. What was that? A gibbet in the air, a body hanging? Ah! Only the trees—the dark trees—the winter skeleton trees! Recoiling, he returned to his armchair and sat down before the fire. It had been shining like that, the lamp turned low, his chair drawn up, when Larry came in that afternoon two months ago. Bah! He had never come at all! It was a nightmare. He had been asleep. How his head burned! And leaping up, he looked at the calendar on his bureau. “January the 28th!” No dream! His face hardened and darkened. On! Not like Larry! On!

I

В шест часа вечерта стаята беше тъмна, само през зеления си абажур една настолна газена лампа хвърляше шарена светлина върху персийския килим, върху подвързиите на томовете, извадени от своите рафтове, върху отворените страници на избраната книга, върху тъмносиньото и златото на сервиза за кафе, сложен на малката стара масичка с ориенталски инкрустации. През зимата тук ставаше много тъмно: пердетата стояха дръпнати, рафтовете с подвързани в кожа томове се редяха един над друг, а стените и таванът бяха облицовани с дъбова ламперия. Освен това стаята беше толкова голяма, че осветеното петно пред камината, където седеше той, напомняше оазис в тъмното. Но след работния ден, започнал в ранни зори с упоритото проучване на „дела“, продължил със суетнята и напрежението в съда, Кийт Дарънт харесваше точно това. Това беше неговата почивка — тези два часа преди вечеря, при книгите, с кафето и лулата, или отпуснат в лека дрямка. С червени турски чехли и в старо кадифено сако, той подхождаше на тази рамка от светлина и сянка. Един художник би се заловил с жар да рисува ясните черти на жълтото лице с черни вити вежди над очи сиви или кафяви, това човек трудно би могъл да каже, и сивееща коса, все още обилна, въпреки часовете, прекарвани ежедневно с перука на глава. Когато седеше така, той много рядко мислеше за работата си, отмахваше с привична лекота напрежението, натрупано през деня от необходимостта да следи продължително нишките на доказателствата и показанията и да ги разплита — работа обикновено безкрайно интересна за ясния му интелект, приучен почти инстинктивно да отхвърля всичко, освен най-същественото; да отбира важните от юридическа гледна точка, от масата объркани, по тактически или по чисто човешки съображения подробности, поставени за разглеждане пред него; и все пак работа понякога скучна и уморителна. Като например днес, когато заподозря своя клиент в лъжесвидетелство. Беше почти убеден, че трябва да се откаже от това дело. Още в самото начало му направиха неприятно впечатление безволевото лице на този човек, нервните, уклончиви отговори, изпъкналите, смутени очи — такива типове се срещат прекалено често в днешното време на либерална фразеология и немощна хуманитарност. Лошо! Лошо!

От трите книги, които извади от рафтовете: един том от Волтер (странно очарование имаше този французин, въпреки унищожителната си ирония), един том пътеписи от Бъртън и „Нови приказки от хиляда и една нощ“ на Стивънсън, се спря на последната. Тази вечер чувствуваше необходимост от нещо успокоително, желание да се освободи от каквито и да е мисли. В съда беше препълнено и задушно, а докато се връщаше пеша, духаше мек югоизточен ветрец и въздухът беше зареден с влага, а не с енергия. Усещаше се отпуснат, уморен, даже изнервен. Този път самотната му къща изглеждаше странна и неспокойна.

Намали пламъчето на лампата и обърна лице към огъня. Може би ще успее да поспи, преди скучната вечеря у Теласонови. Щеше му се да е ваканция, за да си е Мейзи в къщи. От много години вдовец, той беше отвикнал около него да има жена. Тази вечер обаче съвсем осезателно копнееше за компанията на младата си дъщеря с резките движения и ясните тъмни очи. Странно как някои мъже имат непрекъсната нужда от жени! Брат му Лорънс… пропилял живота си заради жените… атрофия на волята! Човек, който живее на ръба на нещата, едва свързва двата края, изчерпал всичките си възможности! Би трябвало шотландската му жилка да го спаси, но пък от друга страна, когато един шотландец тръгне по наклонена плоскост, друг трудно би го настигнал! Странно как майчината кръв се проявява така различно у двама сина. Самият той винаги е живял с чувството, че дължи успеха си на нея.

Мислите му внезапно се насочиха към нещо, което тревожеше професионалната му съвест. Не че се разколеба в увереността си, че знае всичко, но пък и съвсем не бе положителен, че е дал правилен съвет. Че какво пък! Без силата да взема решения и да държи на тях, даже и да не е убеден, не би бил достоен за положението, което има в професията си, пък и за каквото ще. Колкото повече живееше, толкова повече се убеждаваше в първостепенната необходимост от мъжествени и решителни действия във всички области на живота. От дума и удар, но преди всичко ударът! Съмнения, колебания, сантименталност — какво лигаво и гадно време…! И на красивото му лице се прокрадна една почти демонична усмивка — какви ли не шеги може да си прави светлината от огъня! После усмивката се замени от сънливост, той задряма…

Стресна се от усещането, че там, зад границата на светлината, стои някой си и, без да обърне глава, попита:

— Какво има?

Човекът затаи дъх. Кийт повдигна пламъка на лампата.

— Кой е там?

Откъм вратата се дочу:

— Аз съм… Лари.

Нещо в тона на гласа го накара да потрепери, а може би просто се сепна в съня си.

— Заспал бях. Влизай!

Трябва да се отбележи, че след като разбра кой е дошъл, той не стана, даже не обърна глава, а зачака, вперил в огъня притворени очи, брат му да дойде пред него. Посещенията на Лорънс не винаги вещаеха добро. Чуваше го как диша и до обонянието му достигна миризма на уиски. Защо този човек не се въздържа да пие поне когато идва тук! Чиста детинщина! Такава липса на чувство за мярка, или приличие! Запита рязко:

— Е, Лари, какво има?

Винаги имаше по нещо. Често се учудваше на силата на това настойническо чувство, което все още го правеше търпелив към тревогите и достъпен за молбите на своя брат, или към това го тласкаше кръвната връзка, шотландското чувство за вярност към своята кръв, отживяло времето си достойнство, което разумът и половината инстинкт му сочеха за слабост и въпреки всичко то го свързваше с този непрекъснат източник на тревоги? Пиян ли е, че стои още на вратата? Затова каза по-меко:

— Защо не влезеш да седнеш?

Сега вече се приближи. Избягваше светлото, движеше се покрай стените, точно там, където не достигаше светлината на лампата. Беше ярко осветен до кръста, но лицето му се размиваше в сянката като лицето на някакъв зловещ призрак.

— Болен ли си бе, човече?

Отново не получи отговор, ако не се смята едно поклащане на главата. Видя една ръка да минава вън от светлината към призрачното чело под разрошената коса. Сега вече мирисът на уиски стана по-силен и Кийт помисли: „Наистина е пиян. Тъкмо да го види новият иконом. Като не може да се държи…“

Облегнатата на стената фигура въздъхна — такъв звук може да се откъсне само от смазано от тревога сърце и Кийт осъзна с известен смут, че все още не е разгадал причината на това неестествено мълчание. Стана, обърна гръб към огъня и рече с жестокост, породена по-скоро от раздразнение, отколкото съзнателна:

— Какво има, човече божи? Да не си извършил убийство, та стоиш и мълчиш като риба?

Последва секунда мълчание, даже дъх не се чу, а после Лари прошепна:

— Да.

Чувството, че нещо не може да е истина, което идва на помощ в критични моменти, даде сили на Кийт да отсече енергично:

— Дявол да го вземе! Ти наистина си пиян!

Но после го изпълни смъртен ужас.

— Какво искаш да кажеш? Ела насам, за да мога да те видя! Какво става с тебе, Лари?

Брат му залитна, едва не падна, напускайки скривалището си в сянката и се строполи на един стол, в кръга на светлината. После отрони още една продължителна, сърцераздирателна въздишка.

— Нищо ми няма, Кийт! Вярно е!

Кийт пристъпи бързо напред и заби поглед надолу в лицето на брат си. Веднага разбра, че това е истина. Никой не би могъл да симулира ужасеното удивление в тези очи. Те сякаш никога повече нямаше да се сдобрят с лицето, към което принадлежаха. Те накараха сърцето му да се свие — такъв поглед може да породи само истинското нещастие. После неволното съжаление премина в гневно объркване.

— Какви са тези глупости, за бога?

И все пак той заговори по-тихо, даже отиде до вратата да види дали е затворена. Лорънс бе придърпал стола напред и седеше приведен над огъня — слаба фигура, изхабено скулесто лице с дълбоко потънали сини очи, с вълниста коса в пълен безпорядък, лице, в което все още имаше нещо красиво. Кийт сложи ръка на рамото му и рече:

— Хайде, Лари! Ела на себе си и престани да преувеличаваш.

— Казвам ти, че е вярно. Убих човек.

Силата, с която изрече тези думи, подействува на Кийт като студен душ. Какво смяташе, че прави този човек, та крещи такива неща! Но изведнъж Лорънс вдигна ръце и започна да ги кърши. Жестът беше така безкрайно мъчителен, че накара лицето на Кийт да трепне.

— Защо идваш на мене да го кажеш? — запита той.

От време на време му се струваше, че лицето на Лари не принадлежи на този свят, така странни бяха отблясъците, които пробягваха по него!

— А при кого другиго да отида? Дойдох да ми кажеш какво да правя, Кийт. Да се предам ли, какво?

Кийт почувствува как сърцето му трепна, при тази внезапно възникнала практическа страна на въпроса. Значи наистина е така! Но каза много спокойно:

— Кажи ми само… как се стигна до това…, до това нещо?

Въпросът му свърза този мрачен, страхотен, фантастичен кошмар с действителността.

— Кога стана това?

— Снощи.

Както винаги, лицето на Лари излъчваше някаква детинска искреност. Никога нямаше да успее да излъже в съда!

— Как? Къде? Я ми разкажи всичко спокойно, от самото начало. Изпий това кафе, ще ти проясни главата.

Лорънс взе синята чашка и я пресуши.

— Да — рече той. — Ето как стоят нещата, Кийт. Има едно момиче, с което се познавам от няколко месеца…

Жени! Кийт процеди през зъби:

— Е, и?

— Дъщеря е на поляк, който умрял тук, когато била на шестнадесет години и тя останала сама. Един човек на име Уолън, американец със смесена кръв, който живеел в същата къща, се оженил за нея, или поне дал вид, че го прави — тя е много хубава, Кийт — после я изоставил с бебе на шест месеца и при това бременна. Новото се родило мъртво, а самата тя едва не си отишла покрай него. След това гладувала, докато не я прибрал някакъв друг. Живяла с другия две години, но Уолън се появил отново и я заставил да се върне при него. Този звяр често я биел до посиняване, ей така, за нищо. И отново я оставил. Когато я срещнах, беше загубила и първото си дете и спеше с всеки срещнат.

Вдигна очи към Кийт.

— Но по-сладка жена не съм срещал, нито пък по-вярна, мога да се закълна в това. Каква ти жена! Тя е едва двадесетгодишна! Когато снощи отидох при нея, този звяр…, този Уолън… отново я беше открил и когато този наперен побойник се хвърли срещу мене… виж! — Лари докосна една синина на челото си. — Хванах го за врата и когато го пуснах…

— Да?

— Мъртъв. Едва после разбрах, че тя го е дърпала отзад.

И отново започна да кърши ръце.

Кийт запита със суров глас:

— После какво направи?

— Дълго време седяхме край него. След това го изнесох на гръб по улицата до един свод.

— На какво разстояние?

— Около петдесет метра.

— Имаше ли някой?… Видя ли те някой?

— Не!

— Колко беше часът?

— Три.

— После?

— Върнах се при нея.

— Защо, за бога?

— Беше сама и уплашена. Аз също, Кийт.

— Къде се намира това нещо?

— В Сохо, „Бороу стрийт“ 42.

— А свода?

— На ъгъла на „Глав лейн“.

— Боже мой! Та…, та аз четох за това във вестника.

Кийт грабна от бюрото си вестник и отново прочете следния параграф: „Тази сутрин е намерен труп на човек под един свод на «Глав лейн». Белезите по гърлото говорят за убийство. Очевидно убитият е бил обран и няма нищо, което да помогне за установяване на самоличността.“

Значи си беше чиста истина. Убийство! Собственият му брат! Обърна се с лице към него и рече:

— Видял си го във вестника и си го сънувал. Разбираш ли, сънувал си!

Лари отвърна с мрачен копнеж:

— Ех, да беше наистина така, Кийт…, да беше наистина така!

Сега Кийт едва не започна на свой ред да кърши ръце.

— Взехте ли нещо от… убития?

— Докато сме се борили, от него е паднало това.

Извади празен плик с пощенска марка от Южна Америка, адресиран до: „Патрик Уолън, хотел Саймън, «Фариър стрийт», Лондон.“ Отново познато свиване на сърцето.

— Хвърли го в огъня!

