Леонид Ленч
Сват

Младият писател Ен — той живее извън града — се връща вкъщи с мотрисата. Късно е вече, вагонът е почти празен.

Срещу Ен се е настанил на пейката възрастен гражданин. Облечен е според съвета на Суворов така, че на краката да му е топло, а на главата хладно. На еленските му нозе са навлечени ватени гащи и високи домашно изработени дебели валенки. А на главата му — една лятна стара-престара филцова шапка с омачкани и увиснали надолу краища. Човек добива впечатление, че преди сегашния й собственик тази шапка е била носена от две поколения градински плашила.

Изпод шапката на челото му е изскочил посивял унтерофицерски перчем. Чертите на лицето му са груби — тук природата е сякла направо с брадвата — по бузите му моравочервена руменина като на хора, прекарващи голяма част от живота си на чист въздух и често пийващи.

Той известно време тайно оглежда замисления за нещо писател, после го пита:

— Слушай, братко, ти женен ли си?

Кой знае защо, писателят, женен човек с две деца, се сеща да каже:

— Не!

— Ами жени ли ти се?

— Нищо против!

— Тогава виж сега: Толстопалцево, гарата, знаеш ли я?

— Знам я!

— Там живее една вдовичка. Ама един път! (С палеца на дясната си ръка другарят с валенките и шапката показва забележителните кондиции на вдовичката от гара Толстопалцево.) Има и свиня. (Същият палец прави същия жест.) Сещаш ли се?

— Засега не!

— Годишно изстрелва по десет прасета! Я ги пресметни по пазарска цена. Сещаш ли се?

И след кратка пауза с въздишка на скръбно съжаление:

— Аз се опитах — не мина.

— Не разбирам, аз какво общо имам? — пита го писателят.

Нова въздишка, пълна с укор, обида и мъка!

— Искат интелигентен! Да те сватосам ли?