После внезапно се наведе да го измъкне оттам. Давайки това нареждане… той се бе…, той се бе свързал с това… това… Но не го измъкна. Пликът почерня, сгърчи се и изчезна. Отново запита:

— Какво за бога те накара да дойдеш тук и да ми го кажеш?

— Ти разбираш от тези неща. Нямах намерение да го убивам. Обичам това момиче. Какво да правя, Кийт?

Просто! Колко просто! Пита какво да прави! Съвсем по ларивски!

— Смяташ, че не са те видели?

— Улицата е тъмна. Наоколо нямаше никого.

— Кога излезе от момичето? Втория път.

— Към седем часа.

— Къде отиде?

— У дома.

— На „Фицрой стрийт“?

— Да.

— Някой видя ли те да влизаш?

— Не.

— Какво си правил оттогава?

— Там си стоях.

— Не си излизал?

— Не.

— Не си се виждал с момичето?

— Не.

— Значи не знаеш какво е правила тя след това?

— Не.

— Би ли те издала?

— Никога.

— Би ли се предала сама… нали знаеш — истерия?

— Не.

— Кой знае за връзките ти с нея?

— Никой.

— Никой?

— Смятам, че никой, Кийт.

— Видя ли те някой да влизаш снощи, когато отиде първия път у тях?

— Не. Тя живее на партера, а аз имам ключове.

— Дай ми ги. Какво друго те свързва с нея?

— Нищо.

— В квартирата ти?

— Нищо.

— Снимки? Писма?

— Не.

— Внимавай!

— Нищо.

— И никой не те видя като влизаше у тях втория път?

— Никой.

— Никой не те видя да излизаш от тях сутринта?

— Никой.

— Имал си късмет. Седни бе, човече! Трябва да помисля.

Да помисли. Да обмисли това проклето нещо — така далеч от мислите му, така невероятно. Но не можеше да разсъждава. Не му идваше нито една свързана мисъл. И отново започна:

— Той за първи път ли се появи след завръщането си?

— Да.

— Тя ли ти каза?

— Да.

— Как е открил къде живее?

— Не зная.

— Ти много пиян ли беше?

— Не бях пиян.

— Колко беше пил?

— Около една бутилка бордо — нищо.

— Казваш, че не си имал намерение да го убиваш?

— Бог ми е свидетел, че не съм имал!

— Това все пак е нещо. Какво те накара да избереш онзи свод?

— Беше първото тъмно място.

— По лицето му личеше ли, че е удушен?

— Недей!

— Личеше ли?

— Да.

— Много разкривено?

— Да.

— Погледна ли да видиш, дали по дрехите му има етикети?

— Не.

— Защо не?

— Защо не? Господи божичко! Ако ти го беше направил…!

— Казваш, че е било обезобразено. Ще могат ли да го разпознаят?

— Не зная.

— Когато е била с него за последен път… къде са живели?

— Не зная със сигурност. Струва ми се в Пимлико.

— Не в Сохо?

— Не.

— Откога живее на това място в Сохо?

— Горе-долу от година.

— Все в същите стаи?

— Да.

— Има ли в къщата или на същата улица някои, който да знае, че му е била жена?

— Смятам, че няма.

— Какъв е бил той?

— Струва ми се професионален побойник.

— Разбирам. Значи е прекарвал повечето време в чужбина?

— Да.

— Знаеш ли, дали е бил известен на полицията?

— Не съм чувал такова нещо.

— Тогава слушай какво, Лари! Като излезеш оттук, си отиваш право у дома и няма да излизаш, докато не дойда у вас утре сутринта. Обещай ми!

— Обещавам!

— Трябва да ходя на една вечеря. Ще обмисля всичко. Не пий! Не говори! Съвземи се!

— Не се бави повече, отколкото е необходимо, Кийт!

Това бяло лице, тези очи, треперящата ръка! И в порив на съжаление сред бурята от негодувание, страх и отвращение, Кийт сложи ръка на рамото на брат си и рече:

— Кураж!

И изведнаж му дойде на ума: „Божичко! Кураж. Аз самият ще имам нужда от кураж.“

II

След като напусна къщата на брат си на „Аделфи стрийт“, Лорънс Дарънт тръгна в северна посока отначало бързо, после бавно, после отново бързо. Защото, ако има хора, които поради силната си воля в даден момент вършат само по едно нещо, има и други, които поради липса на воля вършат със същото напрежение ту едно, ту друго. Когато такива характери попаднат в лапите на възмездието, което често кара хората да губят власт над себе си, те съвсем не стават по-овладени. По-скоро у тях се засилва убеждението: „Какво от това? Утре ще умрем!“ Волевото усилие, което употреби, за да отиде у Кийт, го остави едновременно облекчен, изтощен и раздразнен. И темпото, с което се движеше, отговаряше на тези три състояния. Тръгна от вратата твърдо решен да си отиде у дома и да стои там, без да вдига шум, докато дойде Кийт. Оставил се бе в ръцете на Кийт. Кийт знаеше какво трябва да се прави. Но не измина и триста метра и се почувствува напълно отпаднал телом и духом, до положение, че ако имаше в джоба си пистолет, щеше да се застреля на улицата. Даже и мисълта за момичето — тази млада нещастница, която, с нейната необикновена привързаност го държеше в правия път през последните пет месеца, която събуди у него чувство с непозната дотогава дълбочина — не му помогна да преодолее това мрачно отчаяние. Защо да продължава да живее — жертва на собствения си характер, сламка носена насам-натам с всеки възникнал у самия него порив? Защо не свърши веднъж за винаги и да намери убежище в съня?

Наближи злокобното място, където двамата с момичето прекараха ранните утринни часове, притиснати един до друг, търсейки забрава в любовта. Дали да влезе? Обеща на Кийт да не прави това. Защо обеща? Видя отражението си в осветената витрина на една аптека. Жалък, призрачен звяр! И внезапно си спомни за кучето, което намери на улицата в Пера, същество на черни и бели петна — различно от останалите кучета, чуждо на своя род, парий сред париите, озовало се там по някаква случайност. Взе го у дома, противно на всички обичаи на тази страна, привърза се към него, после сам го застреля, за да не го остави отново на милостта на събратята му от улицата. Това стана преди дванадесет години! А онези копчета за ръкавели, направени от дребни турски монети, които донесе на момичето от бръснарския салон — създание с красотата на дива роза. Поиска в замяна една целувка. Какво странно вълнение го обзе, когато тя му поднесе лицето си за целувка — някаква чувствена нежност и срам от нежната топлина на зачервената буза, от красотата и доверчивата благодарност. Не след дълго това момиче би му се отдало. Но той повече не стъпи там! И до ден днешен не можеше да разбере защо се въздържа. И до ден днешен не знаеше, дали да се радва или да съжалява, че не е откъснал тази роза. Сигурно е бил различен тогава! Странно нещо е животът, наистина много, много странно. Да живееш и да не знаеш какво ти предстои да преживееш. Е, друго би било, ако си като Кийт уравновесен, горд от собствения си успех, стълб на обществото! Веднаж като момче той за малко не уби Кийт, защото онзи му се подиграваше. Веднаж в Южна Италия едва не уби един колар, който биеше жестоко коня си. И сега вече го направи! Уби тази тъмнолика свиня, този побойник, който е провалил живота на любимото момиче. Уби човек! Той, който не можеше и муха да убие. Витрината на аптеката го накара да се сети, че в къщи има нещо, което ще го спаси, ако го арестуват. Повече няма да излиза от къщи без тези мънички бели таблетки, зашити в хастара на сакото. Тази мисъл му донесе облекчение, даже го опияни. Казват, че човек не бивало да отнема собствения си живот. Я, накарайте тези сладкодумни типове да вкусят от ужаса! Накарайте ги да живеят така, както е живяло това момиче, както живеят милиони хора по света — във властта на лицемерните им догми! По-добре да сложиш край на живота си, отколкото да си свидетел на тяхната проклета безчовечност.

Влезна вътре да си купи бром и докато аптекарят го приготвяше застана на един крак като уморен кон. Как „изцеди“ живота от тялото на този тип! Че какво! Безброй живи същества се прощават всеки ден със своя живот и в повечето случаи някой го изцежда от тялото им. А сигурно ни едно от тях не заслужава смъртта така, както този отвратителен тип. Живот! Дъх! Пламък! Нищо! Защо тогава тази ледена ръка го стиска за гърлото?

Аптекарят донесе праха.

— Не можете да спите ли, господине?

— Не мога.

Онзи сякаш му казваше: „Да, горите свещта от двете страни, зная!“ Странен е животът на аптекаря. По цял ден бърка хапчета и прахове, за да запази от разпадане човешката машина. Древен, дяволски занаят!

На излизане видя лицето си в едно огледало. Не изглеждаше прекалено зле за човек, извършил убийство. То излъчваше някаква светлина, в сенките му се таеше прикрито добродушие. Възможно ли е? Как може това да е лицето на човек, извършил това, което извърши той? Олекна му, а стъпките му станаха по-леки. И отново забърза.

Странно, смесено чувство на облекчение и униние! Ужасно нещо — да копнееш да си с хора, да говориш с някого, да се разтушиш, а да се страхуваш от това! Момичето… момичето и Кийт бяха сега единствените, които не събуждаха у него това чувство на страх. А от тях двамата… Кийт не е…! Търпи ли се човек, който никога не греши, човек преуспяващ и добродетелен, човек устроен така, че да не знае нищо за самия себе си, да не иска да знае нищо за никого, човек, който постъпва винаги правилно? Лошо е да си като тресавище, което поглъща собствената ти решителност! Но и да си като Кийт — целият изтъкан от воля, да крачиш право напред, като тъпчеш под себе си собствените си чувства и слабости! Не! Не може да е приятел с човек като Кийт, па макар и да му е роден брат! Единственото същество на този свят си остава момичето. Само тя разбира и чувствува същото, което чувствува и той, само тя може да го стопли и да го обича, независимо от това какво е направил, или какво са му направили. Спря в един вход, за да запали цигара.

И изведнаж почувствува страхотно желание да мине под свода, където остави трупа. Безсмислено, с нищо необосновано желание, един неутолим копнеж да види отново тъмното място. Пресече „Бороу стрийт“ по посока на малката пряка. На другия й край видя само един човек. Ниската тъмна фигура, присвила рамене срещу вятъра, пресече и се приближи до него в трептящата светлина на уличната лампа. Какво лице! Жълто, опустошено, скрито почти до очите от набола сивееща брада, с почернели зъби и натрапващи се кръвясали очи. В какви парцали беше облечен! Единият му крак — по-къс и по-тънък от другия, едното му рамо по-ниско от другото! Лорънс се задави от съчувствие към това явно по-нещастно и от него същество. Значи имаше и по-дълбоки бездни от тези, до които той е достигнал. Заговори го:

— Какво, братче, май не тънеш в благоденствие?

Усмивката, която озари очите на човечето прилягаше на лицето му толкова, колкото би прилягала на едно плашило.

— Благоденствието бяга от мен — рече той със скрибуцащ глас. — Аз съм пропаднал човек, несполуката винаги ме е преследвала. И все пак, колкото и невероятно да ви се струва, навремето си бях свещеник.

Лорънс му подаде един шилинг, но човечето поклати глава.

— Задръжте си парите. Сигурно днес имам повече пари от вас, но ви благодаря за това, че проявихте малко интерес към мен. За един пропаднал човек това е по-ценно.

— Прав сте.

— По-добре да умра, отколкото да продължавам да живея по този начин! — проскърца отново предраният глас. — Сега пък загубих себеуважението си. Често съм си мислил, колко ли време може да издържи един гладуващ човек, преди да престане да се уважава. Не много, повярвайте ми!

И без ни най-малко да промени равната интонация, скрибуцащият глас добави:

— Четохте ли за убийството? Точно тук. Оглеждам мястото.

На устата на Лорънс беше да каже: — „И аз!“, но той го сподави с някакъв ужас и вместо това рече:

— Желая ви повече щастие! Лека нощ! — и се забърза. В гърлото му напираше някакъв противен смях. Нима всеки говори за извършеното от него убийство? Даже и такива плашила!

III

Има хора, така устроени, че като им предстои да бъдат обесени в десет, могат в осем часа да играят шах. Такива винаги се издигат. Стават много добри владици, редактори на вестници, съдии, импресария, министър-председатели, лихвари и генерали, или с други думи, те могат достойно да заемат всякакви постове, които дават власт над останалите. Те разполагат с камера за дълбоко духовно замразяване, където пазят нервните си системи. У такива хора има съвсем малко, или въобще липсва тази променливост и приемственост на чувствата, известна под мъгляви понятия като гадание, поезия, или философия. Хора на фактите и на решенията, които пускат в ход или спират по желание своето въображение, които подчиняват чувствата на разума… За такива не се сещаш, когато пред погледа ти се вълнуват житни нивя или пък се реят лястовици.

По време на вечерята у Теласонови, Кийт Дарънт чувствуваше нужда да е един от тези хора. Когато излезе от голямата къща на „Портлънд плейс“, удари единадесет и той не взе такси. Искаше да походи, за да може по-добре да помисли. Каква груба и безотговорна ирония имаше в неговото положение! Да се превърне в изповедник на един убиец! Той, комуто предстоеше да бъде избран за съдия! Кийт презираше слабостите, които тласкат хората към пропаст и затова всичко му се струваше така недостойно, толкова „невъзможно“, че само с усилие на волята успяваше да мисли разумно за него. Но трябваше! Към това го подтикваха два могъщи инстинкта — инстинктът за самосъхранение и роднинската привързаност.

Все още духаше ленив, мек вятър, но не валеше. Стана му топло и разкопча връхната си дреха. Естеството на мислите му придаваше още по-суров израз на лицето с тънки, добре очертани устни, винаги стиснати, сякаш за да се справят с всяка мисъл още при възникването й. Вървеше мрачен по препълнения с хора тротоар. Дразнеше го празничната атмосфера на весел заговор, която се спуска по улиците, заедно със запалването на вечерните светлини. Свърна по една по-тъмна улица.

Каква противна история! Знаеше, че е истина и все пак не можеше да я възприеме. Тя живееше в мислите му, но не като картина, а като неоспоримо доказателство. Разбира се, Лари не го е направил умишлено. И все пак си е убийство. Хора като Лари — слаби, импулсивни, сантиментални, вглъбени в себе си, никога нямат намерение да направят това, което правят! Този човек, този Уолън… доколкото разбираше, такива по-добре да ги няма. Не си струва въобще да мисли за него! Но престъплението… ужасът… неудовлетвореното правосъдие! Прикрито престъпление… и неговият собствен дял в укриването! И все пак… нали все пак са братя! Ставаше въпрос само за това какво да посъветва Лари. Да мълчи, да изчезне! Имаха ли шанс да успеят? Да, стига да е отговорил вярно на въпросите му. А момичето? Ами ако изровят нейната връзка с убития? Можеше ли човек да очаква, че тя няма да постави Лари в опасност? Такива жени са непостоянни като водата, емоционални и безотговорни — циреи на обществото. А освен това едно неразкрито престъпление, което да тегне над брат му за цял живот. Тайна, която ще го преследва навсякъде, където и да се скрие и ще търси удобен момент, за да се отрони от устните му в пристъп на пиянско откровение. Неприятна мисъл! Да си признае всичко? Сърцето му трепна. „Братът на известния адвокат, г. Кийт Дарънт…“ ходи при улична жена, удушава с голи ръце мъжа й. Преднамереност няма, но има убит. Убитият е изнесен от къщата и скрит под тъмен свод! Предизвикателство! Препоръчва се снизхождение — доживотна каторга! Какъв съвет да даде на Лари утре сутринта?

Внезапно пред него възкръсна това, което видя в Пентънвил, когато ходи там на посещение при един затворник: хора с ниско остригани глави и сиви, повехнали лица. Лари! Същият този Лари, когото видя да прохожда, когото караше като малък да върши разни работи вместо него, на когото помогна да завърши колеж, на когото многократно е давал пари назаем и когото многократно е молил да се поправи. Лари е пет години по-млад и на умиране майка им го помоли да се грижи за него. Същият този Лари да се превърне в един от онези хора с лица на болни растения, с ниско остригана коса, с дрехи на жълти райета! Лари! Да го подкарват като овца, да го командуват някакви простаци! Един джентълмен, собственият му брат да живее робски живот, да го гонят нагоре-надолу ден след ден, година след година! Нещо вътре в него се скъса. Не може да му даде такъв съвет. Невъзможно! Но в такъв случай трябва да е сигурен в почвата, на която стъпва, трябва да провери, трябва да знае. Тази уличка „Глав лейн“, сводът? Сигурно не са много далеч от мястото, където се намира в момента. Огледа се дали има кого да попита. На ъгъла стоеше полицай. Лампата осветяваше безстрастното му лице. Компетентен и бдителен, без съмнение отличен полицай. Но Кийт обърна настрана глава и го отмина, без да попита. Колко странно е да чувствуваш неудобство пред представителя на закона! Мрачно напомняне за значението на станалото! После изведнаж видя, че пресечката отляво е самата „Бороу стрийт“. Тръгна по едната страна, после пресече от другата и се върна назад. Мина край номер 42 — малка къща с фирми по тъмните прозорци на първия и втория етаж, с дръпнати пердета на приземния. Дали наистина от онова ъгълче се прокрадва светлинка? В каква посока е тръгнал Лари? Накъде е тръгнал, приведен под ужасния си товар? Петдесет крачки по тази тясна, тъмна, празна и мизерна уличка. Слава богу! „Глав лейн“! Ето къде е! И внезапно се озова при свода. Тухлен мост, който свързваше две части от един склад. Наистина е тъмна!

— Точно така, началство! Това е мястото!

Обърна се към говорещия, без да бърза, но за това трябваше да събере цялото си самообладание.

— Ето тук намериха тялото. Точно на това място. Ето тук беше облегнато. Още не са го хванали. Последно издание, господине!

Говореше едно дрипаво момче, което му подаваше смачкан жълтеникав вестник. Под редките кичури надничаха очи на невестулка, в гласа му се четеше собственическата нотка на човек, чийто „ъгъл“ е намерил място в новините. Кийт взе вестника и подаде две пени. Даже извлече известно успокоение от факта, че младият таласъм висеше около мястото. Това означаваше, че тук идваха и други, подтиквани от болно любопитство. На мъждеещата светлина на лампата прочете: „Мистерията с удушения на «Глав Лейн». Все още не е установено нищо във връзка със самоличността на убития. Ако се съди по дрехите, може да се предполага, че става дума за чужденец.“ Момчето беше изчезнало. Кийт видя как към него, по мръсната уличка, бавно се приближава полицай. За миг се поколеба, после остана на мястото си. Очевидно тук не може да го е довело друго, освен „мистерията“ и той продължи спокойно да оглежда свода. Полицаят дойде и застана до него. Кийт видя, че това е същият полицай, край когото беше минал малко преди това. Видя как, като забеляза блясъка на бялата риза под отворената кожена яка, в очите му замря студеният, обиден въпрос. И като посочи с вестника рече:

— Тук ли намериха убития?

— Да, господине.

— Доколкото разбирам, загадката все още не е разкрита?

— То на вестниците човек не винаги може да вярва, но ми се струва, че не са разкрили много нещо по този въпрос.

— Мястото е тъмно. Има ли да спят под него разни?

Полицаят кимна.

— Няма свод в Лондон, под който да не са спали.

— Струва ми се четох, че по него не са намерили нищо.

— И стотинка нямаше. Джобовете бяха обърнати. Из този квартал се навъртат разни съмнителни типове — гърци, италианци, каквито щеш.

Странно усещане! Да се радваш на доверието, с което ти говори един полицай!

— Е, тогава лека нощ!

— Лека нощ, господине! Лека нощ!

Погледна зад себе си към „Бороу стрийт“. Полицаят все още стоеше там, вдигнал фенера си така, че светлината му да пада под свода, сякаш се опитваше да разгадае тайната му.

Сега, след като видя това тъмно, безлюдно място му се струваше, че шансовете са по-добри. „Джобовете бяха обърнати!“ Или Лари е имал присъствието на духа да направи много умно нещо, или пък друг някой е пипал тялото, преди да го намери полицията. Мястото беше далеч от руслото на живота. В три часа, в най-мъртвия от мъртвите часове, петминутната страховита разходка на Лари дотук и обратно наистина може да е минала незабелязана! Сега всичко зависеше от момичето, от това дали Лари е бил видян да влиза или да излиза от тях, от това, дали ако се разкрие връзката й с убития, на нея ще може да се разчита да не казва нищо. Сега на „Бороу стрийт“ нямаше жива душа, даже и осветен прозорец нямаше и той се реши на една доста отчаяна стъпка, на каквато са способни само хора, свикнали да вземат непрекъснато подобни решения. Реши да отиде у тях и сам да се увери. Стигна до вратата на номер 42. Беше една от онези сгради, които се заключват само нощно време. Опита с по-големия ключ. Той стана и Кийт се озова в осветен с газова лампа коридор. Подът беше покрит с линолеум, имаше една-едничка врата отляво. За миг се поколеба. Трябва да й даде да разбере, че му е известно всичко. Но не бива да се казва нищо повече от това, че е приятел на Лари. Не бива да я плаши, а от друга страна трябва да я накара да си даде и душата. Враждебен свидетел, с когото не бива да се държи като с враждебен свидетел. Трябва деликатно да пипа. Почука, но никой не му отвори.

Дали да не се откаже от това мъчително, отчаяно усилие да стигне до някаква основа за своята преценка. Да си отиде и да каже на Лорънс, че просто не може да му даде съвет? А после? После какво? Трябва нещо да се направи. Почука отново. Пак не му отговориха. И както не беше свикнал нещата да му се опират, една черта, вродена и развита от условията, при които живее, той опита другия ключ. Вътре беше съвсем тъмно. Чу някой да говори с чужд акцент. В задъхания глас се четеше облекчение.

— О! Та това си бил ти, Лари! Защо чукаш? Така ме изплаши! Светни, миличък. Влизай!

Кийт потърси пипнешком ключа на лампата, но изведнаж усети прегръдката на две ръце около врата си, към него се притисна топло, полуоблечено тяло. После тя сепнато се отдръпна, ахна и прошепна с ужас в гласа:

— Божичко! Кой е?

По гърба на Кийт премина вледеняваща тръпка. Той отвърна:

— Приятел на Лорънс. Не се плашете!

Настъпи пълна тишина, в която чуваше цъкането на часовника и шумоленето на собствената си ръка, която опипваше стената, за да открие ключа на лампата. Намери го и във внезапно лумналата светлина видя, край тъмната завеса, която очевидно отделяше спалнята, да стои вцепенено едно момиче. То притваряше с ръка дълга тъмна дреха при врата си, под късата й, светлокестенява коса и очертанията на четвъртитото й лице изглеждаха сякаш отделени от тялото. Лицето й беше бяло като алабастър и широко разтворените й, сепнати, тъмносини или кестеняви очи и бледорозовите устни, стояха като цветни петна върху бяла маска, лице деликатно, искрено и трогателно, с изражение, което само страданието може да създаде. Макар и да не се поддаваше на естетически вълнения, Кийт се почувствува някак странно затрогнат. Заговори внимателно:

— Няма от какво да се страхувате. Не съм дошъл да ви направя нещо лошо. Тъкмо напротив. Може ли да седна и да поговорим? — показа ключовете и добави. — Лорънс не би ми ги дал, ако ми нямаше доверие, нали?

Тя остана неподвижна. Кийт имаше впечатлението, че гледа някакъв дух, излязъл от своята плът. Нито за миг не му се стори странно, че такава мисъл му идва на ума. Огледа се. Стаята беше чиста и безвкусно подредена с потъмняло огледало в позлатена рамка, малка масичка с мраморен плот и плюшено канапе. Сигурно са минали повече от двадесет години откак е бил в подобна стая.

— Защо не седнете? Съжалявам, че така ви изплаших.

Но все още без да се помръдне, тя прошепна:

— Моля ви, кажете ми кой сте вие?

И развълнуван от ужаса в гласа й дотам, че забрави всякаква предпазливост той отвърна:

— Братът на Лари.

Нейната облегчителна въздишка го прободе в сърцето. И като продължаваше да придържа с ръка черното палто при врата си, момичето мина напред и седна на канапето. Той видя, че е обула чехлите си на бос крак. С късата си коса и тези откровени и стреснати очи тя имаше вид на пораснало дете. Притегли един стол и седна.

— Трябва да ми простите, че идвам по такова време. Видите ли, той ми каза.

Очакваше да трепне или да възкликне, но тя само приплете ръце на коленете си и попита:

— Така ли?

И у него отново оживя ужасът и неудобството.

— Ужасна история!

Шепотът й бе като негово ехо.

— Да, да! Ужасна… Съвсем ужасна!

Кийт изведнъж осъзна, че човекът сигурно е паднал мъртъв точно на мястото, където седеше той и застина в мълчание, втренчил очи в пода.

— Да — прошепна тя, — точно там. Все ми е пред очите как се свлече.

Как го каза! С какво странно, кротко отчаяние! Какво имаше в това създание, родено от грозната страна на живота, момичето, което им донесе тази трагедия! Какво имаше у него, та го вълнуваше и го караше да изпитва неволно съчувствие.

— Изглеждате много млада — рече той.

— На двадесет години съм.

— А обичате ли… брат ми?

— Бих умряла за него.

Нейният тон, изразът в очите й — очи дълбоки, истински славянски и тъмнокестеняви, а не сини, както помисли отначало, не оставяха място за съмнение. Лицето беше много хубаво. Или животът, който водеше, не го бе похабил, или страданието през последните часове, или пък нейната любов към Лари бяха изчистили от него всички следи. Седнал тук с това двадесетгодишно дете, той, четиридесетгодишният човек с жизнен опит, чиято професия го е свикнала с всички страни на човешката природа, се чувствуваше объркан. И рече с леко заекване:

— Аз… аз дойдох тук да видя доколко сте в състояние да помогнете да го спасим. Слушайте и отговаряйте на въпросите, които ви задавам.

Тя вдигна ръце от скута си, стисна ги и прошепна:

— О, на всичко ще ви отговоря.

— Този човек, вашият… вашият съпруг… той лош човек ли беше?

— Ужасен човек.

— Колко време не го бяхте виждали, преди да се появи отново снощи?

— Година и половина.

— Къде живеехте тогава?

— В Пимлико.

— Тук има ли някой да ви познава като госпожа Уолън?

— Когато дойдох тук, след смъртта на момиченцето си, дойдох, за да водя един лош живот. Никой не ме познава. Аз съм съвсем сама.

— Ако установят кой е, ще търсят ли жена му?

— Не зная. Той не оставяше у хората впечатление, че е женен за мен. Бях много млада и ми се струва, че е имало още много, с които се е отнасял по същия начин.

— Смятате ли, че е бил известен на полицията?

— Беше много хитър — поклати глава тя.

— Под какво име сте известна сега?

— Ванда Ливинска.

— Това ли е бащиното ви име?

— Собственото ми име е Ванда. А Ливинска просто съм си го избрала.

— Може би откакто сте дошли да живеете тук?

— Да.

— Виждал ли е брат ми този човек преди това?

— Никога.

— Вие ли сте му разказвали как се е отнасял с вас?

— Да. И освен това Уолън първи се нахвърли върху му.

— Видях синината. Дали според вас някой е видял брат ми да идва тук?

— Не зная. Той казва, че не.

— Знаете ли дали, докато е носил… това нещо, не го е видял някой?

— На улицата нямаше никого. Аз гледах.

— И на връщане ли?

— И на връщане.

— А когато излезе оттук сутринта?

— Мисля, че и тогава.

— Имате ли прислуга?

— Само една жена, която идва сутрин в девет и стои един час.

— Тя познава ли Лари?

— Не.

— Приятели? Познати?

— Не. Аз не вдигам шум около себе си. А откакто познавам брат ви, с никого не се виждам. Вече от много време тук не е идвал друг, освен него.

— От колко време?

— От пет месеца.

— Излизахте ли днес?

— Не.

— А какво правихте?

— Плаках.

Каза го с някаква ужасяваща простота и като стисна ръце, продължи:

— Той е в опасност заради мен. Така се страхувам за него.

Кийт вдигна ръка, за да я успокои и рече:

— Погледнете ме!

Тя спря тъмните си очи на него. Палтото се беше отворило на шията и той видя как храбро преглъща своята възбуда.

— Ако се стигне до най-лошото — ако успеят да проследят връзките на този човек и да стигнат до вас, мога ли да разчитам, че няма да предадете брат ми?

Очите й блеснаха. Тя стана и отиде до камината.

— Вижте! Изгорила съм всичко, което ми е дал — даже и неговата снимка. Сега вече нямам нищо негово.

Кийт също стана.

— Добре! Още един въпрос. Известна ли сте на полицията с… с вашия живот?

Поклати отрицателно глава и тъжните и искрени очи се вгледаха напрегнато в него. Почувствува срам.

— Длъжен бях да попитам. Знаете ли къде живее брат ми?

— Да.

— Не бива да ходите там. И той не бива да идва тук при вас.

Устните й потрепераха. Тя наведе глава. И изведнъж той я усети близо до себе си, чу я да шепти:

— Моля ви, не ми го отнемайте съвсем. Много ще внимавам. Няма да направя нищо, с което да му навредя, но ако поне от време на време не го виждам, ще умра. Не ми го отнемайте! Моля ви!

Хвана с отчаяние ръката му с двете си ръце и я стисна. Минаха няколко секунди, преди Кийт да може да каже:

— Оставете това на мен. Ще уредя всичко. Трябва да оставите всичко на мен.

— Добре, но вие ще бъдете добър?

Кийт усети, че момичето му целува ръката. При допира на нежните, влажни устни го обхвана някакво странно чувство — покровителствено и едновременно с това малко животинско, примесено с чувственост. Дръпна ръката си. Сякаш доловила, че е била прекалено настоятелна, тя смирено се отстрани. Но внезапно се обърна, вцепени се, после едва доловимо прошепна:

— Чуйте! Отвън има някой.

После се стрелна покрай него и угаси лампата.

Почти веднага на вратата се почука. Осезаемо усещаше ужасът, който обхвана момичето, застанало в тъмното до него. Самият той почувствува ужас. Кой ли можеше да е? „Никой освен Лари“ — му каза тя. Кой друг би могъл да е? Отново се почука. Тя зашепна и той долови дъха й.

— Ами ако е Лари? Трябва да отворя!

Кийт се притисна до стената. Чу я да отваря вратата и тихо да пита:

— Да, моля! Кой е?

По отсрещната стена пропълзя тънка ивица светлина. Кийт чу познат глас да казва:

— Не се бойте, госпожице. Оставили сте отворена външната врата. Трябва да я заключвате, след като се стъмни.

Господи! Онзи полицай! За това е виновен той! Той не затвори на влизане вратата след себе си. Чу я да казва покорно с чуждестранния си акцент:

— Благодаря ви, господине!

Стъпките на полицая се отдалечиха, външната врата се затвори и той отново я почувствува до себе си. Сега, като не я виждаше, остротата на неговото раздразнение не се притъпяваше от младостта и странната й красота, която го покърти и го накара да бъде нежен с нея. Всички тези жени са едни и същи! Не могат да говорят истината! И рече припряно:

— А ми казахте, че не ви знаели!

Гласът й беше като въздишка:

— Така смятах, господине. Толкова отдавна не съм излизала из града. Откакто имам Лари.

При тези думи отвращението, което през цялото време клокочеше у Кийт, се надигна. Неговият брат, синът на неговата майка. Един джентълмен — притежание на това момиче, свързан с нея телом и духом чрез това отвратително събитие! Но тя светна лампата. Дали не почувствува интуитивно, че тъмнината работи против нея? Да, тя е наистина красива, с това нежно лице, което някак странно го вълнува, лице, излъчващо детска доброта.

— Сега си отивам — рече той. — И помнете! Лари не бива да идва тук. Вие не бива да ходите у тях. Утре ще се видя с него. И ако наистина го обичате така, както казвате, внимавайте! Внимавайте!

Момичето прошепна: „Да! О, да!“ и Кийт тръгна към вратата. Тя остана така, облегнала гръб на стената и само с извъртане на главата проследи неговото движение. Това подобно на гълъб лице! Целият живот му е в очите, които сякаш казват: „Надникнете в нас. Ние нищо не крием! Всичко, всичко е тука вътре!“

Кийт излезе.

Преди да отвори външната врата, Кийт се спря за момент в коридора. Не искаше да се среща отново с полицая. После реши, че в своята обиколка полицаят би трябвало вече да се е отдалечил много от тази улица, натисна внимателно дръжката и се огледа. Не се виждаше никой. Остана за момент така, питайки се дали да тръгне наляво или надясно, след което бързо пресече улицата. Чу глас отдясно да му казва:

— Лека нощ, господине!

Полицаят стоеше в сянката на един вход. Този сигурно го е видял как излиза! Той не съумя да се овладее навреме, трепна, промърмори „Лека нощ“ и закрачи бързо.

Измина няколкостотин метра, преди да преодолее това сепване и неудобство и да изпита саркастично раздразнение, че него, Кийт Дарънт, го бяха взели за човек, който ходи при проститутка. Всичко това… Всичко това е някаква зловеща и отвратителна история! Сякаш самото му съзнание бе сепнато и зацапано и трябваше да мине много време, преди неговият дух, излязъл от калъфката си, да се плъзне отново на място и Кийт отново да е в състояние да разсъждава. Наистина вече разполага с необходимата информация. Има много по-малко опасност, отколкото си представяше. Очите на момичето! Не може да има и съмнение в нейната преданост към Лари. Тя не би го издала. Да! Лари трябва да изчезне. Южна Америка! Далечният изток! Няма значение къде. Но не изпита облекчение. Евтината и безвкусно наредена стая бе завладяла въображението му със своята атмосфера на мрачна любов, на чувства, заключени между жълтеникавите стени и червения плюш на мебелите. Лицето на момичето! Преданост и искреност, и красота, рядка и вълнуваща на този мрачен и ужасен фон, в това гнездо на разврат и безпътица!… Тъмният свод, ликуващият уличник, който казва: „Още не са го пипнали!“, допирът на голите ръце около врата му; ужасеният шепот в тъмното и над всичко, отново над всичко, нейното детинско лице, което така доверчиво гледа нагоре към него! И той изведнаж спря. С какво за бога се е заловил? Какво е това гротескно ровене из сенките, каква загадъчна и страшна приумица е всичко това? Силите на реда и рутината, навикът, цялата действителност на неговото ежедневие се втурнаха и пометоха всичко друго пред себе си. Това е сън, кошмар! Това не може да е истина! Просто смешно! Той, не друг, а той, да се свърже с такава мрачна и необикновена история!

Стигна до „Стренд“, булевардът, по който всеки ден отиваше в съда, на работа. Булевард, изпълнен с достойнство и ред, безупречен и установен. Не! Цялата тази история е някакъв чудовищен кошмар! Ще се освободи от него, ако се съсредоточи върху познатите предмети, ако чете имената по витрините, ако гледа лицата на минувачите. Далеч надолу по булеварда той различи очертанията на старата църква, а по-нататък сградата на съда. Чу камбаната на пожарната кола, край него преминаха двама полицаи, крепейки помежду си пиян, който налиташе на бой и ругаеше — гледка успокоителна, в реда на нещата, която предизвика само временно раздразнение, интерес и отвращение. Започна да вали и дъждът по лицето му беше приятен, нещо действително, обикновено, ежедневно.

Тръгна да пресича улицата. Последният омнибус беше минал и такситата профучаваха по нея с ужасяваща скорост. Необходимостта да поеме този действителен, обикновен, ежедневен риск, го отвлече от мислите му. Докато пресичаше булеварда и дъждът мокреше лицето му, а край него фучаха такситата, той за първи път възвърна своята увереност, отърси се от чувството, че е в плен на нещо, и тръгна решително към ъгъла, където завиваше за в къщи. Докато пресичаше това по-тъмно разстояние, спря отново. От другата страна на улицата се зададе полицай. Не, не можеше да бъде… Абсурдно! Та те всички изглеждат еднакви… Невъзможно! Тръгна рязко и влезе в къщи. Но докато се качваше, все пак не можа да се сдържи, повдигна ъгълчето на пердето и погледна от прозореца на стълбището. Полицаят крачеше невъзмутимо — отминал бе на около двадесет метра и не обръщаше на нищо внимание.

IV

Кийт се събуди както обикновено в пет часа, без да си спомня каквото и да е. Но призрачната сянка се изправи отново, когато влезе в кабинета си, където гореше лампата, проблясваше огънят и го чакаше кафето, също както вчера следобед, когато Лари стоеше облегнат на стената. За момент се опита да се пребори с мисълта, после, като изпи кафето, седна навъсен на бюрото, за да изучава както обикновено в продължение на три часа делата, които му предстоеше да защищава през деня.

Но нито дума от тях не му влизаше в главата. Там владееше една бърканица от размазани образи и страхове и в продължение на половин час той не можа да се освободи от умствената си парализа. А после само необходимостта да знае нещо по делото, с което трябваше да започне в десет и половина сутринта, го застави да се съсредоточи. И все пак не успя да потисне напълно онова, което глождеше на дъното на съзнанието му. Но когато стана в осем и половина, за да отиде в банята, извлече известно мрачно удовлетворение от победата на своята воля. В девет и половина трябваше да е у Лари. На другия ден от Лондон тръгваше кораб за Аржентина. Трябваше да уреди въпроса с парите, за да може Лари да замине с него. Но на закуска срещна следното съобщение във вестника:

„УБИЙСТВОТО В СОХО

 

Късно снощи, след едно запитване, разбрахме, че полицията е установила самоличността на човека, намерен удушен вчера сутринта под един свод на «Глав лейн». Извършен е арест.“

За щастие беше свършил с яденето, защото му прилоша. Може би в същия момент Лари е под ключ и очаква да го подведат под отговорност. Може би даже са го арестували, преди той да е отишъл снощи при момичето. Ако Лари е арестуван, не може да не е замесена и тя. Какво ще бъде в такъв случай неговото положение? Какъв идиот — да отиде да гледа свода, а после да ходи при момичето! Да не би полицаят наистина да го е проследил до тях? Укривател! Кийт Дарънт, изтъкнатият адвокат, известният човек. С усилие, граничещо с героизъм, се освободи от това паническо чувство. Паниката никога не помага. Трябва да погледне нещата в очите и сам да се убеди. Той се застави да не бърза, спокойно прибра документите, които му бяха необходими за през деня и отговори на едно две писма, преди да тръгне с такси за „Фицрой стрийт“.

Ако някой го видеше как стои и чака в сивата утрин да му отворят, би го помислил за човек, който знае точно какво иска, една решителна личност. Но трябваше да събере цялата си воля, за да попита без трепет в гласа:

— Тук ли е господин Дарънт?

В тона, с който му отвърнаха: „Още не е станал, господине“, не пролича нищо особено. Почувствува невероятно облекчение.

— Нищо, ще вляза да го видя. Казвам се Кийт Дарънт — рече той и тръгна към спалнята на Лорънс. Веднаж окопитил се, помисли: „Този арест е най-доброто, което можеше да се случи. Това ще ги насочи по погрешна следа, а в това време Лари ще избяга. И момичето трябва да се изпрати някъде, но не с него.“ Твърда решимост измести паниката. Влезе в спалнята с чувство на отвращение. Този тип лежеше вътре, сключил ръце под рошавата глава, втренчен в тавана и пушеше цигара. По целия стол до леглото имаше пръснати угарки. Те изпълваха стаята с гадната си воня. Това бледо лице с изпъкнали скули и брадичка, хлътнали бузи и дълбоко потънали сини очи — какви похабени възможности!

Погледна Кийт през цигарения дим и съвсем спокойно попита:

— Е, братко, каква е присъдата? Доживотна каторга в колониите и глоба от четиридесет лири?

Несериозният тон възмути Кийт. Съвсем в стила на Лари! Снощи ужасен и смирен, тази сутрин безгрижен и лекомислен. Затова кисело рече:

— Охо, значи вече можеш да се шегуваш по този повод?

Лорънс се обърна с лице към стената.

— Трябва.

Фатализъм! Как презира такива хора!

— Ходих да я видя — каза Кийт.

— Ти?

— Снощи. Може да й се има доверие.

Лорънс се засмя:

— Та нали ти казах.

— Исках сам да се убедя. Лари, трябва незабавно да се измиташ. Тя може да дойде при теб със следващия кораб, но заедно не бива да тръгвате. Имаш ли пари?

— Не.

— Мога да поема пътните и да те кредитирам за една година. Но запомни! — Веднаж след като заминеш оттук, никой, освен мен не бива да знае къде се намираш.

В отговор чу продължителна въздишка.

— Ти си много добър с мене, Кийт. Винаги си бил. Не зная защо.

Кийт отвърна сухо:

— И аз. Утре има кораб за Аржентина. Имаш късмет. Арестували са някого. Пише във вестника.

— Какво?

Цигарената угарка падна, облеченото в пижама мършаво тяло скочи, хвана се за таблата на леглото.

— Какво?

През главата на Кийт се стрелна мисълта: „Глупаво постъпих. Той го прие много странно. Ами сега?“

Лорънс потърка чело с ръка, седна на леглото и рече:

— За това не бях помислил. То ме свърши!

Кийт разтвори широко очи. На него хич и не му мина през ума, само изпита облекчение, че арестуваният не е Лари. Колко глупаво от негова страна!

— Че защо? — рече бързо той. — Ако е невинен, за него няма опасност. Винаги хващат първо този, когото не трябва. Имаме късмет и толкова. Печелим време.

Колко често беше виждал това изражение на лицето на Лари — печално, питащо, като че се стараеше да види нещата през очите на Кийт, опитваше се да помисли по-трезво. И добави с известна нежност:

— Виж какво, Лари. Това е нещо прекалено сериозно, за да си играем с него. Не се безпокой. Остави на мен. Просто се приготви за заминаване. Ще ти купя билет и ще уредя необходимите формалности. Ето ти пари да си набавиш необходимото. Ще дойда някъде между пет и шест да ти съобщя какво съм направил. Съвземи се, човече! След като момичето се присъедини към теб, ще направите добре веднага да заминете още по-далеч — за Чили. Колкото по-далеч, толкова по-добре. Налага се да изчезнеш. Сега трябва да тръгвам, за да мога да мина през банката, преди да отида в съда.

И като впи поглед в брат си, Кийт добави:

— Хайде! По този въпрос трябва да мислиш не само за себе си, но и за мен. Няма да говорим едно, а ти да правиш друго. Разбрахме ли се?

Но Лари продължаваше да стои, вдигнал своя печален, питащ поглед към Кийт. Получи утвърдителен отговор едва след като повтори: „Разбрахме ли се?“

Докато таксито го откарваше, си помисли: „Странен човек! Не го разбирам и никога няма да го разбера“ и веднага съсредоточи вниманието си върху практическите въпроси. От банката изтегли 400 лири, но докато чакаше да преброят парите, се разколеба. Много нескопосано постъпваше! Да имаше повече време на разположение! Сега навсякъде го преследваше думата „укривател“. Могат да проследят банкнотите. Но нямаше друг начин да го махне незабавно оттук. За да избегне големите, човек трябва да приеме малки рискове. От банката отиде в бюрото на параходната компания. Каза на Лари, че ще му купи билет, но не бива да го прави! Без да казва кой е, ще попита само дали имат места. Разбра, че има незаети кабини и отиде в съда. Ако успее да се освободи тази сутрин, ще отиде в полицейския съд да види как подвеждат под отговорност онзи човек. Но при неговата известност и това няма да е безопасно. Какво ще излезе от този арест? Сигурно нищо! Полицията винаги арестува някого, за да успокои общественото мнение. И отново го обзе чувството, че всичко това е само един кошмар. Лари не е извършил такова нещо, полицията е арестувала точно този, когото трябва! Но също така внезапно у него се събуди споменът за изпълненото с ужас лице на момичето, свито на канапето и думите: „Все ми е пред очите как се свлече!“ Господи! Каква история! Имаше впечатление, че мисълта му никога не е била по-ясна, а аргументите му по-силни, отколкото тази сутрин. Когато отиде да обядва, купи най-сензационния от вечерните вестници, но беше прекалено рано за новини и трябваше да се върне в съда, без да знае нищо повече за арестувания. Най-сетне хвърли перуката и тогата, свърши едно съвещание и с някои други необходими работи, излезе на „Чансъри лейн“ и по пътя си купи вестник. После спря едно такси и се отправи още веднаж към „Фицрой стрийт“.

V

Лорънс остана дълго време седнал на леглото. Ако е невинен, не е в опасност! Каза го Кийт — нашумял адвокат! Можеха ли да разчитат на това и да отидат с момичето на 12 000 километра оттук и да оставят едно човешко същество в смъртна опасност за нещо, извършено от него?

А смяташе, че е премислил всичко през изминалата нощ, че се е подготвил за всичко. Когато дойде Кийт, той без протест би приел съвета: „Предай се!“ Готов бе да захвърли остатъка от живота си така, както захвърляше угарките от цигарите си. И продължителната въздишка, която отрони, когато чу, че е помилван, беше само наполовина облекчителна. После с невероятна скорост в гърдите му се втурна някаква неизмерима радост и надежда. Далеч оттук, в нова страна, един нов живот! Момичето и той! Там за него няма да има значение станалото, даже ще се радва, че е изцедил живота от този шумен бръмбар. Там! Под ново слънце! Там, където кръвта тече по-бързо в жилите, отколкото в тази мъглива страна! Там, където хората вземат правосъдието в собствените си ръце. Защото, макар и да нямаше намерение да го убива, той изпълни една справедлива присъда над този звяр. А след това научи за ареста! Днес щяха да подведат под отговорност някого. Можеше да отиде да види как обвиняват бедното същество в убийството, извършено от него! И се засмя. Да иде да види доколко вероятно е да обесят другиго вместо него! Облече се, но ръцете му трепереха прекалено силно, за да може да се обръсне сам, затова отиде в бръснарница. Там прочете новините, за които му каза Кийт. В този вестник даваха името на арестувания: „Джон Евън, без адрес.“ Щяха да го подведат под отговорност в полицейския съд на „Боу стрийт“. Да, трябва да отиде! Един, два, три пъти подмина вратата на съда, преди да събере смелост да влезе и да се провре между отрепките на обществото.

Залата беше препълнена и от разговорите на присъствуващите разбра, че тълпата е дошла тук точно заради неговия случай. Замаян гледаше как със светкавична скорост минават дело след дело. Нямаше ли най-сетне да стигнат до неговото? И изведнаж зърна как към подсъдимата скамейка се приближава, водено от двама полицаи, същото онова дребничко плашило, което срещна снощи, по-дрипаво и жалко на дневната светлина. Някакво проскубано, отпуснато, сиво животно, обиколено от стройни, лъскави хрътки.

Наоколо се чу доволен шепот и Лорънс осъзна с ужас, че това е човекът, обвинен в престъплението, извършено от него — този странен, очукан нещастник, към когото прояви малко добро отношение. После всичко се сля в един страховит интерес към това, което имаше да чуе. Доказателствата бяха много кратки. Свидетелски показания от съдържателя на хотела, където е живял Уолън, идентификация на тялото и на пръстена във формата на змия, който е носел на вечеря убитият. Свидетелски показания от един собственик на заложна къща, за това, че арестуваният е заложил същия пръстен при него веднага, след като е отворил на сутринта. Свидетелски показания от един полицай, че на няколко пъти е забелязал този Евън на „Глав лейн“ и на два пъти го е гонил да не спи под свода. Свидетелски показания от друг полицай за това, че когато са го арестували в полунощ, Евън казал: „Да, взех от него пръстена. Намерих го мъртъв. Зная, че не биваше да правя това… образован човек съм. Глупаво постъпих, че заложих пръстена. Когато го намерих, джобовете му бяха обърнати.“

Какво чувство — хипнотично и ужасяващо! Да гледаш човека, на чието място би трябвало да си ти. Да се питаш кога тези мънички, светлосиви кръвясали очи ще те открият и как ще посрещнеш този поглед. Дребничкото човече стоеше свряно в ъгъла като животно в клопка, печално, цинично, ожесточено, с ръбато, затъпяло, пожълтяло лице, с прораснала посивяла брада и коса, а очите му търсеха от време на време из тълпата. Но събрал всичките си сили, Лорънс стоеше с непроменено лице. Тогава чу термина „предварителен арест“ и видя да отвеждат човечето, което повече от всякога наподобяваше пленено диво животно.

Лорънс остана на мястото си. Челото му се ороси със студена пот. Значи преди Джон Евън да свали пръстена, някой друг е открил тялото и е обърнал джобовете. Човек като Уолън не би ходил нощем без пари в себе си. Освен това, ако Евън е намерил у убития пари, той не би се изложил на риска да вземе пръстена. Точно така! Някой друг преди него е претърсвал трупа. И този някой трябва да излезе да свидетелствува, че пръстенът все още е бил на пръста на убития, когато го е оставил и по този начин да освободи от отговорност Евън. Хвана се за тази мисъл, тя го правеше по-малко отговорен за положението, в което е изпаднало дребничкото човече, поставяше него и неговата постъпка на по-заден план. Ако намерят човека, който е взел парите, това ще бъде доказателство за невинността на Евън. Излезе от съда почти в транс. Нападна го желанието да се напие. Човек не може да кара така, без да потърси облекчение в забравата. Ех, да може само да се напие и да остане пиян през цялото време, докато тази работа се реши и най-сетне знае дали трябва да се предаде или не. Сега вече не се боеше, че всички го подозират. Сега се страхуваше само от себе си — че ще отиде и ще се предаде. Сега вече можеше да отиде при момичето. Сега това беше по-малко опасно от собствената му съвест. Обеща на Кийт да не ходи у нея. Кийт се отнесе добре и лоялно с него — добрият стар Кийт! Но той никога няма да може да разбере, че сега единственото нещо, което го интересува на този свят, е момичето и той по-скоро би приел да умре, отколкото да се раздели с нея. Вместо да означава все по-малко и по-малко за него, тя означаваше все повече и повече — едностранно и вълнуващо чувство! В бездната на несретничеството тя позна щастието, и то чрез него. След жалък и променлив живот, си възвърна равновесието и разцъфтя — чрез своята преданост към него. Не към другиго, а към него! Това бе някакво чудо. Тя нищо не искаше. Обожаваше го така, както никоя друга жена не го е обожавала и затова неговата носена от теченията лодка хвърли котва там. Затова и заради нейния правдив и кротък интелект и заради тази горяща топлина на жена, обикнала най-сетне истински, след като цял живот мъжете са се отнасяли с нея като предмет, с който задоволяват половите си желания.

Потъпка желанието да се напие и тръгна към Сохо. Глупаво постъпи като даде ключовете на Кийт. Сигурно се е изплашила от неговото посещение, а после мъките й са се удвоили, без нищо да знае и всичко да очаква. Кийт положително й е вдъхнал ужас! Бедната!

Когато стигна до улицата, по която мина с мъртвото тяло на гръб, почти побягна, за да се скрие в нейната къща. Вратата се отвори, преди да почука, ръцете й го обгърнаха, устните й се впиха в неговите. В камината нямаше огън — тя сигурно не е усещала студ. До прозореца беше притеглила висок стол, на който очевидно е седяла, като птица в клетка, вперила поглед в сивата улица. Някакъв инстинкт, или пък трогателната, болезнена, отчаяна надежда, която никога не напуска влюбените, я е карала да стои там, макар да са й казали, че той няма да дойде.

Сега, след като вече беше при нея, тя помисли първо за неговото удобство. Огънят пламна. Даде му да яде, да пие, накара го да запали цигара. При нея нямаше „правя това за теб, но ти трябва да направиш друго за мен“, което е характерно за много бракове и връзки. Тя беше като предан роб, влюбен в своите окови така, че въобще не ги усеща. И това караше Лорънс, комуто беше съвсем чуждо чувството за собственост, да се изпълва с още по-голяма нежност към нея, да чувствува още по-голяма привързаност. Беше решил да не й казва за нововъзникналата опасност от собствената му съвест, но при него обикновено ставаше точно обратното на онова, което е решил да направи, и в края на краищата от устата му се изплъзнаха думите:

— Арестували са някакъв човек!

По израза на лицето й разбра, че веднага е схванала опасността, може би даже я е отгатнала, преди да проговори. Но тя само го прегърна и целуна по устата. И той долови, че го моли да постави любовта си към нея над своята съвест. Кой би помислил, че ще изпитва такива чувства към момиче, минало през ръцете на толкова други. У някои мъже опетненото и изпълнено със страдания минало на любимата жена събужда само кавалерство, докато у други, по-порядъчни — свирепия звяр, злостна ревност по това, което някога е било раздадено. Намират се и мъже, у които има и двете. Когато я държеше в обятията си, Лари не съжаляваше, че е убил вулгарното и красиво животно, което я е провалило. Даже чувствуваше някакво дивашко задоволство! Но когато тя зарови глава във врата му и обърна към него своето бяло лице с леките цветни петна на разтворените устни, страните и клепачите, когато тъмните й широко поставени очи се вдигнаха към него, отдавайки се пълно на своето щастие, той изпита само нежно и покровителствено чувство.

Тръгна си в пет часа. Не бе изминал две пресечки и отново го завладя споменът за дребничкия сив уличник, сврял се в ъгъла на подсъдимата скамейка като звяр в клетка, за неговия безрадостен скрибуцащ глас и в душата му се надигна някаква злоба към света, където могат да измъчват по този начин човек, който на никого нищо лошо не е искал да направи.

Кийт слизаше от едно такси пред вратата на неговата квартира. Влязоха заедно и останаха прави. Кийт затвори внимателно вратата и облегна гръб на нея. Лорънс пък застана с гръб към масата. Сякаш знаеха, че им предстои схватка. Кийт каза:

— За този кораб има места. Върви да си купиш билет, преди да са затворили. Ето ти парите! — направи крачка и сложи купчина банкноти на масата.

— Аз оставам, Кийт!

— Виж какво, Лари. Четох протокола от заседанието на полицейския съд. Няма нищо опасно. На нощна птица като тази й е все едно дали ще прекара няколко седмици в затвора или извън него. Освободи се от тази мисъл. Няма достатъчно доказателства, за да го осъдят на смърт. Това ти дава една възможност. Възползувай се от нея като мъж и започни нов живот.

Лорънс се усмихна, но в усмивката му имаше лудост и злоба. Той взе банкнотите.

— Изчезни и запази честта на брат си, Кийт^[1]. Слагай ги обратно в джоба си, Кийт, или ще ги хвърля в огъня. Хайде, вземай ги! — отиде до огнището и се надвеси над решетката. — Вземай ги, или ги хвърлям.

Кийт прибра парите.

— Все още ми е останала някаква чест, Кийт. Ако изчезна, няма да ми остане никаква. И следа от чест няма да ми остане. За мен тя може да е по-скъпа от… Не мога още да кажа… Не мога!

Мина доста време, преди Кийт да отговори:

— Казвам ти, че грешиш! Няма съдебно жури, което ще го признае за виновен. А даже и да стане такова нещо, никой съдия няма да издаде смъртна присъда. Мястото на мародер, способен да обере труп, е в затвора. В края на краищата той е направил нещо по-лошо от тебе.

Лорънс вдигна очи и рече:

— Не съди, братко, тъмен кладенец е сърцето.

Жълтеникавото лице на Кийт почервеня и подпухна, сякаш той се помъчи да потисне порив на бронхиална кашлица.

— В такъв случай какво смяташ да правиш? Мисля, че мога да те помоля да не забравяш съвсем нашето име, или пък тези съображения са под твоето чувство за чест.

Лорънс наведе глава. С това движение каза по-ясно, отколкото с думи: „Не ритай падналия!“

— Не зная какво ще правя… Сега засега нищо. Много съжалявам, Кийт, наистина съжалявам.

Кийт го изгледа и излезе, без да каже дума.

VI

Трябва да си философ, за да не приемаш като личен позор опозоряването на семейното име и да не смяташ, че това накърнява твоя престиж. Подтикван от своята природа, Кийт винаги посрещаше активно опасностите. Но този удар нямаше как да предотврати. Той можеше да се стовари върху него от разкритие, или признание. Виновен или не, калта на скандала щеше да го опръска. Нямаше как да отбие удара. Даже нямаше как да се наведе, за да го отбегне! Ще е брат на убиец, изпратен на доживотна каторга! Неговата дъщеря ще е племенница на убиец. Покойната му майка — майка на убиец! И да чака ден след ден, седмица след седмица, без да знае кога ще се стовари ударът — за високо нравствен човек като Кийт това беше едно незаслужено наказание, несправедливост, която с всеки изминал ден му се струваше все по-чудовищна.

Следствието изнесе, че убитият е пил много през нощта на убийството, както и нови доказателства за това, че обвиняемият е професионален скитник и просяк. Доказа се също, че от известно време се навъртал под свода на „Глав лейн“. Насрочиха делото през януари. Въпреки опасенията си, този път Кийт присъствува на делото в полицейския съд. За голямо негово облекчение Лари отсъствуваше. В замяна на това полицаят, който дойде при него, когато оглеждаше свода, а след това го изплаши при жилището на момичето, беше главен свидетел за това, че обвиняемият се е навъртал непрекъснато около „Глав лейн“. И макар да се прикриваше зад копринения си цилиндър, Кийт остана с неприятното чувство, че полицаят го позна.

Съвестта не го измъчваше особено, даже едва ли въобще го бодеше за това, че оставя един човек да стои под сянката на обвинение в убийство. Той наистина вярваше, че няма достатъчно доказателства, за да го осъдят, пък и съвсем не му бе присъщо да съчувствува на някакъв скитник затова, че е в затвора. Негодникът заслужаваше да е там затова, че е обрал един труп, а от друга страна, за такова плашило е по-добре да бъде в затвора, отколкото да спи под разни сводове през декември. Сантименталността бе чужда на Кийт, а чувството му за справедливост се ръководеше от вярата, че съдбата на слабите и несполучилите трябва да се подчинява на установената върховна власт на силните и преуспяващите.

Дъщеря му се върна в къщи за коледната ваканция. Тежко му беше, вдигайки поглед от блесналите й очи и порозовелите й страни да види сянката, която тегнеше над неговия спокоен и добре подреден живот, тъй както се сепва окото, което долавя в добре осветената стая петънцето от приближаващия се здрач, разтеглило се като паяжина в ъгълчето на тавана.

След обяда преди Бъдни вечер тя поиска да отидат в една църква в Сохо, където изпълняваха Коледната оратория, а на връщане кривнаха по погрешка и излязоха на „Бороу стрийт“. И изведнаж у него възкръсна споменът, за това как се сепна, когато момичето се притисна в тъмното към него и за изпълнения й с ужас въпрос: „Божичко! Кой е?“ Навсякъде тази история, тази ужасна история! След процеса ще се опита да отпрати и двамата отново. И като хвана дъщеричката си под ръка, я накара да побърза. Далеч от тази улица, където сенките изпълваха зимния въздух.

Но вечерта, след като тя отиде да спи, се почувствува много неспокоен. Не бе виждал Лари от седмици. Какво ли прави той? Какви ли отчаяни мисли се въртят в объркания му мозък? Дали се чувствува нещастен, или се е потопил в затъпяващ разврат? И у него се събуди старото покровителствено чувство, една топлина, породена преди много, много коледи, когато, преди да легнат, окачваха чорапите си, за да ги напълни с подаръци един Дядо Коледа, чиято ръка никога не пропускаше да ги завие, чиято целувка ги приспиваше всяка вечер.

Там, над реката, проблясваха звезди. Небето беше черно, ясно, мразовито. Камбаните още не биеха. И като се подчини на някакъв неясен, дълбок порив, Кийт отново се загъна в коженото палто, нахлупи шапката над очите си и излезе.

На „Стренд“ взе такси до „Фицрой стрийт“. Прозорците на Лари не светеха. Видя надпис: „Дава се под наем“. Заминал ли е? Дали все пак не се е измел завинаги? Но как? Той нямаше пари. А момичето? Камбаните вече звънтяха в мразовитата тишина. Бъдни вечер! И Кийт си помисли: „Стига само тази нещастна история да не ми беше в ума! Чудовищно е, когато хората страдат заради чужди грешки!“

Избра посока, която го преведе покрай „Бороу стрийт“. Там тегнеше самота. Мина уверено по другия тротоар, като се вглеждаше внимателно в прозорците на момичето. Пердетата не бяха плътно затворени, през тях се процеждаше тъничка ивица светлина. Пресече улицата и надникна вътре.

Престоя така може би не повече от двадесет секунди, но понякога гледки наблюдавани само миг живеят по-дълго, отколкото други, които са пред очите ни часове и дни наред. Лампата не светеше. На малка масичка в средата на стаята горяха четири свещи. Момичето бе коленичило по нощница пред тях, скръстило ръце на гърди, а светлината блестеше по русата, късо подстригана коса, по бузата и брадичката й, по приведения бял врат. За момент Кийт помисли, че е сама, но после видя брат си по пижама, облегнат на стената, да я гледа със скръстени ръце. Изразът на лицето му накара съзнанието на Кийт да запечата тази малка сценка така, че винаги след това да си я представя. Такъв израз може да има човек, който и за миг не би помислил, че го наблюдават. На лицето на Лари бе изписано цялото му сърце, цялата му душа. Копнеж, подигравка, любов, отчаяние! Дълбочината на чувствата му към това момиче, напрежението, под което живееше, страховете и надеждите. Цялото добро и зло, което познаваше, бе изплувало на лицето му. Всичко бе изписано на него, открито и незабравимо. Пламъчетата на свещите осветяваха лицето, изкривено в странна усмивка, очите, по-тъмни и печални, отколкото се полага на един смъртен, като че умоляваха и едновременно с това се надсмиваха над облеченото в бяло момиче, а то, без нищо да подозира, стоеше коленичило, неподвижно, като статуя на набожността. Сякаш устните на Лари мълвяха: „Моли се за нас! Браво! Хубаво! Моли се за нас!“ И изведнаж Кийт я видя да протяга ръце, да вдига в екстаз лице и Лорънс да отива към нея. Какво ли видя тя отвъд пламъците на свещите? Това Кийт не бе очаквал — тази странна сцена в съмнителното гнездо на разврата. И неочакваното направи гледката покъртителна. Но тласкан от страх, че може да го забележат как наднича, той се отдръпна и забърза.

Значи Лари живее при нея! Ще може да ги намери, когато дойде моментът.

Преди да влезе, постоя облегнат на площадката пред къщата си, загледан в мразовитото звездно небе, към реката, в която сенките на дърветата очертаваха тъмни кладенци, а крайбрежните лампи разливаха светли, мазни петна. И някъде дълбоко вътре в него, под мислите, които го изпълваха, имаше болка. Зад всичко видяно, чуто и помислено долавяше нещо, което не можеше да разбере. Но нощта бе студена, ударило бе полунощ и камбаните мълчаха. Влезе и тихичко се качи горе.

VII

Ако за Кийт шестте седмици преди процеса по убийството на „Глав лейн“ бяха изпълнени с неспокойствие и мрачно настроение, то за Лорънс те бяха най-щастливите дни от живота му, след детството. От момента, когато напусна квартирата си и се премести да живее при момичето, го завладя някакво спокойствие и екзалтация. Не че с някакво усилие на волята се отърва от надвисналия над него кошмар. Не бе и в любовно опиянение. Просто изпадна в духовно вцепенение. Пред лицето на съдба, по-силна от неговата воля, престана да се вълнува, тревожи, даже загуби привичното си неспокойствие. Животът му се носеше по упойващите вълни на „каквото има да стане, ще стане“. Понякога духът му излизаше от това вцепенение и той потъваше с главата надолу в мрачни води. На Бъдни вечер се бореше да излезе точно от такъв един водовъртеж. Когато момичето стана от пода, той го попита:

— Какво видя?

Тя се притисна силно към него, притегли го на пода пред огнището. Двамата седнаха така, със свити колене, преплели ръце като две деца, които се опитват да надникнат отвъд края на света.

— Видях Дева Мария. Облегната на стената, тя се усмихваше. Скоро ще бъдем щастливи.

— Ванда — рече внезапно той, — ако ще мрем, нека заедно да мрем. Така ще се топлим един друг в отвъдното.

Тя се сгуши до него и прошепна:

— Да! О, да! Не бих могла да живея, ако тебе те няма.

Точно тази абсолютна зависимост от него, чувството, че е спасил някого, му даваше опора, това и прикътаното му съществуване в тишината на двете стаи.

Жената идваше да чисти от девет до десет сутринта. През останалото време не се мяркаше жива душа. Никога не излизаха заедно. Той оставаше до късно в леглото, докато Ванда купуваше каквото им беше необходимо за ядене през деня. Лежеше по гръб, с ръце под главата, спомняше си лицето й, нейните движения, докато обличаше стройното, закръглено и гъвкаво тяло, усещаше целувката й преди излизане, блясъка в топлите очи, много тъмни за такова светло лице. Лежеше в някакъв транс, докато Ванда се върнеше. Ставаше към обед да закуси с нещата, които тя приготвяше, и да пие кафе. След обяд излизаше сам и се разхождаше с часове. Нямаше значение къде, стига да е в източна посока. На изток, там, където винаги можеше да види страдащи, там, където се убеждаваше, че той и неговите тревоги са само мъничка частица от нещастието, да почувствува, че докато на света живеят толкова други скърбящи и нещастни същества, той не е изолиран. Ако отидеше на запад, щеше да затвърди своето отчаяние. На запад всичко беше като Кийт — преуспяващо, безукорно, подредено, целенасочено. Връщаше се много уморен и сядаше да я гледа как готви вечерята им. Вечерите бяха посветени на любовта. Странно състояние на унес, което и двамата се бояха да нарушат. Тя не даваше никакъв признак, че й липсват забавленията, които (така се смята) са необходими на момичетата, живели макар и няколко месеца живот като нейния. Не го молеше да я изведе. Не даваше признак с думи, дела и вид, че чувствува нещо повече от едно възторжено блаженство. И все пак двамата знаеха, че само изчакват да разберат дали съдбата ще им обърне гръб. През тези дни не пиеше. С част от приходите си изплати дълговете, които имаше — имаха много малки разходи. Не отиде да види Кийт, не му писа, почти не си спомняше за него. А от страшните видения — Уолън проснат удушен на пода и мъничкото, сиво преследвано животно на подсъдимата скамейка — се криеше така, както се крие човек, за когото това означава края. Но всеки ден купуваше вестник и трескаво, със страх преглеждаше какво пише в него.

VIII

На 28 януари след обяд Кийт излезе от съда като победител в едно отчаяно оспорвано наследствено дело и изведнаж пред очите му се изпречи един плакат: „Убийството на «Глав лейн»: процесът и присъдата.“ Изпълни се с ужас при мисълта: „Господи, боже мой! Даже и не погледнах вестника тази сутрин!“ Изведнаж приповдигнатото му настроение, опиянението от така трудно спечеленото дело му се сториха отвратително тривиални. Как можа даже и за момент да забрави тази ужасна история? Стоеше като вкаменен на препълнения с хора тротоар и не беше, наистина не беше в състояние да си купи вестник. Но когато най-сетне пристъпи с монета в ръка, лицето му беше като излято от стомана. Ето: „В последната минута“ — „Убийството на «Глав лейн». Съдебните заседатели признаха подсъдимия за виновен. Наложено му бе смъртно наказание.“

Отначало само се подразни. Как са могли да свършат такава дивотия? Чудовищно! Доказателствата… После внезапно и с ожесточение си помисли, че няма никакъв смисъл да чете подробностите, даже да преценява как са могли да стигнат до такава присъда. Станалото бе станало и той не може да направи или да каже нищо, с което да го промени. Каквото и да прави, не може да промени тази идиотска присъда. Положението наистина е отчайващо! Петте минути, необходими му, за да стигне от съда до кантората си му се сториха безкрайно дълги.

Решителните хора рядко знаят предварително какво биха направили при непредвидени обстоятелства. Защото те просто не могат да приемат, че наистина има непредвидени обстоятелства. Всъщност Кийт не бе и помислял за това, какво ще прави, ако все пак осъдят скитника. През изминалите седмици често си казваше: „Разбира се, друго би било, ако го признаят за виновен.“ Но след като това стана, той се изправи пред същите аргументи и чувства — привързаността и покровителството над Лорънс, интуитивното желание да защити и двамата, само че сега те бяха подсилени от непосредствената опасност. И все пак има човек, комуто предстои да бъде обесен за нещо, което не е направил! Но пък, от друга страна, този човек е безполезен скитник, мародер, ограбил един труп. А ако на негово място бяха осъдили Лорънс? Щеше ли съдебната грешка да е по-малка? Продължил си да стискаш за гърлото няколко секунди повече, отколкото е трябвало, звярът, който те е ударил, и си го удушил. Има ли в това повече вина?… Повече, отколкото ако ограбиш съзнателно един труп? При хората, за които успехът е насъщен, лицемерието често върви рамо до рамо с преклонението пред реда, пред справедливостта и установените факти.

В тесния, покрит с плочи коридор, който водеше към стълбите за неговата кантора, един приятел се провикна:

— Браво, Дарънт! Голямо нещо направи! Поздравявам те!

Кийт изкриви едва-едва устни в горчива усмивка и си помисли: „Поздравяват ме! Мен!“

Веднага след като му се откри възможност, излезе бързо на „Стренд“, спря такси и поиска да го оставят на един ъгъл близо до „Бороу стрийт“.

Почука. Отвори момичето. То се стресна и преплете пръсти. Стори му се странна, облечена в черна пола и блуза от подобна на кадифе материя с цвета на увехнали рози. Закръгленият й, доста дълъг врат стоеше открит. Кийт забеляза с раздразнение, че носи златни обеци. Очите й, катраненочерни на фона на бялото лице, и късата, подгъната навътре коса, сякаш търсеха и едновременно с това умоляваха.

— Брат ми?

— Няма го, господине. Не се е върнал още.

— Знаете ли къде е?

— Не.

— Сега при вас ли живее?

— Да.

— Значи все още го обичате по същия начин?

Тя притисна ръце към сърцето си, сякаш с това движение искаше да му каже, че няма думи, с които да го изрази, и той продължи:

— Разбирам.

Изпитваше същото чувство, което го обхвана при първото му посещение, и тогава, когато я видя през цепката на пердетата коленичила — съжаление, примесено с някакво слабо полово влечение. Отиде до огъня и попита:

— Мога ли да го почакам?

— Но моля ви се. Няма ли да седнете?

Кийт поклати глава. Тя задавено попита:

— Няма да ми го вземете, нали? Иначе ще умра.

— Аз не искам да ви го отнема. Искам да ви помогна да го имате. Готова ли сте веднага да тръгнете с него?

— Да, о, да!

— А той?

— Ами бедният човек? — прошепна тя.

— Бедният човек е гробищен крадец, хиена, мародер. Не си струва да се мисли за него! — сам се учуди на резкия си тон.

Тя въздъхна:

— Може да е така, но аз го съжалявам. Може да е бил гладен. Аз съм била гладна. Когато е гладен, човек прави неща, които не бива да прави. А може би не е имал кого да обича. Когато нямаш кого да обичаш, ставаш много лош. Често си мисля за него… за това, че сега той е в затвора.

Кийт процеди през зъби:

— А Лорънс?

— Никога не говорим за това. Страхуваме се.

— Значи не ви е казал за процеса?

Очите й се разшириха.

— Процесът? Аха, значи затова се държа така странно снощи. А тази сутрин стана рано. Той… той приключи ли?

— Да.

— Какво стана?

— Виновен.

За момент Кийт помисли, че тя ще припадне. Затвори очи, олюля се, а той направи крачка и я хвана за ръцете.

— Слушайте! Помогнете ми! Не оставяйте Лорънс без наблюдение! Трябва да печелим време. Трябва да разбера какво имат намерение да правят. Не ми се вярва да обесят този човек. Трябва ми време, разбирате ли? Трябва да направите така, че той да не се предаде.

Тя стоеше, вперила поглед в лицето му, докато той продължаваше да я държи за ръцете, впил пръсти в меката плът под кадифените ръкави.

— Разбирате ли?

— Да…, но ако го е направил вече!

Долови трепета, който премина по тялото й. После в главата му се втурна мисълта: „Боже мой! Ами ако полицията дойде, докато аз все още съм тук! Ако Лари наистина е отишъл там! Ами ако онзи полицай, който го видя в нощта след убийството, го намери отново тук, веднага след произнасянето на присъдата?“ И рече с някакво ожесточение:

— Мога ли да разчитам на вас да не оставяте Лари без наблюдение? Бързо! Отговорете ми!

Притиснала ръце към гърдите си, тя смирено отвърна:

— Ще се опитам.

— Следете го неотлъчно, ако все още не го е направил! Не го оставяйте да излиза без вас. Ще дойда утре сутринта рано. Католичка сте, нали? Закълнете се пред мен, че няма да го оставите да направи нищо, докато не се срещне с мен!

Тя не отговори. Гледаше покрай него към вратата. Кийт чу как в ключалката се превъртя ключ. Беше Лорънс, с голям букет розови лилии и бели нарциси. Лицето му бе бледо и изпито. Рече тихо:

— Здравей, Кийт!

Очите на момичето не се отделяха от лицето на Лари и Кийт, който поглеждаше ту единия, ту другия, разбра, че трябва да внимава така, както никога не е внимавал.

— Видя ли? — попита той.

Лорънс кимна. Изражението на лицето му, което обикновено издаваше неговите чувства, остана съвсем неразбираемо.

— Е?

— Очаквах го.

— Това няма да остане така. Положителен съм. Трябва ми обаче време и да прегледам протокола, за да видя какво мога да направя. Разбираш ли ме, Лари, трябва ми време!

Знаеше, че говори напосоки. Имаше един изход — да ги изпрати по-далеч, за да не могат да направят признания, но не смееше да го каже.

— Обещай ми, че няма да предприемеш нищо! Че даже няма да излезеш, преди да дойда утре.

Лорънс отново кимна. Кийт обаче гледаше момичето. Щеше ли то да се погрижи Лорънс да не наруши обещанието си? Очите й все така не се отделяха от лицето на Лари. И Кийт тръгна да си ходи с чувството, че нищо повече не може да направи.

— Обещай ми! — рече той.

— Обещавам! — отвърна Лорънс.

Усмихваше се. Кийт не можа да разбере нищо от тази усмивка, нито пък от израза в очите на момичето. И си тръгна с думите:

— Имам твоето обещание. Разчитам на него!

IX

Един мъж може да скрие от любещата го жена своето настроение също толкова трудно, колкото е и това, да заставиш сърцето си да остане безразлично към музиката. И ако това е страдала жена, познала за първи път благото на любовта, нейният любим няма да успее да прикрие това, което го вълнува, колкото и да се опитва! Но с по-силно развитото си чувство за саможертва, в повечето случаи, жената успява да запази в себе си онова, което знае.

Когато Кийт си отиде, момичето не се завайка, не заразпитва, не даде на Лари повод да подозира какво е уловила нейната интуиция. През цялата вечер се държа така, сякаш не разбираше онова, което става в него, а чрез него и в нея.

Думите му, милувките, голямата готовност, с която й помагаше да приготви угощението, цветята, които донесе, виното, което я накара да пие, старанието, с което отбягваше всяка дума, способна да наруши тяхното щастие — всичко, всичко това й говореше. Беше пресилено весел и любещ. За нея всяка дума и всяка целувка имаха отчаяната стойност на последна дума и целувка, и тя се стараеше да не направи нещо и да се лиши от тях, да не издаде със знак или жест това, какво знае. Приемаше всичко, би приела и повече, стократно повече. Не искаше да пие виното, което Лари й наливаше непрестанно в чашата, но с търпението на жените, живели като нея, не му отказваше. Никога и нищо не му отказваше.

Лорънс пи много. Виното направи още по-приятни тези няколко часа удоволствие, вдъхна му огромна енергия. То притъпи и милостта му. Страхуваше се точно от тази милост, милост към себе си и момичето. За да направят тази жалка стая красива на светлината на огъня и свещите, с тъмния кехлибар на виното в чашите, с дългите розови лилии, които сега изпускаха своя тежък аромат, трябваше тя и той да изглеждат по-добре от всякога. И музика не липсваше на тяхното угощение. От другата страна на улицата някой свиреше на пианола. Съвсем слабият звук идваше крадешком — засилваше се, заглъхваше, весел, тъжен, със свой собствен далечен живот, също като трептящите пламъци на огъня, пред който лежаха прегърнати, или като нежните лилии сред свещите. Лари слушаше музиката, проследяваше с пръст тъничките вени на гърдите й, лежеше като човек, който след унес идва на себе си. Никаква раздяла, а сън, подобен на съня на пламъците, когато огънят угасне, като съня на музиката, когато струните престанат да трептят!

А момичето го гледаше.

Стана почти десет и той я помоли да си легне. Тя отиде послушно в спалнята, а той взе мастило и хартия и седна до огъня. Човекът, който се оставяше на течението, неуравновесеният, за нищо негодният човек не се поколеба. Мислел си бе, че като дойде този момент ще измени на себе си, но някаква ярост го тласкаше напред. Ако остане жив и си признае, ще го затворят, ще го отделят от единственото обичано същество, ще го откъснат от нея, ще затрупат единствения извор в неговата пустиня. Да вървят по дяволите! И той пишеше на светлината на огъня, който смекчаваше белотата на листовете, а момичето, в сянката на тъмната завеса, облечено в нощницата си, не усещаше студа, стоеше и го гледаше.

Когато човек се дави, спомня си миналото. Дотук Лорънс бе живял като „отнесен от вихъра“ поет. Сега му оставаше да бъде верен на себе си по свой собствен начин. В продължение на седмици човек може да се колебае, волно, неволно, даже и насън, но идва момент, когато няма повече място за колебание. Мъничкото, подплашено сиво човече, което гледа с удивление към черната барета^[2] — нямаше място за колебание! Свърши да пише, но остана загледан в огъня.

Огънят, свещите и огънят — идваше краят на трепета и пламъка!

А при тъмната завеса момичето гледаше.

X

Кийт не се прибра, а отиде в клуба и в стаята, предназначена за приемане на гости, празна в този час на деня, прочете подробностите по делото. Глупаците бяха изградили едно съвсем тежко обвинение. Дълго ходи замислен назад-напред по дебелия килим, който правеше стъпките му безшумни. Може да се срещне със защитника в ролята си на специалист, който смята, че е извършена съдебна грешка. Трябва да обжалват, в краен случай да се направи молба за помилване. Цялата тази работа може, не, трябва да се уреди, стига Лари и момичето да не направят нещо.

Нямаше апетит, но привичката да се храни бе прекалено силна. Ядеше и гледаше с раздразнение членовете на клуба. Изглеждаха съвсем спокойни. А над човек невинен като тях да виси такъв черен облак — каква несправедливост! Приятели, ценители на този род неща, между тях и един съдия, дойдоха специално на неговата маса да изразят своето възхищение от начина, по който спечели наследственото дело. Тази вечер имаше всички основания да е горд със себе си, но гордост не чувствуваше. И все пак добре отопленото и приятно осветено помещение, пълно с хора, които се хранеха възпитано, разговаряха възпитано, той почувствува някакво успокоение, макар и за него да нямаше разумно обяснение. Това беше действителността, а онова, другото — само жалостивият писък на вятъра — него човек оставя да звучи вън от къщи, също като беднотията и мръсотията, които не съществуват реално за осигурените и заможните. Пи шампанско. То му помогна да закрепи чувството за реалност, направи сенките да изглеждат още по-смътни.

Слезе в пушалнята и седна пред огъня в едно от онези кресла, които са в състояние да балсамират сънищата, родени от пълния стомах. Към единадесет часа му се доспа и стана да си ходи. Но веднаж слезнал по ниските мраморни стъпала и излязъл навън през въртящата се врата, която не пропускаше студа, страхът го връхлетя отново, сякаш влезе в него, заедно със студения полъх на януарския вятър. Лицето на Лари и момичето, което го гледаше! Защо го гледаше така? Усмивката на Лари! Цветята, които носеше! Да купува цветя в такъв момент. Момичето е негов роб и ще направи каквото му каже. То няма да може да го спре. Може би точно в този момент той тича да се предаде!

Бръкна дълбоко в джоба на коженото си палто и ръката му докосна нещо студено. Ключовете, които Лари му даде още на времето. Така са останали, забравени в джоба. Случайният допир го накара да се реши. Сви към „Бороу стрийт“. Вървеше бързо. Ще отиде да види още веднаж. Ще спи по-спокойно, ако знае, че е опитал всичко. На ъгъла на неприветливата улица изчака, за да се увери, че е наистина сам, преди да се отправи към къщата, която сега го изпълваше със смъртно отвращение. Отвори външната врата и я затвори зад себе си. Почука, но никой не отвори. Може би са легнали? Почука отново и отново, после отвори вратата, влезе и внимателно я затвори зад себе си. На масата горяха запалени свещи, гореше и огънят в камината, на пода пред нея имаше разхвърляни възглавници и цветя! На масата също имаше цветя и остатъци от вечеря. През полуотворените завеси видя, че вътрешната стая също е осветена. Дали са излезли и са оставили всичко както е било? Излезли! Сърцето му се разтупка. Бутилки! Лари е пил!

Дали това, от което се плашеше, вече е станало? Значи ли това, че трябва да си отиде в къщи опръскан с тази кал и да знае, че брат му е признал се и осъден убиец? Бързо отиде до открехнатата завеса и надникна. До стената видя легло, а в него тях двамата. Отскочи с удивление и облекчение. Да спят? Когато пердетата са дръпнати и лампата свети? Да спят след всичкото това чукане! Трябва и двамата да са пияни. Кръвта нахлу в главата му. Спяха ли наистина! И като се втурна напред извика:

— Лари!

При леглото простена:

— Лари!

Никой не му отговори! Никой не помръдна! Хвана брат си за рамото и грубо го разтърси. Рамото беше студено. Лежаха прегърнати, притиснали устни и лицата им бяха бели на светлината на нощната лампа. Разстроен, Кийт се хвана за бронзовото табло на леглото. После се наведе и като навлажни пръст, го поднесе до слетите им устни. Никой не може да спи така непробудно, като тях. Колкото и да са пияни двама души, не биха могли да останат така плътно притиснати един към друг. На влажния си пръст не почувствува и най-слабо дихание, не можа да напипа и пулс в китките им. Бездиханни! Безжизнени! Очите на момичето бяха затворени. Как необикновено, невинно изглеждаше то! Отворените очи на Лари бяха сякаш вперени в нейните затворени очи, но Кийт видя, че са безжизнени. Изхлипа и дръпна клепачите надолу. После някакъв необясним импулс го накара да сложи едната си ръка на главата на брат си, а другата на русата коса на момичето. Завивката се беше смъкнала малко от голото й рамо и той я дръпна, сякаш да го завие. Забеляза блясък на метал: мъничко позлатено кръстче, не по-голямо от нокътя на палеца му, закачено на тъничка стоманена верижка. Беше се изплъзнало от пазвата й в свивката на ръката, с която прегръщаше Лари. Кийт го скри под завивката и забеляза на нея един плик, закачен с карфица. Наведе се и прочете: „Моля, предайте това веднага в полицията. — ЛОРЪНС ДАРЪНТ.“ Пъхна го в джоба си. Като ластик, опънат извън предела на своите възможности и после отпуснат в съзнанието му, с трясък се прибраха разумът, волята, способността за преценка, решителността. През ума му премина: „Трябва нищо да не зная за това! Трябва да си ходя!“ И още преди да усети, че се движи, вече бе изкочил на улицата.

Нямаше да е в състояние да каже какво е мислил на път за в къщи. Дойде на себе си едва когато се озова в своя кабинет. С треперяща ръка си наля уиски и го изпи на един дъх! Ако не беше отишъл там, чистачката щеше да ги намери сутринта и да предаде плика в полицията! Извади го! Той имаше право… имаше право да знае какво пише вътре! Отвори го.

„Аз, Лорънс Дарънт, преди да сложа край на живота си, заявявам, че настоящето е тържествено и искрено признание. Аз извърших престъплението, известно като «убийството на „Глав лейн“ през нощта на 27 ноември миналата година по следния начин…» и така нататък до последните думи: Ние не искахме да умрем, но не бихме могли да понесем раздялата, а аз не можех да понеса мисълта един невинен да увисне на въжето заради мен. Друг изход не намерих. Моля да не се извършва аутопсия върху нашите тела. Глътнахме част от отровата, която ще намерите на тоалетката. Моля да бъдем заровени заедно.

ЛОРЪНС ДАРЪНТ

28 януари, около 10 часа вечерта“

Дълго стоя с листовете в ръка, а часовникът тик-такаше, отвън вятърът стенеше слабо в клоните на дърветата, пламъците ближеха пъновете с глухо пукане и пращене и живееха някакъв свой живот там, долу в огнището. После Кийт се сепна и зачете отначало.

Всичко беше така, както му го разказа Лари — нямаше нищо изпуснато, всичко беше ясно, даже и адресът на хората, които биха могли да идентифицират момичето, като бивша жена или любовница на Уолън. Звучеше убедително. Да! Наистина звучеше убедително.

Листовете паднаха от ръката му. Много бавно до него стигна мисълта, че там долу на пода край стола, лежи нещо, от което зависи животът или смъртта на един човек, че като е взел самопризнанието, е взел в собствените си ръце съдбата на скитника, над когото тежеше смъртна присъда, че не може да му върне живота, без да си навлече петното на позора, даже без да постави самия себе си в опасност. Ако остави това самопризнание да стигне до властите, той не би могъл да избегне най-сериозното подозрение, че през двата месеца е знаел за тази история. Ще се наложи да присъствува на предварителното следствие, а това означава да го познае полицаят, който го видя да стои при свода и да посещава момичето в нощта след убийството. Кой би повярвал, че тези посещения са просто съвпадение, след като е брат на убиеца? А освен подозрението, скандалът, който ще се разрази във връзка с една такава сензационна афера, ще опетни неговата кариера, живота му, живота на дъщеричката му. И без това двойното самоубийство на Лари и момичето ще предизвика голяма сензация, но тя по нищо няма да може да се сравни с другото. В такава смърт има нещо романтично. Тя по никакъв начин не го засяга, освен като опечален, даже би могла да се потули! А другото — нищо няма да е в състояние да го потули, нищо няма да е в състояние да предотврати ужасния шум, който ще се вдигне. Стана от стола и дълго ходи назад-напред из стаята, без да може да вземе решение. Пред него се появяваха различни образи. Образът на човека, който всяка сутрин му подава перука и тога, с гадна усмивка на подпухналото и любопитно лице, което никога преди не е забелязвал; вдигнатите вежди на дъщеричката си, извитите надолу устни, тревожните й очи; мъничкото позлатено кръстче, което блестеше в свивката на ръката на мъртвото момиче, безжизнените, отворени очи на Лари; даже собствената си ръка, която затваря клепачите. А после видя някаква улица и безкраен поток от хора, които минават край него и се обръщат да го видят. И като спря на едно място, си каза на глас: „Да вървят по дяволите! Всяко чудо за три дни!“ Не е ли той всъщност довереник на това признание! Довереник! В края на краищата той не е направил нищо, от което да се срамува, даже и това, че е знаел и нищо не е казал. Брат му е! Кой ще го обвини? И той взе от пода листовете хартия. Но като някаква лепкава ръка по него премина видението на скандала. Сякаш груб и злорад глас крещеше: „Вес’ци!… Вес’ци!… Убийството на «Глав лейн»! Самоубийство и признание на брата на известен адвокат… убийство и самоубийство… Вес’ци!“ Да отприщи ли този поток от мръсотия? Трябва ли той, който нищо не е направил, да опетни живота на собствената си дъщеричка, да опетни името на мъртвия си брат, покойната си майка — самия себе си, своето важно, ценно бъдеще? И то заради един плъх от каналите! Нека го обесят, нека увисне на въжето, ако трябва! Пък и не е сигурно, че ще го обесят. Обжалване! Молба за помилване! Той би могъл… наистина би могъл да бъде спасен! Да стигнеш толкова далеч, а после сам да направиш така, че да се сринеш!

С внезапно, рязко движение бутна признанието сред горящите въглени. И в гънките на неговото тъмно лице заигра усмивка, така както пламъците заиграха в листовете. После листовете се сгърчиха и почерняха. С върха на обувката си Кийт разпръсна сбръчканата и крехка пепел. Да я затъпче сред останалата пепел! Да стъпче живота на един човек! Нека изгорят! Стига съмнения и колебания! Стига този разяждащ страх! Изгорял? Един човек, един невинен… един плъх от каналите! Отскочи от огъня и се хвана за челото. То пламтеше.

Е добре, всичко свърши. Само глупци без воля и цел в живота могат да страдат от съжаления. И изведнаж се засмя. Значи Лари умря напразно! Той нямаше ни воля, ни цел в живота и сега е мъртъв! Той и момичето можеха да живеят, да се обичат в топлата вечер, далеч оттук, на другия край на света, вместо да лежат мъртви и студени в мразовитата нощ! Само глупците и слабите духом съжаляват и страдат от угризения на съвестта. Истинският мъж върви твърдо напред, право към своята цел, независимо от това, което ще се случи по пътя му към нея!

Отиде до прозореца и дръпна пердето. Какво е това! Бесило, от което се люшка тяло? О, не! Това са само дърветата, тъмните дървета-скелети! Върна се и седна на стола пред огъня. И тогава, когато Лари дойде при него, онзи след обяд преди два месеца, огънят проблясваше по същия начин, пламъчето на лампата беше намалено, а столът му придърпан към камината. Ами! Та той изобщо не е идвал! Това е бил някакъв кошмар. Той е спал. Как му гори главата! Скочи и погледна календара на бюрото. „28 януари!“ Не е било сън. Лицето му стана кораво и потъмня. Напред! Не като Лари! Напред!